Целуни момичетата

102

На сутринта след ареста на доктор Уик Сакс Казанова бавно вървеше по коридорите на медицинския център на „Дюк“. Той влезе спокойно в стаята на Кейт Мактиърнън.

Можеше да ходи където си пожелае. Отново беше свободен.

— Здравей, скъпа. Как е положението? — прошепна той на Кейт.

Тя беше съвсем сама, макар че на етажа все още имаше охрана от дърамската полиция. Казанова седна до леглото й на един стол с висока облегалка. Загледа се в печалната физическа развалина, която някога бе такава изключителна красавица.

Вече дори не го беше яд на Кейт. Не беше останало много, на което да се ядосва. „Лампите още светят — помисли си той, взирайки се в празните кафяви очи, — но няма никой у дома, нали, Кейти?“

Доставяше му удоволствие да стои в нейната болнична стая — това раздвижваше жизнените му сокове, разпалваше го, насочваше духа му към велики дела. Всъщност самият факт, че седи до леглото на Кейт, го караше да се чувства умиротворен.

Това беше важно сега. Той трябваше да вземе някои решения. Как точно да се справи със ситуацията около доктор Уик Сакс? Дали да хвърли още прахан в огъня? Или така щеше да се получи оръжие за масово унищожение и поради това опасно и за самия него?

Имаше още едно сложно решение, което трябваше да бъде взето в близко време. Наистина ли се налагаше двамата с Рудолф да напуснат района? Никак не му се искаше — това бе неговият роден край, — но явно се налагаше. А какво да прави с Уил Рудолф? Очевидно той бе емоционално осакатен от пребиваването си в Калифорния. Пиеше валиум, халцион и ксанакс — за тези успокоителни Казанова знаеше със сигурност, но можеше да има и други. Рано или късно бушоните му щяха да изгърмят и това щеше да засегне и двамата. От друга страна, самотата бе тъй непоносима, когато Рудолф го нямаше. Той се бе чувствал разрязан на две.

Чу шум зад себе си откъм вратата на болничната стая. Обърна се и се усмихна на мъжа, който се появи на прага.

— Тъкмо си тръгвах, Алекс — каза и стана от стола. — Никакви промени. Колко жалко.

Алекс Крос пусна Казанова да мине покрай него и да излезе през вратата.

Той се сливаше идеално с всяко обкръжение. Това си мислеше Казанова, докато крачеше по болничния коридор. Никога нямаше да го заловят. Беше открил съвършената маска.

103

В бара на хотел „Вашингтон Дюк Ин“ имаше едно старо пиано. Между два и четири часа през нощта седях там и свирех мелодии от Биг Джо Търнър и Блайнд Лемън Джеферсън. Свирех тъгите си, неволите си, депресиите си, мрачното си настроение, гадните си мисли. Обслужващият персонал несъмнено е бил впечатлен.

Опитвах се да събера и подредя всичко, което знаех. Продължавах да се въртя в кръг около три или четири точки — стълбовете, върху които трябваше да изградя своето разследване.

Съвършени престъпления както тук, така и в Калифорния. Отлични познания на убиеца за начина, по който протича полицейското разследване.

Близначно сдвояване между чудовища. Връзка между двама мъже, каквато не е имало, откакто свят светува.

Изчезваща къща в гората. Една къща действително беше изчезнала. Как е станало това?

Харемът на Казанова от забележителни жени, но и нещо повече — „бракуваните“ жени.

Доктор Уик Сакс беше университетски преподавател със съмнителен морал и поведение. Но беше ли той хладнокръвен убиец, лишен от капка съвест и човещина? Беше ли животно, затворило над десет млади жени някъде около Дърам и Чапъл Хил? Беше ли той съвременният маркиз Дьо Сад?

Едва ли. Бях почти сигурен, че дърамската полиция е арестувала не когото трябва, а истинският Казанова е на свобода и ни се надсмива. А може би положението беше още по-лошо. Може би преследваше нова жена.

Сутринта направих редовното си посещение при Кейт в медицинския център на „Дюк“. Тя все още беше в дълбока кома, все още я брояха за тежък случай. Полицията на Дърам вече беше вдигнала охраната пред вратата на нейната стая.

Седях и бдях до нея, опитвайки се да не мисля за състоянието й. Държах ръката й и тихо й говорех. Ръката й беше вяла, почти безжизнена. Кейт ми липсваше толкова много. Тя не можеше да ми отговори и това отваряше зееща болезнена рана в гърдите ми.

Най-накрая трябваше да си тръгна. Трябваше да се изгубя в работата си.

От болницата двамата със Сампсън отидохме в дома на Луис Фрийд в Чапъл Хил. Бях помолил доктор Фрийд да изготви за нас специална карта на района около река Уайкейджил.

Седемдесет и седем годишният професор по история си беше свършил работата отлично. Надявах се картата да помогне на мен и Сампсън да открием „изчезващата къща“. Идеята ми хрумна, след като прочетох няколко съобщения във вестниците за убийството на двамата студенти преди дванайсет години. Трупът на Роу Тиърни бил открит близо до „изоставена ферма, където някога избягали роби са били държани скрити в големи подземни изби. Тези изби били като малки къщи под земята, като някои от тях имали по дванайсет стаи или отделения“.

Малки къщи под земята?

Изчезваща къща?

Там някъде имаше къща. Къщите не изчезват.

104

Двамата със Сампсън отидохме с колата до град Бригадун в Северна Каролина. Имахме намерение да тръгнем пеша през гората до мястото, където Кейт е била намерена в река Уайкейджил. Рей Бредбъри е писал, че „да поемеш риск, е като да скочиш от скала и да си изработиш криле, докато падаш“. Сампсън и аз се готвехме да скочим.

Докато си пробивахме път през злокобната гора, високите дъбове и ели започнаха постепенно да гасят всеки лъч светлина. Хорът на комарите беше плътен като меласа. Въздухът бе неподвижен.

Можех да си представя, можех да видя как Кейт тича през същата тази тъмна гора само преди няколко седмици, борейки се за живота си. Мислех за нея сега, когато се крепеше на системи за поддържане на живота. Можех да чуя жуженето на апаратите. Самата мисъл ми причиняваше болка.

— Не се чувствам добре в дълбоки тъмни гори — призна Сампсън, докато вървяхме под плътен чадър от преплетени лози и върхари, наподобяващи платнища на палатка. Той носеше тениска, черни слънчеви очила, дънки и обувки с грайфери. — Напомнят ми за Хензел и Гретел. Мелодраматична помия, братле. Мразех тази приказка като дете.

— Ти никога не си бил дете — припомних му аз. — Беше висок метър и осемдесет и два още на единайсет години и вече беше отработил вледеняващия си втренчен поглед.

— Може и така да е, но въпреки това мразех тези братя Грим. Мрачната страна на германския дух, изкарваща на бял свят гадни фантазии, за да деформира духа на немските дечица. Явно е имало голям ефект.

Сампсън успя да ме накара да се усмихна със своите деформирани теории за нашия деформиран свят.

— Как не те е страх да ходиш из крайните квартали на Вашингтон през нощта, а една приятна разходка из тези гори ти сви сармите? Нищо не може да ти навреди тук. Ели. Мускатово грозде. Къпини. Може да изглежда зловещо, но е безвредно.

— Което изглежда зловещо, е зловещо. Това е моят девиз.

Сампсън се бореше да провре величественото си тяло през плетеницата от млади дръвчета и орлови нокти в началото на гората. На места орловите нокти наистина бяха като мрежеста завеса. Като че ли поникваха преплетени.

Запитах се дали Казанова ни наблюдава. Подозирах, че е доста търпелив наблюдател. И той, и Уил Рудолф бяха много умни, организирани и предпазливи. Бяха вършили престъпления години наред и никой не ги беше заловил.

— Какво мислиш за историята на робите по тези земи? — попитах Сампсън, докато вървяхме. Исках да отклоня ума му от отровните змии и змиеподобните лози. Исках да се съсредоточи върху убиеца или убийците, които може би обитаваха заедно с нас тези гори.

— Чел съм Дженовезе и Мохамед Ауад — отговори той. Не можех да разбера дали говори сериозно. Сампсън беше доста начетен за човек на действието.

— Подземната железница е действала в този район. Избягали роби и цели семейства са били пазени на сигурно място в течение на дни и дори седмици в някои от околните ферми. Наричали са ги гари — казах аз. — Те именно са отбелязани на картата на доктор Фрийд. На това е посветена и книгата му.

— Не виждам никакви ферми. Само това лайняно мускатово грозде — оплака се Сампсън и отмести още няколко клона с дългите си ръце.

— Големите тютюневи ферми са се намирали на запад оттук. Изоставени са преди повече от шестдесет години. Помниш ли, че ти разказах за една студентка от Университета на Северна Каролина, която е била брутално изнасилена и убита през осемдесет и първа? Разложеното й тяло било намерено някъде тук. Мисля, че е била убита от Рудолф, а може би от Казанова. Горе-долу по това време са се срещнали за първи път. Картата на доктор Фрийд показва местонахождението на старата Подземна железница, както и повечето ферми в околността, където са били държани на скрито място избягалите роби. Някои от фермите са имали огромни подземни изби, дори цели подземни жилища. Самите ферми вече ги няма. Нищо не си личи от птичи поглед. Освен това всичко е обрасло плътно с орлови нокти и фиданки. Но складовете са още тук.

— Хм. Значи твоята карта може да ни каже къде са били едно време тютюневите ферми?

— Ами да. Имам карта. Имам компас. Имам и пистолет „Глок“ — казах аз и потупах кобура си.

— И най-важното — добави Сампсън — имаш мен.

— Това също. Бог да пази мръсниците от нас двамата.

Вървяхме много дълго в горещия, влажен, пълен с комари следобед. Успяхме да открием три от фермите, където някога отглеждането на тютюн е процъфтявало, където изплашени до смърт чернокожи мъже и жени, понякога цели семейства, са били крити в стари изби, докато успеят да избягат на север, в свободни градове като Вашингтон.

Две от избите се намираха точно там, където доктор Фрийд бе казал да ги търся. Прогнили дъски и изкривени ръждясали железа бяха единственото, останало от някогашните ферми. Сякаш някакъв разгневен Бог беше дошъл и сринал всичко по земите, където е съществувало робовладелство.

Към четири часа следобед стигнахме до някога величествената и процъфтяваща ферма на Джейсън Снайдър и неговото семейство.

— Откъде си сигурен, че сме където трябва? — огледа Сампсън малкото изолирано и изоставено място, където бях спрял.

— Така е според картата на доктор Луис Фрийд. Същото показва и компасът. Той е прочут историк, следователно трябва да е прав.

Но и Сампсън имаше право. Тук нямаше нищо за гледане. Фермата на Джейсън Снайдър беше напълно изчезнала. Точно както казваше Кейт.

105

— Тръпки ме полазват от това място — каза Сампсън. — Тъй наречената тютюнева ферма.

Това, което някога е било фермата на Снайдър, сега беше зловещо, извънземно, дяволски злокобно място. Нямаше почти никакви видими доказателства, че някога тук са живели човешки същества. И въпреки това можех да усетя кръвта и костите на робите, докато стоях пред тревожещите руини на старата тютюнева ферма.

Калини, орлови нокти и бръшлян стигаха чак до гърдите ми. Червени и бели дъбове, секвои и евкалипти се издигаха високи и могъщи там, където някога е била процъфтяващата ферма. Но самата ферма беше изчезнала.

Усетих студено петно в центъра на гърдите си. Не беше ли точно тук гадното място? Дали не бяхме близо до къщата на ужасите, която Кейт бе описала?

Бяхме си проправяли път на север, а после на изток. Не бяхме много далеч от магистралата, където ми се щеше да бяхме паркирали колата. Според грубите ми сметки намирахме се на не повече от четири-пет километра от нея.

— Спасителните отряди никога не са навлизали толкова навътре в гората — каза Сампсън, докато търсехме наоколо. — Храсталакът е наистина плътен и гаден. Доколкото виждам, не е утъпкан.

— Доктор Фрийд каза, че той вероятно е последният човек, който е бил тук и е проучил всяка от гарите на Подземната железница. Гората е станала прекалено гъста и дива за обикновени посетители — казах аз.

Кръвта и костите на моите прадеди. Това беше могъща, почти непоносима представа: да крачиш там, където някога робите са били държани затворени години наред. Никой никога не е дошъл да ги спаси. На никой не му е пукало. Нито един детектив не е дошъл да търси чудовищата в човешки облик, отвлекли цели семейства от техните домове.

Използвах естествените знаци, маркирани върху картата, за да се ориентирам къде би могла да се намира старата изба на Снайдър. Освен това се опитвах да се взема в ръце — в случай, че открием нещо, което не бих желал да намерим.

— Сигурно търсим някаква много стара врата, по-скоро капак в земята, водещ към подземни помещения — обърнах се към Сампсън. — На картата на Фрийд не е обозначено нищо конкретно. Избата би трябвало да се намира на дванайсет до петнайсет метра западно от тези секвои. Смятам, че става дума именно за тези дървета и в момента вероятно стоим точно над избата. Но къде, по дяволите, е капакът?

— Вероятно е на такова място, където никой да не стъпи отгоре й по погрешка — размишляваше Сампсън, докато продължаваше да си пробива път сред все по-гъстия и див храсталак.

Отвъд плетеницата от лозови клони имаше открита полянка, където някога са садили и отглеждали тютюн. По-нататък се виждаха още дебели дървета. Въздухът беше горещ и спарен. Сампсън ставаше нетърпелив и отмъстително счупи няколко орлови нокти. Той тропаше силно с крака, опитвайки се да налучка скрития капак. Напрягаше слух за глух тътен на дърво или метал под високата трева и гъсто преплетените бурени.

— Едно време това е била много голяма изба на две нива. Казанова може дори да я е разширил. Може да е построил нещо по-така за своята къща на ужасите — казах аз, докато търсех из непроходимите храсталаци.

Мислех за Нейоми — затворена под земята толкова дълго време. Тя ми беше станала истинска мания през последните седмици. И все още продължаваше да ме измъчва. Сампсън беше прав за тези гори. Те бяха зловещи и аз чувствах, че се намираме на сатанинско място, където се вършат забранени, тайни неща. Нейоми може би беше съвсем, наблизо, някъде тук, под земята.

— Пак започваш да ми приличаш на дърта вещица. Опитваш се да мислиш като този перверзен гадняр. Сигурен ли си, че заслужилият доктор Сакс не е Казанова? — попита Сампсън, докато работеше.

— Не, не съм. Но и не знам защо дърамската полиция го арестува. Как така изведнъж най-случайно откриха бельото? И най-вече как така това бельо се оказа в къщата на Сакс?

— Ами може би защото той е Казанова. Може би защото държи бельото там, та да си го мирише в дъждовни следобеди. Борците срещу престъпността от ФБР и Дърам сега ще прекратят ли случая?

— Да, ако за известно време няма друго убийство или отвличане. И щом ударят катанеца на случая, Казанова може да си отдъхне и да се отдаде на планове за бъдещето.

Сампсън се изправи и протегна дългия си врат. Изпъшка и след това тихо взе да мърмори. Тениската му беше прогизнала от пот.

— Имаме много път до колата. Дълъг, тъмен, горещ, пълен с комари път.

— Още не. Не ме оставяй точно сега.

Не исках да си тръгвам и да прекратя търсенето за деня.

Присъствието на Сампсън беше голямо предимство за мен. На картата на доктор Фрийд имаше още три ферми. Две от тях изглеждаха обнадеждаващо, другата можеше да се окаже прекалено малка. Но може би точно затова Казанова я беше избрал за свое скривалище. Той беше опърничав и си падаше по необичайното.

И аз бях същият. Исках да продължа търсенето през нощта, независимо дали се намирам, сред тъмни гори, черни змии, или убийци-близнаци.

Спомних си ужасяващата история на Кейт за изчезващата къща и онова, което ставаше вътре. Какво всъщност се бе случило с Кейт в деня, когато е избягала? Ако къщата не е била в тази гора, то къде, за Бога? Трябва да е била под земята. Нищо друго не се връзваше.

Нищо до този момент не се връзваше.

Освен ако някой не беше изтрил целенасочено и най-малката останка от фермата.

Освен ако някой не беше използвал стария дървен материал за други строителни цели.

Накрая извадих пистолета си и се огледах за нещо — каквото и да е, — по което да стрелям. Сампсън ме наблюдаваше с ъгълчето на окото си. С любопитство, но без думи засега. Изпитвах необходимост да се разтоваря от обзелия ме гняв. Да се освободя от отровата, от напрежението. Тук, намясто. Ала нямаше в какво да се прицеля. Нямаше подземна къща на ужасите.

Нямаше обаче дори и една-единствена прогнила дъска нито от къщата, нито от хамбара на фермата. Нямаше никакви останки.

Накрая изстрелях една серия във възлестия ствол на близкото дърво. В обземащата ме лудост един чвор от дървото ми заприлича на мъжка глава. Стрелях отново и отново. Все точни попадения, смъртоносни, право в целта. Аз убих Казанова!

— По-добре ли ти стана? — погледна ме Сампсън над черните си слънчеви очила. — Уцели Торбалан право в гадното око.

Той се облегна на едно дръвче, което ми приличаше на човешки скелет. До горката фиданка не достигаше достатъчно светлина.

— Наистина е време да си обираме крушите — каза той.

И тогава чухме викове!

Изпод земята се разнасяха гласове на жени.

Виковете бяха приглушени, но въпреки това ги чувахме ясно. Бяха на север от нас, още по-навътре в гъстия храсталак, но близо до откритата ливада зад старите тютюневи поля.

Плътно омотано кълбо от напрежение се стовари върху мен с невероятна сила. Главата ми неволно клюмна към гърдите.

Сампсън извади своя „Глок“ и даде два бързи изстрела, още няколко сигнала за затворените жени, за тези, които викаха изпод земята — все едно кои бяха те.

Приглушените викове ставаха все по-силни, сякаш се надигаха от десетия кръг на ада.

— Господи, Исусе Христе — прошепнах аз. — Намерихме ги, Джон. Намерихме къщата на ужасите.

106

Двамата със Сампсън запълзяхме на четири крака. Неистово търсехме скрития вход към подземната къща, плъзгайки пръсти и длани по буренака, докато се разраниха и започнаха да кървят. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми треперят.

Дадох още няколко изстрела, за да могат затворените долу жени да разберат, че сме ги чули и все още сме тук. След това бързо презаредих.

— Ние сме тук, горе! — извиках аз, залепил глава до земята. Бурените и тревата деряха лицето ми. — Ние сме от полицията!

— Готово, Алекс! — извика Сампсън. — Ето го капака! Или поне нещо като капак.

Да тичаш през високия гъст храсталак, беше като да пресичаш буйна река. Капакът беше скрит сред орлови нокти и трева до кръста близо до мястото, което беше претърсвал Сампсън. Той бе покрит с допълнителен пласт чимове и дебел килим от борови иглички. Изключено да бъде открит от спасителен отряд или случайни туристи.

— Аз ще сляза пръв — казах на Сампсън. Кръвта бучеше и отекваше в ушите ми. При други обстоятелства той щеше веднага да оспори решението ми. Не и този път.

Затрополих тичешком надолу по стръмната и тясна дървена стълба, която изглеждаше така, сякаш е стояла там от векове. Сампсън беше непосредствено след мен. Добрите близнаци.

В дъното на стълбата имаше втора врата. Тежките дъбови дъски изглеждаха нови — като че ли вратата е била поставена през последните една-две години. Бавно натиснах дръжката. Беше заключена.

— Влизам — извиках аз, в случай че отзад имаше някой. След това изстрелях два откоса в ключалката и тя се разби. Дървената врата поддаде и се отвори, след като рязко я блъснах с рамо.

Най-сетне бях в къщата на ужасите. От това, което видях, ми се повдигна. На едно канапе в добре обзаведена дневна грижливо беше положена мъртва жена. Трупът беше започнал да се разлага. Чертите бяха неузнаваеми. По цялото тяло на жертвата пълзяха червеи.

Движи се, наложи се да заповядам на себе си. Върви! Веднага!

— Аз съм точно зад теб — прошепна Сампсън със своя дълбок глас, запазен само за местопрестъпления. — Внимавай какво правиш, Алекс.

— Полиция! — извиках аз. Гласът ми трепереше и бе придобил дрезгав тембър. Страхувах се от това, което може би щяхме да открием в скривалището. Още ли беше тук Нейоми? Жива ли беше?

— Ние сме тук, долу! — извика една жена. — Можете ли да ме чуете?

— Чуваме ви! Идваме! — изкрещях отново.

— Помогнете ни, моля ви! — прозвуча още един глас някъде навътре в подземната къща. — Внимавайте. Той е коварен.

— Я виж ти. Той бил коварен — прошепна Сампсън. Никога не падаше по гръб.

— Той е в къщата! Той е тук сега! — извика друга жена, за да ни предупреди.

Сампсън все още стоеше непосредствено зад мен.

— Какво ще кажеш да заемем стратегическа позиция, партньоре? Да се качим на покрива?

— Искам аз да я намеря — казах. — Трябва да намеря Шуши.

Той не възрази.

— Мислиш ли, че любовникът е някъде тук? Казанова, де… — прошепна той.

— Носят се такива слухове — казах аз и бавно се промъкнах напред. И двамата бяхме извадили пистолетите си, готови за стрелба. Нямахме представа какво ни очаква. Дали любовникът ни чакаше?

Давай! Давай! Размърдай тези крака!

Излязох от безлюдната дневна. На тавана на коридора бяха монтирани лампи по последна дума на техниката. Как беше успял да прокара електричество тук? С трансформатор? С генератор? На каква мисъл трябваше да ме наведе това? Че е сръчен? Че има връзки с местната електрическа компания?

Колко време му е отнело да приведе подземната изба в този вид? Да я благоустрои така? Да превърне фантазията си в реалност?

Пространството беше голямо. Навлязохме в дълъг коридор, който завиваше надясно от дневната. От двете му страни имаше врати, затворени отвън с катинари като затворнически килии.

— Трябва да си пазим гърбовете — казах на Сампсън. — Аз влизам във врата номер едно.

— Аз винаги ти пазя гърба — прошепна той.

— Пази и своя.

Приближих се до първата врата.

— Полиция! — извиках. — Аз съм детектив Алекс Крос. Всичко ще бъде наред.

Изкъртих първата врата и погледнах вътре. Искаше ми се да видя Нейоми. Молех се да е тя.

107

— Ама че глупаци — каза Джентълмена, груб и нетърпелив, както винаги. — Панаирджийски клоуни с черни мутри.

Казанова се усмихна накриво, с нарастващо раздразнение от Джентълмена.

— Какво, по дяволите, очакваш? Мозъчни хирурзи от елитните клиники във Вашингтон? Те са две най-обикновени улични ченгета.

— Може и да не са чак толкова обикновени. Все пак откриха къщата. И сега са вътре.

Двамата се огледаха зорко, излизайки от скривалището си сред близките дървета. Те бяха вървели по петите на детективите цял следобед, като ги следяха с бинокли. Плетяха заговор, планираха действията си, но заедно с това си играеха с жертвите. Бяха много внимателни, приближавайки се към финалната схватка.

— Защо не доведоха и останалите? Защо не доведоха ФБР? — попита Рудолф. Той винаги се интересуваше и от най-малката подробност и подчиняваше всичко на логиката см. Логическа машина, машина за убиване, без човешко сърце.

Казанова отново погледна през мощния немски бинокъл. Виждаше отворения капак, водещ към подземната къща — шедьовъра, който той и Рудолф бяха построили със собствените си ръце.

— Заради полицейската си надменност — най-сетне отговори той на въпроса на Рудолф. — В известен смисъл те са като нас. Особено Крос. Вярва само на себе си и на никой друг.

Той хвърли поглед Към Уил Рудолф и двамата се усмихнаха. Иронията си я биваше. Двамата детективи срещу тях двамата.

— Крос сигурно си мисли, че ни разбира — нас и нашите взаимоотношения — каза Рудолф. — И може би наистина ни разбира.

След онзи случай в Калифорния, когато беше на косъм от смъртта, Джентълмена бе започнал да развива прогресивна параноя по отношение на Алекс Крос. В края на краищата Крос го бе проследил и това го плашеше. Но от друга страна, Рудолф смяташе Крос за интересен съперник. Той изпитваше удоволствие от състезанието, от тръпката на лова.

— Разбира някои неща, вижда елементи от цялото и затова си въобразява, че знае повече, отколкото му е ясно в действителност. Само запази търпение и ще накараме слабостта му да лъсне.

Казанова беше убеден, че докато и двамата пазят спокойствие, докато премислят внимателно всичко, те ще побеждават и никога нямаше да бъдат заловени. Така беше от години, от онзи първи ден, в който се срещнаха в университета „Дюк“.

Казанова знаеше, че Уил Рудолф е действал нехайно в Калифорния. Тази смущаваща тенденция се бе проявила у него още когато беше блестящ студент по медицина. Приятелят му беше нетърпелив. Той уби Роу Тиърни и Том Хъчинсън по глупаво сантиментален и мелодраматичен начин. Тогава за малко да го заловят. Бяха го разпитвали в полицията и го брояха за един от най-сериозните заподозрени в онзи прочут случай.

Казанова отново се замисли за Алекс Крос, преценявайки силните и слаби страни на детектива. Крос беше внимателен и добър професионалист. Винаги обмисляше нещата, преди да действа. Определено беше по-умен от останалите в тайфата. Ченге, но и психолог. Той намери скривалището. Той стигна чак дотук, по-близо от всички други.

Джон Сампсън беше по-импулсивен. Той бе слабата брънка, макар че определено не правеше такова впечатление. Беше физически силен, но щеше пръв да се прекърши. А прекърши ли се Сампсън, това ще прекърши и Крос. Двамата бяха близки приятели, изключително чувствителни във взаимоотношенията си.

— Беше глупаво да се разделяме преди година, да тръгваме по различни пътища — каза Казанова на единствения си истински приятел на този свят. — Ако не бяхме започнали да се съревноваваме и да играем егоцентрични игри, Крос никога нищо нямаше да узнае. Нямаше да открие теб, а ние нямаше да бъдем принудени сега да убием момичетата и да разрушим къщата.

— Нека аз да се погрижа за добрия доктор Крос — предложи Рудолф. Той не реагира на казаното от Казанова. Рудолф никога не показваше емоции, но несъмнено също се е чувствал самотен. Все пак се върна, нали?

— Никой няма да се погрижи сам за доктор Крос — отговори Казанова. — Ще го довършим заедно. Ще застанем двама срещу един, както винаги сме действали най-ефикасно. Първо Сампсън. След това Алекс Крос. Знам как ще реагира. Знам как мисли. Аз го наблюдавах. Следя го от деня, в който пристигна.

Двете чудовища се приближиха към къщата.

108

Светнах лампите в първата стая и видях една от пленените жени. Мария Джейн Капалди се сви като изплашено момиченце в далечния ъгъл на стаята. Аз я познавах. Бях се срещнал с родителите й преди една седмица, те ми бяха показали любимите си стари снимки на своята дъщеря.

— Моля ви, не ми причинявайте нищо лошо. Не мога да понасям повече този ужас — примоли ми се Мария с хриптящ шепот.

Тя се бе обгърнала с две ръце и се поклащаше леко напред-назад. Носеше черни скъсани дънки и смачкана тениска с емблемата на „Нирвана“. Мария Джейн беше само на деветнайсет години, студентка по изкуствознание и обещаваща млада художничка в Щатския университет на Северна Каролина в Роли.

— Аз съм от полицията — прошепнах колкото можех по-нежно. — Сега вече никой не може да ви нарани. Ние няма да им позволим.

Мария Джейн изхлипа и се разрида от облекчение. Цялото й тяло се тресеше.

— Той не може да ви нарани вече, Мария Джейн — уверих я аз с най-кроткия глас, на който бях способен. Всъщност аз едва-едва можех да говоря. — Трябва да намеря останалите. Ще се върна, обещавам. Оставям вратата отворена. Можете да излезете. Сега сте в безопасност.

Трябваше да помогна на останалите. Неговият харем от специални жени се намираше именно тук. Нейоми беше една от наложниците.

Нахлух в следващата стая. Все още не можех да овладея дишането си. Бях ликуващ, изплашен, разстроен — всичко накуп.

Високата руса жена в стаята ми каза, че се казва Мелиса Станфийлд. Спомних си името. Тя учеше в колежа за медицински сестри. Имах толкова много въпроси към нея, но времето стигаше само за един.

Внимателно докоснах рамото й. Тя потрепери, след това се свлече на пода пред мен.

— Знаете ли къде е Нейоми Крос? — попитах я аз.

— Не съм сигурна — отговори Мелиса. — Не познавам разположението на всички стаи тук.

Поклати глава и се разплака. Не знаех дали изобщо разбира за кого говорех.

— Сега сте в безопасност. Кошмарът най-сетне свърши, Мелиса. Нека помогна и на другите — прошепнах аз.

Навън в коридора видях Сампсън да троши един катинар.

— Аз съм полицай. Сега сте в безопасност — чух го да казва. Гласът му беше нежен: Сампсън Милосърдния.

Жените, които бяхме освободили, бродеха замаяни и объркани извън затворническите си килии. Те се прегръщаха една друга в коридора. Повечето хлипаха, но аз чувствах облекчението, дори радостта им. Най-сетне някой бе дошъл да им помогне.

Влязох във втори коридор, който започваше в края на първия. Там имаше още заключени врати. Тук ли беше Нейоми? Жива ли бе? Блъскането в гърдите ми беше непоносимо.

Отворих първата врата отдясно — и тя беше там. Моята малка Шуши. Най-прекрасната гледка в целия свят.

Сълзите най-сетне рукнаха от очите ми. Сега вече аз бях този, който не можеше да проговори. Помислих си, че завинаги ще запомня всичко, което се случи между двама ни в този момент. Всяка дума, всеки поглед.

— Знаех, че ще дойдеш, Алекс — каза тя и се хвърли в прегръдките ми.

— Горкичкото ми — прошепнах аз. Имах чувството че хиляди тонове са се смъкнали от гърба ми. — Това оправдава всичко. Е, почти всичко.

Имах нужда да я гледам дълго и отблизо. Задържах любимото й лице в ръцете си. Тя изглеждаше толкова крехка и мъничка в стаята. Но беше жива! Най-сетне я бях намерил.

Извиках на Сампсън.

— Намерих Нейоми! Намерихме я, Джон! Тук е! Ние сме тук!

Двамата с Шуши се прегърнахме като в добрите стари времена. Ако някога бях съжалявал, че съм станал детектив, то този миг изкупваше всичко. Едва сега осъзнах, че я бях смятал за мъртва, но просто не можех да се откажа от битката. Никога не се отказвай.

— Знаех, че ще дойдеш и си го представях точно така. Мечтаех за това. Живеех заради този миг. Молех се всеки ден и ето, ти дойде — подари ми Нейоми най-хубавата усмивка, която бях виждал някога. — Обичам те.

— И аз те обичам. Толкова ми беше мъчно за теб. На всички им беше мъчно — казах аз и след миг се отдръпнах от нея.

Мислите ми се върнаха към чудовищата и начина, по който вероятно разсъждаваха сега. Все още планираха предварително всичко. Лепълд и Луб, но вече възрастни мъже, отдадени на съвършени престъпления.

— Сигурна ли си, че си добре? — усмихнах се най-сетне или по-скоро понечих да се усмихна.

Видях как част от предишната напрегнатост се връща в очите на Нейоми.

— Върви, Алекс. Помогни на другите — настоя тя. — Моля те, извади и останалите от клетките.

Точно в този момент странен, ужасяващ звук отекна в коридора. Вик на болка. Изскочих от стаята на Нейоми и видях нещо, което никога не съм си представял, че може да се случи — дори и в най-страшните ми кошмари.

109

Силният плътен зов за помощ беше на Сампсън. Партньорът ми беше в сериозна беда. Двама мъже с чудовищни маски бяха връхлетели отгоре му. Казанова и Рудолф? Кой друг?

Сампсън лежеше в коридора. Устата му зееше отворена от шок и болка. От гърба му стърчеше нож, или шиш за разбиване на лед.

Два пъти преди това бях попадал в подобна ситуация по време на патрул из улиците на Вашингтон. Партньор в беда. Нямах избор и може би имах само един шанс. Не се поколебах. Извадих моя „Глок“ и стрелях.

Изненадах ги с бързия изстрел. Те не очакваха, че ще стрелям, докато държат в ръцете си Сампсън. По-високият стисна рамото си и падна назад. Другият погледна към мен. Студеният поглед на свирепата смъртна маска беше предупреждение за мен. Но все пак аз им бях отнел предимството.

Стрелях повторно, като се целех във втората смъртна маска. Изведнъж всички лампи угаснаха. От скритите в стените тонколони изригна рокендрол. Аксел Роуз започна да вие „Добре дошли в джунглата“.

В коридора стана тъмно като в гроб. Рок музиката разтърсваше основите на сградата. Притиснах се към стената и продължих да пристъпвам напред към мястото, където беше паднал Сампсън.

Погледът ми се блъскаше в мрака и сковаващ страх пропълзя в сърцето ми. Те бяха сварили Сампсън неподготвен, а това само по себе си не беше лесно. Бяха изникнали сякаш от небитието. Имаше ли друг вход към скривалището?

Чух познато ръмжене. Сампсън беше точно пред мен.

— Тук съм. Май не съм си пазил гърба както трябва.

Думите му излизаха на пресекулки.

— Недей да говориш.

Приближих се до мястото, откъдето идваше гласът му. Вече знаех приблизително къде се намира. Страхувах се, че те може да не са си отишли. С изгасването на осветлението бяха увеличили шансовете си и сега се готвеха да ме нападнат от засада.

Те обичаха да действат двама срещу един. Имаха нужда от близначно сдвояване. Имаха нужда един от друг. Заедно бяха непобедими. Засега.

Вървях стъпка по стъпка, притиснал гръб в стената. Напредвах към неясните сенки в края на коридора.

Там някъде слабо мъждукаше кехлибарена светлина. Виждах Сампсън, сгърчен на пода. Сърцето ми биеше толкова бързо, че почти нямаше промеждутък между ударите. Партньорът ми беше сериозно ранен. Никога преди не ми се беше случвало такова нещо, дори когато бяхме деца по улиците на Вашингтон.

— Тук съм — казах на Сампсън и коленичих до него. Докоснах ръката му. — Ако кръвта ти изтече, наистина ще се ядосам. Просто не мърдай.

— Хич не се надявай. Освен това няма да изпадна в шок. Вече нищо не може да ме шокира — изръмжа той.

— Не се прави на герой — леко повдигнах главата му към мен. — В средата на гърба ти е забит нож.

— Аз съм си герой… върви! Не можеш да им позволиш да избягат точно сега. Вече улучи единия. Те се насочиха към стълбите. По същия път, по който влязохме ние.

— Върви, Алекс. Трябва да ги хванеш! — Гласът на Нейоми ме накара да се обърна. Тя коленичи до Сампсън. — Аз ще се погрижа за него.

— Ще се върна — казах. След това тръгнах.

Завих покрай тъмния ъгъл на дългия коридор в приведена стойка за стрелба. Установих, че се намирам в първия коридор, по който бяхме дошли. Те се насочиха към стълбите, беше казал Сампсън.

Светлина в дъното на тунела? Чудовища, чакащи в засада някъде по пътя? Ускорих крачка в полумрака. Нищо не можеше да ме спре сега. Е, може би само Казанова и Рудолф.

Най-сетне намерих външната врата. Нямаше нито ключалка, нито дръжка. Бях ги прострелял на идване.

Стълбището беше безлюдно, или поне така изглеждаше. Капакът за нагоре беше отворен и можех да видя тъмни ели и парчета синьо небе. Дали ме чакаха там горе?

Изкачих дървените стълби по най-бързия възможен начин. Пръстът ми беше готов всеки момент да дръпне спусъка на моя „Глок“. Отново всичко излизаше извън моя контрол.

Направо се изстрелях навън по оставащите няколко стъпала като истински професионален нападател през процеп в отбраната на противника. Излетях, през квадратния отвор в земята, изпълних полуакробатично превъртане, изправих се, натискайки спусъка на пистолета. Ако не друго, бойното ми поведение можеше поне да разстрои нечий прицел.

Нямаше никой, който да стреля по мен или да изръкопляска на изпълнението ми. Дълбоката гора беше смълчана и изглеждаше абсолютно безлюдна.

Чудовищата бяха изчезнали… както и къщата.

110

Избрах същата посока, от която дойдохме двамата със Сампсън. От гората можеше да се излезе само по един път и вероятно Казанова и Рудолф бяха поели именно по него. Мразех самата мисъл, че оставям Сампсън и момичетата сами, но нямах друг избор, нямах друг път.

Пъхнах пистолета в кобура под рамото и се затичах. Краката ми заработиха все по-бързо, припомняйки си какво означава бързо тичане.

Следа от прясна кръв по листата се точеше в продължение на няколко метра из гъстия храсталак. Единият от двамата кървеше обилно. Надявах се да умре от загуба на кръв. Поне бях на прав път.

Лози и бодливи храсти деряха ръцете и краката ми, докато бягах сред гъсто обраслите дебри. Млади клончета ме пляскаха през лицето. Не ми пукаше за тези шамарчета.

Тичах повече от километър, или поне така си мислех. Плувах в пот и изгарящи болки разкъсваха дробовете ми. Главата ми пареше като двигател на прегрял мотор. Всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната.

Доколкото можех да съдя, аз съкращавах дистанцията между мен и тях. А може би бяха точно зад мен? Може би ме бяха наблюдавали как излизам от скривалището? Бяха ли ме проследили? Дали не се опитваха да ме обградят изотзад? Двама срещу един не беше начинът, по който исках да се срещна с тях.

Огледах се за нови следи от кръв или скъсани дрехи. Търсех какви да е знаци, че са минали оттук. Дробовете ми горяха и бях прогизнал от пот. Краката ме боляха, мускулите ми бяха вдървени.

В Съзнанието ми внезапно нахлу цяло ято образи от миналото. Тичах с Маркъс Даниелс на ръце по улиците на Вашингтон. Отново виждах лицето на момченцето. Спомних си как Сампсън извика от шок и болка в къщата. Видях лицето на Нейоми.

Имаше нещо в далечината — двама мъже тичаха. Единият се държеше за рамото. Казанова? Или Джентълмена? В интерес на истината, нямаше значение — аз ги исках и двамата. Нямаше да се задоволя с по-малко.

Раненото чудовище не даваше признаци на забавяне. То знаеше, че ще го нападна всеки момент, и нададе смразяващ кръвта вик. Това ми напомни, че е непредсказуем и напълно луд. Викът: яяяяях, отекна сред елите като рев на див звяр.

Последва още един първичен вик. Яяяяях! Беше другият луд.

Близнаци, помислих си аз. И двамата бяха животни. Те вече не можеха да оцелеят един без друг.

Внезапният пистолетен изстрел ме свари неподготвен. Едно парче се откърти от кората на близкия бор и профуча покрай главата ми. Само някакви си три-четири сантиметра не стигнаха, за да ме убие на място. Единият се беше обърнал невероятно бързо и беше стрелял.

Приседнах зад дървото, което беше поело куршума вместо мен. Вперих поглед сред гъстите клони. Не можех да видя нито един от двамата. Чаках. Броях секундите. Опитвах се да накарам сърцето си да заработи отново. Кой беше стрелял? Кой беше раненият?

Бяха близо до хребета на стръмен хълм. Дали го бяха превалили? И ако е така, дали ме чакаха от другата страна? Бавно се измъкнах от сигурното прикритие на дървото и се огледах.

Отново бе злокобно и тихо. Никакви викове. Никакви изстрели. Никой не се виждаше. Какво, по дяволите, замисляха? Но въпреки всичко аз току-що бях научил нещо ново за тях. Разполагах с нова следа, по която да тръгна. Само преди миг бях видял нещо важно.

Спринтирах към голия хребет на хълма пред мен. Нищо! Сърцето ми потъна, пропадна на хиляди километри надолу в бездната. Нима бяха избягали? След всичко това?

Продължих да бягам. Не можех да допусна да се случи такава гадост. Не можех да оставя чудовищата да избягат.

111

Мислех, че знам посоката към магистралата и се насочих натам. Бях възстановил дишането си — за кой ли път — и вече тичах по-леко. Алекс Следотърсача.

Видях ги отново на около двеста метра пред мен. След това забелязах позната сива ивица: виещата се лента на магистралата. Можех да различа няколко къщи и стари телефонни постове. Магистралата. Пътят, по който можеха да избягат.

Двамата тичаха към някаква неугледна крайпътна къща. Все още носеха смъртните, си маски. Това ме наведе на мисълта, че Казанова е поел ръководството. Естественият лидер. Той обичаше тези маски. Те представляваха онова, което той вярваше, че е неговата истинска същност: мрачен Бог. Свободен да прави каквото си иска. По-висш от всички нас. На покрива на къщата светеше червено-син неонов надпис „Дим под колелата“. Това бе една от онези крайпътни кръчми, които по цял ден се радват на нескончаем приток от клиенти. Двамата се бяха насочили натам.

Качиха се в син пикап последен модел, паркиран сред множеството други коли. Претъпканите паркинги на кръчмите бяха отлично място, където можеш да си оставиш колата, без да събудиш нечии подозрения. Като детектив аз знаех това. Втурнах се през магистралата към крайпътната къща.

Някакъв мъж с дълга и къдрава рижа коса точно в този момент се качваше в своя плимут на паркинга. Беше облечен с измачкана риза с надпис „Кока-кола“ и стискаше огромен кафяв книжен плик. Течни покупки.

— Полиция — тикнах значката си на една педя от леко наболата му брада. — Трябва да взема колата ви!

Извадих пистолета, готов за всякакви неприятности, ако му скимнеше да ме нападне. Така или иначе, щях да взема колата му.

— За Бога, човече! Това е колата на приятелката ми — зафъфли той в скороговорка. Очите му не се отделяха от моя „Глок“. Подаде ми ключовете.

Посочих назад в посоката, откъдето бях дошъл.

— Веднага се обади на полицията. Изчезналите жени са там, може би на около два-три километра навътре в гората. Кажи им, че има ранен полицай! Кажи им, че това е скривалището на Казанова.

Скочих в плимута и вдигнах шестдесет и пет километра в час още преди да изляза от паркинга. В огледалото за обратно виждане забелязах, че човекът със сака все още гледа изцъклено подире ми. Искаше ми се лично да се обадя на Кайл Крейг и да му кажа да изпрати помощ, но не можех да спра сега, не можех да изпусна Казанова и неговия приятел.

Тъмносиният пикап се насочи към Чапъл Хил, където Казанова се беше опитал да убие Кейт и където преди това я беше отвлякъл. Там ли бе неговият дом? Дали не беше от Университета на Северна Каролина? Дали и той не беше лекар? Някой, за когото никога не бяхме чували? Това беше не само възможно, но и напълно вероятно.

Приближих се горе-долу на четири дължини на колата, но вече бяхме в границите на града. Нямаше как да разбера дали те знаеха, че аз съм зад тях. Вероятно знаеха. Чапъл Хил демонстрираше собствените си възможности да се препълни в час пик. Франклин Стрийт представляваше нескончаем поток от коли, който бавно се носеше покрай обградения с дървета университетски град.

Точно пред мен се виждаше небезизвестното кино „Варсити“, където Уик Сакс беше гледал италиански филм с една жена на име Сюзан Уелсли. Това беше изневяра, нищо повече. Доктор Уик Сакс беше подставено лице от Казанова и Уил Рудолф. Сакс представляваше идеалният заподозрян в случая. Местният порнограф. Казанова знаеше всичко за него. Как да си обясня това?

Още малко, и щях да ги настигна, усещах го. Поне трябваше да мисля така. Хвана ги червена светлина на светофара на ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Между спрелите коли нехайно се разхождаха студенти по износени тениски с какви ли не надписи. От нечие радио се носеше песента на Шакил О’Нийл „Знам, че ме бива“.

Изчаках няколко секунди, след като светофарът светна червено. След това се хвърлих с главата напред. Готов или не, щях да щурмувам.

112

Измъкнах се от плимута и хукнах приведен по средата на Франклин Стрийт. Бях извадил „Глока“, но го държах плътно до бедрото си, за да будя по-малко подозрения. Засега никой не беше изпаднал в паника и не се чуваха писъци. Всичко с времето си.

Двамата сигурно бяха забелязали вече, че плимутът ги следи. Запитах се кога ли точно е станало това. В момента, в който изскочих на улицата, те се измъкнаха от другата страна на пикапа.

Единият се обърна и бързо стреля три пъти. Бум. Бум. Бум. Само един беше извадил пистолет. Нещо отново прещрака в главата ми. Спомних си мигновената сцена втората. Бях осъществил някаква връзка. Някакво светкавично разпознаване.

Наведох се зад един черен нисан, който чакаше зелена светлина, и извиках с всичка сила:

— Полиция! Залегнете! Залегнете на земята! Излизайте от колите!

Повечето шофьори и пешеходци направиха каквото им казах. Каква разлика между Чапъл Хил и улиците на Вашингтон в това отношение! Хвърлих бърз поглед над редицата метални каросерии. Никъде не виждах убийците.

Плъзнах се покрай черната спортна кола, превит, в готова за стрелба стойка. От тротоара враждебно ме наблюдаваха студенти и собственици на магазини.

— Полиция! Залегнете. Залегнете. Приберете това малко момче от тук, дяволите да ви вземат! — изкрещях аз.

В мислите ми се въртяха параноични образи. Светкавични картини. Сампсън… с нож в гърба. Кейт… след като я бяха пребили от бой и превърнали в кървава, безпомощна пихтия. Хлътналите очи на жените, затворени в къщата.

Почти се бях прилепил до земята, но едното от чудовищата ме видя и се прицели в главата ми. И двамата стреляхме почти едновременно.

Неговият куршум почти надроби страничното огледало, което беше между нас. Вероятно то ме спаси. Не видях какъв е резултатът от моя изстрел.

Отново тръгнах покрай колите. Зловонията на бензин и изгоряла газ бяха почти непоносими. Някъде в далечината взе да вие полицейска сирена и аз разбрах, че помощта идва. Но не и Сампсън. Не и помощта, от която имах нужда.

Просто продължавай да се движиш. Дръж и двамата под око по някакъв начин… и двамата! Двама срещу един. Или по-добре казано: двама на цената на един!

Запитах се как ли ще успеят да се справят с положението. Какво замисляха? Казанова ли беше водачът сега? Кой беше той?

Хвърлих бърз поглед и видях едно ченге. Стоеше близо до ъгъла на улицата и пистолетът му беше изваден. Така и не получих възможност да го предупредя.

Отляво изсвистяха два куршума и той се строполи на земята. Хората се разпищяха по цялата улица. Изнурените от удоволствия колежанчета вече не изглеждаха толкова преситени. Някои момичета плачеха. Може би най-накрая бяха разбрали, че битката е на живот и смърт.

— Залегнете! — изкрещях отново. — Всички да залегнат, по дяволите!

Наведох се пак зад колите и запристъпвах предпазливо покрай един джип. Погледът ми се плъзна по блестящата сива каросерия и тогава зърнах едно от чудовищата.

Следващият ми изстрел не беше толкова амбициозен. Край на героичните простотии. Исках да го уцеля къде да е, това щеше да ме задоволи. Гърдите, раменете, под кръста. Стрелях!

Жесток изстрел, мамка му. Виж ти. Куршумът взриви двете задни стъкла на един празен форд таунус. Улучи едно от лошите момчета в горната част на гърдите, точно под гърлото.

Той падна, сякаш някой подсече краката му. Втурнах се с всички сили към мястото, където го бях видял за последен път. Кой от двамата падна, крещеше мозъкът ми. И къде отиде другият?

Летях като стрела между паркираните коли. Той беше избягал! Нямаше го! Къде, по дяволите, беше този, когото застрелях? И къде се криеше другият?

Видях онзи, когото улучих. Лежеше проснат под светофара на ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Смъртната маска все още покриваше лицето му, но той изглеждаше почти като обикновен човек с белите си високи маратонки, светлокафяви панталони и яке.

Не видях пистолет около него. Той не помръдваше и аз знаех, че е лошо ранен. Коленичих над него и го претърсих, но не преставах да се оглеждам. Внимателно, предупреждавах се сам. Не виждах никъде партньора му. Той е тук някъде. Той умее да стреля.

Смъкнах маската от лицето му и последната фасада падна завинаги. Ти не си Бог. Кръвта ти изтича като на всеки друг.

Беше доктор Уил Рудолф. Джентълмена умираше насред главната улица на Чапъл Хил. Синьо-зелените му очи губеха блясъка си. Лепкава локва артериална кръв вече се беше разстлала под него.

Хората на тротоара започнаха да се тълпят все по-близо. Задушаваха се от ужас и благоговение. Очите им бяха разширени. Повечето от тях сигурно никога не бяха виждали как точно умира човек. Аз бях виждал.

Повдигнах главата му. Джентълмена. Изнасилващият, изтезаващ бич на Лос Анджелис. Той не можеше да повярва, че е застрелян, не можеше да приеме това. Неговите озъртащи се, пълни с ужас очи ми казаха само това.

— Кой е Казанова? — попитах аз доктор Уил Рудолф. Исках да изтръгна името от него. — Кой е Казанова? Кажи ми.

Продължавах да поглеждам зад гърба си. Къде беше другият? Той няма да остави Рудолф да умре така, нали?

Най-сетне пристигнаха две патрулни коли. Три или четири местни ченгета тичаха към мен с извадени пистолети.

Рудолф се помъчи да фокусира погледа си, да ме види ясно или може би да види света за последен път. На устните му се появи кърваво мехурче и се стече на тънка струйка.

Думите му се точеха бавно.

— Никога няма да го откриеш — усмихна ми се той. — Не си достатъчно добър, Крос. Дори не си се приближил до него. Той е най-добрият.

Дрезгав вопъл се надигна от гърлото на Джентълмена. Познах звука на предсмъртния хрип, когато отново сложих маската върху лицето на чудовището.

113

Това беше дива, ликуваща сцена, която никога няма да забравя. Най-близките роднини и приятели на отвлечените жени през цялата нощ пристигаха едни след други в медицинския център на „Дюк“. На стръмните поляни пред болницата и на паркинга до Ъруин Стрийт се събра огромна развълнувана тълпа от студенти и граждани, които останаха и след полунощ. За мен това бяха образи, които само смъртта може да изтрие.

Хората размахваха снимки на оцелелите момичета и ги издигаха на плакати. Преподаватели и студенти се държаха за ръце и пееха религиозни химни и „Дайте шанс на мира“. Поне за една нощ всички решиха да забравят, че Казанова е все още някъде сред тях. Аз също се опитах да забравя.

Сампсън беше жив и се възстановяваше в болницата. Също и Кейт. Хора, които изобщо не познавах, идваха и горещо ми стискаха ръката в неочаквано придобилата празничен вид болница. Бащата на една от оцелелите жертви се свлече и се разрида в ръцете ми. Никога не съм се чувствал толкова щастлив от факта, че съм полицай.

Взех асансьора до четвъртия етаж, за да посетя Кейт. Преди да вляза в стаята й, поех дълбоко дъх. Тя приличаше на тайнствена мумия с всички тези бинтове и превръзки по главата. Състоянието й се стабилизираше. Нямаше да умре, но още беше в кома.

Взех ръката й и започнах да й разказвам новините от дългия ден.

— Отвлечените жени са освободени. Ние със Сампсън бяхме в къщата. Те са в безопасност, Кейт. Сега е твой ред да се върнеш при нас. Тази нощ ще бъде добра — прошепнах й аз.

Копнеех да чуя гласа й отново, поне още веднъж. Но от устните й не се отрони никакъв звук. Запитах се дали може да ме чуе, или да разбере какво й говоря. Целунах я нежно, преди да си тръгна.

— Обичам те, Кейт — прошепнах аз, наведен над бинтованата й буза. Съмнявах се, че може да ме чуе.

Сампсън се намираше на долния етаж. Човекът Планина вече беше излязъл от операционната и състоянието му бе оценено като „добро“.

Той беше буден и бодър, когато влязох да го видя.

— Как са Кейт и останалите жени? — попита. — Аз съм почти готов да си тръгна оттук.

— Кейт още е в кома. Току-що бях в стаята й. Твоето състояние е добро, ако това те интересува.

— Кажи на докторите да ми завишат оценката на отличен. Чух, че Казанова избягал.

Той започна да кашля и можех да се закълна, че това го вбеси.

— Спокойно. Ще го пипнем.

Знаех, че е време да си ходя.

— Не забравяй да ми донесеш слънчевите очила — спря ме той на вратата. — Много е светло тук. Имам чувството, че съм пред лицето на Господа.

В девет и половина се върнах в болничната стая на Шуши. Сет Самюъл беше там. Двамата представляваха впечатляваща гледка.

— Како Шуши! Како Шуши!

Чух познат глас зад себе си и това беше най-хубавият звук на света. Нана, Сила, Деймън и Джани — всички се скупчиха в стаята. Бяха долетели от Вашингтон. Сила се разплака, като видя детето си. Видях, че и мама Нана пророни няколко сълзи. След това Сила и Нейоми придадоха ново значение на думата „прегръдка“.

Моите деца гледаха кака си Шуши, отпусната в плашещото ги болнично легло. Виждах страха и смущението в малките им очи и особено в очите на Деймън, който се опитваше да надмогне всички форми на несигурност в живота си. Отидох при децата си и ги обгърнах с ръце. Притиснах ги с всичка сила.

— Здравей, синко! Как е моята Джани? — попитах аз.

За мен нищо не може да се сравни със семейството, дори приблизително.

— Ти намери кака Шуши — прошепна Джани в ухото ми. Тя ме прегърна силно с яките си крачета и ръчички. Беше по-развълнувана дори от мен.

114

Случаят не беше приключил за мен. Работата беше свършена наполовина. Два дена по-късно аз с нежелание се отправих по добре утъпканата пътека през гората, отделяща шосе номер 22 от подземната къща. Офицерите от местната полиция, с които се разминавах по пътя, бяха мрачни и мълчаливи. Те вървяха с тежка стъпка и отпуснати ръце, без да разговарят помежду си, с лица, лишени от цвят и чувства.

Бяха се сблъскали с чудовищата с човешки облик, и то в най-интимната им обител. Бяха видели ужасяващите дела на доктор Уил Рудолф и на другото чудовище, което си бе избрало името Казанова. Някои от тях бяха изследвали педя по педя къщата на ужасите.

Повечето местни полицаи вече ме познаваха. Аз бях постоянен участник в битката им с адския огън. Някои ми кимаха или ми махаха за поздрав. Аз им махах в отговор.

Най-сетне поне в известна степен бях приет в Северна Каролина. Преди двайсет години за чернокож полицай това щеше да е невъзможно дори при такива крайно необичайни обстоятелства. Югът започваше малко да ми харесва — повече, отколкото смятах, че е възможно.

Беше ми хрумнала нова идея, — една доста перспективна теория за Казанова. Тя имаше връзка с нещо, което бях забелязал по време на престрелката в тази гора и по улиците на Чапъл Хил. Никога няма да го откриеш, спомних си аз предсмъртните думи на Рудолф. Не казвай голяма дума, Уил.

В този горещ, плуващ в мараня следобед Кайл Крейг също беше дошъл в къщата на ужасите. Тук бяха и близо двеста мъже и жени от полицията на Чапъл Хил и Дърам, както и войници от форт Браг, Северна Каролина. Всички те постепенно опознаваха чудовищата с човешки облик отблизо и лично.

— Страхотно време да бъдеш жив и да си полицай — каза ми Кайл. При всяка наша среща чувството му за хумор ставаше с една идея по-мрачно. Притеснявах се за него. Кайл беше толкова самотен през повечето време. Толкова отдаден на кариерата си. И толкова вдървен на външен вид — като глътнал бастун. Изглеждаше по същия начин дори на снимката, която бях открил в годишника на „Дюк“.

— Жал ми е за тези местни ченгета и войничета — казах му аз. Погледът ми бавно обикаляше мъртвешката сцена. — Те няма да могат да забравят това до края на дните си. Ще им се явява насън години наред.

— А на теб, Алекс? — попита Кайл. Неговите напрегнати сиво-сини очи срещнаха моите. Понякога имам чувството, че е почти загрижен за мен.

— О, толкова много кошмари ми се насъбраха напоследък, че ми е трудно да посоча любимия от тях — признах с кисела усмивка. — Скоро ще се върна у дома. Известно време ще слагам децата да спят в моето легло. На тях това им харесва. Няма да се сетят за истинската причина. А аз ще мога да се наспя на спокойствие, понеже те ще ме пазят. Те ме удрят по гърдите, когато имам кошмар.

Кайл най-сетне се усмихна.

— Ти си необикновен човек, Алекс. Едновременно невероятно отворен и потаен.

— И от ден на ден ставам все по-необикновен — потвърдих аз. — Ако някой ден попаднеш на ново чудовище, не се притеснявай да ми се обадиш. Самият аз съм станал чудовищен.

Взрях се в очите му, опитвайки се да установя контакт, но не успях напълно. Кайл също беше потаен и не особено отворен.

— Ще ти се обадя — отговори той. — Сега обаче си почини. Има едно чудовище, което в момента действа в Чикаго. Има още едно в Масачузетс. Има и един сатана, който отвлича деца в Тексас. Малки бебета, по-точно. Има няколко серийни убийци в Орландо и Минеаполис.

— Имаме още работа тук — напомних му аз.

— Така ли? — попита той и гласът му преливаше от ирония. — Каква работа имаш предвид, Алекс? Да станем гробари?

Двамата наблюдавахме ужасната сцена. Седемдесет-осемдесет мъже разкопаваха поляната на запад от „изчезващата“ къща. Работеха с тежки търнокопи и лопати. Търсеха трупове на убити жертви. Гробари.

От 1981 година насам красиви и интелигентни жени от целия Юг са били отвличани и убивани от двете чудовища. Настъпило тринайсетгодишно царство на ужаса. „Първо се влюбвам в някоя жена. После просто си я вземам.“ Това бяха думи на Уил Рудолф, записани в дневниците му в Калифорния. Запитах се чии са тези чувства — негови или на близнака му? Запитах се колко остро усеща Казанова липсата на своя приятел? Колко страда? Как смята да преодолее загубата? Има ли вече план?

Бях убеден, че Казанова се е срещнал с Рудолф някъде около 1981 година. Те са споделили забранените си тайни: че обичат да отвличат, изнасилват и понякога да измъчват жени. По някакъв начин ги е озарила идеята да си направят харем от много специални жени — достатъчно умни и очарователни, за да привлекат вниманието им. Никога преди не са имали с кого да споделят своите тайни. И тогава внезапно се откриват взаимно. Опитах се да си представя какво означава никога да не си имал на кого да се довериш — никога в живота си — и едва когато навършиш двайсет и една-две години, да откриеш човек, с когото можеш да говориш свободно.

Двамата играли перверзните си игри, събирали красавици за своя харем не само от Северна Каролина, но и от целия Юг. Моята теория за близначното сдвояване се оказа близо до истината. Те са изпитвали удоволствие да отвличат красавици и да ги държат като пленнички. Освен това са се съревновавали. До такава степен, че в края на краищата Уил Рудолф се е принудил да тръгне по свой собствен път. За известно време В Лос Анджелис. Там се превърнал в Джентълмена. Опитал се да постигне това съвършено сам. Казанова — по-териториалният от двамата убийци — продължил да действа на Юг и двамата често общували помежду си. Споделяли са подвизите си. Имали са нужда да споделят. Споделянето на подвизите е било част от тръпката както за единия, така и за другия. Най-накрая Рудолф започнал да разказва историите си и на една репортерка от „Лос Анджелис Таймс“. Опитал вкуса на славата и зловещата известност и това му харесало. Но не и на Казанова. Той бил единак.

Мислех, че знам кой може да е той. Мислех, че съм виждал Казанова без маска.

Продължих да се губя в странните си лични мисли по време на отвратителната гробарска сцена. Бях изцеден парцал, но това вече нямаше значение.

Да, Казанова, териториалният убиец, мислех си аз. Сигурно още не е напуснал района. Той се е запознал с Уил Рудолф малко след убийството на златната двойка. Досега винаги е премислял всичко с почти съвършена яснота. Най-накрая допусна грешка по време на престрелката преди два дни. Дребна грешка, но понякога и това е достатъчно… Мислех, че знам кой е Казанова. Но не можех да споделя това с ФБР. Аз бях аутсайдерът в този случай. Така да бъде.

Двамата е Кайл Крейг наблюдавахме едно и също място в далечината — там, където сред високата трева, сплъстена с орлови нокти, продължаваха да разкопават гробове. Масови гробове, помислих си аз, вгледан в кошмарната сцена. Какъв портрет на деветдесетте години на века.

Един висок оплешивяващ мъж се изправи от своята дълбока дупка в меката земя. Размаха дългите си ръце над главата, която лъщеше от пот.

— Тук е Боб Шоу!

Той извика името си със силен, ясен глас.

Името на гробокопача беше словесната парола, че е открит трупът на още една жена. Целият отряд от медицински експерти на Северна Каролина присъстваше на неправдоподобната, непоносимо омерзителна сцена. Един от тях изтича към гробокопача със странно клатушкане на една страна, което би ни накарало да избухнем в смях при други обстоятелства. Той подаде ръка на Шоу и го измъкна от гроба.

Телевизионните камери се насочиха към Шоу, който беше от армейския полк на форт Браг. Близо до нас една привлекателна репортерка получаваше последни козметични щрихи от гримьора, преди да застане пред лупите на камерите.

— Току-що откриха жертва номер двайсет и три — съобщи тя с подходяща за случая тържественост. — Всички жертви, открити досега, са млади жени. Свирепите убийци…

Обърнах гръб на телевизионните камери, защото изпитвах нужда да въздъхна дълбоко. Мислех си за всички деца като моите Деймън и Джанел, които гледат тази сцена в домовете си. Това беше светът, който им оставяме в наследство. Чудовища в човешки облик, бродещи по земята и най-вече в Америка и Европа. Защо се получаваше така? Нещо във водата? Нещо във високото съдържание на мазнини в хамбургерите? Нещо в телевизионните шоупрограми?

— Иди си вкъщи, Алекс — каза Кайл. — Всичко свърши. Никога няма да го хванеш.

115

Никога не казвай голяма дума, особено „никога“. Това е един от малкото девизи, към които се придържам като ченге. Тялото ми се къпеше в студена пот. Пулсът ми неравномерно прескачаше. Това беше истината, нали? Трябваше да вярвам, че е това.

Чаках в горещия неподвижен мрак пред малка къща в дърамския район Еджмънт. Това бе типичен квартал на южняшката средна класа. Симпатични къщи за хора от средната класа, почти равен брой американски и японски коли, окосени на ивици полянки, миризми на познати гозби. Тук бе избрал да живее Казанова през последните седем години.

Бях прекарал ранните часове на вечерта в редакцията на „Хералд Сън“. Бях препрочел всичко, писано във вестника за неразкритите убийства на Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Едно име, споменато в „Хералд Сън“ ми помогна да подредя цялата мозайка, или най-малкото потвърди страховете и подозренията ми. Стотици часове на разследване. Четене и препрочитане на полицейски отчети в Дърам. И най-сетне златна жила в един-единствен ред от вестникарска новина.

Името се споменаваше в статия, забутана в средните страници на дърамския вестник. Появяваше се само веднъж. Но аз все пак го открих.

Дълго се взирах в това познато име. Мислех за нещо, което бях забелязал при престрелката в Чапъл Хил. Мислех за всичко, свързано със „съвършените убийства“. Сега вече всичко съвпадаше. Гол, гейм, кош, бинго.

Казанова беше сбъркал само веднъж. Но аз бях видял това със собствените си очи. Името в статията беше потвърждение. То за първи път ми даде материално доказателство за връзката между Уил Рудолф и Казанова. Освен това то обясняваше как са се срещнали и защо са разговаряли.

Казанова беше умствено читав и напълно отговорен за действията си. Беше планирал хладнокръвно всяка своя стъпка. Това беше най-ужасяващият и необикновен факт в цялата верига от престъпления. Той знаеше какво върши. Беше вманиачен на тема „съвършени жени“ или на тема „любов“, както се изразяваше той.

Докато чаках в колата пред къщата му, аз проведох въображаем разговор с него. Виждах лицето му със същата яснота, с която виждах и цифрите на таблото.

Не си в състояние да изпитваш никакви чувства, нали?

О, напротив. Изпитвам екстаз. Изпитвам разтърсващ емоционален връх, когато отвличам нова жена. Изпитвам различни степени на възбуда, предвкусване, животинска радост. Изпитвам невероятно чувство на свобода, каквото повечето хора никога няма да изпитат.

Но не и вина?

Виждах го как се хили. Всъщност бях виждал това хилене и преди. Аз знаех кой е той.

Отново бях започнал да мисля като чудовищата. Бях се превърнал в убиец на дракони. Ненавиждах тази отговорност. Ненавиждах и тази част от мен, която се превръщаше в чудовище. Но нищо не можех да направя, за да спра, след като веднъж бях стигнал дотук.

Аз бях пред къщата на Казанова в Дърам. Чуковете на страха леко потропваха в сърцето ми. Чаках го от четири нощи.

Без партньор. Без път за връщане назад.

Никакви проблеми засега. Можех да бъда не по-малко търпелив от него.

Сега аз бях излязъл на лов.

116

Поех си рязко и дълбоко въздух и се почувствах леко замаян. Ето го!

Казанова излизаше от къщата си. Наблюдавах лицето му, наблюдавах езика на тялото му. Той беше самоуверен, напълно сигурен в себе си.

Детектив Дейви Сайкс спокойно се приближи до колата си малко след единайсет часа на четвъртата нощ. Беше силен мъж, атлетичен. Носеше дънки, тъмно яке, високи черни маратонки. Качи се в десет-дванайсетгодишна тойота кресида, която държеше в гаража си.

Тойотата явно беше неговата кола за волни пътешествия, неговият файтон, анонимният автомобил за качване на стопаджийки. „Съвършени престъпления“. Дейви Сайкс имаше изработена технология на поведението. Беше детектив в това разследване повече от дванайсет години. Беше наясно, че ФБР ще разследва всеки местен полицай, след като поеме случая. И се беше подготвил със „съвършено“ алиби. Сайкс дори беше променил датата на едно от отвличанията, за да „докаже“, че е бил извън града, когато се е случило.

Запитах се дали сега ще дръзне да преследва нова жена. Дали вече е излизал, за да дебне и ловува? Какво чувстваше? Какво си мислеше точно в този момент, питах се аз, докато гледах как тъмната тойота излиза на заден ход от гаража. Дали Рудолф му липсваше? Щеше ли да продължи сам тяхната игра, или щеше да я прекрати? Способен ли беше да спре играта?

Толкова силно исках да го хвана. В началото на разследването Сампсън беше казал, че случаят е прекалено личен за мен. Той беше прав. Никога досега не бе имало по-личен случай.

Опитах се да мисля така, както може би разсъждаваше той. Опитах се да вляза в неговия ритъм. Подозирах, че вече си е набелязал нова жертва, макар да не смееше още да я отвлече. Дали и тя беше някоя умна и красива колежанка? Може би сега щеше да промени стила си. Едва ли. Той прекалено много обичаше своя живот.

Карах по петите на чудовището по тъмните пусти улици в югозападната част на Дърам. Кръвта пулсираше в главата ми. Не чувах почти нищо друго. Карах с изгасени фарове, докато Дейви Сайкс се движеше по страничните улички. Може пък да беше излязъл само до кварталната кръчма за цигари и бира.

Мислех си, че най-сетне съм разбрал какво се е случило през 1981 година и вероятно съм разгадал убийството на златната двойка, шокирало университетската общност в Чапъл Хил. Уил Рудолф е планирал и извършил двете жестоки сексуални убийства, докато е бил студент. Той се е „влюбил“ в Роу Тиърни, но тя си е падала по футболни звезди. Детектив Дейви Сайкс се е срещнал с Рудолф и го е разпитал по време на последвалото полицейско разследване.

В определен момент той е започнал да споделя своите тъмни, забранени тайни с блестящия студент по медицина. Всеки от тях е разбрал за другия. Чувствали са го, усещали са го. И двамата отчаяно са копнеели да споделят своите тайни с някого. И изведнъж са се открили взаимно. Близнаци.

Сега аз бях убил единствения му приятел. Искаше ли Дейви Сайкс да ми отмъсти? Знаеше ли, че карам след него? Какво си мислеше в този момент? Исках да заловя не само него, исках да пленя мислите му.

Казанова зави по шосе №40 и се отправи на юг. Според лъскавите бели надписи на зелен фон край пътя, той пътуваше към Гарнър и Маккълърс.

Отклони се от шосето на изход №35, на който пишеше с дебели букви „Към Маккълърс“. Беше изминал петдесетина километра. Наближаваше единайсет и половина. Часът на вампирите.

Имах намерение да го довърша тази нощ, без значение как. Никога не бях правил това преди, никога през цялата си кариера.

Този път беше нещо лично.

117

На километър и половина от отклонението за магистрала №41 един камион форд изскочи от скрит в мрака страничен път. Това беше неочакван късмет. Тежкотоварният червен камион попадна между Сайкс и мен, осигурявайки ми известно прикритие. Не голямо, но достатъчно за няколко километра.

Тойотата най-сетне се отклони от главния път няколко километра след Маккълърс. Сайкс остави колата на претъпкания паркинг пред един бар, наречен „Спортни вести“. Никой не би забелязал една кола повече.

Точно това го издаде в началото. Точно затова дори Кайл Крейг фигурираше в моя списък със заподозрени. Казанова явно знаеше за всяко действие на полицията, и то преди тя да го е предприела. Допусках, че той е отвлякъл някои жени, след като се е натъкнал на тях именно в качеството си на офицер от полицията. Детектив Дейви Сайкс! Той приклекна в професионална стойка за стрелба онзи следобед на улицата в Чапъл Хил. Тогава разбрах, че също е полицай.

Докато се ровех из вестникарските статии за убийството на златната двойка, попаднах на неговото име. Сайкс е бил начинаещо ченге в екипа, разследващ случая. Разпитвал е един студент на име Уил Рудолф, но никога не спомена пред никой от нас, никога не ни намекна дори, че се е срещал с Рудолф през 1981 година.

Подминах „Спортни вести“ и паркирах край пътя веднага след първия завой. Слязох от колата и тръгнах на бегом обратно към бара. Точно в този момент видях Сайкс да пресича пътя пеша.

Казанова вървеше по един страничен път, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Изглеждаше така, сякаш живее някъде тук, в малкия град. Пистолет с електрически заряд ли криеш в един от тези дълбоки джобове? Усещаш ли отново познатите изгарящи иглички? Върна ли се тръпката?

Пътят навлезе в борова гора и Сайкс ускори ход. Той беше доста бърз за едър мъж. Можеше да ми се изплъзне. Нечий живот в тази мирна околност можеше да бъде изложен на риск. Още една Шуши Крос. Още една Кейт Мактиърнън. Спомних си думите на Кейт: „Намушкай го с кол в сърцето, Алекс, като вампир.“

Извадих деветмилиметровия „Глок“ от кобура. Лек. Ефикасен. Полуавтоматичен. Дванайсет смъртоносни изстрела. Зъбите ми бяха стиснати толкова силно, че изпитвах болка. Изключих фактора „сигурност“. Бях готов да очистя Дейви Сайкс.

Вървях и се взирах в зловещите сенки на боровите клони. Пред мен на фона на пълната бледожълта луна изникна островърха къща. Бързо се промъкнах по мекия килим от борови иглички. Не вдигах никакъв шум. Бях влязъл в неговото темпо и поддържах неговия ритъм.

Видях как Казанова се приближава към островърхата къща с нарастваща скорост. Познаваше пътя. Явно е бил тук и преди. Бил е тук, за да планира нещата, да проучи поредната жертва, да подготви всяка подробност.

Хукнах към къщата. И тогава го изгубих от поглед. За секунда. Може би се беше шмугнал вътре.

В къщата светеше само една мъждива лампа. Сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне, ако не успеех първо да го застрелям. Пръстът ми не се отделяше от полуавтоматичния спусък.

„Намушкай го с кол в сърцето, Алекс, като вампир.“

118

Очисти Сайкс.

Мъчех се да овладея чувствата си, да намеря скрития си резерв от спокойствие, докато тичах към покритата задна веранда, потънала в мрак и играещи сенки. Чух бръмченето на климатична инсталация вътре. Забелязах олющена лепенка на белосаната входна врата. На нея пишеше: „Аз живея заради сладкишите на баба.“

Той беше открил още една хубавица. Тази нощ щеше да я отвлече. Звярът не можеше да се спре.

— Добър вечер, Крос. А сега свали пистолета. Направи го много бавно, задник такъв — каза дълбокият глас някъде от тъмното зад мен.

За миг затворих и двете си очи. Свалих пистолета и след това го хвърлих на ливадата сред тревата и боровите иглички. Усещах тялото си като асансьор по време на свободно падане.

— Сега се обърни, кучи сине. Гаден, шибан натрапник.

Обърнах се и погледнах Казанова в лицето. Най-сетне беше пред мен, само на една ръка разстояние. Беше насочил полуавтоматичен браунинг към гърдите ми.

Край на задълбочените размисли, сега ми оставаха само голите инстинкти. Оставих десния ми крак да се подгъне, сякаш бях изгубил опора. После забих юмрук в главата на Сайкс, така че свитки му излязоха от очите. Това беше жесток удар, зашеметяващ топовен изстрел.

Сайкс се свлече на колене, но веднага се изправи. Сграбчих го за якето и го блъснах в стената на къщата. Ръката му изпука в дъските и изпусна оръжието. Чувствах се на сигурна почва и отново го нападнах. От емоционална гледна точка моментът беше изцяло в добрата стара традиция на уличния бой. Така го исках. Тялото ми изпитваше остра нужда от физически контакт и облекчение.

— Хайде, копеле — предизвика ме той. И на него му се искаше да се бие.

— Нямай грижа — отвърнах. — Ето ме.

В къщата светна още една лампа.

— Кой е там?

Звукът на женския глас ме свари неподготвен.

— Кой е там?

Юмрукът му се понесе към мен със страхотен замах. Доста добра скорост и точен прицел. Той беше не само любовник, но и приличен боксьор. Спомних си думите на Кейт, че е ужасно силен. Но нямах намерение да губя ценно време в смъртоносната му хватка.

Посрещнах удара с горната част на ръката си и за миг тя се вцепени. Добре де, наистина беше силен. Стой далеч от силата му, предупредих се аз. Удряй го обаче. Удряй, удряй.

Изстрелях мощен десен ъперкът в стомаха му. Мислех за Кейт и побоя, който й беше нанесъл заради, неподчинението й. Ясно си припомних и последния побой, който я бе смазал.

Забих още веднъж дясната си ръка в стомаха му. Усетих как омекна. Мисля, че го ударих под пояса. Сайкс простена и се свлече. Това беше трик, хитър номер от негова страна.

Светна ми един юмрук, който попадна в слепоочието ми. Главата ми дрънна като камбана. Аз изсумтях и започнах леко да подскачам, за да му покажа, че не ме е наранил. Това вече беше уличен бой във вашингтонски стил. Хайде, бяло момче! Удари ме, чудовище. Толкова пъти бях мечтал за този миг.

Отново забих пестник в долната част на стомаха му. Убий тялото и главата ще умре. Исках да направя и главата му на пихтия. За всеки случай го цапардосах и по носа. Най-доброто ми попадение досега. Сампсън щеше да се гордее с този удар. Аз се гордеех.

— Това е за Сампсън — казах му през стиснати зъби. — Той ме помоли да ти предам това. Лично да ти го връча.

Ударих го в гърлото и той се задави. Продължих да подскачам. Аз не само приличах на Мохамед Али, но можех и да се бия като него, когато се налагаше. Можех да защитя това, което имаше нужда от защита. Можех да бъда уличен побойник, ако ситуацията го изискваше.

— Това е за Кейт.

Отново забих един удар в носа на Сайкс. След това един десен прав в лявото око. Лицето му цъфна разкошно. Намушкай го с кол в сърцето, Алекс, като вампир.

Знаех, че той е силен, в добра форма и все още опасен. Отново се нахвърли срещу мен. Държеше се като разярен бик по време на корида. Отстъпих встрани и той наниза ръката си от лакътя надолу в стената на къщата, като че ли искаше да я изравни със земята. Малката къща изскърца и се разклати.

Светнах един жесток юмрук в слепоочието му. Главата му силно се отметна назад и така се удари в алуминиевия кант на прозореца, че един зъб му се откърти. Той започна да се олюлява и да диша на пресекулки. Внезапно в далечината се чу вой на сирени. Жената вътре беше извикала полицията. Но нали аз бях полицията?

Някой ме удари отзад, и то жестоко.

— О, мили Боже, не — простенах аз и се опитах да се отърся от болката.

Не беше възможно! Нямаше начин точно това да се случи!

Кой ме беше ударил? Защо? Не можех да схвана, не можех да разбера, не можех да избистря съзнанието си толкова бързо.

Бях замаян и наранен, но въпреки всичко се обърнах.

Видях една накъдрена руса жена, облечена с прекалено голяма тениска с надпис „Селскостопанска помощ“. Тя все още държеше лопатата, с която току-що ме беше халосала.

— Веднага да оставиш приятеля ми! — изкрещя тя. Лицето и вратът й бяха кървавочервени. — Остави го, или ще те ударя отново. Да не си докоснал повече моя Дейви.

Моя Дейви?… Мили Боже! Главата ми се въртеше, но аз приех съобщението. Поне така си мислех. Дейви Сайкс беше излязъл да се види с приятелката си. Той не преследваше никого. Не беше дошъл да убива. Той беше гадже на „Селскостопанската помощ“.

Май изгубих играта, помислих си аз, отстъпвайки от Сайкс. Може би акълът ми бе прегорял във фурната окончателно и безвъзвратно. А може би бях като повечето детективи, разследващи убийства, които познавах — преуморен от работа и склонен към непоправими пропуски. Бях допуснал грешка. Не бях прав за Дейви Сайкс — само че не разбирах как се получи така.

Кайл Крейг пристигна в къщата в Маккълърс след по-малко от час. Както обикновено той беше спокоен и абсолютно безизразен.

— Детектив Сайкс има роман с тази жена вече повече от година. Ние знаехме за това. Сайкс не е заподозрян. Той не е Казанова. Иди си у дома, Алекс. Просто си иди. Нямаш повече работа тук.

119

Аз не се прибрах у дома. Отидох в болницата при Кейт. Тя не изглеждаше добре. Беше бледа и измъчена, слаба като чироз. Но състоянието й се бе подобрило значително. Тя беше излязла от комата.

— Виж ти кой се е събудил най-сетне — казах аз още от прага на стаята.

— Заловил си едно от лошите момчета, Алекс — прошепна Кейт, щом ме видя. Едва-едва се усмихна. Говореше бавно и несигурно. Това беше Кейт, но не съвсем Кейт.

— Ти видя ли това в сънищата си? — попитах я аз.

— Че как — усмихна се тя отново. Тази нейна сладка усмивка. — Ако искаш да знаеш, сънувах го.

— Донесъл съм ти малък подарък — казах й аз. Подадох й едно кафяво мече, облечено като лекар. Кейт взе мечето и продължи да се усмихва. Вълшебната усмивка я караше да изглежда почти като старата Кейт.

Сложих ръка до нейната. Целунах подутата й глава, сякаш беше най-нежното цвете, което се е раждало някога на земята. Прелетяха искри, странни искри, но може би най-силните досега.

— Липсваше ми повече, отколкото бих могъл да изразя с думи — прошепнах в косите й.

— Кажи го пак — прошепна ми тя. После отново се усмихна. И двамата се усмихнахме. Речта й може би наистина беше леко забавена, но не и съзнанието й.

Десет дена по-късно Кейт се качи на една тромава метална проходилка на четири крака. Оплакваше се, че мрази тази „джаджа“ и ще я захвърли след седмица. Всъщност процесът й отне почти четири седмици, но и това постижение се смяташе за чудо.

Ужасният побой беше оставил вдлъбнатина с формата на полумесец от лявата страна на челото й. Засега тя отказваше да я отстрани с пластична операция. Смяташе, че белегът й придава неповторим характер.

В известен смисъл беше така. Това беше истинската, неподправена Кейт Мактиърнън.

— Освен това белегът е част от историята на моя живот. Това е неговият смисъл — казваше тя. Говорът й беше близо до нормалния и постепенно се избистряше.

Всеки път, когато виждах полумесеца на челото на Кейт, аз си спомнях за Реджиналд Дени, шофьор на камион, който беше жестоко пребит по време на масовите вълнения в Лос Анджелис. Спомнях си как изглеждаше след произнасянето на първата присъда. Главата на Дени беше страхотно нарязана, направо надупчена от едната страна. Когато го видях по телевизията една година след инцидента, той изглеждаше по същия начин. Мислех си също за един разказ на Натаниел Хоторн, наречен „Белег по рождение“. Белегът на Кейт я правеше по-съвършена. Поне в моите очи с този полумесец тя беше още по-красива и необикновена отпреди.

По-голямата част от юли прекарах у дома във Вашингтон с децата и Нана. На два пъти отскачах до Дърам да видя Кейт, но това беше всичко. Колко бащи успяват да прекарат цял месец с децата си, влизайки в ритъма на техния щур и неудържим бяг през детството? През това лято Деймън и Джани тренираха бейзбол. Освен това в програмата им имаше музика, филми, шумни разговори на общи теми плюс пристрастяване към бисквити с шоколадови парченца в тях. И двамата спяха под едно одеяло с мен през първите десетина дни — докато се съвзема, докато забравя последните месеци от живота си в ада.

Притеснявах се, че Казанова ще ме преследва, за да отмъсти за убийството на най-добрия си приятел, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. В Северна Каролина не бе отвлечена нито една красавица. Вече нямаше капка съмнение, че Дейви Сайкс не е Казанова. Няколко души от местната полиция бяха подложени на разследване, включително неговият партньор Ник Ръскин и дори шефът му Хатфийлд. Всички ченгета имаха алиби и ги бяха пуснали да си вървят по живо по здраво. Кой, по дяволите, беше Казанова тогава? Нима щеше просто да изчезне като подземната му къща? Нима му се бяха разминали всичките отвратителни убийства? Беше ли способен да спре да убива?

Една нощ в края на юли към един часа телефонът иззвъня. Нана и децата вече си бяха легнали. Аз свирех джаз на пианото както за собствено удоволствие, така и за да държа на крака няколкото пияници по Пета улица с музиката на Майлс Дейвис и Дейв Брубек.

На телефона беше Кайл Крейг. Изръмжах, като чух спокойния му глас.

Очаквах лоши новини, разбира се, но не точно такива, каквито научих през тази нощ.

— По дяволите, Кайл, какво има? — попитах го аз направо, опитвайки се да обърна неочакваното му обаждане на шега. — Нали ти казах да не ми се обаждаш никога повече.

— Този път се наложи, Алекс — просъска той по междущатската линия. — Сега ме слушай внимателно.

Кайл говори в продължение на близо половин час и ми съобщи нещо, което изобщо не бях очаквал. Беше нещо много, много по-лошо.

След като затворих, аз се върнах на верандата. Дълго седях там и мислех какво да правя сега. Нищо не можех да направя, абсолютно нищо.

— Няма да има край — прошепнах аз на стените.

Отидох да си взема пистолета. Мразех да го държа у дома. Проверих всички врати и прозорци на къщата. Най-накрая си легнах.

Отново чух думите на Кайл, докато лежах в тъмната спалня. Чух го да ми съобщава своята шокираща сензация. Видях лицето, което не исках да виждам никога повече. Спомних си всичко.

— Гари Сонеджи е избягал от затвора, Алекс. Оставил е бележка. Там пише, че ще се отбие да те види в скоро време.

Няма да има край.

Лежах в леглото и размишлявах върху факта, че Гари Сонеджи все още иска да ме убие. Той самият ми го каза. Беше разполагал с достатъчно време в затвора, за да обмисли натрапчивия си план — как, къде и кога да го направи.

Най-накрая заспах. Беше на зазоряване. Започваше нов ден. Наистина няма да има край.

120

Имаше още две загадки, които трябваше да бъдат решени, или поне изчистени от последствия по най-добрия възможен начин. Първо, загадката Казанова и неговата самоличност. И второ, загадката между мен и Кейт.

Двамата с нея отидохме в Аутър Банкс, Северна Каролина за шест дена в края на август. Настанихме се до едно живописно ваканционно селище, наречено Нагс Хед.

Тромавата метална проходилка беше пенсионирана, макар че понякога Кейт се разхождаше с един чепат старомоден бастун. Той й служеше най-вече за тренировки по карате. Тя го използваше като боен прът на плажа и го въртеше около главата и тялото си изключително умело.

Докато я гледах, си мислех, че тя изглежда почти ослепително. Отново беше в добра форма. Лицето й беше почти като преди с изключение на белега.

В много отношения това беше идиличен период. Струваше ни се, че всичко си е на мястото. И двамата чувствахме, че сме заслужили една ваканция, ако не и нещо повече.

Всяка сутрин закусвахме на верандата с изглед към блестящия Атлантически океан. (Аз готвех, когато беше мой ред да правя закуската, а когато Кейт беше дежурна по кухня, тя отскачаше до Нагс Хед и купуваше кифли и понички с баварски крем.) Ходехме на дълги разходки покрай брега. Ловяхме лефери и печахме рибата направо на плажа. Понякога просто наблюдавахме лъскавите катери, патрулиращи в океана. Един ден отидохме да погледаме откачените планеристи, които летяха над високите дюни в Джокис Ридж.

Чакахме Казанова. Предизвиквахме го да ни нападне. Засега той не проявяваше интерес, или поне така изглеждаше.

Мислех си за книгата и едноименния филм „Принцът на мрака“. Двамата с Кейт приличахме малко на Том Уингоу и Сюзан Лоуънстейн, само че бяхме свързани по различен, макар и също толкова сложен начин. Спомнях си, че Лоуънстейн беше освободила потребността на Том Уингоу да изпитва и дарява любов.

В една ранна августовска сутрин ние бавно се потопихме в дълбоката, тъмносиня вода на океана. По-голямата част от плажната ни компания още не беше се събудила. Самотен кафяв пеликан пляскаше с криле във водата.

Хванахме се за ръце под леките вълни. Всичко беше съвършено като на живописна пощенска картичка. Защо тогава имах чувството, че там, където би трябвало да се намира сърцето ми, зее дупка? Защо все още бях вманиачен на тема „Казанова“?

— Мислиш си за лоши неща, нали? — здраво ме сбута Кейт с бедрото си. — Ти си във ваканция. Мисли си за ваканционни неща.

— Всъщност си мислех за много хубави неща, но те ме карат да се чувствам зле — казах й аз.

— Знам я тая шантава песен — скастри ме тя. Целуна ме, за да ме увери, че сме един отбор в каквато и игра да сме се включили. — Хайде да се надбягваме. Аз ще те надмина до Кокина Бийч — предложи ми тя. — Готови, старт, приготви се да загубиш.

Хукнахме да бягаме. Кейт не даваше никакви признаци за накуцване. Скоростта се увеличаваше. Тя беше толкова силна — във всяко едно отношение. И двамата бяхме силни. На финала се хвърлихме в стената на сребристобелия прибой. Не искам да загубя Кейт, мислех си аз, докато тичах. Не исках това да свърши. Не знаех какво да направя, за да не свърши.

През една топла неделна нощ лежахме на старо индианско одеяло на плажа. Подухваше лек ветрец. Обсъдихме стотина въпроса от дневния ред. Вече бяхме пирували с печена патица в боровинков сос, която бяхме сготвили заедно. Кейт беше облечена с тениска, на която пишеше: „Имай ми доверие, аз съм лекар“.

— И аз не искам да свърши — каза Кейт с тежка въздишка. — Алекс, нека обсъдим някои от причините, поради които и двамата смятаме, че то трябва да свърши.

Поклатих глава и се усмихнах на познатия, лишен от увъртания стил.

— О, Кейт, това никога няма да свърши. Това време винаги ще си остане наше.

Кейт сграбчи ръката ми и я задържа в двете си ръце. Дълбоките й кафяви очи бяха напрегнати.

— Защо тогава трябва да свърши тук?

И двамата знаехме някои от причините, макар и не всички.

— Прекалено много си приличаме. В края на краищата ще изгърмим — казах аз с полупредизвикателен тон.

— Това ми звучи като древно пророчество, което не може да не се сбъдне — каза Кейт.

Но и двамата знаехме, че казвам истината.

Тя стисна ръката ми малко по-силно.

— Толкова е тъжно, че ми се плаче. Ето че се разплаках. Видя ли сега?

— Тъжно е — съгласих се аз. — Това е най-тъжното нещо на света.

Лежахме прегърнати на бодливото одеяло до сутринта. Спахме под звездите и слушахме постоянния прибой на Атлантика. През тази нощ в Аутър Банкс всичко изглеждаше нежно докоснато с перцето на вечността. Е, почти всичко.

Кейт се обърна към мен в просъница.

— Алекс, той ще ни нападне отново, нали?

Не знаех със сигурност, но такъв беше замисълът.

121

Тик-пат.

Той все още беше лудо влюбен в Кейт Мактиърнън, но сега чувството беше много по-смущаващо и сложно от мисълта за съдбата на доктор Кейт. Тя и Алекс Крос се бяха наговорили да разрушат уникалното му творение, неговото скъпоценно и много лично изкуство, неговия начин на живот. Почти всичко, което той някога беше обичал, си бе отишло или се разпадаше. Беше време да се завърне. Да им даде да разберат веднъж и завинаги. Да им покаже истинското си лице.

Казанова осъзна, че най-добрият му приятел му липсва повече от всичко останало. В края на краищата това беше доказателство, че не е луд. Той можеше да обича, да изпитва чувства. Беше гледал с отчаяние как Алекс Крос застрелва Уил Рудолф на улиците на Чапъл Хил. Рудолф струваше колкото десет Алекс Кросовци, а сега Рудолф беше мъртъв.

Рудолф беше рядък гений. Уил Рудолф беше Джекил и Хайд, но само Казанова беше способен да оцени и двете страни на неговата личност. Припомняше си годините, прекарани заедно, и не можеше да ги изхвърли вече от главата си. И двамата разбираха това изтънчено удоволствие, което се усилваше от самия факт, че е забранено. Това бе ръководен принцип, който стоеше зад лова, колекцията от умни, красиви, талантливи жени и в крайна сметка зад дългата серия от убийства. Невероятната, несравнима тръпка от нарушаването на свещените табута на обществото, от изживяването на перфидните фантазии беше нещо, на което не можеха да устоят. Имаше удоволствия, които просто не бяха за вярване.

Например самият лов: подбора, наблюдението и отвличането на красиви жени заедно с най-интимните им принадлежности.

Но сега Рудолф си беше отишъл завинаги. Казанова имаше чувството, че е разцепен на две. Трябваше отново да възстанови контрола върху себе си. Точно това целяха действията му в този момент.

Трябваше да признае някои качества на Алекс Крос. Той беше на косъм от залавянето му. Запита се дали Крос си дава сметка за това. Беше маниак: това бе неговото предимство пред другите в това преследване. И никога не се отказваше — не и преди да бъде убит.

Крос беше заложил този чудесен малък капан в Нагс Хед за него. Беше предвидил, че той ще нападне него и Кейт Мактиърнън. Защо тогава да не оставим нещата наистина да се случат, като контролираме обстоятелствата? Защо, наистина?

През нощта, в която той пристигна в Аутър Банкс, имаше почти пълнолуние. Казанова различи силуетите на двама мъже сред високата, поклащаща се трева на дюните пред него. Това бяха агенти на ФБР, изпратени да охраняват Крос и доктор Кейт. Специално подбрана охрана.

Запали фенерчето си, така че двамата да могат да го видят, като се приближава. Да, той можеше да се впише във всяка ситуация. Това беше част от неговия гений, но, разбира се, само една малка част от неговото изкуство.

Когато се приближи дотолкова, че да могат да го чуят, Казанова поздрави агентите.

— Здравейте, аз съм, всичко е наред.

Обърна фенерчето нагоре, за да освети лицето си. Нека го видят, нека видят кой е той.

Тик-пат.

122

Беше мой ред да се погрижа за закуската и в името на демокрацията аз реших да отдам предпочитание на любимите на Кейт кифли вместо на моя покрит с печална слава омлет с кашкавал и лук. Реших да направя един крос до малката скъпарска хлебарница в Нагс Хед и обратно. Понякога кросовете ми помагат да подредя мислите си.

Тичах на зигзаг през леко поклащащата се, израсла до кръста трева по дюните, която преминаваше в павирани пътища в заблатените части и в града. Беше един прекрасен ден от късното лято.

Тичането постепенно ме успокои. Агентът, който ме охраняваше, лежеше на земята, така че едва го забелязах.

Един рус мъж с морскосиньо яке и панталони в защитна окраска лежеше проснат сред високата трева непосредствено до пътеката. Сякаш вратът му беше счупен. Не беше умрял отдавна. Тялото му беше още топло, когато се опитах да напипам пулса му.

Мъртвият беше агент на ФБР. Той беше професионалист и не беше лесно да бъде изваден от строя. Беше оставен тук да охранява мен и Кейт, да ни помогне да заложим капан на Казанова. Планът беше на Кайл Крейг, но ние с Кейт го одобрихме.

— О, не — изръмжах аз. Извадих пистолета си и се втурнах обратно към къщата. Кейт беше в голяма опасност. Това се отнасяше и за двама ни.

Опитах да се съсредоточа и да мисля като Казанова, да си представя какво би направил той сега и най-вече какви възможности се разкриват през него. Очевидно защитеният периметър около къщата беше пробит.

Кой, по дяволите, беше той? С кого ми предстоеше да се бия?

Не очаквах втори труп, затова почти се препънах в него. Той беше скрит в тревата на дюните. И този агент беше облечен в морскосиньо яке. Лежеше по гръб и рижата му коса беше гладко сресана. Нямаше следи от бой, безжизнените му кафяви очи втренчено гледаха нагоре към кръжащите чайки и мазно-жълтото слънце. Още един мъртъв агент на ФБР.

Сега вече ме обхвана паника и аз полетях обратно през полегналата от силния бриз трева. Къщата беше тиха и спокойна, точно както я бях оставил.

Бях почти сигурен, че Казанова е вече тук. Той беше излязъл на лов за нас. Беше време да му платим сметките. Той трябваше да се справи с това, без да губи нито миг. Или може би просто търсеше възмездие за Рудолф.

Вдигнах моя „Глок“ и предпазливо влязох през покритата с мрежа срещу комари входна врата. В хола нищо не помръдваше. Единственият звук идваше от бръмченето на стария хладилник в кухнята, който цвърчеше като ято комари.

— Кейт! — извиках аз. — Той е тук! Кейт! Той е тук! Казанова е тук!

Втурнах се през хола към първата спалня на долния етаж и блъснах вратата.

Кейт не беше там, където я бях оставил преди няколко минути.

Бързо заех приведена стойка и отново излязох в коридора. Изведнъж вратата на килера се отвори. Една ръка се протегна и ме сграбчи.

Рязко се извих надясно.

Беше Кейт. Лицето й изразяваше решителност и неподправена ненавист. Не видях страх в очите й. Тя сложи пръст върху устните си.

— Шт — прошепна. — Добре съм, Алекс.

— И аз. Засега.

Отправихме се под строй към кухнята, където се намираше домашният ни телефон. Трябваше веднага да се свържа с полицията в Кейп Хатерас. Те щяха да съобщят на Кайл и ФБР.

В тесния коридор беше тъмно и аз видях металното проблясване едва когато беше вече твърде късно. Някакво продълговато жило се заби в лявата част на гърдите ми и в същия миг ме прониза непоносима болка.

Беше смъртоносен изстрел. Отлично изпълнен. Той ме порази с електрически пистолет по последна дума на техниката.

Мощният електрически шок разтърси цялото ми тяло. Сърцето ми забарабани. Усетих миризмата на собствената си изгоряла плът.

Не знам как го направих, но се хвърлих към него. Това е проблемът с електрическите пистолети, дори с такъв скъп „Тензор“ от осемдесет хиляди волта. Те невинаги могат да повалят силни мъже. Особено откачили мъже с чувство за върховна цел.

Не ми беше останала много сила. Не и достатъчно за Казанова. Гъвкавият и мощен убиец отстъпи встрани и ми нанесе жесток саблен удар във врата. Удари ме още веднъж и ме повали на колене.

Този път той не носеше маска.

Вдигнах очи към него. Беше си пуснал лека брада като Харисън Форд в началото на „Беглеца“. Кестенявата му коса беше сресана назад — по-дълга и по-непокорна отпреди. Беше си позволил малко запуснат вид. Дали не беше в траур заради най-добрия си приятел?

Без маска. Искаше да видя кой е. Знаеше, че играта му е провалена.

Ето го най-сетне Казанова. Бях се доближил почти до истината с Дейви Сайкс. Бях сигурен, че трябва да е някой от полицията в Дърам. Чувствах, че е свързан с убийството на златната двойка. Но той беше покрил всички следи. Имаше алиби, което доказваше, че е невъзможно той да е убиецът.

Вторачих се в безизразното лице на детектив Ник Ръскин.

Ръскин беше Казанова. Ръскин беше Звярът.

— Мога да правя каквото си искам! Не забравяй това, Крос — каза той. Беше постигнал съвършенство в своето изкуство. Сливаше се с обкръжението толкова добре, беше си създал най-подходящата фасада като детектив. Местната звезда, местният герой. Човекът, върху когото най-трудно можеше да падне подозрение.

Ръскин пристъпи към Кейт, докато аз лежах безпомощен, омаломощен от жилото на „Тензора“.

— Ти ми липсваше, Кейти. Липсвах ли ти и аз? — леко се засмя той. Но в очите му имаше лудост. Той най-сетне беше прехвърлил границата на самоконтрола. Дали причината беше в смъртта на „близнака“? — Е, липсвах ли ти? — повтори той, докато се приближаваше към нея с мощния „Тензор“ в ръка.

Кейт не отговори. Вместо това тя се хвърли срещу него. Беше жадувала за този момент тъй дълго. Един експлозивен ритник в дясното рамо на Казанова изби оръжието от протегнатата ръка. Ритникът беше истинска прелест, блестящо изпълнение. „Удари го още веднъж и бягай оттук“ — исках да извикам на Кейт.

Но още не можех да говоря. Нищо не се получи. Най-накрая опитах да се подпра на едното си рамо.

Кейт летеше срещу него по същия начин, по който беше тренирала на плажа. Казанова беше едър и силен мъж, но силата на Кейт извираше от гняв, равностоен на неговия. Нека дойде да се хванем гуша за гуша, каза ми тя много отдавна.

Беше светкавично бърз, съвършен боец. Надминаваше дори собствените ми очаквания. Не видях следващия удар. Пречеше ми неговото тяло. Мярна ми се как главата на Ник Ръскин рязко се отметна на една страна и дългата му коса се разпиля във всички посоки. Краката му се разтрепериха. Тя го беше поразила.

Кейт се засили и отново го удари. Светкавично бърз удар се стовари в лявата част на лицето му. Искаше ми се да й изръкопляскам. Но юмрукът й не можа да го спре. Ръскин беше неуморим, но същото важеше и за нея.

Той се хвърли към нея и Кейт го зашемети отново. Лявата му буза цъфна. Това беше лошо стиковане между двамата, откъдето и да го погледнеш.

Тя му заби един юмрук в носа и той се огъна. Простена високо. Нямаше да се изправи отново. Кейт победи.

Сърцето ми биеше като камбана в гърдите. Видях как Ръскин посяга към кобура, пристегнат към глезена му. Казанова нямаше да загуби от една жена или от когото и да било друг.

Оръжието се оказа в ръката му като при сръчен фокуснически трик. Беше полуавтоматичен „Смит & Уесън“. Той променяше правилата на играта.

— Аааа! — изкрещя срещу него Кейт.

— Ей, задник — казах му аз с дрезгав шепот. И аз променях правилата на играта.

Казанова се обърна. Видя ме и насочи пистолета към мен. Аз държах моя „Глок“ с две ръце. Те трепереха, но все пак бях успял да приседна. Изпразних почти целия пълнител в него. Намушкай го с кол в сърцето като вампир. Точно това и направих.

Казанова тежко се строполи назад към стената. Тялото му потрепери. Краката му останаха неподвижни. На лицето му беше изписан шок. Той осъзна, че в крайна сметка не е свръхчовек.

Очите му се обърнаха нагоре и сякаш изчезнаха в черепа. Виждаше се само бялото. Краката му приритаха веднъж, после още веднъж и накрая спряха. Казанова умря почти моментално на пода на къщата.

Изправих се на гумените си крака. Забелязах, че лъщя от пот. Леденостудена пот. Адски гадно. Хвърлих се към Кейт и двамата останахме притиснати един към друг дълго време. Треперехме от страх, но и от победоносно чувство. Ние бяхме надделели.

— Толкова много го мразех — прошепна Кейт. — Никога преди не съм разбирала значението на тази дума.

Обадих се на полицията в Кейп Хатерас. След това позвъних на ФБР и на децата и Нана във Вашингтон. Най-сетне всичко свърши.

123

Седях на познатата веранда на моя мил роден дом във Вашингтон. Двамата със Сампсън посръбвахме студена бира.

Беше есен и хрущящият студен повей на зимата вече се усещаше във въздуха. Нашите любими и презрени „Редскинс“ отново тренираха на футболния стадион; „Ориолз“ пак бяха отпаднали от борбата за купата. „Тъй върви светът“, беше писал Кърт Вонегът много отдавна, когато аз самият учех в „Джонс Хопкинс“ и сетивата ми за тези проблеми не бяха закърнели.

Виждах децата си в хола. Бяха на канапето и гледаха „Красавицата и Звяра“ за хиляда и не знам кой път. Аз нямах нищо против. Това беше хубава, въздействаща приказка и повторението й не доскучаваше. В утрешната програма за стотен път беше включен „Аладин“, който ми беше любимият.

— В днешните вестници пише, че във Вашингтон има три пъти повече полицаи от средностатистическия брой за страната — ми казваше Сампсън точно в този момент.

— Е, да, но затова пък ние имаме двайсет пъти по-голяма престъпност — казах аз. — Както се изразяваше един от бившите ни кметове, „като изключим убийствата, Вашингтон се слави с едно от най-ниските нива на престъпност в страната“.

Сампсън се разсмя. Аз също. Животът най-сетне се връщаше към нормалните си измерения.

— Добре ли си? — попита ме той след малко. Не ми беше задавал този въпрос, откакто се бях прибрал от Юга, от Аутър Банкс, от „лятната си ваканция“, както я бях нарекъл за пред хората.

— Екстра. Аз съм велик мъжкар и твърдоглав детектив като теб самия.

— Ти си една торба с лайняни лъжи, Алекс. Десет кила лъжи в торбичка за едно кило.

— Е, и това е вярно. То се разбира от само себе си — признах си аз прегрешението.

— Зададох ти шибания въпрос — настоя той. Гледаше ме равнодушно и студено иззад черните очила. Напомняше ми за Картър Урагана от времето, когато още се боксираше. — Тя липсва ли ти, човече?

— Разбира се, че ми липсва. Да, за Бога. Но вече ти казах, че съм добре. Никоя жена не ми е била такъв приятел. А на теб?

— Не. Наясно ли си, че вие и двамата сте много странни?

Той поклати глава. Не знаеше какво да прави с мен. Не можех да му помогна.

— Тя иска да започне практика там, където се е родила. Обещала е на семейството си. Засега това е нейното решение. Аз пък точно сега трябва да съм тук. Да съм сигурен, че пубертетът ти се развива нормално. Това пък е моето решение. Това беше нашето решение в Нагс Хед.

Сампсън замислено сръбна от бирата, както повелява традицията на всички мъжкари. Залюля се на стола и подозрително ме изгледа над гърлото на бирената бутилка. Този му поглед се нарича „бдяща загриженост“.

По-късно вечерта седях на верандата съвсем сам.

Свирех на пианото „Деня на страшния съд“ и „Бог да благослови детето“. Отново размишлявах за Кейт и трънливия проблем за загубата. Повечето от нас някак си се научават да се справят с нея. По един или друг начин всеки се усъвършенства в това отношение.

Докато бяхме в Нагс Хед, Кейт ми разказа една страшна история. Тя беше добър разказвач.

Когато била на двайсет години, чула, че баща й е станал барман в някаква кръчма на границата на Кентъки. Една вечер отишла там. Не била виждала баща си от шестнайсет години. Седнала в мърлявата вмирисана кръчма и наблюдавала баща си близо половин час. Отвратила се от онова, което видяла. Накрая си отишла, без дори да се представи на родния си баща, без да му каже коя е тя. Кейт просто си отишла.

Тя беше труден характер и в повечето случаи това й беше от полза. Благодарение на ината си беше оцеляла след толкова много смърт в семейството. Вероятно точно поради това беше единствената, избягала от къщата на Казанова.

Взирах се в тъмнината през прозорците на верандата и не можех да се отърся от зловещото чувство, че някой ме наблюдава.

Най-накрая се проснах в леглото, но така и не успях да заспя, когато чух, че в къщата се звъни. Силно. Настойчиво. Беда.

Сграбчих служебния пистолет и хукнах към долния етаж, където продължаваше да се звъни. Хвърлих поглед на ръчния си часовник. Три и половина. Часът на вампирите. Беда.

Открих Сампсън притаен до задната врата. Той вдигаше шума.

— Станало е убийство — каза той, когато аз отключих, махнах веригата и му отворих вратата. — Направо ще си оближеш пръстите, Алекс.