Чародейна сила

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тя замръзна. Ръцете й, които бяха понечили да го привлекат към нея, спряха насред път. Дъхът сякаш не можеше да излезе от гърдите й. Въпреки че сърцето й подскочи от надежда, разумът я предупреждаваше да чака.

Много бавно се освободи от прегръдката му.

— Бун, аз мисля…

— Не ми казвай, че насилвам нещата. — Сега, когато бе направил стъпката, бе учудващо спокоен. Осъзна, че в душата си я бе направил още преди седмици. — Не ме интересува дали бързам. Имам нужда от теб в живота си, Ана.

— Аз вече съм в твоя живот. — Тя се усмихна, мъчейки се да говори спокойно. — Нали ти казах.

— Беше достатъчно трудно, когато само те желаех, стана още по-трудно, когато започна да не си ми безразлична. Но сега, когато те обичам, е невъзможно. Не искам да съм ти съсед. — Хвана я здраво за раменете. — Не искам да трябва да отпращам детето си, за да мога да прекарам нощта с теб. Ти каза, че ме обичаш.

— Обичам те. — Ана се поддаде на отчаяната нужда и се притисна към него. — Знаеш, че те обичам, повече, отколкото мислех, че бих могла. Повече, отколкото исках. Ала бракът е…

— Каквото трябва. — Погали я по влажната коса. — Каквото ни трябва на нас. Ана, веднъж ти казах, че не приемам интимността лекомислено, и не говорех само за секса. — Отдръпна я от себе си, за да може да вижда лицето й, за да може тя да вижда неговото. — Говоря за онова, което е вътре в мен всеки път, когато те погледна. Преди да те срещна, се задоволявах с живота си такъв, какъвто е. Но така вече не става. Няма все да тичам през живия плет, за да бъда с теб. Искам те с мен, с нас.

— Бун, ако можеше да бъде толкова просто… — Ана се отвърна, мъчейки се да намери правилния отговор.

— Може да бъде. — Той едва потисна надигащата се паника. — Когато онази сутрин влязох в спалнята и те видях в леглото, прегърнала Джеси… Не мога да ти обясня как се почувствах в този момент. Осъзнах, че това е, което искам. Ти да си там. Просто да си там. Да знам, че мога да я деля с теб, защото ще я обичаш. Че ще има и други деца. Бъдеще.

Ана затвори очи, защото образът бе толкова сладостен, толкова съвършен. А тя отнемаше и на двамата шанса да го направят реалност, защото се страхуваше.

— Ако кажа „да“ сега, преди да ме разбираш, преди да ме познаваш, няма да е честно.

— Аз те познавам. — Отново я прегърна. — Знам, че притежаваш страст и състрадание, че си честна, щедра и с открито сърце. Че имаш силни чувства към семейството си, че обичаш романтична музика и ябълково вино. Знам как звучи смехът ти, познавам аромата ти. И знам, че мога да те направя щастлива, ако ми разрешиш.

— Ти ме правиш щастлива. Ако не съм сигурна как трябва да постъпя, то е защото не искам да ти се отплатя с нищо по-малко. — Отскубна се и започна да се разхожда, за да намали напрежението си. — Не знаех, че ще се случи толкова бързо, преди да съм сигурна. Кълна се, ако знаех, че мислиш за женитба…

Да бъде негова съпруга, помисли Ана. Обвързана с клетва. Не можеше да се сети за нищо по-скъпоценно от такова притежание.

Трябваше да му каже, за да може Бун да приеме или да се откаже.

— Ти си много по-честен с мен, отколкото аз с теб.

— За какво?

— За това, което си. — Тя въздъхна и затвори очи. — Аз съм една страхливка. Толкова лесно сърцето ми се разбива от лоши чувства, толкова се страхувам, отчаяно се страхувам от болка, физическа и емоционална. Толкова съм отвратително уязвима от неща, към които другите могат да са безразлични.

— Не разбирам за какво говориш.

— Да, не разбираш. — Ана стисна устни. — Можеш ли да разбереш, че има хора, които са по-чувствителни от другите? Които трябва да си изработят някаква защита срещу водовъртежа от емоции около тях? Които не могат да не го направят, защото иначе няма да оцелеят?

Той потисна нетърпението си и се опита да се усмихне:

— За мистика ли ще говориш?

Тя се засмя и притисна пръст към устните му:

— Не си чул още и половината. Трябва да ти обясня, а не знам как. Ако можех… — Обърна се с намерение да му каже всичко и неволно бутна бележника на бюрото му. Машинално се наведе да го вземе.

Може би съдбата бе причина бележникът да падне разтворен, така че да се види наскоро завършената рисунка. Отлична рисунка, помисли Ана, разглеждайки я с въздишка. От листа я гледаше лошата вещица. Злото. Той прекрасно бе уловил злото.

— Остави го. — Бун посегна да вземе бележника, ала тя поклати глава:

— Това за твоята приказка ли е?

— Да, за „Сребърният замък“. Да не сменяме темата.

— Не колкото си мислиш — прошепна Ана и се усмихна предпазливо. — Разкажи ми за рисунката.

— По дяволите, Ана!

— Моля те…

Той объркано прокара ръка през косата си.

— Просто прилича на това. Злата вещица, която е омагьосала принцесата и замъка. Трябваше да измисля някакво заклинание, което не позволява никой да не влиза и да не излиза от замъка.

— И избра вещица.

— Знам, че е банално. Но приказката сякаш сама го искаше. Отмъстителната и завистлива вещица, бясна от добротата и красотата на принцесата, прави заклинание, така че принцесата да остане затворена в замъка, откъсната от любовта, живота и щастието. После, когато истинската любов побеждава, заклинанието се разрушава и вещицата е сразена. И те живеят щастливо до края на живота си.

— Значи за теб вещиците са такива, зли и пресметливи. — Пресметливи, спомни си тя. Това бе една от думите, които Робърт бе хвърлил в лицето й. Заедно с още много, много по-лоши.

— Няма как да са други. Силата развращава, нали?

Ана остави бележника.

— Някои мислят така. — Това е само рисунка, каза си. Само част от приказката, която бе създал. Ала въпреки това й напомняше каква огромна пропаст трябваше да преодолеят помежду си. — Бун, тази вечер ще те помоля за нещо.

— Мисля, че тази вечер можеш да ме помолиш за всичко.

— Време — каза тя.. — И вяра. Аз те обичам и няма друг, с когото бих искала да преживея живота си. Но ми трябва време, а и на теб също. Една седмица — изпревари възражението му. — Само една седмица. До пълнолуние. Има неща, които ще ти кажа тогава. След това, надявам се, ти отново ще ме помолиш да стана твоя жена. Ако го направиш, тогава ще кажа да.

— Кажи го сега. — Той я прегърна и улови устните й в целувка с надеждата, че ще я убеди със собственото си желание. — Каква ще е разликата след една седмица?

— Огромна — прошепна Ана и се притисна към него. — Или никаква.

Бун не обичаше да чака. Дните едва се влачеха и това го правеше нервен и нетърпелив. Един, два три дни… За да се успокои, мислеше за обрата в живота си, когато безкрайната седмица най-после свърши.

Нямаше повече да прекарва нощите сам. Скоро, когато се върнеше по тъмно, тя щеше да е там. Къщата щеше да е пълна с нея, с нейния аромат, с миризмата на нейните билки и масла. През тези дълги тихи вечери щяха да седят заедно на верандата и да говорят за изминалия и за утрешния ден.

А може би Ана щеше да поиска да се пренесат в нейната къща? Нямаше значение. Щяха да се разхождат из нейната градина, да седят под беседката й, а тя да се опитва да го научи на имената на всичките си цветя.

Щяха да направят едно пътешествие до Ирландия и Ана щеше да му покаже важните места от нейното детство. Можеше да му разказва приказки, като онази за принцесата и жабока, а той щеше да ги записва.

Един ден щяха да имат още деца и Бун щеше да я види да държи тяхното бебе, както бе държала бебетата на Моргана и Наш.

Още деца. Тази мисъл го стресна. Вдигна очи и се загледа в снимката на Джеси, усмихваща се от рамката на бюрото.

Неговото дете. Единствено неговото и неговото единствено, вече от толкова време. Наистина му се искаше да има още деца. Досега не бе осъзнавал колко му се иска, колко му е приятно да бъде баща. Просто той бе това, той правеше това.

Сега, когато съзнанието му се заигра с тази идея, си представи как успокоява едно бебе през нощта, както на времето бе успокоявал Джеси. Как протяга ръце да помогне на първите неуверени стъпки. Как хвърля топка на двора, как поддържа олюляващия се велосипед.

Син. Нямаше ли да е невероятно да има син? Или още една дъщеря. Братчета и сестричета на Джеси. Тя щеше много да се радва, помисли Бун и усети, че се усмихва като идиот. Той щеше много да се радва.

Разбира се, засега дори не бе попитал Ана какво мисли за увеличаване на семейството. Това бе нещо, което определено трябваше да обсъдят. Може би отново щеше да прибърза, ако сега й постави този въпрос.

После си спомни как изглеждаше тя, прегърнала Джеси в леглото. Как сияеше лицето й, когато вдигна двете мънички бебенца, за да може дъщеря му да ги види и докосне.

Не, реши той. Добре я познаваше. Ана щеше да копнее не по-малко от него да превърне тяхната любов в живот.

В края на седмицата щяха да започнат да правят планове за общото си бъдеще.

За Ана дните преминаваха прекалено бързо. Прекарваше часове наред в обмисляне на най-правилния начин да каже всичко на Бун. После променяше мнението си и се мъчеше да намери друг начин.

Можеше да му го каже направо.

Представяше си как го кани да седне в нейната кухня, а между тях има чайник. „Бун“, щеше да му каже, „аз съм вещица. Ако това не те безпокои, можем да започнем да подготвяме сватбата“.

Можеше да започне отдалеч.

Щяха да седят на нейната веранда, да пият вино, да гледат залеза и да си разказват за детството. „Детството в Ирландия сигурно е малко по-различно от детството в Индиана“, щеше да започне тя. „Ала ирландците обикновено смятат, че е съвсем в реда на нещата в съседство с тях да живеят вещици.“ После щеше да се усмихне: „Искаш ли още малко вино, любов моя?“

Или по-интелектуално:

„Сигурна съм, че повечето легенди имат основа в действителността“. Този разговор щеше да се води на брега, под звуците на прибоя и виковете на гларусите. „Твоите книги показват една голяма дълбочина на разбирането и уважението към нещо, което повечето хора смятат за митология или фолклор. Оценявам високо положителното ти отношение към феите и магията. Особено начина, по който описваш магьосницата в «Третото пожелание за Миранда».“

Тя съжаляваше само, че не й бе останало достатъчно чувство за хумор, за да се смее над всеки от жалките си сценарии. Непременно трябваше да измисли нещо, оставаха й по-малко от двадесет и четири часа.

Бун вече бе проявил повече търпение, отколкото имаше право да иска от него. Нямаше извинения да го кара още да чака.

Поне тази вечер щеше да има някаква морална подкрепа. Моргана и Себастиан щяха да дойдат заедно с половинките си за месечния петъчен обед на открито. Ако това не й дадеше кураж за утрешния разговор с Бун, значи нищо не би могло.

Излезе на верандата и докосна диамантено-бистрия циркон, който носеше на врата си.

Очевидно Джеси бе следила зорко, защото веднага изникна между храстите. По петите й радостно подтичваше Дейзи. За да покаже безразличието си към палето, Куигли седна и започна да мие задните си лапи.

— Ще дойдем у вас за обеда — съобщи Джеси. — И бебетата идват и може да ми разрешат да подържа едното. Ако наистина много, много внимавам.

— Мисля, че това може да се уреди. — Ана машинално огледа съседския двор, търсейки някакви следи от Бун. — Как е училището днес, слънчице?

— Доста хубаво. Вече мога да пиша моето име, и на татко, и твоето. Твоето е най-лесно. Мога да пиша и името на Дейзи, но не знам как се пише Куигли, затова написах само „коте“. И така се събра цялото семейство, както каза учителката. — Тя спря, пристъпи от крак на крак и за пръв път, откак Ана я познаваше, доби засрамен вид. — Може ли да казвам, че и ти си в моето семейство?

— Разбира се, че може. — Ана се наведе да я прегърне силно. О, да, помисли тя и стисна очи. Това е всичко, което искам, всичко, от което имам нужда. Бих могла да бъда негова съпруга, майка на детето. Моля те, моля те, нека намеря начина да го направя! — Обичам те, Джеси.

— Няма да си отидеш, нали?

Защото бяха толкова близо и защото не можеше да не го направи, Ана докосна сърцето на детето и разбра, че Джеси мисли за майка си.

— Не, миличка. — Тя се отдръпна, подбирайки думите. — Никога няма да искам да си отида. Ала ако се наложи, ако не мога да не си отида, все пак ще бъда близо до теб.

— Как може хем да си отидеш, хем да си близо?

— Защото ще те пазя в сърцето си. Ето. — Ана свали тънката верижка с циркона и я окачи на врата на Джеси.

— Охо! Той блести!

— Това е много необикновен камък. Когато се почувстваш самотна или тъжна, хвани го и си помисли за мен. Аз ще разбера и ще ти изпратя щастие.

Момиченцето смаяно завъртя в ръка кристала и той избухна със светлина и цветове.

— Вълшебен ли е?

— Да.

Джеси прие това с детска доверчивост.

— Искам да го покажа на татко. — Втурна се към къщи, но си спомни за добрите обноски и спря: — Благодаря.

— Няма защо. Ъ-ъ-ъ… Бун вътре ли е?

— Аха, на покрива.

— На покрива ли?

— Щото другия месец е Коледа и той е почнал да слага лампите, за да знаем колко крушки трябва да купим. Цялата къща ще бъде осветена. Татко каза, че това ще е най-хубавата Коледа.

— Надявам се. — Ана заслони очи с ръка и погледна нагоре. Бун бе там, седнал на върха на къщата, и я гледаше. Сърцето й заби невероятно бързо, както винаги, когато го видеше. Въпреки нервите се усмихна, вдигна ръка и помаха.

Всичко ще е наред, каза си тя. Трябва да е наред.

Бун заряза обърканите кабели на коледните светлини и си достави удоволствието да ги гледа, докато Джеси се втурна обратно през двора, а Ана влезе вътре.

Всичко ще е наред, каза си той. Трябва да е наред.

Себастиан взе една дебела черна маслина от подноса и я пъхна в устата си.

— Кога ще ядем?

— Ти вече ядеш — забеляза Мел.

— Имам предвид истинска храна. — Той намигна на Джеси: — Хотдог.

— Печени пилета — поправи го Ана и обърна една цвъртяща кълка на грила.

Бяха се разположили на верандата. Джеси седеше на стола от ковано желязо и внимателно полюляваше в скута си гукащата Алиша. Бун и Наш бяха потънали в разговор за грижите за децата. Моргана кърмеше Донован и слушаше разказа на Мел за щастливия край на случая, с който се бяха заели двамата със Себастиан.

— Момчето беше в окаяно положение — говореше тя. — Съжаляваше, че е избягал, а го беше страх да се върне. Когато го намерихме, замръзнал, разорен и гладен, и като разбра, че родителите му са уплашени, а не сърдити, нямаше търпение да се върне у дома. Мисля, че ще му държи влага, докато стане на трийсет години, ала него изглежда това не го интересува. — Почака, докато Моргана свърши с кърменето. Ръцете я сърбяха да докосне бебето. — Искаш ли да го сложа да спи?

— Благодаря. — Моргана й подаде Донован и се вгледа в лицето й. — Не сте ли мислили и вие да си имате дете? Или две?

— Всъщност… — Мел усети неповторимата бебешка миризма и коленете й омекнаха. — Мисля, че може би… — Хвърли един бърз поглед през рамо и видя, че съпругът й е зает да се закача с Джеси. — Още не съм сигурна, но ми се струва, че може би вече съм бременна.

— О, Мел, това е…

— Ш-ш-ш-т. — Тя се наведе, използвайки бебето за прикритие. — Не искам още да знае, дори да подозира, иначе и той ще се надява. Искам да мога да му го кажа със сигурност. — Усмихна се доволно: — Ще го шашна! — Внимателно остави Донован в неговата половина на двойната количка.

— И Алиша спи — обади се Джеси и прокара пръст по бузата на бебето.

— Искаш ли да я оставиш при брат й? — попита Себастиан и се наведе да й помогне да стане с детето. — Ето така. — Държеше ръцете си под нейните, докато Джеси сложи бебето в количката. — Един ден ще станеш много добра майка.

— Може би и аз мога да имам близнаци. — Обърна се към Дейзи, която се разлая: — Ш-ш-ш-т! — прошепна тя. — Ще ги събудиш.

Ала Дейзи се бе впуснала във вълнуващо преследване. С гръмко мяукане Куигли се стрелна между храстите а Дейзи, зарадвана от играта, се втурна след него.

— Аз ще го донеса, татко. — Джеси хукна след животните, вдигайки не по-малка врява от тях.

— Не мисля, че отговорът е възпитаване в подчинение — отбеляза Бун и надигна бирата си. — Мислех си за някаква духовна институция…

Леко задъхана, Джеси следваше лая и съскането през двора, по терасата, зад ъгъла на къщата. Накрая догони Дейзи, сложи ръце на кръста и я сгълча:

— Трябва да сте приятели. На Ана няма да й хареса, ако продължаваш да дразниш Куигли.

Дейзи само потупа с опашка по земята и отново залая. Куигли съскаше по средата на стълбата, с която Бун се бе качвал на покрива.

— На него това не му харесва, Дейзи. — Джеси въздъхна и се наведе да погали кучето. — Той не знае, че ти просто си играеш и няма да му направиш нищо лошо. Него го е страх. — Погледна нагоре. — Ела, котенце. Вече можеш да слезеш.

Куигли присви очи и изфуча, на което Дейзи отговори с нов яростен лай и той се изкатери още по-нагоре. — Ох, Дейзи, виж какво направи! — Джеси се поколеба. Баща й много твърдо й бе забранил да се доближава до стълбата. Но пък той тогава не знаеше, че Куигли толкова ще се изплаши. И може би ще падне от покрива и ще се убие. Отстъпи назад и реши, че ще отиде да каже на татко си да дойде. В този момент чу мяукането на Куигли.

Тя отговаряше за Дейзи, спомни си Джеси. Тя трябваше да я храни и да внимава да не прави бели. Ако Куигли се удареше, за всичко щеше да е виновна тя.

— Идвам, котенце. Не бой се. — Прехапала устни, започна да се катери. Бе виждала как баща й се изкачва на един път чак догоре, и изобщо не й се бе сторило трудно. Беше като да се катериш по шведската стена в училище. — Котенце — подмамваше го Джеси и се качваше все по-високо. Куигли си показа главата иззад ръба на покрива и тя прихна: — Глупаво коте! Дейзи само си играеше. Ще те сваля, не се безпокой.

Бе стигнала почти до върха, когато кракът й не улучи следващото стъпало.

— Мирише чудесно — измърмори Бун. Той обаче душеше врата на Ана, а не пилетата, които бе натрупала на един поднос. — Става за ядене.

Наш посегна да си вземе чиния и го смушка с лакът:

— Ако ще се целувате, отдръпнете се. Другите искат да ядат.

— Прекрасно. — Той обви ръце около смутената Ана и затвори устните си върху нейните в дълга ленива целувка. — Времето почти дойде — прошепна в устните й. — Би могла да съкратиш мъките ми още сега и…

Чу писъка на Джеси и думите спряха в гърлото му. Спусна се през двора, викайки името й. Сърцето му щеше да изскочи. Хвърли се между храстите и се втурна през поляната.

— Господи! О, Боже мой!

Сякаш всичката кръв се оттече от лицето му, когато я видя на земята, бяла като платно и с ръка, изкривена под невъзможен ъгъл.

— Джеси! — Падна до нея, обзет от паника. Тя бе съвсем неподвижна. Дори неговият трескав мозък успя да регистрира този ужасяващ факт. А когато посегна да я вдигне, по ръцете му имаше кръв, нейната кръв.

— Не я мърдай! — изкомандва Ана и се стовари до него. Тя дишаше тежко, борейки се с ужаса, ала ръцете й хванаха здраво китките му. — Не знаеш как и къде е ударена. Ако я преместиш, може повече да й навредиш.

— Тече й кръв! — Бун хвана с две ръце лицето на дъщеря си. — Джеси… Джеси! — С треперещи пръсти потърси пулса на шията й. — Не прави това. Мили Боже, не прави това! Трябва ни бърза помощ.

— Аз ще се обадя — каза Мел зад него.

Ана само поклати глава.

— Бун… — Завладя я спокойствие, защото разбра какво трябва да направи. — Бун, чуй ме. — Хвана го здраво за раменете и не му позволи да се отърси от нея. — Трябва да се отдръпнеш. Остави ме да я погледна. Остави ме й помогна.

— Тя не диша… — Той можеше само да се взира в своето малко момиченце. — Струва ми се, че не диша. Ръката й. Счупила си е ръката.

Съвсем не бе само това. Дори и без по-близка връзка Ана разбираше, че има много повече. И нямаше време за бърза помощ.

— Аз мога да й помогна, но трябва да се отдръпнеш.

— Трябва й лекар. За Бога, някой да извика линейка!

— Себастиан — промълви Ана тихо. Братовчед й пристъпи напред и хвана Бун за ръката.

— Пусни ме! — задърпа се Бун и се озова заклещен между Себастиан и Наш. — Какво, по дяволите, ви става? Трябва да я закараме в болница!

— Остави Ана да направи каквото може — каза Наш, борейки се да удържи и приятеля си, и собствената си паника. — Трябва да й се довериш. Заради Джеси.

— Ана! — Бледа и развълнувана, Моргана подаде едното бебе на Мел. — Може да е твърде късно. Ти знаеш какво може да ти се случи, ако…

— Трябва да опитам.

Много внимателно тя постави ръцете си от двете страни на главата на Джеси. Спря, изчака собственото й дишане да стане бавно и дълбоко. Беше трудно, много трудно да се откъсне от яростните и ужасени емоции на Бун, но се съсредоточи върху детето, само върху детето. И се разтвори.

Болка. Горещите й, изгарящи стрели се забиваха в главата й. Прекалено много болка за такова малко дете. Ана я изтегляше и я поглъщаше в собствения си организъм. Когато агонията заплашваше да разруши спокойствието, необходимо за толкова дълбока и деликатна работа, тя я изчака да отмине. После продължи.

Такова нараняване, мислеше Ана, докато ръцете й бавно се спускаха надолу. Толкова дълго падане. Образът оживя в съзнанието й — втурналата се насреща земя, безпомощният страх, внезапният вцепеняващ удар.

Пръстите й минаха над дълбока рана в рамото на Джеси. Огледалният й образ се вряза в нея, запулсира и започна да кърви. После бавно избледня.

— Боже мой… — Бун спря да се дърпа. Тялото му бе твърде вдървено за борба. — Какво прави тя? Как?

— Ана има нужда от тишина — прошепна Себастиан, отдръпна се от Бун и хвана Моргана за ръката. Не можеха да правят нищо, освен да чакат.

Вътрешните наранявания бяха жестоки. Ана се обля в пот, докато преглеждаше, поглъщаше, поправяше. Припяваше монотонно. Знаеше, че трябва да изпадне в още по-дълбок транс, за да спаси детето. И себе си.

Ох, но тази болка! Тя я разкъсваше, изгаряше, разтърсваше. Ана се задъха от усилието да се пребори с нуждата да се отдръпне. Опипом обви пръсти около циркона, който Джеси още носеше, а другата постави върху застиналото сърце на детето.

Когато отметна назад глава, очите й бяха с цвета на буреносни облаци и безизразни като стъкло.

Светлината бе ярка, ослепително ярка. Едва различаваше детето там горе. Тя викаше, крещеше, искаше да бърза, знаейки, че една погрешна стъпка сега би означавала край и за двете.

Вторачи се в светлината и усети как Джеси още повече й се изплъзва.

— Тоз дар е мой да го презра или приема. — В гласа й трептяха и болка, и сила. — Избрах го от деня, във който съм родена. Това, което има на детето, пренеси във мен. Както казвам, тъй да бъде в този ден.

Ана извика от ужасяващата цена, която трябваше да бъде платена, за да се надиграе смъртта. Усещаше, че собственият й живот е на ръба, че се люшка, люшка към изпепеляващата светлина. Сърцето на Джеси започна да тупти неуверено под дланта й.

Бореше се и за двете, призоваваше всичкото си могъщество, последните си капчици сила.

Бун видя как дъщеря му се раздвижи и миглите й трепнаха, а Ана се олюля.

— Джес… Джеси? — Втурна се към нея и я грабна в ръцете си. — Бебчо, добре ли си?

— Татко? — Замаяните й очи започнаха да се проясняват. — Паднах ли?

— Да. — Загубил сили от облекчение и благодарност, той зарови лице във вратлето й и я залюля.

— Не плачи, татко — потупа го тя по гърба. — Нищо ми няма.

— Дай да видим! — Бун пое треперливо въздух и прокара ръце по нея. Нямаше кръв, нямаше ударено, нямаше дори и най-малка драскотина. Отново я притисна до себе си и погледна към Ана. Себастиан й помагаше да се изправи на крака. — Боли ли те някъде, Джеси?

— Не-е. — Тя се прозя и облегна глава на рамото му. — Отивах при мама. Беше толкова красива, и цялата в светлина. Ала като ме видя да идвам, стана тъжна, сякаш че щеше да се разплаче. После Ана дойде и ме хвана за ръката. Мама изглеждаше щастлива и ни махаше за довиждане. Спи ми се, татко.

— Добре, бебчо, добре. — Сърцето му пулсираше в гърлото и гласът му бе надебелял.

— Дай аз да я занеса — предложи Наш, ала като го видя, че се колебае, сниши глас: — Тя е добре. Ана не е. — Взе вече задрямващото дете. — Не позволявай здравият разум да се изпречи на пътя ти, приятелю — добави той и внесе Джеси вътре.

— Искам да знам какво стана тук. — Бун се страхуваше да не запелтечи и се насилваше да говори бавно. — Искам да разбера какво точно се случи.

— Добре. — Ана огледа роднините си. — Бихте ли ни оставили за минутка сами, аз искам да… — Светът избледня и загуби очертанията си. Бун изруга и я грабна на ръце, преди да бе паднала.

— Какво, по дяволите, става? — настоя той. — Какво направи тя с Джеси? — Погледна надолу, разтревожен от прозирното й лице. — Какво направи със себе си?

— Спаси живота на дъщеря ти — отговори Себастиан. — И рискува собствения си живот.

— Мълчи, Себастиан — каза му тихо Моргана. — Той достатъчно преживя.

— Той ли?!

— Да. — Тя сложи ръка на рамото на братовчед си, за да го спре. — Бун, Ана има нужда от почивка, от много почивка и спокойствие. Ако предпочиташ, можеш да я занесеш у тях. Някой от нас ще остане да се грижи за нея.

— Тя ще остане тук. — Той се обърна и я внесе в къщата.

Ана се люшкаше между светове без цвят. Сега вече нямаше болка, нямаше никакво усещане. Тя беше безплътна като мъгла. Един или два пъти чу как Себастиан или Моргана се вмъкват в дълбоко заспалото й съзнание, за да я окуражат. После към тях се присъединиха нейните родители, лели и чичовци, и още много други.

След едно дълго, дълго пътешествие почувства, че се завръща. Цветовете и оттенъците отново се просмукаха в безцветния свят. Усещанията започнаха да боцкат кожата й. Въздъхна веднъж — това бе първият звук, който издаваше за повече от двадесет и четири часа — и отвори очи.

Бун я гледаше как се завръща. Той се надигна машинално от стола да й донесе лекарството, което Моргана му бе оставила.

— Вземи. — Повдигна я и поднесе чашата към устните й. — Трябва да го изпиеш.

Ана разпозна миризмата и вкуса и се подчини.

— Джеси?

— Много е добре. Днес следобед Наш и Моргана я взеха. Тази нощ ще остане при тях.

Тя кимна и отново отпи.

— Колко време бях заспала?

— Заспала? — Бун почти се засмя на прозаичното определение, което бе дала на приличното на кома състояние. — Ти беше в безсъзнание двадесет и шест часа. — Погледна часовника си. — И тридесет минути.

Най-дългото пътешествие, което някога бе предприемала, помисли Ана.

— Трябва да се обадя на роднините си, да им кажа, че съм добре.

— Аз ще имам грижата. Гладна ли си?

— Не. — Опитваше се да не я заболи от хладно-любезния му тон. — Засега нищо друго не ми трябва.

Когато я остави сама, тя покри лицето си с ръце. Сама си беше виновна. Не го бе подготвила, бе се мотала и съдбата я изпревари. С уморена въздишка стана от леглото и започна да се облича.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той от вратата. — Трябва да почиваш.

— Достатъчно си починах. — Ана погледна в ръцете си, които старателно закопчаваха блузата. — И съвсем ще се оправя, когато поговорим за това.

Нервите му бяха пред скъсване, но Бун само кимна:

— Както искаш.

— Може ли да излезем? Имам нужда от малко чист въздух.

— Разбира се. — Той я хвана под ръка и я изведе на верандата. Щом я настани, извади цигари и кибрит. Не бе мигнал, откак я бе занесъл горе, и караше на цигари и кафе. — Ако си в настроение, бих бил благодарен да чуя обяснението ти.

— Ще се опитам да ти го дам. Съжалявам, че не ти казах по-рано. — Тя здраво стисна ръце в скута си. — Исках, ала все не намирах най-добрия начин.

— Направо — подсказа й Бун и дръпна силно от цигарата.

— Аз съм от много древно семейство, и по двете линии — започна Ана. — Ако щеш, различна култура. Знаеш ли какво значи вещица?

Нещо студено се плъзна по кожата му, но това бе само нощният въздух.

— Магьосница.

— Всъщност истинското й значение е веща, ала нека да е вещица. — Тя вдигна поглед и ясните й сиви очи срещнаха неговите — уморени и със сенки под тях. — Аз съм потомствена вещица, родена с ясно изразена сила, която ми дава възможност да се свързвам с другите емоционално и физически. Моята дарба е да лекувам.

Той отново дръпна силно от цигарата.

— И ти смяташ да седиш тук, да ме гледаш в очите и да ми разправяш, че си вещица?

— Да.

Бун вбесен захвърли цигарата:

— Каква игра играеш, Ана? Не мислиш ли, че след това, което се случи снощи, заслужавам разумно обяснение?

— Мисля, че заслужаваш истината. Може да мислиш, че тя не е разумна. — Вдигна ръка да го спре. — Кажи ми как би обяснил ти това, което се случи?

Той отвори уста, после я затвори. Бе се блъскал над този въпрос повече от двадесет и четири часа и не бе намерил приемлив отговор.

— Не мога. Ала то не означава, че ще се хвана на това.

— Добре. — Ана стана и сложи ръка на гърдите му. — Ти си уморен. Не си спал, главата ти кънти, а стомахът ти се е свил.

Бун подигравателно вдигна вежди:

— Не мисля, че трябва да си вещица, за да го разбереш.

— Така е. — Преди да бе успял да се отдръпне, тя докосна с една ръка челото му, другата притисна към корема. — Сега по-добре ли е? — попита го след минутка.

Той имаше нужда да седне, но се страхуваше, че после няма да може да стане. Бе го докоснала, само го бе докоснала и вече нямаше дори намек за болка.

— Какво е това? Хипноза?

— Не, Бун. Погледни ме.

Той я погледна и видя една непозната с развяваща се от вятъра разрошена руса коса. Кехлибарената фея! Странно ли бе тогава, че толкова му бе приличала на нея?

Ана видя по изражението на лицето му, че започва да й вярва и че е потресен.

— Когато ме помоли да се омъжа за теб, аз поисках да ми дадеш време, за да намеря най-добрия начин да ти го кажа. Страхувах се. — Ръцете й се отпуснаха. — Страхувах се, че ще ме погледнеш точно така, както ме гледаш сега. Сякаш дори не ме познаваш.

— Това са глупости. Слушай, аз пиша такива неща, за да си вадя хляба, и мога да различа измислицата от истината.

— Моите способности в магията са много ограничени. — Въпреки това тя бръкна в джоба си, където винаги носеше няколко кристала. Без да откъсва очи от Бун, ги протегна напред върху дланта си. Те бавно започнаха да светят. Виолетовият цвят на аметиста стана по-дълбок, розовият на кварца — по-ярък, зеленият на малахита затрептя. После се издигнаха на един, два, пет сантиметра, завъртяха се във въздуха, изпускайки искри. — Моргана повече я бива за такива неща.

Той гледаше премятащите се кристали и се опитваше да намери разумна причина.

— И Моргана ли е вещица?

— Тя ми е братовчедка.

— Значи, Себастиан…

— Дарбата на Себастиан е ясновидството.

Бун не искаше да повярва, ала бе невъзможно да пренебрегне това, което виждаше със собствените си очи.

— Твоите роднини… — започна той. — Тези номера, които правеше баща ти с плюшените играчки…

— Магия в най-чистата си форма. — Ана събра кристалите от въздуха и ги пусна обратно в джоба си. — Както ти казах, той е много съвършен. Както и останалите, всеки по свой начин. Ние сме вещици. Всичките. — Протегна ръка към него, но Бун се отдръпна. — Съжалявам.

— Ти съжаляваш? — Разтърсен до дъното на душата си, той прокара ръце през косата си. Това трябваше да е сън, кошмар. Ала нали стоеше на собствената си веранда, чувстваше вятъра, чуваше морето… — Това е добре. Страхотно! Ти съжаляваш. За какво, Ана? Че си това, което си, или че не си го сметнала за достатъчно важно, та да го споменеш?

— Не съжалявам за това, което съм. — Тя гордо се изправи. — Съжалявам, че си намирах извинения да не ти го кажа. И съжалявам, най-много от всичко съжалявам, че сега не можеш да ме погледнеш така, както ме гледаше само преди един ден.

— Какво очакваш? Че просто ще свия рамене и всичко ще остане, както си е било? Да приема факта, че жената, която обичам, е нещо, излязло от някоя моя приказка, и да не мисля нищо?

— Аз съм точно това, което бях вчера и което ще бъда утре.

— Вещица…

— Да. — Ана опря ръце на кръста си. — Вещица, родена да лекува. Аз не правя отровни ябълки и не подмамвам дечица в къщички от шоколад.

— И това би трябвало да ме успокои?

— Аз дори нямам силата да го направя. Както ти казах, всеки от нас е отговорен за собствената си съдба. — Но тя знаеше, че нейната съдба бе в ръцете на Бун. — Ти трябва да направиш своя избор.

Той се опита да реши, ала просто не можа.

— Трябваше ти време да ми кажеш. Е, за Бога, аз пък имам нужда от време да измисля какво да направя. — Закрачи по терасата и изведнъж се закова на място: — Джеси! Джеси е при Моргана.

Ана почувства как раната в сърцето й става по-дълбока.

— О, да, с моята братовчедка, вещицата. — Една самотна сълза се откъсна и се изтърколи по бузата й. — Какво мислиш, че ще направи Моргана? Ще я омагьоса? Ще я затвори в някоя кула?

— Не знам какво да мисля. За Бога, озовал съм се в средата на една приказка! Какво трябва да мисля?

— Каквото искаш — отвърна тя уморено. — Аз не мога да променя това, което съм, и не бих го направила. Дори за теб. И не мога да понасям да стоя тук и ти да ме гледаш, сякаш не съм нормална.

— Аз не…

— Да ти кажа ли как се чувстваш? — попита Ана и падна още една сълза. — Предаден, ядосан, обиден. И подозрителен към това, което съм, което мога да направя и което бих направила.

— Моите чувства са си моя работа! — извика Бун потресен. — Не искам да се пъхаш в мен по този начин.

— Знам. А ако сега пристъпя към теб и протегна към теб ръце като жена, ти само ще се отдръпнеш. Затова ще го спестя и на двама ни. Лека нощ, Бун.

Тя слезе от терасата и потъна в мрака, а той не намери сили да я повика.