Ченге

11

Сряда беше ден, изпълнен със събития.

В сряда откриха, че някой е откраднал от участъка:

Пишеща машина Шест химикалки

Електрически вентилатор

Термос

Кутия с тютюн за лула

Четири сапуна

Пълна загадка.

Дори за Стийв Карела, който беше вече изписан и бавно се движеше из участъка с бинтовани ребра. Поради деликатното му състояние имаше предложение да остане в участъка и да се занимава с разкритието на Голямата мистериозна кражба. Но лейтенант Бърнс реши, че ще е по-добре да възложи на него и на Хал Уилис случая с шивашкото ателие. В сряда, в дванайсет на обед, двойката се отправи към ателието на Джон Шивача.

Но преди това се случиха много други неща. Беше наистина страхотен ден.

В осем сутринта патрулиращият полицай се обади, за да докладва, че е намерил в един вход вкочанен труп — по всичко личеше, че човекът е бил запален. Значи ония двамата пак се бяха развихрили и трябваше да предприемат нещо, докато не са запалили всички градски скитници. Клинг, който разговаря с полицая, му нареди да остане при трупа, докато изпратят кола, но оня се оплака, че входът и целият квартал вонели непоносимо. Ала Клинг не даваше пет пари за подобни неприятности и го посъветва да се обърне, ако желае, към капитан Фрик.

В девет и петнайсет в участъка довтаса Шантавата Сейди. За да разкаже за пореден път как един мъж се опитал да й отнеме девствеността. Сейди беше на седемдесет и осем години, беззъба баба, която от около четири години се оплакваше всяка сряда сутрин в участъка — по телефона или лично, че предишната нощ в апартамента й влязъл мъж, който се опитал да разкъса нощницата й и да я изнасили. Когато се оплака за пръв път преди четири години, те й повярваха и решиха, че под сами носа им се е появил един нов Бостънски удушвач. Веднага изпратиха Анди Паркър в апартамента на старата дама. Следващата сряда тя отново се оплака, че изнасилвачът се появил — макар Анди да бе прекарал цялата предишна нощ буден и нащрек в кухнята. В участъка дълго го подиграваха, че сигурно той е изнасилвачът, но Анди не намираше шегата за смешна. Ето как разбраха, че Сейди е откачалка и че често ще ги посещава с едно и също оплакване. В началото само не знаеха, че посещенията й ще бъдат винаги в сряда сутрин и че фантазията й е толкова лишена от въображение, както и атмосферата в самия участък. Изнасилвачът беше винаги един и същ — висок, мургав, приличаше на Рудолф Валентино и неизменно бе облечен с черна пелерина над смокинга, с бяла официална риза, черна папионка и черни обувки за танци. Панталоните му не бяха с цип, а с копчета. Пет копчета. Разкопчавал ги бавно и предизвикателно и предупреждавал Сейди да не вика, защото щял само да я „опознае“. Сейди мълчала и чак когато разкопчавал и последното копче и изваждал „онова нещо“ започвала да пищи. Тогава изнасилвачът се втурвал към аварийното стълбище и като Дъглас Феърбанкс мигновено изчезвал през задния двор.

Опитът за изнасилване, за който им разказа тази сряда, не се отличаваше от предишните разкази през последните четири години. Уилис записа всичко и й обеща да вземат мерки, та най-после този извратен тип да си получи заслуженото.

В десет без петнайсет в участъка дойде една жена — изчезнал съпругът й. Жената беше около трийсет и пет годишна хубава брюнетка, със зелено палто, което подчертаваше зеленикавите й очи. Лицето й беше порозовяло от студа и от нея струеше жизненост, макар да беше разстроена от изчезването на съпруга. След като я разпита, Майър разбра, че съпругът всъщност не е неин съпруг, а съпруг на най-добрата й приятелка, и че те живеели в съседния апартамент на Ейнсли Авеню. От разговора се разбира, че от три години и четири месеца зеленооката госпожа има „връзка“ с въпросния съпруг — помежду им царели прекрасни отношения, една дума накриво не си били казали. Предишната вечер обаче, когато най-добрата приятелка отишла да играе бинго, те двамата се скарали ужасно, тъй като той искал да го „правят“ на дивана в хола, а в съседната стая спели четирите му дечица! Тя отказала, защото предложението й се видяло твърде неприлично, а той си нахлупил шапката, грабнал палтото и излязъл в студената нощ. До този момент от него нямало и следа. Приятелката й смятала, че е отишъл да се почерпи, тъй като обичал да си пийва, но за зеленооката красавица неговото отсъствие било истинско мъчение, според нея той бил излязал, за да й отмъсти. Да знаела, че ще стане така, щяла да му позволи… Защото всички мъже са еднакви, нали така?

Да, съгласи се Майър.

Та, значи, съпругата не смятала за необходимо да търсят помощта на полицията, по зеленооката госпожа се бояла, че в отчаянието си той може да извърши нещо необмислено и затова решила да се обърне за съдействие към представителите на закона, та дано го открият и върнат в семейното гнездо, при обичните нему хора… Мьже, такива онакива, все едни и същи, нали?

Да, отново се съгласи Майър.

Той записа всичко необходимо и се замисли откога не е чукал Сара на дивана в хола, докато децата спят. В крайна сметка стигна до заключението, че никога не го беше правил. Реши да опита вечерта, щом се прибере, а после увери зеленооката госпожа, че ще направят всичко възможно да открият съпруга на най-добрата й приятелка. Успокои я, че няма защо да се тревожи, тъй като съпругът сигурно е отишъл при някой приятел.

Точно това ме безпокои, въздъхна зеленооката госпожа. А Майър можа само да каже „О!“.

Жената сн тръгна и Майър подреди листовете със сведенията в папка. Не му се искаше отсега да се обръща за съдействие към Бюрото за безследно изчезнали. Тъкмо започна да печата отчета за един грабеж, когато в стаята влезе Анди Паркър с Луис Джебчията. Паркър се кискаше неудържимо, но на Луис явно не му беше до смях. Той беше висок, слаб, с рядка русолява коса, кожата под челюстта му синееше, а очите му бяха сини и проницателни. Палтото му беше спортно, бежово, ръкавиците кафяви, кожени, носеше н чадър в сгъвката на лакътя. Луис бе свъсил вежди, а Паркър не спираше да се залива от смях.

— Виж кой е тук! — рече Паркър, задавяйки се от смях.

— Голяма изненада, няма що — каза Майър. — Здрасти, Луис, как е бизнесът?

Луис се намръщи още повече, Майър сви рамене.

— Най-печеният джебчия в града!

— Кажи де, какво стана? — попита Карела.

— Ами стоя си аз на тезгяха в закусвалнята на Джери и…

— И?

— И както стоя с гръб към вратата, усещам какво?

— Какво?

— Усещам нечия ръка в джоба си! Сграбчвам ръката за китката, обръщам се с пищов в другата ръка и кого да видя?

— Казвай!

— Виждам Луис! — Паркър отново избухна в кикот. — Най-печеният джебчия! Иска да се сдобие с портфейл на детектив!!!

— Грешка — промълви Луис, сбърчил чело.

— И то голяма! — хилеше се Паркър.

— Беше с гръб — добави Луис.

— Луис, приятелю, отиваш в пандиза! — с усмивка заяви Паркър. — Хайде, идвай да те заключа, докато не си свил портфейла на Майър.

— Не виждам какво толкова смешно има — рече Луис и последва Паркър.

— Е как да не е смешно! — не се сдържа Майър.

На прага застана непознат мъж и на развален английски понита дали някой не знае италиански. Карела каза, че знае и го покапи да седне. Мъжът благодари на италиански, свали шапката си, сложи я върху коленете и заговори. Оплака се, че някой пълнел колата му с боклук.

— С боклук! — учуди се Карела.

— Si, с боклук.

Вече цяла седмица някой отключвал колата му нощем и засипвал предната седалка с боклуци. Празни тенекиени кутии, останки от храни, кори от ябълки, утайка от кафе, какво ли не.

— Perche non lo chiude а chiave? — попита Карела.

Човекът му отговори, че си заключвал колата всяка вечер, но нищо не помагало. Оня тип бил счупил страничното прозорче оттам отключвал колата, за да изсипва гадостите на предната седалка. Така че и да заключва и да не заключва, оня мръсник си промушвал ръката през счупеното прозорче, отварял и засипвал предната седалка с гадости. Колата вече миришела непоносимо.

— Вие подозирате ли някого? — попита Карела.

— Не.

— Някой, който да иска да ви отмъсти?

— Не, мен всички ме обичат и уважават.

— Ще изпратим човек — заключи Карела.

— Per piacere — каза мъжът, нахлупи шапката си, стисна ръката на Карела и излезе.

Беше 10.33.

В 10.35 Майър се обади на Раул Чабриър, побъбри празни приказки с Бърнис и най-сетне тя го свърза с Раул.

— Здрасти Роли, какво откри?

— За кое?

— За книгата.

— О…

— Забрави ли? — попита Майър с леден тон.

— Да ти се е случвало да се занимаваш с две дела едновременно? — попита Чабриър.

— Никога — отвърна Майър.

— Главата ми се е запалила. Подготвям едното, а на другото се опитвам да направя заключение. А ти искаш да се занимавам с някакъв тъп роман!

— Да, но…

— Знам, знам. Обещах ти…

— Тогава…

— Ще видя какво мога да направя, Майър Щом съм обещал! Аз винаги спазвам думата си. Как се казваше книгата?

— „Майър, Майър“.

— Да бе, ей сега ще проверя как стоят нещата. Бърнис — извика Чабриър, — запиши си да се обадим пак на Майър.

— Кога? — попита Майър.

Часът беше 10.39.

В единайсет без пет в пощата на Хейл Стрийт влезе висок рус мъж със слухово апаратче и кашоп в ръцете. Остави кашона на гише „Пратки“. Вътре имаше сто запечатани писма.

— Градска поща? — попита мъжът зад гишето.

— Да.

— Бърза поща?

— Да.

— Всичките ли имат марки?

— Всичките.

— Добре — каза служителят обърна кашона и в единайсет писмата заминаха.

Глухия се върна в апартамента. Вратата отвори Рошел.

— Изпрати ли хартийките? — попита тя.

— Да — захили се той.

Джон Шивача се опъваше.

— Не искам ченгета в магазина — категорично заяви той на развален английски.

Карела спокойно обясни на английски, че имат сведения за предстоящо нападение в петък вечерта, в осем часа, и че лейтенантът е решил да ги изпрати на пост тази вечер, в случай, че нападателите подранят. Той увери Джон Шивача, че двамата с колегата му ще стоят незабележимо зад завесата, разделяща предната от задната част на магазина, няма да му пречат, няма да шукнат дори, и ще се впуснат в акция само ако нападателите се появят.

— Lei е pazzo! — каза Джон Шивача, убеден, че Карела е луд.

Тогава Карела заговори на италиански. Беше го учил като дете, но напоследък не му се отдаваше често възможност да практикува езика. Наскоро бе разговарял на италиански с оня човек, на когото пълнеха колата с боклуци. Джон Шивача се слиса като разбра, че и ченгето е италианец.

Преди време Джон Шивача бе писал писмо до едно популярно телевизионно шоу, в което се възмущаваше, че много често представят италианците като мошеници. Неговият род се състоял от седемдесет и четири души, всички живеели в този град и до един били честни хора, които се трепят от зори до мрак. Тогава защо телевизията внушава на хората, че всички крадци са италианци? Отговориха му, че не всички мошеници в шоуто са представяни като италианци — имало и евреи, и ирландци. От ясно по-ясно — не всички, и все пак повечето… С други думи на Джон Шивача му стана приятно, че ателието ще бъде пазено от ченге италианец, Джон не обичаше непознати хора в ателието, пък били те и ченгета италианци. Оня с него, ниският, определено не беше италианец, кой го знае какъв беше!

Джон Шивача въртеше добре бизнеса, но Карела се съмняваше да печели по четиристотин долара на седмиица — сметките на Калучи и Ла Бреска май бяха криви. Чудна работа, да рискуват от десет до трийсет години затвор за четиристотин долара!.

Никога нямаше да разбере психиката на такива хора.

Не можеше да разбере и що за човек е Глухия.

Петдесет хиляди долара срещу вероятността да получи доживотна присъда. Пълна лудост! Човек с неговия ум и възможности не можеше да не си дава сметка че никой няма да му даде петдесет хиляди от градския трезор само защото заплашва с убийство. Шансовете му бяха почти никакви и всеки прозорлив манипулатор би го разбрал. Следователно целта на Глухия беше не да получи парите, а да убие заместник-кмета, както уби инспектор Каупър. И защо всичко това? Карела беше убеден, че Глухия не е маниакален убиец. Не, той беше делови бизнесмен, който предприемаше обмислен риск. Бизнесмените не предприемат рискове, без да са сигурни, че ще се сдобият с печалба. Първия път не получи парите и уби човека. Втория вдигна цената, като знаеше, че отново ще удари на камък, след което отново извърши убийство. Уведоми вестниците за предупредителните закани, останали без ответ, и из-чезна.

Къде беше печалбата от всичко това?

Ще изникне, бейби, няма начин, мислеше си Карела, докато седеше в задната част на ателието на Джон Шивача и се чудеше колко ли получава гладач-ката на парната машина.