Черната стрела

Глава IСтранноприемницата „Слънце“ в Кетли

Сър Даниъл и хората му се бяха настанили за нощувка в Кетли и околностите в топли и добре охранявани домове. Но тънстолският рицар беше от ония хора, които никога не престават да трупат пари; и сега дори, пред поход, който можеше да го издигне или провали, той не беше легнал до един часа през нощта, за да изтръгва пари от бедните си съседи. Обикновено печелеше от спорни наследства: откупваше правото на този, който има най-малка надежда да наследи, а след тава чрез подлизурства пред влиятелните лордове около краля получаваше несправедливи решения в своя полза; или ако тава му се стореше много бавно, просто заграбваше спорното имение с оръжие, като се надяваше да го задържи чрез своето влияние и чрез умението на сър Оливър да извърта законите. Такова неотдавна пипнато имение беше и Кетли, но тук той все още срещаше съпротива от наемателите на земята и за да сплаши недоволните, мина с войските си именно през тоя път.

В два часа през нощта сър Даниъл седеше в странноприемницата до самото огнище, защото в ограденото от блата Кетли беше студено нощем. До лакътя му имаше котле билков чай.

Той бе свалил шлема с наличника и подпрял с една ръка плешивата си глава със сухо мургаво лице, седеше загърнат в кървавочервен плащ. В другия край на помещението дванадесетина души от хората му бяха на стража до вратата или спяха на пейки; малко по-близо, върху един плащ на пода, лежеше дванадесет-тринадесет годишно момче. Стопанинът на странноприемницата „Слънце“ стоеше пред господаря.

— Слушай сега, стопанино — каза сър Даниъл, — изпълнявай само моите заповеди и аз ще съм всякога добър господар към тебе. Трябват ми добри хора за управители на селищата и настоявам Адам-а-Мор да стане шериф14, погрижи се за това. Ако изберете други хора, ще е без полза и дори ще си изпатите. Ще взема мерки срещу всички, които са плащали оброк15 на Уолсингхъм — в това число и срещу тебе, стопанино.

— Славни рицарю — каза стопанинът, — готов съм да се закълна в Холиудския кръст, че плащах на Уолоингхъм само по принуда. Не, достойни рицарю, аз не обичам ония негодяи уолсингхъмовци; те бяха бедни като крадци, достойни рицарю. Аз искам някой велик господар като вас. Да, питайте всички съседи — всеки ще ви каже, че съм държал за Брекли.

— Възможно е — каза сухо сър Даниъл. — Затова ще платиш двойно.

Гостилничарят се намръщи, но в ония размирни времена такава беда можеше лесно да сполети всеки стопанин и той беше навярно доволен, че се е отървал толкова леко.

— Доведи оня приятел, Селдън! — извика рицарят.

Един от войниците въведе някакъв дрипав, прегърбен старик, бледен като свещ и треперещ от блатна треска.

— Как ти е името, човече? — запита сър Даниъл.

— С ваше позволение, господарю — започна човекът, — казвам се Кондол, Кондол от Шорби с ваше позволение.

— Лоши работи слушам за тебе — отвърна рицарят. — Ти си бил изменник, негоднико, не си плащал навреме наема за земята, не на шега те подозират, че си убил доста хора. Такъв юначага ли си бил? Ще те вразумя аз тебе!

— Дълбокоуважаеми и достопочтени господарю — извика човекът, — тук има някаква грешка. Аз с ваше позволение съм беден човек и никому не съм сторил зло.

— Помощник-шерифът дава най-лоши отзиви за тебе — каза рицарят. — Я ми доведете, казва, оня Тиндол от Шорби.

— Кондол, славни господарю, Кондол се казвам — обади се нещастникът.

— Кондол — Тиндол, все едно — отвърна студено сър Даниъл. — Бога ми, щом си тук и щом аз се съмнявам в честността ти, подпиши ми още сега задължение да платиш двадесет лири, ако искаш да си спасиш шията.

— Двадесет лири ли, добри господарю! — извика Кондол. — Та това е безумие! Целият ми имот не струва дори седемдесет шилинга16.

— Кондол или Тиндол — отвърна ухилено сър Даниъл, — аз съм готов да поема загубата. Подпиши ми полица за двадесет лири и щом взема колкото може да се вземе, като добър господар ще ти опростя остатъка.

— Уви, добри господарю, аз не умея да пиша — каза Кондол.

— Жалко! — отговори рицарят — Тогава не може да ти се помогне. А много ми се искаше да те пощадя, Тиндол, ако съвестта ми позволяваше. Селдън, отведи тихичко стария дърдорко до най-близкия бряст и го обеси по-нежничко нейде, дето ще мога да го видя, когато мина с коня си оттам. Добър път, добри Кондол, мили Тиндол; отиваш право в рая; добър път!

— Не, славни господарю — отговори Кондол с пресилена раболепна усмивка, — щом заповядвате, както ви подобава, аз ще изпълня, доколкото мога, заповедта ви.

— Само че сега, приятелю каза сър Даниъл, — ще подпишете за четиридесет лири. Такъв хитрец като тебе, дявол да го вземе, изкарва повече от седемдесет шилинга. Селдън, внимавай да напише както трябва и да се подпише пред надлежните свидетели.

И сър Даниъл, най-веселият рицар в Англия, отпи от билковия ейл и се облегна със смях на стола.

В това време момчето на пода се размърда, привдигна се и се огледа изплашено.

— Ела насам — каза сър Даниъл и докато момчето стана и тръгна полека към него след тази заповед, той се отпусна назад и се разсмя с глас. — Кълна се в Христовия кръст! Какво яко момче!

Момчето почервеня от яд и стрелна с омраза лорда с тъмните си очи. Сега, когато беше право, по-мъчно можеха да се определят годините му. Лицето му беше гладко като на дете, но изражението не беше детско; снагата му беше необикновено тънка, а походката малко особена.

— Защо ме повикахте, сър Даниъл? — попита то. — За да се присмеете на моята зла участ ли?

— А защо да не се посмея? — каза рицарят. — Моля ти се, мили мърморко, позволи да се посмея. Ако би могъл да се видиш, уверявам те, че и ти би се разсмял.

— Добре — каза момчето, като почервеня пак, — ще отговаряте за всичко. А сега смейте се, докато още можете!

— Слушайте, мили мой — отвърна сър Даниъл малко по-сериозно, — не мисли, че ти се присмивам, аз само се шегувам, както прилича между роднини и близки приятели. Ще ти устроя сватба за хиляда лири, разбираш ли и безкрайно много ще те обичам. Отвлякох те наистина малко грубо, както повеляват времената; но отсега нататък ще те закрилям от все сърце и ще ти служа с радост. Ти ще станеш госпожа Шелтън — лейди Шелтън, бога ми! Защото момчето ще напредва. Хайде де! Няма защо да се червиш от искрения смях; той прогонва тъгата. Който се смее, зло не мисли, скъпи мой! Я слушай, драги стопанино, донеси ядене на моя братовчед мастър Джон. Седни, миличък, и си хапни.

— Не — каза мастър Джон, — нищо няма да хапна. Щом ме въвличате в такъв грях, ще постя за спасението на душата си. Ще те помоля само, добри стопанино, да ми дадеш чаша вода. Ще ти бъда много задължен за любезността.

— Ти ще получиш опрощение за греховете си, дявол да те вземе! — извика рицарят. — Ще се изповядаш и толкова! Успокой се и яж!

Но момчето беше упорито: то изпи само чаша вода, загърна се с плаща, седна в един отдалечен ъгъл и се размисли.

След час-два в селото настана суматоха, чуха се провиквания на часовои, звънтене на оръжие и конски тропот; след малко пред вратата на странноприемницата спряха войници; а на прага застана напръсканият с кал Ричард Шелтън.

— Бог да ви закриля, сър Даниъл! — извика той.

— Как! Дик Шелтън! — извика рицарят. Като чу името на Дик, другото момче погледна с любопитство. — А где е Бенет Хач?

— Благоволете, господарю рицар, да приемете този пакет от сър Оливър, там всичко е подробно обяснено — отговори Ричард, като подаде писмото от свещеника. — И моля ви, побързайте да заминете за Райзинхъм; по пътя насам срещнахме вестоносец, който препускаше с писмо; от него научихме, че Лорд Райзинхъм е обграден от страхотно по-многоброен противник и е загубен без вашата помощ.

— Какво казваш? Обграден от по-многоброен противник ли? — отговори рицарят. — Тогава ще побързаме да си седим тук, драги Ричард — Както вървят работите в нашето нещастно кралство, който препуска най-полека, ще стигне най-далеко. Казват, че било опасно да се бавиш; аз пък мисля, че е по-опасно да бързаш; запомни това, Дик. Но чакай да видя най-напред какъв добитък си докарал. Селдън, изнеси факла пред вратата!

Сър Даниъл излезе на селската улица и разгледа при червената светлина на факлата новодошлите бойци. Не го обичаха като съсед, нито като господар, но тези, които се сражаваха под неговата заповед, го обичаха като военачалник. Решителността му, изпитаната смелост, грижите за удобствата на бойците, дори грубите му шеги се нравеха на тези юначаги в ризници и шлемове.

— Кълна се в разпятието! — извика той. — Какви жалки псета! Едните криви като лъкове, другите тънки като копия! Слушайте, приятели, вие ще бъдете в първите редици в боя. Няма какво да ви жаля, приятели! Я виж оня стар селяк на шарения кон! Някой двегодишен овен, яхнал свиня, по би приличал на войник! Ха-а, Клипсби, и ти ли си тук, стари плъхо? Ето от кого ще се отърва с радост! Ти ще вървиш пред всички, а на кожената ти ризница ще нарисувам мишена, та по-лесно да те улучат стрелците; ти, драги, ще ми показваш пътя.

— Ще ви показвам какъвто път пожелаете, сър Даниъл, освен пътя за отмятане от една страна към друга — отвърна дръзко Клипсби.

Сър Даниъл се разсмя с глас.

— Добре го каза — извика той. — Остър език имаш, дявол да те вземе! Но аз ти прощавам шегата. Селдън, погрижи се да нахранят и хората, и конете!

Рицарят се върна в странноприемницата.

— Хайде, приятелю Дик — каза той, — започвай. Ето ти хубав ейл и бекон. Яж, докато чета писмото.

Сър Даниъл отвори пакета, зачете и почна да се мръщи. Когато свърши четенето, се замисли. А след това погледна изпитателно Дик.

— Дик — каза той, — чете ли тия жалки стихчета?

Момъкът отговори утвърдително.

— В тях се споменава за баща ти — продължи рицарят, — и някой налудничав обвинява нашия нещастен дърдорко — свещеника, че е негов убиец.

— Той най-усърдно отрече — отговори Дик.

— Отрече ли? — извика рязко рицарят. — Не му вярвай. Той има дълъг език и бъбри като врабец. Някой ден, Дик, при по-свободно време ще ти разправя най-подробно всичко. Много основателно подозираха някой си Дъкуърт, но времената бяха смътни и не можехме да получим правосъдие.

— В замъка ли стана убийството? — запита Дик с разтуптяно сърце.

— Между замъка и Холиуд — отговори спокойно сър Даниъл; но крадешком наблюдаваше мрачно и подозрително лицето на Дик. — А сега — добави рицарят, — побързай да се нахраниш, защото ще се върнеш в Тънстол с писъмце от мене.

Лицето на Дик се помрачи.

— Моля ви се, сър Даниъл — каза той, — изпратете някой селянин! Позволете ми да взема участие в битката. Уверявам ви, че мога да се бия!

— Не се съмнявам — отговори сър Даниъл, като седна да пише. — Но тук, Дик, няма да се печели бойна слава. Аз ще си стоя в Кетли, докато получа сигурни указания накъде клони успехът и тогава ще се присъединя към победителя. Не ме обвинявай в страхливост; това е само благоразумие, Дик; нашето нещастно кралство е така разкъсано от бунтове, престолът и охраната му минават толкова често от ръце в ръце, щото никой не знае какво ще стане утре. Ветрогоните и бъбриците се бият, а лорд Здрав Разум си стои настрана и чака.

С тези думи сър Даниъл обърна гръб на Дик, отиде да седне в другия край на дългата маса и започна да пише, като продължаваше да се мръщи, защото историята с черната стрела не му даваше покой.

В това време, докато продължаваше усърдно да закусва, младият Шелтън усети, че някой го побутна по ръката и зашепна на ухото му:

— Не мръдвайте, моля ви се — каза гласът, — бъдете добър само да ми кажете кой е най-краткият път за Холиуд. Моля ви се, добро момче, помогнете на един отчаян клетник и му посочете пътя към спасението!

— Тръгнете покрай вятърната мелница — отговори по същия начин Дик, — този път ще ви изведе до лодкаря, който превозва през Тил; там ще питате пак.

И продължи да яде, без да обърне глава. Но с крайчеца на окото си видя как момчето, което бяха назовали „мастър Джон“, се измъкна крадешком из стаята.

„Виж го ти! — помисли Дик. — Не е по-голям от мене. А ме нарече «добро момче»! Дори да знаех, че ще го обесят, не бих му казал пътя, ако бях видял, че е толкова млад. Е, ако тръгне през мочурищата, може да го настигна и да му издърпам ушите!“

След половин час сър Даниъл даде на Дик писмото и му заповяда да препусне към крепостта. А половин час след заминаването на Дик пристигна запъхтян вестоносец от лорд Райзинхъм.

— Сър Даниъл — каза пратеникът, — кълна се във вярата си, че губите прекрасен случай да се прославите! Битката се поднови днес призори и ние разбихме вече предните части и разпръснахме дясното крило. Само ядрото се държи здраво. Ако дойдат вашите пресни сили, ще издавим всички в реката! Нима ще останете последен, господарю рицар? Това не подхожда на доброто ви име!

— Та аз тъкмо се готвех да тръгна. Селдън, тръби за сбор! Тръгваме след вас, сър! Няма и два часа, сър откакто пристигнаха повечето хора от отряда ми. Какво да се прави? Препускането е хубаво нещо, но може да се убие конят? По-живо, момци!

Тръбата прокънтя весело в утринния въздух и войниците на сър Даниъл нахълтаха отвред на главната улица, за да се строят пред странноприемницата. Спали бяха въоръжени, без да разседлават канете и след десет минути стотина спретнати, добре дисциплинирани бойци бяха вече строени и готови да тръгнат. Облеклото на плавния отряд беше в цветовете на сър Даниъл — тъмночервено и синьо — които им придаваха параден вид. В първите редици бяха най-добре въоръжените, а по-назад, в края на колоната, бе жалкото подкрепление, пристигнало миналата вечер. Сър Даниъл огледа с гордост отряда.

— С такива момци се печели битка! — каза той.

— Отлични войници наистина — отговори вестоносецът. — Като ги гледам, още повече съжалявам, че не сте тръгнали по-рано.

— Ех, нали знаете; на пир се ходи в началото, а на битка в края, сър — каза рицарят, като се метна на седлото. — Хайде! — завика той. — Джон! Джоана! Свети кръсте, где се дяна тя? Хей стопанино, где е девойката?

— Девойката ли, Сър Даниъл? — обади се стопанинът. — Не съм виждал никаква девойка, сър.

— Е, тогава момчето, тъпако! — извика рицарят. — Не видя ли, че е девойка? Онази с тъмночервения плащ… гдето наруши поста си, като пи вода, негоднико! Къде се дяна тя?

— Господ да ви е на помощ! Та вие й казахте мастър Джон! — каза стопанинът. — А пък аз и не се досетих. Той замина. Видях го… видях я… в конюшнята преди час: оседлаваше един сив кон.

— Кълна се в разпятието — викна сър Даниъл. — От тази девойка бих спечелил най-малко петстотин лири.

— Господарю рицар — обади се огорчено вестоносецът, — докато вие се гневите тук за петстотин лири, другаде се решава съдбата на английското кралство.

— Добре казано — отговори сър Даниъл. — Селдън, вземи със себе си шестима стрелци, тръгни подир нея и я улови. Не ме интересува колко ще ни струва това, но искам, когато се завърна, да я намеря в замъка. С главата си отговаряш, ако не успееш! А сега да вървим, пратенико!

Отрядът препусна в галоп, а Селдън остана с шестимата стрелци на улицата в Кетли, заобиколен от любопитни селяни.

Глава IIВ тресавището

Към шест часа в тази майска сутрин Дик слизаше към тресавището на път към крепостта. Небето беше яркосиньо; духаше силен, но приятен вятър, от който крилата на вятърната мелница бързо се въртяха, а върбите се огъваха и блестяха като пшенични класове. Дик бе прекарал на седлото цяла нощ, но тъй като имаше здраво сърце и яко тяло, продължаваше весело да язди.

Пътеката се спускаше все по-ниско и по-ниско в мочура, докато момъкът загуби от поглед всички пътни знаци, освен вятърната мелница, която се издигаше зад него на хълмчето край Кетли, и върха на Тънстолската гора далеко напред. И от двете страни имаше цъфнали тръстики и върби, разлюлявани от вятъра, локви и предателски, зелени като изумруд тресавища, примамка и гибел за пътника. Пътеката минаваше почти направо през мочура. Беше много отдавнашна, прокарана още от римските войници; голяма част от нея бе пропаднала с течение на времето и на много места застоялите води я закриваха на няколкостотин ярда17.

На около една миля18 от Кетли Дик стигна до едно от тия прекъсвания на пътеката, гдето пръснати тръстики и върби образуваха малки островчета и объркваха пътника. Освен това прекъсването тук беше необичайно дълго; всеки непознаващ местността би могъл да изпадне лесно в беда. И Дик си спомни със свито сърце за момчето, което не бе упътил както трябва… За самия него бе достатъчно да погледне назад към черните перки на вятърната мелница, които се въртяха в синьото небе, и напред — към възвишението, гдето се издигаше Тънстолската гора, за да се движи в правилна посока из водите, плискащи почти до коленете на коня му, и то така сигурно като по отъпкан друм.

Той бе изминал половината тресавище и вече бе зърнал пътеката, която извиваше нагоре от другата страна на мочура, когато усети, че нещо плисна силно от дясната му страна и видя затънал до корем в калта сив кон, който се мъчеше да се измъкне. Отгатнало сякаш, че наблизо има помощ, нещастното животно зацвили пронизително. То въртеше кръвясалите си очи, които издаваха безумен страх, и докато се мяташе в тресавището, наоколо му бръмчаха облаци жилещи насекоми.

„Уви! — помисли Дик. — Дали горкото момче е загинало? Този кон е положително неговият. Чудесен сив кон! Да, мили, ти толкова жално цвилиш, че ще сторя всичко възможно да ти помогна. Няма да те оставя да потъваш педя по педя!“

Той опъна лъка и изпрати една стрела в главата на коня.

След тази жестока милост Дик продължи унило пътя си и гледаше внимателно наоколо, дано види някоя следа от злополучния си предшественик.

„Трябваше да му обясня по-подробно — мислеше той. — Страх ме е, че така е загубил пътя в мочура.“

Докато мислеше това, някой го извика отстрани по име и като погледна през рамо, Дик видя момчето, което надничаше между тръстиките.

— Тук ли си — извика Дик, като дръпна поводите. — Така си се сврял между тръстиките, че можех да те отмина. Видях коня ти, затънал в тресавището, и го отървах от мъките; ей богу, ти щеше да направиш сам това, ако беше по-състрадателен конник. Хайде, излез от скривалището си. Тук няма кой да те безпокои.

— Аз нямам оръжие, добро момче, пък и да имах, не умея да си служа с него — отвърна другото момче, като излезе на пътеката.

— Защо не наричаш „момче“? — извика Дик. — Предполагам, че не си по-голям от мене.

— Моля ти се, прощавай, добри мастър Шелтън. Нямам никакво намерение да те обиждам. По-скоро бих искал да спечеля на всяка цена добрината и покровителството ти, защото сега съм в още по-голяма беда — загубих пътя, плаща и коня си. Да имаш камшик и шпори, а да нямаш кон! И главно — добави то, като погледна тъжно дрехите си, — главно да си толкова изкалян!

— Глупости! — извика Дик. — Нима се тревожиш от това окъпване? Кръв от рана и прах от странствуване са украса за мъжа.

— Предпочитам тогава да съм без украса — отвърна момчето. — Но какво ще правя сега? Моля ти се, добри мастър Ричард, помогни ми с някой добър съвет. Загубен съм, ако не стигна до Холиуд.

— Не — каза Дик, като слезе от коня. — Ще ти дам нещо повече от съвет. Вземи моя кон, а аз ще потичам редом с тебе; като се изморя, ще се сменим. Така, с яздене и тичане, и двамата ще се движим по-бързо.

И тъй, те размениха местата си и тръгнаха по неравния път близо един до друг. Дик се държеше за коляното на момчето.

— Как те казват? — запита той.

— Наричай ме Джон Мечем — отвърна момчето.

— А какво ще правиш в Холиуд? — продължи Дик.

— Търся да се спася от човек, който ме тормози — отговори другият. — Добрият холиудски игумен е закрилник на слабите.

— А как попадна у сър Даниъл, мастър Мечем? — запита Дик.

— Как ли? — извика момчето. — Той ме отвлече насила. Измъкна ме от бащиния ми дом, облече ме в тия дрехи и ме отнесе с коня си, като препускаше така бързо, че едва не припаднах; присмиваше ми се, докато ме разплака; а когато някои приятели се опитаха да ни настигнат и да ме освободят, той ме тури на седлото зад себе си, за да бъда прицел на стрелите им! И наистина ме раниха в десния крак, та сега куцам. Но ще дойде ден да си видим сметките и той ще плати за всичко!

— Луната със стрела не се улучва! — каза Дик. — Той е, храбър рицар и има желязна ръка. Ако предложи, че съм ти помогнал да избягаш, добро не ме чака.

— Горкото момче! — отвърна другият. — Зная, че той ти е настойник. Той смята, че и на мен е настойник или пък е откупил правото да ме ожени… Не зная точно, но има някакво основание да ме преследва.

— Пак ме нарече момче! — каза Дик.

— Добре, тогава девойче ли да те наричам, добри Ричард? — запита Мечем.

— Никакво девойче! — отвърна Дик. — Не мога да търпя тая пасмина!

— Говориш момчешки — каза Джон. — Но ти мислиш девойките повече, отколкото показваш.

— Съвсем не! — каза решително Дик. — И през ум не ми минава за тях. Чумата да ги тръшне! Аз обичам лов, битки, пиршества, живот между весели юнаци! А досега не съм чул някоя девойка да разбира от такива работи. Имало само една, нея, горката, я изгорили, защото я взели за вещица и защото носела мъжки дрехи, което не е редно.

Мастър Мечем се прекръсти набожно и прошепна някаква молитва.

— Какво правиш? — запита Дик.

— Помолих се за душата й — отвърна развълнувано Джон.

— За душата на вещицата ли? — извика Дик. — Ех, моли се, щом искаш; тая Жана д’Арк била най-добрата девойка в Европа. Старият Апълярд, стрелецът, разправяше как бягал от нея като от нечиста сила. Да, храбра девойка била тя!

— Само че като не обичаш девойките, добри мастър Ричард — продължи Мечем, — ти не си истински мъж, защото господ е създал нарочно човешкия род на две половини и изпратил на света истинската любов за упование на мъжете и за утеха на жените.

— Глупости! — каза Дик. — Ти си още сукалче, затова мислиш толкова много за жени. А ако смяташ, че не съм истински мъж, слез от коня и с пестници, с меч или с лък и стрела ще ти докажа на собствения ти гръб мъж ли съм, или не съм.

— Аз не съм боец — побърза да отговори Мечем — и нямах никакво намерение да те обидя. Исках само да се пошегувам. А за жени заговорих, защото чувах, че ще се жениш.

— Да се женя ли? — извика Дик. — За пръв път чувам такова нещо. За кого съм щял да се женя?

— За някоя си Джоана Седли — отвърна Мечем, като се изчерви. — Така бил намислил сър Даниъл; той щял да получи пари и от двете страни. Чувах, че горката девойка се окайвала за този брак. Изглежда, че и тя като тебе няма желание да се жени или пък не харесва жениха.

— Ех, женитбата е като смъртта — няма да й убегнеш — каза примирено Дик. — Окайва ли се, казваш? Виж, моля ти се, колко са глупави тия девойки: окайва се още преди да ме е видяла! А аз окайвам ли се? Ни най-малко. Щом трябва да се оженя, ще се оженя без хленчене. А сега кажи ми, моля ти се, ако я познаваш, хубава ли е, грозна ли е, опърничава ли е, или весела?

— Не е ли все едно? — каза Мечем. — Щом трябва да се ожениш, ще се ожениш. Какво дали е хубава, или грозна? Това са празни работи. Та ти да не си сукалче, мастър Ричард? Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, без да хленчиш.

— Добре казано — отговори Шелтън. — Малко ме е грижа каква е.

— Любезен мъж ще има жена ти — каза Мечем.

— Ще има мъж, какъвто господ и е отредил — отвърна Дик. — Предполагам, че има и по-добри, и по-лоши.

— Ох, нещастната девойка! — извика Джон.

— Защо ще е толкова нещастна? — запита Дик.

— Защото ще се омъжи за мъж от дърво — отговори другарят му. — Тежко и с такъв дръвник!

— Мисля, че наистина съм дръвник, щом аз вървя пеша, а ти яздиш коня ми, но не съм от лошо дърво.

— Прощавай, добри Дик — отговори Джон. — В цяла Англия няма човек с по-добро сърце от твоето; аз само се пошегувах. Прощавай, мили Дик!

— Не приказвай глупости — отвърна Дик, малко смутено от пламенността на спътника си. — Няма нищо. Аз, слава богу, не се обиждам лесно.

В този миг вятърът, който духаше откъм гърба им, донесе гръмкия зов на сър Даниъловия тръбач.

— Чуваш ли? — каза Дик. — Тръбят!

— Ах, открили са бягството ми… А сега нямам и кон! — каза Мечем, пребледнял като смъртник.

— Не бой се! — каза Дик. — Ти здраво си ги изпреварил, вече сме съвсем близо до лодкаря, който превозва, и освен това, струва ми се, че не ти, а аз съм без кон.

— Ох, ще ме уловят! — извика беглецът. — Дик, добрички Дик, моля ти се, помогни ми малко!

— Стига си се вайкал! — каза Дик. — Нали непрестанно ти помагам? Жал ми е само, че си толкова страхлив. Слушай, Джон Мечем, щом те казват Джон Мечем — аз, Ричард Шелтън, давам дума, каквото и да се случи, да те отведа здрав и читав в Холиуд. Да ме изоставят светците, ако се отрека от думата си! А сега бъди по-смел, сър Страхливецо. Пътеката е вече по-добра, пришпори коня. Препускай! Препускай! И не се грижи за мене: аз мога да тичам като сърна!

Джон препусна, а Дик затича леко редом с коня и тъй стигнаха до брега на реката, дето беше колибата на лодкаря.

Глава IIIПревозването през реката

Широката ленива, тинеста река Тил започваше от тресавището и тук протичаше между многобройни мочурливи, обрасли с върби островчета.

Водата беше мътна, но в тази ясла, жизнерадостна утрин всичко изглеждаше прекрасно. Вятърът и водните плъхове браздяха повърхността й гдето се отразяваха пръснати късчета от засмяната синева.

Пътечката стигаше до едно заливче, а до самия му бряг се гушеше колибата на лодкаря, направена от пръти и глина; по покрива й зеленееше трева.

Дик отвори вратата. Лодкарят трепереше, легнал върху вехт и мръсен червеникав плащ; беше висок мъж, измършавял от блатната треска.

— А, мастър Шелтън! — каза той. — Искате да минете отвъд ли? Лоши времена! Лоши времена! Пазете се! Защото насам върлува разбойническа шайка. По-добре ще е да се върнете и да минете през моста.

— Нямам време — отговори Дик. — Миговете летят, лодкарю Хю, а аз страшно бързам.

— Упорит човек сте! — каза лодкарят, като стана. — Ако стигнете жив и здрав до замъка, ще рече, че ви върви! Нищо друго няма да ви кажа. — После, както беше застанал на прага, забеляза Мечем и запита: — Тоя пък кой е?

— Мой роднина, мастър Мечем — отвърна Дик.

— Добър ден, лодкарю — каза Мечем, който бе слязъл от коня и се приближаваше, като го водеше за юздата. — Спусни лодката, моля ти се. Много бързаме.

Сухият лодкар продължаваше внимателно да го оглежда.

— Дявол да ви вземе! — извика той най-сетне, като се изсмя гръмогласно.

Мечем се изчерви до уши и потрепери; а Дик сложи ядосано ръка на рамото на селяка.

— Как смееш, простако! — викна той. — Гледай си работата и не се присмивай на господарите си!

Продължавайки да мърмори, лодкарят Хю отвърза лодката и я бутна по-навътре във водата. Дик вкара коня, след тях влезе и Мечем.

— Колко тясно сте скроени, господарю! — каза Хю с широка усмивка. — Изглежда, че са ви сбъркали мярката. Ето, мастър Шелтън, на вашите заповеди съм — добави той, като, улови веслата. — И котката дори може да погледне краля, а аз едва-едва хвърлих един поглед към мастър Мечем.

— Млъквай, старче! — каза Дик. — И навеждай гръб!

Стигнали бяха до устието на заливчето, отгдето се виждаше цялото течение на реката — и нагоре, и надолу. Тя беше осеяна навред с островчета. Глинестите брегове се снишаваха, върби се полюшваха, тръстики се превиваха, водни плъхове се гмурваха и подаваха из водата. Но човек не се мяркаше из водната шир.

— Господарю — каза лодкарят, като задържаше с едно весло лодката, — предчувствувам, че на острова е Блатния Джон. Той страшно мрази всички хора на сър Даниъл. Да поема ли нагоре по реката и да ви оставя на хвърлей стрела от пътечката? По-добре е да нямаме работа с Блатния Джон.

— И той ли е от тази шайка? — запита Дик.

— Никой не знае — каза Хю. — Но аз бих тръгнал нагоре по течението, Дик. Какво ще стане, ако някоя стрела улучи мастър Мечем?

И той пак се разсмя.

— И така да бъде, Хю — отговори Дик.

— Слушайте тогава — продължи Хю. — Щом е тъй, свалете си арбалета… така; опънете тетивата… добре. Поставете стрела. Прицелете се сега в мене и ме гледайте сърдито.

— Защо? — запита Дик.

— Защото, господарю, трябва да ви прекарам отсреща само насила или под заплаха — отговори лодкарят; — иначе, ако Блатния Джон разбере някак, че съм ви превозил, може зле да си изпатя.

— Та толкова силни ли са тия разбойници? — запита Дик. — Да се разпореждат дори с лодката на сър Даниъл?

— Слушайте — прошепна лодкарят, като намигна. — И запомнете. Със сър Даниъл е свършено. Мина му времето вече. Свършено е с него. Толкова!

Той се наведе пак над веслата.

Продължиха да пътуват доста време нагоре по реката, заобиколиха един остров и се спуснаха безшумно по тесен проток към отсрещния бряг. След малко Хю спря почти насред реката.

— Трябва да ви сваля тук, във върбалака — каза той.

— Но тук няма никаква пътека, само върби, мочур и тресавища — отговори Дик.

— Мастър Шелтън — отговори Хю, — не мога да ви сваля по-нататък, защото това е опасно за самите вас. Той наблюдава лодката с готов лък и поваля като заек всеки приятел на сър Даниъл, който минава оттук. Чух го да се кълне в разпятието, че няма да пропусне ни един. Ако не ви познавах от отдавна — още когато бяхте ей толкова голям, — щях да ви оставя да продължите, но само заради отдавнашното ни познанство и защото водите ей тая кукла, която не е годна за рани и битки, си сложих главата в торбата, за да ви преведа здрав и читав. Бъдете доволен и от това; не мога да сторя нищо повече, кълна се в спасението на душата си!

Хю още говореше, приведен над веслата, когато откъм върбалака на острова се чу силен вик и шумолене на вейки — сякаш някои як мъж се провираше бързо между дърветата.

— Чумата да го тръшне! — извика Хю. — През цялото време е бил на горния остров! — Той насочи лодката право към брега. — Прицелете се с лъка си в мене, добри Дик! Прицелете се право в мене — добави той. — Аз се погрижих да спася кожата ви, сега пък вие спасете моята!

Лодката се блъсна с трясък в гъстия върбалак. По даден знак от Дик пребледнелият, но спокоен и пъргав Мечем изтича по напречните дъски на лодката и скочи на брега; хванал коня за юздата, Дик се опита да го последва, но поради тежестта на коня, или защото върбалакът беше много гъст, и двамата затънаха. Конят зацвили и почна да тъпче с нозе, а лодката, попаднала във водовъртеж, се люшкаше силно ту на една, ту на друга страна.

— Не става, Хю; тук не може да се слезе — извика Дик, като продължаваше да се бори храбро с устойчивия гъсталак и изплашеното животно.

В това време край брега на острова се показа висок мъж с дълъг лък в ръка. Дик зърна с крайчеца на окото си, че непознатият опъва с мъка тетивата, почервенял от гняв.

— Кой е там? — извика той. — Хю, кой е там?

— Мастър Шелтън, Джон — отговори лодкарят.

— Стой, Дик Шелтън! — изрева човекът от острова. — Кълна се в разпятието, че няма да ти сторя зло! Стой! А ти, лодкарю Хю, се връщай назад!

Дик му отговори с някаква обидна подигравка.

— Щом е тъй, ще вървиш пеша — отвърна другият и пусна една стрела.

Улучен от нея конят почна да се мята от болка и страх; лодката се преобърна и в следния миг всички се бореха с течението на реката.

Когато изплува на повърхността, Дик бе на ярд от брега и още преди да се бе опомнил, ръката му се залови за нещо здраво и устойчиво, което го задърпа незабавно напред. Беше дълъг клон, който Мечем бе успял да му подаде от една надвиснала над водите върба.

— Господи! — извика Дик, докато Мечем го извличаше към брега. — Значи сега аз ти дължа живота си! Защото плувам като гюлле!

И веднага се обърна да погледне към острова.

Лодкарят Хю плуваше редом с обърнатата лодка, а Блатния Джон, разярен от несполучливия изстрел му ревеше да бърза.

— Хайде, Джек19 — каза Шелтън. — Да ни няма! Докато Хю откара лодката до острова и докато успеят да я обърнат, ние ще можем да избягаме.

За да подкрепи думите си с пример, той почна да бяга, като се провираше между върбите и скачаше от туфа на туфа из мочурите. Нямаше време да избира посоката; трябваше само да избяга колкото се може по-далеко от реката.

Но местността започна постепенно да се издига, от което личеше, че е поел верния път, а не след много излязоха на твърда почва, гдето между върбите почнаха да се мяркат и брястове.

Мечем, който се влачеше с мъка и бе изостанал много по-назад, тук вече направо се простря на земята.

— Зарежи ме, Дик! — извика запъхтяно той. — Не мога повече…

Дик се обърна и тръгна към него.

— Да те оставя ли, Джек? — извика той. — Та това би било подлост, когато ти се изложи на опасност да те застрелят, да паднеш във водата и дори да се удавиш, за да ме спасиш. Да! И да се удавиш: защото само господ знае как не повлякох и тебе!

— Не — каза Мечем, — аз щях да спася и двама ни, добри Дик, защото много добре плувам.

— Плуваш ли? — извика смаяно Дик. Това беше единствената дарба, която той не притежаваше. За него плуването беше най-голямото постижение за един мъж след умението да убие някого в единоборство. — О, — каза той, — ето защо не бива да подценяваме никого! Аз се врекох да ти помагам до Холиуд, а бога ми, Джек, излиза, че ти можеш повече да ми помагаш.

— Сега вече сме приятели, Дик — каза Мечем.

— Та аз не съм ти бил никога неприятел — отговори Дик. — Ти си чудесно момче, макар и да си все още сукалче. Досега не съм виждал друг като тебе. Отдъхни си, моля ти се, и да вървим! Тук не е място за приказки.

— Ужасно ме боли кракът — каза Мечем.

— Аз съвсем забравих крака ти — отвърна Дик. — Добре, ще вървим по-полека тогава! Само да можех да разбера где точно се намираме! Съвсем загубих вече пътечката, но така може да е по-добре. Ако следят брода, ще следят и пътеката. Да би се върнал сър Даниъл с петдесетина души, би помел тия разбойници, както вятърът измита листата! Хайде, Джек, облегни се на рамото ми, горкото момче! Ех, та ти не стигаш и до рамото ми дори! На колко си години? Имаш ли дванадесет?

— Не, шестнадесет — каза Мечем.

— Не си пораснал тогава — отговори Дик. — Дай ръка, не бой се, ще вървим полека. Аз ти дължа живота си, Джек, а всякога отплащам както трябва — и за добро, и за зло.

Те тръгнаха по нанагорнището.

— Все ще стигнем до пътя — продължи Дик; — тогава ще тръгнем по-бързо. Господи, каква нежна ръчица имаш, Джек! Аз бих се срамувал, ако имах такава ръка. Да ти кажа ли — добави той, като се позасмя, — честно слово, мисля, че лодкарят Хю те взе за девойка.

— Не може да бъде! — извика Мечем, като се изчерви.

— Обзалагам се, че така помисли! — извика Дик. — Но той не е виновен. Ти наистина приличаш повече на девойка, отколкото на мъж; ще ти кажа дори, че за момче не те бива, но ако беше момиче, щеше да бъдеш просто красавица. Ех, какво мома щеше да си!

— Много добре знаеш, че не съм момиче — каза Мечем.

— Зная, разбира се, и само се шегувам — каза Дик. — Ти ще станеш истински мъж, Джек. И то какъв още! Ще се прославиш с подвизите си. Кой ли от нас двамата пръв ще стане рицар, Джек? Защото аз трябва на всяка цена да стана рицар. „Сър20 Ричард Шелтън, рицар“: чудесно звучи, нали? Но „сър Джон Мечем“ не звучи по-зле.

— Моля ти се, Дик, поспри да пия вода — каза Джон, като се спря пред едно бистро изворче, което изтичаше от склона в една камениста ямичка, голяма колкото джоб. — О, Дик, да можех да похапна нещо! Чак сърцето ме боли вече от глад!

— А защо не се наяде в Кетли, глупчо? — запита Дик.

— Дадох обет да постя… защото бях въвлечен в грях — смънка Мечем, — но сега бих хапнал с радост дори късче сух хляб.

— Седни да похапнеш тогава — каза Дик, — докато аз потърся пътя.

Той сне от колана си чанта, в която имаше малко хляб и солено свинско, и докато Мечем ядеше с охота, започна да се провира напред между дърветата.

Скоро стигна до един дол, дето някакво поточе протичаше в русло от сухи листа; малко по-нататък дърветата бяха по-големи, по-отдалечени едно от друго, а върбата и брястът отстъпваха на бука и дъба. Непрекъснато шумолене на листата и вейките, люшкали от вятъра, заглушаваше шума от стъпките на Дик по изкапалите жълъди; това шумолене приспиваше слуха, както безлунна нощ приспива зрението, но Дик продължаваше да върви предпазливо, като се промъкваше от ствол до ствол и се оглеждаше внимателно на вси страни. Изведнъж, в храсталака пред него изтича като привидение някаква сърна. Дик се опря, ядосан от случайната среща. Тази част на гората беше наистина безлюдна, но изплашената сърна би могла да го издаде с бягството си; затова, вместо да продължи напред, той сви към най-близкото високо дърво и бързо почна да се катери.

Случаят му помогна. Дъбът на който се качи, беше най-високият в тази част на гората и надвишаваше с цели три ярда съседите си; когато се изкачи и настани на най-горното му разклонение, люшкан до замайване от силния вятър, Дик видя цялата блатиста местност до самото Кетли, реката Тил, която лъкатушеше между гористите островчета, а пред себе си — широк друм, извиващ като бяла лента през гората. Лодката беше оправена и дори беше вече на половина път от къщата на лодкаря. Никакъв друг човек не се виждаше, не се чуваше нищо, освен шумоленето на вятъра в листата. Дик се готвеше вече да слезе, когато — оглеждайки още веднъж местността — зърна пред тресавището редица движещи се точки. Ясно беше, че някакъв малоброен отряд се придвижва бързо по пътеката: той слезе пъргаво от дървото и тръгна разтревожен през гората, за да се върне при другаря си.

Глава IVГорски юнаци

Мечем си бе отпочинал и посъвзел; заставени да бързат от това, което Дик бе видял, двете момчета се измъкнаха набързо от гората, пресякоха без премеждия пътя и започнаха да се изкачват по възвишението, гдето се простираше Тънстолската гора. Тук дърветата растяха на купчини, между които имаше жълтеникави песъчливи полянки, осеяни тук-там със стари тисови дървета. Почвата ставаше все по-неравна, с непрестанно редуващи се падини и хълмчета. Колкото повече се изкачваха, толкова по-силно вятърът духаше и превиваше дърветата като риболовни пръчки.

Току-що бяха излезли на една полянка, когато Дик се просна изведнъж по очи между трънаците и запълзя бавно назад, за да се скрие между дърветата. Макар и да не разбираше защо е това бягство, смаяният Мечем последва другаря си; едва след като се скриха в гъсталака, той се обърна и помоли Дик да му обясни какво става.

Вместо да отговори, Дик му посочи с пръст.

В другия край на полянката една ела се извисяваше над всички околни дървета и ярко зеленееше в синьото небе. Стволът й се издигаше право нагоре като стълб, но на петдесетина фута21 от земята се раздвояваше в два дебели клона; в това разклонение един мъж в зелена дреха се бе настанил като моряк на мачта и оглеждаше местността. Слънцето осветяваше косата му; засенчил с ръка очите си, той гледаше в далечината, обръщайки бавно и равномерно глава ту към едната, ту към другата страна.

Момчетата се спогледаха.

— Да заобиколим по-наляво — каза Дик. Без малко щяхме да му се наврем в ръцете, Джек.

След десетина минути стигнаха до една отъпкана пътека.

— Никак не познавам тази част на гората — забеляза Дик. — Накъде ли води тая пътечка?

— Да видим — каза Мечем.

След няколко ярда пътеката стигна до един хребет, отгдето се спускаше стръмно към един дол, кръгъл и дълбок като чаша. Там, сред гъст храсталак от цъфнали глогини, личаха развалините на някакъв дом — две-три стени без покрив, почернели като от пожар, и един самотен висок комин.

— Какво ли е това? — прошепна Мечем.

— Ей богу, не зная — отвърна Дик. — Нищо не познавам насам. Да вървим предпазливо.

Те заслизаха с разтуптени сърца между глогините. Тук-там личеше, че земята е била доскоро обработвана; из гъсталака се виждаха подивели овощни дървета и зеленчуци; един слънчев часовник се търкаляше в тревата; това място трябва да е било някога градина. Не след много се озоваха пред самия дом.

Личеше, че сградата е била някога красива и яка. Наоколо и имаше дълбок безводен ров, затрупан сега с изпадала зидария; една повалена греда служеше за мост над него. Двете задни стени не бяха съборени и слънцето грееше през зеещите прозорци, но останалата част на сградата беше разрушена и представляваше сега само куп почернели от огъня развалини. Между пукнатините във вътрешността на сградата вече зеленееха поникнали бурени.

— Струва ми се — прошепна Дик, — че трябва да е Гримстън. Принадлежеше някога на Саймън Мелмсбъри; сър Даниъл го съсипа. Всъщност Бенет Хач го изгори преди пет години. Жалко, ей богу, защото беше прекрасна къща.

В низината, гдето нямаше вятър, беше и топло, и тихо; Мечем сложи ръка на рамото на Дик и прошепна с предупредително вдигнат пръст:

— Шшт!

Тишината бе нарушена от някакъв странен звук, който се повтори два пъти, преди да разберат какво е. Някой едър мъж се изкашля, за да проясни гласа си, и почти веднага запя дрезгаво и фалшиво:

Певецът млъкна, някакво желязо дрънна и пак настъпи тишина.

Момчетата се спогледаха. Който и да беше невидимият им съсед, явно бе, че се намира точно зад развалините. Съвсем неочаквано Мечем се изчерви, изтича по повалената греда и почна да се изкачва предпазливо по огромния куп съборена зидария, изпълнил вътрешността на разрушения дом. Щом не бе успял да го спре навреме, Дик трябваше да го последва.

Две греди, паднали напреко една върху друга в един ъгъл на разрушения дом, бяха запазили незатрупано едно кътче, не по-голямо от черковен трон. Там именно момчетата се сгушиха безшумно. Тук никой не можеше да ги види, а те можеха да наблюдават през една бойница в стената какво става оттатък.

Когато надникнаха през бойницата, те се смразиха от ужас, като видяха где са попаднали. Невъзможно беше да се измъкнат; едва смееха дори да дишат. До самия ров, на тридесетима стъпки от тях, един железен котел вреше и димеше над буен огън, а край огъня бе застанал висок, червендалест мъж, с желязна лъжица в дясната ръка, с ловджийски рог и голям нож на пояса; той се ослушваше, сякаш бе чул катеренето им по развалините. Ясно беше, че той е певецът; ясно беше, че е разбърквал гозбата в котела, когато някоя непредпазлива стъпка по струпаната зидария е стигнала до слуха му. Друг мъж спеше малко по-нататък, загърнат в плаща си; една пеперуда прелиташе над лицето му. Всичко това ставаше на една полянка, побеляла от маргаритки, а на цъфналата глогина отсреща бяха окачени лък, колчан със стрели и част от убит елен.

Мъжът престана да се ослушва, поднесе лъжицата до устата си, близна я, кимна и пак се залови да бърка в котела и да пее.

„В леса трябва да живеят тия, за които е затворен градът“, изграка той, като подхвана думите оттам, откъдето бе прекъснал песента.

Докато пееше, той загребваше от време на време по някоя лъжица чорба, подухваше я и я опитваше като опитен готвач. Най-после реши, както изглежда, че гозбата е готова, защото извади рога от пояса си и свирна три пъти с него.

Заспалият се събуди, обърна се на другата страна, пропъди пеперудата и се огледа.

— Какво има, брате? — запита той. — За обед ли викаш?

— За обед, глупчо — отвърна готвачът. — И то за постен обед, без ейл и без хляб. Свърши вече веселието из горите; едно време човек можеше да живее тук като владика, стига да нехае за дъжда и студа; ейл и вино можеше да пие колкото си ще. Ала сега няма храбри мъже. Нашият Всеотмъщаващ Джон, боже пази и помилуй, е само плашило за гарги!

— Ти мислиш само за ядене и пиене Лоулес; почакай малко — ще дойдат и добри времена.

— Видиш ли — отвърна готвачът, — тия добри времена аз ги чакам още когато бях ей толкова голям. Бях францискански монах, бях кралски стрелец, бях моряк и скитах из солените морета, бил съм и по-рано из горите, стрелял съм по кралски елени. Ала каква полза от това? Никаква! По-добре да бях си стоял в манастира! Игуменът Джон струва много повече от Всеотмъщаващия Джон… Света дево! Ето ги.

На полянката се показаха един след друг неколцина високи хубави мъже. Всеки изваждаше нож и чаша от рог, сипваше си от чорбата и сядаше на тревата да яде. Облечени и въоръжени бяха най-различно; едни имаха червеникави ризи, а оръжието им беше само обикновен нож и стар лък; други — по-личните измежду бегълците, бяха в тъмнозелени дрехи и качулки, със стрели с паунови пера в колчаните на колана, с окачен на гърба рог, със сабя и меч на кръста. Те се приближаваха мълчаливо, изръмжаваха някакъв поздрав и се нахвърляха веднага на яденето.

Бяха се събрали може би двадесетина души, когато между глогините се дочуха сдържани радостни гласове и почти веднага на полянката се показаха пет-шест души с носилка.

Висок едър мъж с посивели коси, изгорял от слънцето като опушен бут, вървеше заповеднически пред тях, с лък на гърба и лъскаво ловно копие в ръка.

— Момци — извика той, — юначни, весели другари, напоследък погладувахме и поизтеглихме. Но какво ви казвах аз? Вярвайте в съдбата; тя много бързо се извърта и ето първия й пратеник — едно буре с ейл!

Одобрителен шепот придружи оставянето на носилката, от която се показа големичко буре.

— А сега, момчета бързайте — продължи новодошлият. — Работа ни чака. При лодкаря току-що пристигнаха отряд стрелци; облечени са в червено и синьо; всички са значи прицел за нас… Всички трябва да опитат стрелите ни… Ни един не трябва да се измъкне из тая гора. Защото, момчета, ние сме петдесетина яки мъже, все жестоко огорчени: едно — му отнеха земята, другиму — другарите; трети прокудиха в горите… всинца ни угнетиха! А кой върши тия злини? Кълна се в честния кръст — само сър Даниъл! Бива ли тогава той да се възползува? Да се разполага в нашите къщи? Да оре нивите ни? Да смуче кокала, който ни е отнел? Смятам, че не бива. Той намираше опора в закона и печелеше всички дела, но едно дело няма да спечели — в пояса си имам една призовка, която — с божия помощ — ще го победи!

Готвачът Лоулес изпи през това време втори рог с ейл и вдигна празния рог, сякаш да поздрави говорещия.

— Мастър Елис — каза той, — вие мислите само за мъст… така ви подобава. Но хора като нашего брата, които не са имали ни земя, ни другари, няма за какво да жалят и мислят, а гледат само какво ще спечелят от тая работа. Една жълтица и едно котле бяло вино за нас струва повече от всяка мъст в чистилището.

— Лоулес — отвърна новодошлият, — за да стигне до замъка си, сър Даниъл трябва да мине през тази гора. И ние ще се погрижим, дявол да го вземе, това преминаване да му излезе по-скъпо от една битка. А щом остане само с неколцина дрипльовци, успели да ни се изплъзнат — след като всичките му знатни приятели са разбити или избягали и няма кой да му помага — ще обградим стария лисан и ще го пипнем. Той е тлъст: ще стигне за обед на всинца ни!

— Ех, — отвърна Лоулес, — ял съм аз много такива обеди; само че готвеното им е мъчно, добри мастър Елис. А какво правим, докато чакаме тоя обед? Скалъпваме черни стрели, пишем стихчета и пием бистра студена водица — едно неприятно питие.

— Не си прав, Уил Лоулес. Още миришеш на францисканска магерница; алчността ще те погуби — каза Елис. — Взехме двадесет лири от Апълярд. Взехме седем марки от вестоносеца миналата нощ. Завчера взехме петдесет от търговеца…

— А днес — обади се един от мъжете — опрях един дебел продавач на индулгенции, който препускаше към Холиуд. Ето кесията му.

Елис преброи парите в нея.

— Сто шилинга! — изръмжа той. — Глупчо, та той е имал още в сандалите или зашити в раменника. Младок си още, Том Кукоу, изпуснал си рибката!

Все пак Елис прибра нехайно кесията в джоба си. Опрян на своето ловно копие, той огледа другарите си. Насядали безразборно, те гълтаха с охота еленовата чорба и я поливаха обилно с ейл. Денят бе започнал добре, провървяло им бе досега, но работата не чакаше, затова всички бързаха да се наядат. Тези, които бяха дошли първи, вече привършваха обеда. Някои лягаха на тревата и заспиваха веднага като змията боа, други разговаряха или преглеждаха оръжието си, а един, най-веселият от всички, вдигна рога с ейл и запя:

През това време двете момчета стояха неподвижно и слушаха всичко. Ричард бе свалил лъка си и държеше в ръка желязната кука, с която опъваше тетивата. Не смееха да мръднат; тази картина от живота на прокудените им се струваше като представление. Но то се прекъсна ненадейно. Високият комин, който се издигаше над развалините, беше тъкмо пред тяхното скривалище. Нещо изсвистя във въздуха, чу се силен плясък и почти до ушите им паднаха късчета от счупена стрела. Някой откъм горния край на гората — може би часовоят на елата — бе запратил стрела към върха на комина.

Мечем не можа да се сдържи и ахна сподавено; Дик също трепна и изпусна куката. Но момците на полянката очакваха тази стрела. Всички наскачаха изведнъж, стегнаха коланите си, опитаха тетивата на лъковете, извадиха сабите и мечовете от ножниците. Елис вдигна ръка; лицето му придоби внезапно суров и властен израз; бялото на очите му светна в загорялото лице.

— Момчета — извика той, — всеки си знае мястото! Не пускайте ни един да се измъкне жив! Апълярд беше само чашка пред ядене; сега започва истинският обед. Аз трябва да отмъстя за трима души — за Хари Шелтън, за Саймон Мелмсбъри и… — като с удари в широките гърди — и за Елис Дъкуърт.

Между трънаците се показа почервенял от тичане мъж.

— Не е сър Даниъл! — каза запъхтяно той. — Само седем души са. Долетя ли стрелата?

— Току-що — отвърна Елис.

— Чумата да ги тръшне! — извика новодошлият. — Мисля, че я чух, като свирна! А сега трябва да тръпна необядвал!

Само за миг, с тичане или бърз ход — според това, дали определеното им място беше по-близо, или по-далеко — всички бойци от дружината „Черната стрела“ напуснаха поляната пред разрушения дом; само котелът, загасващият огън и окаченият на глогината убит елен показваха, че са били тук.

Глава V„Колкото и да е кръвожаден ловецът…“

Момчетата не мръднаха, докато последните стъпки не заглъхнаха в шума на вятъра. Едва тогава те се изправиха и въпреки болките от неудобното положение, в което бяха стояли, покатериха се по развалините и минаха пак по гредата над рова. Мечем бе взел падналата кука и вървеше напред, а Дик го следваше полека с арбалет на рамо.

— Право към Холиуд сега — каза Мечем.

— Към Холиуд ли? — извика Дик. — Когато толкова добри хора ще бъдат избити? Не-е! По-скоро бих оставил да те обесят, Джек!

— Нима ще ме изоставиш? — запита Мечем.

— Ще те изоставя, то се знае! — отвърна Дик. — Ако не успея да предупредя ония момци, ще умра заедно с тях. Да не мислиш, че ще изоставя хората, между които съм израснал? Нямам такова намерение! Дай ми куката!

Но Мечем не мислеше да му я даде.

— Ти се закле пред всички светии, Дик, да ме отведеш здрав и читав в Холиуд. Нима ще нарушиш клетвата си? Нима ще ме изоставиш… клетвопрестъпнико?

— Аз се заклех не на шега — отговори Дик — и бях решен да изпълня клетвата си, но сега!… Слушай, Джек, ела с мене! Само да предупредя моите хора и ако потрябва, да им помогна в борбата; така всичко ще се уреди и аз ще тръгна пак за Холиуд да изпълня клетвата си.

— Ти се подиграваш с мене — отвърна Мечем. — Та нали хората, на които искаш да помогнеш, са тръгнали да ме търсят, за да ме погубят?

Дик се почеса по главата.

— Нищо не мога да сторя, Джек — каза той. — Не виждам изход. Как би постъпил ти? Опасността за тебе не е голяма, а тия хора са изложени на смърт. На смърт! — повтори той. — Помисли какво ги чака! Защо ме бавиш, чумата да те тръшне! Дай ми куката! Та нима ще трябва всички да загинат!

— Ричард Шелтън — каза Мечем, като го погледна право в лицето, — нима ще бъдеш на страната на сър Даниъл? Нямаш ли уши? Не чу ли какво каза оня Елис? Или не обичаш рода си и баща си, убит от ония хора? „Хари Шелтън“ — каза Елис; а сър Хари Шелтън е твой баща; ясно като бял ден.

— Какво искаш? — извика повторно Дик. — Да вярвам на разбойници ли?

— Та аз съм слушал за това и по-рано — възрази Мечем. — Всички разправят, че сър Даниъл го е убил, като нарушил дадена клетва и пролял в собствения си дом невинната му кръв. — Небето чака мъст… А ти — синът на убития — ще идеш да помагаш и да защищаваш убиеца!

— Джек — извика младежът, — аз не зная. Може и така да е било; отгде да зная? Но слушай: този човек ме е отхранил и възпитал, аз съм играл и ловувал е неговите хора; а сега… да ги оставя, когато са в опасност… Та това е безчестие! Не, Джек, ти не можеш да искаш такова нещо, не ще пожелаеш да стана подлец!

— А баща ти, Дик? — каза Мечем, някак си разколебан. — Баща ти? И клетвата ти към мене? Та ти те закле във всички светии!

— Баща ми ли? Той би ми казал да вървя! Ако сър Даниъл го е убил, ей тази ръка ще убие сър Даниъл, когато му дойде времето! Но аз няма да изоставя нито него, нито хората му, когато са в опасност. А колкото до клетвата, добри Джек, ти ще ме освободиш сега от нея. Ще ме освободиш, за да спася живота на хора, които не са ти сторили никакво зло, и за да спася собствената си чест.

— Да те освободя от клетвата ли, Дик? Никога! — отвърна Мечем. — Ако ме изоставиш, ти си клетвопрестъпник и аз ще разглася навсякъде какъв си.

— Кипвам вече! — каза Дик. — Дай ми куката! Дай я!

— Няма да ти я дам — каза Мечем. — Насила ще те спася.

— Няма ли! — извика Дик. — Ще те накарам да я дадеш!

— Опитай се — отвърна Джон.

Те се гледаха право в очите, готови да се нахвърлят един срещу друг. Пръв скочи Дик; Мечем се обърна, веднага да бяга, но Дик го настигна с два скока, изтръгна куката от ръцете му, повали го на земята и застана над него, почервенял от яд, със заплашително свити, пестници. Мечем лежеше с лице в тревата, без да мисли да се съпротивява.

Дик опъна тетивата.

— Ще те науча аз тебе! — извика яростно той. — И да съм се клел — можеш да вървиш по дяволите!

После се обърна и затича. Мечем скочи веднага и хукна подир него.

— Какво искаш? — извика Дик, като се опря. — Какво търсиш подир мене? Махай се!

— Аз мога да тичам подир тебе, щом ми се иска — отвърна Мечем. — Гората е за всички.

— Връщай се, за бога! — отвърна Дик, като вдигна арбалета си.

— Я виж какъв юнак! — възрази Мечем. — Стреляй!

Дик наведе смутено арбалета си.

— Слушай — каза той, — ти вече достатъчно ме забави. Върви си. Върви ей с добро. Иначе — и да искам, и да не искам — ще те изгоня насила.

— Зная — каза упорито Мечем, — че си по-силен от мене. Прави, каквото искаш. Но аз ще вървя подир тебе, Дик, докато наистина ме прогониш насила — добави той.

Дик едва сдържаше гнева си. Не му даваше сърце да набие такова беззащитно същество; а не виждаше как другояче да се отърве от този нежелан и може би неблагонадежден другар.

— Трябва да си полудял — извика той. — Та аз тичам с все сила към враговете ти, глупчо!

— Малко ме е грижа, Дик — отвърна момчето. — Ако ти е съдено да умреш, и аз ще умра с тебе. По-добре ще ми е с тебе в тъмница, отколкото без тебе на свобода.

— Добре — каза Дик. — Нямам време за повече приказки. Върви с мене, щом смяташ че си длъжен да вървиш, но ако ми направиш пакост, да знаеш, че няма да те пожаля. Веднага ще си получиш стрелата.

С тия думи Дик хукна отново, като се движеше все покрай гъсталака и се оглеждаше зорко на вси страни. Той се измъкна тичешком от долината и стигна до по-рядката гора. Вляво се показа малко възвишение, изпъстрено със златисти жълтуги; на върха му тъмнееха няколко самотни бора.

„Оттам ще видя какво става“ — помисли Дик и тръгна нататък през обрасла с изтравниче полянка.

Минал бе само няколко ярда, когато Мечем го побутна по ръката и му посочи нещо. На изток от възвишението имаше дол и както изглежда, път, който стигаше до другия му край; изтравничето там още не бе прецъфтяло и долът беше ръждивочервен, като неизлъскан щит, с пръснати тук-там тисови дръвчета; Дик видя, че десетина души в зелени дрехи се качваха по склона, предвождани от самия Елис Дъкуърт — човек можеше да го познае лесно по ловното копие. Те стигнаха един след друг до върха, фигурите им се открояваха за миг върху небесната синева и изчезваха от другата страна на хълма.

Дик погледна по-дружелюбно Мечем.

— Значи ще ми бъдеш верен, Джек? — запита той. — Аз пък мислех, че си с другите.

Мечем се разплака.

— Какво те прихвана? — извика Дик. — Господи, помилуй! Заради една дума ли ще се разплачеш?

— Ти ме нарани — изхълца Мечем. — Ударих се, когато ме бутна на земята. Ти си страхливец, щом злоупотребяваш така със силата си.

— Глупости приказваш — каза грубо Дик. — Ти нямаше право да задържаш куката ми, мастър Джон! И аз трябваше здраво да те натупам. А щом искаш да вървиш с мене, ще ме слушаш. Да вървим!

Мечем се подвоуми дали да тръгне, но като видя, че Дик се запъти бързо към възвишението, без да поглежда назад, реши да го последва и затича подир него. Местността беше много неравна и стръмна. Дик беше доста изпреварил, движеше се изобщо по-бързо и отдавна вече бе стигнал на върха, пропълзял бе между боровете и се бе сгушил в храсталак от жълтуги, когато запъхтяният като елен Мечем го настигна и се сви мълчаливо до него.

Долу, в самото дъно на обширна долина, пряката пътека от селцето Тънстол се спускаше лъкатушно към дома на лодкаря. Тя беше съвсем отъпкана и погледът можеше ясно да я проследи открай докрай. Минаваше ту през открити полянки, ту през самата гора; на всеки сто ярда можеше да се устрои засада. Далеко нейде по пътя седем стоманени шлема лъщяха на слънцето, а от време на време човек можеше да види между по-редките дървета Селдън и хората му, които препускаха да изпълнят заповедта на сър Даниъл. Макар и поотслабнал, вятърът шумеше весело в дърветата и ако Апълярд беше в отряда, би отгатнал може би по неспокойното прелитане на птиците, че наблизо има опасност.

— Гледай — каза Дик. — Щом навлязоха толкова навътре в гората, най-добре ще е да избързат напред. Виждаш ли онази полянка с горичка в средата като остров? Тя би ги спасила. Ако стигнат здрави и читави дотам, ще пратя стрела да ги предупредя. Ала страх ме е, че няма да стигнат: само седем души са, и то въоръжени с арбалети. А дългият лък, Джек, всякога надделява над арбалета.

През това време Селдън и хората му продължаваха по лъкатушната пътека, без да подозират опасността, и се приближаваха към момчетата. По едно време се спряха, събраха се и сякаш сочеха нещо и се ослушваха. Но това, което бе привлякло вниманието им, идваше много отдалеко — беше глух топовен тътнеж, донасян от време на време от вятъра и показващ, че някъде се води тежка битка. Имаше защо да се замислят наистина: щом оръдията се чуваха в Тънстолската гора, бойното поле трябва да се е изместило много по на изток, а това значеше, че щастието е изменило на сър Даниъл и на лордовете от партията на Алената роза.

Но малкият отряд тръгна отново напред и стигна до една открита полянка, обрасла с жълтуги; оттам само една тясна ивица от гората стигаше до пътя. Конниците наближаваха към нея, когато във въздуха прелетя стрела. Един конник вдигна ръце, конят му се върна назад и двамата паднаха и се затъркаляха в пръстта. Момчетата можаха да чуят от скривалището си как войниците се развикаха, видяха как изплашените коне се изправяха на задните си нозе и как най-после, когато хората се посъвзеха от изненадата, един войник почна да слиза от коня. Втора стрела долетя от по-далеко, като описа широка дъга; втори конник се повали в праха. Този, който слизаше от коня, изпусна юздата, конят му препусна и го повлече за ногата, като го удряше из камънаците и с копитата си. Останалите четирима, които все още бяха на конете, веднага се пръснаха — един от тях запищя и като се обърна, хукна към лодката при реката; другите трима препуснаха с отпуснати поводи по пътя към Тънстол. От всеки гъсталак ги посрещаше по една стрела. Не след много един от конете падна, но конникът успя да скочи и продължи да догонва другарите си, докато втори изстрел довърши и него. Падна още един конник; след него друг кон; от целия отряд оцеля само един човек, и то без кон; докато най-после остана да се чува само заглъхващият в далечината тропот от трите изплашени коня, които препускаха без ездачи.

През това време ни един от нападателите не се показа. Тук-там по пътеката се търкаляха умиращи коне и войници, но ни един милостив неприятел не излезе от засадата, за да тури край на мъките им.

Единственият оцелял войник стоеше като замаян на пътя до падналия си кон. Стигнал бе до широката полянка с горичка по средата, за която бе говорил Дик. Между войника и момчетата нямаше и петстотин ярда, така че те можеха ясно да го видят как се оглежда насам-натам, смъртно изплашен. Но нищо не се случи и войникът си възвърна смелостта, свали лъка си и опъна тетивата. Дик го позна веднага по похвата му — беше Селдън.

При този опит за съпротива откъм гората гръмна смях. В този жесток и неуместен присмех участвуваха най-малко двадесетина души, защото тук беше ядрото на засадата. Почти веднага една стрела полетя към рамото на Селдън; той отскочи назад. Друга стрела се олюля и падна до нозете му. Той се втурна към горичката. Трета стрела полетя право към лицето му и падна почти пред него. Гръмкият смях се понесе отново, повтарян и огласян от всички шубраци.

Ясно беше, че нападателите само го дразнят, както хората дразнеха в ония времена осъдения бик или както котката си играе с мишка. Битката беше свършена. Един мъж в зелена дреха вече събираше спокойно стрелите по пътя; а другите се забавляваха жестокосърдечно с мъките на ближния си.

Селдън разбра, че го дразнят, изрева гневно, вдигна арбалета си и пусна наслуки една стрела към гората. Случаят му помогна — чу се слаб вик. Селдън хвърли оръжието си и хукна нагоре по полянката, почти право към мястото, гдето се бяха скрили Дик и Мечем.

Бойците от Черната стрела почнаха да го обстрелват вече не на шега. Но получиха, каквото заслужаваха — пропуснали бяха удобното време и сега слънцето блестеше в очите им. А Селдън тичаше, като отскачаше непрестанно ту на една, ту на друга страна, за да затрудни прицелването им. Самото му хукване нагоре по полянката обърка всичките им предвиждания; те бяха оставили там само един стрелец — този, когото Селдън бе току-що убил или ранил; скоро стана явно, че хората от Черната стрела са се объркали. Някой свирна три пъти, после още два пъти. Друг му отговори отдалеко. От двата края на леса се чуха стъпки и шумолене на вейки. Един изплашен елен изскочи от гората, постоя на три крака, като душеше въздуха, и потъна отново в гъсталака.

Селдън продължаваше да тича, като подскачаше насам-нататък. От време на време пущаха по някоя стрела след него, но все още не можеха да го улучат. Изглеждаше, че ще успее да се спаси. Дик бе сложил лъка си на рамо, готов да му помогне; дори Мечем, престанал да мисли за себе си, беше от все сърце на страната на нещастния беглец; и двете момчета трепереха, а сърцата им се свиваха от жал.

Селдън бе стигнал на петдесетина ярда от тях, когато една стрела го улучи и повали. Наистина той скочи веднага; но сега вече тичаше и залиташе и тръгна като слепец в друга посока.

Дик скочи и почна да му маха с ръка. — Насам! — извика той. — Насам! Тук ще ти помогнем! Тичай, приятелю, тичай!

В същия миг втора стрела удари Селдън в рамото, прониза раменната броня на дрехата му и го повали като сноп на земята.

— Ох, горкият! — извика Мечем, като стисна ръце.

А Дик стоеше като вкаменен на хълмчето, прицел за стрелците. Можеха да го убият незабавно, защото бяха обезумели от ярост и слисани от появата му в тила им… Но изведнъж от единия край на гората, съвсем близо до двете момчета, се разнесе гръмкият глас на Елис Дъкуърт:

— Стойте! — изрева той. — Не стреляйте! Уловете го жив! Това е младият Шелтън, синът на Хари!

Последва неколкократно остро изсвирване, подето и повторено в далечината. Това подсвирване беше, както изглежда, бойната тръба на Всеотмъщаващия Джон, чрез която даваше нарежданията си.

— Ех, че беда! — извика Дик. — Загубени сме. Да бягаме, Джек, по-скоро!

Те се обърнаха и хукнаха през боровата горичка на върха на хълма.

Глава VIПривечер

Отдавна би трябвало наистина да бягат. Хората от Черната стрела се втурнаха отвред към хълма. По-добрите бегачи, както и ония, които тичаха по открита местност, бяха изпреварили другарите си и наближаваха вече целта; други се бяха пръснали из долинките отдясно и отляво, за да преградят пътя на момчетата.

Дик се втурна към най-близкото прикритие. Беше горичка от високи дъбове, с твърда пръст и без шубраци; а беше и по нанадолнището, та се спуснаха много бързо. Скоро стигнаха до открита полянка, която Дик заобиколи, като мина вляво. След няколко мига се появи втора полянка и те минаха пак наляво. По този начин, като отиваха все по-наляво, момчетата се приближиха до широкия друм и реката, която бяха минали преди два часа, докато повечето от преследвачите им бяха поели друга посока и тичаха към Тънстол.

Момчетата се спряха да отдъхнат. Никаква следа от преследвачите. Дик сложи ухо на земята и пак не чу нищо, но тъй като вятърът продължаваше да шуми из дърветата, не бяха съвсем сигурни дали не заглушава стъпките на преследвачите им.

— Да продължим! — каза Дик и въпреки умората, въпреки куцането на Мечем те се втурнаха пак по нанадолнището.

След няколко мига се провираха из нисък, вечнозелен гъсталак, а над главите им високите дървета бяха сплетени като покрив. Беше високоствола гора, напомняща колонна катедрала; като се изключат чимширите, между които момчетата се провираха, тя беше светла и тревиста като поляна.

Като се промъкнаха през последните вейки на чимшира, те се озоваха в полусянката на гората.

— Стой! — извика нечий глас.

Между огромните стволове, на петдесетина стъпки пред себе си, те зърнаха един запъхтян от тичане едър мъж в зелена дреха; той постави веднага стрела в лъка си и се прицели. Мечем изписка и се спря, но Дик не спря нито за миг, а се втурна към стрелеца, като вадеше късия си меч. Дали защото се слиса от дръзкото нападение, или защото му беше забранено да стреля, войникът не пусна стрелата, а се спря, без да знае какво да предприеме; още преди да се опомни, Дик го хвана за гърлото и го повали на земята. Стрелата отлетя на една страна, лъкът се отплесна на друга. Обезоръженият стрелец сграбчи нападателя си, но мечът два пъти светна и потъна. Чуха се две охкания, Дик се изправи, а противникът му остана да лежи неподвижно, прободен в сърцето.

— Напред! — извика Дик и хукна отново, следван от Мечем, който се влачеше с мъка. Всъщност и двамата едва се влачеха и дишаха с отворени уста. Мечем изпитваше ужасна болка в крака, виеше му се свят, а на Дик коленете бяха сякаш от олово. Но въпреки всичко те продължаваха да тичат смело.

Най-после стигнаха до края на горичката. Тя свърши ненадейно. И само на няколко ярда пред тях се появи широкият друм от Райзинхъм за Шорби, минаващ на това място между две еднакво високи гористи стени.

Като видя това, Дик се спря; и щом престана да тича, долови някакъв неясен шум, който бързо се засилваше. Отначало приличаше на силен вятър, но скоро стана по-ясен и се превърна в тропот от препускащи коне; само след миг цял отряд въоръжени конници изскочи откъм завоя, префуча край момчетата и изчезна. Войниците препускаха в пълен безпорядък — личеше, че бягат; някои бяха ранени; коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Ясно беше, че са бегълци от голямата битка.

Тропотът им току-що започна да заглъхва към Шорби, когато нов беглец, съвсем сам, препусна по шосето след тях — този път самотен знатен конник, ако се съди по великолепната му броня. Следваха няколко обозни коли, влачени в тръс от подплашени, безмилостно шибани коне. Тези хора бяха избягали навярно още сутринта от полесражението, но страхливостта не ги спаси. Точно преди да стигнат до мястото, гдето се криеха смаяните момчета, един мъж с надупчена броня, самозабравил се от ярост, настигна колите и почна да сече коларите. Някои успяха да скочат и да избягат в гората, останалите той съсече на място, като ги ругаеше с нечовешки глас за страхливостта им.

Шумът в далечината продължаваше да се засилва: тропот от коли и конски копита, човешки викове, неясен, силен глъч, разнасян от вятъра. Ясно беше, че останки от разбита армия нахлуват като порой по пътя.

Лицето на Дик се помрачи. Той смяташе да вървят по същия път до завоя за Холиуд, но сега трябваше да промени това решение. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф Райзинхъм и разбра, че битката е свършила с поражение за привържениците на ланкастърската роза. Дали сър Даниъл се бе присъединил към тях и беше сега разорен беглец? Или бе минал на страната на Йорк и бе извършил безчестие? И двете възможности бяха лоши.

— Хайде — каза мрачно Дик и тръгна обратно през гората, следван от накуцващия Мечем.

Така вървяха известно време, без да продумат. Мръкваше вече; слънцето залязваше в равнината зад Кетли, лъчите му позлатяваха върховете на дърветата, а долу ставаше все по-тъмно и по-хладно.

— Да имаше да похапнем нещо! — каза неочаквано Дик, като се спря.

Мечем седна на земята и заплака.

— Сега плачеш, защото няма какво да вечеряш, а когато трябваше да спасим хората, сърцето ти не се трогна — каза презрително Дик. — Седем души тежат на съвестта ти, мастър Джон, и аз няма никога да ти простя това.

— На моята съвест ли? — извика Мечем, като го погледна гневно. — На моята? А твоят меч е почервенял от току-що пролята човешка кръв! Защо уби горкия човек? Той се прицели, но не пусна стрелата; ти беше в ръцете му и той те пощади. Да убиеш човек, който не се защищава, е все едно да убиеш коте.

Дик онемя от смайване.

— Аз го убих в честен бой. Нахвърлих се върху му, когато той бе вдигнал лък срещу мене.

— Това беше подъл удар — отвърна Мечем. — Ти си груб и заядлив, мастър Дик, умееш само да използуваш удобния случай; нека се яви някой по-силен от тебе, ще видим как ще му целуваш нозете! Не те бива и да отмъщаваш… Смъртта на баща ти остана неотплатена и духът му крещи за възмездие. Но ако ти попадне някоя неопитна и слаба противница, която се държи приятелски с тебе, ще я повалиш!

Дик беше толкова разярен, че не забеляза нито „противницата“, нито това, че ще я повали.

— Я гледай! — извика той. — Ти да не си открил нещо ново? Щом има двама души, единият е всякога по-силен. По-силният ще повали по-слабия, който и не заслужава нещо друго. А ти, мастър Мечем, заслужаваш да те набия с ремък, защото си непокорен и неблагодарен към мене, и ще получиш каквото заслужаваш.

Пазейки привидно самообладание, при все че беше крайно разгневен, Дик започна да разкопчава колана си.

— Това ще ти е вечерята — каза мрачно той.

Мечем бе престанал да плаче; пребледнял като платно, той гледаше Дик упорито и без да мръдне. Дик пристъпи, като въртеше ремъка. Но се спря, смутен от втренчения поглед и слабото, уморено лице на другаря си. Самоувереността започна да го напуща.

— Кажи поне, че не беше прав — каза колебливо той.

— Не — отвърна Мечем. — Прав бях. Хайде, бий ме! Аз куцам, уморен съм, не се защищавам, не съм ти сторил никакво зло… Бий ме, страхливецо!

При това ново предизвикателство Дик вдигна ремъка, но Мечем така трепна, така уплашено се сви, че смелостта на Дик му измени наново. Той отпусна ремъка и застана, без да знае какво да прави, чувствувайки се в ужасно глупаво положение.

— Чумата да те тръшне, бъбривецо! — каза той. — Щом ръката ти е толкова слаба, не си отпускай езика! Но да ме обесят, ако те ударя — продължи той, — ала няма и да ти простя. Аз не те познавах; ти беше враг на моя господар и все пак ти отстъпих коня си; дадох ти обеда си, а ти ме нарече груб, страхлив и заядлив! Ей богу, чашата е вече препълнена. Изглежда, че е много изгодно да си слаб! Значи, ако някой насочи към тебе копието си и извика, че е слаб, трябва да го оставиш да те прониже! Ей, че глупави приказки!

— И все пак ти не ме наби — отвърна Мечем.

— Стига вече — каза Дик. — Остави ме на мира! Ще ти обясня. Ти си невъзпитан, но имаш и добри черти, а най-главното е това, че ме извлече от реката. Аз го бях забравил и се показах неблагодарен към тебе. Ала да вървим. Ако искаме да стигнем в Холиуд тази нощ или утре заран, трябва да бързаме.

При все че Дик си бе възвърнал обикновеното добро настроение, Мечем не му прощаваше. Не можеше да забрави лесно гнева, убийството на боеца и главно вдигнатия ремък.

— Благодаря ти от благоприличие — каза Мечем. — Но, драги мастър Шелтън, предпочитам да вървя сам. Гората е широка; нека всеки си избере сам пътя! Аз ти дължа един обед и едно поучение. А сега добър път!

— Щом тъй искаш, тъй да бъде, чумата да те тръшне! — извика Дик.

Те се обърнаха и тръгнаха на различни страни, без да мислят за посоката, обзети само от мисълта за свадата си. Но Дик не бе изминал и десетина крачки, когато чу, че го викат по име и видя Мечем, който тичаше подире му.

— Дик — каза той, — невъзпитано е да се разделим така. Подавам ти от все сърце ръката си. Не от благоприличие, а от сърце ти благодаря за всички услуги и добрини, които ми направи. Желая ти най-добър път!

— Добре, момче — каза Дик, като пое подадената ръка. — Добра сполука във всичко, ала много се съмнявам, че ще сполучиш — много си свадлив.

Те се разделиха повторно. Но след малко Дик изтича подир Мечем.

— Слушай — каза той, — вземи моя арбалет, не бива да вървиш без оръжие.

— Арбалет ли? — извика Мечем. — Не момче, аз нямам сила да го опъна, пък и не умея да стрелям. Той няма да ми послужи. Но все пак ти благодаря…

Мръкнало се бе и те не можеха да видят изражението на лицата си в полумрака сред дърветата.

— Ще те поизпратя малко — каза Дик. — Много е тъмно. Иска ми се да те изведа поне до пътечка, защото ме е страх, че може да се изгубиш.

Той млъкна и се запъти напред, а Мечем тръгна пак след него. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно; само когато стигаха до някоя полянка, виждаха небето, осеяно с мънички звезди. Нейде далеко-далеко все още се чуваше заглъхващият глъч на разбитата ланкастърска войска.

След половинчасов мълчалив ход излязоха на обрасла е изтравниче широка поляна. Тя блестеше под звездния светлик, осеяна с папрат и островчета от тисови дръвчета. Момчетата спряха и се изгледаха.

— Умори ли се? — попита Дик.

— Толкова съм уморен — отговори Мечем, — че ми се иска да легна и да умра.

— Чувам ромон на река — каза Дик. — Да отидем до там, защото съм ужасно жаден.

Оттук започваше леко нанадолнище; когато слязоха до края му, наистина намериха една ромонеща между върбите рекичка. И двамата се простряха до самия бряг, протегнаха шии към бистрата струя, отразила звездите, и се напиха до насита.

— Не мога вече, Дик — каза Мечем.

— Когато слизахме насам, видях един трап — отвърна Дик. — Да пренощуваме там.

— На драго сърце! — извика Мечем.

Трапът беше песъчлив и сух. Над единия му край се спускаха като навес сплетени вейки; забравили вече скарването си, двете момчета се свиха там едно до друго, за да се стоплят. Сънят ги обви скоро като облак и те заспаха спокойно под росата и звездите.

Глава VIIЧовекът със забуленото лице

Събудиха се призори; птичките още не бяха запели, а само почуруликваха тук-таме из гората; слънцето не бе изгряло, но небето на изток руменееше в тържествени багри. Прегладнели и преуморени, момчетата лежаха неподвижно, потънали в сладостна изнемога, когато някакъв звън ги сепна ненадейно.

— Камбана! — каза Дик, като се приповдигна. — Та нима сме толкова близо до Холиуд?

След малко звънът се повтори, този път малко по-наблизо, и продължи да се чува все по-близо и по-близо в утринната тишина.

— Какво ли е това? — каза Дик, напълно събуден.

— Някой идва насам и звъни при всяка стъпка — отвърна Мечем.

— И аз разбирам дотолкова — каза Дик. — Но защо? Какво търси в Тънстолската гора? Може да ми се смееш, Джек — добави той, — ала тоя странен звън не ми харесва.

— Да — каза Мечем, като потрепери, — такъв тъжен звън! Ако не беше на съмване…

В същия миг звънът се засили, зачести и стихна изведнъж.

— Този човек сякаш се завтече да прескочи рекичката — забеляза Дик.

— А сега тръгна пак бавно — добави Мечем.

— Не — отвърна Дик, — той не върви бавно, Джек. Напротив, много бърза, сякаш бяга да се спаси от някого, или пък е пратен с бързо поръчение. Не чуваш ли колко бързо се приближава звънът?

— Та той е вече до нас — каза Мечем.

Те бяха застанали до края на трапа, който се намираше на едно хълмче, та можеха да огледат цялата полянка до самата гора, която я заобикаляше.

В ясната утринна дрезгавина се белееше тясна пътека, която лъкатушеше между жълтугите, минаваше на стотина ярда пред трапа и пресичаше полянката от изток към запад. От посоката й Дик разбра, че — направо или със завои — пътеката води към крепостта.

По тази именно пътека тръгна, след като излезе от гората, един човек с бяла наметка. Отначало се поспря, сякаш се оглеждаше; после, приведен почти надве, почна да се промъква полека из изтравничето, като звънеше при всяка своя стъпка. Лицето му не се виждаше; бяла качулка, на която нямаше дори прорези за очите, закриваше цялата глава; човекът се движеше, опипвайки пътя си с тояга. Момчетата се смразиха от ужас.

— Прокажен! — каза дрезгаво Дик.

— Допирът му носи смърт — добави Мечем. — Да бягаме!

— Не — отвърна Дик. — Не виждаш ли, че е сляп? Опипва пътя с тояга. Да не мърдаме; вятърът духа от нас към пътеката и той ще ни отмине, без да ни навреди. Горкият! Той заслужава повече да го съжалим, отколкото да се боим от него!

— Ще го съжаля, когато ни отмине — каза Мечем.

Слепият прокажен беше изминал вече половината път до тях; в този миг слънцето изгря и освети забуленото лице. Трябва да е бил едър мъж, преди да се прегърби от отвратителната болест; и сега дори вървеше с твърда, уверена походка. Тъжният звън на звънчето, почукването на тоягата, незрящото забулено лице, мисълта, че този човек е обречен не само на страдания и смърт, но и на вечна самота приживе, всичко навяваше смъртен ужас на момчетата; и колкото повече той се приближаваше, толкова повече смелостта и силите им ги изоставяха.

Когато се изравни с трапа, прокаженият спря и се обърна към тях.

— Богородице, спаси ме! Той ни видя! — промълви едва чуто Мечем.

— Шшт! — прошепна Дик. — Само се ослушва. Нали е сляп, глупчо?

И наистина прокаженият се оглеждаше или ослушваше. След малко тръгна пак, но скоро спря отново, обърна се и сякаш се загледа в момчетата. Сега вече и Дик пребледня като мъртвец и затвори очи, като че самият поглед на прокажения би могъл да го зарази. Но звънчето зазвъни отново. Този път прокаженият стигна без колебание до края на полянката и изчезна в горичката.

— Видя ни! — каза Мечем. — Заклевам се, че ни видя.

— Глупости! — възрази Дик, успял да повъзвърне малко смелостта си. — Само ни чу и се уплаши, горкият! Ако беше сляп и трябваше да се движиш във вечна нощ, и ти би трепвал, дори когато изшумоли вейка или изчурулика птиче.

— Дик, добри ми Дик, видя ни! — повтаряше Мечем. — Човек се ослушва другояче, Дик. Този гледаше, а не се ослушваше. Лоши му са намеренията. Не чуваш ли, че и звънчето млъкна?

Звънчето наистина не се чуваше вече.

— Да — каза Дик. — Това не ми харесва. Да — повтори той, — никак не ми харесва. Какво ли означава това? Да бягаме веднага, за бога.

— Той тръгна към изток — добави Мечем. — Ние пък да тръгнем право на запад, добри Дик. Няма да си отдъхна, докато не видим колкото може по-надалеко гърба на този прокажен.

— Много си страхлив, Джек! — отвърна Дик. — Ние ще тръгнем право към Холиуд; значи, ако не съм сбъркал пътя, трябва да вървим все на север.

Те станаха веднага, прегазиха рекичката по камъните и тръгнаха по нанагорнището отсреща, което ставаше все по-стръмно, колкото повече се приближаваха към гората. Местността беше много неравна — пълна с буци и трапчинки; тук-там растяха самотни дървета или малки горички; мъчно беше да налучкат пътя и момчетата вървяха почти наслуки. Освен това, изтощени от вчерашните скитания и от глада, те влачеха с мъка нозете си из пясъка.

Скоро стигнаха до върха на една могилка и видяха, че прокаженият е на стотина стъпки пред тях и пресича пътя им. Той вървеше бързо и уверено като човек, който вижда. След миг изчезна в един гъсталак.

Щом го зърнаха, момчетата се сгушиха ужасени в храсталак от жълтуги.

— Сигурно ни преследва — каза Дик. — Сигурно. Видя ли, че държи в ръка езичето на звънеца, за да не звъни? Дано светиите ни помогнат и посочат пътя, защото нямам сили да се боря с проказата!

— Защо ни гони? — извика Мечем. — Какво иска? Чуло ли се е някой прокажен да гони хората само от злоба? Нали затова носи звънец — да го чуят и да бягат от него? Тук има нещо друго, Дик…

— Все едно ми е какво има — изохка Дик. — Нямам вече сили. Нозете ми не държат. Господ да ни е на помощ!

— Нима ще стоиш със скръстени ръце? — извика Мечем. — Да се върнем пак на полянката. Там е по-сигурно; не ще може да се промъкне до нас, без да го усетим.

— Никъде няма да отида — каза Дик. — Свършено е с мене, дано ни отмине случайно.

— Дай ми лъка си тогава! — извика Мечем. — Бъди мъж! Ръката ми ще откаже да стреля. Не — добави той, — не, остави ме!

Дик се прекръсти.

— Нима искаш да стреляш по прокажен? Аз мога да се боря със здрави мъже, а не е привидения и прокажени. Не зная какво точно е пред нас, но е сигурно едно от двете. Господ да ни е на помощ!

— Ако това е мъжеството ви, колко жалки са мъжете! Но щом не искаш да сториш нищо, да не мърдаме поне!

Чу се само един-единствен рязък звън.

— Изпусна езичето — прошепна Мечем. — Господи, колко е близо до нас!

Но Дик не отговори: зъбите му почти тракаха.

След малко между храстите се мярна един край от бялата наметка, после зад един ствол се подаде главата на прокажения, който като че огледа местността и се скри отново. За напрегнатия слух на момчетата като че целият храст беше оживял — навред шумоляха листа и се прекършваха вейки; всяко от тях чуваше как тупти сърцето на другаря му.

Изведнъж прокаженият се втурна с вик през полянката право към тях. Те изпискаха, разделиха се и побягнаха в различни посоки. Но страшният им противник изтича подир Мечем, догони го много бързо и го улови. Момчето нададе страхотен писък, който отекна далеко из гората, опита се за миг да се бори, но нозете му се подкосиха и то падна в безсъзнание в ръцете на похитителя си.

Дик чу писъка и се обърна. Щом видя, че Мечем падна, той си възвърна самообладанието и смелостта, изрева от мъка и гняв, свали арбалета и се приготви да стреля. Но още преди да пусне стрелата, прокаженият вдигна ръка.

— Не стреляй, Джон! — викна един познат глас. — Не стреляй, луда главо! Не можеш ли да познаеш своите хора?

Той сложи Мечем на земята, след това свали качулката и Дик видя пред себе си сър Даниъл Брекли.

— Сър Даниъл! — извика Дик.

— Сър Даниъл я! — извика рицарят. — Нима щеше да стреляш срещу опекуна си, негоднико? Но да видим сега тоя… — той млъкна и запита, като сочеше Мечем: — Как го наричаш, Дик?

— Наричам го… мастър Мечем — каза Дик. — Нима не го познавате? Той казваше, че го знаете.

— Да — отвърна сър Даниъл. — Зная го. — И се позасмя. — Само че той припадна. Би могъл да припадне и от по-малко нещо. Какво ще кажеш, Дик? Хубаво ви изплаших, нали?

— Изплашихте ни наистина, сър Даниъл — каза Дик и въздъхна само като си спомни как се бяха уплашили. — Прощавайте, сър, но помислих, че срещаме самия сатана; да си кажа правото, още треперя. А защо така сте се предрешили, сър?

Сър Даниъл се намръщи гневно.

— Защо ли? Ех, че въпрос! Трябва да се крия като подгонен в собствената си Тънстолска гора, Дик! Не ни провървя в боя. Стигнахме само за да ни помете общият разгром! Где са славните ми бойци? Ей богу, Дик, не зная. Да, Дик, разгромиха ни; нанесоха ни тежко поражение. Не видях ни един от моите хора, след като трима паднаха пред очите ми. Сам аз успях да стигна здрав и читав до Шорби; взех тази наметка и звънеца, за да се пазя от Черната стрела, и тръгнах предпазливо към замъка. Това е най-сигурно предрешване: звънецът ще изплаши и най-храбрия разбойник в гората; всеки ще пребледнее, щом го чуе. Най-после се натъкнах на тебе и Мечем. Не виждах много добре през качулката и не бях напълно сигурен дали сте вие; най-много и съвсем основателно се учудих от това, че сте заедно. А докато бях на поляната, гдето трябваше да вървя полека и да почуквам с тоягата, не смеех да се обадя. Но я виж — добави той, — нашият мърморко почва да се посъвзема. Малко хубаво бяло вино ще го съживи.

Рицарят извади изпод дългата наметка една големичка бутилка и почна да разтърква слепите очи и да мокри устните на припадналия, който дойде постепенно в съзнание и загледа замаяно ту единия, ту другия.

— Какво щастие, Джек! — каза Дик. — Не е бил никакъв прокажен, а само сър Даниъл! Погледни!

— Глътни най-напред ей това — каза рицарят. — То ще ти възвърне мъжеството. После ще ви нахраня и ще се приберем заедно в Тънстол. Защото, Дик — продължи той, като сложи на тревата хляб и месо, — най-чистосърдечно ще ти призная, че копнея да се озова между четири стени. Откакто съм ездач, не съм изпадал в такава беда; в опасност е и животът ми, и имотът ми, а на това отгоре и горски скитници ме преследват. Но още не ми е изпята песента. Някои от моите момчета ще се доберат до замъка. Хач е с десет души; Селдън — с шест. Да, пак ще станем силни! А ако успея да се помиря с прещастливия недостоен лорд Йорк, ние с тебе, Дик, ще бъдем отново мъже и ще яздим коне!

При тия думи рицарят си напълни рог с бяло вино и вдигна безмълвна наздравица за Дик.

— Селдън — почна да мънка Дик, — Селдън… — и пак млъкна.

Сър Даниъл остави рога, без да пийне нито глътка.

— Какво? — извика той с променен глас. — Селдън? Казвай! Какво се е случило със Селдън?

Дик описа със заекване засадата и избиването на отряда. Рицарят го изслуша, но докато слушаше, лицето му се кривеше от ярост и мъка.

— Слушай — извика той, — кълна се в десницата си, че ще отмъстя! Ако не сполуча, ако не смажа по десет души за един, ръката ми да изсъхне! Аз разбих тоя Дъкуърт на пух и прах; изгоних го от дома му; изгорих подслона му; прогоних го от тоя край, а той се връща да ме предизвиква? Не, Дъкуърт, този път по-зле ще си изпатиш!

Той замълча, само лицето му продължаваше да се мръщи.

— Яжте! — извика внезапно рицарят. — А ти — обърна се той към Мечем — закълни се, че ще ме последваш право в замъка.

— Кълна се в честта си! — отвърна Мечем.

— За какво ми е честта ти? — извика рицарят. — Закълни се в щастието на майка си.

Мечем даде исканата клетва, а сър Даниъл закри отново лицето си с качулката, после взе звънеца и тоягата. Двамата му спътници трепнаха пак, като го видяха в този ужасен вид. Но рицарят бе вече станал.

— Яжте по-бързо — каза той — и вървете след мене към замъка.

С тия думи той навлезе пак в гората; звънчето се чу почти веднага, отброявайки стъпките му; седнали край непокътнатия обед, момчетата го чуваха как заглъхва полека в далечината към хълма.

— Значи ще отидеш в Тънстол? — запита Дик.

— Ще отида — каза Мечем, — щом трябва да ида. Аз съм по-храбър зад гърба на сър Даниъл, отколкото пред очите му.

Те хапнаха набързо и тръгнаха по пътеката към редеещия горен край на гората, гдето високи буки растяха самотно сред зелената морава, а птици и катерички подскачаха из клоните им. След два часа, когато започнаха да се спускат от другата страна на хълма, между върховете на дърветата се показаха червените стени и покриви на Тънстолския замък.

— Слушай — каза Мечем, като се спря, — трябва да се сбогуваш тук с приятеля си Джек, когото няма да видиш вече. Хайде, Дик, прости му за огорченията, както и той с радост и обич ти прощава.

— Защо? — запита Дик. — Щом отиваме и двама в Тънстол, смятам, че ще се виждаме пак, и то твърде често.

— Никога вече няма да видиш горкия Джек Мечем — отвърна другарят му. — Може да е бил страхлив и отегчителен, но все пак те измъкна от реката; честно слово, Дик, няма да го видиш вече!

Той разтвори обятия и двете момчета се прегърнаха и целунаха.

— Освен това, Дик — продължи Мечем, — аз имам лоши предчувствия. Сега ще видиш съвсем друг сър Даниъл; досега той преуспяваше, щастието като че отиваше само при него, но сега, когато съдбата му вече го настига и самият му живот е пред гибел, той ще бъде и за двама ни зъл господар. Може да е храбър воин, но има поглед на лъжец; в този поглед видях уплаха, Дик, а уплахата прави човека жесток като вълк. Слизаме вече в неговия дом. Света Богородице, изведи ни пак оттам!

Те продължиха да се спускат мълчаливо и най-после стигнаха до горската крепост на сър Даниъл — ниска, мрачна сграда с кръгли кули, потънала отвън в мъх и плесен, заобиколена от рова с плаващите водни лилии. Щом ги зърнаха, вратите се отвориха, подвижният мост бе спуснат и сър Даниъл, придружен от Хач и свещеника, излезе лично да ги посрещне.