Ченге

13

Петък.

Градът заприлича на истинска тундра. Толкова сняг никой никога не беше виждал — с изключение на родените в Аляска. Навсякъде — сняг. По покривите, оградите, тротоарите, улиците, боклукчийските кофи, колите, саксиите, дори по хората. Невероятно! По-страшно от снежната буря през осемдесет и осма, твърдяха хора, които не си спомняха снежната буря от онова време. Уважаемият кмет, сякаш си нямаше други главоболия, трябваше да организира заедно с Отдела по чистота наемането на хиляда и двеста временни работника, които да изринат снега и да го изхвърлят в река Дикс — работа за около седмица, а надниците надхвърляха петстотин хиляди долара. Ако, разбира се, не завалеше пак.

Започнаха да ринат, щом спря да вали. А спря да вали чак в три и половина следобед, петнайсет минути преди Дженеро да се качи в патрулиращата кола и час и половина преди Уилис и Карела да заемат позиция в задната стая на шивашкото ателие. Очакваше се снегориначите да работят на три смени, но никой не беше предвидил обездвижващия ефект на нетърпимия мраз, който намаляваше работоспособността. Студената вълна беше дошла някъде от Канада. Всъщност никой не се интересуваше откъде точно е дошла, стига да заминеше по-бързо и то най-добре към морето или към Бермуда, пък дори и към Флорида… С други думи, където и да е, пу да не е в моята къща.

Ала спасение явно нямаше.

Студът замрази и парализира града. По обяд спешните мерки влязоха в действие, а в четири часа цареше безлюдие. Повечето големи предприятия бяха затворени, коли почти не се виждаха, само от време на време минаваше някой автобус. По средата на улиците се мъдреха закъсали коли, затрупани със сняг като иглу-та. Снежни човеци се бореха със студа и с натрупаните лавини, топлеха се около запалените във варели огньове, после отново грабваха лопатите, а камионите, бълващи бял пушек в ледения здрач, чакаха да бъдат натоварени. Уличните лампи светнаха в пет и осеяха мъртвия бял пейзаж с кехлибарени кръгове. Свирепият неуморим вятър виеше по булеварди и улици, а небето тъмнееше, докато накрая съвсем почерня.

В топлата и уютна задна стая на ателието на Джон Шивача, Карела играеше на дама с Хал Уилис и непрекъснато губеше, защото Хал беше играл в елитния клуб на гимназията. Карела се чудеше как ще се прибере вкъщи, след като Ла Бреска и Калучи нападат ателието.

Кой знае, може би щяха да се откажат. Той, естествено, не можеше да проумее що за хора са типовете с криминални наклонности, но допускаше че всеки самоуважаващ се крадец не би се впуснал в акция на тоя студ и сняг. Е, ако работата опираше до кражба на милиони долари по предварителен план и изискваше подобно безумие — да, но за такъв дребен кокошкарски обир… С Хал научиха, че всеки петък Джон Шивача слага седмичната печалба в метална кутия и я занася у дома си. Всеки петък от хиляда години насам и вероятно всеки петък през следващите хиляда години. Ако, разбира се, този петък не… Защо не другия петък, а Джон? Или по-добре някой петък през май, когато дърветата разцъфнат и птичките зачуруликат, а крадците могат да си крадат без опасност от премръзване.

Но да предположим, че ония типове нападнат, мислеше Карела, докато Уилис отново печелеше играта, нападнат, двамата с Уилис се справят, извикват полицейската кола с вериги, за да откарат Ла Бреска и Калуч, и после — после как щеше да се прибере при жена си и при децата? Неговата кола беше със зимни гуми, но нямаше вериги, а зимните гуми надали щяха да са от полза върху ледената площадка отвън. Имаше възможност капитан Фрик да разреши някоя от патрулиращите коли да го закара до Ривърхед, но на използването на служебни коли, особено напоследък, когато се навъдиха разни луди глухи, които целят по градските големци, не се гледаше с добро око.

— Май те бих — каза Уилис.

Карела въздъхна и погледна часовника си. Беше седем и двайсет. Ако ония двамата наистина нападнат, имаше още половин час чакане.

В стаята под наем на Калучи двамата се приготвяха за обира. Джон Шивача беше над седемдесетте, стар, прегърбен човечец с побеляла коса и отслабнало зрение, но Калучи и Ла Бреска не искаха да рискуват. Калучи беше въоръжен с колт модел 45, който тежеше трийсет и девет унции и беше с капацитет седем плюс един в патронника. Ла Бреска разчиташе па своя валтер П-38 с осем плюс един. Оръжията бяха автоматични. Валтерът минаваше за среднотежко оръжие, а колтът беше много по-опасен и с по-големи възможности. Всеки случай и с единия, и с другия, Джон Шивача щеше да е мъртъв, ако решеше да им създава неприятности. Кобури нямаха. Калучи сложи пищова в десния джоб на дебелото си палто, а Ла Бреска го пъхна в колана на панталоните.

Бяха решили да използват оръжие само ако Джон Шивача започне да крещи. В осем без десет влизат, изненадват стареца, връзват го в задната стая и се връщат у Калучи. Магазинът беше на пет минути път, но и двамата нямаха коли и заради падналия сняг тръгнаха в седем и двайсет и пет.

Изглеждаха доста внушително, а и сами се чувстваха непобедими с железата, които носеха. Жалко, че нямаше кой да забележи колко смели и страшни изглеждаха и се чувстваха.

Ричард Дженеро седеше на топло в уютната патрулираща кола и оглеждаше мрачните ветровити улици, заслушан в подрънкването на веригите па задните гуми и в непрекъснатото бърборене по радиовръзката. Шофьорът Филипс мърмореше ли мърмореше. Обикаляха от четири без петнайсет и вече беше седем и половина, а Филипс не спираше да се оплаква. Цяла седмица работел нон-стоп, дъх не можел да си поеме, защо му трябвало да става полицай, а радиовръзката му пригласяше: "Кола двайсет и едно, тринайсети сигнал, тук двайсет и едно, Уилко, сигнал?"

— Напомня ми за Коледа — обади се Дженеро.

— Да — съгласи се Филипс. — Знаеш ли, че па Коледа бях дежурен?

— Всичко е побеляло. Като на Коледа.

— Бяло! Като си помислиш, кому е нужно! — рече Филипс.

Дженеро скръсти ръце и мушна пъхнатите си в ръкавици длани под мишниците. Филипс си мърмореше, радиото пращеше и пукаше, веригите дрънкаха като звънчета на шейна.

На Дженеро му се приспа.

Глухия бе неспокоен.

Причината не бе обилният снеговалеж, затрупал капака, известен под номер М3860 в средата на Факсън Драйв. Той бе предвидил евентуално лошо време, пък и в багажника на паркираната долу кола имаше няколко лопати за сняг. Щяха да отделят около час повече, за да разринат снега над капака и толкова. Не това го безпокоеше.

— Какво му е? — попита Бък шепнешком. Той беше облечен с взетата под наем синя полицейска униформа, която го изнервяше.

— Не знам — отговори Ахмад. — Само крачи напред-назад…

Глухия не спираше да обикаля стаята. В гащеризон на електротехник, той сновеше около бюрото и клатеше глава като старец, който се вайка за този безумен, самоунищожаващ се свят. Бък, може би добил кураж от униформата, се приближи и го попита:

— Какво те тревожи?

— Осемдесет и седми — отговори Глухия.

— Какво?

— Осемдесет и седми, осемдесет и седми — повтори той притеснено. — Убиваме кмета и какво? Какво от това?

— Не разбирам.

— Ами те се измъкват! Убиваме Дж. М. В. и кой е виновен, кажи ми кой?

— Кой? — зачуди се Бък.

— Не и осемдесет и седми участък!

— Хайде да слизаме — внимателно каза Бък. — Трябва да разчистим снега и…

— Дж. М. В. умира и какво от това? — прекъсна го Глухия. — Парите всичко ли са на този свят? Къде е удоволствието?

Бък го зяпна.

— Къде, питам, е удоволствието? Дж. М. В. … — Глухия изведнъж ококори очи. — Дж. М. В.! — извика възбудено той, отвори средното чекмедже на бюрото и извади телефонния указател на Изола. Бързо го разгърна.

— Какво прави? — попита Ахмад.

— Не знам — прошепна Бък.

— Те са стотици! — извика Глухия. — Стотици, хиляди!

— Хиляди какво? — попита Бък.

Глухия не отговори. Той разгръщаше страниците, заглеждаше се в имената, и пак разгръщаше.

— Ето… А, не… — мърмореше той. — Я да видим тук… А, ето още един, не, чакай малко… Добре, да видим по-нататък… — Накрая изкрещя: — Кълвър Авеню! — Грабна молива, бързо записа нещо в тефтера на бюрото, откъсна листа, пъхна го в джоба на гащеризона и заяви: — Тръгваме!

— Готов ли си? — попита Бък.

— Готов съм — отвърна Глухия и взе волтметъра, — Значи целта ни е Дж. М. В., нали?

— Да.

— Само че ще бъдат двама Дж. М. В. — захили се той. — И единият ще е от района на осемдесет и седми участък.

С въодушевена стъпка той ги поведе към колата.

Двамата младежи обикаляха улиците от обяд. Хапнаха близо до Ейнсли, а после купиха туба бензин от бензиностанцията на ъгъла на Ейнсли и Пето Авеню. По-високият носеше тубата и зъзнеше от студ. Непрекъснато повтаряше на по-ниския колко му е студено. Ниският му отговаряше, че не е единственият, че всички умират от студ в такава ледена нощ.

Високият каза, че иска да се прибира, че в такова време едва ли ще попаднат на подходящи типове и че напразно обикалят в студа. Ръцете му замръзвали. Краката му замръзвали.

— Защо не поносиш малко тая туба? — обърна се той към ниския.

Ниският му каза да си затваря устата. И добави, че нощта била идеална за целта и можело отново да попаднат на двама типа, сгушени в някой вход.

Високият отвърна, че и на него му се иска да се сгуши в някой вход.

Застанаха на ъгъла, поспориха още малко, повишиха тон и накрая високият се съгласи да обиколят още десетина минути. Ниският рече:

— Хайде да е половин час, ще ни провърви, ще видиш!

— Не! Десет минути!

— Голям си идиот, казвам ти, нощта е идеална!

Високият забеляза, че ниският го гледа с оня добре познат особен поглед, хвана го страх и кимна:

— О’кей, о’кей, но само половин час, Джими, защото наистина замръзвам!

— Да не се разревеш! — подхвърли Джими.

— Умирам от студ и това е всичко.

— Хайде, ще намерим някой тип и ще си накладем хубаво огънче! И ще ти стане топличко!

Двамата се захилиха.

После завиха и се запътиха към Кълвър Авеню, където като звънчета па шейна подрънкваха веригите на гумите на кола седемнайсет с патрулиращи полицаи Филипс и Дженеро.

Трудно е да се каже кой се оказа по-изненадан — ченгетата или обирджиите.

Главният полицейски инспектор беше казал на многоуважавания господин кмет, че в работата на полицая се „преливат минало, настояще и бъдеще“, но надали беше вложил в това дълбок философски смисъл. Той вероятно не намекваше за връзката между илюзия и реалност или за връзката мечта — обективна действителност. Едва ли имаше предвид сложни философски категории. Той само искаше да каже, че в работата си полицаят се натъква на различни случки, които му помагат да разплита сложните понякога престъпления. И тогава ченгетата смятат, че им е провървяло.

На Карела и Уилис им провървя на петнайсети март, точно в осем без десет вечерта.

Те наблюдаваха предната врата на ателието, защото Доминик Ди Филипи (който никога не беше портил никого в живота си) им беше казал, че по план Ла Бреска и Калучи трябва да влязат в осем без десет, точно преди Джон Шивача да спусне щорите на витрината. Щорите щеше да спусне Ла Бреска, докато Калучи заведе Джон Шивача в задната стая с насочен в гърба пистолет. В разпалените обяснения на Ди Филипи като че ли доста се наблягаше именно на предната врата на ателието. Така че всички, при това съвсем естествено, решиха, че двамата ще нападнат ателието през предната врата, звънчето ще издрънка, после ще закарат Джон Шивача в задната стая и ще свият кутията с мангизите. Полицаите май изобщо не знаеха, че ателието има и задна врата.

Но Ла Бреска и Калучи знаеха.

Точно в осем без десет те отвориха с ритници гадната врата, отвориха я с шум и трясък, без да дават пет пари дали ще изкарат ума на Джон Шивача, очаквайки той да се втурне, за да види какво става.

В задната стая двама мъже играеха на дама.

Ла Бреска извика:

— Ченгета!

По-ниският го беше разпитвал неведнъж. Не знаеше какъв е другия, но появата на мишка винаги означава, че наблизо има котило, или видиш ли ченге, бъди сигурен, че наоколо има още сто ченгета. Бяха попаднали на капан. В този миг завесата между предната и задната част на магазина се отдръпна и предната врата на ателието се отвори с трясък.

И ето че настъпи пълно объркване, минало, настояще и бъдеще се сляха и за десетина секунди на един и същ мъничък екран, като че ли се завъртяха седем различни филма едновременно. Дори след време Карела не можеше да си представи точната последователност на случилото се. Всичко стана страшно бързо и с Уилис наистина невероятно им провървя, без да имат каквато и да е заслуга за това.

Първата ужасна мисъл, която полази по гърба на Карела бе, че с Уилис са като на длан пред нападателите. Дори след като скочи от стола и го прекатури, дори след като извика: „Хал, зад теб!“ и извади пистолета си, той съзнаваше, че са загубени — дулата на ония двамата зееха срещу тях и след миг щяха да са мъртви. Чу, че единият извика: „Ченгета!“, после видя, че бяха взети па прицел и в главата му нахлуха рояк прощални мисли. Уилис скочи, събаряйки дамата, извади пистолета си и в този миг Джон Шивача дръпна завесата между предната и задната част на ателието, а предната врата се отвори с трясък.

По-късно Джон Шивача разказа, че се затичал да види какъв е тоя шум, а като се обърнал видял онова, което и Карела бе видял след него — трима мъже с насочени пистолети на прага на предната врата.

Ла Бреска и Калучи също ги видяха, защото завесата беше вече дръпната и те се озоваха с лице към предната врата. Бяха изненадали ченгетата в задната стая, но как щяха да се справят с тези три ченгета с насочени пищови и свирепи изражения? Тримата не бяха ченгета, но Ла Бреска и Калучи не го знаеха. Сержантът на прага на предната врата извика: „Ченгета!“, тъй като взе Ла Бреска и Калучи за ченгета, а Ла Бреска и Калучи решиха, че сержантът иска да ги предупреди, че е полицай. Настана стрелба. Тримата на вратата, убедени, че са попаднали на полицейски капан, стреляха едновременно. Джон Шивача се хвърли на пода. Карела и Уилис знаеха що е това силен кръстосан огън и мигновено се прилепиха до стената. Уилис обаче се подхлъзна на една от разпилените пионки и се пльосна на пода, докато куршумите летяха над главата му.

Карела насочи пистолета си към единия от тримата стрелящи към задната стая мъже, защото забеляза, че макар да не беше със слухово апаратче, той беше висок и рус и място за колебание нямаше. Карела се прицели, гръмна и пистолетът подрипна в ръката му. Глухият се хвана за рамото и залитайки се обърна към отворената врата. Някой изкрещя зад Карела — Ла Бреска се стовари върху гладачната машина и обля в кръв белия плот. Чуха се още четири изстрела, изохкване, последваха още изстрели. Уилис се надигна и стреля… Ателието беше цялото в дим, гъст дим на няколко слоя, носеше се отвратителната, дразнеща носа миризма на кордит и се дочуваше тихата молитва на италиански, която Джон Шивача мълвеше на пода.

— На улицата! — изкрещя Карела и прескочи тезгяха насред ателието, подхлъзна се в локва кръв, но запази равновесие и хукна без палто навън.

Нямаше жив човек.

Вледеняващ мраз.

Пистолетът се залепи за дланта му от силния студ.

Кървава следа прекосяваше бялата улица и се губеше в незнайна посока.

Карела тръгна подир следата.

Глухия тичаше колкото може по-бързо, но болката в рамото му бе непоносима.

Не можеше да си обясни какво всъщност бе станало.

Възможно ли е да са били разкрити? Не, това бе невъзможно. Но защо тогава ги чакаха? Откъде са научили? Та той самият го измисли преди петнайсетитина минути!

Откъде можеха да знаят? Откъде разбраха, че прицелът му бе Джон Марио Виченцо — Дж, М. В., шивач, чието ателие е в района на осемдесет и седми участък? Пълен абсурд! Да не оставиш никаква следа, да не оставиш нищо на шанса и — провал!

Но шансът му бе изиграл лош номер.

— Виж! — възкликна Джими.

Високото момче, което носеше тубата с бензин, вдигна глава, премига на вятъра и отново я приведе, защото леденият порив брулеше безмилостно лицето му. По средата на затрупаната със сняг улица се олюля-ваше висок рус мъж.

— Пиян е като дърво — рече Джими. — Хайде, Бей-би, след него!

Бейби кимна вяло, Бързо се запътиха към ъгъла. Вятърът ги блъсна с вихрена сила, когато излязоха на широкия булевард. Оня никакъв го нямаше.

— Къде е? — каза Бейби, а зъбите му тракаха от студ.

— Сигурно я в някой вход Хайде огън, бий! — захили се Джими.

Дженеро наблюдаваше пустия булевард през малкото заскрежено кръгче на заледения прозорец. При всеки порив на вятъра във въздуха танцуваха снежни призраци, провиснали пътни знаци се олюляваха и дрънчаха, и сякаш духове виеха досами прозорците на колата. Булевардът беше безлюден, снегът се стелеше от тротоар до тротоар, прозорците блещукаха като сигнални огньове.

— Какво е това? — изведнъж попита Дженеро.

— Кое? — взря се Филипс.

— Ония двамата, виждаш ли ги?

— Да.

— Опитват заключени ли са вратите. След тях!

— А?

— Бързо след тях!

Чу гласовете им на тротоара пред вратата. Приближаваха. Лежеше във входа, а от рамото му се стичаше кръв. Трябва да се изкачи на покрива, да се прехвърли на съседната сграда и ако се наложи, да скача по покривите цяла нощ, но сега искаше да си почине за миг, само за миг преди да отворят вратата… Невероятно бързо го настигнаха. Като че ли градът гъмжеше от полицаи.

Не можеше да си обясни толкова много неща.

Гласовете бяха съвсем близко. Топката на дръжката се завъртя.

— Стой! — изкрещя Дженеро.

Момчетата се обърнаха.

— Ченгета! — извика Бейби, изпусна тубата и хукна.

Дженеро стреля във въздуха и малко със закъснение извика:

— Полиция! Спри или ще стрелям!

Стреля още веднъж. В този миг Филипс излезе от колата с пистолет в ръка. Дженеро стреля отново и се учуди, когато видя, че тичащото момче се строполи на снега. Улучих го помисли си той. Обърна се и видя, че другото момче тича в обратна посока. Боже мой, май че залових крадци!

— Стой! Ще стрелям! — извика той, но момчето зави и Дженеро хукна след него.

Тича след Джими три пресечки, газеше до коляно в снежни преспи, подхлъзваше се на заледени места, като през цялото време се бореше и с вятъра. Накрая настигна момчето, тъкмо когато се канеше да прескочи една ограда.

— Не мърдай, синко, защото ще ти припари задника!

Джими се поколеба с единия крак върху оградата, но реши, че това копеле с пиищака ще вземе наистина да му палне задника с някой куршум и скочи долу.

— Какво има, господин полицай? — попита той.

— Ще видиш ти какво има н какво няма. Горе ръцете!

Филипс довтаса запъхтян, застана до Дженеро, отмести го с ръка, бутна Джими до оградата и го претърси. Дженеро беше достатъчно умен да сложи своите белезници на момчето, макар за миг да се смути, защото си помисли, че Филипс ще поеме щафетата в играта като победител.

Заведоха момчето в колата, после отидоха до другото момче, което все още беше живо, но береше душа, върнаха се до вратата, пред която ги бяха изненадали, и осветиха входа — на пода имаше само локва кръв.

Кървавата следа се виеше нагоре по стълбите.

И водеше към покрива. Дженеро го освети с фенерчето си.

Кървавите стъпки и петна криволичеха до ръба на покрива, после преминаха на съседния покрив по-долу и изчезваха в безкрайността.

Слязоха обратно и след две пресечки срещнаха Стийв Карела, който бродеше без палто в снега като доктор Живаго.