Цар Въглен

1

Хал възнамеряваше да стигне колкото се може по-бързо до Уестърн сити и да потърси местните вестникари. Но първо трябваше да намери пари за път, а това щеше да стори най-лесно като намери Йон Едстрьом. Той слезе от влака, последван от Пийт Ханън. Като попита тук и там, Хал намери собственика на погребалното бюро, който беше погребал жената на Едстрьом; той му каза, че старият швед е отседнал наблизо, в дома на един работник.

Едстрьом го посрещна с нетърпеливи въпроси: кой е убит, какво става там горе. Хал накъсо му разказа случилото се. Когато спомена, че му трябват пари, Едстрьом заяви, че има малко и ще му ги даде, но няма да стигнат за билет до Уестърн сити. Хал се заинтересува за двайсет и петте долара, които Мери Бърк беше изпратила в препоръчано писмо. Старецът не знаеше нищо за тези пари, не беше ходил в пощата.

— Хайде да отидем сега! — предложи Хал. Но докато слизаха по стълбите, възникна ново затруднение. Отвън на улицата дебнеше Пийт Ханън, който сигурно знаеше от Джеф Котън за тези пари; възможно беше той да спре Едстрьом и да вземе парите.

— Имам едно предложение — рече старецът. — Ела да те запозная с моя приятел Ед Маккелър. Той може да ни даде някакъв съвет, може дори да измисли как да отворим шахтата.

Едстрьом обясни, че Маккелър, стар шотландец, по-рано бил миньор, но сега е сакат и работи някаква дребна работа в Педро. Той бил заклет враг на апарата на Алф Реймънд и веднъж едва не го убили. Домът му бил наблизо и скоро можели да се посъветват с него.

— Добре — каза Хал и двамата веднага тръгнаха натам. Пийт Ханън ги следеше на десетина крачки отзад, но не им пречеше и те стигнаха до вратата на една къщурка. Някаква жена им отвори и ги покани в столовата, където намериха Маккелър — беловлас старец, схванат от ревматизъм и принуден да ходи с патерици.

Хал разкажа случката. Шотландецът беше израснал по мините и не стана нужда да му обясняват обстановката в подробности. Когато Хал спомена идеята си да се обърне към вестниците, другият го прекъсна бързо:

— Няма защо да ходите в Уестърн сити. Сега тук има човек, който ще ви свърши работа: Кийтинг от „Газет“.

— От „Уестърн газет“ ли? — възкликна Хал. Чувал беше за него: вечерен вестник, който струваше един цент и се четеше от работниците. Образованите хора го имаха за „булеварден“ вестник.

— Зная — рече Маккелър в отговор на възклицанието на Хал. — Но това е единственият вестник, който ще публикува подобна история.

— Къде е този Кийтинг?

— Отиде горе в мината. Много жалко, че не сте го срещнали.

— Мога ли да се свържа с него сега?

— Може и да се е върнал в Педро. Питайте в хотел „Америкън“.

Хал позвъни в хотела и след минутка вече слушаше в слушалката за първи път бодрия глас на бъдещия си другар и адютант Били Кийтинг. След още няколко минути притежателят на този глас, бършейки потта от полуолисялото си чело, беше вече в дома на Маккелър. Били беше кръглолик като месечина и жизнерадостен като Фалстаф; като го поопознаеше, човек разбираше, че той е верен като нюфаундлендско куче. Въпреки масивната си физика, Кийтинг беше истински журналист, отдаден всецяло на професията си.

Той заразпитва младия миньор още щом се запознаха, и Хал бързо разбра, че е попаднал тъкмо на необходимия му човек. С точните си въпроси Кийтинг само за няколко минути си изясни цялата история.

— По дяволите! — извика той. — Последното ми издание! — Погледна часовника си и скочи към телефона. — Междуградски! — Сетне продължи: — Свържете ме с редактора на „Уестърн газет“. И вижте, моля ви, дали не може да ускорите разговора. Работата е спешна, а последния път трябваше да чакам близо половин час.

Отново се обърна към Хал с допълнителни въпроси, като междувременно издърпа от джоба си куп листа и започна да си взема бележки. Отбеляза си изявленията на Хал, че в мината не се пръска, че липсват аварийни изходи, че е забавен монтажът на вентилатора и че крият броя на останалите в шахтата работници.

— Знаех си, че там горе потулват нещата! — възкликна той. — Но нямах отправна точка. По петите ми непрекъснато вървеше някакъв тип. Познаваш ли някой на име Предович?

— Зная го — рече Хал. — Продавачът в лавката на компанията. Веднъж ми пребърка джобовете.

Кийтинг изкриви устни в погнуса:

— А, този същият ми правеше компания. Можеш ли да допуснеш, че с този подлец по петите ми миньорите ще говорят с мен! Казах на главния надзирател: „Нямам нужда от никакви спътници из мината“. А той ми се ухили гадно: „Не искаме да ви се случи нещо, мистър Кийтинг“. „Но вие не смятате за необходимо да пазите живота на останалите репортери“, отбелязах аз. „Не, призна той, но виждате ли, вашият вестник си спечели много врагове“. „Престанете да ме баламосвате, мистър Картрайт“, рекох аз. „Наумили сте си да ме следите, докато съм тук?“ А той ми отговори: „Можете да смятате, че е така, ако мислите, че с това ще зарадвате читателите на «Газет».“

— Жалко, че не се срещнахме — рече Хал. — Или поне да бяхте попаднали на някого от моята група.

— О! Да знаеш нещо за онази работа с контрольора? Подочух нещичко, та точно затова днес съм тук. Казаха ми за някой си Едстрьом, изхвърлили го от мината за размирици. Мислех си, че ако го намеря, ще попадна на някаква следа.

Хал и Маккелър погледнаха към стария швед, сетне и тримата избухнаха в смях.

— Ето човекът, когото търсиш! — рече Маккелър.

— А ето ви и контрольорът! — добави Едстрьом, като посочи Хал.

Незабавно репортерът се залови отново за работата си и започна да задава нова поредица от въпроси. Щеше да използува темата за контрольора като продължение в сутрешния брой на вестника, за да поддържа интереса към събитията в Норт Вали. Тази тема беше и тясно свързана с катастрофата, защото показваше с какво се занимават собствениците в Норт Вали, вместо да се погрижат за безопасността на труда в мината.

— Ще го напиша днес следобед и ще го пратя по пощата — каза Кийтинг. Сетне добави с усмивка: — Едно от преимуществата да се занимаваш с новини, които другите вестници няма и да помиришат — няма защо да се страхуваш, че конкурентите ще ти грабнат „сензацията“!

2

Кийтинг отново се зае с телефона и се закахъри за лошите междуградски връзки; като поръмжа за последното издание на вестника, той пак заразпитва Хал за преживелиците му. Скоро вече знаеше всичко за първите плахи опити на младежа да влезе във връзка с печата. Когато Хал свърши, Кийтинг се облегна на стола и се смя, докато започна да се тресе „като желе в чиния“, както се казва в една детска песничка.

— Греъм! — изхълца Кийтинг. — Чуваш ли, Маккелър, отишъл с тази история при Греъм!

Изглежда случката беше също така комична и за шотландеца. Двамата обясниха на Хал, че Греъм е политически репортер в „Йигъл“ — излизащия в Педро вестник, собственост на шерифа. Греъм минаваше за журналистически „негър“ на Алф Реймънд; не се гнусеше от никаква работа, колкото и мръсна да беше.

— Но той ми каза, че е кореспондент на „Уестърн прес асоушиейшън“! — запротестира Хал.

— И това е вярно — потвърди Били.

— Нима асоциацията наема шпиони за „Дженеръл фюъл“?

Репортерът обясни сухо:

— Ако познаваш тънкостите на играта, ще ти стане ясно, че асоциацията цени едно-единствено качество у кореспондента: да тачи частната собственост. Когато това качество стане негова плът и кръв, репортерът вече знае какво именно е новина и как да я обработва.

Кийтинг се обърна към шотландеца:

— Да имаш случайно пишеща машина тук, Маккелър?

— Имам една, но и тя е бракма, като мен.

— Ще ми свърши работа. Ще взема този младеж с мен в хотела, но струва ми се, че е по-добре той да се показва колкото се може по-малко на улицата.

— Прав си. Но ако ме питаш, качете машината на горния етаж. Така няма да имат възможност да стрелят през прозореца…

— Боже мой! — възкликна Хал. — Та това Америка ли е, или средновековна Италия?

— Това е империята на Реймънд — отговори Маккелър. — Те убиха приятеля ми Том Бъртън на прага на собствения му дом. Той се бореше срещу тях и беше събрал доказателства за фалшификации на изборите, които се канеше да представи в съда.

Кийтинг продължи да се коси с междуградските разговори, а старият шотландец се помъчи да убеди Хал в какво опасно положение се намира. Неотдавна активист на профсъюза на миньорите бил пребит посред бял ден на улицата и зарязан в безсъзнание на тротоара. Маккелър присъствувал на процеса, на който оправдали двамата побойници, извършители на престъплението. Председателят на журито бил кръчмар и един от хрантутниците на Реймънд, а съдебните заседатели били мексиканци, които изобщо не разбрали за какво става дума на процеса.

— Точно такова жури ми обеща и Джеф Котън — отбеляза Хал и направи невзрачен опит да се усмихне.

— Да — рече шотландецът. — И не си правете никакви илюзии. Рекат ли да ви премахнат, ще го сторят. Те държат целия апарат тук. Зная как стоят нещата, защото сам заемах такъв пост, докато разбраха, че не съм човек за тях.

Старият шотландец продължи да обяснява на Хал как бил избран за мирови съдия и как се помъчил да попречи на полицаите да изнудват с пари градските проститутки. Принудили го да подаде оставка, като направили живота му ад. Неотдавна се кандидатирал за окръжен съдия в листата на Прогресивната партия. Шотландецът разправи как е водил предизборната кампания в каменовъглените райони, как са конфискували и късали неговите агитационни материали, как са малтретирали привържениците му. И отново всичко съвпадаше с онова, което беше обяснено на Хал от шахтния майстор Алек Стоун. В някои от мините залите за събрания били собственост на компанията, на други, места — на кръчмарите, които разчитали на кредит от Алф Реймънд. А в малкото места, където било възможно да се наемат зали, компаниите стигали дотам, че устройвали в тези зали вечеринки с безплатна музика и бира, за да попречат на Маккелър да говори пред работниците.

През това време Били Кийтинг продължаваше да се ядосва и да ругае по телефона. Най-сетне му дадоха връзка и в стаята настъпи тишина.

— Ало, Прингъл, ти ли си? На телефона Кийтинг. Имам екстра материал за катастрофата в Норт Вали. Вързахте ли последното издание? Повикай ми Джим. Ало, Джим! Взе ли бележника? — И очевидно говорейки със стенографа, Били започна да диктува материала, изготвен по разказа на Хал. От време на време повтаряше някоя дума или я изговаряше буква по буква. На едно-две места Хал доуточни някои подробности. Така за четвърт час те свършиха и Кийтинг се обърна към Хал:

— Готово, синко. След малко повече от час твоят разказ ще се продава по улиците в Уестърн сити. Тук ще се разчуе веднага, щом вземат връзка по телефона. И послушай съвета ми: ако искаш да си запазиш кожата, гледай да си вън от града преди това.

3

Следващите думи на Хал не бяха в отговор на тази забележка на Били Кийтинг. Катастрофата в мината оживя пред очите му, докато Кийтинг диктуваше по телефона, така че той не мислеше за кожата си, а за погребаните в мината сто и седем мъже и момчета.

— Мистър Кийтинг — попита Хал, — сигурен ли сте, че „Газет“ ще отпечати този материал?

— Господи! Та нали затова съм дошъл тук!

— Вече се разочаровах веднъж, нали ви казах.

— Да, но си попаднал в противния лагер. Нашият вестник е вестникът на бедните и ние се прехранваме от подобни неща.

— Няма ли опасност да „посмекчат“ материала?

— В никакъв случай, гарантирам ти.

— И Питър Хариган няма да се опита да го спре?

— Много отдавна Питър Хариган се отказа от подобни опити с „Газет“, момко.

— Добре — рече Хал. — А сега, кажете ми, материалът ще свърши ли работа?

— В какъв смисъл?

— Ами… да ги принуди да отворят шахтата.

Кийтинг помисли малко.

— Страхувам се, че в това отношение няма да има голяма полза от него.

Хал го изгледа слисан: беше сигурен, че самото разкриване на фактите ще принуди компанията да действува. Но Кийтинг му обясни, че „Газет“ се чете предимно от работници и няма голямо влияние.

— Нашият вестник е вечерен. Когато хората цяла сутрин четат лъжи, не е лесно вечерта да ги накараш да повярват в истината.

— А материалът няма ли да бъде отпечатан и от други вестници в страната?

— Да, имаме връзки и с останалия печат, но това са все вестници като „Газет“ — вестници на бедните. Ако ни попадне някоя груба несправедливост и започнем да я бичуваме непрекъснато, можем да направим впечатление; ако не друго, поне намаляване броя на новините, които асоциацията умишлено не разпространява. Но когато става дума за такава дреболия, като затварянето на тези работници в шахтата, най-многото, което можем да постигнем, е да поразтревожим малко компанията.

И така Хал се озова там, откъдето беше тръгнал.

— Трябва да измисля нещо друго! — извика той.

— Не виждам какво — рече Кийтинг.

Двамата млъкнаха. Младият миньор се замисли.

— Смятах да ида в Уестърн сити и да се обърна към тамошните редактори — промълви той неуверено.

— Ще ти кажа какво ще стане, за да ти спестя пътните — те няма и да помиришат твоята история.

— А ако потърся губернатора?

— Първо, едва ли ще те приеме. А дори и да те приеме, няма да направи нищо. Виждаш ли, той дори не е никакъв губернатор, а просто една марионетка, поставена там да се мамят хората. Той действува само тогава, когато Хариган дръпне конците.

— Зная, че е човек на стария Питър. Но все пак… какво да предприема сега? — попита безпомощно Хал.

По лицето на репортера се изписа съчувствена усмивка.

— Виждам, че за пръв път се опълчваш срещу едрия капитал. — След миг Кийтинг добави: — Млад си още! Като натрупаш повече опит, ще оставиш тези проблеми на по-старите хора.

Но Хал не долови иронията в думите му. Нали същите тези думи беше слушал от брат си и ги беше възприемал съвсем сериозно! Освен това току-що беше преживял тези ужасни сцени.

— Но не разбирате ли, мистър Кийтинг, че не мога да бездействувам, когато онези хора там загиват?

— Не бих казал, че бездействуваш — отвърна другият. — Мога да ти кажа само, че цялото твое шетане няма да им бъде от никаква полза.

Хал се обърна към Едстрьом и Маккелър.

— Изслушайте ме за малко — рече той. Гласът му звучеше умолително, сякаш мислеше, че нарочно отказват да му помогнат. — Трябва да направим нещо, трябва! Аз съм нов в тази игра, както казва мистър Кийтинг, но вие не сте. Помислете, хора, помогнете ми да изработим някакъв план!

Последва дълго мълчание.

— Бог ми е свидетел — рече накрая Едстрьом, — че бих предложил нещо, ако знаех какво.

— Аз също — добави Маккелър. — Блъскаш главата си в зида, момчето ми. Властите тук са просто един клон на компанията „Дженеръл фюъл“. Служителите са мошеници… до един слуги на компанията.

— Почакайте малко — рече Хал. — Да помислим. Да допуснем, че властта беше на място, какво щяхме да предприемем? Подобен случай е от компетенцията на окръжния прокурор, нали?

— Безспорно — каза Маккелър.

— Вие вече споменахте веднъж за него, казахте, че се заканил да даде под съд някои главни надзиратели в мините по обвинения във фалшифициране на изборите.

— Това беше по време на предизборната кампания — уточни Маккелър.

— Да, спомням си. Джеф Котън ми каза, че в речите си той бил приятел на миньорите, а в действията си — на компаниите.

— Точно такъв е — съгласи се сухо другият.

— Добре, дали все пак да не ида при него, просто за опит. Откъде да знаете, може пък и той да има сърце.

— Не сърце му трябва на него, а гръбнак — отсече Маккелър.

— Все пак трябва да повдигна въпроса пред него. Ако не иска да предприеме нищо, поне ще регистрираме това и за вас ще има нов материал, мистър Кийтинг, не съм ли прав?

— Да, така е — призна репортерът. — Какво ще поискаш от него?

— Как какво? Да постави въпроса пред Федералното жури, да възбуди съдебно дирене срещу надзирателите в Норт Вали.

— Това ще отнеме много време и няма да спаси хората в шахтата.

— Ако прокурорът заплаши с подобна процедура, това би могло да ги спаси.

— Мисля, че никакви закани на Дик Паркър не биха имали някаква тежест — намеси се Маккелър. — Шефовете знаят, че могат да го спрат.

— Добре, няма ли някой друг? Не трябва ли да отнеса въпроса до съда?

— Кой съд?

— Не зная. Вие кажете.

— Добре — рече шотландецът. — Да започнем отдолу: мировият съдия.

— Кой е той?

— Джим Андерсън, ветеринарен доктор. Той, като всеки друг мирови съдия, живее от дребни подкупи.

— А по-висшата инстанция?

— Добре. Окръжният съд. Съдията Дентън. Той е колега на Валмън, юрисконсула на компанията. Докъде смяташ да стигнеш с него?

— Значи се ловя за сламки. Но нали казват, че всеки давещ се прави това. Както и да е, ще потърся тези хора. Може би между тях все ще намеря един, който да направи нещо. Това поне няма да навреди никому.

Но другите трима смятаха, че има кой да си изпати и се помъчиха да убедят Хал, че може да бъде пребит или дори убит.

— Ще го направят! — разгорещи се Маккелър. — И то без никакви неприятности за тях: ще докажат, че си намушкан от някакъв пиян италианец, докато сте се карали за жени.

Но Хал вече беше твърдо решен и вярваше, че ще може да свърши работата си, преди неговите врагове да изпълнят плановете си. Не възнамеряваше също да разреши на никой от приятелите си да го придружава; искаше да възложи по-важни неща на Едстрьом и на Кийтинг, а колкото до Маккелър, той не можеше да се движи достатъчно бързо. Хал нареди на Едстрьом да отиде до пощата, да вземе препоръчаното писмо и веднага да смени банкнотите. В плана му влизаше това да разполага с писмени клетвени декларации, които да представи на губернатора, в случай че тукашните служители откажеха да действуват. Парите му бяха нужни за тази цел. Междувременно Били Кийтинг трябваше да напише материала за контрольора и след два часа да се срещне с Хал в хотела, където ще получи за вестника копия от клетвените декларации.

Хал все още носеше работното облекло от вечерта, когато го арестуваха в дома на Едстрьом. Но той отхвърли предложението на Маккелър да му даде назаем приличен костюм, знаеше, че дрехите на стария шотландец няма да му станат, пък и по-добре би било да се движи с миньорските си дрехи, отколкото като зле облечен господин.

Като уточниха всички тези подробности, Хал излезе на улицата. Пийт Ханън тръгна след него. Младият миньор ненадейно побягна, другият последва примера му и двамата запрашиха по улицата за голямо удивление на минувачите. Хал беше добър спринтьор и вероятно Пийт можеше само да се радва, че канцеларията на окръжния прокурор не беше далеч.

4

Мистър Ричард Паркър е зает, обясни чиновникът в чакалнята. Хал не възрази, защото това му даваше възможност да си отдъхне. Служителят втренчи любопитен поглед в зачервения и задъхан младеж, но Хал не сметна за необходимо да му даде обяснение. Побойникът чакаше отвън на улицата.

Мистър Паркър прие посетителя след няколко минути. Паркър беше добре охранен джентълмен с тлъст врат й двойна гуша, гладко избръснат и напудрен, носеше добре ушит костюм и безукорно бяла риза. Правеше впечатление на човек, който преуспява. На бюрото му имаше книжа, които, изглежда, поглъщаха вниманието му.

— Да? — попита той и хвърли бегъл поглед към младия миньор.

— С окръжния прокурор на Педро ли говоря?

— Да.

— Мистър Паркър, проучихте ли обстоятелствата около катастрофата, в Норт Вали?

— Не — отговори мистър Паркър. — Защо?

— Току-що идвам от Норт Вали и мога да ви дам сведения, които могат да представляват интерес за вас. В шахтата са затрупани сто и седем души, а административното ръководство на компанията затвори шахтата и пожертвува живота на тези хора.

Другият се откъсна от книжата и заоглежда посетителя изпод подпухналите си клепачи.

— Откъде знаете това?

— Пристигнах оттам само преди няколко часа. Фактите са известни на всички работници в мината.

— Говорите това, което сте дочули?

— Моите сведения са от първа ръка. Сам видях нещастието, видях как заковаха с дъски отвора на шахтата и опънаха отгоре платно. Познавам един човек, когото изгониха от мината тази сутрин, защото казал, че бавят монтажа на вентилатора. От експлозията минаха вече три дни, а още нищо не е предприето.

Мистър Паркър започна да задава въпроси, цяла серия от въпроси, с присъщия на следователите рязък и мнителен тон. Хал не възразяваше; професията на този човек изискваше проверка на всеки факт.

Скоро Паркър попита как може да получи потвърждение на изявленията на Хал.

— Налага се да отидете там — гласеше отговорът.

— Твърдите, че фактите са известни на работниците. Посочете ми имената на някои от тях.

— Нямам право да посочвам имена, мистър Паркър.

— За какво право говорите? Та нали хората сами ще ми разкажат всичко.

— Може би, но може и да не ви разкажат. Един вече загуби работата си; не всеки би се решил на това.

— И вие очаквате да отида там само въз основа на вашите твърдения?

— Предлагам ви нещо повече от голословни твърдения. Предлагам ви клетвена декларация.

— Но какво зная аз за вас?

— Знаете, че съм работил в Норт Вали, т.е. може да проверите този факт по телефона. Казвам се Джо Смит, бях помощник-копач в шахта №2.

Това не беше достатъчно за мистър Паркър. Той обясни, че цени времето си и преди да предприеме пътуване до Норт Вали, трябва да има имената на свидетели, които да потвърдят казаното от Хал.

— Предлагам ви клетвена декларация! — повтори Хал. — Заявявам, че ми е известно, че се върши престъпление: жертвува се животът на сто и седем души. Според вас това не дава ли достатъчно основания поне за една анкета?

Окръжният прокурор повтори отново, че иска да изпълни дълга си и да защити правата на работниците, но не може да приеме да го пращат „за зелен хайвер“. Трябва да има имената на свидетелите. И Хал започна да мисли. Дали прокурорът не използуваше първия попаднал му претекст, за да не предприеме нищо? Или възможно ли е един държавен служител да отиде дотам, че да попълни списъците на компанията с имената на „неблагонадеждните“?

Въпреки обзелото го недоверие, Хал реши да предостави на този човек всички възможности. Изложи в подробности катастрофата, мислено поведе мистър Паркър из мината, показа му отчаяните жени и изплашените деца, които се тълпяха около отвора на шахтата и биваха отблъсквани с тояги и револвери; изброяваше едно след друго семейства, вдовици, майки и сираци; разказа му как миньорите искаха да рискуват живота си, за да спасят своите другари. Хал даде свободен изблик на чувствата си и се застъпваше с жар за своите приятели.

— Млади човече — прекъсна го прокурорът, — откога работите в Норт Вали?

— Около десет седмици.

— А откога работите из мините?

— За първи път ми е.

— И мислите, че за десет седмици сте научили достатъчно, за да имате право да обвините в убийство хора, които са прекарали целия си живот в изучаване на миньорския занаят?

— Вече ви казах, че това не е само мое мнение, такова е мнението и на старите и най-опитни миньори. Казвам ви, че не се прави абсолютно нищо за спасяването на тези хора! Надзирателите не дават пет пари за работниците. Един от тях, Алек Стоун, е заявил на всеуслушание: „По дяволите работниците! Спасете катърите!“

— Там горе всички са възбудени сега. Никой не е в състояние да мисли правилно… и вие също. Ако действително в шахтата има пожар и ако този пожар вземе такива размери, че не може да бъде потушен…

— Но, мистър Паркър, нима можете да знаете докъде се е разпространил пожарът?

— Е, а вие откъде знаете, че не е?

Настъпи мълчание. Изведнъж прокурорът отбеляза:

— Доколкото ми е известно, горе има един помощник на минния инспектор. Как се казва този човек?

— Кармайкъл.

— Е, и какво е неговото мнение по въпроса?

— Миньорът Хусар бе изгонен, защото се обърна именно към него.

— Да — отбеляза мистър Паркър. Някаква нова нотка в гласа му подсказа на Хал, че той е намерил търсеното оправдание. — Да, това е работа на Кармайкъл и аз нямам никакво право да се меся. Ако той дойде при мен и поиска съдебно дирене, ще действувам. Иначе не. Повече нямам какво да кажа.

Хал стана.

— Много добре, мистър Паркър. Аз ви изложих фактите. Разправяха ми, че няма да предприемете нищо, но исках да ви дам възможност. А сега отивам при губернатора да искам уволнението ви!

С тези думи младият миньор напусна канцеларията.

5

Хал отиде в хотел „Америкън“, където имаше машинописка. Когато младата жена разбра какъв материал ще й бъде диктуван, пръстите й затрепераха. Но тя не отказа и Хал изложи всички обстоятелства около затварянето на шахта №1, издиктува молба с искането да бъдат издадени заповеди за ареста на Инъс Картрайт и Алек Стоун; в друг документ изложи как е бил избран за контрольор и как не са го допуснали до кантара; впрегна всичките си познания по юридическата фразеология и аргументира молбата за ареста на главния надзирател Инъс Картрайт и на чиновника на кантара Джейм Питърс. В друга клетвена декларация Хал описа как минният шериф Джеф Котън го е арестувал, малтретирал и държал затворен в продължение на тридесет и шест часа, без заповед за арест и без обвинение; също как Котън, Пийт Ханън и две други лица, чиито имена не знае, без законно основание и със заплаха от употребата на сила са го изгонили от град Норт Вали, поради което той настоява за ареста на Джеф Котън, Пийт Ханън и двамата непознати.

Преди Хал да свърши тази работа, в хотела пристигна Били Кийтинг с двайсет и петте долара, които Едстрьом бе изтеглил от пощата. Намериха нотариус и завериха всички документи. Сетне Хал даде копия от тях на Кийтинг, който побърза да хване пощенския влак. Били не желаеше да повери подобни документи на местната поща, защото Педро — както се изрази той — е „страхотен град“. — Когато излязоха пак на улицата, забелязаха, че „охраната“ им се е увеличила с още един плещест субект, който не полагаше никакви усилия да се прикрива.

Хал свърна на ъгъла и влезе в една кантора с табела „Дж. У. Андерсън, мирови съдия“.

Зад бюрото седеше Джим Андерсън, ветеринарният доктор. Очевидно беше дъвкал тютюн, преди да наметне съдийската си тога — следите още личаха по червеникавите му мустаци. Хал мислено отбеляза тези подробности, докато се мъчеше да прецени изгледите си за успех. Той подаде документа, в който се описваше как са се отнесли с него в Норт Вали и зачака, докато почитаемият съдия разчете документа с мъчителна бавност.

— Е, и какво искаш? — рече накрая съдията.

— Заповед за арестуването на Джеф Котън. Другият го изгледа изпитателно.

— Не, младежо. Оттук не можеш да получиш такава заповед.

— Защо?

— Защото Котън е шериф и е имал право да те арестува.

— Да ме задържи без заповед?

— А откъде знаеш, че не е имал заповед?

— Той си призна.

— Със или без заповед, неговата работа е да поддържа ред в мината.

— Искате да кажете, че той може да прави каквото си иска?

— Искам да кажа, че не ми е работа да се бъркам. Защо не си отишъл при Сай Адамс, горе в мината?

— Не ми дадоха възможност да го видя.

— Виж какво, не мога да ти помогна с нищо. Сам трябва да се оправяш. Що за дисциплина ще има по тези мини, ако всеки, комуто хрумне да се оплаква, се тътри тук и иска ареста на шерифа?

— Значи шерифът може да престъпва законите?

— Не съм казал такова нещо.

— Да допуснем, че е извършил убийство; тогава ще издадете ли заповед за ареста му?

— Разбира се, щом става дума за убийство.

— А ако знаете, че се кани да извърши убийство в мината, ще се опитате ли да му попречите?

— Естествено.

— Ето ви друга клетвена декларация — рече Хал и му подаде документа, в който се описваше затварянето на шахтата. Отново настъпи мълчание, докато съдията Андерсън прочете декларацията. И той пак поклати глава.

— Не, оттук не можеш да получиш такава заповед.

— Защо?

— Защото не е моя работа да управлявам мината. Не разбирам нищо от минните работи и ще стана за смях, ако взема да им обяснявам как да си гледат работата.

Хал поведе спор с него. Нима служителите в компанията могат да вършат всякакви насилия над работниците и да твърдят, че така си „гледат работата“? Тяхната власт в мината при подобни критични обстоятелства решава въпроса за живота или смъртта на сто и седем души. Нима законът е безсилен при подобна ситуация?

Но мистър Андерсън само клатеше глава — не било негова работа да се бърка. Нека Хал отиде в съда и поговори със съдията Дентън по този въпрос И Хал събра документите си и отново излезе на улицата. Там вече го чакаха трима бабаити, готови да го съпроводят по-нататък.

6

Окръжният съд заседаваше и Хал поседя известно време в залата, наблюдавайки съдията Дентън. Ето още един добре охранен и с благоденствуващ вид джентълмен, помисли си Хал. Червендалестият лик на съдията се открояваше над черната копринена тога. Младият миньор разбра, че гледа с подозрение и тогата, и лицето. Нима цинизмът надделяваше у него и той губеше доверие в хората? Видът на съдията го навеждаше на мисълта, че човек може да се препитава добре като съдия, когато съдружникът му е юрисконсулт в каменовъглена компания.

През почивката Хал поговори с един от служещите в съда и разбра, че може да говори със съдията в четири и половина. Няколко минути по-късно в залата влезе Пийт Ханън и пошепна нещо на същия служител. Последният погледна Хал, сетне отиде до съдията и на свой ред му пошепна нещо. В четири и половина, когато заседанието беше закрито, съдията Дентън стана и изчезна в кабинета си. Когато Хал отново попита служещия, той му отговори, че съдията няма време да го приеме.

Но Хал не се остави да го изиграят толкова лесно. В залата имаше странична врата, която водеше към някакъв коридор. Докато спореше със служещия, Хал мярна за миг червендалестия лик на съдията, който се прокрадваше по коридора.

Хал хукна нататък. Той не извика, не наруши с нищо реда в съда, а просто доближи до жертвата си и каза с равен глас:

— Съдия Дентън, моля за справедливост!

Съдията се обърна и го изгледа с отегчен вид.

— Какво искаш?

Моментът беше деликатен: Пийт Ханън се намираше зад Хал и чакаше само едно кимване на съдията, за да го пипне за яката. Но изненадата принуди съдията да поведе разговор с младия миньор, при което детективът се поколеба и накрая отстъпи една-две крачки.

Хал повтори молбата си:

— Господин съдия, сто и седем мъже и момчета горе в мината Норт Вали са на път да загинат. Тях ги убиват и аз се мъча да спася живота им.

— Млади момко — рече съдията, — имам спешна работа навън.

— Много добре — отговори Хал. — Ще ви придружа и пътьом ще ви разкажа всичко. — Той не даде възможност на „почитаемия съдия“ да каже дали тази уговорка е приемлива за него и закрачи редом с него. Пийт Ханън и другите двама тръгнаха на десетина метра след тях.

Хал повтори това, което беше разказал на Ричард Паркър и получи същия отговор: подобни неща не се разрешават лесно, лък и едва ли са в компетенцията на съдията. В Норт Вали има държавен служител и именно той трябва да отсъди дали има нарушение на закона.

Хал обясни отново, че един работник, който се е обърнал към този държавен служител, е бил изхвърлен от мината.

— Така постъпиха и с мен, господин съдия.

— Защо?

— Никой не ми обясни.

— Хайде, хайде, младежо! Никого не изхвърлят, без да му обяснят причините за това.

— Истината ви казвам, господин съдия! А малко преди това ме пъхнаха в затвора и ме държаха там трийсет и шест часа без никакво основание.

— Сигурно си се провинил в нещо.

— Провинението ми се състои в това, че бях избран от една миньорска комисия за контрольор при тегленето на въглищата.

— Контрольор?

— Да, господин съдия. Чувал съм, че има закон, според който, ако работниците поискат контрольор и са готови да му плащат, компанията е длъжна да му разреши да контролира теглото на вагонетките. Така ли е?

— Струва ми се, че е така.

— И в случай на отказ са предвидени санкции?

— Всеки закон предвижда санкции, момко.

— Разбрах също, че този закон съществува вече петнайсет или шестнайсет години и че нарушението му води до глоба от двайсет и пет до петстотин долара. Случаят е неоспорим, господин съдия — миньорите уведомиха главния надзирател, че са съгласни да бъда техен контрольор, а когато отидох да поема работата си, не бях допуснат до кантара. Сетне ме арестуваха, хвърлиха ме в затвора и накрая ме изритаха от мината. Тези факти съм изложил в клетвена декларация и смятам, че имам правото да искам заповед за ареста на виновните.

— Имаш ли свидетели, които ще потвърдят твоите показания?

— Имам, господин съдия. Единият е Йон Едстрьом, член на миньорската комисия. Той се намира сега в Педро, защото не му разрешават да живее в квартирата, чийто наем е предплатил. Вторият е Майк Сикориа, когото също изхвърлиха от мината. В Норт Вали има и много други, които са в течение на всичко.

Настъпи мълчание. За пръв път съдията Дентън огледа добре крачещия до него млад миньор. Сетне сви вежди дълбокомислено и обяви с плътен, внушителен тон:

— Ще проуча този въпрос. Как се казваш и къде живееш?

— Джо Смит, господин съдия. Отседнал съм в дома на Едуард Маккелър, но не зная колко време ще остана там. Домът е под непрекъснатото наблюдение от главорези на компанията.

— Говориш глупости! — възрази безапелационно съдията.

— Впрочем точно сега трима от тях вървят по петите ми. Единият е същият Пийт Ханън, който участвува в изхвърлянето ми от Норт Вали. Ако се обърнете, ще ги видите зад нас.

Но солидният съдия не се обърна.

— Казаха ми, че с действията си поставям живота си на карта — продължи Хал. — Струва ми се, че имам право да искам защита.

— Какво искаш да сторя?

— Като начало, накарайте да арестуват хората, които ме следят.

— Не е моя работа да давам такива нареждания. Обърни се към някой полицай.

— Не виждам никакъв полицай. Бихте ли ми казали къде да намеря такъв?

Тази настойчивост започна да досажда на господин съдията.

— Млади момко, ти май четеш булевардни романи, които опъват нервите ти.

— Но тези приятели са зад гърба ми, господин съдия! Погледнете!

— Казах ти вече, че това не е моя работа, момко.

— Господин съдия, може и да ме убият, преди да намеря полицай!

Спокойствието на съдията, както изглежда, не бе нарушено от подобна възможност.

— И докато проучвате въпроса, господин съдия, хората в шахтата ще умрат!

Отново никакъв отговор.

— Имам няколко клетвени декларации — отбеляза Хал. — Искате ли ги?

— Може да ми ги дадеш, ако искаш.

— Но вие самият не ги искате?

— Още не.

— Тогава един последен въпрос, с ваше разрешение, господин съдия. Бихте ли ми казали дали в този град има поне един честен адвокат, който е готов да заведе дело срещу „Дженеръл Фюъл“?

Настъпи мълчание, дълго мъчително мълчание. Съдията Дентън от фирмата „Дентън Валмън“ гледаше втренчено пред себе си. От безпристрастната му физиономия не пролича дали го мъчи сложна душевна борба.

— Не, млади момко — рече той най-сетне. — Не е моя работа да ви упътвам към адвокати.

С тези думи съдията се обърна и влезе в клуба „Елкс“.

7

Хал проследи с, поглед солидната му фигура, докато тя изчезна в клуба. Сетне се обърна и мина покрай тримата детективи, които бяха спрели. Втренчи поглед в тях, но не каза нищо. Те също мълчаха. Когато отмина двайсетина крачки, те отново го последваха.

Съдията Дентън му даде съвет да се обърне към някой полицай. Хал изведнъж забеляза, че минава покрай градския съвет и му хрумна, че би било редно да отнесе въпроса за следенето към кмета на Педро. Любопитно беше да се види какъв ли ще е кметът на този „страхотен град“. След съответните справки Хал се озова в кабинета на мистър Езра Пъркинс — тих, дребен джентълмен, бивш собственик на погребално бюро, а сега фигурант в така наречения „демократически“ апарат.

Той подръпваше нервно изящно оформената си кафява брада, като се мъчеше да изклинчи от поставената му от Хал дилема. Да, той допуска, че младият миньор е следен по улиците на града, но дали това е противозаконно зависи от обстоятелствата. Ако младежът е нарушил реда в Норт Вали и ако има основания да се смята, че възнамерява да предизвика конфликт, компанията несъмнено следи дейността му. Но Педро е град, където тачат законите, и ако Хал се държи добре, правата му ще бъдат защитени.

В отговор Хал се позова на разказаните му от Маккелър случаи за хора, пребити посред бял ден на улицата. Мистър Пъркинс отговори, че обстоятелствата около тези случаи не били изяснени докрай, а пък и това било преди той да стане кмет. Той е привърженик на реформите и е дал строги заповеди на началника на полицията подобни инциденти да не се повтарят.

— Ще отидем ли до началника на полицията сега да му дадете необходимите нареждания? — попита Хал.

— Мисля, че не е нужно — заяви мистър Пъркинс.

Той, изглежда, се канеше да си ходи у дома. Срамота е да измъчвам това клето мишле, помисли си Хал, но въпреки това го държа още двайсетина минути, като спореше и настояваше. Накрая мишлето хукна към вратата и скочи в автомобила си.

— Може и сам да отидете при началника на полицията — подхвърли Пъркинс, докато палеше колата.

Хал реши да последва този съвет. Вече не се надяваше на нищо, но бе обзет от някаква дива ярост. Няма да им се остави току-така!

Попита един минувач и разбра, че полицейското управление се намира, в същата сграда и входът е зад ъгъла. Хал влезе. Униформеният полицай, който пишеше нещо на едно бюро, му обясни, че началникът „излязъл за малко по работа“. Хал седна да го чака край прозореца, откъдето можеше да наблюдава тримата гангстери, които се шляеха от другата страна на улицата.

Полицаят продължи да пише, но от време на време измерваше младия миньор с онзи враждебен поглед, който американските полицаи пазят за работническата класа. За Хал това беше нещо ново и той изведнъж разбра, че съжалява, загдето не облече костюма на Маккелър. Може би един полицай нямаше да забележи, че не му стои добре.

Началникът влезе. Синята униформа прикриваше плещестата му фигура, а мустаците издаваха, че работата навън е била свързана с някоя и друга чаша бира.

— Е, млади момко? — попита той и втренчи поглед в Хал.

Хал обясни своята работа.

— И какво искаш от мен? — попита началникът с подчертано враждебен тон.

— Искам да накарате тези да престанат да ме следят.

— Как да ги накарам?

— Можете да ги арестувате, ако е необходимо. Ако доближите прозореца, ще ви ги покажа.

Но началникът не се помръдна.

— Чини ми се, че щом те следят, има си някаква причина за това. Да не си правил щуротии в мината? — запита неочаквано рязко началникът, сякаш изведнъж му хрумна, че може би негов дълг е да арестува Хал.

— Не — отвърна Хал с възможно най-смелия си тон. — Аз наистина не съм правил никакви щуротии. Настоявам само за правата си.

— Отде да знам какво си правил?

Младият миньор се приготви да обясни, но другият го прекъсна:

— Дръж се прилично, докато си в нашия град, момко, разбираш ли? Тогава никой няма да те закача.

— Но те вече ми се заканиха.

— Какво ти казаха?

— Казаха, че може да ми се случи нещо някоя тъмна нощ.

— Е, та какво — може наистина да паднеш и да си разбиеш носа. — Началникът се зарадва на остроумието си, но само за миг. — Слушай, момко, ние ще гарантираме правата ти в този град, но не можем да понасяме агитаторите и не крием това. Разбираш ли?

— Значи човек, който търси законните си права, за вас е агитатор?

— Нямам време за спорове, момко. Поддържането на реда в мините не е проста работа и не ща да се бъркам в нея. А и чини ми се, че детективите на компанията имат същите права в този град, каквито имаш и ти.

Двамата замълчаха. Хал разбра, че няма да спечели нищо от по-нататъшния разговор с началника. За първи път виждаше американския полицай през очите на разбунтувания труженик и за него това беше един вид откровение. В душата му имаше динамит, когато се обърна и излезе на улицата. Подигравателните усмивки по лицата на Пийт Ханън и на другите двама здравеняци не успяха да намалят силата на експлозива.

8

Хал прецени, че вече е изчерпал всички законни средства за действие в Педро. Полицейският началник не му предложи да се обърне към никого, така че не му оставаше нищо друго, освен да се върне в дома на Маккелър и да чака нощния влак за Уестърн сити. Потегли бегом с мисълта да предложи на опекуните си ново надбягване, по време на което да изразходва поне част от напластилия се в душата му гняв, но разбра, че те са предвидили подобно затруднение. Край тях спря автомобил и тримата се качиха в него. Хал не остана по-назад, взе такси и кавалкадата пристигна тържествено пред дома на Маккелър.

Хал завари стария инвалид доста възбуден. Целия следобед телефонът му звънял непрекъснато; едно след друго се сипели предупреждения, увещания, ругатни. Очевидно някои от обаждалите се по телефона държаха в ръцете си съдбата на Стареца, но не бяха успели да го изплашат, защото той не пускаше Хал да отиде в хотела до заминаването на влака.

Върна се и Кийтинг с интересна новина. Шулман, главният директор на компанията „Дженеръл фюъл“, разпратил куриери по целия град да търсят репортера. Накрая го намерили, завели го при Шулман и последвали безкрайни спорове, увещания, ласкателства и закани. Шулман позвънил на Картрайт и главният надзирател на Норт Вали положил всички усилия да убеди Кийтинг, че е постъпил несправедливо спрямо компанията. Картрайт разказал на репортера как Хал се опитал да изнуди компанията.

— Между другото — рече Кийтинг, — той твърдеше, че си прелъстил някакво момиче в мината.

Хал впери поглед в приятеля си.

— Прелъстил съм момиче! — възкликна той.

— Точно така каза. Някаква червенокоса ирландка.

— О, да пукне дано!

Последва кратко мълчание, а после Били избухна в смях:

— Не ме гледай така кръвнишки! Не съм го казал аз!

Но Хал продължи да гледа втренчено, сетне процеди през зъби:

— Мръсен, жалък подлец!

— Спокойно, синко — утеши го шишкото. — Това е нещо съвсем обикновено, да намесят и някаква жена. Пък и нещо съвсем лесно — защото жена винаги ще се намери. Предполагам, че и в случая има някаква жена, нали?

— Има едно чудесно момиче.

— Но си поддържал приятелство с нея? Ходили сте заедно, виждали са ви заедно?

— Да.

— Виждаш ли, тук са ти намерили цаката. В такива случаи човек не може да направи нищо.

— Ще видим! — избухна Хал. Другият изгледа с любопитство разядосания младеж.

— Какво ще правиш? Ще го напердашиш някоя вечер?

Младият миньор не отговори.

— Казвате, че е описал момичето? — попита Хал.

— Беше така любезен да поясни, че тя е червенокоса хубавица, чиято единствена закрила е пияният й баща. Мога да си представя как това утежнява още повече положението й в мината. — Той помълча, сетне продължи: — Виж какво, ако вдигнеш шум, това само ще навреди на девойката. Никой не вярва, че жените в мините са непорочни. Бог ми е свидетел, сам не виждам как могат да останат честни, като имам предвид какви типове ръководят мините и каква власт имат в ръцете си.

— Мистър Кийтинг — попита Хал, — вие сам вярвате ли на това, което ви е казал Картрайт?

Кийтинг се канеше да запали пурата си. Той задържа за миг горящата клечка в ръката си и срещна погледа на Хал.

— Скъпи момко, смятам, че не ми влиза в работата да имам мнение по този въпрос.

— Но какво отговорихте на Картрайт?

— О! Това е нещо друго. Казах му, че от доста време вече съм вестникар и че неговата игра ми е известна.

— Благодаря ви — рече Хал. — За ваше сведение, в неговите приказки няма нищо вярно.

— Радвам се — рече другият. — Вярвам ти.

— Също за ваше сведение — няма да оставя тази работа, докато Картрайт не вземе думите си назад.

— Предприемчив момък си, няма що! — засмя се репортерът. — Не ти ли стигат всичките тези хора, които се каниш да извадиш от шахтата?

9

Били Кийтинг излезе да търси някакъв познат, който би могъл под секрет да му подскаже какво може да очаква Хал. Междувременно Хал и Едстрьом седнаха да похапнат с Маккелър. Не посмяха да използуват столовата, а сложиха малка маса в една от стаите на горния етаж. Хал забеляза колко изтерзани бяха жената и дъщерята на Маккелър. Разбра съвсем ясно колко ужасен може да бъде животът в този каменовъглен район. Та това бяха американки, това беше американски дом — дом, в който човек чувствуваше финеса и културата, а обитателите му мислеха и действуваха така, сякаш бяха руски съзаклятници, над които тегнат нагайката и Сибир.

Репортерът се върна след два часа с пресни новини.

— Подготви се за неприятности, момко.

— Защо?

— Джеф Котън е в града.

— Откъде знаете?

— Видях го в един автомобил. Щом напуска Норт Вали в такъв момент, работата е сериозна, казвам ти.

— Какво ли е намислил?

— Кой знае. Може да организира нападение срещу теб; може да издействува да те отмъкнат от града и да те оставят в пустинята; а може би ще действува само за ареста ти.

Хал помисли малко.

— За клевета?

— Или за скитничество. Или по подозрение, че си ограбил някоя банка в Тексас. Или че си убил прабаба си в Тасмания. Важното в случая е, че ще те държи зад решетките, докато всичко бъде забравено.

— Не държа да съм в затвора — пошегува се Хал. — Отивам в Уестърн сити. Чакам влака.

— Може да се наложи да чакаш до сутринта — обясни Кийтинг. — Станала е авария: някакъв товарен вагон дерайлирал и повредил линията. Ще мине известно време, докато я поправят.

Започнаха да обсъждат този нов проблем. Маккелър предложи да повика шестима свои приятели, които да пазят Хал през нощта. Хал почти беше приел вече това предложение, когато една случайна реплика на Кийтинг тласна разговора в съвсем нова насока.

— Железопътната катастрофа задържа тук и още една личност — сина на царя на въглищата!

— Синът на царя на въглищата — повтори Хал.

— Младият Пърси Хариган. Пристигнал е тук с частен вагон… или по-точно с цял влак. Помислете си само: вагон-ресторант, вагон-салон и два спални вагона! Не ти ли се ще и ти да си син на въглищния цар?

— Заради минната катастрофа ли е дошъл?

— Минната катастрофа ли? Съмнявам се дали изобщо е чул за нея. Чух, че правят излет до Великия каньон; мъкнат четири автомобила в товарния вагон.

— Старият Питър с тях ли е?

— Не, той е в Ню Йорк. Домакин е Пърси. Беше в града с един от автомобилите. С него бяха още двама души и няколко момичета.

— Кои са с него?

— Не можах да разбера. Знаеш ли, от това става статия за „Газет“: синът на въглищния цар идва случайно в момент, когато сто и седем от неговите роби загиват в мината! Да можех само да измъкна, от него поне една дума за катастрофата! Или поне да го бях накарал да каже, че не знае нищо за нея!

— А опитахте ли се?

— Че как! Иначе ще бъда ли репортер?

— Какво стана?

— Нищо. Ако не броя това, че той ме смрази.

— Къде стана това?

— На улицата. Спряха пред една аптека и аз приближих. „С мистър Пърси Хариган ли говоря?“ Той продължаваше да гледа витрината през рамото ми. „Аз съм репортер — казах аз, — бих искал да ви попитам за катастрофата в Норт Вали.“ „Извинете“, рече той с един тон… Уф, само като си спомня и кръвта ми се смръзва! „Само една дума“, помолих аз. „Не давам интервюта“, отсече той. И това беше всичко. Продължи да гледа през рамото ми, а другите гледаха право пред себе си. Още първата ми дума ги бе превърнала в лед. А аз за първи път се почувствувах като замръзнал червей! Настъпи кратко мълчание.

— Странно, наистина — отбеляза Били, — колко бързо се създава аристокрацията! Гледаш този автомобил, хората в него и държането им, и току-виж си помислил, че управляват света още от времето на Вилхелм Завоевателя. А старият Питър е дошъл в страната като амбулантен търговец!

— Енергични люде сме ние — подхвърли Маккелър.

— От много енергия ще стигнем чак до ада след още едно поколение — резюмира репортерът. — Но слушайте — добави той след миг, — в компанията имаше една девойка… чиста работа! Акълът ми взе, казвам ви! Нали знаете онези пухкави рокли, в които се докарват — меки и мъхнати, напомнят на човек разцъфналите овошки. А тази девойка беше истински ябълков цвят.

— Виждам, че женското обаяние ви въздействува — отбеляза Хал кротко.

— Да — призна Били. — Зная, че всичко това е измама, но все пак сърчицето ми се разтупва от това. Винаги съм искал да вярвам, че те са прелестни не само по външен вид.

Спомените нахлуха в усмивката на Хал и той изрецитира:

Сетне спря и се разсмя:

— Скривайте чувствата си, мистър Кийтинг. Не бих се изненадал, ако тя ви целуне мимоходом.

— Мен? Нищожният вестникар?

— Вас, мъжът! Не бих седнал да обвинявам дамата в позьорство, но всяка дама има своята роля в живота и трябва да я упражнява.

Замълчаха. Репортерът заразглежда младия миньор с любопитство.

— Слушай — рече той, — почвам да ти се чудя. Откъде познаваш толкова добре психологията на богатите?

— Някога и аз имах пари — отвърна Хал. — Моето семейство фалира със същата бързина, с каквато се издигнаха Хариганови.

10

Хал продължи да разпитва Кийтинг за девойката, която беше като ябълков цвят.

— Може би ще отгатна коя е тя? Какъв цвят има косата й?

— Като на току-що свален от печката крем карамел — обясни Били, — но прелестно бухнала, със звезден прах по нея. Кафяви очи, бледорозови страни.

— И когато се усмихне, два реда зъби блясват като перли?

— За съжаление, тя не се усмихна.

— А кафявите й очи ви гледаха широко отворени?

— Да, наистина… но не мен, а витрината на аптеката.

— Не носеше ли мека бяла сламена шапка, украсена със зелени и бели цветя, тъмнозелен воал и кремави панделки?

— По дяволите, ти сигурно си я видял! — възкликна репортерът.

— Може би — рече Хал. — А може би ви описвам което и да е младо момиче от кориците на някое списание. — Той се усмихна, но като видя любопитството на другия, добави: — Сериозно, струва ми се, че познавам вашата дама. Ако съобщите за вестника си, че в компанията на Хариган се намира мис Джеси Артър, няма да сте далеч от истината.

— Не мога да рискувам дори и с проницателни догадки. За дъщерята на Робърт Артър ли говориш?

— За пряката наследница на банковата къща „Артър Санс“. Случайно я зная.

— Откъде?

— Работех в един колониал; тя понякога идваше там.

— Къде?

— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити.

— Аха! И ти й продаваше бонбони?

— Сушени фурми.

— И сърчицето ти тупаше така, че не можеш да преброиш рестото?

— Няколко пъти съм й връщал повече.

— И си се чудил дали е толкова добра, колкото и красива. Един ден си тръпнел в надежда, на другия ден те е обхващало разочарование и цинизъм, докато накрая си се предал на отчаянието и си избягал да работиш в мината!

Двамата се разсмяха, а след тях и Маккелър и Едстрьом. Но Кийтинг скоро си върна сериозността.

— Трябва да поработя над това! Трябва да измъкна нещо от тази компания за катастрофата. Помислете си само какъв материал става!

— А как ще го направите?

— Не зная. Зная само, че трябва да опитам. Ще кисна около влака, може би ще успея да заговоря някой от прислужниците.

— Интервю с прислужника на царя на въглищата! — ухили се Хал. — Какви чувства вълнуват човек, когато оправя леглото на мултимилионера!

— И какви чувства изпитва друг, когато продава сушени фурми на дъщерята на банкер! — върна му го Били.

Но изведнъж дойде ред на Хал да стане сериозен.

— Слушайте, мистър Кийтинг — рече той, — защо не оставите на мен да интервюирам младия Хариган?

— Ти?

— Да! Аз съм най-подходящият човек… един от неговите миньори! Аз помагам при трупането на неговите пари, нали? И аз съм този, който ще му разкажа за Норт Вали. — Хал видя, че репортерът го зазяпа развълнувано и продължи: — Вече бях при окръжния прокурор, при, мировия съдия, при окръжния съдия, при кмета и при началника на полицията. Защо пък да не ида и при собственика?

— Дявол да го вземе! — извика Били. — Дързост не ти липсва!

— И аз мисля, така — отговори спокойно Хал.

Другият рипна от стола в луд възторг.

— Тръгваме ли?

— Готов съм — рече Хал.

— Сериозно?

— Естествено.

— В тези дрехи?

— Разбира се. Аз съм един от неговите миньори.

— Няма да стане — възрази репортерът. — Ако не си добре облечен, няма да можеш да припариш до него.

— Сигурен ли сте? В тези дрехи мога да мина и за железопътен монтьор. Ако има повреда в някой от вагоните… да кажем, тръбите?

— Но дали ще измамиш кондуктора или прислужника?

— Може би ще успея. Да се опитаме. Кийтинг помисли малко, сетне каза:

— Всъщност, няма значение дали ще успееш или не — материал ще се получи дори от самия опит. „Един от робите на сина на въглищния цар се обръща към него! Коравото сърце на плутокрацията отхвърля зова на работника!“

— Да — рече Хал, — но аз наистина смятам да се добера до него. Смятате ли, че вече се е върнал във влака?

— Тръгваха натам, когато се разделих с тях.

— А къде е влакът?

— Разбрах, че бил на двеста-триста метра източно от гарата.

Маккелър и Едстрьом следяха с увлечение този интересен разговор.

— Та това е точно зад моя дом — рече първият.

— Композицията е къса — добави Кийтинг, — четири салон-вагона и един товарен. Лесна е за разпознаване.

Старият шотландец изрази едно опасение:

— Трудното ще е да се измъкне оттук. Струва ми се, че те нямат намерение да те изтърват нощес.

— Бога ми, така е! — възкликна Кийтинг. — Твърде много бъбрим, да минем към действия. Мислиш ли, че наблюдават задната врата?

— През целия ден — потвърди Маккелър.

— Вижте — намеси се Хал, — имам една идея. Досега не са пречили на вашите движения, нали, мистър Кийтинг?

— Да.

— На вас също, мистър Маккелър?

— Да, засега.

— Да кажем, че ми заемете вашите патерици? Кийтинг възкликна радостно:

— Ето това ни трябва!

— Ще взема вашето палто и шапка — добави Хал. — Наблюдавал съм движенията ви и смятам, че мога да ги имитирам. А виж, мистър Кийтинг не могат да го сбъркат.

— Били шишкото! — разсмя се репортерът. — Хайде, на работа!

— През същото време аз пък ще изляза от предната врата — предложи Едстрьом. Старческият му глас трепереше от вълнение. — Може би това ще отвлече донякъде вниманието им.

11

Разговорът се водеше горе, в стаята на Маккелър. Те станаха и тръгнаха към стълбите. В този момент, на предната врата се позвъни. Четиримата се спряха и се спогледаха.

— Ето ги! — прошепна Кийтинг.

Маккелър се отпусна в един стол и подаде патериците на Хал.

— Шапката и палтото са в предната стая — рече той бързо. — Опитай да ги вземеш! — Тонът му беше енергичен, но и неговият глас трепереше. Вече не беше млад и приключенията не го радваха.

Хал и Кийтинг се втурнаха надолу по стълбите, последвани от Едстрьом. Хал облече палтото, сложи шапката и с Кийтинг тръгнаха към задната врата, а в същото време Едстрьом отвори предната.

Задната врата водеше в един двор, а оттам през странична врата се излизаше на тясна уличка. Сърцето на Хал затупа учестено, когато заподскача с патериците. Трябваше да имитира бавните движения на Маккелър. Кийтинг, който крачеше редом с него, се разприказва и заобяснява спокойно на „мистър Маккелър“, че „Газет“ е вестник, който придава голямо значение на каузата на народа и е длъжен да излага винаги становището на народа по всички обществени въпроси. Разговаряйки, те минаха през вратата и излязоха на уличката.

Някаква фигура се отдели от сянката и тръгна към тях. Мъжът мина на три крачки от Хал, като се взираше внимателно в него. За щастие, тази вечер нямаше луна. Хал не виждаше лицето на непознатия и се надяваше, че и той не вижда неговото.

Междувременно Кийтинг продължи разговора:

— Виждате ли, мистър Маккелър, понякога е трудно да се открие истината в подобна обстановка. Когато влиятелните кръгове пълнят своите вестници с лъжи и преувеличения, и ние се изкушаваме да публикуваме лъжите и преувеличенията на противната страна. Но в крайна сметка виждаме, че е най-добре да се каже истината, мистър Маккелър — ние можем да я защитаваме и няма нужда да използуваме техните методи.

Хал не обръщаше никакво внимание на тази назидателна проповед. Гледаше пред себе си към мястото, където тясната уличка се вливаше в широката. Това беше улицата, която минаваше зад дома на Маккелър, и само една пряка ги делеше от железопътната линия.

Не смееше да се обърне назад, а напрягаше слуха си. Внезапно прокънтя вик: „Бягайте! Бягайте!“ Това беше гласът на Йон Едстрьом.

Хал светкавично хвърли патериците и хукна надолу по уличката, последван от Кийтинг. Чуха викове зад гърба си, сетне някакъв глас съвсем отблизо изкомандува: „Стой!“. Вече бяха в края на уличката и се канеха да свърнат по другата улица, когато проехтя изстрел, последван от звън на счупено стъкло от една къща на другата страна на улицата.

Пред тях имаше празно място. Те го прекосиха; промъкнаха се зад някакви бараки, свърнаха по друга улица и най-сетне излязоха на линията. Пред тях се изпречи дълга товарна композиция. Те се мушнаха между два вагона, прескочиха куплунгите и в очите им блеснаха фаровете на голям локомотив. Изтичаха пред него, и успоредно на линията подминаха тендера, фургона и един салон-вагон.

— Стигнахме! — изпъшка Кийтинг като ковашки мях.

Хал видя, че до края имаше само още три вагона. Забеляза също някакъв мъж в синя униформа на стъпалата на вагона пред тях. Втурна се към него.

— Вагонът гори! — изкрещя той.

— Какво? — извика другият. — Къде?

— Ето! — Хал прелетя край него и с един скок се озова във вагона.

Дълъг тесен коридор, явно част от кухнята на вагон-ресторанта; в далечния му край имаше двукрила врата, отваряща се в двете посоки. Хал се втурна към нея, без да обръща внимание на виковете на кондуктора. Хвърли палтото и шапката, блъсна вратата и се озова в ярко осветената столова… пред сина на въглищния цар.

12

Снежнобелите покривки и кристалните чаши блестяха под електрическите крушки, чиято светлина беше омекотена с розови абажури. Около масите бяха насядали шестима млади мъже, също толкова млади момичета и две-три възрастни дами, всички във вечерен тоалет. Те бяха започнали вечерята, смееха се и бъбреха помежду си, когато изведнъж се появи този неочакван гостенин в мръсния миньорски комбинезон. Той не ги обезпокои с нахълтването си, но по петите му в столовата влезе запотен и разрошен дебелак, който хриптеше като стар локомотив, а след него и кондукторът на влака, който също беше възбуден. Естествено разговорът секна. Момичетата се извърнаха в столовете си, а няколко от младите мъже бързо скочиха от местата си.

Настъпи мълчание. Сетне един от младите мъже пристъпи напред.

— Какво значи това? — попита той с тон на човек, който има право да пита. Беше строен младеж с коректна външност, но иначе по нищо не се отличаваше от останалите.

Хал доближи до него.

— Здравей, Пърси! — рече той.

По лицето на другия се изписа удивление. Той гледаше Хал, но сякаш не вярваше на очите си. И изведнъж една от младите дами извика. Косата й беше с цвета на карамел, прелестно бухнала, със звезден прах по нея. Бузите й бяха бледорозови, а кафявите й очи се взираха в Хал широко отворени. Носеше вечерна рокля от мек тъмнозелен плат, а около голите й рамене бе наметнат прозрачен шал с бледокремав цвят.

Тя стана.

— Та това е Хал! — извика отново тя.

— Хал Уорнър! — повтори след нея младият Хариган. — Какво, по дяволите… — Прекъсна го някакъв шум отвън.

— Един момент — рече спокойно Хал. — Струва ми се, че идва още някой.

Някой блъсна вратата силно — толкова силно, че Били Кийтинг и кондукторът отхвръкнаха встрани. Появи се Джеф Котън.

Минният шериф беше задъхан, на лицето му личеше ясно цялото вълнение от преследването. В дясната си ръка държеше револвер. Той се огледа свирепо и зърна двете си жертви; сетне видя сина на въглищния цар и останалите смаяни хора. Котън се втрещи.

Вратата отново бе блъсната, Котън отлетя встрани и в салона се напъхаха още двама души с револвери в ръце. Първият беше Пийт Ханън. Той също се закова на място. „Специалистът по избиването на зъби“ сам се беше лишил някога от два зъба — това пролича ясно, когато боксьорската му челюст увисна надолу. Вероятно това беше първата му поява в общество и той имаше вид на хлапак, когото са хванали да краде сладко в килера.

Държането на Пърси Хариган стана недвусмислено арогантно.

— Какво значи това? — попита той. Отговорът дойде от Хал:

— Търся един престъпник, Пърси.

— Какво? — Откъм жените долетяха сподавени викове на уплаха.

— Да, един престъпник: човекът, който затвори шахтата.

— Затворил шахтата? — повтори Пърси. — Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня. Първо да представя приятелите си. Хариган, моят приятел Кийтинг.

Били изведнъж усети, че шапката е на главата му. Той я свали, но оттам нататък светските му маниери му изневериха. Той продължаваше да зяпа и още не можеше да си поеме дъх.

— Били е репортер — продължи Хал. — Но не се тревожи, той е джентълмен и няма да злоупотреби с доверието ти. Нали, Били?

— Д-да — едва промълви Били.

— А този е Джеф Котън, минен шериф в Норт Вали. Предполагам, че ти е известно, Пърси, че мината в Норт Вали е собственост на компанията „Дженеръл фюъл“. Котън, това е мистър Хариган.

Котън също си спомни за шапката, както и за револвера, който се опита да скрие зад гърба си.

— Този тук — рече Хал — е мистър Пийт Ханън, специалист по избиване на зъби. Другият джентълмен, чието име не зная, вероятно е негов помощник. — Хал продължи да говори, спазвайки изискванията на светския етикет, като същевременно се мъчеше да състави план на действие. Твърде много зависеше от това каква тактика ще избере в този критичен момент. Трябваше ли да дръпне Пърси настрана и да му разкаже спокойно цялата история, като се осланя на чувствата му за справедливост и хуманност? Не, не по този начин трябва да се действува с Харигановите! Те си бяха пробили път до върха с насилие; ако човек иска да постигне нещо с тях, това може да стане само със сила! Ако искаше да постигне нещо с Пърси, трябваше да го хване на тясно тук, пред гостите му, да обясни обстановката и да използува тяхното настроение, за да го застави да направи необходимото.

Синът на въглищния цар отново заразпитва. Какво означава всичко това? И Хал се впусна да описва при какви условия живеят хората в шахтата.

— Те нямат друга храна или вода, освен това, което са взели за обяд в деня на катастрофата. А от експлозията минаха вече три дни и половина! Дишат замърсен въздух, имат главоболие, устните им са попукани, вероятно вече лежат по земята и копнеят за глътка чист въздух. Но те чакат — и само вярата, че другарите им горе на повърхността ще ги спасят, крепи живота им. Не смеят, да разрушат издигнатите от тях прегради, защото газовете ще ги уморят веднага. Но знаят, че спасителите ще дойдат и се вслушват да чуят ударите на кирките и на брадвите. Ето такава е обстановката долу.

Хал млъкна и зачака да открие някакъв признак на интерес у младия Хариган. Но такъв признак липсваше и той продължи:

— Представи си, Пърси. В тази шахта остана един старец — ирландец с жена и осем деца. И те чакат да научат нещо за него. Познавам и една жена, чийто мъж и тримата й синове също са долу. Три дни и половина вече жените и децата чакат около отвора на шахтата. Видях ги как седят, положили глави на коленете си, как проклинат със стиснати юмруци престъпника, който е виновен за това положение.

Настъпи пауза.

— Престъпникът? — запита младият Хариган. — Не те разбирам.

— Едва ли ще повярваш, но не се прави нищо за спасяването на тези хора. Престъпникът накара да заковат отвора на шахтата с дъски и брезент — затвори хората да измрат!

Шокирани, присъствуващите зашепнаха помежду си.

— Зная, че подобно нещо е трудно да се разбере. Работата е там, че в мината има пожар. Ако пуснат вентилатора, въглищата ще продължат да горят, но същевременно някои от галериите ще бъдат очистени от дима и газовете и поне някои от хората ще бъдат спасени. Така че става дума за избор между въглищата и човешкия живот. Престъпникът избра въглищата. Той смята да чака седмица, две седмици, докато пожарът загасне от липсата на кислород. Разбира се, дотогава всички ще бъдат мъртви.

Възцари се мълчание. То бе нарушено от младия Хариган.

— Кой е направил това?

— Той се казва Инъс Картрайт.

— Но какъв е той?

— Когато преди малко ти казах, че търся престъпник, аз малко те подведох, Пърси. Направих го, защото исках да събера мислите си. — Хал замълча. Когато заговори отново, тонът му беше по-рязък и изреченията плющяха като удари от камшик. — Престъпникът, който имам предвид, е главният надзирател на мината: служещ на компанията, облечен във власт от нея. В случая преследват не този, който затвори мината, а човека, който настоява да я отворят. Смятат го за престъпник, защото компанията „Дженеръл фюъл“ не признава нито законите на държавата, нито тези на човечността. Този човек беше принуден да потърси убежище тук, в този вагон, за да спаси живота си от главорезите и гангстерите, които са на служба в компанията!

13

Хал познаваше добре тези хора и знаеше какво въздействие ще има мълнията, която беше посипал над главите им. За тях добрият тон беше най-голямата добродетел и Хал знаеше, че ги засяга. Ако искаше да ги предразположи, макар и малко, трябваше да обясни своето присъствие тук — един бракониер в имението на Хариганови.

— Пърси — продължи той, — ти помниш как се нахвърляше върху мен миналата година в колежа, защото съм слушал „бунтарите“. Схвана го като лична обида. За себе си ти беше убеден, че техните приказки не са верни. Но аз исках да се уверя за себе си и отидох да работя в мината. Видях експлозията, видях как този човек, Джеф Котън, гонеше жените и децата от отвора на шахтата с псувни и юмруци. Заех се да помогна на хората в шахтата, а той ме изхвърли от мината. Каза ми, че ако не си гледам моята работа, може да ми се случи нещо някоя тъмна нощ. Сам виждаш — тази нощ е тъмна!

Хал почака, за да даде възможност на младия Хариган да схване обстановката и да мине към действия. Очевидно младият Хариган още не беше асимилирал достатъчно добре присъствието на минния шериф и на неговия револвер. Хал поде отново:

— Тези хора най-спокойно биха ме убили. Та те само преди малко стреляха по мен. Шерифът още държи револвера в ръката си и ти можеш да усетиш миризмата на барута. Та затова си позволих да нахълтам в твоя вагон, Пърси. Трябваше да спасявам живота си. Моля да ме извиниш.

Една неочаквана възможност за сина на царя на въглищата да покаже великодушието си и той побърза да се възползува от нея.

— Разбира се, Хал. Добре стори, че си дошъл тук. Никой не е упълномощавал нашите служители да се държат по такъв начин, и те положително ще платят за това. — В гласа му звучеше спокойна увереност, напълно в стила на Хариган. При тези думи Джеф Котън и двамата пазачи сякаш се смалиха и увехнаха.

— Благодаря ти, Пърси — рече Хал. — Знаех, че ще кажеш именно това. Съжалявам, че разстроих забавлението ви.

— Няма нищо, Хал. То пък едно забавление…

— Виждаш ли, Пърси, не става дума само за мен, но и за хората в шахтата. Те загиват, всяка минута е фатална. Ще мине най-малко един ден, докато се доберем до тях. Ще трябва да се предприеме нещо веднага.

И Хал отново млъкна и зачака. Паузата стана мъчителна. До този момент гостите гледаха него; сега обърнаха погледи към младия Хариган и той почувствува промяната.

— Не зная какво точно очакваш от мен, Хал. Баща ми е наел компетентни хора, които да вършат работата му, а аз не смятам, че имам достатъчно познания, за да ги уча как да действуват. — Всичко това отново в стила на Хариган, но под втренчения поглед на Хал той омекна. — Какво мога да направя?

— Можеш да наредиш да отворят шахтата и да пуснат вентилатора. Той ще изтегли дима и газовете и спасителните команди ще могат да се спуснат долу.

— Хал, уверявам те, че нямам право да давам подобни нареждания.

— Трябва да си присвоиш това право! Баща ти е в Ню Йорк, служещите на компанията са в леглата си; ти си, който трябва да реши въпроса.

— Но аз не разбирам нищо от тези работи, Хал! Не съм запознат с обстановката, ако не смятам това, което ми разказа. И макар че не се съмнявам в думите ти, всеки може да сбърка в подобна ситуация.

— Ела и виж сам, Пърси! Не искам нищо повече, а работата е съвсем проста: ето влака, локомотивът е под пара, ще ни превключат на линията за Норт Вали и за половин час сме в мината. А там ще те заведа при хора, които разбират; хора, които са прекарали живота си по мините, които много пъти са виждали такива катастрофи и които ще ти кажат истината: че все още има възможност да се спаси животът на много хора и че тази възможност се изпуска умишлено, за да се спестят няколко хиляди долара във въглища, греди и релси.

— Дори и така да е, Хал, нямам никакви пълномощия!

— Ако дойдеш там, само за миг ще ликвидираш бюрокрацията. Тъмни дела вършат надзирателите там.

Стилът на Хариган започна да се огъва под силния натиск на Хал; синът на въглищния цар вече беше само един съвсем обикновен объркан младеж. Но все пак зад него стоеше сила, по-могъща от Хал. Пърси поклати глава:

— Това е работа на стария, Хал. Нямам право да се меся!

В отчаянието си Хал се обърна към другите. Плъзгайки поглед от лице на лице, той го опря на девойката от кориците на списанието, срещна широко отворените кафяви очи.

— Джеси! Какво ще кажеш ти?

Девойката трепна и по лицето й се изписа страдание.

— Какво искаш да кажеш, Хал?

— Кажи му, че трябва да спаси живота на тези хора!

Миговете се сториха цяла вечност на Хал. Изведнъж разбра, че това е изпитание и за двамата. Кафявите очи се наведоха.

— Не разбирам от тези работи, Хал.

— Но, Джеси, аз обясних! Тези мъже и момчета ще умрат от задушаване, за да се спестят малко пари. Нима това не е ясно?

— Откъде мога да зная, Хал?

— Давам ти моята дума, Джеси. Не бих търсил помощта ти, ако не съм сигурен в това, което приказвам.

Тя още се колебаеше. В гласа му затрептя нежна нотка:

— Джеси, скъпа!

Сякаш омагьосана, девойката впери поглед в него. Хал видя как страните и шията й пламнаха от притеснение.

— Джеси, зная — искам твърде много от теб. Никога не си била нетактична спрямо приятелите си. Но помня, че веднъж забрави благоприличието, когато някакъв грубиянин биеше на улицата един стар кон. Не помниш ли как се нахвърли върху него като дива котка! А тук — помисли само, скъпа! — тук измъчват до смърт стари, отрудени добичета, но не коне, а… хора!

Девойката продължаваше да го гледа втренчено и той видя горестта и отчаянието в погледа й. Очите й плувнаха в сълзи, които бавно се застичаха по страните й.

— О, не зная, не зная! — извика тя, скри лице с ръцете си и захълца неудържимо.

14

Последва мъчително мълчание. Погледът на Хал продължи да шари и спря на една дама с прошарени коси, облечена в черна официална рокля и с огърлица от перли на гърдите.

— Мисис Къртис! Зная, вие ще го посъветвате.

Дамата трепна. Що за безгранично нахалство? Тя видя терзанията на Джеси. Но Джеси беше негова годеница. А какви претенции можеше да има Хал към нея!

— Не мога да си позволя да диктувам условия на домакина процеди тя с леден тон.

— Мисис Къртис! Зная, вие ще го посъветвате, бездомни кучета и котки! — Думите бяха на езика му, но Хал навреме ги преглътна. Отново зашари с поглед. Кой друг би могъл да му помогне да стреснат един Хариган?

До мисис Къртис седеше Реджи Портър. В петлицата на смокинга му се мъдреше роза. Хал знаеше каква роля играе тук Реджи — един вид мъжка бавачка, помощник на домакина, поклонник на богатите, утешител на отегчените. Бедният Реджи живееше живота на другите, душата му винаги пърхаше с вълненията на другите, със сплетните, с подготовките на вечеринки и с възпоминанията за отминалите празненства. Душата му винаги се тикаше напред, пресмяташе, претегляше възможностите, коментираше злочестата липса на средства с такт и финес. Хал хвърли бегъл поглед върху това лице; острите черни мустачки бяха щръкнали от възбуда и само за миг Хал разбра с отвращение какво ще стане — в очакване на въпроса Реджи имаше готов отговор, който щеше да увеличи неговия светски влог в семейната банка на Хариганови.

Срещу него седеше Дженевийв Халси: висока, изправена, с физиката на статуя. Напомняше с вида си кръглооката Юнона и човек очакваше от нея величествени емоции; но когато я опознаеше, той откриваше, че тя има ленив ум и се интересува единствено от собствената си личност. Неин съсед по маса беше Боб Крестън — гладко избръснат, червенобуз, пращящ от здраве, с една дума „симпатяга“, който гори от благородното желание да печели купи за своя спортен клуб и да трупа точки за отбора на щатската милиция по спортна стрелба. Веселякът Боб можеше и да се застъпи, поради доброто си сърце, но той беше влюбен в една от братовчедките на Пърси, Бети Гънисън. Тя седеше срещу него и Хал видя как блестят черните й очички, как е стиснала юмручета и прехапала устни до болка. Хал я разбираше — тя беше от рода Хариган и даваше своя дял в общите усилия, чиято цел беше да направят от децата на амбулантния търговец истински водачи на съвременната младеж.

До нея седеше Виви Кас. Тя винаги въртеше разговора около коне, кучета и други неподходящи за момичета работи. Хал беше засягал социални теми в нейно присъствие и веднъж чу нейните възгледи, побрани в едно сбито изречение: „Ако видя човек да се храни с нож, смятам го за мой личен враг!“.

Зад раменете на Виви надничаше лицето на светлоок мъж с жълти мустаци — Бърт Аткинс, циничен и отегчен от светския живот човек. За вестниците той беше именно „светски човек“, а братът на Хал го беше нарекъл „дресиран котарак“. До него беше Дики Еверсън; подобно на Хал и той беше любимец на дамите, но нищо повече. Останалите бяха: Били Харис, син на друг каменовъглен магнат, сестра му Дейзи и Бланш Валмън, чийто баща беше пръв съветник на стария Питър, а брат й беше адвокат и издател на вестник „Стар“ в Педро.

Погледът на Хал продължи да блуждае от лице на лице, а умът му — от личност на личност. Струваше му се, че разгъва някакъв древен ръкопис, панорама на един полузабравен от него свят. Нямаше време за размисъл, но у него остана едно изумително и неочаквано впечатление: някога беше живял в същия този свят и го беше смятал за нещо естествено; беше познавал тези хора, беше се движил между тях и тогава му изглеждаха приятни и любезни, общо взето добри хора. А сега — каква промяна! Те вече не изглеждаха любезни! Дали промяната беше в тях? Или сам Хал беше станал циничен и ги виждаше в тази нова страшна светлина: студени и безучастни като звездите към гибелта на човешки същества, които бяха само на няколко мили от тях!

Погледът на Хал отново спря на лицето на Пърси и той видя, че синът на царя на въглищата е побледнял от гняв.

— Уверявам те, Хал, безсмислено е да продължаваш това. Нямам никакво намерение да позволя да ме принуждават.

Неочаквано Пърси отправи поглед към минния шериф.

— Котън, какво мислиш по този въпрос? Правилно ли преценява обстановката мистър Уорнър?

— Ти знаеш какво може да каже този човек, Пърси! — намеси се Хал.

— Не зная — гласеше отговорът. — Искам да разбера. Е, Котън?

— Той се заблуждава, мистър Хариган. — Тонът на шерифа беше рязък и предизвикателен.

— В какъв смисъл?

— Компанията прави всичко още от самото начало, да отвори шахтата.

— О! — гласът на Пърси прозвуча победоносно. — Коя е причината за забавянето?

— Вентилаторът беше разрушен, наложи се да поискаме нов. Не е лесно да се монтира отново вентилаторът, това не става за час.

Пърси се обърна към Хал:

— Виждаш ли! Ако не друго, има две мнения по въпроса.

— Естествено! — извика Бети Гънисън и черните й очички засвяткаха към Хал. Тя би добавила още нещо, но Хал я прекъсна и пристъпи към домакина.

— Пърси — рече той тихо, — ела, моля те, встрани. Искам да ти кажа нещо насаме.

В гласа на Хал прозвуча лека закана. Той хвърли поглед към другия край на вагона, където стояха само двама келнери негри. Те бързо се оттеглиха, когато младежите тръгнаха към тях. И Хал, останал насаме със сина на въглищния цар, се зае да довърши тази борба.

15

Кал познаваше Пърси Хариган, както се познават състуденти. Пърси не беше брутален като своя мрачен старец; той просто задоволяваше всичките си прищевки, както е с хората, които винаги са имали всичко; беше слаб, както всички други, на които никога не се е налагало да вземат смели решения. Жените в семейството го възпитаваха така, че да бъде член на това, което наричаха „хайлайф“; при това винаги му беше втълпявано колко важна е собствената му личност. В живота на семейството витаеше болезнен спомен — споменът за торбата на амбулантния търговец. И Хал знаеше, че най-важното нещо за Пърси винаги е било да го смятат за истински, неподправен, щедър аристократ. Хал използува при атаката си именно това обстоятелство.

Започна с извинения, като се стремеше да смекчи гнева на другия. Не е възнамерявал да прави подобна сцена, принудили са го тези гангстери, които заплашват живота му. Дяволски страшно е да те гонят посред нощ и да стрелят по теб! Той всъщност загубил самообладание, а с това и малкото добри обноски, които му останали след стажа като помощник-копач. Той сега разбира, че е станал за смях; боже мой, като си помисли как ли е изглеждал!

И Хал огледа мръсните си миньорски дрехи, а сетне и Пърси. Видя, че дотук Пърси е абсолютно съгласен е него — да, Хал е станал за смях, а е орезилил и самия Пърси! Хал ужасно съжалява за последното, но какво да се прави, загазили са вече и е късно да се променят нещата. Случката ще се разчуе, няма начин да я потулят! Наистина Хал може да затисне устата на своя приятел, репортера, Пърси може да стори същото с келнерите, с кондуктора, с шерифа и с гангстерите, но нима човек може да накара всичките си приятели да млъкнат! Та те седмици наред няма да говорят за нищо друго! Тази история ще обиколи Уестърн сити за един ден — тази удивителна, мелодраматична история за помощник-копача в частния вагон на сина на въглищния цар…

— Трябва да разбереш, Пърси — продължи Хал, — подобно нещо остава на човек за цял живот. Докато си жив, всеки ще съди за теб по тази случка.

— Ще опитам да живея с критиката на приятелите си — възрази Пърси, малко в стила на Хариган.

— От теб зависи какво ще се разправя по-нататък — продължи Хал неумолимо. — Дали светът ще каже: той избра доларите или той спаси живота на хората. Слушай, Пърси, нима семейството ти е опряло до тези идиотски долари! Та ти си прахосал повече само за този излет!

Хал млъкна, за да даде възможност на жертвата си да пресметне.

Резултатът от сметките беше въпрос, който би направил чест дори на стария Питър:

— Какво печелиш ти от цялата тази работа?

— Пърси, ти знаеш, че не печеля нищо. Ако не можеш да разбереш тази работа по друг начин, смятай, че имаш работа с безотговорен човек. Преживях толкова ужасни неща, омръзна ми да ме преследват шерифи… Слушай, Пърси, този Котън има шест резки на револвера си, шест човешки живота! Аз съм направо смахнат!

В кафявите очи на Хал се появи такъв блясък, който беше достатъчно безумен да убеди дори и човек с по-силен характер от Пърси Хариган.

— В главата ми има само една мисъл, Пърси — да спася тези миньори! Правиш грешка, ако не разбираш колко отчаян съм. Досега вършех всичко инкогнито — аз съм само Джо Смит, помощник-копач. Ако бях разкрил истинското си име, може би… може би нямаше да ги накарам да отворят шахтата, но поне щях да причиня маса неприятности на компанията „Дженеръл фюъл“. Не го сторих, знаех какъв скандал ще се вдигне, а все пак дължа нещо на баща ми. Но ако видя, че няма друг изход, ако работата опре до смъртта на тези хора, тогава ще плюя на всичко! Кажи това на баща ти; кажи му и това, че се каня да развържа ръцете на Кийтинг и да разтръбя всичко надлъж и нашир — ще разоблича компанията, ще се обърна към губернатора, ако е необходимо, ще наруша обществения ред, за да ме арестуват на улицата… ще направя всичко, за да изкарам фактите наяве. Виждаш ли, Пърси, аз имам факти! Бях там, видях всичко със собствените си очи. Все още ли не разбираш?

Другият не отговори, но личеше, че е разбрал.

— От друга страна, ето как можеш да уредиш работата, ако поискаш. Бил си на излет, когато си разбрал за нещастието; побързал си да отидеш там, наредил си да отворят шахтата и си спасил живота на работниците. Вестниците ще представят всичко именно в тази светлина.

Хал наблюдаваше жертвата си напрегнато, мъчейки се да отгатне хода на мислите му, и разбра, че е сбъркал нещо. Макар и недодялани, Хариганови бяха научили, че не е аристократично човек да бъде оригинален.

— Добре, тогава! — избърза Хал. — Ако искаш, името ти изобщо няма да бъде споменато. Надзирателите в мината държат репортерите в ръцете си и цялата история ще бъде поднесена така, както пожелаеш. Единственото нещо, което ме интересува, е да отидеш горе и да се погрижиш да отворят шахтата. Ще сториш ли това, Пърси?

Хал втренчи поглед в очите на другия. Знаеше, че животът или смъртта на миньорите зависят от едно негово кимване.

— Е, какъв е твоят отговор?

— Хал — извика Пърси, — старият ще ме изяде!

— Добре, но същото се каня да сторя и аз. Как мислиш, кое е за предпочитане?

Мълчание.

— Хайде, Пърси! Тръгвай, за бога! — В гласа на Хал имаше и отчаяние, и закана.

И изведнъж другият отстъпи.

— Добре!

Хал си пое дъх.

— Но внимавай! — добави той. — Като отидем горе, не се оставяй да те мамят! Ще се помъчат да шикалкавят, могат дори да откажат да ти се подчиняват. Но ти не отстъпвай! Защото, виждаш ли, аз ще дойда също, искам тази шахта да бъде отворена и няма да се махна, докато спасителните команди не слязат в нея!

— А дали ще слязат, Хал?

— Дали ще слязат? Какво говориш, човече! Та те само за това приказват, едва не дигнаха бунт! Аз ще сляза с тях, и ти също, Пърси — цялата наша тълпа от безделници! И когато отново се качим горе, вече ще разбираме нещичко от минното дело.

— Добре, с теб съм — рече синът на въглищния цар.

16

Хал така и не разбра какво е говорил Пърси на Картрайт същата нощ. Знаеше само, че когато пристигнаха в мината, Пърси нареди да повикат главния надзирател при него. Половин час по-късно младият Хариган усмихнат обясни на Хал, че последният се е лъгал през цялото време: администрацията на мината правела всичко възможно да монтират час по-скоро вентилатора и веднага след това да отворят шахтата. Работата вече привършвала, вентилаторът щял да заработи след час-два и до сутринта спасителите ще могат вече да влязат в шахтата. Пърси разправи всичко това толкова чистосърдечно, че Хал за момент се усъмни дали Пърси наистина е повярвал на тези приказки. Самият Хал, този път в качеството си на обикновен посетител в мината, трябваше да се преструва, че е повярвал, и така да мине за глупак в очите на служителите от компанията.

Пърси покани Хал и Били Кийтинг да пренощуват във влака, но Хал отказа. Обясни, че е доста изпоцапан, а освен това иска да стане още на разсъмване, та да се спусне в шахтата с първите групи. Пърси му обясни, че главният надзирател възразил категорично по този въпрос — в шахтата щели да слязат само опитни хора, които си знаят работата и могат сами да се пазят. В случая нямало защо да се излага на риск животът на непрофесионалисти.

С риск да се покаже неучтив Хал заяви, че все пак „ще се навърта“ там и ще гледа как отварят шахтата. Освен това в много от потъналите в скръб миньорски домове са се насъбрали жени, изтощени от безсъние; би било добре да им се съобщи радостната новина.

Хал и Кийтинг поеха. Най-напред се отбиха в Рафъртови. Щом ги видя, мисис Рафърти скочи, втренчи поглед в тях и започна гръмогласно да призовава светата дева; тя разсъбуди цялата челяд и малките ревнаха изплашени. Когато се увери, че двамата говорят сериозно, жената хукна да разнесе новината; скоро улиците се изпълниха със забързани хора и край шахтата отново се струпа тълпа.

Оттам двамата отидоха в дома на Джери Минети. От лоялност към Пърси Хал просто преповтори неговите думи, че Картрайт от самото начало възнамерявал да отвори шахтата. Забавно беше да се види ефектът от тези думи на Хал — начинът, по който Джери изгледа Хал! Но време за приказки нямаше, Джери навлече дрехите и тримата забързаха към шахтата.

И наистина група работници вече разковаваха дъските и сваляха брезента. Откакто беше в Норт Вали, Хал никога не беше виждал хората да работят с такова усърдие. Скоро огромният вентилатор се размърда, забуча и накрая засвири на пълни обороти. Огромната тълпа наоколо забоботи и запя в унисон с него.

Трябваше да минат няколко часа, преди да може да се предприеме нещо друго. Хал изведнъж усети, че е капнал от умора. Той и Били се върнаха в дома на Минети, застлаха на пода едно одеяло и се проснаха с въздишки на облекчение. Били скоро захърка, но Хал беше толкова възбуден от всичко преживяно дотогава, че не можа изобщо да заспи.

В главата му нахлу рояк от мисли за външния свят — неговият свят, който умишлено бе пропъдил от мислите си за няколко месеца. Как неочаквано беше принуден отново да си припомни този свят! Това, което той предприе това лято, изглеждаше толкова просто в началото: ще заживее под чуждо име в друга класа, ще опознае нейния начин на живот и мислите, които вълнуват тези хора, а сетне ще се върне в своя свят и ще разказва за удивителните преживявания! Никога не беше допускал възможността, че собственият му свят, светът на Хал Уорнър, ще го открие като Джо Смит, помощник-копача в мината. Чувствуваше се като крадец, който е започнал работата си в тъмна стая и изведнъж тази стая бива обляна в ярка светлина.

Беше се впуснал в това приключение, подготвен да се сблъска с неща, които ще го шокират; знаеше предварително, че някъде ще се наложи да влезе в борба със „системата“. Но никога не беше очаквал да се озове в центъра на класовата борба, оглавил атаката срещу барикадите на своите. Знаеше също, че това не е краят, борбата няма да свърши само с превземането на една барикада! Лежейки сега тук в тъмнината, Хал започна да разбира в какво се е забъркал. Дойде му наум и друго сравнение: видя се като мъж, който е започнал лек флирт на улицата, а на другата сутрин осъмва оженен.

Не че Хал изпитваше някакви угризения за държането си спрямо Пърси. Хал нямаше друг избор. Но той познаваше хората от Норт Вали от десет седмици, а с компанията от влака на Пърси беше живял десетина години. Последните запълниха съзнанието му и Хал почувствува в мрака как те обсаждат крепостта на неговия ум с мислите си за него — независимо от това дали те се изразяваха в подчертана враждебност или в безучастно удивление.

Хал откри тази душевна борба с мислите си за Джеси Артър. Появи му се лицето й — умоляващо, копнеещо. То беше едно от онези съвършени лица, които неотразимо покоряват мъжете. Хал се вгледа отново в кафявите й очи, меки, сияещи, нежни; в устните й, които потрепваха при най-малкото вълнение; в нежната като ябълков цвят кожа, в обсипаната със звезден прах коса! Хал гледаше с цинизъм на собствениците на мини и на пазачите, но досега не му беше хрумвало, че и душата на Джеси може да не е така обаятелна както нейната красота. Беше влюбен в нея, беше и твърде млад, твърде неопитен в любовта, за да разбере, че зад моминската прелест — толкова неподправена и привлекателна — може да се крие неволна, унаследена и инстинктивна жестокост, жестокостта на привилегированите, неумолимостта на светските предразсъдъци. Едва на средна възраст и след много страдания мъжът започва да разбира, че женската прелест — онова изключително, чудодейно съвършенство на очи, зъби, коси, гладката кожа и нежните черти — е продукт на труда и грижите на много поколения и че животът е жестока борба.

Джеси изневери на Хал в критичния за него момент. Но сега, когато преживяваше отново сцената, Хал отсъди, че я е подложил на нечестно изпитание. Той я познаваше и обичаше от детинство и досега не помнеше да е казала или направила нещо, което да не е добро и нежно. Но тя съчувствуваше на онези, които познаваше, си каза Хал; а какви възможности е имала да опознае работниците? Трябва да й предостави такава възможност, трябва просто дори да я застави да разшири мирогледа си! Този процес може да е болезнен за нея, може да помрачи нежните очертания на лицето й, но в крайна сметка ще й бъде от полза.

И така Хал поведе в тъмнината дълъг разговор с любимата, си. Разведе я из каменовъгления район, обясни й разни неща, запозна я с различни хора. Стори същото и с други свои приятели от влака и ги представи на приятелите си от Норт Вали. Хал беше уверен, че някои от тях ще открият общи качества помежду си и сигурно ще се погаждат добре. Например Боб Крестън, който обичаше да пее и да танцува, сигурно ще се заинтересува от Блинки, оперетния ентусиаст в мината. Мисис Къртис, която обичаше котки, положително ще се сприятели със старата мисис Нейгъл, съседката на Минети, която имаше пет котки! Дори Виви Кас, която ненавиждаше мъжете, които се хранят с ножове, сигурно ще побеснее, като види как се хранят пансионерите на Реминицки, но ще бъде очарована от „Италианеца“ — мулето, което дъвчеше тютюн и беше любимец на Хал. Хал с нетърпение чакаше да се зазори, за да започне тези опити за социална хармония.

17

На разсъмване Хал задряма, но бе разбуден от Били Кийтинг, който стана с прозевки, като същевременно ръмжеше и се оплакваше. Хал разбра, че и Били се е поизтерзал през нощта: никога досега, през цялата му кариера като журналист, не беше му попадал под ръка подобен материал; изобщо никой досега не е разполагал с подобен материал — а ето че този материал не трябва да се публикува!

Късно през нощта Картрайт беше повикал репортерите и ги беше осведомил, че компанията най-сетне е успяла да подготви шахтата за отваряне; че младият мистър Хариган е дошъл тук със специален влак, загрижен за съдбата на затрупаните миньори. Разбира се, репортерите могат да пишат за пристигането му в мината, но не бива да „раздуват“ цялата работа и да споменават имената на останалите гости. Естествено, репортерите не научиха, че изгоненият за неподчинение помощник-копач се е оказал синът на Едуард С. Уорнър, каменовъгления магнат.

Ръмеше ситен студен дъжд. Хал взе от Джери едно вехто палто и го облече. Малкият Джери запротестира, че и той иска да излезе с него, и след кратък спор Хал го загъна хубаво в един шал и го метна на рамо. Едва бе разсъмнало, но около отвора на шахтата вече се беше събрало цялото население на миньорското селище. Група спасители със специални маски бяха вече долу да вземат проби от въздуха, така че наближаваше часът, когато всичко щеше да се изясни. Жените чакаха, прегърбили, рамене под мокрите шалове, с бледи напрегнати лица, неспособни да кажат нито дума от напрежение. Противна беше мисълта, че докато потръпваха тук горе от дъжда, техните мъже долу може би издъхваха поради липсата на няколко капки вода.

Спасителите се върнаха и докладваха, че лампите горят на дъното на шахтата; това означаваше, че в шахтата е безопасно да се влезе и без маски, и първата група доброволци се подготви за слизане. През цялата нощ ехтяха чуковете, докато дърводелците сковаваха нова асансьорна клетка. Тя вече беше прикачена към лебедката и хората заеха местата си в нея. Когато лебедката заработи и групата спасители изчезна под земята, огромна въздишка се изтръгна от хилядите гърла, сякаш вятърът застена в боровата гора. Спасителите оставяха горе жени и деца, но нямаше жена, която би спряла мъжа си; толкова здрава беше връзката на солидарност, която спояваше в едно тружениците от двадесет различни нации.

Спускането на асансьора вървеше бавно. Поради опасността от газове и обстоятелството, че клетката беше нова, задържаха асансьора на всеки няколко стъпки, докато подръпването на сигналното въже не гарантираше, че долу всичко е наред. Като стигнат долу, щеше да мине време — никой не можеше да каже колко — докато намерят първите живи миньори. Групата спасители с маски беше видяла трупове около дъното на шахтата, но нямаше никакъв смисъл втората група да се бави сега с тяхното изваждане, те сигурно са загинали още в началото. Хал видя как тълпа жени се скупчи около спасителите с маските и чу как жените ги заразпитваха дали са разпознали труповете. Видя също как Джеф Котън и Бъд Адамс отново започнаха да избутват жените.

Асансьорът се върна, за да свали втората група спасители. Сега вече не беше необходима толкова голяма предпазливост. Лебедката заработи бързо и все нови групи мъже, мълчаливи, с напрегнати лица и с кирки, лостове и лопати в ръцете се спускаха в ужасната паст. Те щяха да се разпръснат из галериите, да пробват пространството пред себе си с рудничните лампи и да търсят преградите, издигнати от затрупаните хора за защита от газовете. Почуквайки по тези прегради, може би щяха да чуят сигналите на останалите оттатък живи хора; или разрушавайки преградите, щяха да намерят зад тях миньори, вече твърде изтощени, за да могат дори да се помръднат, но все пак с някаква искрица живот у тях.

Един след друг слязоха в шахтата приятелите на Хал: големият Джек Дейвид, българинът Ресмак, полякът Кловоски, накрая и Джери Минети. Малкият Джери помаха ръка, кацнал върху рамото на Хал; Роза, която също беше дошла при тях, мълчаливо стискаше ръката на Хал, сякаш самият й живот пропадаше в шахтата. Сетне заслизаха синеокият Тим Рафърти, чийто баща беше долу; черноокото гърче Анди, загубило баща си при подобна катастрофа преди години; Ровета и братовчедът на Джери, шахтният надзирател Кармино. Техните имена се носеха из тълпата като имена на отиващи на бой герои.

18

Оглеждайки се, Хал забеляза и някои от гостите на младия Хариган. Виви Кас стоеше под един чадър с Бърт Аткинс. Недалеч от тях бяха Боб Крестън и Дики Еверсън. Двамата бяха облечени в импрегнирани мушами с качулки и разговаряха с Картрайт — високи младежи с безупречна външност, които редом с измъчените изпоцапани миньори изглеждаха като същества от някакъв друг свят.

Те също видяха Хал и отидоха при него.

— Откъде взе това хлапе? — попита Боб и на розовото му, гладко избръснато лице цъфна усмивка.

— Намерих го — рече Хал, подхвърли малкия Джери нагоре и го смъкна от рамото си.

— Здравей, момченце! — рече Боб.

— Здравейте и вие! — отговори малкият Джери като истински американец. Можеше да излезе на среща на всеки светски човек! — Баща ми слезе в онази клетка — рече той и загледа изотдолу високия непознат с живите си черни очи.

— Наистина ли? А защо не отидеш и ти?

— Баща ми ще ги извади. Той не се плаши от нищо, моят баща!

— Как се казва баща ти?

— Големият Джери.

— Аха! А ти какъв ще станеш, когато пораснеш?

— Ще стана бомбаджия.

— В тази мина?

— Как ли не!

— Защо?

Малкият Джери придоби тайнствен вид.

— Не ща да разправям всичко, което знам. Двамата младежи се разсмяха. Тук могат да понаучат нещичко!

— Може би ще се върнеш в родината си? — намеси се Дики Еверсън.

— Не, сър! — отсече малкият Джери. — Аз съм американец.

— Може някой ден да станеш президент.

— Точно това казва и баща ми — отговори хлапакът. — Президент на миньорски профсъюз.

Двамата пак се разсмяха, но Роза задърпа нервно детето за ръкава и му зашепна нещо. Разправят ли се такива неща на непознати хора, които са така тайнствени и имат вид на богаташи!

— Това е мисис Минети, майката на малкия Джери — рече Хал, за да я успокои.

— Приятно ни е, мисис Минети. — Младежите свалиха шапки с галантни поклони. Те я заоглеждаха, защото Роза беше доста хубавичка, а тя, пламнала от стеснение, измърмори нещо в отговор. Беше доста объркана — за пръв път през живота си получаваше поклони.

Пък и тези тук говореха с Джо Смит като със стар приятел и го наричаха с някакво странно име! Черните италиански очи загледаха Хал въпросително и той почувствува как се изчервява. Да те разкрият в Норт Вали беше също тъй неловко, както и в Уестърн сити.

Мъжете заговориха за спасителните работи и за това как вървят те според разказаното им от Картрайт. Пожарът възникнал в една от главните галерии, обхванал крепежа и бързо се разпространявал, подхранван от въздушната струя от вентилатора. Няма почти никакви изгледи да спасят някого в тази част на мината, но в изгорелите вече галерии спасителите ще се опитат да преодолеят горещината и дима. Те знаят, че вероятността от срутване в тези участъци на мината е голяма, но знаят също и тава, че и преди експлозията по тези места са работили хора.

— Трябва да призная; куражлии хора са! — отбеляза Дики.

Група жени и деца се насъбраха около тях да слушат. Мъчителната неизвестност и жаждата за новини бяха надвили вродената им стеснителност. Приличаха на жени по време на война, които се вслушват в далечния тътен на оръдията и чакат пристигането на ранените. Хал забеляза, че Боб и Дики от време на време хвърляха поглед към заобикалящите ги лица; започнаха да се влияят от общото настроение, а това беше част от замисъла на Хал.

— Другите ще дойдат ли? — попита той.

— Не зная — рече Боб. — Предполагам, че закусват. Време е и ние да вървим.

— Няма ли да дойдеш с нас? — предложи Дики.

— Не, благодаря — отговори Хал. — Ще остана с детето. — И той стисна ръката на малкия Джери. — Но кажете на другите да дойдат. Някои неща ще ги заинтересуват.

— Добре — отвърнаха двамата и тръгнаха.

19

След като реши, че е дал достатъчно време на компанията във влака да закуси, Хал се упъти към влака и придума прислужника да съобщи за идването му на Пърси Хариган. Хал се надяваше да убеди Пърси да разгледа селището, без непременно да бъде съпровождан от човек на компанията, но разбра със съжаление, че след два часа гостите си тръгват.

— Но ти още не си видял нищо! — запротестира Хал.

— Няма да ни пуснат в мината — отговори Пърси. — А какво друго да правим тук?

— Исках да поговориш с хората, да понаучиш нещо за условията тук. Не бива да изпускаш този удобен случай, Пърси!

— Разбирам те, Хал, но и ти трябва да разбереш, че сега моментът е неподходящ. Придружават ме толкова много хора и нямам никакво право да ги карам да чакат.

— Но нали и те могат да научат тук нещо, Пърси?

— Сега вали — гласеше отговорът, — а на дамите едва ли ще е приятно да стоят в тълпата и да гледат как вадят труповете от шахтата.

Хал прие упрека. Да, беше загрубял, откакто дойде в Норт Вали, беше загубил онзи финес на чувствата, онова интуитивно разбиране на психологията на дамите, което положително би проявил преди известно време. Катастрофата го беше възбудила, той я схващаше като нещо лично и беше забравил факта, че за дамите от компанията на Хариган тази катастрофа и всички подробности около нея бяха просто нещо отблъскващо и отвратително. Ако тези хора излезеха под дъжда и в калта на миньорското селище да разглеждат около себе си, щяха да изпитват чувството, че проявяват не човешко състрадание, а празно любопитство. Само ще се тормозят напразно от открилите се пред тях гледки, а между другото подобна публична изява не би била от най-приятните. А ако става дума да изкажат съчувствия на вдовиците и сираците — та нали последните бяха предимно чужденци, които не разбираха нито дума от това, което им се говори, натрапеното присъствие на хора от един непознат за тях свят по-скоро би увеличило мъката им, отколкото да им помогне.

Цивилизованото общество имаше своя система за изразяване на съчувствия. Тук случайно присъствуваше някой, който разбираше тази система. Пърси уведоми Хал, че мисис Къртис вече е предприела нещо: открила подписка и само за няколко минути събрала над хиляда долара. Сумата ще бъде изпратена с чек на Червения кръст, чиито служители знаят как да я разпределят между пострадалите. Гостите на Пърси смятаха, че по този начин са постъпили правилно и са проявили необходимия такт и вече могат да си тръгнат с чиста съвест.

— Светът не може да спре заради някаква катастрофа в мината — обобщи младият Хариган. — Хората имат задължения и трябва да ги изпълняват.

И той продължи да обяснява какви са тези задължения. Сам той трябва да присъствува тази вечер на някаква вечеря и се съмнява дали ще успее да отиде навреме. Бърт Аткинс бил канен на партия билярд, а мисис Къртис трябва да присъствува на заседание на ръководството на един женски клуб. Освен това, днес се пада последният петък от месеца — нима Хал е забравил какво значи това?

Само след миг Хал си спомни — младежката вечер в извънградския клуб! И пред очите му изникна старинната бяла сграда на клуба, кацнала на планинския склон. Чу звуците на оркестъра, които долитаха през широко разтворените врати и прозорци. Видя на дансинга младите дами от компанията на Пърси — между тях и Джеси, неговата любима! — във вечерен тоалет; парфюми, цветове, музика. Те ще бъбрят и ще се смеят, ще флиртуват и ще сплетничат една срещу друга в борбата за определяне на първата дама на вечерта… А тук, в Норт Вали, хълцащите вдовици ще притискат в обятията си обезобразените трупове на своите мъже. Колко нелепо и противно беше всичко това! И каква прилика с описаните в литературата сцени от навечерието на женската революция!

20

Пърси настояваше Хал да замине с компанията. Отначало само намекна тактично за това, но когато Хал не разбра намека, Пърси започна да настоява с раздразнение. Шахтата е отворена вече — какво повече иска Хал? Когато Хал заяви, че Картрайт би могъл да я затвори отново, Пърси му довери, че сега всичко било в ръцете на баща му. Предишната вечер главният надзирател му изпратил дълга телеграма и чакал отговор всеки момент. Каквито и да са нарежданията в телеграмата отговор, той ще ги изпълни.

Лицето на Хал се помрачи, но той се насили да запази учтив тон.

— Ако баща ти нареди нещо, което ще попречи на спасяването на миньорите, Пърси, аз ще се боря с него, разбираш ли?

— А как ще се бориш с него?

— С единственото оръжие, с което разполагам — гласността.

— Искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа това, което вече знаеш: ще развържа ръцете на Били Кийтинг да раздуха надлъж и нашир цялата история.

— Ей богу! — извика младият Хариган. — Трябва да ти кажа, че ще бъде страшно подло от твоя страна! Обеща да не правиш нищо, ако дойда тук и наредя да отворят шахтата!

— Каква полза има от отварянето на шахтата ако я затворят пак, преди да са извадили хората? — Хал помълча, сетне продължи с искреното желание да се извини. — Пърси, недей да смяташ, че не схващам деликатността на положението. Зная, че сигурно ти изглеждам мерзавец — дори по-голям, отколкото сметна за необходимо да ми намекнеш. Въпреки нашите кавги в университета, аз те смятах за приятел. Сега мога само да те уверя, че никога не съм възнамерявал да изпадам в положение като сегашното.

— Добре, а защо по дяволите избра да дойдеш точно тук? Знаеше, че тази мина е собственост на приятел.

— Та нали това беше спорният въпрос между нас, Пърси. Забрави ли нашите спорове? Мъчех се да те убедя какво значи ти и аз да притежаваме нещата, от които другите хора изкарват прехраната си. Аз твърдях, че не познаваме условията, при които се експлоатират нашите мини, че ние сме банда паразити и безделници. Ти ми се присмиваше, наричаше ме мърморко, анархист, твърдеше, че гълтам всичко, което ми поднасят размирниците. И аз си казах: „Ще отида в една от мините на Пърси! А после, когато се опита да спори отново с мен, ще го хвана натясно!“. Ето как почна всичко, като шега. Но сетне се забърках в разни работи. Не искам да бъда неприятен, но няма що-годе нормален човек, който може да седи тук повече от седмица, без да поиска да се бори! Затова искам да останеш тук — ти трябва да останеш, да срещнеш някои хора и сам да разбереш обстановката.

— Да, но не мога да остана — отвърна студено другият. — И мога да ти кажа само това, че бих предпочел да отидеш другаде да се занимаваш с твоята социология.

— А къде да отида, Пърси? Всичко е частна собственост, а ако собствеността е голяма, почти сигурно е, че собственикът ще е някой, когото познаваме.

— Ако ме питаш мен, би могъл да започнеш с каменовъглените мини на компанията „Уорнър“ — отбеляза Пърси.

Хал се разсмя:

— Можеш да си сигурен, че помислих и за това, Пърси. Но виж как стоят нещата — ако исках да постигна целта си, никой не трябваше да ме познава. А в канцеларията на баща ми съм срещал някои от главните надзиратели, и знаех, че ще ме познаят. Ето защо трябваше да отида в някои други мини.

— Какъв късмет, за компанията „Уорнър“! — отговори хапливо Пърси.

— Позволи ми да ти кажа, че не възнамерявам да оставя за дълго компанията „Уорнър“ извън моята социология заяви Хал сериозно.

— Добре — отвърна другият. — На връщане минаваме покрай една от мините на тази компания и нищо не би ме зарадвало повече от това да спра влака и да се отърва от теб!

21

Хал отиде в салон-вагона. Мисис Къртис и Реджи Портър играеха бридж с Дженевийв Халси и младия Еверсън. Боб Крестън бъбреше с Бети Гънисън и вероятно й разказваше какво бе видял вън. Бърт Аткинс преглеждаше сутрешния вестник и се прозяваше. Хал отмина нататък, търсейки Джеси Артър. Намери я в едно от купетата на вагона; тя гледаше през прозореца, по който барабанеше проливен дъжд, и се запознаваше с каменовъгления район по единствения начин, достъпен за млади дами от нейното общество.

Очакваше да я завари в лошо настроение и беше готов да се извини. Но когато срещна тъжния й поглед, не знаеше откъде да започне. Помъчи се да говори равнодушно — чул, че тя си тръгва скоро. Но тя го хвана за ръката и извика:

— Хал, ти също ще тръгнеш с нас!

Той помълча за миг, сетне приседна край нея.

— Наистина ли те накарах да страдаш толкова много, Джеси?

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— А нима не знаеше, че ме караш да страдам? Аз съм гостенка на Пърси, а ти си седнал да ми задаваш такива въпроси! Какво можех да кажа? Нима аз съм тази, която ще каже как мистър Хариган би трябвало да върши работата си?

— Да, скъпа — рече смирено Хал. — Може би не трябваше да те вмъквам в тези неща. Но всичко беше толкова объркано и толкова неочаквано. Не можеш ли да разбереш това и да ми простиш? Всичко завърши така добре!

Но тя не беше на същото мнение.

— Първо, това, че си тук в такова окаяно състояние! А аз да мисля, че си на лов за диви кози в Мексико!

Той не можа да не се разсмее, но Джеси не пожела дори да се усмихне.

— И после — да набъркаш в тази каша и нашата любов, да я разголиш пред всички!

— Нима това е толкова страшно, Джеси?

Тя го изгледа учудено. Как можеше той, Хал Уорнър, да направи такова нещо и дори да не разбира колко ужасно е постъпил! Да я изправи пред такъв избор: да престъпи законите на любовта, или да наруши нормите на доброто възпитание! Боже мой, та всичко бе равносилно на публичен скандал, целият град ще заговори за това! И като си помисли човек само колко неловко е всичко това!

— Но, скъпа! — възкликна Хал. — Помъчи се да вникнеш в същността на нещата… помисли само за онези хора в шахтата. Ти наистина трябва да разбереш!

Тя го изгледа и забеляза суровите бръчки, които се бяха появили по младоликото му лице. Долови също сподавената болка в гласа му. Хал изглеждаше бледен и изнурен, дрехите му бяха мръсни, косата разчорлена, лицето зле измито. Видът му бе страшен — сякаш се връщаше от война.

— Послушай ме, Джеси — помоли я той. — Искам да знаеш тези неща. Ако искаш някога да бъдем щастливи, постарай се да вървиш с мен. Затова се зарадвах, че си тук, че ще имаш възможност да видиш всичко със собствените си очи. Моля те, не си тръгвай, преди да си видяла.

— Но аз трябва да си тръгна, Хал. Не мога да искам от Пърси Хариган да останем и да притесним останалите.

— Можеш да останеш и без него. Помоли някоя от дамите да остане с теб.

Тя го изгледа слисано:

— Боже мой, Хал! Що за предложение!

— Защо?

— Та помисли само как би изглеждало всичко това!

— Нямам време за подобни преценки, скъпа…

Тя го прекъсна:

— Помисли какво би казала мама?

— Тя не би одобрила, зная…

— Тя ще побеснее! И никога няма да прости и на двама ни, няма да прости и на този, който остане с мен. А какво би казал Пърси, щом аз, неговата гостенка, оставам да шпионирам него и баща му? Не виждаш ли колко абсурдно е всичко това?

Да, Хал виждаше. Но той беше въстанал срещу всички условности на нейния свят и тя смяташе това поведение на Хал за лудост. Тя стисна ръката му и зарони сълзи.

— Хал! — извика тя. — Не мога да те оставя на това ужасно място! Заприличал си на смъртник… на плашило дори! Иди облечи някакви свестни дрехи и тръгвай с нас.

Хал поклати глава:

— Невъзможно е, Джеси.

— Защо?

— Защото трябва да изпълня дълга си тук. Не разбираш ли, скъпа? Цял живот живея от труда на миньорите, а досега не съм си направил труда да отида при тях, да видя откъде идват моите пари.

— Хал! Но това не са твоите работници, те са на мистър Хариган.

— Да, но то е същото. Те се бъхтят, ние живеем от техния труд и смятаме всичко това съвсем в реда на нещата.

— А какво може да стори човек, Хал?

— Ако не друго, поне да разбере тези неща. А виждаш, че в случая постигнах нещо — шахтата е отворена.

— Хал, не те разбирам. Станал си толкова циничен, не вярваш вече на никого! Ти си твърдо убеден, че служителите са искали да убият собствените си работници. Та нима мистър Хариган ще позволи да експлоатират мините му по този начин!

— Говориш за мистър Хариган, Джеси? Да, той разнася дискоса в църквата Сейнт Джорд! Това е единственото място, където си го виждала, и това е всичко, което знаеш за него.

— Зная това, което казват другите, Хал. Татко го познава, познават го и моите братя… да, познава го и собственият ти брат! Кажи сега, Едуард би ли одобрил това, което правиш?

— Боя се, че няма да одобри, скъпа.

— А ти се опълчваш срещу тях, срещу всички твои познати. Разумно ли е да смяташ, че всички възрастни хора грешат, а само ти си прав? Нима не допускаш дори, че ти си този, който бърка? Помисли си, Хал… искрено, заради мен!

Тя го гледаше умолително. Той се наведе и взе ръката й.

— Джеси — каза той и гласът му затрепери леко, — зная, че потискат тези работници; зная го, защото бях един от тях. Зная също, че виновни за това са хора като Питър Хариган и дори собственият ми брат! Някой трябва да им излезе насреща, трябва да ги накара да прогледнат. Ето какво научих през това лято, ето каква работа ме чака!

Широко отворените хубави очи се втренчиха в него; въпреки протестите и страха си, тя тръпнеше от страхопочитание пред този безумец, когото обичаше.

— Те ще те убият! — проплака тя.

— Не, скъпа моя, нека това не те тревожи; мисля, че няма да ме убият.

— Но те стреляха по теб!

— Не, те стреляха по Джо Смит, някакъв си помощник-копач. Никога няма да стрелят по сина на един милионер — не в Америка, Джеси.

— През някоя тъмна нощ.

— Успокой се — рече Хал. — Оплетох Пърси в тази работа и това е известно на всички. Няма начин да ме убият, без да се разчуе цялата история… Така че тук за мен е толкова безопасно, колкото и в леглото ми у дома.

22

У Хал все още витаеше мисълта, че Джеси трябва да бъде научена на някои неща, независимо дали иска или не. Влакът щеше да отпътува чак след два часа и Хал се замисли как най-добре да оползотвори това ценно време. Спомни си, че Роза Минети се е върнала у дома си, за да се грижи за бебето. И изведнъж видя Джеси в тази къщурка. Роза беше мила и добра, а малкият Джери положително щеше да спечели сърцето на Джеси.

— Скъпа — рече той, бих искал да се поразходим.

— Но нали вали, Хал!

— Какво от това, че ще развалиш една от роклите си, имаш толкова много!

— Нямах предвид това…

— Много бих искал да дойдеш.

— Не ми е удобно, Хал; аз съм гостенка на Пърси и може да не му е приятно.

— Ще го попитам дали има нещо против да се поразходиш — заяви Хал с престорена важност.

— Не, не! Така ще бъде още по-лошо! — Джеси нямаше никакво чувство за хумор в подобни случаи.

— Виви Кас беше навън, някои от другите излизат сега. Пърси не повдигна никакви възражения.

— Зная, Хал. Но той знае, че при тях всичко е наред.

Хал се разсмя.

— Хайде, Джеси! Пърси няма да те държи отговорна за моите грехове. Предстои ти дълго пътуване с влака и малко чист въздух ще ти бъде от полза.

Тя разбра, че трябва да отстъпи, ако иска да запази поне част от влиянието си върху него.

— Добре — рече тя смирено, изчезна и не след дълго се появи отново. Гъст воал падаше над лицето й, за да го прикрива от любопитните очи на репортерите. Джеси беше облякла мушама, на краката си имаше ботинки, а в ръката чадър — солидна защита срещу дъжда. Двамата се прокраднаха навън, чувствувайки се като двойка престъпници.

Заобиколиха струпаната около отвора на шахтата тълпа и стигнаха разкаляния, непавиран район на селището, където живееха италианците. Хал я държеше за ръка и ловко я превеждаше през миниатюрните блата и реки. Тръпнеше от удоволствие, че тя е с него, че вижда прелестното лице и слуша любимия глас. Неведнъж в мислите си я виждаше тук, при него, разказваше й за преживяното от него!

Сега Хал пак й разказваше: за семейство Минети, за първата му среща с големия и малкия Джери на улицата, за това как го бяха приели в дома си, а сетне от страх го бяха оставили да си отиде. Разправи й историята с контрольора, започна да разправя как Джеф Котън го беше арестувал, но вече бяха стигнали до дома на Минети и страшният разказ остана недовършен.

Отвори им малкият Джери. Бузите му бяха щедро наплескани с остатъци от закуската. Хлапакът зазяпа слисан тайнствената забулена фигура. Вътре завариха Роза да кърми бебето, седнала на един стол. Тя стана объркано, но не смееше да обърне гръб на гостите; мъчейки се да прикрие гърдата си, тя стоеше пред тях зачервена, прелестна, почти като момиче.

Хал представи Джеси като своя стара позната, която пожелала да се запознае с новите му приятели. Джеси отхвърли воала и приседна. Изпълнявайки нареждането на майка си, малкият Джери избърса лицето си и застана така, че да може добре да наблюдава чудно хубавото видение.

— Разправях на мис Артър какви грижи полагаше ти за мен — обясни Хал на Роза. — Тя пожела да дойде и да ти благодари за това.

— Да — добави любезно Джеси. — Аз съм признателна на всеки, който е добър с Хал.

Роза измънка нещо в отговор, но малкият Джери се намеси със звънливото си гласче:

— А защо го наричаш Хал? Той се казва Джо!

— Ш-ш-т! — нареди му Роза, но Хал и Джеси се разсмяха и това продължи американизирането на малкия Джери.

— Имам много имена — обясни Хал. — Когато бях хлапак като теб, наричаха ме Хал.

— Че тя оттогава ли те знае? — позаинтересува се хлапакът.

— Разбира се.

— Тя ли е гаджето ти?

Роза смутено се засмя, а Джеси се изчерви и стана прелестна. Тя долови смътно социалната разлика: хората тук приемаха като нещо естествено съществуването на „гаджета“ и не криеха интереса си към тази страна на живота.

— Само че това е тайна — предупреди го Хал. — Не ни издавай!

— Знам да пазя тайни — рече малкият Джери. Сетне снижи глас и добави: — Трябва да пазиш тайни, щом работиш в Норт Вали.

— Разбира се — потвърди Хал.

— Баща ми е социалист — продължи хлапакът, обръщайки се към Джеси. Сетне, един вид „от дума на дума“: — Баща ми е бомбаджия.

— Какво е това бомбаджия? — попита Джеси, за да се покаже общителна.

— Господи! — възкликна малкият Джери. — Ама ти нищо ли не разбираш от миньорство?

— Не — призна Джеси. — Обясни ми.

— Без бомбаджията няма никакви въглища — заяви малкият Джери. — Бомбаджията трябва също да е добър, а то иначе може да вдигне мината във въздуха. Баща ми е най-добрият бомбаджия тук.

— Какво прави той?

— Ами, имат една бургия — дълга, дълга, ето толкова, колкото цялата стая, въртят я и пробиват дупки във въглищата. Понякога пробиват дупките и с машини, само че ние не харесваме тези машини, щото вземат работата на хората. Като пробият дупките, идва бомбаджията и възпламенява барута. Трябва един такъв — и тук малкият Джери изговори бавно и много грижливо всяка сричка — спе-ци-а-лен барут, дето не дава пламък. Трябва също да знаеш точно колко барут да сложиш в дупката. Ако сложиш много, раздробяваш въглищата и миньорът вдига олелия. Сложиш малко, за него остава много работа и той пак вдига олелия. Та трябва да имаш добър бомбаджия.

Джеси изгледа Хал и той прочете в погледа й както слисване, така и неподправен интерес. Той прецени, че разказът на хлапака дава добра възможност на Джеси да поразшири познанията си, и предразположи малкия Джери да разкаже и други неща от миньорския живот: за това как мерят вагонетките ексик, за извънредната работа, за подкупването на надзирателите и шерифите, за лавките и пансионите на компанията, за агитаторите социалисти и за профсъюзните организатори. Малкият Джери разкриваше чистосърдечно тайните на каменовъгления район.

— Ти можеш да знаеш тези неща — отбеляза той сериозно. — Ти си момичето на Джо!

— Ах, ти, херувимче такова! — възкликна Джеси.

— Какво е това херувимче? — позаинтересува се малкият Джери.

23

Така времето затече приятно. Въпреки ужасните си ругатни, малкият италиански хлапак покори изцяло сърцето на Джеси. Хал забеляза това и се зарадва от успеха на този опит за социална хармония. Ако можеше да разчете мислите на Джеси, щеше да разбере, че въпреки неподправения й възторг от детето, в нея се таи сдържаността, породена от нейните предразсъдъци, инстинктивната жестокост на привилегированите класи. Да, днес това хлапе от мината е ангелче, но когато стане голям? Ще израсте грозен, с грубовата външност. След десетина години човек няма да може да го различи от останалите недодялани, мръсни мъже в селището. Фактът, че хората от простолюдието с течение на годините погрозняват, беше доказателство за Джеси, че те неизменно отстъпват по всички показатели на стоящите по-горе от тях. Според нея, Хал напразно прахосваше време и сили в стремежа си да направи от тях нещо, а природата очевидно не беше им отредила по-добра участ! Тя реши да обясни това на Хал на връщане към влака. Разбираше добре, че той я доведе тук да я просвети; както и всички други хора по света, тя възнегодува срещу това принудително просвещение и не губеше надежда, че ролите могат да се сменят и тя да се заеме с просвещението на Хал.

Скоро Роза свърши кърменето на бебето и Джеси подхвърли нещо за черните му очички. Тази тема заличи стеснителността на майката и двете забъбриха приятелски. Ненадейно някакъв шум отвън ги сепна и всички станаха. Отвън долиташе женски глъч. Хал и Роза изтичаха към вратата. Този ден нервите на всички бяха изопнати в очакване на новини от шахтата. Хал отвори вратата.

— Какво става? — попита той хората отвън. Някакъв женски глас отговори:

— Намерили са Рафърти!

— Жив?

— Никой не знае още.

— Къде?

— В седемнадесети забой. Всичко единайсет души — между тях Рафърти, младият Фланагън, шведът Йохансон. Разправят, полумъртви били, не могли да говорят. Не пускат никого при тях…

Намесиха се и други гласове. Но онзи, който отговаряше на Хал, беше някак си по-различен от другите: мек, плътен глас, несъмнено ирландски, който привлече вниманието на Джеси.

— … Отнесоха ги в теглилнята, жените искат да узнаят нещо за мъжете си, но не им казват нищо. Прогонват ги оттам като кучета!

Няколко жени отвън заплакаха. Хал излезе и след малко се върна отново, като подкрепяше една девойка, облечена с поизбеляла синя басмена рокля и с огненочервена коса. Тя изглеждаше полуприпаднала и повтаряше непрекъснато: „Това е ужасно, ужасно“. Хал я придружи до един стол, тя се отпусна в него, скри лице в ръцете си, захълца и заговори несвързано.

Джеси стоеше и гледаше девойката. Тя чувствуваше до каква степен е развълнувана девойката и до известна степен това вълнение се предаде и на нея; но същевременно нещо в Джеси се бунтуваше. Тя не искаше да бъде тревожена от подобни неща, за които не беше в състояние да помогне. Разбира се, тези нещастници страдаха — но какъв непоносим шум вдигаше това бедно същество! Във вълнението на бедното същество се долавяше и ярост, Джеси я почувствува и още повече се разбунтува. Схвана я като лично предизвикателство, нещо като необузданите социални изблици на Хал, които толкова я объркваха и разстройваха.

— Прогонват жените като кучета! — повтаряше девойката.

— Мери — каза Хал, мъчейки се да я успокои, — лекарите ще направят всичко възможно. Жените не бива да се тълпят там сега и да пречат!

— Може и така да е, но не е само това, Джо, ти знаеш. Отдолу изнасят и трупове, някои от тях са намерени на мястото на експлозията, разкъсани на парчета. И не дават на никого да ги види. За да не се пречи на лекарите ли? Не, не е това! За да могат после да лъжат за броя на убитите! За да припишат по четири-пет крака на всеки убит! Ето това вбесява жените! Видях как мисис Замбони се опитваше да влезе в бараката. Пийт Ханън я сграбчи за гърдите и я изблъска навън. „Искам мъжа си!“, пищеше тя. „Ха, за какво ли ти е, та той е целият на парчета!“ „Искам парчетата!“ „За какво са ти? Ще ги ядеш ли?“

Дори и от Джеси се изтръгна вик на ужас. А девойката отново скри лице в ръцете си и захълца неудържимо. Хал сложи нежно ръка върху нейната.

— Мери — заутешава я той, — всичко не е толкова лошо, та нали все пак изваждат хората.

— Отгде да знае човек какво правят! Та те може и да затварят някои от галериите сега! Това е най-ужасното — никой не знае какво става! Само да беше чул писъците на бедната мисис Рафърти! Джо, пронизаха ме като нож. Помисли само — изнесоха го преди половин час, а бедничката още не знае дали е жив.

24

Хал постоя замислен няколко минути. Беше изненадан, че могат да стават подобни неща, докато влакът на Пърси Хариган беше още в селището. Помисли дали да отиде при Пърси или ще е достатъчен само някакъв намек пред Котън или Картрайт.

— Мери — заговори той спокойно, — няма защо да се измъчваш толкова много. Ще се застъпим да се отнасят по-внимателно с жените, уверявам те.

Но тя продължи да хълца.

— Какво можеш да направиш? Те правят каквото си искат!

— Не — рече Хал. — Сега има известна разлика. Повярвай ми, ще уредя нещо. Ще ида да поговоря с Джеф Котън.

Той тръгна към вратата, но един вик го спря.

— Хал! — Това беше Джеси, която той почти забрави в гнева си срещу надзирателите.

Той се обърна и я погледна, сетне погледна към Мери — видя как тя свали ръце от мокрото си от сълзи лице и как тъжният израз на лицето й се смени с удивление.

— Хал!

— Прощавай — бързо рече той. — Мис Бърк, това е моята приятелка, мис Артър. — Сетне, не съвсем сигурен дали ги е запознал както трябва, добави: — Джеси, това е моята приятелка, Мери.

Доброто възпитание на Джеси не я подвеждаше при никакви обстоятелства.

— Мис Бърк — рече тя и се усмихна учтиво. Но Мери не отговори нищо и лицето й запази напрегнатия израз.

В първоначалното си възбуждение тя почти не забеляза тази непозната. Но сега се взираше в нея и започваше да се досеща. Пред нея стоеше красиво момиче с онзи вид красота, която е немислима в един каменовъглен район; сдържана, но подчертано елегантна — дори в простата мушама и ботинките. Мери бе свикнала със скъпите тоалети на мисис О’Калахън, но тук виждаше нов вид елегантност, неуловима и подкупваща, някак си несъзнателна. И това момиче предявяваше някакви претенции към Джо Смит, помощник-копача! Наричаше го с някакво име, което беше неизвестно досега на неговите приятели в Норт Вали. Нямаше нужда малкият Джери да се обажда — Мери инстинктивно схвана за миг, че пред нея е „другото момиче“.

Мери почувствува внезапно и с болезнена острота колко окърпена и мръсна е синята й басмена рокля, колко големи и загрубели са ръцете й, колко неугледни са обувките й с подкривените токове и почти разръфаните предници. Но у Джеси също заработи женският инстинкт: тя също виждаше пред себе си хубаво момиче с онзи вид хубост, която тя не харесваше, но не можеше да отрече — хубостта на крепкото здраве, на бликащата жизнена сила. Джеси беше наясно със собствената си прелест, защото бе научена грижливо да я пази. Тя не пропусна да забележи също недостатъците на другото момиче — окърпената мръсна рокля, големите загрубели ръце, разкривените обувки. Но дори и така, тя разбра, че „Червената Мери“ притежава качество, което тя нямаше — край тази дива роза на каменовъгления басейн, тя, Джеси Артър, сигурно изглеждаше като градинско цвете, нежно и безцветно.

Видя как Хал сложи ръка върху ръката на Мери, чу разговора помежду им. Тя го наричаше Джо! И внезапен страх стегна сърцето на Джеси.

Като много други девойки, получили изтънчено възпитание, и Джеси Артър знаеше повече, отколкото признаваше дори и пред самата себе си. Знаеше достатъчно, за да разбере, че заможните и непритеснени от живота млади хора невинаги са светци и аскети.

Често бе чувала също приказките, че онези жени от простолюдието „нямат никакъв морал“. Какво ли точно означават тези приказки? Как би се държала девойка като Мери Бърк — жизнена и емоционална, недоволна от съдбата си — спрямо един начетен и привлекателен мъж като Хал? Разбира се, ще го пожелае; няма такава жена, която да го познава и да не го желае. И ще се опита да го открадне от неговите приятели, от неговия свят, от щастливото и безгрижно бъдеще, което му принадлежи по право. Тя ще има власт над него — тъмна и страшна власт, тайнствена и затова още по-ужасна за Джеси. Възможно ли е тази власт да се окаже по-силна дори от мръсната басмена рокля, от големите загрубели ръце и от разкривените обувки?

Тези мисли, описани с толкова много думи, минаха само за миг, интуитивно, през ума на Джеси. Тя изведнъж разбра непонятното — че Хал може да зареже приятели, дом и бъдеще и да дойде и да заживее сред тази нищета и страдания! Прозря вековната драма в душата на човека, борбата между силите на доброто и злото за тази душа, и видя себе си като олицетворение на рая, а тази „Червена Мери“ беше адът.

Джеси погледна Хал. Той изглеждаше толкова прекрасен и предан. Лицето му беше открито, той въплъщаваше самата честност. Не, не можеше да повярва, че той може да се поддаде на подобно обаяние! Ако беше така, никога не би я довел в този дом, никога не би рискувал среща между двете. Не, но той може би се бореше с изкушението, може би вече беше попаднал в неговите мрежи и само смътно долавяше това. Той беше мъж, значи заслепен; беше мечтател и именно от него можеше да се очаква да идеализира това момиче, да го смята за наивно и простодушно, за лишено от всякакви хитрини! Джеси бе дошла тъкмо навреме да го спаси. И тя ще се бори и ще използува по-тънки хитрости от хитрините на някаква си миньорска уличница.

25

У Джеси Артър се надигна онова инстинктивно аз, плод на наследствената жестокост, за което Хал си нямаше и понятие. Тя се сви в черупката си и в гласа й прозвуча спокойна надменност:

— Хал, ела тук, моля те.

Той приближи. Тя почака, докато дойде съвсем близо до нея, сетне каза:

— Забрави ли, че трябва да ме върнеш до влака?

— Не можеш ли да дойдеш с мен за няколко минутки? — помоли я той. — Това би направило толкова добро впечатление.

— Не мога да отида сред тази тълпа — отговори тя. Гласът й изведнъж затрепери и прелестните й кафяви очи плувнаха в сълзи. — Не разбираш ли, Хал, че не бих понесла такива ужасни гледки? Това бедно създание, то е свикнало с тях, закоравяло е. Но аз… аз… О, отведи ме, отведи ме, скъпи Хал!

Този женски зов за закрила долетя с познато ехо до съзнанието на Хал. Той не се размисли, а инстинктивно се трогна от него. Да, беше изложил на страдания любимата си! Беше сторил това за нейно добро, но дори и така, това бе жестоко.

Хал стоеше близо до нея и видя как от очите й струеше любов, видя сълзите и затрептялата чувствителна брадичка. Тя се олюля, той я прегърна — и там, пред очите на всички, тя му позволи да я притисне до себе си, докато тя хълцаше и му изплакваше мъката си. Досега се свенеше от милувки, контролирана и напътствувана от опитната си майка, та тя никога досега не бе сторила нещо, което дори и за най-развинтената фантазия би могло да мине като аванси спрямо него. Сега обаче тя го стори и вътрешно затържествува, когато видя как реагира той. Хал все още беше неин — нека тези прости хорица знаят това, нека го знае и „другото момиче“!

Но въпреки че ликуваше, Джеси Артър наистина скърбеше в душата си за жените от Норт Вали; тя действително изпита ужас при разказа за мъжа на мисис Замбони. Колко сложна е женската душа, колко загадъчно е това прастаро умение у жената, което й позволява да изпадне в истерия и същевременно я насочва как да използува тази истерия за своите цели чрез тънки и безпогрешни сметки.

Но тя накара Хал да разбере, че трябва да я отведе. Той се обърна към Мери Бърк:

— Влакът на мис Артър тръгва скоро. Трябва да я изпратя, а после ще дойда с теб до шахтата и ще видим какво може да се направи.

— Много добре — отвърна Мери. Гласът й звучеше рязко и студено, но Хал не почувствува това. Беше мъж и не можеше да запази самообладание при чувствата на една жена, а още по-малко — при тези на две жени едновременно.

Той изведе Джеси и през целия път обратно до влака тя води отчаяна борба да го накара да се махне от това място. Вече дори не настояваше да си намери прилични дрехи, приемаше да дойде така, както си беше — с изпоцапания от въглища миньорски комбинезон — в специалния влак на сина на царя на въглищата. Тя го молеше в името на любовта им, заплашваше го, че ако не тръгне с тях, това може да бъде последната им среща. Дори взе, та се разплака насред улицата и му позволи да я прегръща и утешава пред очите на миньорските жени и деца, а може би и пред някои репортери.

Хал беше доста озадачен, но не отстъпи. Мисълта да отпътува с влака на Пърси Хариган му изглеждаше вече отвратителна от морална гледна точка. Той заяви, че мрази влака на Пърси, мрази и самия Пърси. И Джеси разбра, че с това само го подтиква към безразсъдство, че току-виж скоро ще започне да мрази и нея. С инстинктивна ловкост се върна на неговата идея — да намери някоя от дамите, която ще остане с нея, докато той бъде готов да — отпътува от Норт Вали.

Сърцето на Хал затуптя радостно. Той дори не подозираше какво крои тя: та нали тя беше сигурна, че никоя от дамите в компанията на Хариган няма да рискува да обиди домакина и да остане тук при подобни обстоятелства.

— Сериозно ли, скъпа? — извика той радостно.

— Зная само, че те обичам, Хал — отвърна тя.

— Добре, мила. Ще видим какво можем да уредим.

Но докато продължаваха нататък, тя го накара — без той да разбере това — да размишлява върху последствията от нейното оставане. Тя беше готова да изпълни желанието му, но това ще навреди, може би непоправимо, на неговите отношения с родителите й. Ще й телеграфират да се върне незабавно; ако не се подчини, те самите ще пристигнат със следващия влак. И така нататък в този дух, докато Хал най-сетне сам оттегли предложението си. В края на краищата каква полза от присъствието й тук, когато в мислите си тя ще бъде у дома си, ако с това просто ще го вкара в беля? Преди да свърши разговора, Хал вече беше твърдо решил, че Норт Вали не е за Джеси Артър и че е глупаво от негова страна да мисли, че тя може да остане тук.

Тя се помъчи да изтръгне от него обещание, че ще си тръгне, щом извадят от шахтата и последния миньор. Той потвърди, че такова е и неговото намерение, ако не възникнат някакви нови усложнения. Джеси се помъчи да получи изрично обещание, но не успя; и когато вече почти бяха стигнали до влака, тя капитулира безусловно. Нека прави каквото си иска — само да не забравя, че тя го обича, че има нужда от него, че не може без него. Каквото и да прави той, каквото и да разправят хората за него, тя му вярва и ще бъде с него. Хал се тропна дълбоко, прегърна я отново и нежно я целуна под чадъри пред смаяните погледи на няколко хлапака с омърляни от въглища лица. Увери я отново в любовта си и в това, че колкото и голям да е интересът му към мините, тя никога няма да го загуби.

След това я качи на влака и се сбогува с останалите. Видът му беше толкова угрижен и изтерзан, че младите хора се въздържаха от шеги с него — нещо, което биха сторили друг път.

Хал стоеше на перона и гледаше отдалечаващия се влак. И с някакво безгранично удивление разбра, че мрази тези приятели от своето детство. Умът му възропта срещу това, той си втълпяваше, че те не биха могли да направят нищо, и за какъв дявол тогава да остават тук… но все пак ги мразеше. Те бързаха да танцуват и да флиртуват в извънградския клуб, а той се връщаше към шахтата да извоюва за мисис Замбони правото да види разкъсаният труп на своя мъж.