Чародейна сила

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Предполагам, че още си малко объркан. — Наш се бе облегнал на парапета на верандата на Бун и се наслаждаваше на бирата си и на прохладния вечерен бриз.

— Никога не съм бил „малко“ объркан — възрази Бун. — Слушай, може би съм тесногръд, но да открия, че съседката ми е вещица, ме изважда от равновесие.

— Особено ако си влюбен в нея.

— Особено. Не бих повярвал. Пък и кой би могъл? Ала аз видях какво направи тя с Джеси. После започнах да сглобявам откъслечни спомени. — Изсмя се. — Понякога все още се събуждам посред нощ и си мисля, че всичко това съм го сънувал. — Той отиде да се облегне на парапета и се заслуша в звука на морето. — Не би трябвало да е истина. Тя не би трябвало да е истинска.

— Защо? Хайде, Бун, нали нашата работа е точно такава!

— Това, което правим ние, е за книгите, за филмите. Това е развлечение, Наш, не е животът.

— Това сега е моят живот.

— Предполагам — въздъхна Бун. — Но ти не… Никога ли не си се съмнявал, не си ли се тревожил?

— Разбира се, че се съмнявах. Мислех, че ме будалка, докато ме вдигна във въздуха и ме остави да вися там. — Този спомен го накара да се разсмее, въпреки че Бун затвори очи. — Моргана не е жена, която би говорила с недомлъвки. Когато разбрах, че всичко е на ниво, беше диво, разбираш ли?

— Диво — повтори Бун.

— Ами да. Нали знаеш, цял живот съм правил филми за такива неща, а накрая взех, че се ожених за най-истинска вещица. Елфическа кръв, и тям подобни.

— Елфическа кръв. — От тези думи на Бун му се зави свят. — И това не те ли притеснява?

— Защо трябва да ме притеснява? Това я прави такава, каквато е и аз я обичам. Трябва да призная, че малко ме тревожат децата. Искам да кажа, че щом проходят, ще имат числено превъзходство.

— Близнаците. — Бун едва успя да накара устата си да се затвори. — Да не искаш да ми кажеш, че бебетата са… Ще бъдат…

— Разбира се. Чудо голямо, Бун, те няма да яхат метли или да правят заклинания. Просто имат нещо повече от другите. Мел също очаква дете. Току-що го разбра със сигурност. Тя е най-земната жена, която някога съм познавал. И се държи със Себастиан, сякаш цял живот е живяла край ясновидец.

— Значи ми казваш: „Успокой се, Бун, какво толкова“?

Наш се отпусна на пейката.

— Знам, че не е толкова лесно.

— Дай да те питам нещо… Колко бяхте напреднали в отношенията си, когато Моргана ти каза за нейното… Как да го нарека… Наследство?

— Бяхме съвсем в началото. Аз проучвах един сценарий и чух за нея. Нали знаеш, хората винаги ми разказват за такива неща.

— Аха.

— Не че вярвах, ала реших, че ще ми е полезно да поговоря с нея. И…

— А Мел и Себастиан?

— Не съм много сигурен, но мисля, че се е запознала с него, когато един клиент е искал да наеме ясновидец. — Наш се намръщи: — Разбирам накъде биеш, и си прав. Може би Ана е трябвало да ти каже по-рано.

— Може би? — изсмя се Бун.

— Добре, де, трябвало е да ти го каже. Ала ти не знаеш цялата история. Моргана ми разправи, че преди няколко години Ана се влюбила в един мъж. Доколкото знам, е била само на двайсетина години, и наистина била хлътнала по него. Той бил лекар в някаква болница и тя решила, че биха могли да работят заедно, че може да му помага. Затова му казала всичко, а той я зарязал. Много грубо. Явно е бил много злобен, а пък тя със своята дарба да чувства е много уязвима, така че… Да речем, че това й причинило тежки преживявания, които много я разтърсили. След това решила, че може да си живее и сама. — Бун не отговори нищо и Наш припряно довърши: — Виж какво, не мога да ти кажа какво да направиш, нито как да се чувстваш. Искам само да те уверя, че Ана не би направила нищо, с което съзнателно да нарани теб или Джеси. Просто не е способна.

Бун погледна към съседната къща. Прозорците продължаваха да бъдат тъмни и безжизнени, както вече цяла седмица.

— Къде е тя?

— Искаше за малко да се махне. Предполагам, за даде на всички време да се осъзнаят.

— Не съм я виждал от нощта, в която ми каза. През първите няколко дни ми се струваше, че е по-добре да стоя далеч от нея. — Прободе го чувство за вина. — Държах и Джеси настрани. После, преди около седмица, Ана изчезна.

— Замина за Ирландия. Обеща да се върне преди Коледа.

Тъй като чувствата му още бяха объркани, Бун само кимна:

— Помислих, че мога да заведа Джеси в Индиана преди празниците, само за един-два дни. Може би ще успея да реша нещо, докато се върна.

— Коледа… — Падрик опита от питието, премлясна и въздъхна: — През цялата година няма по-хубава нощ. — Напълни една чаша и я подаде на дъщеря си. — Сложи малко цвят на бузите си, мила моя.

— И огън в кръвта си, както правиш ти. — Но Ана се усмихна и опита. — Не е ли невероятно колко са пораснали близнаците?

— Ами да. — Бодрият й тон не можеше да го заблуди. — Не мога да понасям да гледам моята принцеса тъжна.

— Не съм тъжна. — Тя стисна ръката му. — Много съм добре, татко. Наистина.

— Мога да го превърна във виолетово магаре. Много ще ми бъде приятно.

— Не. — Ала знаеше, че той само наполовина се шегува и го целуна по носа. — И освен това ми обеща, че като дойдат всички останали, няма да говорим за това.

— Да, ама…

— Обеща ми — напомни му Ана и отиде до печката да помага на майка си.

Бе доволна, че къщата й бе пълна с хората, които обича, с гълчавата на роднините й. Тук бяха и ароматите, които винаги бе свързвала с този празник — канела, индийско орехче, бор, дафинов лист. Когато преди няколко дни се върна у дома, веднага се впусна в приготовления — подреждане на елхата, опаковане на подаръци, печене на сладки. Каквото и да е, стига да я разсейваше от мисълта, че Бун си бе отишъл.

Че не й бе проговорил вече повече от месец.

Но тя щеше да го преживее. Вече бе решила какво ще направи и нямаше да позволи собственото й нещастие да развали семейното тържество.

— Много ще ни е приятно да се върнеш у дома при нас, в Ирландия, Ана. — Морийн се наведе да целуне дъщеря си по главата. — Ако това е, което искаш.

— Ирландия ми липсваше — отговори Ана. — Мисля, че гъската е почти готова. — Отвори фурната, подуши и кимна: — Още десет минути. Ще отида да видя дали всичко на масата е готово.

— Не иска дори да говори за това — въздъхна Морийн, когато Ана излезе.

— Да ти кажа ли какво ми се иска, гълъбице моя? Да хвана този младеж и да го изпратя на някой хубав леден остров. Само за ден-два.

— Ако Ана не ги усещаше толкова тези неща, бих могла да забъркам едно хубаво биле и да го докарам тук.

Падрик потупа жена си по дупето.

— Ти пипаш толкова нежно, Рийни. Момчето щеше да се сгоди, преди да е успяло да мигне… Което би било най-доброто, което може да му се случи и на него, и на сладкото му детенце. — Той въздъхна и ухапа жена си по рамото. — Ала Ана никога не би ни простила. Ще трябва да я оставим да го направи както иска.

Ядосан от цял ден на отменени полети и закъснения, Бун захлопна вратата на колата. Искаше му се една дълга гореща баня. А му предстоеше една безкрайна нощ, през която трябваше да се справи с ужасяващите думи: „Необходим ремонт“.

Ако Дядо Коледа се появеше преди разсъмване, щеше да се наложи Бун Сойър да му намери отнякъде два-три часа допълнително.

— Хайде, Джес! — Той разтърка уморените си очи. Бяха пътували повече от дванадесет часа, ако се брояха и шестте, прекарани в нервничене на летището. — Дай да внесем тези неща вътре.

— Ана си е вкъщи. — Джеси го задърпа за ръката и посочи към осветените прозорци. — Гледай, татко, колата на Моргана, и на Себастиан, и онази голяма черна кола. Всички са в къщата на Ана.

— Виждам… — Усети как сърцето му заби малко по-бързо. После почти спря, като видя в предния й двор табелата „Продава се“.

— Може ли да отидем да кажем „Весела Коледа“? Моля ти се, татко! Затъжих се за Ана. — Тя стисна в ръка циркона, който носеше на врата си. — Може ли да отидем да кажем „Весела Коледа“?

— Да. — Той погледна още веднъж към табелата и хвана дъщеря си за ръката. — Да, хайде да отидем. Още сега.

Значи ще се мести, а? На куково лято! Ще си продаде къщата, докато го няма, и просто ще замине? Ще я видим тая работа.

— Татко, много бързо вървиш. — Джеси трябваше да подтичва, за да го настигне. — И много ми стискаш ръката.

— Извинявай. — Бун пое дълбоко въздух, грабна я на ръце и се затича по стълбите, прескачайки по две наведнъж. Чукането му прозвуча не толкова като молба, колкото като заповед.

Отвори Падрик. Кръглото му лице бе украсено с изкуствена бяла брада, а върху оплешивяващата му глава се мъдреше червена шапка. В момента, в който видя Бун, блясъкът в очите му угасна.

— Я виж ти какво е довлякла котката! Не е ли много смело да се появиш, когато всички сме тук, момко? Ние не сме всичките възпитани като Ана.

— Бих искал да се видя с нея.

— А, така ли? Я почакай малко… — Той се усмихна на Джеси с очарователната си усмивка и я взе от ръцете на Бун. — Този път май си намерих истинско елфче. Слушай какво ще ти кажа, моме, я изтичай да видиш под онова дърво дали няма нещо с твоето име.

— О, може ли? — Тя прегърна силно Падрик и се обърна към баща си: — Може ли, татко? Моля ти се!

— Разбира се. — И неговата усмивка угасна в момента, в който Джеси се затича навътре. — Дойдох да поговоря с Ана, господин Донован.

— Е, да, обаче говориш с мен. Какво мислиш, че би направил, ако някой грабне сърцето на твоята Джеси и после го захвърли? — Макар че беше с повече от една глава по-нисък от Бун, пристъпи напред с вдигнати юмруци. — Няма да използвам срещу теб нищо друго, освен това. Имаш думата ми на вещер. А сега се защитавай.

Бун не знаеше дали да се смее, или да отстъпи.

— Господин Донован…

— Поеми първото кроше! — Падрик вирна глава и съвсем заприлича на възмутен Дядо Коледа. — Ще получиш от мен само това, макар че и толкова не заслужаваш. Слушах я как плаче през нощта заради теб и кръвта ми кипеше. Казах си: „Падрик, ако някога се озовеш очи в очи с този мухльо, ще трябва да го унищожиш. Това е въпрос на чест.“ — Той замахна, завъртя се около оста си и не улучи. — Тя нямаше да ми разреши да тръгна да търся лигавото копеле, дето разби бедното й сърце, но пък аз те намерих.

— Господин Донован — опита отново Бун, избягвайки яростните удари. — Не искам да ви нараня.

— Да ме нараниш! Мен да нараниш! — Падрик вече танцуваше, пламнал от обида. Червената шапка се беше свлякла на очите му. — Ами че аз мога да те преобърна с вътрешностите навън! Мога да ти сложа глава на язовец. Мога…

— Татко! — С една дума Ана спря страховитите закани на баща си.

— Ти влез вътре, принцесо. Това са мъжки работи.

— Няма да ви разреша да се биете пред вратата ми навръх Коледа. Престанете веднага!

— Позволи ми да го изпратя на Северния полюс. Само за два часа. Добре ще му дойде.

— Няма да направиш такова нещо. — Тя се приближи и предупредително сложи ръка на рамото му. — А сега влез вътре и се дръж прилично, иначе ще кажа на Моргана да се оправи с теб.

— Ами! Мога да се справя с една вещица на половината на годините ми.

— Тя обаче е коварна. — Ана го целуна по бузата. — Моля те, татко. Направи го заради мен.

— Никога не съм можел да ти отказвам, принцесо — въздъхна той. После обърна блестящите си очи към Бун: — Но ти внимавай, господинчо. — Размаха дебелия си пръст: — Ако се забъркаш с един Донован, си се забъркал с всичките. — Изсумтя и влезе вътре.

— Извинявай — подзе Ана и нагласи една лъчезарна усмивка на лицето си. — Той е много покровителствен.

— Разбрах. — Тъй като вече не се налагаше да се защитава, нямаше какво да прави с ръцете си, освен да ги пъхне в джобовете. — Аз исках… Ние искахме да ви пожелаем Весела Коледа.

— Да, Джеси вече ми пожела. — Отново настъпи неловко мълчание. — Ако искаш, заповядай да пийнеш нещо.

— Не искам да преча. Твоите роднини… — Предложи й една гримаса, която почти би могла да мине за усмивка. — Не искам и да рискувам живота си.

Ако в очите й имаше някакъв намек за усмивка, сега угасна.

— Той всъщност нямаше да ти направи нищо. Ние не сме такива.

— Нямах предвид… — Какво, по дяволите, трябваше да й каже? — Не го обвинявам, че е разстроен. Не искам да създавам неудобства за теб или за семейството ти. Ако предпочиташ, бих… — Обърна се и зърна табелата на двора й. Гневът отново се надигна в него. — Какво, по дяволите, е това?

— Не е ли достатъчно ясно? Продавам къщата. Реших да се върна в Ирландия.

— В Ирландия? И ти си мислиш, че можеш просто да си опаковаш багажа и да се преместиш на десет хиляди километра оттук?

— Да. Извинявай, Бун, ала вечерята е почти готова и аз наистина трябва да се прибирам. Разбира се, чувствай се поканен.

— Ако не престанеш да се държиш толкова отвратително любезно, аз ще… — Отново се спря. — Не искам вечеря — процеди той през зъби. — Искам да поговоря с теб.

— Моментът не е подходящ.

— Значи ще го направим подходящ.

Препречи й пътя и в този момент по коридора се зададе Себастиан. Той сложи ръка на рамото на Ана и погледна предупредително към Бун:

— Има ли някакви проблеми, Анастасия?

— Не. Поканих Бун и Джеси на вечеря, но той не може да остане.

— Жалко! — В усмивката на Себастиан проблесна злорадство. — В такъв случай, Сойър, извини ни.

Бун блъсна вратата зад гърба му и вътре всички разговори като по команда спряха. Няколко чифта очи се обърнаха към тях. Той бе прекалено вбесен, за да забележи, че погледът на Себастиан сега свети весело.

— Не се изпречвай на пътя ми — процеди Бун тихо. — И ти, и всички останали. Не ме интересува нито кои сте, нито какви сте. — Сграбчи ръката на Ана, готов да се бие с цяло ято дракони. — Ти ще дойдеш с мен.

— Моите роднини…

— Могат, по дяволите, да почакат. — Издърпа я навън.

Джеси, клекнала под коледното дърво, се обърна след тях с разширени очи:

— Татко ядосан ли е на Ана?

— Не. — Щастлива от това, което видя, Морийн прегърна малкото момиченце: — Мисля, че те отидоха да ти приготвят още един коледен подарък. Подаръка, който сигурно най-много ще ти хареса.

— Престани да ме дърпаш, Бун!

— Не те дърпам — отговори той и продължи да я дърпа през страничния двор.

— Не искам да дойда с теб. — Тя усети как в очите й запариха сълзите, които мислеше, че вече са свършили. — Няма отново да преживея това.

— Мислиш си, че можеш да сложиш тази глупава табела в двора си и да продадеш всичко? — Воден от лунната светлина, Бун я повлече към каменните стъпала, които водеха към плажа. — Да ми хвърлиш бомба на главата и после да си заминеш в Ирландия?

— Мога да правя каквото си искам.

— Вещица или не, по-добре отново да си помислиш.

— Ти дори не искаше да говориш с мен.

— Сега говоря с теб.

— Е, сега пък аз не искам! — Ана се отскубна и хукна обратно по стълбите.

— Тогава ще слушаш! — Той я улови през кръста и я метна на рамо. — И ще го направим достатъчно далеч от къщата, за да съм сигурен, че твоите роднини не ми дишат във врата. — Като стигна най-долу, я пусна да стъпи на краката си и я предупреди: — Само една стъпка, и пак ще те хвана.

— Няма да ти доставя това удоволствие. — Опитваше се да се пребори със сълзите. Предпочиташе гнева. — Искаш да кажеш каквото имаш за казване. Прекрасно. Тогава и аз ще кажа. Приемам твоето отношение към нашата връзка. Много съжалявам, че чувстваш нуждата да държиш Джеси далеч от мен.

— Аз никога…

— Не отричай. Дни наред, преди да замина за Ирландия, не я пускаше да излезе от къщи. — Тя грабна шепа камъчета и ги хвърли в морето. — В края на краищата, не си искал твоето малко момиченце да е прекалено близо до една вещица. — Отново се обърна към него: — Какво очакваше да направя? Виждал ли си ме да потривам ръце и да мърморя: „Ти ще бъдеш моя, миличка, и малкото ти кученце също“?

Устните му трепнаха, протегна ръка, ала Ана се отдръпна.

— Вярвай ми поне малко, Ана.

— Повярвах ти. Малко по-късно, отколкото би трябвало, но ти се доверих. А ти се отвърна от мен. Както си и знаех.

— Знаеше си? — Макар че вече започваше да му омръзва да се държи така, Бун отново я дръпна към себе си. — И откъде си знаела как ще постъпя? Погледнала си в своята кристална топка или си казала на братовчед си ясновидеца да се разрови в главата ми?

— Нито едното, нито другото — отсече тя с малкото останало й самообладание. — Не позволявах на Себастиан да погледне, а и аз самата не гледах, защото нямаше да е честно. Знаех, че ще се отдръпнеш, защото…

— Защото някой друг го е направил.

— Няма значение, фактът е, че ти наистина се отдръпна.

— Просто трябваше да го преглътна.

— Видях как ме гледаше онази нощ. — Ана затвори очи. — Виждала съм този поглед и преди. О, ти не беше жесток като Робърт. Нямаше обиди, нямаше обвинения, ала резултатът беше същият: „Стой настрани от мен и от това, което е мое. Аз не те приемам такава, каквато си.“ — Тя обви ръце около себе си да се стопли.

— Нямам намерение да се извинявам за това, което според мен е съвсем нормална реакция. Освен това бях уморен и почти полудял. Гледах те как всичките тези часове лежиш на леглото и беше толкова бледа, толкова неподвижна. Страхувах се, че никога няма да се свестиш. А когато дойде на себе си, не знаех как да се държа с теб. Тогава ти започна да ми разправяш всички тези неща.

Ана се опита да говори спокойно. Знаеше, че тона е най-добрият начин.

— Моментът изобщо не беше подходящ. Аз не бях достатъчно силна, за да понеса чувствата ти.

— Ако ми беше казала по-рано…

— Ти щеше да реагираш по-различно? — Погледна го. — Не, не мисля. Но си прав. Трябваше да ти кажа. Не беше честно и беше проява на слабост от моя страна да оставя нещата да стигнат толкова далеч.

— Не слагай думи в моята уста. Освен ако си… Как го наричаше? Свързана. Ако не си се свързала с мен, не знаеш как се чувствам. Беше ми обидно, че не си ми се доверила.

Тя кимна и избърса една сълза.

— Знам. Извинявай.

— Страхуваше ли се?

— Казах ти, че съм страхливка.

Той се намръщи, гледайки как косите се развяват около лицето й, докато се взираше в целунатото от луната море.

— Да, каза ми. Онази нощ, когато видя моята рисунка. Вещицата, която те разстрои.

— Понякога съм прекалено чувствителна — сви рамене Ана. — Просто такова ми беше настроението. Аз…

— Тъкмо щеше да ми кажеш, а аз те изплаших с моята зла вещица.

— Трудно ми беше да ти го кажа.

— Защото си страхливка — каза Бун тихо. — Искам нещо да те попитам. Какво точно направи с Джеси онзи ден?

— Свързах се с нея. Казах ти, че имам такава дарба.

— Болеше те. Аз видях. — Той я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Ти веднъж извика така, сякаш болката беше непоносима. А после загуби съзнание и спа като мъртва повече от едно денонощие.

— Това също се включва. — Тя се опита да отблъсне ръката му. Докосването бе прекалено за нея, когато всичките й защити се бяха разклатили. — Когато уврежданията са толкова сериозни, има цена.

— Да, разбирам. Питах Моргана. Тя каза, че си можела да умреш. Че рискът е бил много голям, защото Джеси… — Едва успя да го изрече. — Вече си е била отишла, или почти. А ти не просто си намествала няколко счупени кости, а си я връщала от онзи свят. Че границата е много тънка и е много лесно лечителят да се превърне в жертва.

— А ти какво би искал да направя? Да я оставя да умре?

— Един страхливец би я оставил. Мисля, че твоето и моето определение за страхливец се различават. Това, че си се страхувала, не означава, че си страхливка. Можеше да спасиш себе си и да я оставиш да си отиде.

— Аз я обичам.

— Аз също. А ти ми я върна. Дори не съм ти благодарил.

— Да не мислиш, че ми трябва твоята благодарност? — Това вече бе прекалено, помисли Ана. След малко щеше да й предложи и съжалението си. — Не я искам. Това, което направих, го направих по своя воля, защото не можех да понеса да загубя и нея. Не можех да го понеса и за теб.

— За мен ли? — попита Бун нежно.

— Не можех да понеса ти да загубиш още един човек, когото обичаш. Не искам за това да ми се благодари. Просто това съм аз.

— Правила ли си го и преди? Това, което направи с Джеси?

— Аз съм лечителка. Аз лекувам. Тя беше… — Още я болеше, като си спомнеше за това. — Тя се изплъзваше. Използвах способностите, които имам, за да я върна.

— Не е толкова лесно. — Ръцете му сега нежно галеха раменете й. — Дори за теб. Ти чувстваш повече от другите. Моргана и това ми каза. Когато смъкнеш защитата си, ти си по-уязвима за чувства, за болка, за всичко. Затова никога не плачеш. — Избърса с върха на пръста си една сълза от бузата й. — Ала сега плачеш.

— Ти вече знаеш всичко. Какъв е смисълът?

— Смисълът е да се върнем в онази нощ, когато ми обясни всичко. Смисълът е да опиташ отново и да се разтвориш. За мен.

— Искаш прекалено много — изхлипа Ана и закри лицето си в ръце. — Ох, остави ме на мира. Дай ми малко спокойствие. Не виждаш ли каква болка ми причиняваш?

— Да, виждам. — Той обви ръце около нея, борейки се да я успокои, докато тя се бореше да се отскубне. — Отслабнала си, бледа си. Когато погледна в очите ти, виждам всичката болка, която съм ти причинил. Не знам как да я взема обратно. Не знам как баща ти се въздържа да не ме прокълне с каквото имаше на разположение.

— Ние не можем да използваме силата си, за да причиняваме зло. Това е против всичко, което сме. Моля те, пусни ме да си отида.

— Не мога. Почти бях повярвал, че ще мога. Ана ме излъга, казах си аз. Злоупотреби с доверието ми. Тя не е истинска. Но това няма значение. Нищо няма значение. Ако е магия, не искам да я губя. Не мога да загубя теб. Обичам те, Ана. Всичко, което си. Моля те. — Докосна устните си до нейните. — Моля те, върни се при мен.

Пронизалата я надежда бе почти болезнена. Тя се вкопчи в нея, в него.

— Иска ми се да повярвам…

— На мен също. — Бун хвана с две ръце лицето й и отново я целуна. — И аз вярвам. Вярвам в теб. В нас. Ако това е моята вълшебна приказка, аз искам да участвам в нея.

Ана вдигна поглед към него:

— Можеше ли да приемеш всичко това? Всички нас?

— Предполагам, че ще се справя. Разбира се, може да ми отнеме малко време, докато убедя баща ти да не направи нещо страшно с моята анатомия. — Проследи с пръст устните й, които сега се усмихваха. — Не знаех дали някога отново ще се усмихнеш заради мен. Кажи ми, че още ме обичаш. Дай ми и това.

— Да, обичам те. — Устните й трепнаха под неговите. — Винаги.

— Никога вече няма да ти причиня болка. — Той избърса сълзите й. — Ще ти се отплатя за всичко.

— Това вече е направено. — Тя хвана ръцете му. — Ние имаме и утрешния ден.

— Недей вече да плачеш.

Ана се усмихна и избърса с юмруци бузите си.

— Няма. Аз никога не плача.

Бун взе мокрите юмручета и ги целуна.

— Ти каза отново да те помоля. Мина повече от една седмица, ала се надявам да не си забравила какъв обеща да бъде твоят отговор.

— Не съм забравила.

— Сложи си тук ръката. — Той притисна дланта й към сърцето си. — Искам да почувстваш това, което аз чувствам. Луната е почти пълна. Първия път, когато те целунах, беше на лунна светлина. Бях очарован, омагьосан, пленен. И винаги ще бъда. Аз имам нужда от теб, Ана.

Тя чувстваше как силата на тази любов струи в нея.

— Имаш ме.

— Искам да се омъжиш за мен. Искам да споделим детето, което ми върна. Тя сега е толкова твоя, колкото и моя. Искам да създадем още деца с теб. Ще те взема такава, каквато си, Анастасия. Кълна се, че ще те обичам, докато съм жив.

Тя вдигна ръце към него. Коса като слънце. Очи като дим. Лунните лъчи я осветяваха като фенер.

— Чаках те…