Ченге

2

Миранда Ескобедо звучи като име на мексикански бикоборец.

Ама не е.

Това е краткото полицейско наименование на две решения на Върховния съд.

Тези решения определят правилата при разпита на заподозрените в престъпление и ченгетата ги мразят до немай къде. И всички без изключение са против Миранда Ескобедо. Не че ченгетата не са истински американци и не държат на правата на човека, и на свободното общество. Те ненавиждат Миранда Ескобедо, защото смятат, че усложнява работата им. А тяхната работа е да предотвратяват престъпленията.

Ако в осемдесет и седми участък задържат някой заподозрян, Миранда Ескобедо тутакси влиза в действие. Веднага след излизането на решението на Върховния съд през 1966 година капитан Фрик, който отговаряше за целия район, издаде нареждане как да се извършват разпитите. То представляваше зелена листовка с указания за униформените и цивилните ченгета. Повечето униформени ченгета носеха листовката със себе си и я ползваха като справочник.

Цивилните детективи разпитваха повече хора от униформените си колеги и бяха запомнили правилата. Прилагаха ги с лекота, но все така ги ненавиждаха.

— Според решението на Върховния съд ние сме длъжни да ви осведомим за правата ви — каза Хол Уилис. — Първо — имате право да не говорите, ясно ли е?

— Да.

— Можете и да не отговаряте на въпросите.

— Да.

— А ако отговаряте, отговорите могат да бъдат използвани като доказателство срещу вас.

— Да.

— Имате право да се консултирате с адвокат преди или по време на разпита. Ясно ли е?

— Ясно.

— Ако решите да се възползвате от това свое право, но нямате финансова възможност да си го позволите, можете да наемете безплатен адвокат за консултации преди или по време на разпита.

— Добре.

— И така, ясни ли са правата ви?

— Да.

— Ще отговаряте ли на въпроси без присъствието на адвокат?

— Ами не знам. Налага ли се?

Уилис и Браун се спогледаха. Бяха запознали заподозрения с указанията на Миранда Ескобедо и той знаеше правата си и за възможността да ползва съветите на адвокат. Ясно и подробно му обясниха всичко. Бяха се убедили, че заподозреният знае правата си, и чак тогава го попитаха ще се възползва ли от тях, или не. В зелената листовка на капитан Фрик се казваше, че преди да започне разпита, полицаят е длъжен не само да запознае задържания с неговите права, но и да чуе от самото лице, че ще отговаря на въпросите без консултация с адвокат. Само тогава съдът би признал, че лицето доброволно се е отказало да се възползва от конституционните си права.

В листовката се казваше, че полицаите трябва да избягват език и изрази, които биха били окачествени като „заплаха, подвеждане или придумване на обвиняемия да се откаже от своите права“. Полицаите не биваше в никакъв случай да съветват заподозрения да не си взема адвокат или да му намекват, че е по-разумно, ако не се обърне към адвокат. Накратко полицаят трябваше да уведоми заподозрения за правата, с които би избегнал самообвинение, както и за правото му да се обърне към адвокат. Но ето че Уилис и Браун не знаеха как да отговорят на въпроса на задържаното от тях лице. Ако му кажеха, че може да отговаря без присъствието на адвокат, съдът не би уважил признания при подобни обстоятелства. Ако пък не му предоставеха възможност да отговаря на въпросите и да се обърне към адвокат, шансовете да стигнат до някакви признания значително намаляваха.

И така Уилис каза:

— Обясних ви какви са правата ви и не е редно да ви съветвам за каквото и да е друго. Решението е ваше.

— Ами като не знам… — рече мъжът.

— Ами помислете си — каза Уилис.

Младежът се замисли. Уилис и Браун мълчаха. Те знаеха, че ако откаже да отговаря на въпросите им, това беше и краят на разпита. А ако започнеше да отговаря, но изведнъж решеше, че повече не му се говори и заявеше: „Искам си правата“, „Повече няма да говоря“, или да речем: „Искам адвокат“, трябваше веднага да спрат разпита.

И така, те чакаха.

— Нямам какво да крия — заяви младежът.

— Ще отговаряте ли на въпроси без присъствието на адвокат? — отново попита Уилис.

— Да.

— Как се казвате?

— Антъни Ла Бреска.

— Къде живееш, Антъни?

— В Ривърхед.

— Къде точно в Ривърхед?

И двамата детективи продължиха да говорят на младежа на първо име — това обръщение унижава личността, но не и човешките права, не нарушава Миранда Ескобедо, но е изпитано средство за стъпкване на самочувствието на всеки задържан. Заговориш ли го на първо име, без да му даваш възможност и той да ти говори така, а) веднага го караш да се чувства зависим, и б) правиш всяка фамилиарност невъзможна, като заплахата ляга помежду ви и му даваш да разбере, че не го очаква нищо хубаво.

— Къде точно в Ривърхед, а Антъни? — попита Уилис.

— Джонсън, 1812.

— Сам ли живееш?

— С майка ми.

— Баща ти починал ли е?

— Не живеят заедно.

— На колко години си, Антъни?

— На двайсет и шест.

— С какво се занимаваш?

— Безработен съм в момента.

— А инак с какво се занимаваш?

— Строителен работник съм.

— Кога прекъсна работа?

— Миналия месец.

— Защо?

— Свършихме строежа.

— Н оттогава не си работил?

— Търсех си работа.

— Ама не намери, така ли?

— Да.

— Разкажи ни сега за тази кутия тук.

— Какво да ви разкажа.

— Например, какво има в нея?

— Храна, какво друго?

— Храна, значи.

— Какво друго може да има в кутия за сандвичи?

— Въпросите задаваме ние, Антъни.

— Е добре — храна — повтори Ла Бреска.

— Ти ли се обади в участъка?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че кутията ще е на тази пейка?

— Казаха ми.

— Кой ти каза?

— Ами един човек.

- Какъв човек?

— Срещнах го в бюрото за безработни.

— И?

— Чаках на опашката пред бюрото в Ейнсли — в него обикновено предлагат строителна работа. Последната си работа намерих там и реших пак да опитам. Та стоим на опашката и изведнъж оня се плесна по челото и рече: „Забравих си обяда в парка!“. Аз не казах нищо, а той добави: „Моля ти се, да си забра-вя обяда на пейката в парка!“. Тогава му рекох, че си е за яд, ама да не се ядосва. Горкият, да си забрави обяда на пейката!

— И после?

— После каза, че го болял кракът и ме помоли да ида вместо него и да му взема обяда.

— И ти естествено се съгласи — рече Браун. — Някакъв непознат те помолва да извървиш всичкия път от Ейнсли до парка Гроувър, за да му вземеш кутията с обяда и ти, разбира се, веднага се съгласяваш!

— Не, аз, разбира се, не се съгласих.

— Какво правеше тогава в парка?

— Ами той ми разказа как са го ранили в крака през Втората световна война в бой срещу немците, забил му се шрапнел, изобщо здравата пострадал…

— И така, ти естествено реши да отидеш за кутията е обяда му.

— Не, все още нямах такива намерения.

— И как в крайна сметка се озова в парка?

— Нали това се опитвам да ви разкажа.

— Стана ти жал за човека, така ли? Защото го болеше кракът, а беше много студено — обади се Уилис.

— И да, и не.

— Сърце не ти даваше да го оставиш да куцука до парка и обратно, а? — каза Браун.

— И да, и не. Та аз изобщо не го познавах, откъде накъде ще ми е жал за него?

— Виж какво, Антъни — започна Уилис, леко раздразнен, по полагайки усилия да се владее. Миранда Ескобедо превръщаше разпитите в истинско мъчение. Заподозряното лице можеше да откаже да говори, когато си поиска: „Съжалявам, край на въпросите, ще трябва да млъкнете, инак, лоша работа…“ — Виж какво, Антъни — повтори Браун, смекчил тона, — единственото, което искаме да знаем, е, как стана така, че се озова в парка, и се запъти право към третата пейка, за да вземеш кутийката?

— Ясно — каза Ла Бреска.

— Значи, запозна се с ветеран от войната, така ли?

— Така.

— И той ти каза, че си е забравил кутията с обяда в парка?

— Е, отначало не каза кутията с обяда, а само обяда.

— Кога спомена за кутията?

— След като ми даде петте долара.

— О, значи ти предложи пет долара, за да му донесеш обяда?

— Не ми ги предложи, а направо ми ги даде.

— Значи, даде ти пет долара и каза: „Ще ми донесеш ли кутията с обяда?“

— Точно така. Каза също, че кутията е на третата пейка на алеята към Клинтън Стрийт. Така и беше.

— И какво трябваше да направиш с тази кутия?

— Трябваше да му я занеса. Той щеше да ми пази реда.

— Аха — промълви Браун.

— Какво толкова е станало? — попита Ла Бреска.

— Нищо особено — отговори Уилис. — Кажи сега как изглеждаше тоя човек?

— Най-обикновено.

— И според теб, на колко години беше?

— Трийсет и четири, и пет…

— Висок, нисък, среден на ръст?

— Висок. Горе-долу около метър и осемдесет.

— А фигурата му? Едър ли беше, дребен, или нещо по средата?

— Добре сложен. С широки рамене.

— Едър значи.

— Як мъжага.

— Цвят на косата?

— Рус.

— Мустаци? Брада?

— Не.

— Забеляза ли очите му?

— Сини очи.

— Някакви белези или отличителни черти?

— Не.

— Татуировки?

— Не.

— А гласът му какъв беше?

— Нито тънък, нито дебел. Приятен глас.

— Акцент или диалект?

— Не.

— С какво беше облечен?

— Кафяво палто, кафяви ръкавици. Не се виждаше с какво е облечен под палтото. Не бих могъл да ви кажа дали панталоните бяха от костюм, нито пък цвета им.

— Добре, а шапка носеше ли?

— Не, нямаше шапка.

— Очила?

— Не.

— Нещо друго, което да ти е направило впечатление?

— Да.

— Е?

— Носеше слухово апаратче.

Бюрото за безработни бе на ъгъла на Ейнсли Авеню и на Клинтън Стрийт, пет пресечки на север от началото на алеята. За всеки случай решиха да проверят дали мъжът със слуховото апаратче не е още на опашката. Качиха се в една от колите и се отправиха към бюрото. Ла Бреска седеше на задната седалка, горящ от желание да разпознае и посочи мъжа.

Опашката се виеше зад ъгъла. Яките мъже в работнически дрехи и кепета, пъхнали ръце в джобовете на палтата си, бяха пребледнели от студ и потропваха с крака, за да се стоплят.

— Като ги гледаш, можеш да си помислиш, че вътре раздават долари — каза Ла Бреска. — А всъщност за услугата ти взимат цяла седмична надница. Поне предлагат хубави условия. Последната ми работа беше с добра заплата и за цели осем месеца.

— Виждаш ли някъде човека? — попита Браун.

— Не мога да кажа оттук. По-добре да излезем от колата.

— Готово.

Паркираха до тротоара. Уилис, който караше, излезе пръв. Той беше нисък, слаб и подвижен като танцьор, но погледът му бе проницателен и нетрепващ, като на покерджия. Докато чакаше Браун да излезе от колата, той припряно потриваше пъхнатите си в ръкавици длани. Браун се измъкна от вратата като носорог — едва провря едрото си тяло навън, тръшна вратата и нахлузи ръкавиците върху огромните си лапи.

— Постави ли полицейския знак? — попита Уилис.

— Не. Нали веднага се връщаме.

— По-добре го сложи. Лешоядите веднага ще довтасат и ще ни глобят.

Браун изсумтя и се върна при колата.

— Ух, че студ! — каза Ла Бреска.

— Аха — рече Уилис.

Браун свали противослънчевата козирка на стъклото. Към нея с ластичета бе прикрепена написана на ръка бележка:

ПОЛИЦЕЙСКА КОЛА.

После тръшна вратата. Браун му кимна и тримата се отправиха към опашката. Детективите разкопчаха палтата си.

— Виждаш ли го? — попита Браун.

— Засега не — отговори Ла Бреска.

Огледаха хората.

— Да видим и горе — предложи Уилис.

Опашката се виеше по разнебитени дървени стълби до мрачния офис на втория етаж. Надписът па матираното стъкло на вратата гласеше:

БЮРО ЗА БЕЗРАБОТНИ

МЕРИДИАН

РАБОТА ЗА ВАС

— Видя ли го? — попита Уилис.

— Не.

— Чакай тук — каза Уилис и двамата детективи тръгнаха към дъно го на коридора.

— Какво мислиш? — попита Браун.

— Имаме ли причина да го задържим, или не?

— Нямаме.

— Точно така мисля и аз.

— Да го проследим?

— Зависи какво мисли шефът.

— Защо не го питаш?

— Ще го попитам. Ти дръж фронта.

Браун се върна при Ла Бреска. Уилис намери телефонен автомат зад ъгъла в коридора и се обади в участъка. Лейтенантът го изслуша внимателно и каза:

— Ти как го преценяваш?

— Смятам, че не ни лъже.

— И че наистина е разговарял с някакъв мъж със слухово апаратче?

— Да.

— И защо тогава не е изчакал Ла Бреска?

— Не знам, Пийт. Но Ла Бреска не ми се вижда да е мошеник.

— Къде каза, че живеел?

— Джонсън, 1812. В Ривърхед.

— Там кой участък е?

— Не знам.

— Ще проверя и ще им се обадя. Може да имат някой човек да го проследи. При нас няма пукнат човек в повече.

— Да пуснем ли Ла Бреска?

— Да, и се връщайте. Ама първо малко го сплашете — за всеки случай.

— Добре — каза Уилис, затвори телефона и се върна при Браун и Ла Бреска.

— Е, Антъни, можеш да си вървиш — каза Уилис.

— Къде да вървя? Оставам тук и се нареждам на опашката — нали трябва да си намеря работа.

— И помни, че ако пи потрябваш, знаем къде да те намерим!

— Как така? За какво бих ви потрябвал?

— Имай го предвид, и толкова.

— Ясно. — Ла Бреска помълча и рече: — Искам да ви помоля за една услуга.

— Каква услуга?

— Да ме вкарате, без да чакам.

— Как така?

— Ами нали сте ченгета?

Уилис и Браун се спогледаха.

Когато се върнаха в участъка, разбраха, че лейтенант Бърнс е говорил със сто и петнайсети участък в Ривърхед, но и те не разполагали с човек, който да следи Ла Бреска. Така и очакваха.

Вечерта, когато главният инспектор Каупър слизаше на няколко крачки зад кмета и съпругата му по широките мраморни стъпала пред залата на филхармонията, а жена му го държеше под ръка, загърната с палто от норки и с бял прозрачен шал на главата — инспекторът бе не по-малко елегантен с черната си папионка и смокинг — същата тази вечер на небето нямаше нито една звезда и въздухът едва ли не хрущеше от студ. Инспекторът слизаше по стъпалата, а огромните, високи два етажа прозорци зад гърба му хвърляха топла, златиста светлина на пометените от вятъра стъпала и тротоар. Тъкмо когато вдигаше левия си крак, за да слезе с едно стъпало по-надолу, и се смееше на нещо, което жена му шепнеше в ухото, а от устата му заедно със смеха излизаха кълбета пара, тутакси понасяни от вятъра като рисувани балончета, тъкмо тогава и точно в мига, когато пъхаше дясната си ръка в ръкавицата, зимният покой бе ненадейно нарушен от два изстрела. Смехът на инспектора секна, застинаха и ръката, и кракът му, и той се прекатури надолу по стъпалата — от челото по лицето му шуртеше кръв, жена му пищеше, кметът се обърна сепнато, а един чевръст фотограф запечата сцената за историята.

Докато тялото стигне най-долното широко бяло стъпало, инспекторът бе вече мъртъв.