Бялата роза

Глава 22

— Какво става, по дяволите? — пришпори коня си Дейн и се понесе в безразсъден галоп по хлъзгавата от мъглата калдъръмена улица. Пред „Бел Фльор“ се бяха събрали много мъже. Уморени, те стояха на малки групи и се взираха в сградата, която най-после бяха успели да спасят.

На стотина метра от „Бел Фльор“ конят изпръхтя, вдигна високо главата си и отказа да върви по-нататък, където миризмата на пожара се усещаше все по-силно. Дейн скочи от коня, хвърли юздите на Коул и забърза към къщата.

— Какво, по дяволите, е станало тук, Джейми? — той постави ръката си на рамото на мъжа, разпознавайки под пласта черни сажди един от барманите, който работеше във „Фльор“.

— Пожар, мистър Морган — посочи уморено с ръка към сградата мъжа. — Започна в една от частните трапезарии в партера и обхвана предното крило и салона.

— Започна в сградата? Или отвън?

— Избухна вътре в сградата — отговори барманът с неохота, избягвайки да срещне погледа на Дейн. — По начина, по който избухна, изглежда е… предизвикан нарочно.

Миризмата на изгоряло беше остра и силна и се стелеше ниско по земята, тъй като мъглата, която изпълваше въздуха, я притискаше надолу. Малки частици черна пепел още се носеха мързеливо из въздуха. Дейн погледна към горните етажи на „Фльор“. Устните му бяха стиснати. Вторият и третият етаж поне отвън изглеждаха незасегнати. Вътре, спомни си думите на бармана, Дейн. Тара също е била вътре. Той можеше да се обзаложи, че Тара беше причинила пожара, насърчена от Гарвис Треймор. Почувства ледената тръпка на гнева и си обеща, че този път ще накаже Тара за подлостта й.

— А Сабрина? — попита той почти без надежда. — Сабрина добре ли е?

Мъжът, изглежда, се стресна, а това беше достатъчен отговор за Дейн.

— Добре е, сигурен съм. Искам да кажа, че не съм я виждал, но пожарът не стигна до стълбището и смятам, че е добре горе…

Дейн си проби път през тълпата, изблъсквайки с рамо насъбралите се мъже по пътя си към изгорялото от пожара фоайе. Усети как сърцето му се сви от някакво лошо предчувствие.

— Коул! Оседлай ми Сънденс! — извика той през рамото си, после тичешком влезе във „Фльор“, мина покрай широкото предно стълбище и се отправи към задното. Задната врата също зееше широко отворена, без да има каквато и да е охрана. Дейн се препъна в една пушка в тъмнината, оставена от някой от мъжете.

Тук миризмата на изгоряло не се чувстваше така силно. Но друга миризма, много по-различна, моментално докосна обонянието му, подразни го с интимността си, а после изчезна, докато той се опитваше да си спомни откъде я познаваше.

Не отдели повече време на това, а хукна нагоре по стълбището, като взимаше стъпалата по две, макар инстинктивно да разбираше, че това беше едно напразно усилие.

Дейн премина, без да спира, площадката на втория етаж и се затича към третия, молейки се да намери Сабрина там, където трябваше да бъде. Премина по неосветения коридор и блъсна с рамо вратата на апартамента си, за да я отвори.

Дори и в отсъствието на светлина той можа да разбере това — Сабрина не беше там.

Слабата светлина, която идваше от забулената в мъгла луна, осветяваше оставената на масата отворена книга, а няколкото възглавници, сложени една върху друга на голямото легло подсказваха, че тя беше почивала тук.

Страхът се надигна и заля цялото му същество, стегна сърцето му, а устата му пресъхна. Дейн се обърна и забърза обратно надолу по стълбището. „Мисли! — заповяда на себе си той. Не се паникьосвай, а мисли! Тя едва ли е могла да изчезне преди повече от броени минути. Къде можеше да я заведе Треймор? В полицията? В хотела, където беше отседнал? Къде?“

— Дейн?

Изглежда, и Коул притежаваше шесто чувство, тъй като заедно с Тревис, вече чакаха Дейн на малката уличка зад „Фльор“. Бяха се качили на конете си, а Сънденс стоеше до тях оседлан.

— Няма я горе — отговори кратко Дейн.

За пръв път в живота си чувстваше студенината на гнева, нещо, което плашеше дори и него самия. Когато Коул се наведе, за да му подаде юздите, Дейн ги хвана с едно бързо движение и кимна с глава, за да му благодари. Той се метна на седлото на Сънденс, без да говори.

— Накъде, Дейн? — наруши тишината Тревис.

— Това е въпросът, накъде? Но нямам отговор — Дейн се взираше безпомощно нагоре-надолу по дължината на мрачната уличка. Очите му не виждаха никакво разрешение. Дори инстинктът му, обикновено толкова силен и верен, като че ли беше замръзнал в тази вътрешна студенина, която беше стегнала душата му. Сърцето му крещеше, настояваше да тръгне незабавно — накъдето и да е — да пришпори Сънденс и да язди в нощта, за да търси Сабрина, преди да е станало твърде късно. Но къде? В каква посока? — По дяволите, не знам накъде да тръгнем! След престоя ми при чейените можех да се обзаложа, че мога да намеря каквато и да е следа. Но дали ще мога да намеря дирята на карета, която пътува по павирани пътища?

— Треймор е отседнал в „Юниън“ — съобщи Коул. — Може да започнем оттам.

— Да. Може би. Мисля, че това е по-добре, отколкото да стоим тук и да…

Сънденс се дръпна ненадейно, като прекъсна Дейн. Някакво малко белезникаво парче плат се подмяташе от появилия се нощен ветрец. Този познат мирис, който беше усетил преди, се появи отново.

— Тара? — попита Тревис. Неговият кон също се дръпна уплашен. И той беше видял парчето дантела да се премята от вятъра.

— Да. Тара. Да я вземат дяволите, тази уличница — изруга тихо Дейн.

Както стоеше на коня, Тревис потрепери и побърза да отмести погледа си.

— Веднъж избягах от нея. А не трябваше. Още тогава трябваше да я убия. Кълна се в Бога, че ако тя е сторила нещо лошо на Сабрина, ще я накарам да си плати този път! — взираше се Дейн в дантелата, която изчезна в тъмнината. С голямо усилие на волята си наложи да подреди мислите си.

Но студенината все още стягаше сърцето му. Мисълта му бе заета с Треймор и Тара, които, взети заедно, бяха опасна двойка. Той потрепери, като че ли душата му искаше да се освободи от ледената прегръдка и да се върне към топлината.

— Господарю на „Фльор“? — един възрастен скитник, облечен в официални, но явно отдавна непрани дрехи, излезе от сенките на уличката и тръгна към тях с изумително достойнство. Две кучета вървяха до него. Едното се обърна тъжно и започна да души наоколо, търсейки храна. — Господарю на „Фльор“? — каза отново възрастният мъж, този път по-настойчиво, тъй като Дейн не му беше отговорил.

— Дейн — повтори тихо Коул. Той беше усетил студа, който стягаше душата на неговия приятел, разбирайки отлично какво чувства. Погледна към Дейн, молейки се на Бога приятелят му да се освободи от тази студенина. Беше едно да убиеш човек, защото нямаш друг избор, а съвсем друго да убиеш заради сляпото убеждение, че трябва да го сториш.

— О! — свъси веждите си Дейн и погледна към възрастния мъж, който стоеше пред него, като поклати главата си в отговор. Император Нортън, както му казваха те — един стар скитник, луд, който мислеше, че е крал, а кучетата — негови придворни. Обикновено той се отнасяше снизходително с него, тъй като чейените смятаха лудостта за знак на божествено присъствие, а и нищо не му струваше да даде на стария човек храна или да се отнесе към него с търпение и доброта. Но не и сега. Не и в този момент. — Не сега, Ваше Величество. Моля ви. Много бързам.

— Аз ви търсих, сър, но вие не бяхте тук.

Император Нортън не обърна внимание на думите на Дейн и продължи:

— Не можах да събудя никого от моите пазачи на замъка също. Тук имаше един мъж с черна шапка на главата. Тук, на моята улица. Той не ми обърна никакво внимание, когато му наредих да спре и да обясни какво иска. Лорд Блекстоун — той направи импозантен жест към едно от кучетата, което седеше и чакаше търпеливо с провиснал език — беше напълно сигурен, че този човек имаше лоши намерения.

Като чу монолога, Дейн премигна. Очите му се взираха проницателно във възрастния мъж.

— Мъж… А имаше ли и жена?

— Да. Две. Едната — чернокоса като кралицата на мрака, а другата имаше златна коса. Като принцеса. Макар че не изглеждаше добре.

Сърцето на Дейн се обърна. Опитвайки се да си наложи да остане спокоен, той се наведе от седлото и каза:

— Да. Принцесата… е моята съпруга. Струва ми се, че… онзи мъж я открадна от покоите ми. Пеша ли тръгнаха? Или с карета? Какво?

— Той говореше за някаква лодка, която били закотвили наблизо. Побързайте, милорд. Преди да са напуснали пределите на кралството.

— Да. Да, благодаря ви, Ваша светлост — кимна с глава Дейн и се изправи на седлото. Погледна към Коул, после към Тревис. — Към брега! Доковете надолу по „Кърни“! Хайде!

Той подкара Сънденс, преди още да е довършил изречението си, пришпорвайки мощния жребец надолу по тъмната уличка, а после по осветената улица „Вашингтон“. Препускаше лудо към брега, въпреки опасния, хлъзгав път. Чуваше тропота от копитата на конете на Коул и Тревис, които галопираха зад него, но не се обръщаше да ги погледне. Малко по-надолу по хълма, където „Вашингтон“ се пресичаше с „Кърни“, той заби шпорите си в Сънденс още по-силно и се потопи в гъстата мъгла, която се стелеше студена и влажна над залива.

Сабрина потрепери от ледения вятър, който духаше от океана към сушата. Той свистеше в сивото платно, завързано за единствената мачта на лодката и разнасяше гъстата мъгла над пристанището. Студеният въздух беше прояснил мозъка й, ако това изобщо можеше да бъде някакво предимство сега. Не, помисли си тя и отново потрепери. Твърде късно. Щеше да е по-добре за нея, ако все още беше замаяна. Тъй като беше сигурно, че ще я убият, то би било проява на малко милосърдие, ако я бяха оставили зашеметена и полузаспала.

— Не изглеждаш много доволна, скъпа моя Сабрина — каза Треймор и се усмихна. Той погледна към Тара, която се бе подпряла на перилата до него и като че ли споделяше забавлението му. — Не е много доволна, мисля, от това как се развива престоят й в Сан Франциско.

Тара се разсмя. Атлазената й рокля прошумоля, а очите й блеснаха, когато се обърна, за да разгледа внимателно лицето на Сабрина.

— Е, тя не е първата и вероятно няма да бъде и последната жена, която открива, че Дейн Морган никога не е на мястото си, когато човек има нужда от него.

— Нещо си променила плановете си, а Тара? — повдигна посребрената си вежда Гарвис.

— Не е нещо, за което си струва да се тревожа. Бих искала да имам и мъжа, и парите, но той сигурно ще разбере, че моите бели ръчички са подпалили „Фльор“, и не мисля, че е разумно от моя страна да оставам дълго тук, давайки възможност на гнева му да се развихри. Щях да съм късметлийка, ако можех да получа и Дейн, и парите, но мога да се окажа и без късмет, като не получа нито едното, нито другото, а освен това може й малкият ми хубав врат да не остане на мястото си. Една птичка в ръката ми е достатъчна, Гарвис. Със сто хиляди долара в чантата винаги мога да си намеря друг мъж — може би не точно като Дейн Морган, но напълно подходящ за моите изисквания. За разлика от теб, Гарвис, аз в действителност не съм голяма личност.

— Не, — усмихна се Гарвис.

— Е… може би съвсем мъничко — съгласи се Тара с усмивка, а после отново се разсмя. Тя задържа погледа си върху Сабрина още една минута и след кратко мълчание заговори отново. — Знаеш ли, ти си един много чувствителен мъж, Гарвис, и много наблюдателен. Тя наистина не изглежда щастлива тук, в нашата компания, нали? Защо не се опиташ да я наричаш, Бри? С това галено име я наричаше моят девер. Чух Дейн да й казва така в Денвър. Може би, ако погалиш ръката й и я наречеш Бри, тя ще се почувства много по-добре с нас. Може би ще започне да те гледа така, Гарвис, както гледаше Дейн Морган. Мисля си, че това би придало блясък и красота на целия ти ден.

— А, значи Бри, така ли? Това ли е вълшебната дума? Ако я знаех, можех да си спестя всичките тези усилия!

— А вместо това, такава малка театрална трагедия. Толкова млада, толкова красива, толкова влюбена… и толкова тъжна. Колко време остава, мислиш, докато й позволим да се изкъпе някъде?

Сабрина извърна глава и затвори очите си, за да не могат да видят как се мъчи, да сдържи сълзите си. Достатъчно лошо беше, че Гарвис и Тара бяха победили. Достатъчно лошо беше, че скоро щяха да я хвърлят зад борда. Ръцете й бяха вързани, а дългата й пола и фустите й щяха да натежат като олово и щяха да я дръпнат надолу в тъмната, студена, солена вода на залива. Те победиха. Това би трябвало да ги задоволи. Защо трябваше да се подиграват с нея?

— Да се изкъпе? — отговори замислено Гарвис. — В действителност не съм много сигурен дали ще може. Акулите, нали знаеш. Заливът гъмжи от тях, както разбрах, тъй като тук намират много отпадъци за ядене. И… — той се наведе и хвърли нещо по водната повърхност, после се загледа как се движи на мъжделивата жълтеникава светлина от фенера. — Да, приливът настъпва. Може да стигне до Китай, преди да е свършила с къпането.

— Аз също не бих имала нищо против да отида до Китай, но не по този начин.

— Не. Това едва ли би подхождало на стила ти, скъпа моя — сви рамене Гарвис. После се обърна и извика не толкова добродушно към мъжа, който стоеше мълчалив и работеше на светлината на фенера. — За Бога, човече! Това е един най-обикновен мотор! Какво се бавиш толкова?

— Солта и студът — отговори навъсено мъжа. — Тези нови парни неща са темпераментни също като кучките, само когато е топло. Не обичат влажните вечери като тази.

Нямаше значение, мислеше си Сабрина. Вече нищо нямаше значение. Ако не можеха да запалят двигателя, можеха да опънат платното. Нямаше много вятър тази нощ, поне не достатъчно, за да предпочетат да пътуват с платна, но тъй като приливът идваше, те нямаше да се нуждаят от голяма скорост, а можеха да имат време и да се върнат. Имаха достатъчно време на разположение. Дейн все още беше в затвора на полицията и щеше да остане там, поне още няколко часа, по думите на Гарвис; Коул и Тревис бяха „случайно“ заключени при него. Той беше дал огромна сума пари на шефа на полицията за тази услуга.

Моторът внезапно забоботи и дървената палуба потрепери за миг. След това, също така рязко, той спря. Мъжът, който работеше там, изруга и хвърли някакъв метален инструмент. Загубил търпение, Треймор въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Достатъчно. Достатъчно. Ще замръзна на тази проклета лодка. Няма смисъл всички да се разболяваме от пневмония. Щом не иска да се запали, кажи му да върви по дяволите, Андерсън. Върви да опънеш платното!

В мига, щом моторът спря да работи, настъпи тишина, в която сякаш се чуваше някакъв тътен, като че ли някъде далече галопираха коне по павираните улици. Ушите на Сабрина доловиха звука и се хвана за него, останала без дъх. Беше ли това някакъв вътрешен инстинкт, или само последна, отчаяна частица надежда?

Тя затаи дъх, наостри уши и устреми цялото си същество към този звук. Да, конски тропот. Галоп. Идваха насам. Но звукът бе погълнат от тежката мъгла, която изпълваше залива. Звучеше като едно странно, далечно ехо — без образ, без материална същност.

Тя извърна главата си и впи поглед в улицата, която се спускаше от хълма и стигаше до морския бряг. Там, горе на хълма, мъглата не беше така гъста и по-скоро приличаше на големи призрачни облаци.

Да! Внезапно, без предупреждение, трима конници изплуваха на билото на хълма. За миг мъглата пред тях се разсея и трите силуета се откроиха ясно на черния фон на нощта, преди те отново да се хвърлят напред и да се изгубят в мъглата. Сабрина хапеше устните си, за да не извика, обзета от внезапна надежда. Конят, който препускаше напред, макар че беше само силует и нямаше цвят, имаше една ясно забележима извивка на врата и държеше опашката си високо вирната. Сърцето й беше започнало да бие лудо в гърдите й.

— Сабрина?

Дейн беше извикал името й. Гласът му идваше все още отдалеч, пробивайки си път през студената, лепкава мъгла, която беше станала още по-гъста. Можеше да мине на метри от нея и да не я види.

— Сабрина?

Но и Гарвис го беше чул този път. Челото му се набръчка и някаква несигурност се изписа на лицето му. Очите и ушите му се напрегнаха, за да се уверят, че това, което не беше за вярване, бе станало. Ездачите бяха преминали покритата с паваж улица „Кърни“ и сега яздеха по дървения крайбрежен път.

— Тара, слушай… Чуваш ли ме… Сабрина не можеше да чака повече.

— Дейн! Насам, Дейн! — извика тя и се наведе през перилата на платноходката. — Дейн, на кея! Но внимавай…

Гарвис я накара да млъкне, като й зашлеви силна плесница с опакото на ръката си и я повали на палубата на лодката. Зашеметена, тя се опитваше да се изправи.

— Тара! Освободи въжетата! — извика Гарвис, обърна се, сграбчи Сабрина и удряйки я отново, изрева яростно: — Отвори си още веднъж проклетата уста и аз ще ти прережа гърлото!

— Сабрина? — сега гласът на Дейн се чуваше по-силно и идваше от по-близо, като че ли беше на не повече от стотина метра. Но все още мъглата бе толкова гъста, че не можеше да го видят.

— Тара? — изсъска Треймор, като пусна Сабрина на грубата дървена палуба. — Въжетата?

— Готово е! — каза Тара, която дишаше тежко, а гласът й издаваше страх и припряност. — Отблъсни лодката от брега! — изсъска на свой ред тя. — Побързай!

Дебелото бяло въже, с което бяха привързали платноходката за кея, се плъзна през тъмната палуба като змия и извивайки се, цопна с тих плясък във водата, предизвиквайки малки вълнички. Лодката като че ли се подвоуми за миг, после бавно се плъзна, отдалечавайки се от дървения кей.

— Не! — с последно усилие на волята Сабрина се изправи на краката си и залитайки, се облегна на парапета. Протегна ръка, опитвайки се да сграбчи дървения кей. — Не! Дейн!

Този път Тара беше тази, която я хвана, и като я дръпна назад, й зашлеви една пареща плесница. Главата на Сабрина се люшна назад. Чувстваше, че се задушава. Беше безпомощна дори да се противопостави на удара на Тара. Замаяна, тя се отпусна на колене, докато лодката бавно се издигаше и спускаше. Сантиметър след сантиметър, кеят се отдалечаваше от тях. Много късно, отбеляза тъжно Сабрина. Този път Дейн й беше дошъл на помощ много късно. С всяка измината минута разстоянието между лодката и дървения кей се увеличаваше, но и тропотът на конските копита се чуваше все по-близо и по-ясно. За нещастие обаче скоро платноходката щеше да бъде на сигурно място, недосегаема за опити да бъде „хваната“ от сушата. Сабрина не виждаше начин, Дейн да стигне до нея.

Оглушителният тропот на конски копита се разнесе в нощта, когато конниците стъпиха на дългия дървен кей.

Вцепенена, Сабрина повдигна глава и се втренчи безпомощно в отдалечаващия се кей. Разстояние от почти четири-пет метра делеше лодката от земята. Дейн я беше изтървал за толкова малко!

— Съжалявам, джентълмени — извика Гарвис, застанал до ниския парапет, близо до мястото, където Сабрина лежеше свита на кълбо на палубата. — Страхувам се, че закъсняхте. Ще трябва да почакате следващия ферибот!

Той се разсмя високо, развеселен истински от собствената си шега и килна шапката си леко назад.

— Бри!

Този нежен повик предизвика появата на сълзи в очите й. Сабрина се изправи и се втренчи безпомощно назад към кея, неспособна да види дори лицето му за последен път, поради мъглата, тъмнината и сълзите, които се стичаха по бузите й, брулени от студения вятър. Тя можа само да поклати глава в отговор, тъй като се задушаваше от ридания.

— Само я докосни с пръст, Треймор, и аз ще те убия. Кълна се в Бога, че ще го сторя. Все някак си. Все някъде. Все някога. Теб и Тара, двамата!

— Няма да бъдеш първият, който се опитва да го направи, нито пък първият, който не успява да го постигне — продължаваше да се присмива Гарвис в желанието си да покаже, че не беше толкова разтревожен от това.

Но Тара познаваше по-добре Дейн Морган. Лицето й пребледня и застина като изваяно от студен бял мрамор. Нямаше нищо за губене сега и ако Дейн умреше, без да е оставил завещание, за нея се откриваше възможността да спечели много, тъй като все още беше мисис Морган. Внезапно тя пъхна ръка в корсажа на синята си атлазена рокля, извади малък пистолет, с дръжка обсипана с перли, и през мъглата го насочи към кея.

Тревис зърна движението й с крайчеца на окото си и извика предупредително, като рязко дръпна юздите на коня си и го подкара до този на Дейн. Когато малкият пистолет изгърмя, конят на Тревис изцвили от болка и се изправи на задните си крака в отчаян опит да се обърне назад. После падна настрани върху хлъзгавия дървен кей. Сънденс изпръхтя и се раздвижи неспокойно, а Сабрина извика от ужас и страх. Коул бе този, който предпази Дейн от втория куршум, който Тара се готвеше да изстреля. Докато тя се прицелваше в Дейн, той повдигна ръката си и нещо сребристо проблесна в осветената от луната мъгла между кея и платноходката. Смъртоносната стомана на дългия му нож улучи Тара точно под лявата гръд и през атлазения корсаж се заби дълбоко в сърцето й. Като че ли удивена от това, Тара остана неподвижна за миг, изтърва пистолета и като докосна дръжката на ножа, се загледа втренчено в него. После се опита да пристъпи напред, залитна и се наведе бавно над перилата на платноходката. При следващото рязко поклащане Тара падна, без да издаде звук, във водите на очакващия я залив.

Сабрина бе тази, която се раздвижи първа. Като се олюляваше, тя бавно се изправи на краката си и тръгна към кърмата на лодката. Със завързани ръце съществуваше малка възможност да доплува обратно до кея при Дейн, но това беше по-доброто решение, отколкото да остане тук, при Гарвис. Вече беше вдигнала крака си, за да прескочи перилата, когато Треймор проумя намерението й и я сграбчи отзад.

— Много героично, а джентълмени? — той не се смееше вече. Беше хванал косата й с ръка и я дърпаше назад, като държеше Сабрина изправена пред него, за да може тялото й да го предпазва от оръжието на мъжете. Той я издърпа бавно на палубата.

— Не скачай, Сабрина! Стой там! — извика Дейн. После вдигна двете си ръце към Треймор, за да покаже, че не държи оръжие, и изрева: — Слушай! Треймор, чакай! Може би ще успеем да се споразумеем…

Ненадейно моторът на лодката заработи, прекъсвайки думите на Дейн. Дървеният под започна да вибрира леко под краката на Сабрина. Тя усети, че Гарвис се вцепени от изненада, а след това се разсмя. Дори докато тя се бореше отчаяно в ръцете му, той продължаваше да я държи и да се смее.

— Преговорите приключиха, мистър Морган! Довиждане!

Дейн изруга тихо, дочул тихото бръмчене на мотора в тишината на нощта. Ако той не беше заработил, то съществуваше все пак някаква малка надежда да се спазарят с Треймор, но сега и тя бе пропаднала.

— О, Боже… — отекна безпомощно гласът на Тревис. — Не се вижда никаква лодка наблизо, Дейн. Огледах целия кей.

Дейн само кимна с глава и дръпна поводите на коня, като го обърна с гръб към залива и го пришпори.

— Дейн, какво…

Имаше само една последна малка надежда. Очите на Дейн гледаха мрачно, устните му бяха здраво стиснати. Той подкара Сънденс в галоп, отдалечавайки се от залива. После се обърна отново към кея и го пришпори напред. Една надежда. Само една малка надежда. Ако жребецът можеше да го направи? Ако отчаяният опит не убиеше него и коня му.

— Дейн? — Тревис разбра какво беше намислил да направи Дейн и извика ужасен: — За Бога, Дейн! Не го прави! Дейн…

Сънденс профуча през мъглата надолу по дървения кей. Копитата му трополяха така, сякаш хлъзгавото дърво, по което стъпваше, изобщо не затрудняваше шеметния му бяг. Инстинктивно с наближаването на водата ходът на жребеца стана несигурен. Дейн го пришпори леко, като му извика с тих, почти умоляващ глас. Животното покорно наостри уши, удължи крачката си, като се съсредоточи върху това, което се искаше от него.

Сабрина спря вцепенена. Очите й се отвориха широко, докато гледаше онемяла препускащия към тях кон.

Много късно. Тя се опита да извика на Дейн да не го прави, но конят вече беше стигнал до ръба на кея и се понесе над сребристосивата вода. Сабрина се хвърли назад, блъскайки Гарвис и двамата паднаха заедно на палубата.

Сънденс връхлетя върху палубата на лодката с ужасен трясък. Изправил се на задните си крака, за да може да се спре, той се подхлъзна на влажната палуба и политна назад, а Дейн се строполи на пода със зашеметяваща сила.

Сабрина си помисли за миг, че лодката ще се преобърне. Първата й мисъл беше да отиде при Дейн, който лежеше неподвижен на палубата. За миг беше забравила за съществуването на Гарвис, но когато чу ругатните му, рязко се извърна към него и успя навреме да забележи, че той припряно бърка в жакета си, докато накрая успя да извади пистолета си. Олюлявайки се, Треймор сложи пръст на спусъка и насочи цевта към Дейн.

Картината напомняше на тази, която вече беше виждала преди година и половина в Саут Парк, когато Бригс беше стрелял в Дейн и Сабрина го беше помислила за мъртъв. Сега беше същото — Гарвис стоеше там, гологлав, насочил пистолета си към тялото на Дейн!

— Не! Не, дявол да те вземе, Гарвис! Не!

Тя нямаше друг избор, освен да сграбчи револвера с двете си завързани ръце, стряскайки Гарвис с внезапната си намеса.

Треймор отстъпи инстинктивно назад и се опита да изтегли оръжието си. Отчаянието й даваше сили и тя успя да го задържи, като продължаваше да се бори с Треймор, за да може да отклони цевта на пистолета от тялото на Дейн. Още няколко скъпоценни минути бяха спечелени. Гарвис се дърпаше назад, като се мъчеше да освободи пистолета си от ръцете на Сабрина, повличайки я след себе си. Зад тях Сънденс се изправи на краката си и стъпи на хлъзгавата дървена палуба. Дейн изпъшка и разтърси главата си. Платноходката се разклати силно под тежестта на коня, който се опитваше да пази равновесие. Изведнъж изражението на Треймор се промени рязко. Разумът му отново зае мястото на слепия инстинкт.

Той спря да дърпа пистолета от ръцете на Сабрина, а го остави, позволявайки й да насочи блестящата цев към себе си. Тя видя омразата, която проблесна в очите му, решението и удоволствието, което изпитваше той от това. Като извика от страх, Сабрина твърде късно разбра, че беше безсмислено да прави опити да отклони цевта на пистолета, която сама беше насочила към себе си.

В същия миг Дейн блъсна Треймор с ръка и оръжието изгърмя. Той се олюля безпомощно за миг, тъй като не можа да запази равновесие върху клатещия се платноход и от отчаяното усилие, което беше направил, за да стигне навреме до Треймор. Навреме? За част от секундата той не беше уверен в това. Инстинктивно сграбчи Сабрина, като се опря на коляното си, за да запази равновесие, и я дръпна, освобождавайки я от ръцете на Треймор. Погледна нагоре и видя, че Треймор също беше коленичил, а от ръката му капеше кръв. Куршумът го бе засегнал горе в рамото.

Както беше коленичил, Дейн се хвърли напред към Треймор. Той изпусна пистолета, който отхвръкна върху покритата със солена вода и кръв палуба и се завъртя няколко пъти, преди да достигне отсрещното перило. Треймор успя да се изправи и се затича към носа на платнохода. Дейн го преследваше на една крачка зад него. Сабрина се опита да се изправи, но се спъна в полите на роклята си. Застанала на колене и подпряла се на ръце, тя започна отчаяно да лази по палубата в стремежа си да достигне пистолета. Китките й бяха все още завързани, но тя успя да го вдигне и да завърти барабана, така че да може да го зареди, но той се беше намокрил и не можеше да се използва отново.

Дейн беше последвал Треймор в краткия му бяг и сега се протегна да го хване, но точно тогава Гарвис успя да сграбчи желязната верига на котвата. Като я размаха яростно, той удари Дейн през лицето, оставяйки го зашеметен. Възползвайки се от временното си преимущество, Треймор изкърти с рамо едно дърво от парапета и отново удари Дейн. Той се ухили доволно, когато видя как Морган разтърси главата си и повдигна ръка, за да избърше кръвта от окото си. Усмихвайки се, Треймор хвана по-удобно желязната верига и се приготви отново да я запрати към Дейн. В същия момент Дейн се хвърли към него, като приклекна и го удари с рамото си в стомаха. Тъй като ръцете му бяха заети с желязната верига, Треймор не можа да вземе дървото и да се защити, а нямаше време да размаха тежката верига. Той изстена изненадан и се опита да запази равновесие, тъй като лодката силно се клатеше. Твърде късно той пусна веригата и се опита да се хване за въжето на кливера, но не успя. Губейки равновесие, той падна назад в черните води на залива.

— Пусни това нещо или ще те застрелям! Кълна се в Бога, че ще го направя!

Като чу вика на Сабрина зад себе си, Дейн се извърна тъкмо навреме, за да види как един мъж излизаше от машинното отделение. В ръката му проблесна сребристото острие на нож. Той се обърна и видя пистолета в ръцете на Сабрина, както и решимостта в очите й. Пусна незабавно ножа и отстъпи назад. Дейн отиде бързо при Сабрина и обгърна раменете й с едната си ръка, а с другата взе пистолета.

— Върни ни обратно в пристанището! — заповяда кратко Дейн на Андерсън, като насочи пистолета към гърдите му.

Без да се колебае, мъжът кимна с глава и започна да променя посоката на лодката.

— Сабрина?

Викът идваше от тъмната вода, някъде зад тях и накара Сабрина да потрепери.

— Сабрина, помогни ми!

Тя мислеше, че той е умрял и че веднъж завинаги си е отишъл от живота й, когато го видя да пада зад борда. Но Гарвис можеше да плува. Разбира се, че можеше да плува. Ръцете му не бяха вързани една за друга, нямаше фусти и поли, които да го дърпат към дъното. Тя затвори очите си и зарови лице в рамото на Дейн, като че ли се опитваше да избяга от този глас, от тази жалостива молба за помощ.

— Сабрина, моля те!

Беше ли се уморил вече да стои в студената тъмна вода? Беше ли започнал да потъва? Тя стисна здраво очите си, опитвайки се да спре мислите си, но не можеше.

— Дейн — промълви безпомощно Сабрина накрая, като си пое дълбоко въздух и поклати глава. — Не можем да го оставим просто да отиде на дъното… Трябва да му помогнем.

— Не можем. Дори и да искаме, не можем. Няма да стигнем до него навреме.

Това не беше отговорът, който беше очаквала да чуе, и в първия момент с притъпеното си съзнание тя не можеше да разбере това, което Дейн й казваше. Отдалечи бавно лицето си от рамото му и повдигна очи.

В отговор той я притисна по-силно към себе си, като че ли искаше да я задържи там, където беше.

Сабрина се дръпна рязко от ръцете му и се обърна назад. Само за миг тя огледа сребристата повърхност на залива и зърна Гарвис, който плуваше към лодката. В същия момент видя сивата перка на акулата, която пореше гладката повърхност зад него. Една перка… не, две. Изведнъж водата се раздвижи и тя чу неговия ужасен вик. Тогава Дейн я хвана отново и здраво я притисна до гърдите си.

Нещо се блъсна в дъното на лодката. След първия удар последваха цяла серия такива. Вторият вик на Треймор беше прекъснат рязко.

Тревис и Коул викаха тревожно към тях от кея и Дейн им отговори, за да ги успокои. Последва още един тъп удар, когато малкият платноход потърка носа си в очакващия го кей.

— Бри? — това беше нежният глас на Дейн, който приближи устните си до косата й и я целуна. — Бри, всичко е наред сега. Ще те вдигна, за да може Коул да те поеме.

— Не — извика големият негър. — Не, Дейн. По-добре ти имай грижата за нея. Нека аз да се погрижа за… останалото.

Дейн и Коул погледнаха едновременно към палубата, където Сънденс стоеше изправен на четирите си крака. Главата му беше увиснала надолу. От краката му капеше кръв, но поне нито един не беше счупен. Сега, когато усети погледа на Дейн върху себе си, Сънденс повдигна леко главата си и тихо изцвили.

Дейн въздъхна и кимна с глава към Коул. Може би на коня щяха да останат няколко белега от тази нощ. Но не само върху Сънденс, а и върху всички тях щяха да останат белези. Дори сега, след като Тара и Гарвис Треймор си бяха отишли завинаги и Сабрина беше в пълна безопасност в ръцете му, изглеждаше трудно за вярване, че накрая всичко беше свършило. Десетки различни образи и събития изплуваха пред очите му — обляното в кръв младо момиче със златисти коси и упорита брадичка, което стоеше в окървавения разбит дилижанс; първата сълза, която беше проляла за него, когато се върна ранен; първият път, когато я целуна там, в селището на чейените, Блу Джеймисън, Керълайна, Тревис и всички златотърсачи, които я зяпаха в захлас в Денвър; мигът, когато разбра, че я обича, там горе в планината. После се заредиха в бърза последователност снежната буря и леглото от борови клони; Саут Парк; бракът на Сабрина с Лоуъл. После Алтамура и отчаяният им бяг от Мексико, мъчителната несигурност, причина, за която беше Тара; отказът на Сабрина да го остави в Денвър; дълбоката, непоколебима сила на любовта й, която след толкова месеци на лутане му беше дала вярата, която той бе считал изгубена завинаги. И тази нощ, този стремителен галоп през солената мъгла надолу към кея; ужасът, който изпита, когато разбра, че са пристигнали само секунди по-късно, след като платноходът беше започнал да се отдалечава от кея и тъмната сребриста вода на залива беше застанала между тях, в онзи първи миг той не беше в състояние да реши какво да направи.

Но сега, най-после, всичко беше свършило. Всички следващи дни и нощи бяха техни. Дори белезите с времето щяха да изчезнат. Тези, които щяха да останат, щяха да им служат като едно напомняне през бъдните години — да не приемат любовта като някаква даденост.

Сабрина също изглеждаше потънала в мисли и едва сега се размърда в ръцете му.

— Обзалагам се, че следващия път, когато видиш команчите да нападат дилижанс, ще продължиш да яздиш, без да се намесваш.

Изявлението й прозвуча като въпрос и Дейн поклати главата си в отговор. Усети, че тя трепереше, и се наведе, за да я целуне.

— Бих направил всичко това отново, Бри, дори след минута. Аз те обичам.

— Аз също те обичам, Дейн — Сабрина стоеше неподвижна в прегръдката му. После си пое въздух от топлото излъчване на рамото му, повдигна очи, за да срещне неговите, и дори успя да се усмихне. — Единственото нещо, което липсва сега е една хубава планинска снежна виелица.

— Знам — макар и не от личен опит — че първокласната мъгла на Сан Франциско е почти толкава хубава. Свободна ли сте тази вечер, мисис Морган? — целуна я леко той, наведе се, повдигна я и стъпи на кея. — Дори мога да намеря някой във „Фльор“, който ще ни изсвири един валс.