Бялата стока

2.

Кат очакваше да види някаква марина3, макар и примитивна, но беше разочарован. Вляво имаше зона с шест съвременни кораба, които товареха и разтоварваха. На пристанището се виждаха и различни по-малки съдове — един-два малки каботажни кораба, няколко рибарски корита и някоя и друга лодка за спортен риболов. До един бетонен пристан бяха завързани четири или пет платноходки, дълги от около двадесет и пет до петдесет фута.

С помощта на Джинкс и Кейти, които държаха въжета, Кат вкара яхтата в едно празно място на пристана. Когато Джинкс скочи на брега и завърза въжето, беше по бикини и Кат почувства как очите на мъжете от околните лодки и от кея станаха на ластици.

Кат свали бинокъла от врата си, постави го на седалката в кабината и излезе на палубата.

— Облечи си нещо — каза той, минавайки край Джинкс. — Намираме се на непознато място. Не знаеш какви хора има тук.

Тя завъртя очи нагоре, въздъхна и скочи обратно на борда. Кат се изкачи по една ръждива стоманена стълба и стъпи на площадка с няколко постройки, които, изглежда, бяха складове. Нямаше нищо, наподобяващо ремонтна работилница. В центъра на Санта Марта се виждаха спретнати, бели гипсови сгради, а между тях — палми и друга тропическа растителност. Кат беше на около двеста ярда от него и виждате преминаващите автомобили. Над покритите с червени керемиди покриви се показваха камбанариите на малка катедрала. Той се обърна и видя един войник със стара американска карабина 30-и калибър, каквато той самият беше носил като офицер от флотата.

— Hasta la vista * — поздрави Кат, с което изчерпа познанията си по испански.

Войникът запита нещо.

— Говорите ли английски? — каза Кат с надежда. Щеше да бъде трудно, ако никой не говори английски.

— No, senor * — вдигна рамене войникът.

През рамото на войника Кат забеляза един човек, който се беше насочил към тях и не изглеждаше латиноамериканец.

— Американец? — запита човекът.

Кат го погледна обнадежден. Беше дребен, с хубав тен, с рошава, дълга и избеляла от слънцето коса. Носеше изтъркани, отрязани джинси, износени гуменки и стара тениска. Изглеждаше на около двадесет. Кат веднага разбра, че е открил човека, когото търсеше. От него лъхаше на пристанищен безделник.

— Да — усмихна се Кат.

— Откъде?

— Атланта.

— Аз съм Дени. От Сан Диего — протегна ръка младежът.

Кат стисна ръката му — беше груба и здрава. Изглежда, беше теглил доста въжета.

— Катлидж. Радвам се да се запознаем. Всъщност не знаеш колко се радвам. Познанията ми по испански са пълна нула. Би ли казал на този войник, че искам да си оправя динамото, а след това да се махна?

Дени заговори забързано на испански, а войникът му отговаряше по-кратко.

— Казва, че трябва да дойдете в канцеларията на капитана на пристанището и да се регистрирате, след това да минете през митницата. Но капитанът и митничарят са на обяд, така че може да мине известно време, преди да станете легален.

Джинкс се присъедини към тях. Над бикините беше нахлузила една тениска, не особено дълга. Кремавото й дупе се подаваше отдолу.

— Какво става, Кат?

Кат вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Просто вземам малко информация от нашия приятел — войника. Това е Дени. Американец е.

— Здравей, Дени. Аз съм Джинкс — тя му забоде ослепителна усмивка.

Дени изглеждаше леко зашеметен. Кат не за първи път виждаше подобна реакция към Джинкс. Младежът се огледа.

— Слушайте, вие сте тук само за да си поправите динамото, така ли?

— Точно така — отговори Кат.

— Е, ако не желаете да се мотаете по-дълго, отколкото е необходимо за поправката, аз може би ще уредя нещата с войника срещу няколко долара и ще си спестите формалностите.

— Колко?

— Десет щатски долара. Може би двадесет.

— Няма проблеми, Дени — каза Кат.

Дени започна да разговаря с войника отново, а той му отправи поглед и кимна в знак на съгласие.

— Дай му десет — каза Дени.

— Кат, подкупваш ли го? Искаш всички да ни арестуват? — обади се Джинкс.

— Тихо, Джинкс! — отвърна Кат, — Ще се махнем оттук колкото е възможно по-скоро.

Той подаде парите на войника, който си тръгна, без да каже нищо.

— Благодаря — каза Кат на младежа. — Наистина искам само да ми поправят динамото. Аз съм от яхтата „Лебед–43“. Името й е „Катбърд“. Познаваш ли някой наоколо, който поправя динама?

— Разбира се — отговори младежът. — Има един човек в града. Да тръгваме. Аз ще му го занеса вместо вас. Вие трябва да стоите тук в оградената зона, ако не искате да се разправяте с митницата.

— Тук ли работиш? — запита Кат, слизайки по стълбата на път за яхтата.

Дени се усмихна. Показаха се ред хубави зъби.

— Тук никой не работи много — отвърна той. — Аз съм при спортните лодки. Давам ги под наем, когато някой поиска, почиствам по някое дъно от време на време.

Тръгнаха към яхтата. Джинкс беше пред тях и Дени не можеше да свали очи от нея. Кат почти го съжали.

Достигнаха яхтата и Кейти надникна през люка.

— Това е Дени. Ще ни помогне за динамото. Дени, това е жена ми, Кейти.

— Здравей, Дени.

— Здравейте, мисис Катлидж — отвърна Дени, като й прати една заразителна усмивка. Кейти махна с ръка и се скри.

Качиха се на борда и Кат ги поведе към палубната стълба. Повдигна я и отвори капака на двигателя.

— Красива яхта — каза Дени възхитен, като се оглеждаше из салона. — Не съм виждал „Лебед“ тук от доста време. Изглежда нова.

— Почти — отбеляза Кат. — Пробвахме я от Лодърдейл до Антигуа, а сега сме тръгнали към Канала и Южния Пасифик. За две години. Тръгваме веднага, след като оправим това динамо.

— Обзалагам се, че е диодът — каза Дени и клекна до двигателя. — Имате ли гаечен ключ?

Кат му подаде комплект завити в брезент ключове и започна да гледа как Дени бързо разви болтовете на динамото. Изглежда, разбираше от двигатели — нещо, на което Кат се възхищаваше. Той самият беше нещо като гений в областта на електрониката, но за разлика от повечето хора с усет към техниката не обичаше много механичните машини.

Дени се изправи и заяви:

— Ще ми трябва час или малко повече, ако диодът е повреден и ако моят човек има такава част. Ако не, ще трябва да изпрося от някого. Да допуснем, че трябва да се поръча от Богота. Това ще отнеме два дни дори ако го докарат с въздушна поща.

— Кат… — обади се разтревожено Кейти.

— В такъв случай донеси го обратно. Не ми се ще да чакам тук. Ще го поправят в Панама.

— Дадено — каза Дени.

— Мама и аз искаме да се изкъпем. Има ли душове някъде наоколо? — обади се Джинкс.

— Да, зад онази сграда. Водата не я топлят, но тук тя не е толкова студена. Заключете вратата, защото не е само за жени.

— Може би е по-добре, ако дойда с вас — каза Кат.

— Ти какво мислиш, Дени?

— Няма страшно. Безопасно е. Аз не бих се тревожил.

Дени се изкачи в кабината. Кат го последва и се огледа.

— Кейти! — извика той. — Ти ли взе бинокъла?

— Не — отговори тя. — Беше в кабината преди няколко минути.

Кат огледа кабината и палубата, но без резултат.

Дени застана до него.

— Добре дошли в Колумбия, мистър Катлидж — обади се той. В гласа му имаше нотка на съжаление.

— Първото, което трябва да научите, е никога да не оставяте нищо неприбрано. Кажете ми, имахте ли мачта за триъгълно платно?

Кат погледна към предната палуба и видя празните обръчи.

— Не може да бъде — възкликна той, — нямаше ме само пет минути, а Кейти беше на лодката през цялото време.

— Считайте се за щастливец, ако все още имате котва и въже за притегляне.

Кат изтича и отвори капака на котвата.

— Още е тук — каза той с облекчение.

— Значи е бил само един и ръцете му са били пълни — установи Дени. — Аз бих свалил котвата долу. Дръжките на макарата също. Вижте дали шкафовете в кабината ви са добре заключени, за да не останете и без платна.

Кат кимна унило и започна да измъква котвата.

— Може би ще се върна след около час — каза Дени, като скочи на пътечката и се отправи към стълбата.

Кат му махна за сбогом и повлече с усилие тежката котва и веригата към кърмата. Изведнъж се спря. Господи, току-що му бяха откраднали бинокъла и предната мачта, а той позволи на един напълно непознат да слезе от яхтата с неговото динамо. Бавно се нагаждаше към местните условия.

Жените слизаха от яхтата с шампоан, сапун и кърпи.

— Ще се върнем след малко — каза Кейти.

— Нали не носите пари или ценности у себе си? — подвикна им Кат.

Кейти свали часовника си и му го подаде заедно с портмонето.

— Прав си и, повярвай ми, хич няма да се бавим на душовете.

— Може би е по-добре да дойда с вас — каза Кат. Присъствието на крадец на борда посред бял ден го беше разтърсило.

— Не — отвърна Джинкс, — ако дойдеш, може би лодката няма да е тук, като се върнем. Не се тревожи. Ще се погрижим за себе си, а ако трябва, можем да крещим наистина силно.

— Изглежда, си права — каза Кат. — По-добре е някой да стои в яхтата.

Те заминаха, а Кат слезе до навигаторската маса. Взе картата, един молив и плотера и се отправи към кабината, като провери дали пистолетът му все още е в тайното шкафче, скрито зад остроумния капак. Бяха му го направили в Лодърдейл. Почувства се по-добре от факта, че имаше някаква защита на борда в тази част на света. Беше чувал ужасяващи истории и имаше намерение да внимава. Качи се в кабината и започна да планира пътя си до Панамския канал. Обикновено правеше това долу на масата, но сега искаше да бъде там, откъдето можеше да види кой идва и си отива.

Четири часа по-късно погледна часовника си, а след това Кейти. Всички бяха взели душ и обядвали. Той беше съставил плана за прехода и свърши няколко други неща по яхтата. Дени го нямаше никакъв.

— Мисля, че сгреших — каза Кат.

— Кат, нека се махнем оттук. Това място ме плаши.

Кат кимна. На него също не му харесваше много.

— Вероятно има достатъчно ток в акумулатора на двигателя, но искам да го пазя за Панама, а не ми се ще да опитвам да я изкарам оттук с платната — каза той, като се оглеждаше. — Твърде тясно е. Ще надуем лодката и ще извлека яхтата с извънбордовия двигател. Като стигнем Панамския канал, можем да се обадим по радиото за влекач. Ще се обадя до завода производител по пътя и вероятно в Панама ще ни чакат ново динамо и предна мачта.

— Това, изглежда, е най-правилно — вметна Джинкс. — Наистина съм изненадана от Дени. Харесах го.

— И аз. Досега — каза Кат. — Да се хващаме на работа. Аз ще върна котвата обратно в шахтата. Вие двете измъкнете надуваемата лодка от шкафа в кърмата и я свържете към помпата. Ще отплаваме след пет минути.

На излизане от кабината дочуха вик откъм кея:

— Хей, помогнете!

Погледнаха натам и видяха Дени, който държеше картонена кутия в едната ръка и предната мачта на „Катбърд“ в другата.

Поздравиха го с широки усмивки.

— Къде намери мачтата? — викна Кат.

— Ако ви кажа, няма да повярвате. — Дени захвърли мачтата, а след това подаде внимателно кутията и скочи на палубата.

— Съжалявам за бинокъла, но за мачтата се досещах и реших, че трябва да проверя. Отне ми повече време, отколкото мислех.

— Какво стана с динамото? — запита Кат.

— Имам и добри, и лоши новини — отвърна Дени. — В Санта Марта няма диод, но намерих същото ново динамо. Онзи искаше сто и петдесет долара за него. Знам, че звучи много, но като за тук е добре, пък и нали искате да се махнете.

— Това е чудесно, Дени — усмихна се Кат, — плащал съм и повече.

Не след дълго Дени беше монтирал новото динамо. Кат превключи резервния акумулатор, запали двигателя и провериха амперметъра.

— Зарежда без грешка — заяви Дени. — Нямате проблеми.

Кат го последва в кабината.

— Голяма работа си, Дени. Не мога да ти се отблагодаря. — Той извади няколко банкноти от портмонето на Кейти. — Ето сто и петдесет за динамото и още сто за помощта ти. Съгласен ли си така?

Дени вдигна ръка и каза:

— Вижте, мистър Катлидж, приятно ми беше да ви помогна, но освен парите за мен има нещо много по-важно.

— Ако го имам и ти го имаш — каза Кат.

— Аз съм добър помощник. Израснах по лодки. Участвал съм в две състезания от Сан Диего до Хаваи с яхта от клас едно. Плавал съм в гонките от Южноокеанската регата с най-добрите яхти. Прекарал съм пет години като помощник-капитан на деветдесетфутов платноход — така дойдох в Колумбия. Познавам двигателите. Мога и да готвя. Едва ли има нещо, което не мога да правя на яхта.

— Продължавай — кимна Кат.

— Мистър Катлидж, искам да се измъкна от Колумбия. Това е откачено място, пълно с крадци, наркотици и с хора, които ще ти прережат гърлото за нищо. Родителите ми изпратиха пари веднъж, но ги пропилях. Бях глупав. Ако ме откарате до Панамския канал, оттам ще мога да отида на стоп до западния бряг на Мексико, а после у дома, в Калифорния. Зная, че не ме познавате, но съм от добро семейство. Баща ми е зъболекар. Аз поизлязох от релсите тук и ми се ще отново да вляза в тях. Нямам много багаж и заемам малко място. Обещавам, че ще се съсипя от работа за вас. Няма да съжалявате, ако ме вземете.

Кат погледна младежа, който почти се беше разплакал. Спомни си за своя син, на когото не бе могъл да помогне и който не би приел помощта му. Погледна през рамото на Дени към Кейти и Джинкс. И двете кимнаха с глави. Обърна се, хвана го за китката и плесна парите в ръката му:

— Ще ти трябват, когато стигнеш в Панама, Дени. Току-що се сдоби с каюта.

Дени извика:

— Ще изпратя парите на човека с динамото. Моите неща са горе в бараката. Няма да се бавя дори и тридесет секунди.

Той скочи от яхтата и затича по пътеката.

— Готови за отплаване! — извика Кат и жените застанаха до въжетата. Дени се върна почти веднага само с една платнена чанта в ръка. Кат включи предавката на двигателя. След като се отдалечиха от пристана, той направи остър завой, за да изведе яхтата в открити води.

— Хвърли нещата си в дясната пилотска кабина — каза той на Дени, който изчезна долу с чантата.

На излизане, минаха близо до една яхта, колкото тяхната. Тя беше закотвена от другата страна на кея. Кат дочу приглушен вик от нея и една мъжка глава се показа на палубната стълба. Бяха отдалечени на не повече от двадесет фута.

— Господи! — извика мъжът на жена си, която се печеше в кабината. — Сега пък ни откраднаха проклетото резервно динамо. Кое е следващото, мачтата ли?

Кат трепна. Кейти и Джинкс, които развързваха главното платно, избухнаха в безпомощен смях. Дени беше все още долу. Кат се поколеба за миг, но след това продължи.

— Вдигай платната! — засмя се той.