Чародейна сила

ДЕСЕТА ГЛАВА

Бун откопча колана и я придърпа в скута си. Пронизаха я паника и възбуда. Ръцете му я стискаха като клещи, устните му я изгаряха. Това не беше онзи Бун, който я бе любил толкова нежно, който я бе довел до сладостното удоволствие с търпеливи длани и с прошепнати обещания. Нейният любим от спокойните утрини и от ленивите следобеди се бе превърнал в нещо тъмно, нещо опасно, нещо, на което не можеше да устои.

Чувстваше как кръвта пулсира под кожата й, докато грубите му нетърпеливи ръце се плъзгаха по нея. Това бе дивата страст, която бе усетила първия път, в обляната с лунна светлина градина, сред упойващия аромат на цветята. Той само я бе крил досега под всичкото това търпение и самообладание.

Без да се замисля, Ана се притисна към него, готова да се втурне по всеки път, по който я поведе. Тялото й потръпна. Бун чу приглушения й вик в алчните си устни и го погълна, докато пръстите й отчаяно се забиваха в раменете му. През ума му мина лудата мисъл, че може да я има още тук, в колата. Но разумът надделя.

Разкъса блузата й, търсейки вкуса на плътта й. Звукът от раздиращия се плат бе заглушен от бързото й ахване, когато той впи устни в гърлото й. Вената й пулсираше бясно и еротично. Ароматът й вече бе горещ, вече натежал от страст.

Бун изруга злобно, отвори рязко вратата и я блъсна навън. Изскочи и той, дръпна я и почти я понесе през ливадата.

— Бун… — Ана се спъна и изпусна обувките си. — Бун, колата… Остави ключовете…

Той я хвана за косата и отметна главата й назад. Очите му! Господи, очите му, мислеше тя, трепереща от нещо много по-дълбоко от страха. Жарта им я изгаряше.

— По дяволите колата! — Устните му се спуснаха към нейните и ги грабнаха, докато Ана, объркана и замаяна, вече не можеше да диша. — Знаеш ли какво правиш с мен? Всеки път, когато те видя… — Помъкна я нагоре по стълбите, без да спира да я докосва. — Нежна, спокойна, с нещо тлеещо в очите ти.

Притисна я към вратата и изпи сочните й сладки устни. Сега в очите й имаше и още нещо. Виждаше, че тя се страхува. И че бе възбудена. Сякаш и двамата разбираха, че звярът, който седмици наред бе държал вързан, се бе отскубнал от веригата.

Задъхано хвана с две ръце лицето й.

— Кажи ми, Ана, кажи ми, че ме желаеш. Сега. По моя начин.

Тя се страхуваше, че няма да може да проговори — толкова бе пресъхнало гърлото й и толкова силна бе изгарящата я нужда.

— Желая те… — Дрезгавият й глас накара пламъците в него да избухнат още по-силно. — Сега. По всякакъв начин.

Бун сграбчи с две ръце блузата й и я раздра на две. Видя как очите й станаха като тъмен дим и изрита вратата. Ана залитна, ала бе задържана в знойната му прегръдка. От самообладанието й, както и от блузата, не бе останало нищо. Той я хвана здраво през кръста и я повдигна, за да вкуси гърдите й през копринения сутиен. Вече полудяла като него, тя се изви назад и вплете ръце в косите му.

— Бун, моля те! — Но нямаше представа за какво го моли. Освен ако беше за още.

Спусна я, само за да я улови отново в целувка. Зъбите му страстно се впиха в подпухналите й устни. В този момент сърцето му сякаш избухна в гърдите, защото Ана трескаво започна да дърпа дрехите му.

Бун се запрепъва към стълбите, смъквайки в движение ризата си. Копчетата излетяха и се разпиляха, ала алчните му ръце отново посегнаха към нея и свалиха тънката й блуза до кръста.

— Тук. — Издърпа я на пода заедно със себе си. — Точно тук.

Най-после плъзна устни по тръпнещата й плът, безжалостно разкривайки всичките й тайни, водейки я неотклонно там, където отчаяно искаше да бъде. Тук вече нямаше никакво търпение, никакво желязно самообладание заради нейната крехкост. Всъщност жената, извиваща се под него на стълбите, бе всичко друго, но не и крехка. Имаше такава сила в ръцете, които се впиваха в него, такава разкъсваща страст в устните, които пламенно го изяждаха, такава гъвкавост в тялото, което се огъваше като върба под него.

Тя се чувстваше непобедима, безсмъртна, невъзможно свободна. Тялото й бе по-живо от всякога, кръвта й кипеше. Светът се въртеше около нея в мъгла от цветове и ослепителни светлини, въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато накрая трябваше да се хване за парапета, за да не изпадне от ръба на земята.

Той разкъса панталоните й, после тънката дантела под тях. Кокалчетата на пръстите й, стиснали дървото, побеляха от напрежение. Устните му, о, устните му, алчни, трескави, ненаситни… Ана преглътна вопъла си и се озова в гореща, безвъздушна вселена.

Безсмисленият й шепот не бе на никакъв език, който Бун разбираше, ала знаеше, че я бе довел отвъд границите на разумното, на нормалното. Искаше я там, заедно с него. Двамата се хвърлиха в лудостта на жизнерадостната, не признаваща закони страст.

Той бе чакал. Бе чакал. Сега стройното й бяло тяло тръпнеше като породиста кобила, готова да се впусне в бяг. Бун потъна в очакващата го влажна топлина. Тя се изви да го посрещне и се впусна заедно с него в бушуващата тъма.

Ръцете й безсилно се отпуснаха от мокрия му гръб. Бе прекалено вцепенена, за да усети удара в дървото, когато се стовариха върху стълбите. Искаше да го задържи, но силата я бе напуснала. Не бе възможно да фокусира съзнанието си върху това, което току-що се бе случило. Имаше само проблясващи усещания, избухващи чувства.

Ако това бе тъмната страна на любовта, нищо не бе могло да я подготви за нея. Ако тази изгаряща нужда бе живяла досега в него, Ана не разбираше как бе успявал толкова дълго да я укротява.

Заради нея. Тя зарови мокрото си лице във врата му. Само заради нея.

Под все още треперещото му тяло Ана бе отпусната и податлива. Бун се мъчеше да се върне към реалността. Трябваше да се размърда. След всичко, което бе направил с нея, сега сигурно й тежеше. Ала когато се опита да се отдръпне, тя тихо простена и този звук още повече разрани съвестта му.

— Дай да ти помогна.

Освободи се и взе съдрания ръкав от блузата й с някаква идея да я покрие с него. Изруга наум и го пусна отново на пода. Ана се бе обърнала леко на една страна, явно се мъчеше да се намести поне малко по-удобно. За Бога, помисли той с отвращение, бе я обладал като звяр, при това на стълбите. На стълбите!

— Ана…. — Намери онова, което бе останало от собствената му риза, и се опита да я увие около раменете й. — Анастасия, не знам как да ти обясня…

— Да обясниш ли? — прошепна тя едва чуто. Гърлото й пламтеше от жажда.

— Няма възможно… Дай да ти помогна. — Тялото й се плъзна между ръцете му. — Ще ти донеса някакви дрехи, или… Ох, по дяволите!

— Мисля, че няма да мога да стана. — Ана облиза устни и усети неговия вкус. — Поне един-два дни. Но пък какво от това? Мога да си седя и тук.

Бун се намръщи от усилието да разгадае онова, което чу в гласа й. Не беше гняв. Не звучеше като страдание. Приличаше… Много приличаше на задоволство.

— Не си ли сърдита?

— М-м-м-м? Трябва ли да бъда?

— Ами за… Та аз почти те нападнах! По дяволите, аз наистина те нападнах, едва не те обладах на предната седалка на колата, разкъсах ти дрехите, домъкнах те тук и изядох на стълбите онова, което беше останало от теб.

Все още със затворени очи, тя пое дълбоко дъх и издиша през усмихнатите си устни.

— Точно така направи. И това е първият път, когато ме изяждат. Не вярвам вече някога да мога да се кача или сляза по стълби както досега.

Той нежно повдигна с пръст брадичката й, докато очите й се отвориха.

— Имах намерение да го направя поне в спалнята.

— Предполагам, че по някое време ще стигнем и там. — Ана видя тревогата в очите му и го хвана за ръката: — Бун, мислиш ли, че мога да се сърдя, задето толкова ме желаеш?

— Мислех, че може да се сърдиш, защото това не беше както си свикнала.

Тя с усилие седна и премигна от болката, която не след дълго щеше да е синина.

— Не съм от стъкло. Няма начин да се обичаме, който да не е правилен. Но… — Обви ръце около врата му и се усмихна дяволито: — При тези обстоятелства съм доволна, че го направихме в къщата.

Той плъзна ръце по бедрата й заради удоволствието да повдигне тялото й към себе си.

— Моята съседка е с много широки възгледи.

— Чувала съм това. — За опит Ана улови долната му устна между зъбите си. Спомняйки си какво удоволствие й доставяше да усеща устните му да обхождат лицето й, започна лениво пътешествие по неговото лице. — За щастие моят съсед проявява голямо разбиране към страстта. Съмнявам се дали нещо би могло да го шокира, дори ако му кажа, че нощем, когато съм сама в леглото, често си мисля за него.

Бе невъзможно, ала Бун усети как в него отново се надига дълбоко, тъмно желание.

— Наистина ли? И какво си мислеше?

— Как той идва при мен… — Дишането й започна да се учестява, защото устните му се спуснаха към рамото й. — Идва в леглото ми като демон на нощта, когато във въздуха гърми буря. Виждам очите му, кобалтовосини на светлината на светкавицата, и знам, че ме желае, както никой друг досега не ме е желал и никога няма да ме желае.

Той много добре знаеше, че ако не направи нещо веднага, ще си останат проснати на стълбите, затова стана и я понесе нагоре.

— Не мога да ти дам светкавицата.

— Вече ми я даде — усмихна му се тя.

По-късно, часове по-късно те седяха на разхвърляното легло и ядяха пици на светлината на свещи. Ана бе загубила представа за времето и нямаше нужда да знае дали е полунощ или скоро ще съмне. Бяха се любили, говорили, смели и отново любили. Никоя нощ и живота й не бе по-прекрасна. Какво значение имаше времето?

— Гуинивиър не е била героиня. — Тя облиза соса от пръстите си. Бяха обсъждали епична поезия, съвременна анимация, древни легенди и фолклор и класически ужас. Ана не помнеше как бяха се върнали до Артур и Камелот, но по въпроса за кралицата на Артур бе непреклонна. — И определено не е трагична фигура.

— Струваше ми се, че една жена, особено състрадателна като теб, би се отнесла с повече симпатия към нейното положение. — Бун се замисли дали да си вземе последното парче от картонената кутия, която бяха разположили в средата на леглото.

— Защо? — Тя взе парчето и започна да му го подава на хапки в устата. — Гуинивиър е изменила на съпруга си, помогнала е да се съсипе едно кралство, и всичко това защото е била слабоволева и разглезена.

— Била е влюбена.

— Любовта не извинява всички постъпки. — Ана наклони глава и с любопитство го огледа на блещукащата светлина. Той изглеждаше страхотно мъжествен, както беше само по шорти, с разрошена коса и набола брада. — Не е ли това чисто мъжко качество? Да се намират извинения за неверността на жената, само защото е описана романтично.

Бун не мислеше, че това е точно обида, ала все пак малко се смути.

— Просто мисля, че не е имала контрол върху положението.

— Разбира се, че е имала. Имала е избор и е избрала лошо, също както и Ланселот. При всички тези красиви приказки за галантност, кавалерство, героизъм и вярност да оправдаваш, че са предали един човек, който ги е обичал и двамата, само защото не са можели да се контролират? Това са глупости.

Той се засмя и отпи от виното си.

— Изненадваш ме. Аз пък си мислех, че си романтична. Една жена, която бере цветя на лунна светлина, събира статуетки на феи и магьосници, да мрази бедната Гуинивиър, защото обичала неразумно?

— Бедната Гуинивиър! — кипна тя.

— Почакай — засмя се Бун, който чудесно се забавляваше. На нито един от двамата не им идваше наум, че спорят за хора, които повечето смятат за измислени. — Да не забравяме и за някои от останалите играчи. Мерлин е трябвало да наблюдава събитията. Защо нищо не е направил?

Ана изискано почисти трохите от босите си крака.

— Един магьосник няма право да се намесва в съдбата.

— Хайде де, нали говорим за най-силния магьосник. Едно малко заклинание, и нещата можеха да се оправят.

— И да се промени живота на безброй хора — напомни му тя. — Да се изкриви историята. Не, той не е можел да го направи, дори и заради Артур. Хората — и магьосници, и крале, и смъртни — са отговорни за собствената си съдба.

— Нищо обаче не му е попречило да подтикне към прелюбодеяние, като помогнал на Ютър да се предреши като херцога на Корнуол и да отиде в Тинтаджъл, така че Игрейн да забременее с Артур.

— Защото такава е била съдбата — обясни Ана търпеливо, сякаш говореше на Джеси. — Такава е била целта. Защото при всичкото могъщество на Мерлин, при всичкото му величие, единственото му и най-жизненоважно дело е било да доведе на бял свят Артур.

— Странно… — Бун лапна последната хапка пица. — Едно заклинание бива, друго не бива.

— Когато ти е дадена дарба, твоя е отговорността да знаеш как и кога да я използваш, как и кога да не я използваш. Можеш ли да си представиш колко е страдал, като е виждал разбит някой, когото обича? Като е знаел още от зачеването на Артур как ще свърши всичко? Магията не те освобождава от чувства или страдание. Тя рядко защитава този, който я притежава.

— Сигурно е така. — В неговите приказки имаше вещици и магьосници, които страдат. Това им даваше един трогателен според него човешки елемент. — Когато бях малък, обичах да си представям, че живея в онова време.

— И че спасяваш прекрасни девойки от страшни дракони?

— Разбира се. Че тръгвам на поход, предизвиквам Черния рицар и го побеждавам.

— Естествено.

— После пораснах и открих, че мога да имам най-доброто от двата свята, които живеят тук. — Той почука по главата си. — Когато пиша. И да имам удобствата на двадесетия век.

— Като например пица.

— Като например пица — съгласи се той. — Компютър вместо паче перо, памучно бельо. Течаща гореща вода. Като стана дума за това… — Метна я на рамо и стана от леглото. Ана прихна.

— Какво правиш?

— Течаща гореща вода — повтори Бун. — Мисля, че е време да ти покажа какво мога да правя под душа.

— Ще пееш ли?

— Може би по-късно. — Вече в банята, отвори стъклената врата на душа и завъртя крановете. — Надявам се, че обичаш горещото.

— Ами… — Бе още на рамото му, когато той влезе под душа. Тя веднага се намокри цялата. — Бун! Ще ме удавиш.

— Извинявай. — Той се отмести и посегна за сапуна. — Знаеш ли, този душ наистина ме убеди да купя къщата. Тук е много просторно. — Прекара мокрия сапун по прасеца й.

Въпреки топлината на водата, Ана потрепери, когато Бун насапуниса в лениви кръгове задната страна на коляното й.

— Малко ми е трудно да го оценя от тази позиция. — Отметна капещата коса от лицето си и забеляза, че плочките по пода са огледални. — Охо!

Той се усмихна и бавно се придвижи нагоре по бедрото й.

— Виж тавана…

Тя отметна глава и се вгледа в техните отражения.

— Не се ли запотява?

— Това е специално обработено стъкло. Наистина, ако останеш тук достатъчно дълго, малко се замъглява. — А Бун имаше намерение да остане тук достатъчно дълго. Започна да я спуска по тялото си, сантиметър по сантиметър. — Но това само допринася за атмосферата. — Внимателно я притисна към задната стена и хвана гърдите й през тениската, която й бе дал да облече. — Искаш ли да чуеш една от моите фантазии?

— Аз… О! — Той галеше нежно гърдите й.

— Имам по-добра идея… — Допря устните си до нейните и започна да я докосва и да се отдръпва, докато дъхът й стана пресеклив. — Защо да не ти покажа? Първо да се отървем от това. — Съблече мократа тениска през главата й и я хвърли настрани. Тя се приземи с плясък, който го накара да се разтрепери. — Започвам оттук. — Играейки си с устните й, прекара хлъзгавия сапун по раменете й. — И няма да спра, преди да стигна до пръстите на краката ти.

Ана имаше чувството, че душовете ще се добавят към стълбищата в най-еротичните дълбини на въображението й. Хвана се за раменете му да запази равновесие и се изви назад, когато мокрите му сапунени ръце описаха кръгове по гърдите й.

Пара. Тя бе навсякъде около нея, вътре в нея. Гъстият влажен въздух правеше дишането почти невъзможно. Тропическа буря, стоварваща се с трясък вода, горещина. От мекия сапун телата се хлъзгаха прелестно в общото си движение. Ана прекара насапунисаните си длани по гърба му, по гърдите му. Въпреки че устните му бързаха да я завладеят, мускулите му трепнаха от докосването и тя се засмя тихо и победоносно.

Ако Ана изгаряше, Бун също. Вече нямаше никакво съмнение, че можеше да му върне дивото, необуздано, дяволско удоволствие, което той й доставяше. Удоволствие толкова по-сладостно, толкова по-богато, защото се раждаше не само от страст, а и от любов.

Искаше да му покаже. Щеше да му покаже.

Ръцете й се плъзнаха по него, по силните му рамене, по твърдите гърди. Прошепна одобрително и прекара пръсти по плоския му корем.

Бун тръсна глава да я проясни. Бе очаквал да я прелъсти тук, ала прелъстяваният беше той. Нежните ръце, летящи по гладката му кожа, забиваха стрели на болезнено желание в душата му.

— Чакай! — Хвана ръцете й. Знаеше, че ако сега Ана го докосне, никога няма да успее да се въздържи. — Нека аз…

— Не. — Преливаща от една нова увереност, тя намери устните му и ги завладя. — Нека аз.

Пръстите й се затвориха около него, галещи, потупващи, леко стискащи, докато дишането му стана неравномерно и дрезгаво. Почувства бързото му безпомощно трепване и изпита нов триумф и веднага след това неудържимото желание да го има, целия.

— Ана… — Последните му връзки с реалността се късаха. — Ана, не мога…

— Ти ме желаеш. — Опиянена от силата си, тя отметна глава назад. — Тогава вземи ме. Веднага.

Приличаше на богиня, излязла от морето. Мокри кичури коса като тъмно злато се спускаха по раменете й. Кожата й блестеше. В очите й имаше тайни, тъмни загадки, които никой мъж не би могъл да разгадае.

Беше прекрасна. Беше великолепна. И беше негова.

— Хвани се за мен. — Бун я подпря на стената и повдигна бедрата й. — Хвани се.

Ана обви ръце около него, без да затваря очи. Той я взе там, където бяха, под шуртящата вода. Тя простена името му и отпусна глава назад. През парата видя техните преплетени отражения — не можеше да се разбере къде свършва неговото тяло и къде започва нейното.

Със стон на неизразимо удоволствие отпусна глава на рамото му. Бе загубена. Загубена. Слава Богу.

— Обичам те… — Нямаше представа дали думите бяха в главата й, или се бяха отронили от устните й. Но ги повтори отново и отново, докато тялото й се разтресе в конвулсии.

Бун се опря безсилно на стената. Сърцето му все още биеше оглушително в ушите му. Затвори ръце върху раменете й.

— Кажи ми го сега.

Устните й се усмихваха, ала Ана леко се олюля и го погледна с премрежени очи.

— Какво да ти кажа?

Пръстите му се стегнаха и погледът й се проясни.

— Че ме обичаш. Кажи ми го сега.

— Аз… Не мислиш ли, че трябва да се изсушим? Доста време сме във водата.

Той нетърпеливо затвори крановете.

— Искам да те гледам, докато ми го казваш, и искам поне малко да съм на себе си. Ще останем тук, докато те чуя отново да ми го кажеш.

Тя се поколеба. Бун може би нямаше представа, че я кара да направи следващата крачка към това да го има… Или да го загуби. Съдба, помисли Ана, и избор. Време беше да направи своя избор.

— Обичам те. Нямаше да съм тук с теб, ако не те обичах.

Очите му бяха много тъмни, много настойчиви. Пръстите му бавно се отпуснаха, лицето му омекна.

— Имам чувството, че години съм чакал да го чуя това.

Тя приглади мократа му коса.

— Трябвало е само да попиташ.

Той хвана ръцете й.

— А ти не трябва. — Ана вече започваше да трепери, затова я издърпа от душа и я уви в една хавлия, после я прегърна, за да й стане по-топло. — Анастасия… — В него се надигна нежност. Докосна с устни косата й, бузата й, устните й. — Ти няма нужда да питаш. Аз те обичам. Ти върна в моя живот нещо, което мислех, че никога вече няма да имам, никога вече няма да искам.

С пресекваща въздишка тя притисна лице към гърдите му. Това бе истинско, помисли Ана. Това бе нейно. Тя щеше да намери начин да го запази.

— Ти си всичко, което някога съм искала. Не спирай да ме обичаш, Бун. Не спирай.

— Не бих могъл. — Той я отдръпна. — Не плачи.

— Не плача. — Сълзите блестяха в очите й, но не падаха. — Аз не плача.

„Анастасия не пролива сълзи, ала заради теб ще пролее.“

Думите на Себастиан зазвъняха неприятно в главата му. Бун ги заглуши. Та това бе смешно. Той не би сторил нищо, с което да я нарани. Отвори уста, но отново я затвори. Една пълна с пара баня не беше мястото за предложението, което искаше да направи. Освен това имаше неща, които трябваше да й каже преди това.

— Ела да ти намерим друга риза. Трябва да поговорим.

Ана бе прекалено щастлива, за да обърне внимание на смущението му. Засмя се, когато Бун я занесе обратно в спалнята и нахлузи през главата й друга своя тениска. Замечтано наля две чаши вино, докато той си обуваше джинсите.

— Ще дойдеш ли с мен? — протегна й ръка Бун и тя с удоволствие я пое.

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа нещо. — Поведе я по тъмния коридор към своя кабинет. Ана радостно се завъртя в него:

— Тук работиш, нали?

Имаше широки прозорци без пердета с рамки от черешово дърво. На дъсчения под бяха проснати две избелели черги. През двете капандури струеше звездна светлина. Един трудолюбив на вид компютър, топовете хартия и лавиците с книги показваха, че това бе работно място. Ала той бе добавил очарование с илюстрациите в рамки и колекциите от дракони и рицари, които я заинтригуваха. На почетно място на висока поставка стоеше крилатата фея, която бе купил от Моргана.

— Трябват ти цветя — реши тя веднага и помисли за нарцисите, които отглеждаше в своята оранжерия. — Сигурно всеки ден прекарваш часове в тази стая. — Погледна към празния пепелник до машината му.

Бун проследи погледа й и се намръщи. Странно, помисли си, от няколко дни не бе пушил — просто напълно бе забравил за цигарите. По-късно трябваше да се поздрави за това.

— Понякога гледам от прозореца, когато си в твоята градина. Трудно ми е да се съсредоточа.

Ана се засмя и седна на ръба на бюрото му.

— Ще ти сложим пердета.

— В никакъв случай. — Той се усмихна, но пъхна нервно ръце в джобовете си. — Ана, искам да ти разкажа за Алис.

— Бун… — Обзета от състрадание, тя отново се изправи и протегна ръка. — Разбирам, знам, че е болезнено. Няма нужда да ми обясняваш нищо.

— Това е заради мен. — Хвана я за ръка, обърна се и посочи към една рисунка на стената. Красиво младо момиче бе коленичило до реката и спускаше златиста кофа в сребърните й води. — Алис я нарисува, преди Джеси да се роди. Подари ми я за първата ни годишнина.

— Прекрасна е. Била е много талантлива.

— Да. Много талантлива, много необикновена. — Той отпи от виното си с несъзнателна наздравица към загубената си любов. — Познавах я почти през целия си живот. Прекрасната Алис Рийдър.

Бун има нужда да говори, помисли Ана. Тя щеше да го слуша.

— Приятели от училище ли сте били?

— Не — засмя се той. — Нищо подобно. Алис беше душата на всички веселби, много способно и хубаво момиче, което всички обичаха. Беше две години по-малка от мен. Движехме се в различни компании. Аз преживявах задължителния за всяко момче бунтарски период и се носех из училището с вид на бандит.

Ана се усмихна и докосна брадясалата му буза.

— Жалко, че не съм видяла това.

— Пушех в тоалетната, а тя рисуваше декорите за училищните представления. Познавахме се, ала само толкова. После аз отидох в колеж и накрая се озовах в Ню Йорк. Тъй като имах намерение да ставам писател, струваше ми се задължително да си наема мансарда и малко да погладувам.

Ана обви ръка около него, инстинктивно предлагайки успокоение, и го зачака да събере мислите си.

— Една сутрин бях във фурната зад ъгъла близо до вкъщи, вдигнах поглед и я видях. Купуваше си кроасан и кафе. Заговорихме се. Нали знаеш… Какво правиш тук, старите съседи, на кой какво му се е случило. Такива неща. Беше и успокояващо, и вълнуващо. Две деца от малкото градче, изправили се срещу големия лош Ню Йорк.

Съдбата ги е срещнала в милионния град, помисли Ана.

— Тя учеше в художествената академия и живееше с други момичета в един апартамент само през няколко пресечки. Изпратих я до блока. Просто се движехме заедно — седяхме в парка, сравнявахме рисунки, говорехме с часове. Алис бе толкова пълна с живот, с енергия, с идеи. Влюбихме се не от пръв поглед, а някак постепенно. — Погледът му се насочи към рисунката и омекна. — Много бавно, много сладостно. Оженихме се точно преди да продам първата си книга. Тя още учеше.

Трябваше отново да спре, защото го връхлетяха спомени. Инстинктивно стисна ръката на Ана, а тя се разтвори, давайки му колкото можеше сила и подкрепа.

— Както и да е, всичко изглеждаше толкова прекрасно. Бяхме млади, щастливи, влюбени. Вече й бяха възложили да направи една картина. Разбрахме, че е бременна и решихме да се върнем у дома, за да отгледаме детето си в приятната атмосфера на предградията, близо до семейството. После се появи Джеси и ни се струваше, че нищо никога не може да се развали. Само дето Алис сякаш така и не възстанови силите си след раждането. Всички казваха, че това е нормално, че няма как да не е уморена, като има бебе и работи. Тя започна да слабее. Аз се шегувах, че ще избледнее. — Затвори за миг очи. — И точно така стана. Избледня. След като достатъчно дълго се бяхме тревожили, Алис отиде на изследвания, но нещо объркали в лабораторията и не го откриха навреме. Когато разбрахме, че има рак, бе прекалено късно да се спре.

— О, Бун, съжалявам. Много съжалявам.

— Тя страдаше. Това бе най-лошото. Алис страдаше, а аз нищо не можех да направя. Гледах я как малко по малко умира. Мислех, че и аз ще умра. Ала я имаше Джеси. Алис беше само на двадесет и пет години, когато я погребах. Джеси току-що бе навършила две. — Пое дълбоко въздух и се обърна към Ана: — Обичах Алис. Винаги ще я обичам.

— Знам. Ако някой докосне така живота ти, това остава завинаги.

— Когато я загубих, престанах да вярвам, че щастието съществува, освен в книгите. Не исках отново да се влюбвам, да рискувам отново да изпитам тази болка — за мен или за Джеси. Но се влюбих. Това, което изпитвам към теб, е толкова силно, че ме кара отново да вярвам. Не е същото като преди. Не е по-малко. Това просто… сме ние.

Тя докосна бузата му. Мислеше, че разбира.

— Бун, нима си се страхувал, че ще искам да я забравиш? Че ще съм обидена или ще ревнувам от това, което си имал с нея? То ме кара да те обичам още повече. Тя ти е подарила Джеси. Бих искала само да я бях познавала.

Трогнат до невъзможност, той опря глава в челото й.

— Омъжи се за мен, Ана.