Чародейна сила

СЕДМА ГЛАВА

Подаръкът, който Ана винаги си правеше на рождения си ден, бе един съвсем свободен ден. Можеше колкото си иска да мързелува или колкото си иска да работи. Можеше да стане в зори и да се натъпче със сладолед за закуска или да се излежава до обед и да гледа стари филми по телевизията.

Единственият й най-добър план за този ден от годината, който принадлежеше единствено на нея, бе да няма никакви планове.

Наистина стана рано и се отдаде на удоволствието от една дълга баня във ваната, ароматизирана с любимите й масла и с муселинова торбичка, пълна с изсушени билки, които бе подбрала заради успокояващите им свойства. Забърка си тонизираща маска за лице от цветя, кисело мляко и каолин и се отпусна във ваната с музика на арфа и леден сок.

Излезе от банята с опънато лице и с коса, блеснала от шампоана с лайка, намаза се със собственоръчно направеното от нея масло за тяло и облече копринен халат с цвят на лунни лъчи.

Върна се в спалнята, обмисляйки дали да не се пъхне обратно в леглото и да подремне, за да се поглези още малко. Но в средата на стаята, където допреди малко нямаше нищо, освен едно старинно молитвено килимче, сега се мъдреше голям дървен сандък.

Ана извика от радост и се втурна да погали старото дърво, полирано до огледален блясък. Миришеше на пчелен восък и розмарин и бе гладко като кадифе. Бе старо, на много векове и тя му се бе възхищавала, откак бе дете и живееше в замъка Донован. Магьоснически сандък, който имаше славата, че някога е бил в Камелот и че е бил поръчан на Мерлин от младия Артур.

Засмя се и седна на пети. Винаги успяваха да я изненадат. Нейните родители, нейните лели и чичовци… Толкова далеч оттук, ала никога извън сърцето й.

Обединената мощ на шестима магьосници бе изпратила сандъка от Ирландия, през времето и пространството, по начин, който бе много повече и много по-малко от обичаен.

Бавно вдигна капака и към нея се надигнаха стари образи, древни заклинания и безкрайно очарование. Ароматът бе сух, като на цветове, стрити на прах, и напоен с дима на студения пламък, извикан нощем от вълшебник.

Ана коленичи, вдигна ръце и коприната се плъзна към раменете й. Тук имаше сила, която трябваше да бъде уважавана и приета. Думите, които изрече, бяха на древен език, на езика на Мъдрите. Извиканият от нея вятър разлюля пердетата и развя косите й около лицето. Въздухът запя с хиляди струни на арфа. После всичко стана тихо.

Тя отпусна ръце и бръкна в сандъка. Извади амулет от хематит и от вълнение отново седна. Кървавочервеното сърце на камъка прозираше през дълбокото зелено. Ана знаеше, че този камък бе принадлежал поколения наред на семейството на майка й — лечителски камък с огромна цена и огромна сила. В очите й запариха сълзи — разбра, че сега камъка е предаден на нея, както се предава веднъж на всеки половин век, за да бъде призната за лечителка от най-висока класа.

Внимателно го остави обратно в сандъка и извади следващия подарък — халцедонов глобус, чиято почти прозрачна повърхност й предлагаше ако иска да надзърне във Вселената. Това бе от родителите на Себастиан — знаеше, защото го почувства, когато обхвана с две ръце глобуса. Следваше овча кожа, изпъстрена с букви на древния език. Приказка. Нейната дарба, помисли тя и прокара пръсти по камъка, огладен от други пръсти в други времена. Нейното наследство, разбра Ана и се усмихна. Стара като времето, сладка като утрото. Леля Брина и чичо Матю.

Въпреки че амулетът бе от майка й, тя знаеше, че непременно ще има нещо специално и от баща й. Намери го и се засмя — изкусно гравирано жабче, голямо колкото нокътя й.

— Съвсем прилича на теб, татко! — Прибра го, затвори сандъка и се изправи. В Ирландия сега трябваше да е следобед и там шест души чакаха телефонен звън, за да разберат дали са й харесали подаръците.

Запъти се към телефона и в този момент на задната врата се почука. Сърцето й подскочи и се върна на мястото си. Ирландия трябваше да почака.

Бун криеше подаръка зад гърба си. Вкъщи имаше друго пакетче, което бяха приготвили двамата с Джеси. Ала това искаше да й даде сам.

Чу я да идва и се усмихна. Поздравленията бяха на върха на езика му. Когато обаче я видя, едва не си глътна езика, заедно с поздравленията.

Тя сияеше. Косите й от бледо злато се спускаха над сребристия халат. Очите й изглеждаха по-тъмни, по-дълбоки. Как можеха да са ясни като планинско езеро и въпреки това да крият хиляди тайни? Женственият аромат, който се носеше около нея, едва не го събори.

Когато Куигли се втурна да се отърка за добре дошъл в краката му, Бун залитна като ударен.

— Бун! — Ана тихо се засмя и опря ръка на вратата на терасата. — Добре ли си?

— Да, да… Събудих ли те?

— Не. — Толкова спокойна, колкото той бе смутен, тя отвори вратата. — Доста отдавна съм станала. Просто мързелувам. — Бун обаче продължи да стои на прага и Ана наклони глава: — Не искаш ли да влезеш?

— Разбира се. — Той прекрачи вътре, но продължи да пази безопасно разстояние.

През последните седмици се сдържаше колкото можеше, избягваше изкушението да остава насаме с нея, а когато бяха заедно, се държеше спокойно. Сега осъзна, че бе правил това не само заради нея, а и заради себе си.

Беше мъчително да й устои, дори когато стояха отвън на слънце и говореха за Джеси или за градинарство, обсъждаха неговата или нейната работа. Ала така, в празната и тиха къща, когато загадъчният й парфюм изтезаваше сетивата му, бе почти непоносимо.

— Нещо не е ли наред? — попита Ана, но се усмихваше, сякаш знаеше.

— А, нищо… Ъ-ъ-ъ… Ти как си?

— Аз съм много добре. — Усмивката й стана по-широка. — А ти?

— Добре. — Бун помисли, че ако се напрегне още малко, ще се превърне в камък. — Отлично.

— Ще направя чай. Съжалявам, че нямам кафе, ала може би ще изпиеш един чай с мен.

— Чай… — Той въздъхна тихо. — Страхотно. — Гледаше я как отива към печката, а котаракът се увива около краката й като сиво въже. Тя сложи чайника, после сипа на Куигли закуска в купичката му и се наведе да го погали. Халатът се плъзна назад плавно като вода и откри един млечнобял крак.

— Как са лазаркинята и исопът?

— Моля?

Ана отметна назад косата си, погледна го и се усмихна:

— Билките, които ти дадох да засадиш в двора си.

— А, тези ли. Изглеждат много добре.

— В оранжерията имам босилек и мащерка в саксии. Можеш да ги вземеш. Остави ги на перваза на прозореца. За готвене. — Чайникът започна да съска и тя стана. — Мисля, че ще ти харесат повече от купешките.

— Много хубаво. — Почти се бе отпуснал, помисли той. Надяваше се. Бе успокояващо да я гледа как прави чай, как затопля малкия си китайски чайник и сипва ароматни листа от светлосиня кутия. Не бе допускал, че една жена може да бъде едновременно успокояваща и съблазнителна.

— Джеси трепери над семената от невен, които си й дала да засади, както квачка трепери над пиленцата си.

— Само да не ги полива прекалено често. — Ана остави чая да се запари и се обърна: — Е?

— Какво? — премигна Бун.

— Бун, ще ми покажеш ли какво има зад гърба ти, или не?

— Човек не може да те излъже, а? — Той й протегна кутията, опакована в яркосиня хартия. — Честит рожден ден!

— Откъде знаеш, че имам рожден ден?

— Наш ми каза. Няма ли да го отвориш?

— Разбира се, че ще го отворя. — Тя разкъса хартията и видя кутията с емблемата на магазина на Моргана. — Отличен избор. Ако ми купиш нещо оттам, никога няма да сбъркаш. — Вдигна капака, ахна тихо и извади изящна кехлибарена статуетка на магьосница. Бе отметнала назад глава и тъмнозлатистите й къдрици се спускаха по пелерината. Нежните й ръце бяха вдигнати нагоре, леко свити в лактите и с допрени една в друга длани — древната поза, в която и Ана бе застанала днес сутринта над сандъка. В едната си ръка магьосницата държеше малка блестяща перла, а в другата — тънък сребърен жезъл.

— Красива е — прошепна тя. — Страшно красива.

— Миналата седмица минах край магазина, а Моргана току-що я беше получила. Заприлича ми на теб.

— Благодаря ти. — Все още със статуетката в ръка, Ана вдигна свободната си ръка към бузата му. — Не си можел да намериш нищо по-съвършено. — Вдигна се на пръсти и докосна устни до неговите.

Знаеше точно какво прави, както знаеше, че Бун, макар да отвръща на целувката, се владее. В нея нахлу сила, свежа и прохладна като дъждовна вода.

Това бе чакала, затова бе прекарала сутринта в древния женски ритуал на масла, кремове и парфюми.

За него. За нея. За първия им път заедно.

Стомахът му се бе свил на бодлива топка, страстта бясно кънтеше в главата му. Въпреки че устните им едва се докосваха, вкусът й го упояваше и правеше въздържането да изглежда като празно, безсмислено понятие. Опита се да се отдръпне, но ръцете й се обвиха като коприна около него.

— Ана…

— Ш-ш-ш-т! — Устните й едновременно го възбуждаха и успокояваха. — Просто ме целуни.

Как можеше да не го направи, когато тези нейни устни се разтваряха под него? Обхвана с две ръце лицето й, докато водеше жестока вътрешна борба да не позволи на прегръдката да отиде прекалено далеч.

Когато телефонът иззвъня, той простена и от разочарование, и от облекчение.

— Аз по-добре да си вървя.

— Не. — Искаше й се да се разсмее, ала само се усмихна и се освободи от прегръдката му. Никога не бе чувствала по-сладка сила. — Моля те, остани. Защо не ми сипеш чай, докато се обадя?

Да й сипе чай… Щеше да е доволен, ако можеше да повдигне чайника. Разтърсен из основи, се обърна към печката, а тя вдигна телефона.

— Мамо! — Сега наистина се засмя и Бун чу в смеха й неподправена радост. — Благодаря ти! Благодаря на всички ви. Да, тази сутрин го получих. Чудесна изненада. — Ана отново се разсмя и се заслуша. — Разбира се. Да, аз съм много добре. Чувствам се чудесно. Аз… Татко! — Прихна, защото баща й се бе включил. — Да, знам какво означава жабокът. Обичам го. И теб те обичам. Не, благодаря, предпочитам го пред истинския. — Усмихна се на Бун, който й подаде чаша чай. — Лельо Брина? Чудесна приказка. Да, да. Моргана е много добре, близнаците също. Вече не остава много. Да, ще бъдете тук навреме.

Бун неспокойно кръстосваше стаята и пийваше от чая, който бе изненадващо хубав. Какво ли по дяволите бе сложила тя в чая? Какво по дяволите бе сложила в него самия? Изпитваше болка само като я слушаше да говори.

Можеше да се справи с това, напомни си той. Щяха много възпитано да си изпият чая, като през това време държеше ръцете си далеч от нея. После щеше да избяга и да се зарови в работа до вечерта, за да държи и ума си далеч от нея.

Приказката му бе почти завършена и Бун бе почти готов да се заеме с илюстрациите. Вече знаеше точно какво иска.

Ана.

Тръсна рязко глава и отпи от чая. Тя май се гласеше да говори с всички възможни роднини. Това беше много хубаво, това беше страхотно. Даваше му възможност да се успокои.

— Да, и вие ми липсвате. Всичките. Ще се видим след две седмици. Благословени да сте.

Когато затвори телефона, очите й бяха малко влажни, но се усмихна на Бун:

— Моето семейство — обясни Ана.

— Разбрах.

— Тази сутрин ми изпратиха един сандък с подаръци, а аз така и не бях успяла да им се обадя и да благодаря.

— Много хубаво. Виж, аз… Тази сутрин ли? — Той леко се намръщи. — Не видях камион.

— Пристигна много рано. — Тя отмести поглед, за да остави чашата си. — Може да се каже, специална доставка. Те всички чакат с нетърпение да пристигнат в края на месеца.

— Сигурно ще се радваш да ги видиш.

— Винаги се радвам. Бяха тук за малко през лятото, ала покрай всички вълнения около Себастиан и Мел, които толкова бързо се сгодиха и се ожениха, нямахме много време да се видим. — Отиде до вратата да пусне Куигли. — Искаш ли още чай?

— Не, благодаря. Наистина трябва да си тръгвам. Да се хвана за работа. — Насочи се към вратата. — Честит рожден ден, Ана…

— Бун! — Тя сложи ръка на рамото му и усети как мускулите му трепнаха. — Всяка година на рождения ми ден аз си правя по един подарък. Много обикновен наистина — един ден да правя това, което ми се прииска. Това, което ми се струва правилно. — Сякаш без да помръдне, Ана бутна вратата и застана между нея и него. — Избирам теб. Ако все още ме искаш.

Думите й зазвъняха в ушите му. Тя изглеждаше толкова спокойна, толкова сериозна, сякаш обсъждаше прогнозата за времето.

— Знаеш, че те искам!

— Да. — Ана се усмихна. — Да, знам. — Направи крачка напред, а той отстъпи назад. Дали така я прелъстяваше? Тя не отделяше очи от него. — Виждам го всеки път, когато те погледна, чувствам го, когато ме докоснеш. Ти беше много търпелив, много мил. Удържа на думата си нищо да не се случи между нас, преди аз да го реша.

— Опитвам се. — Бун направи още една залитаща крачка назад. — Не е лесно.

— За мен също. — Ана остана там, където беше. Сребристият халат проблясваше на слънцето. — Трябва само да ме приемеш, да приемеш, че имам желание да ти дам всичко, което мога. Вземи го и дано да е достатъчно.

— За какво ме молиш?

— Да си ми първият — отговори тя простичко. — Да ми покажеш каква може да бъде любовта.

Той се осмели да протегне ръка и да докосне косата й.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. — Протегна двете си ръце като покана и молба. — Искаш ли да ме заведеш в леглото и да бъдеш мой любовник?

Как можеше да й отговори? Никакви думи не биха могли да изразят какво става в него в този момент. Затова, без да хаби думите, я грабна в ръцете си. Понесе я, сякаш бе изящната фея, която й бе подарил. Наистина, мислеше за нея по този начин и го обземаше паника, че може да не е достатъчно внимателен, достатъчно сдържан. Бе толкова лесно да се нарани такава нежност.

Когато стигна до стълбите и започна да се изкачва по тях, сърцето му се блъскаше като побесняло от очакване и страх.

Заради нея би искал да е нощ, осветена от свещи и изпълнена с тиха музика и сребриста лунна светлина. И въпреки това по някаква причина му се струваше правилно да я люби за пръв път сутринта, когато слънцето се издига в дълбокото синьо небе, музика е песента на птиците в нейната градина и вятърът, звънтящ в закачените по прозорците й камбанки.

— Къде? — попита Бун и Ана посочи към вратата на спалнята си.

Миришеше на нея — смесица от женски аромат и парфюмирана пудра. И още нещо, което не можеше да разпознае. Нещо като дим и цветя. Слънцето струеше весело през развяващите се пердета и обливаше огромното старинно легло с извисяваща се резбована табла.

Заобиколи сандъка, очарован от дъгата, която хвърляха провесените на тънки нишки пред всеки прозорец кристали. Дъга вместо лунна светлина, помисли той и я положи на леглото.

Сега бе глупаво да е нервна, каза си тя, но когато протегна ръце да го задържи до себе си, те леко трепереха. Искаше го, ала въпреки това спокойствието, което изпитваше допреди миг, бе изчезнало под вълната от страх и страст.

Бун виждаше страстта и нервността в очите й. Дали Ана разбираше, че те бяха отражение на неговите? Бе толкова прелестна а и крехка. Свежа и недокосната. Можеше да я вземе и знаеше, че и за двамата бе жизненоважно да я вземе с нежност.

— Анастасия… — Потискайки собствените си страхове, вдигна ръката й и притисна устни към нея. — Няма да ти причиня болка, кълна се.

— Знам. — Тя вплете пръстите си в неговите. Искаше й се да знае дали тази трепереща несигурност бе от страха, който една жена изпитва само веднъж в живота си, или бе страх от поразяващата с дълбочината си любов, която изпитваше към него. — Покажи ми.

Сред танцуващите около тях дъги устните му се спуснаха към нейните в дълбока, упоителна целувка, която бе едновременно успокояваща и изкусителна. Времето спря. Съществуваха само неговите устни върху нейните устни.

Докосна косата й и прекара пръсти през дългите кичури. За да си достави удоволствие, ги разпиля по възглавницата, където те заблестяха като златен прах върху мекия ирландски лен.

Устните му се откъснаха от нейните, за да се впуснат в дълго и лениво пътешествие по лицето й, докато почувства как Ана потрепна нервно и се предаде. Въпреки че страховете й отстъпиха пред светлите и сладостни усещания, които й доставяше, той напредваше бавно, толкова бавно, че сякаш имаха цяла вечност само за целувки.

Тя го чу да й шепне успокоения и прекрасни обещания. От тихия му глас съзнанието й се омая и устните й с усмивка се разтвориха за неговите.

Трябваше да се сети, че с него ще бъде така — красиво, болезнено красиво. Бун я караше да се чувства обичана, боготворена, спокойна. Когато смъкна халата от раменете й, Ана не се уплаши, а с радост прие устните му върху плътта си. Нетърпеливо посегна към ризата му и той се колеба само миг, преди да й помогне да я свали.

Тялото му потрепна, от него се изтръгна стенание. Господи, това усещане от ръцете й върху голия му гръб! Едва сдържа нетърпението си и бавно разтвори халата й.

Кожата й бе като кадифе — невероятно гладка и уханна. Тя го привличаше като нектар, подканяйки го да я опита. Когато затвори устни върху гърдите й, тихият стон дълбоко от гърлото й отекна като гръмотевица в главата му.

Нежно с устни и език я доведе до следващата степен на удоволствие, докато собствената му страст го измъчваше и настояваше да бърза, да бърза, да бърза…

Очите й бяха така натежали, че не можеха да се отворят. Как тогава щеше да разбере къде точно да я докосне, къде точно да я целуне, за да накара сърцето й да подскочи в гърдите? И въпреки това го направи и й показа още, а дъхът й излезе с въздишка през полуотворените устни.

Тих шепот, нежни ласки. Дъх на лавандула и рози. Гладки затоплени чаршафи, овлажняла от страст кожа. Слънчева дъга, играеща върху затворените й клепачи.

Ана летеше, понесена от магията, която правеха заедно, дишането й се ускоряваше, докато Бун я издигаше по-високо, все по-високо.

След това дойде топлината — изгаряща, жарка. Тя избухна в нея толкова внезапно, толкова яростно, че Ана извика и се опита да се отдръпне.

— Не, не, Бун, аз… — Но в този момент като светкавица я прониза удоволствие, от което тя се замая, загуби сили и се разтрепери.

— Ана… — Трябваше да забие юмруци в дюшека, за да се спре да не проникне в нея. — Толкова си сладка. — Целуна я, поглъщайки задъханото й дишане. — Не се страхувай.

— Не… — Разтърсена из основи, тя го привлече към себе си. Сърцето му кънтеше до нейното, тялото му бе напрегнато като струна. — Не. Покажи ми. Покажи ми още!

Той свали халата й и полудя от вида на голото й тяло, окъпано в слънце. Очите й сега бяха отворени, потъмнели и го гледаха. Зад току-що пробудената й страст видя доверие, което го трогна.

Показа й още.

Страховете се стопиха. Нямаше място за тях, когато тялото й вибрираше от толкова по-силни усещания. Бун отново я доведе до върха и този път Ана преживя бурята, наслаждавайки се на избухналата светлина и отчаяно копнееща за следващата.

Той задържаше. Удоволствие му доставяше нейното удоволствие. Бе потресен как тя реагира на всяко докосване, на всяка целувка. Знаеше, че невинността й е негова. Въздухът изгаряше дробовете му, кръвта кънтеше в главата му. Проникна в нея, готов Ана да се напрегне и да извика. Знаеше, че ако го помоли, ще трябва да спре, колкото и да копнееше тялото му да стигне докрай.

Ала Ана не се напрегна, само прошепна задъхано името му и ръцете й се обвиха около него. Краткотрайната болка веднага бе удавена в удоволствие, по-голямо, по-пълно, отколкото някога си бе представяла, че е възможно.

Негова, помисли тя. Бе негова. И започна да се движи срещу него, подчинявайки се на древен като времето инстинкт.

Бун проникваше по-дълбоко, още по-дълбоко, изпълваше я, издигаше я към гребена на най-високата вълна. Когато Ана все пак извика и тялото й потрепери от този връх, той зарови лице в косите й и си позволи да я последва.

Бун гледаше танца на светлината по стените и слушаше как сърцето на Ана бавно се успокоява. Тя лежеше тихо под него, обвила ръце около тялото му, и го галеше по косата.

Не си бе представял, че може да бъде така. Това бе глупаво, помисли той. Бе имал и други жени. Нещо повече, бе обичал — толкова силно, колкото може да се обича. И все пак това сливане бе повече, отколкото бе очаквал или изпитвал.

Нямаше как да й го обясни, след като не можеше да го обясни и на себе си.

Целуна я по рамото и се надигна да я погледне. Очите й бяха затворени, а лицето — поруменяло и съвсем спокойно. Дали имаше някаква представа колко много неща се бяха променили и за двама им след тази сутрин?

— Добре ли се чувстваш?

Ана поклати глава и го разтревожи. Бун веднага се надигна на ръце, за да не й тежи. Ресниците й трепнаха и той видя сивите й замъглени очи.

— Не се чувствам добре. — Гласът й бе нисък и гърлен. — Чувствам се чудесно. Ти си чудесен. — По красивите й устни затрептя усмивка. — Това е чудесно.

— Уплаши ме. — Той отметна косата от бузата й. — Струва ми се, че никога не съм бил толкова нервен. — Устните й го чакаха и Бун се наведе да я целуне. — Съжаляваш ли?

— Имам ли вид като да съжалявам? — вдигна вежди тя.

— Не. — Без да бърза, той изучаваше лицето й, прокарвайки пръст по него. — Имаш малко самодоволен вид. — И това му доставяше голямо удоволствие.

— Чувствам се много самодоволна. И мързелива. — Ана се протегна малко и Бун се намести, за да може тя да облегне глава на рамото му.

— Честит рожден ден.

Ана отново се засмя:

— Това беше най… Най-неповторимия подарък, който съм получавала.

— Най-хубавото му е, че можеш да го получаваш отново и отново.

— Още по-добре. — Тя отметна глава и сега очите й бяха сериозни. — Ти беше много добър с мен, Бун. Много ми беше хубаво.

— Не бих казал, че това е проява на благородство. Желая те от първия път, когато те видях.

— Знам. Това ме изплаши… И ме развълнува. — Ана сложи длан на гърдите му и за миг й се прииска да могат да останат вечно така, сгушени един в друг под слънчевата светлина.

— Това променя нещата.

Ръката й замря и се напрегна.

— Само ако ти искаш да е така.

— Тогава аз искам да е така. — Той седна и я вдигна със себе си, за да я погледне в лицето. — Искам да бъдеш част от моя живот. Искам да бъда с теб колкото е възможно по-често… И не само така.

Ана почувства как старият разяждащ страх отново се надига. Да бъде отхвърлена — това сега щеше да я опустоши.

— Аз съм част от твоя живот. Сега винаги ще бъда.

Бун видя нещо в очите й, почувства го в напрежението, внезапно завладяло стаята.

— Но?

— Няма „но“ — заяви тя бързо и го прегърна. — Няма „и“. Сега няма нищо. Само това. — Целуна го и вложи в тази целувка всичко, което можеше. Знаеше, че мами и двамата, като го спира. Не знаеше как да му предложи, как да го задържи до себе си. — Аз ще съм тук винаги, когато ме пожелаеш, докато ме желаеш. Обещавам ти.

Вкопчи се в него и той се изруга наум. Отново я насилваше. Как можеше да очаква Ана да е влюбена в него само защото са правили любов? Дори не бе сигурен какво изпитва самият той. Всичко бе станало прекалено бързо и се бе поддал на моментното чувство. Докато я прегръщаше си напомни, че трябва да се съобразява не само със собствените си потребности.

Имаше и Джеси.

Това, което се случваше с Ана, щеше да засегне дъщеря му. Затова не можеше да си позволи да греши, да действа импулсивно и да се обвързва, преди да е сигурен.

— Няма да бързаме — подзе Бун, ала почувства как го пробожда обида, защото Ана веднага се отпусна. — Ако обаче някой друг почука на вратата ти да ти носи подаръци или да поиска чаша захар…

— Ще го изритам. — Тя го прегърна силно. — Няма никой друг, освен теб. — Обърна глава и притисна устни към врата му. — Ти ме правиш щастлива.

— Мога да те направя още по-щастлива.

— Наистина ли? — засмя те Ана.

— Не по този начин. — Развеселен и поласкан, той захапа долната й устна. — Поне не веднага. По-скоро си мислех да сляза долу и докато ти се излежаваш и ме чакаш, да приготвя обед. А после отново да те любя. И отново.

— Ами… — Звучеше примамливо, но тя прекалено добре си спомняше какво остава в кухнята, след като Бун бе готвил. Освен това наоколо имаше прекалено много шишенца и бурканчета, които той можеше да използва не както трябва. — Хайде да направим иначе. Ти ще чакаш тук, а аз ще сготвя обеда.

— Ала днес е твоят рожден ден!

— Точно така. — Ана го целуна и се измъкна от леглото. — Затова искам всичко да правя както аз реша. Няма да се бавя.

Само глупак не би приел такова предложение, реши Бун и се облегна, скръстил ръце зад главата си. Заслуша се в шуртящата в банята вода, после се опита да си представи какво би било да прекара следобеда в леглото.

Тя слезе по стълбите, завързвайки пътьом халата си. Любовта, реши Ана, прави чудеса с настроението. Тя бе по-добра, далеч по-добра от всякакво лекарство, което би могла да приготви или омагьоса. Може би след време, може би ако имаше достатъчно от тази любов, можеше да му даде и останалото.

Бун не бе Робърт и Ана се срамуваше, че ги бе сравнявала, дори само за момент. Обаче рискът бе прекалено голям, а денят толкова прекрасен.

Тананикайки си, влезе в кухнята. Най-добре сандвичи, реши тя. Не бе кой знае колко елегантно, но пък практично за ядене в леглото. Сандвичи и малко от специалното вино на баща й. Почти литна към хладилника, вече целия облепен с творенията на Джеси.

— Още не се е облякла — чу гласа на Моргана през вратата на терасата. — Очаквах го.

Ана се обърна с обезкостените пуешки гърди в ръка. Не само Моргана бе до вратата на кухнята. Около нея се бяха струпали и Наш, Себастиан и Мел.

— О! — Остави месото и усети как се изчервява. — Не ви чух да идвате.

— Очевидно си била много заета със себе си покрай рождения си ден и така нататък — предположи Себастиан.

Нахълтаха вътре, запрегръщаха я и напълниха ръцете й с кутии с панделки. Наш вече отваряше бутилка шампанско.

— Намери чаши, Мел. Да започваме празненството. — Намигна на жена си, която се стовари в един фотьойл: — За теб, бебчо, ябълков сок.

— Прекалено съм дебела, за да споря. — Моргана намести теглото си, или поне се опита. — Е, нещо ново от Ирландия?

— Да, тази сутрин получих един сандък. Страхотен е. Чашите са в съседното чекмедже, Мел. Вътре има и подаръци. Говорих с тях… — Точно преди да прави любов с Бун. Бузите й отново пламнаха. — Аз… Ъ-ъ-ъ… Наистина трябва да… — Мел пъхна в ръцете й чаша с искрящо шампанско.

— Да изпиеш първата чаша — довърши вместо нея Себастиан и я погледна изпитателно: — Анастасия, любов моя, изглеждаш ми много сияеща. Определено добре ти се отразява да навършиш двадесет и седем години.

— Не се рови в главата ми — измърмори тя и отпи, за да си даде време да измисли как да им обясни. — Не знам как да ви благодаря, че се отбихте. Извинете ме само за минутка.

— Няма нужда да се обличаш заради нас. — Наш наля и в останалите чаши. — Себастиан е прав. Изглеждаш страхотно.

— Да, ала наистина имам нужда да…

— Ана, аз имам по-добра идея. — При гласа на Бун откъм коридора настъпи гробна тишина. — Защо да не… — Гол до кръста, бос, той влезе в стаята и замръзна.

— Уха! — оповести Мел и скри усмивката си в чашата.

— Добре го каза, кратко и ясно — похвали я мъжът й, оглеждайки Бун с присвити очи. — Наминал си при съседката, а?

— Млъкни, Себастиан! — обади се Моргана, опряла ръце на корема си и се усмихна: — Изглежда нещо попречихме.

— Мисля, че щяхме да попречим, ако бяхме дошли по-рано — прошепна Наш в ухото на Мел и тя едва не прихна.

Ана им хвърли един изпепеляващ поглед и се обърна към Бун:

— Моите братовчеди са решили да ми устроят малко празненство и всички те са много изненадани, че мога да имам личен живот… — Тя погледна многозначително през рамо: — Който не ги засяга!

— Винаги е кисела, като я изкараш от леглото — обясни Себастиан, примирил се с присъствието на Бун. Засега. — Мел, май ще ни трябва още една чаша за шампанско.

— Вече е пълна. — Тя пристъпи напред усмихната и я подаде на Бун. — Ами не можеш да ги натупаш — добави под носа си и той кимна.

— Е… — Отпи една голяма глътка и въздъхна. Очевидно плановете му за остатъка от деня трябваше да се променят. — Някой да е донесъл торта?

Моргана доволно се засмя и посочи към една кутия:

— Наш, дай на Ана един нож, за да отреже първото парче. Мисля, че ще минем без свещи. Струва ми се, че желанието й вече се е изпълнило.