Цар Въглен

1

Шахтата на смъртта разкриваше своите тайни. Асансьорът работеше и изкачваше горе клетка след клетка, изпълнени догоре с трупове, с живи тела и с тела, които разпределяха в едната или другата категория едва след като известно време кислородните апарати помпаха въздух в гърдите им. Хал стоеше под дъжда, гледаше тълпата и си мислеше, че никога дотогава не беше виждал толкова страшна и предизвикваща толкова състрадание сцена. Какво мълчание настъпваше само, когато се появяваше някой, който можеше да даде някакви сведения! Внезапният кънтящ от мъка писък на някоя жена, чиито надежди биваха попарени! Съчувственият стон, който се изтръгваше от тълпата, или радостните възгласи при някое добро известие раздвижваха душата на множеството, както бурята раздвижва тръстиковите стебла.

А из района се разпространяваха истории, дошли от този подземен свят — истории за невероятни страдания и за още по-невероятен героизъм. За мъже, които бяха прекарали четири дни без храна и вода и които отказваха да излязат горе, които предлагаха да останат и да помогнат при спасяването на другите. Мъже, които бяха прекарали заедно в тъмнината и мълчанието, които бяха поддържали живота си със стичащите се от скалите водни капки, като се редуваха да лежат под капките или навлажняваха парчета от дрехите си и сетне смучеха живителната влага! Участници в спасителните отряди разправяха как чукали по преградите и как едва долавяли слабите удари на онези зад преградите; как работили неистово, за да пробият път до тях; как най-сетне успели да пробият малка дупка, чули радостните викове и видели светещите в мрака очи на мъжете, които задъхани чакали да бъде разширена дупката, за да може да им се подаде през нея храна и вода.

На някои места се водела борба с огъня. Спуснали надолу дълги маркучи и спасителите напредвали крачка по крачка, докато вентилаторът засмуквал дима и парата пред тях. Хората, които вършели тази работа, рискували живота си, но напредвали, без да се колебаят. Все още имало надежда да намерят живи хора зад забарикадираните забои.

Хал намери Джеф Котън при входа на теглилнята, която беше превърната във временна болница. Това беше първата среща между двамата след събитията във вагона на Пърси. На лицето на шерифа се изписа доста глупава усмивка.

— Е, мистър Уорнър, вие спечелихте — отбеляза той. След къс разговор Котън разреши две жени да влязат в теглилнята, да направят списък на ранените и да съобщят имената на чакащата отвън тълпа. Хал отиде до дома на Минети да повика Мери Бърк за тази работа, но Роза му каза, че Мери излязла веднага след него и мис Артър и никой не знаел къде е сега. Хал се упъти към мисис Дейвид, която се съгласи да извика две свои приятелки и да свършат тази работа, но без да се наричат комитет. „Няма да пусна никакви идиотски комитети!“, беше заявил минният шериф.

Тъй измина нощта и част от новия ден. Чиновник от канцеларията донесе на Хал затворен плик, в който имаше телеграма до него, адресирана чрез Картрайт. „Моля настоятелно върни се у дома веднага. Татко ще се развълнува много, ако разбере случилото се, а не е възможно да крия от него дълго“, гласеше тя.

Докато четеше, Хал се намръщи: очевидно Хариганови се бяха разшетали незабавно. Отиде до канцеларията и издиктува по телефона отговора на телеграмата: „Възнамерявам да тръгна след ден-два. Вярвам ще се постараеш да пощадиш татко, докато чуеш от мен за станалото“.

Телеграмата разтревожи Хал. Той започна мислено дълги спорове с брат си, обяснения и извинения пред баща си. Хал хранеше нежни чувства към стареца. Колко неприятно щеше да бъде, ако някой пратеник на Хариганови се докопа до него и го разтревожи с изопачени истории!

Тези мисли не можеха да не предизвикат у Хал и тъга по родния дом, направиха по-ярки спомените му за външния свят с неговите материални съблазни — все пак има граница, зад която финият човек не може да понася повече лошата храна, мръсното легло и отвратителните гледки. Хал усети как го овладя мисълта за клубната столова с нейния аромат на току-що свалени от скарата бифтеци, топлия хляб, разнообразните салати, пресните плодове и сметаната. Той все повече се убеждаваше, че работата му в Норт Вали е почти привършена!

Измина още една нощ, сетне още един ден. Последните трупове бяха извадени горе и откарани в Педро; там щяха да им устроят едно от онези масови погребения, които са често явление в миньорския живот. Пожарът беше потушен, спасителните команди бяха отстъпили място на рояк от дърводелци и работници по крепежа, които отстраняваха повредите и обезопасяваха мината. Репортерите си отидоха. Били Кийтинг стисна ръце с Хал и му обеща да обядва някога с него в клуба. В мината беше пристигнал служител от Червения кръст, който хранеше гладните със средствата от подписката на мисис Къртис. Какво друго оставаше на Хал, освен да се сбогува с приятелите си и да ги увери, че ще им помага в бъдеще?

На първо място между тези приятели беше Мери Бърк, с която не беше имал възможност да говори след срещата с Джеси. Хал разбра, че Мери нарочно го отбягва. Тя не беше в къщи. Отиде у Рафъртови да пита за нея и остана да побъбри за довиждане със старицата, чийто съпруг беше спасил.

Рафърти щеше да оцелее. Бяха разрешили на жена му да го види. По съсухреното й лице се стичаха сълзи, докато разказваше за посещението. Той прекарал четири денонощия в един малък тунел, без храна и вода, ако не се броят няколкото глътки кафе, които разделил с другите. Рафърти още не можел да говори, едва движел ръката си, само в очите му блещукала искрица живот и неговият поглед й напомнил за човека, когото бе обичала и за когото се бе грижила повече от тридесет години. Мисис Рафърти превъзнасяше бога на Рафъртови, който беше прекарал мъжа й невредим през всички тези опасности; ясно е, че този бог е по-способен от протестантския бог на Йохансон, шведа гигант, който беше лежал в шахтата до Рафърти и който беше предал богу дух.

Но лекарят казал, че старият ирландец вече няма да може да работи, и Хал видя как сянката на страха затъмни радостта на мисис Рафърти. Как може докторът да разправя такива работи? Рафърти е стар, не ще и дума, но е жилав… Та могат ли докторите да си представят какви сили може да събере мъжът, на когото чака цяло семейство? Хайде де, той няма да остави работата си заради някоя и друга болка от време на време! Освен него работи само Тим и макар че Тим е добро момче и работи здравата, докторите трябва да знаят, че не може да се гледа цяло семейство само със заплатата на едно осемнадесетгодишно момче. Що се отнася до другите момчета, има закон, според който те са твърде млади, за да могат да работят. Мисис Рафърти смята, че някой трябва да налее малко повече разум в главите на онези, дето изработват законите, защото, ако искат да забранят на децата да работят в каменовъглените мини, трябва да гарантират някакъв друг начин за изхранването на тези деца.

Хал слушаше, кимаше съчувствено и същевременно я наблюдаваше, като от жестовете й научаваше повече, отколкото от нейните думи. Тя беше следвала покорно догмите на своята религия да бъде плодовита и да множи потомството си; беше хвърлила трима отгледани синове в търбуха на индустрията, оставаха й още осем деца и мъжът, за които трябваше да се грижи. Хал се запита дали тя си е позволила, макар и минутка отдих денем през всичките петдесет и четири години от своя живот. Във всеки случай поне той не беше видял такова нещо! Дори сега, когато хвалеше бога на Рафъртови и обвиняваше капиталистическите законодатели, тя приготвяше вечерята със сръчни, безшумни движения като автомат, приличаше на изпосталял стар кон, който крета из пустинята, кожата по скулите й беше опъната като гума, а жилите изпъкваха по китките й като струни на пиано.

И сега тя тръпнеше пред призрака на нищетата. Той я попита как ще се справи и видя как сянката на страха отново мина по лицето й. Оставаше май само един изход от гладната смърт — да остави да й отнемат децата и да ги дадат в някое сиропиталище. Само при споменаването на този типичен за бедните кошмар старата жена започна отново да хълца и да вика, че докторът бърка, той ще види и Хал ще види — след седмица-две старият Рафърти ще се върне на работа.

2

Хал пак излезе на улицата. По този час в равнинните местности настъпваше залез-слънце, тук планинските върхове се къпеха в пурпурен цвят, а ранната есен правеше въздуха свеж и прохладен. Той видя, че по тъмнеещите улици на селището се стичаха хора, чуваха се викове, народът се втурна в една посока и той забърза след тях, като си мислеше: „Какво ли има пак?“. Викаха може би стотина души и отделните гласове се преливаха като бучащи морски вълни. Хал долови отделни думи: „Давай! Давай! До гуша ни дойде! Ура-а!“

— Какво се е случило? — попита някого, който стоеше в края на тълпата.

Мъжът го позна и викът му се понесе над тълпата:

— Джо Смит! Ето кой ни трябва! Ела тук, Джо! Искаме реч!

Но докато Хал още питаше и се мъчеше да разбере положението, други викове заглушиха името му:

— Стига са ни тъпкали!

Сетне някой извика над всички други:

— Кажи ни! Кажи ни пак! Давай!

Встрани от тълпата някакъв мъж бе застанал на стълбището на една от сградите. Хал втренчи слисан поглед в него — това беше Тим Рафърти. Да не повярва човек — безгрижният и простоват Тим с вечно ухиленото си лице и с игривите сини ирландски очи! Сега жълтеникавочервената му коса беше разчорлена, лицето му беше изкривено от ярост.

— Почти мъртъв е! — кресна той. — Не говори, не може да си помръдне ръката! Единайсет години блъска заради тях и едва-що не се претрепа в тази злополука, която е тяхна грешка. Ей богу, всеки от вас тука знае, че това е тяхна грешка!

— Разбира се! Прав си! — ревна тълпата. — Разкажи всичко!

— Дават му двайсет и пет долара и болничните разноски… а какви ще бъдат тези разноски? Ще го изхвърлят на улицата, преди да си е стъпил на краката. Знаете това — така направиха и с Пийт Кълън!

— И още как!

— Тези проклети адвокати вътре… карат ги да подписват книжа, а те още не знаят какво правят. А аз, дето мога да му помогна, не ме пускат да припаря. За бога, казвам ви, това е вече много! Роби ли сме или кучета, та трябва да търпим такива неща?

— Няма да търпим повече! — извика някой. — Да влезем и да се оправим сами!

— Хайде! — изкрещя друг. — По дяволите техните бандити!

Хал си проби път сред тълпата.

— Тим! — извика той. — Откъде знаеш това?

— Един вътре е видял.

— Кой?

— Не мога да ти кажа, ще го уволнят. Но ти го познаваш не по-зле от мен. Той дойде и ми каза. Искат да метнат баща ми с обезщетението.

— Така правят винаги! — извика Уокъп, английски миньор, който стоеше край Хал. — Затова не щат да ни пуснат вътре.

— И с баща ми направиха така! — обади се друг. Хал позна гласа на Анди гърчето.

— А сутринта искат да отворят №2! — извика Тим. — Кой ще слезе там пак? И то с Алек Стоун, дето праща хората по дяволите и спасява катърите!

— Няма да слизаме в тия шахти, докато не ги обезопасят — обади се Уокъп. — Нека да ги пръскат, иначе плюя на цялата работа.

— И да ни мерят истинското тегло! — извика друг. — Трябва да имаме контрольор, тогава ще получаваме каквото сме изработили.

И отново се понесоха виковете:

— Джо Смит! Искаме реч, Джо! Дай им да разберат! Ти си за тая работа!

Хал стоеше безпомощен, слисан. Смяташе, че е спечелил своята борба, а ето че сега започваше нова. Хората разчитаха на него, обръщаха се към него като към най-смелия бунтар. Малцина знаеха за внезапната промяна на съдбата му.

Докато все още се колебаеше, други взеха инициативата. Англичанинът Уокъп се качи на стълбището и заговори на тълпата. Той беше просто един от тези приведени, осакатени хора, но критичните обстоятелства изведнъж разкриха неподозираната сила на неговите дробове. Хал слушаше учуден: никога не би допуснал, че този мълчалив, тъпичък на вид човек може да бъде борец. Том Олсън беше разговарял с него, смяташе, че той не ще да слуша за нищо и бяха престанали да му обръщат внимание. А ето, че сега същият този човек беше самото предизвикателство!

— Те са шайка обирници и убийци! Грабят ни, както им падне! На мен ми дойде, вече до гуша! А вие?

От всички краища на тълпата, докъдето достигаха думите на Уокъп, долетяха бурни възгласи на одобрение. На всички им беше дошло до гуша.

— Добре тогава, ще се борим с тях!

— Ура-а, ура-а! Искаме правата си!

Джеф Котън изтича натам, последван от Бъд Адамс и двама-трима от минните пазачи. Тълпата им се опря: онези, които бяха по-встрани, стиснаха юмруци и оголиха зъби като раздразнени кучета. Лицето на Котън пламна от ярост, но той разбра, че работата е сериозна, обърна се и изтича за подкрепления. Тълпата заръмжа от възторг. Битката започна и те вече спечелиха първата си победа!

3

Тълпата пое по улицата с викове и ругатни. Някой захвана Марсилезата, другите я подеха и думите се извисиха неистово:

В тълпата маршируваха потиснати от много нации, пееха на десетина различни езици, но песента беше една и съща. Чуваха се отчетливо няколко такта, а сетне мелодията потъваше в необузданите крясъци. „Напред, напред, вси дружно!“ Някои изтичаха в различни посоки да разнесат новината и скоро на това място се струпа цялото население на селището. Мъжете размахваха каскети, жените дигаха ръце и пищяха, сетне се сковаваха от страх, досетили се, че не биха могли да хранят децата с революционни песни.

Дигнаха Тим Рафърти на раменете на няколко души и го накараха отново, да говори. Той още говореше, когато майка му дотича и нейните викове се извисиха над общата врява:

— Тим! Тим! Слизай оттам! Какво става с теб? — Тя кършеше ръце в смъртен страх и като видя Хал, се втурна към него. — Разкарай го оттук, Джо! Той се е смахнал, ти казвам! Ще ни изхвърлят от селището, нищичко няма да ни дадат… и какво ще стане тогава с нас? Света Богородичке, какво му стана на това момче? — Тя отново извика към Тим, но той не й обърна никакво внимание, ако изобщо я чу. Тим маршируваше към Версай!

Някой извика, че трябва да отидат в болницата, за да пазят ранените от „проклетите адвокати“. Това беше нещо определено, тълпата тръгна нататък и Хал пое след нея с изоставащите — жените, децата и по-боязливите мъже. Той забеляза някои от служещите и чиновниците на компанията, скоро след това видя отново и Джеф Котън и го чу как нарежда на хората си да идат в канцеларията и да вземат револвери.

Големият Джек Дейвид пристигна с Джери Минети и Хал поизостана да се посъветва с тях. Джери гореше от въодушевление. Най-сетне беше дошъл бунтът, за който копнееше от години! Но защо още не държаха речи, не контролираха и не организираха хората?

Джек Дейвид прояви неувереност. Трябва да обмислят дали това спонтанно избухване би могло да се превърне в нещо трайно. Джери отговори, че от тях зависи в какво ще се превърне, ако застанат начело, ще могат да ръководят хората и да ги сплотят. Та нали това искаше и Олсън? Не, възрази здравенякът от Уелс, Олсън се мъчеше да организира хората тайно, като подготовка за бунт във всички мини. Това е нещо съвсем различно от това явно раздвижване, ограничено само в една мина. Може ли подобно движение да разчита на някакъв успех? Ако не, ще бъде глупаво да предприемат нещо, защото с това просто ще си подсигурят уволнението.

Джери се обърна към Хал. Какво смята той? Ето че и Хал трябваше да даде мнението си. Трудно му е да отсъди, призна той. Не знаеше почти нищо по профсъюзните въпроси. Нали за това беше дошъл в Норт Вали — да научи нещо за тях! Трудно е да посъветваш хората да приемат и занапред да се отнасят така с тях, но от друга страна ясно беше, че един несполучлив бунт ще обезсърчи всички и ще затрудни още повече организирането на работниците.

Това им каза Хал. Но него го вълнуваха и други мисли, които не можеше да сподели с тях. Не можеше да каже на тези хора: „Да, аз съм ваш приятел, но съм приятел и на вашите врагове и в този критичен момент не мога да реша за себе си на чия страна трябва да застана. Моето възпитание ме свързва с онези, които са господари на вашия живот, освен това в никакъв случай не искам да огорчавам девойката, за която ще се оженя!“. Не, не би могъл да им каже тези неща. Самата мисъл за тях го караше да се чувствува предател и едва се насилваше да гледа тези хора в очите. Джери знаеше, че той е свързан по някакъв начин с Хариганови, възможно е да е разказал това и на другите приятели на Хал в мината, да са обсъждали и мислили по този въпрос. Ами ако го смятат за шпионин?

Хал почувствува облекчение, когато Джек Дейвид защити твърдо мнението си. Само ще помогнат на врага, ако се оставят да бъдат въвлечени преждевременно в тази работа. Трябва да потърсят съвет от Том Олсън.

Хал се заинтересува къде е Олсън и Дейвид обясни, че същия ден, когато изхвърлили Хал от мината, Олсън си уредил надниците и заминал за Шеридън, за да докладва за обстановката пред местния профсъюзен център. Сигурно няма да се върне, защото вече беше основал малка група в Норт Вали, беше посял семената на бунта.

Поумуваха известно време как да поискат съвет от Олсън. Изключено беше да телефонират от Норт Вали — щяха да подслушват всяка дума, но след няколко минути имаше вечерен влак за Педро и Големият Джек каза, че някой трябва да замине. Шеридън се намираше само на петнайсет-двайсет мили от Педро, пък и в Педро могат да намерят някой профсъюзен служител, който да ги посъветва какво да правят. Можеха да водят и междуградски разговор и да убедят някои от профсъюзните ръководители в Уестърн сити да вземе нощния влак и да пристигне в Педро на другата сутрин.

Хал, който все още се надяваше да се измъкне, пробута тази задача на Джек Дейвид. Изпразниха джобовете си, за да му осигурят достатъчно пари за път, и Джек хукна, да не изпусне влака. Междувременно Джери и Хал решиха да кротуват и да посъветват и другите членове на групата да правят същото.

4

Тази програма беше удобна за Хал, но той почти веднага разбра, че тя беше възприета твърде късно. Той и Джери тръгнаха след тълпата и видяха, че работниците бяха спрели пред една от сградите на компанията, когато доближиха, чуха, че някой държи реч. Гласът беше женски, звучеше ясно и убедително. Тълпата им пречеше да видят оратора, но Хал позна гласа и хвана другаря си за ръката:

— Това е Мери Бърк!

И наистина това бе Мери Бърк и тя като че ли беше докарала тълпата до полуда. Тя казваше едно изречение и тълпата го посрещаше с див рев; следваше друго изречение и нов тътен от тълпата. Хал и Джери се промъкнаха напред до място, откъдето вече можеха да различават думите на тази неистова проповед.

— Те дали ще слязат сами в шахтата, как смятате?

— Няма!

— А ако слязат, дали ще ходят там в коприна и дантели?

— Не!

— А дали ще имат такива фини, меки ръце?

— Не!

— Дали ще бъдат толкова горди, че да не искат да ви погледнат?

— Няма!

Мери продължаваше неудържимо:

— Нужно е само да сте единни и те ще ви молят на колене за пощада. Но вие сте страхливци и те използуват вашия страх! Вие сте предатели и те ви купуват! Изяждат ви с парцалите, вършат с вас каквото им скимне, а после отпътуват с частните си влакове и оставят полицаите да ви бъхтят и да ви мачкат по муцуните. Докога ще търпите това? Докога?

Ревът на тълпата се понесе по улицата и ехото го върна обратно:

— Няма да търпим! Няма да търпим! — мъжете размахваха юмруци, жените крещяха, дори и децата засипаха ругатни. — Ще се бием! Няма вече да им робуваме!

И тук Мери намери разковничето.

— Ще основем профсъюз! — извика тя. — Ще се сплотим и ще стоим сплотени! Ако откажат да ни дадат права, знаем какво да им отговорим — ще обявим стачка!

Тълпата затътна като гръмотевица в планините. Да, Мери намери точната дума! Дълги години не бе изговаряна в Норт Вали, но сега тя избухна като барут сред множеството.

— Стачка! Стачка! Стачка! Стачка! — сякаш хората не можеха да се наситят на тази дума.

Не всички бяха разбрали речта на Мери, но тази дума я знаеше всеки: „Стачка!“. Те я превеждаха и изговаряха на полски, чешки, италиански, гръцки. Мъжете размахваха каскети, жените престилки — сякаш в здрача бурята люлееше някаква странна растителност. Мъжете си стискаха ръцете, някои от по-емоционалните чужденци се прегръщаха.

— Стачка! Стачка! Стачка!

— Вече не сме роби! — извика Мери. — Ние сме хора и искаме да живеем като хора! Ще работим като хора… или изобщо няма да работим! Няма вече да бъдем стадо добитък, което могат да подкарат, накъдето им скимне! Ще се организираме, ще бъдем сплотени — рамо до рамо! Или ще победим заедно, или заедно ще гладуваме и ще измрем! И никой от нас няма да отстъпи, нито един няма да стане предател! Има ли някой тук, който иска да измени на другарите си?

Разнесе се вой, сякаш виеше глутница вълци. Смее ли този, който смята да измени на другарите си, да покаже мръсното си лице!

— Ще подкрепите ли профсъюза?

— Да!

— Заклевате ли се?

— Кълнем се!

Мери вдигна ръце в страстно заклинание:

— Закълнете се в живота си! Че всеки от вас ще бъде с нас и няма да отстъпи, докато не победим! Закълнете се! Закълнете се!

Мъжете повториха жеста й и вдигнаха ръце нагоре:

— Кълнем се! Кълнем се!

— Няма да се оставите да ви сломят! Да ви изплашат!

— Не! Не!

— Дръжте на думата си, мъже! Дръжте! Това е едничката надежда за вашите жени и деца!

Девойката продължи пламенната си реч, увещаваше ги със страстни думи и жестове — висока, властна фигура, олицетворение на самия бунт. Хал слушаше и я наблюдаваше слисан. Ето какво чудо е човешката душа, ето как от отчаянието се ражда надеждата! А и тълпата около Мери участвуваше в това удивително прераждане: протегнатите ръце, люлеещите се фигури откликваха на думите на Мери, както оркестърът се подчинява на палката на диригента.

Хал потръпна с възбудата от победата. Него самия го биха, той бе искал да бяга от това място на страданията, но сега в Норт Вали има надежда — ще има победа и свобода!

Откакто беше дошъл в каменовъгления район, Хал постепенно разбра и се убеди, че истинската трагедия в живота на тези хора не са физическите страдания, а тяхната душевна депресия, техните затъпели, безнадеждно мизерни умове. Този факт се набиваше в съзнанието му всеки ден, както от това, което виждаше сам, така и от нещата, които му разправяха другите. Том Олсън пръв беше изразил това с думите: „Най-страшното се намира в главите на онези, на които искаш да помогнеш!“. Та как може да се събуди надежда у хората в тази обстановка на терор? Дори и самият Хал, макар и млад и свободен, бе докаран до отчаяние. Той беше от онази класа, която е навикнала да нарежда: „Направи това!“ или „Направи онова!“ и нарежданията се изпълняваха. Но тези минни роби никога не са знаели какво значи власт, увереност, напротив, бяха привикнали на това други да осуетяват усилията им на всяка крачка, да задушават всеки техен копнеж за щастие или успех.

Но ето какво чудо е човешката душа? Ето как в Норт Вали се роди надеждата! Ето че хората се дигнаха начело с Мери Бърк! Сбъдна се видението на Хал — Мери Бърк с чудно красивото лице и с блестящата като златна корона коса! Мери Бърк, яхнала снежнобял кон и с бяла, мека, бляскава одежда на раменете като Орлеанската дева или като звезда в предизборно шествие. Да, и тя яздеше начело на тълпата, а в ушите на Хал звучеше музика.

В шеговитите думи на Хал тогава се криеше истинска прозорливост, истинска вяра в тази девойка. Още от деня, когато я срещна за пръв път, тази дива роза, която прибираше прането, беше разбрал, че пред него стои не само хубава млада работничка, а и една умна, властна личност. Тя притежаваше проникновение, нейните чувства бяха по-дълбоки от чувствата на повечето от тези платени роби. Вълнуваха я по-сложни проблеми от техните. Когато поиска да й помогне и да й намери по-добра работа, тя му даде да разбере, че нейният копнеж е не само да се отърве от изнурителния труд, но и да води богат духовен живот. Тогава му хрумна идеята, че Мери трябва да стане учител, водач на своите хора. Тя ги обичаше, страдаше за тях и с тях, но същевременно притежаваше ум, който й даваше възможност да разбере причините за техните страдания. Но когато изложи пред нея тези планове за нейната ръководна роля, той се сблъска с нейното дълбоко вкоренено отчаяние; нейният песимизъм се подигра с неговите мечти, презрението, което тя изпитваше към тези роби, омаловажаваше полаганите от него усилия да помогне и на тях, и на самата нея.

Но ето сега тя поемаше ролята, в която той искаше да я види. Тя сякаш бе вляла душата си в тази крещяща тълпа, помисли си Хал. Беше живяла живота на тези хора, беше изпитала на собствен гръб вършените спрямо тях несправедливости, беше тласната към бунт заедно с тях. Както всеки мъж, Хал не разбра една важна подробност от това поразително преобразяване на Мери: не схвана, че нейното красноречие е адресирано не само до Рафърти, Уокъп и останалите роби в Норт Вали, но и към една хубавица, която носеше мушама и бледозелена шапка, над която падаше мек, тънък, страшно скъп воал.

5

Речта на Мери беше внезапно прекъсната. Група работници беше отишла в долния край на улицата и там настъпи някакво безредие. Глъчката ставаше все по-висока и все повече хора започнаха да се стичат в тази посока. Мери се обърна да види какво става и изведнъж цялата тълпа около нея се втурна към това място.

Безредицата беше пред болницата. Пред сградата имаше някаква тераса със стълбище, където стояха Картрайт и Алек Стоун, заобиколени от група служители на компанията. Хал разпозна между тях Предович, началника на пощата Джонсън и Сай Адамс. Пред стълбището беше застанал Тим Рафърти, а зад него група решителни мъже. Тим викаше:

— Искаме онези адвокати да излязат!

Главният надзирател благоволи лично да преговаря с Тим:

— Вътре няма никакви адвокати, Рафърти.

— Не ви вярваме! — отвърна Тим и тълпата го подкрепи: — Не вярваме! Искаме да видим сами!

— Не може да влезете в тази сграда — заяви Картрайт.

— Искам да видя баща си! — извика Тим. — Имам право да видя баща си, нали?

— Можеш да го видиш сутринта. Можеш дори да го вземеш в къщи, ако искаш. Нямаме желание да го задържаме. Но той сега спи, а не може да смущавате и другите.

— Вие нали не се поколебахте да ги смутите с проклетите си адвокати! — тълпата откликна с бурно одобрение, което почти заглуши опроверженията на Картрайт.

— Казвам ви, че вътре няма никакви адвокати.

— Това е лъжа! — извика Уокъп. — Бяха вътре целия ден и вие знаете това. Ще ги изхвърлим навън.

— Давай, Тим! — кресна Анди гърчето, като си пробиваше път напред.

— Давай! — закрещяха останалите и насърченият по този начин Рафърти се заизкачва по стълбището.

— Искам да видя баща си! — И когато Картрайт го хвана за рамото, той кресна: — Пуснете ме, казвам ви!

Главният надзирател очевидно правеше всичко възможно да избегне употребата на сила; докато сам държеше момъка, той нареждаше на своите хора да отстъпят. Но Тим беше вбесен, той се втурна напред и Картрайт — било нарочно или пък в желанието си да се предпази сам от удар — го блъсна надолу по стълбите. Тълпата изрева неистово и се люшна напред, а някои от хората на терасата извадиха револвери.

Обстановката беше повече от ясна. Още миг и миньорите щяха да се втурнат по стълбите и да последва стрелба. А станеше ли това, кой можеше да предвиди края? Може би раздразнената тълпа нямаше да спре, докато не подпали всички сгради на компанията, а не беше изключено да избие и всички служители на компанията.

Хал беше решил да остане в сянка, но разбра, че подобна постъпка в такъв момент би била проява на малодушие, почти престъпление. Той скочи и надвика ревящата тълпа:

— Спрете хора! Спрете!

Вероятно никой друг в Норт Вали не би успял да се наложи в такъв момент. Но Хал беше спечелил доверието на хората, правото да бъде изслушан. Та нали лежа в затвора заради тях, нима не го видяха сами зад решетките?

— Джо Смит! — Този вик отекна над множеството.

Хал си пробиваше път напред, разблъскваше хората, молеше и изискваше спокойствие от тях.

— Тим Рафърти! Почакай! — И Тим, който позна гласа му, се подчини.

Като се измъкна от тълпата, Хал се качи на терасата и Картрайт не се опита да му попречи.

— Момчета! — извика той. — Почакайте така! Вие не искате такова нещо! Не търсите насилие! — Млъкна за миг; разбираше, че подобни отрицания няма да спрат хората, трябваше да им се каже какво всъщност искат. Сам преди малко беше чул онези думи, които щяха да ги увлекат, Хал повтори тези думи колкото му глас държи:

— Това, което искате, е профсъюз! Стачка!

Последва гръмогласен вик на одобрение от тълпата. Да, ето какво искаха! Стачка! И искаха Джо Смит да я организира и да я ръководи! Той веднъж вече беше техен водач и заради това бе изхвърлен от мината. Не им беше съвсем ясно как се е върнал пак, но ето че той е тук, техният любимец. Ура за него! Ще вървят с него до ада и обратно!

А пък и какви нерви има този момък! Застанал пред болницата и под носа на господарите им, държи профсъюзни речи, а те не смеят дори да го докоснат! Осъзнала това, тълпата побесня от възторг. Онези, които разбираха английски, одобряваха шумно неговите думи, останалите, които не разбираха, подражаваха с виковете си на другите.

Не, разбира се, те не искат насилие! Насилието няма да им помогне! От помощ ще им бъде да се обединят и да останат един здрав съюз на свободни хора. Ще създадат профсъюзен комитет, който ще действува от името на всички и ще заяви, че никой няма да се върне на работа, докато не възтържествува справедливостта. Свършено е вече с уволнението на онези, които търсят правата си; свършено е с черните списъци и с изгонването от окръга на онези, които си позволяват да искат онова, което им се полага по закон!

6

Дълго ли може да очаква човек да стои пред сградата на компанията, с надзирателите зад гърба си, и да организира профсъюз на миньорите? Хал разбра, че трябва да отведе тълпата от това опасно място.

— Ще направите ли това, което ви кажа? — попита той. И когато всички се съгласиха в хор, той ги предупреди: — Никакво насилие! И никакво пиянство! Ако тази вечер видите някой пиян, сядайте върху него и не му давайте да шава!

Последва смях и одобрителни възгласи. Добре, ще бъдат почтени. Виж ти каква работа се отвори за трезви мъже!

— А сега за онези в болницата — продължи Хал. — Ще изберем комисия, която да се грижи за тях. И никакъв шум, не трябва да безпокоим болните. Искаме само да сме сигурни, че и никой друг няма да ги тревожи. Някой ще отиде в болницата и ще остане при тях. Съгласни ли сте?

— Да, бива.

— Добре — рече Хал. — Запазете, тишина за момент. — И той се обърна към главния надзирател: — Картрайт, искаме избрана от нас комисия да остане в болницата. — И докато главният се канеше да възрази, Хал добави тихо: — Не ставай глупав човече! Не виждаш ли, че се мъча да спася живота ти?

Картрайт знаеше, че ако остави Хал да убеждава тълпата, това ще се отрази зле на дисциплината, но разбираше и непосредствената опасност, пък и не знаеше, доколко може да разчита на смелостта и точния прицел на счетоводители и писари.

— Побързай, човече! — възкликна Хал. — Не мога да ги възпирам дълго. Събирай си акъла, ако не искаш тук да стане ад.

— Добре — рече Картрайт, като преглътна достойнство си. А Хал се обърна към миньорите и им съобщи за отстъпката. Последваха възторжени възгласи.

— Кой ще отиде? — попита Хал, когато шумът поутихна, и огледа обърнатите към него лица. Тим и Уокъп бяха най-подходящи, но Хал реши да не ги изпуска от очи. Помисли за Джери Минети и за мисис Дейвид, но сетне си спомни за уговорката с Големия Джек да държат тази малка група на заден план. Тогава се сети за Мери Бърк — тя и без това вече си беше навредила достатъчно, а при това се ползуваше с доверието на всички. Извика нея и една американка, мисис Ферис. Двете се изкачиха по стълбището и Хал се обърна към Картрайт:

— Нека да се разберем. Тези жени ще останат при болните, ще говорят с тях, ако болните пожелаят това, и никой освен лекарите и сестрите няма да им нарежда какво да правят. Ясно ли е?

— Ясно — отговори намусено главният надзирател.

— Добре — рече Хал. — А сега, за бога, бъди разумен и дръж на думата си. Тези хора са на границата на търпението си и ако направиш нещо да ги провокираш, отговорността ще бъде твоя. Междувременно, погрижи се да затворят кръчмите и да ги държат затворени, докато духовете се поуспокоят. И дръж хората си настрана, няма защо да се разкарват насам-натам и да правят муцуни.

Без да дочака отговора на главния, Хал се обърна към тълпата и вдигна ръка да запазят тишина.

— Момчета, предстои ни голяма работа — ще правим профсъюз. Не можем да сторим това тук, пред болницата. И без това вдигнахме достатъчно шум. Нека се разотидем спокойно и да се съберем край сгурията зад електростанцията. Така добре ли е?

Те се съгласиха. Като изчака двете жени да влязат в болницата, Хал скочи от терасата и поведе тълпата. Джери Минети закрачи до него, като тръпнеше от вълнение. Хал го стисна за ръката и възбудено му зашепна:

— Пей, Джери! Изпей им някоя италианска песен!

7

Събраха се на уреченото място без произшествия. Хал вече беше намислил как да бъде разбран от тази полиглотна тълпа. Знаеше, че половината от хората не разбират нито дума английски, а половината от останалите — съвсем малко. Ако искаше да им обясни нещата ясно, трябваше да ги разпредели по националности и за всяка група да намери надежден преводач.

Сортирането отне доста време и бе съпроводено с безкрайни викове и закачливо блъскане: поляците тук, чехите там, гърците, италианците… Когато групите бяха оформени и за всяка националност беше намерен човек, който разбираше достатъчно английски, за да превежда на другарите си, Хал започна речта си. Но още след първите изречения настъпи хаос. Всички преводачи започнаха да превеждат едновременно, при това колкото им глас държи; получи се нещо като предизборно шествие, при което всички музики свирят едновременно. Хал онемя от учудване, сетне се разсмя и различните групи последваха примера му; ораторите млъкнаха в недоумение, след което и те започнаха да се смеят. Тълпата бе обхваната от пристъпи на веселие, настроението изведнъж се измени — от гняв и решителност към необуздано веселие. А Хал извлече първата поука как да се оправя с тези хора, чието настроение се менеше бързо, както при децата, и които можеха да избухнат всеки момент.

Трябваше най-напред да свърши речта си, след което да отдели една от друга групите и те поотделно да изслушат преводачите. Но тук възникна ново затруднение. Как би могъл да контролира словоизлиянията на преводачите, как да бъде сигурен, че думите му няма да бъдат изопачени? Олсън го беше предупредил, че понякога детективи на компанията се представят за работници и печелят доверието на работниците, за да ги насъскват към насилие. А видът на някои от преводачите положително не вещаеше нищо добро и Хал можеше само да предполага, че думите му звучат странно в техен превод.

Ето например преводачът на гърците. Буен мъж, с буйна коса и див поглед, от когото чувствата бликаха неудържимо. Той бе застанал върху един варел, осветен от две миньорски лампи, а наоколо му се бяха скупчили двайсетина негови съотечественици. Човекът жестикулираше, разтърсваше юмруци, крещеше, ръмжеше. Но когато Хал, обезпокоен, отиде натам и запита друг грък, който знаеше английски, какво им се превежда, отговорът беше: преводачът им обещава, че законите в Норт Вали ще се съблюдават.

Хал се загледа в този буен човечец, който сякаш бе изтъкан от жестове. Той свиваше рамене назад и излъчваше гърдите си, като едва не падаше от варела, и обещаваше на миньорите, че ще живеят като хора; привеждаше се и стенеше, склонил ниско глава — обясняваше им какво ще стане, ако отстъпят; заравяше пръсти в дългата си черна коса и скубеше отчаяно; дърпаше, дърпаше, а сетне показваше празните си ръце, сетне пак заскубваше косата си с такова усърдие, че на човек му идеше да изкрещи от болка само като го гледа. Хал се заинтересува какво означава това. Отговорът беше:

— Той казва: „Дръжте се за профсъюза! Дърпаш един косъм, откъсваш, дърпаш коса — нищо не откъсваш!“.

Хал си спомни за времето на Езоп и за неговите басни.

Том Олсън беше разказал на Хал как трябва да действува един организатор, за да ограмоти тези невежи тълпи. Трябваше нещата да се повтарят и потретват, докато и най-тъпият схване техния смисъл, докато в главата му влезе великата идея за солидарност.

Когато преводачите свършиха работата си, Хал, повтори цялата си реч отново в едносрични думи, на онзи жаргонен английски, който се говори из мините. На места подсилваше мисълта си с някои гръцки, италиански или славянски думи, които беше научил в мината. Друг път красноречието му въодушевяваше отново някои от преводачите и Хал трябваше да изчака, докато онзи изкряска няколко изречения на сънародниците си. Нямаше никаква опасност да доскучае на аудиторията, всички бяха търпеливи, дълго страдали хора, които сега бяха страшно сериозни.

Щяха да създават профсъюз, при това истински профсъюз, с членски карти и със служители, избрана чрез гласуване. Хал им обясняваше нещата постепенно. Няма смисъл да се организират, ако не възнамеряват да останат организирани. Ще си изберат ръководители, по един за всяка група; тези хора ще се съберат и ще изготвят искания, които ще бъдат представени на събрания пред всички; ако исканията бъдат одобрени, тогава ще ги представят пред надзирателите с предупреждението, че докато не бъдат удовлетворени, нито един миньор няма да влезе в мината.

Джери Минети, който беше вещ в профсъюзната дейност, посъветва Хал да запише хората начаса; той разчиташе на психологическия ефект от това всеки да излезе напред и да каже името си. Но ето че се натъкнаха на ново затруднение — липсата на средства. За записването бяха необходими хартия и моливи, а Хал беше изпразнил джобовете си за Джек Дейвид. Хал поиска назаем четвърт долар и прати човек до магазина. Решено бе всеки при записването си да внесе по десет цента. Щяха да трябват пари за телеграми и за телефон, ако се наложи да искат помощ отвън.

Избран беше временен комитет в състав Тим Рафърти, Уокъп и Хал. Комитетът щеше да води списъците и средствата и да ръководи всичко до определеното за другия ден събрание. За охрана на комитета избраха десетина яки и сигурни мъже.

Донесоха тетрадки и моливи. Седнали на земята, на светлината на миньорските лампи, преводачите записаха имената на всички, които пожелаха да влязат в профсъюза, а всеки новопостъпил се заричаше да пази дисциплината и солидарността. Събранието прекъсна работата си до сутринта и работниците се разотидоха по домовете си радостни и с някакво ново усещане за сила, познато досега на малцина от тях.

8

Комитетът и охраната отидоха в столовата на Реминицки, където се изтегнаха на пода. Никой не им попречи и докато повечето хъркаха мирно, Хал и останалите съставиха исканията, които сутринта щяха да бъдат връчени на надзирателите. Решено бе Джери да замине с първия влак сутринта за Педро, да се свърже с Джек Дейвид и с представители на местните профсъюзи и да ги осведоми за развоя на събитията.

Тъй като представителите на профсъюзите положително бяха следени от детективи, Хал посъветва Джери да отиде в дома на Маккелър и да го помоли там да им уреди среща с Големия Джек. Джери трябваше да поиска от Маккелър да се свърже по телефона с „Газет“ и да съобщи на Били Кийтинг за стачката.

Хал трябваше да мисли за стотици такива неща, главата му бръмчеше и когато легна, не можа да заспи. Мислеше за надзирателите — какво ли щяха да предприемат? Хал беше сигурен, че и те не спяха.

А после си спомни за приятелите си от влака и се замисли в какво необичайно положение беше изпаднал сега. От отчаяние се разсмя на глас, когато си спомни какви усилия положи Пърси да го отведе оттук. Ами бедната Джеси! Какво би могъл да й каже сега?

Тази нощ надзирателите не предприеха нищо. Призори стачниците забързаха към мястото, определено за събранието; някои дори нямаха време да закусят. Те се стичаха разчорлени и неумити, боязливо се споглеждаха, сякаш не смееха да повярват, че са действували толкова смело предишната нощ. Но когато видяха, че комитетът и охраната са там, готови за работа, смелостта им се върна и те изпитаха отново великолепното чувство на солидарност, което бе направило от тях хора. Скоро започнаха речите, последваха песните и одобрителните възгласи, които разбудиха сънливците и страхливците. За късо време там се събраха кажи-речи всички мъже, жени и деца от селището.

Мери Бърк пристигна от болницата, където бе прекарала нощта. Изглеждаше уморена и раздърпана, но бойният й дух не бе паднал. Разказа, че е говорила с някои от пострадалите, че много от тях са подписали документи, че нямат претенции към компанията, с което компанията се гарантираше срещу завеждането на евентуални искове срещу нея. Други бяха отказали да подпишат такива документи и Мери горещо ги убедила да не подписват.

Две други жени предложиха да отидат в болницата, за да може Мери да си почине, но Мери не пожела — струваше й се, че вече никога няма да може да почива.

Членовете на новосъздадения профсъюз пристъпиха към избора на длъжностни лица. Поискаха да направят Хал председател, но той не искаше да се обвързва изцяло и успя да отстъпи тази чест на Уокъп. Тим Рафърти беше избран за касиер и секретар. След това беше избрана комисия, която трябваше да представи исканията пред Картрайт. В нея влязоха Хал, Уокъп и Тим, един италианец на име Марчели, за когото гарантира Минети, по един представител на славяните и гърците — Русик и Цамакис, и двамата улегнали и сигурни хора. Накрая, с много смях и одобрителни възгласи, събранието включи в комисията и Мери Бърк. Подобна роля за жена беше нещо ново в Норт Вали, но Мери беше дъщеря на миньор, сестра на миньор и имаше същото право да си каже думата, както и всеки друг в Норт Вали.

9

Хал прочете документа, който беше съставен предишната нощ. В него се настояваше миньорите да имат право на профсъюз, без да бъдат уволнявани за членство в него; искаха да имат контрольор при меренето на въглищата, който да бъде избран от самите тях; искаха мината да бъде пръскана редовно за предотвратяване на експлозии, редовен крепеж на галериите, за да не стават срутвания. Накрая се настояваше за правото миньорите да пазаруват във всички магазини. Хал обърна вниманието на работниците към факта, че всяко от тези искания е за права, гарантирани от щатските закони, това беше важно в случая и той призова хората да не включват засега други искания. След известни спорове събранието отхвърли предложението на радикалите, които искаха 10-процентно увеличение на надниците. Отхвърлено бе и предложението на един анархо-синдикалист, който на някаква невъобразима смесица от английски и италиански се мъчеше да им обясни, че мините са на работниците, че трябва да се откажат от всякакви компромиси и още сега да изхвърлят надзирателите.

Докато анархистът бъбреше, младият италианец Ровета си проби път през хората и дръпна Хал настрана. Обясни, че бил на гарата, когато пристигнал сутрешният влак. От него слезли трийсет-четирийсет души от типа „бабанка“, познат на всички миньори в окръга. Очевидно служителите от компанията са телефонирали усърдно цяла нощ, освен тази група от влака, към Норт Вали идвали и автомобили с подобен товар от други мини — от „Нортийстърн“ по-надолу в същия каньон и от „Барела“ в един страничен каньон отвъд масива.

Хал съобщи новината на събранието и тя бе посрещната с яростен рев. Ето какъв бил планът на господарите! Буйни глави се изкатериха по купчината сгур, няколко души се опитаха веднага да държат речи. Наложи се ръководството да ги обуздава със сила, още веднъж Хал предупреди: никакво насилие! Трябваше да се доверят на профсъюза, да излязат пред компанията в единен фронт, и компанията ще разбере, че стачката не може да бъде смазана със заплахи.

Постигнато бе съгласие и комисията тръгна към канцеларията на компанията, Уокъп стиснал в ръка одобрените от събранието писмени искания. Зад комисията в плътна маса се движеше цялата тълпа. Тя изпълни улицата пред сградата, а седемте смелчаци се изкачиха по стълбите и влязоха вътре. Уокъп заяви, че искат да говорят с Картрайт и един от чиновниците побърза да доложи това.

Комисията зачака. Междувременно отвън пристигна един чиновник от компанията, който повика Хал, и без да каже нито дума, му връчи някакъв плик. Пликът беше адресиран до Джо Смит. Хал го отвори и намери вътре малка визитна картичка, която изгледа слисан. На картичката пишеше „Едуард С. Уорнър, син“.

За миг Хал не повярва на очите си. Едуард в Норт Вали! Сетне обърна картичката и видя добре известния му братов почерк: „Аз съм в дома на Картрайт. Трябва да те видя. Касае се за татко. Ела веднага“.

Страх стегна сърцето на Хал. Какво би могло да означава това? Той бързо се обърна към комисията и обясни:

— Баща ми е стар човек, преди три години получи удар. Боя се да не е много болен или мъртъв. Трябва да отида.

— Това е някакъв номер! — възкликна възбудено Уокъп.

— Не, едва ли — отвърна Хал. — Познавам почерка на брат ми. Трябва да го видя.

— Добре — рече другият. — Ще почакаме. Ще говорим с Картрайт, когато се върнеш.

Хал се замисли.

— Мисля, че това не е разумно — рече той. — Може да свършите работата и без мен.

— Но аз исках ти да говориш!

— Не — отговори Хал. — Това е твоя работа, Уокъп. Ти си председател на профсъюза. Не по-зле от мен знаеш какво искат работниците, от какво се оплакват. Освен това, какво толкова има да се говори с Картрайт: или ще удовлетвори нашите искания, или не.

Спорът продължи известно време. Мери Бърк смяташе, че компанията отдалечава Хал в критичния момент. Той се разсмя и заяви, че ако става въпрос за спор, тя не е по-лоша от който и да е мъж. Ако Уокъп нещо се размекне, защо да не говори тя!

10

Хал излезе бързо и пое нагоре по улицата, която водеше към дома на главния надзирател. Това беше бунгало, построено на малко възвишение над селището. Хал позвъни, вратата се отвори и на прага застана брат му.

Едуард Уорнър беше осем години по-възрастен от Хал. Той беше типичен представител на младия американски бизнесмен. Беше човек със стройно, атлетично телосложение и с правилни енергични черти, гласът му, държането му, цялото му същество говореше за спокойна решителност, за прецизно насочена енергия. Обикновено носеше дрехи, които бяха образец на шивашкото изкуство, но сега и в облеклото му и в държането му се забелязваше нещо необичайно.

Безпокойството на Хал се увеличаваше непрекъснато, докато още бързаше по улицата.

— Какво става с татко? — извика той.

— Татко е добре — гласеше отговорът — … поне засега.

— Какво тогава?

— Питър Хариган се връща от Ню Йорк, утре трябва да пристигне в Уестърн сити. Разбираш, че с татко може да се случи нещо, ако не зарежеш веднага тази работа.

Загрижеността на Хал изведнъж изчезна.

— Значи това е всичко! — извика той.

Братът наблюдаваше младия миньор в изпоцапания син работен комбинезон, набразденото му с въглищен прах лице, разчорлената къдрава коса.

— Хал, ти ми телеграфира, че заминаваш оттук?

— Така беше, но тук станаха неща, които не можех да предвидя. Има стачка.

— Да, но какво те засяга това? — Сетне Едуард добави с раздразнение: — За бога, Хал, докъде смяташ да стигнеш?

Хал постоя мълчаливо, като гледаше брат си. Колкото и възбуден да беше, не можа да не се разсмее:

— Мога да си представя как ти изглежда всичко това, Едуард. Това е дълга история и сам не зная откъде да започна.

— Предполагам, че е така — отбеляза сухо Едуард.

Хал отново се засмя.

— Е, поне дотук сме на едно мнение. Надявах се, че ще можем да поговорим за тази работа спокойно, след като премине възбудата. Когато ти обясня условията тук.

Едуард го прекъсна:

— Слушай, Хал, подобни доводи нямат никакъв смисъл. Нямам нищо общо с условията в мините на Питър Хариган.

Усмивката изчезна от лицето на Хал.

— Може би, би предпочел да проуча условията в мините на Уорнър? — Хал се помъчи да контролира раздразнението си, но просто нямаше никакъв начин двамата да се разберат. — Спорили сме за тези неща, Едуард, и винаги си надделявал… Казваше ми, че съм още дете и че е нахално от моя страна да оспорвам твърденията ти. Но сега… е добре, вече не съм дете и ще трябва да спорим на друга основа.

Едуард бе впечатлен не толкова от думите на Хал, колкото от неговия тон. Той помисли малко, преди да му отговори:

— И каква е тази друга основа?

— Сега съм твърде зает с тази стачка и едва ли ще имам време да ти обясня.

— И не мислиш за татко при цялата тази лудост?

— Мисля и за татко, и за теб, Едуард, но сега едва ли е моментът…

— Ако изобщо някога е имало момент… Сега е моментът!

Хал изохка в душата си.

— Добре — рече той. — Седни. Ще се помъча да ти дам представа как се намъкнах в тази работа.

Заразправя за условията, констатирани от него в тази крепост на компанията „Дженеръл фюъл“. Както винаги, когато говореше за тези неща, и сега бе погълнат от човешката страна на въпроса, разпали се и изпусна нервите си; така беше и при опита му да спори с представителите на местната власт в Педро. Но и тук, както и там, красноречието му беше прекъснато, забеляза, че брат му е толкова раздразнен, че не може да следи мисълта му.

Ето я пак старата история, така беше, откакто се помнеше Хал. Как може едни и същи родители да дадат живот на двама души с толкова различни характери — това за Хал беше една от загадките на природата! Едуард беше практичен и самоуверен, знаеше какво иска от света и как да го постигне; никога не се терзаеше от съмнения, въпроси или други излишни чувства, не можеше да разбере хората, които допускат такова разточителство в мисловните си процеси. Не можеше да разбере и онези, които се „набъркваха в разни неща“.

В началото Хал беше повлиян от престижа на по-големия брат. Едуард беше красив като млад гръцки бог, беше силен и властен; било на леда, когато се пързаляше с уверени, енергични движения, или във водата, когато пореше вълните е яките си гърди, или когато улучваше яребицата с точността и бързината на мълния — Едуард винаги беше олицетворение на успеха. Когато той твърдеше, че нечии идеи са глупости, когато говореше с презрение за „мамините дечица“, човек изпитваше душевни страдания и трябваше да се обърне към Шели и Ръскин, за да си възвърне смелостта.

Още много рано Хал започна да си задава въпроси за живота, сякаш в характера му имаше нещо, което го принуждаваше да вниква в същността на нещата, и колкото и да се възхищаваше от прекрасния си брат, скоро разбра, че този негов брат е сляп за някои страни на живота. В началото го обхванаха религиозните съмнения — онази душевна мъка, която обхваща младия човек, когато за пръв път се усеща, че вярата, в която е възпитан, е само една по-възвишена приказка. Очевидно Едуард никога не бе си задавал подобни въпроси. Той ходеше на църква, защото беше редно да ходи, и особено защото младата дама, за която искаше да се ожени, харесваше той — облечен безукорно — да я придружава до това великолепно място, потънало в музика, цветя и благоухания, където тя можеше да срещне своите приятели и познати, също така безукорно облечени. За Едуард беше съвсем неестествено един млад човек да се откаже от този приятен обичай, просто защото не е сигурен, че Йон е бил погълнат от кит!

Но спорът между тях стана особено сериозен, едва когато съмненията на Хал се стовариха върху делничната религия на брат му — религията на печалбата. Отначало Хал не разбираше нищо от практическите въпроси и задължение на Едуард беше да го посвети в тези неща. Според Едуард благоденствието на страната беше създадено от силни личности и тези хора имаха врагове — злобни хора, тласкани от завист и други долни качества, които се мъчат да разрушат могъщата сграда. В началото тази сатанинска теория задоволяваше момчето, но по-късно, когато почна да чете и да наблюдава, дойдоха и съмненията. В края на краищата, слушайки разсъжденията на брат си и четейки работите на т.нар. „скандалджии“, Хал беше принуден да разбере, че има два типа хора: едните мислят за печалби, другите — за хората.

Едуард се тревожеше от книгите, които четеше Хал, безпокойството му се засили, когато разбра с какви идеи се връща Хал от университета. Сигурно през последните години в колежа Хариган е настъпила някаква странна промяна; по времето на Едуард там никой не мислеше за подобни неща. Никому не би хрумнало да пише сатирични песни за колежа или за даренията на видни филантропи!

Междувременно Едуард Уорнър-баща се парализира и Едуард — синът пое работата на компанията. За три години той си изработи възгледите на един собственик на мина, твърди и непоклатими за цял живот. Работата на минния собственик е да купува евтино работна ръка, да дава максимум продукция във възможно най-кратко време и да продава тази продукция по пазарни цени на партньори, чийто кредит е задоволителен. Ако едно предприятие действува по този начин, то е преуспяващо; а ако някой твърди, че то съсипва живота на хората, които копаят въглищата, този някой страда от сантименталност и не му липсва нахалство.

Едуард беше поразен, когато разбра, че брат му възнамерява да се запознае сам с индустрията, като прекара ваканцията като обикновен работник. Но като размисли, реши, че идеята може би не е толкова лоша. Възможно е Хал да не намери това, което търси, а може би физическият труд ще избие от главата му част от глупостите.

Но ето, че експериментът беше приключил и Едуард разбра, че резултатът е пълен провал. Хал не беше разбрал, че работниците са размирни, мързеливи и некадърни и че трябва да се управляват с твърда ръка; напротив, сам беше станал размирник! Защитник на мързеливите и некадърните, агитатор, подстрекател към класови конфликти, враг на собствените си приятели и на деловите партньори на брат си!

Хал никога не беше виждал брат си толкова възбуден. Той му се стори едва ли не ненормален, Хал смътно недоумяваше по въпроса, докато най-сетне брат му не му разказа какво го е довело тук. Бил на вечеря при приятели, където към полунощ Пърси Хариган го намерил по телефона. Пърси чул от Картрайт, че Хал ръководел бунт в Норт Вали, Пърси обрисувал обстановката в такива зловещи краски, че Едуард хукнал и хванал среднощния влак, както си бил по фрак, без дори да си вземе и четката за зъби.

Хал едва се сдържа да не избухне в смях. Брат му, неговият изискан и изпълнен е достойнство брат, слиза от спалния вагон в седем сутринта по фрак и с цилиндър на главата! И ето го Едуард Уорнър-син, изисканият Едуард, който никога не купуваше костюм за по-малко от сто и петдесет долара, стоеше пред Хал в един костюм конфекция, купен от един еврейски магазин в миньорския град за дванадесет долара и четиридесет и осем цента!

11

Но на Едуард не му беше до смях. Той беше впрегнал всичките си умствени способности в задачата да измъкне брат си от това опасно и унизително положение. Хал беше дошъл в миньорско селище, което беше собственост на приятели на Едуард, беше започнал да се бърка в техните работи, да насъсква техните работници и да застрашава тяхната собственост. За Едуард нямаше никакво съмнение, че собственост на компанията „Дженеръл фюъл“ са не само мините и сградите в Норт Вали, но и хората, които живееха там, когато Хал застъпи друго гледище, той чу само досадни възклицания. Та щеше ли изобщо да има някакъв град в Норт Вали, ако не бяха капиталът и енергията на компанията! Ако работниците в Норт Вали не харесват предлаганите им от компанията условия, има много просто разрешение на въпроса — да си потърсят работа на друго място. Но те са останали тук, копаят въглища за компанията, получават заплати от нея…

— Сега вече не получават! — подхвърли Хал.

— Добре, това си е тяхна работа — отвърна Едуард. — Но нека стачкуват, когато сами поискат това, а не когато ги подучват агитатори отвън. Или поне между тези агитатори да няма човек от фамилията Уорнър!

По-големият брат нахвърли картината на завръщането на стария Питър Хариган, неговата неописуема ярост, бурята, която ще развърти сред деловия свят в Уестърн сити. Та това е нещо невероятно, нечувано!

— И то точно сега, когато откриваме нова мина, когато ще ни е необходим всеки долар кредит!

— Не сме ли достатъчно силни да се противопоставим на Питър Хариган? — попита Хал.

— Има маса други, с които се конкурираме. Няма защо насила да си създаваме врагове.

Едуард говореше не само като по-голям брат, но и като глава на семейството. Когато бащата рухна от преумора и в разстояние на един-единствен ужасен час се превърна от енергичен бизнесмен във вдетинен, предизвикващ съчувствие инвалид, на Хал му беше добре, че има един практичен човек в семейството, Хал нямаше абсолютно никакви възражения брат му да поеме бремето върху плещите си, докато той отиде в колежа да се развлича със сатирични песнички. Хал нямаше никакви задължения, никой не искаше нищо от него, освен едно — да не спъва дейността на брат си.

— Ти живееш от каменовъглената промишленост? Всеки харчен от теб долар идва оттам…

— Зная! Зная! — изкрещя Хал. — И това именно ме тормози! Фактът, че живея от щедростта на тези роби.

— О, я престани! Съвсем не искам да кажа това!

— Да, но аз искам да кажа това! Отсега нататък искам да зная за хората, които работят за мен и за това как се отнасят с тях. Не съм вече твоето братче, което да залъгваш с глупости.

— Хал, знаеш, че в нашите мини има профсъюзи…

— Да, но какво значи това? Как ръководим мините? Заплащаме ли на хората действителния труд?

— Разбира се, те имат контрольори.

— Как тогава конкурираме другите собственици в района, които плащат по-малко на тон?

— Оправяме се… с икономии.

— Икономии! Не виждам Питър Хариган да прахосва нещо тук! — Хал почака за отговор, но такъв не последва. — Подкупваме контрольорите, нали? Купуваме профсъюзните лидери?

Едуард леко се изчерви.

— Няма защо да злобееш, Хал. Знаеш, че не върша подлости.

— Не искам да злобея, Едуард, но трябва да знаеш, че не един бизнесмен твърди, че не върши подлости, защото кара други да ги вършат. Да вземем политиката? Нима не държим апарата и не назначаваме наши хора за служещи и надзиратели?

Едуард не отговори, но Хал упорито продължи:

— Искам да зная тези неща! Не искам повече да бъда сляп!

— Добре, Хал, ще узнаеш всичко, но за бога, не сега! Ако искаш да те смятат за мъж, покажи мъжки разум! Ето, утре вечер старият Питър се връща в Уестърн сити. Та не знаеш ли, че ще се нахвърли върху мен като бесен бик? Та нали ако му кажа, че не мога да направя нищо, че съм бил тук и съм се мъчел да те отстраня… не знаеш ли, че ще подгони татко?

Едуард беше изчерпал всичките си други аргументи, това беше последният му коз.

— Трябва да го държиш настрана от татко! — извика Хал.

— Хайде де! Като сам познаваш стария Питър! Нима не знаеш, че ще се добере до него, дори ако за целта трябва да изкърти вратата? Той ще излее целия си бяс върху бедния старец! Знаеш добре как стоят нещата — всякакво вълнение може да означава смърт за татко. Не мога да ти кажа какво би направил той: може да ти се ядоса, може и да те защити. Той е стар и слаб, паднал е духом. Но при всички случаи няма да позволи на Питър да те ругае и много вероятно е да издъхне посред спора. Нима искаш и това да ти тежи на съвестта заедно с тревогите по твоите приятели работници?

12

Хал гледаше мълчаливо пред себе си. Наистина ли в живота на всеки човек има нещо, което сковава ръката му и го прави безпомощен в борбата за социална справедливост?

Когато заговори отново, гласът му беше съвсем тих:

— Едуард, мисля си за едно ирландско момче, което работи в тези мини. То също има баща, който при експлозията беше в мината; стар човек с жена и още седем деца. Добър човек, момчето също е добро. Нека ти разкажа какво им направи Питър Хариган.

— Добре, каквото и да е, съгласен съм, можеш да им помогнеш, няма защо да гладуват.

— Зная, но нали има още много други. Не мога да помогна на всички. А освен това — не разбираш ли, Едуард! — не ме интересува благотворителността, а справедливостта. Уверен съм, че това момче, Тим Рафърти, обича баща си не по-малко, отколкото аз моя, а тук има и други стари хора, чиито синове ги обичат.

— О, Хал, за бога! — избухна Едуард. В нетърпението си не можеше да намери други думи. — Нима искаш да оправиш всички злини на този свят? — Той скочи и хвана Хал за ръката. — Момко, трябва да се махаш оттук!

Хал мълчаливо стана. Той сякаш се колебаеше и брат му го задърпа към вратата.

— Автомобилът ни чака. Можем да хванем влака след час…

Хал разбра, че трябва да прояви твърдост.

— Не, Едуард — отсече той, — още не мога да дойда.

— Слушай, трябва да дойдеш!

— Не мога. Дадох дума на тези хора!

— Велики боже… Та какви са ти тези хора в сравнение със собствения ти баща?

— Не мога да ти обясня, Едуард. Говорих ти половин час, а не зная дали си чул дори думичка. Ще ти кажа само, че виждам тези хора в капан и за това съм допринесъл и аз с целия си досегашен живот. Не мога да ги оставя в този капан. Нещо повече — вярвам, че татко не би искал да ги оставя, ако можеше да ме разбере.

Другият направи последен опит да запази самообладание.

— Няма да те нарека сантиментален глупак. Разреши ми само един откровен въпрос: какво мислиш, че можеш да направиш за тях?

— Мога да им помогна да си извоюват човешко отношение към тях.

— Боже мой! — изстена Едуард, изкаран от търпение. — В мините на Питър Хариган! Та не разбираш ли, че той може да ги хване и да ги изхвърли с парцалите до един… целия град, ако трябва?

— Може би — рече Хал. — Но ако ги подкрепят работниците от другите мини, ако на тяхна страна застане профсъюзната централа.

— Ти сънуваш, Хал! Говориш като дете! Говорих с главния надзирател тук, той е описал обстановката на стария Питър по телеграфа и отговорът му вече пристигна. Той сигурно вече е предприел нещо.

— Предприел? — повтори Хал. Какво искаш да кажеш? — Впери поглед в брат си, обхванат внезапно от опасения.

— Естествено, канеха се да изхвърлят агитаторите.

— Какво? И то докато говоря тук с теб! — Хал тръгна към вратата. — Ти си знаел през цялото време и нарочно ме задържаше!

Понечи да излезе, но Едуард скочи и го хвана.

— А какво би могъл да направиш?

— Пусни ме! — извика ядосано Хал.

— Не ставай глупав, Хал! Мъча се да те предпазя от беда. Там може и да се бият вече.

Едуард се хвърли между Хал и вратата, двамата се сборичкаха. Но по-възрастният вече не беше някогашният атлет, обгорения от слънцето млад бог; докато той седеше пред бюрото в канцеларията си, Хал упражняваше тежък физически труд. Хал го блъсна встрани, изскочи през вратата и затича надолу по склона.

13

Когато стигна главната улица, Хал видя тълпата пред сградата на компанията. С един поглед разбра, че е станало нещо. Хора тичаха на разни страни, ръкомахаха, викаха. Някои идваха към него и когато го видяха, хе втурнаха насреща му с викове. Пръв дотича Кловоски, дребният поляк, задъхан, треперещ от възбуда, той изломоти:

— Уволнили наша комисия!

— Уволнили?

— Изпъдили! Надолу по каньон! — Човечецът ръкомахаше бясно, а очите му сякаш всеки миг щяха да изскочат. — Откарали ги! Цяла тайфа от ония… охрана! Хора видели тях… дошли от задна врата… вържат ръце на всички. Охрана държи ги, не им дава вика… нищо не може направи! Чакали ги коли, как казваш тях?

— Автомобили?

— Аха, три! Хвърлили всички вътре бързо, бързо… после надолу лети като вятър! Надолу каньона, всички отишли! Свърши стачка! — И дребният поляк зави от отчаяние.

— Не, стачката не е свършила! — извика Хал. — Още не!

Изведнъж усети, че брат му е до него, дишайки тежко след изнурителния бяг. Той хвана Хал за ръката и изхърка:

— Не се бъркай, чуваш ли!

И докато Хал разпитваше Кловоски, полусъзнателно се бранеше от брат си; изведнъж се стигна до неочаквано разрешение, когато дребният поляк изсъска като разгневена котка и се нахвърли върху Едуард с нокти. Гордият брат на Хал за малко щеше да се размине с гордостта си, ако Хал не беше спрял устрема на Кловоски с другата си ръка.

— Остави го! — рече той. — Това е брат ми.

Дребният мъж отстъпи изумен.

Хал видя, че към него тича и Анди. Гърчете било на улицата зад канцеларията и видяло как откарват комисията; отвели и деветимата: Уокъп, Тим Рафърти, Мери Бърк, Марчели, Цамакис, Русик и още трима, които предишната вечер бяха преводачи. Всичко станало толкова бързо, че тълпата не разбрала дори какво става.

Опомнили се вече, работниците бяха извън себе си от гняв. Стискаха юмруци и ругаеха групата служещи и пазачи, които стояха на терасата на сградата. Дочуваха се викове за отплата.

Хал моментално схвана опасността. Видя се като човек, който следи с поглед горящия фитил на бомбата. Сега, повече от когато и да било, тази многоезична орда се нуждаеше от ръководство, от мъдър, спокоен, находчив ръководител.

Като разбраха, че е там, хората се люшнаха към него като вълна. Надавайки викове, те го заобиколиха. Бяха загубили останалите от комисията, но все още имаха Джо Смит.

— Джо Смит! Ура за Джо Смит!

Нека въоръжената охрана опита да им го вземе! Хората размахваха шапки, опитаха се да го вдигнат на ръце, та всички да могат да го видят. Поискаха от него да говори и Хал започна да си пробива път към стъпалата на най-близката сграда. Едуард го последва, като го държеше за сакото. Блъскаха Едуард от всички страни, наложи се да се прости с достойнството си, но не успяха да го отделят от брат му. Когато Хал тръгна да се качва по стълбите, Едуард направи последно отчаяно усилие и му извика:

— Чакай малко! Почакай! Нима ще се опиташ да говориш пред тази тълпа?

— Разбира се! Не виждаш ли, че иначе ще стане лошо?

— Ще те убият! Ще предизвикаш сбиване, ще станеш причина да изпозастрелят много от тези нещастници! Бъди разумен, Хал! Компанията разполага с подкрепления и те са въоръжени, а твоите хора не са.

— Точно по тази причина трябва да им говоря! Спорът продължаваше, по-големият брат се беше вкопчил за ръката на по-младия, а последният се мъчеше да се освободи, докато тълпата продължаваше да реве сякаш с едно гърло:

— Говори! Говори!

На някои от стоящите наоколо не се понрави, че този непознат пречи на техния любимец, и те проявиха склонност към свада. Накрая Едуард трябваше да отстъпи, а Хал изкачи стъпалата и се обърна към тълпата.

14

Хал вдигна ръце и помоли за тишина.

— Момчета! — извика той. — Отвлякоха нашата комисия. Мислят, че така ще смажат стачката, но ще разберат, че бъркат!

— Така е! Прав си! — откликнаха десетки гласове.

— Забравят, че имаме профсъюз. Ура за профсъюза в Норт Вали!

— Ура-а! Ура-а! — Виковете отекнаха от стените на каньона…

— Ура и за профсъюзната централа, която ще ни подкрепи, за Миньорския профсъюз на Америка!

И виковете отекнаха отново и отново:

— Ура за профсъюза! Ура за Миньорския профсъюз!

Ферис, едър американски миньор, беше в първите редици на тълпата и гласът му бучеше в ушите на Хал като параходна сирена.

— Момчета — продължи Хал, когато шумът поутихна, — помислете малко сега. Предупредих ви, че ще се опитат да ви предизвикат! За тях би било добре дошло тук да стане сбиване, това ще им даде възможност да смажат нашия профсъюз. Не забравяйте това, момчета: ако ви подмамят към бой, ще смажат профсъюза, а той е нашата единствена надежда!

Отново избухнаха викове:

— Да живее профсъюза!

Хал ги остави да викат до насита на двайсетина езика.

— Ето какво, другари — продължи той, — те експедираха нашата комисия. Може да изхвърлят и мен по същия начин…

— Няма да могат! — ревнаха няколко души, а Ферис измуча вбесен: — Само да опитат! Ще ги изгорим в леглата им!

— Те могат да ме изхвърлят! — възрази Хал. — Знаете, че са по-силните в тази игра. Могат да извикат шерифа, могат да викнат и армията, ако е необходимо. Ние не можем да им се противопоставяме със сила, във властта им е да изгонят всички от селището — мъже, жени и деца. Трябва да разберете добре едно: че дори и това няма да смаже нашия профсъюз! Нито пък профсъюзната централа, която ще ни подкрепя. Можем да устоим и да ги принудим накрая отново да ни вземат на работа.

Като схванаха към какво се стреми Хал, някои от неговите приятели му се притекоха на помощ.

— Никакви боеве! Никакво насилие! Дръжте се за профсъюза!

Хал продължи да ги убеждава, че дори компанията да уволни всички, профсъюзната централа, която обединява четиристотин и петдесет хиляди миньори в цялата страна, ще ги храни, ще призове и другите работници в окръга да ги подкрепят. Така че собствениците, които смятат чрез глад да ги принудят към подчинение, ще видят как мините им стоят без работа. Те ще бъдат принудени да отстъпят, ще възтържествува тактиката на солидарност.

Хал продължи в същия дух, като си припомняше съветите на Олсън и ги прилагаше на практика. Видя как по лицата им отново се изписа надежда, която разсея негодуванието и гнева.

— А сега, момчета — заяви той, — отивам да видя главния надзирател. Тъй като изгониха комисията, аз ще бъда вашата комисия.

— Ха тъй, Джо Смит! — избуча отново параходната сирена на Ферис.

— Добре, а сега внимавайте какво ще ви кажа. Ще видя главния, а сетне ще сляза в Педро. Тази сутрин там са пристигнали няколко представители на Миньорския профсъюз. Ще им опиша положението и ще помоля да ни подкрепят. Това искате, нали?

Да, това искаха те, големия профсъюз!

— Добре, ще направя всичко, каквото мога, и ще намеря начин да ви съобщя. А вие бъдете твърди. Господарите ще ви лъжат, ще се мъчат да ви измамят, ще пуснат шпиони и провокатори между вас, но вие се дръжте и имайте вяра в профсъюзната централа.

Хал загледа ликуващата тълпа, спря поглед на някои от обърнатите към него лица: клети, изнурени лица, всяко от тях зовящо за помощ и сякаш разказващо своята тъжна история за страдания и поражение. Сега те отново бяха преобразени, светеха с онази нова странна светлина, която той видя за пръв път предишната вечер. Изчезнала за миг, тя отново засия и никога нямаше да угасне в сърцата на хората, които вече бяха разбрали каква сила им дава тя. Нищо досега не беше развълнувало Хал толкова много, както това възраждане на ентусиазма. Колко великолепно и колко страшно беше това!

Хал погледна брат си, за да разбере как му е по-действувало всичко това. И видя, че по лицето на брат му е изписано задоволство, безгранично облекчение. Всичко излезе добре, Хал си отиваше оттук!

Хал отново се обърна към работниците, те му се сториха още по-клети след погледа, който беше хвърлил към Едуард. Защото Едуард беше въплъщение на силата, срещу която стояха те — невидимата страхотна сила, която се канеше да ги смаже. За миг го облада страхът от поражението. Той си представи какво щяха да бъдат те без ръководител, който да ги напътствува, видя ги как очакват, как у тях се промъква отново вкорененият навик към покорство, обладани от хиляди страхове, нападани от хиляди слухове — зверове, насъскани срещу тях от хитрия враг. Те ще страдат — не само за себе си, но и за жените и децата си, и това ще бъдат същите ужасни болки, които измъчваха Хал, когато си мислеше за онзи старец в Уестърн сити, когото лекарите бяха предупредили да избягва всякакво вълнение.

Ако останат твърди, ако държат на думата, която са дали на ръководителя си, те ще бъдат изхвърлени от домовете им, заплашва ги студът на идващата зима, гладът и черните списъци. А той, какво ще прави той през това време? Каква дума им даде той? Ще говори за тях с главния надзирател, ще остави съдбата им в ръцете на „големия профсъюз“… а сетне ще поеме своя весел и безгрижен живот. Ще яде бифтеци и топъл хляб в изискано обзаведения клуб, където достолепните сръчни лакеи ще следят всеки негов знак! Да танцува в извънградския клуб с изящни създания в шифон и атлаз, от които струят благоухания, сладки усмивки, безгрижие и прелести! Не, така е лесно! Може да нарича това дълг пред баща си и пред брат си, но в душата си ще знае, че това е предателство; чувствуваше се така, сякаш дяволът го е качил на висока планина и оттам му показва земните царства.

Подтикнат от внезапен импулс, Хал отново вдигна ръце:

— Момчета, разбрахме се сега, нали? Няма да се връщате на работа, докато не ви каже профсъюзната централа. Аз от моя страна ще бъда с вас. Вашето дело е и мое дело, ще продължа да се боря за вас, докато не получите правата си, докато не заживеете и не заработите като хора. Така ли е?

— Така е! Така е!

— Много добре, да се закълнем! — Хал вдигна ръка, работниците последваха примера му. И докато те викаха и бясно размахваха шапки, Хал им даде тържествено обещание и знаеше, че с него обвързва съвестта си. Направи го нарочно в присъствието на брат си. Това вече не беше само отделна атака срещу един окоп, Хал се записа за участие в цялата война! Но дори и в този миг на въодушевление Хал би се изплашил, ако можеше да разбере колко дълго щеше да трае този конфликт, всичките тези години на изнурителна и отчаяна борба, на която посвещаваше живота си.

15

Хал слезе от трибуната, множеството му направи път и той, съпроводен от брат си, пое по улицата към канцеларията на компанията. На терасата отпред стояха полицаите. Пътят на Хал се превърна в триумфално шествие: отстрани му подвикваха насърчително, мъжете се блъскаха и се мъчеха да му стиснат ръка или да го потупат по гърба, потупваха дори и Едуард и се мъчеха да му стиснат ръка, защото той беше с Хал и, както изглежда, се ползуваше с доверието му. По-късно Хал се сети за това и се развесели. Ама че приключение за Едуард!

Хал влезе в сградата и се обърна към полицаите:

— Искам да говоря с мистър Картрайт.

— Вътре е — отвърна един от тях грубо. Следван от брат си, Хал влезе в канцеларията на главния надзирател.

На Хал направи впечатление държането на надзирателя: той поздрави учтиво Едуард, но не обърна никакво внимание на брат му.

— Мистър Картрайт — рече Хал, — идвам при вас като пратеник на миньорите от тази мина.

Съобщението като че ли не впечатли никак главния надзирател.

— Упълномощен съм да заявя, че хората настояват да се оправят четири неправди, преди да се върнат на работа. Първо.

Картрайт го прекъсна бързо и рязко:

— Няма смисъл да продължавате, сър. Нашата компания третира работниците само като личности. Тя не признава никакви пратеници.

Отговорът на Хал последва също така бързо:

— Много добре, мистър Картрайт. В такъв случай идвам при вас като личност.

За миг Картрайт като че ли се обърка.

— Настоявам за четири права, които са ми гарантирани от законите на този щат. Първо, правото да членувам в профсъюз, без да бъда уволняван заради това.

Другият се съвзе и заговори спокойно и властно:

— Имате това право, сър, винаги сте го имали. Знаете много добре, че компанията никога не е уволнила никого за членство в профсъюзите.

Той погледна Хал и двамата се пребориха с погледи. Хал се разядоса, търпението му се изчерпа.

— Мистър Картрайт — рече той, — вие сте служител на един от най-големите актьори в света и играете ловко ролята си.

Другият се изчерви и се сви. Едуард се намеси бързо:

— Хал, няма да спечелиш нищо с подобни приказки!

— Целият свят му е публика — продължи упорито Хал. — Той играе най-изумителния фарс… при това и той, и всичките му помощници са толкова сериозни!

— Мистър Картрайт — заяви Едуард с достойнство, — надявам се, че разбирате — направих всичко възможно да обуздая брат си.

— Разбира се, мистър Уорнър. Трябва да знаете, че и аз от своя страна съм се отнасял с най-голяма деликатност към вашия брат.

— Ето пак! — възкликна Хал. — Гениален актьор!

— Хал, ако имаш някаква работа с мистър Картрайт.

— Неговата деликатност се изрази в това, че изпрати полицаите си посред нощ да ме измъкнат от колибата, като при това едва не ми изтръгнаха ръката! Ето това е чувство за хумор!

Картрайт се опита да говори, но гледаше към Едуард, не към Хал:

— Тогава още…

— От деликатност ме хвърли в дранголника и ме остави на хляб и вода две нощи и един ден! Виждал ли си такъв хумор?

— Тогава аз не знаех…

— От деликатност фалшифицира името ми в едно писмо и го разпространи из мината. Накрая — и това беше най-голямата деликатност! — разправи на един вестникар, че съм прелъстил тук една девойка!

Главният надзирател се изчерви още повече.

— Не! — възрази той.

— Нима не казахте на Били Кийтинг от „Газет“, че съм прелъгал едно момиче в Норт Вали? Нима не му описахте момичето, една червенокоса ирландка?

— Просто казах, мистър Уорнър, че съм чул някои слухове…

— Слухове, мистър Картрайт? Всичко това беше ваше творение! Вие заявихте ясно и определено пред мистър Кийтинг…

— Не съм! — възрази другият.

— Сега ще го докажа! — И Хал тръгна към телефона на бюрото на Картрайт.

— Какво ще правиш, Хал?

— Ще позвъня на Били Кийтинг и сам ще чуеш какво ще каже той.

— Глупости, Хал! — извика Едуард. — Никак не ме интересуват обясненията на Кийтинг. Известно ти е, че тогава мистър Картрайт не е могъл да знае кой си ти.

Картрайт побърза да се възползува от тази подкрепа:

— Разбира се, мистър Уорнър! Вашият брат дойде тук, представи се за работник…

— А, така значи! — възкликна Хал. — Смятате за уместно да разпространявате клевети за работниците в мината?

— Вие сте от доста време тук, за да знаете какъв е моралът на тези хора.

— Аз съм доста време тук, мистър Картрайт, за да зная, че ако искате да се заемете с тукашния морал, би трябвало да започнете с поведението на надзирателите и на полицаите, които вие назначавате и на които разрешавате да дебнат жените.

Едуард се намеси:

— Хал, няма какво да спечелиш от този разговор. Ако имаш някаква работа тук, приключвай я, за бога!

Хал се помъчи да се овладее. Той се върна към исканията на стачниците, но разбра само, че по този въпрос е изчерпал самообладанието на главния надзирател.

— Вече ви дадох моя отговор — заяви Картрайт. — Категорично отказвам да разисквам по-нататък този въпрос.

— Добре — отговори Хал. — Тъй като не разрешавате на делегат на работниците да разговаря с вас делово, трябва да ви уведомя като частно лице, че всички други частни — лица в тази мина отказват да работят за вас.

Главният надзирател не пожела да бъде впечатлен от този изискан сарказъм.

— Мога само да ви кажа, сър, че работата в шахта №2 се подновява сутринта и че онези, които откажат да работят, ще бъдат изгонени от мината още същия ден.

— Толкова бързо, мистър Картрайт? Та нали те са наели жилищата от компанията, а вие знаете, че според договора за наемите е необходимо тридневно предупреждение преди наемателите да бъдат изхвърлени.

Картрайт сбърка, като се увлече да спори. Той знаеше, че Едуард слуша, и искаше да се оправдае.

— Те няма да бъдат изгонени от компанията. С тях ще се занимаят градските власти.

— … Начело на които стоите вие!

— Случайно аз съм избран за кмет на Норт Вали.

— И като кмет на Норт Вали дадохте на брат ми да разбере, че ще ме изхвърлите, нали?

— Помолих вашия брат да ви убеди да напуснете.

— Но му обяснихте, че ако не успее, ще ме изхвърлите?

— Да, така е.

— И сте обяснили, че правите това, защото сте получили нареждания по телеграфа от мистър Питър Хариган. Мога ли да попитам каква длъжност заема мистър Хариган в градския съвет?

Картрайт разбра, че е попаднал натясно.

— Брат ви не ме е разбрал добре — отбеляза той ядовито.

— Не си го разбрал добре, така ли е, Едуард?

Възмутен, Едуард беше отишъл до прозореца, гледаше навън към купчината консервни кутии и сгурта и не сметна за нужно да се обърне. Но Картрайт знаеше, че той следи спора и счете, че трябва да оправи грешката си.

— Млади човече — каза той, — вие нарушихте няколко от наредбите в нашия град.

— Има ли наредба, която да забранява организирането на профсъюз на миньорите?

— Не, но има наредба, която забранява речи по улиците.

— Мога ли да попитам кой е приел тази наредба?

— Градският съвет.

— Който се състои от Джонсън, началник на пощата и служител в магазина на компанията; Елисън, счетоводител на компанията; Страус, шахтен надзирател, и О’Калахън, съдържател на пивница, която също принадлежи на компанията. Верен ли е списъкът дотук?

Картрайт не отговори.

— А петият член на градския съвет, ex-officio, е ваша милост — мистър Инъс Картрайт, кмет и главен надзирател в компанията.

Отново не последва отговор.

— Приели сте наредба, която забранява речите по улиците, а същевременно компанията притежава пивниците, пансионите, черквата и училището. Къде тогава гражданите ще правят събранията си?

— От вас ще излезе добър адвокат, момко. Но ние, управата, знаем много добре какво разбирате под „събрания“!

— Значи не одобрявате събранията на гражданите?

— Искам да кажа, че не считаме за нужно да даваме възможност на агитатори да насъскват нашите работници.

— Мога ли да попитам, мистър Картрайт, дали сега говорите като кмета на американска община или в качеството си на главен надзирател на каменовъглена мина?

Лицето на Картрайт ставаше все по-червено. Той се обърна към гърба на Едуард:

— Не виждам защо този разговор трябва да продължи.

Едуард беше на същото мнение. Той се обърна към тях:

— Наистина, Хал…

— Слушай, Едуард! Този човек обвинява брат ти, че престъпвал закона. Забелязал ли си досега престъпни, наклонности в нашето семейство?

Едуард отново се обърна към прозореца и продължи да съзерцава сгурта и консервните кутии. За него това беше вулгарна и глупава свада, но беше усетил вече настроението на Хал и знаеше, че брат му няма да спре, щом някой е достатъчно нетактичен да му отговаря.

— Мистър Картрайт, вие твърдите, че съм нарушил наредбата, която забранява речи по улицата. Мога ли да попитам какво наказание влече подобно нарушение?

— Ще разберете, когато ви наложат наказанието.

Хал се разсмя.

— От това, което току-що казахте, подразбирам, че наказанието е изгонване от града. Доколкото разбирам съдебната процедура, би трябвало да бъда изправен пред мировия съдия, който случайно е и служител на компанията. Вместо това мен ме съди кметът… или, може би, главният надзирател на компанията? Смея ли да попитам как така?

— Поради моето уважение…

— Кога съм ви молил за уважение?

— Искам да кажа от уважение към вашия брат.

— О! Значи съгласно вашата наредба кметът — или, може би, главният надзирател? — може да покаже уважението си към брата на правонарушителя, като промени наказанието в изгонване от града. Нима от уважение към Томи Бърк натирихте сестра му надолу по каньона?

Картрайт стисна юмруци.

— Не мога повече да търпя всичко това! — Забележката пак беше адресирана към гърба на Едуард. Едуард се обърна и отговори:

— Разбирам ви, Картрайт. — Сетне към Хал: — Ти наистина прекаляваш!

— Надявам се, че прекалих — отговори Хал, — за да те уверя, че това лицемерничене с американските закони в тази мина е глупав фарс, обида и унижение за всички, които уважават институциите в страната.

— Вие, мистър Уорнър — заяви главният надзирател на Едуард, — имате опит в управлението на каменовъглени мини. Знаете как се работи с невежи чужденци, които изобщо не разбират американските закони.

Хал избухна в смях.

— Значи вие им преподавате американско право! Учите ги, като пренебрегвате местното и щатското законодателство, всички конституционни гаранции, и ги заменяте с телеграфическите нареждания на Питър Хариган!

Картрайт се обърна и тръгна към вратата.

— Млади човече — подхвърли той през рамо, — необходимо е да напуснете Норт Вали още тази сутрин. Мога само да се надявам, че вашият брат ще успее да ви убеди да отпътувате без неприятности.

И за сбогом главният надзирател тръшна вратата зад гърба си.

16

Едуард се нахвърли върху брат си:

— Откъде, по дяволите, ти дойде наум да ми устройваш такава сцена? Толкова недостойна! И абсолютно ненужна! Да се дърпаш с човек, който стои далеч по-ниско от теб!

Хал не бе мръднал от мястото си. Той гледаше право в сърдитото лице на брат си.

— Това ли е всичко, което те развълнува, Едуард?

— И всички тези глупости за твоите лични работи! Какво те интересува какво мисли за теб такъв простак като Картрайт?

— Не ме интересува изобщо, но ме засяга, когато той използува подобни клевети. Това било обикновеният им начин на действие, така ми каза Били Кийтинг.

Едуард рече хладно:

— Послушай съвета ми и разбери, че скандалът се разпространява още повече, когато го отричаш.

— Разбира се! — извика Хал. — И това именно ме дразни толкова много. Та помисли за момичето — колко зле ще й се отрази всичко това!

— Не е твоя работа да се тревожиш за момичето.

— Ами ако Картрайт беше оскандалил някоя от твоите приятелки? Дали тогава би останал толкова равнодушен?

— Не би могъл да стори това, аз внимавам повече при избора на приятелите си.

— Да, естествено. А това означава, че ги търсиш само между богатите. Аз пък, виждаш ли, имам по-демократични вкусове…

— Престани, за бога! — извика Едуард. — Вие реформаторите сте от един дол дренки — приказки, приказки, приказки!

— Мога да ти обясня защо смяташ така, Едуард — хора като теб могат да си затворят очите, но не могат да си запушат ушите!

— Добре, не можеш ли да ме оставиш на мира за малко… поне докато се махна оттук? Имам чувството, че съм седнал върху вулкан и нямам представа кога отново може да избухне.

Хал се разсмя.

— Добре. Предполагам, че не проявих достатъчно признателност за посещението ти. Сега ще се покажа по-общителен. Имам работа в Педро, така че можем да отидем заедно дотам. И още нещо…

— Какво?

— Компанията ми дължи пари.

— Какви пари?

— Това, което съм припечелил.

Сега бе ред на Едуард да се разсмее.

— Стигат ли ти за една баня и за бръснене? — Той извади портфейла си и измъкна няколко банкноти. Хал, който го наблюдаваше, усети изведнъж някаква промяна в собствената си психика: неусетно беше възприел не само класовото съзнание на работниците, но и тяхното отношение към парите. Хал действително се интересуваше от доларите, които му дължеше компанията! Беше припечелил тези долари с изнурителен труд, товарейки буци въглища във вагонетките. С тези пари цялото семейство Рафърти би могло да преживее една-две седмици. А Едуард стоеше пред него с кожения си портфейл, натъпкан с десет- и двадесетдоларови банкноти, и дори не знаеше точния им брой — сякаш парите растяха по дърветата или въглищата, сами излизаха от земята и влизаха в пещите под звуците на цигулки и флейти.

Естествено Едуард съвсем и не подозираше какви анормални мисли вълнуват брат му. Той му протегна банкнотите.

— Вземи си някакви свестни дрехи — рече той. — Надявам се, че не трябва да стоиш мръсен, за да се чувствуваш демократичен?

— Не — съгласи се Хал. Сетне: — Как ще пътуваме?

— Автомобилът ме чака зад сградата.

— Значи си подготвил всичко предварително! Едуард не отговори, боеше се да не предизвика ново избухване на вулкана.

17

Излязоха през задната врата на сградата, качиха се в колата и минаха през селището, без да ги види никой. По целия път през каньона Едуард придумваше Хал да остави всичко и веднага да се върне у дома. Отново повдигна трагичния въпрос за баща им; когато това не помогна, прибягна до заканите. Ами ако престанат да изпращат пари на Хал, ако Хал изведнъж разбере, че баща им го е лишил от наследство — какво ще прави тогава? Хал отговори сериозно:

— Винаги мога да започна работа като организатор в Профсъюза на миньорите.

Едуард изостави тази тактика.

— Ако не се върнеш у дома — заяви той, — ще остана с теб, докато не промениш мнението си!

— Добре — съгласи се Хал. Не можа да сдържи усмивката си при тази страшна закана. — Но ако те развеждам насам-натам и те запознавам с моите приятели, не забравяй, че нещата, които ще чуеш, са поверителни.

Другият направи гримаса на отвращение.

— Защо, по дяволите, ще седна да говоря за приятелите ти?

— Не зная какво може да се случи. Предстои ти среща с Питър Хариган, ще вземеш неговата страна; не мога да зная какво можеш да сметнеш за свой дълг.

Другият внезапно избухна:

— Ще ти кажа още сега! Ако се опиташ да се върнеш в мината, кълна ти се, че ще се отнеса до съда и ще ги накарам да те натикат в някой санаториум. Мисля, че няма да ми е много трудно да убедя някой съдия, че си смахнат.

— Разбира се не — рече Хал през смях, — особено тукашен съдия!

Сетне, като спря за миг поглед върху лицето на брат си, Хал сметна, че може би е по-добре да не оставя подобна идея да се загнезди в мозъка на Едуард.

— Почакай само да видиш моя приятел Били Кийтинг от „Газет“ и да чуеш какво може да направи от подобен сюжет! — рече Хал. — Той просто гори от нетърпение да му разреша да „рекламира“ моята борба със стария Питър!

Разговорът секна, но Хал беше убеден, че Едуард ще запомни добре последните му думи.

В Педро спряха пред дома на Маккелър и Едуард почака в автомобила, а Хал влезе в къщата. Старият шотландец го поздрави сърдечно и му разправи последните новини. Джери Минети идвал сутринта и по негова молба Маккелър телефонирал в седалището на профсъюза в Шеридън, откъдето разбрал, че Джек Дейвид е съобщил за стачката още предишната вечер. От предпазливост при разговора не било споменато никакво име, защото такива неща се „разчуват“ лесно по телефона, но станало ясно кой е пратеникът. В резултат на този разговор председателят на местния профсъюз на миньорите Йохан Хартман сега бил в хотел „Америкън“ в Педро, където обсъждал въпроса със секретаря на окръжната профсъюзна организация Джеймс Мойлън, който пристигнал от Уестърн сити със същия влак като Едуард.

Дотук всичко беше добре, но Маккелър прибави още нещо, което внесе елемент на отчаяние: представителите на профсъюза заявили, че в момента не могат да подкрепят стачката! Тя била прибързана и щяла да доведе само до провал и обезсърчение на хората, а профсъюзът подготвял по-широки действия.

Хал сам беше предвидил подобен развой на нещата още от самото начало. Но беше присъствувал на раждането на свободата в Норт Вали, бе видял лицата на гладните, изпити от труда хора, които търсеха подкрепа от него. Тази гледка го беше развълнувала и той започна да смята, че и представителите на профсъюза ще бъдат трогнати по същия начин.

— Не могат да не ни подкрепят! — възкликна той. — Не бива да разочароваме хората! Ще загубят всякаква надежда, ще потънат в пълно отчаяние! Хората от профсъюза трябва да разберат това, трябва да ги накарам да разберат.

Старият шотландец отговори, че и Минети мислел същото. Той забравил всякаква предпазливост и хукнал към хотела да говори с Хартман и с Мойлън. Хал реши да стори същото и се върна при автомобила.

Обясни на брат си как стоят нещата. Разбира се, заяви Едуард, нали той беше предвидил точно това! Бедните подведени миньори сега ще се върнат на работа, а набеденият им ръководител трябва да признае своето безразсъдство. След два-три часа има влак за Уестърн сити, ще бъде много любезно от страна на Хал, ако успее да го хване.

Хал отговори кратко, че отива в хотел „Америкън“. Брат му би могъл да го откара дотам. И Едуард нареди на шофьора да кара към хотела. Между другото Едуард заразпитва за магазините за облекло в града. Докато Хал в хотела се молеше за живота на новосъздадения профсъюз, Едуард щеше да потърси костюм, в който ще се почувствува като човек.

18

Хал намери Джери Минети в стаята на двамата профсъюзни ръководители. Окръжният секретар Джим Мойлън беше възвисок ирландски момък, черноок, пъргав и чувствителен, човек, който от пръв поглед печели доверие и симпатии; председателят Йохан Хартман, немец по рождение, беше човек с прошарена коса, сдържани маниери и бавна реч, силна личност — физически и духом. Тази сила му беше необходима — та нали ръководеше профсъюзната централа в сърцето на тази „Империя на Реймънд“!

Хал им разказа първо как са отвлекли комисията. Разбра, че това не изненада двамата профсъюзни дейци — именно така постъпваха компаниите, когато имаше опасност от бунт в мините. Ето защо усилията за явно организиране на хората са безнадеждни. Нямаше друг шанс за успех, освен тайната пропаганда, която да продължи, докато във всяка мина не бъде създадено профсъюзно ядро.

— Значи не можете да подкрепите нашата стачка! — възкликна Хал.

— Невъзможно — отговори Мойлън. — Стачката е загубена още от самото начало. Няма и най-малката надежда за успех, докато не се навърши огромна организационна работа.

— А междувременно — подхвърли Хал — профсъюзът в Норт Вали ще се разпадне!

— Може би — гласеше отговорът. — Ще трябва просто да основем нов профсъюз. Така стоят нещата в профсъюзното движение.

Джим Мойлън беше млад и схвана настроението на Хал.

— Не ни разбирайте погрешно! — каза той. — Сърцата ни се късат, но не е по силите ни да ви помогнем. Нашата задача е да развиваме профсъюзната организация. Ако вземем да подкрепяме всичко, което намирисва на стачка, ще фалираме още първата година. Не можете да си представите дори колко често стават такива неща — едва ли има месец, през който да не се обръщат към нас с подобни молби.

— Разбирам какво искате да кажете — рече Хал. — Но смятах, че в този случай, точно след нещастието и с това брожение сред хората…

Младият ирландец се усмихна малко тъжно.

— Още сте неопитен в тази игра. Ако едно нещастие в мината беше достатъчно, за да се спечели стачката, бога ми, нашата работа щеше да бъде лесна. В „Барела“, малко по-надолу по каньона от вас, станаха три големи експлозии миналата година, при които загинаха над петстотин души.

Хал започна да разбира как поради неопитността си е загубил всякакво чувство за мярка.

Гледаше двамата профсъюзни ръководители и си спомни с каква представа за тези хора беше пристигнал в Норт Вали — буйни, разпалени глави, които подмамват честните работници да напуснат работата си. А ето че сега става точно обратното! — Той тук пламти от възбуда, а двамата профсъюзни водачи го обливат със студена вода! Те стояха спокойни и делови и произнесоха присъдата над робите от Норт Вали: да се върнат в тъмницата!

— Какво да кажем на хората? — попита Хал, като се мъчеше да потисне разочарованието си.

— Само това, което казвам на вас — че сме безпомощни, докато не организираме целия окръг. А дотогава трябва да търпят, трябва да сторят всичко възможно да запазят профсъюза.

— Но нали ще уволнят всички, които са участвували дейно в стачката?

— Не, не съвсем всички — много рядко откриват всички.

Тук се намеси старият флегматичен германец. През последната година компанията е уволнила над шест хиляди души поради участие в профсъюзна дейност или заподозрени в такова участие.

— Шест хиляди! — повтори Хал. — Само от този окръг?

— Точно така.

— Но в целия окръг няма повече от дванадесет, най-много петнадесет хиляди работници!

— Зная.

— Та как тогава изобщо имате организация? Другият спокойно отговори:

— Те се отнасят с новите работници точно така, както и със старите.

Хал изведнъж си спомни за мравките на Едстрьом. Ето ги тези мравки — строят своя мост, строят го един, два пъти, три пъти, всеки път, когато водата го отвлече! Нямат припряната нетърпеливост на богатия младеж, който е свикнал да налага волята си, да смята свободата, благоприличието и справедливостта за жизнена необходимост. Макар че Хал научи много от разговора с тези хора, той научи повече неща от тяхното мълчание, от спокойния, прозаичен начин, с който възприемаха нещата, които го бяха накарали да кипи от възмущение. Постепенно започна да разбира какво значи да удържи обещанието си пред тези бедни души в Норт Вали; за целта ще му е необходимо нещо повече от моментното избухване на чувствата, ще му бъде необходим разсъдък, търпение и дисциплина, дългогодишно учение и упорита работа.

19

Хал се видя принуден да приеме решението на профсъюзните ръководители. Те имаха опит, можеха правилно да преценят обстановката. Миньорите трябва да се върнат на работа; Картрайт, Алек Стоун и Джеф Котън ще ги гонят, както и преди! На разбунтувалите се не им оставаше нищо друго, освен да се помъчат да поддържат тайна, организация в мината.

Джери Минети се сети за Джек Дейвид. Той беше тръгнал обратно тази сутрин, без да е говорил с профсъюзните ръководители. Той може да остане извън подозрение, да запази работата си и да помага в профсъюзната работа.

— Ами ти? — попита го Хал. — Ти май си изяде главата.

Джери не беше чувал тази фраза на английски, но разбра значението.

— И още как! Цялата!

— Не видяхте ли фантетата долу във фоайето? — попита Хартман.

— Още не мога да ги разпознавам.

— Трябва да се научите, ако смятате да се занимавате с нашата работа. Не е имало минута, откакто открихме нашето бюро, през която да няма поне половин дузина от тях на отсрещния тротоар. Всеки, който идва при нас, е следен по обратния път до мината и го уволняват още същия ден. Влизат нощем в канцеларията ми и крадат книжата ни, заплашвали са ни със смърт стотици пъти.

— Не разбирам как изобщо работите в тези условия!

— Те никога няма да ни попречат. Когато се намъкнали в канцеларията, смятали, че ще намерят списък на нашите организатори. Но този списък е в главата ми.

— А това не е шега работа — намеси се Мойлън. — Искате ли да знаете с колко организатори разполагаме? Деветдесет и седем. И досега не е хванат нито един!

Хал слушаше слисан. Ето една нова страна на профсъюзното движение. Този спокоен и непоколебим стар германец, когото човек би могъл да вземе за собственик на деликатесен магазин, този ирландски момък с игривите очи, на когото по би прилягало да придружава дамата си на някой бал — те бяха предводители на армия от сапьори, която подкопаваше основите на изградената от алчност крепост на Питър Хариган.

Хартман предложи на Джери да се опита да върши такава работа. Той сигурно ще бъде уволнен от Норт Вали, така че по-добре е да извести на семейството си да дойдат в Педро. По този начин може да остане в сянка и да заработи като организатор, иначе „хрътките“ на компанията ще го проследят до мината и там ще установят самоличността му. Ако Джери сега хване влака за Уестърн сити, ще загубят следите му, той може да отиде в друга мина и там да започне да организира италианците. Джери с готовност прие предложението — то отсрочваше злокобния ден, когато Роза и малките щяха да бъдат оставени на произвола на съдбата.

Още говореха, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се секретарят на Хартман от Шеридън, току-що разбрал подробности за отвлечената от мината комисия. Осемте мъже и Мери Бърк били откарани до станцията Хортън и там качени на влака с куп закани. Но те слезли от влака още на следващата спирка и заявили, че се връщат в Педро. Скоро щели да бъдат в хотела.

Хал искаше да присъствува на тази среща и слезе долу да каже на брат си. Естествено, последва нов спор. Едуард припомни на Хал, че пейзажът на Педро му действува със своята монотонност. В отговор Хал му предложи да го запознае с приятелите си. Те са хора, от които Едуард може да научи много неща, стига да иска. Може да присъствува на срещата с комисията — осем мъже и една жена, които бяха дръзнали да извършат геройство и бяха станали жертви на престъпление. И Едуард не бива да мисли, че са скучни хора. Между тях е например синеокият Тим Рафърти, мълчаливият, изпоцапан от сажди гном, който се беше отскубнал от черната пещера и разперил неподозираните златни крила на красноречието; и Мери Бърк, за която Едуард може да прочете в днешното следобедно издание на „Газет“, че е „Орлеанската дева на каменовъглените мини“ или нещо също така оригинално. Но настроението на Едуард не се подобри. Той вече виждаше портрета на брат си във вестника до портрета на тази ирландска Жана д’Арк.

Хал и Джери отидоха в една гостилница, докато. Едуард се запъти самотен към ресторанта в хотел „Америкън“. Но той не остана дълго време сам; скоро на неговата маса бе настанен един младеж с хитра физиономия, който подхвана разговор с него. Бил търговски пътник, неговият „ресор“ е железарията. А Едуард? Едуард отговори студено, че няма „ресор“, но младият човек не се смути — очевидно неговият „ресор“ беше притъпил чувствителността му. Може би Едуард се интересува от каменовъглените мини? Обикалял ли е каменовъглените райони? Той подпитваше толкова упорито и се връщаше все на тази тема, че най-сетне Едуард усети какво става — едно „фанте“ го беше удостоило с вниманието си! Странно, но този факт настрои Едуард срещу режима на Питър Хариган много повече, отколкото цялото красноречие на Хал за гнета на Норт Вали.

20

Малко след обеда в хотела пристигнаха членовете на отвлечената комисия, всички изпоцапани и изморени. Попитаха за Йохан Хартман и ги изпратиха горе в стаята му, където се разигра неприятна сцена. Осем мъже и една жена, които бяха дръзнали да извършат геройство и бяха станали жертва на престъпление, не можеха да приемат толкова лесно техните усилия и саможертва да отидат на вятъра; не скриха също и мнението си за онези, които ги предаваха.

— Мъчите се да ни подмамите! — извика Тим Рафърти. — Откак се помня, не оставяте на мира моя старец да ви помогне… а сега, когато правим каквото искате, вие ни изоставяте!

— Никога не сме искали от вас да стачкувате — рече Мойлън.

— Вярно е. Само искате да си плащаме членския внос, та да можете да получавате големите заплати.

— Заплатите ни не са толкова големи — обясни търпеливо младият профсъюзен ръководител. — Сами ще разберете това, ако се позаинтересувате.

— Каквито и да са, получавате ги, а нашите спират. Ние оставаме на улицата, с нас е свършено. Та погледнете ни само… А повечето от нас имат и семейства. Аз имам стара майка и куп братя и сестри, а с баща ми вече е свършено и той не може да работи. Какво ще стане с нас?

— Ще ви помогнем малко, Рафърти…

— Вървете по дяволите! — извика Тим. — Не ми трябва вашата помощ! Когато ми дотрябва милостиня, ще се обърна към окръжните власти. И те са банда мошеници, но поне не претендират, че са приятели на работниците.

Още от началото Том Олсън беше предупредил Хал за същото — когато са объркани, работниците не знаят на кого да се доверят и започват да подозират именно онези, които искат да им помогнат.

— Тим — намеси се Хал, — няма никаква полза от такива приказки. Трябва да се научим да чакаме.

Момъкът се нахвърли върху Хал:

— Какво разбираш ти от тези работи? За тебе всичко е като на шега: когато ти скимне, можеш да си тръгнеш и да забравиш всичко. Чух, че си имаш пари!

Хал не се разсърди от тези думи; нали и собствената му съвест го беше упреквала в същото.

— Не ми е толкова лесно, колкото си мислиш, Тим. Човек може да страда и от друго, освен от липсата на пари.

— О, като сте застрадали… ти и твоите богати приятели! — подигра му се Тим.

Другите от комисията запротестираха.

— За бога, Рафърти! — намеси се Мойлън. — Не можем да направим нищо, човече, и ние сме безпомощни като вас!

— Безпомощни сте, а дори не се опитвате да направите нещо!

— Да се опитаме? Искаш да подкрепим стачка, за която знаем, че няма никакви шансове за успех? От това ще има толкова полза, колкото ако легнем на релсите и се оставим да ни прегази някоя вагонетка с въглища. Не можем да победим, човече! Казвам ти, не можем! Така само ще пожертвуваме профсъюза!

Мойлън изведнъж се разпали. Беше видял десетки случайни стачки в този окръг и десетки млади стачници — бездомни, отчаяни, огорчени, които изливаха разочарованието си върху него.

— Смятате, че можем да ви подкрепим с нашите средства, че можем да продължим тази помощ дори и когато компанията наеме стачкоизменници за работа в мините. Но докъде ще стигнем така, Рафърти? Колко профсъюзи съм видял да фалират, а сам виждаш, не съм толкова стар! Ако имахме банка, щяхме да помагаме на всички миньори в окръга, никой нямаше да работи, докато не получи правата си. Но средствата, с които разполагаме, са пари, припечелени от други миньори; те и сега правят това, Рафърти, долу в шахтите — както ти и баща ти. Дават ни парите и казват: използувайте ги да укрепите профсъюза, да привлечете работниците, които още не са организирани, приемете тези работници в профсъюза, за да не ни подбиват надниците и да не ни провалят стачките. Но не ги пилейте, за бога, те са припечелени с тежък труд; и ако не видим някаква полза, няма да ви даваме повече нищо. Не виждаш ли как стоят нещата, човече? И колко ни тежи всичко това — много повече, отколкото страхът да не загубим мизерните си заплати, макар че не вярвате това. Няма защо да ми говориш така, като че ли съм син на Питър Хариган. Още на десетгодишна възраст бях спирач на вагонетки в мината; не е минало много време, откакто напуснах мините, не съм ги забравил. Вярвай ми, не от страх за хляба си не спя нощем, защото през нощите се самообразовам по малко и зная, че винаги мога да напусна тази работа и да си изкарвам хляба по друг начин. Тормози ме мисълта дали използувам по най-добрия начин парите на миньорите, дали ако бях постъпил другояче, нямаше да им спестя малко от мъката… Ето какво си мислех, Тим Рафърти, когато снощи идвах с влака насам; през целия път слушах тракането на колелата и си казвах: ето че сега пак ще видя страдания, пак ще допусна някои добри хора да се настроят срещу нас, защото не могат да разберат защо ние получаваме заплатите си, а тях ги уволняват. Как ще им покажа, че работя за тях, и то с всичките си сили, и че не аз съм виновен за техните беди?

Уокъп се намеси:

— Няма смисъл да приказваме повече. Виждам, че добре сме се наредили. Няма да ви безпокоим, Мойлън.

— Ще ме безпокоите, ако не помогнете на профсъюза.

Другият горчиво се усмихна:

— Та откъде ще знаеш какво правя аз. Ще ме изхвърлят на улицата — това знаеш само!

— Където и да идеш, ще бъде същото — или ще подкрепяш профсъюза, или ще бъдеш товар, който трябва да мъкнем със себе си.

Младежът се обърна и поговори и с другите членове на комисията. Помоли ги да не се отчайват от неуспеха, да си извлекат поука от него и да продължат да работят за солидарността на миньорите. Всеки трябва да прави жертви, да внася своя дял. Важното е всеки уволнен да се превърне в искра на солидарността и да понесе факела на бунта и на други места. Ако всеки изпълни задачата си, скоро няма да остане място, откъдето господарите ще могат да повикат стачкоизменници.

21

Хал следеше с особена тревога един от членовете на комисията — Мери Бърк. Досега тя не беше казала нито дума; докато другите спореха и протестираха, тя стоеше мълчаливо, стиснала устни и преплела ръце. Хал знаеше, че този провал сигурно я е ядосал много. Тя беше се вдигнала, борила се, надявала се — и всичко това за нищо, както тя винаги твърдеше. Той видя как големите й, потъмнели от умора очи се втренчиха в младия пламенен профсъюзен ръководител. Хал знаеше, че в душата й се водеше борба. Дали ще се оттегли окончателно сега? Това беше проверка за нейния характер, както и за характерите на всички останали.

— Ако само сме достатъчно силни и смели — говореше Джим Мойлън, — можем да използуваме пораженията, за да просветим и сплотим нашите хора. Ако сега накараме хората в Норт Вали да разберат какво правим, те няма да се върнат на работа като победени, няма да се гневят на профсъюза, а просто ще се върнат и ще изчакват. Та не е ли това начин да бием господарите, да запазим работата си и профсъюза, докато се организираме във всички мини, когато ще можем да стачкуваме и да победим?

Настъпи пауза, след което Мери взе думата:

— Как да кажем това на хората? — Гласът й звучеше равно, но въпреки това сърцето на Хал трепна. Дали Мери все още хранеше надежди или не, тя възнамеряваше да остане в редиците на мравките!

Йохан Хартман обясни своя план. Той ще нареди да напечатат окръжни на няколко езика с призив към хората да се върнат на работа и тези документи ще бъдат разпространени тайно в мината. Но Джери бързо отхвърли това предложение. Работниците няма да повярват на окръжните, ще помислят, че са напечатани от господарите. Та нима надзирателите не скроиха още по-мръсен номер, като съчиниха онова писмо от Джо Смит, за да объркат движението за контрольор? Единственото сигурно нещо е някой — от комисията да се върне в мината и да поговори лично с хората.

— И това трябва стане бързо! — предупреди Джери. — Да им се каже идат на работа още сутринта, иначе уволнят ги. И то най-добрите, които трябва запазим.

Другите членове на комисията се съгласиха с Джери. Славянинът Русик, който „загряваше“ бавно и говореше не по-бързо, проточи:

— Хора бъдат страшно ядосани да загубят своя работа и да няма стачка.

Гърчето Цамакис добави бързо и нервно:

— Казали стачка! Сега кажем — няма стачка!

Какво можеха да направят? Първото затруднение беше как да излязат от хотела, който беше наблюдаван от „фантетата“. Хартман предложи да излязат всички заедно и да се разпръснат, детективите няма да могат да проследят всички. Онези, които успеят да се отскубнат, могат да се доберат до Норт Вали в някои от празните вагони, които отиваха към мината.

Но Мойлън смяташе, че компанията е предвидила това, а Русик, който в миналото е бил скитник, добави:

— Те сигурно претърсят вагони и опердашат нас яко, когато хванат.

По всичко личеше, че това е опасна задача. Мери се обади пак:

— Може би някоя жена ще свърши по-добра работа.

— Те набият и жена — рече Минети.

— Зная, но една жена би могла да ги изиграе по-лесно. Някои вдовици дойдоха в Педро за погребенията, те носят черни воали, които скриват лицата им. Мога да се преоблека като една от тях и да ида в мината.

Мъжете се спогледаха. Виж, това беше идея! По лицето на Тим Рафърти, който след кавгата си с Мойлън стоеше навъсен, се разля широка усмивка.

— Срещнах на улицата мисис Замбони — рече той. — Тя носеше достатъчно черни воали, да се крием всички под тях.

Хал се обади за пръв път, откакто Тим Рафърти го накара да млъкне.

— Знае ли някой къде можем да намерим мисис Замбони?

— Тя при една моя позната, мисис Свайка — отвърна Русик.

— Добре — рече Хал. — Има още нещо, което не знаете. След като ви изхвърлиха от мината, аз пак говорих на хората и ги накарах да се закълнат, че ще продължат стачката. Така че сега трябва да се върна и да си взема думите назад. Ако става въпрос за воали и други такива номера, един мъж може да бъде преоблечен не по-лошо от жена.

Всички го зяпнаха.

— Ще те пребият, ако те пипнат! — рече Уокъп.

— Не — каза Хал, — не ми се вярва. Във всички случаи трябва да сторя това, защото — и той хвърли поглед към Тим Рафърти — аз съм единственият, който няма да пострада от провала на стачката. Последва мълчание.

— Съжалявам, че казах това! — извика импулсивно Тим.

— Всичко е наред, момко — отговори Хал. — Казаното от теб е вярно и бих искал да направя нещо, за да облекча съвестта си. — Хал стана и се засмя: — От мен ще излезе чудо вдовица! Ще ида горе и ще си побъбря на чаша чай с моя приятел Джеф Котън.

22

Хал предложи да потърси мисис Замбони, но Мойлън се възпротиви и отбеляза, че детективите сигурно ще го проследят. Дори и ако всички едновременно напуснат хотела, първият, за когото ще се лепнат детективите, ще бъде Джо Смит, изпеченият бунтар и размирник. Накрая решиха да докарат мисис Замбони в стаята в хотела. Тя трябва да дойде с мисис Свайка или е някоя друга жена, която говори английски, да потърси на рецепцията Мери Бърк и да обясни, че Мери й дължи пари, които сега й трябват, за да плати разноските за погребението на мъжа си. Служещият в хотела може и да не знае коя е Мери Бърк, но бдителните „фантета“ ще чуят името, а ако се добави, че Мери е от Норт Вали, някой ще се досети, че тя е от комисията.

Обясниха всичко на Русик. Той излезе и след половин час се върна с известието, че жените са тръгнали. След няколко минути на вратата се почука и пред тях застана облечената в черно вдовица и нейната приятелка. Те влязоха, а после се втрещиха и от тях се откъснаха възклицания на ужас, когато Русик поиска от мисис Замбони да даде траурното си облекло на Джо Смит.

— Тя казва няма други дрехи — обясни славянинът.

— Кажи й, че ще й дам много пари да си купи други — рече Хал.

— Ох, Исусе! — извика мисис Замбони и заломоти нещо на своя си език.

— Тя казва няма какво друго да облече. Тя казва не е добре човек ходи без дрехи.

— Няма ли долна фуста?

— Тя казва долна фуста с дупки.

Всички избухнаха в смях, а старата жена се изчерви.

— Кажи й да се завие в одеяла — предложи Хал. — Мери Бърк ще й купи нови дрехи.

Оказа се неочаквано трудно да накарат мисис Замбони да се раздели с вдовишкото си одеяние, с което се беше сдобила с толкова много усилия и сълзи. Никога досега на една почтена жена, която е родила шестнайсет деца, не е предлагано такова нещо: да продаде символа на своята скръб, и то в хотелска стая, натъпкана с мъже! Непристойната веселост на присъствуващите никак не облекчаваше сделката.

— Ох, Исусе! — простена отново мисис Замбони.

— Кажи й, че това е много, много важно — каза Хал. — Кажи й, че трябва да имам тези дрехи. — И като видя, че Русик тъпче на едно място, сам започна да обяснява на компромисния английски, който се използува в мините: — Трябва! Истина! Трябва да се крия! Бързо! Да се измъкна от надзирателя. Разбираш ли? Иначе ще ме убият!

Най-сетне изплашената жена отстъпи.

— Казва всички обърнат се — поясни Русик. И всички се заобръщаха, като си шепнеха развеселени, докато мисис Замбони, скрила се зад Мери Бърк и мисис Свайка, излезе от корсажа и от полата си и от приличие наметна едно одеяло върху червените си плещи. Когато Хал намъкна дрехите, те се оказаха по-широки близо една педя, но след като натъпкаха две възглавници и ги притегнаха около кръста му, сметнаха, че дегизировката е задоволителна. Хал обу големите раздърпани обувки на старицата, а Мери сложи на главата му шапката на вдовицата и нагласи воалите. Сега вече и собствената челяд на мисис Замбони нямаше да усети нищо.

23

Влакът за Норт Вали тръгна. Хал пресметна, че ще има достатъчно време да изпълни задачата си и да успее да хване последния влак за Педро. Зае мястото си във вагона, без да привлича излишно внимание, и остана седнал, докато не доближиха последната станция в каньона. Във вагона имаше още няколко миньорски жени. Хал избра една, която беше от националността на мисис Замбони и се премести при нея. Тя му стори място и каза нещо, но Хал просто хълцаше тихичко, и жената със съчувствие стисна ръката му. Сетне, докато той стискаше ръце под воала, тя го потупа насърчително по коляното.

Влакът спря пред оградата на селището. Бъд Адамс мина през вагона, като оглеждаше внимателно всеки пътник. Когато го видя, Хал захълца отново и промърмори нещо неясно на своята спътница; последната се наведе към него и забъбри на родния си език. Бъд отмина.

Слизайки от влака, Хал хвана спътницата си под ръка и продължи да хълца; тя пък продължи да му говори и така минаха по перона под носа на Пийт Ханън. Към тях се присъедини още една жена и тръгнаха по улицата. Жените говореха на родния си език и очевидно не подозираха Хал в нищо.

Хал беше разработил вече своя план на действие. Нямаше да се опитва да говори тайно с хората — това щеше да отнеме много време и можеха да го познаят, преди да е говорил с достатъчно хора. Трябваше да нанесе смел удар. След половин час започваше вечерята при Реминицки. Той ще извести хората там!

Спътничките на Хал се учудиха, когато той подмина колибата на Замбони, в която вероятно съседите се грижеха за челядта на Замбони. Той ги остави да се чудят и продължи към дома на Минети. Там се показа на смаяната Роза и й предаде какво е поръчал мъжът й — да замине с децата за Педро и там спокойно да чака той да й се обади. Роза излезе и доведе Джек Дейвид, на когото Хал обясни как стоят нещата. Очевидно участието на Големия Джек в стачката бе минала незабелязано и той, жена му, Ровета, Ресмак и Кловоски трябва да останат в мината като ядро, посредством, което профсъюзът щеше да държи връзка с работниците.

Времето за вечеря беше дошло и мнимата мисис Замбони излезе на улицата и се заклатушка към Реминицки. Когато влезе в столовата, мъжете я изгледаха, но никой не каза нищо. Облечената в черно фигура отиде в дъното на столовата, намери празен стол, дръпна го от масата и се качи на него. В столовата прозвуча вик:

— Момчета! Момчета!

Хранещите се вдигнаха глави, видяха как воалът се вдигна и изпод него занаднича лицето на техния водач Джо Смит.

— Момчета! Нося ви известия от профсъюза! Настъпи паника. Мъжете наскачаха с викове, при което столовете изпопадаха с трясък по пода. Сетне изведнъж настъпи тишина, такава тишина, че ако някой беше продължил да дъвче, дори и това щеше да се чуе.

— Момчета! Бях в Педро и говорих с хора от профсъюза. Знаех, че надзирателите няма да ме пуснат тук, затова се преоблякох, и ето ме тук.

Сега всички разбраха какво означава този фантастичен маскарад; последваха одобрителни възгласи, смях и радостни крясъци.

Хал вдигна ръце и отново настъпи тишина.

— Изслушайте ме! Надзирателите няма да ме оставят да говоря дълго, а имам да ви казвам важни неща. Профсъюзните ръководители казват, че не можем да спечелим сега стачката.

По лицата пред Хал се изписа смайване, разнесоха се смутени възгласи. Хал продължи:

— Ние сме само една мина, господарите ще ни изхвърлят, ще докарат стачкоизменници и работата в мината ще продължи без нас. На нас ни трябва стачка във всички мини едновременно. Голяма стачка, зад която да стои големият профсъюз! Ако напуснем работа сега, господарите ще са доволни; но ще ги изиграем — ще запазим работата си, а и профсъюза! Вие сте членове на профсъюза и ще продължите да работите за него! Ура за профсъюза в Норт Вали!

За момент нямаше никаква реакция. Трудно беше за хората да приветствуват подобна перспектива. Хал разбра, че трябва да намери друг подход.

— Не трябва да се боим, момчета! Трябва да владеем нервите си! Ето, вижте мен — иска се дързост да дойдеш тук! С дрехите на мисис Замбони и с две възглавници на кръста!

Той потупа възглавниците, при което избухна общ смях. Мнозина познаваха мисис Замбони и Хал разчиташе именно на този „местен колорит“. Смехът се разрасна в буря от веселие. Мъжете започнаха да аплодират:

— Браво на Джо! Ето това е момиче на място! Искаш ли да се оженим, Джо?

И когато Хал за втори път извика „Ура за профсъюза в Норт Вали!“, отговорът дойде съвсем непринудено.

Хал отново вдигна ръце и продължи:

— Слушайте, хора. Мен сега ще ме изхвърлят, но вие няма да им пречите да сторят това. Ще тръгнете на работа, ще запазите местата си и ще се готвите за голямата стачка. Разкажете и на другите какво съм казал. Не мога да говоря с всички, вие им разкажете за профсъюза. Помнете, навън има хора, които мислят и се борят за вас. Всички ние ще подкрепяме профсъюза, докато тези мини не станат отново част от Америка!

Стените на столовата закънтяха от виковете, които посрещнаха тези думи. Да, ето какво искаха те: да живеят свободни в Америка!

Привлечени от шума, на вратата се бяха струпали хора. Хал забеляза, че там настъпи смут и блъсканица, след което се появиха главата и широките плещи на Пийт Ханън.

— Ето и полицаите, момчета! — извика той и сред тълпата екнаха гневни викове. Мъжете се обърнаха, стиснали юмруци, и загледаха свирепо Ханън. Хал бързо продължи:

— Момчета, изслушайте ме! Запазете спокойствие! Не мога да остана в Норт Вали, знаете това! Но аз свърших работата си — съобщих ви решението на профсъюза. А вие разкажете на останалите — нека се държат за профсъюза!

Хал продължи да повтаря последните си думи. Сетне, докато гледаше изнурените от работа лица, той си спомни за даденото обещание и отново го повтори:

— Аз ще ви помагам. Продължавам борбата, момчета!

Край вратата отново се заблъскаха. Изведнъж се появи Джеф Котън, който с няколко полицаи си пробиваше път към столовата, задъхан и зачервен от тичане.

— А, ето го и шерифа! — извика Хал. — Няма защо да се блъскаш, Котън, няма да имаш никакви неприятности. Ние сме хора организирани, знаем да се владеем. И така, момчета, не се предаваме, не сме бити, изчакваме само работниците от другите мини. Имаме профсъюз и възнамеряваме да го запазим! Ура за профсъюза!

Тълпата откликна с готовност: „Ура за профсъюза, ура за Джо Смит, за вдовицата и за нейния траур!“

— Вие сте членове на профсъюза. Дръжте се за него, каквото и да се случи! Ако ви уволнят, живейте с профсъюза на новото място, приобщете другите към него, никога не го забравяйте в сърцата си! В профсъюза е силата, в него е надеждата! Не забравяйте, хора — профсъюза!

Прозвуча гласът на шерифа:

— Хайде, моето момиче, тръгвай! Хал направи плах реверанс.

— О, мистър Котън! Това е толкова неочаквано за мен! — Тълпата се закикоти и Хал слезе от стола. С кокетни движения нагласи воала на главата си и заситни през столовата. Когато стигна до шерифа, хвана го грациозно под ръка и с Пийт Ханън от другата му страна и Бъд Адамс зад тях, той излезе от столовата и закрета по улицата.

Гладните зарязаха яденето, да не изпуснат тази гледка. Те тръгнаха подире им със смях, викове и подигравки. Отвсякъде към тях се присъединяваха други; докато стигнат гарата, с тях вървеше вече почти цялото население на селището. Из тълпата се разчу: „Това е Джо Смит! Дошъл с известие от профсъюза!“.

Миньорите се смееха от сърце и по зацапаните им с въглищен прах бузи заструиха сълзи. Те се прегръщаха един друг, луди от възторг от номера, който Хал беше погодил на потисниците.

Дори Джеф Котън не можа да скрие възхищението си.

— По дяволите, вие сте невъзможен! — избъбри той. — Трябваше да приеме всичко откъм забавната му страна, като най-удобен начин да се отърве от упорития си гостенин и да предотврати евентуално опасно развитие на обстановката. Той придружи вдовицата до влака, помогна й да се качи и разстави постове по вратите на вагона. Тези галанти не прекъснаха да я ухажват, докато влакът не отмина оградата на Норт Вали и не затрака надолу по каньона.

24

Хал свали траурните дрехи на вдовицата, а с това сякаш и веселото настроение, в което беше изпаднал заради хората. Настъпи внезапна реакция и той почувствува безкрайна умора. Вече десет дни живееше в състояние на възбуда, без да има почти никакво време за сън. Облегна се на седалката във вагона, бледен и изтощен. Болеше го глава. Разбра, че равносметката от пребиваването му в Норт Вали е нула. У него нямаше и помен от онова приключенско настроение, в което тръгна на „летния курс по практическа социология“. Беше учил уроците си, опита се да ги разкаже и го „спукаха“. Усмихна се горчиво, когато си спомни за онази лекомислена песничка, с която се беше катерил по същия този каньон:

Влакът пристигна в Педро, Хал взе такси на гарата и отиде в хотела.

Първият човек, когото срещна във фоайето, беше Едуард. При вида на неговото благородно лице, на което отвращението и скуката придаваха почти човешки вид, част от главоболието на Хал премина. Животът беше суров и жесток, но ето че отегченият и очакващ го Едуард се оказа забавно утешение.

Едуард го запита къде по дяволите е бил и Хал отговори:

— Посетих вдовиците и сираците.

— О! А аз седя в тази дупка и ще пукна от горещина!

— Ти беше там горе, Едуард! Чу какво казах на тези бедни души. Нима наистина мислиш, че ще отпътувам с теб и ще ги забравя?

Едуард не обърна внимание на думите му.

— Ти наистина си луд! — констатира той. — Ще те убият, въпреки всичките ми усилия!

Но Хал само се изсмя.

— Няма го майстора! Трябваше да видиш изящните маниери на шерифа!

25

Едуард би положил всички усилия да отведе брат си веднага, но влак имаше едва към полунощ. Хал се качи в стаята, където го очакваха с нетърпение Мойлън, Хартман, Мери Бърк и мисис Замбони. Наложи се Хал да разправя няколко пъти историята си, докато останалите членове на комисията, които бяха отишли да вечерят, се връщаха на малки групи в стаята. Те посрещнаха разказа му със същия възторг, както публиката при Реминицки.

След изблиците на веселие и задоволство обсъдиха бъдещето. Мойлън се връщаше в Уестърн сити, а Хартман в бюрото си в Шеридън, откъдето щеше да уреди изпращането на нови организатори в Норт Вали. Картрайт положително ще уволни мнозина — и тези, които са били активни по време на стачката, и онези, които продължават да говорят открито за профсъюза. Но на мястото на уволнените трябваше да назначат други, а профсъюзът знае чрез кои агенции компанията набира работници. Миньорите в Норт Вали щяха да разберат, че по някакъв тайнствен начин в мината пристига профсъюзна литература, щяха да намират книги и брошури под възглавниците си, до съдинките за храна, по джобовете си.

Пропагандата трябва да продължи и между онези, които щяха да бъдат уволнени, та да могат, където и да идат, да разнасят идеята за трейдюнионизма. Хал научи, че още сутринта, когато разбрали какво е станало в Норт Вали, миньорите в мина „Барела“ изразили солидарност с колегите си. Десетки миньори били уволнени, вероятно уволненията щели да продължат. Ето това е работа за членовете на комисията; например Тим Рафърти — има ли той нещо против да остане в Педро една-две седмици, да се срещне с тези хора, да поговори с тях и да им раздаде литература?

Предложението беше добре дошло, защото точно в този момент животът беше безнадежден за ирландчето. Той беше без работа, баща му беше осакатен, семейството му безпомощно и без средства. Разбира се, трябваше да напуснат дома си, в Норт Вали нямаше вече място за никого от Рафъртови. Къде ще идат един бог знае. Тим щеше да стане скитник, да живее далеч от своите, щеше да гладува, за да праща у дома оскъдните си спестявания.

Хал гледаше момъка и сякаш четеше тези негови мисли. Той, Хал Уорнър, щеше да изиграе ролята на провидението в този и в още няколко такива тъжни случаи. Имаше правото да подписва баща си под чековете, смяташе, че може да запази тази привилегия и като започне да играе ролята на Харун ал Рашид при злополуките в мините. Но какво ще стане при другите минни злополуки и неуспели стачки, когато нямаше да се намеси никакъв Харун ал Рашид? Какво ще стане и с другите, тук в Норт Вали, които не са разказали на Хал за своите патила? Той разбра, че ако иска да запази поне малко от самообладанието си, трябва да обърне гръб и да избяга. Тази приятна и дивна на вид цивилизация беше като костница или бойно поле — където и да поразрови с лопата под повърхността, човек открива ужаси, потресаващи гледки и смрад, от които му се повдига.

Ето например Русик: той имаше жена и две деца, а нямаше пукнат долар. Повече от година беше работил усърдно и упорито, копаейки въглища за Питър Хариган, и досега не беше в състояние да задели нещо, след като се разплатеше в магазина на стария Питър. Цялото му имущество можеше да се събере в един вързоп, а и това той можеше да отнесе на гърба си, ако му разрешат шерифът и охраната. Русик щеше да тръгне да търси работа, профсъюзът ще му плати билета. Може би ще намери работа, може би не. При всички случаи той може да се надява най-много на това да заработи за някой друг Хариган и да задлъжнее в магазина на някоя друга компания. В същото положение бяха и сърбинът Хобианич, и мексиканецът Ернандес, само че първият имаше четири, а другият шест деца. Бил Уокъп хранеше само жена си, децата им — както се изрази той — слава богу! — бяха измрели. Увещанията на Джим Мойлън като че ли не го трогнаха много, той беше закъсал, щеше да хване пътя и да бъхти на изток, за да се завърне в Англия. И това тук ми било свободна страна! По дяволите, ако вземе да разправя патилата си, я се намери някой английски миньор да му повярва, я не!

Хал каза на тези хора истинското си име и адреса си и ги накара да му обещаят, че ще му се обаждат. Щял да им помогне малко, рече той, а в себе си се питаше какво трябва да направи. Докъде трябва да иде човек в старанието си да облекчи гладуващите, та да може да се храни спокойно в клуба? Кой казуист ще разреши този проблем — да му каже на какъв процент да помогне от гладуващите, които той лично познава, от онези, които той среща по улиците, от онези, за които чете в правителствените доклади за поскъпването на живота! До каква степен му е разрешено да затваря очите си, когато върви към клуба си? Доколко му е разрешено да не чете тези доклади, когато тръгва с годеницата си на бал? Светилата на висшата математика бяха забравили да разрешат тези проблеми, мъдрите академици и светите отци в църквата също бяха пропуснали да изнамерят формули. А Хал, който се мъчеше да разреши тези проблеми с простите сметки наум, намери резултата за крайно незадоволителен.

26

Хал търсеше възможност да поговори с Мери Бърк. От срещата с Джеси Артър не бяха говорили насаме, а сега той заминаваше за дълго време. Искаше да разбере какви планове има Мери за бъдещето и — което беше още по-важно — състоянието на духа й. Ако беше успял да измъкне това момиче от отчаянието, можеше да смята, че летният му курс по практическа социология не е пълен провал.

Предложи й да отидат заедно да кажат довиждане на Йон Едстрьом, когото той не беше виждал от безцеремонното сбогуване в дома на Маккелър, когато Хал избяга към влака на Пърси Хариган. Във фоайето Хал обясни на брат си какво смята да прави. Едуард просто отбелязва, че ще тръгне с него, ако Хал няма нищо против. Той не изяви желание да се запознае с ирландската Жана д’Арк и вървеше на разстояние от тях да не пречи на разговора им, но искаше да направи каквото може за сигурността на брат си.

И така под лунната светлина се оформи следното шествие: първо Хал и Мери, сетне Едуард и накрая — сътрапезникът на Едуард, „търговецът на железария“!

Хал беше затруднен в началото на прощалния си разговор с Мери. Нямаше представа как тя гледа на него сега и малко гузен призна в себе си, че го е страх да разбере чувствата й. Сметна, че е най-добре да бъде весел; заразправя й колко добре се е държала тя по време на стачката. Но Мери не отговаряше на забележките му и той най-сетне разбра, че тя си мисли нещо свое.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започна тя ненадейно. — Преди няколко дни знаех как да ти го кажа, а сега не зная. Той се разсмя.

— Кажи го, както си го мислила тогава.

— Не. Тогава ти бях ядосана… а сега падам на колене пред теб.

— Не че искам да ми се сърдиш — рече Хал, все още през смях, — но струва ми се, че аз трябва да падна на колене пред теб. Ти знаеш, че не постигнах нищо.

— Ти направи всичко, каквото можа, повече от всички нас. Искам да знаеш, че няма да забравя това. Но искам да чуеш и другото!

Тя продължи да върви, като гледаше втренчено, пред себе си и кършеше ръце във възбудата си.

— Е? — попита той, мъчейки се все още да поддържа бодрия тон.

— Помниш ли онзи ден след експлозията? Помниш ли какво ти казах за… за това, че искам да замина с теб? Сега си вземам назад тези думи.

— О, разбира се! — рече той бързо. — Ти тогава беше обезумяла от отчаяние, Мери… не знаеше какво говориш.

— Не, не. Не е това! Но аз премислих, не искам да съсипвам живота си.

— Казах ти, че ще дойдеш до това заключение. Никой мъж не заслужава това.

— Ех, момко! Добре умеещ да ласкаеш ти… Но предпочитам да знаеш истината. Работата е там, че видях другото момиче, и я мразя!

Повървяха в мълчание. Хал беше достатъчно благоразумен, за да разбере, че това беше трудна тема.

— Не искам да се правя на светец, Мери — започна той меко, — но ще премислиш и по това, няма да я мразиш, ще я съжаляваш.

Тя се засмя горчиво.

— Що за шега е това?

— Зная, може да ти се струва като шега. Но някой ден ще разбереш. Ти имаш нещо прекрасно, за което да живееш и да се бориш, а тя… — Той се поколеба за миг, като че ли сам не беше убеден какво мисли по въпроса. — Тя трябва да учи още толкова много неща, а може би никога няма да ги научи. Тя ще пропусне някои чудесни неща.

— Зная едно от тези чудесни неща, което тя не възнамерява да пропусне — рече мрачно Мери. — Това е мистър Хал Уорнър. — Повървяха малко мълчаливо и тя добави: — Искам да ме разбереш, мистър Уорнър.

— О, Мери! — помоли я той. — Не се дръж така с мен. Аз съм Джо.

— Добре, Джо да бъде. Това име ще ти напомня за чудесното приключение — че си бил работник няколко седмици. Ето, и това е част от нещата, които трябва да ти кажа. Имам гордост, нищо че съм само дъщеря на беден миньор. А онзи ден разбрах къде ми е мястото.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не разбираш? Наистина ли?

— Наистина.

— Ти си глупав с жените, Джо. Не забеляза как се отнесе това момиче с мен. За нея аз бях като че ли някаква гадина. Тя не беше сигурна дали не хапя, но не поиска да рискува… тя просто ме отърси, ей така! — И Мери тръсна ръка, като човек, който иска да се отърве от някаква гадина.

— О, стига! Не си справедлива!

— Аз съм толкова справедлива, колкото мога, Джо. Тогава излязох и се наплаках хубавичко. Дотолкова мога да разбирам… тя не е виновна за това, може би… това е нейната класа… вие всички сте такива, дори и най-добрите от вас, дори и ти самия, Джо Смит!

— Да — отвърна Хал. — Тим Рафърти каза същото.

— Тим каза премного, но част от това беше истина. Ти мислиш, че си дошъл тук и си бил един от нас, работниците. Но не виждаш ли сам разликата — та нас ни делят един милион мили! — между бедното невежо създание в каменовъглената мина и дъщерята на един богаташ, една дама? Ще ми кажеш да не се срамувам от бедността си, но ще седнеш ли някога да ме сравняваш с нея, въпреки всичките ти приятелски чувства към онези, които стоят по-долу от теб? Не доказа ли това у дома на Минети?

— Но не разбираш ли, Мери… — той се помъчи да се засмее. — Аз съм свикнал да се подчинявам на Джеси! Познавам я дълго преди да срещна теб.

— Ох, Джо! Ти, имаш добро сърце, говориш хубаво. Но няма ли да ти е интересно да узнаеш чистата истина? Ти каза, че си дошъл тук да разбереш истината!

Хал потвърди тихо, че е така и повече не я прекъсна.

27

Мери също сниши гласа си и Хал забеляза колко меко и нежно звучеше той, когато беше развълнувана.

— Прекарах целия си живот в мините, Джо Смит, видях как ограбват и бият мъжете, как плачат жените, как гладуват децата. Виждам компанията като някакъв голям проклет звяр, който ги поглъща. Но не знаех защо е така и какво означава това… до онзи ден, когато бяхме у Минети. Бях чела в книгите за красиви дами, разбираш ли, но никога дотогава не бях говорила с такава дама, не бях гълтала такъв залък, така да се каже. Но там това стана — и изведнъж разбрах къде отиват парите, изстискани от миньорите. Разбрах защо ни ограбват, защо ни изстискват като лимон — за такива красиви дами като нея, за да бъдат те толкова сияйни и нежни. Не би било толкова лошо, ако тя не беше дошла точно тогава, когато всички тези мъже и момчета гинеха долу в шахтата… загиваха за тази нежна бяла кожа, за тези нежни меки ръце и за тези копринени дрехи, с които тя шумолеше. Бога ми, Джо, знаеш ли на какво ми приличаше тя тогава — на загладена хубава котка, която току-що е погълнала цяло семейство мишленца, чиято кръв още стои по муцуната й!

Мери спря за миг, като дишаше тежко. Хал мълчеше и тя продължи:

— Аз се преборих със себе си, Джо! Не искам да мислиш, че съм по-добра, отколкото съм; зададох си въпроса: защо я мразиш смъртно, заради онези хора долу в шахтата ли, или заради единствения мъж, когото обичаш и който е неин? Знаех отговора! Но после си зададох и друг въпрос: щеше ли да бъдеш като нея, ако това беше възможно? Щеше ли да правиш това, което тя прави сега — да ти тежи на душата? И, бог ми е свидетел, Джо, казвам ти истината — не бих могла! Не и не, заради никой мъж на този свят!

Беше вдигнала свития си юмрук, докато говореше. Сетне отпусна ръката си и продължи нататък, без дори да го погледне.

— Можеш да живееш хиляда години, Джо, и пак да не разбереш какво ми беше тогава, у Минети. Какъв срам — не това, което направи тя с мен, а това как ме накара да се почувствувам! Аз, дъщеря на стария пиян миньор, а тя… не зная какъв е баща й, но тя е като някаква принцеса и знае това. Ето кое има значение, Джо! Не това, че тя има толкова много пари и толкова много хубави неща; не това, че умее да говори, а аз не мога; не че гласът й е нежен, а моят е противен, когато съм ядосана като сега; не. Работата е там, че тя е толкова сигурна! Това е думата, мисля аз; тя е сигурна. Има хубави неща, винаги ги е имала, има право да ги има! А аз имам право само на мъка, по цял ден ме тормозят мизерията и страхът, сега вече нямам дори и покрив над главата си! Джо, ти знаеш, че имам характер, не се предавам лесно, но когато преживях това тя да ми покаже къде ми е мястото, излязох и се скрих, зарових лицето си в калта, защото бях морава от яд. Казах си: истина е! У нея има нещо по-добро от мен! Тя е някакво по-хубаво създание. Та погледни ръцете ми! — С бързо и страстно движение тя ги протегна на лунната светлина. — Затова тя има право на този мъж, а аз съм глупачка, че изобщо съм вдигнала очи към него! Просто ще го видя как си отива и ще изпълзя обратно в пробитата си и порутена колиба. Да, това е истината! И когато я казвам на този мъж, какво ми отговаря той? Той ми разправя нежно и любезно, че трябвало да съжалявам нея! Исусе! Чул ли си някога нещо подобно?

Настъпи дълго мълчание. Дори и да искаше, Хал не би могъл да каже нищо. Знаеше, че беше дошъл тук да търси именно това! Това беше неподправената същност на класовата борба.

— Така — заключи Мери, стиснала юмруци и с ядовити нотки в гласа си. — Сега ти обясних всичко. Не съм никаква робиня, имам същото право на живот, както всяка дама. Зная, че никога не ще живея добре, никога няма да нося хубави дрехи, нито ще живея в прилично жилище, нито пък ще имам мъжа, когото обичам, но поне зная, че съм направила нещо да освободя работниците от позора, който тегне над тях. Ето какво ми даде стачката, Джо! Тя ми показа пътя. Този път ни биха, но това не е толкова страшно, както може би си мислиш. Ще направя още много стачки и не във всички ще ни бият!

Тя млъкна. Хал вървеше до нея, развълнуван от противоречиви чувства. Той беше прозрял нейния характер, тя наистина ще организира още стачки. Радваше се и се гордееше с това, но сетне го затормози мисълта, че тя, девойката, щеше да продължи жестоката борба, а той щеше да яде бифтеци в клуба.

— Мери — рече той, — срамувам се от себе си…

— Не е това, Джо! Няма защо да се срамуваш. Та може ли човек да си избира произхода…

— Може и така да е, Мери. Но когато човек знае, че с нищо не е заслужил нещата, от които се е ползувал цял живот, той поне трябва да се срамува от това. Надявам се, че няма да ме мразиш, както мразиш другите.

— Никога не съм те мразила, Джо, нито за миг! Казвам ти съвсем искрено — и сега те обичам, както винаги. Мога да ти кажа това сега, защото вече не бих те приела. Видях другата и зная, че никога няма да си щастлив с мен. Не зная дали трябва да го кажа, но ми се чини, че и с нея няма да бъдеш съвсем щастлив. И в двата случая ще си нещастен, бог да ти е на помощ!

С последните си думи девойката беше погледнала дълбоко в душата му, толкова дълбоко, че Хал не посмя да й отговори. Тъкмо минаваха под един уличен фенер; тя го погледна за пръв път, откакто бяха тръгнали от хотела, и забеляза изписаната на лицето му обърканост. Ненадейно в гласа й се промъкна нежна нотка:

— Джо, изглеждаш зле. Добре е, че се махаш от това място.

Той се помъчи да се усмихне, но усмивката излезе жалка.

— Джо — продължи тя, — ти поиска да бъдем приятели. Ето, съгласна съм! — И му подаде голямата си твърда ръка.

Той я стисна.

— Няма да се забравим, Мери — рече той и от вълнение гласът му секна.

— Разбира се, момко! Някой ден ще направим нова стачка, като тази в Норт Вали.

Хал отново стисна ръката й. Сетне изведнъж си спомни, че брат му крачеше тържествено зад тях, отпусна ръката й и преглътна всички хубави думи, които искаше да й каже. Смяташе се за бунтар, но не чак дотам, та да прояви сантименталност пред Едуард.

28

Стигнаха до къщата, в която живееше Йон Едстрьом. Отвори им жената на работника. На въпроса на Хал тя отговори:

— Старият господин е доста зле.

— Какво му е?

— Не знаете ли, че е ранен?

— Не. Как стана това?

— Биха го, сър. Счупиха ръката му, едва-що не строшиха и главата му.

Хал и Мери възкликнаха едновременно:

— Кой? Кога?

— Не знаем кой. Беше преди четири нощи.

Хал се сети, че това сигурно е станало същата нощ, когато избяга от дома на Маккелър.

— Повикахте ли лекар?

— Да, сър. Но не можем да сторим много за него, защото мъжът ми е без работа, а аз трябва да се грижа за децата и за наемателите.

Хал и Мери изтичаха на горния етаж. Старият им приятел лежеше на тъмно, но позна гласовете им и ги поздрави с немощен глас. Жената донесе лампа и те видяха, че старецът лежи на гръб, с бинтована глава, а едната му ръка беше в шини. Той наистина изглеждаше много зле; добродушните стари очи бяха хлътнали дълбоко и имаха изтерзан вид, а лицето му… Хал си спомни как го беше обрисувал Джеф Котън — „този стар изпит проповедник!“.

Те узнаха какво се е случило по време на бягството на Хал. Едстрьом беше предупредил бягащите с вика си, след което се затекъл след тях. Един от пазачите в мината, който тичал след него, му нанесъл удар в слепоочието и го съборил. Той ударил главата си при падането и няколко часа лежал в безсъзнание. Когато накрая някой го видял и повикал полицай, преровили джобовете му и на късче хартия намерили адреса му. Това беше всичко. Едстрьом не поискал помощ от Маккелър, защото знаел, че сега всички са заети с отварянето на шахтата, и смятал, че няма право да им пречи със собствените си беди.

Хал слушаше немощния глас на стареца и в гърдите му отново забушува онази ярост, която беше породена от преживяното в Норт Вали. Може би това беше глупост от негова страна — да повалиш на земята един старик, който ти пречи, беше дреболия в ежедневните задължения на минния пазач. Но на Хал това се стори най-голямото от всички безчинства, които беше видял дотогава, доказателство за това, че компанията е абсолютно сляпа за всичко хубаво в живота. Този старец, толкова благ, толкова търпелив, който беше понесъл толкова много страдания и не беше се научил да мрази, беше запазил честността си! Но какво значеше тази честност за главорезите от компанията? С какво бяха помогнали на стареца неговата философия, неговата непорочност, надеждите му за щастие на човечеството? Бяха му пернали един изотзад и го оставили да лежи — жив или мъртъв, беше им все едно.

Хал беше получил известно удовлетворение от приключението си с вдовишките дрехи и от победата, която Мери удържа над себе си, но тук, докато слушаше шепота на стареца, това удовлетворение изчезна. Усети отново горчивата истина — летният му експеримент беше завършил с поражение! Пълно поражение! Той беше причинил неприятности на господарите, но не след дълго те ще разберат, че той фактически им е услужил, като е прекратил стачката. Те ще завъртят отново колелата на индустрията, а работниците пак ще бъдат в същото положение, в което са били преди сред тях да дойде Джо Смит, катърджията и помощник-миньорът. Какво значение имаха всички тези приказки за солидарност, за надежди за бъдещето? До какво ще доведат те в края на краищата — до безспирното въртене на колелата на индустрията? Работниците в Норт Вали ще имат точно същото право, което винаги са имали — правото да бъдат роби, а ако това не им харесва — и правото да бъдат мъченици!

Мери беше хванала ръката на стареца и му шепнеше съчувствено, а Хал стана и закрачи из малката таванска стая, побеснял от яд. Изведнъж реши да не се връща, в Уестърн сити; ще остане тук, ще извика някой честен адвокат и ще се залови да накаже, виновниците за това престъпление. Ще използува докрай всички законни възможности, ако е необходимо, ще започне политическа борба, за да сложи край на властта на компанията в този окръг. Ще намери някой, който да опише условията тук, ще събере пари и ще ги публикува… Преди да се изпари яростта му, Хал Уорнър вече се виждаше като кандидат за губернатор, представяше си как сваля Републиканската партия — и всичко това заради някакъв си детектив на компанията, който съборил в калта някакъв изпит стар миньор и му счупил ръката!

29

Естествено Хал в края на краищата трябваше да се върне към практичната страна на въпроса. Той приседна до леглото и разказа тактично на старият човек, че брат му е дошъл да го види и му е оставил пари. Братът е богат и сега Едстрьом може да бъде пратен в болница, а ако предпочита, Мери може да остане наблизо и да се грижи за него. Те се обърнаха към хазяйката, която стоеше на вратата; оказа се, че в малкия й дом има трима наематели, но ако Мери е съгласна да спи с двете й деца, ще могат да се сместят. Въпреки протестите на Хал, Мери се съгласи; той разбра какво мислеше тя — ще приеме пари от него заради Едстрьом, но ще се ограничи с възможно най-малката сума.

Разбира се, Йон Едстрьом не знаеше нищо за събитията, след неговото нараняване. Хал накратко му разправи всичко, без да спомене промяната в съдбата на помощник-копача. Той описа ролята на Мери по време на стачката и за да развлече малко бедния старец, разказа му как тя му се е явила на снежнобял кон, с белоснежна, мека, бляскава одежда, като Орлеанската дева или като звезда в предизборно шествие.

— Ами да — рече Мери, — той все насочва разговора към старата ми рокля.

Хал я погледна: тя носеше старата си басмена синя рокля.

— Има нещо тайнствено в тази рокля — каза той. — Тя е като онези рокли в приказките, дето сами се кърпят, сами се перат и гладят. На човек му трябва само една такава дреха като тази!

— Как ли не, момко — отвърна тя. — В мините няма никакви феи, ако не броиш мен. Аз си я пера нощем, суша я над печката и я гладя на сутринта.

Тя каза това в най-добро настроение, но дори и старият миньор, който се свиваше от болки в леглото, можа да схване трагедията на девойката, която пред прага на любовта имаше само една вехта рокля. Той гледаше двамата млади, забеляза как се интересуват един от друг и, както всички стари хора, беше склонен да подпомогне малката идилия.

— А може скоро да й потрябват мирти — каза тихо той.

— О, я зарежи тази работа — разсмя се Мери, все още храбро.

— Разбира се — бързо се намеси Хал, — та тя самата си е цвете! Една роза в мината, за нея в поезията има спор. Едни твърдят, че не бива да се къса, други съветват да се откъсне, преди да е разцъфнала, защото времето лети!

— Бъркаш ме нещо — рече Мери. — Преди малко яздех на бял кон.

— А пък аз си спомням — рече старият Едстрьом, — че не много отдавна ти беше мравка, Мери.

Лицето й изведнъж стана сериозно. Едно беше да се шегуват с личната й трагедия, но съвсем друго — със стачката.

— Да, помня. Ти каза, че ще се върна в редиците. По-мъдър си от мен, мистър Едстрьом.

— Това е едно от нещата, които, носи старостта, Мери. — Той протегна към нея старата си обезформена ръка. — Ти продължаваш, нали? Нали си профсъюзен член, Мери?

— Да, така е! — отвърна бързо тя и сивите й очи заблестяха.

— Казват — продължи Едстрьом, — веднъж стачник, завинаги стачник. Намери начин да се самообразоваш, Мери. Когато дойде голямата стачка, ти ще бъдеш една от онези, на които миньорите ще разчитат. Зная, че мен тогава няма да ме има, младежта трябва да заеме мястото ми.

Хазяйката, която беше долу да нагледа децата, се върна и каза, че някакъв джентълмен долу се интересувал кога ще си тръгне брат му. Хал изведнъж се сети — през цялото време Едуард е крачел насам-натам, и то само в компанията на онзи „търговец на железария“!

Решението му да остане в Педро беше започнало да се разколебава; сега разбра, че то отслабна още повече, че животът е сложен и че различните задължения са в конфликт помежду си. Той още веднъж увери стария миньор, че е в състояние и ще се грижи за него и се сбогува.

Той излезе и Мери го съпроводи до стълбището. Той стисна голямата й груба ръка — сега поне никой не ги виждаше.

— Мери, искам да знаеш, че никой не може да ме накара да те забравя, че нищо не може да ме накара да забравя миньорите.

— О, Джо! — изплака тя. — Не им давай да те отчуждят от нас! Ти си ни толкова необходим!

— Засега се връщам у дома — отвърна той, — но можеш да бъдеш сигурна, че каквото и да се случи в живота ми, ще се боря за работниците. А когато дойде времето за голямата стачка — знаеш, че тя предстои в този каменовъглен район — ще бъда тук да дам своя принос.

— Разбира се, момко — рече тя и го погледна храбро в очите. — Довиждане, Джо Смит! — Погледът й остана твърд, но Хал долови как гласът й трепна и пак му се прииска да я прегърне. Всичко това беше много странно. Знаеше, че обича Джеси Артър. Спомни си въпроса, който Мери веднъж му беше задала: може ли едновременно да обича две момичета? Това не беше в съответствие с нравствените норми, които му бяха внушавани, но очевидно би могъл!

30

Хал завари брат си на улицата да крачи възбудено насам-натам. „Търговецът на железария“ беше направил нов опит да завърже разговор и в отговор беше посъветван да върви по дяволите.

— Е, свърши ли най-сетне? — осведоми се Едуард, като си изкара яда върху Хал.

— Да, предполагам. — Хал прецени, че Едуард няма да го е еня за счупената ръка на Едстрьом.

— Тогава облечи се, за бога, и да вървим да хапнем.

— Добре — рече Хал, но толкова апатично, че Едуард го погледна изпитателно. Дори и при лунната светлина различи бръчките по лицето на брат си и хлътналите му очи. За пръв път разбра какъв дълбок отпечатък в душата на Хал беше оставило преживяното през последните няколко седмици.

— Бедното ми момче! — възкликна той, трогнат внезапно. Но Хал не отговори. Той не търсеше съчувствие, не му трябваше нищо.

Едуард махна отчаяно с ръка.

— Бог ми е свидетел, наистина не зная как да ти помогна!

Тръгнаха обратно към хотела. По пътя Едуард отчаяно търсеше в ума си безобидна тема за разговор. Подхвърли, че се е сетил, преди да затворят магазините да купи костюм на брат си. Благодарности не иска, добави той мрачно; няма намерение да пътува до Уестърн сити в компанията на някакъв си скитник.

Младият миньор се окъпа, първата истинска баня от дълго време насам (никога вече в присъствието на Хал дамите нямаше да могат да казват, че бедните трябва да бъдат поне чисти!). Той се избръсна, подряза ноктите си, среса се и се облече като джентълмен. Разбра учуден, че доброто му настроение отчасти се възвърна. Странно и приятно усещане — да бъдеш облечен пак като човек. Спомни си думите на един стар негър, който твърдеше, че обичал да си удари крака, защото му било страшно приятно, когато болката отмине.

Тръгнаха да търсят ресторант. По пътя Хал преживя последното си неприятно приключение. Край тях мина някакъв стар миньор и Хал се спря с вика:

— Майк! — Той изведнъж забрави, че е джентълмен. Старият миньор също не обърна внимание на това; за миг той се втренчи удивен, сетне се втурна към Хал и го притисна в мечешката си прегръдка.

— Моят помощник! Моят помощник! — развика се той и щедро тупна Хал по гърба. — Ей богу! — И издъни Хал с другата си ръка. — Ей, кучи сине! — Той го целуна.

Но както беше изпаднал във възторг, старецът изведнъж усети, че нещо не е в ред с неговия помощник. Отстъпи назад, огледа го.

— Имаш хубави дрехи. Забогатял си, а?

Както изглежда, старецът не беше чул нищо за тайната на Хал.

— Потръгна ми — рече Хал.

— Какво работиш?

— Занимавах се с една стачка в Норт Вали.

— Това пък какво е? Изкарваш пари със стачки?

Хал се разсмя, но не даде обяснения.

— А ти какво работиш?

И аз се занимавам със стачка — стачкувам си сам.

— Без работа ли си?

— Работих два дни по жп линията. Имаше повреда там горе. Плащат по два и двайсет и пет на ден. Сега няма работа.

— Потърси ли работа из мините?

— Кой, аз? Нали ме знаят навсякъде! Отивам горе в мина „Сан Хосе“. Шахтният ми разправя: „Я се пръждосвай, стар мърморко! Никаква работа за теб вече в този окръг!“.

Хал поогледа Майк и забеляза, че изпоцапаното лице на стареца е измършавяло и побледняло и беше в противоречие с бодрия му дух.

— Отиваме да хапнем нещо — рече той. — Ще дойдеш ли с нас?

— И още как! — съгласи се с готовност Майк. — Напоследък не съм прекалявал с кльопачката.

Хал му представи мистър Едуард Уорън, който измърмори „здравейте“ и пое предпазливо мазолестата лапа на стария словак, но не можа да изличи раздразнението от лицето си. Търпението му беше изчерпано. Надяваше се да намерят някой свестен ресторант и да похапнат нещо прилично, но сега, разбира се, нищо няма да му е вкусно с този стар гладник срещу него.

Влязоха в една денонощна закусвалня. Хал и Майк си поръчаха сандвичи със сирене и мляко, а Едуард седеше и недоумяваше как брат му е в състояние да поеме подобна храна. А през това време двамата стари приятели си разказваха разни неща и старият Майк се пляскаше по коленете и изпращаше с възторжени викове разказите за геройствата на Хал.

— Ама че момък! — възклицаваше той. Сетне към Едуард: — Бива си го, а? — И той тупна Едуард по рамото. — Бога ми, ония не могат да излязат на глава с моето другарче!

Хал беше видял за последен път Майк Сикориа през прозореца на затвора в Норт Вали, когато старецът раздаваше на миньорите снопа листа с подписите на Хал и Бъд Адамс го беше арестувал. Пазачът го беше отвел в една барака зад електростанцията, в която имало още двама миньори, задържани за същата работа.

Майк разказа всичко това с обичайния си жизнерадостен тон.

— Хей, мистър Бъд — викам аз, — ако се каниш да ме натириш по каньона, първо да си взема нещата. А той: — Върви по дяволите с нещата си! Аз пък му викам: — Мистър Бъд, искам да ми платите. — Ще ти платя ей сегичка! — вика той и ме събори с един удар на земята. А после ме сграбчи, извлече ме навън, а там, гледам, един голям автомобил и си викам: Боже мой! Ще се возя на автомобил! Ето ме, петдесет и седем годишен пергишин, а никога не съм се возил на автомобил. Досега си мислех, че ще пукна, без да съм се качил на автомобил. Слизаме по каньона, аз въртя глава и гледам тия планини, в лицето ми вее хубав хладен вятър и аз викам: — Браво на теб, мистър Бъд, няма да забравя този автомобил, не съм прекарвал такъв ден през целия си живот. А той: — Затваряй си човката, стар жабар! После навлизаме в прерията, качваме се на Блек хилс и ни казват: — Слизайте, кучи синове! Оставят ни там съвсем сами и разправят: — А се върнете пак, ще ви пипнем и ще ви изтърбушим! — Отпрашиха, а ние трябваше да бъхтим седем часа, докато се доберем до някаква къща! Изпросих си кльопачка, а после хванах оная работа по линията. Само не знаех дали си излязъл от дранголника, мислех си: загубих си помощника и я го видя вече, я не.

Старецът млъкна и изгледа нежно Хал.

— Писах ти писмо до Норт Вали, ама отговор нямаше и бъхтих целия този път по линията да те търся.

Какво беше това, недоумяваше Хал. В този каменовъглен район той се беше сблъскал с чистия, неподправен ужас, а ето че сега не се радваше много при мисълта, че го напуска. Ще му липсва старият Майк Сикориа, неговата целувка и мечешката му прегръдка.

Той накара стареца да занемее, като му пъхна в ръката двадесетдоларова банкнота. Даде му и адреса на Мери и на Едстрьом, и бележка до Йохан Хартман, който можеше да използува Майк за работа с минаващите през града словаци. Хал обясни, че още тази вечер трябва да се върне в Уестърн сити, но че никога няма да забрави стария си приятел и ще се погрижи да му намери хубава работа. Мъчеше се да измисли някакво занимание за стареца във фермата на баща си. Да си има питомен мечок.

Дойде време за влака. Дългата композиция от тъмни спални вагони се плъзна покрай перона и спря. Беше късно, преваляше полунощ, но старият Майк още стоеше на перона. Сега той изпитваше страхопочитание пред Хал, пред неговите хубави дрехи и двадесетдоларови банкноти, но въпреки това, под влияние на обхваналите го чувства, го прегърна и го разцелува още веднъж.

— Сбогом, помощнико! — извика той. — Ела пак, момчето ми! Няма да те забравя, помощнико!

Когато влакът потегли, старецът размаха оръфания си каскет и затича по перона, за да види Хал още веднъж, да му каже последно сбогом. А когато Хал влезе в купето, в очите му вече напираха сълзи.