Черната стрела

Глава IДик разпитва

Замъкът се намираше недалеко от неравния горски път. Той беше тежка правоъгълна сграда от червен камък; в ъглите му се издигаха зъбчати кръгли кули, прорязани с бойници. Вътре имаше тесен двор. Над рова, широк може би дванадесет стъпки, се спускаше само един подвижен мост. Водата се стичаше в рова по канавка, която водеше до едно езеро в гората и се охраняваше от двете южни кули. Като се изключат едно-две високи клонести дървета отдето можеше да се стреля към стените, замъкът можеше лесно да се отбранява.

В двора Дик намери няколко души от гарнизона които се готвеха за отбрана и разговаряха мрачно какво би станало, ако ги обсадят. Някои правеха стрели, други точеха отдавна неупотребявани саби; но макар че се приготвяха повечето клатеха неуверено глава.

Дванадесет души от отряда на сър Даниъл бяха оцелели в битката и промъквайки се през гората, бяха стигнали живи до замъка. Трима от тях бяха тежко ранени; двамата в Райзинхъм, при разгрома и бягството, един в гората от хората на Всеотмъщаващия Джон. Заедно с Хач, сър Даниъл и младия Шелтън, гарнизонът възлизаше на двадесет и двама боеспособни мъже. Можеше да се очаква, че постепенно ще дойдат и други. Опасността не беше значи в недостига от хора.

Сломен беше духът на бойците поради страха от черните стрели. В тия променливи времена те не се бояха много от явните си врагове — привържениците на Йорк „Светът“ — както казваха в ония дни — „може пак да се промени“, преди да ги постигне някаква беда. Но трепереха от своите съседи — от хората в гората. Прицел на омразата им беше не само сър Даниъл. Уверени, че няма кой да ги накаже, хората му се бяха държали жестоко из целия край. Изпълнявали бяха жестоко жестоките му повели; и нито един от малката дружина, която разговаряше в двора, не можеше да каже, че не е извършил насилие или жестокост. А ето че бойната сполука бе изменила на сър Даниъл и той беше безсилен сега да защити оръдията си; изходът на една кратка битка, в която мнозина от тях не бяха участвували, превърна всички в предатели, обявени извън закона — оредяла дружина обсадени в жалка крепост, изложени отвред на справедливата ненавист на жертвите си. А не липсваха и мрачни предупреждения за това, което ги очакваше.

В разни часове през миналата нощ седем коня без ездачи зацвилиха уплашено един след друг пред вратите на крепостта. Два бяха от отряда на Селдън; другите пет принадлежаха на бойците, заминали със сър Даниъл. Най-после на разсъмване един копиеносец, пронизан с три стрели, се довлече залитайки до рова; той издъхна още докато го внасяха в крепостта; от това, което успя да изрече, преди да умре, можа да се разбере, че е последният оцелял от един значителен отряд.

И загорялото лице на Хач дори бе побледняло от тревога; а когато се отдалечи с Дик и научи за съдбата на Селдън, той се отпусна на една каменна пейка и направо зарида. Насядали на столчета или по каменните стъпала из слънчевите кътчета на двора, войниците го погледнаха учудено и тревожно, но никой не се осмели да запита защо е толкова разстроен.

— Да, мастър Шелтън — каза най-после Хач, — какво ви казах аз? Всички ще свършим така. Селдън беше храбрец, обичах го като брат. Той е втората жертва; всички ще го последваме! Какво казваше онова подло стихче: „По една черна стрела във всяко черно сърце“. Не стана ли тъкмо така? Апълярд, Селдън, Смит и старият Хъмфри свършиха; а вътре Джон Картър, клетият грешник, лежи и моли да му доведат свещеник.

Дик се ослуша. От едно ниско прозорче, край което разговаряха, се чуваха стенания и шепот.

— Там ли е? — запита Дик.

— Да, в стаята на втория вратар — отвърна Хач. — Толкова се мъчи и духом, и тялом, че не можахме да го внесем по-навътре. При всяка стъпка, докато го носехме, мислеше, че умира. Но сега, струва ми се, само душата му страда. Той призовава непрестанно свещеника, а сър Оливър, кой знае защо, още не идва. Дълга изповед ще бъде. Клетият Апълярд и Селдън си отидоха без изповед.

Дик отиде до прозореца и погледна вътре. Стаичката беше ниска и тъмна, но той можа все пак да открие ранения войник, който охкаше на сламеника си.

— Как си, клети Картър? — запита Дик.

— Мастър Шелтън — отговори с възбуден шепот войникът, — за бога, доведете ми свещеник. С мене е свършено; много съм зле — смъртно съм ранен. Не можете да ми помогнете с нищо друго; направете ми само това последно добро. Побързайте като честен благородник да спасите душата ми, защото на съвестта ми тежи нещо, което ще ме завлече в преизподнята.

Той заохка пак и Дик чу как скърца със зъби — може би от болка, а може би от страх.

В същия миг сър Даниъл се появи пред входа на залата с писмо в ръка.

— Момчета — каза той, — ние бяхме сразени и разбити; защо да го отричаме? По-добре да скочим пак веднага на седлата. Старият Хари шести се провали. И ние трябва да си измием ръцете и да се отречем от него. Един добър мой приятел, лорд Уенслидейл, е близък на Йоркския херцог. Аз написах на приятеля си писмо да го помоля за покровителство, като предлагам щедро обезщетение за миналото и разумна вярност за бъдещето. Не се съмнявам, че той ще бъде благосклонен. Но молба без дарове е като песен без музика; и аз го обсипах с обещания, момчета… Не се скъпих в обещанията си. Какво не ни достига тогава? Не ни достига нещо много важно… защо да крия от вас?… нещо много важно и много мъчно: няма кой да занесе писмото. Гората — както знаете — гъмжи от врагове. А трябва да се бърза, но без хитрост и предпазливост нищо няма да излезе. Кой от вас тогава ще вземе това писмо, ще го отнесе на лорд Уенслидейл и ще ми донесе неговия отговор?

Един войник скочи веднага.

— Аз ще го отнеса, ако ви е угодно — каза той. — Готов съм да си туря главата в торбата.

— Не, Дики Боуър, не може — отвърна рицарят. — Не съм съгласен. Ти си наистина хитър, но не си пъргав. Всякога изоставаш.

— Щом е така, сър Даниъл, да отида аз! — извика друг.

— Пази боже! — каза рицарят. — Ти си бърз, но не си хитрец. Ще попаднеш право в стана на Всеотмъщаващия Джон. Благодаря и на двама ви за храбростта, но и двамата не сте за тая работа.

След тях се обади Хач, но и той не бе одобрен.

— Ти ще ми трябваш тук, драги Бенет; ти си всъщност дясната ми ръка — отговори рицарят; след това няколко души се представиха наведнъж. Сър Даниъл избра най-после един от тях и му даде писмото.

— И така — каза той, — всички зависим от твоята бързина и съобразителност. Донеси ми добър отговор и за по-малко от три седмици аз ще разчистя гората от тия дръзки разбойници. Но добре помни, Трогмортън: работата не е лека. Ще трябва да се промъкваш нощем и да вървиш като лисица; а как ще минеш Тил, не зная… Не може нито по моста, нито с лодката.

— Аз умея да плувам — отвърна Трогмортън. — Не бойте се, ще се върна здрав и читав.

— Добре, приятелю, иди сега в избата — каза сър Даниъл, — и поплувай най-напред в тъмнокафявия ейл.

С тия думи той се обърна и влезе в замъка.

— Сър Даниъл говори мъдро — каза Хач на Дик. — Докато някой по-слаб мъж би изопачил истината, той я признава откровено пред хората си. Ето, казва, какви опасности ни чакат, ето и мъчнотиите; и дори се шегува, като ги казва. Кълна се в света Варвара, че е роден за военачалник! Никой не умее да ободри войниците като него. Виж как всички се заловиха пак за работа!

Тези похвали за сър Даниъл наведоха младежа към друга мисъл.

— Бенет — каза той, — как загина баща ми?

— Не ме питайте за това — отговори Хач. — Нито знам, нито съм забъркан в тази работа; освен това аз всякога ще мълча по този въпрос, мастър Дик. Виждате ли, човек трябва да говори само каквото знае, а не да повтаря това, което други разправят. Питайте сър Оливър… или Картър, ако искате, но не и мене.

И Хач тръгна да провери часовоите, като остави Дик да размишлява.

„Защо ли не иска да ми каже? — мислеше момчето. — И защо спомена Картър? Картър… да, може би Картър е участвувал.“

Той влезе в сградата, тръгна по постлания с плочи сводест коридор и скоро стигна до стаичката, гдето охкаше раненият. Щом чу, че някой влиза, Картър трепна и извика:

— Доведохте ли свещеника?

— Не още — отвърна Дик. — Най-напред трябва да ми кажеш как умря баща ми — Хари Шелтън.

Изражението на войника се промени веднага.

— Не зная — отговори упорито той.

— Не, много добре знаеш — възрази Дик. — Не се опитвай да ме мамиш.

— Казвам ви, че не зная — повтори Картър.

— Тогава — каза Дик, — ще умреш без изповед. Аз няма да мръдна оттук и можеш да си сигурен, че никакъв свещеник няма да дойде. Каква полза, че ще се изповядаш, ако нямаш намерение да поправиш злото, в което си участвувал? Изповед без покаяние е просто подигравка.

— Не казвайте, каквото мислите, мастър Дик — рече спокойно Картър. — Лошо е да се заплашва умиращ и да си кажа правото, малко ви подобава да го вършите. А още по-малко ще ви ползува. Стойте, ако искате. Ще погубите душата ми, но няма да научите нищо! Това е последната ми дума. — И раненият се обърна на другата страна.

Дик бе постъпил наистина прибързано и се засрами, че го заплаши. Но направи още един опит.

— Картър — каза той, — не ме разбирай погрешно. Аз зная, че ти си бил само оръдие в чужди ръце; слугата трябва да изпълнява заповедите на господаря си и аз не бих го обвинил за това. Но от много места почвам да чувам, че на мене, неопитния младеж, лежи тежкият дълг да отмъстя за баща си. Затова те моля, добри ми Картър, забрави, че те заплаших, и ми помогни с една дума казана доброволно, с честно покаяние.

Раненият продължаваше да мълчи; каквото и да му приказваше, Дик не можеше да изтръгне нито дума от него.

— Добре — каза той, — отивам да повикам свещеника. Каквато и да е вината ти към мене или към близките ми, не искам да бъда съзнателно виновен към никого, а най-вече към човек, който е в последния си час.

Старият боец го изслуша пак, без да продума или да помръдне; престанал бе дори да охка; и когато излизаше от стаята, Дик се възхити от тази упорита твърдост.

„Все пак — помисли той, — каква полза от смелост без разум? Ако ръцете му бяха чисти, той щеше да говори; мълчанието му издава тайната повече от всякакво признание. Да, доказателствата се сипят отвред. Било сам, било с помощта на свои хора, сър Даниъл е убиец на баща ми.“

Дик се спря с измъчено сърце в каменния коридор. Нима тъкмо сега, когато щастието напусна сър Даниъл, когато той е обсаден от стрелците на Черната стрела и поставен вън от закона от победоносните привърженици на йоркския херцог, и Дик ще трябва да се обърне против човека, който го отгледа и изучи, който го наказваше наистина строго, но и неуморно го закриляше? Колко жестоко би било това, ако му се наложеше да го стори!

„Дай боже да е невинен!“ — каза си той.

По каменните плочи се чуха стъпки и сър Оливър се приближи бавно към момчето.

— Един човек ви чака с нетърпение — каза Дик.

— Тъкмо при него отивам, добри Ричард — каза свещеникът. — Клетият Картър! С нищо не може да му се помогне вече.

— А при това душата му страда повече от тялото — отговори Дик.

— Видя ли го? — запита сър Оливър, като трепна.

— Ей сега бях при него — отговори Дик.

— Какво казва… какво казва?… — запита особено нетърпеливо свещеникът.

— Много жално ви призоваваше, сър Оливър. Добре би било да побързате, защото той ужасно страда — отговори момчето.

— Отивам право при него — отговори свещеникът. — Какво да се прави, всички сме грешни и всички ще умрем, драги Ричард.

— Да, сър, добре би било всички да умрем като честни хора — отговори Дик.

Свещеникът наведе поглед, благослови едва чуто и отмина.

„И той значи! — помисли Дик. — Той, който ме учеше на благочестие! В какъв свят живея, ако всички, които се грижат за мене, са опръскани с кръвта на баща ми! Отмъщение ли? Каква тежка участ, ако трябва да отмъщавам на приятелите си!“

Тази мисъл му напомни за Мечем. Той се усмихна при спомена за странния другар и се запита где ли е той сега. Младежът изчезна още щом стигнаха в замъка, а Дик копнееше да се разговори пак с него.

Час по-късно, след литургията, отслужена набързо от сър Оливър, всички влязоха в замъка за обед. Обедната зала беше продълговато ниско помещение, постлано със зелена тръстика; по стените имаше килими, изобразяващи диваци и ловни кучета; тук-там бяха окачени копия, лъкове и щитове; в голямата камина пламтеше огън; покрай стените имаше тапицирани пейки. А наредената сред залата трапеза очакваше тия, които щяха да обядват. Нито сър Даниъл, нито съпругата му се явиха на обеда. Отсъствуваше и сър Оливър. Не се спомена нито дума и за Мечем. Дик започна да се тревожи, спомни си тъжните предчувствия на своя другар и се запита дали наистина не му се е случило нещо лошо в този дом.

След обеда срещна Гуди Хач, която бързаше да отиде при лейди Брекли.

— Моля ти се, Гуди — каза той, — где е мастър Мечем? Видях, че ти го въведе, когато пристигнахме.

Старицата се засмя с глас.

— Ах, мастър Дик — каза тя. — Какви зорки очи имате! — и пак се засмя!

— Но къде е той наистина? — настоя Дик.

— Никога вече няма да го видите — отговори тя. — Положително никога.

— Щом няма да го видя — отвърна момчето, — искам да зная поне защо. Той не дойде тук доброволно, а аз съм негов най-добър закрилник и ще се погрижа да се отнасят добре с него. Тайните наоколо ми станаха толкова много, че почват да ми дотягат.

Но още докато говореше, на рамото му се сложи една тежка ръка. Бенет Хач застана незабелязано зад него и с палеца си даде знак на жена си да си върви.

— Приятелю Дик — каза той, щом останаха сами, — да не сте налудничав или малоумен? Ако не умеете да мълчите, по-добре е да сте в океана, отколкото в Тънстолския замък. Разпитвахте мене, досаждахте на Картър, изплашихте с намеците си попчето. Дръжте се по-благоразумно, глупчо; а сега, когато сър Даниъл ще ви повика, за бога, бъдете спокоен и любезен с него. Той ще ви подложи на строг разпит. Внимавайте какво ще отговаряте.

— Хач — отвърна Дик, — всичко това намирисва на нечиста съвест.

— Ако не поумнеете, скоро ще ви замирише и на кръв — отговори Бенет. — Аз само ви предупреждавам. Ето че идват вече да ви викат.

И наистина в същия миг един слуга дойде откъм двора да повика Дик при сър Даниъл.

Глава IIДве клетви

Сър Даниъл беше в залата и се разхождаше гневно пред камината, очаквайки Дик. Освен сър Даниъл тук беше само сър Оливър, който се бе оттеглил смирено в един ъгъл, гдето прелистваше требничето си и мърмореше молитви.

— Викали сте ме, сър Даниъл — каза младият Шелтън, като влезе.

— Да, виках те — отговори рицарят. — Какви слухове стигат до ушите ми? Толкова лош опекун ли съм бил към тебе, да бързаш да проявяваш недоверие към мене? Или като виждаш, че засега не ми върви, смяташ да ме изоставиш? Ей богу, баща ти не беше такъв! Той не напускаше приятеля си и в сполука, и в несполука. Но ти, Дик, както изглежда, си другар само в сполука и сега търсиш повод да се освободиш от верността, която ми дължиш.

— Ако позволите, сър Даниъл, това не е вярно — отвърна твърдо Дик. — Аз съм благодарен и верен, комуто дължа благодарност и вярност. И преди всичко благодаря на вас и на сър Оливър; и двамата имате повече от всеки друг права върху мене; бих бил куче, ако забравя това.

— Умееш да говориш — каза сър Даниъл, след това избухна внезапно: — Но благодарността и верността са думи, Дик Шелтън — продължи той, — а аз гледам делата. Сега, когато съм в опасност, когато името ми е опетнено, земите ми похитени, горите ми пълни с хора, жадуващи да ме погубят, как проявяваш ти твоята благодарност и вярност? Останали са ми съвсем малко предани хора; знак на благодарност и на вярност ли е да тровиш сърцата им с коварни шушукания? Не ми трябва такава благодарност; но да видим сега какво искаш! Казвай: ние ще ти отговорим. Ако имаш нещо против мене, кажи го направо.

— Сър — отговори Дик, — баща ми загина още когато бях дете. До мене стигнаха слухове, че е бил подло убит. Стигнаха слухове… не искам да крия нищо… че вие сте замесен в това злодеяние. И откровено казано, съзнанието ми няма да се успокои и аз не ще мога да ви помагам искрено, докато не разреша съмненията си.

Сър Даниъл седна в едно дълбоко кресло, подпря с ръка брадата си и загледа втренчено Дик.

— И ти мислиш, че аз бих могъл да бъда настойник на сина на човек, когото съм убил? — запита той.

— Да — каза Дик, — простете, ако отговорът ми бъде малко груб, но вие знаете много добре, че настойничеството е нещо много изгодно. Нима вие не се ползувахте през всичкото време от доходите на моите имоти и от хората ми? Нима не уреждате брака ми? Не зная какво ще спечелите от него, но сигурно ще спечелите. Още веднъж моля да ми простите, но ако сте били способен на низостта да убиете човек, който ви се е доверил, сигурно има достатъчно основания да извършите една по-малко низост.

— Когато бях на твоите години — каза строго сър Даниъл, — аз не бях толкова мнителен. А защо и сър Оливър, един духовник, да е виновен в това дело?

— Защото, сър Даниъл — отговори Дик, — кучето тича, гдето му заповяда господарят. Всички знаят, че този духовник е ваше оръдие. Аз говоря съвсем откровено: не е време за любезничене. А не получавам никакъв отговор. Вие само ми задавате нови въпроси. Съветвам ви да внимавате, сър Даниъл, защото по този начин вие само подхранвате, вместо да разсейвате съмненията ми.

— Ще ти отговоря откровено, мастър Ричард — каза рицарят. — Нечестно би било да не призная, че ти ме разгневи. Но и разгневен дори, ще бъда справедлив. Ела да си приказваме така, когато станеш мъж и когато аз не ще бъда обвързан от настойничеството си. Ела тогава и аз ще ти отговоря, както заслужаваш — с пестник по мутрата. А дотогава имаш два пътя: или да премълчаваш тия обиди, да не приказваш много и да се сражаваш за човека, който те е отгледал и се е сражавал за тебе, когато беше, малък; или — вратата ти е отворена, гората е пълна с мои врагове — върви при тях!

Настроението, с което бяха изречени тия думи, и погледът, който ги придружи, слисаха Дик, но той все пак забеляза, че не отговориха на въпроса му.

— От все сърце искам да ви повярвам, сър Даниъл — отговори той. — Убедете ме, че нямате вина.

— Стига ли ти честната ми дума, Дик? — запита рицарят.

— Да — отговори младежът.

— Давам ти я тогава — отвърна сър Даниъл. — Кълна се в честта си, във вечното блаженство на душата си, в отговора, който ще трябва да дам на оня свят за всичките си дела, че не съм замесен в смъртта на баща ти!

Той протегна ръка, която Дик стисна сърдечно. И двамата не забелязаха как свещеникът се понадигна от мястото си, обзет от ужас и мъка при изричането на тази тържествена, но лъжлива клетва.

— Ах — каза Дик, — дано бъдете великодушен и ми простите! Какъв скот бях да не ви вярвам! Но давам дума, че никога вече няма да се усъмня във вас!

— Прощавам ти, Дик — отговори сър Даниъл. — Ти не познаваш още хората и клеветническия им нрав.

— Аз заслужавам още по-голямо порицание, защото негодяите сочеха не направо вас, а сър Оливър.

При тези думи той се обърна към свещеника и не можа да не изрече последната дума. Високият, червендалест, едър, самоуверен мъж беше просто неузнаваем; червенината по лицето бе изчезнала, ръцете и нозете му бяха безпомощно отпуснати, устните нашепваха молитви, а при неочаквания поглед на Дик той изрева като див звяр и скри лице в ръцете си.

Сър Даниъл се озова с две крачки до него и го улови яростно за рамото. В тоя миг всички подозрения на Дик се събудиха отново.

— И сър Оливър трябва да се закълне — каза той. — Него именно обвиниха.

— Ще се закълне — каза рицарят.

Сър Оливър размаха мълчаливо ръце.

— Ей богу, ще се закълнеш — извика сър Даниъл извън себе си от ярост. — Ще се закълнеш върху ей тази книга — продължи той, като вдигна падналия на пода требник. — Какво? Искаш да се усъмня в тебе ли? Закълни се, казвам ти! Закълни се!

Но свещеникът все още не можеше да заговори. Задушаваше го почти еднакъв ужас от сър Даниъл и от лъжливата клетва.

Тъкмо в тоя миг цветното стъкло на високия прозорец бе пробито от една черна стрела, която полетя, заби се и се олюля върху дългата трапеза.

Сър Оливър изпищя и припадна върху постлания с тръстики под, а рицарят, последван от Дик, изхвръкна на двора и изтича по извитата стълба към зъбчатата кула. Всички стражи бяха нащрек. Слънцето бе огряло спокойно осеяните с дървета зелени морави и гористите хълмове, които затваряха кръгозора. Ни следа от нападател.

— Откъде долетя тази стрела? — запита рицарят.

— Ей от онзи гъсталак, сър Даниъл — отговори един часовой.

Рицарят постоя замислен. После се обърна към Дик.

— Дик — каза той, — остани при тия момци. Поставям те на пост тук. А колкото до свещеника, ако откаже да се оправдае, ще разбера защо го прави. Почвам да споделям донякъде подозренията ти. Уверявам те, че ще се закълне; ако не се закълне, ще докажем виновността му.

Дик отговори някак студено, а рицарят го изгледа изпитателно и побърза да се върне в залата. Там погледна най-напред стрелата. Не бе виждал досега такава стрела и докато я въртеше в ръцете си, се изплаши от черния й цвят. И тази стрела имаше надпис, само една дума: „Заровен“.

— Ха! — избухна той. — Знаят значи, че съм тук! Заровен! Но между тях няма куче, което би могло да ме изрови оттук!

Сър Оливър се бе посъвзел и се мъчеше да се изправи.

— Уви, сър Даниъл — простена той, — изрекохте ужасна клетва! Сега сте прокълнат до веки веков.

— Да, простако — отвърна рицарят, — аз наистина се заклех, но твоята клетва ще бъде по-ужасна от моята. Ти ще се закълнеш в самия Холиудски кръст! Размисли и подбери думите си. Ще се закълнеш до довечера.

— Господ да ви просветли! — отговори свещеникът. — И да отклони сърцето ви от такова беззаконие.

— Слушай, добри отче — каза сър Даниъл, — ако си за благочестието, няма какво да приказвам с тебе; само че се сещаш малко късничко за него. Но ако си склонен поне малко към благоразумие, изслушай ме. Това момче почва да ме дразни като оса. А ми е потребно, защото ще получа пари за брака му. Но признавам откровено, че ако продължава да ми досажда, ще отиде при баща си. Заповядах вече да го преместят в стаята над параклиса. Ако можеш да се закълнеш убедително и самоуверено, че си невинен, толкова по-добре; момчето ще се поуспокои и аз ще го пощадя. Но ако се запънеш, побледнееш или изобщо се объркаш при заклеването, той няма да ти повярва и бог ми е свидетел, че ще загине. Размисли.

— В стаята над параклиса! — промълви задъхано свещеникът.

— В нея — отвърна рицарят. — Ако искаш да го спасиш, спаси го, а ако не искаш, моля, върви по дяволите и ме остави на мира! Ако бях припрян, бих те пронизал досега с меча си заради нетърпимата ти страхливост и глупост. Избра ли? Казвай!

— Избрах — каза свещеникът. — Бог да ми прости, не избрах злото, за да сторя добро. Ще се закълна, за да спася момчето.

— Така е най-добре! — каза сър Даниъл. — Прати тогава да го повикат веднага. Ще се видите насаме. Но аз ще ви наблюдавам. Ще бъда в другата стая, зад картините.

Рицарят повдигна окачения на стената гоблен, който се спусна веднага зад него. Чу се щракане на пружина, след това скърцане на стълба.

Останал сам, сър Оливър погледна плахо закритата с гоблен стена и се прекръсти изплашено и съкрушено.

— Да, щом го пращат в стаята над параклиса — промълви той, — трябва да го спася, дори с цената на собствената си душа.

След три минути, повикан от друг пратеник, Дик намери сър Оливър застанал до масата в залата, решителен и пребледнял.

— Ричард Шелтън — каза той, — ти поиска да се закълна. Бих могъл да се възмутя и да откажа, но миналото ме привързва към тебе и аз ще изпълня желанието ти. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм убил баща ти.

— Сър Оливър — отговори Дик, — това разбрах още когато прочетохме първото писмо на Всеотмъщаващия Джон. Позволете все пак да ви задам два въпроса. Вие не сте го убили: приемам. Но нямате ли някакво участие в убийството?

— Никакво — каза сър Оливър, като правеше в същото време знаци с очи и устни, сякаш искаше да го предупреди за нещо, а не смее да се изкаже гласно.

Дик го погледна учудено, после се обърна и огледа празната стая.

— Какво ви е? — запита той.

— Нищо — отговори свещеникът, като побърза да промени изражението си. — Нищо. Просто не ми е добре, болен съм. Аз… аз… моля ти се, Дик, трябва да си отида. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм извършил нито насилие, нито предателство. Успокой се, добри момко. Сбогом!

И той се измъкна с необичайна бързина из залата.

Дик остана като закован на мястото си; погледът му оглеждаше стаята, лицето му изразяваше непрестанно сменящи се чувства — изненада, съмнение, подозрение и веселост. Постепенно съзнанието му се проясни и подозренията надделяха, а след това се замениха с увереност в най-лошото. Той вдигна глава и веднага трепна. В горния край на гоблена, който закриваше стената, бе представен дивак-ловец. В едната си ръка той държеше допрян до устата рог, в другата — голямо копие. Лицето му беше черно, защото ловецът беше африканец.

Той именно изплаши Ричард Шелтън. Слънцето не светеше вече в прозорците на залата, а в същия миг огънят пламна по-силно в широката камина и озари с променлив светлик тавана и завесите. При това осветление черният дивак мигна със съвършено бял клепач.

Дик не снемаше поглед от окото. Осветено от пламъка, то блестеше като скъпоценен камък; беше влажно, живо око. Белият клепач се спусна пак за миг, после окото изчезна.

Не можеше да има никакво съмнение. Живото око, което го бе наблюдавало през прореза в гоблена, си бе отишло. Пламъкът от камината не се отразяваше вече в него.

Дик разбра изведнъж ужаса на своето положение. В съзнанието му изникнаха предупрежденията на Хач, безгласните знаци на свещеника, окото, което го бе наблюдавало от стената. Той разбра, че са го подложили на изпитание, че бе издал отново подозренията си и само някакво чудо би могло да го спаси.

„Ако не успея да се измъкна от този дом — помисли той, — свършено е с мене! Горкият Мечем! В какво змийско гнездо го доведох!“

Той още размишляваше, когато един запъхтян слуга дойде да му помогне да пренесе оръжието, дрехите и книгите си в друга стая.

— В друга стая ли? — повтори Дик. — Защо? В каква стая?

— В стаята над параклиса — отговори слугата.

— Тя отдавна е необитаема — каза замислено Дик. — Каква е тази стая?

— Много е хубава — отговори войникът. — Само че… — добави той по-тихо — казват, че там се явявали призраци.

— Призраци ли? — повтори Дик и изтръпна. — Не съм чувал такова нещо. Какви призраци?

Слугата се огледа, след това прошепна едва чуто:

— Призракът на клисаря от черквата Свети Йоан. Оставили го веднъж да пренощува там, а на сутринта — пфуй! — Изчезнал! Разправят, че го отвлякъл сатаната; сигурно защото преди това пил до късно през нощта.

Дик тръгна с мрачни предчувствия подир слугата.

Глава IIIСтаята над параклиса

От площадката на кулата не се виждаше нищо. Слънцето клонеше на заник и най-после залезе, но пред погледа на бдителните часовои от Тънстолския замък не се мярна жива душа.

Когато най-после се стъмни напълно, заведоха Трогмортън в една стая с прозорец към ъгъла на рова и го спуснаха много внимателно; няколко мига чуваха пляскането на водата от плуването му, после някаква черна фигура излезе в отсрещния върбалак и пропълзя из тревата. Сър Даниъл и Хач се ослушваха около половин час, но наоколо беше съвсем тихо. Вестоносецът се бе измъкнал благополучно.

Лицето на сър Даниъл се проясни. Той се обърна към Хач.

— Бенет — каза той, — този Всеотмъщаващ Джон е все пак само човек. Той спи и ние ще му видим работата, дявол да го вземе!

През целия следобед и вечерта те непрекъснато пращаха Дик насам-натам; заповедите летяха една след друга, така че той се слиса от броя на поръченията и бързината, с която трябваше да ги изпълнява. През това време той не видя нито сър Оливър, нито Мечем, но непрестанно мислеше и за двамата. Главната му цел сега беше да избяга колкото може по-скоро от Тънстолския замък; а искаше все пак да поприказва с тях, преди да се махне оттук.

Най-после взе лампата и тръгна да се качи в новото си жилище. Стаята беше просторна, ниска, малко мрачна. Прозорецът гледаше към рова и при все че беше толкова високо, имаше железни пречки. Леглото беше разкошно: едната възглавница беше напълнена с пух, другата — с лавандула, по завивката бяха изтъкани червени рози. В стените имаше долапи, заключени или затворени с катинари и закрити от погледа с тъмни гоблени. Дик обиколи стаята, повдигна гоблените, почука, опита се напразно да отвори долапите. Провери, че вратата е солидна, със здрава заключалка, после остави лампата на една поставка и още веднъж се огледа наоколо.

Защо го бяха пратили в тази стая? Тя беше по-просторна и разкошна от неговата. Дали е някаква клопка? Има ли таен вход? Наистина ли се явяват призраци? Кръвта поизстина малко в жилите му.

Точно над главата му по плочите се чуха тежките стъпки на часовоя. Дик знаеше, че под тази стая е сводестият параклис, а до параклиса беше залата. Оттам имаше несъмнено таен изход; доказателство беше окото, което го бе наблюдавало през гоблена. Много вероятно е същият изход да води до параклиса, а оттам и до тази стая.

Той чувствуваше, че би било безумие да заспи в такова място. Приготви оръжието си и се настани в ъгъла зад вратата. Ако го очаква нападение, ще продаде скъпо кожата си.

По площадката на кулата се чуха стъпки на повече хора, някой запита за паролата, друг я каза; смениха стражата.

В същия миг някой подраска на вратата му, драскането се усили и един глас прошепна:

— Дик, Дик, аз съм!

Дик скочи, дръпна лоста на вратата и пусна Мечем. Той беше много бледен, в едната си ръка държеше лампа, в другата — изваден меч.

— Затвори вратата! — прошепна Мечем. — По-бързо, Дик! Този дом е пълен с издайници; чувах, като вървяха подир мене в коридорите; чувах как дишат зад гоблените.

— Добре, бъде спокоен, затворих — отговори Дик. — В безопасност сме, ако човек може да бъде в безопасност между тия стени. От сърце се радвам, че те виждам. Ей богу, момко, мислех, че са те препратили на оня свят. Где се криеш?

— Не е важно — отговори Мечем. — Не е важно, щом се видяхме пак. Но, Дик, отвори ли ти някой очите? Каза ли ти какво мислят да правят утре?

— Не — отговори Дик. — Какво мислят да правят?

— Не зная утре ли, или тази нощ — каза Мечем, — но сега или утре смятат да те убият. Зная съвсем положително: чух ги, като си шушнеха; да, все едно, че ми го казаха.

— Така ли? — отвърна Дик. — И аз се досещах за такова нещо.

Той разказа подробно на Мечем случките през деня.

След като го изслуша, Мечем стана и започна да оглежда стаята.

— Не — каза той, — не се вижда никакъв вход. И все пак несъмнено има някакъв таен вход. Аз ще остана при тебе, Дик. Ако ти е съдено да умреш, и аз ще умра с тебе. А мога и да ти помогна — виж! Откраднах един меч. Ще се бия! Ако знаеш някакъв таен изход, който бихме могли да отворим, или някой прозорец, отгдето бихме могли да се спуснем, готов съм да посрещна с радост всяка опасност, за да избягам с тебе.

— Джек — каза Дик, — кълна се, Джек, ти си най-добрият, най-верният и най-храбрият човек в цяла Англия! Дай си ръката, Джек!

И сграбчи мълчаливо ръката на Мечем.

— Слушай сега — продължи Дик, има един прозорец, отгдето спуснаха вестоносеца; въжето трябва да е още в стаята. Това е все пак някаква надежда.

— Шшт! — каза Мечем.

И двамата се ослушаха. Под стаята се чу шум, след малко стихна, после се поднови.

— Някой ходи в стаята долу — прошепна Мечем.

— Не — отвърна Дик, — долу няма стая, ние сме над параклиса. Навярно убиецът минава през тайния ход. Да дойде! Няма да му бъде леко.

И той скръцна със зъби.

— Да загасим лампите — каза Мечем. — Може пък някак да се издаде.

Угасиха и двете лампи и се притаиха като мъртви. Стъпките долу бяха много тихи, но все пак се чуваха. Няколко пъти се приближиха и отдалечиха, най-после се чу звънко завъртване на ключ, последвано от продължително затишие.

После стъпките се чуха отново, а след това в най-отдалечения ъгъл на стаята между дъските на пода блесна неочаквано тясна ивица светлина. Ивицата се разшири, отвори се един таен вход на пода и ярък лъч нахлу в стаята. Те виждаха силната ръка, която повдигаше капака: Дик вдигна арбалета си, очаквайки да се появи главата.

Но тя не се показа. Защото нейде далеко в замъка се чуха викове. Отначало само един, след това много гласове повтаряха някакво име. Явно бе, че този шум смути убиеца, защото той спусна тихо капака на тайния ход и момчетата чуха отново под пода бързо отдалечаващи се стъпки.

Имаха само миг за отдих. Дик си пое дълбоко дъх и едва сега се вслуша в суматохата, която попречи на нападението и вместо да стихне, все повече се засилваше. Из целия замък се чуваше тичане, отваряне и блъскане на врати. А гласът на сър Даниъл надвишаваше общата врява, викайки:

— Джоана!

— Джоана?! — повтори Дик. — Коя ли е пък тази чума? Тук няма, нито е имало някаква Джоана. Какво значи това?

Мечем мълчеше. Изглеждаше унесен някъде далеко. През прозореца се вмъкваше само слабата звездна светлина, така че в ъгъла, гдето стояха момчетата, беше съвсем тъмно.

— Джек — каза Дик, — не зная где си бил днес. Но виждал ли си тая Джоана?

— Не — отвърна Мечем. — Не съм я виждал.

— И не си чувал нещо за нея? — продължи Дик.

Стъпките се приближиха. На двора сър Даниъл все още викаше Джоана.

— А чувал ли си нещо за нея? — повтори Дик.

— Чувах — каза Мечем.

— Как трепери гласът ти? Какво ти е? — каза Дик. — Тази Джоана е истинско щастие: отвлече вниманието им от нас.

— Дик! — извика Мечем. — Аз съм загубен; и двамата сме загубени! Да бягаме, докато е време. Те няма да мирясат, докато не ме намерят. Или ето що: остави ме да изляза сама; докато се занимават с мене, ти ще избягаш. Пусни ме, Дик… добри ми Дик, пусни ме да си вървя!

— Господи! — извика той. — Та ти не си Джек, а Джоана Седли! Девойката, която не иска да се омъжи за мене.

Девойката стоеше до него безмълвна и неподвижна. Дик помълча, след това заговори пак:

— Джоана, ти спаси живота ми, както и аз спасих твоя; видяхме заедно пролята кръв, бяхме приятели и врагове… Да, аз извадих ремъка си да те нашибам и през всичкото време мислех, че си момче. Но сега ме чака смърт, часът ми е дошъл, затова искам да ти кажа, преди да умра: ти си най-добрата и най-храбрата девойка на тоя свят и ако остана жив, ще се оженя със затворени очи за тебе; но жив или мъртъв, знай, че те обичам.

Тя не отговори.

— Хайде, Джек — каза Дик. — Продумай! Бъди добра девойка, кажи, че ме обичаш!

— Та нима щях да бъда тук, ако не те обичах — извика тя.

— Добре, слушай сега — продължи Дик. — Ако успеем да се измъкнем оттук живи, ще се оженим, а ако умрем, ще умрем заедно. Но как можа да намериш стаята ми?

— Попитах госпожа Хач — отговори девойката.

— Тя е сигурен човек, няма да те издаде. Имаме време тогава.

В същия миг, сякаш за да опровергаят думите му, по ходника се чуха стъпки и някой заблъска грубо с пестници вратата.

— Насам! — извика един глас. — Отваряй, мастър Дик! Отваряй!

Дик не мръдна и не отговори.

— Свършено е — каза девойката и прегърна Дик.

Войниците почнаха да блъскат един след друг вратата. После пристигна самият сър Даниъл и блъскането спря изведнъж.

— Не ставай муле, Дик — завика рицарят. — И седемте спящи рицари биха се събудили от такъв шум. Знаем, че тя е при тебе. Отвори вратата!

Дик не се обади.

— Изкъртете вратата! — заповяда сър Даниъл.

Войниците заудряха веднага с пестници и ритници вратата. Макар че беше здрава и добре заключена, тя все пак би паднала скоро, но съдбата се намеси повторно. Сред грохота на ударите се чу вик на часовой; последва втори, по всички площадки на кулите се развикаха, откъм гората се чуха други гласове. В първия миг можеше да се помисли, че бегълците от гората нападат замъка. Сър Даниъл и помагачите му изоставиха вратата на Дик и се втурнаха да отбраняват крепостните стени.

— Спасени сме! — извика Дик.

Той сграбчи с две ръце тежкия стар креват и се напъна да го помести, но креватът не мръдна от мястото си.

— Помогни ми, Джек. Ако искаш да се спасим, помогни ми с все сили! — извика той.

Те успяха с общи усилия да издърпат тежкия дъбов креват и да залостят с него вратата.

— Ти само влоши положението — каза тъжно Джоана. — Сега той ще влезе през тайния вход.

— Нищо подобно — възрази Дик. — Той не ще посмее да издаде тайната си пред толкова много хора. А ние ще се измъкнем оттам. Чуваш ли? Нападението престана! Не, не е било нападение!

Наистина не беше нападение, а пристигането на нова дружинка бегълци от разгрома при Райзинхъм. Те бяха успели да се промъкнат през гората, закриляни от нощта; пуснаха ги да влязат през главния вход и сега те слизаха от конете сред тропот от копита и звън на оръжия и брони.

— Ей сега ще се върне — каза Дик. — По-скоро към тайния вход!

Той запали лампата и двамата отидоха в другия ъгъл на стаята. Лесно намериха цепнатината, отгдето все още проникваше слаб светлик. Дик избра от малобройното си въоръжение един по-здрав нож, пъхна го дълбоко в цепнатината и натисна с все сили дръжката му. Вратичката мръдна, пооткрехна се и най-после се отвори. Младежите я хванаха и отместиха назад. Тук започваха няколко стъпала; на най-долното от тях предполагаемият убиец бе оставил запалена лампа.

— Слизай пръв и вземи лампата — каза Дик. — Аз ще сляза подир тебе, за да затворя вратичката.

Тя слязоха един след друг, а когато Дик спускаше вратичката на тайния вход, по вратата на стаята му заблъскаха отново.

Глава IVТайният подземен ход

Подземният ход, гдето Дик и Джоана се озоваха, беше тесен, мръсен и къс. На другия му край се виждаше полуотворена врата; навярно същата, която нападателят бе отключил. От тавана висяха гъсти паяжини, по плочите на пода отекваха звънко и най-леките стъпки.

Зад тази врата тайният ход се раздвояваше под прав ъгъл. Дик тръгна наслуки по едната пътека и двамата младежи се втурнаха с гръмко отекващи стъпки покрай купола на параклиса. При смътната светлина на лампата сводестият покрив напомняше гърба на кит. Тук-там по него се съзираха тесни бойници, закрити отвътре от резбата на корнизите; като погледна през една от тях, Дик видя каменния под на параклиса, олтара със запалените свещи и простряния ничком пред стъпалата му сър Оливър, който се молеше с вдигнати ръце.

Като стигнаха до края на ходника, те слязоха по няколко стъпала. Пътеката стана по-тясна; стената от едната й страна беше дървена, между цепнатините се чуваше говор и се съзираха мигащи светлинки; най-после те се озоваха внезапно пред едно кръгло отворче, голямо колкото човешко око. През него Дик видя залата, гдето пет-шест мъже в кожени жакети, насядали около трапезата, пиеха жадно и ядяха баница с еленово месо. Сигурно бяха новодошлите.

— Оттук не може — каза Дик. — Да се върнем.

— Не — каза Джоана. — Може да има изход по-нататък.

И тя продължи напред. Но след няколко ярда пътеката свърши пред една малка стълба; ясно беше, че докато войниците са в залата, ще е невъзможно да избягат оттук.

Те се върнаха почти тичешком и тръгнаха да проверят накъде води другото разклонение на пътеката. То беше извънредно тясно — някой по-едър мъж не би могъл да мине през него. Трябваше постоянно да слизат и да се качват по стръмни стълбички; най-после и Дик дори загуби представа где се намират.

Пътеката стана още по-тясна и по-ниска, стълбите водеха сега все надолу, стените и от двете страни бяха влажни и лепкави, нейде далеко напред се чуваше как цвъртят и дращят плъхове.

— Трябва да сме в подземието на кулата — забеляза Дик.

— А все още няма изход — добави Джоана.

— Няма, но трябва да има! — отговори Дик.

И наистина те стигнаха до един остър завой, гдето пътеката свърши с няколко стъпала, които водеха нагоре. Изходът от тази стълба беше затворен с тежка каменна плоча. И двамата се опитаха да я вдигнат с гърбовете си, но тя не помръдна.

— Някой я натиска — каза Джоана.

— Не — отговори Дик. — И десет души да я натискат, пак би помръднала поне малко. А това нещо е неподвижно като скала. Върху плочата има някаква тежест. Оттук няма изход: ей богу, добри ми Джек, все едно, че сме вече затворници с окови на нозете. Седни сега да поговорим. А след малко ще се върнем; дано не бъдат толкова бдителни тогава; кой знае? Може пък и да се измъкнем някак. Но според моето скромно мнение, загубени сме!

— Дик — извика Джоана, — злополучен е бил денят, когато ме видя! Защото аз те доведох тук като някоя нещастна и неблагодарна девойка.

— Смешни приказки! — възрази Дик. — Щом нещо трябва да стане, то става. Но вместо да жалиш за себе си и за мене, я по-добре ми разправи коя си и как попадна в ръцете на сър Даниъл.

— И аз съм като тебе сирак без баща и майка — каза Джоана, — и за най-голямо мое, а сега и твое нещастие, съм богата наследница. Мой опекун беше лорд Фоксхем, но изглежда, че сър Даниъл е получил от краля срещу голям откуп правото да ме омъжи. Още когато съм била бебе, двама знатни и богати мъже се борили за правото да ме омъжат; докато порасна, светът се промени и сър Даниъл откупи от новия канцлер опекунството зад гърба на лорд Фоксхем. После светът пак се промени, лорд Фоксхем откупи зад гърба на сър Даниъл правото да ме омъжи; те продължаваха да враждуват така, но аз бях все пак у лорд Фоксхем, който беше много добър опекун. Най-после трябваше да ме омъжат… или по-право, да ме продадат. Лорд Фоксхем щеше да получи петстотин лири за мене. Годеникът се наричаше Хемли и тъкмо утре, Дик, щяха да ме сгодят. Ако не беше сър Даниъл, щяха да ме омъжат и тогава, Дик… мили Дик, никога нямаше да те срещна. При тези думи тя взе ръката му и нежно и грациозно я целуна; Дик също взе ръката й и я целуна.

— И така — продължи тя — сър Даниъл ме отвлече ненадейно от градината, когато се разхождах, и ме накара да се облека в тези мъжки дрехи, а това е смъртен грях за една жена; пък и не ми приличат. После, както знаеш, ме отведе в Кетли и ми каза, че ще ме омъжи за тебе; но аз бях твърдо решила да се омъжа за Хемли — напук на сър Даниъл.

— А-а! — извика Дик. — Значи ти обичаш тоя Хемли!

— Не — отвърна Джоана. — Никак. Просто мразех сър Даниъл. Но след това, Дик, ти ми помогна, беше безкрайно добър, много храбър и сърцето ми се привърза въпреки волята ми към тебе; така че, ако успеем някак да се отървем, с радост ще се омъжа за тебе. А ако жестоката съдба не го допусне, пак всякога ще те обичам. И ще ти бъда вярна, докато съм жива.

— А пък аз — каза Дик — пет пари не давах за никоя жена, докато те срещнах. Но към тебе се привързах още когато те смятах за момче. И те жалех, без да зная защо; когато реших да те нашибам с ремъка, ръката ми не искаше да мръдне. А когато ми призна, че си девойка, Джек — ще те наричам Джек, както и досега, — разбрах, че ти си именно девойка за мене. Слушай! — прекъсна мисълта си той. — Някой иде.

И наистина нечии тежки стъпки отекнаха в кънтящия ходник и цели пълчища плъхове се разтичаха отново.

Дик огледа мястото. Внезапният завой му даваше предимство: прикрит зад стената, можеше да хвърли стрела без опасност за него. Само лампата беше много близо, затова той я занесе тичешком докъм средата на ходника, върна се и застана нащрек.

След малко от другия край се показа Бенет. Изглеждаше, че е сам; в ръката си държеше запалена факла, та беше много лесно да се прицелиш в него.

— Стой, Бенет! — извика Дик. — Още една стъпка — и ще те убия!

— Тук сте били значи! — отвърна Хач, като се взираше в тъмнината. — Не ви виждам. Аха! Разумно сте постъпили, Дик: оставили сте лампата напред! Ей богу, при все че щяхте да простреляте жалката ми кожа, радвам се, че използувахте уроците, които ви давах. А сега казвайте защо сте тук? Какво търсите? Защо искахте да стреляте срещу един добър стар приятел? С вас ли е младата дама?

— Не, Бенет, аз би трябвало да питам, а ти да отговаряш — възрази Дик. — Защо животът ми е в опасност? Защо идват да ме убият тайно в леглото ми? Защо трябва да се крия из замъка на своя опекун, и то от приятели, между които съм живял и никога не съм огорчил?

— Мастър Дик, мастър Дик — каза Бенет, — какво ви казах? Вие сте най-храбрият и прозорлив младеж, който съм срещал, но сте без капка лукавство.

— Да — отвърна Дик, — виждам, че ти знаеш всичко и че аз съм наистина обречен. Добре тогава. Аз оставам тук. Нека сър Даниъл ме изкара, ако може.

Хач помълча.

— Слушайте — започна той, — аз ще се върна при сър Даниъл да му кажа где сте и как сте се настанили; всъщност затова съм и изпратен. А вие, ако не сте глупак, ще сторите най-добре да избягате, преди да се върна.

— Да избягам ли? — повтори Дик. — Бих избягал досега, ако знаех как. Вратата на изхода не мръдва.

— Опипайте с ръка ъгъла — ще намерите нещо — отговори Бенет. — Въжето, с което спуснаха Трогмортън, е все още в кафявата стая. Сбогом.

Хач се обърна и изчезна из завоите на пътеката.

Дик донесе веднага лампата си и постъпи, както му подсказа Бенет. В един ъгъл на тайния изход имаше дълбока кухина в стената. Като пъхна ръка там, Дик напипа един железен лост и с усилие го вдигна. Нещо изскърца и каменната плоча веднага се отмести. Пътят беше отворен. С малко усилие те вдигнаха капака и се озоваха в една сводеста стая, която водеше към двора, гдето двама-трима души със засукани ръкави чистеха конете на новодошлите бойци. Осветяваше ги трепкащият пламък на една-две факли, втикнати в железни халки на стената.

Глава VКак Дик премина на другата страна

Като загаси лампата, за да не ги забележат, Дик тръгна пръв по стълбата и горния коридор. Въжето в кафявата стая беше здраво вързано за много тежко старинно легло. Дик взе другия му край и почна да го спуска предпазливо през прозореца в тъмната нощ. Джоана стоеше до него, но когато голямата част от въжето бе пусната надолу, а Дик продължаваше още да го спуска, страхът надделя над смелостта й.

— Дик — каза тя, — толкова високо ли е тук? Аз надали мога да се спусна тогава. Непременно ще падна, добри ми Дик.

Тя проговори съвсем не навреме. Дик трепна, въжето се плъзна от ръката му и долният край плисна във водата на рова. От кулата се разнесе веднага гласът на часовоя:

— Кой е?

— Чумата да ги тръшне! — промълви Дик. — Сега ли ще пропаднем? Улавяй въжето и слизай!

— Не мога — прошепна тя и се дръпна назад.

— Щом не можеш, и аз не мога — каза Шелтън. — Как ще преплувам рова без тебе? Нима ще ме изоставиш?

— Дик — каза задъхано тя, — не мога. Нямам сили.

— Загубени сме тогава! — извика той, като тупна с крак. После, чувайки приближаващи стъпки, изтича към вратата и се опита да я заключи.

Но още преди да бутне лоста, нечии силни ръце натиснаха вратата отвън. Той се опита за миг да се бори; после, като разбра, че ще бъде победен, избяга към прозореца. Девойката бе паднала в безсъзнание до сводестия прозорец; когато се опита да я вдигне, тя се отпусна безжизнено в ръцете му.

В това време тия, които бяха отворили вратата, се нахвърлиха върху му. Дик повали първия с ножа си; другите отстъпиха за миг в безредие, той се възползува от това, скочи върху рамката на прозореца, сграбчи въжето и почна да се спуска.

По въжето имаше много възли, които улесняваха спускането, но Дик толкова бързаше и беше така неопитен в подобни упражнения, че почна да се върти във въздуха като обесен, удряйки ту глава, ту ръце о грапавите каменни стени. Ушите му бучаха; той виждаше звездите горе, виждаше и отражението им във водата на рова, гдето те се въртяха като сухи листа пред буря. После въжето се изплъзна от ръцете му и той падна презглава в ледената вода.

Когато се измъкна на повърхността, ръката му напипа пак въжето, което се люшкаше насам-натам. Високо над него засия червеникава светлина; той вдигна глава и видя зад зъбчатите стени на кулата струпани войници, озарени от пламъка на няколко факли и мангал с горящи въглени. Видя как погледите им се взираха ту тук, ту там, за да го открият, но той беше много ниско, светлината не стигаше до него и те напразно го търсеха.

Той разбра, че въжето е много дълго, залови се за него и се опита да преплува до другия бряг, като държеше главата си над водата. Така успя да мине повече от половината път; беше почти стигнал целта си, когато въжето почна да го тегли назад. Като събра всичката си смелост, той го пусна и скочи към върбалака, гдето същата вечер се бе крил пратеникът на сър Даниъл. Отначало падна във водата, после се измъкна, падна пак и едва тогава ръката му се залови за един клон. Оттам се покатери по дървото и спря сред клоните мокър, запъхтян, все още несигурен дали се е спасил.

Но плясъкът на водата го бе издал на войниците от кулата. В тъмнината около него стрели почнаха да падат като градушка; изведнъж хвърлиха запалена факла, която изсвистя във въздуха, задържа се за миг на брега, освети силно цялата околност, след това за щастие на Дик се прекатури, падна в рова и веднага угасна.

Но все пак бе изпълнила предназначението си. Стрелците бяха зърнали върбата и сврения между клоните й Дик; и при все че скочи веднага и хукна с все сили, момчето пак не можа да се спаси от стрелите. Една го удари в рамото, друга одраска главата му.

Болката сякаш му даде крила и той затича още по-бързо; а щом излезе на равно, се втурна презглава в тъмнината, без да мисли накъде отива.

Стрелите го следваха до някое време, но скоро престанаха; когато най-после се спря и погледна назад, беше вече далеко от замъка, макар и да виждаше как факлите се движат по площадките на кулите.

Той се облегна на едно дърво; от тялото му струеше и вода, и кръв, беше пребит от умора, ранен и съвършено сам. Но бе успял да се спаси и при все че Джоана бе останала в ръцете на сър Даниъл, той нито се укоряваше за злополучната случайност, която не можеше да предотврати, нито предвиждаше от това някакви съдбовни последици за самата девойка. Сър Даниъл беше жесток, но надали щеше да бъде жесток към девойка от благородно потекло, с покровители, които ще искат и ще могат да му търсят сметка. Най-вероятно беше, че ще побърза да я омъжи за някой свой приятел.

„Дотогава — помисли Дик, — все ще намеря възможност да се справя с този изменник, защото сега вече зная, че съм свободен от всякаква признателност или задължение към него; а щом почне да воюва, човек има възможност да получи всичко.“

Но сегашното му положение беше окаяно.

Той продължи да се промъква през гората, но поради болката от раните, тъмнината, умората и тревогата скоро видя, че не може да се движи из гъстия храсталак и най-после седна и се облегна на едно дърво.

Когато се пробуди от унеса, който приличаше на припадък, бе започнало вече да се съмва. Прохладен ветрец шумолеше из дърветата и както гледаше още полусънен към тях, Дик забеляза на стотина метра пред себе си нещо черно, което се люшкаше между преплетените клони. Постепенното развиделяване и проясняване на съзнанието му позволи най-сетне да разбере, че това е човек, обесен за клона на един висок дъб. Главата му висеше неподвижно на гърдите, но при всяко по-силно подухване на вятъра тялото му почваше да се люшка, а нозете и ръцете му се мятаха като някаква смешна играчка.

Дик се изправи с мъка и със залитане и облягания на дърветата отиде при обесения. Клонът се издигаше на двадесетина стъпки от земята и нещастникът беше обесен от палачите си толкова високо, че Дик не можеше да стигне с ръка дори ботушите му; а тъй като лицето беше закрито с качулка, невъзможно бе да разбере кой е тоя човек.

Дик се огледа наляво и надясно; най-после откри, че другият край на въжето е вързан за стъблото на един цъфнал глог, израснал под високата корона на дъба. С ножа — единственото оръжие, което му бе останало — младият Шелтън преряза въжето и мъртвецът се строполи с тъп звук на земята.

Дик вдигна качулката. Обесеният беше Трогмортън, пратеникът на сър Даниъл. Не бе стигнал далеко с поръчението си! Някаква хартия, незабелязана от хората на Черната стрела, се подаваше от пазвата на дрехите му. Дик я извади и видя, че е писмото на сър Даниъл до лорд Унслидейл.

„Ако светът се промени отново — помисли той, — ще има с какво да опозоря сър Даниъл… а може би и да го закарам на дръвника.“

Той прибра хартията в пазвата си, прочете молитва за мъртвеца и тръгна през гората.

Умората и слабостта му се увеличаваха, ушите му бучаха, нозете се преплитаха, от време на време позагубваше съзнание — толкова бе отслабнал от изтеклата кръв. Сигурно се бе отклонил неведнъж от пътя, по който трябваше да върви, но все пак успя да излезе на широкия друм недалеко от селцето Тънстол.

Един груб глас му заповяда да спре.

— Да спра ли? — повтори Дик. — За бога, та аз почти падам.

И потвърждавайки на дело думите си, той се простря на земята.

От гъсталака излязоха двама мъже в зелено облекло на бойци от дружината Черната стрела, и двамата с лъкове, колчани със стрели и къси мечове.

— Я гледай, Лоулес — каза по-младият, — та това е младият Шелтън!

— О, Всеотмъщаващия Джон ще се зарадва — отвърна другият. — Макар че е бил в боя! На главата му има драскотина, отгдето е загубил немалко кръв!

— И рамото му изглежда да е здраво прободено — добави Грийншив. — Кой ли според тебе го е наредил така? Ако е някой от нашите, трябва да си прочете молитвата; Елис ще го награди с кратка изповед и дълго въже.

— Вдигни палето — каза Лоулес, — и го метни на гърба ми.

Когато сложиха Дик на гърба му, бившият францискански монах обви двете ръце на младежа около врата си, улови го здраво за тях и добави:

— Остани тук на пост, брате Грийншив. Аз ще го отнеса самичък.

Грийншив се върна в засадата край пътя, а Лоулес се потътри надолу по хълма, като си подсвирваше и държеше все така здраво припадналия Дик, удобно настанен на плещите му.

Слънцето бе вече изгряло, когато той излезе от гората и видя селцето Тънстол, което се разстилаше на отсрещния хълм. Всичко изглеждаше спокойно, но силен пост от десетина, стрелци бе разположен от двете страни на моста. Щом видяха Лоулес с товара му, те се размърдаха и както подобава на бдителни часовои, почнаха да поставят стрели в лъковете си.

— Кой е? — извика началникът.

— Уил Лоулес, кълна се в честния кръст… Познаваш ме като петте си пръста — отвърна презрително скитникът.

— Кажи паролата, Лоулес — отговори другият.

— Господ да те просвети, глупако — каза Лоулес. — Та нали аз сам ти я предадох? Но вие всички се побъркахте да играете на войници. Щом съм в гората, ще се държа горски; и паролата ми в този случай е: „Не искам да зная никаква военщина!“

— Лош пример даваш, Лоулес, кажи паролата, глупав шегобиецо! — каза водачът.

— Ами ако съм я забравил? — запита другият.

— Ако си я забравил — а знам, че не си я забравил, — ще пронижа със стрела дебелия ти търбух — възрази първият.

— Щом не разбираш от шега — каза Лоулес, — ще ти кажа паролата. Ето ти я: „Дъкуърт и Шелтън“; а за допълнение на тази парола Шелтън е на гърба ми и аз го нося на Дъкуърт!

— Минавай, Лоулес — каза часовоят.

— А где е Джон? — запита францисканецът.

— Раздава правосъдие и събира оброк, сякаш цял живот само това е вършил! — обади се някой от дружината.

Така беше наистина. Когато стигна до малката странноприемница сред селото, Лоулес завари Елис Дъкуърт заобиколен от селяните на сър Даниъл; под закрилата на силна дружина стрелци той събираше спокойно оброка, като им издаваше редовни разписки. От изражението на селяните личеше колко им е приятно това, защото съвсем правилно предполагаха, че ще трябва да плащат още веднъж.

Щом узна кого е донесъл Лоулес, Елис освободи останалите селяни и с явна загриженост отведе Дик във вътрешната стаичка на странноприемницата. Там превързаха раните на младежа и с най-прости церове го свестиха.

— Мило момче — каза Елис, като му стисна ръка, — ти си у приятел, който обичаше баща ти, а покрай него обича и тебе. Почини си спокойно, защото още не си съвсем в ред. Тогава ще ми кажеш какво се е случило и ще обмислим заедно как да оправим всичко.

Малко по-късно, когато Дик се бе наспал спокойно, но все още се чувствуваше много слаб, макар и с прояснено съзнание и стихнали болки, Елис седна до постелята му и го помоли да разкаже в името на баща си как е избягал от Тънстолския замък. Силната снага на Дъкуърт, честният израз на обгорялото му лице, ясният и прозорлив поглед накараха Дик да се покори и да разкаже от начало до край случките от последните два дни.

— Е добре — каза Елис, когато той завърши разказа си. — Виждаш, че светиите те закрилят, Дик Шелтън, защото не само са те спасили от толкова многобройни смъртни опасности, но те доведоха при човек, чието най-голямо желание е да помогне на сина на твоя баща. Бъди ми верен — а аз виждам, че ще ми бъдеш верен — и ние с тебе ще погубим коварния изменник.

— Ще нападнете с пристъп замъка ли? — запита Дик.

— Би било безумие да помислим такова нещо — отговори Елис. — Той има много хора; войниците му се прибраха при него, с ония, които се промъкнаха миналата нощ, без да ги усетим — и пристигнаха в замъка тъкмо навреме, за да те спасят, — той е вече в безопасност. Не, Дик, напротив, и ние с тебе, и славните ми стрелци трябва да се измъкнем колкото може по-бързо от гората и да оставим сър Даниъл на мира.

— Страх ме е за Джек — каза младежът.

— За Джек ли? — повтори Дъкуърт. — Аха, разбрах, за онова девойче! Слушай, Дик, обещавам ти, че ако се чуе нещо за сватба, веднага ще действуваме; но дотогава или докато му дойде времето, ще изчезнем като сенки призори; сър Даниъл ще гледа на изток и на запад, без да зърне неприятел, и ще помисли, че ни е видял само насън. Но ние с тебе, Дик, няма да го изпускаме от очи и тия четири ръце с помощта на святото небесно войнство — ще повалят предателя!

След два дни гарнизонът на сър Даниъл дотолкова се засили, че той реши да излезе вън от замъка и начело на една дружина от четиринадесетина конници стигна безпрепятствено до самото селце Тънстол. Никаква стрела не прелетя, никого не зърнаха в гората; мостът беше без охрана, свободен за всички; когато минаваше по него, сър Даниъл видя как селяните поглеждат плахо от вратите на къщурките си.

Най-после един от тях се престраши, излезе напред, поклони се доземи и подаде някакво писмо на рицаря.

Сър Даниъл зачете и се намръщи. Ето какво гласеше писмото: