Цар Въглен

1

Град Педро се намираше досам планинския масив, едно безредие от магазини и пивници, от което се разклоняваха нагоре по каньоните голям брой железопътни линии, обслужващи каменовъглените мини. През седмицата градът спеше спокойно, но съботните вечери, когато миньорите идваха долу на тълпи, а скотовъдците пристигаха на коне и в автомобили, той се пробуждаше и в него закипяваше живот.

Един ден в края на юни на гарата слезе от влака младеж на около двайсет години с чувствителна физиономия и кестенява, леко къдрава коса. Той носеше протрит и поизбелял костюм, купен в един квартал на родния му град, където евреите въртяха амбулантна търговия по тротоарите; отдолу се показваше изпоцапана синя риза без връзка, а краката му бяха обути в чифт тежки, доста поизносени обувки. На гърба му висяха, привързани с ремъци, бельо и едно одеяло. По джобовете си беше напъхал разни неща — гребен, четка за зъби и малко джобно огледало.

Докато беше във вагона за пушачи, младежът се вслушваше в приказките на миньорите и се стремеше да запомни тяхното произношение. Когато слезе от влака, повървя покрай линията, отърка ръцете си в сажди и леко ги размаза по лицето си. След като провери резултата в огледалото, младежът закрачи по главната улица на Педро, избра едно дюкянче за тютюн и влезе. С възможно най-грубия тон се обърна към собственичката:

— Можеш ли ми каза как да стигна до мината „Пайн крийк“?

Жената го погледна бегло, без никакво подозрение, и даде исканите сведения. Младежът взе трамвая и слезе в подножието на каньона Пайн крийк, откъдето трябваше да бъхти нагоре тринайсет мили. Денят беше слънчев, небето кристално ясно, а планинският въздух освежителен. Младежът изглеждаше щастлив, и докато крачеше по пътя, запя дълга песен:

И тъй нататък, докато има луна да грее над двора на някой колеж. Песента беше смесица от весели безсмислици и онези въпроси, с които съвременната младеж започна да тревожи по-старото поколение. Като маршова мелодия песента беше малко бързичка за стръмнините на каньона, но Хал Уорнър можеше да спре, да се провикне срещу стените на каньона, да чуе техния отговор и отново да продължи. Сърцето му бе пълно с младост, любов и любознателност; той имаше и малко дребни пари в джоба на панталоните, а за крайни нужди в колана му беше зашита банкнота от десет долара. Ако тази сутрин някой от фотографите на компанията „Дженеръл фюъл“ на Питър Хариган би могъл да го заснеме, снимката щеше да послужи като „портрет на миньор“ в която и да е рекламна публикация.

Но катеренето беше трудно и към края пътникът усети тежестта на обувките си и вече не пееше. Точно когато слънцето се скриваше зад каньона, той се изкачи до целта — врата, преграждаща пътя, и над нея табелата:

Хал доближи вратата от железни пръти, която беше заключена с катинар. Постоя минутка, колкото да събере навъсения си глас и ритна вратата. Някакъв мъж излезе от една барака отвътре.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да вляза. Търся работа.

— Откъде идваш?

— От Педро.

— Къде работиш?

— Досега не съм работил в мина.

— А къде?

— В един колониал?

— Кой колониал?

— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити.

Пазачът доближи вратата и го заразглежда през решетките.

— Хей, Бил! — провикна се той и от бараката излезе друг мъж. — Един тук разправя, че работил в колониал, а сега търси работа.

— Къде са ти документите? — попита Бил.

Всички, разправяха на Хал, че в мините не достига работна ръка и че компаниите просто жадуват за работници. Хал си представяше, че е достатъчно работникът да почука и ще му бъде отворено.

— Не ми дадоха никакви документи — каза той и побърза да добави: — Напих се и ме уволниха. — Беше съвсем сигурен, че ако човек се напие, това няма да му затвори пътя към каменовъглената мина.

Но двамата не си направиха никакъв труд да отворят вратата. Вторият мъж го оглеждаше хладнокръвно от глава до пети и Хал се запритеснява с какво ли е предизвикал подозрението им.

— С мен всичко е наред — заяви той. — Пуснете ме да вляза и ще ви покажа.

Двамата все още стояха неподвижно. Спогледаха се и сетне Бил заяви:

— Не ни трябват никакви работници.

— Но аз видях обява долу… — възкликна Хал.

— Това е стара обява — рече Бил.

— Но за какво бъхтих тоя път дотук!

— На връщане ще ти е по-лесно.

— Но… сега е нощ!

— От тъмното ли те е страх, малкия? — осведоми се Бил закачливо.

— Слушайте, направете нещо за мен! — помоли се Хал. — Няма ли някакъв начин да платя за престоя си… поне да преспя?

— Нямаме нищо за теб — рече Бил, обърна се и влезе в бараката.

Другият чакаше и го следеше с подчертано враждебен поглед. Хал се помъчи да го трогне, но три пъти получи един и същи отговор: „Пръждосвай се надолу по каньона!“. Накрая Хал се отказа, слезе малко по пътя надолу и седна да помисли.

Наистина страшно нелогично беше да разлепят обяви „Търсят се работници“ на видни места покрай пътя и да накарат човек да се катери тринайсет мили по каньона, а сетне да го отпратят без никакви обяснения. Хал беше убеден, че зад оградата сигурно има работа и че ако се докопа до шефовете, ще може да ги убеди. Четвърт миля извървя по пътя до мястото, където той се пресичаше от железопътната линия, която се виеше нагоре по каньона. На път за мината покрай него минаваше композиция от празни вагони, които дрънчаха и се подрусваха, докато локомотивът с мъка преодоляваше наклона. Това му подсказа изход от затруднението.

Смрачаваше се. Леко приведен, Хал доближи вагоните и когато попадна в сянка, скочи и увисна на един от тях. Само за миг се изкатери във вагона, легна по гръб и зачака с тупащо сърце.

Не мина и минута и чу някакъв вик, погледна надолу и видя „цербера“ от вратата, който тичаше по една пътека надолу към релсите. По петите го следваше неговият другар Бил.

— Хей! Излизай оттам! — ревнаха те.

Бил скочи във вагона, в който пътуваше Хал. Последният видя, че номерът не мина, рипна на земята от другата страна на релсите и тръгна да излиза от района на мината. Бил го последва и докато влакът отмина, вторият мъж дотича до релсите и се присъедини към тях. Хал вървеше бързо, без да каже нито дума. Но церберът не скъпеше думите си, повечето от които бяха нецензурни. Той сграбчи Хал за яката, блъсна го силно и го ритна по онази част от анатомията, която природата бе отредила за ритници. Хал възстанови равновесието си, обърна се и стовари юмрук в гърдите на преследвача си, който се олюля от удара.

По-големият брат на Хал беше се погрижил той да знае как да използува юмруците си; Хал сега зае позиция готов да посрещне втория нападател. Но в каменовъглените мини споровете, изглежда, не се уреждаха по този примитивен начин. Мъжът спря и изведнъж дулото на револвер лъсна под носа на Хал.

— Шавни ги! — рече Бил.

Хал не беше чувал този жаргон, но значението му можеше да бъде само едно; той „шавна“ ръце нагоре. В същия миг първият нападател се хвърли срещу него и го перна с юмрук под окото. Хал се просна по гръб на камъните.

2

Когато дойде на себе си, наоколо беше мрак и цялото тяло го болеше. Хал усети, че лежи на каменен под и се претърколи, но скоро се обърна отново, защото по гърба му нямаше здраво място. По-късно, когато беше в състояние да се опипа, преброи повече от десет места, където бяха го ритали с тежките си обувки неговите нападатели.

Хал полежа час-два и постепенно разбра, че се намира в някаква килия, защото виждаше звездите през железни решетки. Чуваше и нечие хъркане. Провикна се пет-шест пъти, все по-високо, и като чу накрая някакво ръмжене, попита:

— Бихте ли ми дали глътка вода?

— Ще ти дам една вода, ако ме събудиш пак! — отвърна някакъв глас, след което Хал пролежа в мълчание до сутринта.

Два часа след разсъмване в килията влезе един човек.

— Ставай — каза той и го подритна. Хал мислеше, че няма да може да стане, но стана.

— А сега без никакви номера — рече пазачът и като го хвана за ръкава, го изкара от килията и по малък коридор го изпроводи до някаква канцелария, където седеше една червенолика личност със сребърна шерифска значка на ревера на сакото си. Близо до него стояха двамата противници на Хал от предишната нощ.

— Е, малкия — обади се мъжът от стола, — има ли време да си помислиш?

— Да — отвърна Хал лаконично.

— За какво е задържан? — попита мъжът двамата пазачи.

— За нарушение и съпротива при ареста.

— Колко пари имаш в себе си, младежо? — беше следващият въпрос. Хал се поколеба.

— Хайде, казвай! — рече мъжът.

— Два долара и шейсет и седем цента, доколкото си спомням — отговори Хал.

— Глупости! — отсече другият. — За какви ни вземаш? — Той се обърна към двамата пазачи: — Претърсете го.

— Сваляй сакото и панталоните — рече Бил бързо. — Обувките също.

— Вижте какво! — запротестира Хал.

— Сваляй ги! — рече мъжът и стисна юмруци. Хал се подчини. Пребъркаха му джобовете, откъдето извадиха портмоне със споменатата сума, евтин часовник, джобно ножче, четка за зъби, гребен и огледало и две бели носни кърпички, които предизвикаха презрението им и бяха хвърлени на порядъчно оплютия под.

Развързаха вързопа и разхвърлиха наоколо чистото бельо, а после зачовъркаха с джобното ножче подметките и токовете на обувките, разпориха и хастара на дрехите. Така намериха десетте долара в колана и ги хвърлиха на масата заедно с другите принадлежности, след което човекът със значката обяви:

— Глобявам те дванайсет долара и шейсет и седем цента и конфискувам часовника и ножа — ухили се и добави: — Можеш да си запазиш сополниците.

— Слушайте! — ядоса се Хал. — Що за грубости!

— Обирай си боклуците, младежо, и изчезвай оттук по-бързо, иначе ще си тръгнеш по гол задник.

Но Хал беше твърде ядосан, за да приеме подобно разрешение.

— Кажете ми кой сте вие и какво право имате да действувате така?

— Аз съм шерифът на мината — рече мъжът.

— Значи вие сте служител на компанията „Дженеръл фюъл“? И възнамерявате да ме ограбите…

— Изхвърли го, Бил — каза шерифът.

Хал видя как Бил стисна юмруци.

— Добре — преглътна той възмущението си. — Почакайте да се облека. — Започна да се облича колкото се може по-бързо, нави одеялото и бельото и тръгна към вратата.

— Запомни — рече шерифът, — право надолу по каньона и ако се мернеш пак наоколо, ще получиш куршум.

И така Хал излезе на слънце, съпровождан от двамата пазачи. Вървеше по същия планински път, по който дойде тук, но сега минаваше през центъра на миньорското селце. В далечината мярна голямата сграда на трошачката и долови непрекъснатия грохот на машините и падащите въглища. Мина покрай двойната редица от къщи и бараки, собственост на компанията, където неугледни жени по вратите и мръсни деца, които риеха из уличната прах, се обръщаха и се хилеха насреща му, защото той куцукаше и беше достатъчно ясно какво му се е случило.

Хал беше дошъл с любов и любознателност. Любовта значително избледня — очевидно това чувство не беше движещата сила в индустрията. Но любознателността нарасна повече от всякога. Какво криеха толкова грижливо зад оградата на мината?

Хал се обърна и погледна Бил, който предишния ден беше показал известно чувство за хумор.

— Вижте какво, момчета — каза той, — взехте ми парите, посинихте ме целия от бой, сигурно сте доволни. Преди да си отида, обяснете ми това, а?

— Какво да ти обясним? — изръмжа Бил.

— Защо постъпихте така с мен?

— Защото си много нахакан, малкия. Не знаеше ли, че няма защо да се мъчиш да се промъкваш тук?

— Разбирам — рече Хал, — но аз исках да кажа друго. Защо не ме пуснахте в началото?

— Ако търсеше работа в мината, защо не започна както си му е редът.

— Не знаех какъв е редът.

— Там е работата. А ние не искахме да рискуваме с теб. Не ни изглеждаш надежден.

— А за какъв ме взехте? От какво се страхувате?

— Я се разкарай! — рече Бил. — Не можеш ме подведе!

Хал повървя мълчаливо няколко крачки, като се чудеше как да пробие.

— Виждам, че ме подозирате — каза той. — Ако ми позволите, ще ви кажа истината.

И понеже другият не му забрани, той продължи:

— Аз съм студент, исках да видя света и да разчитам на себе си за известно време. Мислех си, че ще е забавно да дойда тук.

— Е добре, ама това не е футболно игрище — рече Бил. — Това е мина.

Хал разбра, че му повярваха.

— Кажете ми откровено, за какъв ме взехте?

— Че защо да не ти кажа — изръмжа Бил. — Тук се навъртат профсъюзни агитатори и се мъчат да организират миньорите, а ние не искаме да рискуваме. Нашата компания подбира работници чрез бюрата. Ако беше отишъл там и им се харесаше, щяха да те одобрят, както си е редно. Или ако беше отишъл в бюрото в Педро да вземеш пропуск, щеше да бъдеш в ред. Но ако някой цъфне на вратите и изглежда като конте, пък и дрънка като професор — такъв не минава. Ясно ли ти е?

— Разбирам — рече Хал. После добави: — Ще съм ви благодарен, ако ми дадете за една закуска от моите пари.

— Закуската мина — заяви Бил. — Почакай да узреят шишарките.

Той се разсмя. После, разнежен от собствената си шега, извади от джоба си двайсет и пет цента и ги подаде на Хал.

Когато стигнаха до вратата, Бил отключи катинара и го изпрати ухилен. Така завърши първият допир на Хал с Индустрията.

3

Хал Уорнър се затътри надолу по пътя, но не беше в състояние да стигне до града. Добра се до едно ручейче, което се спускаше от склона и от което можеше да пие, без да се страхува от тиф. Там лежа гладен целия ден. Привечер загърмя и заваля и той потърси подслон под една скала, но напразно. Единственото му одеяло бързо прогизна и той прекара една нощ почти толкова отвратителна, колкото и предишната. Не можеше да спи, но можеше да мисли, и той размишляваше за случилото се е него. Бил каза, че мината не е футболно игрище, но на Хал му се струваше, че в крайна сметка двете много си приличаха. Беше доволен, че по професия не е профсъюзен организатор.

Призори изпълзя изпод скалата и продължи пътя си, изнемощял от студа и необичайната липса на храна. През деня стигна до една електроцентрала близо до дъното на каньона. Нямаше пари за ядене и се страхуваше да проси, но видя някакъв колониал сред групата сгради край пътя, влезе и поиска сушени сливи. Те вървяха по двайсет и пет цента фунта. Цената беше висока, но такава беше и надморската височина и, както Хал разбра след време, обясняваха едното с другото. Не обясняваха обаче защо цената винаги беше по-висока от надморското равнище на магазина. Над щанда Хал видя обява: „Изкупуваме фишове с десет на сто намаление“. Беше чул да се говори за някакъв закон в щата, с който се забранява изплащането на заплатите във „фишове“, но сега не попита нищо, взе доста лекия плик със сливи, седна край пътя и ги задъвка.

Малко зад електростанцията, надолу по железопътната линия, се издигаше колибка с градина зад нея. Хал отиде там и намери стар еднокрак пазач. Поиска разрешение да преспи на пода в колибата, и като видя, че старецът разглежда посиненото му око, обясни:

— Опитах се да почна работа в мината, а те ме взеха за профсъюзен организатор.

— Не ми трябват никакви профсъюзни организатори тук — рече старецът.

— Но аз не съм — заоправдава се Хал.

— Отгде да знам какъв си? Може да си шпионин на компанията.

— Не искам друго, освен сушина да преспя. Сигурно няма да ви навреди да ме подслоните.

— Не съм толкова сигурен — отвърна другият. — Както и да е, постели си одеялото в ъгъла. Но да не говориш за никакви профсъюзни работи с мен.

Хал нямаше никакво желание да говори. Уви се в одеялото и спа като човек, който не се тревожи нито от любов, нито от любознателност. На сутринта старецът му даде порязаница просеник и няколко стръка пресен лук от градината, които му се сториха по-вкусни от всякакви закуски, предложени му дотогава. Когато на раздяла Хал поблагодари на домакина, последният отбеляза:

— Добре, млади момко, можеш да ми се отплатиш само с едно — да не споменаваш нищо за това. Когато човек има бели коси на главата и само един крак, по-добре ще е за него да се удави в реката, отколкото да загуби работата си.

Хал обеща да не приказва и продължи пътя си. Натъртените места вече не го боляха толкова и той беше в състояние да върви. Виждаха се вече ферми — Хал имаше чувството, че изведнъж се е върнал в Америка!

4

На Хал предстояха едноседмични приключения като скитник, истински скитник, без никакви десетдоларови банкноти в колана, които да лишат от реалност неговите приключения. Преброи наличните си вещи и се запита дали още изглежда като конте. Спомни си, че имаше усмивка, която пленяваше дамите; дали тя ще подействува сега в съчетание с това посинено око? Тъй като нямаше други средства за препитание, Хал изпробва усмивката пред податливи на вид стопанки, и то с такъв успех, че за малко не се усъмни в благоразумието на честния труд. Вече не пееше песента на Хариган, а една скитническа песен, която бе чул веднъж:

На втория ден се запозна с двама други бродяги, които бяха наклали огън край линията и препичаха бекон. Те го посрещнаха и като чуха историята му, приеха го в братството и го запознаха с техния начин на живот. Много скоро Хал се запозна с друг скитник, който преди бил миньор. Той беше в състояние да даде необходимите на Хал сведения, с които Хал възнамеряваше да опита късмета си в друг каньон.

„Холандецът Майк“ беше името на въпросния скитник, който не обясняваше защо е наречен така. Той беше черноок опасен на вид нехранимайко. Като стана дума за мини и миньорския занаят, от устата му се отприщи изумителен поток от псувни. За него тази игра е свършена — той си харизва работата на Хал или на който и да било друг проклет глупак. И ако тази игра още продължава, то е само защото по света има толкова много идиоти и проклети глупци. „Холандецът“ заразправя по-нататък страховити случки от живота в мините и започна да призовава един след друг духовете на разни шахтни майстори и да ги предава на кладата на вечните мъки.

— Работеше ми се, докато бях млад — обясни той. — Но вече се излекувах, и то завинаги.

Беше започнал да гледа на света като на място, създадено специално, с цел да го накарат да работи, и беше впрегнал целия си талант за осуетяването на този заговор.

Приседнал край лагерния огън близо до потока, който бълбукаше надолу по долината, Хал прекара приятни часове, обяснявайки на „Холандеца Майк“, че като клинчи от работа, той полага повече усилия от другите хора, които работят. Но, изглежда, скитникът не се тревожеше от това — за него то беше принципен въпрос и той беше готов на саможертви за убежденията си. Дори когато го бяха изпратили в изправителен дом, беше отказал да работи; бяха го хвърлили в тъмницата, където предпочиташе по-скоро да умре от диетата на хляб и вода, отколкото да работи. Ако всички вършеха същото, твърдеше той, скоро щяхме да „разпердушиним“ всичко.

Хал хареса този непринуден революционер и поскита с него два дни, като през това време го подпитваше в подробности за миньорския живот. Повечето компании ползуваха услугите на бюрата за трудови резерви, както бе споменал пазачът. Лошото беше, че тези бюра удържаха нещо от заплатата на миньора продължително време — шефовете играеха „комбина“ с тях. Хал се позаинтересува дали това не е незаконно.

— Я зарежи тая работа, хубавецо! — рече спътникът му. — Като поработиш малко, ще разбереш, че законът в мината е това, което ти казва шефът.

Скитникът поясни по-нататък убеждението си, че когато един раздава работите, а другите трябва да се боричкат за тях, законът никога няма много тежест в сделката. Хал оцени по достойнство тази проницателна мисъл и му се прищя да я препрати на професора по политикономия в колежа Хариган.

На втората вечер от запознанството му с „Холандеца Майк“ в техния скитнически „приют“ нахлуха един полицай и пет-шестима негови помощници: точно тогава в този район се полагаха решителни усилия да се прогонят скитниците или да ги накарат да работят в мините. Приятелят на Хал, който спеше като заек, драсна в тъмнината и Хал го последва, като финтира нападателите с един футболен трик. Пропаднаха им храната и одеялата, но „Холандецът Майк“ не се трогна много от тази загуба и — за да не си загубят настроението през нощните часове — сви някакво пиле от един кокошарник, а на другия ден задигна по смяна бельо, от някакъв простор. Хал хапна от пилето, подноси бельото и отбеляза по този начин началото на кариерата си като престъпник.

Разделяйки се с „Холандеца Майк“, той се върна в Педро. Скитникът му беше казал, че съдържателите на пивници почти винаги имат приятели в мините и могат да помогнат на човек да си намери работа. Хал започна справките и още вторият кръчмар му каза, че ще му даде писмо до един човек в Норт Вали; ако Хал получи работа, приятелчето ще му удържа по един долар месечно от заплатата. Хал се съгласи и забъхти отново нагоре по друг каньон, като се подкрепи предварително със сандвич, изпросен в едно ранчо при входа на каньона. Пред друга укрепена врата на компанията „Дженеръл фюъл“ той показа писмото, адресирано до някой си О’Калахън, който се оказа също кръчмар.

Пазачът дори не отвори писмото, той пропусна Хал, който издири своя човек и поиска работа. Човекът каза, че ще му помогне, но ще му удържа месечно по един долар за себе си и по един за приятеля си в Педро. Хал се опъна и последва ожесточен пазарлък; накрая, когато Хал си тръгна и се закани да се обърне направо към „шефа“, кръчмарят отстъпи на долар и половина.

— Разбираш ли от миньорство? — попита той.

— Отрасъл съм с него — рече Хал, който вече имаше жизнен опит.

— Къде си работил?

Хал спомена няколко мини, за които беше понаучил нещо от скитниците. Беше си избрал името Джо Смит, което според него фигурираше в платежните ведомости на всяка мина. Не беше се бръснал повече от седмица и брадата беше добра дегизировка, а беше понаучил и доста псувни.

Кръчмарят го отведе при мистър Алек Стоун, шахтен майстор в мина №2, който веднага го попита:

— Разбираш ли нещо от катъри?

— Работил съм в конюшня — каза Хал. — Разбирам от коне.

— Да, ама катърите са друго нещо. Един от катърджиите ми оня ден го присви стомахът и не зная дали въобще ще ми върши работа.

— Изпробвайте ме — рече Хал. — Ще се оправя с тях.

Майсторът го огледа.

— На вид си свестен момък — констатира той. — Ще ти дам четирийсет и пет месечно, а ако се проявиш, ще ги направя петдесет.

— Добре, сър. Кога започвам?

— Час по-скоро, ако питаш мен. Де са ти парцалите?

— Това е всичко — каза Хал и посочи вързопа с откраднатото бельо в ръката си.

— Добре, хвърли го там в ъгъла — каза майсторът. После изведнъж млъкна и изгледа намръщено Хал.

— Да не си в някой профсъюз?

— Опазил ме бог!

— Бил ли си някога в някой?

— Не, сър. Никога.

Втренченият поглед на мъжа сякаш уличаваше Хал в лъжа и загатваше, че ей сегичка потайната му душица ще бъде разгадана.

— Ще трябва да се закълнеш в това, разбираш ли, преди да заработиш тук.

— Добре — рече Хал. — Готов съм.

— Ще те викна за тая работа утре — каза другият. — Не нося документа у себе си. А, каква религия си?

— Адвентист от Седмия Ден.

— Боже помилуй! Какво е това?

— Няма нищо страшно — обясни Хал. — Не бива да работя в събота, но аз си работя.

— Ей, да не вземеш да го проповядаш тук! Имаме си наш проповедник. Давате по петдесет цента месечно за него от заплатите си. Тръгвай сега, ще те заведа долу.

Това беше началото на кариерата на Хал.

5

Катърът е известен като нечестиво, отритнато от бога създание, нещо като недоразумение на природата, грешка, от която тя се черви и на която не е позволено да се повтаря. Трийсетте катъра, поверени на Хал, бяха отгледани в среда, разчетена да изяви най-проклетите черти от техния характер. Той скоро разбра, че „коликите“ на неговия предшественик са били предизвикани от един къч на катъра в корема му. И Хал разбра, че ако иска да избегне тази опасна болест, не трябва да се разсейва нито за миг.

Катърите прекарваха живота си в мрака на земната утроба. Извеждаха ги горе само когато се разболяваха, за да се попекат на слънце и да се потъркалят из зелените пасища. Един от тях — викаха му „Италианеца“ — беше се научил да дъвче тютюн и да тършува по джобовете на миньорите и на техните помощници. Като не знаеше как да изплюе сока, добичето се разболяваше, а сетне се заричаше да не повтаря тази своя слабост. Но катърджиите и момчетиите в шахтата знаеха този негов недостатък и изкушаваха „Италианеца“, докато той тръгна по-кривия път. Хал скоро откри тази морална трагедия и с болка в душата вършеше ежедневната си неблагодарна работа.

Слизаше в шахтата с първата клетка, което ставаше много рано сутринта, хранеше и поеше питомците си и помагаше при запрягането им. Сетне, когато заглъхваше тропотът и от последните четири копита, почистваше обора, поправяше амуницията и изпълняваше нарежданията на всички по-възрастни от него, които се навъртаха наоколо.

След катърите най-много го мъчеха момчетата, които обслужваха вентилационните отвори, и другите момчетии, с които си имаше работа. Беше новак и те се занасяха с него, освен това работеше и по-долна работа от тях — гледането на катъри им се струваше нещо унизително и смешно. Между тях имаше хлапаци от десетина нации в Южна Европа и Азия: плосколики татари, смугли гърци и дребни хитрооки японци. Те говореха на някакъв компромисен език, който се състоеше предимно от английски ругатни и нецензурни думи. Наплодената от умовете им мръсотия беше нещо невероятно за човек, роден и отрасъл под слънцето. Те сквернословеха по адрес на майките и бабите си, не щадяха и Дева Мария — единствената митологическа личност, за която бяха чули. Клети малки непросветени създания, чиито души се омърсяваха и очерняха много по-бързо и безвъзвратно от лицата им!

Хал беше посъветван от шефа си да потърси храна и квартира при Реминицки. По здрач той се изкачи с последната вагонетка и беше упътен към слабо осветена барака от гофрирана ламарина, където бе посрещнат от един пълен руснак. Той му каза, че ще се погрижи за него за двайсет и седем долара месечно, като в цената влизаше и легло в стая с осем други ергени. При удръжки долар и половина на месец за кръчмарите, петдесет цента за пастора на компанията и долар за лекаря, петдесет цента месечно за правото да ползува пералнята и петдесет цента за помощния фонд при болест и злополука, на Хал му оставаха четиринадесет долара на месец, с които трябваше да се облича, да създаде семейство, да си купува бира и тютюн и да посещава библиотеките и училищата, основани от човеколюбивите собственици на каменовъглените мини.

Вечерята в пансиона на Реминицки беше почти привършила, когато Хал пристигна. Видът на пода беше такъв, сякаш там са се гощавали людоеди, а и остатъците от храната бяха студени. Той разбра, че с него винаги ще бъде така и трябваше да се примири с това. Столовата на този пансион, чийто собственик и администратор беше кампанията „Дженеръл фюъл“, му припомни посетения веднъж от него щатски затвор — редиците от мъже, насядали мълчаливо по пейките, хранейки се с нишестена каша от алуминиевите чинии. Тукашните чинии бяха от порцелан с дебелина половин инч, но кашата беше същата. Изглежда, готвачът у Реминицки работеше по рецептата „Ако не знаеш как, добави мас и вари!“. Колкото и гладен да беше след продължителното бъхтене и тежкия труд под земята, Хал едва преглъщаше тази храна. В неделя, единствения ден, когато се хранеше на светло, мястото гъмжеше от мухи и Хал си спомни думите на един лекар, че културните хора трябва да се страхуват повече от мухата, отколкото от бенгалския тигър.

Пансионът му предостави легло и достатъчно количество гадини, но не и одеяло, което беше необходимост в планинските райони. Затова след вечерята Хал трябваше да потърси шефа си и да уреди да му открият кредит в магазина на компанията. Разбра, че с готовност ще му отпуснат известен кредит, защото това ще даде възможност на началника на минната полиция да му попречи да напусне. Нямаше такъв закон да се задържа човек за задължения, но Хал вече знаеше колко ги е еня за закона полицейските началници.

6

Три дни Хал се трепа в недрата на мината, хранеше се и се бореше с паразитите в пансиона. Сетне дойде една благодатна неделя и му останаха два свободни часа да види слънчевата светлина и да разгледа лагера Норт Вали. Това беше селище, разпростряло се на повече от миля в каньона. В центъра се намираха големите сгради на трошачката, администрацията на шахтата и електроцентралата с нейните високи комини. Наблизо бяха магазинът на компанията с две пивници. Имаше няколко пансиона като този на Реминицки и дълги редици дъсчени бараки, всяка от които с по две до четири стаи; в някои от тях живееха по няколко семейства. В подножието на един склон се издигаше училището и друга малка едностайна постройка, която служеше за църква. Пасторът принадлежеше на сектата на компанията „Дженеръл фюъл“. Той използуваше постройката безплатно — един вид предимство пред пивниците, които трябваше да плащат големи наеми на компанията. Но въпреки това преимущество, небесата губеха борбата срещу ада в мината, което сякаш доказваше вродената извратеност на човешката природа.

Минавайки през селището, човек първо изпитваше чувството на самота. Наоколо се извисяваха планините — голи и уединени, набраздени с раните на геоложките периоди. В тези каньони слънцето залязваше рано следобед, снегът заваляваше рано есен. Навсякъде природата сякаш бе вдигнала ръка срещу човека и той бе отстъпил пред нейната сила. В самите мини човек изпитваше още по-мъчителна самота — потискаща мизерия и анимализъм. Тук-там личаха жалки опити да се отглеждат зеленчукови градини, но пепелта и пушекът убиваха всичко и доминиращият цвят беше мръсотията. Пейзажът беше осеян с купчини пепел, ръждива тел, консервни кутии и мръсни играещи деца.

Имаше един район в селището, наречен „колибарската махала“. Там, сред миниатюрни планини от сгурия, някои от най-закъсалите от новопристигналите чужденци бяха получили разрешение да си направят колиби от стари дъски, ламарина и парчета насмолен картон. Тези жилища бяха по-лоши дори и от кокошарници, но в някои от тях се тъпчеха по десетина души. Мъже и жени спяха върху дрипи и стари одеяла, хвърлени върху сгурийния под. Бебетата гъмжаха като личинки. Повечето от тях бяха облечени само с по една опърпана ризка и голите им задничета стърчаха безсрамно към небето. Сигурно така са играели децата на пещерните хора, помисли си Хал и почувствува как го обхвана отвращение. Беше дошъл с любов и любознателност, но тук тези две подбуди угаснаха. Как един чувствителен човек като него, запознат с изтънчените и привлекателни страни на живота, би обикнал тези хора, срещу които се бунтуваха всичките му сетива — ноздрите му не приемаха вонята, техният брътвеж дразнеше слуха му, очите му ги възприемаха като шествие от уродливости! Какво беше направила за тях цивилизацията? Какво би могла да направи? В крайна сметка бяха ли годни тези хора за нещо друго, освен за мръсната работа, за която ги бяха натикали тук? Такива мисли занимаваха надменното расово съзнание на англосаксонеца, когато съзерцаваше тази средиземноморска тайфа. Противна беше дори самата форма на главите им!

Но Хал изтърпя и малко по малко започна да гледа на тях с други очи. Най-напред попадна под обаянието на мините. Това бяха стари мини — същински градове, прокопани под планините, чиито главни галерии се простираха на цели мили. Един ден Хал се измъкна от работа, поразкара се с вагонетките и почувствува физически колко необятен, странен и самотен е този лабиринт на нощта. В мина номер две въглищният пласт се издигаше под наклон около пет градуса. В част от галерията теглеха дългите редици от празни вагонетки нагоре с безконечен кабел. Когато се връщаха натоварени, те се движеха под въздействието на собственото си тегло. Това изискваше много усилия от спирачите на вагонетките. Понякога някоя от вагонетките се изплъзваше от контрола им и това означаваше нови опасности към ежедневните рискове на миньорския занаят.

Дебелината на пласта варираше между четири до пет фута: една жестокост от страна на природата, която изискваше от хората в забоя да се научат да скъсяват ръста си. Когато поклеча известно време, наблюдавайки техния труд, Хал разбра защо тези хора вървяха с приведена глава и рамене и с отпуснати надолу ръце при излизане от шахтата по здрач — сякаш се нижеше редица от маймуни. Начинът на изземване на въглищата се състоеше в подкопаване на пласта с кирка и срутването му с взрив. Това означаваше, че миньорът трябва да работи легнал на хълбок и обясняваше други характерни особености в телосложението на тези хора.

Така, както винаги, когато разберем живота на другите, ни обзема състрадание вместо презрение. Това беше особена раса от същества, подземни гномове, които обществото беше затворило за свои цели. Навън, в окъпания от слънцето каньон, тракаха надолу по релсите дълги композиции с техния товар от битуминозни въглища — въглища, които ще отидат до всички краища на земята, до места, за които миньорът не е чувал изобщо; въглища, които ще раздвижат индустрията, чиито произведения миньорът никога няма да види. Тези въглища ще изтъкат скъпи коприни за светските дами, ще шлифоват скъпоценни камъни за техните накити, ще движат дълги композиции от меко тапицирани вагони през пустини и планини, ще предвижват разкошни параходи от зимните бури към лъчистите тропически морета. А светските дами в скъпите си коприни и скъпоценности ще се хранят, ще спят, ще се смеят и ще отдъхват — и няма да знаят нещо повече за закърнелите същества на мрака, отколкото тези същества знаеха за тях. Размишлявайки по тези неща, Хал потисна англосаксонската си гордост и намери снизхождение за противното у тези хора — техния груб, дразнещ слуха говор, потъналите им в паразити жилища и техните бебета с голи задничета.

7

Не след дълго Хал получи почивка, която разнообрази монотонността на неговия труд в обора. Беше случаен свободен ден, непредвиден в пазарлъка му с началника на шахтата. В мина №2 стана някаква повреда във вентилационната галерия, той започна да чувствува главоболие и чу как хората се оплакваха, че лампите им горят с нисък пламък. Сетне, когато положението започна да става сериозно, дойдоха нареждания да се изведат катърите.

Това се оказа забавно приключение. Възторгът на питомците на Хал, когато видяха слънчевата светлина, беше завладяващо комичен. Нищо не можеше да ги удържи да не лягат и да не се търкалят по гръб по обсипаната със сгурия улица, а когато ги оградиха в един далечен ъгъл на селището, където растеше истинска трева, те изпаднаха в екстаз като група ученици на излет.

И така Хал получи няколко свободни часа. Бидейки още млад и неизлекуван от безцелно любопитство, той се изкачи по каньона да види планините. Когато привечер се смъкваше отново надолу, в мрачната картина на миньорския живот се появи ярко петно. Той се озова в нечий заден двор под погледа на нечия дъщеря, която прибираше прането. Момичето имаше разкошна фигура, висока и здрава; косата й беше от онзи цвят, който в изисканите среди наричат кестеняв; страните й пламтяха с цвят, с който природата компенсира хората, които живеят на места, където постоянно вали. Тя беше първата прелестна гледка за Хал, откакто беше дошъл в каньона. Беше съвсем естествено той да се заинтригува. Стори му се, че щом момичето го заглежда, и той беше в правото си да отвръща със същото. Не му дойде наум, че и той беше приятна гледка: планинският въздух беше заруменил бузите му и беше придал особен блясък на игривите му кестеняви очи, а вятърът беше разрошил къдравата му кестенява коса.

— Здравейте — рече момичето накрая. — Гласът й беше топъл и с несъмнен ирландски акцент.

— Здравейте и вие — отговори Хал простичко, сетне добави с по-голяма елегантност: — Извинете, че нахълтах при прането ви.

Сивите й очи се разшириха от учудване.

— Я се разкарайте! — рече тя.

— Предпочитам да остана — каза Хал. — Какъв красив залез!

— Ще се дръпна да го виждате по-добре. — Тя пренесе насъбраните вече дрехи до коша и ги пусна вътре.

— Не, сега не е толкова красив — рече Хал. — Цветовете избледняха.

Момичето се обърна и отново втренчи поглед в него.

— Я ме оставете на мира! Закачали са ме за тази моя коса още преди да се науча да говоря.

— Ще е било от завист — рече Хал, възприемайки нейния говор.

Пристъпи няколко крачки, за да огледа по-отблизо косата й. Тя падаше на челото й на чупки, а отзад бе пристегната в тежка плитка, която се спускаше по раменете й до кръста. Хал забеляза силните плещи, несъмнено привикнали към тежък труд; макар и неотговарящи на общоприетите романтични норми за женственост, в тяхната атлетичност се криеше своеобразна грациозност. Девойката носеше избеляла синя басмена рокля, за съжаление не дотам чиста. Младежът забеляза също, че на едното рамо тя беше скъсана и отдолу прозираше парче плът. В погледа на девойката, който следеше неговия, блесна предизвикателство; тя метна върху рамото парче изпрано бельо и то остана там до края на разговора.

— Кой сте вие? — попита тя ненадейно.

— Казвам се Джо Смит. Коняр съм в №2.

— А какво правехте там горе, ако смея да попитам? — Сивите й очи се насочиха към голия планински склон, откъдето той се беше смъкнал сред лавина от ситни камъни и прах.

— Оглеждах моята империя — каза Хал.

— Вашата какво?

— Моята империя. Земята е собственост на компанията, но пейзажът е на онзи, който се интересува от него.

Тя кимна леко с глава.

— Къде сте се научили да говорите така?

— В друго общество, преди да стана коняр — обясни той. — Не дойдох аз потънал в забрава, а слязох тук в облаци от слава.

Тя не можа да схване веднага смисъла. Сетне на лицето й разцъфна усмивка.

— Истина, звучи като от книга със стихове! Кажете още нещо.

— О, singe fort so suess und fein!1 — издекламира Хал и срещна учудения й поглед.

— Не сте ли американец? — попита тя.

Той се разсмя. Знанието на чужди езици в Норт Вали не беше признак на култура!

— Слушам какво разправят при Реминицки — рече той, сякаш искаше да се извини.

— О! Там ли се храните?

— Ходя там три пъти на ден, но не мота да кажа, че ям много. Може ли да се живее само с тлъст боб?

— Разбира се, не — засмя се девойката. — Стигат ми и добрите стари картофи.

— Бих казал, че живеете от розови листенца.

— Я се разкарайте! Да не сте целували камъка на Бларни2?

— Не бих си прахосвал целувките по никакви камъни.

— Ставате дързък, мистър Смит. Няма да ви слушам. — Тя се обърна и засъбира усърдно прането от въжето. Но Хал не искаше да бъде пропъден. Той пристъпи крачка по-близо.

— Като слизах по склона, открих нещо великолепно — рече той. — Там горе всичко е пусто и мрачно, но стигнах до едно закътано място, където слънцето грееше, и там видях една дива роза. Една-единствена! Помислих си: значи розите цъфтят дори и по най-усамотените места на земята!

— Виж ти, пак книга със стихове! — извика девойката. — Защо не взехте розата?

— В една книга със стихове се казва: „Да оставим дивата роза на стъблото й“. Там тя ще продължи да цъфти, но ако човек я откъсне, тя ще увехне за няколко часа.

Хал не влагаше в думите си нещо повече от желанието да поддържа разговора. Но нейният отговор измени насоката на тяхното познанство.

— Защо сте толкова сигурен, момко? Може би нощес ще се извие буря и ще отвее листенцата й. А ако бяхте я откъснали и й се порадвахте, може би розата щеше да оправдае съществуването си.

Неволният покровителствен тон в мислите на поета сега трябваше да отстъпи пред вечната тайна. Дали девойката знаеше това — или го целеше — но тя беше удържала първата си победа като жена. Беше привлякла мисълта на мъжа и го изпълни с любопитство. Какво ли искаше да каже тази дива роза от каменовъгления район?

А дивата роза, очевидно неподозираща, че е казала нещо епохално, се занимаваше с прането. Хал Уорнър наблюдаваше лицето й и размишляваше върху нейните думи. От устните на изтънчена дама те можеха да означават само едно — покана. Но в ясните сиви очи на тази девойка нямаше и следа от поквара, а само тъга. Но каква беше тази тъга в очите и в думите на едно толкова младо, енергично и живо същество? Беше ли това меланхолията на нейната раса — онова, което струи от старите ирландски песни? Или пък нова своеобразна меланхолия, породена в каменовъглените райони в Далечния Запад?

Чертите на девойката заинтригуваха не по-малко от нейните думи. Сивите й очи блестяха изпод рязко очертаните тъмни вежди, които не отговаряха на цвета на косата. Устните също се очертаваха рязко, почти прави, сякаш изписани на лицето й с кармин. Когато момичето се взираше в някого, лицето му добиваше жив и объркващ израз, самоуверен и малко вироглав. Но когато се усмихваше, червените устни се разтягаха в по-мека линия, а сивите очи ставаха тъжни и потъмняваха. Това ирландско момиче беше едно наистина привлекателно, но и трудноразбираемо същество.

8

Хал запита новата си позната за името й. Тя се назова Мери Бърк и каза:

— Навярно отскоро сте тук, иначе сигурно щяхте да чуете за „Червената Мери“. Така ме наричат заради косата ми.

— Отскоро съм тук — потвърди той, — но се надявам да остана сега… заради тази коса. Мога ли да ви видя някой път, мис Бърк?

Тя не отговори, а хвърли поглед към дома, в който живееше. Това беше небоядисана дървена барака с три стаи, по-разнебитена от много други бараки. Наоколо всичко тънеше в нечистотия и сажди, а някогашната дървена ограда около бараката се разпадаше и вече я използуваха като дърва за огрев. Прозорците бяха пропукани и изпочупени, по покрива личаха следи от дупки, покрити как да е.

— Мога ли да дойда? — избърза той с въпроса си отново, за да не й се стори, че оглежда дома й много критично.

— Може би — каза момичето и вдигна коша с прането. Той пристъпи и предложи да го носи, но тя не му даде. Стиснала коша и отправила предизвикателен поглед в лицето на Хал, тя рече: — Можете да дойдете, но едва ли ще ви хареса това посещение, мистър Смит. Скоро ще чуете доста неща от съседите.

— Струва ми се, че не познавам никого от вашите съседи. — В гласа му се долавяше съчувствие, но предизвикателността не изчезна от погледа й.

— Скоро ще чуете, мистър Смит, но ще чуете също, че аз държа главата си високо. А това в Норт Вали никак не е лесно.

— Не харесвате ли мястото? — запита той и бе слисан от реакцията на този въпрос, зададен само от учтивост. Като че ли буреносен облак мина по лицето на девойката.

— Мразя го! То е място на страховете и на дяволите!

Хал се поколеба за миг, сетне каза:

— Ще ми обясните ли, когато ви дойда на гости, какво искате да кажете с тези думи?

Но „Червената Мери“ отново си върна обаятелността.

— Когато дойдете, мистър Смит, няма да ви забавлявам с грижите си. Ще се държа като пред гости и ако искате, ще направим хубава разходка.

По обратния път към Реминицки за вечеря Хал през цялото време мислеше за Мери; не само за това, че тя бе приятна за очите — една неочаквана гледка за това място на сладострастието, но и за личността й, която го смущаваше — болката, която сякаш надничаше неизменно от мислите й, буйната гордост, която избухваше при най-малкия признак на съчувствие, нейното оживление при неговия образен, макар и банален начин на изразяване. Откъде можеше да знае тя за стихове? Той искаше да опознае по-добре това чудо на природата, тази дива роза, разцъфнала на студения планински хребет.

9

Един от изразите на Мери Бърк — че Норт Вали е място на страховете — скоро стана ясен за Хал. Той слушаше разказите на тези подземни същества и стигна дотам, че трепереше от страх винаги, когато се спускаше с асансьора в шахтата.

В онази част на шахтата, където работеше Хал, имаше един кореец с къса остра коса и с очи като бадеми. Викаха му Чо. Беше хаспелист и работата му беше да тегли дългите редици от вагонетки през галериите. Веднъж той покани Хал да седне при него на хаспела и Хал прие, макар че рискуваше както работата си, така и своите крайници. Чо беше понаучил нещо, което наивно смяташе за английски; понякога човек наистина можеше да разбере някоя и друга негова дума. Той посочи пода и извика сред трясъка на вагонетките: „Голям прах!“. Хал видя на пода дебел пласт въглищен прах, а и по стените прахта беше толкова много, че човек можеше върху нея да изпише името си. „Много експлозия!“ — каза хаспелистът. Когато и последните празни вагонетки, бяха отправени към забоите и той ги чакаше да поеме с тях обратния път, Чо се опита да разясни на Хал със знаци какво иска да каже. „Натоварени вагонетки. Бум! Гърми яко!“

Хал знаеше, че планинският въздух в този район беше известен със своята сухост; сега узна, че това качество на въздуха, което даряваше живот на болните от целия свят, означаваше смърт за онези, които с труда си топлеха болните. Този въздух нагнетяван в шахтите с помощта на големи вентилатори, премахваше всякаква влага и въглищният прах ставаше толкова плътен и сух, че дори простото съприкосновение на лопатите с въглищата предизвикваше смъртоносни експлозии. Това обясняваше защо в тези мини загиваха няколко пъти повече хора, отколкото в останалите мини в страната.

Вечерта, след разговора си с Чо, Хал запита Тим Рафърти — един от неговите катърджии — дали наистина няма някакво средство срещу тази опасност. Да, има, обясни Тим. Законът изисква да се пръска в мините прах от кирпич. Но Тим помнеше един-единствен път в живота си, когато е бил спазен този закон. Пристигнали на инспекция няколко „големци“ и преди посещението им паднало страхотно пръскане. Но това било преди няколко години, сега апаратът за пръскане бил заврян някъде и за пръскане не се чуваше нито дума.

— Същото беше и с предпазните мерки срещу минния газ. Мините в Норт Вали бяха особено богати на газ. В старите занемарени галерии вонеше така, сякаш там бяха събрани всички развалени яйца от всички курници в света. Но все пак сероводородът беше далеч по-безопасен от друга газове, с които миньорите трябваше да се борят. Например ужасният азотен газ, който беше без мирис и по-тежък от въздуха. При копаенето на меки мазни въглища понякога се натъкваха на подобен „джоб“ от газ, който е чакал там от безброй векове предопределените си жертви. Случваше се някой копач да заспи, както работи лежешком, и ако помощникът му не се случеше наблизо, или ако дойдеше, макар и минутка по-късно, с работника бе свършено. Или още по-ужасния гърмящ газ „гризу“, който можеше да разруши цялата мина и да избие десетки, дори стотици хора.

Длъжността на минния надзирател беше да предотврати тези опасности, да обикаля мината, да взема проби за газ, да се увери, че вентилационната галерия е в ред и че вентилаторите работят. Надзирателят трябваше да прави обиколката си рано сутрин и по закон никой не биваше да отива на работа преди той да е установил, че всичко е в ред. Но какво става, ако надзирателят се успи или се напие? Би било твърде много да се очаква, че компанията ще загуби хиляди долари поради подобна причина. Затова понякога просто нареждаха на хората да отиват на работа и те слизаха в шахтата с ръмжене и псувни. След няколко часа някои от тях се просваха с главоболие и искаха да бъдат изведени горе; често надзирателят не ги пускаше, защото, ако разрешеше на неколцина, останалите можеха да се изплашат и да поискат и те да излязат от мината.

Преди година бе станало подобно нещастие. Един млад катърджия, хърватин, разказа на Хал за нещастието по време на обедната почивка. Работниците от първия асансьор слезли в шахтата, навъсени и протестирайки; малко по-късно някой свалил долу незащитена лампа и станала такава експлозия като че ли се пръснала утробата на света. Убити били осем работници, експлозията била толкова силна, че някои от труповете били приклещени между стената на шахтата и асансьора, та се наложило да ги режат на късове, за да ги извадят. Хърватинът се кълнеше, че японците били виновни за нещастието — не трябвало да ги пускат да шарят из мините, защото дори сам дяволът не може да попречи на японеца да се шмугне някъде и да пуши скришом.

Така Хал разбра защо Норт Вали е място на ужасите. Какви истории можеха да разправят тези стари шахти, ако имаха глас! Хал гледаше хората, които отиваха по работните си места, и си припомни, че според статистиците всяка година по осем-девет души на хиляда са обречени на насилствена смърт, а други тридесет ги чакат тежки наранявания. Работниците знаеха това, знаеха го по-добре от всички статистици и въпреки това отиваха на работа! Тези мисли изпълваха Хал с удивление. Каква беше тази сила, която задържаше хората на подобна работа? Чувство за дълг ли беше това? Схващаха ли те, че обществото се нуждае от въглища и че някой трябва да се заеме с „черната работа“, за да му даде тези въглища? Виждаха ли те във фантазията си онова велико и чудесно бъдеще, което ще разцъфти от техния зле платен робски труд? Или бяха просто глупаци или страхливци, които се подчиняваха сляпо, защото нямаха нито ума, нито волята да действуват другояче? Любопитство обхващаше Хал, той искаше да опознае душите на тези мълчаливи, търпеливи хора, които от векове насам са поверили съдбата си в чужди ръце.

10

Постепенно Хал започваше да разбира тези хора, вече не ги смяташе за тълпа, която човек може да презира или да съжалява, а за личности със свои характери и проблеми — такива, каквито са и хората в света на слънчевата светлина. Мери Бърк и Тим Рафърти, Чо кореецът и Мадвик хърватинът — тези личности една след друга се забиваха рязко в съзнанието на Хал и оживяваха там, пораждаха в него съчувствие и разбиране. Наистина някои от тези хора бяха осакатени и притъпени до противна грозота — душевна и физическа, но между тях имаше и млади хора, които носеха в сърцата си пламъка на надеждата, искрата на бунта.

Ето например Анди, момче от гръцки произход, истинското му име беше Андрокулос, но беше твърде наивно да се допусне, че някой в мината би могъл да произнесе правилно подобно име. Хал го видя в магазина, направиха му впечатление хубавите черти на Анди и тъжния израз на големите му черни очи. Заговориха и Анди откри, че Хал не е прекарал целия си живот в каменовъглени мини, а е видял и широкия свят. Трогателно беше да се чуе промъкналото се в гласа му възбуждение: той копнееше за живота с неговите радости и приключения, а му беше съдено да седи по десет часа на ден до улея на трошачката, да слуша, трополенето на въглищата и да вдишва въглищния прах, докато чисти с ръце шистите. Той беше един от десетките „трошачи“.

— Защо не се махнеш? — попита Хал.

— Господи! Как да се махна? Имам майка, две сестри.

— А баща ти? — И Хал разбра, че бащата на Анди бил един от онези, чиито трупове трябвало да бъдат нарязани на парчета, за да ги извадят от шахтата. Сега синът беше прикован на мястото на бащата, докато дойде и неговият ред!

— Не ща да съм миньор! — извика момчето. — Не ща да загина!

Започна плахо да разпитва Хал какво би могъл да работи, ако избяга от семейството си и опита късмета си по света. Хал се помъчи да си спомни къде в тази чудна страна на свободните хора е срещал гърци с маслинена кожа и с големи черни очи и не можа да му предложи по-добра участ от работата в някоя ваксаджийница или чистенето на хотелските тоалетни, като при всички случаи Анди трябваше да предава получените бакшиши на някой охранен „патрон“.

Анди беше ходил на училище, беше се научил да чете английски и учителят му беше заел книги и списания с чудни картини. Сега той искаше нещо повече от картините, искаше нещата, изобразени на картините. И тук Хал се сблъска с едно от затрудненията на собствениците на мините. Те събираха множество от покорни роби, подбрани измежду двайсет или трийсет народности, на които робството сякаш беше наследствена черта. Но поради смешната американска традиция на безплатно основно образование, децата на това множество се научаваха да говорят, дори да четат английски. И така те започваха да не харесват своята участ; и някой ден се домъкваше някой пътуващ агитатор — и като изневиделица започваше бъркотията. Затова във всеки каменовъглен район трябваше да има и един друг вид „надзирател“, чиято длъжност беше да предотвратява друг вид експлозии — не на въглеокис, а на човешката душа.

С непосредственото изпълнение на тази задача в Норт Вали бе натоварен Джеф Котън, шерифът на мината. Той съвсем не изглеждаше такъв, какъвто човек можеше да очаква от хора с подобна професия — беше слаб и с доста изящен външен вид; във фрак би могъл да мине за дипломат. Но когато беше недоволен от нещо, застрашително присвиваше устни. Носеше пушка, на чийто приклад бяха издълбани шест резки. На гърдите му блестеше шерифска значка, която му даваше право безнаказано да прибави, ако се наложи, и други резки на приклада на пушката. Когато Джеф Котън беше наблизо, хората със сприхав характер се отдалечаваха, за да излеят раздразнителността си нейде встрани и насаме със себе си. Така че в Норт Вали цареше „ред“. Но човек можеше да разбере на какво се основава този „ред“ само в събота или в неделя вечер, когато пияниците трябваше да бъдат озаптявани, или в понеделник сутринта, когато ги измъкваха от леглата им и с ритници ги отправяха по работните им места.

Освен Джеф Котън и неговият помощник „Бъд“ Адамс, които носеха значки и бяха известни на всички, имаше и други пазители на реда, които не носеха значки и би трябвало да не са известни на хората. Когато една вечер на излизане от шахтата с асансьора Хал подхвърли нещо пред хърватина Мадвик, за високите цени на стоките в магазина на компанията, той остана изненадан, когато Мадвик го ритна по глезена. По-късно, когато отиваха на вечеря, Мадвик му обясни: — Оня с червеното лице, Гюс. Пази се от него — шпионин на компанията.

— Така ли? — заинтересува се Хал. — Откъде знаеш?

— Зная. Всички знаят.

— Той май не е от умните — отбеляза Хал. Неговите представи за детективите идваха от Шерлок Холмс.

— Не трябва кой знае колко акъл. Ще иде при шахтния и ще каже: „Негодникът Джо много бъбри. Разправя, че магазинът го ограбва“. Всеки глупак може да направи това, нали?

— И още как — призна Хал. — И компанията му плаща за това?

— Плаща му шахтният. Ще го почерпи с чашка, може и с две. После шахтният идва при тебе: „Много дърдориш, негоднико, пръждосвай се оттук“. Разбираш ли?

Хал разбра.

— И ти слизаш по каньона. Може да идеш в някоя друга мина. Шерифът те пита: „Къде си работил?“. Ти казваш: „Норт Вали“. Той пита: „Как ти е името?“. Ти отговаряш: „Джо Смит“. „Почакай“, казва той, отива, поглежда книжката, връща се и казва: „Няма работа“. „Защо?“, питаш ти. „Много си дрънкал, негоднико. Пръждосвай се!“ Ясно ли е?

— Имаш предвид черния списък? — уточни Хал.

— Точно, черен списък. Може и да телефонират, научават всичко за теб. А направиш нещо лошо, например говориш за синдикати — гласът на Мадвик, спадна до шепот при думата „синдикати“, — а изпратили и снимката ти, и не можеш да хванеш работа в целия щат. Как ти се струва това?

11

Не след дълго Хал има възможност да види как действува тази система на шпионаж и започна да разбира донякъде онази сила, която задържаше на работа тези мълчаливи и търпеливи тълпи. Една неделна утрин той се разхождаше със своя приятел и колега, мулетаря Тим Рафърти — добродушен момък с мечтателни сини очи на оцапаното от въглища лице. Стигнаха до дома на Тим и той покани Хал да влезе и да се запознае със семейството му. Бащата беше приведен, изтощен от работа мъж, но в якото му тяло имаше още огромна сила — резултат от труда на много поколения в мините. Наричаха го „стария Рафърти“, макар че беше още далеч под петдесетте. От осемгодишна възраст беше заработил като момче за обща работа в шахтите. Той показа на Хал албум в кожена подвързия с избледнели фотографии на прадедите му от „майката родина“: мъже с тъжни, дълбоки набръчкани лица, позиращи сериозно и доста вдървено, за да запечатат образите си за поколенията.

Майката беше мършава жена с прошарена коса, беззъба, но добросърдечна. Хал я хареса, защото домът й беше чист; той седна на прага, заобиколен от цяла тълпа малки Рафъртчета с току-що измити празнични личица и ги заплени с приключенски истории, които заемаше от Кларк Ръсел и капитан Майн Рид.

За награда го поканиха да остане на обед, дадоха му чист нож и вилица и чиния горещи картофи с два резена солено свинско. Всичко му се видя толкова хубаво, че побърза да се осведоми дали може да напусне пансиона на компанията и да се храни при тях. Мисис Рафърти отвори широко очи.

— Виж ти, мислиш, че ще ти разрешат?

— Защо не?

— Ами как, това ще да е лош пример за другите.

— Искате да кажете, че трябва да се храня при Реминицки?

— Компанията има шест пансиона — рече жената.

— А какво ще ми направят, ако дойда при вас?

— Първо ще те предупредят, сетне ще те изпъдят, а може и нас след теб.

— Но нали в колибарската махала много хора вземат наематели — възрази Хал.

— О, ония италианци! Никой не го е еня за тях — те живеят както им падне. Но ти си почнал при Реминицки и за онзи, който те отнеме оттам, няма да е здравословно.

— Разбирам — разсмя се Хал. — Тук май има доста нездравословни неща.

— И още как! Уволниха Ник Амънс, задето жена му купувала мляко от града. Бебето им беше болно, а в тая вода от магазина няма много мляко. Мисля си дали не слагат тебешир вътре, както и да е, на дъното се събира нещо бяло.

— Значи човек е длъжен и да купува от магазина?

— Стори ми се, че ти каза, че си работил в мините — намеси се старият Рафърти, който дотогава слушаше мълчаливо.

— Работил съм — рече Хал. — Но там не беше чак толкова лошо.

— Виж ти — рече мисис Рафърти, — ще ми се да знам къде е било това, в тази страна. Аз и моят благоверен от години търсим такова нещо.

Дотук разговорът вървеше естествено, но изведнъж над тях падна сякаш някаква сянка — сянката на страха. Хал видя как старият Рафърти погледна жена си, намръщи се и й даде някакви знаци. Та какво ли знаеха те за този хубав млад странник, който беше толкова словоохотлив и беше видял толкова свят?

— Ние не че се оплакваме — рече старият. А жена му побърза да добави: — Ако вземат да пускат тук разни амбулантни търговци и разни други такива, де ще му излезе краят, мисля си аз. Тук с нас се отнасят не по-зле от другаде.

— Не е играчка това, животът на работника, където и да било — добави мъжът й, а когато и младият Тим пожела да каже нещо, те с такова очебийно старание го накараха да млъкне, че на Хал му дожаля за тях и побърза да промени темата на разговора.

12

Вечерта на същия ден Хал направи обещаното посещение при Мери Бърк. Тя му отвори вратата и Хал изведнъж почувствува, че дори и при мъждивата светлина на малката газена лампа го обхвана добро настроение.

— Здравейте — рече тя точно тъй, както го беше поздравила, когато той се смъкна от планинския хребет при нейното пране. Той я последва в стаята и разбра, че обхваналото го добро настроение се дължеше на самата Мери. Каква живост и свежест лъхаше от нея! Старата синя басмена рокля, която тогава не беше много чиста, сега беше изпрана, а върху скъсаното място на рамото личеше още неизбеляла нова кръпка.

Тъй като в дома на Мери имаше само три стаи и две от тях бяха по необходимост спални, тя приемаше гости в кухнята. Хал видя, че в кухнята нямаше почти никаква мебелировка, нямаше дори един часовник за украса. Единствената прелест, която девойката беше в състояние да придаде на помещението, подготвяйки го за гостенина, беше чистотата. Дъсченият под беше измит; измита беше и масата; блестяха от чистота и котелът на печката, и пропуканият чайник, и чиниите на лавицата. Братчето и сестричето на Мери чакаха в стаята: Джени, крехко чернооко момиченце с тъжно, доста изплашено личице, и Томи, кръглоглав хлапак, приличащ на хилядите други кръглоглави и луничави хлапаци. Двамата седяха много чинно на столовете и зяпаха гостенина, както се стори на Хал, с известна враждебност. Той подозираше, че и те са били включени в чистенето. А тъй като не е било известно кога точно ще дойде гостенинът, сигурно е трябвало да чистят всяка вечер, и Хал можеше да си представи семейните сцени и навярно не много любезните забележки по адрес на „новия приятел“ на Мери.

В стаята като че ли цареше известна неловкост. Мери не покани гостенина да седне и сама стоеше нерешително. А след като Хал се осмели да каже няколко любезни думи на децата, тя изведнъж рече:

— Ще направим ли онази разходка, за която говорихме, мистър Смит?

— С удоволствие — рече Хал и докато тя нагласяше шапката си пред счупеното огледало на полицата, той се усмихна на децата и издекламира два реда от своята песен за Хариган:

Томи и Джени бяха твърде срамежливи да му отговорят, но Мери възрази:

— Тук луната огрява консервни кутии!

Те излязоха. Приятно беше да се разхождат в топлата лятна нощ под лунната светлина, особено когато стигнаха до покрайнините на селището; там нямаше толкова много уморени хора, насядали по праговете, нито шумно играещи деца. И други млади двойки се разхождаха тук под същата луна. Дори и най-тежкият труд не можеше да изсмуче силите им дотолкова, че да не почувствуват обаянието на топлата лятна нощ.

Уморен, Хал се задоволяваше с това да крачи и да се наслаждава на тишината, но Мери поиска да узнае повече за тайнствения младеж, с когото се разхождаше.

— Сигурно не сте работили дълго в мините, мистър Смит? — попита тя.

Хал малко се пообърка.

— Как разбрахте това?

— Нямате вид на такъв, не говорите като такъв. Не приличате на никого или на нищо тук. Не зная как да го кажа, но вие ме карате да мисля повече за книгите със стихове.

Макар че Хал се почувствува поласкан от това наивно признание, той не искаше да говори за тайната си и пак потърси спасение в стиховете.

— Чела съм нещо — рече девойката, — може би повече, отколкото си мислите. — В последните й думи прозвуча предизвикателство.

Той й зададе още въпроси и разбра, че и тя, като гърчето Анди, беше попаднала — под влиянието на тази разстройваща американска традиция, безплатното основно образование. Беше се научила да чете, а хубавата млада учителка й беше помагала с книги и списания. Така Мери беше получила ключа към една съкровищница, вълшебния килим, с който да обиколи света. Мери сама използува тези сравнения, защото „1001 нощ“ беше една от книгите, които тя беше прочела. В дъждовни дни обичаше да се крие зад кушетката и там — на едно място, където се прокрадваше достатъчно светлина — четеше, несмущавана от братчетата и сестричетата!

Излезе, че Джо Смит е чел същите тези книги. За Мери това беше удивително, защото книгите струват пари и трудно се намират. Тя обясни как е обикаляла каменовъгления район в търсене на нови вълшебни килимчета, как е намерила една стихосбирка от Лонгфелоу, една история на Америка, една книга, наречена „Давид Копърфилд“, и накрая най-странната от всички книги — „Гордост и предразсъдъци“. Каква странна приумица на съдбата — педантичната, болезнено сантиментална Джейн Остин в един каменовъглен район в далечния див Запад! Приключение както за Джейн, така и за Мери!

Какво ли е разбрала Мери от тази книга, се питаше Хал. Дали и тя, като продавачките, бе изпитвала наслада от сцените на изтънчено охолство? Разбра, че Мери е почерпила от книгата отчаяние. Онзи външен свят с неговата свобода и чистота, където хората водят красив и достоен живот, не беше за нея. На нея й бе отредено помийното ведро и животът в мината. От смъртта на майка й всичко беше тръгнало от лошо по-лошо. Гласът й постепенно ставаше безизразен и беззвучен — Хал никога не беше чул младо същество да говори с такова униние.

— Никога ли не сте живели на друго място? — попита той.

— Бях и в две други мини, първо в Гордън, а сетне в Ист-рън. Но всичките са еднакви.

— Но нали сте слизали в градовете?

— По за един ден, един-два пъти в годината. Веднъж бях в Шеридън и в черквата чух една дама да пее.

Тя замълча за момент, потънала в този спомен. Сетне изведнъж гласът й се измени и Хал по-скоро почувствува, отколкото видя как тя отметна предизвикателно глава назад в тъмното.

— Човек не бива да забавлява гостите с бедите си. Знаете колко досадно е това, когато го слушате от друг… като моята съседка мисис Замбони. Знаете ли я?

— Не.

— Бедната старица си има достатъчно грижи, бог ми е свидетел. Няма голяма полза от мъжа си, той го е ударил на пиянство, а тя има единайсет деца и това е твърде много за една жена. Вие как мислите?

Тя зададе така наивно този въпрос, че Хал се разсмя.

— Да — потвърди той, — и аз смятам така.

— Мисля си, че хората биха й помагали повече, ако не се оплакваше толкова. И половината от жалбите й са на този славянски език дето никой не може да разбере! — И Мери се впусна да разправя забавни неща за мисис Замбони и за другите си многоезични съседи, като имитираше как те изопачават убийствено ирландския диалект. Хал намери нейния хумор наивен и пленителен и се помъчи да поддържа това весело бъбрене през останалото време на разходката.

13

Но когато тръгнаха да се прибират, сполетя ги малка трагедия. Като чу стъпки зад тях, Мери се огледа, сетне хвана Хал за ръката и го притегли в крайпътната сянка, като му прошепна да мълчи. Край тях се плъзна приведената фигура на мъж, който се клатеше насам-натам.

Когато мъжът сви и влезе в дома на Мери, тя каза:

— Това е баща ми. Опасен е, когато е в такова състояние. — И Хал дочу учестеното й дишане в тъмнината.

Значи това беше мъката на Мери — затрудненията в домашния й живот, за което тя беше намекнала при първата им среща! И за миг Хал разбра много неща: и защо в дома й нямаше никаква украса, и защо тя не покани гостенина си да седне. Той стоеше до нея и не знаеше какво да каже. И преди да намери някоя дума, Мери избухна:

— О, как мразя О’Калахън дето продава пиене на баща ми! В дома му винаги има достатъчно ядене, жена му се облича в коприна и всяка неделя слиза в града на черква и си мисли, че е нещо повече от дъщерята на един прост, миньор! Понякога си мисля, че ми се ще да убия и двамата.

— Това няма да помогне много — позволи си да отбележи Хал.

— Да, зная. Друг ще дойде на неговото място. Човек трябва да направи нещо повече, да промени нещата тук. Трябва да се пипнат онези дето правят пари от О’Калахън.

И така Мери търсеше в ума си причините за всичко това! А Хал смяташе, че възбудата й се дължи на срама или на страха от скандала, който може би я очакваше при прибирането й в къщи. Но тя мислеше за по-сериозните страни на този ужасен въпрос за алкохолизма. У Хал Уорнър все още имаше достатъчно неволен снобизъм и той не можеше да не се учуди от този феномен у дъщерята на един обикновен миньор. И както при първата им среща, неговото съчувствие се превърна в интелектуален интерес.

— Някой ден ще сложат край на всякакво пиянство — каза той. Не помнеше да е бил привърженик на сухия режим. Сега изведнъж бе станал такъв!

— Би било добре да го спрат скоро, ако не искат да стане много късно — рече девойката. — Да гледаш как млади момчета се прибират у дома, залитайки, и толкова пияни, че дори не могат да се бият — това е гледка, от която сърцето се свива.

Хал още не беше имал възможност да прецени Норт Вали от тази страна.

— Нима продават алкохол и на момчетата? — попита той.

— Разбира се, че кой го е еня? Парите на децата не са по-лоши от тези на мъжете.

— Но струва ми се, че компанията…

— Компанията дава под наем пивниците, другото не я интересува.

— Но тях сигурно ги интересува донякъде работоспособността на работниците?

— Ами, работници колкото щеш! Ако някой не може вече да работи, уволняват го и толкоз!

— А толкова лесно ли е да се намерят опитни работници?

— Не ще много сръчност да копаеш въглища. Сръчността е да запазиш кокалите си цели — а ако ти изнася да ги счупиш, компанията няма нищо против.

Стигнаха до колибката на Мери. Тя помълча за миг, сетне ненадейно възкликна:

— Пак се озлобих! А бях ви обещала да се държа добре! Но все нещо ще се случи и се разприказвам. — И тя рязко се обърна и изтича в къщи.

Хал почака малко, като се чудеше дали ще се върне. Сетне, като реши, че последните й думи сигурно бяха нещо като „лека нощ“, бавно закрачи по улицата.

Той се бореше с обхваналото го дълбоко униние, първото подобно чувство, обзело го от идването му в Норт Вали. Досега беше успял да поддържа известна дистанция, за да може да види този промишлен свят без предразсъдъци. Но тази вечер състраданието му към Мери го бе заангажирало по-дълбоко. Той, разбира се, би могъл да й помогне, да й намери работа в една не толкова смазваща обстановка, но в мислите си той се върна към въпроса колко ли други момичета имаше в каменовъглените райони — млади, енергични, жадни за живот, но смазани от бедността и от бремето на алкохолизма.

Някакъв мъж го подмина, кимна с глава и му махна с ръка в тъмнината. Това беше преподобният Спрагс — джентълменът, когото бяха натоварили официално с борбата срещу злия алкохолен дух в Норт Вали. Предишната неделя Хал беше отишъл в малката бяла църква и беше чул от преподобния Спрагс една доктринерска проповед, в която кръвта на агнето се лееше щедро и на паството беше обяснено къде и как ще бъдат възмездени за мъките в тази долина на сълзите.

Каква подигравка изглеждаше това сега! Някога хората несъмнено са вярвали в подобни доктрини, били са готови да отидат на кладата заради тях. Но днес никой не отиваше на кладата — напротив, компанията задължаваше всички работници да отделят от оскъдните си заплати за заплащане на проповедите. Как би могъл дори и най-невежият вярващ да гледа на подобна сделка, без да се усъмни в собствената си набожност? Някъде начело на този голям апарат за изплащане на дивиденти, наречен компанията „Дженеръл фюъл“, навярно се намираше някакъв сатанински интелект, който беше разработил всичко в подробности и беше наредил на своята духовна колегия: „Ние искаме настоящето, а на вас оставяме бъдещето! Ние искаме телата, отстъпваме ви душите! Приказвайте им каквото щете за небесата, стига да не ни пречите да ги обираме тук на земята!“.

И съобразно тази сатанинска програма, преподобният Спрагс можеше да разобличава злия алкохолен дух, но не казваше нищо за дивидентите, които идваха от наема за пивниците, нито за местните политици, които живееха от средствата, получавани от компанията и от продажбата на спиртни напитки. Не казваше нищо за заключенията на съвременното здравеопазване, което виждаше в преумората причините за страстта към алкохола; изразът „професионален алкохолизъм“ като че ли не беше известен в теологията на „Дженеръл фюъл“! Всъщност, когато човек слуша подобна проповед, никога не би му хрумнало, че той или останалите слушатели имат изобщо тела. Човек положително не би се сетил, че и проповедникът има тяло, което се поддържа от храна, произведена от преуморените и недохранени хора, които той наставляваше!

14

Повечето от жертвите на тази система бяха наплашени и говореха за извършените спрямо тях неправди само шепнешком. Но Хал разбра, че в мината има едно място, където те не можеха да мълчат, където изпитваната от тях обида за нанесените страдания надделяваше над страха. Това място беше нервният възел на мината, центърът на нейната дейност или, ако използуваме друго сравнение — съдът, където над миньора произнасяха присъда: да има или да бъде обречен на глад и отчаяние.

Това място беше „платформата“, където идващите от мината въглища се претегляха и отделните количества се записваха. Всеки копач при излизането си от асансьора се запътваше натам. Имаше една дъска, на която той намираше своя номер и срещу него записано количеството въглища, което беше изкопал през деня. И всеки работник, колкото и неук да беше, беше научил достатъчно английски, за да разчете тези цифри.

Постепенно Хал беше разбрал драматизма на това място. Повечето хора поглеждаха дъската и сетне, без да продумат или да се огледат, отминаваха бавно с отпуснати рамене. Други мърмореха нещо на себе си или, което беше все едно, мърмореха помежду си на варварските си диалекти. Но приблизително на петима един можеше да говори английски и почти нямаше вечер някой да не избухне, да не се закани с юмрук на небето или на човека на кантара, — зад гърба на последния. Понякога недоволникът събираше около себе си съмишленици. За отбелязване беше, че шерифът на мината имаше навик да се навърта на това място привечер.

При един подобен случай Хал за първи път видя Майк Сикориа, старият посивел словак, който беше работил двайсет години в мините по тези места. Цялата горчивина на всичките несправедливости през всичките тези години се надигна у стария Майк, когато той на висок глас разчиташе своята сметка:

— Деветнайсет, двайсет и две, двайсет и четири, двайсет! Това ли е моето тегло, мистър? Искаш да повярвам, че съм изработил това?

— Това е — отсече студено човекът на кантара.

— Тогава, бога ми, кантарът ти не е точен, мистър! Погледни вагонетките, това са големи вагонетки! Премери вагонетките, мистър — седем стъпки дълги, три и половина високи, четири широки. А ти ми разправяш, че побират само двайсет?

— Не ги товариш догоре — рече кантарджията.

— Не ги товаря догоре? — повтори старият миньор. В гласа му изведнъж се промъкна печал, като че ли подобен намек повече го беше наскърбил, отколкото ядосал. — Знаеш от колко години работя, а ми разправяш, че не зная да товаря? Когато товаря вагонетката, аз го върша като миньор, а не като японец, който не разбира нищо от мини! Аз я натъпквам, разклащам я, напластявам я като купа сено. Товаря я както трябва… ето така. — И старецът започна да илюстрира мисълта си с жестове. — Виж тук! Един тон отгоре, тон и половина отдолу, а ти ми разправяш, че имам само деветнайсет, двайсет!

— Толкова си изработил — отсече неумолимо кантарджията.

— Но, мистър, кантарът ти бърка! Казвам ти, винаги съм изкарвал нормата си. Товарел съм на вагонетка по четирийсет и пет, четирийсет и шест. Ето моят помощник… питай по не е ли тъй. Кажи, Бо!

— Ъхъ — потвърди Бо. Той беше негър, но това едва личеше от въглищния прах, който го покриваше.

— Не мога вече да си изкарам хляба! — възкликна старият словак, гласът му трепереше, а в тъмните му заобиколени с бръчки очи се четеше молба. — Колко мислиш изкарвам? Петдесет цента за петнайсет дни! Плащам за ядене и за жилище, бог да ми е на помощ, мистър! Ето, стоя тук, кълна се в Името божие, че изкарвам само петдесет цента. Копая въглища, а нямам норма, нямам нищо! Кантарът ти бърка!

— Я се разкарай! — рече кантарджията и се обърна.

— Но… мистър… — и старият Майк тръгна след него и сякаш изливаше цялата си душа с думите си. — Що за живот е това, мистър? Работиш като добиче, а не получаваш нищо за това! Използуваме собствен барут — барут за половин долар дневно… как си мислиш? Подкопаваме — нищо! Работим с екипа, оставяме целици — пак нищо! Почистваме — нищо! Пред теб, за бога, е един беден човек, който се трепе и работи до смърт, и кръвта му изтича. Караш ме да мра от глад, казвам ти! Но трябва да ям нещо, нали?

Изведнъж кантарджията се нахвърли отгоре му.

— Я се пръждосвай оттук! — изкряска той. — Ако ти отърва, уреждай си сметката и напускай. Затвори си устата или аз ще я затворя!

Старецът трепна и замълча. Постоя още миг, като хапеше нервно устни, сетне присви рамене, обърна се и тихо се измъкна, последван от своя черен помощник.

15

Старият Майк живееше при Реминицки и след вечеря Хал го потърси. Запознанството с него не беше трудно и той се оказа интересен човек. Неговата словоохотливост разведе Хал из десетки мини в този район. Старецът имаше избухлив характер, не можеше да се владее и затова постоянно кръстосваше от място на място. Но всички места бяха еднакви, твърдеше той, винаги намираха някакъв номер и лъжеха миньора при заплащането. Миньорът беше нещо като дребен бизнесмен, предприемач, който се залавяше с известна работа и поемаше свързаните с нея рискове и възможности за печалба или загуба. Надзирателят му определяше даден забой и миньорът се наемаше да изкопае оттам въглищата, като за тон чисти въглища получаваше четирийсет и пет цента. В някои забои човек можеше да спечели добри пари, в други можеше да работи седмици наред и да не може да си плати сметката в магазина.

Всичко зависеше от количеството скална маса и шисти, които съпътствуваха въглищния пласт. Ако пластът беше ниско, трябваше да се смъкнат една-две стъпки скала от тавана на галерията, като тази скална маса се товареше на отделни вагонетки и се извозваше навън. Тази работа се наричаше „чистене“ и за нея миньорът не получаваше нищо. Или понякога се налагаше да се прокара нова галерия и да се разчисти скалната маса; друг път трябваше да се нивелира подът и да се положат траверсите и релсите за вагонетките; случваше се пластът да пресече разсад — тогава скалата трябваше да се сече, преди миньорът отново да хване пласта. Цялата тази работа се наричаше „мъртва работа“ и тя беше причината за нескончаеми кавги. Преди компанията заплащаше извънредно подобен труд. Откакто взе връх над работниците, тя отказваше да плаща този извънреден труд. И за миньора беше особено важно да получи такъв забой, в който да има по-малко „мъртва работа“. А какъв забой ще получи, зависеше от надзирателя, така че тук, още от самото начало, се откриваха безкрайни възможности за протежиране и рушвети, за кавги или за поддържане на добри отношения с надзирателя. „Но какви възможности би имал бедният, стар и грозен човек, който не можеше да говори английски добре?“ — питаше с горчивина в сърцето старият Майк. Надзирателят крадеше вагонетките му и ги даваше на други, намаляваше теглото им и вписваше разликата в сметката на други, които живееха при него, или го черпеха, или печелеха по някакъв друг начин благоволението му.

— Пет дни работих в „Саутистърн“ — разправяше Майк — и когато минаха тези пет дни, кълна ти се в бога, братко, да не стана от този стол, ако лъжа — аз все още дължах петнайсет цента! Четиринайсет инча скала! Питам мистър Бишъп, главния надзирател: „Плащате ли нещо за скалата?“ „К’во?“, вика той. „Добре, казвам аз, щом не плащате за скалата, повече няма да работя. Пък и тук няма място, където да слагам скалата.“ „Вървя по дяволите“, казва той, а когато налетях на бой, той ми тикна револвера под носа. После отидох в „Сийдър маунтин“, надзирателят ми дава работа и разправя: „Иди в №4 да поставяш релси. Ще ги намериш в №3, там са и траверсите“. И казва: „Ще ти платя, като свършиш работата“. И аз отивам и слагам релсите, работих до дванайсет часа. Пренесох релсите и траверсите, извадих всички клинове…

— Извади клиновете? — попита Хал.

— Нямаше други добри клинове. Трябваше да използувам старите, да ги вадя от старите траверси. После питам: „Къде е половината надница, дето ми обещахте?“. А той: „Още не си изкопал никакви въглища!“. „Но, мистър, казвам аз, обещахте да ми платите за ваденето на клиновете и за поставянето на траверсите!“ „Компанията не плаща за тази работа, знаеш това“, казва той. И не ми дадоха нито цент.

— Не получи и надницата за половин ден?

— Разбира се, че не. В мините надзирателят върши каквото си ще.

16

Има и други начини, обясни старият Майк, чрез които миньорът зависи от благоволението на другите. Например краденето на вагонетки. Всеки миньор има месингови плочки, върху които е отбелязан неговият номер, когато изпраща горе натоварена вагонетка, миньорът окачва една от тези плочки на една кукичка — от вътрешната страна на вагонетката. По време на дългия път до кантара някой може да смени плочката, и миньорът губи вагонетката. В някои мини просто отбелязваха номера с тебешир върху вагонетката и нямаше нищо по-лесно от това някой да го изтрие и да напише друг номер! Хал си помисли, че би било съвсем просто вместо плочките да окачват номерирани катинари, но разбра, че подобно нововъведение би струвало на компанията сто или двеста долара и затова краденето на вагонетките продължаваше години наред.

— Смяташ, че надзирателите крадат вагонетките? — попита той.

— Понякога надзирателите, понякога техните приятели… а понякога и самата компания ги краде от миньорите. В Норт Вали, твърдеше старият словак, краде компанията. Нямаше никакъв смисъл миньорът да изпраща горе повече от шест вагонетки дневно; никога нямаше да му признаят повече от шест. Нито пък си струваше да се товари повече от един тон във вагонетка. Те всъщност не теглеха вагонетките, кантарджията просто ги оставяше да минат над кантара и имаше нареждания да не вписва повече от определено средно тегло. Майк разказа за един италианец, който нарочно така препълнил вагонетката, че тя едва минала по галерията и през входа; сетне отишъл на кантара и сам се уверил, че вагонетката тежи шест хиляди и петстотин фунта. Признали му само три хиляди и петстотин, а когато почнал да спори, арестували го. Майк не бил свидетел на ареста, но когато излязъл от мината, италианецът бил изчезнал и повече никой не го видял. След тази случка пред платформата сложили врата, така че никой да не може да вижда кантара.

Колкото повече Хал слушаше разказите на миньорите и разсъждаваше върху тях, толкова по-ясно му ставаше, че миньорът сключва договор, но няма никаква възможност да прецени предварително сключения договор, нито пък да определи след това количеството на извършената от него работа. Нещо повече — той беше длъжен да използува помощни средства, чиято цена и количество бяха извън неговия контрол. Миньорът работеше с барут и в края на всеки месец му удържаха сума за известно количество използуван барут. Той нямаше право на компенсации дори и ако количеството не отговаряше на действителното. Удържаха му от заплатата и за „ковашки услуги“ — поддържането на инструментите; всеки месец плащаше по един или два долара, дори и да не беше помирисвал ковачницата.

Кой бизнесмен в света, помисли си Хал, би премислил подобна оферта и би сключил договор при подобни условия! Кой би се наел например да строи язовир, без да е проучил предварително терена или без да определи колко кубически метра бетон трябва да вложи? Кой бакалин би продал нещо на клиента си, който му предлага сам да влезе в магазина и да премери стоката, като междувременно заключи бакалина отвън? Нелепо бе дори да се поставят подобни въпроси, но ето че в този каменовъглен район петнайсет хиляди души работеха точно при такива условия.

Съгласно щатните закони миньорите имаха право да искат контрольор, който да защищава техните интереси при тегленето на въглищата, като плащаха заплатата на контрольора от собствения си джоб. Винаги когато навън започваха да критикуват условията в каменовъглените мини, собствениците на мините победоносно цитираха този закон; човек трябваше да е почерпил на място необходимия опит, за да разбере каква жестока подигравка бе това с миньорите.

В столовата Хал обикновено седеше до един рус шведски колос на име Йохансон, който товареше греди за крепеж по десет часа на ден. Той бе един от онези, които си позволяваха лукса да говорят открито, защото беше млад, имаше яки мускули и нямаше семейство, което да го обвързва. Шведът беше скитник и бродеше от мините към нивята и от нивята към сечищата. Някой заговори с него за контрольорите и цялата маса чу подигравателния му смях. Нека само поиска някой контрольор!

— Искаш да кажеш, че ще го уволнят? — запита Хал.

— Може би — беше отговорът. — А може би ще го накарат да се самоуволни.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще направят живота му тук толкова проклет, че сам ще се махне.

Та и с контрольора нещата стояха така, както и с фишовете с магазините на компанията и с всички положения в закона, които трябваше да закрилят миньора в случаи на злополука. Човек можеше да иска законните си права, но стореше ли това, всичко зависеше от настроението на надзирателя. Той можеше да зачерни живота на някого, докато този някой сам си отиде. Или пък да го обсипе с псувни и да го пръждоса с „Марш надолу по каньона!“. Това обикновено се придружаваше с ритник по задника или с дулото на револвера под носа на миньора.

17

Тези условия правеха от каменовъгления район царство на отчаянието. И все пак имаше хора, които съумяваха някак си да живеят, да създават семейства и да поддържат прилични домове. Ако човек имаше късмет да не го сполита злополука, ако не се женеше много млад или ако нямаше много деца, ако смогнеше да устои на изкушенията на алкохола, към който мнозина бяха тласкани от преумората и монотонния живот, ако, най-вече, знаеше как да се докарва пред надзирателя — такъв човек би могъл да има дом, та дори и да поспести малко пари в компанията.

Един такъв човек беше Джери Минети, който по-късно стана един от най-добрите приятели на Хал. Той беше от Милано и истинското му име беше Джероламо, но в мината то бързо бе „претопено“ на Джери. Той беше около двайсет и пет годишен и — нещо необичайно за италианците — висок на ръст. Двамата се срещнаха един неделен ден (повечето от запознанствата на Хал ставаха в неделя). Току-що станал от сън, измит и преоблечен в нов син работен комбинезон, Джери беше приятна за окото гледка в слънчевия ден. Той крачеше с високо вдигната глава и изправени рамене, като човек, който няма много грижи на този свят.

Но вниманието на Хал бе привлечено не толкова от Джери, колкото от съществото, което го следваше по петите: едно живо копие на Джери в размер четвъртинка, също с току-що измито лице и с нов син комбинезон. Хлапакът също крачеше с вирната глава и изправени рамене — една завладяваща фигурка, която подмиташе пети и полагаше всички усилия да не изостава от баща си. Но тъй като и най-дългите крачки не му помагаха, то често подтичваше, и щом се изравнеше с баща си, отново се мъчеше да върви редом.

Хал вървеше в същата посока и тази гледка го привлече така, както привличаше военната музика: прииска му се и той да метне глава назад, да изпъне рамене и да крачи в такт. Други хора, които виждаха усмивката на лицето му, се извръщаха подир тях и също започваха да се смеят. Но Джери продължаваше да крачи сериозен, без да подозира този цирк зад гърба си.

Те влязоха в една къща. Хал, който нямаше какво друго да прави този ден, освен да се радва на живота, ги зачака да излязат. Те излязоха в същия ред, само че сега мъжът носеше през рамо някакъв чувал, а малкият — някакъв по-лек товар, също метнат през рамо. Хал отново се засмя и когато се изравниха с него, каза:

— Здравейте!

— Здравейте — отвърна Джери и спря. Сетне, като видя усмивката на Хал, той също се засмя. Хал погледна момченцето, разсмя се отново, и то също му се ухили. А Джери, разбрал защо се смее Хал, се ухили още повече и така тримата стояха насред улицата и се смееха без някаква особена причина.

— Бога ми, славен хлапак! — рече Хал.

— И още как! — потвърди Джери и свали чувала от гърба си. Харесаше ли някой детето, Джери винаги намираше време да го изслуша.

— Ваше ли е? — попита Хал.

— И още как! — потвърди отново Джери.

— Здравей, момченце! — рече Хал.

— Здравей и на теб! — рече хлапето. Човек бързо можеше да види, че и то е минало през голямата „топилня“, наречена Америка.

— Как се казваш? — запита Хал.

— Джери.

— А той как се казва? — кимна Хал за мъжа.

— Джери, Големият.

— А в къщи има ли други като теб?

— Още един — отвърна Големият Джери.

— Той не е като мен — рече малкият Джери. — Той е малък.

— А ти голям ли си? — попита Хал.

— Той не може да върви!

— Че и ти не можеш — разсмя се Хал, вдигна го и го метна на раменете си. — Хайде, ще яздим!

Големият Джери вдигна отново чувала и те потеглиха, само че този път Хал беше този, който го следваше по петите, изпънал рамене и подмятайки крака, като се мъчеше да върви в крак. Играта се хареса на малкия Джери, той се кискаше и риташе от удоволствие с набитите си крачета. Големият Джери се оглеждаше и макар че не можеше да разбере какво става, също се забавляваше.

Стигнаха до колибата от три стаи, която беше жилището на двамата Джери. На прага излезе мисис Джери, черноока сицилианка, която изглеждаше твърде млада, за да има дори едно бебе. Последва отново общ смях, след което големият Джери каза:

— Ще влезеш ли?

— С удоволствие — рече Хал.

— Остани за вечеря — добави Джери. — Имаме спагети.

— Охо! — рече Хал. — Добре, оставам и ще платя.

— Ами, дума да не става! — рече Джери. — Никакво плащане!

— Не! Никакво плащане! — извика и мисис Джери и енергично заклати хубавата си глава в знак на отказ.

— Добре — съгласи се бързо Хал, като разбра, че може да ги засегне. — Ще остана, ако сте сигурни, че има достатъчно за всички.

— Разбира се, достатъчно! — рече Джери. — Нали, Рова?

— Разбира се.

— Тогава оставам. Обичаш ли спагети, момченце?

— Боже мой! — възкликна утвърдително малкият Джери.

Хал заразглежда този италиански дом, който прилягаше добре на хубавата си обитателка. На прозорците имаше дантелени пердета, които бяха още по-лъскави и по-бели, отколкото у Рафъртови; подът беше застлан с невероятно пъстра черга, а на стените висяха картини в ярки цветове на Везувий и на Гарибалди. Имаше и една етажерка с много интересни неща по нея: парче корал, раковина, зъб от акула, връх на индианска стрела и едно препарирано конопарче под стъклен похлупак. В миналото Хал не би сметнал, че подобни неща биха могли да раздвижат до такава степен въображението, но това беше преди той да започне да прекарва в земните недра пет шести от времето, когато беше буден.

Той вечеря истинска италианска вечеря, с истински италиански спагети, изпускащи пара, залети с доматен сос, с разкошния аромат на сочно месо. По време на яденето Хал непрекъснато мляскаше и се хилеше на малкия Джери, който също мляскаше и му връщаше усмивките. Всичко беше толкова различно от яденето от свинските копани у Реминицки, че на Хал му се стори, че никога през живота си не е вечерял толкова добре. А що се отнася до мистър и мисис Джери, те толкова се гордееха с чудесното си хлапе, което можеше да ругае на английски не по-зле от истински американец, че бяха на седмото небе.

Когато вечерята свърши, Хал се облегна на стола и възкликна, както бе сторил навремето у Рафъртови:

— Боже мой, как бих искал да живея у вас! Той видя как домакинът погледна жена си.

— Добре — рече Джери. — Премести се тук. Ще те храним. Какво ще кажеш, Роза?

— Разбира се.

Хал ги изгледа учуден.

— Сигурни ли сте, че ще ви разрешат?

— Да ми разрешат? Кой може да ми попречи?

— Не зная. Може би Реминицки. Може да си навлечете неприятности.

Джери се ухили.

— Не ме е страх. Имам приятели тук. Кармино ми е братовчед. Познаваш ли Кармино?

— Не — рече Хал.

— Надзирател в номер едно. Той ме подкрепя. Старият Реминицки да върви по дяволите! Ела тук, ще ти сложа легло в тая стая, ще имаш добра кльопачка. Колко плащаш на Реминицки?

— Двайсет и седем на месец.

— Добре, плащаш и на мен двайсет и седем и ще си добре. Тук не може да се намери нещо много, но Роза е добра готвачка, тя ще се оправи.

Освен любимец на шахтния надзирател, новият приятел на Хал беше по професия „бомбаджия“: работата му беше да обикаля нощем мината и да взривява зарядите от барут, поставени през деня от миньорите. Това беше опасна работа, която изискваше сръчност, и затова за нея плащаха добре. Така че Джери беше донякъде независим и не се страхуваше — в известни граници — да говори открито. Той пренебрегна възможността, че Хал може да е шпионин на компанията, и го учуди с бунтарските си приказки за разните видове рушвети в Норт Вали и на други места, където беше работил, откакто беше дошъл като момче в Америка. Хал разбра, че Минети е социалист. Той получаваше някакъв италиански социалистически вестник. Чиновникът, в пощата знаеше що за вестник е това и обичаше да го будалка. Още по-удивително за Хал беше това, че и мисис Минети беше социалист. Джери обясни, че това е много важно за него, защото по такъв начин тя се отърваваше от влиянието на свещеника.

18

Хал се премести веднага и пожертвува част от месечния наем в пансиона, който Реминицки щеше да поиска от компанията да му удържат от заплатата. Но той беше готов да плати за предимството да живее в чист дом и да яде свястна храна. Хал удивен разбра, че с преселването си при Минети е паднал в очите на своите ирландски приятели. Както изглежда, социалните разграничения в Норт Вали бяха твърде безкомпромисни. Американците, англичаните и шотландците презираха уелсците и ирландците; те пък презираха италианците и французите; италианците и французите гледаха отвисоко на поляците и унгарците, а те на свой ред се големееха пред гърците, българите и черногорците; и така вървяха нещата с още дузина народности от Източна Европа, литовци, словаци, хървати, арменци, румънци, румелийци3, рутени и се стигне до мексиканци, негри и накрая до най-презрените — японците.

Хал откри този факт, когато отново посети Рафъртови. Случи се, че и Мери Бърк беше там; когато го забеляза, сивите й очи заиграха дяволито.

— Здравейте, мистър Минети! — подхвърля тя.

— Как сте, мис Розети? — парира я той.

— Вие обичаш спагет?

— А вие не обичаш спагет?

— Вече ви казах — разсмя се девойката. — Стигат ми и добрите стари картофи.

— А помните ли какво ви отговорих тогава? — попита Хал.

Да, тя помнеше, страните й пламнаха, с цвета на розовите листенца, които той беше споменал като неин вероятен източник на препитание.

А сетне децата на Рафъртови, които вече познаваха добре Хал, също започнаха да го дразнят.

— Мистър Минети, вие обичаш спагети? — Като се поокопити, Хал изпита желание да отвърне със забележката, че той първо беше поискал да остане на квартира с ирландците, но му беше отказано; но сетне се побоя, че старият Рафърти може да не схване шегата и вместо това се престори, че винаги е смятал Рафъртови за италианци. Заговори важно със стария Рафърти и го нарече „синьор Раферти“ — с ударението на втората сричка; това така развесели стареца, че той цял час след това току се подсмиваше под мустак. Той изпита симпатии към този весел момък, забрави някои от подозренията си и след като изпратиха малчуганите да спят, разказа на Хал откровено някои неща от своя миньорски живот.

Излезе, че в миналото старият Рафърти е имал възможности да напредне. Направили го кантарджия в мината Сан Хосе, но той се отказал от тази работа, защото сметнал, че неговата религия не му позволява да върши това, което му нареждали. Казали му без заобиколки да не вписва на миньорите повече от известно количество въглища, независимо от това колко въглища те изпращат горе. И когато предпочел да се откаже от тази длъжност, вместо да изпълнява подобни нареждания, Рафърти бил принуден изобщо да напусне мината, защото всички знаели защо се е отказал от тази работа, а да остане при тава положение в мината означавало да се поддържа там духът на недоволство.

— Смитате ли, че изобщо няма честни компании? — попита Хал.

— Сигур има някои, но да бъдеш честен не е тъй лесно, както си мислиш — отговори старецът. — Компаниите трябва да поддържат еднакви цените на въглищата: ако една от тях започне да мери ексик, другите трябва да правят същото. Това е един от начините да се намалят надниците, без миньорите да разберат тава. А винаги има хора, които не обичат да изостават от другите в печалбите. — И Хал изведнъж се сети за стария Питър Хариган, който контролираше компанията „Дженеръл фюъл“. Той бе казал веднъж: „Аз съм изцяло за дивиденти!“.

— Нещастието на миньора е — продължи старият Рафърти, — че няма кой да се застъпи за него. Той е съвсем сам…

По време на разговора Хал беше хвърлил поглед към „Червената Мери“: сложила ръце на масата, тя беше присвила плещи и цялата й стойка издаваше умората от един усилен ден. Тук тя се намеси в разговора, заговори неочаквано и гласът й беше пълен с презрение:

— Нещастието на миньора е, че той е роб!

— Хайде, хайде… — възрази старецът.

— Целият свят е против него, а той няма достатъчно разум да се организира… да създаде профсъюз, да го подкрепя.

В дома на Рафъртови изведнъж настъпи мълчание. Дори Хал се сепна — за пръв път, откакто беше в мината, чуваше никой да произнася страшната дума „профсъюз“ високо.

— Зная! — натърти Мери и в сивите й очи блесна предизвикателство. — Не ви се ще да чуете тази дума. Но въпреки това, някои ще я кажат!

— Хубаво де — рече старецът. — Когато си млад, пък и жена при това…

— Жена! Само жените ли имат кураж?

— Ами как! — Старецът се усмихна кисело. — Жените са тези, които имат остри езици и никой не може да им попречи да мелят. Дори и надзирателят сигур знае това.

— Може би е така — рече Мери. — А може би точно жените страдат най-много в мината. Може би надзирателят знае и това. — Страните на девойката запламтяха.

— Може и тъй да е — добави Рафърти. Сетне млъкна и запуши лулата си. Ясно беше, че не му се ще да продължи, че не иска да слуша профсъюзни речи в дома си. След време мисис Рафърти направи плах опит да смени темата, като се заинтересува за сестрата на Мери, която не беше добре със здравето. След като поговориха за разни лекарства за децата, Мери стана и каза:

— Трябва да си вървя.

Хал също стана.

— Ще ви придружа, ако разрешите.

— Разбира се — рече тя. И сякаш веселото настроение у Рафъртови се върна пак с този малък израз на галантност.

19

Когато закрачиха надолу по улицата, Хал забеляза:

— За пръв път чувам тук някой да заговори за профсъюзите.

Мери се огледа нервно.

— Тихо! — прошепна тя.

— Но нали сама казахте, че говорите за това?

— Едно е да говориш нещо в дома на приятели, а друго е да приказваш навън. Каква полза има да загубиш работата си?

Хал сниши глас:

— Наистина ли бихте искали да има профсъюз, тук?

— Наистина? Та не видяхте ли мистър Рафърти — какъв страхливец е той? Такива са всички! Не, просто ме доядя. Тази вечер съм малко смахната… случи се нещо, което ме накара да избухна.

Той мислеше, че тя ще продължи, но тя очевидно промени решението си. Накрая той попита:

— Какво се е случило?

— О, няма смисъл да говорим за това. — Повървяха в мълчание известно време.

— Наистина ли няма да ми кажете? — попита Хал и ласкавият му глас като че ли подействува.

— Не знаете много за живота в каменовъгления район, Джо Смит! Не можете ли да си представите какво значи това… да бъдеш жена на такова място? При това жена, която намират за хубава?

— А, значи, това било! — каза той и отново замълча. Сетне се реши да попита: — Обижда ли ви някой?

— Разбира се. Все ще се намери някой да ни обиди. Винаги! Не минава ден без това. Накъдето и да се обърнеш, ще ти намигнат, ще те подбутнат.

— Кой прави това?

— Надзирателите, чиновниците… всеки, който има възможност да носи колосаната яка и който мисли, че може да предложи пари на някое момиче. Това започва още докато сме в роклички, а по-късно изобщо не ни оставят на мира.

— Но не може ли да ги накарате да разберат, че…

— Накарах ги да ме разберат донякъде. Сега те се опитват чрез баща ми.

— Какво?

— Ами да! Да не мислите, че не биха опитали и това? И то с него дето душа дава за алкохол и никога няма достатъчно!

— А баща ви… — Хал се запъна, тя не би харесала подобен въпрос.

Но Мери видя неговото колебание.

— По-рано той беше свестен човек. Животът тук прави от хората страхливци. Каквото и да ти потрябва, накъдето и да се обърнеш трябва да искаш услуга от някой надзирател: за мястото, където работиш, за „мъртвата работа“, която ще ти трупнат; може да ти потрябва повече кредит в магазина, или може да поискаш да дойде лекарят, когато си болен. Ето сега например нашият покрив тече — и то толкова силно, че когато вали, не можем да намерим сухо място за спане.

— Разбирам — рече Хал. — Чия е къщата?

— Как чия! Тук всички домове са собственост на компанията.

— Кой трябва да я ремонтира?

— Мистър Косеги, посредникът за къщи. Но ние отдавна не се обръщаме към него — дори ако направи нещо, той увеличава наема. Днес баща ми отиде при мистър Котън. Той трябва да се грижи за хигиеничността на жилищата, а едва ли е здравословно да лежиш мокър в леглото.

— И какво е казал Котън? — попита Хал, когато тя отново млъкна.

— Та нима не знаете Джеф Котън, не можете ли да отгатнете какво би казал? „Имаш хубава дъщеря, Бърк. Защо не я вразумиш?“ После се разсмял и казал на стареца, че не е зле да се научи да разбира от намеци. Вредно било за стар човек да спи под дъжда, можело да си отиде от някоя пневмония. Хал вече не можеше да сдържи въпроса си:

— Какво е направил баща ви?

— Не искам да мислите лошо за баща ми — рече бързо Мери. — Някога, преди О’Калахън да му стъпи на шията, той е бил борец. Но сега той знае какво може да стори на миньора шерифът на мината.

20

Мери Бърк бе казала, че компанията няма нищо против, ако някому изнася да си счупи кокалите. И скоро след като шахта №2 заработи отново, Хал имаше възможност да се убеди, че това твърдение е вярно.

Животът на миньора зависи от добрия крепеж на забоя, където работи. Компанията беше длъжна да доставя подпорите. Но когато те потрябваха на миньора, оказваше се, че в шахтата няма никакви подпори и миньорът трябваше да бъхти за тях цяла миля до повърхността. Там той подбираше подпори с необходимата дължина, маркираше ги и съгласно уговорката чакаше да бъдат доставени в забоя от някой от общите работници. Но понякога някой друг отнасяше гредите — и тук действуваха подкупите и предпочитанията! — и миньорът губеше един-два работни дни. През това време задлъжняваше все повече в магазина, а често децата му нямаха обувки да идат на училище. Понякога на миньора омръзваше да чака подпорите и той продължаваше да копае без крепеж. Така се стигаше до срутвания, при които следствената комисия отбелязваше в книжката си „небрежност“ като причина за смъртните случаи, а собствениците на мината обясняваха надуто, че е невъзможно да се внуши на миньорите да вземат предпазни мерки. Не много отдавна Хал беше чел във вестника интервю с директора на компанията „Дженеръл фюъл“, в което той излагаше мнението, че колкото по-опитен е един миньор, толкова по-опасно е да го наемеш на работа, защото такъв човек смята, че знае всичко и не обръща внимание на предписаните от компанията мъдри предохранителни мерки!

В шахта №2 на някои места се работеше по така наречения „метод на целиците“. Въглищата се изземваха така, сякаш се копаеше в няколко успоредни галерии. Стените между тези малки галерии оставаха като подпори и тези стени се наричаха „целици“. Когато стигнеше до края на въглищния пласт, миньорът започваше да се връща назад, като по пътя срутваше целиците и таванът на галерията рухваше зад гърба му. Това беше опасна работа, при която миньорът трябваше да се вслушва в пропукващите звуци в скалната маса над главата си и да прецени точно момента кога трябва да избяга. Понякога закъсняваше в желанието си да прибере някой забравен инструмент, а понякога срутването идваше без предупреждение. В такива случаи рядко изравяха жертвата, защото, трябва да се признае, че планината тогава погребваше човек не по-зле, отколкото това можеше да се очаква от компанията.

В шахта №2 един миньор загина по този начин. Той се бе препънал при бягането и долната част на тялото му бе затрупана. Наложи се лекарят да идва и да му прави упойка, докато спасителната команда се мъчеше да го изрови. Хал разбра за нещастието, когато видя трупа проснат на една дъска и покрит с два стари чувала. Забеляза, че никой не се спираше да гледа за дълго мъртвеца. След работата попита приятеля си Мадвик, катърджията, който му отговори:

— Литовец… станал на пихтия. — И това бе всичко. Никой не го познаваше, никой не го оплака.

Излезе, че Майк Сикориа работил близо до мястото на нещастието и беше помагал при изравянето на жертвата. Негърът — помощник на Майк, в бързината да разчисти скалната маса бе премазал ръката си и нямаше да може да работи около месец. Майк разказа на Хал за станалото на своя развален английски. Ужасно било да видиш човек затиснат така, задъхващ се, очите му почти изскочили от кухините. За щастие жертвата бил младеж й не оставял семейство.

Хал попита какво ще правят с трупа. Отговорът беше, че ще го погребат сутринта. Компанията имала един парцел нагоре по каньона.

— Но няма ли да има следствие? — попита той.

— Следствие? — повтори Майк. — К’во е това?

— Следователят няма ли да направи оглед на трупа?

Старият словак сви рамене; ако по тия места има следовател, той още не бе чул за него, но той беше работил из доста мини и беше свидетел на много погребения на миньори.

— Бутнат ги в сандък и ги заравят в една дупка — обясни той цялата процедура.

— Няма ли свещеник?

— Свещеник живее много далеч.

По-късно Хал разпита говорещите английски миньори и разбра, че понякога в района наистина идвал следовател. Той свиквал състав от съдебни заседатели, в който влизали шерифът Джеф Котън, галицийският евреин Предович, един-двама чиновници от канцеларията на компанията и двама мексикански работници, които си нямали и понятие от цялата тази работа. Тази комисия правела оглед на трупа, разпитвала няколко души за станалото и давала заключението: „Установяваме, че покойният е загинал поради причинено от самия него срутване“. (В един от случаите добавили една оригинална подробност: „Няма роднини и има страшно малко приятели!“.)

За труда си следователят получава хонорар, а компанията се сдобива с официален документ, който е от решаващо значение, ако на някой чуждестранен консул му хрумне да заплаши компанията, че ще предяви иск за вреди и загуби. Тези неща в Норт Вали бяха толкова добре уредени, че още никой не бе получил някакво обезщетение при смърт, или злополука; всъщност, както разбра Хал по-късно, през последните двайсет и три години нямаше нито един иск за вреди и загуби, предявен срещу собственик на мина в целия окръг!

Споменатото нещастие имаше известно значение за Хал, защото му даде възможност да опита сам истинската работа в мината. Старият Майк беше без помощник и предложи на Хал да заеме мястото на негъра. Това беше по-добре от работата на кантара, защото надницата беше два долара дневно.

— Но надзирателят ще разреши ли да сменя работата си?

— Даваш му десет долара, сменя те — рече Майк.

— Съжалявам, но нямам десет долара.

— Дай му десет долара в кредит.

Хал се разсмя:

— Значи приемат фишове като рушвет, а?

— И още как — рече Майк.

— Ами ако взема да гледам катърите лошо? Така ще го принудя да ме пусне без пари!

— Ще те пусне в ада! — отсъди Майк. — Ако го ядосаш, ще ни пробута лош забой, ще губим по десет долара седмично. Не, сър, дай му да пие, кажи му, че е екстра човек, накарай го да се почувствува добре. Знаеш американски — вземи му акъла!

21

Хал се зарадва на тази възможност да опознае по-добре своя надзирател. Алек Стоун беше висок шест фута и със съразмерно телосложение; имаше ръчища като бутове — меки от тлъстини, но въпреки това с огромна сила. Беше се научил как да се държи с работниците в една захарна плантация в Луизиана. Когато Хал узна това, много неща му станаха ясни. Подобно на режисьора, който не се обръща към артистите с истинските им имена, а ги нарича с имената на героите, Стоун беше придобил навика да се обръща към хората по народностите им: „Хей, поляко, натовари камъните във вагонетката! Хей, японецо, донеси ми инструментите! Я си затваряй устата, италианецо, и се залавяй за работа, че ще ти скъсам гащите с ритници, добре да знаеш!“.

Веднъж Хал присъствува на един спор кой да отнесе подпорите. На земята лежеше голям трион, Стоун го грабна и го заразмахва като меч пред лицето на един дребен чех — миньор.

— Натовари гредите, унгарецо, или ще те направя на парченца! — И докато стъписаният човечец отстъпваше, Стоун го последва, притисна жертвата си в стената на галерията и продължи да размахва оръжието си под носа му като в „Кладенецът и махалото“4. — Ще те насека на парченца, на яхния ще те направя! — Когато най-сетне надзирателят отстъпи назад, дребният чех скочи бързо да натовари гредите.

За Хал беше интересно това, че въпреки държането си, Стоун изглеждаше сравнително добродушен: той едва ли изпълняваше дори една от хилядата си кръвожадни закани. Свършеше ли подобна тирада, той се разсмиваше, като предизвикваше нещо като усмивка и у жертвата си, която обаче в уплахата си не прекъсваше работата. След случката с триона надзирателят обясни на Хал:

— Така трябва да се оправя човек с тази сбирщина! — Хал изтълкува забележката като дан към американската му кръв и бе съответно поласкан.

Същата вечер потърси надзирателя и го намери у дома му, Стоун си отпочиваше, метнал крака върху перилата на верандата.

— Мистър Стоун — рече Хал, — искам да ви попитам нещо.

— Казвай, момко!

Бихте ли дошли в пивницата да пийнем нещо?

— Искаш да измъкнеш нещо от мен, а? Няма да го бъде, момко! — Но въпреки това стана, изчука лулата си и закрачи по улицата с Хал.

— Мистър Стоун — каза Хал, — искам да сменя работата си.

— Тая пък каква е? Да нямаш карез на катърите?

— Не, сър, но имам предвид по-добра работа. Помощникът на Майк Сикориа се разболя и бих искал да заема мястото му, ако разрешите.

— Ха, мястото на негъра ли, момко? Не те ли е страх да заемеш мястото на негър?

— Защо да ме е страх, сър?

— Не си ли чувал за негърските шамани и техните магии?

— Интересува ме надницата на негъра.

— Не — отсече надзирателят, — ще си останеш при катърите. Ти си добър коняр и не искам да те разглезвам. Остани и полека-лека ще ти вдигна заплатата. Ако идеш в тия шахти, току-виж някоя скала ти се стоварила на главата и тогава за какво ще ти е заплатата на негъра.

Стигнаха до пивницата и влязоха. Хал забеляза, че вътре настана мълчание. Всички поздравиха и започнаха да ги гледат. Забавно беше да видят хората, че се имаш с шефа си.

Съдържателят О’Калахън дойде при тях с възможно най-добрата си светска усмивка. Хал поръча уиски.

— Не, ще си останеш на тази работа — продължи надзирателят. — Остани, а когато се научиш да се оправяш с катърите, ще направя от теб надзирател и ще ти дам да оправяш хората.

Някои от околните се разкискаха. Надзирателят гаврътна своето уиски и остави чашата на бара.

— Не се шегувам — рече той така, че всички да го чуят. — Разбрах тая работа от негрите доста отдавна. Разправяха ми: „За бога, не говори така с нашите негри. Някоя нощ ще ти подпалят къщата“. Но аз казах: „Ако вземеш да галиш негъра, разваляш го“. Казвах още: „Черньо, няма да ми се правиш на палавник, че ще ти сцепя гащите с ритници!“. Те знаеха, че съм джентълмен и не се помайваха.

— Да пийнем още по едно — предложи Хал.

Надзирателят пи, стана по-общителен и заразправя случки с негри. По време на един усилен сезон в захарните плантации се наложило да работят по двайсет часа на ден, когато някои от негрите се опитали да кръшкат, арестували ги за непристоен език или за игра на барбут и ги карали да работят като каторжници, без заплащане. Стоун разправи как един „черньо“ го изправили в съда по обвинения в „кривогледство“ и му друснали присъда шейсет дни каторга. Този анекдот развесели мъжете в пивницата, изглежда, расовите им предразсъдъци бяха по-силни от класовата солидарност.

Когато двамата излязоха от пивницата, беше късно и надзирателят беше в добро настроение.

— Мистър Стоун — започна Хал, — не искам да ви отегчавам, но много ми се ще да получавам повече. Ако знаете как бихте могли да ми дадете тази работа на помощника, с удоволствие бих поделил парите с вас.

— Да делиш? — учуди се Стоун. — К’во искаш да кажеш?

Хал зачака с известни опасения — ако Майк не му беше говорил за тази работа с такава сигурност, не би се изненадал, ако сега надзирателят му друсне един с огромната си лапа.

— Работата ще ми носи около петнайсет долара повече на месец. Нямам суха пара, но ако искате да удържите десет долари от моя кредит в магазина, за мен ще бъде напълно приемливо.

Те повървяха мълчаливо.

— Хм, ще ти кажа нещо — рече накрая надзирателят. — Този стар словак е истинско мрънкало, един от онези чешити, които си мислят, че могат да управляват мината, ако им падне случай. И ако вземеш да го слушаш и ти хрумне да идваш при мен и да мрънкаш, ей богу…

— Не се безпокойте, сър — прекъсна, го бързо Хал. — Ще оправя тази работа… ще му затворя устата. Ако искате, ще разбера с кого приказва, и ако някой се опита да прави нещо, ще ви предупредя.

— Виж, това вече е друго нещо — рече бързо надзирателят. — Започни тая работа, а аз ще те имам пред вид и няма да те забравя. Не че ме е страх от стареца — последния път му казах, че ако пак чуя нещо за него, ще му сцепя гащите с ритници. Но когато трябва да се оправяш с тази чуждестранна измет от петстотин души, някои от тях анархисти, а други — българи и черногорци, дето се бият един други у тях си…

— Разбирам — рече Хал. — Човек трябва да ги наблюдава.

— Точно така. А между другото, като уреждаш в магазина петнайсетте долара, кажи просто, че си ги проиграл на покер.

— Аз казах десет долара — рече Хал бързо.

— Зная — съгласи се надзирателят. — Но аз казах петнайсет!

22

В мислите си Хал беше доволен, че сега ще върши истинска миньорска работа. Отдавна си беше представил тази работа, но както често се случва в живота на човека, първият допир с действителността уби натрупаните от много години представи. Всъщност, изчезнаха изобщо всякакви представи. Хал разбра, че непрекъснатият тормоз поглъща целия му запас от физически и душевни сили. Ако някой му беше казал колко е ужасно да се работи в галерия висока пет фута, той не би повярвал. Сякаш ставаше дума за някои от онези страхотни инструменти за мъчение, които човек може да види из европейските замъци — „желязната девица“ или „испанската яка“. Гърбът на Хал гореше, като че ли някой го гладеше с гореща ютия, всички стави и мускули крещяха от болка. Струваше му се, че никога не би могъл да се научи да се пази от назъбения таван над главата му — непрекъснато се удряше в него, докато целия му череп стана на резки и отоци, и изпитваше такова силно главоболие, че понякога ослепяваше и се просваше на пода. А старият Сикориа се смееше:

— Зная. Сега си като млад катър. Някой ден ще заякнеш.

Хал си спомни колко дебела беше кожата по хълбоците на бившите му питомци под хамутите. — Да, аз наистина съм млад катър!

Поразително беше и това по колко много начини човек можеше да нарани или пореже пръстите си, докато товари вагонетката с буци въглища. Хал си сложи ръкавици, но те се скъсаха за един ден. Ами газът, задушаващият барутен дим, непоносимото смъдене на очите от прахта и полумрака! Нямаше и начин човек да отрие очите си, защото всичко наоколо беше също потънало в прах. Би ли могъл някой да си представи тези мъчения — някоя от онези дами, които пътуваха в тапицираните салон-вагони или които се изтягаха в шезлонги по палубите на параходите в тропическите морета?

Старият Майк се държеше добре с новия си помощник. Четиридесетте години работа от този вид бяха превили гръбнака на Майк и втвърдили ръцете му. Той можеше да работи за двама, а на всичко отгоре и да забавлява приятеля си с разни забележки. Старецът имаше навик да бъбри непрекъснато, като дете: говореше с помощника си, със себе си, с инструментите си. Тях той наричаше с груби и нецензурни имена, но правеше това с добродушие и хумор. „Забий се тук, кучи сине!“, командуваше той кирката си. „Ела тук, макаронаджия!“ — към вагонетката, или „Хайде вътре, майтапчия!“ като подкана към някоя буца въглища. И учеше Хал в тънкостите на миньорството, разправяше случки от добрите времена или за ужасни злополуки. Най-вече обичаше да говори за мошеничеството — ругаеше компанията „Дженеръл фюъл“, нейните надзиратели и главни надзиратели, служещите, директорите и акционерите и изобщо целия свят, който допускаше съществуването на подобна престъпна институция.

Когато дойдеше обедната почивка, Хал лягаше по гръб, защото беше твърде изморен, за да яде. Старият Майк сядаше и дъвчеше; разкошните му бакенбарди се преливаха в островърха брада и когато движеше челюстите си, приличаше поразително на стар козел. Той беше един добродушен и грижовен стар козел, който се мъчеше да подмами помощника си с късче сирене или глътка студено кафе. Вярваше твърдо в ползата от яденето — нима можеш да поддържаш парата, ако не пълниш пещта с гориво! Ако не успяваше да накара Хал да хапне, той се мъчеше да го разтуши със случки от миньорския живот в Америка и Русия. Страшно се гордееше, че има за помощник истински американец и правеше всичко да облекчи работата му, защото се боеше, че Хал може да избяга.

Хал не избяга. Той издържаше до вечерта, но тогава вече беше толкова изтощен, че заспиваше в асансьора. Заспиваше и по време на вечерята, а сетне се прибираше, свличаше се в леглото и спеше като пън. А какво мъчение беше да те изтръгнат от леглото преди зазоряване! Колко трудно беше да прогониш съня, да раздвижиш скърцащите стави, да почувствуваш отново смъдежа в очите, пришките и раните по ръцете!

Мина седмица, преди да забрави, макар и за миг, тези болки. И никога не свикна напълно с работата. Никой не беше в състояние при този тежък труд да запази умствените си способности, енергията си, своята чувствителност. Човек не можеше при този тежък труд да бъде любител на приключения — всъщност не можеше да бъде нищо друго, освен машина. Хал беше чул тази презрителна фраза „инертността на масите“ и се беше питал какво означава. Сега вече не се чудеше, защото знаеше. Нима един мъж би намерил достатъчно смелост да протестира пред надзирателя, когато тялото му е вцепенено от умора? Би ли могъл да стигне до определено заключение какви са неговите права и задължения и да отстоява това заключение с ефикасни действия, когато подобна умора парализира умствените му способности?

Хал беше дошъл тук така, както човек излиза на палубата на парахода, за да наблюдава бурята в океана. В този океан на социални мъки, на невежество и отчаяние човек съзираше изкривени от мъка лица, устремили поглед нагоре, извиващи се крайници и жадно протегнати ръце, в ушите му бушуваше буря от вопли, до страните му достигаха пръски от кръв и сълзи. Хал се почувствува толкова дълбоко в този океан, че вече не намираше утешение в мисълта, че може да избяга, когато пожелае, че може да си каже: тъжно е, ужасно е, но слава богу, мога да се отърва, когато си поискам! Мога да се върна в затопления добре осветен салон и да разкажа на другите пътници колко живописна е гледката, какво вълнуващо преживяване изпускат те!

23

През тези мъчителни дни Хал не посети „Червената Мери“, но една вечер тя сама дойде в дома на Минети да попита за болното им бебе и донесе в една купичка „малко крем карамел“, както поясни тя. По начало Хал гледаше с недоверие на мъжете, особено бизнесмените, но когато ставаше въпрос за жени, не бе никак проницателен. Хал не видя нищо особено в това, че една ирландска девойка с достатъчно грижи в собствения си дом, ще седне да се грижи за бебето на някаква си италианка. Не му хрумна и това, че в района на мината имаше и много други болни ирландски бебета, на които Мери също би могла да занесе „малко крем карамел“. А когато видя изненадата на Роза, която дотогава не познаваше Мери, той я изтълкува като трогателната благодарност на бедните.

Наистина има разни видове жени, който владеят различни хитрости, и няма мъж, който би могъл да научи всички тези хитрости. Хал имаше наблюдения върху продавачките, които се труфеха с ненужни украшения, мятаха коси погледи и се кискаха, за да привлекат вниманието на мъжа. Познати му бяха и младите светски дами, които постигаха същата цел с по-изтънчени и пленителни средства. Но към кой тип спадаше жената, която държеше в скута си малкото италианче, шепнеше му нежни ирландски думи и го хранеше с крем? Хал не бе чувал за такъв женски тип, но си помисли, че „Червената Мери“ представляваше мила картина — келтска мадона със сицилиански младенец в ръцете си.

Той забеляза, че тя носеше същата избеляла синя басмена рокля с кръпката на рамото. Макар и мъж, знаеше, че роклята има особено значение в живота на жената. Изкушаваше се да мисли, че тази синя басмена рокля е може би единствената рокля на Мери, но тъй като всеки път я виждаше добре изгладена и изпрана, заключи, че тя има поне още една рокля. Както и да е, Мери беше тук, свежа и чиста, и към новия си бляскав костюм тя не бе забравила да добави отдавна обещаните „изящни обноски“: смях и шеги точно в стила на някоя красавица от света на охолството, която се пудри и гизди за предстоящия бал.

На предишните си срещи с този интересен младеж тя се държеше навъсено и се оплакваше, вероятно с това го е подплашила, може би сега би могла да го спечели отново с женствеността си и с доброто си настроение.

Тя го задяна за раните по главата му и за болките в гърба и му каза, че изглежда с десет години по-стар — нещо, на което Хал беше напълно готов да повярва. Пошегува се и с това, че Хал работи под началството на словак — негова загуба на престиж, така да се каже! Тази шега можеше да мине в дома на Минети, особено пред малкия Джери, който обичаше шегите. Хлапето разказа на Мери как Джо Смит е трябвало да плати петнайсет долара за новата си работа, без да се броят чашите уиски в пивницата. Разказа й също как Майк Сикориа нарекъл Джо „млад катър“. Малкият Джери се оплака от развоя на събитията, защото по-рано Джо го научил на много хубави и интересни игри, а сега бил уморен и не искал да играе с него. По-рано той му пеел толкова много весели песни с такива едни чудесни думи. Имало една песен за „маймунското дърво“! Виждала ли е Мери някога такова дърво? Малкият Джери неуморно се мъчеше да си представи как ли би изглеждало това дърво.

Хлапакът стоеше и наблюдаваше сериозно, докато Мери хранеше бебето с крем, а когато тя поднесе две-три лъжици и на него, той отвори широко уста и сетне облиза устните си. Ей, биваше си го този крем!

Когато бе изгълтана и последната лъжица, Джери зазяпа любопитно, лъскавата като корона коса на Мери.

— Слушай — рече той, — косата ти винаги ли е — била такава?

Хал и Мери избухнаха в смях, а Роза му изшътка да мълчи, тя никога не беше сигурна какво може да изтърси този хлапак.

— Разбира се — рече Мери. — Ти си помисли, че съм я боядисала?

— Не зная — рече Джери. — Изглежда ми толкоз хубава и нова. — И той се обърна към Хал. — Нали?

— Разбира се — потвърди Хал и добави: — Карай нататък, кажи й още нещо. Момичетата обичат комплименти.

— Комплименти? — повтори малкият Джери. — Какво е това?

— Ами ако например й кажеш, че косата й е като изгрев-слънце, че очите й са като здрача или че самата тя е като дива роза на планинския склон.

— О-о? — проточи хлапакът с известно колебание. — Както и да е, тя прави хубав крем!

24

Дойде време Мери да си върви и Хал се надигна, присвивайки се от болки, да я изпрати. Тя го изгледа внимателно; до този момент не бе усетила колко много страда той. Когато закрачиха заедно, го попита:

— Защо работите такава работа, когато не ви се налага?

— Налага ми се! Трябва да си изкарвам прехраната.

— Не по този начин! Такъв буден младеж като вас — при това американец!

— Мислех, че ще е интересно да видя миньорския занаят.

— Е, видяхте — рече девойката. — А сега го зарежете.

— Няма да ми навреди, ако поработя още малко.

— Няма ли? А откъде знаете? Всеки ден могат да ви изнесат на някоя дъска.

Нейните „изящни обноски“ изчезнаха, гласът й зазвуча рязко — както винаги, когато говореше за Норт Вали.

— Зная какво говоря, Джо Смит. Нима не загубих двама братя в мината, две чудесни момчета! А колко други съм виждала да слизат със смях, а ги изваждат като трупове или — което е още по-лошо за работния човек — осакатени. Понякога ми се ще да застана сутрин пред входа на шахтата и да завикам: „Връщайте се, връщайте се! Още днес слезте по каньона! Гладувайте, ако трябва, просете, захванете каквато щете друга работа, само не миньорство!“.

В гласа й зазвуча страстен протест, а по-нататък към него се прибави и нова нотка, нотка на интимен страх:

— Сега е още по-лошо… откакто дойдохте вие, Джо! Като ви гледам как поемате миньорския живот — вие, който сте толкова млад, и силен, и различен от другите. О, вървете си, Джо; вървете си, докато можете! — Учуди го нейната разпаленост.

— Не се тревожете за мен, Мери — каза той. — Нищо няма да ми се случи. Аз наистина ще си вървя след някое време.

Пътят беше неравен и докато вървяха, той я придържаше за ръката. Почувствува как тя се разтрепери и продължи бързо:

— Въпросът не е аз да си отида, Мери. Става дума за вас самата. Вие мразите това място… за вас е ужасно, че трябва да живеете тук. Никога ли не сте помислили да се махнете оттук?

Тя не отговори веднага, а когато стори това, възбудата беше изчезнала от гласа й и думите зазвучаха глухо и пропити с отчаяние:

— Няма никакъв смисъл да мислите за мен. Не мога да сторя нищо… никое момиче не може да направи нищо, когато е бедно. Опитах се… но то е все едно да се блъскаш в каменна стена. Не мога дори да спестя пари за влака. Помъчих се, пестих две години… и колко мислите, че спестих, Джо? Седем долара! Седем долара за две години! Не, не могат да се пестят пари там, където толкова много неща късат сърцето на човека. Може да ги презирате за страхливостта им, но сте длъжни да помогнете, когато някой мъж загине и изхвърлят семейството му през зимата и ги оставят без покрив над главата.

— Твърде милостива сте, Мери.

— Не, не е това! Мога ли да отпътувам и да зарежа собствения си брат и сестра, които се нуждаят от мен?

— Бихте могли да печелите пари и да им пращате.

— И тук печеля малко — ходя да чистя и да се грижа за някои, които имат нужда от мен.

— Но не може ли другаде да печелите повече?

— Мога да хвана работа в някой ресторант за седем-осем долара седмично, но тогава и ще харча повече, а и парите, които ще пращам у дома, няма да са достатъчни, щом като аз не съм там. Или мога да намеря работа в дома на някоя друга жена и да работя по четиринайсет часа на ден. Но, Джо, не повече робия търся аз, а нещо красиво… Нещо, което да си е мое! — Изведнъж тя разпери широко ръце, сякаш нещо я задушаваше. — О, искам нещо хубаво и чисто!

Той отново почувствува как тя се разтрепери. Пътят както преди беше неравен и в изблик на съчувствие Хал я обхвана през кръста. В света на охолните човек може да си позволи такива волности и той сметна, че може да стори същото и с дъщерята на миньора. Но когато я привлече към себе си, по-скоро почувствува, отколкото чу как тя изхълца.

— Мери — прошепна той и те спряха. Почти несъзнателно я прегърна и с другата си ръка и след миг почувствува топлия й дъх в лицето си. Тя затрепера в прегръдката му.

— Джо! Джо! — зашепна тя. — Ти ме отведи!

Тя беше една роза в този каменовъглен район и Хал бе дълбоко затрогнат. Ето че тук, в топлата лятна нощ, под лунната светлина, от която струеше същото настроение като това в италианските градини на богаташите, пред него се очерта лекият път на насладите. Но не минаха и няколко минути и Хал почувствува как го обзема неподправен страх. У дома имаше момиче, което го чакаше, а тук, откакто беше дошъл, у него зрееше едно решение — да намери начин да обезщети бедните, да им се отплати за свободата и културата, на които той се радваше, а не да ги мами, да живее на гърба на когото и да било от тях. За тази работа се грижеха мнозина като Джеф Котън!

— Мери — помоли я той, — не трябва да правим това.

— Защо?

— Защото… не съм свободен. Има друго момиче.

Той почувствува как тя се сепна, но не се отдръпна от него.

— Къде? — попита тя тихо.

— У дома, чака ме.

— А защо не ми каза?

— Не зная.

Изведнъж разбра, че девойката има основания да му се сърди. За простите нрави на нейния свят, между тях вече имаше нещо — бяха го видели да излиза с нея, смятаха го вече за нейно „гадже“. Беше я подтикнал да говори за себе си, беше упорствувал да спечели доверието й. А за тези бедни хора нямаше тънкости, в живота им нямаше място за интелектуални ексцентричности, за платонично приятелство или флиртове.

— Прости ми, Мери — каза той.

Тя не отговори нищо, но не се сдържа, изхълца и бавно се откъсна от прегръдката му. Той се пребори с желанието да я прегърне отново. Тя беше хубава, от нея струеше жизненост и толкова й беше необходимо щастие.

Но Хал се овладя и минута-две те останаха един срещу друг мълчаливо. После той я попита смирено:

— Все пак, можем да останем приятели нали, Мери? Трябва да знаеш… ужасно съжалявам!

Тя не издържа неговото съчувствие.

— Няма нищо! — отсече тя. — Просто ми хрумна, че ще успея да се махна. Това е, което търсех от теб.

25

Хал бе обещал на Алек Стоун да бъде нащрек срещу смутителите на реда. Една вечер надзирателят го спря на улицата и го попита дали има да съобщи нещо. Хал се възползува от случая да удовлетвори чувството си за хумор.

— Майк Сикориа е безвреден — рече той. — Обича да плещи, но намери ли някой, който да го слуша, това му стига. Той е просто един стар мърморко. Но има един друг, който си струва да бъде следен.

— Кой е той? — попита надзирателят.

— Не зная фамилията му. Викат му Гюс, работи на асансьора. Един тип с червена мутра.

— Знам го — рече Стоун. — Гюс Дъркинг.

— Та той излезе от кожата си да ме накара да говоря за профсъюзите. И сега продължава същото, и си мисля, че е някакъв размирник.

— Разбирам — рече надзирателят. — Ще се заловя с него.

— Нали няма да кажете, че аз съм ви казал — разтревожи се Хал.

— О, не… разбира се, не. — Хал видя как по лицето на надзирателя се плъзна тънка усмивка.

Хал си тръгна и се усмихна на свой ред. „Червеномутрестият Гюс“ беше човекът, за когото Мадвик беше сигурен, че е шпионин на компанията!

Шпионството обаче си имаше своите тънкости и понякога човек просто не знаеше какво да мисли. Една неделна утрин Хал тръгна на разходка нагоре по каньона и по пътя срещна един младеж, който го заговори и от дума на дума повдигна въпроса за трудовите условия в Норт Вали. Работел тук само от една седмица, твърдеше младежът, но май всички, с които говорил, недоволствували от фалшивото теглене на въглищата. Той самият работел „горе“ и този въпрос нямал никакво значение за него, но все пак се интересувал и се питал дали Хал знае нещо.

Пред Хал веднага изникна въпросът това наистина ли беше работник или Алек Стоун беше изпратил някого да шпионира собствения му шпионин. Младежът беше интелигентен, при това американец, което само по себе си беше подозрително, защото мнозинството от новите си работници компанията набираше от места „някъде източно от Суец“.

Хал реши засега да печели време. Заяви, че не знае дали условията тук са по-лоши, отколкото на други места. А човек винаги може да чуе оплаквания, независимо каква е работата.

Това е така, съгласи се непознатият, но нещата, изглежда, са особено лоши в каменовъглените райони. Може би е така, защото мините са толкова отдалечени от света и защото компаниите владеят целите околности.

— Къде си работил преди? — попита Хал с надеждата да му постави някаква уловка. Но другият отговори без колебание и стана ясно, че е работил в шест каменовъглени мини. В Матео трябвало да плаща по един долар на месец за ползуването на пералнята, макар че нямало никаква вода, след като първите трима души изперяли бельото си. При това всички ползували едно общо корито, което било невероятна мръсотия. В Пайн крийк — само при споменаването на това място сърцето на Хал замря! — непознатият живеел при своя надзирател, покривът на сградата течал и дъждът съсипал всичките му вещи, надзирателят отказвал да поправи покрива, но уволнил наемателя си, когато последният се преместил на друго място. В Йист Ридж той и други двама наели под наем двустайна къщурка и започнали да си готвят сами, макар че трябвало да плащат в магазина на компанията по долар и половина за чувал картофи и по единайсет цента за фунт захар. Така продължили, докато един ден водата свършила, и те разбрали, че тази вода, за която плащали на компанията по един долар месечно, била изпомпвана от дъното на шахтата, където се стичали всичките мръсотии на хората и животните.

Хал просто си наложи да се държи уклончиво, поклати глава и каза, че всичко това е много лошо, но работниците винаги си изпащат и той не вижда какво може да се направи срещу това. Закрачиха обратно към мината — непознатият очевидно объркан, а Хал с чувството, че дочита първата глава на някакъв детективски роман. Какъв беше този младеж — убиецът или героят? Човек трябва да продължи да чете, за да намери отговора.

26

Хал наблюдаваше новия си познат и забеляза, че той разговаря и с други. Не мина много време и непознатият подхвана стария Майк, който за нищо на света не би се отказал от случая да помърмори, та ако ще и пред самия дявол. Хал реши, че трябва да предприеме нещо.

Посъветва се с приятеля си Джери, той като радикал може би имаше някакъв пробен камък, с който да изпита непознатия. Джери го намери през обедната почивка, върна се и заяви, че и той не е по-наясно от Хал по този въпрос. Момъкът или беше агитатор, който се мъчеше да „забърка нещо“, или беше изпратен, от компанията детектив. Имаше само един начин да се разбере истината — някой трябваше да говори открито с него и да се чака какво ще се случи на този някой.

След известно колебание Хал реши, че той трябва да бъде жертвата. Това събуди отново неговата страст към приключенията, която беше притъпена от копаенето на въглища. Тайнственият непознат се превърна за Хал в някакъв особен миньор, който дълбаеше душите на хората; Хал ще му заложи контра-мина и може би ще успее да го взриви. Той би могъл да си позволи това по-безболезнено от някои други — например от дребната мисис Дейвид, която вече бе приела непознатия в дома си и му беше разкрила, че нейният съпруг е членувал в най-революционния от всички миньорски профсъюзи — Южноуелската федерация на миньорите.

И така следващата неделя Хал покани непознатия на нова разходка. Той прие поканата едва когато Хал му каза, че иска да поговори с него. Докато се изкачваха по каньона, Хал подхвана:

— Мислех си за това, което ми каза за условията в тези мини и стигнах до заключението, че няма да е зле да се поразмърдаме малко тук в Норт Вали.

— Така ли?

— Когато пристигнах тук, отначало мислех, че хората недоволствуват просто ей така. Но както сам имах случай да се убедя, тук с никого не се отнасят честно. Например на никого не заплащат действително изработеното, освен ако не е любимец на надзирателя. Сигурен съм в това, защото правихме какви ли не опити с моя майстор. Натоварим една вагонетка съвсем леко, претеглят я — хиляда и осемстотин; натъпкваме друга така, че сме сигурни, че има два пъти повече въглища — но никога не ни пишат повече от две и двеста или две и триста. Просто няма начин да минеш тези цифри… А всички знаят, че тези големи вагонетки могат да поберат два до три тона.

— Сигурно могат — рече другият.

— А натовариш ли някое камъче заедно с въглищата, пишат ти просто една голяма нула. Понякога ти казват, че има камъни дори и да няма никакви. Няма закон, който да ги застави да доказват твърденията си.

— Сигурно няма.

— Всичко се свежда просто до следното: твърдят, че ни плащат по петдесет и пет на тон, но с тези тайни хитрости ни подбиват до трийсет и пет на тон. А вчера в магазина на компанията платих долар и половина за един син работен комбинезон, който в Педро струва, шейсет цента.

— Да, но нали компанията транспортира стоката чак дотук — подхвърли другият.

Така от дума на дума. Хал разбра, че ролите са разменени, сега тайнственият непознат беше този, който го държеше на разстояние от себе си! По някакви причини неочакваният интерес на Хал към справедливостта не му направи никакво впечатление.

По този начин детективската кариера на Хал завърши безславно.

— Слушай, момко — възкликна той. — Какви номера ми играеш, а?

— Номера? — попита другият спокойно. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа защо си дошъл тук?

— За да печеля по два долара на ден — за същото, за което и ти си тук, струва ми се.

Хал се разсмя:

— Ние с тебе сме като две подводници, които се търсят под водата. Май ще е по-добре да изплаваме и там да се бием.

Другият претегли сравнението и изглежда го хареса.

— Изплавай пръв — рече той. Но не се усмихна. Спокойните му сини очи фиксираха Хал с необикновена сериозност.

— Добре — рече Хал. — Моята история не е много сензационна. Не съм избягал затворник, не съм и шпионин на компанията, както може би си мислиш. Не съм и миньор „по рождение“. Просто у дома имам брат и няколко приятели, които си мислят, че знаят всичко за каменовъглената индустрия, това ме ядоса и дойдох да видя сам как стоят нещата. Това е кажи-речи всичко, а пък и нещата тук са интересни и искам да остана известно време. Та надявам се, че не си „кука“.

Другият повървя мълчаливо, като преценяваше разказаното от Хал.

— Човек не може да нарече историята ти съвсем обикновена — отбеляза той накрая.

— Зная. Мога само да кажа това, че е истинска.

— Добре — рече непознатия. — Ще рискувам. Трябва да се доверя някому, ако искам да постигна нещо. Избрах те, защото лицето ти ми хареса. — Загледа Хал изпитателно, докато вървяха. — Усмивката ти не е усмивка на измамник. Но си млад… затова нека ти напомня колко важно е човек да пази тайна в тези работи.

— Ще си трая — рече Хал.

Непознатият бръкна в един вътрешен джоб на ризата си и извади писмо, което удостоверяваше, че той е Томас Олсън, активист на „Обединените минни работници“ — Националният профсъюз на миньорите.

27

Хал бе толкова слисан от това, че спря и втренчи поглед в момъка. Чувал бе доста работи за „размирниците“ в каменовъглените райони, но досега беше виждал само такива, които биваха наети от компанията да създават бели на работниците. А този тук беше истински профсъюзен организатор! Джери беше предположил нещо подобно, но Хал тогава не обърна сериозно внимание на тази възможност; активистът за него беше митологична личност, за която миньорите говореха, шепнешком, а компанията, нейните служители и приятелите на Хал у дома я проклинаха. Подстрекател, луда глава, креслив и безотговорен човек, който подклажда необмислени и опасни страсти! Свикнал на подобни приказки през целия си живот, Хал в първия момент почувствува недоверие. Изведнъж се видя на мястото на стария еднокрак стрелочник, който го беше приютил след побоя в Пайн крийк и който му беше казал: „Да не говориш за никакви профсъюзни работи с мен!“.

Като забеляза вълнението на Хал, активистът се разсмя неловко:

— Както ти се надяваш, че аз не съм „кука“, можеш да предположиш, че и аз се надявам на същото за теб.

Отговорът на Хал беше на място:

— И мен веднъж ме взеха за организатор. — Ръцете му неволно заопипваха зарасналите рани.

Другият се разсмя:

— Отървал си се само с бой? Имал си късмет. Не много отдавна в Алабама един от нашите беше овъргалян в катран и пера.

Хал удължи лице, но след миг и той се разсмя:

— Току-що си помислих за брат ми и неговите приятели — какво ли биха казали, ако се бях върнал у дома от Пайн крийк в мантия от катран и перушина.

— Сигурно биха казали, че си получил заслуженото.

— Да, май такова е тяхното становище. С тази мярка мерят целия свят — ако изпаднеш в беда, сигурно сам си си виновен. Та нали това е страната на равните възможности.

— И забележи — подхвърли активистът, — че колкото по-привилегировани са хората, толкова по-безочливо поддържат това становище.

Хал заизпитва приятелско чувство към този непознат, който умееше да вникне в семейните проблеми, на другите. Отдавна Хал не беше разговарял с човек от външния свят и разбра, че този разговор го облекчи. Припомни си как след побоя лежеше под дъжда и се радваше, че не беше такъв, за какъвто го взеха пазачите. Сега беше любопитен да разбере психиката на организатора. Човек сигурно трябва да има много дълбоки убеждения, за да се отдаде на тази професия.

Хал изказа гласно тази мисъл, а другият отбеляза.

— Можеш да получиш заплатата ми, щом поемеш моята работа. Но нека ти кажа и друго: не е най-лошото това, че те бият и изхвърлят от мината; не са най-страшни минният шериф, шпионите или черният списък — най-страшното е в главите на онези, на които се мъчиш да помогнеш! Помислил ли си някога какво значи да се мъчиш да обясняваш нещо на хора, които говорят на двайсетина различни езици?

— Да, разбира се — рече Хал. — Чудя се как изобщо, можеш да започнеш нещо.

— Да речем, търсиш преводач, а той може да се окаже шпионин на компанията. А може би първият, с когото заговориш, ще те обади на надзирателя. Защото, естествено, някои от хората са страхливци, други пък са мошеници, има такива, които ще продадат другаря си за по-добро „място“, та ако щеш и за чаша бира.

— Подобни неща сигурно отслабват убежденията — предположи Хал.

— Не — отсече сухо другият. — Тежко е, но човек не бива да вини тези бедни души. Те са невежи… и нарочно ги държат такива. Докарат ги тук, а надзирателите разполагат с цяла система, за да им пречат да се организират. А тези европейци носят в себе си и старите предразсъдъци — национални и религиозни, които също ги разединяват. Гледащ двама души и си казваш — еднакво злочести. Но се оказва, че единият от тях презира другия, защото в родината си бил по-високо от него. А така те наливат вода в мелницата на надзирателите.

28

Бяха стигнали до един отдалечен кът в каньона. Седнаха на един плосък камък, където можеха да говорят спокойно.

— Постави се на тяхно място — продължи организаторът. — Те са в чужда страна: един им разправя едно, друг — друго. Господарите и техните агенти ги учат: „Не вярвайте на профсъюзните агитатори. Те са банда мошеници, гледат си кефа и няма защо да работят. Те ви вземат парите, карат ви да стачкувате, а вие губите работата и жилището си. Може би направо ви продават и отиват на друго място да правят същия номер“. А работниците си мислят: може пък и така да е. Нямат достатъчно разум да разберат, че ако някои профсъюзни водачи са корумпирани, това е защото са подкупени от господарите. Така, виждаш ли, те се объркват напълно и не знаят накъде да се обърнат.

Момъкът говореше спокойно, но лицето му издаваше лека възбуда.

— Компанията непрекъснато твърди, че тези хора са задоволени във всяко отношение, че ние сме, които ги бунтуваме. Но задоволени ли са те? Тук си отдавна, би трябвало да знаеш това.

— Не си струва да говорим за това — отговори Хал. — Разбира се, че не са! Те ми изглеждат като тълпа деца, които плачат в мрака и не знаят какво им е, кой е виновен за тяхната съдба и към кого да се обърнат за помощ.

Хал почувствува, че недоверието му към този човек изчезва. Той никак не се покриваше с представата на Хал за профсъюзния активист. Този млад синеок спретнат американец не беше нито буен, нито креслив, а изглеждаше твърде замислен. Разбира се, възмущението не му беше чуждо, но то не намираше отдушник в гръмки речи или надуто красноречие, и тази сдържаност се харесваше на Хал, който въпреки демократичните си пориви имаше манталитета на една класа, която не понася шумната и прекалена изразителност.

Хал се заинтересува и от това как организаторът гледа на слабостите на работниците. „Леността“ на бедните, която караше толкова хора да се отчайват от тях, тяхното малодушие и непостоянство — тези приказки Хал беше слушал открай време. „Не може да им се помогне — обичаха да казват хората. — Те са мръсни и мързеливи, пият и манкират, предателствуват един спрямо друг. Винаги са били такива.“ Подобна идея намираше израз във формулата: „Не може да се измени човешката природа“. Дори Мери Бърк, която сама произхождаше от работническата класа, говореше за работниците с яд и презрение. Но Олсън вярваше в тяхното мъжество и полагаше усилия да ги събуди и просвети.

За него пътят беше ясен и прав.

— Трябва да се научат на солидарност. Като отделни личности са безпомощни пред властта на големите корпорации, но ако се организират, ако продават труда си като едно цяло, с тях наистина ще трябва да се съобразяват. — Той млъкна и погледна въпросително събеседника си. — Какво мислиш за профсъюзите?

— Те са едно от нещата, които бих желал да си изясня — отговори Хал. — Човек чува най-различни неща… и в тях има толкова много предразсъдъци. Искам да помогна на слабите, но искам да съм сигурен, че съм на прав път.

— А какъв друг път има? — Олсън помълча. — Да затрогнеш нежните сърца на собствениците?

— Не точно това, но нима човек не може да се обърне към света, към общественото мнение? Израснах като американец и се научих да вярвам в родината си. Не мога да се сетя, но трябва да има някакъв начин да възтържествува справедливостта. Може би, ако работниците се заловят с политика…

— Политика? — откликна Олсън. — Боже мой! Откога си тук?

— Само от два месеца.

— Добре, остани до ноември и ще видиш какво правят с избирателните урни в тези мини.

— Мога да си представя, разбира се…

— Не, не можеш. Не повече, отколкото можеш да си представиш какво значи рушветчийство и мизерия.

— Но ако работниците започнат да гласуват заедно…

— А как биха могли да гласуват заедно… Та нали ако някой само спомене такова нещо, ще бъде изхвърлен? Ха, тях дори няма да ги натурализират, ако не са хора на компанията, няма да ги впишат в избирателните списъци без одобрението на надзирателите. Как изобщо можеш да започнеш нещо, без да има профсъюз?

Хал трябваше да признае, че всичко това беше логично, но той си спомни приказките, които беше чул за профсъюзните представители, за ужасните последици от „властта на профсъюзите“. Хал не възнамеряваше да се занимава с профсъюзна дейност.

Олсън продължи:

— Успяхме да наложим приемането на закони — на цял куп закони — за каменовъглената промишленост: закона за осемчасовия работен ден, закона срещу изплащането на заплатите във фишове, закона за пръскането в мините, закона за контрольора при тегленето… Нима в Норт Вали настъпи някаква промяна от това, че такива закони съществуват на книга? Дали някои дори узнават за тях?

— А, виж! — обади се Хал. — Ако работата стои така… ако вашето движение цели прилагането на законите, аз съм с вас.

— Но как може да ратуваш за прилагането на закона, освен чрез профсъюзите? Това не е по силите на отделния човек, ако той само спомене закона, веднага ще чуе: „Пръждосвай се оттук!“. В Уестърн сити нашите профсъюзни представители се обръщат към щатските власти, но те не си помръдват и пръста… А защо? Те знаят, че нямаме подкрепата на работниците зад гърба си! С политиците е същото, както и с надзирателите — те се съобразяват само с профсъюза!

Това се видя на Хал съвършено нов аргумент.

— Значи хората отвън не разбират, че работниците трябва да бъдат организирани, за да получат законните си права.

Другият вдигна нагоре ръце с комичен жест.

— Бога ми! Ако ти скимне да съставиш списък на нещата, който другите не знаят за нас, миньорите…

29

Олсън много искаше да спечели Хал на своя страна и продължи да го посвещава в тайните на своята дейност. Той търси хора, които вярват в профсъюзите и са готови да рискуват, като от своя страна се мъчат да привлекат други. Във всяко посетено от него място създава група и урежда някакъв начин за връзка с нея, като им изпраща да разпространяват пропагандна литература, след като е напуснал мястото. Така той създава ядката на бъдещата организация. След година-две ще има подобни ядки във всички мини и тогава те ще са готови да действуват открито и да свикват миньорите на събрания в градовете и в миньорските селища. Така ще запламти пламъкът на недоволството, работниците ще влизат масово в профсъюзното движение и компаниите няма да смогнат да ги уволняват, хората ще настояват за правата си и ще подкрепят исканията си със заплахата от стачка в целия район.

— Разбираш ли — добави Олсън, — ние имаме законното право да се организираме, макар че господарите са против. Няма защо да отстъпваме по тази причина.

— Разбирам — рече Хал. — Но струва ми се, че от тактически съображения би било по-добре тук, в Норт Вали, да повдигнем някой въпрос, който няма да предизвика много противоречия; например, ако съсредоточим усилията си да имаме контрольор.

Другият се усмихна:

— Пак ще трябва да имаме профсъюз, който да подкрепи нашето искане. Така че каква е разликата?

— Трябва да се държи сметка за предразсъдъците — упорствуваше Хал. — На някои не се харесва идеята за създаване на профсъюз, за тях това означава тирания и насилие…

Активистът се разсмя:

— Не си уверен, че и сам не мислиш това, нали? Добре, мога само да ти кажа, че няма да ти преча, ако искаш да се заловиш с тази работа за контрольора!

Ето това беше идея, истинска идея! Животът стана скучен за Хал, откакто заработи като помощник във високата пет стъпки галерия. Тази идея обещаваше по-добри времена!

Но желаеше ли да върши подобно нещо? Досега само наблюдаваше безучастно условията в този каменовъглен район. Беше се убедил, че тези условия са жестоки и беше повече от убеден, че тази жестокост е ненужна и преднамерена. Но сега, когато стана дума да се мине към действия, той се поколеба и в него се пробудиха старите предразсъдъци и страхове. Учеха го, че работниците са „размирни“ и „мързеливи“, че трябва да бъдат управлявани с твърда ръка; склонен ли беше той да отслаби тази твърда ръка, сам да се съюзи с онези, които „подклаждат работническите вълнения“?

Не, това няма да бъде същото, си каза Хал. Идеята на Олсън не беше още истинска профсъюзна дейност, която можеше да се окаже деморализираща сила, подтикваща работниците от едно искане към друго, докато накрая поискат да завладеят цялата индустрия. Това ще бъде просто позоваване на закона, проверка на честността и справедливото отношение, за които компанията претендираше наляво и надясно. Ако работниците бяха под закрилата на закона за контрольора, както твърдят господарите, ако липсата на контрольор се обясняваше само с това, че работниците не са поискали такъв, както се твърдеше пред външния свят, тогава не би се получило нищо лошо. Ако, от друга страна, надзирателите схванат като бунт срещу компанията това искане, което е не само законно, но и морално право, тогава Хал би разбрал по-добре „размирния дух“ на работниците! А ако надзирателите, както твърдяха старият Майк, Йохансон и останалите, целят да превърнат живота на някого в „истински ад“, докато го принудят да напусне, то и Хал е готов да поднесе на надзирателите някое и друго „приятно преживяване“.

— Виж, това би било приключение! — възкликна Хал.

Другият се разсмя:

— И още как!

— Мислиш, че ще ми се случи нещо като в „Пайн крийк“ — рече Хал. — Може и така да е, но трябва да разбера сам как стоят нещата. Виждаш ли, у дома имам брат, с когото водя въображаеми спорове, когато ме обземат революционни мисли. Ще ми се да мога да му кажа: „Не съм се повеждал по ничии теории, изпитах го на гърба си и ето какво се получи“.

— Добре — каза активистът, — да кажем, че е така. Но не забравяй, че докато търсиш социалния опит за себе си и за брат си, аз вече го имам. Аз зная какво става с работниците, когато искат контрольор, и не мога да си позволя да се жертвувам, само за да го доказвам отново.

— Не съм искал да се жертвуваш — разсмя се Хал. — Щом аз не искам да вляза в профсъюза, не мога да очаквам от теб да се присъединиш към нашето движение. Но ако мога да намеря няколко души, които биха рискували да поискат контрольор, това не би попречило на твоята дейност, нали?

— Разбира се, че не! — потвърди другият. — Напротив, това ще ми послужи като нагледен пример. Ето ви тук работници, които дори не знаят, че имат законното право да искат контрольор. Ето и други, които знаят, че ги мамят при тегленето, но не са сигурни, че ги мами самата компания. Ако надзирателите не разрешат на някого да проверява кантара, ако стигнат дори дотам да уволнят работниците за това им искане — то тогава ще имам достатъчно кандидати за моя местен профсъюз!

— Добре — отсече Хал. — Нямам намерение сам да набирам кандидати за твоя профсъюз, но ако компанията поиска да ти помогне в това, то си е нейна работа.

Двамата скрепиха това споразумение с ръкостискане.