Бялата стока

20.

Отначало Кат усещаше само болката. След това пропълзя и студът и болката се усили. Преди да се съвземе напълно, започна и да трепери, от което го заболя още повече. Събуди се. Отвори очи, но ги затвори веднага. Светлината беше твърде силна. С известни трудности се изправи на лакът, като отваряше очите си за малко, за да позволи на зениците си да се свият дотолкова, че да може да възприема светлината.

Лежеше напълно гол върху груб циментов под в малко помещение, оградено от две бетонни стени, а от другите две страни с решетки. Нямаше никакви мебели. Изправи се и започна бързо да разтрива дланите си, за да пропъди студа. Предположи, че вратата е зад него, но когато се опита да се обърне, като мълния го прониза болка във врата и лявото рамо.

Кат чу шум от отваряне на някаква врата в коридора и стъпки по бетонния под, придружени от тих разговор на испански. Вратата зад него изтрака, но той все още не можеше да се обърне, за да види кой влиза. След миг пред погледа му се появи плешив мъж в син костюм и каза нещо на някого зад гърба на Кат. Хвърлиха одеяло върху раменете му и две ръце го натиснаха, за да легне на пода. Мъжът със синия костюм извади малко фенерче и светна първо в едното, а след това в другото му око. После опипа крайниците му и завъртя внимателно главата му. Кат изстена.

— Как се казвате? — запита мъжът на английски със силен акцент.

— Кат… ъ-ъ, Робърт Елис — успя да изграчи Кат.

Мъжът заговори бързо на хората зад него, а някой му отвърна на по-бавен и тромав испански. Повдигнаха го внимателно, поставиха го на носилка и го завиха с още едно одеяло. Тръгнаха бързо по коридора, минаха през една врата и се озоваха в голяма зала. Оттам минаха през друга врата и излязоха. Носилката беше поставена в линейка, където се качи и санитар, и тръгнаха.

Кат затвори очи и се опита да се отпусне. Притискаше одеялото към себе си, постепенно студът отмина и въпреки болката той се унесе в лека дрямка. Усещаше, че колата се движи бързо и че около тях има други коли. Чувстваше и присъствието на седящия до него човек. Кат се питаше дали той говори английски, но не му се разговаряше и затова не каза нищо. Надяваше се, че отива на по-хубаво място от това, което току-що беше напуснал.

Събуди се, когато линейката спря. Потегли отново. През един процеп на пердето видя горната част на висока желязна ограда. Вратите на линейката се отвориха и двама мъже, единият в костюм, свалиха носилката и я избутаха през една врата. Минаха по някакъв коридор, влязоха в асансьора и тръгнаха надолу.

Друг мъж светна с фенерче в очите му и опипа тялото му. Това му причиняваше болка и Кат отговаряше с тежко сумтене. След това го закараха в стая с рентгенови апарати и го вдигнаха върху хладна маса, на която направиха снимки. Кат си помисли с облекчение, че се намира в болница, а не в затвор. Лекарят и сестрата, които бяха латиноамериканци, го изправиха и му облякоха пижама. Поставиха го обратно върху носилката и го закараха в една стая. Сложиха го на едно легло и сестрата го зави. Никой не му беше казал нито дума и след като го нагласиха удобно, го оставиха сам.

Кат повдигна глава, за да види къде се намира, но това усилие го омаломощи. Стаята беше малка и въпреки че почти нямаше мебели, изглежда, беше попаднал в истинска болница, а не в затворническо медицинско отделение. Затвори очи и се отпусна — искаше да почива и да не мисли за състоянието си. По-късно щеше да решава какво да прави. Дочу тих разговор пред вратата.

Малко по-късно някой влезе в стаята. Кат беше твърде слаб и не можеше да повдигне главата си, но след някакво тракане леглото се изправи и го вдигна в полуседнало положение. До него стоеше мъж в сив костюм на тънки райета и го гледаше с израз на антипатия и дори отвращение. Косата му беше ниско подстригана. Имаше гъсти вежди и квадратна челюст, а носът му явно някога беше чупен и беше заздравял лошо.

Бяха минали двадесет и пет години, но Кат го позна.

— Господи, Хеджър! — успя да се засмее. — Още ли се подстригваш в Куантико?

— Катлидж! — отговори Хеджър. Произнесе го като поздрав и обвинение.

— В болница ли съм? — запита Кат.

— Намираш се в болницата за персонала на американското посолство и имаш дяволски късмет, че е така. Късметлия си и за това, че си жив. В нито едно летище по света не се минава с пистолет през метален детектор. Това не ти ли е известно? Тукашните ченгета могат да те застрелят за такова нещо.

— Благодаря ти, че ме докара тук — каза Кат с чувство. — Как разбра?

— Твоята приятелка, сеньорита Гревил — Хеджър почти изплю името й, — ми се обади от летището. Бях на среща с посланика, но тя настояваше да говори с мен.

— Тя тук ли е?

— Не. Не зная къде е.

— Бяхме отседнали в хотел „Текуендама“. Мога ли да й се обадя?

— В стаята няма телефон, пък и на теб едва ли ти се разхожда наоколо. Секретарката ми ще позвъни. Какво да й каже?

— Просто че съм добре и че ще й се обадя при първа възможност. О, помолете я да се опита да разбере за къде е заминал самолетът.

— Самолетът?

— Тя ще разбере за какво става дума.

— Предполагам, че ще разбере, но аз не разбирам. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дълга история.

— Не се съмнявам. Една къса история не може да служи като прикритие на човек, който се движи въоръжен из страна от Южна Америка с фалшив паспорт и седемдесет и една хиляди долара в джоба си.

Кат въздъхна.

— Прав си. Не постъпих много умно. Опитвах се да настигна един човек, без да мисля достатъчно.

Лекарят влезе в стаята с рентгенови снимки в ръка.

— Няма нищо счупено — каза той на Хеджър, — но натъртванията са страшно много. Добре са го обработили.

— Не повече, отколкото заслужава.

— Кога мога да изляза оттук? — запита Кат.

— Мисля, че ще ви задържим само една нощ — отговори лекарят. — Нека бъдем сигурни, че няма сътресение на мозъка. Ако се чувствате добре, ще можете да си идете утре.

— Няма да ходи никъде, докато аз не наредя — отсече Хеджър. — Благодаря, докторе. Това е всичко.

— Ще ви изпратя болкоуспокояващо и нещо, което да ви помогне да заспите — каза лекарят на Кат и излезе.

Хеджър се обърна отново към него.

— Ти все още си под арест, но успях да те освободя под моя гаранция. Не можеш да напуснеш посолството без разрешението на началника на полицията в Богота.

— Какво ще стане? Ще ме съдят ли?

— Вероятно. — Хеджър се обърна и тръгна към вратата. — Имам разговор по телефона. Ще ти намеря адвокат, който сигурно ще иска от теб да подкупваш някои хора, за да получиш по-ниска присъда. Няма почти никакви съмнения за вината ти. Естествено ще ти лепнат обвинение за притежание на оръжие, а и за съпротива при арестуването и нарушаване на митническите разпоредби — не си декларирал всичките тези пари. Не си го сторил, нали? — запита той и излезе от стаята.

Кат затвори очи. Господи! Наистина беше оплескал всичко. Нямаше да бъде полезен на Джинкс в затвора. Може би Мег ще продължи да работи по този въпрос. Нуждаеше се от нея повече от всякога. Може би тя е последната му възможност. Затвори очи и се опита да не мисли.