Целуни момичетата

1

Бях на остъклената веранда на нашата къща на Пета улица, когато всичко започна. Дъждеше като из ведро, както казва малката ми дъщеря Джанел, и на верандата беше приятно. Някога баба ми ме научи на една молитва, която запомних завинаги: „Благодаря ти за всички неща такива, каквито са.“ Този ден изглеждаше точно такъв — или почти.

На стената на верандата бе залепен комиксът на Гари Ларсън „Далечна страна“. Той изобразява годишния банкет на „Най-великите прислужници на света“. Един от главните икономи е убит. В гърдите му е забит нож до дръжката. Един детектив, изобразен на рисунката, казва: „Божичко, Колингс, мразя да започвам понеделника с такива случаи.“

Комиксът беше залепен, за да ми напомня, че в живота има и други неща освен моята работа като детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон. Върху рисунката на Деймън отпреди две години, закрепена с кабарчета до комикса, се мъдреше надпис: „На най-добрия възможен татко.“ Това беше друго подсещане.

Свирех на старото ни пиано парчета на Сара Воън, Били Холидей и Беси Смит. Напоследък необяснимата тъга на блуса напълно пасваше на настроението ми. Мислех за Джези Фланаган2. Понякога, когато се взирах в далечината, можех да видя нейното прекрасно, любимо лице. Опитвах се да не се взирам в далечината прекалено много.

Двете ми деца Деймън и Джанел седяха до мен на старата и вярна, макар и разнебитена пейка пред пианото. Джанел бе обгърнала с малката си ръка гърба ми докъдето можеше да стигне, което ще рече около една трета от широчината му. В свободната си ръка държеше пликче с желирани бонбони. И както винаги щедро черпеше приятелите си. Бавно смучех червен желиран бонбон.

Двамата с Деймън свирукаха в такт с мелодията на пианото, макар че свирукането на Джани приличаше повече на плюене в предварително зададен ритъм. Върху пианото лежеше омачкан екземпляр на „Зелени яйца и шунка“ и вибрираше от ударите на клавишите.

И Джани, и Деймън знаеха, че неотдавна в живота ми е имало някаква неприятност. Затова сега се опитваха да ме ободрят. Свирехме на пианото и с уста блусове, соул и малко фюжън, като едновременно с това се кискахме и се държахме като всички деца на наше място.

Обичах тези моменти с децата повече от всичко останало в моя живот, взето заедно, и прекарвах все повече време с тях. Снимките им винаги ми напомнят, че няма вечно да бъдат на седем и пет години. Така че нямах намерение да пропусна дори и един миг от тях.

Прекъсна ни шум от тежки стъпки, които изтрополяха нагоре по стълбите на задната веранда. После се чу звънецът: едно, две, три стържещи като тенекия позвънявания. Който и да беше, явно страшно бързаше.

— Бим-бам-бум, вещицата пукна — изложи Деймън мисълта, която го бе осенила в момента. Носеше рападжийски черни очила без метални сглобки — неговата представа за жесток пич. Всъщност той наистина си е един жесток малък пич.

— Не е пукнала — запротестира Джани. Напоследък се бе превърнала в непоклатим защитник на своя пол.

Някой започна да блъска настойчиво по рамката на вратата, един жаловит и тревожен глас викаше името ми. Дявол да ви вземе, оставете ни на мира. Точно сега в живота ни няма място за жалби и тревоги.

— Доктор Крос, моля те, ела! Моля те! Доктор Крос!

Силните викове продължаваха. Не можах да разпозная женския глас, но уединението не влиза в сметките, когато първото ти име е Доктор.

Накарах децата да останат седнали, като сложих ръце върху малките им главици.

— Аз съм доктор Крос, а не вие. Продължавайте да си тананикате и ми пазете мястото. Веднага се връщам.

Втурнах се към задната врата, като пътьом грабнах служебния си револвер. Кварталът е опасен дори и за ченге. Надникнах през замърсеното стъкло на прозореца, за да видя кой стои на стълбите на верандата.

Познах младата жена. Казваше се Рита Уошингтън и живееше в комплекса „Лангли“. Двайсет и три годишна наркоманка, която бродеше из улиците като сиво привидение. На времето беше умна и доста хубава, но твърде чувствителна и слабохарактерна. Животът й бе тръгнал много зле, от красотата й нямаше вече следа, беше обречена.

Отворих вратата и усетих как студеният и влажен порив на вятъра ме шамаросва през лицето. Имаше много кръв по ръцете, по китките и отпред по зеленото палто на Рита от изкуствена кожа.

— Рита, какво, за Бога, е станало с теб? — попитах. Предположих, че е била простреляна или наръгана в корема заради наркотици.

— Моля те, моля те, ела с мен. — Тя се задави от кашлица и ридания едновременно. — Малкият Маркъс Даниелс! — каза и се разплака още по-силно. — Разпрали са го! Адски е зле! Повтаря твойто име. Пита за теб, доктор Крос.

— Стойте тук, деца! Веднага се връщам! — опитах се да надвикам истеричните крясъци на Рита Уошингтън. — Нана, моля те, наглеждай децата! — изкрещях още по-силно. — Нана, трябва да изляза!

Грабнах палтото си и последвах Рита в студения, пороен дъжд.

Стараех се да не стъпвам в кървавочервената локва, която се стичаше като прясна боя по стълбите на нашата веранда.

2

Тичах с всички сили по Пета улица. Усещах как сърцето ми прави бум-бум-бум и се потях обилно въпреки отвратителния, проливен, студен пролетен дъжд. Кръвта ми пулсираше бясно в главата. Всеки мускул и всяко сухожилие в тялото ми се бяха напрегнали, а стомахът ми се беше свил на топка.

Носех на ръце единайсетгодишния Маркъс Даниелс, здраво притиснат до гърдите ми. От малкото момче се стичаше опасно много кръв. Рита Уошингтън го бе намерила на мръсното и мрачно стълбище към сутерена на тяхната къща и ме заведе при сгърченото телце.

Летях като вятъра, плачех в душата си и сдържах сълзите, както ме беше научила Службата, пък и животът като цяло. Хората, които обикновено рядко се зазяпват по каквото и да било в Югоизточния квартал, сега се обръщаха да гледат как се нося като Фитипалди по тесните улички.

Изпреварих няколко таксита, като крещях на всички да се махат от пътя ми. Минавах покрай редици от изоставени къщи, заковани с черен, плесенясал шперплат, изпонадраскан с графити. Тичах по счупени стъкла и чакъл, празни бутилки ирландско уиски и тук-там унили късчета земя, пълни с бурени и боклук. Това беше нашият квартал, нашата част от Голямата американска мечта, нашата столица.

Спомних си една поговорка за Вашингтон: „Наведеш ли се, ще те стъпчат, изправиш ли се, ще те застрелят.“

Докато тичах, от горкия Маркъс шуртеше кръв, сякаш беше мокро до костите кутре. Гърбът и ръцете ми горяха, а мускулите ми продължаваха да са опънати до скъсване.

— Дръж се, хлапе — казах на момчето.

На половината път Маркъс проплака с тъничко гласче:

— Доктор Алекс, приятелю.

Това беше всичко, което ми каза. Аз знаех защо. Знаех много за малкия Маркъс.

Профучах по стръмната, току-що асфалтирана уличка към болницата „Сейнт Антъни“ — „Спагетерията на свети Тони“, както я наричат в новите комплекси. Покрай мен мина линейка и се отправи към улица М. Шофьорът носеше шапка с емблемата на „Чикаго Булс“, беше я нахлупил настрани, така че козирката й най-идиотски беше обърната към мен. Гръмка рап музика трещеше откъм кабината и сигурно вътре можеше да се оглушее. Шофьорът и лекарят не спряха, това явно и през ум не им мина. Животът в Югоизточния квартал си тече така понякога. Не можеш да си губиш времето да спираш заради всяко убийство или грабеж, на които се натъкваш по време на дежурство.

Знаех си пътя до залата за бърза помощ в „Сейнт Антъни“. Бил съм там много пъти. С блъсване на рамото отворих познатата люлееща се стъклена врата. Върху нея имаше щампован надпис БЪРЗА ПОМОЩ, но буквите бяха олющени и имаше драскотини от нокти по стъклото.

— Тук сме, Маркъс. В болницата сме — прошепнах на малкото момче, но то не ме чу. Беше изпаднало в безсъзнание.

— Нуждая се от помощ! Хора, нуждая се от помощ за това момче! — извиках аз.

Разносвач на пици щеше да бъде удостоен с повече внимание. Отегчен служител от охраната вдигна очи към мен и ме дари с отработения си равнодушен поглед. Опърпана носилка издрънча шумно в тази обител на медицината.

Видях две сестри, които познавах. По-точно Ани Бел Уотърс и Таня Хейууд.

— Донеси го тук. — Ани бързо разчисти пътя, щом оцени ситуацията. Не ми зададе никакви въпроси, докато разбутваше от пътя ми разхождащи се пациенти и медицински работници.

Профучахме покрай гишето на рецепцията с надпис: РЕГИСТРИРАЙ СЕ ТУК, на английски, испански и корейски. Всичко бе пропито от антисептичната миризма на болница.

— Опитал се е да си пререже гърлото с назъбен нож. Мисля, че е засегнал сънната артерия — казах аз, когато се втурнахме по претъпкания, боядисан в драйфенозелено коридор, плътно покрит с избелели надписи: РЕНТГЕН, ТРАВМАТОЛОГИЯ, КАСА.

Най-накрая открихме една стая с размери на дрешник. Младеещият доктор, който нахълта вътре, ми нареди да изляза.

— Момчето е на единайсет години — казах. — Ще остана ей тук. И двете му китки са срязани. Опит за самоубийство е. Дръж се, момчето ми — прошепнах на Маркъс. — Просто се дръж.

3

Щрак! Казанова отвори багажника и се вгледа в ококорените, блестящи от сълзи очи, втренчени в него. Колко жалко. „Това си е направо прахосване“, помисли си той, докато гледаше надолу към нея.

— Ку-ку — каза. — Зак!

Беше разлюбил двайсет и две годишната студентка, завързана в багажника. Освен това й беше сърдит. Тя бе нарушила правилата. Беше изпортила последната му фантазия.

— Изглеждаш направо отвратително — додаде. — Доколкото можеш да изглеждаш зле, разбира се.

Устата на младата жена беше запушена с мокра кърпа и тя не можа да отговори, но го изгледа свирепо. Тъмнокафявите й очи излъчваха страх и болка, но той все още можеше да види упоритостта и куража в тях.

Извади първо своя черен сак и чак тогава грубо измъкна нейните петдесет килограма от колата. Не направи усилие да бъде любезен точно в този момент.

— Добре дошла — каза, пускайки я на земята. — Забравихме добрите обноски, а?

Краката й трепереха и тя почти падна, но Казанова лесно я изправи с една ръка.

Беше облечена в тъмнозелени шорти с емблемата на университета „Уейк форест“, бяло бюстие и чисто нови маратонки. Типична разглезена колежанка, той беше наясно с това, но мъчително красива. Тънките й глезени бяха завързани с кожен ремък. Ръцете й също бяха вързани зад гърба.

— Върви пред мен. Не се отклонявай, освен ако не ти кажа. Хайде — нареди той. — Размърдай тези дълги, хубави крачета. Раз-два, раз-два.

Тръгнаха през гъстата гора, която ставаше все по-труднопроходима, така че с мъка си пробиваха път. Все по-гъста и по-тъмна. Все по-зловеща. Той залюля черния си сак като дете, което носи пластмасова кутия с обедния сандвич. Обичаше тъмните гори. Винаги ги беше обичал.

Казанова беше висок, със спортна фигура, строен и с приятна външност. Той знаеше, че може да притежава много жени, но не по начина, по който ги желаеше. Не и по този начин.

— Помолих те да слушаш, нали? Ти обаче не. — Говореше с тих, някак безразличен глас. — Казах ти какви са правилата. Но ти искаше да бъдеш умница. Е, добре тогава. Получи си наградата.

Докато младата жена с мъка си проправяше път напред, обземаше я все по-голям страх, почти паника. Сега дърветата бяха още по-нагъсто и ниските клони като нокти се забиваха в голите й ръце, оставяйки дълги драскотини. Тя знаеше името на този, който я бе пленил: Казанова. Той се имаше за голям любовник и действително можеше да поддържа ерекцията си по-дълго от всеки мъж, когото някога бе познавала. Винаги изглеждаше уравновесен и способен да се контролира, но тя знаеше, че няма как да не е луд. Сигурно обаче бе в състояние понякога да действа нормално. Стига да приемеш единствената логическа предпоставка на поведението му — нещо, което бе повторил пред нея няколко пъти: „Мъжът е роден, за да ходи на лов… за жени.“

Беше я запознал с правилата на своя дом. Беше я предупредил ясно и недвусмислено да ги спазва. Тя просто не го послуша. Беше се държала твърдоглаво и глупаво и бе направила огромна тактическа грешка.

Опита се да не мисли какво е решил да прави с нея тук, в тази страховита гора, излязла сякаш от Зоната на здрача. Това сигурно би я докарало до сърдечна криза. Тя не би му доставила удоволствието да я гледа как не издържа и се разревава.

Само да беше извадил тази кърпа. Устата й бе суха и тя направо умираше от жажда. Може би щеше да намери начин да го разубеди да не прави това — каквото и да беше намислил.

Тя спря и се обърна с лице към него. Време беше да се тегли чертата.

— Искаш да спреш тук? Нямам нищо против. Но няма да ти разреша да говориш. Никаква последна дума, скъпа. Никакво помилваме от губернатора. Гафът ти беше голям. Ако спрем тук, може и да не ти хареса. Ако искаш да повървиш още малко, също става. Много ми харесват тези дървета, а на теб?

Тя трябваше да му каже нещо, да стигне по някакъв начин до съзнанието му. Да го попита защо. Може би да се обърне към разума му. Опита се да произнесе името му, но през влажната кърпа се процедиха само глухи звуци.

Той беше самоуверен и дори по-спокоен от обикновено. Крачеше с наперена походка.

— Не разбирам и дума от това, което говориш. Няма значение, дори и да разбирах, нищо нямаше да се промени.

Носеше една от странните маски, които неизменно си слагаше. Беше й казал, че тази специално се нарича смъртна маска и обикновено се използва за възстановяване на лица в болниците и моргите.

Смъртната маска наподобяваше почти съвършено цвета на човешката кожа и детайлите й бяха ужасяващо реалистични. Лицето, което си беше избрал, бе младо и приятно, лице на типичен американец. Тя се зачуди как ли изглежда в действителност. Кой, по дяволите, беше? Защо носеше маски?

Ще намеря начин да избягам, каза си тя. И след това щеше да го тикне в затвора за хиляда години. Никакво смъртно наказание — нека гние.

— Ами добре, щом това е твоят избор — рече той и внезапно я срита в краката отдолу. Тя падна лошо по гръб. — Ще умреш точно тук.

Незабелязано измъкна една спринцовка от износената черна медицинска чанта, която носеше. Размаха я заплашително като малък меч. Нека я разгледа хубаво.

— Тази спринцовка се нарича „Тубекс“ — поясни той. — Продава се заредена с тиопентален натрий, който е барбитурат. Предназначението й е да барбитурира.

Той пръсна тънка струйка от кафявата течност. Приличаше на чай и не беше нещо, което тя би желала да бъде инжектирано във вената й.

— Какво ще ми направиш? — изкрещя тя в стегнатата през устата й кърпа. — Моля те, махни тази кърпа от устата ми.

Беше обляна в пот, дишането й бе затруднено. Усещаше цялото си тяло сковано, упоено и вдървено. Защо й инжектираше барбитурат?

— Ако сбъркам нещо, ще умреш още сега — каза той. — Затова не мърдай.

Тя кимна утвърдително. Толкова усърдно се опитваше да го убеди, че може да е послушна; о, да, тя можеше да бъде много послушна. Не ме убивай, моля те, молеше се мълчаливо. Не прави това.

Той забоде иглата във вената при свивката на лакътя й и тя почувства болезнено щипене.

— Не искам да оставя никакви грозни синини — прошепна той. — Няма да отнеме много време. Десет, девет, осем, седем, шест, пет, ти-си-толкова-хубава-нула. Край.

Тя вече плачеше. Не можеше да превъзмогне плача. Сълзите се стичаха по бузите й. Той беше луд. Стисна очи, не издържаше да го гледа повече. Моля те, Господи, не ме оставяй да умра така, молеше се тя. Не и тук съвсем сама.

Лекарството подейства бързо, почти незабавно. Тя усети топлина по цялото си тяло, топлина и унес. Отпусна се.

Той свали бюстието й и започна да гали гърдите й като жонгльор с топки. Тя не можеше да направи нищо, за да го спре.

Нагласи краката й, сякаш бе негово произведение, негова човешка скулптура, като разпъна ремъка, колкото позволяваше дължината му. Опипа я между краката. Внезапният тласък я накара да отвори очи и тя се втренчи в ужасната маска. Очите му срещнаха погледа й. Бяха безизразни и не издаваха никакво чувство, но при все това бяха странно пронизващи.

Той проникна в нея и тя почувства раздрусване, сякаш, изключително силен електрически ток пробяга през тялото й. Беше много твърд, вече напълно възбуден. Пускаше сонда в тялото й, докато тя умираше от барбитурата. Наблюдаваше я как умира. Цялата работа беше именно заради това.

Тялото й се гърчеше, стягаше, разтърсваше. Колкото и слаба да беше, тя се опита да изкрещи. Не, моля те, моля те, моля те. Не ми причинявай това.

Милосърден мрак се спусна над нея.

Тя не знаеше колко време е била в безсъзнание. Нямаше значение. Беше дошла на себе си и беше още жива.

Започна да плаче и приглушените звуци, минаващи през кърпата, бяха агонизиращи. Сълзи се стичаха по страните й. Тя разбра колко много й се иска да живее.

Забеляза, че е била преместена. Ръцете й бяха зад нея, вързани за едно дърво. Краката й бяха кръстосани и пристегнати, а устата й още беше плътно запушена. Той бе свалил дрехите й. Тя не ги виждаше никъде.

Той беше още тук!

— Честно казано, не ми пука дали ще пищиш — каза. — Няма кой да те чуе тук.

Очите му проблясваха през маската, която бе като жива.

— Не ми се иска обаче да прогониш гладните птици и животни.

Хвърли бегъл поглед към нейното наистина красиво тяло.

— Жалко, много жалко, че не ми се подчини и наруши правилата.

Смъкна маската и за първи път й разреши да види лицето му. Запечата образа на лицето й в съзнанието си. След това се наведе и я целуна по устните.

Целуни момичетата.

Накрая той си отиде.

4

Бях изразходвал по-голямата част от гнева си, докато препусках като луд към „Сейнт Антъни“ с Маркъс Даниелс в ръце. Приливът на адреналин бе спаднал, но чувствах неестествена умора.

Чакалнята към залата за спешна помощ беше изпълнена с глъчка и обезсърчаваща бъркотия. Ревящи бебета, вайкащи се родители, непрестанни повиквания на доктори по радиоуредбата. Окървавен мъж не спираше да си мърмори: „мама му стара, мама му стара“.

Все още виждах красивите тъжни очи на Маркъс Даниелс. Все още чувах тихия му глас.

Малко след шест и половина тази вечер партньорът ми неочаквано пристигна в болницата. Стори ми се, че има нещо нередно в това, но засега не му обърнах внимание.

Джон Сампсън и аз бяхме приятели още от времето, когато и двамата бяхме на десет години и тичахме по същите тези улици в Югоизточния квартал на Вашингтон. Някак си оцеляхме, без да ни прережат гърлата. Течението ме отнесе в курсовете по психопатология и в края на краищата получих докторска степен в университета „Джонс Хопкинс“. Сампсън отиде в армията. По някакъв странен и мистериозен начин двамата се оказахме екип в полицията на Вашингтон.

Седях на болнично легло без чаршафи пред вратата на травматологичното отделение. До мен беше количката, с която отнесоха Маркъс. Гумени турникети висяха като флагчета от черните й дръжки.

— Как е момчето? — попита Сампсън. Вече бе осведомен за Маркъс. По някакъв начин той винаги беше осведомен. Дъждът се стичаше на тънки струйки по черното му пончо, но на него, изглежда, не му пукаше.

Тъжно поклатих глава. Все още се чувствах изтощен.

— Още не знам. Няма да ми кажат нищо. Лекарят попита дали съм близък роднина. Отнесоха го в травматологията. Нарязал се е наистина лошо. Та какво те води насам баш в най-подходящия момент?

Сампсън сви рамене, за да си смъкне пончото и се строполи до мен на скърцащото легло. Под пончото носеше една от типичните си униформи на уличен детектив: потник в сребърно-червени краски, които идеално пасваха на супермодните маратонки, тънките златни гривни и пръстените. Уличният му образ беше съвършен.

— Къде ти е златният зъб? — успях да изцедя една усмивка. — Трябва ти златен зъб, та да окомплектоваш шикарния си екип. Или поне златна звездичка на някое от зъбчетата. Пък може и плитчица да си наплетеш?

Сампсън се изхили.

— Чух. Дойдох — безцеремонно обясни той появяването си в „Сейнт Антъни“. — Добре ли си? Приличаш на последния оцелял зъл африкански слон.

— Едно малко момче се опита да се самоубие. Малко момче, като Деймън. На единайсет години.

— Искаш ли да прескоча до наркоманската им бърлога? Да застрелям родителите му? — попита Сампсън. Погледът му беше твърд като обсидиан.

— Ще го сторим по-късно — казах аз.

Настроението ми беше горе-долу такова. Добрата новина беше, че родителите на Маркъс Даниелс живееха заедно; лошата, че държаха момчето и четирите му сестри в наркоманското свърталище, което въртяха в Лангли Терас. Възрастта на децата варираше от пет до дванайсет и всички работеха в бизнеса. Бяха „куриери“.

— Какво правиш тук? — попитах го за втори път. — Не си се пръкнал в „Сейнт Антъни“ случайно, нали? Какво става?

Сампсън сръчно измъкна цигара от пакет „Кемъл“. Използваше само едната си ръка. Страхотен номер. Запали. Доктори и сестри, накъдето и да погледнеш.

Грабнах цигарата и я смачках с подметката на черната си гуменка близо до дупката, цъфнала точно под палеца на крака ми.

— По-добре ли се чувстваш сега? — погледна ме Сампсън. После ме дари с широка усмивка, разкриваща големите му бели зъби. Край на майтапа. Сампсън ми беше направил магия, и то наистина беше магия, включително и номерът с цигарите. Чувствах се по-добре. Майтапите по принцип действат. Всъщност се чувствах сякаш току-що бях минал през прегръдките на половин дузина близки роднини и двете ми деца. Сампсън неслучайно е най-добрият ми приятел. Знае слабите ми места по-добре от всеки друг.

— Ето, идва ангелът на милосърдието — каза той, като посочи дългия, потънал в хаос коридор.

Ани Уотърс се задаваше към нас, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете на болничната престилка. Изразът на лицето й беше напрегнат, но той винаги си е такъв.

— Наистина съжалявам, Алекс. Момчето не издържа. Мисля, че почти си беше отишло, когато го донесе. Може би животът му се е крепял на надеждата, която си таял в себе си.

Ярки образи как нося Маркъс по Пета улица възкръснаха пред погледа ми. Представих си как болничният чаршаф за смъртници го покрива. Толкова са малки чаршафите, които използват за деца.

— Момчето ми беше пациент. То ми се довери тази пролет.

Опитвах се да обясня на двамата какво ме бе докарало до този бесен гняв, тази лудост и внезапна депресия.

— Искаш ли да ти донеса нещо, Алекс? — попита Ани Уотърс. Изглеждаше загрижена.

Поклатих глава. Имах нужда да говоря, имах нужда да изкарам това от себе си още сега.

— Маркъс разбра, че помагам в „Сейнт Антъни“ и от време на време правя безплатни психоаналитични сеанси. Започна да идва на предварително обявените следобедни разговори. След като веднъж спечелих доверието му, той ми разказа за своя живот в свърталището. Всички хора в живота му бяха наркомани. Наркоманка беше и жената, която дойде днес у дома… Рита Уошингтън. Не майката на Маркъс, не баща му. Момчето се опита да си пререже гърлото, да си пререже китките. Само на единайсет години!

Очите ми бяха мокри. Когато едно малко момче умира, някой трябва да плаче. Психоаналитикът на един единайсетгодишен самоубиец би трябвало да скърби. Поне аз така смятах.

Най-накрая Сампсън стана и внимателно сложи дългата си ръка на рамото ми. Отново беше висок два метра.

— Хайде да вдигаме платната, Алекс — каза. — Време е да вървим.

Влязох в стаята и погледнах Маркъс за последен път.

Взех малката му безжизнена ръка и си спомних за разговорите, които бяхме водили, за неизменната неизразима тъга в неговите кафяви очи.

Най-накрая Сампсън дойде и ме откъсна от момчето, заведе ме вкъщи.

Където стана много по-лошо.

5

Не ми хареса това, което заварих у нас. Множество коли бяха паркирани как да е около къщата ми. Тя е бяла, двуетажна, прилича на повечето къщи в тази страна. Много от колите ми се видяха познати — бяха на приятели и членове на семейството.

Сампсън рязко закова зад очуканата десетгодишна тойота на жената на покойния ми брат Арон. Сила Крос ми беше добър приятел. Упорита и умна. В крайна сметка започнах да я харесвам повече от брат ми. Какво правеше Сила тук?

— Какво, по дяволите, става? — попитах отново Сампсън. Бях започнал леко да се тревожа.

— Покани ме на една студена бира — каза той, докато изваждаше ключа от стартера. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Сампсън вече беше излязъл от колата и стоеше до нея. Можеше да е бърз като зимен вятър, когато пожелаеше.

— Хайде да влизаме, Алекс.

Бях отворил вратата, но все още седях вътре.

— Оставам тук. Ще вляза, когато аз реша.

Най-неочаквано не ми се искаше. По тила ми изби студена пот. Детективска параноя? Може би. А може би не.

— Не създавай трудности — отвърна Сампсън през рамо. — Поне веднъж в живота си.

Дълга ледена тръпка пробяга през тялото ми. Поех дълбоко дъх. Мисълта за чудовището в човешки облик, която напоследък бях успял да потисна, все още ме изпълваше с кошмари. Дълбоко в себе си се страхувах, че той ще избяга някой ден. Масовият убиец и похитител на деца вече беше минал веднъж по Пета улица.

Какво, по дяволите, ставаше в къщата ми?

Сампсън не почука на предната врата, нито позвъни на звънеца, който висеше на червено-сините си жици. Той просто безцеремонно влезе, сякаш живееше тук. Винаги си е бил такъв. Моят дом е и твой дом. Последвах го.

Синът ми Деймън влетя в отворените обятия на Сампсън и Джон го загреба, сякаш беше от въздух. Джани се засили и се плъзна по пода към мен с вик: „Татко!“ Вече се беше напъхала в детския спален гащеризон. Миришеше свежо на талк след току-що взетата баня. Моята малка дама. Имаше нещо странно в големите й кафяви очи. Изразът на лицето й ме вледени.

— Какво има, миличката ми? — попитах, като си потърквах носа в гладката, топла буза на Джани. Ние двамата обичаме да правим така. — Какво не е наред? Сподели с татко всичките си грижи и неволи.

В дневната видях три от лелите ми, двете ми снахи, единствения ми жив брат Чарлс. Лелите бяха плакали; лицата им бяха подпухнали и зачервени. По същия начин изглеждаше и снаха ми Сила, а тя не беше от тези, които циврят без основателна причина.

Стаята бе добила онази неестествена, предизвикваща клаустрофобия атмосфера, която се появява при бдението над мъртвец. „Някой е умрял — помислих си. — Някой, когото всички ние обичаме, е умрял.“ Но всички, които обичах, май бяха тук, събрани и строени като за проверка.

Мама Нана, моята баба, сервираше кафе, чай и пилешки мръвки, също студени, от които, изглежда, никой не беше вкусил. Нана живее на Пета улица заедно с мен и децата. Според нея тя отглежда и трима ни.

На осемдесет години Нана се е смалила до около метър и петдесет. Тя е все още най-впечатляващата личност, която познавам в националната ни столица, а аз познавам мнозина — хората на Рейгън, на Буш, а сега и на Клинтън.

Очите на баба бяха сухи, докато се занимаваше със сервирането. Рядко я бях виждал да плаче, въпреки че тя е страхотно сърдечна и грижовна натура. Тя просто вече не плаче. Казва, че не й остава чак толкова много да живее и няма да прахосва времето си в сълзи.

Най-сетне влязох в дневната и зададох въпроса, който напираше в главата ми.

— Приятно ми е да видя всички ви — Чарлс, Сила, леля Тия, — но ще бъде ли някой така любезен да ми каже какво става тук?

Всички се вторачиха в мен.

Все още люлеех Джани на ръце. Сампсън бе уловил Деймън в яката си дясна ръка като космата футболна топка.

Нана проговори от името на събралата се група. Почти недоловимите й думи ме пронизаха с остра болка.

— Става дума за Нейоми — каза тихо тя. — Нашата Шуши е изчезнала, Алекс.

След това мама Нана се разрида за първи път от много години насам.

6

Казанова изкрещя и силният звук, идващ от дълбините на гърлото му, прерасна в дрезгав вой.

С трясък си пробиваше път през гъстите дървета, мислейки за момичето, което бе захвърлил там. Ужасът от това, което бе сторил. Отново.

Част от него искаше да се върне обратно за момичето — да я спаси — като акт на милосърдие.

Изпитваше конвулсивни пристъпи на вина и започна да бяга все по-бързо и по-бързо. Якият врат и гърдите му бяха покрити с пот. Чувстваше се слаб, краката му бяха като гумени и не му се подчиняваха.

Напълно съзнаваше какво е сторил. Но просто не можеше да се въздържи.

Както и да е, така беше по-добре. Тя бе видяла лицето му. Глупаво бе от негова страна да си мисли, че изобщо ще може някога да го разбере. Беше видял страха и отвращението в очите й. Само ако се беше вслушала, когато се опита да поговори с нея, истински да поговори. В края на краищата той не беше като останалите масови убийци — той бе в състояние да почувства всичко, което върши. Беше в състояние да изпитва любов… и да страда от загубата… и…

Гневно смъкна смъртната маска. Грешката си беше изцяло нейна. Сега щеше да му се наложи да смени персонажа. Налагаше се да спре да бъде Казанова.

Налагаше се да бъде самият той. Милосърдното му друго „аз“.

7

Става дума за Нейоми. Нашата Шуши е изчезнала, Алекс.

Най-напрегнатото в историята на семейство Крос извънредно съвещание бе проведено в кухнята, където от край време се провеждат подобни мероприятия. Нана направи още кафе, а също и билков чай за себе си. Първо сложих децата в леглото. После отворих чисто нова бутилка „Блек Джак“ и налях солидни дози уиски на всички.

Научих, че двайсет и две годишната ми племенница е изчезнала в Северна Каролина преди четири дни. Тамошната полиция беше изчакала прекалено дълго, преди да се свърже със семейството ни във Вашингтон. Като полицай ми беше трудно да проумея това. Два дена бяха съвсем нормален срок при случаи с изчезнало лице. Четири дена бяха абсурд.

Нейоми Крос беше студентка по право в университета „Дюк“. Тя сътрудничеше на „Юридически преглед“ и беше една от най-добрите във випуска си. Беше гордостта на всеки от нашето семейство, включително и на мен самия. Бяхме й измислили прякор още когато беше на три или четири години. Шуши. Винаги се гушкаше във всеки, когато беше мъничка. Обичаше да прегръща и да бъде прегръщана. След смъртта на брат ми Арон аз помогнах на Сила да я отгледа. Не беше трудно — Шуши по природа беше сладка и забавна, дружелюбна и толкова умна.

Шуши бе изчезнала! В Северна Каролина! Вече четири дни!

— Говорих с един детектив на име Ръскин — каза Сампсън на групата в кухнята. Той се опитваше да не се държи като улично ченге, но не му се удаваше. В момента работеше по случая. Решителен и сериозен. Типичният за Сампсън втренчен поглед. — Останах с впечатлението, че е добре информиран за изчезването на Нейоми. По телефона ми звучеше като доста оправно ченге. Има обаче нещо странно. Каза, че за изчезването е съобщила една нейна приятелка от юридическия колеж. Името й е Мери Елън Клук.

Познавах приятелката на Нейоми. Бъдеща адвокатка от Гардън Сити, Лонг Айлънд. Нейоми я е водила няколко пъти у дома във Вашингтон. На една Коледа отидохме заедно в Кенеди Сентър да слушаме „Месия“ на Хендел.

Сампсън свали тъмните си очила и ги остави настрана, което е необичайно за него. Той имаше слабост към Нейоми и беше не по-малко потресен от останалите. Тя наричаше Сампсън „Негова Безпощадност“ и „Неумолимия“, а нейните заяждания му доставяха удоволствие.

— Защо детектив Ръскин не ни се е обадил по-рано? Защо тези хора от университета не са ме извикали? — попита снаха ми. Сила е на четирийсет и една. Позволила си е да достигне солидни пропорции. Съмнявах се дали има метър и шестдесет на височина, но сигурно тежеше към деветдесет килограма. Беше ми казала, че вече не й трябва да бъде привлекателна за мъжете.

— Още не зная отговора — отвърна Сампсън. — Те са казали на Мери Елън Клук да не ни се обажда.

— Какво обяснение даде Ръскин за забавянето? — попитах Сампсън.

— Каза, че обстоятелствата го налагали. Не ми даде никакви допълнителни подробности, колкото и убедително да настоявах.

— Каза ли му, че може да се стигне до личен разговор с него?

Сампсън кимна.

— Ъхъ. Той отговори, че резултатът би бил същият. Казах му, че се съмнявам в това. Каза: добре. Хич не се притесни.

— Черен ли е? — попита Нана. Тя е расист и се гордее с това. Казва, че е твърде стара, за да бъде социално или политически благовъзпитана. Тя не че не харесва белите, ами просто не им вярва.

— Не, но не мисля, че това е проблемът, Нана. Има нещо друго. — Сампсън погледна през кухненската маса към мен. — Струва ми се, че той не можеше да говори.

— ФБР? — попитах аз. Това е обичайното предположение, когато нещата станат прекалено потайни. ФБР разбира по-добре от телефонната компания, „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, че информацията е сила.

— Възможно. Ръскин не щя да го признае по телефона.

— Най-добре да поговоря с него — казах. — За предпочитане е лично да го сторя, не мислиш ли?

— Така ще е най-добре, Алекс — обади се Сила от нейния край на масата.

— Май ще трябва да се прикача и аз — каза Сампсън и се озъби като хищен вълк, какъвто си е.

В претъпканата кухня последваха мъдри кимвания и поне едно алилуя. Сила заобиколи масата и ме прегърна. Снаха ми се поклащаше като голямо разклонено дърво по време на буря.

Сампсън и аз тръгвахме на юг. Отивахме да върнем Шуши при нас.

8

Трябваше да кажа на Деймън и Джани за тяхната „кака Шуши“, както децата винаги я бяха наричали. Те усещаха, че нещо лошо се е случило. Знаеха точно както неизвестно как знаеха най-скритите ми и уязвими места. Бяха отказали да си легнат, докато не дойда да поговоря с тях.

— Къде е кака Шуши? Какво й се е случило? — запита Деймън още щом влязох в детската спалня. Беше дочул достатъчно, за да разбере, че Нейоми е изпаднала в някаква ужасна беда.

Изпитвам необходимост да казвам винаги истината на децата, стига да е възможно. Поел съм риска да говорим откровено. Но всеки път разбирам колко е трудно това.

— Кака Нейоми не ни се е обаждала от няколко дни — започнах аз. — Затова всички са разтревожени тази вечер и дойдоха вкъщи. Сега татко се е заел със случая. Ще направя най-доброто, на което съм способен, за да открия кака Нейоми през следващите няколко дни. Знаеш, че твоят татко обикновено се справя с проблемите. Нали така?

Деймън кимна в знак на съгласие и изглеждаше успокоен от това, което бях казал, но най-вече от сериозния ми тон. Той ме целуна, което не се случваше много често напоследък. Джани също ми даде най-нежната си целувка. Държах и двамата в ръцете си. Моите сладки дечица.

— Сега татко се е заел със случая — прошепна Джани.

Това повдигна малко духа ми. Както пее Били Холидей, Бог да благослови детето, то оправдава греховете ни.

Към единайсет децата бяха заспали спокойно и къщата бе започнала да се опразва. Възрастните ми лели вече се бяха прибрали в своите чудновати гнезда, Сампсън също се готвеше да си върви.

Той обикновено сам си влиза и излиза, но този път мама Нана го изпроводи до вратата, което е голяма рядкост. Тръгнах с тях. Масовката си е сигурна работа.

— Благодаря ти, задето тръгваш с Алекс на юг — каза Нана на Сампсън с поверителен шепот. Зачудих се кой според нея би могъл да я чуе, ако се опита да подслуша интимните й откровения. — Виждаш ли, Джон Сампсън, че можеш да бъдеш цивилизован и дори полезен, стига да поискаш. Колко пъти съм ти го казвала? — насочи тя набръчкания си възлест показалец към масивната му брадичка. — Така ли е?

Сампсън се ухили надолу към нея. Наслаждаваше се на физическото си превъзходство дори пред осемдесетгодишна жена.

— Пускам Алекс да се оправя сам, Нана. Аз просто ще трябва да се появя по-късно. За да спася него и Нейоми — каза той.

Нана и Сампсън крякаха като две гарги от мултипликационно филмче, кацнали на стара пощенска кутия. Беше приятно да слушам смеха им. След това тя някак успя да обгърне с ръце и Сампсън, и мен. Стоеше там — като една малка стара дама, стиснала здраво двете си любими секвои. Можех да усетя как крехкото й тяло трепери. Мама Нана ни беше прегърнала, но не както би го направила преди двайсет години. Знаех, че обича Нейоми като собствено дете и много се страхува за нея.

Не може да е Нейоми. Нищо лошо не може да й се случи, не и на Нейоми. Думите продължаваха да се носят в главата ми. Но нещо се бе случило с нея и сега трябваше да започна да мисля и действам като полицай. Като детектив от отдел „Убийства“. На юг.

Пази вярата си и преследвай неизвестния край. Оливър Уендъл Холмс3 е казал това. Аз пазя вярата си. Аз преследвам неизвестното. Това е трудовата ми характеристика.

9

В седем часа вечерта в края на април невероятно красивото студентско градче на „Дюк“ гъмжеше от народ. Студентите пълнеха цялото пространство на университета, самообявил се за „Харвард на Юга“. Магнолиите, особено по Чапъл Стрийт, бяха отрупани с огромни цветове. С прекрасните си паркове, поддържани в отличен ред, студентският град предлагаше една от най-приятните гледки в Съединените щати.

Казанова усещаше как се опиянява от изпълнения с благоухания въздух, навлизайки в западната част на университетския град през високите порти с колони от дялан сив камък. Минаваше седем часът. Беше дошъл с едно-единствено намерение — да ловува. Целият процес бе тъй главозамайващ и неустоим. Невъзможно беше да спре, след като веднъж е започнал. Това бе увертюрата. Прекрасна във всяко отношение.

„Аз съм акула с човешки мозък и дори със сърце — мислеше си Казанова, докато вървеше. — Аз съм неповторим хищник, мислещ хищник.“

Той беше убеден, че мъжете обичат да ловуват, че живеят заради това — макар че повечето от тях няма да си го признаят. Очите на мъжа никога не спират да търсят красиви чувствени жени или сексапилни мъже и момчета, ако е въпросът. Още повече на такива превъзходни терени като Университета на Северна Каролина в град Чапъл Хил или Щатския университет на Северна Каролина в Роли4 и много други, които бе посещавал из целия Югоизток.

Просто ги погледни! Леко високомерните колежанки от „Дюк“ бяха сред най-блестящите и „съвременни“ американки. Дори в мръсните си срязани джинси, в смешните си прокъсани дънки или в провисналите клошарски панталони те заслужаваха да бъдат видени, наблюдавани, понякога фотографирани и най-вече превърнати в обект на безкрайни фантазии.

„Нищо не може да се сравни с това“ — мислеше Казанова, докато си подсвиркваше няколко такта от лъчезарна стара мелодия за сладкия живот в Каролина.

От време на време отпиваше от леденостудената кока-кола, докато наблюдаваше играта на студентките. Самият той играеше игра, поставяща на изпитание способностите му — всъщност не една, а няколко сложни игри наведнъж. Игрите се бяха превърнали в негов живот, фактът, че имаше „уважавана“ професия, друг живот, вече нямаше никакво значение.

Проверяваше всяка минаваща покрай него жена, стига видът й да съдържаше и най-малкия намек, че може да попадне в колекцията му. Изучаваше добре сложени млади колежанки, по-възрастни преподавателки, както и външни посетителки с емблемата на „Сините дяволи от Дюк“ върху тениските си, което явно минаваше за задължително сред външните.

Облизваше устни, предвкусвайки очакваното. Ето тук, точно пред него имаше нещо великолепно…

Висока, стройна, изящна черна жена се облегна на красиво, разклонен стар дъб. Четеше „Дюк Кроникъл“, сгънала вестника на три. Хареса му гладкият блясък на кафявата й кожа, артистично вплетените ленти в косата й. Но продължи нататък.

„Да, мъжете са ловци по природа“ — мислеше си той. Отново беше на свобода в собствения си свят. Погледите на „благоверните“ съпрузи бяха предпазливи и крадливи. Младенческите очи на единайсет-дванайсет годишните момчета изглеждаха невинни и игриви. Дядовците си въобразяваха, че са сладки в последните си напъни. Но Казанова знаеше, че всички те наблюдават и непрекъснато подбират, обладани от изкуството на лова от пубертета до гроба.

Това бе биологична потребност, нали така? Той беше напълно убеден, че е точно така. В днешно време жените изискват мъжете да приемат факта, че техните женски биологични часовници тиктакат… е, на мъжете пък им крякат и тиктакат биологичните патки.

Това също бе природен факт. Където и да отидеше, по всяко време на деня и нощта, той можеше да усети пулсиращите удари там, вътре. Тик-пат.

Красива медноруса колежанка беше кръстосала крака на тревата, препречвайки пътя му. Четеше евтино издание на „философия на съществуването“ от Карл Ясперс. Рок групата „Смазващите тикви“ допринасяше с ритми на индийски мантри от джобния компактдиск уокмен. Казанова се усмихна вътрешно.

Тик-пат!

За него ловът не търпеше почивка. Той беше Приап на деветдесетте години. Разликата между него и безбройните безхарактерни модерни мъже беше в това, че следваше естествените си импулси.

Неуморно откриваше някоя нова изключителна красавица — и след това я взимаше! Каква нечовешки проста идея. Какъв неотразим съвременен роман на ужаса.

Наблюдаваше две малки японки, които засищаха стомасите си с типичното за Северна Каролина мазно барбекю от новия ресторант на Дърам. Те изглеждаха толкова очарователни, поглъщайки вечерята, гризейки барбекюто като малки зверчета. Барбекюто на Северна Каролина от свинско месо, печено на огън, подправено със сос от горчица и накрая ситно накълцано. Как можете да ядете барбекю без салата от зеле и задушени картофи?

Засмя се на невероятната сцена. Ням-ням.

И все пак продължи нататък. Гледки и сцени ловяха окото му. Обици за вежди. Татуирани глезени. Прекрасно полюшващи се гърди, бедра, дупета, докъдето му стигаше погледът.

Най-накрая стигна до малка сграда в готически стил близо до Университетската болница в северната част на студентския град. Това беше специална пристройка, където неизлечимо болни от рак пациенти от целия Юг получаваха грижи през последните дни от живота си. Сърцето му започна да бие бясно и поредица от малки конвулсии разтърси тялото му.

Ето я!

10

Ето я най-прекрасната жена на Юга! Прекрасна във всяко отношение. Беше не само физически привлекателна — беше изключително умна. Може би също толкова неповторима, колкото и самият той.

Почти изрече думите на глас и вярваше, че са абсолютно верни. Бе хвърлил къртовски предварителен труд, работейки върху бъдещата си жертва. Кръвта му започна да пулсира в челото. Можеше да усети ритмичните й удари по цялото си тяло.

Тя се наричаше Кейт Мактиърнън. Кейтилин Маргарет Мактиърнън, за да бъде толкова точен, колкото обичаше да бъде.

Тя тъкмо излизаше от крилото за раково болни, където работеше, за да успее да си плати таксата в медицинския колеж. Беше съвсем сама, както обикновено. Последният й приятел я бе предупредил, че „ще свърши като красива стара мома“.

Никак не беше изключено. Очевидно Кейт Мактиърнън сама бе решила да бъде самотна. Можеше да е с почти всеки, който си избереше. Беше поразително красива, високоинтелигентна и състрадателна, доколкото той можеше да прецени засега. Кейт обаче беше зубрачка. Бе невероятно отдадена на обучението по медицина и задълженията си в болницата.

В нея нямаше нищо пресилено и той харесваше това. Дългата й къдрава коса чаровно обрамчваше тясното й лице. Очите й бяха тъмносини и искряха, когато се смееше. Смехът й бе заразителен, неустоим. Имаше вид на типична американка, без да е банална. Тялото й бе мускулесто, но изглеждаше тъй нежна и женствена.

Той бе наблюдавал как другите мъже я свалят — студенти, а понякога дори и някои закачливи преподаватели. Тя не им се връзваше и той виждаше как ги отклонява — с мекота и доброта.

Но от лицето й никога не слизаше тази дяволска усмивка. „Не съм на разположение — казваше тя. — Никога няма да съм ваша. Моля ви, дори не си го помисляйте. Не че съм прекалено добра за вас, просто съм… различна.“

Кейт, на която винаги можеше да се разчита, идваше точно навреме тази вечер. Тя винаги напускаше раковото отделение между осем без петнайсет и осем часа. Имаше установени навици също като него.

Тя стажуваше за първа година в Университетската болница на Северна Каролина, но от януари работеше и към съвместния проект с университета „Дюк“. Експерименталното раково отделение. Той знаеше всичко за Кейтилин Мактиърнън.

След няколко седмици тя щеше да навърши трийсет и една. Беше й се наложило да работи три години, за да събере пари за колежа и разноските по обучението. Освен това й се бе наложило да гледа две години болната си майка в Бък, Западна Вирджиния.

Тя вървеше с отмерени крачки към многоетажния гараж на медицинския център. Той трябваше да се движи бързо, за да не изостане, като през цялото време не откъсваше поглед от издължените й крака, малко бледи за неговия вкус. Не ти остава време за слънцето, а, Кейт? Или те е страх от меланома?

Тя притискаше тежки медицински книги към единия си хълбок. Красота и интелект. Възнамеряваше да практикува професията си в Западна Вирджиния, откъдето беше родом. Изглежда, не се интересуваше от печеленето на много пари. Пък и за какво й беше това? За да може да си позволи десет чифта черни супермодни маратонки?

Кейт Мактиърнън бе облечена в характерния за университета екип: снежнобяло медицинско сако, риза в цвят каки, износени кафеникави панталони, верните й черни маратонки. Отиваше й.

Почти всичко можеше да работи в полза на Кейт Мактиърнън, дори и свръхнепретенциозният стил на провинциално девойче. Особено много му допадаше липсата на респект у Кейт спрямо живота в университета и болницата и най-вече в медицинския колеж, който се имаше за голяма работа. Личеше си в стила на облеклото й, в небрежния начин, по който се държеше сега, във всяко нещо в живота й. Рядко се гримираше. Изглеждаше много естествена и досега той не бе забелязал у нея нищо фалшиво или надуто.

У нея имаше дори известна неочаквана несръчност. През тази седмица той беше видял как лицето й се покри с гъста червенина, когато се спъна в перилата пред библиотеката „Пъркинс“ и си удари хълбока в една пейка. Това събуди у него невероятна топлота. Той можеше да бъде развълнуван, можеше да изпитва човешка топлина. Искаше Кейт да го обича… Искаше да отговори на тази любов.

Точно поради това беше толкова особен, толкова различен. Точно в това беше разликата между него и останалите едноизмерни убийци и касапи, за които беше чувал или чел, а той беше чел всичко по този въпрос. Той можеше да чувства. Можеше да обича. Знаеше това.

Кейт каза нещо шеговито, докато се разминаваше с някакъв професор, който изглеждаше към четирийсетте. Казанова не можеше да я чуе от наблюдателния си пункт. Тя подхвърли през рамо остроумна реплика в отговор, но продължи да върви и остави професора да размишлява над ослепителната й усмивка.

Беше я наблюдавал повече от четири седмици и знаеше, че тя е Жената. Той можеше да обича доктор Кейт Мактиърнън повече от всички други. В този миг вярваше в това. До болка жадуваше да вярва в това. Нежно произнесе името й — Кейт…

Доктор Кейт.

Тик-пат.

11

Двамата със Сампсън се редувахме на кормилото по време на четиричасовия път от Вашингтон до Северна Каролина. Докато карах аз, Мъжът планина спеше. Носеше черна тениска, на която без заобикалки пишеше „СИГУРНОСТ“. Икономия на думи.

Когато Сампсън пое контрола над моето старо порше, аз си сложих старите слушалки на уокмена. Слушах великия Джо Уилямс, мислех за Шуши, продължавах да се усещам вътрешно кух.

Не можех да заспя, а бях спал не повече от час предишната нощ. Чувствах се като убит от мъка баща, чиято единствена дъщеря е изчезнала. Имаше нещо гнило в този случай.

По обед навлязохме в територията на Юга. Родното ми място Уинстън-Салем беше на стотина километра оттук. Не бях се връщал по тези места от десетгодишна възраст — всъщност от годината, в която майка ми почина, а ние с братята ми бяхме преместени във Вашингтон.

В Дърам бях идвал и по-рано за дипломирането на Нейоми. Тя завърши „Дюк“ с пълно отличие и получи едни от най-силните и възторжени овации в историята на церемонията по връчването. Целият личен състав на семейство Крос бе налице. Това бе един от най-щастливите и горди дни за всички нас.

Нейоми беше единственото дете на брат ми Арон, който почина от цироза на трийсет и три години. Тя порасна бързо след неговата смърт. Майка й трябваше години наред да работи по шестдесет часа на седмица, за да издържа и двете, така че Нейоми въртеше домакинството от десетгодишна. Беше най-мъничкият генерал.

Тя беше бързо развиващо се малко момиченце и четеше за приключенията на Алиса в „Огледалния свят“, когато бе само на четири години. Един семеен приятел й даваше уроци по цигулка и тя се научи да свири добре. Обичаше музиката и все още свиреше, когато й оставаше време. Завърши гимназията „Джон Каръл“ във Вашингтон като първенец на класа. Колкото и да беше заета с уроците, намираше време да пише изящна проза за живота, видян през очите на човек, израснал в новите квартали. Напомняше ми за Алис Уокър5 на млади години.

Надарена.

Изчезнала преди повече от четири дни.

В чисто новата сграда на полицията в Дърам нито един колега не излезе да ни приветства с добре дошли дори след като ние със Сампсън показахме значките и удостоверенията си от Вашингтон. Дежурният сержант не беше впечатлен.

Той ми приличаше на телевизионния синоптик Уилард Скот. Беше подстриган, като таралеж, имаше дълги дебели бакенбарди и кожата му беше с цвят на прясна шунка. След като разбра кои сме, положението леко се влоши. Никакъв червен килим, никакво южняшко гостоприемство, никаква южняшка взаимопомощ.

Ние със Сампсън трябваше да седнем и да си гризем ноктите от нетърпение в дежурната стая на Дърамския полицейски участък. От горе до долу блестящо стъкло и полирано дърво. Даряваха ни с онези враждебни изражения и непроницаеми погледи, които обикновено са запазени за пласьори на наркотици, заловени край училищата.

— Имам чувството, че току-що сме кацнали на Марс — каза Сампсън, докато чакахме и наблюдавахме как изключително милите, добре гледани дърамски жалбоподаватели идват и си отиват. — Не ми харесва чувството, което ми вдъхват марсианците. Не ми харесват малките им мънистени марсиански очички. Не мисля, че ми допада новият Юг.

— Като си помислиш, където и да бяхме отишли, все това ни чака — казах на Сампсън. — Щяхме да получим същия прием, същите студени погледи и в полицията на Найроби.

— Може и така да е. — Сампсън примига иззад тъмните си очила. — Но те поне щяха да са черни марсианци. Поне щяха да знаят кой е Джон Колтрейн6.

Дърамските детективи Ник Ръскин и Дейви Сайкс най-сетне слязоха да се срещнат с нас час и петнайсет минути след като бяхме пристигнали.

Ръскин леко ми напомняше за Майкъл Дъглас в неговите роли на ченге. Дрехите му бяха добре съчетани: спортно сако от туид в зелено и кафеникаво, фабрично изтъркани дънки, жълт мобифон. Беше висок горе-долу колкото мен, което ще рече около метър и деветдесет, тоест малко по-висок от необходимото. Дългата му кестенява коса беше зализана назад и подстригана с бръснач.

Дейви Сайкс беше добре сложен мъж. Главата му представляваше масивен блок под прав ъгъл с раменете. Имаше сънливи очи с цвят на овесена каша, почти никакъв емоционален израз, доколкото можах да доловя. Сайкс беше типът на приятел до гроб; определено не лидерът. Поне ако първите впечатления имат някакво значение.

Двамата се ръкуваха с нас и се държаха така, сякаш всичко вече е простено, сякаш ни прощаваха, задето сме ги обезпокоили. Имах чувството, че Ръскин е свикнал да се налага в Дърамския полицейски участък. Приличаше на местната звезда. Най-важната персона по тези места. Идолът на жените в дърамския дворец от стъклопласт.

— Съжалявам, че се наложи да чакате, детектив Крос, детектив Сампсън. Голям огън ни се пече на задниците — каза Ник Ръскин. Имаше лек южняшки акцент. Изключително самоуверен.

Все още не бе споменал името на Нейоми. Детектив Сайкс мълчеше. Дума не обелваше.

— Какво ще кажете за една разходка с мен и Дейви? Ще ви разясня ситуацията по пътя. Станало е убийство. Полицията е открила женски труп в Ефланд. В извънредно лошо състояние.

12

В извънредно лошо състояние. Труп на жена в Ефланд. Коя жена?

Двамата със Сампсън последвахме Ръскин и Сайкс до колата им, тревнозелен сааб турбо. Ръскин седна зад кормилото. Спомних си думите на сержант Естерхаус от телевизионния полицейски сериал „Хил Стрийт блус“: „Нека сме нащрек.“

— Знаеш ли нещо за убитата жена? — попитах Ник Ръскин, докато се насочвахме към улица Уест Чапъл Хил. Той беше пуснал сирената и вече караше бързо. Шофираше с някаква смес от дързост и нахалство.

— Почти нищо — отговори Ръскин. — Точно в това ни е проблемът — на мен и на Дейви — в това разследване. Не можем да се доберем до сериозна информация за каквото и да било. Сигурно затова сме в толкова добро настроение днес. Забелязахте ли?

— Да, забелязахме — каза Сампсън. Не погледнах към него. Но можех да усетя парата, която се надигаше на задната седалка. Топлината, която излизаше от кожата му.

Дейви Сайкс хвърли поглед през рамо и се намръщи на Сампсън. Имах чувството, че няма да станат първи приятели.

Ръскин продължи да говори. Изглежда, обичаше светлините на рампата, ролята си в Голямото разследване.

— Целият случай е под контрола на ФБР. Службата за борба с наркотиците също се включи в играта. Няма да се учудя, ако и ЦРУ участва в „екипа за бързо реагиране“. Те действително изпратиха някакъв Рамбо от техния свръхмодерен отряд.

— Какво означава „целият случай“? — попитах Ръскин. В главата ми прозвучаха тревожни сигнали. Отново си помислих за Нейоми.

В извънредно лошо състояние.

Ръскин рязко се обърна и ме погледна. Очите му бяха пронизващо сини и в момента сякаш ме претегляха.

— Сам разбираш, че не сме длъжни да ви казваме каквото и да било. Дори нямаме заповед да ви водим с нас.

— Разбирам — отвърнах аз. — Оценявам помощта.

Дейви Сайкс отново се обърна и ни изгледа. Почувствах се сякаш ние със Сампсън сме от другия отбор, гледаме към скупчените тела на противниците, чакаме да задигнем топката и да се нахвърлим срещу тях.

— Отиваме на третото местопрестъпление — продължи Ръскин. — Не знам коя е жертвата. От само себе си се разбира, че се надявам да не е племенницата ти.

— За какво става дума в целия случай? Защо е тази тайнственост? — попита Сампсън. Той седна по-напред на седалката. — Тук всички сме ченгета. Кажете ни направо.

Дърамският детектив от отдел „Убийства“ се поколеба, преди да отговори.

— Няколко жени — нека кажем известен брой — са изчезнали в района, в който се намирате сега; той се състои от три области — Дърам, Чатъм и Ориндж. Досега в пресата са излезли съобщения за няколко безследно изчезнали лица и две убийства. Несвързани помежду си убийства.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че средствата за масова информация сътрудничат на разследването? — попитах аз.

Ръскин се усмихна с половин уста.

— Само в най-идиотските ти алкохолни съновидения. Те знаят само това, което ФБР реши да им каже. Всъщност на никого не е отказана информация, но и нищо излишно не е предложено.

— Спомена, че няколко млади жени са изчезнали — казах аз. — Колко точно? Разкажи ми за тях.

Ръскин цедеше думите през ъгълчето на устата си.

— Смятаме, че са изчезнали осем до десет жени. Всичките млади. Малко под и над двайсет години. Всички учат в колеж или университет. Намерени са обаче само два трупа. С този, който отиваме да видим, може да станат три. Всички трупове бяха открити през последните пет седмици. Феберейците смятат, че вероятно сме в центъра на нещо, което може да се окаже един от най-страшните купони с отвличане и убийства в цялата история на Юга.

— Колко от ФБР има в града? — попита Сампсън. — Едно отделение? Един батальон?

— Те са тук в пълен състав. Разполагат с „доказателство“, че районът на отвличанията излиза извън рамките на щата — Вирджиния, Южна Каролина, Джорджия, та чак до Флорида. Смятат, че нашият юнак е отвлякъл тазгодишната мис Флорида, избрана на конкурса „Ориндж Боул“. Наричат го „Звяра на Югоизтока“. Като че ли е невидим. Държи положението под контрол дори в този момент. Сам се нарича с името Казанова… и вярва, че е велик любовник.

— Оставял ли е някакви следи от любовния си талант на местопрестъпленията? — попитах Ръскин.

— Само на последното. Изглежда, изпълзява от черупката си. Иска да общува. Да влезе във връзка с нас. Съобщи ни, че е Казанова.

— Има ли черни жени сред жертвите му? — попитах Ръскин. Една от общите черти на серийните убийци е, че подбират жертвите си по расов признак. Само бели. Само черни! Само испаноговорещи. Много-много не ги смесват като правило.

— Още едно черно момиче е изчезнало. Студентка от Централния университет на Северна Каролина. Двата намерени трупа са на бели. Всички изчезнали жени са изключително привлекателни. Направихме специално табло със снимките на момичетата. Някой измисли име на случая: „Красавиците и Звяра“. Написахме го на таблото с големи букви. Точно над снимките. Това е другото название на случая.

— Отговаря ли Нейоми Крос на неговите критерии? — тихо попита Сампсън. — Какво е установил екипът за бързо реагиране до този момент?

Ник Ръскин не отговори веднага. Не можех да определя дали размишлява върху това, или просто се опитва да бъде тактичен.

— Има ли снимка на Нейоми върху таблото на ФБР? Таблото на Красавиците и Звяра? — попитах Ръскин.

— Да, има — обади се Дейви Сайкс най-накрая. — И нейната снимка е на голямото табло.

13

Господи, дано не е Шуши. Животът й едва започва, мълчаливо се молех, докато се носехме към местопрестъплението.

Ужасни, невъобразими неща непрекъснато се случват на невинни, нищо неподозиращи хора. Случват се във всеки голям град и дори в малки градчета, в селца с по стотина жители, че и по-малко. Но като че ли най-често тези кошмарни, невъобразими престъпления се случват в Америка.

Ръскин превключи рязко скоростите, когато префучахме по един остър завой и видяхме проблясването на червени и сини алармени сигнали. Силуетите на леки коли и линейки се очертаха пред нас, внушително струпани на фона на огромните борове.

Десетина автомобили бяха паркирани в пълен безпорядък покрай двупосочния главен път. Движението беше съвсем слабо тук, в сърцето на неизвестността. Все още нямаше зяпачи, които често следват колите на Бърза помощ, за да дадат храна на болното си любопитство. Ръскин закова спирачките зад последната кола в редицата, тъмносиня лимузина линкълн, толкова типична за федералното бюро, че спокойно можеше да носи и съответния надпис.

Мястото на престъплението беше обработено по всички правила. През боровите дървета бе опъната жълта лента, която опасваше периметъра. Две линейки бяха насочили тъпите си носове към група дървета.

Усетих, че пропадам в извънтелесно измерение, когато се измъкнах от колата. Полезрението ми рязко се ограничи като при истеричен пристъп.

Почувствах се сякаш едва ли не за първи път попадам на местопрестъпление. Ясно си припомних най-страшния момент от случая „Сонеджи“7. Малкото дете, намерено на брега на тинеста река. Ужасяващите спомени се смесиха с кошмарния миг от настоящето.

Господи, дано не е Шуши.

Сампсън леко хвана ръката ми, когато последвахме детективите Ръскин и Сайкс. Вървяхме повече от километър през гъстата гора. Сред няколко устремени нагоре млади борови дръвчета най-сетне съзряхме силуетите на неколцина мъже и една-две жени.

Поне половината от групата носеха черни бизнес костюми. Сякаш бях попаднал на импровизиран излет за счетоводители или на пикник за елитни адвокати и топбанкери.

Всичко наоколо беше зловещо и смълчано, с изключение на глухото щракане на фотоапаратите. Правеха се снимки в едър план на цялата околност.

Няколко лаборанти вече си слагаха полупрозрачни гумени ръкавици, търсеха веществени доказателства, водеха си бележки в служебните тефтери.

Яви ми се някакво вледеняващо извънземно предупреждение, че след малко ще открием Шуши. Отблъснах го, пропъдих го като нежелано докосване на ангел или Бог. Рязко обърнах глава настрани — сякаш това щеше да ми помогне да избегна ужаса, който ме очакваше.

— От ФБР са, няма съмнение — промърмори Сампсън тихо. — Ей ги на, тръгнали по следите на дивия звяр.

Сякаш се приближавахме към гигантско гнездо на жужащи стършели. Стояха и си шушукаха тайни на ухо.

Остро долавях шумоленето на листа под краката ми, шума от счупени съчки и малки клончета. Тук не можех да бъда истински полицай. Тук бях цивилен.

Най-накрая видяхме голото тяло или поне онова, което бе останало от него. На местопрестъплението не се забелязваха никакви дрехи. Жената бе завързана за малка фиданка с нещо, което някога е било дебела кожена връв.

Сампсън въздъхна.

— О, Господи, Алекс.

14

— Коя е жената? — попитах тихо, щом се приближихме до полицейската група, съставена от кол и от въже — „мултиинституционална сбирщина“, както я бе описал Ник Ръскин.

Мъртвата жена беше бяла. Засега не беше възможно да се каже нещо повече за нея. Птици и животни бяха пирували с плътта й и тя вече не приличаше на човешко същество. Нямаше застинали, втренчени очи, само тъмни орбити като следи от нажежено желязо. Нямаше лице, кожата и тъканта бяха изгризани.

— Кои, по дяволите, са тия двамата? — обърна се към Ръскин един от агентите на ФБР, набита руса жена на трийсет и една-две години. Беше толкова непривлекателна, колкото и нелюбезна, с подпухнали червени устни и топчест като патладжан крив нос. Поне ни спести характерната за ФБР усмивка на безгрижен турист или прочутото феберейско „ръкостискане с усмивка“.

Ник Ръскин беше безцеремонен с нея. В този момент за първи път ми стана симпатичен.

— Това са детектив Алекс Крос и неговият партньор детектив Джон Сампсън. Дошли са тук от Вашингтон. Племенницата на детектив Крос е изчезнала от „Дюк“. Казва се Нейоми Крос. Това е специален агент Джойс Кини, тя командва тук — представи ни той агентката.

Агент Кини се намръщи или може би дори се озъби.

— Е, това тук със сигурност не е вашата племенница — каза тя. — Ще ви бъда благодарна, ако и двамата се върнете при колите. Вървете си, моля. — И явно водена от вътрешна необходимост, продължи: — Нямате никакви пълномощия по този случай и никакво право да стоите тук.

— Както детектив Ръскин току-що ви каза, племенницата ми е изчезнала — обърнах се аз кротко, но решително към специален агент Джойс Кини. — Тези пълномощия са ми предостатъчни. Не сме били път чак дотук, за да се любуваме на кожената тапицерия в спортната кола на детектив Ръскин.

Към трийсетгодишен рус мъж с мощни гърди енергично пристъпи към шефката си.

— Мисля, че всички чухте какво каза специален агент Кини. Ако обичате да напуснете — съобщи той. При други обстоятелства неговата излишна намеса можеше да бъде и забавна. Не и днес. Не и в тази касапска сцена.

— Няма начин точно ти да ни спреш — каза Сампсън на русия агент с най-мрачния си и неумолим глас. — Не и ти. Не и твоите изтупани приятелчета.

— Всичко е наред, Марк — обърна се агент Кини към младия мъж. — Ще се занимаем с това по-късно — додаде тя. Агент Марк се оттегли, но успя да демонстрира характерния за висшата лига злобен поглед досущ като онзи, с който ме бе удостоила шефката му. Ръскин и Сайкс се засмяха, когато агентът се изниза заднишком.

Допуснаха ни да останем на местопрестъплението с ФБР и контингента от местната полиция. Красавиците и Звяра. Спомних си израза, който Ръскин бе използвал в колата. Нейоми бе изложена на таблото на Звяра. Била ли е и мъртвата жена на таблото?

Беше горещо и влажно и тялото се разлагаше бързо. Жената беше жестоко нападната от горски животни и аз се надявах, че вече е била мъртва, когато те са дошли. Нещо обаче ме караше да мисля, че не е било така.

Забелязах необичайното положение на тялото. Тя лежеше по гръб. И двете й ръце, изглежда, се бяха изкълчили, може би докато се бе извивала и мъчила да се освободи от кожения ремък и дървото зад нея. Беше такава страшна гледка, каквато никога не бях виждал по улиците на Вашингтон или другаде. Почти не изпитвах облекчение, че не е Нейоми.

Накрая заговорих един от съдебните медици на ФБР. Той познаваше мой приятел в Бюрото, Кайл Крейг, който работеше в Куонтико във Вирджиния. Каза ми, че Крейг имал вила в района.

— Това копеле си изпипва работата, наистина си го бива, да не кажа нещо повече. — Съдебният медик обичаше да говори. — Не е оставил нито пубисни косми, нито сперма, нито поне следи от пот по никоя от жертвите, които прегледах. Много се съмнявам, че и тук ще открием нещо, което да ни даде ДНК профила му. Но поне не я е изял самият той.

— Извършвал ли е полов акт с жертвите? — попитах аз, преди агентът да се отплесне в познанията си за канибализма.

— Да. Някой е извършил многократни полови актове с тях. Многобройни вагинални охлузвания и раздирания. Мръсникът е доста надарен или използва нещо голямо за симулация на акта. Но сигурно си навлича найлонов чувал, докато го прави, като тези от моргата. Или ги избърсва по някакъв начин. Никакви косми, никакви следи от телесни течности досега. Съдебният ентомолог вече събра пробите. Той ще може да ни даде точното време на смъртта.

— Това може да е Бети Ан Райърсън — чух да казва един от прошарените агенти на ФБР, който беше достатъчно наблизо. — Имаше доклад за изчезването й. Русо момиче, сто шестдесет и седем сантиметра, около петдесет килограма. Носела е златен „Сейко“, когато е изчезнала. Много красива, поне някога.

— Майка на две деца — каза една жена от агентите. — Аспирантка по английска литература в Университета на Северна Каролина. Разговарях с мъжа й, който е професор. Видях двете й деца. Хубави, малки дечица. На една и на три години. Проклето да е това копеле.

Жената започна да се дави от гняв.

Виждах ръчния часовник и лентата, с която косите й са били привързани отзад; тя се беше развързала и бе паднала върху рамото й. Вече не беше красива. Това, което бе останало от нея, беше подуто и отекло. Миризмата от разлагането беше остра дори тук на чистия въздух.

Празните орбити изглеждаха втренчени в сърповидните пролуки сред върховете на боровите дървета и аз се запитах какво ли е било последното, което са видели очите й.

Опитвах се да си представя този Казанова, върлуващ някъде в тези дълбоки тъмни гори, преди ние да пристигнем. Предположих, че е на двайсет или трийсет години, силен физически. Боях се за Шуши. Всъщност много повече от преди.

Казанова. Най-големият любовник на света… Пази Боже.

15

Беше доста след десет часът, а ние все още се намирахме на зловещото, дълбоко разстройващо място на убийството. Ослепителната кехлибарена светлина от фаровете на служебните коли и линейките осветяваше отъпкана пътека сред призрачната гора. Навън беше станало по-студено. Мразовитият нощен вятър ни раздаваше яки плесници.

Трупът все още не беше преместен.

Наблюдавах как специалистите от Бюрото съвестно претърсват гората сантиметър по сантиметър, събират съдебни улики и правят измервания. Самото място на престъплението бе заградено с лента, но аз си нахвърлих една скица в мъждивата светлина и си записах няколко предварителни бележки. Опитвах се да си спомня каквото мога за истинския Казанова. Авантюрист от осемнайсети век, писател, любовник без задръжки. Във всеки случай някога бях чел части от мемоарите му.

Като изключим това, което биеше на очи, защо убиецът беше избрал името? Дали вярваше, че наистина обича жените? Това ли бе начинът да го покаже?

Чувахме как някъде някаква птица надава тайнствен крясък, както и шумовете на дребни животинки навсякъде около нас. На никой не му идваше наум за зайчета-байчета в тези гори. Не и с това ужасяващо убийство.

Между десет и половина и единайсет чухме силен тътен като гръмотевица над мрачните дървета. Изнервени погледи се вдигнаха към синьо-черното небе.

— Познатата стара песен — каза Сампсън, като видя примигващите светлини на идващия хеликоптер.

— Може би въздушната бърза помощ най-сетне идва за тялото — казах аз.

Един тъмносин хеликоптер на златни ивици най-накрая описа кръг над асфалтовата настилка на шосето. Който и да пилотираше машината, беше истински професионалист.

— Ами, въздушната бърза помощ — възрази Сампсън. — По-скоро Мик Джагър. Само големи звезди се возят на такива хеликоптери.

Джойс Кини и регионалният директор на Бюрото вече бяха отпрашили към шосето. Сампсън и аз тръгнахме след тях като неканени вредители.

Там ни чакаше друг тежък шок. И двамата разпознахме високия, оплешивяващ, изискан мъж, който слизаше от хеликоптера.

— И какво, по дяволите, прави той тук? — рече Сампсън. Имах същия въпрос, същата тревожна реакция. Това бе заместник-директорът на ФБР. Човекът номер две, Роналд Бърнс. Бърнс беше истинският юмрук в системата на Бюрото, майстор по вдигането на всякакви шумотевици.

И двамата познавахме Бърнс от нашия последен „мултиинституционален“ случай. Минаваше за подвластен на политически влияния, за лошото момче вътре в Бюрото, но той никога не се беше държал зле с моя милост. След като огледа тялото, поиска да говори с мен. Нещата ставаха все по-странни и по-странни тук, в Каролина.

Бърнс сметна за нужно да проведем краткия си разговор далеч от големите уши и малките умове на собствените му хора.

— Алекс, наистина съжалявам, че племенницата ти може да е отвлечена. Дано не е така — каза той. — След като вече си тук, вероятно ще можеш да ни помогнеш.

— Мога ли да попитам защо вие сте тук?

Защо пък да не скоча направо на въпрос с повишена трудност.

Бърнс се усмихна, демонстрирайки облечените си с керамични корони неестествено бели предни зъби.

— Много съжалявам, че не прие нашето предложение за онази длъжност.

След случая „Сонеджи“, свързан с отвличане на деца, ми бе предложена работа като свръзка между Бюрото и полицията във Вашингтон. Бърнс беше един от хората, които беседваха с мен по този въпрос.

— Харесвам прямотата повече от всичко друго — продължи Бърнс.

Все още чаках отговора на директния си въпрос.

— Не мога да ти кажа толкова, колкото би желал да чуеш — рече най-сетне. — Не знаем дали твоята племенница е в ръцете на това болно копеле. Той оставя много малко физически улики, Алекс. Предпазлив е и е добър в това, което прави.

— И аз така чух. Това ни насочва към няколко очевидно подозрителни сфери. Полицаи, ветерани от армията, аматьори, които изучават действията на полицията. Това обаче може да е и подвеждане в грешна посока от негова страна. Може би иска ние да мислим по този начин.

Бърнс кимна.

— Тук съм, защото това започна да става високоприоритетна каша. Работата е голяма, Алекс. Засега не мога да ти кажа защо. Работата е голяма и строго поверителна.

Изречено като от истинско феберейско началство. Мистерии, обгърнати от други мистерии.

Бърнс въздъхна.

— Ще ти кажа едно нещо. Вярваме, че той може да е колекционер, че държи няколко от младите жени тук наоколо… може би частен харем. Негов собствен харем.

Беше кошмарна, потресаваща идея. Но заедно с това тя ми даваше надежда, че Нейоми може още да е жива.

— Искам да съм вътре в нещата — казах на Бърнс, като не откъсвах очи от неговите. — Защо не ми кажете всичко? Нужно ми е да видя цялата картина, преди да започна да градя теории. Защо изхвърля някои от жените? Ако, разбира се, действията му могат да бъдат определени по този начин.

— Алекс, сега не мога да ти кажа нищо повече. Съжалявам — тръсна глава Бърнс и затвори за миг очи. Разбрах, че е изтощен.

— Но искахте да видите как ще реагирам на теорията ви за колекционера?

— Да — съгласи се Бърнс и бе принуден да пусне една усмивка.

— Струва ми се, че съвременният харем не е изключен. Това е доста разпространена мъжка фантазия — казах аз. — Колкото и да е странно, това е и често срещана женска фантазия. Не изключвайте и този вариант засега.

Бърнс ме помоли отново за помощ, но не беше склонен да ми каже нищо от онова, което знаеше. Накрая се върна при своите хора.

Сампсън изникна до мен.

— Какво каза Негова Принципиалност? Какво го води в тази пъклена гора, при нас, простосмъртните?

— Той каза нещо интересно. Каза, че Казанова може да е колекционер, създал по всяка вероятност свой собствен частен харем някъде тук наблизо — отвърнах на Сампсън. — Каза, че случаят е голям. Изборът на думите е негов.

„Голям“ означаваше, че случаят е много опасен, навярно по-опасен, отколкото изглеждаше досега. Питах се по каква причина може да е така и почти не исках да науча отговора.

16

Кейт Мактиърнън беше озарена от странна, но поучителна мисъл. Когато ударът на сокола прекършва гръбнака на плячката, това се дължи единствено на добре избрания момент.

Това просветление го дължеше на последната си ката в групата на черните пояси. Прецизното подбиране на точния момент е всичко в каратето, както и в много други неща. То помага и ако трябва да изтласкаш близо деветдесетте килограма на противника, а тя можеше да го прави.

Кейт се шляеше по оживената, шикарна, изпълнена с глъчка Франклин Стрийт в Чапъл Хил. Улицата се простираше на север и на юг, граничеше с живописния студентски град на Университета на Северна Каролина. Кейт мина покрай книжарници, пицарии, магазинчета за ролкови кънки под наем, сладкарница. Рок групата „Бяло Зомби“ дънеше откъм сладкарницата. Кейт по природа не си падаше по безделието, но вечерта беше топла и приятна, така че за разнообразие се спря до витрината.

Тълпата от студентското градче беше позната, приветлива и много приятна. Кейт харесваше живота си тук, отначало като студентка по медицина, а сега като лекар стажант. Не искаше да напуска Чапъл Хил, не искаше да се върне и да работи в Западна Вирджиния.

Но щеше да отиде. Бе дала обещание на майка си — точно преди Бийдси Мактиърнън да умре. Кейт й бе дала дума и думата й тежеше. Бе старомодна в това отношение. Момиче от малко градче.

Беше пъхнала ръце в дълбоките джобове на поомачканото медицинско сако. Смяташе, че ако има проблем с физиката си, това са ръцете й. Бяха възлести, а да не говорим за ноктите. Имаше две причини за това: робската работа в раковото отделение и каратето. Имаше черен пояс втора степен, тъй наречения Нидан. Това бе единствената форма за освобождаване на напрежението, която си позволяваше. Групата по карате бе нейното разбиране за отдих и почивка.

На визитката с името й, закачена с безопасна игла върху горния ляв джоб на сакото, пишеше: К. Мактиърнън, доктор по медицина. Харесваше й дребната непочтителност да носи този символ на положение и престиж в комбинация с провиснали панталони и маратонки. Не искаше да изглежда като бунтар, какъвто не беше, но се нуждаеше от някаква минимална индивидуалност сред голямата общност на болницата.

Току-що си бе купила от любимата книжарничка „Всички прекрасни коне“ от Кормак Маккарти. От стажант-лекарите първа година не се очакваше да имат време за четене на романи, но тя успяваше да намери. Поне си беше обещала да намери време тази вечер.

А тази вечер в края на април беше толкова хубава, толкова съвършена, че Кейт реши да се отбие в „Спанки“ на ъгъла на улиците Кълъмбия и Франклин. Можеше да седне на бара и просто да почете.

Беше изключено да си позволи среща с мъж през седмицата. Обикновено съботите й бяха свободни, но пък дотогава тя беше прекалено изтощена, за да се занимава с ритуалите, предхождащи и следващи скачането в кревата.

Животът й бе влязъл в този ритъм, след като двамата с Питър Макграт прекъснаха окончателно своята безброй пъти подновявана и прекратявана връзка. Питър беше на трийсет и осем години, доктор по история и почти безупречен. Беше непоносимо красив и твърде обсебен от себе си за нейния вкус. Раздялата се оказа по-долнопробна, отколкото бе очаквала. Вече не бяха дори приятели.

Бяха минали четири месеца без Питър. Тежък удар, но не неочакван. Кофти й беше, но това не бе сред десетте най-лоши неща, с които трябваше да се справя. При това знаеше, че вината за скъсването е нейна, не на Питър. Разпадането на любовните й връзки беше проблем, част от тайното й минало. Тайното настояще? Тайното бъдеще?

Кейт погледна часовника си. Беше кокетен Мики Маус модел, подарък от сестра й Керъл Ан и нямаше грешка дори в секундите. Освен това я подсещаше: никога не навирвай глава само защото сега си ДОКТОР.

Проклятие! Чувството за време й изневеряваше — а още нямаше трийсет и една години! Дъртофелница. Беше се превърнала в бабата на медицинския факултет. Вече беше почти девет и половина, Сънчо отдавна трябваше да й е пожелал лека нощ.

Кейт реши да подмине „Спанки“ и да се прибере. Щеше да претопли прелютивото чили кон карне8 и може би да изпие чаша горещо мляко с какао и сметана отгоре. Да подгънеш крака с вредна за здравето храна и Кормак Маккарти всъщност не звучеше чак толкова зле.

Подобно на много от студентите в Чапъл Хил Кейт имаше сериозни проблеми с парите. Това беше разликата между тях и богаташката тълпа от „Дюк“. Кейт бе наела тристаен апартамент на горния етаж на една типична за Северна Каролина двуетажна къща. Цялата боя се бе олющила и къщата изглеждаше така, сякаш си сменяше козината. Беше в най-затънтения край на Питсбъроу Стрийт в Чапъл Хил. Кейт се бе спазарила добре за наема.

Първото, което й беше направило впечатление в околността, бяха прекрасните дървета. Стари и величествени широколистни дървета, а не борове. Дългите им клони й напомняха ръцете и пръстите на съсухрени стари жени. Наричаше улицата си „алеята на старите дами“. Къде ли другаде можеше да живее старата дама от медицинския факултет?

Кейт пристигна у дома около десет без петнайсет. Никой не обитаваше долния етаж на къщата, която беше наела от една вдовица, живееща в Дърам.

— Прибрах се. Аз съм, Кейт — каза тя на семейството мишоци, които живееха зад хладилника. Не можеше да се реши да ги изтреби. — Липсвах ли ви? Хапнахте ли вече?

Тя перна леко ключа на кухненското осветление и се заслуша в дразнещото електрическо жужене. Погледът й се спря върху изписания с едри букви цитат на един от нейните преподаватели: „Студентите по медицина трябва да се упражняват в смирение.“ Е, тя определено се упражняваше в смирение.

В малката спалня Кейт нахлузи омачканата черна фланелка, която вече изобщо не си правеше труда да глади. Гладенето на дрехи не спадаше към приоритетите й в последно време. Тя се прозя само при мисълта за шестнайсетчасовия работен ден, който за нея започваше в пет на следващата сутрин. Дявол да го вземе, тя обичаше този живот. Обичаше го!

Хвърли се на скърцащото двойно легло, покрито с обикновени бели чаршафи. Единственият лукс бяха две шарени шифонени шалчета, които висяха от таблата на кревата.

Отмени поръчката за чили кон карне и горещо мляко с какао и сложи „Всички прекрасни коне“ върху купчината непрочетени броеве на „Харпърс Базар“ и „Нюйоркър“. Щракна лампата и след пет секунди заспа. Край на прозренията, край на дебатите със себе си за тази нощ.

Кейт Мактиърнън нямаше ни най-малка представа, ни най-малко подозрение, че е била наблюдавана, че е била следена още от разходката по пълната с народ Франклин Стрийт, че е била избрана.

Д-р Кейт беше следващата.

Тик-пат.

17

„Не — помисли си Кейт. — Това е моят дом.“

Почти го изрече на глас, но не искаше да издава никакъв звук.

В апартамента й имаше някой!

Все още беше сънена, но бе почти сигурна в шума от проникване, който я разбуди. Пулсът й препускаше. Сърцето й се бе качило в гърлото. Боже Господи, не.

Остана съвсем неподвижна, свита край таблата на леглото си. Още няколко нервни секунди се източиха бавно, като векове. Не помръдна. Затаи дъх. Коси лъчи от лунна светлина, бели като кости, играеха по стъклата на прозорците, оформяха мрачни сенки в спалнята й. Вслуша се в къщата, вслуша се с пълно съсредоточаване във всяко проскърцване и изпукване, които старата постройка издаваше.

Този път до слуха й не достигна нищо необичайно. Но беше сигурна, че е чула. Последните убийства, както и новините за отвличания в университета я изпълваха със страх.

Стига зловещи мисли, нареди си тя. Не ставай мелодраматична.

Бавно седна в леглото и се ослуша. Може би някой прозорец беше останал отворен. Най-добре да стане и да провери прозорците и вратите.

За първи път от четири месеца почувства, че Питър Макграт истински й липсва. Не че щеше да помогне, но тя щеше да се чувства по-сигурна.

Не че беше изплашена до смърт или уязвима — можеше да се справи сама с повечето мъже. Можеше да се бие като фурия. Питър често казваше, че оплаква мъжа, който реши да я нападне, и действително го мислеше. Той изпитваше известен физически страх от нея. Е, разбира се, предварително уредените битки в доджото по карате бяха едно нещо. Това вече беше истинско.

Кейт тихо се измъкна от леглото. Никакъв звук. Усети грапавата и студена повърхност на дъските под голите си стъпала. Това изпрати сигнал за събуждане към мозъка й и тя зае бойна поза.

Прас!

Ръка в ръкавица я тресна жестоко през устата и носа й и на Кейт й се стори, че чува изпукване на хрущял. После голямо и много силно мъжко тяло се стовари върху нея. Цялата му тежест я притискаше към студените твърди дъски на пода.

Спортист. Мозъкът й обработваше всеки байт информация. Опитваше се да запази съзнанието си ясно и съсредоточено. Много силен. Трениран!

Беше й изкарал въздуха. Знаеше точно какво прави. Трениран!

Не беше ръкавица, осъзна тя. Беше кърпа. Силно напоена. Задушаваше я.

Хлороформ ли използваше? Не, нямаше миризма. Може би етер? Халотан? Откъде би могъл да намери анестетични средства?

Мислите й започваха да се замъгляват и тя се изплаши, че ще загуби съзнание. Трябваше да го отблъсне.

Изпъвайки крака, тя изви силно тялото си наляво и стовари цялата си тежест върху нападателя, по посока на бледата сенчеста стена на спалнята. Внезапно се оказа вън от хватката му, свободна.

— Лоша идея, Кейт — каза той в тъмното.

Знаеше името й!

18

Атаката на ястреба… добре избраният момент е всичко. Сега подбирането на момента беше равно на оцеляване, осъзна Кейт.

Тя направи отчаян опит да остане будна, но силният опиат от навлажнената кърпа бе започнал да действа. Кейт успя да нанесе бърз страничен удар с крак, прицелвайки се в слабините му. Усети нещо твърдо. По дяволите! Той се беше подготвил за нея. Беше си сложил специален бандаж, за да предпази гениталиите си. Познаваше силата й. О, Боже, не. Как може да знае толкова много за нея?

— Не е много любезно, Кейт — прошепна той. — Определено не е гостоприемно. Зная за твоето карате. Очарован съм от теб.

Очите й гледаха диво. Сърцето й биеше толкова силно, че той можеше да го чуе или поне така й се струваше. Беше я накарал направо да си глътне езика от страх. Силен и бърз, и знаеше за каратето й, знаеше какъв може да е следващият й ход.

— Помощ! Помогнете ми! — изкрещя тя с всички сили. Кейт просто се опитваше да го стресне с виковете си. Нямаше жива душа в радиус от един километър около къщата.

Две яки като клещи ръце я сграбчиха и успяха да стиснат ръцете й точно над китките. Кейт извика от болка, но се измъкна.

Той беше по-силен от всички напреднали носители на черни пояси в нейното училище по карате в Чапъл Хил.

„Животно — помисли се Кейт. — Диво животно… много рационален и коварен. Професионален спортист?“

Най-важният урок, на който я бе научил нейният сенсей в доджото, изплува през вцепеняващия страх и хаос на момента: Избягвай всички битки. Всеки път, когато е възможно, бягай от боя. Ето това бе урокът — най-доброто от вековния опит в бойните изкуства. Този, който не влиза в битка, доживява до следващата битка.

Побягна от спалнята през познатия тесен коридор.

Тази нощ апартаментът изглеждаше по-тъмен от обикновено. Разбра, че той е спуснал всички завеси и щори. Имаше присъствие на духа. Хладнокръвие. План за действие.

Трябваше да бъде по-добра от него, по-добра от неговия план. Една мисъл на Сун Цу се блъскаше в главата й: „Армията победителка печели своята победа, преди да влезе в сражението.“ Нападателят мислеше точно като Сун Цу и нейния сенсей. Можеше ли да е някой от доджото по карате?

Успя да стигне до дневната. Нищо не виждаше. Беше дръпнал завесите и тук. Зрението и чувството й за равновесие определено й изневеряваха. Всички форми и движещи се сенки в стаята се раздвояваха. Проклет да е!

Носейки се из меката мъглявина на опиата, тя си спомни за жените, изчезнали в окръзите Ориндж и Дърам. Беше чула по новините, че е намерен още един труп. Млада майка на две деца.

Трябваше да се измъкне от къщата. Може би свежият въздух щеше да й помогне да дойде на себе си. Тя залитна към входната врата.

Нещо препречваше пътя й. Беше избутал канапето пред вратата! Кейт беше твърде слаба, за да го отмести.

Отчаяна, тя извика отново:

— Питър! Ела, помогни ми! Помогни ми, Питър!

— О, я млъкни, Кейт. Та ти дори не се виждаш вече с Питър Макграт. Смяташ го за глупак. Впрочем къщата му е на единайсет километра оттук. Единайсет километра седемстотин четирийсет и пет метра. Проверих.

Гласът му беше толкова спокоен и разумен. И той определено я познаваше, знаеше подробно за Питър, знаеше всичко.

Беше някъде близо зад нея в наелектризиращата тъмнина. В гласа му не се долавяше нито припряност, нито паника. За него това беше като обикновен ден на плажа.

Кейт бързо се премести наляво, по-далеч от гласа, по-далеч от чудовището с човешки облик в нейната къща. Остра болка внезапно премина през тялото й и тя издаде слаб стон.

Беше ударила пищяла си в прекалено ниската, прекалено безполезна стъклена масичка, която сестра й Керъл Ан й беше дала. Това бе добронамереното усилие на Керъл да придаде изисканост на апартамента. Как мразеше тази масичка. Пронизваща, туптяща болка скова левия й крак.

— Пръстчето ли си удари, Кейт? Защо не спреш с тези опити да търчиш в тъмното? — засмя се той и смехът му беше толкова нормален, почти приятелски. Забавляваше се. Това беше голяма игра за него. Момче и момиче си играят в тъмното.

— Кой си ти? — извика тя към него… Изведнъж нещо й хрумна. Възможно ли е да е Питър? Да не би Питър да е полудял?

Още малко, и щеше да припадне. Опиатът, който й беше дал, я бе оставил с твърде малко сили, за да продължава да бяга. Той знаеше за черния й каратистки пояс. Може би знаеше също, че прекарва част от времето си в залата за вдигане на тежести.

Тя се обърна и ярък лъч от фенерче блесна право в очите й. Той го отмести, но тя все още виждаше остатъчни кръгове светлина. Примига и едва успя да зърне силуета на висок мъж. Над метър и осемдесет, с дълга коса.

Не можеше да види лицето, само за миг й се мярна профилът му. Нещо не беше наред с лицето му. Защо? Какво му имаше?

После видя пистолета.

— Не, недей — каза Кейт. — Моля те… не!

— Да — прошепна той интимно, почти като любовник.

След това хладнокръвно простреля Кейт Мактиърнън право в сърцето.

19

В събота рано сутринта случаят „Казанова“ тръгна още по-зле. Трябваше да закарам Сампсън на международното летище „Роли-Дърам“. Същия следобед той трябваше да се яви на работа във Вашингтон. Някой трябваше да пази столицата, докато аз се трудех на юг.

Разследването стана още по-напрегнато и нервно, след като бе открит третият женски труп. Не само местната полиция и ФБР, но и военни специалисти се включиха в търсенето на какви да е физически следи на местопрестъплението. Дори заместник шефът на ЦРУ Роналд Бърнс беше тук миналата нощ. Защо?

Сампсън ме притисна в мечешка прегръдка на вратата за пътнически контрол на „Америкън Еърлайнс“. Сигурно сме изглеждали като двама нападатели от отбора на „Вашингтонските червенокожи“, след като спечелиха суперкупата или по-скоро след като не можаха да стигнат и до финалите през 1991 г.

— Знам какво означава за теб Нейоми — чух Сампсън да шепне. — Мога да разбера част от това, което изпитваш. Ако имаш нужда отново от мен, обади се.

Целунахме се бързо по бузите, както правеха Меджик Джонсън и Исая Томас преди мачовете си в Националната баскетболна лига. Това привлече няколко погледа от тълпата около металните детектори. Ние със Сампсън се обичахме и не се срамувахме да показваме това. Нещо необичайно за твърди като кремък мъже на действието, каквито бяхме ние двамата.

— Пази се от федералното бюро. Пази гърба си от местните. Пази и гърдите си. Ръскин не ми харесва. Сайкс никак не ми харесва — продължи Сампсън с инструкциите си. — Ще намериш Нейоми. Имам доверие в теб. Винаги съм имал. Ще го твърдя до последен дъх.

Големият Мъж най-сетне си тръгна и нито веднъж не се обърна.

Останах сам-самичък тук долу, на юг.

Отново на лов за чудовища.

20

В събота в един часа по обед вървях от хотел „Вашингтон Дюк Ин“ към студентския град на „Дюк“.

Току-що бях хапнал истинска севернокаролинска закуска: каничка и половина горещо, силно кафе, добре осолена пушена шунка, пържена с яйца, топли содени хлебчета и остър доматен сос, овесена каша с пръжки. В ресторанта чух една кънтри песен: „Фраснеш ли ме с тоз тиган, няма веч да съм пиян.“

Чувствах, че откачам и вече съм на ръба, така че един километър пеша до студентското градче беше добра терапия. Аз си я предписах и после послушах съвета на лекаря. Сцената на престъплението от предишната нощ ме беше разтърсила.

Ясно си припомних времето, когато Нейоми беше малко момиченце и аз бях най-добрият й приятел. Често си пеехме „Конче-бонче-дълго макаронче“ и „Буба лази, буба лази“. В известна степен тя ме научи как да стана приятел с Джани и Деймън. Тя ме подготви да бъда доста добър баща.

По онова време брат ми Арон често водеше малката Шуши със себе си в бар „Капри“ на Трета улица. Основното занимание на брат ми беше да се натряска до козирката. „Капри“ не беше място за малки момиченца, но Нейоми успяваше да се справи. Дори като дете тя разбираше и приемаше като даденост кой е баща й и какво представлява. Когато двамата с Арон спираха пред къщи, брат ми обикновено беше много, но още не мъртво пиян. Нейоми бе поела патронаж върху баща си. Той правеше усилие да остане трезвен, докато тя е с него. Проблемът беше, че Шуши не можеше винаги да се навърта около него, за да го спасява.

В един часа в събота имах среща с декана, отговарящ за проблемите на студентките в „Дюк“. Стигнах до „Алън Билдинг“. Няколко административни офиса бяха разположени на третия и четвъртия етаж.

Деканът беше висок строен мъж. Казваше се Браунинг Лоуел. Нейоми ми беше разказвала много за него. Смяташе го за близък съветник и приятел. Срещнах се с Лоуел в неговия уютен кабинет, пълен с дебели стари книги. Кабинетът му гледаше към магнолиите и брястовете по Чапъл Стрийт. Както и всичко останало в студентското градче, обстановката впечатляваше. Готически сгради, накъдето и да погледнеш. Оксфорд на Юга.

— Покрай Нейоми станах ваш почитател — каза деканът, докато се здрависвахме. Стисна ръката ми силно, което и очаквах, имайки предвид физическите му дадености.

Браунинг Лоуел беше мъж е добре оформени мускули и приятен външен вид, вероятно към трийсет и пет годишен. Стори ми се, че искрящите му сини очи излъчват неуниваща бодрост. Спомних си, че някога е бил гимнастик от световна класа. Бил студент последна година в „Дюк“ и трябвало да представя Америка на Олимпийските игри в Москва през 1980 г.

В началото на годината гръмнала злополучната новина, че Браунинг Лоуел е хомосексуален и има любовна връзка с доста известен баскетболист. Той напуснал американския отбор още преди непредвидения олимпийски бойкот. Доколкото ми е известно, така и не се доказало дали историята е вярна. Лоуел обаче се оженил и сега живееше в Дърам заедно с жена си.

Беше симпатичен и топъл човек. Стигнахме до тъжната тема за изчезването на Нейоми. Той хранеше съвсем реални съмнения и основателни страхове, що се отнася до започналото полицейско разследване.

— Струва ми се, че местните вестници не правят простата и логична връзка между убийствата и изчезванията. Не мога да го проумея. Предупредили сме всички жени в студентското градче за опасността — каза ми той. След това уточни, че към студентките е отправена молба да се разписват на влизане и излизане от общежитията. При всяко вечерно излизане управата поощрявала системата „само с приятел“.

Преди да напусна кабинета му, той позвъни в общежитието на Нейоми. Каза ми, че това ще улесни в известна степен достъпа ми, и изяви готовност да ми помогне с каквото може.

— Познавам Нейоми от близо пет години — каза. Прокара ръка през дългата си руса коса. — Мога да изпитам една малка частица от това, което ви се е стоварило, и наистина съжалявам, Алекс.

Благодарих му и напуснах кабинета. Бях трогнат от този мъж и се чувствах малко по-добре. Запътих се към студентските общежития. Познай кой ще дойде на вечеря.

21

Чувствах се като Алекс в Страната на чудесата.

Главното общежитие в „Дюк“ беше поредното идилично място. Малки къщички и няколко вили вместо обичайните готически сгради. Зелената площ тънеше в сянката на стари дъбове и клонести магнолии, заобиколена от добре поддържани цветни градини. Да благодарим на Господ за пъстрите неща.

Сребристо беемве с подвижен покрив беше паркирано пред сградата. Стикерът върху бронята гласеше: ДЪЩЕРЯ МИ Е В „ДЮК“, КАКТО И ПАРИТЕ МИ.

Дневната на общежитието беше с лакиран паркет от твърда дървесина и впечатляващо овехтели ориенталски килими, които можеха да минат за оригинални. Погледът ми се спря върху тях, докато чаках Мери Елън Клук. Стаята беше претъпкана със „старинни“ столове, кушетки, махагонови шкафове. Под двата фасадни прозореца имаше седалки за сядане.

Мери Елън Клук слезе почти веднага. Бях се срещал с нея пет-шест пъти. Беше висока почти метър и осемдесет, пепеляворуса и привлекателна — не по-различна от тайнствено изчезналите жени. Трупът, който беше намерен полуизяден от птиците и животните в гората край Ефланд, също е бил някога красива руса жена.

Запитах се дали убиецът е забелязал достойнствата на Мери Елън Клук. Защо се беше спрял на Нейоми? Как формираше окончателния си избор? Колко жени бе избрал до този момент?

— Здравей, Алекс. Божичко, радвам се да те видя тук. — Мери Елън пое ръката ми и я стисна здраво. Самият факт, че я виждах, ме наведе на спомени, изпълнени с топлина, но и с болка.

Решихме да напуснем общежитието и да се поразходим из красивия парк в западната част на студентския град. Винаги съм харесвал Мери Елън. Следваше история и психология. Спомних си, че разговаряхме за психоанализа една нощ във Вашингтон. Тя знаеше за психичните травми почти колкото мен.

— Съжалявам, че не бях тук, когато си пристигнал — каза тя, докато вървяхме на изток сред елегантните сгради в готически стил, строени през 20-те години. — Брат ми си получи дипломата от университета в петък. Малкият Райън Клук. Всъщност е висок близо два метра. И поне сто килограма. Солист на „Драсканици по дъската“. Върнах се тази сутрин, Алекс.

— Кога видя Нейоми за последен път? — попитах. Чувствах, че е тъпо да говоря с приятелката на Нейоми като детектив, но нямах избор.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да ми отговори:

— Преди шест дена, Алекс. Пътувахме заедно до Чапъл Хил. Работехме там за Хуманитарното сдружение.

Това беше група за социална взаимопомощ, която ремонтира стари къщи за бедните. Нейоми не бе споменавала, че полага доброволен труд за тях.

— Виждала ли си я след това? — попитах.

Мери Елън поклати глава. Трептящите златни камбанки на шията й звъннаха нежно. Внезапно усетих, че избягва погледа ми.

— Страхувам се, че това беше последният път. Аз бях тази, която отиде в полицията. Научих, че там има законен срок от двайсет и четири часа при случаи на изчезване. Изчакаха почти два дена и половина, за да пуснат бюлетин до всички полицейски участъци. Имаш ли представа защо? — попита.

Поклатих глава, но не исках да раздухвам проблема пред Мери Елън. Все още не бях наясно защо беше тази мрежа от секретност около случая. Няколко пъти звънях на детектив Ръскин тази сутрин, а той още не ми се беше обадил.

— Мислиш ли, че изчезването на Нейоми има някаква връзка с другите изчезнали жени? — попита Мери Елън. Сините й очи бяха пронизани от болка.

— Възможно е. Но в „Сара Дюк Гардънс“ не бяха намерени материални доказателства. Честно казано, почти няма за какво да се заловим, Мери Елън.

Ако Нейоми е била отвлечена от обществен парк насред студентския град, то това е станало без нито един свидетел. Тя е била видяна в парка половин час преди лекцията по договорни отношения, на която не се явила. Казанова бе плашещо добър в занаята. Същински призрак.

Завършихме нашата разходка, като направихме пълен кръг и се върнахме там, откъдето тръгнахме. Общежитието бе построено на двайсет-трийсет метра от една посипана с пясък алея. Имаше високи бели колони, а широката веранда бе претъпкана е бели плетени люлеещи се столове. Предвоенният стил, един от любимите ми.

— Алекс, ние с Нейоми всъщност не бяхме толкова близки в последно време — внезапно ми довери Мери Елън. — Съжалявам. Реших, че би трябвало да знаеш това.

Мери Елън плачеше, когато се притисна до мен и ме целуна по бузата. После изтича нагоре по полираните белосани стълби и изчезна вътре.

Още една тревожна загадка за разрешаване.

22

Казанова наблюдаваше доктор Алекс Крос. Бързият му остър ум работеше на високи обороти като свръхмощен компютър — може би най-мощният в целия университет.

— Я го виж ти Крос — промърмори той. — Урежда си среща със стара приятелка на Нейоми! Там няма да намериш нищо, докторе. Не си стигнал и до „топло“. Всъщност става все по-„студено“.

Той следваше Алекс Крос на безопасно разстояние по посока на общежитията на „Дюк“. Беше чел много за Крос. Знаеше всичко за психолога и детектива, който си бе изградил репутацията, залавяйки убиец, отвличащ деца във Вашингтон. Тъй нареченото престъпление на века, което беше прах, хвърлен от медиите в очите на хората и чисти врели-некипели.

„Е, кой е по-добър в тази игра — искаше му се да кресне в лицето на доктор Крос. — Аз знам кой си ти. А ти не знаеш колкото едно кучешко лайно за мен. Никога няма да узнаеш.“

Крос спря да върви. Извади бележник от задния джоб на панталоните си и записа нещо.

„Какво става, докторе? Да не би да те е осенила някоя важна мисъл? Много се съмнявам. Честна дума, съмнявам се. ФБР, местната полиция, всички ме следят от месеци. Сигурно и те си водят бележки, но никой не е намерил ключа…“

Казанова продължи да наблюдава как Алекс Крос върви към студентския град, докато най-накрая го изгуби от поглед. Идеята, че Крос може действително да го проследи и залови, беше немислима. Чисто и просто нямаше да го бъде.

Избухна в смях и си наложи да се овладее, тъй като студентският град гъмжеше от народ в неделя следобед.

„Никой не е намерил ключа, доктор Крос. Не разбираш ли?… Точно това е ключът!“

23

Отново станах уличен детектив.

В понеделник прекарах по-голямата част от сутринта в разговори с хора, които познаваха Кейт Мактиърнън. Последната жертва на Казанова беше лекар стажант, отвлечена от апартамента й в покрайнините на Чапъл Хил.

Опитвах се да съставя психологически профил на Казанова, но не разполагах с достатъчно информация. ФБР не ми оказваше помощ. Ник Ръскин още не беше откликнал на моите позвънявания.

Един преподавател в медицинския колеж на Северна Каролина ми каза, че Кейт Мактиърнън била най-съзнателната студентка в двайсетгодишната му практика. Друг професор от колежа заяви, че нейният интелект и чувство за отговорност били наистина забележителни, но „ако в Кейт има нещо изключително, това е темпераментът й“.

Всички бяха единодушни по тази точка. Дори стажантите в болницата, които й бяха конкуренти, признаваха, че Кейт Мактиърнън е в различна от тях категория.

— Тя е най-лишената от нарцисизъм жена, която познавам — ми каза една от стажантките.

— Кейт се товари с работа като вол, но си дава сметка за това и може да се смее над себе си — каза друга.

— Тя е страхотен човек. Това, което се случи, разкъса сърцата на всички в болницата.

— Тя е мозък, и то дяволски добре изграден — тухла по тухла.

Обадих се на Питър Макграт, преподавател по история, и той прие да се срещнем, макар и без особено желание. Кейт Мактиърнън беше излизала с него четири месеца, но връзката им била рязко прекъсната. Професор Макграт беше висок, със спортна фигура, малко деспотичен.

— Мога да кажа, че жестоко се прецаках, като я загубих — призна той. — Наистина се прецаках. Но нямаше начин да я задържа. Тя може би е човекът с най-силна воля, когото познавам. Господи, не мога да повярвам, че това се е случило на Кейт!

Лицето му беше бледо и той очевидно бе разтърсен от нейното изчезване. Поне така изглеждаше.

Седнах да обядвам сам в един шумен бар в Чапъл Хил. Имаше тълпи от студенти и една шумна билярдна маса, но аз седнах сам с моите бири, с мазния сандвич с кюфте като гума и кашкавал и с още неоформените си мисли за Казанова. Дългият ден ме беше изцедил. Липсваха ми Сампсън, децата, къщата ми във Вашингтон. Уютен свят без чудовища. Но и Шуши липсваше. Както и още няколко млади жени.

Мислите ми продължиха да се реят назад към Кейт Мактиърнън и онова, което бях чул за нея днес.

Това е начинът, по който случаите се разрешават — или поне аз така съм ги разрешавал. Събират се данни. Данните се реят из мозъка, Най-накрая се правят връзки между тях.

Казанова избира не просто физически красиви жени, внезапно осъзнах аз в бара. Той избира най-изключителните жени, които може да намери. Избира само жените, които всеки иска, но сякаш никой никога няма да има.

Той ги колекционира някъде.

Защо именно изключителни жени, запитах се аз. Имаше само един възможен отговор. Защото е убеден, че самият той е изключителен.

24

За малко да се върна, за да говоря отново с Мери Елън Клук, но промених решението си и се прибрах в хотела. Там ме очакваха няколко съобщения.

Първото беше от един приятел в полицейското управление на Вашингтон. В момента обработваше информацията, от която се нуждаех за задълбочен профил на Казанова. Бях си донесъл портативен компютър и се надявах, че скоро ще мога да седна да обработвам данните.

Един репортер на име Майк Харт беше звънял четири пъти. Познавах го, познавах и вестника му — парцал от Флорида, наречен „Нешънъл Стар“. Прякорът на репортера беше Безсърдечния Харт9. Не му се обадих. Беше ме изтъпанил веднъж на първа страница и веднъж беше предостатъчно за един живот.

Детектив Ръскин най-сетне беше отговорил на моите позвънявания. Намерих кратко съобщение. Нищо ново при нас. Ще ви държим в течение. Как ли не съм ти повярвал. Нямах доверие нито на детектив Ръскин, нито на верния му авер Дейви Сайкс.

Унесох се в неспокоен сън в удобното кресло в моята стая и ме обладаха ужасяващо живи кошмари.

Събудих се с чувството, че в хотелската стая има още някой.

Безшумно поставих ръка върху дръжката на пистолета и много тихо се изправих. Сърцето ми биеше силно. По какъв начин някой беше успял да влезе в стаята?

Надигнах се бавно, но останах, приведен, готов за стрелба. Огледах се наоколо, взирайки се в полумрака. Басмените пердета не бяха спуснати напълно, така че пропускаха достатъчно светлина, за да мога да различавам формите на предметите. Сенките на три листа танцуваха по стената на хотелската стая. Като че ли нищо друго не се движеше.

Проверих банята, с пистолета напред. След това дрешника. Започнах да се чувствам глупаво, промъквайки се из хотелската стая с изваден пистолет, но определено бях чул шум!

Най-накрая забелязах парче хартия под вратата, но изчаках няколко секунди, преди да запаля лампата. За по-сигурно.

Черно-бяла снимка. Мигновени асоциации и връзки се стрелнаха през мислите ми. Английска пощенска картичка, може би от първото десетилетие на века. По онова време тези картички са били колекционирани като псевдоизкуство, но най-често като умерена порнография.

Наведох се, за да разгледам по-добре старомодната фотография.

Картичката изобразяваше одалиска, пушеща турска цигара в смайваща акробатична поза. Жената беше с тъмна кожа, млада и красива, около петнайсетгодишна. Беше гола до кръста и налетите й гърди висяха надолу в позата, която бе заела заради снимката.

Обърнах картичката с помощта на молив.

Близо до мястото, където би трябвало да се залепи марката, пишеше с печатни букви: Изключително красиви и високоинтелигентни одалиски са били внимателно обучавани да бъдат любовници. Учели са ги да танцуват красиво, да свирят на музикални инструменти и да пишат изящна лирична поезия. Те са били най-ценната част от харема, може би най-голямото съкровище на султана.

Текстът беше подписан с мастило и печатни букви: Джовани Джакомо Казанова де Сеингалт.

Той знаеше, че аз съм в Дърам. Той знаеше кой съм.

Казанова беше оставил визитната си картичка.

25

Жива съм.

Кейт Мактиърнън бавно си наложи да отвори очи в мъждиво осветената стая… кой знае къде.

Тя премигна няколко пъти. Струваше й се, че се намира в хотел, в който нямаше спомен да се е регистрирала. Изключително странен хотел от още по-странен филм. Но това нямаше значение. Нали беше жива.

Внезапно си спомни, че някой я беше прострелял точно в гърдите. Спомни си нападателя. Висок… с дълга коса… приятен глас… истинско животно.

Направи опит да стане, но веднага си промени мнението:

— Опа — каза на глас. Гърлото й беше сухо, а гласът й звучеше дрезгаво и отекна неприятно в главата й. Имаше чувството, че езикът й се нуждае от обръсване.

„Аз съм в ада. В някой от кръговете на Дантевия ад, но от тия с по-малките номера“ — помисли си тя и се разтрепери. В този миг всичко я изпълваше с ужас, но беше толкова кошмарно и неочаквано, че изобщо не бе в състояние да се ориентира.

Ставите й бяха болезнено схванати; изпитваше болка навсякъде. Усещаше главата си огромна, раздута като съзряващ плод и това й причиняваше болка, но въпреки това можеше да си припомни живо образа на нападателя. Беше висок, може би към метър и деветдесет, доста млад, изключително силен, изразяваше се изискано.

Тя си спомни и още нещо за чудовищното нападение в апартамента й. Той бе използвал електрошоков пистолет или нещо подобно, за да я обездвижи. И хлороформ, а може да е било халотан. Вероятно на това се дължеше убийственото главоболие.

Светлината в стаята очевидно неслучайно беше оставена включена. Идваше от модерни лампи с регулатор, монтирани в тавана. Таванът беше нисък, под два метра.

Стаята изглеждаше сякаш беше строена наскоро или мебелирана наново. Всъщност беше обзаведена така, както самата тя би подредила апартамента си, ако разполагаше с пари и време… Истинско месингово легло. Старинен бял шкаф с огледала и месингови дръжки. Тоалетна масичка със сребърна четка, гребен, огледало. Към таблата на леглото бяха привързани разноцветни шалчета точно както бе направила самата тя у дома. Това я порази, защото й се стори неестествено. Много странно.

Нямаше прозорци. Изглежда, единственият изход беше през тежката дървена врата.

— Хубаво обзавеждане — тихо промълви Кейт. — Ранно психо. Не, този психо е в късен стадий.

Вратата към малкия дрешник беше оставена открехната. Това, което видя, й причини физическа болка.

Той беше донесъл нейните дрехи на това ужасно място, в тази ексцентрична затворническа килия. Всичките й дрехи бяха тук.

Използвайки всичката сила, която й бе останала, Кейт Мактиърнън седна в леглото. Усилието накара сърцето й да забие лудо и блъскането му в гърдите я изплаши. Имаше чувството, че към ръцете и краката й са прикрепени огромни тежести.

Тя се съсредоточи, опитвайки се да фокусира погледа си върху невероятната сцена. Продължи да се взира в шкафа.

Осъзна, че това всъщност не са нейните дрехи. Той беше купил дрехи също като нейните! По нейния вкус и стил. Дрехите в шкафа бяха чисто нови. Можеше да види част от етикетите, който още висяха от блузите и полите. От магазините, в които тя самата пазаруваше.

Погледът й се стрелна към старинния бял шкаф в другия край на стаята. Нейният парфюм също беше там. „Обсешън“, „Сафари“, „Опиум“.

Нима той бе купил всичко това заради нея?

До леглото бе поставен екземпляр от „Всички прекрасни коне“.

Той знае всичко за мен!

26

Д-р Кейт Мактиърнън спа. Събуди се. Спа още малко. Започваше да се чувства е по-бистра глава, нащрек и с по-сигурен контрол над самата себе си, ако не се броеше загубеният усет за време. Нямаше представа дали е сутрин, обед или нощ. Нито дори кой ден е.

Мъжът бе идвал в тайнствената стая, докато тя е спала. Мисълта й причини физическа болка. Една бележка бе подпряна на нощното шкафче, където не можеше да не я види.

Беше написана на ръка.

„Ти си безнадеждно откачен“ — мислеше Кейт, докато измерваше стаята с крачки — три на четири метра. Нейният клаустрофобски затвор. Нейният ад на земята.

Имаше чувството, че тялото й плува, а около нея се лее някаква топла, лепкава течност. Зачуди се дали не е получила нараняване на главата по време на нападението.

Имаше само една мисъл: как да избяга. Започна да анализира ситуацията по всички възможни начини. Преобърна наопаки стандартните логически предпоставки на силогизма и ги разби на съставните им части. Имаше само една двойно заключена врата от дебело дърво. Нямаше друг изход навън освен през тази врата.

Не! Това бяха стандартните логически предпоставки. Трябваше да има и друг изход.

Припомни си една проблемна задача от курса по логика, който бе посещавала през последната година на следването си и който досега не й беше свършил никаква работа. Започваше с десет кибритени клечки, подредени като римски цифри в следното математическо уравнение:

Задачата беше как да се оправи уравнението, без да се докосва нито една от клечките. Без да се добавят нови клечки. Без да се премахват клечки.

Проблемът беше нерешим за много от студентите, но тя го проумя относително бързо. Решението беше там, където никой не очакваше. Тя го постигна, като преобърна стандартните логически предпоставки. Просто завъртя листа с главата надолу.

Но не може да преобърне затворническата килия с главата надолу. Или можеше? Кейт изследва всяка отделна дъска от паркета и всяка летва от ламперията. Дървесината миришеше като нова. Може би той беше строител, предприемач или архитект?

Няма изход.

Няма очевидно решение.

Тя нямаше да приеме този отговор.

Кейт се вторачи в бележката на нощното шкафче.

„Никога не се опитвай да избягаш или ще бъдеш екзекутирана в рамките на няколко часа.“

27

През следващия следобед посетих „Сара Дюк Гардънс“ — мястото, откъдето Нейоми е била отвлечена преди шест дена. Изпитвах необходимост да отида там, да посетя сцената, да се потопя в мисли за моята племенница, да потъна в мъката си насаме със себе си.

Това се оказаха петдесет декара гористи паркове, оформени с много вкус, които принадлежаха на университетския медицински център към „Дюк“. Пресичаха ги буквално километри алеи. Казанова не е могъл дори да се надява на по-добро място за отвличане. Изпипал е всяка подробност. Без грешка, поне досега. Как беше възможно?

Разговарях с членове на администрацията и с неколцина студенти, които са били тук в деня, когато Нейоми е изчезнала. Живописните паркове по правило стояха отворени от ранно утро до мрак. За последен път Нейоми е била видяна около четири часа. Казанова я беше отвлякъл посред бял ден. Не можех да разбера как го е направил. Същото се отнасяше и за полицията в Дърам, и за ФБР.

Разхождах се сред горите и парковете почти два часа. Бях завладян от мисълта, че Шуши е била отвлечена точно тук.

Особено красиво беше едно място, наречено „Терасите“. Посетителите можеха да проникнат там през пергола, обрасла с глицинии. Хубави дървени стъпала водеха надолу към езеро с рибки. Непосредствено зад него се издигаха нивата на алпинеум. Лалета, азалии, камелии, перуники и божури цъфтяха в цялото си великолепие.

Инстинктивно разбрах, че това е мястото, което Шуши е обичала.

Отпуснах се на колене до една феерия от яркочервени и жълти лалета. Бях облечен в сив костюм и бяла риза с отворена яка. Почвата беше мека и по панталоните ми останаха петна, но не ми пукаше. Най-накрая се разплаках заради Шуши.

28

Тик-пат. Тик-пат.

Кейт Мактиърнън си помисли, че е чула нещо. Може би си въобразяваше. Човек можеше да откачи тук.

Ето пак. Съвсем тихо изскърцване на подовите дъски. Вратата се отвори и той влезе в стаята, без да каже и дума.

Ето го! Казанова. Беше си сложил друга маска. Приличаше на мрачен бог — строен и атлетичен. Това ли бе въображаемият образ, който си беше изградил за себе си?

От гледна точка на физическите дадености би събуждал интерес като „супер пич“ в университета или като труп в залата за аутопсии, което беше за предпочитане според нея.

Забеляза дрехите му: тесни избелели сини джинси, черни каубойски ботуши със засъхнала пръст по ръбовете, без риза. Мускулест, горд с издутите си гърди. Тя се опитваше да запомни всичко — за да й послужи, когато избяга.

— Прочетох твоите правила — каза Кейт, като се опитваше да действа максимално спокойно. Тялото й обаче трепереше. — Те са добре изпипани, много ясни.

— Благодаря. Никой не обича правилата, най-малко аз. Но понякога са необходими.

Маската скриваше лицето му и това привлече вниманието на Кейт. Не можеше да свали очи от нея. Напомняше й за изящните декоративни маски от Венеция. Беше рисувана на ръка, художествените й детайли имаха ритуален характер и красотата й беше вълшебна.

„Дали се опитва да бъде съблазнителен? — запита се Кейт. — Това ли е целта му?“

— Защо носиш маска? — попита тя. Запази гласа си овладян, любопитен, но не и настойчив.

— Както казах в бележката си, един ден ти ще си отидеш. Ще бъдеш пусната на свобода. Всичко е предвидено в моя план за теб. Не бих могъл да понеса да те видя наранена.

— Ако се държа добре. Ако се подчинявам.

— Да. Ако се държиш добре. Не ми се ще да бъда груб, Кейт. Много те харесвам.

Искаше й се да го удари, да се нахвърли върху него.

Още не, предупреди се тя сама. Не и преди да си сигурна. Ще имаш само един-единствен шанс.

Той сякаш четеше мислите й. Беше много съобразителен, много умен.

— Никакво карате — каза и тя усети, че се усмихва зад маската. — Запомни това, Кейт, моля те. Всъщност аз съм те виждал да тренираш. Наблюдавал съм те. Ти си бърза и силна. Аз също. Имам опит в бойните изкуства.

— Не за това си мислех — намръщи се Кейт и вдигна поглед към тавана. Завъртя обратно очи. Помисли си, че прави доста сносно изпълнение в ролята на героиня, притисната от обстоятелствата. Е, не беше заплаха за Ема Томпсън или Холи Хънтър, но не беше и за изхвърляне.

— Съжалявам тогава. Извинявам се — каза той. — Не би трябвало да слагам думи в устата ти. Няма да се повтори. Обещавам.

От време на време изглеждаше почти нормален и това я плашеше повече от всичко друго. Те сякаш водеха нормален приятен разговор в нормална приятна къща, а не в тази къща на ужасите.

Кейт погледна ръцете му. Пръстите бяха дълги и можеше да ги определи дори като изящни. Пръсти на архитект? Ръце на лекар? На художник? Във всеки случай не и на общ работник.

— Е, какви са плановете ти за мен? — реши се Кейт на директен подход. — Защо съм тук? Защо е тази стая, дрехите? Всичките ми неща?

Гласът му беше все така внимателен и спокоен. Той действително се опитваше да я съблазни.

— Ами, струва ми се, че се опитвам да се влюбя, да остана влюбен известно време. Искам да изпитвам истинска романтична любов, когато имам възможност. Да изпитам нещо особено в живота си. Да разбера какво е да бъдеш близък с някого. Аз не съм толкова различен от другите. С изключение на това, че действам, вместо да фантазирам.

— Нищо ли не изпитваш? — престори се тя на загрижена. Знаеше, че социопатите не могат да изпитват емоции или поне така смятат самите те.

Той сви рамене. Кейт усети, че той отново се усмихва; смееше й се.

— Понякога изпитвам страхотни емоции. Мисля, че съм дори прекалено чувствителен. Мога ли да ти кажа, че си прекрасна?

— При дадените обстоятелства предпочитам да не го правиш.

Той се засмя и отново сви рамене.

— Окей. Значи се разбрахме. Никакви сладки приказки. Поне засега. Но запомни, че мога да бъда и романтичен. Всъщност предпочитам този начин.

Тя не беше подготвена за внезапното му движение, за светкавичната му бързина. Електрическият пистолет изникна отнякъде и я зашемети с ужасен удар. Тя разпозна звука от щракване на оръжието, подуши озона. Кейт падна тежко назад към стената зад леглото и тресна главата си. Ударът разтърси цялата къща.

— О, Господи, не — промълви тихо Кейт.

Той беше вече върху нея. Блъскаше я с ръце и крака, притискаше я с цялата си тежест. Сега щеше да я убие. О, Боже, тя не искаше да умре така, да преживее края по този начин. Беше тъй безсмислено, абсурдно, тъжно.

Почувства как в нея се надига гняв и взрив от ярост. С отчаяно усилие се опита да избута единия му крак, но не можеше да помръдне ръцете си. Гърдите й горяха. Усети как той разкъсва блузата й, как я опипва навсякъде. Беше възбуден. Почувства как той се отърква в тялото й.

— Не, моля те — проплака тя. Собственият й глас прозвуча някъде много отдалече.

Той мачкаше гърдите й с двете си ръце. Тя усети вкус на кръв и почувства как топлата течност да стича на тънка струйка от ъгъла на устата й. Най-накрая Кейт не издържа и се разплака. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.

— Опитах се да бъда мил — каза той през здраво стиснатите си зъби.

Внезапно спря. Стана, свали ципа на сините си дънки и ги смъкна до глезените. Не си направи труд да ги събуе.

Кейт се вторачи в него. Пенисът му беше голям. Напълно възбуден, впечатляващ, с пулсираща кръв и дебели вени. Той се хвърли върху нея и започна да го търка в тялото й, като бавно го движеше към гърдите й, към гърлото й, после към устата и очите й.

Кейт започна да се унася, да губи и да се връща в съзнание. Опитваше се да се залови за всяка мисъл, която й минаваше през главата. Имаше нужда да почувства, че контролира нещо, пък макар и само мислите си.

— Дръж очите си отворени — предупреди я той с дълбоко ръмжене. — Погледни ме, Кейт. Очите ти са толкова хубави. Ти си най-красивата жена, която съм виждал някога. Знаеш ли това? Знаеш ли колко си съблазнителна?

Той бе изпаднал в транс. Поне на Кейт така й се струваше. Силното му тяло танцуваше, извиваше се, гърчеше се, докато проникваше и излизаше от нея. Той седна и отново започна да си играе с гърдите й. Погали косата й, различни части от лицето й. Постепенно докосванията му станаха нежни. Тя се почувства още по-отвратително от това. Усещаше такова унижение и чудовищен срам. Мразеше го.

— Толкова те обичам, Кейт. Обичам те повече, отколкото съм способен да изразя с думи. Никога преди не съм се чувствал по този начин. Кълна ти се. Не и по този начин.

Той нямаше да я убие, осъзна Кейт. Щеше да я остави да живее. Щеше да се връща отново и отново, когато я пожелаеше. Ужасът беше непреодолим и Кейт най-сетне загуби съзнание. Остави душата си да отлети много, много далеч.

Тя не усети, когато той я целуна с цялата си нежност за сбогом.

— Обичам те, сладка Кейт. Дълбоко съжалявам за това.

29

Получих спешно телефонно обаждане от една студентка по право от курса на Нейоми. Каза, че името й е Флорънс Кембъл и трябва да говори с мен колкото е възможно по-скоро.

— Трябва да говоря с вас, доктор Крос, наложително е — каза тя.

Срещнах се с нея в студентския град на „Дюк“, близо до „Браян Юнивърсити Сентър“. Флорънс се оказа чернокожа жена на не повече от двайсет-двайсет и две години. Разхождахме се сред магнолиите и добре поддържаните готически сгради на колежите. Нито един от двама ни не изглеждаше като напълно естествена част от обстановката.

Флорънс беше висока, непохватна и леко озадачаваща на пръв поглед. Имаше сложна висока прическа, която ми напомняше за Нефертити. Външният й вид определено беше странен или може би старомоден и ми дойде наум, че може би все още има хора като нея в селските райони на Мисисипи и Алабама. Флорънс беше защитила дипломната си работа в Университета на Мисисипи, който беше толкова далеч от „Дюк“, колкото му стига на човек въображението.

— Много, много съжалявам, доктор Крос — каза тя, когато седнахме на една пейка от камък и дърво, чиито дъски бяха издраскани със студентски графити. — Поднасям извиненията си на вас и на вашето семейство.

— За какво, Флорънс? — попитах. Нямах представа какво има предвид.

— Не направих опит да говоря с вас, когато дойдохте в студентския град вчера. Никой не ни обясни, че Нейоми може и да е отвлечена. Поне дърамската полиция със сигурност дума не ни каза. Бяха просто груби. Изглежда, не смятаха, че Нейоми е в истинска беда.

— Защо мислиш така? — зададох на Флорънс въпроса, който рикошираше в собствената ми глава.

Тя се взря дълбоко в очите ми.

— Защото Нейоми е черна. Дърамската полиция, ФБР, всички тях не ги е грижа за нас така, както за белите жени.

— Мислиш ли го? — политах.

Флорънс Кембъл завъртя очи.

— Това е истината, защо да не вярвам в нея? Франц Фенън твърди, че расистката надстройка е вградена като постоянна характеристика в психологията, икономиката и културата на нашето общество. Аз вярвам и в това.

Флорънс беше много сериозна жена. Носеше екземпляр от „Всички американци“ на Албърт Мъри под мишница. Започвах да харесвам нейния стил. Беше време да разбера какви тайни знае за Нейоми.

— Кажи ми какво става тук, Флорънс. Недей да редактираш мислите си заради това, че съм чичо на Нейоми или защото съм полицай.

Флорънс се усмихна. Отметна един кичур от лицето си. Тя беше отчасти Имануел Кант, отчасти малката черна Приси от „Отнесени от вихъра“.

— Ето какво знам. Това е причината, поради която някои момичета от общежитието бяха разтревожени за Нейоми. — Пое една глътка от ухаещия на магнолии въздух. — Всичко започна с един мъж на име Сет Самюъл Тейлър. Той е социален работник в програмите на Дърам. Аз представих Нейоми на Сет. Той ми е братовчед.

— Все още не виждам къде е проблемът — казах аз.

— Сет Самюъл и Нейоми се влюбиха един в друг някъде през декември миналата година — продължи тя. — Нейоми се мотаеше като муха без глава с блуждаещ поглед в очите, което изобщо не е в нейния стил, както знаете. Отначало той идваше в общежитието, но след това тя започна да остава при Сет в апартамента му в Дърам.

Бях малко изненадан, че Нейоми се е влюбила и не е споменала за това на Сила. Защо не беше казала на никой от нас? Все още не разбирах къде е проблемът с останалите момичета в общежитието.

— Аз съм абсолютно сигурен, че Нейоми не е първата колежанка в „Дюк“, която се влюбва. Нито е първата, която се среща с мъж.

— Тя не просто се срещаше с мъж, тя се срещаше с черен мъж. Сет редовно пристигаше направо от строежите с прашния си комбинезон и кожено работно яке. Нейоми започна да ходи из студентския град със сламена изполичарска шапка, с каквито на времето са работели негрите в памуковите плантации. Понякога Сет носеше каска с надпис „Робски труд“. Той се осмеляваше да бъде язвителен и ироничен спрямо социалната активност на монахините и — Боже опази! — спрямо тяхното социално съзнание. Караше се с черните чистачки, когато те се опитваха да си вършат работата.

— А какво мислиш ти за твоя братовчед? — попитах Флорънс.

— Сет е драка. Дразни се от расовото неравенство до такава степен, че понякога това влиза в конфликт със собствените му идеи. Но иначе е чудесен. Работяга, не се страхува да не си изцапа ръцете. Ако не ми беше братовчед… — каза Флорънс и ми намигна.

Хапливото й чувство за хумор ме разсмя. Тя беше малко непохватно негърче от Мисисипи, но беше и истинска дама. Дори започвах да харесвам високата й прическа.

— Добри приятелки ли бяхте с Нейоми? — попитах аз.

— Отначало не. Двете се конкурирахме за „Правен журнал“. Сам разбираш, че там може да успее само една черна жена. Но след като се източи първата година, ние се сближихме. Обичам Нейоми. Тя е най-добрата.

Изведнъж се замислих дали изчезването на Нейоми не е свързано с нейния приятел. Може би то нямаше нищо общо с убиеца в Северна Каролина.

— Той наистина е много свестен. Недейте да го наранявате — предупреди ме Флорънс.

Аз кимнах.

— Ще счупя само единия му крак.

— Той е силен като вол — върна ми го тя.

— Аз съм вол — казах на Флорънс Кембъл, споделяйки една от малките си тайни.

30

Взирах се в черните очи на Сет Самюъл Тейлър. Той също се взираше в моите. Очите му приличаха на смолисто черни късове мрамор, инкрустирани в бадеми.

Приятелят на Нейоми беше висок, много мускулест и притежаваше сила на черноработник. Напомняше ми по-скоро на млад лъв, отколкото на овен. Изглеждаше безутешен и ми беше трудно да го разпитвам. Имах предчувствието, че Нейоми си е отишла завинаги.

Сет Тейлър не се беше бръснал, а според мен не беше и спал от няколко дни. Не мисля, че си беше сменял и дрехите. Беше облечен с ужасно измачкана карирана риза върху някаква тениска и прокъсани дънки. Все още носеше прашните си работни обувки. Или беше много притеснен, или беше изкусен актьор.

Протегнах ръка и той я стисна яко. Имах чувството, че съм си сложил ръката в обущарско менгеме.

— Изглеждате ужасно — бяха първите думи на Сет Тейлър към мен. Електронен ъндърграунд рок цепеше някъде в квартала. Също като във Вашингтон.

— Ти също.

— Майната ви на всички — каза той. Това беше обичаен поздрав по улиците; и двамата знаехме това и се разсмяхме.

Усмивката на Сет беше топла и заразителна. Видът му издаваше самоувереност, но това не ме подразни. Нищо, което да не съм виждал и преди.

Забелязах, че широкият му нос е бил чупен неведнъж, но той все още изглеждаше добре. Присъствието му доминираше в стаята, както ставаше и с Нейоми. Детективът у мен съсредоточи вниманието си върху Сет Тейлър.

Живееше в стар работнически район на север от центъра на Дърам. Някога кварталът е бил населен с работници от цигарената фабрика. Апартаментът му беше мезонет в стара къща, сега разделена на два апартамента. По стените на коридора бяха закачени плакати на „Арестед Дивелъпмънт“ и Айс-Ти. На един от плакатите пишеше: „От времето на робството насам върху черните мъже не са били изпращани толкова много бедствия.“

Холът беше пълен с негови приятели и близки съседи. Тъжни песни на Смоуки Робинсън се носеха от стържещите тонколони. Приятелите бяха тук, за да помогнат в търсенето на Нейоми. Може би и аз най-сетне намерих някакви съюзници в Юга.

Всички в апартамента се притесняваха да говорят с мен за Нейоми. Никой от тях не хранеше и най-малкото подозрение към Сет Самюъл.

Особено силно впечатление ми направи една жена с умни очи и кожа с цвят на кафе със сметана. Кийша Боуи беше малко над трийсетте, пощенска работничка в Дърам. Нейоми и Сет явно я бяха предумали да се върне в колежа и да вземе дипломата си по психология. Двамата се разбрахме от половин дума.

— Нейоми е образована и толкова изискана, но вие знаете това. Тя обаче никога не е използвала своите качества, за да унижи някой друг или да изтъкне превъзходството си. Това порази всички ни, когато се запознахме с нея. Толкова е земна, Алекс. В нея няма дори една прашинка фалш. Как можа да се случи на нея.

Поговорих още малко с Кийша. Беше умна и хубава, но сега не беше време за глупости. Потърсих Сет и го намерих усамотен на втория етаж. Прозорецът на спалнята беше отворен и той седеше отвън на леко скосения покрив. Робърт Джонсън пееше своите запомнящи се блусове някъде в мрака.

— Имаш ли нещо против да изляза навън при теб? Този стар покрив ще издържи ли и двама ни? — попитах през прозореца.

Сет се усмихна.

— Ако не издържи, и двамата се пльоснем на верандата, това ще бъде добър край на историята. Струва си падането и счупените гърбове. Хайде, излизай, така и така си си го наумил.

Той разчленяваше думите с приятна, почти музикална протяжност. Можех да разбера защо Нейоми го е харесала.

Изкатерих се и седнах до Сет Самюъл в тъмнината, която се спускаше над Дърам. Заслушахме се във воя на полицейските сирени и възбудените крясъци в потайностите на градчето — същите като в големия град, но в умален мащаб.

— Често седяхме тук — промълви Сет с тих глас. — Двамата с Нейоми.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Не. Никога в живота си не съм бил по-зле. А ти?

— Също.

— След като ми се обади — каза Сет, — аз се замислих за разговора, който щяхме да проведем. Опитах се да разсъждавам като теб. Нали разбираш, като полицейски детектив. Моля те, освободи се от всякаква мисъл, че може да имам нещо общо с изчезването на Нейоми. Не си хаби времето за това.

Хвърлих поглед към Сет Самюъл. Той се беше прегърбил, главата му бе оборена на гърдите. Дори в тъмнината можех да забележа, че очите му лъщят от сълзи. Мъката му беше физически осезаема. Искаше ми се да му кажа, че ще я намерим и всичко ще се оправи, но не знаех дали ще стане така.

Най-накрая се прегърнахме. И двамата чувствахме липсата на Нейоми по свой собствен начин, тъгувайки заедно на тъмния покрив.

31

Тази нощ мой приятел от ФБР най-сетне отговори на обаждането ми. Бях се зачел, когато той позвъни, в „Годишник за диагностика и статистика на психическите разстройства“. Работех върху профила на Казанова, но не бях напреднал много.

За първи път срещнах специалния агент Кайл Крейг по време на дългото трудно преследване на Гари Сонеджи — сериен убиец, отвличащ деца. Кайл винаги е държал на думата си. За разлика от другите агенти на ФБР, които познавам, той не се придържаше към разбирането, че Бюрото е над всичко и обикновените полицаи нищо не разбират, та не се съобразяваше много-много с нормите на Бюрото. Понякога ми се струваше, че мястото му не е във ФБР. В него имаше прекалено много човещина.

— Благодаря, че най-сетне отговори на позвъняването ми, приятел — казах аз по телефона. — Къде те водят делата тия дни?

Кайл ме изненада с отговора си.

— Аз съм тук в Дърам, Алекс. За да бъда малко по-точен, намирам се във фоайето на твоя хотел. Слез долу да пийнем в печално известния „Бул Дърам Рум“. Трябва да говоря с теб. Нося ти специално съобщение от самия Хувър.

— Идвам веднага. Тъкмо се чудех какво ли е намислил, след като успя да излъже всички ни, че е умрял.

Кайл седеше на маса за двама до голям еркерен прозорец, който гледаше право към университетското игрище за голф. Върлинест мъж с вид на гимназист показваше на една колежанка как да вкарва топката в ямките на тъмно. Спортягата беше застанал зад младата дама и й показваше как се прави това.

Кайл наблюдаваше урока и видимо се забавляваше. Аз наблюдавах Кайл и видимо се забавлявах. Той се обърна, сякаш беше усетил присъствието ми.

— Хей, човече, винаги надушваш големите бели — каза ми вместо поздрав. — Чух, че племенницата ти е изчезнала. Наистина съжалявам. Хубаво е да те видя независимо от лайнените обстоятелства.

Седнах срещу агента и започнахме да говорим на професионални теми. Както винаги той беше изключително оптимистично и позитивно настроен, без да звучи наивно. Имаше дарба за това. Някои хора са на мнение, че Кайл би могъл да се издигне до върха на Бюрото и това би било най-хубавото нещо, което някога се е случвало.

— Най-напред уважаемият Роналд Бърнс се появява в Дърам. Сега цъфваш ти. Какво означава това? — попитах Кайл.

— Кажи ми първо с какво разполагаш ти засега — каза той. — Ще се опитам да ти върна със същата монета, доколкото е по силите ми.

— Правя психопрофили на убитите жени — казах на Кайл.

— Тъй наречените „бракувани“ — жените, които е изхвърлил. В два от случаите са били много силни личности. Вероятно са му създавали проблеми. Може и да ги е убил по тази причина — за да се отърве от тях. Изключението се нарича Бет Ан Райърсън. Тя е майка, посещавала е психиатър и може да не са й издържали нервите.

Кайл разтърка черепа си с едната ръка. Освен това непрекъснато клатеше глава.

— Не ми даваш никаква информация, никаква помощ, абсолютно никаква. Но — усмихна се той — ти все пак си на половин крачка пред нашите хора. Не съм чувал тази теория за „бракуваните“. Не е лоша, Алекс, особено ако е от онези психари, които обичат да контролират, да подчиняват жените на волята си.

— За мен няма съмнение в това. Трябва да има дяволски сериозна причина, за да се отърве от тези три жени. А сега, мисля, че ти ще ми кажеш някои неща, които аз не зная.

— Може и да ти кажа, ако минеш още няколко прости теста. Какво друго показват твоите сметки?

Хвърлих му кръвнишки поглед, докато бавно отпих от бирата си.

— Смятах, че си нормален, но всъщност си поредната феберейска гадина.

— Аз съм програмиран в Куонтико10 — произнесе Кайл с нелош компютърен тембър. — Правил ли си психопрофил на Казанова?

— Работя върху него. Доколкото ми е по силите, след като на практика разполагам с нулева информация. Трябва да е някой, който идеално се слива с обкръжението си — казах. — Вероятно се ръководи от същите натрапчив и сексуални фантазии, които е имал като момче. Може да е бил жертва на насилие, да речем, кръвосмешение. Може да е бил воайор, обикновен изнасилвач или романтичен изнасилвач, който определя срещи на жертвите си. Сега е много странен колекционер на красиви жени; изглежда, си избира наистина само изключителни жени. Той ги проучва, Кайл. Почти сигурен съм. Самотен е. Може би копнее за идеалната жена.

Кайл поклати глава.

— Ти си луд, човече. Мислиш като него!

— Няма нищо смешно — сграбчих брадичката на Кайл с палеца и показалеца си. — А сега ти ми кажи нещо, което аз да не знам.

Кайл издърпа от брадичката си от хватката ми.

— Дай да сключим сделка, Алекс. Сделката е добра, така че не се дръж цинично.

Вдигнах ръка, за да извикам сервитьорката.

— Сметката! Отделни сметки, ако обичате.

— Не, не. Почакай. Това наистина е добра сделка, Алекс. Мразя да казвам: „Имай ми доверие“, но моля те, имай ми доверие. Не мога да ти кажа всичко още сега, само и само за да ти докажа, че играя честно. Признавам, че случаят е значително по-мащабен от всичко, което си виждал до този момент. Прав си за Бърнс. Заместник-директорът неслучайно беше тук.

— Досетих се, че не е дошъл да гледа азалиите. — Усетих се, че крещя на Кайл в тихия хотелски бар. — Добре, кажи ми поне едно нещо, което все още да не знам.

— Не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече ти казах.

— Мътните да те вземат, Кайл. Не си ми казал абсолютно нищо — повиших глас. — Каква сделка ми предлагаш?

Той вдигна ръка. Искаше да се успокоя.

— Слушай. Както знаеш или подозираш, това е един кошмар с четири звезди, в който вече участват много институции, а все още не е загрял истински. Така е, повярвай ми. Никой не е получил никакъв резултат, Алекс. Ето над това бих искал да помислиш.

Подбелих очи.

— За мен е чест да се занимавам с този случай — казах.

— За човек в твоето положение предложението е изключително изгодно. След като така и така си извън бъркотията с всички тези различни юрисдикции, защо не продължиш по същия начин. Стой настрана и работи директно с мен.

— Да работя с федералното бюро? — задавих се аз с бирата си. — Да си сътруднича с феберейци?

— Мога да ти осигуря достъп до цялата информация, до която се доберем, в момента, в който се доберем. Ще ти предоставя всичко, от което се нуждаеш, що се отнася до информация и всякакви текущи данни.

— А ти няма да споделяш с местната и щатската полиция онова, до което се добера? — попитах аз.

Кайл отново си беше възвърнал обичайния напрегнат вид.

— Виж, Алекс, това разследване е мащабно и скъпо, но не води доникъде. Десетки полицаи си скъсват задника от бачкане, докато из целия Юг направо под носовете ни изчезват жени, включително и твоята племенница.

— Разбирам проблема, Кайл. Остави ме да помисля над твоя вариант. Дай ми малко време.

Двамата поговорихме още малко върху неговото предложение и аз успях да изцедя някои подробности. В общи линии обаче се продадох. Кайл щеше да ми осигури достъп до първокласен екип от помощници и щях да разполагам със средства за упражняване на натиск винаги когато ми се наложеше. Вече нямаше да съм сам. Поръчахме си бургери и още бира, като продължихме да разговаряме и да нанасяме последните щрихи в моя договор с дявола. За първи път, откакто бях дошъл на юг, се почувствах малко обнадежден.

— Трябва да споделя още нещо с теб — казах най-накрая. — Той ми подхвърли една бележка снощи. Мила бележка, изпълнена с внимание и поздравления за добре дошъл по тези места.

— Известно ни е — ухили се Кайл. — Всъщност беше пощенска картичка. Изобразяваше одалиска, любовна робиня в харем.

32

Когато се прибрах в стаята си, беше малко късно, но въпреки това позвъних на Нана и децата. Винаги се обаждам вкъщи, когато съм далеч — по два пъти на ден, сутрин и вечер. Досега не бях пропускал и нямах намерение да започна тъкмо тази вечер.

— Слушаш ли Нана? Станала ли си добро момиче за разнообразие? — попитах Джани, когато тя взе слушалката.

— Винаги съм добро момиче! — изпищя Джани с буйна радост. Тя обичаше да си говори с мен. Аз също обичах да си говоря с нея. Интересно, след пет години съвместен живот все още се обичахме безумно.

Затворих очи и си представих моето момиченце. Направо можех да я видя как пъхти с малките си гърди, как се напъва да прави непокорна гримаса, но едновременно с това разкрива в усмивка кривите си зъбки. Едно време и Нейоми беше такова сладко малко дете. Помнех всичко. Прогоних мисълта, живия образ на Шуши.

— Е, какво ще кажеш за батко си? Деймън казва, че също е бил особено добър. Казва, че днес Нана те е нарекла „живия ужас“. Има ли такова нещо?

— Ау, тате. Нана него нарече така. Деймън е живият ужас в тая къща. Аз съм ангелчето на Нана през цялото време. Аз съм доброто ангелско момиченце на мама Нана. Можеш да я попиташ.

— Радвам се да го чуя — казах аз на моя малък професор. — А да си скубала съвсем мъничко косата на Деймън в закусвалнята „Рой Роджърс“ днес? И защо ходите да ядете тези боклуци? Нали знаете, че тази храна е вредна за здравето?

— Не са боклуци! Той пръв ми оскуба косата. Деймън винаги ми скубе косата, както аз правех с Бейби Клеър и тя сега няма коса.

Бейби Клеър беше най-важната кукла на Джани, откакто тя навърши две години. Куклата беше „нейното бебе“, свещена за Джани. Свещена за всички нас. Веднъж забравихме Бейби Клеър в Уилямсбърг по време на една екскурзия и се наложи да изминем обратно целия път. Благодарение на някаква магия Клеър ни чакаше пред караулката на парадния вход на сладки приказки с пазача.

— Освен това не бих могла да оскубя косата на Деймън. Той е почти плешив, татко. Нана му направи лятната подстрижка. Чакай само да видиш плешивия ми брат. Той е билярдна топка!

Можех да чуя смеха на Джани. Можех да видя смеха на Джани. В дъното Деймън чакаше да вземе отново слушалката. Искаше да направи опровержение.

След като свърших с децата, поговорих с Нана.

— Как се справяш, Алекс? — премина тя право към същността, както обикновено. Щеше да бъде невероятно добър детектив или какво да е друго, стига да бе пожелала. — Алекс, попитах те как я караш?

— Аз я карам супер и екстра. Обичам си работата — отговорих й аз. — А ти как си, старице?

— Никога не го повтаряй. Мога да гледам тези деца и със затворени очи. Не ми звучиш добре. Не си доспиваш и не си напреднал особено, нали?

— Не върви толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Но може би тази вечер се случи нещо хубаво.

— Знам — каза Нана. — Затова се обаждаш толкова късно. Но не можеш да споделиш добрите новини с баба си. Страх те е, че мога да се обадя на „Вашингтон поуст“.

Водили сме същия този спор и при други случаи, над които съм работил. Тя настояваше за вътрешна информация, а аз не можех да й я дам.

— Обичам те — казах накрая. — Това е най-доброто, което мога да ти кажа в момента.

— И аз те обичам, Алекс Крос. Това е най-доброто, което мога да кажа.

Тя трябваше да има последната дума.

След като свърших с Нана и децата, аз се изтегнах на неоправеното, неуютно хотелско легло. Не исках нито камериерки, нито който и да било друг в хотелската си стая, но табелката „Не ме безпокойте“ не беше попречила на ФБР.

Поставих едно шише с бира изправено върху гърдите си. Успокоих дишането си, нека бутилката да си балансира там. Никога не съм харесвал хотелските стаи, дори когато съм в отпуска.

Отново се замислих за Нейоми. Когато беше малка колкото Джани, тя често яздеше на раменете ми, така че можеше да вижда „много, много далеч в света на Големите хора“. Спомних си как мислеше, че коледните „целувки“ от захар и белтък се правят от истински целувки и целуваше всеки срещнат по време на празниците.

Най-накрая позволих на мислите си да се спрат върху чудовището, което ни беше отнело Шуши. То печелеше засега. То беше непобедимо, неуловимо; то не правеше грешки и не оставяше следи. Беше много самоуверено… дори ми остави оригинална малка картичка ей така, в името на спорта. Какво трябваше да ми говори това?

„Може да е чел моята книга за Гари Сонеджи — помислих си аз. — Той просто може да е прочел книгата ми. Дали не е хванал Нейоми, за да ме предизвика? Може би за да докаже колко добър е самият той.“

Тази мисъл никак не ми хареса.

33

„Аз съм жива, но съм в ада!“

Кейт Мактиърнън притегли силните си крака към гърдите си и потрепери. Беше сигурна, че е била упоена. Ужасни пристъпи на треперене, придружени от болезнено гадене, разтърсваха тялото й на силни вълни, които отказваха да спрат, каквото и да направеше.

Не знаеше колко дълго е спала на студения под, нито колко е часът сега. Той наблюдаваше ли я? Имаше ли шпионка, скрита някъде в стените? Кейт почти усещаше как очите му пъплят по цялото й тяло.

Спомняше си всички гнусни подробности от изнасилването. Усещането беше толкова живо. Мисълта, че е била докосвана от него, беше отблъскваща и най-кошмарните образи сграбчиха съзнанието й.

Гняв, вина, насилие се сливаха в едно в мислите й. Адреналинът в тялото й рязко се покачи. „Слава тебе, Марийо, пълна с благодат… Господ е с теб.“ Мислеше, че е забравила да се моли. Надяваше се, че Бог не я е забравил.

Главата и беше замаяна. Той определено се опитваше да прекърши волята й, да пречупи съпротивата й. Това бе неговият план.

Трябваше да мисли, трябваше да си наложи да мисли. Нищо в стаята не беше на фокус. Опиатите! Кейт се опита да си представи какво би могъл да използва. Какъв опиат? Кой точно?

Може би форан, силно лекарствено средство за отпускане на мускулите, което по-рано се е използвало за упойка. То се произвеждаше в опаковки от сто милилитра. Можеше да се пръсне директно в лицето на жертвата или да се излее върху някаква дреха, а после да се поднесе към лицето. Опита се да си припомни страничните ефекти на опиата. Треперене и гадене. Сухо гърло. Спад в интелектуалните функции за ден или два. Тя имаше точно тези симптоми! Всичките!

Той беше лекар! Мисълта я порази като удар под кръста. Според нея логиката беше безупречна. Кой друг би могъл да има достъп до опиат като форан?

В доджото в Чапъл Хил ги учеха на дисциплина, за да помогнат на студентите да контролират емоциите си. Трябваше да седиш пред голата стена и да не мърдаш независимо от това колко ти се иска или ти се струва, че трябва да мръднеш.

Тялото на Кейт беше потънало в пот, но тя беше пълна с решимост. Никога нямаше да допусне той да прекърши волята й. Можеше да бъде невероятно силна, когато се налагаше. Само по този начин си беше пробила път в медицинския колеж без никакви пари и въпреки всички неравнопоставени условия.

Седя в поза „лотос“ в продължение на повече от час в затворническата си килия. Дишаше спокойно и се съсредоточаваше върху прочистването на съзнанието си от болката, гаденето и изнасилването. Съсредоточи се върху това, което й предстоеше да направи.

Нещо съвсем просто като замисъл.

Да избяга.

34

Кейт бавно се изправи на крака след цял час медитация. Все още й се виеше свят, но се чувстваше малко по-добре, владееше се повече. Реши да потърси шпионката. Сигурно беше някъде тук, скрита в ламперията.

Спалнята беше точно три и петдесет на четири и петдесет. Тя я беше измерила няколко пъти. В малка ниша с размерите на вграден шкаф имаше тоалетна.

Кейт внимателно огледа дори и за най-малка дупчица в стената, но не откри нищо. Тоалетната чиния в нишата, изглежда, се изпразваше направо в земята. Нямаше никакви тръби.

Къде съм затворена? Къде съм?

Очите й започнаха да сълзят от острата миризма, когато застана на колене над черната дървена седалка и надзърна в тъмната дупка. Беше се научила да понася свръхсилната смрад и този път получи само еднократен спазъм, без да повърне.

Отворът като че ли слизаше на около три метра надолу. Изглеждаше много тесен и тя сигурно нямаше да може да се провре през него дори ако свали всичките си дрехи. Ами ако можеше? Никога не казвай никога.

Чу гласа му точно зад себе си. Сърцето й замря и почувства слабост.

Това беше той! Отново без риза. Играещи мускули по цялото тяло, особено около стомаха и слабините. Носеше друга маска. С гневно изражение. Тъмночервени и мъртвешки бели резки върху лъскав черен фон. Разгневен ли беше днес? Бяха ли маските нещо като онези пръстени, чиито камъни променят цвета си в зависимост от душевното състояние на онзи, който ги носи?

— Това не е най-доброто ти хрумване, Кейти. Вече е правен такъв опит, и то от човек, по-слаб от теб — каза той с напевен глас. — Аз няма да те измъкна оттам. Много лайнян начин да умреш. Помисли добре.

Кейт с мъка се изправи на крака и започна да се дави. Стараеше се с всички сили да го прави убедително.

— Лошо ми е. Мислех, че ще повърна — каза тя.

— Напълно ти вярвам. Това е логично. Но не е истинската причина, поради която клечеше над тоалетната чиния. Кажи истината и се засрами, дявол да те вземе.

— Какво искаш от мен? — попита Кейт. Той звучеше различно днес… може би опиатите разстройваха слуха й. Тя разгледа маската. Като че ли го превръщаше в друга личност. Друг вид мръсник. Беше ли личността му раздвоена?

— Искам да съм влюбен. Искам да правя любов с теб отново. Искам да се направиш хубава заради мен. Може би една от тези прекрасни рокли от „Нийман Маркъс“. Найлонови чорапи и високи токчета.

Кейт бе ужасена и омерзена, но се опита да не го показва. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, което да го задържи далеч от нея засега.

— Не съм в настроение, скъпи — изстреля отговора си Кейт. — Не ми се преоблича. — Не можа да опази гласа си от няколко нотки сарказъм. — Боли ме глава. Впрочем какъв ден е днес? Още не съм излизала навън.

Той се засмя. Почти нормален смях; доста приятен смях иззад противната маска.

— Слънчево синьо небе, Кейт. Температурата е към двайсет и пет градуса. Един от десетте най-хубави дни на годината.

Внезапно той рязко я удари с ръка през краката. Дръпна ръката й жестоко — сякаш се опитваше да я изтръгне от ставата. Кейт изкрещя, пронизана от страшна болка в уязвимото място, кухината зад очните й ябълки.

В ярост и паника тя се протегна и дръпна маската.

— Това беше много глупаво — изкрещя той в лицето й. — А ти не си глупава жена!

Кейт видя електрическия пистолет в ръката му и разбра, че е направила кошмарна грешка. Той го насочи към гърдите й и я простреля.

Опита да се задържи на крака, наложи си волята да остане права, но тялото й не я слушаше вече и тя се свлече на пода.

В този момент той побесня. Тя се втренчи с безмълвен ужас в него, когато той започна да я рита. Един зъб се завъртя с бавно движение, завъртя се отново и отново, описвайки парабола към дървения под.

Кръжащият зъб я хипнотизира. Трябваше й един миг за да осъзнае, че е неин.

Усети кръвта, почувства как устните й подпухват.

Чу кънтящата празнота в ушите си и разбра, че изпада в безсъзнание. Вкопчи се в онова, което бе зърнала зад маската.

Казанова знаеше, че тя е видяла част от лицето му.

Гладка розова буза; без следи от брада или мустаци.

Лявото му око — синьо.

35

Нейоми трепереше, когато се притисна с всичка сила към заключената врата, която почти херметично затваряше стаята. Някъде в къщата на ужасите пищеше жена.

Звукът беше приглушен от стените и от звуконепроницаемите прегради, които той бе поставил в къщата, но въпреки това беше ужасяващ. Нейоми осъзна, че е захапала ръката си. До кръв. Тя знаеше със сигурност, че той убива някого. Нямаше да е за първи път.

Писъците спряха.

Нейоми се притисна още по-силно към вратата, като се напрягаше да чуе някакъв звук.

— О, Господи, не, моля те — прошепна. — Не допускай тя да умре.

Дълго време остана заслушана в наелектризираната тишина. Най-накрая се отдръпна от вратата. Не можеше да направи нищо за клетата жена. Никой не можеше.

Нейоми знаеше, че точно сега трябва да е много послушна. Ако нарушеше някое от правилата му, той щеше да я бие. Тя не можеше да допусне това.

Изглежда, той знаеше всичко за нея. Какви дрехи обича да носи, всички мерки на бельото й, любимите й цветове. Знаеше за Алекс, за Сет Самюъл и дори за приятелката й Мери Елън Клук.

— Високото, готино русо парче — я бе нарекъл той. Парче.

Казанова беше изключително перверзен, непрекъснато се вживяваше в различни роли и въображаеми психодрами. Обичаше да разговаря с нея за порнографски актове: секс с момичета в предпубертетна възраст и животни, кошмарен садизъм, мазохизъм, мъчение чрез клизма. Говореше за всичко толкова свободно. Понякога беше дори поетичен по някакъв нездрав начин. Цитираше Жан Жьоне, Джон Речи, Дърел, Дьо Сад. Беше много начетен, вероятно образован.

— Ти си достатъчно умна, за да разбираш за какво говоря — каза той на Нейоми при едно от посещенията си. — Ето, затова те взех, сладка моя.

Нейоми се стресна от звука на нови писъци. Изтича до вратата и долепи буза до студеното дебело дърво.

Това същата жена ли беше, или той убива още някоя?

— Помогнете ми, моля ви! Има ли някой? — чу тя. Жената крещеше, колкото й глас държи. Тя нарушаваше правилата на къщата.

— Помощ! Има ли някой? Аз съм пленничка тук. Помощ… Казвам се Кейт… Кейт Мактиърнън. Помощ! Има ли някой?

Нейоми стисна очи. Това беше страшно. Жената трябваше да млъкне. Но писъците за помощ се повтаряха отново и отново. Това означаваше, че Казанова не е вкъщи. Сигурно беше излязъл.

— Помогнете ми, моля ви! Има ли някой? Казвам се Кейт Мактиърнън. Аз съм лекарка от Университетската болница на Северна Каролина.

Виковете продължаваха… десет пъти, двайсет пъти. Това не беше паника, осъзна Нейоми. Беше ярост!

Той не можеше да е в къщата! Той нямаше да й позволи да продължава толкова дълго. Най-сетне Нейоми насъбра кураж и извика с всички сили.

— Спри! Трябва да престанеш да викаш. Той ще те убие! Млъкни! Това е всичко, което ще ти кажа!

Настъпи тишина… най-сетне благословена тишина. Нейоми си помисли, че чува напрежението наоколо. Определено го усещаше.

Кейт Мактиърнън не мълча дълго.

— Как се казваш? Откога си тук? Моля те, говори с мен… хей, на теб говоря! — викаше тя.

Нейоми не й отговори. Какво й ставаше на тази жена? Да не се беше побъркала след последния побой?

Кейт Мактиърнън я повика отново.

— Слушай, можем да си помогнем взаимно. Убедена съм, че можем. Знаеш ли къде те държи?

Жената определено беше смела… но и глупава. Гласът й бе силен, но започваше да звучи дрезгаво. Кейт.

— Моля те, говори с мен. Него го няма сега, иначе щеше вече да се е появил с електрошоковия си пистолет. Знаеш, че съм права! Той няма да узнае, че си говорила с мен. Моля те… Трябва да чуя гласа ти отново.

Нейоми все още отказваше да й отговори. Той можеше да се е върнал междувременно. Можеше да е в къщата, да ги слуша. Дори да ги гледа през стените.

Кейт Мактиърнън отново беше в ефир.

— Добре, трийсет секунди. И спираме. Окей? Обещавам, че ще млъкна… в противен случай ще продължа, докато той наистина си дойде.

„Божичко, моля те, спри да говориш — крещеше вътрешният глас на Нейоми. — Спри, незабавно.“

— Той ще ме убие — викаше Кейт. — Но ще го направи, така или иначе! Аз видях част от лицето му. Откъде си? Откога си тук?

Нейоми имаше чувството, че се задушава. Не можеше да си поеме дъх, но седеше на вратата и слушаше всяка дума. Толкова страстно й се искаше да поговори с нея.

— Той вероятно използва лекарство, наречено форан. Използва се в болниците. Може да е лекар. Моля те. От какво има да се страхуваме — освен от мъчения и смърт?

Нейоми се усмихна. Кейт Мактиърнън имаше смелост, но и чувство за хумор. Беше толкова хубаво дори само да чуеш нечий друг глас.

Думите се изплъзнаха от устата на Нейоми почти против волята й.

— Казвам се Нейоми Крос. Тук съм от осем дни. Така ми се струва. Той се крие зад стените. Наблюдава през цялото време. Мисля, че изобщо не спи. Той ме изнасили — каза тя с ясен глас.

За първи път произнесе тези думи високо. „Той ме изнасили.“

Кейт отговори веднага.

— И мен изнасили, Нейоми. Знам как се чувстваш… цялата омърсена. Толкова е хубаво да чуя гласа ти, Нейоми. Никога не съм се чувствала толкова самотна.

— Аз също, Кейт. Сега, моля те, млъкни.

Долу в своята стая Кейт Мактиърнън изведнъж се почувства изморена. Изморена, но обнадеждена. Беше се свлякла до една от стените, когато чу гласовете около себе си.

— Мария Джейн Капалди. Струва ми се, че съм тук около месец.

— Казвам се Кристин Майлс. Здравейте.

— Мелиса Станфийлд. Уча за медицинска сестра. Тук съм от осем седмици.

— Криста Ейкърс, от Северна Каролина. Два месеца в ада.

Бяха най-малко шест.