Цар Въглен

1

Хал се впусна в новото си поприще, което носеше много повече вълнения от работата на коняря или на помощника на миньора и бе съпроводено с по-големи опасности от срутването на скалите или къчовете на катъра. Леността, която идва от преумората, още не беше се развила до болестно състояние у Хал; помагаше му младостта с типичната й жажда за нови и нови преживявания. Вълнуваше го това да бъде конспиратор, да носи със себе си тайни не по-малко тъмни и загадъчни от галериите на мината, в която работеше.

Но Джери Минети, който пръв научи от Хал за целта на посещението на Том Олсън в Норт Вали, познаваше по-добре този вид вълнения. Обичайното безгрижно изражение изчезна бързо от лицето му, а в очите му заискри страх.

— Зная си, че някой ден дойде — възкликна той — беда за мен и за Роза.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпаднем в беда, сигурно изпаднем. Говоря на Роза: казваш ти социалистка — каква полза, това? Не помага никого. Какъв смисъл гласува тук, те не броят гласове на социалисти, освен на шега! Казвам, трябва да има профсъюз. Трябва да стачкуваме! Но Роза казва, чакай малко. Спести малко пари, нека деца пораснат. Тогава ние помогнем, няма значение, ако ние няма жилище.

— Та ние няма да правим профсъюз сега — възрази му Хал. — Имам съвсем друг план засега.

Но Джери не преставаше да се тревожи.

— Не може повече чака! — заяви той. — Хора няма издържат! Казвам, то дойде някой ден изведнаж — като експлозия в мина! Някой започне борба, всички бият се. — И Джери погледна Роза, чиито черни очи следяха боязливо лицето му.

— Изпаднем в беда — рече той и Хал видя как двамата погледнаха към стаята, в която спяха малкият Джери и бебето.

Хал не каза нищо. Той започваше да разбира какво означава бунтът за тези хора. Следеше с любопитство и съчувствие вътрешната борба у тях; борба стара като човешката дума — между гласа на егоизма, удобството и благоразумието и зова на дълга, на идеала. Не фанфари възвестяваха началото на тази борба, а само един все още плах глас в душата.

След време Джери попита какво са замислили Хал и Олсън. Хал обясни, че иска да изпробва как компанията гледа на закона за контрольорите. Хал смяташе, че планът е превъзходен. Какво ще каже Джери?

Джери се усмихна тъжно.

— Да, хубав план за млад човек — никакво семейство!

— Добре — рече Хал, — аз ще взема тази работа. Аз ще бъда контрольор.

— Трябва да има комисия — каза Джери. — Комисия отива да говори с шефа.

— Добре, но и в тази комисия ще изберем само млади хора, хора без семейства. Някои от момчетата, които живеят в кокошарниците в колибарската махала. На тях ще им е все едно какво ще стане с тях.

Но Джери не споделяше оптимизма на Хал.

— Няма достатъчно разум, тези момчета. Иска разум да се държат. — Той обясни, че комисията трябва да се подкрепя от цяла група хора, че тази група трябва да бъде организирана, да устройва тайни събрания — всъщност такава група ще бъде нещо като профсъюз; като такава ще я третират и надзирателите и техните шпиони. А в мините подобна организация не бе разрешена. Имало няколко сърби, които искали да станат членове на някакво братство там в родината им, но дори и това им било забранено. Ако някой иска да застрахова живота или здравето си, компанията ще се погрижи за това и ще прибере и печалбите. Какво да говорим, никой не можеше да купи дори пощенски запис, за да преведе пари в родината си; пощенският чиновник, който същевременно беше и служител в лавката на компанията, продаваше някакви платежни бележки, издадени от лавката.

Ето че Хал се сблъскваше с онези трудности, за които Олсън го беше предупредил. Първата от тях беше страхът на Джери. Но Хал знаеше с положителност, че Джери не е страхливец; ако някой презираше Джери, този някой сигурно никога не е бил в положението на Джери.

— Сега не искам нищо друго от вас, освен съвет — каза Хал. — Назовете ми някои от момчетата, които заслужават доверие, и аз ще потърся тяхната помощ, без някой да ви заподозре.

— Ти мой наемател — отбеляза лаконично Джери.

Хал отново изпадна в затруднение.

— Искаш да кажеш, че и това ще ти навлече беда?

— Разбира се! Те знаят, ние говорим. Те знаят, аз говоря социализъм. Уволняват ме като нищо!

— А какво ще кажеш за братовчед ти, надзирателя в шахта №1?

— Той никаква помощ. Може и него уволнят. Кажат, проклет глупак — дал жилище на контрольор!

— Добре. Тогава ще си изляза оттук, преди още да е станало късно. Можете да кажете, че съм размирник и че сами сте ме изгонили.

Опечалени, съпрузите Минети мълчаха и се гледаха. Не им се щеше да загубят наемателя, който беше такъв добър другар, пък плащаше и добри пари. Хал беше не по-малко тъжен, защото харесваше Джери и неговата младолика жена, обикна малкия Джери и дори черноокото бебе, което вдигаше страшен шум и прекъсваше разговорите им.

— Не! — отсече Джери. — Няма бягам! Участвувам и аз!

— Чудесно — рече Хал. — Ще участвуваш, но не сега. Оставаш в мината и помагаш на Олсън, ако ме уволнят. Не бива изведнъж да загубим най-добрите си хора.

Поспориха още малко, приеха предложението на Хал и той видя как малката Роза се отпусна на стола с въздишка на облекчение. Времето за мъченичество беше отсрочено, тя можеше да се порадва още няколко седмици на тристайната си колиба, на мебелите и на хубавите дантелени пердета.

2

Хал се върна в пансиона на Реминицки; тежка саможертва, но тя имаше и добрите си страни, защото му даваше повече възможности за разговори с хората.

Той и Джери направиха списък на онези, на които можеше да се довери тайната. Първото име в този списък беше Майк Сикориа. Да влезе в комисията и да бъде изпратен да преговаря с надзирателя — това за стария Майк би означавало, че ненапразно се е родил на тази земя! Но нямаше да му кажат това до последния момент; страхуваха се, че може да издаде тайната във възбудата си, ако пак го минат с някоя вагонетка въглища.

Близо до Хал работеше млад българин на име Ресмак. Галерията в неговия участък се издигаше стръмно нагоре и той с мъка изтикваше обратно празните вагонетки. Веднъж, когато работеше изнурен и запотен, оттам мина Алек Стоун; с презрението на силния към физическата слабост, той стовари няколко юмрука на българина. Човекът вдигна ръка — никой не можеше да каже дали в самоотбрана или просто да се предпази от следващия удар, но Стоун се нахвърли отгоре му и го зарита надолу по галерията, като сипеше по него гадни псувни. Сега човекът работеше на друго място, откъдето беше извадил вече повече от четирийсет вагонетки скална маса, за което беше получил само три долара. Никой, който бе наблюдавал лицето на българина, когато край него минаваше надзирателят, не се съмняваше, че този миньор ще участвува във всякакъв вид протест.

Джери познаваше още един човек, който току-що беше изписан от болницата след запознанството си с дръжката на револвера на минния шериф. Този мъж беше поляк и за нещастие не знаеше и дума английски; но Олсън се беше свързал с друг поляк, който говореше малко английски и щеше да обясни нещата на своя сънародник. Освен това Джери познаваше и Ровета, на когото можеше напълно да се осланя.

Хал мислеше и за още една личност — за Мери Бърк. Напоследък нарочно я отбягваше; струваше му се, че така е най-добре, но знаеше също, че е жестоко и се чувствуваше неловко. Той отново и отново премисляше случилото се между тях. Как започнаха неприятностите? Дълг на мъжа е в такива случаи да поеме вината върху себе си. Но той не обича да поеме вината и се мъчи да я омаловажи. Трябваше ли Хал да си внуши, че всичко това е станало, защото онази нощ твърде натрапчиво предложи помощта си на Мери по стръмната пътека? Тя всъщност нямаше нужда от подобна помощ и можеше да върви не по-зле от него. Но той наистина беше отишъл по-далеч, подчинявайки се на един истински сантиментален изблик; беше се държал просташки — би трябвало да знае през цялото време, че недоволството на момичето, целият копнеж на изгладнялата й душа щеше да намери отдушник у него — толкова „различен“ от другите, човекът с възможности, който я накара да мисли за стихосбирки!

Внезапно му хрумна разрешение на проблема. Трябваше да заинтересува Мери с друго, да намери безопасен отдушник за нейните чувства. В миньорската комисия не можеше да участвува жена, но тя би могла да бъде добър съветник, а острият й език би могъл да привлече и други в редовете. Подпален от новото си начинание, Хал — както повечето мъже — погледна на него съвсем безпристрастно и така изпадна в нова сантиментална примка. Той не си направи труд да помисли, че евентуалният интерес на Мери към движението за контрольор може да бъде обусловен отчасти от желанието да го вижда по-често; още по-малко пък му минаваше през ума, че и той може би търси предлог да се среща с Мери.

Не, той вече си я представяше в нова роля, занимаваща се с далеч по-въодушевяващи неща от готвенето и бавенето на деца. Неговата „поетична“ фантазия пламна. Той й дава надежда и й сочи пътя, в чийто край тя ще постигне желаната цел. Та не е ли имало жени-водачи във всяко голямо пролетарско движение!

Тръгна към тях и я намери пред вратата на колибата.

— Радвам се да те видя, Джо Смит! — рече тя, погледна го в очите и се засмя.

— И аз се радвам, Мери Бърк.

Той оцени храброто й държане и си помисли, че от нея ще стане „славно момиче“. Но забеляза, че беше по-бледна от последната им среща. Нима повяхва дори и този свеж „ирландски“ цвят на лицето! Стори му се, че е и поотслабнала, синята басмена рокля вече не прилепваше така плътно по тялото й.

Хал се впусна да обяснява:

— Мери, днес ти ми се яви като видение!

— Аз ли, момко? Какво пък ще е това?

Той се разсмя.

— Лицето ти беше чудно красиво, а косата ти блестеше като златна корона. Яздеше снежнобял кон, а на раменете ти имаше белоснежна, мека, бляскава одежда — като Орлеанската дева, или като звезда в предизборно шествие. Ти яздеше начело на една тълпа… Мери, сякаш още чувам музиката в ушите си!

— Не се занасяй, момко, какво значи всичко това?

— Да влезем и ще ти кажа.

Влязоха в празната кухня и седнаха на простите дървени столове. Мери скръсти ръце в скута си като дете, на което са обещали приказка.

— А сега, бързо — рече тя. — Искам да чуя за новата рокля, която ми подаряваш. Омръзна ли ти вече старата ми басмена рокля?

Той се усмихна заедно с нея.

— Това е рокля, която ти ще си изтъчеш сама, Мери, от най-фините нишки на твоя характер смелост, преданост и саможертва.

— Ето че пак заговори в стихове! Но какво искаш да кажеш наистина?

Хал се огледа.

— Има ли някой тук?

— Не.

Все пак той инстинктивно зашепна и довърши шепнешком разказа си. В мината е дошъл организатор от „големия профсъюз“ и се кани да вдигне робите на протест.

Усмивката изчезна от лицето на Мери.

— О, това ли било! — рече тя приглушено. Снежнобелият кон и меката бляскава одежда изчезнаха от очите й. — Тук никога не могат да станат такива неща!

— Защо?

— Заради хората тук. Не си ли спомняш какво ти мазах веднъж у Рафъртови? Те са страхливци!

— О, Мери, лесно е да се каже. Но не е никак приятно да те изхвърлят от дома ти…

— Ти ли ще ми обясняваш това! — избухна ненадейно тя. — Дали не съм виждала сама!

— Зная, Мери. Но аз искам да направя нещо…

— Да, а дали и аз не съм искала да направя нещо? Казвам ти, идвало ми е да отхапя носовете на шефовете!

— Добре — разсмя се той, — може да включим това в нашата програма. — Но Мери не се поддаде на неговото добро настроение. Тя беше толкова тъжна и объркана, че на Хал му се поиска да вземе отново ръката й, но той отпъди това желание. Та нали беше дошъл да намери безопасен отдушник за нейните чувства!

— Трябва да събудим духа на съпротива у тези хора, Мери!

— Няма да можеш, Джо… няма да успееш с английски говорещите. С гърците и българите е възможно — те се бият в родината си, може би ще се бият и тук. Но ирландците — не, никога! Тези, у които беше останала някаква гордост, си отидоха отдавна. А другите, които останаха, се превърнаха във влечуги. Познавам ги, до един ги зная. Мърморят и псуват шефа, но после се сетят за черния списък, връщат се и пълзят в краката му.

— Тези хора се нуждаят от…

— Пиячка им трябва на тях и да скитат с лоши жени по градовете около мините, и да не спят по цели нощи, и да обират един друг парите си с мазна колода карти! Те се отдават на удоволствия там, където ги намерят, и не търсят нищо по-хубаво.

— Но ако това е така, Мери, не е ли още по-наложително да се помъчим да ги просветим? Ако не заради самите тях, поне заради децата им! Децата не бива да растат така. Те поне учат английски…

Мери се разсмя подигравателно.

— Ходил ли си да видиш това училище?

Когато Хал отговори отрицателно, тя му разказа, че в една стая са натъпкани сто и двайсет деца, по трима на чин и в плътни редици около стените. С резки гневни думи тя продължи да обяснява, че разходите за училището трябвало да се покриват от данъците, но тъй като никой, освен компанията не притежавал някаква собственост, всичко минало в ръцете на компанията. Училищното настоятелство се състои от мистър Картрайт, минен надзирател, Джейк Предович, служещ в магазина на компанията, и проповедника преподобния Спрагс. Старият Спрагс би облизал и пода, ако началството му нареди това…

— Хайде, хайде — разсмя се Хал. — Имаш му зъб, защото дядо му е бил оранжист5!

3

Мери Бърк беше закърмена с отчаяние и тази отрова бе всмукана дълбоко в кръвта й. Хал започна да разбира, че да й се вдъхне надежда няма да е по-лесно, отколкото да се раздвижат работниците, които тя презираше. Несъмнено тя бе достатъчно храбра, но как би могъл да я придума да бъде храбра за хора, които сами нямаха никаква храброст.

— Мери, дълбоко в душата си ти не мразиш тези хора — каза той. — Познаваш страданията им и им съчувствуваш заради тях. Даваш последния си цент за децата им, когато се наложи…

— Ех ти, момко! — извика тя и той видя как очите й се наляха със сълзи. — Та нали омразата ми идва от това, че ги обичам толкова много! Понякога ми се ще да убия надзирателите, а друг път — самите тях. Кажи ми какво искаш от мен?

И още преди да й отговори, тя започна да изброява всичките си познати в мината. Да, има един, с когото Хал непременно трябва да поговори; той наистина е твърде стар да се присъедини към тях, но може да им даде ценни съвети и могат да бъдат сигурни, че никога няма да ги предаде. Това беше старият Йон Едстрьом, един швед от Минесота, който работеше в този район, откакто съществуваха мините. Беше участвувал в голямата стачка преди осем години и оттогава фигурираше в черния списък заедно с четиримата си синове. Синовете вече бяха се разпръснали по всички краища на света, но баща им беше останал тук и се препитаваше с работа във фермите и по пътищата. Преди две години, по време на усилена работа и недостиг на работници, старият Едстрьом бе успял да се върне на работа в мините.

— Той е стар, много стар — обясни Мери, — сигурно е вече към шейсет. А когато Хал й възрази, че тази възраст съвсем не е толкова страшна, тя каза, че рядко човек на тази възраст е в състояние да работи в мината и всъщност малцина са онези, който изобщо доживяват до шейсет. Жената на Едстрьом сега беше на смъртно легло и на него не му беше леко.

— Няма да е справедливо, ако станем причина старецът да загуби работата си — рече Мери, — но той поне може да ви даде добър съвет.

Същата вечер двамата отидоха при Едстрьом. Той живееше в малка неизмазана колиба в колибарската махала. Единствената стая беше с глинен под и наполовина преградена с нерендосани дъски, които скриваха умиращата от очите на гостите. Жената боледуваше от рак и в стаята се носеше отвратителна миризма. Отначало Хал не можеше да се насили да мисли за нищо друго; най-сетне надви слабостта си, като си каза, че на война е като на война — човек трябва да бъде готов и за болницата, и за парадния плац.

Огледа се наоколо и забеляза, че дупките по стените бяха запушени с парцали, а счупените прозорци бяха облепени с амбалажна хартия. Старецът очевидно полагаше усилия да поддържа чистота в стаята. На една лавица Хал видя и книги. Макар че беше само септември, вечерно време в планината застудяваше. Старецът беше стъкмил огън в малката чугунена печка и стоеше сгушен край нея. Той почти нямаше коса, а разчорлената му брада беше толкова бяла, колкото това е възможно в една каменовъглена мина. Човек най-напред забелязваше поразително бледото лице, а сетне добротата, която струеше от уморените тъмни очи. Гласът му беше благ като милувка. Старецът се надигна да поздрави гостите и подаде на Хал треперещата си ръка. Мазолеста и обезформена, тя наподобяваше животинска лапа. Той се присегна, предложи на гостите пейка и се извини за безпорядъка в стаята. Като гледаше стареца, на Хал му хрумна, че на шейсет години човек може би все още става за работа в мината, но на шейсет и една едва ли ще може да продължи.

Хал беше помолил Мери да не казва нищо за целта на посещението им, докато Хал сам не прецени момента за това. Затова девойката се осведоми най-напред за мисис Едстрьом. Нищо ново, отговори старецът. Лежи, както обикновено, в дълбок унес. Доктор Барет идвал пак, но и той не можел да стори друго, освен да й даде морфин. Никой не бил вече в състояние, да й помогне, заявил лекарят.

— А той самият, че не може, това е повече от сигурно! — изсумтя презрително Мери.

— Не е чак толкова лош, когато е трезвен — поясни кротко Едстрьом.

— Кога ли пък е трезвен! — възрази отново Мери и като се обърна към Хал, обясни: — Доктор Барет е братовчед на главния надзирател.

Но Едстрьом смяташе, че все пак нещата тук бяха по-добре, отколкото другаде. В Харвис Рън, където работел някога, един човек наранил окото си. При наложилата се след това операция той загубил окото си поради невниманието на лекаря. Счупени крайници често били намествани лошо и зараствали накриво; хората трябвало да избират или да останат сакати, или да потърсят помощта на друг лекар, който да строши костите и да ги намести отново. Медицинското обслужване беше както и всичко друго — лекарят е звено от механизма на компанията, и почнеш ли да приказваш много срещу него, пръждосвай се надолу по каньона. При това, независимо че ти удържат по един долар от месечната заплата, визитите на лекаря се заплащат извънредно, и то колкото поиска.

— И вие плащате? — попита Хал.

— Удържат ти от заплатата — рече старецът.

— Понякога дори се плаща за нищо — добави Мери. — Удържаха 25 долара на мисис Замбони за последното й бебе, макар че доктор Барет пристигна цели три часа след раждането!

4

Разговорът продължаваше. Тъй като искаше да предразположи стареца, Хал заговори за различните затруднения на миньорите и накрая подхвърли, че спасението може би се крие в създаването на профсъюз. Тъмните очи на Едстрьом се опряха изпитателно върху него, а после се обърнаха към Мери.

— Джо е наше момче — избърза девойката. — Можеш да му вярваш.

Едстрьом пак не отговори направо, а отбеляза, че веднъж е участвувал в стачка, вече е белязан човек и в мината ще го търпят дотогава, докато се занимава само със собствените си работи. Участието му в голямата стачка още не е забравено; разрешили му да работи отново, защото в момента имали нужда от работници, а и донякъде, защото надзирателят на шахтата се оказал негов личен приятел.

— Разкажи му за голямата стачка — помоли го Мери. — Джо е отскоро в този район.

Гаранцията на Мери за почтеността на Хал очевидно беше достатъчна за стареца, защото той започна да разказва за онези страшни събития, за които и досега разправяха шепнешком из мините. Десет хиляди роби бяха се вдигнали в мощен протест за свобода и протестът бе смазан безмилостно. Още в началото на експлоатацията на мините техните собственици контролираха местните власти. При възникналата критична ситуация тогава собствениците вдигнали щатската гвардия и я използували открито да върнат стачниците на работа. Стачните ръководители и активистите били заловени и хвърлени в затвора без съд и присъда. Когато затворите се препълнили, наблъскали около двеста души в един открит обор за бикове; през нощта ги натоварили на фургони, изкарали ги извън границите на щата и ги оставили насред пустинята, без хляб и вода.

Йон Едстрьом беше един от тези двеста души. Той разказа как един от синовете му бил бит и почти осакатен в затвора; другият бил държан няколко седмици в една влажна изба, откъдето си спечелил ревматизъм за цял живот. Офицерите от щатската гвардия вършели тези неща! Дори когато някои от местната гражданска администрация се опитали да протестират, гвардейците арестували и тях. На съдиите от гражданските съдилища било забранено да заседават — за неподчинение ги очаквало затвор. „По дяволите конституцията!“ — провъзгласил командуващият гвардейските части генерал. А неговият заместник завещал на историята сентенцията: „Никаква неприкосновеност на личността, ще ги аутопсираме!“.

Том Олсън беше поразил Хал със самообладанието си, но този старик му направи още по-дълбоко впечатление. Докато го слушаше, Хал бе обзет от боязливо благоговение. Колкото и странно да изглеждаше, Йон Едстрьом разправяше за тези жестоки преживелици спокойно, без горест в гласа си и без лошо чувство в душата си. Затънал в нужда и отчаяние, загубил семейството си, с глада и мизерията пред прага му, този старец бе в състояние да хвърли поглед в миналото, без да мрази онези, които бяха го съсипали. И това отношение не се дължеше на неговата старост и слабост, не означаваше, че е загубил бунтарския си дух; четейки икономиката, той бе стигнал до заключението, че сегашната система е порочна, тя заслепява очите на хората и трови душите им. Идват по-добри дни, твърдеше старецът, когато тази порочна система ще бъде променена и отново ще бъде възможно хората да бъдат състрадателни един към друг.

Тук Мери Бърк се намеси в разговора и отново даде израз на дълбаещото я отчаяние. Как би могло да се променят нещата? Господарите са подли, а работниците са страхливци и предатели. Остава само бог да промени нещата, а той отдавна ги е оставил такива, каквито са!

Хал очакваше с интерес отговора на Едстрьом по този въпрос.

— Мери — рече старецът, — чела ли си някога нещо за мравките в Африка?

— Не.

— Милиони и милиони мравки пътуват в дълги редици. Когато стигнат до някой ров, първите падат вътре, отгоре падат следващите, след тях други и други, докато запълнят рова и останалите минат оттатък. Ние сме мравки, Мери.

— Никой няма да мине оттатък! — извика девойката. — Колкото и да падат вътре, този ров е бездънен.

— Никоя от мравките не може да знае това, Мери. Те знаят само, че трябва да падат. Дори и мъртви, те се вкопчват една в друга и правят мост, по който минават останалите.

— Аз ще мина встрани! — разгорещи се тя. — Не искам да се жертвувам!

— Може и да кривнеш — отвърна старецът, — но после пак ще се върнеш в редиците. Познавам те по-добре, Мери, отколкото ти знаеш себе си.

В колибката се възцари мълчание. Отвън, свиреше ранният есенен вятър и изведнъж животът се стори на Хал суров и безмилостен. В младежката си разпаленост той си представяше живота на революционера като нещо вълнуващо, но да бъдеш мравка, една от милионите, да загинеш в бездънния ров — човек трудно можеше да си наложи да помисли такова нещо! Той погледна приведената фигура на този белокос труженик, очертаваща се смътно на слабата светлина на лампата, и изведнъж се улови, че мисли за картината на Рембранд „Христос в Емаус“: зле осветената стая в мръсната кръчма, двамата дрипави мъже, онемели от ореола около главата на техния сътрапезник. На човек не трябваше много фантазия, за да види ореол и около главата на този благодушен старец.

— Никога не съм се надявал да доживея това — заговори тихо старикът. — Надявах се, че поне момчетата ми ще го видят… но сега и в това не съм сигурен. Но никога през живота си не съм се съмнявал, че някой ден работниците ще отидат в обетованата земя. Тогава те няма да бъдат повече роби и създаденото от тях няма да бъде прахосвано от разни безделници. И запомни това от човек, който знае, Мери — работник или работничка, които не носят в себе си тази вяра, са загубили смисъла на живота.

Хал разбра, че може спокойно да се довери на този човек и му разказа за своя план. Сетне, като си спомни за предупреждението на Мери, добави:

— Искаме от вас само съвети. Болната ви жена…

— Тя вече си отива — прекъсна го тъжно старецът. — Скоро и аз ще я последвам. Но малкото сили, които ми остават, могат да бъдат използувани за делото.

5

Хората, които се препитаваха от копаенето на въглища, гледаха на това съзаклятие като на зловеща действителност. Но Хал дори и в най-тежките моменти, продължаваше да изпитва романтични тръпки. Беше чел неща за революционери и за полицаите, които ги преследват. Знаеше, че човек може да преживее подобни неща в Русия, но ако някой му беше казал, че такива работи стават и в неговата свободна Америка, на няколко часа път от родния му град и от университета, не би повярвал на подобно твърдение.

На другата вечер шахтният надзирател спря Хал на улицата. При тази внезапна среща Хал се изплаши като джебчия, който е налетял на полицай.

— Здравей, момко — рече надзирателят.

— Здравейте, мистър Стоун.

— Искам да си поговорим.

— Добре, сър — съгласи се Хал и си помисли: „Пипна ме!“.

— Ела в дома ми — покани го Стоун. Хал го последва с чувството, че белезниците вече бяха на ръцете му. — Слушай — рече Стоун, докато вървяха, — нали трябваше да ми кажеш, ако чуеш някакви приказки из мината?

— Не съм чул нищо, сър.

— Да-а, май ще трябва да се поразшаваш, във всяка мина си има мърморковци. — Това предизвика дълбока облекчителна въздишка у Хал. Напразно беше брал страх!

Стигнаха до дома на надзирателя, той изнесе стол на верандата и кимна на Хал и той да си изнесе друг стол. Поседяха така в здрача, сетне Стоун заговори тихо:

— Впрочем сега искам да поговорим за нещо друго — за изборите.

— Избори ли, сър?

— Не знаеш ли, че идат избори? Конгресменът в нашия район умря и след три седмици във вторник ще има допълнителни избори.

— Разбирам, сър. — И Хал вътрешно се зарадва, сега сам ще разбере онова, което Том Олсън му беше препоръчал да разбере.

— Не си ли чул нищо за това? — попита надзирателят.

— Абсолютно нищо, сър. Никога не обръщам много внимание на политиката, не разбирам нищо от нея.

— Ето това бих искал да чуя от всеки миньор — каза надзирателят приятелски. — Ако всички бяха достатъчно умни да оставят политиката на политиците, щяха да бъдат къде по-добре. От тях се иска да си гледат работата.

— Да, сър — съгласи се смирено Хал, — както и човек трябва да се грижи за катърите, за да не заболее от колики.

Стоун се усмихна одобрително:

— По-умен си от другите. Ако се държиш за мен, има шанс да напреднеш.

— Благодаря ви, мистър Стоун. Вие само ми дайте възможност.

— Ами ето тези избори. Всяка година ни изпращат купчина пари за тях. Част от парите могат да бъдат твои.

— Май няма да са ми излишни — рече Хал и явно се пооживи. — Какво трябва да сторя?

Последва пауза, докато Стоун дърпаше от лулата си. Сетне той продължи делово:

— Трябва ми някой, който да поразузнае как стоят нещата и да ми докладва. Дойде ми наум, че ще е по-добре да не използувам хората, които обикновено работят за мен, а някой, когото не подозират. В Шеридан и Педро разправят, че демократите бая са се пораздвижили и това тревожи компанията. Предполагам, че знаеш, че „Дженеръл фюъл“ е републиканска?

— Чувал съм това.

— Може да ти се струва, че един конгресмен няма кой знае колко общо с нас, като е чак във Вашингтон, но ако му разрешим на предизборната кампания да разправя на хората, че компанията ги мами, това ще има лошо влияние. Та бих искал да пообиколиш малко, да поговориш с хората за политика и да разбереш дали някои са слушали Макдъгъл — той е тукашният демократ, разбираш ли. И искам да разбереш дали демократите внасят позиви в мината и дали са изпратили агенти тук. Виждаш ли, те настояват да дойдат тук, да държат речи и да правят разни други неща. Норт Вали се води към града, така че законът донякъде е на тяхна страна; и ако им попречим да дойдат тук, ще вдигнат врява по вестниците и става лошо. Та ще трябва да ги минем тихомълком. За наш късмет тук няма зала за събрания, а една тукашна наредба забранява събранията на открито. Ако се опитат да внесат позиви, ще трябва да им се случи нещо, преди да бъдат разпространени. Разбираш ли?

— Разбрано — каза Хал и си помисли за пропагандната литература на Том Олсън.

— Ще разгласим, че компанията иска да бъде избран републиканецът. А ти се оглеждай и виж как ще възприемат това в мината.

— Това ми се струва доста лесна работа. Но кажете ми, мистър Стоун, защо се тревожите? Нима толкова много от тези макаронаджии имат избирателни прана?

— Работата не е толкова до макаронаджиите. Ние ги натурализираме нарочно — за чаша бира те гласуват, както искаме. Но английски говорещите, или чужденците, които отдавна са тук и са станали самонадеяни — това са хората, които трябва да наблюдаваме. Такива почнат ли да политиканствуват, не можеш ги спря; преди да се усетиш, започнали да слушат профсъюзните агитатори, а после почват да искат те да въртят работите тук.

— О, сега разбирам — рече Хал с надеждата, че го е казал убедително.

Но надзирателят бе потънал в своите си грижи.

— Оня ден казах на Сай Адамс: трябват ми хора, които да говорят някакъв нов жаргон — такъв, дето никой няма да може да го разбере. Но това пък ми се струва много несериозно. Няма как да им попречиш да понаучат малко английски.

Хал реши да се възползува от случая да понаучи нещо повече.

— Мистър Стоун, но нали може да не броите изобщо гласовете, ако не искате!

— Хм, ще ти обясня: това е най-лесният начин да свършиш работата. Когато бях главен надзирател в Хепи Гълч, хич не си губехме времето с политика. Тогава компанията беше към демократите. През нощта преди изборите просто написахме четиристотин гласа за кандидатите на демократите. Но не щеш ли републиканците замъкнаха в града маса хора и ги накараха да се закълнат, че са гласували за тях в мината. Републиканските вестници гръмнаха цялата история и някакъв побъркан съдия нареди повторно преброяване на гласовете. Цяла нощ висяхме над новите бюлетини. Купища неприятности ни струва тази работа!

Стоун се разсмя и Хал благоразумно стори същото.

— Та виждаш, че и това трябва да се учи. Ако в мината са подадени гласове за кандидата на противника, това се разчува, и ако резултатите показват премного гласове за нашия кандидат, започва страхотно мърморене. Много от шефовете не ги е еня, но тогава аз си взех поука и сега си имам собствена система: да не допускам зараждането на никаква опозиция. Разбираш ли?

— Да.

— Може би минният майстор няма право да се бърка в политиката, но по едно нещо той има решителната дума и това е кой работи в мината му. Най-лесното нещо е да прочистваш, да прочистваш…

Хал никога нямаше да забрави движението на мускулестите ръце на Алек Стоун, с което той придружи думите си. Когато Стоун продължи, от гласа му вече липсваше обичайният добродушен тон:

— Онези, които не искат да гласуват така, както аз искам, могат да гласуват, където си искат другаде. Това е всичко, което мога да кажа за политиката!

Последва нова пауза и Стоун задърпа от лулата си. Тогава може би му хрумна, че едва ли са нужни толкова много подробности при дресирането на един политически новобранец. И Стоун се върна отново към добродушния си тон:

— Ето какво ще направиш, момко. Утре си изкълчваш китката, та да не можеш да работиш няколко дни. Това ще ти даде възможност да поскиташ насам-натам и да чуеш какво се говори. Междувременно аз ще се погрижа да получиш заплатата си за това време.

— Виж, това е добре — рече Хал, но показа пред своя събеседник само част от истинското си задоволство!

Надзирателят стана и изчука тютюна от лулата си.

— И умната — искам работа от теб! Пуснал съм и друг по тая част и сравнявам резултатите. Пък и отде да знаеш — може да пратя някого да следи и теб.

— Разбирам — ухили се Хал, — ще се помъча да не забравям това.

6

Първата работа на Хал бе да потърси Том Олсън и да му разкаже тази случка. И двамата се посмяха добре.

— Вече съм и протеже на шефа! — ликуваше Хал. Но Олсън изведнъж стана сериозен.

— Внимавай в това, което вършиш за този тип.

— Защо?

— Може по-късно да го използува срещу теб. Едно от средствата на тези господа срещу някой, който им мъти водата, е да докажат, че той е взел пари от тях, или че е поискал пари.

— Но той няма да има никакви доказателства.

— Точно това искам да ти кажа — не му предоставяй никакви доказателства. Ако Стоун вземе да разправя, че си въртел политика по негови указания, някой от хората може да си спомни, че наистина си го разпитвал за политика. Така че пази се от белязани пари.

Хал се разсмя:

— Напоследък парите не се свъртат за дълго в джоба ми. Но какво да му кажа, ако ми поиска сведения?

— Най-добре така да си наредиш работата, Джо, че да няма време да те разпитва за сведения.

— Добре — рече Хал. — Както и да е, но смятам да се позабавлявам по възможност най-пълно капо протеже на шефа!

Рано сутринта, когато отиде на работа, Хал пристъпи към „изкълчване на китката си“. Заразхожда се насам-натам с изкривено от болка лице и обезпокои стария Майк; когато най-сетне реши, че не може да остане повече, Майк го съпроводи на половината път до асансьора, като му даваше съвети да слага топли и студени компреси на ръката си. Хал остави стария словак да се оправя сам и излезе горе да се наслаждава на чудната слънчева светлина и на още по-чудната светлина от благоволението на шефа.

Отиде най-напред в стаята си, забинтова китката си с парче от стара риза, а отгоре я стегна с чиста носна кърпа. Това вече му даваше право да се разкарва из мината и да предизвиква съчувствие у всички срещнати. Сетне излезе.

По пътя за платформата за теглене на шахта №1 той срещна дребен, жилав, подвижен мъж с неспокойни черни очи и мършаво будно лице. Беше облечен в обикновен миньорски комбинезон, но въпреки това никой не би го взел за обикновен работник. Всичко в него говореше за власт.

— Добро утро, мистър Картрайт — рече Хал.

— Добро утро — отговори главният надзирател. Сетне хвърли поглед към превръзката на Хал. — Пострадал си?

— Да, сър. Леко изкълчване, но си помислих, че е по-добре да поотпочина.

— Ходи ли на лекар?

— Не, сър. Смятам, че не е чак толкова сериозно.

— По-добре иди. Човек никога не може да бъде сигурен с тези навяхвалия.

— Добре, сър — каза Хал. Сетне, докато надзирателят се канеше да отмине, той добави: — Мислите ли, мистър Картрайт, че Макдъгъл има някакъв шанс да бъде избран?

— Не зная — отговори изненадано другият. — Сигурно не. Ти няма да гласуваш за него, нали?

— О, не! Аз съм републиканец — по рождение. Просто си мислех дали сте чули да говорят за нето.

— Хм, точно аз едва ли ще чуя такова нещо. Интересуваш ли се от политика?

— Да, сър… в известен смисъл. Впрочем това обяснява навяхването на ръката ми.

— Как така? Да не си се бил?

— Не, сър. Виждате ли, мистър Стоун искаше да поопипам настроенията в мината и смяташе, че е по-добре да навехна ръката си и да не работя, известие време.

„Главният“ се втренчи в Хал и не можа да сдържи смеха си. Сетне се огледа наоколо.

— Трябва да внимаваш, като говориш такива неща — рече той.

— Смятах, че спокойно мога да се доверя на главния надзирател — отбеляза Хал сдържано.

Другият го измери с острия си поглед. И Хал, обхванат от духа на политическата демокрация, си позволи да отвърне със същия поглед.

— Буден младеж си — рече накрая Картрайт. — Ориентирай се тук, постарай се да бъдеш от полза и аз ще се погрижа да не бъдеш забравен.

— Добре, сър… Благодаря ви.

— Сега по тези избори може да станеш и изборен агент. Това носи по три долара на ден.

— Много добре, сър. — И Хал отново се усмихна. — Чух, че вие сте кметът на Норт Вали.

— Така е.

— А мировият съдия бил служител във вашия магазин. Добре, мистър Картрайт, ако ви дотрябва председател на здравната комисия или кучкар, на ваше разположение съм — веднага щом се оправи китката ми.

И Хал продължи пътя си. Подобно „майтапене“ от страна на един помощник-миньор звучеше, разбира се, невероятно нахално. Главният надзирател остана да гледа след него, начумерен и недоумяващ.

7

Без да хвърли поглед назад, Хал влезе в магазина на компанията. Табелата над вратата гласеше: „Търговска компания Норт Вали“. Вътре една сръбкиня обясняваше с жестове какво иска да купи, а две литовски момиченца гледаха как им теглят фунт захар. Хал приближи до мъжа зад везните: това бе човек на средна възраст, с пожълтели от тютюневия сок мустаци.

— Добро утро, съдия!

— Ъхъ! — избоботи вместо поздрав Сайлъс Адамс, мирови съдия в град Норт Вали.

— Съдия, какво мислите за изборите? — попита Хал.

— Нищо не мисля, тегля захар.

— Някои от тукашните дали ще гласуват за Макдъгъл?

— Ако има такива, по-добре да не ми се обаждат!

— Какво? — усмихна се Хал. — В нашата свободна американска република?

— В тази част на свободната американска република човек е свободен да копае въглища, но не и да гласува за мерзавец като Макдъгъл.

Сетне, като премери захарта, мировият съдия отряза ново парче тютюн за дъвчене от пресованата пачка и се обърна към Хал:

— Какво ще купуваш?

Хал поиска половия фунт сушени праскови, за да оправдае мотаенето си из магазина и за да може да прави, компания на челюстите на съдията. Докато, му изпълняваха поръчката, той седна на тезгяха.

— Знаете ли — рече Хал, — едно време и аз работех в колониал.

— Тъй ли? Къде?

— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити. — Хал беше казал това вече толкова пъти, че сам започна да си вярва.

— Добре ли плащат там?

— Ами, доста добре. — И като се усети, че си няма и понятие какво би било „добра заплата“ в един колониал, Хал бързо добави: — Взех, та си навехнах китката!

— Тъй ли?

Съдията не беше от общителните, но Хал упорствуваше, защото не можеше да повярва, че в един провинциален магазин някой ще пропусне възможността да побистри политиката, дори и с един помощник-миньор.

— Кажете ми — попита той, — какво толкова му е лошото на Макдъгъл?

— Лошото му е, че компанията е срещу него — отсече съдията. Той погледна изпитателно младия миньор. — Ти бистриш политиката, а? — изръмжа той.

Но в смеещите се кестеняви очи на младия миньор личеше само задоволство от предишния отговор и това подлъга съдията да уточни подробно всички пороци на евентуалния конгресмен. Завърза се разговор и скоро към него се присъединиха и други от намиращите се в магазина: Боб Джонсън, счетоводител и началник на пощата, и Джейк Предович, евреин от Галиция, който беше член на местното училищно настоятелство и знаеше наименованията на основните бакалски артикули на петнайсет езика.

Хал чу подобно изложение на престъпленията на опозицията в окръга Педро. Нейният кандидат Макдъгъл дошъл в щата като нагъл комарджия, а сега държи речи из църквите и разисква моралната етика на обществото.

— При това дружи с областния председател на партията, който има три различни семейства в Педро! — твърдеше Адамс.

— Да — осмели се Хал, — но ако слуховете са верни, и председателят на Републиканската партия не е светец. Разправят, че на последния конгрес бил пиян…

— Може и така да е — рече съдията. — Но ние не гоним гласовете на въздържателите, не ни трябват и гласовете на работниците — да се мъчим като демократите да настървяваме сбирщината в мините, като им обещаваме големи заплати и по-къс работен ден. Не знае ли този приятел, че не може да им издействува тези неща? Но той си прави сметка, че ще иде във Вашингтон и ще ни остави тук да сърбаме кашата, която е забъркал!

— Що се тормозиш — намеси се Боб Джонсън, — тоя няма да види никакъв Вашингтон!

Другите двама кимнаха в знак на съгласие. Хал се осмели пак:

— Макдъгъл разправя, че пускате фалшиви бюлетини в урните.

— А какво мислиш правят неговите хора в градовете? Трябва да им излезем насреща по някакъв начин, не е ли тъй?

— Разбирам — рече Хал наивно. — Пускате повече фалшиви бюлетини от тях.

— Понякога пълним урните, а понякога тъпчем избирателите. — Последва самоволно хихикане от другите. Съдията се отдаде на спомени. — Преди две години бях преброител в Шеридан и разбрахме, че сме им дали да ни изпреварят — бяха спечелили целия щат. „По дяволите! — рече Алф Реймънд. — Ще им покажем един номер от миньорските окръзи. И няма да има никакво повторно броене!“ Не съобщихме броя на нашите гласове, докато не станаха ясни другите бройки. А когато видяхме колко гласа не ни достигат, допълнихме ги и толкоз.

— Това изглежда доста лесен начин — отбеляза Хал. — Бая зор ще видят, ако искат да надхитрят Алф.

— И още как! — съгласи се Сай, със самодоволството на човек, който принадлежи към тази изобретателна шайка. — Оттогава наричат този окръг „Империята на Реймънд“.

— Сигурно всичко е в кърпа вързано — констатира Хал, — щом като си шериф и от теб зависи назначаването на такъв брой заместник-шерифи, какъвто е необходим в тези мини!

— Да. А като вземем и монопола върху продажбата на алкохол. Ако ти трябва разрешително да продаваш алкохол, не само ще гласуваш за Алф, а и редовно ще му пускаш по нещо!

— Та с това човек може да направи състояние! — удиви се Хал, а съдията, началникът на пощата и училищният настоятел изглеждаха като деца, заслушани в някаква приказка за разкошен пир.

— И още как! — потвърдиха хорово те.

— Май доста пари струва да въртиш политиката в този окръг — добави Хал.

— О, можеш да си сигурен, че Алф не дава нищо за това! Това е работа на компанията.

Горното пояснение дойде от съдията, а училищният настоятел добави:

— В мините бирата е пари.

— О, сега разбирам! — разсмя се Хал. — Компанията плаща за бирата и я използува да печели гласове за Алф.

— Точно така! — рече началникът на пощата. Той бръкна в джоба си за пура и Хал видя на жилетката му сребърна значка.

— Помощник шерифска, а? — попита той. Сетне се обърна и затърси с поглед по жилетката на настоятеля. — А вашата къде е?

— Получавам я преди изборите — ухили се Джейк.

— А вашата, съдия?

— Аз съм мирови съдия, млади човече — заяви Сайлъс с достойнство.

Облягайки се на тезгяха, Хал забеляза някаква издутина на десния хълбок на настоятеля, под сакото му. Той посегна с ръка натам, за да се увери, но другият инстинктивно покри револвера с ръката си.

Хал се обърна към началника на пощата.

— Вашият?

— Под тезгяха — ухили се Боб.

— А вашият, съдия?

— Моят е в чекмеджето — рече съдията. Хол пое дълбоко дъх.

— По дяволите! — удиви се той. — Та това си е жив капан!

Успя да запази веселото изражение на лицето си, но почувствува как отвътре в него напират далеч не забавни чувства. Той постепенно губеше първоначалния „лек безгрижен възторг“, с който бе дошъл в Норт Вали.

8

Два дни след началото на политическата кариера на Хал беше решено онези работници, които смятаха да настояват за свой контрольор при тегленето на въглищата, да се съберат в дома на мисис Дейвид. Когато този ден Майк Сикориа излезе от мината, Хал го дръпна настрана и го осведоми за предстоящата среща. На лицето на стария словак се изписа възхищение. Той сграбчи за раменете своя помощник:

— Ти сериозно ли?

— Разбира се, че сериозно. Искаш ли да влезеш в комисията, която ще говори с надзирателя?

— Плуха Бйедна! — изруга Майк на родния си език. — За бога, пак ще стягам стария си куфар.

Хал се почувствува виновен, трябваше ли наистина да забърква стареца в тази работа?

— Мислиш, че ще трябва да се махаш от мината? — попита той.

— Този път ще се махна от щата! Може дори да се върна в родината! — И Хал разбра, че дори и да иска, вече няма да може да спре стареца. Последният беше толкова възбуден, че почти не помириса вечерята си, и помощникът му се уплаши да го остави сам, да не би да издрънка нещо излишно.

По уговорка участниците в срещата трябваше да отидат там поотделно и по различни пътища. Хал пристигна един от първите и забеляза, че пердетата в дома са спуснати и лампите горят с намален фитил. Влезе през задната врата, където на стража стоеше „Големият Джек“ Дейвид. Големият Джек, който в родината си членуваше във Федерацията на миньорите от Южен Уелс, се увери в самоличността на Хал и го пусна, без да каже нито дума.

Хал завари вътре Майк, който беше пристигнал пръв на срещата. Мисис Дейвид, черноока женица, чийто език „мелеше“ непрекъснато, се суетеше насам-натам и оправяше стаята, беше толкова изнервена, че не я свърташе на едно място. Семейство Дейвид бяха пристигнали от родината си само преди около година и нещо и бяха донесли в новия си дом всичките си сватбени подаръци — картини, разни дребни вещи и бельо. Това беше най-спретнатият дом, който Хал беше посещавал досега в Норт Вали.

Пристигна и младият италианец Ровета, а след него и старият Йон Едстрьом. Тъй като в къщата нямаше достатъчно столове, мисис Дейвид беше наредила покрай една от стените няколко покрити с черги сандъци. Хал забеляза, че всички от присъствуващите седнаха на сандъците и оставиха столовете за следващите гости. Всеки новопристигнал поздравяваше другите с леко кимване и заемаше мястото си. В стаята цареше тишина.

Още с влизането на Мери Бърк Хал разбра — по израза на лицето и по държането й, че тя отново е изпаднала в обичайното си песимистично настроение. За момент това дори го поядоса. Тази авантюра го изпълваше с такъв трепет, че искаше всички да почувствуват подобно вълнение — и особено Мери! У него, както и при всички други, които не са страдали много, състоянието на безкрайно страдание у други хора будеше отвращение. Естествено Мери имаше достатъчно основания за мрачното си настроение, но дали тя самата бе счела за необходимо да търси прошка за своето „мърморене“, както се бе изразила тя! Тя знаеше, че той очаква от нея да помогне при вдъхването на кураж у другите, а ето че сега се беше присвила в един ъгъл и гледаше, сякаш бе казала преди това: „Аз съм мравка и ще остана в редицата, но няма да се преструвам, че храня някаква надежда с това!“.

Роза и Джери бяха настояли да дойдат на срещата, въпреки че Хал им предложи да не идват. След тях пристигна българинът Ресмак, сетне поляците Кловоски и Замиеровски. Техните имена затрудняваха Хал, но поляците съвсем не се обиждаха от това; те добродушно се хилеха, когато той преплиташе езика си, нито пък биха възразили, ако той се откажеше от безнадеждните си усилия и ги назовеше Тони и Пийт. Те бяха кротки хора, примирени да бъдат блъскани насам-натам през целия си живот. Хал разглеждаше поред присвитите фигури на присъствуващите и изнурените им от тежкия труд лица, които изглеждаха още по-навъсени и печални на слабата светлина. Той се питаше дали жестокото малтретиране, което ги бе подтикнало към протест, ще бъде достатъчно да ги държи сплотени.

Един от по-късно пристигащите, който не беше разбрал добре уговорката, почука на предната врата, и Хал забеляза, че всички се сепнаха, а някои дори се надигнаха тревожно от местата си. Стори му се, че пак потъва в атмосферата на романите за революционния живот в Русия, трябваше да си напомни, че тези мъже и жени, събрани тук като шайка престъпници, възнамеряваха просто да настояват за едно право, което им беше гарантирано от закона.

Последен дойде един австрийски миньор на име Хусар, с когото се беше свързал Олсън. Сега, когато настъпи времето за действия, всички започнаха да се оглеждат притеснено. Малцина от тях имаха конспиративен опит, повечето не знаеха изобщо какво да правят. Олсън нарочно не беше дошъл. Тези хора сами трябваше да се оправят с проблема за контрольора.

— Кой ще говори? — рече накрая мисис Дейвид, и тъй като мълчанието продължи, тя се обърна към Хал. — Вие ще бъдете контрольорът, говорете вие.

— Аз съм най-младият тук — усмихна се Хал. — Нека да почне някой от по-възрастните.

Но никой друг не се усмихна.

— Карай! — възкликна старият Майк.

И Хал трябваше най-сетне да стане. Това щеше да му се случва още много пъти; фактът, че беше американец и образован човек го принуждаваше да поема ролята на ръководител.

— Както разбирам, искате да имате свой контрольор при тегленето на въглищата. Чух, че дневната надница на контрольора е три долара, но между нас са само седмина миньори, а това не е достатъчно. Мога да ви предложа да поема тази работа срещу двайсет и пет цента на ден от седмината, което прави по-малко, отколкото получавам сега като помощник. Ако успеем да привлечем към нас трийсет души, тогава ще искам по десет цента на ден от всекиго, което прави трите долара. Така справедливо ли е?

— Разбира се! — отсече Майк. Останалите също изразиха съгласие.

— Добре. Всички, които работите в мината, знаете, че ви мамят при тегленето на въглищата. Ако компанията трябва да заплати действителното тегло, това ще й струва няколкостотин долара на ден повече, а никой не е толкова глупав да допусне, че компанията ще почне да плаща без борба. Затова, трябва да решим да се държим един за друг.

— Разбира се! — извика Майк. — Да се държим.

— Няма дадат нас никакъв контрольор! — отбеляза песимистично Джери.

— Наистина няма да ни дадат, Джери, ако не опитаме — рече Хал.

Старият Майк тупна с длан по коляното си.

— Точно тъй, да опитаме! И да го получим!

— Правилно! — рече Големият Джек.

Но неговата жена не беше доволна от реакцията на останалите. И тя даде на Хал първия урок как да се справя с тази многоезична маса.

— Говорете им. Направете така, че да ви разберат! — И започна да сочи с пръст един по един присъствуващите. — Ти и ти, и ти Ресмак, и ти Кловоски, и ти Зам. Искате контрольор. Искате да ви отмерват истинското тегло. Искаме парите си. Разбирате ли?

— Да, да.

— Ще направим комисия, ще идем при главния! Искаме контрольор. Разбирате ли? Трябва да имаме контрольор. Никакъв отказ, никакъв страх.

— Не — никакъв страх! — повтори Кловоски, който разбираше малко английски. Той обясни бързо на Замиеровски. А последният, на чиято глава все още имаше лейкопласт на мястото, където го беше халосал револверът на Джеф Котън, закима енергично. Той е съгласен да бъде с другите и да се опълчи срещу главния.

Така изникна друг въпрос: кой ще говори с надзирателя?

— Вие ще сторите това — обърна се към Хал мисис Дейвид.

— Но аз съм този, на когото ще плащат. Не бива аз да говоря.

— Никой друг няма да знае как да говори — рече жената.

— Правилно, трябва да бъде американец! — потвърди Майк.

Но Хал упорствуваше. Ако говори той, ще излезе така, като че ли контрольорът сам е бил инициатор на движението и че просто иска да си осигури по този начин по-добра заплата.

Последваха оживени разисквания, докато най-сетне Йон Едстрьом взе думата. — Сложете ме в комисията.

— Вас? — възкликна Хал. — Но те ще ви изхвърлят! А жена ви?

— Струва ми се, че жена ми ще умре нощес. — Стиснал устни, той помълча, като гледаше право пред себе си. Сетне продължи: — Ако не тази нощ, най-късно утре, рече докторът. А след това все ми е едно. Ще трябва да сляза в Педро да я погреба; все едно ми е дали ще остана там, или ще се върна. Така че защо да не направя това, което мога, за останалите от вас. Бил съм миньор цял живот и мистър Картрайт знае това, то може да му повлияе. Нека Джо Смит, Сикориа и аз отидем да поговорим с него, останалите от вас да чакат и да не рискуват работата си, освен ако не се наложи.

9

След като разреши въпроса за комисията, Хал разказа на събранието как Алек Стоун е поискал от него да шпионира работниците. Каза им, че според него те трябва да знаят това.

— Могат да ви кажат, че съм предател — предупреди ги Хал, както сам беше предупреден от Олсън. — Трябва да ми вярвате.

— Вярваме ти! — извика разпалено Майк и останалите закимаха в знак на съгласие.

— Добре. Може да сте сигурни поне в едно — ако отида на кантара, вас повече няма да ви мамят!

— Браво, браво! — извика Големият Джек и в стаята настъпи оживление. Присъствуващите не смееха да вдигат много шум, но дадоха да се разбере, че искат точно това.

Хал седна и започна да сваля превръзката от ръката си. — Тя май вече не ми трябва — рече той и обясни защо е трябвало да я носи.

— Какво? — извика, старият Майк. — Да ме метнеш така лесно? — Той сграбчи китката му и като се увери, че няма никакъв оток, започна така да я разтърсва, че едва не я навехна наистина този път. И старикът се разсмя до сълзи. — Ах, ти, кучи сине!

Междувременно Кловоски обясняваше случката на Замиеровски, а Джери Минети се помъчи да я обясни на Ресмак на онзи завален английски, който говореха по мините. Хал не бе чувал такъв буен смях, откакто беше дошъл в Норт Вали.

Но конспираторите нямат много време за веселие. Те пак се върнаха към работата. Решено бе комисията да говори с главния на другия ден след работа. Сетне Едстрьом предложи да съгласуват план на действие в случай на насилие срещу тях.

— Мислиш, че може да се стигне дотам? — попита някой.

— И още как! — извика Майк Сикориа. — Веднъж в Сийдър Маунтин отиваме при шефа да му кажем, че вентилацията не работи. И к’во мислиш направи с нас? По един в муцуната, по три ритника в задника и ни изхвърли!

— Хм, ако се стигне до нещо такова, трябва да сме готови — рече Хал.

— Какво ще правим? — попита Джери.

Дойде моментът Хал да покаже качествата си на ръководител. — Ако той ми перне един и аз ще го блъсна в муцуната, това е всичко.

Неколцина се възхитиха от тази декларация на Хал. Ето как трябва да се говори! Хал пожъна първите си радости като ръководител. Но самоувереността му получи внезапен удар — „един по носа“, така да се каже. От ъгъла долетя женски глас, тихо и безкомпромисно.

— Да! И като награда за вашите старания, ще ви убият!

Той погледна към Мери Бърк. Изразителното й лице беше пламнало от яд.

— Какво искате да кажете? — попита Хал. — Предпочитате да се обърнем и да бягаме?

— Да, предпочитам това, отколкото да ви убият. Какво ще направите, ако насочи револвера си срещу вас?

— Нима ще вземе да плаши комисията с револвер?

Старият Майк отново се намеси.

— Веднъж в Барела… Не съм ли ви разправял дето ми крадяха вагонетките? Казвам на кантарджията, че някой ми краде вагонетките, а той ми тикна револвера под носа и разправя: „Пръждосвай се от кантара, стар козел, докато не съм те напълнил с дупки!“.

В колежа Хал беше свикнал да спори с колегите си и да доказва, че единственият правилен подход е да кажеш на обирника, вмъкнал се в дома ти: „Карай, приятелю, не се стеснявай! Тук няма нищо, заради което си струва да бъда убит“. Каква ценност могат да имат вещите в сравнение с човешкия живот? Всеки би помислил, че сега е удобният момент Хал да приложи на практика тази своя теория. Но неизвестно защо Хал дори не можа да си опомни за нея. Той действуваше така сякаш един тон въглища на ден беше единственото, важно нещо в живота.

— Какво ще правим ли? — рече той. — Не искаме да отстъпваме.

Но още докато й отговаряше, Хал разбра, че Мери е права. Той говореше като човек от своята класа — свикнал на охолен живот, свикнал да се налага. Но макар че също пламваше лесно, Мери сега му даваше урок по самообладание. За втори път тази вечер тя накърняваше гордостта му, но сега той й прости, преизпълнен от възхищение, от самото начало знаеше, че е умна и може да му помогне. Възхищението му се засили от думите на Едстрьом, който започна да ги увещава, че не бива да правят нищо, което би навредило на делото на „големия профсъюз“, затова, каквото и да става, не трябва да прибягват до физическа съпротива.

Другата страна заспори ожесточено.

— Ще се бием! Ще се бием! — заръмжа старият Майк и изведнъж извика, сякаш вече беше получил един по носа. — И ми разправяте да търпя това?

— Ако отговорим на удара с удар — рече Едстрьом, — всички ние ще претърпим поражение. Компанията ще каже, че сме започнали първи и ще стовари всичко върху нас. Трябва да решим, че ще разчитаме само на моралната сила.

Последваха нови спорове и накрая решиха: всички ще проявяват сдържаност — доколкото могат! Всички си стиснаха ръце и си обещаха да бъдат твърди. Но когато събранието беше обявено за закрито и един по един се изнизаха в нощта, те бяха една много сдържана и угрижена компания от съзаклятници.

10

Същата нощ Хал спа съвсем малко. Наоколо му похъркваха осем от другите наематели на Реминицки, но той лежеше буден и прехвърляше в ума си разни неща, които можеше да му донесе утрешният ден. Някои от тях съвсем не можеха да минат за приятни, помъчи се да си представи как би изглеждал със счупен нос или пък овъргалян в катран и перушина. Спомни си и за своята теория как човек трябва да се държи с бандитите. Компанията „Дженеръл фюъл“ беше един вселяващ ужас исполински бандит, пред когото е напълно уместно да кажеш: „Не се стеснявай!“. Но вместо да стори това, Хал си спомни за мравките на Едстрьом и с удивление, си мислеше за силата, която ги кара да не напускат редиците.

На сутринта стана и пое към планината. Там човек можеше да поскита на воля и да посъбере морални сили. Когато слънцето се скри зад планинските върхове, Хал слезе долу и срещна Едстрьом и Сикориа пред канцеларията на компанията. Те му кимнаха и Едстрьом му съобщи, че жена му починала през деня. Тъй като в Норт Вали нямаше кой да се занимава с погребения, Едстрьом беше помолил една позната да придружи трупа до Педро, та той да може да бъде свободен за разговора с Картрайт.

Хал сложи ръка на рамото на стареца, но не се опита да му изказва съболезнования — той видя, че Едстрьом е превъзмогнал мъката си и е готов да изпълни дълга си.

— Да вървим — рече старият, и тримата влязоха в канцеларията. Докато един чиновник отиде във вътрешното помещение да съобщи за тяхното посещение, те постояха мълчаливо, пристъпвайки неспокойно от крак на крак и въртейки в ръце каскетите си, както е присъщо на простите хорица.

Най-после мистър Картрайт се появи на вратата, дребната му икономично изваяна фигура говореше красноречиво за неговия властен характер.

— Е, казвайте какво има? — попита той.

— Ако разрешите — рече Едстрьом, — бихме искали да поговорим с вас. Решихме, сър, че трябва да имаме контрольор при тегленето на въглищата.

— Какво? — Думата изплющя като камшик.

— Искаме контрольор, сър.

Настъпи кратко мълчание.

— Влезте тук — рече Картрайт.

Те го последваха във вътрешната стая и той затвори вратата.

— Така. Та какво казвате?

Едстрьом повтори казаното.

— Какво ви наведе на тази мисъл?

— Нищо, сър. Просто си мислим, че тъй ще е по-добре за нас.

— Смятате, че не ви отмерват точно теглото?

— Хм, виждате ли, сър… някои от хората… мислим, че ще е по-добре, ако имаме контрольор. Съгласни сме да му плащаме.

— И кой ще бъде контрольор?

— Джо Смит, сър.

Хал се стегна да издържи вторачения поглед на другия.

— О! Значи, ти! — Сетне, след кратка пауза: — Ето защо тогава беше толкова дързък!

Сега обаче на Хал не му беше до дързост, но се постара да не покаже това. Отново настъпи мълчание.

— Вижте, кажете ми защо искате да хвърляте на вятъра парите си? — Главният надзирател започна да спори с тях, помъчи се да ги убеди, че е нелепо да смятат, че по този начин могат да спечелят нещо. — Години наред мината работи по сегашната система и досега никой не се е оплаквал от нея. И таз хубава — как може да се помисли, че такава голяма и солидна компания като „Дженеръл фюъл“ може да падне дотам да мами работниците си за няколко тона въглища! — Картрайт продължи в същия дух още няколко минути.

— Мистър Картрайт — рече Едстрьом, когато последният млъкна, — знаете, че цял живот съм работил по мините, и то повечето време в този район. Зная какво говоря, когато ви казвам, че в целия каменовъглен район хората недоволствуват, защото смятат, че ги мамят с теглото. Твърдите, че никога не сте чули официално оплакване. Но вие сам знаете защо е така…

— Защо?

— Е, може пък и да не знаете — рече меко Едстрьом, — но ние решихме да искаме контрольор все пак.

Ставаше ясно, че бяха хванали главния неподготвен и той не знаеше как да се оправи с проблема.

— Можете да си представите — каза той накрая, — че на компанията няма да й е приятно да чуе, че нейните работници се смятат за измамени от нея…

— Ние не твърдим, че компанията знае това, мистър Картрайт. Възможно е някои хора да ни експлоатират, без компанията или вие да имате някакъв пръст в това. Контрольорът би застъпвал както вашите, така и нашите интереси.

— Благодаря — отговори сухо Картрайт. Тонът на гласа му издаваше, че с мъка се владее. — Добре. Достатъчно по въпроса, щом вече сте взели решение. Моето решение ще узнаете по-късно.

Това беше отпращане и Майк Сикориа смирено се обърна и тръгна към вратата. Но Едстрьом беше една от онези мравки, които не отиваха встрани покорно; и като хвърли поглед към него, Майк побърза да се върне в редицата с надеждата, че постъпката му не е забелязана.

— Ако нямате нищо против, мистър Картрайт — каза Едстрьом, — ние искаме вашето решение сега, за да може контрольорът сутринта да започне работа.

— Какво? Толкова ли бързате?

— Няма защо да се бавим, сър. Ние сме избрали човека и сме готови да му плащаме.

— Кои са готови да му плащат? Само вие двамата?

— Нямам право да назова другите, сър.

— О! Значи тайно движение!

— В известен смисъл — да, сър.

— Виж ти! — проточи заплашително главният надзирател. — И не ви интересува какво мисли компанията по този въпрос?

— Не е така, мистър Картрайт, но ние не виждаме срещу какво би могла да възрази компанията. Това е чисто делови въпрос…

— На вас може да ви се вижда така, но аз съм на друго мнение — отсече другият. И като се овладя, добави: — Разберете ме, компанията не би имала ни най-малкото възражение работниците да проверяват теглото на вагонетките, щом наистина смятат, че това е необходимо. Компанията винаги е била готова да процедира правилно. Но това не е въпрос, който може да се реши на бърза ръка. Ще ви съобщя решението по-късно.

Това беше ново отпращане и старият Майк отново се обърна към вратата, последван този път и от Едстрьом. Но сега друга мравка скочи в рова.

— Кога точно ще разрешите на контрольора да започне работа, мистър Картрайт? — попита Хал.

Главният надзирател го измери с поглед и отново пролича, че полага големи усилия да се овладее.

— Не мога да кажа. Ще узнаете отговора ми, когато намеря за добре. Засега това е всичко.

Докато говореше, той отвори вратата по начин, който беше категоричен като заповед.

— Мистър Картрайт — обади се Хал, — няма закон, който да ни отказва правото на контрольор, нали?

Погледът на Картрайт, предизвикан от тези думи, показа, че главният надзирател знае много добре как стои въпросът със законите. Хал прие неговия поглед като отговор и продължи:

— Аз съм избран от комисия на работниците да бъда техен контрольор и тази комисия надлежно уведоми компанията. С това аз съм вече контрольор, мистър Картрайт, и остава само да поема длъжността си.

Без да дочака отговора на главния надзирател, Хал тръгна към вратата, последван от малко изплашените си другари.

11

На събранието предишната вечер беше решено, че от пропагандна гледна точка е целесъобразно да се разпространи веднага новината за възникването на това движение за контрольор. Когато тримата излязоха от канцеларията, вън ги чакаше тълпа от хора, които искаха да знаят какво е станало. Последваха нетърпеливи въпроси и всред общата глъчка всеки, който дочуеше отговора, биваше заобиколен начаса от други, които на свой ред чакаха обяснения. Хал си проправи път към пансиона, и когато се навечеря, започна да обикаля района на мината, да обяснява целта на движението за контрольор и да изтъква, че с това те искат само своето законно право. Съпровождаха го неотлъчно старият Майк и Едстрьом, защото Том Олсън беше настоявал енергично Хал да не бъде оставен самичък нито за миг. Очевидно надзирателите бяха наредили същото — когато Хал излезе от Реминицки, Джейк Предович, който дотогава стоеше между другите, тръгна подире му и несъмнено следеше с кого говори Хал.

Тримата се посъветваха къде е най-добре да прекарат нощта. Старият Майк нервничеше, според него дейността на шпионина означаваше, че през нощта могат да очакват нападение. Той заразправя страхотни истории на тази тема. Та нима има по-лесен начин за компанията да уреди този въпрос? Ще скалъпят някаква история — външният свят ще повярва например, че са били убити по време на пиянска свада, а може би и заради някоя женска история. Последното особено обезпокои Хал, той се сети за семейството си. Не, не трябва да нощува в селото. Но не можеше и да слезе в града, защото, ако веднъж излезе от района на мината, може изобщо да не го пуснат обратно.

Хрумна му една идея: щом не може да слезе по каньона, защо пък да не тръгне нагоре по него? В горния край на селището нямаше никаква ограда, нищо, освен гъсталаци и скали. Липсваше дори път.

— Ами де ще спим? — втрещи се старият Майк.

— На открито — каза Хал.

— Плуха бйедна! И да пусна нощния въздух в старите ми кокали?

— Да не мислиш, че когато спиш в къщи, задържаш дневния въздух в кокалите си? — разсмя се Хал.

— А защо не, когато затворя прозорците добре и си завия кокалите?

— Е, ще трябва да рискуваш веднъж с нощния въздух — посъветва го Хал. — По-добре така, отколкото някой да го пусне в теб с нож.

— Ами онзи негодник Предович? И той ще се изкатери след нас!

— Да, но е сам и няма защо да се боим от него. А ако се върне да вика и други, после никога няма да ни намери в тъмнината.

Едстрьом, чиито познания по анатомия не бяха толкова примитивни като тези на Майк, подкрепи предложението на Хал. И така те взеха завивките си и се запрепъваха нагоре по каньона в смълчаната звездна нощ. До някое време чуваха зад себе си стъпките на шпионина, но накрая те заглъхнаха. Повървяха още малко и спряха на едно място, където сметнаха, че ще дочакат спокойно зазоряването. Хал беше прекарвал много нощи на открито като ловец, но да спи на открито като дивеч беше за него съвсем ново преживяване!

Призори станаха, изтърсиха росата от завивките и измиха очите си с росните капки. Хал беше млад и оцени великолепието на утрото, но бедният Майк Сикориа стенеше и се оплакваше от вдървените си стари стави. Той смяташе, че е съсипал завинаги здравето си, но придоби кураж, когато Едстрьом спомена за кафе, и тримата забързаха надолу за закуска у Реминицки.

Сега настъпи критичен момент, когато трябваше да оставят Хал сам. Едстрьом беше длъжен да слезе в града, за да се погрижи за погребението на жена си, а повече от ясно беше, че ако Майк Сикориа не отиде на работа, ще даде великолепен предлог на надзирателя да го уволни. Законът, който допускаше контрольор, беше пропуснал да се погрижи за телохранител на контрольора.

Хал беше оповестил програмата си в онзи изблик на предизвикателство в канцеларията на Картрайт. Щом работниците тръгнаха на работа, той отиде при кантара.

— Мистър Питърс — рече той на човека, който обслужваше кантара, — идвам да поема работата си като контрольор.

Чиновникът при кантара беше мъж с големи черни мустаци, които му придаваха известно сходство с Ницше. Той се вторачи в Хал абсолютно слисан.

— Що за дявол!

— Някои от работниците ме избраха за контрольор — обясни Хал делово. — Когато дойдат вагонетките, ще се погрижа за претеглянето им.

— Ти по-добре стой настрана от кантара, млади момко! — рече Питърс с не по-малко делови тон.

Злополучният контрольор излезе навън, седна на стъпалата и зачака. Край кантара винаги се въртяха хора и Хал смяташе, че тук за него е почти полкова безопасно, колкото и на което и да било друго място. Някои от работниците, които минаваха оттам по работа, се смееха и му намигаха, няколко му прошепнаха насърчителни думи. Хал прекара там цялата сутрин, като демонстрант пред двореца на мандарина в Китай. Досадно му беше, но Хал вярваше, че ще се окаже по-издръжлив от компанията.

12

Към обед при Хал дойде един мъж. Това беше Бъд Адамс, по-младият брат на мировия съдия и помощник на Джеф Котън. Якият червенолик Бъд се славеше с това, че борави чевръсто с юмруците си. Когато го видя, Хал предпазливо стана.

— Ей, ти — рече Бъд, — в пощата има телеграма за теб.

— За мен?

— Ти си Джо Смит, нали?

— Да.

— Е, така е адресирана телеграмата.

Хал помисли за миг: нямаше човек, който да телеграфира на лицето Джо Смит. Цялата работа беше само уловка да го разкарат оттам.

— Какво пише в телеграмата? — попита той.

— Отде да зная?

— Откъде е подадена?

— Знам ли?

— Добре тогава — рече спокойно Хал, — бихте могли да ми я донесете.

Другият ококори очи, това не беше бунт, а си е чиста революция!

— Какво, по дяволите, си мислиш — да не съм ти раздавач на телеграми! — се развика Бъд.

— Компанията не доставя ли телеграмите на адресантите? — попита учтиво Хал.

Бъд стоеше пред него и с мъка сдържаше естествените си пориви, а Хал го наблюдаваше внимателно. Но очевидно онези, които го бяха изпратили, му бяха дали изрични инструкции, защото той преглътна гнева си, обърна гръб и се отдалечи.

Хал остана на поста си. Беше си взел нещо за обед и се готвеше да се храни сам — разбираше на каква опасност би се изложил онзи, който реши да прояви съчувствие към него. Затова много се учуди, когато при него дойде и приседна шведът Йохансон, един добродушен гигант. По-късно към тях се присъединиха един мексикански работник и един гръцки миньор. Революцията се разпростираше!

Хал беше сигурен, че компанията няма да остави нещата да продължат така дълго. И наистина рано следобед кантарджията излезе и му махна с ръка.

— Хей, ти, ела тук! — И Хал влезе.

Помещението с кантара се виждаше добре отвън. Но вътре, имаше врата, която водеше към друго закрито помещение.

— Оттук — упъти го мъжът. Но Хал спря.

— Мястото на контрольора е тук, мистър Питърс.

— Но аз искам да поговорим.

— Мога да ви изслушам и тук, сър.

От това място работниците виждаха Хал и той знаеше, че това е единствената му закрила.

Кантарджията влезе във вътрешното помещение. Минутка по-късно Хал видя какво му крояха — вратата се отвори и при него влезе Алек Стоун.

Той спря за миг и изгледа политическото си протеже. Сетне доближи до Хал.

— Момко, престараваш се — рече тихо той. — Нямах намерение да отиваш толкова далеч.

— Това наистина не съвпада с вашите намерения, мистър Стоун — отговори Хал.

Шахтният надзирател пристъпи още по-близо.

— На какво се надяваш, момко? Какво очакваш да спечелиш от цялата тази работа?

— Опитност — отвърна Хал и продължи да го гледа твърдо.

— Хитрееш, синко. Но по-добре престани и помисли срещу кого си се опълчил. Няма да успееш с тази работа, знаеш ли, проумей го — просто няма да успееш! По-добре ела вътре да поговорим.

Хал мълчеше.

— Не знаеш ли как ще свърши това, Смит? Такива огънчета припламват, но ние ги гасим. Знаем как да се оправяме с това, имаме необходимия механизъм. До седмица-две всичко ще бъде забравено, а ти къде ще си тогава? Не разбираш ли?

И докато Хал продължаваше да мълчи, другият сниши гласа си до шепот.

— Разбирам положението ти. Просто ми кимни и всичко ще бъде наред. Кажи на работниците, че си следил кантара и че той мери правилно. Те ще бъдат доволни, а ти и аз ще се спогодим по-късно.

— Мистър Стоун — рече Хал с изключително сериозен тон, — правилно ли съм разбрал, че ми предлагате подкуп?

Изведнъж Стоун загуби самообладание. Той пъхна огромния си юмрук току под носа на Хал и изпсува мръсно. Но Хал не отдръпна носа си от опасната зона и кафявите му очи стрелнаха гневно надзирателя иззад юмрука.

— Мистър Стоун, няма да е зле да разберете обстановката. Аз гледам абсолютно сериозно на тази работа и не бих ви посъветвал да прибягвате към насилие.

Още миг-два другият продължи да гледа свирепо Хал, но, изглежда, и той, като Бъд Адамс, беше получил съответни нареждания. Той се обърна рязко и влезе в канцеларията.

Хал постоя известно време, докато се овладее, сетне спокойно се упъти към кантара. За пръв път се сблъскваше със затруднение — не разбираше нищо от този вид кантари за въглища.

Но не му дадоха и време да разбере. Кантарджията се върна.

— Пръждосвай се оттук, негоднико! — рече той.

— Но нали вие ме поканихте вътре — рече Хал кротко.

— А сега те каня навън!

И демонстрантът се върна на поста си пред мандаринския дворец.

13

Когато свирката извести края на работното време, Майк Сикориа побърза при Хал да разбере какво е станало. Майк ликуваше, защото още няколко души бяха дошли при него и предложиха да участвуват в движението за контрольор. Старецът не знаеше дали това се дължеше на неговото агитаторско красноречие или на напетия млад американец, който му беше помощник, но и в двата случая се гордееше. Той подаде на Хал бележка, която някой бе пъхнал в ръката му, и Хал видя, че тя е написана от Том Олсън. Профсъюзният организатор му съобщаваше, че в целия каменовъглен район говорят за контрольора и че от пропагандна гледна точка могат да смятат постигнатото дотук за успех, независимо какво могат да предприемат шефовете. В бележката се добавяше, че няколко души трябва да правят компания на Хал тази нощ, за да има свидетели, ако компанията се помъчи „да измъти нещо“. „И внимавай с новите хора, един-двама от тях сигурно са шпиони“, добавяше Олсън.

Хал и Майк обсъдиха плановете за втората нощ. И двамата не искаха да спят пак на открито — старият словак заради кокалите си, а Хал забеляза, че сега около тях се навъртат няколко шпиони. На вечеря у Реминицки поговори с някои от онези, които бяха предложили подкрепата си, и ги попита дали са готови да прекарат нощта с него в жилището на Едстрьом. Никой не се помъчи да се изплъзне от тази проверка на лоялността, взеха, завивките си и се запътиха към уговореното място. Там Хал запали лампата и пое ръководството на импровизираното събрание по въпроса за контрольора — и между другото се позабавлява малко с лов на шпиони!

Един от новопристигналите беше поляк на име Войциковски, това име и Замиеровски накараха Хал да се откаже от усилията си да нарича поляците с техните имена. „Войци“ беше сериозен дребен мъж с тъжно, уморено лице. Той обясни присъствието си сред тях с това, че вече му е дошло до гуша да го грабят, готов е да плаща своя дял от заплатата на контрольора. Ако го уволнят, какво от това — ще отиде на друго място, а компанията да върви по дяволите! След тази декларация той се уви в одеялото и скоро захърка на пода. Това май не съвпадаше много с поведението на един шпионин.

Вторият беше италианец на име Фаренцена — човек с мрачна и зловеща външност, който би играл сполучливо ролята на злодей, в която и да е мелодрама. Той седеше, опрял гръб в стената, и говореше гърлесто. Хал го наблюдаваше с дълбоко подозрение. Не беше лесно да се разбере неговия английски, но Хал в края на краищата успя да разбере историята, която разправяше този човек: че бил влюбен в една „фанциула“6 и че тя само си играела с него. Той вече почти бил убеден, че тя е кокетка и не си струва да се занимава с нея, затова пет пари не дава, ако го натирят от мината. „Вече не се боря за фанциулата, боря се за контрольор!“, завърши той речта си с ръмжене.

Друг доброволец беше един гръцки работник, приказлив млад момък, който по обед беше приседнал при Хал. Беше казал, че името му е Апостоликос. Той завърза непринудено разговор с Хал, обясни му колко много се интересува от плана за контрольора, искаше да знае какво точно смятат да правят, какви са изгледите за успех, кой е инициаторът на движението и кой участвува в него. Отговорите на Хал идваха под формата на кратки проповеди за солидарността на работническата класа. Всеки път, когато гъркът започваше да го подпитва, Хал му обясняваше значението на това начинание за миньорите, за това как трябва да се сплотят и да правят жертви за благото на всички. След като Хал му развива абстрактни теории половин час, Апостоликос се предаде и се примъкна към Майк Сикориа. Предупреден с едно смигване от Хал, Майк говореше само за стачкоизменници и за страхотиите, които ще извършат с тях честните работници. Когато най-сетне гъркът отново се умори и се просна на пода, Хал отиде при Майк и му пошепна, че малкото име на Апостоликос сигурно е Юда!

14

Старият Майк заспа бързо. Но Хал си беше отпочинал няколко дни и беше достатъчно възбуден, за да не заспи. Беше пролежал тихо два часа, когато усети, че някой се движи из стаята. При неясната светлина на лампата Хал видя през полузатворени очи, че един от мъжете се надигна и седна. Отначало не беше сигурен кой е това, но сетне разбра, че е гъркът.

Хал лежеше неподвижно. След около минута се осмели да погледне още веднъж и видя, че мъжът е приклекнал, с ръце все още на пода, и се ослушва. Хал продължи да гледа крадешком, през полуотворени клепачи, докато другият стана и тръгна към него на пръсти, като прескачаше внимателно спящите.

Хал направи всичко възможно, за да се престори, че диша като заспал човек, това съвсем не беше лесно, когато онзи се наведе над него — ударът с нож беше една от възможностите при тази обстановка. Но Хал пое риска и след като му се стори, че е минал цял век, почувствува как пръстите на гърка го докосват предпазливо и се плъзгат към джоба на сакото му.

„Ще ме претърсва“, помисли си Хал и зачака ръката да зашари и по другите джобове. Но след една нова вечност той усети, че Апостоликос пак се изправи и се върна на мястото си. След минута вече беше легнал и в стаята се възцари тишина. Хал плъзна ръка в джоба си и напипа с пръсти нещо, което начаса разбра, че е пачка банкноти.

„Аха! — помисли си той. — Виж ти какво кроели!“ Той се разсмя в себе си и мислите му се върнаха назад, към времето, когато бе още момчурляк, към стария разнебитен сандък на тавана в техния дом със старите детски книги на баща му. И сега сякаш ги виждаше с техните изпокъсани, потъмнели корици и примитивни рисунки: серията. „Късмет и кураж“ от Хорейшо Алджър, „Живот или смърт“, „Решителният“ и т.н. Как го беше вълнувал разказът за селското момче, което идва в града и среща злодея, който ограбва касата на господаря си и пуска ключа от нея в джоба на невинния герой! — Сигурно някой, свързан с компанията „Дженеръл фюъл“, на младини беше чел Хорейшо Алджър!

Хал разбра, че трябва много бързо да махне банкнотите от джоба си. Помисли да ги върне на Юда, но сетне реши да ги запази за Едстрьом, който сигурно скоро щеше да има нужда от тях. Той даде на гърка половин час да заспи, а сетне с джобното ножче издълба дупка на пода и зарови парите. След това изпълзя на друго място, легна и потъна в мисли.

15

Дали ще чакат до сутринта или ще дойдат по-скоро? Последното му се струваше по-вероятно, затова той само леко се сепна, когато един-два часа по-късно чу как дръжката на вратата се превъртя. Миг след това се чу трясък и вратата отхвръкна, очевидно подпряна от нечие солидно рамо.

В стаята мигновено настъпи объркване. Някои от хората рипнаха с викове, други седяха замаяни, все още в полусън. В стаята стана светло от електрическото фенерче в ръцете на един от нападателите.

— Ето го негодника — изкрещя нечий глас, когото Хал мигновено разпозна като гласа на Джеф Котън, минния шериф. — А сега, горе ръцете! Ти, Джо Смит!

Хал се покори още преди да види блясъка на револвера.

Последва тишина. Тъй като драмата се играеше за другите, необходимо беше да им се даде време да се разбудят напълно и очите им да привикнат със светлината. Междувременно Хал стоеше с вдигнати нагоре ръце. Зад фенерчето различи лицата на шерифа, на Бъд Адамс, на Алек Стоун, на Джейк Предович и на двама-трима други.

— Така — рече накрая Котън, — значи вие сте някои от тези, дето искат контрольор. И това е човекът, когото сте избрали. Така ли е?

Отговор не последва.

— Сега ще ви покажа що за човек е. Той отишъл при мистър Стоун и му предложил да ви продаде.

— Това е лъжа, момчета — рече спокойно Хал.

— Той е взел пари от мистър Стоун — продължи шерифът.

— Това е лъжа — обади се отново Хал.

— Парите още са у него! — извика другият.

Тогава Хал на свой ред извика:

— Мъчат се да ми скалъпят нещо, момчета! Не се оставяйте да ви изиграят!

— Млък! — отсече шерифът и се обърна към работниците. — Ще ви докажа. Струва ми се, че парите още са у него. Джейк, претърси го!

Джейк пристъпи към Хал.

— Внимавайте, момчета! — възкликна Хал. — Искат да сложат нещо в джобовете ми.

После се обърна към стария Майк, който в гнева си бе тръгнал към тях:

— Спокойно, Майк! Остави ги!

— Джейк, свали си сакото — нареди шерифът. — Запретни ръкавите и покажи ръцете си.

Всичко беше съвсем като атракция на илюзионист. Малкият евреин свали сакото си и запретна ръкави над лактите. Показа ръцете си на зрителите, като ги въртеше насам-натам, след това, протегнал ги пред себе си, бавно доближи до Хал като хипнотизатор, който се кани да го приспи.

— Наблюдавайте го — рече Котън. — Зная, че тези пари са у него.

— Отваряйте си очите! — извика Хал. — Ако няма, те ще ги сложат там.

— Дръж ръцете горе, момко — изкомандува шерифът. — А вие там настрана от него! — Това се отнасяше до Майк Сикориа и до другите зрители, които се бутаха напред и надничаха над раменете на предните.

Сега всичко беше много сериозно, но после, когато Хал си припомни сцената, го избиваше на смях от чудноватата фигура на Предович, той тършуваше из джобовете му, като се държеше колкото е възможно по-далеч от него, та всеки да види, че парите наистина ще излязат от джоба на Хал. Предович пребърка първо вътрешните джобове на сакото на Хал, а после и джобовете на ризата му. Тази кулминация отне доста време.

— Обърни се — заповяда Котън. — Хал се обърна и евреинът пребърка джобовете на панталоните му. Едно след друго той извади часовника на Хал, гребена и огледалото, носната му кърпичка. Той ги разглеждаше, вдигаше ги високо и ги пускаше на пода. Когато стигна до кесията на Хал и започна да я отваря, всички притаиха дъх. Благодарение на алчността на компанията в кесията имаше само няколко дребни монети. Предович я затвори и я пусна на пода.

— Чакайте! Още не е свършил! — извика церемониалмайсторът. — Момчета, парите са някъде у него! Търси ли в страничните джобове, Джейк?

— Още не.

— Внимавайте сега! — извика шерифът. — Всички любопитно се наведоха напред, докато Предович коленичи и бръкна първо в единия джоб на сакото, сетне в другия.

Той извади ръката си и изписаният на лицето му смут беше толкова очевиден, че Хал с мъка се сдържа да не се разсмее.

— Няма ги и там! — обясни Предович.

— Какво? — изрева Котън и двамата се спогледаха. — За бога, той се е отървал от тях!

— Няма пари у мен, момчета! — обяви Хал. — Това беше номер, с който се помъчиха да ни минат.

— Скрил ги е! — извика шерифът. — Намери ги, Джейк!

И Предович отново затърси, бързо и без много церемонии. Вече не мислеше толкова за публиката, колкото за хубавата сумичка, отишла на вятъра! Накара Хал да свали сакото си и разпра хастара, разкопча панталоните му и забърка вътре, плъзна пръсти и в обувките му.

Но парите ги нямаше и търсачите се намериха в безизходица.

— Продал ви е за двайсет и пет долара на мистър Стоун! — заяви шерифът. — Успял е някак си да се отърве от тях.

— Момчета — извика Хал, — те изпратиха тук шпионин и му наредиха да сложи пари в джоба ми. Докато говореше, Хал гледаше Апостоликос и видя как той се сепна и се дръпна назад.

— Той е! Той е негодник! — извика старият Майк. — Бас държа, парите са у него! — И тръгна към гърка.

Шерифът изведнъж разбра, че е време да пусне завесата на тази драма.

— Стига с тия глупости — рече той. — Хванете негодника! — И за миг двама от компанията сграбчиха Хал за ръцете, а трети го пипна за яката. Преди миньорите да разберат какво става, онези извлякоха затворника си от стаята.

Следващият четвърт час мина доста неспокойно за злощастния контрольор. Навън в мрака шерифът беше свободен да излее яда си, същото стори и Алек Стоун. Те обсипаха Хал с ругатни, ритници и юмруци по пътя. Единият от онези, които го държаха за ръцете, заизвива ръката му, докато Хал извика от болка. Сетне ругатните се засилиха и му наредиха да си държи езика. Минаха бързо по тъмната и притихнала улица, през канцеларията на шерифа и се изкачиха на горния етаж до стаята, която служеше като затвор на Норт Вали. Хал доста се зарадва, когато го оставиха там самичък и затръшнаха зад себе си желязната врата.

16

Цялата тази интрига беше недодялана и глупава, но все пак Хал разбираше, че тя е съобразена със схватливостта на онези хора, за които бе предназначена. Ако Хал случайно не беше останал буден, щяха да намерят парите в него и на другата сутрин всички в мината щяха да знаят, че е бил подкупен. Разбира се, най-близките му приятели, членовете на комисията, нямаше да повярват, но мнозинството от работниците щяха да повярват и това щеше да попречи на целта на посещението на Том Олсън в Норт Вали. Случката остави ярка следа в паметта на Хал през целия му по-сетнешен горчив опит и се превърна в символ за много неща. По-късно видя как господарите, които се опитаха да го объркат, да унищожат влиянието му сред неговите привърженици, се опитваха да обърнат работническото движение, да разстроят разсъдъка на цялата страна.

И ето че Хал беше в затвора. Той отиде до прозореца и опита решетките, но се убеди, че бяха направени така, че да издържат на подобни изпитания. Тръгна пипнешком в тъмнината да проучи затвора, оказа се, че се намира във вградена в стаята желязна клетка. В единия ъгъл имаше нар, отсреща — друг, само че по-широк и със сламеник. Хал беше чел нещичко за затворите и то беше достатъчно, за да няма желание да сяда на този сламеник. Седна на голия нар и се замисли.

В затвора човек попада в плен на особена психика. Това е толкова безспорно, колкото и особената психика на онзи, който извива гръб и разранява ръцете си при товаренето на вагонетки във високата пет фута галерия; има и друга, съвсем различна психика, породена от охолния живот за сметка на труда на миньорите. Първото усещане на човек в затвора е, че е животно. Изпъква животинската страна на човешката природа, ярко се очертават животинските изблици на омраза и страх; и ако човек иска да избегне тяхното влияние, това може да стане само с изключително душевно напрежение. Ако човек обича да мисли, има достатъчно време за това в затвора — дните са дълги, нощите още по-дълги и има време за какви ли не мисли.

Нарът беше твърд и сякаш ставаше все по-твърд. Както и да се местеше Хал, нарът не омекваше. Той стана и се поразходи, сетне полегна, след това отново стана и закрачи насам-натам. През цялото време мислеше и през цялото време затворническата психика се набиваше в съзнанието му.

Умът му се занима първо с най-непосредствения проблем — какво ще правят с него? Най-вероятно беше да го изхвърлят от мината и така да се отърват от него. Но дали ще се задоволят само с това в яда си от номера, който им беше погодил? Хал беше подочул само оттук-оттам за тази чисто американска институция — „третата степен“7, но никога не бе му се случвало да помисли за нея като за възможност в собствения му живот. А колко различно изглеждаше сега всичко това!

Хал беше казал на Том Олсън, че не може да му обещае да основе тук профсъюз, но че ще наложи контрольор при меренето на въглищата. Олсън тогава се засмя и изглеждаше напълно доволен — очевидно, знаеше, че едното неминуемо ще доведе до другото. А сега по всичко личеше, че Олсън е знаел добре какво говори. Защото Хал разбра, че в мислите си вече не се страхува от влиянието на профсъюзната организация и тиранията на профсъюзния активист; напротив — Хал сега от все сърце искаше работниците от Норт Вали да имат профсъюз и да бъдат така деспотични, както те знаят! И при тази промяна, макар че Хал не подозираше това, той просто следваше пътя на мнозина реформатори, които започват като меки и добродушни застъпници за някаква мъничка правда и под влиянието на затворническата психика се превръщат в пламенни, решителни революционери. „Вечен дух на неокованата душа“ — казва Байрон. „Ти най-величава си в тъмницата, о, Свобода!“ И по-нататък поетът добавя: „Когато синовете ти са оковани… всеки повей на вятъра разнася твоята слава“.

И сякаш някогашната обстановка в Шильон се повтаряше сега в Норт Вали. Зазори се. Хал стоеше до прозореца на килията си, чу воя на сирената и видя как миньорите отиват на работа — присвитите от непосилен труд бледи същества на подземния свят крачеха като стадо маймуни в сивото утро. Той им махаше с ръка, те спираха, отправяха поглед нагоре и също му махаха. Хал разбра, че всеки един от тях сигурно мисли за неговото задържане и за причините за това — затворническата психика се предаваше и на тях. Ако някой от тях е гледал с недоверие на профсъюзите или се е съмнявал, че те са необходими в Норт Вали, сега изчезваха всякакво недоверие и всякакво съмнение!

Само едно нещо безпокоеше Хал, докато премисляше отново положението си. Защо господарите го оставиха тук, където можеше да го види всеки, когато беше толкова лесно да го качат в автомобила и още преди, разсъмване да го откарат в Педро? Дали с това не показваха презрението, с което гледаха на своите роби? Дали не разчитаха, че видът на затворника ще предизвика страх вместо негодувание? Възможно ли бе да познават работниците по-добре от Хал? Той си спомни песимизма на Мери Бърк по отношение на работниците и страх стегна душата му. Но под влиянието на затворническата психика той отпъди този страх. Мразеше компанията заради нейния цинизъм. Хал присви юмруци и стисна зъби — той ще научи господарите, ще им докаже, че техните работници не са роби, а хора!

17

Сутринта бе превалила, когато Хал чу стъпки по коридора. Непознат човек отвори вратата и остави вътре кана вода и алуминиева чиния с парче хляб. Когато мъжът си тръгна, Хал го заговори:

— Момент, моля.

Другият го изгледа намръщено.

— Бихте ли ми казали колко време ще остана тук?

— Не мога да ти кажа.

— Щом съм задържан, поне имам право да зная в какво ме обвиняват.

— Я върви по дяволите! — рече мъжът, тръшна вратата и се отдалечи по коридора.

Хал се върна до прозореца и започна да наблюдава минаващите долу. Под прозореца се насъбраха групи парцаливи деца. Те гледаха нагоре, хилеха се и му правеха знаци, докато някой дойде да ги прогони.

След време Хал огладня. Хлябът, когато човек дъвче само хляб, бързо омръзва. Водата също не го прави по-вкусен. Но въпреки това Хал дъвчеше хляб, пиеше вода и охотно би ял и пил повече, ако имаше.

Денят бавно преваляше. Късно следобед пазачът дойде пак с друго парче хляб и кана вода.

— Изслушайте ме за момент! — извика Хал, когато мъжът си тръгна.

— Нямам к’во да ти казвам — рече другият.

— Но аз имам да ви кажа нещо. Четох една книга, не помня коя, но беше написана от някакъв лекар; там се казваше, че хлябът не съдържа достатъчно хранителни съставки за поддържане на човешкия организъм.

— Я се разкарай! — изръмжа тъмничарят. — Какви ми ги плещиш?

— Искам да кажа — обясни Хал, — че не бих си избрал такава диета на хляб и вода.

— А какво би избрал? — Тонът подсказваше, че въпросът е чисто риторичен, но Хал го схвана буквално.

— Бих искал бифтек и картофено пюре…

Вратата на килията се затръшна шумно и ехото от коридора погълна остатъка от това въображаемо меню. Хал пак седна на твърдия нар, задъвка парчето хляб и потъна в затворническите си мисли.

Когато сирената извести края на работния ден, Хал отново застана до прозореца, видя своите приятели, които на групи се прибираха от работа и го насърчаваха с дискретни знаци. Сетне се стъмни и отново започна дългата безсънна нощ.

Беше късно, колко късно Хал не можеше да знае, но забеляза, че бяха загасени всички светлини в селището. Разбра, че му предстои да прекара тук и тази нощ. Сви се на пода, подложи ръка под главата си и вече беше задрямал, когато дочу някакво драскане по решетките на прозореца. Сепна се, седна и този път долови ясно шумоленето на хартия. С един скок се озова до прозореца и на бледата светлина на звездите видя, че нещо се люлее пред решетките. Хал посегна и видя, че това е обикновен бележник, прикрепен за един прът.

Погледна навън, но не можа да види никого. Хвана пръти и го разклати, за да привлече вниманието на онзи отдолу. Долови някакъв шепот и веднага позна в него гласа на Ровета:

— Здрасти! Слушай, напиши сто пъти името си в бележника. Ще дойда пак. Разбра ли?

Това нареждане го озадачи доста, но Хал разбра, че нямаше време за обяснения. Отговори утвърдително и отвърза бележника от края на пръта. Към бележника беше прикрепен молив, чийто връх беше увит в кърпа, за да не се счупи.

Прътът изчезна, а Хал седна на нара и започна да изписва по три-четири пъти на всяка страница името „Джо Смит — Джо Смит — Джо Смит“. Не беше трудно да се изписват тези две думи дори и на тъмно, и докато моливът бягаше по листовете, Хал се мъчеше да разгадае тази загадка. Едва ли можеше да се приеме, че комисията иска да разпространи автографа му като сувенир; сигурно им трябва за нещо важно, с което да парират някоя нова маневра на надзирателите. Хал не закъсня да намери отговора на загадката: като не успяха да му пробутат парите, надзирателите са скалъпили някакво писмо, което показват като уж написано от него. Сега подписът е нужен на приятелите му, за да докажат, че писмото е фалшиво.

Хал пишеше плавно и бързо. Сигурен беше, че едрият му ясен почерк ще бъде различен от представата на Алек Стоун за почерка на един прост работник. Моливът бягаше по листовете — Джо Смит, Джо Смит, Джо Смит, докато Хал не сметна, че вече е осигурил по един подпис за всеки миньор в мината и започва да разписва за техните помощници. Сетне, като чу изсвирване отвън, престана да пише и скочи до прозореца.

— Хвърляй! — прошепна някой и Хал хвърли бележника. Видя някаква фигура, която изчезна по улицата, и отново всичко утихна. Поослуша се известно време да разбере дали не е разбудил тъмничаря, сетне легна на нара и… потъна в затворническите си мисли!

18

Разсъмна се, сирената изсвири и Хал отново се изправи до прозореца. Този път забеляза, че някои от минаващите долу миньори държаха в ръце малки листчета и ги размахваха така, че той да ги види. Показа се и старият Майк Сикориа, който носеше в ръце цял сноп листчета и ги раздаваше на всички желаещи. Сигурно го бяха предупредили да върши това скришом, но той беше толкова възбуден от случая, че подскачаше като пролетно агънце и пред очите на всички махаше с листчетата към Хал.

С подобно недискретно държане старецът си получи заслуженото. Следейки сцената, Хал видя как зад ъгъла изскочи една набита фигура и се изстъпи пред слисания стар словак. Това беше минният пазач Бъд Адамс. Тежките му юмруци бяха присвити, а цялото му тяло изпънато за удар. Майк го видя и сякаш за миг се парализира — сгърбените му от работа рамене се свиха, той отпусна ръце встрани, пръстите се разтвориха и скъпоценните листчета се разпиляха по земята. Майк се пулеше в Бъд като омагьосано зайче и не смееше да мръдне в своя защита.

Хал стисна решетките и в него напря желанието да скочи в защита на приятеля си. Но очакваният удар не последва, пазачът се задоволи само със свиреп поглед към стареца и с лаконична заповед. Майк се наведе и засъбира листчетата. Това му отне доста време, защото не можеше или не искаше да свали очите си от пазача. Когато всички листчета бяха събрани, последва нова заповед и той ги предаде на Бъд, отстъпи крачка назад, а другият се приведе над него с все още присвити юмруци и с вид сякаш всеки момент ще му стовари един. Майк отстъпи още крачка, сетне още една… и двамата изчезнаха от погледа на Хал зад ъгъла. Насъбралите се работници, които наблюдаваха тази малка драма, се обърнаха и тихомълком се разотидоха. Хал така и не разбра как завърши тя.

Два часа по-късно тъмничарят се появи отново, този път без хляб и вода. Той отвори вратата и нареди на затворника да го последва. Хал слезе по стълбите и влезе в канцеларията на Джеф Котън.

Шерифът седеше зад бюрото, стиснал пура между зъбите си. Той пишеше нещо и продължи да пише, докато тъмничарят не излезе и не затвори вратата. Тогава той се обърна с въртящия се стол, кръстоса крак върху крак, облегна се и загледа младия миньор пред себе си с неговия мръсен син комбинезон, разчорлената коса и бледото лице. На аристократичното лице на шерифа цъфна усмивка.

— Е, момко — рече той, — ти май добре си прекарваш в тази мина.

— Доста добре, благодаря — отговори Хал.

— Биеш ни по всички линии, а? — И след кратка пауза: — Я ми кажи какво мислиш да спечелиш от цялата тази работа?

— Това ме попита и Алек Стоун. Мисля, че няма смисъл да ви обяснявам. Съмнявам се дали вярвате в алтруизма повече от Стоун.

Шерифът извади пурата от устата си и изтръска пепелта. Лицето му стана сериозно и той помълча, разглеждайки Хал.

— Профсъюзен организатор ли си? — попита той.

— Не.

— Образован човек си, не си работник, зная това. Кой ти плаща?

— Нали ви казах! Вие не вярвате в алтруизма.

Котън пусна колелце дим пред себе си.

— Значи чисто и просто затрудняваш компанията, а? Нещо като агитатор?

— Аз съм миньор и искам да стана контрольор.

— Социалист?

— Зависи от развоя на събитията тук.

— Добре — рече шерифът. — Ти си интелигентен момък, виждам. Затова ще играя с открити карти. Няма да можеш да си контрольор в Норт Вали, нито в която и да било друга мина на компанията „Дженеръл фюъл“. Няма да имаш удоволствието да затрудняваш компанията. Няма дори да те набием и да правим мъченик от теб. Онази нощ се изкушавах да те напердаша, но сега си промених решението.

— Бихте могли да изличите синините от ръката ми — предложи любезно Хал.

— Ще ти предложим да избираш между две неща — продължи шерифът, без да обръща внимание на мекия сарказъм. — Ще подпишеш документ, с който признаваш, че си взел двайсет и пет долара от Алек Стоун. Тогава ще те уволним и с това работата приключва. Ако откажеш, ще докажем, че си взел парите. При този случай те изпращаме в кошарата за пет или десет години? Ясно ли е?

Когато направи постъпки да стане контрольор, Хал очакваше да го изхвърлят от мината и възнамеряваше да си отиде с чувството, че е завършил социалното си образование. Но сега, под заплашителния поглед на шерифа, изведнъж реши да не напуска Норт Вали. Искаше да остане и да види сметката на този колосален обирник, компанията „Дженеръл фюъл“.

— Това е сериозна закана, мистър Котън — забеляза Хал. — Често ли вършите подобни неща?

— Когато се наложи.

— Оригинална идея. Разкажете ми нещо повече. В какво ще ме обвините?

— Не зная още — ще го оставим на нашите юристи. Може да го формулират като заговор или като изнудване. Ще го извъртят така, че да получиш достатъчно дълга присъда.

— А преди да подам тъжба, имате ли нещо против да, видя писмото, което уж съм написал?

— О, значи си чул за писмото? — Шерифът сбърчи вежди, леко учуден. Той взе от бюрото лист хартия и го подаде на Хал. В него пишеше: „Драги мистър Стоун, няма защо да се кахърите за контрольора. Дайте ми двайсет и пет долара и аз ще уредя всичко. Искрено ваш, Джо Смит“.

Като прочете писмото, Хал разгледа хартията и разбра, че враговете му не само са си дали труд да фалшифицират писмото, но са го и заснели и са извадили копия от снимката. Несъмнено тези копия вече са разпространени из мината. И всичко това за няколко часа! Прав беше Олсън — за тормоз над хората действуваше съвършена система.

19

Хал прецени обстановката за не повече от минута.

— Мистър Котън — каза той накрая, — моята граматика е по-добра. А пък и почеркът ми е малко по-обработен.

Тънка усмивка мина по суровите устни на шерифа.

— Зная — възрази той. — Не пропуснах да сравня почерците.

— Тайната ви служба е добра.

— Преди да сме свършили с теб, момко, ще разбереш, че и нашите юрисконсулти не са по-лоши.

— Хм, те наистина трябва да са добри, защото не виждам как ще отминете факта, че аз съм контрольор, избран законно, и че се ползувам с подкрепата на група миньори.

— Ако разчиташ само на това — възрази Котън, — по-добре да го забравиш. Зад тебе няма вече никаква група.

— О, вече се отървахте от тях!

— Отървахме се от водачите им.

— От кои по-точно?

— Ами да вземем този стар пръч, Сикориа.

— Експедирахте го?

— Да.

— Видях началото на тази работа. Къде го изпратихте?

— Това вече — разсмя се шерифът — е работа на вашата тайна служба!

— Кого още?

— Йон Едстрьом слезе в града да погребе жена си. Не за първи път този стар изпит проповедник ни е мътил водата, но сега му е за последен път. Ще го намериш в Педро, сигурно в приюта.

— Не — отговори Хал бързо и в гласа му прозвуча леко оживление. — Няма защо да ходи веднага в приюта. Виждате ли, току-що му изпратих двайсет и пет долара.

Шерифът се намръщи.

— Така ли! — И след кратка пауза провлече: — Значи все пак парите са били у теб. Помислих си, че ги е пипнал този противен грък!

— Не. Вашият негодник беше честен. Но и аз постъпих честно. Знаех, че години наред са мамили Едстрьом в теглото, затова той единствен има право на тези пари.

Хал естествено лъжеше, парите все още бяха в колибата на Едстрьом. Но той беше решил да ги изпрати на стария миньор, а междувременно искаше да заблуди Котън.

— Ловко скроено, момко! — рече шерифът. — Но скоро ще се каеш за това. Това само засилва решението да те пратя там, откъдето няма да можеш да ни пречиш.

— Искате да кажете в пандиза? Естествено вие знаете, че това означава да бъда изправен пред съдебни заседатели. Нима и тях ще накарате да играят по свирката ви?

— Разправят ми, че си се интересувал от политиката в нашия окръг. Не си ли проучил и нашата съдебна система?

— Не, още не съм стигнал до нея.

Шерифът отново започна да пуска търкалца от дим.

— Има около триста души в списъка на нашите съдебни заседатели и ние познаваме всичките. В съдебната зала ще разбереш, че старши съдебен заседател е Джейк Предович, а като съдебни заседатели ще видиш трима чиновници от компанията, двама от кръчмарите на Алф Реймънд, един фермер, чийто имот е ипотекиран в банката на компанията, и петима мексиканци, които си нямат представа какво става, но са готови да забият нож в гърба ти за чаши уиски. Прокурорът е политик, който в речите си е на страната на миньорите, а с действията си е на наша страна, а съдията Дентън от окръжния съд е съдружник в кантората на Валмън, нашия главен юрист. Ясно ли ти е всичко това?

— Да — каза Хал. — Слушах за „Империята на Реймънд“. Интересува ме нейният механизъм. А вие сте доста искрен!

— Искам да разбереш срещу кого си се изправил. Не ние започнахме тази борба, но сме готови да я приключим без неприятности. От теб не искаме нищо друго, освен да ни се отплатиш за вредите, които ни причини.

— Под „отплата“ разбирате да се самоочерня — да кажа на работниците, че съм предател?

— Точно така.

— Ще взема да седна, докато обмислям въпроса — рече Хал. — Той седна на един стол, опъна крака напред и без да бърза, се настани удобно.

— Нарът горе е ужасно твърд — обясни той и се усмихна подигравателно на шерифа.

20

Когато след известно време разговорът продължи, той взе съвсем нова и неочаквана насока.

— Котън — отбеляза затворникът, — виждам, че сте образован човек. Дойде ми наум, че някога сигурно сте били личност, която в обществото наричат джентълмен.

Лицето на шерифа почервеня.

— Я върви по дяволите!

— Нямам намерение да ви задавам въпроси — продължи Хал. — Разбирам много добре, че може да не искате да отговаряте. Имам предвид това, че като бивш джентълмен, вие може да прецените правилно известни аспекти на това дело — нещо, което е извън възможностите на един надзирател на роби като Стоун, или на експерт по производителността като Картрайт. Един джентълмен би познал джентълмена, дори и ако другият е в миньорски одежди. Прав ли съм?

Хал почака за отговор, докато шерифът го изгледа внимателно.

— Да кажем, че е така — рече Котън.

— Хм, та като начало, един джентълмен не пуши, без да покани и другия.

Онзи пак го изгледа. Хал си помисли, че пак ще бъде изпратен по дяволите, но шерифът извади пура от джоба на жилетката си и му я подаде.

— Благодаря, не пуша — рече спокойно Хал. — Но обичам да ме поканят.

Последва пауза, докато двамата се измерваха с погледи.

— Вижте какво, Котън — започна затворникът, — вие ми обрисувахте какво ме чака в съда. Нека аз да ви разкажа какво ще стане по-нататък. Вие вече сте скалъпили всички „факти“, вашите грижливо подбрани съдебни заседатели са в ложата, вашият грижливо подбран съдия също е на мястото си, грижливо подбраният от вас прокурор свършва докрай работата си. Вече всичко е готово да хвърлите жертвата си в затвора, за назидание на останалите служители. Но представете си, че в разгара на тази афера изведнъж откривате, че вашата жертва е личност, която не може да бъде хвърлена в затвора?

— Не може да бъде хвърлена в затвора? — повтори другият замислено. — Ще трябва да ми обясниш.

— Има си хас, на човек с вашата интелигентност! Не знаете ли, Котън, че има хора, които не могат да бъдат хвърлени в затвора?

Шерифът подърпа пурата известно време.

— Има някои в нашия окръг — рече той, — но мислех, че ги зная всичките.

— А не ви ли е хрумвало, че може да има такива и в този щат?

Последва дълго мълчание. Двамата втренчиха погледи един в друг; и колкото повече време минаваше, толкова по-ясно Хал виждаше несигурността, която се изписваше по лицето на шерифа.

— Помислете си в каква неловкост ще изпаднете! — продължи Хал. — Всичко е готово да разиграете вашата драма — както направихте онази нощ, но този път на по-голяма сцена, пред по-важна публика, и при развръзката разбирате, че вместо да се оправдаете пред работниците в Норт Вали, вие се самоосъждате пред публиката на щата. Показвате на общественото мнение, че сте нарушители на закона, и дори по-лошо — че сте дръвници!

Този път шерифът го гледа толкова дълго, че пурата му изгасна. А междувременно Хал, изтегнал се удобно на стола, му се усмихваше загадъчно. И сякаш пред очите на шерифа ставаше странна метаморфоза: миньорските дрехи паднаха от Хал и на тяхно място се появи фрак!

— Кой, по дяволите, сте вие? — извика Котън.

— Хайде де! — разсмя се Хал. — Нали се гордеете със способностите на вашата тайна служба! Накарайте ги да разрешат тази задача: млад мъж, възраст двайсет и една година, ръст пет фута и десет инча, тегло сто петдесет и два фунта, очи кафяви, коса кестенява и доста чуплива, обноски сърдечни, любимец на дамите (поне така твърди светската, хроника!), изчезнал от началото на юни — предполага се, че е на лов за диви кози в Мексико. Както ви е известно, Котън, в нашия щат има само един град, който се гордее с някакво „общество“, и в този град има само двайсет и пет или трийсет семейства, които са от значение. За тайна служба като тази на компанията „Дженеръл фюъл“ това ще е детска игра.

Отново настъпи мълчание и то бе нарушено пак от Хал.

— Печалният ви вид е доказателство за вашето проникновение. Компанията е щастлива, че между нейните шерифи се е случил един бивш джентълмен.

Другият пак се изчерви.

— За бога! — смънка той като че на себе си, сетне, като последно усилие да не издаде смущението си: — Вие се майтапите с мен!

— „Майтапеното“, както се изразихте вие, е едно от любимите занимания на обществото, Котън. Голяма част от нашите взаимоотношения се състои в това — поне между по-младото поколение.

Внезапно шерифът стана.

— Кажете, ще имате ли нещо против да идете горе за няколко минути?

Хал не можа да сдържи смеха си:

— Много нещо имам против. Вече трийсет и шест часа съм на хляб и вода, а и бих се радвал много да поизляза и да подишам чист въздух.

— Но трябва да ви изпратя горе — рече Котън, сякаш се оправдаваше.

— Това е друго нещо — възрази Хал. — Ако ме изпратите, ще ида, но то си е за ваша сметка. Държите ме тук без законно основание, без да ми бъде предявено обвинение и не ми давате възможност да се посъветвам с адвокат. Освен ако съм много далеч от истината, вие носите углавна, а компанията гражданска отговорност за това. Разбира се, това си е ваша работа. Искам само да изясня моята позиция: когато ме питате дали имам нещо против да се кача горе, аз ви отговарям, че съм против.

Шерифът постоя малко, като дъвчеше нервно загасналата си пура. Сетне отиде до вратата и извика:

— Хей, Гюс! — пазачът на Хал дойде, Котън му прошепна нещо и той пак излезе. — Наредих му да ви донесе нещо за ядене, можете да останете тук и да ядете. Така по-добре ли е?

— Зависи — рече Хал, като се възползуваше от положението. — Като затворник ли ме каните или като ваш гост?

— Престанете, моля ви се! — рече другият.

— Трябва да знам правното си положение. Това ще бъде важно за моите защитници.

— Бъдете ми гост.

— Но когато гостенинът се нахрани, той е свободен да си иде, ако пожелае.

— Ще ви осведомя за това, преди да сте свършили.

— Добре, но побързайте. Храня се много бързо.

— Обещавате ли, че няма да си тръгнете преди това?

— Ако си тръгна — рече Хал през смях, — то ще бъде само към моето работно място. Може да ме търсите в теглилнята, Котън!

21

Шерифът излезе, а няколко минути след това пазачът се върна с ядене, което беше рязка противоположност на онова, което бе сервирал досега на Хал. На подноса имаше студена шунка, две рохки яйца, картофена салата и чаша кафе с кифли и масло.

— Виж ти! — рече Хал снизходително. — Та това е дори по-хубаво от бифтек и картофено, пюре.

Той седна, и без да предлага услугите си, зачака другият да разчисти масата пред него и да направи място за подноса. После пазачът си отиде и Хал започна да се храни.

Преди Хал да свърши яденето, шерифът се върна, намести се във въртящия стол и се замисли. Хал поглеждаше към него между залъците и му се усмихваше.

— Котън, сигурно знаете, че доброто възпитание личи най-вече на масата. Моля да забележите, че не съм наврял салфетката във врата си, както това би сторил Алек Стоун.

— Разбирам ви.

Хал остави ножа и вилицата върху чинията.

— Вашият човек пропусна да донесе купичката за измиване на пръстите — отбеляза той. — Но нищо, може да му позвъните сега да разчисти.

Шерифът използува гласа си вместо звънец и пазачът пристигна.

— За нещастие — рече Хал, — когато вашите момчета ме претърсваха онази нощ, загубиха кесията ми, та няма да мога да дам бакшиш на келнера.

„Келнерът“ изгледа Хал свирепо, сякаш искаше да го ухапе, но шерифът се ухили.

— Раздигай, Гюс, и затвори вратата — рече той. Сетне Хал се поразтъпка и отново се настани удобно.

— Трябва да кажа, че по ми харесва да бъда ваш гост, отколкото ваш затворник.

Настъпи пауза.

— Поговорих по въпроса с мистър Картрайт — започна шерифът. — Не мога да кажа колко от това, което ми пробутвате, е шашарма, но достатъчно ясно е, че не сте никакъв миньор. Може да сте някакъв новоизлюпен вид агитатор, но да пукна, ако някога съм виждал агитатор с обноски. Струва ми се, че сте израснали в охолство, но ако е така, непонятно ми е защо вършите тези неща.

— Кажете, Котън, никога ли не сте чували за ennui8?

— Да, но не сте ли доста млад, за да страдате от това?

— Може да съм видял други да страдат от същото и съм искал да опитам различен начин на живот от техния?

— Ако сте такъв, за какъвто се представяте, трябва да сте още в колежа.

— Тази есен се връщам там за последния си семестър.

— В кой колеж?

— Виждам, че още се съмнявате в мен — рече Хал и се усмихна. Сетне неочаквано, той запя с онова настроение, което идва само от привилегирования живот в осветения от луната двор на колежа:

— Кой колеж е това? — попита шерифът.

Хал продължи да пее:

— Аха, добре! — отбеляза шерифът, когато концертът завърши. — Има ли и други като вас в Хариган?

— Една малка група, но тя е достатъчна, за да втасат и другите.

— И така ли си представяте ваканцията?

— Не. За мен това не е ваканция, а летен курс по практическа социология.

— О, разбирам! — рече, шерифът и без да ще се усмихна.

— Миналата година оставихме професорите по политическа икономия да ни запознаят с теориите си. Но излезе, че тези теории някак си не отговарят на фактите. И аз си рекох: „Трябва да ги проверя“. Може би терминологията ви е позната: индивидуализъм, laissez faire свобода на договора, правото на всеки да работи за когото си иска. А тук човек вижда какво излиза на практика от тези теории: шериф с жестока усмивка и с револвер на кръста, който престъпва законите преди още губернаторът да ги е подписал.

Шерифът изведнъж реши, че достатъчно е забавлявал „гостенина“ и стана, за да сложи край на тази история.

— Ако не възразявате, момко — рече той, — да минем към работата.

22

Той се поразтъпка из стаята, сетне се изправи пред Хал. Стоеше с ръце в джобовете на панталоните си с известна доза наперена грациозност, която не отговаряше на професията му. „Красавец е, помисли си Хал, въпреки жестоките устни и следите от разгулния живот по лицето му.“

— Млади човече — започна той и положи усилия тонът му да е сърдечен. — Не зная кой сте, но сте будно момче. Нахакан сте и мога само да ви се възхищавам. Затова съм готов да забравя тази история, да ви пусна и да завършите този курс в колежа.

Хал се мъчеше да разгадае предпазливата усмивка на другия.

— Котън — рече той накрая, — нека да си изясня предложението ви. Значи, не трябва да казвам, че съм взел онези пари?

— Не, няма да ви искаме това.

— И няма да ме пращате в дранголника?

— Не. Никога не съм мислил да го правя, разбира се. Исках само да ви метна. А сега от вас искам само да си идете и да дадете възможност на нашите работници да забравят всичко това.

— Но какво ще спечеля от цялата тази работа, Котън? Ако исках да избягам, можех да го сторя винаги през последните осем-десет седмици.

— Да, разбира се, но сега е различно. Сега то зависи от добрата ми воля.

— Ще мина и без добрата ви воля! Искате да се отървете от мен и това да стане безболезнено. Но не можете — така че зарежете тази работа!

Шерифът го гледаше смаяно.

— Искате да кажете, че смятате да останете тук?

— Точно така.

— Млади момко, писна ми вече! Нямам повече време да си играя! Не ме интересува кой си, пет пари не давам и за заканите ти. Аз съм шерифът в тази мина и работата ми е да поддържам реда. Аз ти казвам да напуснеш!

— Котън, Норт Вали е част от града. Аз имам същото право да бъда тук, както и вие.

— Не ми се губи време в спорове. Ще те сложа в автомобила и те свалям в Педро!

— А ако ида при прокурора и заведа дело срещу вас?

— Ще ти се изсмее.

— А ако ида при губернатора на щата?

— Ще падне още по-голям смях.

— Добре, Котън. Може би знаете какво вършите. Но кой, знае… кой знае дали сте толкова сигурен в себе си. Никога ли не ви е хрумвало, че на вашите началници може да не се поправят вашите своеволни стъпки?

— Моите началници? Кого имаш пред вид?

— В щата има един човек, за когото трябва да държите сметка, макар че презирате прокурора и губернатора. И този човек е Питър Хариган.

— Питър Хариган? — повтори другият и сетне избухна в смях. — Ама ти наистина си веселяк!

Без да се смущава, Хал продължаваше да го измерва с поглед.

— Питам се дали сте толкова сигурен! Той дали ще одобри всичко, което сте извършили?

— Да! — отсече другият…

— И начина, по който се отнасяте с работниците? Той знае, че ги мамите при тегленето?

— По дяволите! А откъде, мислиш взема парите за вашия, колеж?

Настъпи мълчание. Сетне шерифът подхвърли предизвикателно:

— Научи ли това, което искаше?

— Да — отвърна Хал. — Впрочем, винаги съм смятал същото, но трудно е да убедиш другите. Старият Питър не прилича на повечето от тези вълци на Запада. Той е набожен човек.

Шерифът се усмихна мрачно.

— Докато има овце, ще има и вълци в овчи кожи.

— Разбирам. И вие ги оставяте да лапат агнетата?

— Ако агнето е достатъчно глупаво да го мамят с тази стара протрита кожа — отбелязва шерифът, — то заслужава да бъде изядено.

Хал не снемаше поглед от циничното лице пред себе си.

— Котън — рече той, — овчарите спят, но овчарските кучета лаят. Не сте ли ги чули?

— Не съм забелязал.

— Но те лаят, лаят! Те ще събудят овчарите! Ще спасят стадото!

— Религията не ме интересува — заяви другият с отегчен вид. — Вашата не повече от тази на стария Питър.

Хал изведнъж стана.

— Котън, моето място е при стадото! Връщам се на поста си при кантара! — И се запъти към вратата.

23

Джеф Котън скочи и извика:

— Стой!

Но Хал не спря.

— Слушай, момко! — предупреди го шерифът. — Не прекалявай с тази шега!

Той стигна вратата преди Хал. Ръката му се плъзна към хълбока.

— Извадете револвера, Котън — рече Хал. И когато шерифът стори това: — Сега спирам. Ако ви се подчинявам и занапред, това ще бъде само под дулото на револвера.

Шерифът присви уши заплашително.

— Току-виж си разбрал, че в нашия край не минава много време между изваждането на револвера и изстрела!

— Обясних ви какво мисля по въпроса — отговори Хал. — Какво ще наредите сега?

— Върни се и седни на този стол.

Хал се подчини, а шерифът отиде до бюрото си и вдигна слушалката.

— Номер седем — рече той и почака за миг. — Ти ли си, Том? Прати колата веднага.

Остави слушалката. Последва мълчание. Сетне Хал попита:

— В Педро ли отивам?

Никакъв отговор.

— Виждам, че ви нервирам. Но май не се сещате, че снощи ми взехте всичките пари. Пък нали имам и открита сметка в компанията, чака ме известна сума срещу моя труд? Как стои този въпрос?

Шерифът вдигна слушалката и поиска друг номер.

— Хелоу, Симпсън. Котън на телефона. Би ли начислил надниците на Джо Смит, помощник в номер 2, и да изпратиш сумата. Виж сметката му в магазина. И бързай, защото чакаме. Той се е разбързал да напуска.

Отново остави слушалката.

— Кажете — попита Хал, — дадохте ли си толкова труд и за Майк Сикориа?

Мълчание.

— Бих ви предложил да ми изплатите част от заплатата във фишове. Искам да ги имам за спомен.

Мълчанието продължаваше.

— Знаете ли — продължи да му досажда затворникът, — изплащането на заплатите във фишове е забранено със закон.

Това подтикна шерифа към отговор:

— Ние не плащаме във фишове.

— Правите го, човече! Знаете, че го правите!

— Правим го, когато искат аванс.

— По закон трябва да им плащате два пъти месечно, а вие не спазвате това. Плащате им веднъж в месеца, а ако междувременно някой има нужда от пари, предлагате му тази имитация на пари.

— Ако това ги устройва, какво си ги зажалил?

— А ако не ги устройва, качвате ги на влака и ги отпращате?

Шерифът седеше мълчаливо и барабанеше нервно с пръсти по бюрото.

— Котън — подхвана отново Хал, — искам да се просветя и бих искал да ми обясните нещо — един психологически проблем. Когато човек върши подобни сделки, как гледа на тях в душата си?

— Ще ме прощаваш, момко — рече шерифът, — но започваш да ставаш досаден.

— О! Но нали ни предстои пътуване с автомобил! Няма да мълчим през целия път, я! — Сетне Хал добави, ласкателно: — Вижте, аз наистина се интересувам. Пък може и да ме спечелите на своя страна.

— Не! — отсече бързо Котън. — Не ща да се залавям с такива неща!

— Защо не?

— Защото не мога да се меря с теб по бъбривост. Слушал съм ви вас, агитаторите, всички си приличате: мислите, че светът се върти с приказки, ама не е така.

Постепенно Хал разбра, че не е стигнал доникъде в дуела си с шерифа. Беше положил всички усилия: беше спорил, заплашвал, лъгал, стигна дори дотам да му пее песни! Но шерифът сега ще го експедира и толкоз!

Беше поддържал спора просто защото се налагаше да чака автомобила, пък и защото беше изтърпял унижения и искаше да излее яда и разочарованието си. Но сега изведнъж млъкна. Вниманието му беше привлечено от думите на шерифа: „Мислите, че светът се върти с приказки!“ Братът на Хал винаги използуваше точно тези думи! Шерифът каза също: „Вие, агитаторите!“. Години наред, брат му го дразнеше със същото: „Ще се превърнеш в един от онези агитатори!“. На което Хал отговаряше с момчешка упоритост: „А защо не!“. И ето че сега шерифът го наричаше агитатор, съвсем сериозно, без да се извинява, без това да е смекчено от някаква кръвна връзка помежду им. Той повтори думите: „Ето с какво ме дразните вие, агитаторите: идвате тук и се мъчите да насъскате хората…“.

Значи такъв беше Хал в очите на компанията „Дженеръл фюъл“! Беше дошъл тук с намерението да бъде зрител, да стои на палубата на парахода и да наблюдава океана на социалната нищета. Той обмислеше предварително така внимателно всяка своя стъпка! Беше се помъчил просто да бъде контрольор, нищо повече! Беше казал на Том Олсън, че не иска да се занимава с профсъюзна работа, хранеше недоверие към профсъюзните организатори, към агитаторите от всякакъв вид — заслепени, безотговорни хора, които обикаляха и подклаждаха опасни настроения. Постепенно започна да се възхищава от Том Олсън, но това отстрани само част от предубежденията му. Олсън беше просто един от агитаторите, а не цялата тази сбирщина!

Но колкото и внимателно да се отнасяше към компанията, той не постигна нищо. Пропаднаха и всички му усилия да убеди шерифа, че той е от висшата класа. Въпреки „добрите обноски“ на Хал, шерифът беше казал: „Вие, агитаторите!“ По какво съдеше той, недоумяваше Хал. Нима той, Хал Уорнър, беше заприличал на един от онези заслепени, безотговорни хора? Време беше да се поогледа самокритично!

Нима толкова много го бяха изменили двата месеца черна работа в земните недра? Тази мисъл положително не беше приятна на някогашния любимец на дамите. Нима и той говореше вече като другите — той, изкусния ласкател! Шерифът му каза, че е „бъбрив“. Хал наистина говори доста много. Но какво друго очакваше онзи, след като го беше хвърлил в затвора за две нощи и един ден в компанията само на мрачните му мисли за неправдите! Така ли се създаваха истинските агитатори — затворени в компанията само на мрачните им мисли за неправдите?

Хал си спомни мислите си в затвора. Беше озлобен, беше му все едно дали Норт Вали ще изпадне под влиянието на профсъюзите. Но всичко това беше само настроение — подобно на онова, с което отвръщаше на брат си; това беше затворническа психика, част от неговия летен курс по практическа социология. Беше забравил всичко това, но изглежда, то го беше впечатлило по-дълбоко, отколкото си мислеше. Настроението бе изменило дори външността, му! Беше заприличал на агитатор и говореше като такъв! Беше станал „безотговорен“ и „заслепен“.

Да, така беше! Цялата тази мръсотия, невежество, болестите, това мошеничество и потисничество, осакатяването на тялото и душата на човека в каменовъглените мини на Америка — всичко това не съществуваше, то беше халюцинация на болен мозък! Това твърдяха братът на Хал и шерифът, твърдеше го и целият свят. Шерифът, брат му и целият свят не могат да бъдат „заслепени“! А когато им заговориш за тези условия, свиват рамене, наричат те „мечтател“, „мърморко“, твърдят, че си „мръднал“ или пък се гневят и лютят, почват да те обиждат и свършват с „Вие, агитаторите!“

24

Шерифът на Норт Вали беше така „проагитиран“, че не го свърташе на едно място. Всички ядове и тревоги на неспокойния му живот се стекоха в ума му и той закрачи насам-натам и заговори, без да го интересува дали Хал го слуша.

— Мината бъка от мръсни италианци! Не разбират никакъв цивилизован език, в главата си имат само една мисъл — да кръшкат от работа при всеки удобен случай, да пълнят вагонетките с шисти и камъни и да стоварят вината за това на някой друг, а после да идат да се натаралянкат. Не работят честно, не се бият честно — гледат да ти забият нож в гърба! А вие, агитаторите, сте седнали да им съчувствувате! Защо по дяволите идват в нашата страна, щом като не я харесват повече от родината си?

Хал и преди беше чул този въпрос. Но тъй като все още чакаха автомобила, пък и сега вече беше сигурен, че е агитатор, реши да създаде на шерифа колкото се може повече неприятности.

— Причината е достатъчно ясна — възрази той. Та нима компанията не използува агенти в чужбина, които им разправят за чудесните заплати, които ги очакват в Америка?

— Та не ги ли получават? Тройно по-големи от това, което ще спечелят в родината си!

— Да, но каква им е ползата. Има един факт, за който компанията мълчи: че скъпотията тук е по-голяма от заплатите. Внушават им също, че Америка е страната на свободата. Те идват с надеждата за по-добро бъдеще за себе си и за децата им. А тук се сблъскват с един шериф, който е скаран с географията, който мисли, че Скалистите планини са някъде в Русия!

— Чувал съм тия приказки! — възрази другият. — И аз като хлапе размахвах звездното знаме. Но слушай, тук копаем въглища, а това не ти е като да празнуваш Четвърти юли. Някои набожници прокараха закон да не се работи в неделя. И какво стана? Работниците имат на разположение цели трийсет и шест часа да се натряскат така, че в понеделник не могат да работят!

— Това сигурно може да се оправи, Котън! Защо компанията не откаже да дава под наем сгради за пивници?

— Боже мой! Мислиш, че не сме опитвали? Слизат за пиячка в Педро и се връщат с толкова, колкото могат да носят — в стомасите си и в бутилките. Ако забраним и това, нашите работници ще идат на работа в други мини, където ще харчат парите си на воля. Не, момко, с такъв добитък човек може да се оправи само с камшика! А за това трябва здрава ръка, трябва мъж като Питър Хариган. Ако искаме да има въглища, промишлеността да работи, да има някакъв прогрес…

— Това го има и в нашия химн! — разсмя се Хал и прекъсна тирадата на шерифа:

— Да — изръмжа шерифът. — Лесно ви е на вас, млади хитреци, да стихоплетствувате, като си живеете спокойно от щедростта на стария. Но това не решава нищо. Вие, студентите, готови ли сте да поемете неговата работа? Или това ще сторят тия демократически политици, дето идват тук, дрънкат врели-некипели за свободата, създават трудови закони за тези италианци…

— Започвам да разбирам — рече Хал. — Възразявате срещу политиците, които прокарват законите, съмнявате се в техните подбуди и затова отказвате да спазвате законите. Но защо не ми казахте веднага, че сте анархист?

— Анархист? — извика шерифът. — Аз анархист?

— Но анархистите действуват точно така, нали?

— Боже мой! Това е вече прекалено! Идваш тук, насъскваш хората — профсъюзен агитатор или каквото си там, — а при това знаеш, че първото нещо, което им хрумва, като ги поотпуснеш, е да поставят динамит в шахтите и да палят сградите!

— Правят ли подобни неща? — В гласа на Хал прозвуча изненада.

— Не си ли чел какво стана при последната голяма стачка? Този слабохарактерен стар проповедник Йон Едстрьом би могъл да ти каже това-онова. Той беше един от тайфата.

— Не, бъркате нещо — рече Хал. — Философията на Едстрьом е различна. Но не се съмнявам, че други са вършили такива неща. А откакто съм тук, мисля, че разбирам напълно тяхната гледна точка. Когато палят сградите, то е, защото мислят, че вие или Алек Стоун може да се случите вътре.

Шерифът не се засмя.

— Те искат да разрушат собствеността — продължи Хал, — защото не им хрумва друго наказание за тиранията и алчността на собствениците. Но, Котън, представете си, че някой им подхвърли нова идея, някой вземе да им каже: „Не разрушавайте собствеността, вземете я!“.

Другият се опули.

— Вземете я! Значи, ти така разбираш морала!

— Би било по-морално от метода, с който Питър я е придобил в самото начало.

— Какъв метод? — попита шерифът с известна доза възмущение. — Нали е платил за местата по пазарната цена?

— По пазарната цена за политици. В Уестърн сити случайно познавам една дама, която беше в училищното настоятелство, когато Питър изкупуваше от щата училищна земя, знаеше се, че тя е богата на въглища. Питър плащаше тогава по три долара на акър, а всеки знаеше, че акърът върви по три хиляди.

— Е, но ако сам не купиш политиците — рече Котън, — някоя прекрасна утрин ще се събудиш и ще разбереш, че ги е купил някой друг. Щом имаш собственост, трябва да я браниш.

— Котън, вие продавате времето си на стария Питър, но нима не можете да задържите малко мозък за себе си? Толкова, колкото да погледнете фиша за месечната ви заплата и да видите, че и вие сте платен роб, че не сте по-добре от презираните от вас миньори.

Другият се усмихна.

— Вярно е, че заплатата ми би могла да бъде по-голяма, но съм мислил по това и ми се струва, че я карам по-лесно от вас, агитаторите. Аз съм отгоре и смятам да остана там.

— Е, Котън, с тези възгледи за живота не е чудно, че се напивате от време на време. Кучешки живот, без следа от вяра или човечност! Не мислете, че ви се подигравам — говоря ви от сърце. Не съм толкова млад, нито много глупав, за да не съм обърнал внимание на тази кучешка страна на живота. Но у човека има нещо, което му казва, че не е изцяло куче, че поне носи в себе си заложби за нещо по-добро. Например тези бедни дяволи, които се бъхтят под планината и денонощно рискуват живота си, за да ни топлят с въглища, за да „въртят колелата на индустрията…“.

25

Това бяха последните думи, които изрече Хал. Думи най-обикновени, но когато по-късно си ги припомни, съвпадението му се стори странно. Защото докато той бърбореше, бедните дяволи под планината изживяваха една от онези случки, които са романтиката и ужаса на миньорския живот. Едно от момчетата, които работеха под земята — въпреки закона за защита на детския труд — в същия този момент вършеше съдбоносна грешка в работата си. То беше спирач и имаше задължението да пъха железен лост в колелото на натоварената вагонетка, за да я задържа на място. Момчето беше малко и вагонетката вече беше потеглила, когато то се помъчи да я спре. Вагонетката го отхвърли към стената и полетя надолу по наклона; твърде късно шестима мъже се помъчиха да я догонят. Като набра инерция, вагонетката профуча на един завой и изхвръкна от релсите, блъсна се в подпорите и ги изби от мястото им. Падайки, гредите разпиляха натрупания от десетки години въглищен прах в тези стари галерии. Падналият в същото време електрически проводник се допря до вагонетката и блесна искра.

И както си бъбреше с шерифа, Хал изведнъж чу — или по-скоро усети — оглушителен трясък. Въздухът около него сякаш оживя и мощната въздушна вълна го просна на пода. Прозоречните стъкла влетяха в стаята, по главата му се посипаха парчета стъкла и таванска мазилка.

Полузамаян, Хал се помъчи да стане и видя, че шерифът лежи също на пода. Двамата събеседници се гледаха ужасени. Още не бяха успели да се привдигнат, когато над главите им затрещя — половината таван се срина отгоре им и в стаята щръкна една от гредите. Отвсякъде се разнасяха нови трясъци, сякаш беше дошъл краят на света.

С мъка се изправиха на крака, втурнаха се към вратата, отвориха я и едва успяха да отскочат назад, когато една грапава греда се изтърси пред тях в коридора.

— В мазето! — извика шерифът и изтича към задното стълбище.

Но още преди да заслизат, усетиха, че трясъците престанаха.

— Какво беше това? — попита задъхано Хал.

— Минна експлозия! — обясни шерифът. Секунди по-късно те отново се втурнаха към вратата.

Първото нещо, което видяха, беше огромен стълб от прах и дим. Той се виеше към небето пред замаяните им очи, разширяваше се все повече и повече, докато накрая около тях зацари нощ. Над селището все още се сипеха пепел и по-дребни отломки. Двамата продължаваха да гледат и когато си върнаха способността да разсъждават и си припомниха как изглеждаха нещата преди експлозията, изведнъж разбраха, че надстройката на шахта №1 е изчезнала.

— Хвръкнала, ей богу! — извика шерифът. Двамата изтичаха на улицата, погледнаха нагоре и видяха, че част от надстройката на шахтата се е стоварила върху покрива на затвора.

Дъждът от развалини беше престанал вече, но над улицата се стелеха облаци прах и двамата бяха почернели. Облаците ставаха все по-гъсти и накрая те почти не виждаха къде вървят. А заедно с мрака се възцари тишина, която след оглушителния трясък при експлозията изглеждаше мъртвешка.

Няколко мига Хал стоя зашеметен. Видя как от трошилнята се заточи непрекъснат поток от мъже и момчета, от всички улици затичаха жени, стари и млади, зарязали яденето на печката, бебетата в люлките… Влачейки след себе си по-големите деца, които пищяха, вкопчили се в полите на майките си, те се събраха на рояци около отвора на шахтата, който приличаше на димящ кратер.

Появи се Картрайт, главният надзирател. Той изтича към вентилационната. Котън също се запъти натам, последван от Хал. Вентилационната беше в развалини, огромният вентилатор беше отхвръкнал на стотина крачки встрани със смачкани перки. Хал все още беше невежа в миньорския занаят, за да схване изцяло какво означава това, но видя как шерифът и надзирателят се гледаха втрещени и чу възклицанието на първия:

— Това ни довърши! — Картрайт не каза нито дума, но тънките му устни бяха стиснати, а в очите му се четеше страх.

Двамата мъже тичешком се върнаха при димящия отвор на шахтата и Хал ги последва. Сто, двеста жени се тълпяха тук, крещяха и сипеха въпроси една през друга. Наобиколиха шерифа, Картрайт, другите надзиратели, дори Хал и крещяха истерично на полски, чешки, гръцки. Хал заклати глава, защото не разбираше нищо. Жените застенаха в отчаяние, други зареваха. Някои продължаваха да се взират в димящия отвор на шахтата, други затваряха очи пред тази гледка или коленичеха, хълцайки, с прибрани молитвено ръце.

Постепенно Хал разбра целия ужас на катастрофата. Не ставаше въпрос за шума, дима и мрака, за обезумелите виещи жени, за нищо, което беше горе — ужасът беше долу, в димящата черна шахта. Там долу имаше хора! Хора, които Хал познаваше, с които беше работил и се шегувал; той беше отвръщал на техните усмивки, беше опознал тяхното ежедневие! Десетки, може би стотици от тях бяха сега долу, под краката му, някои мъртви, други ранени, осакатени. Какво ще правят? Какво ще сторят за тях тези тук, горе? Хал се помъчи да стигне до Котън, да му зададе въпроси, но шерифът беше обкръжен, обсаден.

Той блъскаше жените назад, увещаваше ги:

— Разотивайте се! Вървете си в къщи!

Какво? Да си идат в къщи? Когато мъжете им са долу, в мината? Жените се скупчиха още по-близо до него, викаха, умоляваха, пищяха.

— Махайте се! — повтаряше той непрекъснато. — Нищо не можете да направите! Сега още никой не може да направи нищо! Вървете си! Вървете си в къщи! — Наложи се да ги отблъсква със сила, за да не би при суетнята да полетят надолу в шахтата.

Накъдето и да погледнеше, Хал виждаше обхванати от скръб женски фигури, неподвижни, втренчили поглед пред себе си като хипнотизирани; или седнали, люлеейки тяло насам-натам; или коленичили, с вдигнати за молитва лица, притиснали до себе си уплашените деца. Видя една австрийка — патетично бледо младо създание, пребрадено с одърпан сив шал; тя протягаше ръце и викаше: „Майн ман! Майн ман!“. Сетне скри лицето си с шала и гласът й замря в отчаян стон: „О, майн ман! О, майн ман!“. Тя се обърна, залитайки, сякаш беше получила смъртоносна рана. Хал я проследи с поглед. Нейният стон, повтарян наоколо непрекъснато, стана лайтмотивът на тази симфония на ужаса.

Беше чел в сутрешните вестници за катастрофи в мините. Но тук думата катастрофа оживяваше, ставаше нещо от плът и кръв. Непоносимото в случая беше безсилието — неговото и на целия свят. Това безсилие му ставаше все по-ясно от възклицанията на Котън и от отговорите, които той получаваше от миньорите. Беше ужасно, невероятно — но беше факт! Трябва да потърсят нов вентилатор, трябва да чакат да дойде, трябва да го монтират и да го пуснат в действие, трябва да чакат часове наред, докато димът и газът изчезнат от главните галерии в мината. А дотогава не можеха да направят нищо, абсолютно нищо! Онези вътре ще чакат. Онези, които не са били убити при самата експлозия, ще се промъкнат в по-отдалечените забои и ще се барикадират срещу смъртоносния за душлив газ. Те ще чакат — без храна и вода, само с глътки съмнително чист въздух — ще чакат, докато спасителната команда стигне до тях!

26

На моменти в цялата тази бъркотия Хал разбираше, че се мъчи да си припомни кои от познатите му работеха в шахта №1. Той самият работеше в №2 и естествено познаваше повече работници от нея. Но познаваше някои и от първата шахта — например стария Рафърти, бащата на Мери Бърк, и поне един от групата за контрольора, Замиеровски. Хал изведнъж, видя пред себе си лицето на дребния търпелив поляк, който се усмихваше толкова добродушно, когато американците се мъчеха да произнасят името му. И старият Рафърти, с многобройната му челяд и с жалките му усилия да не загуби благоволението на шефовете! И бедният Патрик Бърк, когото Хал ни веднъж не бе видял трезвен, сигурно сега беше трезвен — ако още е жив!

Сетне в тълпата Хал срещна Джери Минети и разбра, че между останалите долу е и Фаренцена — италианецът, чиято „фанциула“ си беше поиграла с него. Долу бе останал и Юда Апостоликос, взел със себе си трийсетте сребърника в това място на смъртта!

Хората, както и Хал, се мъчеха да установят липсващите, като задаваха въпроси на другите и правеха списъци. Тези списъци претърпяваха промени, в някои случаи при драматични обстоятелства. Гледаш хълцаща жена, вдигнала престилка към очите си. Изведнъж вдигне глава, изпищи пронизително и се хвърли на врата на някой мъж. А на Хал му се стори, че вижда дух, когато сред група хора изведнъж разпозна Патрик Бърк. Той приближи групата и чу разказа на стария: как някакъв „жабар“ му откраднал подпорите, как той излязъл горе да вземе нови подпори и така си спасил живота, а крадецът останал долу — така, провидението наказва мерзавците в мината!

Хал попита Бърк дали се е обадил на семейството си. Да, той изтичал в къщи, но не намерил никого. Хал започна да си пробива път в тълпата, търсейки Мери, сестра й Джени или брат й Томи. Продължи да търси и след като му хрумна, че семейството на безнадеждния пияница може и да не е чак толкова доволно от намесата на провидението.

Срещна Олсън, който едва се беше отървал. Той работеше горе, близо до асансьора. Катастрофата не беше нещо ново за организатора, който работеше по мините от осемгодишна възраст и беше видял много нещастия. Той започна да обяснява на Хал със сух и безизразен глас. По закон всяка мина трябва да има известен брой изходи, както и спасителен изход със стълба. Но изкопаването на такива изходи струва доста пари.

Засега причината за експлозията беше неизвестна, но облаците коксов прах говореха, че е предизвикана от прахта. Всеки, който бе влизал в мината и бе видял сухия прах, можеше да си представи какво ще намерят, когато слязат долу и издирят „причината“ и нейните последствия. Трябваше да се пръска редовно с прах от кирпич, но по такива въпроси надзирателите решаваха сами.

Хал слушаше само донякъде тези обяснения. Всичко това му беше твърде ново, твърде ужасно. Какво значение има чия грешка е било? Нещастието беше станало, въпросът сега беше как да се помогне. Между изреченията на Олсън той дочуваше писъците на задушаващите се в тъмната бездна мъже и момчета, чуваше стенанията на жените, които долитаха като биещи се в далечен бряг вълни, или приглушеното като под сурдинка „О, майн ман! О, майн ман!“

Пак попаднаха на Джеф Котън. С помощта на шестима мъже той отблъскваше тълпата от отвора на шахтата и опъваше около него бодлива тел, за да ги задържи. Вършеше това без всякаква деликатност, помисли си Хал, но изпадналите в истерия жени безспорно са отегчителни. Котън отговаряше на отчаяните им въпроси:

— Да, да! Чакаме нов вентилатор. Правим всичко, каквото можем, казвам ви. Ще ги извадим. Вървете си у дома и чакайте.

Но, разбира се, никой не искаше да си върви. Та как би могла жената да си стои в къщи и да си гледа както обикновено готвенето или прането, когато мъжът й може би се задушаваше под земята? Тя поне можеше да стои до шахтата, да бъде колкото се може по-близо до него! Някои от жените стояха там неподвижни с часове, други бродеха по улиците и питаха едни и същи хора по няколко пъти дали не са срещнали техните близки. Някои, като Патрик Бърк, неочаквано се оказаха горе, нима не беше възможно и с някой друг да стане така.

27

Следобеда Хал срещна Мери Бърк на улицата. Доста преди това тя беше намерила баща си, който вече беше отишъл в пивницата на О’Калахън да отпразнува милостта на провидението спрямо него. Сега Мери беше разтревожена от по-сериозни въпроси. Шахта №2 беше в опасност! Експлозията в №1 е била толкова мощна, че е извадила от строя вентилаторната на №2, която се намираше почти на една миля от нея. Вентилаторът беше спрял, но когато някои бяха отишли при Алек Стоун да разреши на хората да излязат, Стоун беше отказал.

— Какво мислиш, че им казал? — извика Мери. — Какво? — „По дяволите работниците, спасете катърите!“

Хал почти беше забравил, че в селището има и друга шахта, в която работеха стотици мъже и момчета.

— Те дали знаят за експлозията? — попита той.

— Може и да са чули взрива, но няма да знаят какво е станало, а надзирателите няма да им кажат, преди да са извадили горе катърите.

Въпреки всичко, което беше видял в Норт Вали, Хал не можеше да повярва на нейните думи.

— Откъде знаеш това, Мери?

— Младият Ровета току-що ми каза. Бил там и го чул със собствените си уши.

Той втренчи поглед в нея.

— Да идем да видим — рече той и двамата закрачиха по главната улица на селището. Към тях се присъединиха и други — новината за тази нова беда вече беше се разпространила. Джеф Котън ги задмина в един автомобил и Мери възкликна:

— Казах ли ти! Видиш ли го, че се е запътил нанякъде, чакай да стане някаква мръсотия!

Стигнаха до надстройката на №2. Там се беше струпала голяма тълпа. Настроението беше метежно, жени и деца крещяха и ръкомахаха, заплашваха да влязат в канцеларията и да предупредят по телефона миньорите за опасността. Шерифът вече беше пристигнал и ги разблъскваше. Хал и Мери пристигнаха точно когато мисис Дейвид, чийто съпруг работеше в №2, размахваше юмруци пред лицето на Котън и му крещеше като дива котка. Той насочи револвера си срещу нея. Тук вече Хал не издържа и се хвърли напред, обзе го дива ярост.

Но Мери Бърк го спря, обхвана го с двете си ръце и го задържа насила.

— Не, не! — извика тя. — Назад, човече! Да не искаш да те убият?

Хал беше смаян от нейната сила. Смая го и последвалият изблик на нейните чувства: тя го наричаше смахнат глупак, каза му и още по-груби неща.

— Нямаш ли повече пипе от една жена? Да се хвърля така срещу дулото на револвера!

Кризата отмина бързо, защото мисис Дейвид отстъпи и шерифът скри оръжието. Но Мери продължаваше да гълчи Хал и се мъчеше да го отдалечи оттам.

— Хайде, тръгвай! Махай се оттук!

— Слушай, Мери, трябва да направим нещо!

— Нищо не можеш да направиш, разбираш ли! Имаш достатъчно ум да го разбереш. Няма да те оставя да се натикаш да те убият. Хайде, тръгвай!

И къде насила, къде с предумване тя сполучи да го отведе надолу по улицата.

Хал се мъчеше да си изясни обстановката. Наистина ли хората в №2 бяха в опасност? Възможно ли е надзирателите да рискуват така хладнокръвно? И то сега, когато пред очите им е още нещастието в другата шахта! Той не можеше да повярва, а пък и Мери, която вървеше до него, вече беше започнала да му обяснява, че всъщност няма истинска опасност за работниците, бяха я подплашили само жестоките думи на Алек Стоун.

— Не помниш ли, когато вентилационната галерия се беше повредила и ти сам беше помагал да изкарат катърите горе? Тогава не ти се стори нищо особено, сега е същото. Ще изкарат всички навреме!

Тя криеше истинските си чувства, за да запази него. Той се остави тя да го води, докато се мъчеше да измисли какво да прави. Мислеше си за хората в №2. Там бяха най-добрите му приятели: Джек Дейвид, Тим Рафърти, Ресмак, Андрокулос, Кловоски. Мислеше си как седят в подземния си затвор, дишат разваления въздух, повдига им се и припадат, та да могат да бъдат спасени катърите! От време на време спираше, а Мери го дърпаше напред и му повтаряше непрекъснато:

— Нищо не можеш да направиш! Нищо!

Сетне той пак се замисляше: какво наистина би могъл да направи? Само преди няколко часа беше скроил най-добрия си блъф на Джеф Котън и в отговор тикнаха под носа му дулото на револвера. Най-многото, което можеше да стори сега, е да привлече отново вниманието на Котън и да изхвръкне от мината.

28

Стигнаха до дома на Мери, до него беше домът на славянката, мисис Замбони, за която Мери му беше разказвала толкова забавни неща. Мисис Замбони беше раждала по едно бебе шестнайсет години, подред. Единайсет от децата бяха още живи. Сега мъжът й беше затрупан в №1 и тя бродеше по улиците като луда, а по-голямата част от домочадието я следваше по петите. От време на време тя спираше и виеше като бито животно, а децата подемаха този вой в различни тонове. Хал се спря и се вслуша в звуците, но Мери запуши ушите си с пръсти и избяга в къщи. Хал я последва. Тя се хвърли в един стол и избухна в истеричен плач. И Хал изведнъж разбра колко тежко преживява Мери тази ужасна история. Тя беше достатъчно ужасна и за него, но той беше мъж и имаше повече сили да понася подобни гледки. Мъжете намираха смъртта си в индустрията и на война, други мъже ги виждаха как умират и привикваха с това. Но жените бяха майки на тези мъже, те ги раждаха с мъки, грижеха се за тях, отглеждаха ги с безкрайно търпение — жените никога не могат да свикнат с такива гледки! А и женската съдба беше по-тежка. Мъжете умираха и толкоз, но жените се изправяха пред бъдещето с горчивите спомени, със самотната отчаяна борба за съществуване. Жените са тези, които трябва да гледат страданията на децата, да гледат как измират бавно поради лишения.

Съчувствието на Хал към всички страдащи жени се насочи към девойката до него. Познаваше нежното й сърце. Тя не беше загубила сега някого в мината, но някой ден щеше да загуби, и сега изживяваше мъките на това неумолимо бъдеще. Той я погледна — сгушила се на стола, тя триеше сълзите си с края на синята си басмена рокля. Тя му се стори неописуемо трогателна — като дете, на което са причинили страдание. От време на време тя изхълцваше, сякаш на себе си, по някоя и друга дума:

— О, бедните жени! Бедничките жени! Видя ли лицето на мисис Ноноч? Ако я пуснеха, би скочила в димящата шахта!

— Не се измъчвай така, Мери — помоли я Хал, сякаш това зависеше от нея.

— Остави ме! — извика тя. — Остави ме да се успокоя!

И Хал, който не беше се сблъсквал с истерия, остана да я гледа безпомощно.

— Мъката е повече, отколкото си мислех — продължи тя. — Където и да се обърнеш, виждаш жена с пламнали от мъка очи, която се пита дали някога ще види отново мъжа си! Или някоя майка, чието момче може би умира, а тя не може да направи нищо за него!

— Но и ти не можеш нищо да направиш, Мери! Само ще се изтерзаеш до смърт.

— Ти ли ми казваш това! — извика тя. — Ти, дето беше готов да се оставиш на Джеф Котън да те застреля, защото ти беше така болно за мисис Дейвид! Не, никой не може да понася такива гледки.

Той не можа да намери отговор, придърпа един стол и мълчаливо приседна до нея. След време тя постепенно се успокои, избърса сълзите си и втренчи мътен поглед през отворената врата към мръсната тясна улица.

Хал проследи погледа й. По улиците имаше купчини пепел и консервни кутии, две от измърляните деца на мисис Замбони ровеха с пръчки в купчина смет — може би търсеха нещо за ядене, или нещо за игра. Край улицата растеше изсъхнала занемарена трева, потънала във въглищен прах, както и всичко друго в селището. Каква картина! А очите на девойката никога не бяха се спирали на нещо по-хубаво. Ден след ден, целия си живот, тя гледаше все същата картина! Упреквал ли я беше той някога за мрачните й мисли? Та нима мъжете и жените можеха да бъдат весели в такава обстановка, да мечтаят за красота, да се стремят към висините на благородството и храбростта, към радостен труд за техните ближни! Над това място висеше заразата на отчаянието, самото място не беше нещо реално, то сякаш се привиждаше насън — ужасен, разкривен кошмар! То беше като тъмната бездна, която витаеше във въображението на Хал, на чието дъно мряха от задушаване мъжете и момчетата.

И Хал изведнъж разбра — искаше да се махне от Норт Вали! Да се махне на всяка цена! Това място бе изсмукало решителността му — бавно, ден след ден, гледката на мизерията и нищетата, на мръсотията и болестите, на глада, гнета и отчаянието, беше разколебала духа му, беше подронила деликатната постройка на неговите алтруистични теории. Да, той искаше да избяга — там, където блести слънцето, където расте зелена трева, където хората ходеха изправени, смееха се и бяха свободни. Искаше да затвори очите си за прахта и пушека на това противно селище, да не чува повече мъчителното вайкане на жените: „О, майн ман! О, майн ман!“.

Погледна девойката, която продължаваше да се взира пред себе си, приведена напред, с безпомощно отпуснати на коленете ръце.

— Мери — рече той, — трябва да се махаш оттук! Това не е място за момиче с нежно сърце. Изобщо не е място за хора!

Тя го погледна тъжно.

— Та нали аз увещавах теб да се махаш. Повтарям ти го, откакто си дошъл тук! Сега май разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам — рече той, — и искам да си отида. Но искам и ти да си вървиш.

— Мислиш ли, че ще имам някаква полза, Джо? Че ще има някакъв смисъл да се махна? Ще мога ли някога да забравя това, което видях днес? Бих ли могла след всичко това да бъда някога истински, честно щастлива?

Хал се помъчи да й вдъхне увереност, но самият той съвсем не беше уверен. А как ще бъде с него? Дали след всичко това ще смята, че има право на щастие? Би ли изпитал отново задоволство от приятния и удобен живот, като знае върху колко много мъки е изграден? Върна се в мислите си към този друг свят, в който безгрижните, жадни за удоволствия хора се стремяха да удовлетворят желанията си. И изведнъж разбра, че всъщност не толкова искаше да се махне оттук, а по-скоро да доведе тук онези хора, да ги доведе макар и за ден, за час само, та и те да чуят този хор от вайкащи се жени!

29

Мери накара Хал да се закълне, че няма да се бие с Котън, след което отидоха към №2. Там завариха, че изкачват на повърхността катърите, а надзирателите обещаваха, че в най-скоро време ще започнат да изкачват работниците. Всичко беше наред, нямаше никаква опасност! Но въпреки обещанието му, Мери се страхуваше да се довери на Хал и затова го убеди да се върнат в №1. Там току-що беше пристигнала от Педро спасителна кола с лекари и медицински сестри. Докарали бяха и няколко „шлема“. Тези „шлемове“ бяха странни на вид херметически маски, снабдени с кислород за час или повече, които се надяваха над главата и раменете и се привързваха. Екипираните с тях мъже сядаха в една голяма кофа, която спускаха в шахтата с хаспел. От време на време мъжете в кофата подръпваха едно сигнално въже, за да покажат горе, че още са живи. Първият от тях, който се върна, съобщи, че близо до дъното на шахтата лежат хора, но, изглежда, всички са мъртви. Долу се виел гъст черен дим — признак, че в шахтата има пожар, така че не можеше да се направи нищо повече, докато не бъде монтиран вентилаторът. Като сменят посоката на въртене на вентилатора, можеха да изсмучат дима и газовете от шахтата.

Бяха уведомили за нещастието щатския инспектор по мините, но той бил болен и щял, да изпрати един от своите заместници. По закон този служител трябваше да поеме ръководството на спасителните операции, но Хал забеляза, че неговото идване никак не заинтересува миньорите. Задължението на инспектора беше да предотврати нещастието, а той не бе сторил това. Сега ще прави това, което компанията поиска от него.

Някъде след здрач от №2 започнаха да излизат и работниците. Чакащите край отвора на шахтата жени с радостни викове започнаха да се хвърлят на вратовете им. Хал видя как другите жени, чиито мъже бяха в №1 и може би никога нямаше да излязат, стояха и наблюдаваха тези срещи с тъжни, плувнали в сълзи очи. Между излезлите от шахтата беше и Джек Дейвид. Хал придружи двамата до дома им, като по пътя слушаше проклятията, които мисис Дейвид сипеше по адрес на Джеф Котън и Алек Стоун. За Хал това беше урок по класово съзнание. Дребната женица от Уелс повтаряше непрекъснато думите на надзирателя „По дяволите работниците, спасете катърите!“ — повтаряше ги отново и отново, сякаш им се радваше като на произведение на изкуството, което резюмираше идеално отношението на надзирателите към работниците! Хал разбра по-късно, че мнозина повтаряха тези думи. Те плъзнаха по цялото селище, а след няколко дни и по целия окръг. В окръга смятаха, че тези думи обобщават отношението на собствениците на мините към миньорите.

След като преживя първия шок от нещастието, Хал поиска да вникне по-добре в нещата и заразпитва Големия Джек, който беше сериозен и начетен мъж и беше мислил по всички въпроси, свързани с индустрията. С бавния си и спокоен начин на изложение той обясни на Хал, че честите нещастия в мините в този район не се дължат на някакви специални трудности при експлоатацията на мините, на високата експлозивност на газовете или на сухия въздух. Те са просто резултат от нехайността на ръководителите, от това, че не зачитат законите за охрана на труда на миньорите. Трябва да има „по-хапливи“ закони, например закон, според който семейството на всеки убит в мината работник да получава хиляда долара, независимо от това кой е виновен за нещастието. Тогава собствениците бързо ще се разтичат и ще намерят рецепти за „необикновените“ опасности!

При сегашното състояние на нещата те знаеха, че колкото и голяма да е вината им, могат да се отърват с незначителни загуби. Адвокатите на компанията сигурно вече бяха тук и още преди да бъдат извадени първите трупове, те ще са започнали да уреждат споровете със семействата. Ще предложат на някоя вдовица билет за връщане до родината й, ще дадат на цяло семейство осиротели деца петдесет, може би сто долара — ако искат, да ги вземат, ако не искат — здраве. От съда не можеше да се очаква нищо, подобни дела са толкова безнадеждни, че човек дори не можеше да намери адвокат да се заеме с тях. Това беше една от реформите, в която компаниите вярваха, завърши саркастично Големия Джек. Те бяха лишили от работа нечестните адвокати!

30

Нощта и следващият ден преминаха в мъчително очакване. Вентилаторът пристигна, но трябваше да бъде монтиран, преди да се предприеме каквото и да било. Тъй като от отвора на шахтата продължаваха да се вият черни колони от дим, отворът беше закован с дъски и плътно. Според надзирателите това беше необходимо, но на Хал то се стори върха на ужаса — да затвориш хората в отровните газове!

Имаше нещо много мъчително в мисълта за затворените долу в мината хора. Те бяха точно под нозете на Хал, но беше невъзможно да се стигне до тях, да се влезе във връзка с тях по някакъв начин! Хората от повърхността се стремяха към тях, а онези отдолу жадуваха да излязат горе. Беше невъзможно човек да ги забрави дори за минута. Както говореха, хората потъваха в мисли и се втренчваха в пространството, сред тълпата някоя жена изведнъж ще скрие лице в ръцете си и ще избухне в сълзи, за да бъде последвана от всички други.

Малцина в Норт Вали спаха през тези две нощи. Събираха се на опечалени групи по домовете си или по улиците. Разбира се, домакинската работа трябваше да се свърши, но всеки вършеше само най-необходимото. На децата не им се играеше, те стояха бледи и мълчаливи, като съсухрени възрастни хора, презрели в познанието на мъката. Нервите на всички бяха опънати, самообладанието им висеше на косъм.

Подобно състояние неминуемо водеше до изобилие от фантазии и слухове, поощряваше онези, които бяха склонни да виждат разни знаци и предзнаменования — някои виждаха духове, други изпадаха в транс, ставаха ясновидци или получаваха други тайнствени дарби. Живеещите в по-отдалечените части на селището започнаха да твърдят, че чули експлозии под земята — няколко бързо следващи един след друг взривове. Хората отдолу сигнализирали с динамитни експлозии!

На втория ден Хал седеше с Мери Бърк на прага на нейния дом. Вътре лежеше старият Патрик, открил тайната на забвението в пивницата на О’Калахън. От време на време откъм колибата на мисис Замбони, която беше там с челядта си, долитаха нейните стонове. Мери беше ходила там да нахрани децата, защото обезумялата от мъка майка ги оставяше да гладуват и да реват. Самата Мери беше съсипана, свежият ирландски цвят на лицето й беше повехнал, устните й бяха обтегнати и присвити. Двамата седяха един до друг мълчаливо, защото нямаше какво друго да говорят, освен за нещастието, а за него бяха казали всичко, каквото имаше да се каже. Хал замислено гледаше Мери.

— Слушай, Мери — рече той накрая. — Когато свърши тази история, ти наистина трябва да се махнеш оттук. Премислих всичко — имам приятели в Уестърн сити, които ще ти намерят работа, за да можеш да се погрижиш за себе си, а и за брат ти и за сестра ти. Ще отидеш ли?

Но тя не отговори. Продължаваше да се взира безизразно в малката мръсна улица.

— Наистина, Мери — продължи той, — не навсякъде животът е толкова ужасен, както е тук. Отпътувай! Зная, че е трудно да повярваш, но ще забравиш всичко. Хората страдат, но и страданието има край. Такава е човешката природа, кара хората да забравят.

— Тя е такава, че ме смаза.

— Да, Мери. Отчаянието може да се превърне в болест, но с теб не е така. Просто си преуморена. Ако само се пораздвижиш… — Той се пресегна и хвана ръката й закачливо. — Горе главата, Мери! Ти ще се махнеш от Норт Вали.

Тя се обърна и го изгледа.

— Дали? — попита тя равнодушно и продължи да го изучава с поглед. — Кой си ти, Джо Смит? Какво правиш тук?

— Работя в мината — разсмя се той, като все още се мъчеше да я развлече.

Но тя продължи все така сериозно.

— Зная, че не си никакъв работник. И непрекъснато ми предлагаш помощ, разправяш ми какво можеш да сториш за мен! — Тя млъкна и по лицето й се изписа познатото упорито изражение. — Джо, ти и представа си нямаш какво чувствувам сега. Готова съм да извърша нещо отчаяно. По-добре ме остави на мира, Джо!

— Струва ми се, че разбирам, Мери. Едва ли бих могъл да те виня за каквото и да било.

Тя нетърпеливо го прекъсна:

— Наистина ли, Джо? Сигурен ли си? Тогава, ето какво — искам да чуя истината от теб. Искам да поговориш с мен за това честно.

— Добре, Мери. За какво става дума?

Но дързостта й внезапно изчезна. Тя сведе очи и той видя как пръстите й нервно подръпват една гънка от роклята.

— За нас, Джо — рече тя. — Понякога си мисля, че ме харесваш, мисля си, че ти е приятно да бъдеш с мен — не защото ме съжаляваш, а заради самата мен. Не съм сигурна, но просто не мога да не мисля, че е така. Така ли е?

— Така е — рече той малко несигурно. — Наистина те харесвам.

— Значи ли това, че не желаеш през цялото време онова, другото момиче?

— Не, не е така.

— Можеш да харесваш две момичета наведнъж?

Хал не знаеше какво да каже.

— Струва ми се, че мога, Мери.

Тя отново вдигна очи и го загледа.

— Ти ми разказа за другото момиче и аз си мислех дали с това не искаш само да се отървеш от мен? Може би вината е моя, но просто не мога да си наложа да повярвам в това друго момиче, Джо!

— Грешиш, Мери — рече той бързо. — Това, което ти казах, е истина.

— Може и тъй да е — каза тя, но по гласа й пролича, че никак не е убедена. — Напускаш я, не ходиш при нея, не я виждаш — трудно е човек да повярва, че ще правиш така, ако беше много близък с нея. Просто си мисля, че не я обичаш както трябва. А и сам казваш, че ме харесваш малко. Та си помислих… чудя се…

Спря и се насили да издържи погледа му.

— Мъча се да си обясня всичко това! Зная, че искам твърде много, Джо. Ти стоиш къде по-високо от мен, имаш право да очакваш повече от една жена…

— Не е това, Мери!

Но тя го прекъсна:

— Зная, че е така! Мъчиш се само да щадиш чувствата ми. Зная, че си нещо повече от мен! Мъча се да държа главата си високо, старая се от дълго време да не губя самообладание. Опитвала съм дори да бъда весела, казвала съм си, че не искам да бъда като мисис Замбони и вечно да се оплаквам. Но каква файда да се самозалъгваш! Ходих на черква и чух преподобния Спрагс да разправя на хората, че богатите и бедните са равни в очите на Всевишния. Може и тъй да е, но аз не съм бог и никога няма да се правя, че не ме е срам да живея в място като това.

— Сигурен съм, че бог няма никакъв интерес да те държи тук…

Тя го прекъсна:

— Най-трудно ми е да понасям всичко това тук, като зная, че по света има толкова чудесни неща, а човек никога не може да ги има! Все едно да ги гледаш през стъкло, като на витрината на магазина. Помисли си само, Джо Смит, веднъж в една църква в Шеридън чух една дама да пее чудесно. Един-единствен път в живота ми! Можеш ли да си представиш какво значеше това за мен?

— Да, Мери, мога.

— Но още преди години си обясних всичко това. Знаех каква цена трябва да плаща една работничка за такива неща и си казах: няма да си позволявам да мисля за тях. Мразех това място, исках да се махна… Но можеш да сториш това само по един начин — да се оставиш някой мъж да те отведе! Затова останах тук. Останах си честна, Джо. Искам да ми повярваш.

— Разбира се, Мери.

— Не, никакво „разбира се“! Това значи да се бориш с изкушенията. Колко пъти съм поглеждала Джеф Котън и съм си мислела от какви неща имам нужда! И съм минавала без тях! Но ето че идва нещо, което жената желае повече от всичко друго на тоя свят!

Тя помълча, но само за миг.

— Казват ти да обикнеш човек от твоята класа. Тъй ми каза и мама преди смъртта си. Ами ако не стане така? Ако седнеш и си помислиш какво значи да раждаш бебета едно след друго, докато се износиш и капнеш — както стана с мама? Ами ако умееш да цениш учтивостта… да ти е присърце интересният разговор! — Тя изведнъж сключи умолително ръце пред себе си. — Ах, Джо, ти си толкова различен, толкова различен от всички останали тук! И разговорът, и движенията ти, и игривият ти поглед! Няма миньор с такъв поглед, Джо. Сърцето ми сякаш спира, като ме погледнеш! — гласът й секна и Хал видя, че тя се мъчи да се овладее. След миг тя възкликна предизвикателно: — Но те ти разправят: внимавай, да не си посмяла да обикнеш такъв човек, само дето ще си умреш от мъка!

Настъпи мълчание. Любителят социолог нямаше под ръка никакво решение на този проблем — нямаше отговор нито на абстрактния въпрос, нито на конкретната молба!

31

Мери се насили и продължи:

— Ето как си обясних тази работа, Джо. Казах си: „Ти обичаш този човек и ти търсиш само любовта му — нищо друго! Ако той има положение в обществото, само дето ще му пречиш — а ти не искаш да правиш това. Не искаш името му, нито приятелите му или каквото и да било — искаш само него!“. Чувал ли си някога такова нещо? — страните й пламнаха, но тя продължи да го гледа.

— Да — отвърна той тихо.

— А какво ще кажеш? Честно ли е? Преподобният Спрагс сигурно ще каже, че нечестивият ме изкушава, отец О’Тормън в Педро ще го нарече смъртен грях. Може би и двамата имат право… не зная. Зная само, че не мога да издържа повече! — Очите й се наляха със сълзи и тя изведнъж извика: — О, Джо, отведи ме оттук! Отведи ме и ми дай възможност да живея! Няма да искам нищо, никога няма да ти преча, ще работя за теб, ще готвя, ще пера, всичко ще правя, ръце няма да ми останат. Или ще ида да работя другаде, да си изкарвам прехраната. Мога да ти обещая това — ако някога ти омръзна и поискаш да ме оставиш, няма да чуеш от мен никакво оплакване!

Това не беше преднамерен апел към неговия разум, тя седеше пред него и го гледаше откровено през сълзи, и на него му беше още по-трудно да й отговори.

Какво би могъл да й каже? Той почувствува в себе си предишния опасен порив да вземе девойката в обятията си и да я утеши. Когато най-сетне заговори, с мъка овладя гласа си.

— Бих казал да, Мери, ако мислех, че има смисъл.

— Ще има! Ще има, Джо! Можеш да ме оставиш, когато поискаш. Честна дума!

— Няма такава жена, която може да бъде щастлива при такива условия, Мери. Жената има нужда от своя мъж, иска го само за себе си, иска го винаги при себе си, тя само би се самозалъгвала, ако смята, че може да чувствува другояче. Ти сега просто си възбудена, преживяното през последните няколко дни е изопнало нервите ти…

— Не! — възкликна тя. — Не е само това! Мисля за тия неща седмици наред.

— Зная. Мислила си, но не би ми казала нищо, ако не беше дошъл този ужас. — Той млъкна за миг, за да си върне самообладанието. — Няма смисъл, Мери. Неведнъж съм виждал подобни неща, макар че съм млад. Собственият ми брат се опита веднъж и се провали.

— А, страх те е да ми се довериш, Джо!

— Не, не е това. Искам да кажа, че той съсипа сам сърцето, си, стана егоист. Взе всичко, а не даде нищо. Той е доста по-възрастен от мен, та имах възможност да видя как му подействува тази история. Той е равнодушен, не вярва в нищо, дори и в себе си. Разправяш му как светът може да стане по-добър, а той ти казва, че си глупак.

— Това е друга причина да се боиш от мен. Страхуваш се да не се наложи да се ожениш за мен!

— Но, Мери… забравяш другото момиче. Аз наистина я обичам, дал съм й дума. Какво да правя?

— То е защото не повярвах, че я обичаш — прошепна тя. Сетне сведе очи и отново задърпа нервно избелялата синя рокля, която беше изпоцапана и омазнена — може би от неотдавнашните й грижи за челядта на мисис Замбони. Няколко пъти на Хал му се стори, че тя ще каже нещо, но тя стискаше устни и Хал продължи да я гледа с болка в сърцето.

Когато най-сетне заговори, тя пак шепнеше и в гласа й се долавяше нотка на смирение — нещо, което досега не беше открил у нея:

— Сигурно няма да искаш да говориш с мен, Джо, след всичко, което ти казах.

— О, Мери! — възкликна той и хвана ръката й. — Нима искаш да кажеш, че те направих още по-нещастна! Искам да ти помогна. Защо не ми позволиш да бъда твой приятел — истински, верен приятел? Нека ти помогна да излезеш от този капан; тогава ще имаш възможност да се огледаш, да намериш пътя към щастието — целият свят тогава ще ти се стори различен и само ще се смееш, когато се сетиш, че някога си ме пожелала!

32

Двамата се върнаха към шахтата. Вече бяха минали два дни от нещастието, а вентилаторът още не работеше и нямаше никакви признаци, че ще заработи. Жените изпадаха във все по-голяма истерия, в тълпата се забелязваше напрежение. Джеф Котън беше докарал подкрепления да му помагат да поддържа реда. Отворът на шахтата беше ограден с бодлив тел и зад тази ограда крачеха грубовати мъже с полицейски палки. На хълбоците им ясно личаха издутините от препасаните под саката револвери.

През този мъчителен период на очакване Хал разговаряше с хората от своята група. Те му разказаха кое как е било, докато той беше в затвора, и този разговор го подсети за нещо, което при експлозията беше забравил. Бедният стар Йон Едстрьом беше в Педро — може би в крайна нужда от пари. Същата нощ Хал отиде до колибата на стария швед, влезе през прозореца и изкопа скритите пари. Те бяха пет петдоларови банкноти. Сложи ги в плик, адресира го до пощата в Педро — до поискване, и изпрати Мери Бърк в пощата да го пусне препоръчано.

Часовете се нижеха бавно, а все още нищо не говореше, че отворът на шахтата ще бъде отворен. Миньорите и техните жени започнаха да се събират тайно, за да се оплакват от поведението на компанията; и съвсем естествено беше приятелите на Хал, които бяха инициатори на движението за контрольора, да бъдат начело и при тези събирания. Те бяха най-интелигентните между работниците и тълкуваха по-далновидно смисъла на събитията. Мислеха не само за мъжете, които сега бяха в този капан под земята, но и за хилядите други, който ги очакваше същата участ през следващите години. Сам Хал мислеше как би могъл да направи нещо определено по този въпрос, преди да напусне мината, защото той, така или иначе, трябваше да отпътува скоро — Джеф Котън ще си спомни за него и ще изпълни заканата си да се отърве от него.

В мината бяха пристигнали вестници с описания на нещастието и Хал и приятелите му ги прочетоха. Личеше, че компанията беше положила усилия тези описания да отговарят на нейната гледна точка. По въпроса за катастрофите в мините съществуваше опасност от известна реакция на обществеността в този щат. Статистиката сочеше, че смъртността при нещастните случаи расте непрекъснато. В докладите на щатския минен инспектор смъртните случаи за една година бяха шест на хиляда, за следващата — осем и половина, а за третата — вече двайсет и един и половина. Когато при една-единствена злополука загиват 50 или 100 души и когато подобни злополуки се повтарят често, една след друга, дари и най-коравосърдечните хора не можеха да не задават въпроси. Затова компанията „Дженеръл фюъл“ сега се беше погрижила да съобщи възможно най-малкия… брой жертви и да потърси оправдания. Злополуката в никакъв случай не се дължи на грешка на компанията, в мината се пръска редовно с вода и кирпичен прах, и затова причината за експлозията вероятно е небрежността на миньорите при работата с взривните вещества.

Една вечер в колибата на Джек Дейвид възникна спор за броя на живо погребаните в шахтата. Според компанията долу бяха останали четиридесет души, но и Минети, и Олсън, и Дейвид бяха единодушни, че това е просто смешно. Всеки, който пообиколи из тълпата, можеше сам да се убеди, че броят на липсващите е два-три пъти по-голям. При това фалшификацията беше преднамерена, защото компанията имаше контролни списъци и знаеше имената на всички работници в мината. Но повечето от тези имена бяха непроизносими славянски имена, а и затрупаните нямаха приятели, които да разкажат за тях — или да разкажат на някакъв понятен за редакторите на американски вестници език.

— Всичко това е част от системата — заяви Джек Дейвид. — Целта е компанията да има възможност и занапред да избива работниците си, без да заплаща за това било в пари или с престижа си. — На Хал му дойде наум, че може би си струва да се оборят тези фалшиви сведения на компанията, че това е почти толкова наложително, колкото да се спасят затрупаните долу хора. Разбира се, който се заеме с тази работа, неминуемо ще попадне в черния списък, но Хал вече виждаше себе си като човек, осъден на такова наказание.

Обади се Том Олсън:

— Какво ще правиш с твоите опровержения?

— Ще ги дам на вестниците.

— Но кои вестници ще ги поместят?

— В Педро има два конкуриращи се вестника, нали?

— Единият е собственост на шерифа император Алф Реймънд, другият — на Валмън, юрист на компанията. Кого от тях ще избереш?

— Добре тогава, ще опитам отвън — във вестниците на Уестърн сити. В мината сега има репортери и някой от тях сигурно ще се заинтересува.

Олсън му възрази, че подобни новини биха отпечатали само профсъюзни и социалистически вестници. Но струва си да се опита и това. А Джек Дейвид, който беше неоспорим авторитет по профсъюзите и тяхната дейност, добави:

— Ще трябва да извършим преброяване, за да знаем точно колко хора са в мината.

Предложението се хареса на всички и се споразумяха да се заловят с тази работа още същата вечер. Би било облекчение да вършат нещо, да мислят нещо друго, освен за отчаянието. Уведомиха Мери Бърк, Ровета, Кловоски и неколцина други. На другия ден по обед се събраха отново, провериха отделните списъци и се оказа, че в №1 са останали сто и седем души — мъже и момчета.

33

Но стана тъй, че по-важни неща прекъснаха разискванията по списъка и начините да го известят на света отвън. Джек Дейвид пристигна с новини за нови беди в шахтата. Беше започнал монтажът на новия вентилатор, но това ставаше бавно, толкова бавно, че някои хора започнаха да мислят, че управата на мината изобщо не мисли да пуска вентилатора, а държи шахтата затворена, за да попречи на разпространението на пожара. Група такива бунтари си беше позволила да отиде при мистър Кармайкъл заместника на щатския минен инспектор, за да го накара да предприеме нещо. И водачът на тази група — австриецът Хусар, който беше и в групата за контрольора — бил арестуван и изпроводен на бърза ръка извън района на мината.

Джек Дейвид съобщи още, че познавал един дърводелец, който работел във вентилационната. Той му разправил, че изобщо не си дават труд да бързат. На същото мнение били и всички други във вентилационната. Шахтата е затворена и ще остане затворена, докато компанията не се увери, че пожарът е спрял.

— Но може би ако отворят шахтата, пожарът наистина ще се разпространи заинтересува се Хал. — Това няма ли да попречи на спасителните работи?

— Ни най-малко — възрази Големият Джек и обясни, че с пускането на вентилатора димът ще бъде изтеглен през вентилационната галерия и главните галерии ще бъдат чисти за известно време. — Но някъде въглищата могат да се подпалят, някои от подпорите също. Може някъде да се срутят и скални маси и в някои от забоите да не може да се работи повече.

— Но докога ще държат шахтата затворена? — попита Хал смаяно.

— Никой не може да каже това. В голяма шахта като тази пожарът може да тлее цяла седмица.

— Всички ще измрат! — извика Роза Минети и закърши ръце във внезапен пристъп на отчаяние.

Хал се обърна към Олсън:

— Възможно ли е наистина да сторят такова нещо?

— Вършено е… и то неведнъж — гласеше отговорът на организатора.

— Не си ли чул за Чери, в Илинойс? — попита го Дейвид. — Там направиха същото и загинаха над триста души. — И той се впусна да разправя ужасната история, известна на всички миньори. Затворили шахтата, а горе жените припадали, мъжете късали дрехите си от ярост, някои полудели. Държали шахтата затворена две седмици. Когато я отворили, вътре имало двайсет и един души още живи!

— Същото стана и в Дайъмъндвил, Уайоминг — добави Олсън. — Издигнали в шахтата стена, а когато после я съборили, зад нея имало купчина мъртъвци. Хората изпълзели до стената и изпочупили пръстите си в усилията си да се измъкнат навън.

— Боже мой! — извика Хал и скочи на крака. — И този човек, Кармайкъл, нима ще търпи това?

— Той ще ти каже, че се полагат всички усилия — рече Големият Джек. — А може и наистина да си мисли така. Но ще видиш — все нещо ще се случва и ще се влачат ден след ден, и няма да пуснат вентилатора, докато не спре пожара.

— Но това е убийство! — извика Хал.

— Това е бизнес — възрази спокойно Олсън. Хал започна да оглежда лицата на тези трудови хора. Всеки от тях имаше приятели долу, в този капан; всеки един от тях можеше утре сам да попадне в същия капан!

— И вие търпите това! — възкликна Хал сякаш на себе си.

— Не виждаш ли пазачите край шахтата! — отговори му Дейвид… — Не виждаш ли револверите, които стърчат от джобовете им.

— Докарали още пазачи тази сутрин — намеси се Джери Минети. — Роза, тя видяла тях слизат от коли.

— Те знаят какво правят — рече Роза. — Те само страх ги ние разберем. Казали мисис Замбони стои настрана или изхвърлят нея от мина. И старата мисис Йонич — неин мъж и трима сина вътре!

— Стават все по-груби — заяви мисис Дейвид. — Този големият негодник, Пийт, дето дойде от Педро — срамота е как се държи с жените!

— Зная го — намеси се Олсън. — Пийт Ханън. Беше в Шеридън, когато профсъюзът откри за пръв път седалището си там. Беше смазал устата на един от нашите хора, изкъртил му четири зъба. Разправят, че е лежал по затворите.

Цяла година в колежа Хал беше слушал лекции по политикономия, които бяха пълни с възхвала на това, което наричаха „частна собственост“. Частната собственост стимулира инициативата и икономиката, тя движела колелата на индустрията, тя отпускала големите суми за колежите; частната собственост била в хармония със свещените закони за търсенето и предлагането, тя била основата на прогреса и благоденствието, с които е ощастливена Америка. И ето че тук Хал ненадейно се озова лице в лице с реалната частна собственост; видя как вълчите й очи се вторачват в него, почувствува горещия й дъх в лицето си, видя блесналите зъби и острите нокти, от които капеше кръвта на мъже, жени и деца. Частна собственост на каменовъглените мини! Частна собственост на затворените изходи на шахтите, на липсващите спасителни изходи! Частна собственост на вентилатори, които не работят, на апарати за пръскане, които не пръскат. Частна собственост на тояги и револвери, на главорези и бивши затворници, които ги използуваха да разгонват с тях спасителите и да държат затворени в домовете им отчаяните вдовици и сираци! О, вие, светлейши, добре охранени жреци на ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ, които славословите КЪРВАВИЯ ДЕМОН в университетските зали!

Изведнъж Хал сякаш се вцепени. В него се беше пробудило нещо, чието съществуване никога не беше подозирал. Когато заговори, изражението на лицето му се измени, гласът му зазвуча плътно, като глас на силен мъж:

— Ще ги принудя да отворят тази шахта!

Те го изгледаха. Всички вече бяха на границата на истерията, но доловиха странния тон, с който той изрече тези думи.

— Как? — попита Олсън.

— Обществеността не знае нищо за това. Ако тази история се разчуе, ще се вдигне такъв вой, че няма да посмеят да продължат да държат шахтата затворена.

— Но какво ще направиш да се разчуе?

— Ще я съобщя на вестниците! Не е възможно да потулят подобно нещо — колкото и предубедени да са!

— Мислиш, че ще повярват на думите на един помощник-миньор? — попита мисис Дейвид.

— Ще намеря начин да ми повярват. Ще ги принудя да отворят тази шахта!

34

Докато бродеше из района на мината, Хал бе забелязал няколко будни на вид младежи с бележници в ръцете. Виждаше, че тези младежи бяха третирани като гости на компанията и че бъбреха приятелски с надзирателите; въпреки това той вярваше, че все ще намери между тях някой, който има съвест — или поне който няма да устои на изкушението пръв да поднесе „сензация“. И от дома на семейство Дейвид Хал се отправи към шахтата и потърси един от тези репортери. Когато откри един от тях, вървя след него известно време, защото искаше да го заговори на такова място, където няма да им пречи някоя от „хрътките“ на компанията. При първия удобен момент той се доближи до него и учтиво го помоли да се отбият в една странична улица, където ще могат да разговарят спокойно.

Репортерът изпълни молбата му. Като прикриваше с мъка чувствата, които го вълнуваха, за да не отблъсне другия, Хал му разказа, че работи от няколко месеца в Норт Вали и може да му разкаже много неща за условията в мината. Например за кирпичения прах. Експлозиите в „сухите“ мини могат да бъдат предотвратени, като стените на галериите се пръскат с този прах. Дали репортерът знае случайно, че твърдението на компанията за редовно пръскане с прах е абсолютно фалшиво?

Не, отговори репортерът, това не му е известно. Той прояви интерес и попита Хал за името и работата му. Името е Джо Смит, обясни Хал, работя като помощник-копач и неотдавна съм избран за контрольор. Журналистът, слаб младеж с проницателно лице, му зададе много въпроси — въпроси уместни; между другото той спомена, че е местен кореспондент на голямата организация по печата, чиито кореспонденции за катастрофата са стигнали до всяко кътче на страната. Хал прецени това като изключителен късмет и продължи да разправя на мистър Греъм за извършеното от работниците преброяване и за това, че са в състояние да му съобщят имената на сто и седем мъже и момчета, останали в шахтата. Списъкът е на разположение на мистър Греъм, ако иска да го види. Мистър Греъм прояви още по-голям интерес и си взе бележки.

Има и друго, по-важно нещо, продължи Хал; тази работа, където бавят пускането на вентилатора в действие. Минали са вече три дни от експлозията, но никой не е направил дори опит да се влезе в шахтата. Мистър Греъм дали е забелязал вълненията тази сутрин при отвора на шахтата? Дали е разбрал, че са изхвърлили от мината един човек, само защото се обърнал към представителя на щатския минен инспектор? Хал му разказа и това, което мнозина вече вярваха: че компанията спасява шахтата с цената на човешкия живот. Хал изтъкна човешката страна на въпроса — разказа му за старата мисис Рафърти с нейното слабо здраве и осемте деца, за мисис Замбони и единадесетте й деца, за мисис Йонич, чийто мъж и тримата й синове са в шахтата. Окуражен от интереса на репортера, Хал започна да разкрива известна част от чувствата си. Та това са човешки същества, а не животни. Те също обичат и страдат, въпреки че са бедни и прости!

— Разбира се! — рече мистър Греъм. — Прав сте и можете да бъдете сигурен, че ще се заема с тази работа.

— Има още нещо — каза Хал. — Ако споменете името ми, ще ме уволнят, нали разбирате.

— Няма да го споменавам — обеща другият.

— Разбира се, ако не можете да разкажете тази работа, без да посочите източника…

— Аз съм източникът — усмихна се репортерът. — Вашето име не е от значение.

Той говореше със спокойна увереност, като че ли беше разбрал напълно както обстановката, така и своя дълг в случая, и Хал беше обзет от чувство на триумф. Струваше му се, че откъм външния свят беше задухал силен вятър, който разпръскваше надвисналата над мината миазма. Да, този журналист наистина беше външният свят! Той въплъщаваше силата на общественото мнение, което се налагаше в това място на измами и страхове! Той беше гласът на истината, на смелостта и честността на една голяма организация, която е независима от тайни влияния, която е над всякаква корупция!

— Много съм ви задължен — рече накрая мистър Греъм и Хал имаше чувството, че е спечелил решителна победа. Какво изключително щастие — да попадне тъкмо на представителя на голямата организация по печата! Новината ще обиколи огромния свят на индустрията, за когото въглищата бяха както кръвта за всяко живо същество. Работниците в задвижваните от въглища фабрики, пътниците в караните с въглища влакове — те най-сетне ще научат за страданията на онези, които се бъхтеха за тях в земните недра. Дори и дамите, облегнати на перилата по палубите на приказните параходи в чудните тропически морета — така удивителна е силата на съвременните осведомителни агенции, че дори и тези дами може да чуят зова за помощ на тези труженици и на техните жени и деца. И от големия свят ще дойде отговор — един общ вик на погнуса и проклятие, който ще принуди дори стария Питър Хариган да отстъпи! Така мечтаеше Хал, защото беше млад и това беше първият му кръстоносен поход.

Беше толкова щастлив, че беше в състояние да помисли отново и за себе си и да разбере, че този ден не беше хапнал нищо. Беше пладне и той отиде в Реминицки; едва беше преполовил първото блюда от предложения му в пансиона „банкет“ от две блюда, когато го сполетя жестокото разочарование.

Хал вдигна глава и видя, че в столовата влезе Джеф Котън и закрачи право към него. Шерифът гледаше на кръв, Хал усети това и инстинктивно стана.

— Тръгвай! — отсече Котън, пипна го за ръкава и го извлече навън, преди другите в столовата, да могат да си поемат дъх.

Този път Хал нямаше възможност да блесне със салонните си маниери пред шерифа. Докато вървяха, Котън му каза какво мисли за него: че е мерзавец, превзет хлапак, негодник от нежелателно потекло; а когато Хал се опита — съвсем искрено, защото още не беше схванал какво става — да зададе някакъв въпрос, шерифът му нареди да си „затваря плювалника“ и подкрепи заповедта си, като го разтърси за яката. В същия миг двама от най-яките пазачи в мината, които чакаха отвън пред столовата, го пипнаха за лактите и улесниха вървежа му.

Минаха по улицата и покрай канцеларията на Джеф Котън, като този път не спряха там. Крайната цел беше гарата, и когато стигнаха там, Хал видя чакащия влак. Тримата го замъкнаха към влака и не го пуснаха, докато не го вкараха във вагона и не го натиснаха да седне.

— Е, млади човече — рече Котън, — сега ще видим кой е господар тук!

Хал вече беше си върнал част от самообладанието.

— Няма ли да ми трябва билет? — попита той.

— Ще се погрижа за това — рече шерифът.

— А ще получа ли нещата си?

— Запази някои от въпросите за твоите професори! — озъби се шерифът.

И Хал зачака. След няколко минути във вагона дотича един мъж, който носеше оскъдното имущество на Хал, свито на вързоп и превързано с канап. Мъжът беше едър и грозен и Хал чу как шерифът го нарече „Пийт“.

Кондукторът извика:

— Всички да се качват!

Джеф Котън се наведе над Хал и му зашепна заканително:

— Запомни това от мен, млади момко: не слизай в Педро, побързай нататък или някоя тъмна нощ ще ти се случи нещо.

Сетне той излезе в коридора и скочи от тръгналия вече влак. Но Хал видя, че Пийт Ханън, специалистът по избиването на зъби, остана във вагона и се разположи през няколко места зад него.