Ченге

10

Първото просветляване дойде в десет на другата сутрин, когато Фатс Донър се обади в участъка.

Дотогава вече бяха възникнали две хиляди вероятности за онова, което Ла Бреска и Калучи планираха.

Освен по-маловажните въпросителни, свързани с мястото и часа на предполагаемото престъпление, замислено за петнайсети март, съществуваха и някои неизвестни личности — Дом, чието фамилно име все още не успяваха да научат, и русото момиче, возило Ла Бреска миналия петък. Полицаите предполагаха, че ако открият единия от двамата, може би щяха да изкопчат нещо повече за предстоящия удар. Вероятно щеше да стане ясно дали убийствата са свързани с този удар, както и дали Ла Бреска работи в комбина с Глухия. С други думи висяха безброй въпроси — само дето нямаше па кого да ги зададат.

Свързаха веднага Донър.

— Май че открих твоя Дом — каза той на Уилис.

— Браво. Как му е фамилното име?

— Ди Филипи. Доминик. Живее в Ривърхед, близо до стария Колизеум, пали познаваш квартала?

— Да. Друго какво научи?

— Към „Коаксиалния кабел“ е.

— Така ли?

— Така.

— Това какво е?

— Кое?

— Какво означава?

— Това, което току-що каза. Някакъв код ли е?

— Кое да е код?

— Този „коаксиален кабел“.

— Не, това е група.

— Каква група?

— Група музиканти.

— Оркестър, така ли?

— Да. Днес им казват групи.

— Какво общо имат коаксиалните кабели?

— Така се казва групата.

— Занасяш ме.

— Не, наистина така се казва.

— И на какво свири Ди Филипи?

— На ритъм китара. — Кажи адреса.

— Норт Андерсън, номер 365.

— Значи в Ривърхед.

— Точно така.

— Откъде си сигурен, че това е именно той?

— Ами ходи и разправя насам-натам, че е загубил на онова състезание цяло състояние. Всъщност май е загубил само петдесет долара, голяма сума, няма що…

— Давай нататък.

— Разправя също, че знае за някакъв голям удар.

— На кого го е казал?

— Едно от момчетата в групата си пада открай време по тревата. Та чрез тая му слабост се добрах и до Ди Филипи. Преди няколко дни пушили заедно и Ди Филипи му разказал за предстоящия удар.

— Нещо по-конкретно?

— Не.

— Значи пушили трева?

— Да. По една цигарка, колкото да върви приказката.

— Ди Филипи дали не си въобразява?

— От тревата ли? О, не.

— А спомена ли нещо за Ла Бреска?

— Не.

— Фатс, нищо особено не ми казваш.

— Струва си поне петдесетачка.

— Струва най-много десетачка.

— Но аз имам много разноски, докато събирам сведения!

— Което ми напомня…

— Какво ти напомня?

— Да оставиш на мира момичето, дето работи за теб.

— Моля?

— Следващия път да я няма.

— Защо?

— Защото тая работа не ми харесва.

— Два пъти съм я гонил. И все се връща.

— С десетте долара ще й купиш билет за Джорджия.

— Браво бе, а дали да не дам десет и на Армията на спасението?

— Остави момичето на мира и повече да не се разправяме.

— Откога стана такъв праведен?

— От днес.

— Мислех те за бизнесмен.

— Такъв съм. Оставяш момичето, а аз забравям всичко, което знам за теб, и което ще науча в бъдеще, окей?

— За мен никой никога нищо не може да научи. Аз съм Невидимия!

— Невидимия е друг.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Ако не си оставил момичето, следващия път, когато те видя, мисли му.

— Ще загубиш ценен сътрудник.

— Все ще се справим и без теб.

— Понякога се чудя защо ли изобщо ви помагам.

— Веднага ще ти обясня защо, искаш ли?

— Добре де, добре.

— Разбрахме ли се за момичето?

— Да, ако ми изпратиш петдесетачка.

— Казах — десетачка.

— Хайде да са двайсет, а?

— За трохите, които ми подхвърли?

— Но това е следа!

— Да, но само следа.

— Една следа струва поне двайсет и пет долара.

— Ще ти дам петнайсет — заяви Уилис и затвори телефона.

Той иззвъня миг след това.

— Осемдесет и седми участък. Уилис на телефона.

— Хал, обажда се Арти, от училището.

— Здрасти.

— Мисля, че се добрахме до нещо конкретно.

— Казвай.

— Преди пет минути Ла Бреска говори с майка си по телефона.

— На италиански ли?

— Не, на английски. Очаквал да му се обади Ди Филипи. Нашият човек, нали?

— Да.

— Каза й да му предаде, че ще го чака в обедната почивка на ъгъла на катедралата и Седмо Авеню.

— Ди Филипи обади ли се?

— Не още. Не са минали и пет минути.

— Добре. В колко часа е срещата?

— В дванайсет и половина.

— Дванайсет и половина на ъгъла на катедралата и Седмо.

— Точно така.

— Ще пратим хора.

— Ще ти позвъня след малко, защото имам клиент. След няколко минути Браун отново се обади.

— Беше Ди Филипи. Госпожата му предаде за срещата. Най-после раздвижване, а?

— Дано — отвърна Уилис.

Майър и Клинг седяха в колата, паркирана до катедралата, и наблюдаваха Тони Ла Бреска, който чакаше на ъгъла, близо до автобусната спирка. Часовникът на върха на издигащата се над улицата катедрала показваше дванайсет и двайсет. Ла Бреска беше подранил и очевидно нервничеше. Той кръстосваше тротоара, палеше цигара след цигара, през няколко минути поглеждаше към часовника на върха и към ръчния си часовник.

— Вълнуващ момент, а? — каза Клинг.

— Среща на високо равнище — добави Майър.

— Аха. Ла Бреска ще зарадва Дом с подялбата на три. А после Калучи ще реши дали да го бухнат в реката, или не.

— Басирам се, че Дом ще нахлузи циментовите ботуши.

— Не обичам басовете.

Часовникът удари дванайсет и половина. Камбаните отекнаха над улицата. Някои от минувачите вдигнаха поглед към катедралата. Повечето бяха излезли в обедна почивка и бързаха със сгушени и приведени срещу вятъра глави.

— Дом нещо закъснява — отбеляза Майър.

— А Тони нещо се притеснява. Ще припадне от притеснение.

— Аха — засмя се Майър. Парното работеше и в колата беше топло, уютно и унасяше на дрямка. Горкият Ла Бреска, как ли зъзнеше на тоя студ.

— Значи какво правим? — попита Клинг.

— Щом се разделят, тръгваме след Дом.

— Трябва и двамата да хванем — каза Клинг.

— На какво основание?

— Чухме Ла Бреска да урежда някаква игра, нали? Според закона това е „конспиративен акт“.

— И какво от това? Предпочитам да разбера какво е намислил и да го сгащя на местопрестъплението.

— Ако е комбина с Глухия, той е вече вътре за две нарушения. И то големи нарушения.

— Да, но ако са комбина.

— Ти как мислиш?

— Не съм сигурен.

— Може би Дом ще ни каже, а?

— Ако дойде.

— Колко стана часът?

— Без двайсет.

— Хм-м.

Не сваляха очи от Ла Бреска. Той крачеше още по-нервно и потупваше с ръце тялото си, за да се стопли. Беше със същото бежово палто, с което беше облечен, когато взе кутията в парка, със същия зелен шал, завит около врата и със същите обувки с дебели подметки.

— Виж! — възкликна Майър.

— Какво да видя?

— Виж кой спря отсреща до тротоара.

— Кой?

— Русото маце! В същия черен буик!

— Тя пък откъде се взе?

Майър запали колата. Ла Бреска вървеше бързо към буика. Момичето метна назад коси и се наведе да му отвори вратата. Ла Бреска се качи. Колата се отлепи от бордюра.

— Сега какво ще правим? — попита Клинг.

— Тръгваме след тях.

— Ами Дом?

— Може да отиват при него.

— А може и да не отиват.

— Какво губим? — попита Майър.

— Губим Дом.

— Слава богу, че не вървят пеша.

Майър подкара крайслера. Намираха се в най-старата част на града. Улиците бяха тесни, сградите наблъскани една до друга, пешеходците пресичаха, заобикаляйки пъргаво колите, без да поглеждат към светофарите и без да си дават сметка за грозящите ги опасности.

— Иде ми всичките да ги глобя за неправилно пресичане — промърмори Майър.

— Гледай да не изпуснем буика — каза Клинг.

— Да не съм вчерашен!

— Не си, ама как изпусна оная кола миналата седмица.

— Тогава не бях с кола.

— Завиват наляво.

— Виждам.

Буикът зави и излезе на широкия кей на брега на река Дикс. Ледове бяха сковали водите й — а това се беше случвало само два пъти в миналото. Речното движение беше замряло и тя се ширеше като канзаска равнина с дебела снежна покривка над спотайващия се лед. Голите дървета край кея се огъваха от силния вятър. Дори тежкият буик като че ли се бореше с пристъпите му, докато блондинката въртеше кормилото. Най-сетне тя спря и изгаси мотора. Чуваше се само свистенето на вятъра. Във въздуха прелитаха вестници като огромни птици без глави. По средата на улицата се търкаляше боклукчийско кошче.

Майър и Клинг спряха на една пресечка зад буика и впериха поглед в колата през прозореца на крайслера, на който бяха свалили табелата „Полиция“. Вятърът фучеше и заглушаваше обажданията по радиовръзката. Клинг засили звука.

— Сега какво правим? — попита той.

— Чакаме.

— Ще приберем ли девойката, когато свършат разговора?

— Да.

— Мислиш ли, че знае нещо?

— Надявам се. Според мен, тя е замесена.

— Вероятно. Според приказките на Калучи, става дума за делене между трима…

— Може да е гадже на Дом.

— И да е дошла вместо него?

— Да. Ако Дом има някакви подозрения, защо да не изпрати момичето, докато подрънка на китарката си?

— Възможно е.

— Съвсем възможно.

— Всичко е възможно.

— Много умно!

— Виж, Ла Бреска излиза от колата.

— Доста бързо се разбраха. Хайде, момичето ни трябва!

Ла Бреска се запъти нагоре по улицата, а Майър и Клинг излязоха от крайслера. Вятърът едва не ги събори. Те приведоха глави и хукнаха, за да стигнат колата преди да се е отлепила от бордюра. Никак не им се преследваше из града. Майър тичаше пръв, когато чу мотора на буика.

— Бързо! — извика той на Клинг и те спринтираха последните пет-шест ярда. Клинг отвори вратата на шофьора, а Майър препречи срещуположната врата.

Блондинката беше с панталони и късо сиво палто. Погледна Клинг и какво беше неговото учудване, когато видя, че тя е без грим и със съвсем не женски черти. Клинг замига учудено, вперил очи в наболата по лицето й брада.

Вратата зееше отворена.

Майър също се загледа в „момичето“ и после каза:

— Господин Доминик Ди Филипи?

Доминик беше много горд с дългата си руса коса.

Той се среса няколко пъти в участъка и обясни на ченгетата, че всеки групар трябва да си има имидж, загряват или не? В неговата група всички изглеждали различно. Барабанистът носел очила а ла Бен Франклин, соло китаристът си решел косата отзад напред, пианистът ходел с червени ризи и с червени чорапи, загряват ли? Дългата руса коса не била негова идея, защото и други групари ходели с дълги коси, та затова си пускал и брада. Брадата беше рижа, но като станела по-дълга, щяла да си пасва страхотно с косата, загряват ли какво има предвид или не, а?

— Какъв е случаят, та ме домъкнахте в участъка? — попита накрая той.

— Значи ти си музикант — рече Майър.

— Точно така.

— И се прехранваш със свирене?

— Групата е съвсем отскоро…

— Откога?

— От три месеца.

— Значи свирите и печелите, така ли?

— Нещо такова.

— Къде свирите?

— Всъщност били сме само на прослушвания.

— Получавали ли сте пари от тая работа досега?

— Е, не, не сме. И Биитълс в началото не са получавали.

— Тъй, тъй.

— Свирили са в кръчмата на Ливърпул за фартинг, нали така?

— Какво знаеш ти за фаринга!

— Е, нали така се казва.

— Виж какво, Дом, хайде стига сме си приказвали за музика, а да преминем към същественото.

— Добре. Защо ме докарахте тук?

— Я го запознай с правата му — обърна се Клинг към Майър.

— Дадено — рече Майър и изпя Миранда Ескобедо. Ди Филипи слушаше внимателно. Когато Майър свърши, той отметна русите си кичури и попита:

— Значи мога да си взема адвокат?

— Да.

— Искам адвокат.

— Имаш ли, или искаш ние да ти осигурим?

— Имам.

Докато детективите в участъка висяха като ченгели и чакаха адвоката на Ди Филипи, Стийв Карела, вече позакрепнал, реши да се разходи до четвъртия етаж и да посети Дженеро.

Дженеро седеше в леглото. Бинтованият му крак бързо заздравяваше. Изненада се, когато видя Карела.

— На какво дължа тази чест? Трогнат съм от вниманието!

— Как си? — попита Карела.

— Горе-долу. Боли ме. Не съм допускал, че може да боли толкова от куршум. Тия по филмите се стрелят, падат, стават, но човек не остава с впечатление, че ги боли, нали?

— Боли и още как — усмихна се Карела и седна на ръба на леглото. — Имаш си телевизор.

— Да, на колегата от съседното легло. — Дженеро понижи глас. — Ама той не гледа. Май е доста зле. Или спи, или стене. Няма да го бъде.

— От какво е болен?

— Не знам. Но само спи или охка. Сестрите непрекъснато му дават лекарства, бодат го, денонощна манифестация.

— Е, не е чак толкова лошо.

— Кое?

— Ами да гледаш парад на сестрите.

— Така е. Някои са много готини.

— Как стана тая работа? — Карела кимна към крака на Дженеро.

— Не знаеш ли?

— Само чух, че си ранен.

— Да бе — Дженеро млъкна за миг и продължи:

— Значи преследвахме оня и когато мина покрай мен, аз извадих пищова, за да дам предупредителен изстрел. — Дженеро се поколеба и добави: — Ето така стана.

— Кофти.

— Какво да се прави, и това се случва. Щом професията ни е такава, трябва да очакваме всичко, нали?

— Да, така е.

— Виж и ти как я загази.

— Аха.

— Все пак ти си детектив.

— Е?

— Ами, нормално е…

— Кое е нормално?

— Нормално е детективите да са подложени на по-голям риск, отколкото обикновените полицаи. Ако един обикновен полицай не е решил наистина да се посвети на работата си, защо ще рискува живота си?

— Как да ти кажа… — усмихна се Карела.

— Не би рискувал, нали?

— Всички започват като обикновени полицаи — скромно каза Карела.

— Да, но те помагат при улични задръствания, превеждат деца през улицата или записват сведения, когато е станала катастрофа. Не рискуват живота си, когато е станала катастрофа. Не рискуват живота си, когато преследват заподозрени типове, нали?

— Често обаче се случва да загиват при изпълнение на служебния дълг.

— Така е, но това са изключения, които рядко се случват.

— Искаш да кажеш, че не си очаквал да се случи с теб?

— Да.

Настъпи тишина.

— Ама как боли само — каза Дженеро. — Дано ме пуснат по-скоро. Горя от желание да тръгна на работа.

— Гледай първо да се излекуваш.

— А теб кога те изписват?

— Утре.

— Добре ли се чувстваш?

— О, да.

— Колко бяха счупените ребра?

— Три.

— А и носът ти.

— Да.

— Лоша работа. Но все пак, ти си детектив.

— Е, да.

— Оня ден бях дежурен в участъка, защото момчетата дойдоха при теб на свиждане. Това беше преди да ми се случи тази случка.

— Как се справи с лудницата? — усмихна се Карела.

— Справих се добре. Е, имам да уча още много, но то, предполагам, идва с практиката.

— Така е.

— Обсъдих едно-друго със Сам Гросман.

— Симпатяга е Сам.

— Разни работи, свързани с лабораторията. Поточно поговорихме за предупрежденията. Готин е, наистина.

— Да.

— Дойде едно хлапе с поредната бележка и аз го задържах, докато момчетата се върнат. Мисля, че добре се справих.

— Убеден съм.

— Щом си се посветил на работата си, трябва да работиш съзнателно — заяви Дженеро.

— Не ще и дума.

Карела се надигна, понамръщи се от болката в ребрата и каза:

— Е, видях как си, ще тръгвам.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — усмихна се Карела.

— Поздрави всички — каза Дженеро. Карела го погледна леко учудено. — Поздрави момчетата от мен — Котън, Хал, Майър и Бърт. Нали с тях действахме!

— Добре, ще ги поздравя.

— И благодаря още веднъж, че дойде…

— Моля те, няма защо.

— … Стийв — престраши се да добави Дженеро, след като Карела беше вече излязъл.

Адвокатът на Ди Филипи се казваше Ърлин Баум.

Той пристигна в участъка задъхан и първото нещо, което попита, бе дали клиентът му знае правата си. Когато се увери, че всичко е наред, той кимна, свали кафявата си мека шапка и дебелото кафяво палто, внимателно ги постави на бюрото на Майър и попита за какво всъщност става въпрос. Баум беше приятен мъж, с бяла коса и мустак, топли кафяви очи и дружелюбно кимаше, докато слушаше обясненията на детективите, сякаш се съгласяваше с всичко. Майър веднага уточни, че целта им е не да арестуват Ди Филипи, а да получат информация. Баум смяташе, че е редно да им помогне с каквото може и затова каза на Ди Филипи:

— Доминик, отговаряй на въпросите.

— Добре — съгласи се Ди Филипи.

— Име и адрес? — попита Майър.

— Доминик Америко Ди Филипи, Ривърхед, Норт Андерсън Стрийт № 365.

— Професия?

— Нали ви казах, Музикант.

— Един момент! — намеси се Баум. — Разпитвали сте го преди да дойда.

— Спокойно, господине. Само го попитахме какво работи.

— Ясно. — Браун наклони глава, сякаш обмисляше дали са нарушили закона, или не. — Добре, продължавайте — добави след малко той.

— Години?

— Двайсет и осем.

— Женен?

— Неженен.

— Най-близък роднина?

— Ако искате някаква информация от него, за какво ви е тази статистика? — намеси се Баум.

— Господин Баум вие сте негов адвокат и присъствате на разговора. Успокойте се — рече Уилис. — Все още не е казал нищо, заради което да го пратим в затвора.

— Това са обичайни въпроси, сър — добави Майър. — Предполагам, знаете…

— Добре, добре, давайте нататък.

— Най-близък роднина?

— Баща ми. Анджело Ди Филипи.

— Какво работи баща ти?

— Зидар.

— Днес трудно се намират добри зидари — обади се Майър.

— Да.

— Дом, какъв ти е Тони Да Бреска? — попита Уилис.

— Приятел.

— Защо се срещнахте днес?

— Ей така, просто по приятелски.

— Много кратка среща, не мислиш ли?

— Е, да, видяхме се набързо.

— Всеки път ли изминаваш огромни разстояния, само за да се видиш с някого за пет минути?

— Ами нали ми е приятел.

— Какво говорихте?

— Говорихме си за музика.

— Какво по-точно?

— Някакъв негов братовчед ще се жени, та се интересуваше от нашата група.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че ще свирим на сватбата.

— Кога е сватбата?

— Ами… май че през юни.

— На коя дата?

— Не помня.

— И откъде знаеш, че ще сте свободни?

— Как откъде? През юни нямаме никакви ангажименти.

— Ти ли си мениджър на групата?

— Не.

— Тогава защо Ла Бреска се обръща към теб?

— Защото сме приятели.

— Значи говорихте за сватбата.

— Да.

— Каква цена му каза?

— Седемдесет долара.

— Групата от колко музиканти се състой?

— От петима.

— Значи по колко на човек?

— Като разделим седемдесет на пет?

— Прави колко?

— Ами… пет в седем един път, пет от двайсет е четири, значи — по четиринайсет долара на човек.

— Беше ли го сметнал предварително?

— Да.

— Тогава защо го сметна пред нас?

— Ей така, за да проверя още веднъж.

— Значи каза на Ла Бреска, че сте свободни и че ще струва седемдесет долара. После?

— Той отговори, че ще попита братовчед си дали е съгласен и си тръгна.

— И нищо повече.

— Нищо.

— Защо не разговаряхте по телефона?

— Защо пък по телефона?

— Да, именно, защо?

— Ами защото ми е приятно да се виждам с Тони от време на време, нали ми е приятел.

— Значи дойде от вас чак в центъра, за да го видиш?

— Да.

— А колко загуби на оня прословут мач?

— О, не много.

— Колко?

— Десетина долара. Вие откъде знаете?

— Не бяха ли петдесет долара?

— Може и петдесет да са били. Не помня. Но откъде знаете всичко това? — Той се обърна към Ба-ум. — Откъде знаят?

— Откъде знаете? — повтори въпроса Баум.

— Това е наша работа. Ние задаваме въпроси, а вие се намесвате само ако забележите, че превишаваме правата си, нали така? — каза Майър.

— Да, засега всичко е както трябва, но не мога да разбера каква е целта ви.

— И това ще стане ясно.

— Детектив Майър, искам веднага да ми кажете за какво е целият този разпит, инак ще посъветвам клиента си да мълчи! — заяви Баум.

Майър въздъхна. Уилис сви примирено рамене.

— Смятаме, че клиентът ви има сведения за предстоящо престъпление — каза Майър.

— Какво престъпление?

— Ако ни разрешите да го разпитаме…

— Първо ще отговорите на въпроса ми.

— Господин Баум, ние можем да задържим клиента ви за укриване на престъпление — заяви Уилис. — Според наказателния кодекс, на основание?

— Един момент! Обяснете ми по-точно — прекъсна го Баум.

— Сър, имаме основание да смятаме, че на клиента ви е обещана сума или друго възнаграждение, за да прикрие престъпление. В зависимост от неговото естество, тази постъпка е наказуема, в някои случаи дори и като углавно престъпление. Мисля, че няма нужда аз да ви го казвам.

— И какво е това престъпление, което той прикрива?

— Можем да го арестуваме и за „заговорничество“, ако, разбира се, е замесен в предстоящото престъпление.

— Вие сигурни ли сте, че такова престъпление наистина предстои?

— Имаме сериозни основания за това.

— Надявам се, разбирате, че споразумението не е равносилно на „заговорничество“ дотогава, докато освен споразумение няма никакъв конкретен резултат от извършени действия.

— Господин Баум — подхвана Майър, — тук не е съд и ще ви моля да не водим юридически спорове. Ако вашият клиент отговаря на въпросите ни, ние няма да го арестуваме…

— Вярвам думите ми не са прозвучали като заплаха — каза Баум.

— О, чуйте ме какво ще ви кажа — не издържа Майър. — Имаме сведения, че лицето Антъни Ла Бре-ска и лицето Питър Калучи са замислили нарушение на закона, ако искате, можете да го наречете и углавно престъпление. Датата е петнайсети март. Имаме сериозни основания да вярваме, че вашият клиент знае точно какво са замислили и за да не ги издаде на полицията би искал да получи от тях известна сума пари. Господин Баум, ние не искаме да арестуваме Ла Бреска и Калучи и да ги обвиним в „заговорничество“, защото а) не е налице резултатът, за който споменахте и б) така, както са нещата, бихме приключили само с обвинение в незначително нарушение на закона. А вие вероятно се досещате, че ако са замислили убийство, отвличане, грабеж, търговия с наркотици, изнудване или палеж, и ако в допълнение е налице и действие, различно от замисъла да извършат такова престъпление, всеки от тях ще бъде обвинен в углавно престъпление. Вероятно знаете, че наскоро бяха убити и някои видни личности, и нищо чудно Ла Бреска и Калучи да са замесени — предстоящият им удар може да е свързан с изнудване, с убийство или и с двете. При това положение заговорът автоматически се превръща в углавно престъпление. Ние не се занимаваме с клиента ви от немай-къде, пие се опитваме да предотвратим престъпление. Затова предлагаме да си спестим юридическите приказки и да получим необходимата информация — особено от него.

— Според мен той ви казва всичко, което знае — рече Баум.

— И най-вече лъжи — заяви Майър.

— Имайки предвид обстоятелствата?

— Господин Баум, бихте ли??

— … Мисля, че ще е най-добре да обвините господин Ди Филипи в каквото смятате за необходимо. Нека съдът прецени виновен ли е, или невинен.

— Докато ония двамата си свършат работата, а?

— Мисля, че приказвахме достатъчно — отсече Баум. — Бих посъветвал клиента си да не отговаря повече на въпросите ви, възползвайки се от правата си според…

— Благодаря, господин Баум.

— Ще го задържите ли?

— Да, ще го задържим.

— Въз основа на…?

— Въз основа на наказателния кодекс за укриване на престъпление, според петстотин и седемдесети…

— Да, направете го, защото твърде дълго държите клиента ми без каквото и да е основание. А това, нали знаете…

— Знаем, знаем, и то много добре. Хайде, Хал, води го.

— Ама как така? — обади се Ди Филипи.

— Не се тревожи — каза Баум. — Ще те освободя под гаранция преди да те призоват в съда. Ще излезеш…

— Да, ама ако ония двамата предприемат… — прекъсна го Ди Филипи.

— Доминик, повече не бива да говориш.

— И какво ще ми тръснат за… укриване на престъпление?

— Зависи от престъплението — обади се Майър.

— Доминик…

— Ако извършат престъпление, за което присъдата е смърт или доживотен затвор, ще получиш пет години. Ако…

— А при нападение с грабеж?

— Доминик, като твой адвокат те съветвам повече да не…

— Какво е положението в такъв случай? — повтори Доминик.

— Те това ли са замислили? — попита Майър.

— Не ми отговорихте.

— А ти ще отговориш ли на моите въпроси?

— Ако отговоря, ще ме пуснете ли?

— Доминик, предупреждавам те да мълчиш.

— Защо, да не би ти да отидеш в затвора за три години, а?

— Те нямат основания да…

— Тъй ли? Откъде тогава знаят, че датата е петнайсети март? Откъде? Може би от едно птиченце?

— Доминик, с теб вече се разбрахме — каза Уилис. — Имаме достатъчно сведения, иначе нямаше да си тук, нали? Избери си — или ще ни помогнеш, или ще те арестуваме и така ще се сдобиеш с досие за цял живот. Хайде, избирай!

— Но вие го принуждавате! — повиши глас Баум.

— И така да е. Фактът обаче си е факт — каза Уилис.

— Ще ви кажа всичко, което знам — рече Ди Филипи.

А той знаеше много. И го разказа отначало докрай.

Нападението било планирано за осем вечерта в петък, а жертвата бе собственикът на шивашкото ателие на Кълвър Авеню. Собственикът Марио Виченцо си тръгвал всяка петъчна вечер със седмичната печалба, която носел в метална кутия. В събота сутринта жена му Лаура занасяла парите в кварталната банка — за разлика от повечето банки, които не обичат да работят в събота, тя била отворена до обед през почивния ден.

Джон Марио Виченцо, известен на Кълвър Авеню като Джон Шивача, бил прехвърлил седемдесетте — с други думи лесна жертва. Ди Филипи подчерта, че очаквали много голяма сума, пък дори и разделена на три. По план трябвало да влязат в ателието в осем без десет — минути преди Джон да спусне щорите на витрината. Щорите щял да спусне Ла Бреска, а след това да заключи вратата, докато Калучи закара Джон Шивача в задната стая, с насочен в гърба пистолет. Там щял да го върже и остави на пода до машината за парно гладене. После — парите, цял куп, събиран през седмицата и — беж да ги няма. Животът на Джон Шивача зависел от поведението му.

Ди Филипи научил за плана една вечер в пицарията на Трето Авеню. Седял с гръб към Ла Бреска и Калучи, а те говорели малко по-високо, отколкото трябва. Отначало му станало неприятно — значи двама италианци нападат и ограбват друг италианец, но размислил и си казал — по дяволите, какво ме засяга, да правят каквото щат, но няма да ги издам, защото не ми е в характера. Това било преди оня мач и преди да остане без пукната пара. Както се чудел какво да направи, та да се сдобие с малко пари, изведнъж се сетил за тия двамата. Не смятал, че ще се опънат на „предложението“ му да делят, защото парите били достатъчно много.

— За казва сума става дума? — попита Уилис.

— Ами поне за четиристотин долара, ако не и за повече.