Черната стрела

Глава IЗовът на тръбата

На другата сутрин Дик стана още преди да съмне, промени дрехите си, въоръжи се пак като благородник и тръгна към горското скривалище на Лоулес. Спомняме си, че там бе оставил книжата от лорд Фоксхем, а за да успее да ги вземе и да се върне навреме за срещата с Глостърския херцог, трябваше да стане рано и да се движи колкото е възможно по-бързо.

Сега беше още по-студено; нямаше вятър, ала ноздрите лепнеха от сухия студ. Луната бе залязла, но безчет звезди все още светеха, а снегът ярко и весело блестеше. Човек не се нуждаеше от лампа, за да вижда пътя, нито би изпитал изкушение да се бави сред тихия, кънтящ простор.

Дик бе вече почти изминал поляната между Шорби и гората, и бе стигнал до подножието на могилката, на стотина ярда под кръста на Светата невеста, когато в тишината на тъмното прозвуча такъв остър, ясен, пронизителен тръбен звук, какъвто той не бе чувал досега. Прозвуча веднъж, след малко втори път, после се чу звън от оръжия.

Младият Шелтън се ослуша, измъкна меча си и затича нагоре по хълма.

След малко зърна кръста и бушуващия на пътя яростен бой. Нападателите бяха седем-осем души, а нападнатият беше сам; но този сам човек беше толкова подвижен и сръчен, така отчаяно нападаше и отблъскваше нападателите, така ловко се задържаше върху леда, щото още преди намесата на Дик бе успял да убие един, да рани друг и да задържи останалите.

Истинско чудо беше все пак, че продължава да се бори и всеки миг някоя случайност, някое леко подхлъзване или погрешен замах можеше да му струва живота.

— Дръжте се, сър! Идва ви помощ! — извика Ричард; после забравяйки, че е сам и възгласът му е малко неуместен, втурна се в тил на нападателите с вик: — Напред, стрелци! Напред!

Но и нападателите бяха храбри мъже, защото не отстъпиха ни педя при тази изненада, а само се обърнаха и се нахвърлиха с невероятна ярост срещу Дик. Четирима против един… Стоманата святкаше около него под звездния светлик; искри летяха на всички посоки; един от нападателите падна в разгара на боя — Дик не разбра как бе станало това; после някой го удари по главата и при все че стоманеният шлем под качулката го запази, той падна на едното си коляно, а мозъкът му се завъртя като крило на вятърна мелница.

В това време, вместо да се намеси в битката, човекът, комуто той бе дошъл на помощ, се отдръпна и затръби отново още по-настойчиво и гръмко със същата тръба, с която бе дал първата тревога. В следния миг враговете му се нахвърлиха върху него и той започна пак да напада и да отстъпва, да подскача, да сече, да коленичи, използувайки и сабята, и меча, и нозете, и ръцете си с все същата непоколебима смелост, трескава подвижност и бързина.

Оглушителният призив бе най-после чут. Отнякъде долетя глух тропот по снега и за щастие на Дик, който видя до гърлото си острието на няколко саби, от двете страни на гората се втурна безреден порой от въоръжени конници в железни брани, със спуснати наличници, всеки с насочено копие или вдигнат меч и с един пътник на седлото — стрелец или паж, който скачаше веднага и удвояваше броя на бойците.

Като видяха, че са обкръжени от по-многоброен противник, първоначалните нападатели захвърлиха оръжието си, без да продумат.

— Заловете ми тия хора! — извика тръбачът; когато изпълниха заповедта му, той се приближи към Дик и го погледна в лицето.

Оглеждайки го на свой ред, Дик откри с изненада, че човекът, проявил такава сила, умение и подвижност, беше не по-възрастен от него, малко недъгав младеж — с едно рамо по-високо от другото, с бледо, измъчено и изкривено лице30. Но очите му бяха ясни и смели.

— Сър — каза младежът, — вие дойдохте тъкмо навреме.

— Милорд — отговори Дик със смътно чувство, че се намира пред знатна личност, — вие владеете така удивително меча, та мисля, че и сам бихте се справили с тях. Но за мене бе щастие, че вашите хора не се забавиха повече.

— Как узнахте кой съм? — запита непознатият.

— И сега дори, милорд — отговори Дик, — не зная с кого разговарям.

— Така ли? — запита другият. — А все пак се хвърлихте главоломно в тази неравна битка.

— Видях, че сам човек се бори храбро против мнозина — отговори Дик, — и помислих, че ще е безчестие да не му помогна.

Странен присмех сви устните на младия благородник, когато отговори:

— Много хубави приказки. Но по-важно е — за Ланкастър ли сте, или за Йорк?

— Милорд, не крия, че съм решително за Йорк — отговори Дик.

— Кълна се в светата литургия, толкова по-добре за вас! — отговори другият и се обърна към един от своите хора.

— Да видим — продължи той със същия презрително жесток тон, — да видим сега заслужения край на тия господа. Обесете ги!

От нападателите бяха останали живи само петима. Няколко стрелци ги уловиха за ръцете, отведоха ги набързо до края на гората, изправиха всекиго под дърво с подходяща височина, направиха примки за въжетата, стрелците уловиха краищата им, покатериха се бързо и след по-малко от минута петимата мъже увиснаха, без никой да продума.

— А сега — извика недъгавият вожд — връщайте се по местата си и когато ви повикам пак, гледайте да се явите по-бързо!

— Милорд херцог — каза един от хората, — моля ви се, не оставите тук сам. Задръжте поне няколко копиеносци при себе си.

— Приятелю — каза херцогът, — аз се въздържах да не ви смъмря за закъснението. Не ме дразнете сега. Макар и гърбав, аз се уповавам на ръката си. Забавихте се, когато ви призовах с тръбата, а сега бързате със съветите си. Така е било всякога: последният в битка е пръв в приказки. Нека бъде обратното.

И той ги отпрати с движение, нелишено от сурово благородство.

Пехотинците скочиха пак на седлата зад конниците, целият отряд потегли бавно и изчезна в двадесет различни посоки из гората.

Почнало бе вече да се развиделява; звездите гаснеха една след друга. Първият блед лъч на зората освети лицата на двамата младежи, които се погледнаха отново.

— Ето — каза херцогът, — вие току-що видяхте моето отмъщение, което е остро и бързо като меча ми. Но за нищо на света не бих искал да ме сметнете неблагодарен. Вие ми дойдохте на помощ с ценен меч и още по-ценна смелост и затова — ако не ви отблъсва моят недъг — елате да ви прегърна!

При тия думи младият вожд протегна ръце за прегръдка.

В най-скритите кътчета на душата си Дик вече се ужасяваше и почти ненавиждаше човека, когото бе спасил, но поканата бе изразена по такъв начин, че би било само неучтиво, а просто жестоко да я отклони или дори да се поколебае, затова той побърза да я приеме.

— А сега, милорд херцог — каза той, когато се освободи от прегръдката му, — правилно ли се досещам? Вие сте милорд Глостърския херцог, нали?

— Да, аз съм Ричард Глостърски31 — отговори херцогът. — А вие как се казвате?

Дик каза името си и подаде пръстена и печата на лорд Фоксхем; херцогът веднага го позна.

— Избързали сте — каза той, — но какво от това? И вие сте като мене — аз дойдох тук два часа преди да съмне. Това е първия поход на моите бойци; от него, мастър Шелтън, зависи дали ще се прославя, или ще се проваля. Отсреща са моите врагове под началството на двама стари, опитни водачи — Райзинхъм и Брекли; предполагам, че са доста силни, но притиснати между морето, пристанището и реката, те нямат никаква възможност за отстъпление. Струва ми се, Шелтън, че тук може да се нанесе страшен удар, ако действуваме безшумно и внезапно.

— И аз мисля така — извика с увлечение Дик.

— У вас ли са бележките на лорд Фоксхем? — запита херцогът.

След като му обясни защо бележките не са у него, Дик се осмели да предаде на херцога собствените си наблюдения, които смяташе за еднакво ценни.

— Лично аз, милорд херцог — добави той, — ако имах достатъчно хора, бих нападнал още сега, защото на разсъмване нощната стража отива да спи; а денем те нямат нито стража, нито охрана; само по крайните квартали обикалят конни патрули. Затова трябва да бъдат ударени тъкмо сега, когато нощната стража е вече без оръжие, а другите войници са отишли да пийнат утринната си чашка.

— Колко предполагате да са? — запита Глостърския херцог.

— Нямат и две хиляди — отговори Дик.

— Аз имам седемстотин души в гората зад нас — каза херцогът. — Седемстотин ще пристигнат скоро откъм Кетли: освен тях идват други четиристотин, а милорд Фоксхем има петстотин души на половин път оттук — в Холиуд. Да чакаме ли пристигането им, или да нападнем още сега?

— Милорд — каза Дик, — вие решихте този въпрос, когато обесихте петимата негодници. Макар и разбойници, в такива размирни времена те са потребни, та ще ги потърсят и ще се вдигне тревога. Затова, милорд, ако смятате, че изненадата ще е от полза, по моето скромно мнение не трябва да се бавим нито час.

— И аз мисля всъщност така — отвърна Гърбушко. — Добре, след по-малко от час вие ще си спечелите рицарско звание в самия разгар на битката. Ще изпратим вестоносец до Холиуд с пръстена на лорд Фоксхем, а друг към друма — да подбере моите безделници! Да, Шелтън, кълна се в разпятието, че ще успеем!

При тия думи той вдигна пак тръбата и затръби.

Този път не чака дълго. Само след миг полянката около кръста се изпълни с коне и хора. Ричард Глостърски застана на стъпалата и започна да изпраща вестител след вестител, за да ускори съсредоточаването на своите седемстотин души, скрити в съседната гора; не бе минал и четвърт час, когато, привършил приготовленията си, той застана начело на своята войска и се спусна по хълма към Шорби.

Планът му беше прост. Трябваше да завземе един квартал от Шорби вдясно от широкия път и да се укрепи в тесните улички, докато пристигнат подкрепленията му.

Ако лорд Райзинхъм предпочете да отстъпи, Ричард щеше да се озове в тила му и да го постави между два огъня, а ако предпочете да задържи града, щеше да попадне в клопка и да бъде постепенно сломен от числено превъзхождащия го неприятел.

Имаше само една опасност — и то много близка и голяма — седемстотинте бойци на Глостърския херцог можеха да бъдат отблъснати и разбити още при първата схватка; за да се избегне това, те трябваше да пристигнат съвсем ненадейно.

Затова пехотинците се качиха пак на седлата зад конниците и Дик бе удостоен с особената почит да пътува на коня на самия Глостърски херцог. Докато бяха под прикритието на гората, войските се движеха бавно, а когато стигнаха пред друма, се спряха да починат и разузнаят местността.

Изгрялото слънце светеше с мразовит блясък сред кръг от жълтеникаво сияние, а точно срещу него над Шорби — поле от заснежени покриви и червеникави стрехи — се извисяваха кълба утринен дим.

Глостърския херцог се обърна към Дик.

— В това жалко селище — каза той, — гдето сега хората си приготвят закуската, или вие ще спечелите рицарско звание, а аз ще започна живот, изпълнен с големи почести и слава, или и двамата, както предполагам, ще умрем, без никой да ни спомни. И двамата сме Ричардовци. Е добре, Ричард Шелтън, и двамата трябва да се прославим! Нека имената ни прозвучат в хорските уши по-гръмко, отколкото мечовете ни ще звънят о шлемовете на бойците!

Смаян от тази толкова голяма и така пламенно изразена жажда за слава, Дик отговори благоразумно и спокойно, че обещава да изпълни дълга си и не се съмнява в победата, ако всеки постъпи по същия начин.

Конете бяха вече съвсем отпочинали; поведени от предводителя, който препускаше с вдигнат меч и отпуснати поводи, бойците се втурнаха по двама на седло към заснеженото поле, което ги отделяше от Шорби.

Глава IIБитката при Шорби

Разстоянието, което трябваше да изминат, нямаше повече от четвърт миля. Но щом излязоха от прикритието на гората, те забелязаха пръснати хора, които тичаха и викаха из снежните ливади от двете страни на пътя. Почти в същия миг в града се вдигна олелия, която непрестанно се разрастваше и засилваше; преди да стигнат на половината път до най-крайната къща, камбаните от звънарната почнаха да звънят зад тях.

Младият херцог скръцна зъби. От тези толкова ранни признаци за тревога той се изплаши, че враговете му са може би готови за отбрана; а знаеше, че ако не успее да заеме позиция в града, малкият му отряд ще бъде скоро разбит и погубен в откритото поле.

Но положението на ланкастърци не беше толкова добро. В града ставаше това, което бе предвидил Дик. Нощната стража бе снела вече бойните си доспехи, другите още се разтакаха из помещенията си необути, необлечени, съвсем неподготвени за бой; из целия Шорби нямаше може би повече от петдесет въоръжени мъже и петдесет оседлани коне.

Звънът на камбаните и изплашените викове на тия, които тичаха из улиците и блъскаха на вратите, вдигна много скоро на крак около четиридесет души от петдесетте. Те се метнаха веднага на седлата и тъй като тревогата продължаваше да кънти отчаяно и настойчиво, препуснаха в различни посоки.

Така че, когато стигнаха до първите къщи на Шорби, Ричард Глостърски бе посрещнат само от шепа копиеносци, които помете, както ураган отнася лодка.

На стотина крачки вътре в града Дик Шелтън побутна херцога; в отговор херцогът стисна поводите, вдигна тръбата, даде уговорения призив и пое вдясно. Целият отряд се понесе като един човек подир него и мина в бесен галоп по съседната уличка. Само последните двадесетина конници останаха в началото на улицата; пехотинците наскачаха от седлата и започнаха да приготвят лъковете си и да заемат къщите от двете страни на улицата.

Изненадани от тази внезапна промяна на насоката и обезсърчени от здравия фронт на ариергарда, след кратко съвещание неколцина ланкастърци препуснаха обратно към града за подкрепления.

Градският квартал, който Ричард Глостърски зае по предложение на Дик, се състоеше от пет тесни улички с бедни, почти необитавани къщи и се намираше на едно малко възвишение, зад което се простираше открито поле.

Охраната на всяка уличка бе поверена на силна стража, а ядрото на отряда се укрепи в центъра, вън от обсега на стрелите, готов да отиде на помощ, гдето стане нужда.

В този съвършено беден квартал нямаше ни един от ланкастърските лордове. Само неколцина техни наемници се бяха настанили тук; а жителите му напуснаха едновременно домовете си и се втурнаха с викове из улиците или през градинските стени.

В центъра, гдето се срещаха петте улички, имаше една малка пивница с фирма „Шахматна дъска“. Нея именно Глостърския херцог избра за своя главна квартира през този ден.

На Дик повери охраната на една от петте улици.

— Вървете — каза той, — да спечелите рицарско звание за себе си и прослава за мене; единият Ричард — за другия. Ако аз се издигна, по същата стълба ще се качите и вие. Вървете — добави той, като му стисна ръката.

Но щом Дик тръгна, херцогът се обърна към близкостоящия дребен и дрипав стрелец.

— Върви по-скоро, Дътон — добави той. — Проследи този младеж. Ако ни е верен, с главата си отговаряш за неговия живот. Тежко ти, ако се завърнеш без него! Но ако ни измени или ако ти се усъмниш и за миг дари в него — пронижи го с меча си в гърба!

В това време Дик бързаше да укрепи позицията си. Улицата, която трябваше да охранява, беше много тясна; и от двете й страни се притискаха една до друга къщи с надвесени над самия път горни етажи; но тъй като улицата свършваше на градския пазарен площад, при все че беше тясна и мрачна, главният изход на битката щеше да се реши навярно именно тук.

Пазарният площад беше пълен с безредно тичащи граждани, но не се виждаше още никакъв неприятел и Дик сметна, че ще има време да се подготви за отбрана.

В края на улицата се виждаха две необитавани къщи с отворени врати, както стопаните им ги бяха оставили при бягството си; оттам той извлече набързо всички мебели и ги натрупа като барикада пред входа на улицата. От стоте души, които имаше на свое разположение, той настани повечето по къщите, гдето те щяха да бъдат под прикритие и същевременно да стрелят през прозорците, а останалите построи зад барикадата под личното си командуване.

През това време виковете и безредието продължаваха из града; тревожният камбанен звън, звукът на тръбите, препускането на конните отряди, виковете на командирите и писъците на жените се сливаха в оглушителен шум. Най-после тази врява стихна постепенно, а след малко редици облечени в броня бойци и стрелкови отряди започнаха да се събират и строяват в боен ред на пазарния площад.

Голям брой от тия бойци бяха в червено-сини униформи и Дик позна веднага, че рицарят, който командува от коня си тяхното построяване в редици, е самият сър Даниъл Брекли.

Настъпи продължително затишие, прекъснато от почти едновременния зов на четири тръби от четири различни части на града. От пазарния площад им отговори пета, редиците потеглиха и върху барикадата се изсипа град от стрели, които зачукаха по стените на двете странични къщи.

Нападението бе започнало по общ сигнал срещу петте изхода на квартала. Глостърския херцог беше обкръжен отвред и Дик разбра, че ако иска да задържи позицията си, трябва да разчита само на своите сто души.

Седем залпа стрели последваха един след друг; в разгара на стрелбата Дик усети, че някой го побутна по рамото: един паж му бе донесъл кожена ризница с метална броня.

— Изпраща я негова светлост — каза пажът. — Той забеляза, сър Ричард, че сте без ризница.

Дик се изправи, зарадван, че го нарекоха „сър Ричард“, и облече ризницата с помощта на пажа. Докато се обличаше две стрели удариха бронята, без да го докоснат, а третата рани смъртоносно пажа, който падна в нозете му.

В това време неприятелят напредваше упорито през пазарния площад с всички сили и беше вече наблизо, че Дик даде заповед да отговорят на стрелбата му. Иззад барикадата и от прозорците на къщите излетя веднага насрещен град от покосяващи стрели. Но очаквали сякаш само знак, ланкастърци се втурнаха с вик срещу барикадата; само конниците със спуснати наличници останаха по-назад.

Започна упорит, смъртоносен ръкопашен бой. Размахвайки в една ръка мечовете, нападателите се опитваха с другата да съборят барикадата, а от другата страна се стараеха като безумни да я защитят. Няколко минути нападатели и защитници падаха безмълвно едни върху други. Но да се руши винаги е по-лесно; и когато кратък тръбен зов даде заповед на нападателите да изоставят тази отчаяна задача, част от барикадата беше вече разрушена, а останалата — съборена наполовина и готова всеки миг съвсем да рухне.

В този миг пехотинците на пазарния площад се оттеглиха тичешком встрани. Построените в два реда конници потеглиха внезапно, превръщайки фланга си във фронт; и дългата бронирана колона се нахвърли с бързината на усойница върху рухващата барикада.

Единият от първите двама конници падна заедно с коня и бе стъпкан от другарите си. Вторият скочи върху барикадата и прониза с копието си един стрелец. Но бе почти веднага смъкнат от седлото, а конят му бе убит.

След това цялата мощ и устрем на нападението връхлетя срещу защитниците и ги пръсна. Тъпчейки падналите си другари и понесени от яростта на своя пристъп, конниците пресякоха разбитата линия на Дик и се разляха с грохот в следващата уличка, както река се прехвърля и разлива през съборен яз.

Но битката още не бе свършена. В тесния вход на уличката Дик и няколко оцелели бойци все още размахваха алебардите си като дървари, а малко по-нататък улицата бе препречена скоро с нова, по-висока и по-надеждна барикада от убити войници и изтърбушени коне, които се гърчеха в предсмъртни мъки.

Спрени от това ново препятствие, останалите конници се оттеглиха, а тъй като при отстъплението им стрелбата от къщите се удвои, оттеглянето им се превърна за миг почти в бягство.

В това време конниците, които бяха успели да прескочат барикадата, се втурнаха по-навътре в улицата, но пресрещнати пред вратата на пивницата „Шахматна дъска“ от страхотния Гърбушко и всички резерви на йоркистите, те се пръснаха назад в ужасно безредни и уплаха.

Срещу тях се нахвърлиха сега Дик и хората му; други войници наизскачаха от къщите; жестока градушка от стрели, посрещна бегълците, подир които вече препускаше Глостърския херцог; и след минута по улицата не остана жив ланкастърец.

Едва тогава Дик вдиша окървавения си меч и даде заповед за победен възглас.

В това време Глостърския херцог бе слязъл от коня да огледа полесражението. Лицето му бе бледо като платно. Но очите блестяха като скъпоценни камъни, а когато заговори, гласът му прозвуча дрезгаво и пресекливо от възбудата на боя и успеха. Той погледна укреплението, към което не можеше да се приближи нито свой, нито враг — така отчаяно се гърчеха там в предсмъртни мъки ранени коне, — и се усмихна скръбно при вида на толкова пролята кръв.

— Довършете тези коне — каза той, — те ви пречат. Ричард Шелтън — добави той, — доволен съм от вас. Коленичете!

Ланкастърци бяха грабнали отново лъковете и стрелите полетяха като дъжд при входа на улицата, но херцогът не им обърна никакво внимание, извади решително меча си и даде веднага на Дик рицарско звание.

— А сега, сър Ричард — продължи той, — ако видите лорд Райзинхъм, незабавно ми пратете бързоходец. Пратете ми го веднага, дори ако той ви е последният войник. Предпочитам да загубя позицията си, отколкото да пропусна случая да го убия. Запомнете всички — добави той, като повиши глас, — ако граф Райзинхъм бъде убит от друга, а не от моята ръка, аз ще смятам тази победа за поражение.

— Милорд херцог — каза един от приближените му, — нима ваша светлост не се умори да излага безцелно скъпоценния си живот? Защо се бавим още тук?

— Кетсби — отвърна херцогът, — само тук и никъде другаде ще се реши изходът на боя. Другите схватки са само за заблуждение. Тук трябва да победим. А колкото за излагането — ако бяхте грозен гърбушко, комуто и децата по улиците се присмиват, бихте ценили по-малко кожата си и бихте дали живота си за час прослава. Впрочем, ако искате, можем да огледаме и другите позиции. Моят едноименник сър Ричард ще задържи тази улица, гдето се гази до глезените в кръв. На него можем да се доверим. Но помнете, сър Ричард, че още не сте свършили всичко. Най-лошото е напред. Не спете!

Той отиде при младия Шелтън, погледна го твърдо в очите, хвана с две ръце ръката му и я стисна почти до кръв. Дик трепна под този поглед. Безумната възбуда, смелостта и жестокостта, които прочете в него, го изпълниха със страх за бъдещето. Този млад херцог беше наистина храбрец, който се сражава в първите редици, но имаше опасност, че и след битката, в дни на мир сред верни другари, този неспокоен дух ще продължи да сее смърт.

Глава IIIБитката при Шорби (продължение)

Оставен да се справя отново сам, Дик започна да се оглежда. Дъждът от стрели бе поотслабнал. Врагът отстъпваше навред и пазарният площад беше почти опразнен, а снегът се бе превърнал в жълто-червеникава кал, изпръскана със съсирена кръв, изпъстрена с умрели хора и коне и нагъсто забучени стрели с пера.

Загубите на Дик бяха тежки. Входът на уличката и развалините на барикадите бяха затрупани с мъртви и умиращи; от стоте бойци, с които бе започнал битката, едва ли му останаха и седемдесет души, годни да държат оръжие.

Но денят напредваше. Всеки миг можеше да се очаква пристигането на първите подкрепления, а ланкастърци, стреснати от изхода на своя отчаян и безуспешен пристъп, не биха издържали ново нападение.

В стената на една от страничните къщи имаше слънчев часовник; озарен от мразовитото зимно слънце, той показваше десет часа сутринта.

Дик се обърна към близкостоящия дребен и невзрачен стрелец, който превързваше ръката си.

— Добре се бихме — каза той — и кълна се, че няма да ни нападнат повторно.

— Сър — отвърна дребният стрелец, — вие се сражавахте отлично за Йорк, а още по-добре за себе си. Никой не е успял досега да спечели за толкова кратко време обичта на херцога. Истинско чудо е, че той повери такава позиция на човек, когото не познава. Но пазете главата си, сър Ричард! Ако бъдете победени, ако отстъпите само стъпка, ще ви накажат със секира или въже; честно и почтено ще ви кажа, че аз съм оставен тук да ви довърша с един удар в гърба, ако се усъмня във вас.

Дик го погледна смаяно.

— Ти! — извика той. — И то в гърба!

— Тъкмо така — каза стрелецът; — това поръчение не ми е приятно, затова ви го казах. Вие трябва да задържите позицията, сър Ричард, иначе тежко ви. О, нашият Гърбушко е храбър човек и славен воин, но и в добро, и в лошо настроение обича всичко да се върши точно според заповедите му. Който не постъпи така или му попречи — чака го смърт!

— Господи! — извика Ричард. — Наистина ли! И нима хората ще тръгнат след такъв вожд?

— Да, тръгват, и то с радост — отговори стрелецът, — защото той строго наказва, но и щедро възнаграждава. А ако не щади живота и потта на другите, не жали и себе си; той е всякога на първата бойна линия и ляга последен да спи. Далеко ще отиде гърбавият Дик.

Храбър и бдителен, младият рицар стана сега още по-внимателен и смел. Той започна да разбира, че внезапното благоволение на херцога е съпроводено с опасности. И като отвърна глава от стрелеца, загледа пак тревожно пазарния площад, безлюден както и досега.

— Не ми харесва това спокойствие — каза Дик. — Сигурно ще ни готвят някаква изненада.

Сякаш в отговор на тази забележка, стрелците тръгнаха отново срещу барикадата и я обсипаха със стрели. Но в това нападение се долавяше колебливост. Хората не напредваха решително, а като че очакваха някакъв по-нататъшен сигнал.

Дик се оглеждаше неспокойно, търсейки някаква скрита опасност. И наистина към средата на уличката една врата се отвори ненадейно и от нея и от прозорците на къщата се изля поток от ланкастърски стрелци. Те се построяваха в боен ред още със скачането, приготвяха си лъковете и обсипваха със стрели тила на Дик.

В същото време нападателите на пазарния площад удвоиха стрелбата и почнаха да се приближават уверено към барикадата.

Дик извика из къщите всичките си бойци, строи ги на два фронта, насърчи ги е думите и държането си и отрядът му отговори усърдно на двойното обстрелване.

В това време къщите в уличките почнаха да се отварят една след друга и от всички врати и прозорци продължиха да изскачат с победоносни викове нови ланкастърски бойци, докато най-после броят на враговете в тила му се изравни с тоя откъм фронта. Ясно беше, че не ще може да задържи позицията, но дори да успее да я задържи, тя беше вече безполезна; и цялата войска на йоркистите стоеше безпомощна пред прага на пълен разгром.

Нападателите в тила на Дик бяха най-голямата опасност за общата отбрана, затова той поведе лично бойците си срещу тях. Нападението му беше толкова стремително, щото ланкастърските стрелци отстъпиха, разколебаха се и най-после се втурнаха в безредие към къщите, от които така самонадеяно бяха излезли преди малко.

В това време ланкастърските бойци откъм пазарния площад, прекосили незащитената барикада, нападнаха стремително от другата страна; и Дик трябваше отново да обърне войските си, за да прогони и тях. Храбростта на войниците му надделя и този път; те разчистиха победоносно улицата, но в това време неприятелят изскочи пак от къщите и ги нападна за трети път в тил.

Йоркистите започнаха да се пръскат; на няколко пъти Дик се озова съвършено сам сред вражеските бойци и бе принуден да се отбранява с меча си. На няколко пъти почувствува, че е ранен. А в това време уличната битка продължаваше тук и там без решителен изход.

Но изведнъж Дик чу гръмкия зов на тръби откъм покрайнините на града. Към небето се понесе бойният вик на йоркистите, повтарян от множество ликуващи гласове. В същия миг неприятелят пред него започна бързо да отстъпва, като се втурна обратно по уличката към пазарния площад. Някой извика: „Бягайте!“ Тръбите даваха объркани сигнали — едни заповядаха сбор, други тръбяха за пристъп. Ясно беше, че е нанесен силен удар и ланкастърци са изпаднали поне засега в пълен безпорядък и донейде в паника.

След това се разигра като театрален номер последното действие от битката при Шорби. Бойците пред Дик се обърнаха като псета, на които са подсвирнали да се приберат в къщи, и се втурнаха неудържимо назад. В същия миг конници откъм пазарния площад ги подгониха като вихрушка; ланкастърци се обръщаха да се отбраняват с мечове, но йоркистите ги поваляха с копия.

В центъра на ръкопашния бой Дик забеляза отдалеко гърбавия херцог. Той даваше сега първия пример за безразсъдната си храброст и умение да се провира сред вражеските редици, качества, които и след години, на бойното поле при Босуърт, когато херцогът беше вече опетнен от престъпления, можеха все пак да променят изхода на боя и съдбата на английския престол. Избягвайки и нанасяйки удари, тъпчейки, каквото му попадне, той така умело държеше и направляваше силния си кон, така изкусно се отбраняваше и така щедро сееше смърт сред враговете си, че скоро се озова далеко пред своите рицари, проправяйки с окървавения си меч път към мястото, гдето лорд Райзинхъм събираше наоколо си своите най-храбри бойци. Само след миг те бяха един срещу друг — високият, величествен, прославен воин и недъгавият, болнав младеж.

И все пак Шелтън не се усъмни нито за миг в изхода; когато бойните редици се разредиха за миг, графът бе вече изчезнал, а гърбавият Дик, развъртял меч, пришпорваше грамадния си кон към най-опасното средище на боя.

Така чрез храбростта на Шелтън, който задържа подстъпа към уличката при първото нападение, и чрез навременното пристигане на седемстотинте бойци, младежът, който щеше да си спечели по-късно проклятията на потомството под името Ричард III, спечели първото си голямо сражение.

Глава IVРазграбването на Шорби

На бойното поле не бе останал ни един неприятел; оглеждайки тъжно останките на храбрата си войска, Дик започна да пресмята колко му е струвала победата. Сега, след като мина опасността, той се чувствуваше така вдървен, измъчен, смазан, ранен и разнебитен, а главно така дълбоко изтощен от отчаяните и непрестанни усилия по време на боя, че изглеждаше неспособен за каквото и да е ново усилие.

Но не бе дошло още време за почивка. Шорби бе превзет с пристъп; при все че градът не бе укрепен и нямаше защо да носи отговорност за съпротивата, ясно беше, че безпощадните бойци ще бъдат не по-малко безпощадни, след като битката бе приключена, и че сега предстои да се разиграе най-ужасната част на войната. Ричард Глостърски не беше вожд, който би защитил гражданите от своите разярени войници; а дори да би поискал, не се знае дали би могъл да го стори.

Затова Дик трябваше да се погрижи сам да намери и защити Джоана; с това намерение той огледа внимателно бойците си. Отдели настрана трима-четирима, които му се сториха най-склонни да се подчиняват и да не се напият; обеща им голяма награда, нарочна похвала пред херцога и ги поведе през изпразнения от конниците площад към уличките в другия край на града.

Тук-там по пустата улица продължаваха редки схватки между двама-трима срещу десетина; тук-там се виждаше оградена къща, отгдето защитниците хвърляха столове и маси по главите на нападателите. Снегът бе покрит с оръжия и трупове; но като се изключат тези частични схватки, улиците бяха опустели, а от разтворените или затворени и барикадирани къщи не се издигаше никакъв дим.

Проправяйки си път покрай тези, които още се сражаваха, Дик поведе бързо хората си към манастирската църква; но когато излязоха на главната улица, той извика от ужас. Голямата къща на сър Даниъл беше превзета с пристъп. Изпочупените врати се люшкаха на пантите си, тълпи войници влизаха и излизаха да търсят или изнасят плячка. В това време из горните етажи все още оказваха съпротива на мародерите; тъкмо когато Дик се приближаваше към сградата, един прозорец се отвори и някакъв нещастник в синьо и червено, който пищеше и се съпротивляваше, бе изблъскан през прозореца и хвърлен на улицата.

Дик бе обзет от най-ужасни опасения. Той изтича като бесен, проправи си през множеството път до къщата и се качи на един дъх в стаята на третия етаж, гдето се бе разделил с Джоана. Стаята беше неузнаваема; мебелите бяха разхвърляни, гардеробите отворени, краят на един съборен гоблен тлееше върху въглените на камината.

Дик почти несъзнателно загаси с нозе започващия пожар и се спря замаян. Сър Даниъл, сър Оливър, Джоана — всички бяха изчезнали; но кой би могъл да каже дали са били убити пра разгрома, или са успели да се измъкнат невредими от Шорби?

Той дръпна за дрехата един минаващ стрелец.

— Приятелю — каза той, — тук ли беше, когато заемаха къщата?

— Пусни ме — отвърна стрелецът. — Чумата да те тръшне, пусни ме или ще удрям!

— Стой и казвай истината!

Но войникът, разгорещен от пиенето и от битката, удари с една ръка Дик по рамото, а с другата издърпа дрехата си. Младият вожд не можа да овладее гнева си. Той сграбчи стрелеца в силните си ръце и го притисна като дете до бронята си, после го задържа пред себе си и му заповяда да говори, ако му е скъп животът.

— Моля ви се, смилете се! — започна задъхано стрелецът. — Ако знаех, че сте толкова ядосан, нямаше да ви противореча. Тук бях наистина.

— Познаваш ли сър Даниъл? — продължи Дик.

— Много добре го познавам — отвърна войникът.

— В къщи ли си беше той?

— Да, сър — каза стрелецът, — но когато ние влизахме през двора, той избяга през градината.

— Сам ли беше? — извика Дик.

— Може да имаше двадесетина копиеносци с него — каза войникът.

— Копиеносци ли? А жени нямаше ли?

— Наистина не видях — каза стрелецът. — Ала в къщата нямаше никаква жена, ако искате да знаете.

— Благодаря — каза Дик. — Ето ти една монета за труда. — Само че като порови в кесията си, не намери нищо. — Потърси ме утре — добави той. — Ричард Шел… — Но веднага се поправи — сър Ричард Шелтън. Богато ще те възнаградя.

Хрумна му внезапна мисъл. Той слезе бързо на двора, изтича с все сили през градината и стигна пред главния вход на църквата. Вратата беше широко разтворена; вътре беше препълнено с избягали граждани, прибрали тук семействата и най-ценните си вещи; а пред главния олтар свещеници в богослужебни одежди молеха бога за милост. Когато Дик влезе, гръмката песен на хора отекна под високия свод.

Той почти изтича между бежанците и стигна до стълбата за камбанарията. Един висок свещеник му препречи пътя.

— Накъде, сине? — запита строго той.

— Отче — отговори Дик, — дошъл съм с бързо поръчение. Не ме спирайте. Аз се разпореждам тук от името на негова светлост Глостърския херцог.

— На негова светлост ли? — повтори свещеникът. — Нима битката свърши така злополучно?

— Битката е вече свършена, отче, ланкастърци са напълно разбити, милорд Райзинхъм, бог да го прости, остана на полесражението. А сега с ваше позволение аз отивам да си гледам работата. — И като отстрани свещеника, който изглеждаше смаян от новините, Дик отвори вратата и запрескача по четири стъпала наведнъж, без да се спре или препъне, докато стигна по площадката на върха.

От камбанарията на Шорби се виждаше като на длан не само целият град, но и цялата околност — и сушата, и морето. Наближаваше пладне, денят беше съвсем ясен, снегът ослепително блестеше. Оглеждайки цялата местност, Дик можа да прецени напълно последиците от боя.

От улиците долиташе неясен глъч, а от време на време, твърде нарядко, и звън от удряща се стомана. Никакъв кораб, никаква лодка дори не се виждаше в пристанището, но морето гъмжеше от платноходки и лодки, претоварени с бежанци. На сушата заснежените ливади бяха пълни с групи конници, които се опитваха да се доберат до гората; други, сигурно йоркисти, им препречваха пътя, биеха ги и ги връщаха към града. Навред се търкаляха трупове на хора и коне, рязко очертани върху белия сняг.

Пехотинците, които не бяха успели да се приберат на някой кораб, продължаваха да стрелят из покрайнините на пристанището или от крайбрежните пивници, дето се бяха скрили. И в този квартал имаше една-две опожарени къщи, отгдето димът се извисяваше на огромни спирали към морето в мразовития слънчев ден.

Погледът на младия наблюдател от камбанарията бе привлечен от група конници, които бяха вече наближили гората и се насочваха почти право към Холиуд. Бяха доста много; в никой друг участък не се виждаха толкова много ланкастърци, събрани на едно място. Те бяха оставили широка следа по снега, по която Дик можа да определи съвсем точно отгде са напуснали града.

Докато Дик ги наблюдаваше, те стигнаха безпрепятствено безлистната гора и тъй като се бяха отклонили малко от посоката си, слънцето освети изцяло униформата им, която се очерта ярко върху тъмния фон на дърветата.

— Червено и синьо! — извика Дик. — Ей богу — червено и синьо!

И веднага хукна надолу.

Трябваше непременно да намери Глостърския херцог, защото в това безредие сред войската само той би могъл да му даде достатъчно бойци. Битката в центъра на града беше всъщност вече свършена и докато тичаше насам-нататък да търси предводителя, Дик се сблъскваше по улиците с тълпи от скитащи войници; едни залитаха, претоварени с много повече плячка, отколкото можеха да носят; други бяха пияни и ревяха. Никой не знаеше где е херцогът; най-после Дик го откри съвсем случайно, че ръководи от коня си изтикването на стрелците от участъка около пристанището.

— Тъкмо навреме идвате, сър Ричард Шелтън — каза той. — Аз ви дължа нещо, което ценя съвсем малко: живота си; и нещо, за което никога не ще мога да ви се отплатя: победата. Кетсби, ако имах десетина военачалници като сър Ричард, бих могъл да тръгна право към Лондон. А сега, сър, искайте наградата си.

— Съвсем открито, милорд — каза Дик, — съвсем открито и велегласно. Избягал е човек, който ми е сторил много злини, а сега е отвел със себе си девойка, на която съм обещал любов и закрила. Дайте ми петдесет копиеносци да ги догоня и ваша светлост ще бъде освободен от всяко задължение, което благоволява да признае, че има към мене.

— Как се казва тоя човек? — запита херцогът.

— Сър Даниъл Брекли — отговори Дик.

— Уловете този лицемер — извика Глостърския херцог. — Това не е награда, сър Ричард, а нова услуга и ако ми донесете главата му, ново задължение за съвестта ми. Дай му копиеносци, Кетсби; а вие, сър, помислете в това време какво удоволствие, чест или изгода бих могъл да ви доставя.

В същия миг йоркистки бойци заеха една от крайбрежните пивници, като я обкръжиха от три страни и прогониха или заловиха защитниците й. Гърбавият Дик поздрави с радост този подвиг, отиде с коня си малко по-близо и поиска да види пленниците.

Те бяха четирима-петима души — двама от хората на лорд Шорби, един на лорд Райзинхъм и най-после — но съвсем не най-маловажен за Дик — един висок, тромав, полупиян стар моряк с посивели коси, следван от куче което скимтеше и подскачаше по петите му.

Младият херцог ги огледа строго и каза:

— Добре. Обесете ги.

После се обърна да наблюдава хода на битката.

— Милорд — каза Дик, — ако ми позволите, намислих каква награда да ви поискам. Подарете ми живота и свободата на оня стар моряк.

Глостърският херцог се обърна и погледна Дик право в лицето.

— Сър Ричард — каза той, — аз не воювам с паунови пера, а със стоманени стрели. Аз убивам всеки, който ми е враг, без да приемам оправдания и молби за милост. Помислете сам. В това така разпокъсано английско кралство всеки мой войник има брат или приятел в неприятелския лагер. И ако почна да раздавам такива помилвания, ще трябва да си прибера меча в ножницата.

— Може и да е така, милорд, но аз все пак ще се одързостя да напомня на ваша светлост обещанието ви, дори ако бих загубил с това вашето благоволение.

Ричард Глостърски почервеня от гняв.

— Запомнете добре — каза рязко той, — аз не обичам нито милосърдието, нито тия, които го проявяват. Днес вие сложихте начало на едно блестящо поприще. Щом настоявате на дадената от мене дума, ще отстъпя, но кълна се в небесната слава, че с това свършва и моето благоволение към вас!

— Загубата ще е моя — каза Дик.

— Дайте му моряка — каза херцогът; после пришпори коня си и обърна гръб на младия Шелтън.

Дик нито се зарадва, нито се огорчи. Той бе опознал вече добре младия херцог, та не залагаше много на благоволението му; то се бе проявило и израснало толкова леко и бързо, че не вдъхваше голямо доверие. Само от едно се страхуваше; да не би отмъстителният вожд да се откаже от даването на копиеносците. В това отношение обаче той не бе справедлив нито към честта на Глостърския херцог (каквато и да беше тя), нито преди всичко към неговото постоянство. Щом бе решил веднъж, че Дик е подходящият човек да преследва сър Даниъл, той нямаше да промени решението си и скоро доказа това, като извика на Кетсби да побърза, защото рицарят чака.

През това време Дик се обърна към стария моряк, който изглеждаше равнодушен както към присъдата, така и към последвалото освобождение.

— Арблестър — каза Дик, — аз ти сторих зло, но кълна се в светия кръст, че сега се разплатих.

Старият моряк го погледна тъпо, без да продума.

— Хайде — продължи Дик, — животът е все пак живот, стари мърморко, и струва много повече от кораб и напитки. Кажи, че ми прощаваш, защото животът ти може да не струва нищо за тебе, но на мене струва цялото ми бъдеще. Скъпо заплатих аз за него, не ми се сърди вече!

— Ако си имах кораб — каза Арблестър, — щях да отплавам в открито море… заедно с моя Том. Но ти, побратиме, ми заграби кораба и сега съм просяк, а някакъв негодник в червена риза простреля моя Том. Чумата да го тръшне! — рече той и не продума вече. Последната му дума беше: „Чумата да го тръшне!“, и нещастната му душа излетя. Няма да плава вече из моретата моят Том.

Безполезно разкаяние и жал обзеха Дик; той се опита да хване ръката на моряка, но Арблестър я отдръпна.

— Не — каза той, — остави ме. Стига ти това, че ме изигра.

Думите заседнаха на гърлото на Дик. Той видя през сълзи как нещастният старец, замаян от пиене и скръб, се затътри с наведена глава по снега, без да поглежда кучето, което вървеше и скимтеше подир него; и разбра за пръв път колко жалка е ролята ни в живота и как стореното веднъж не може с никакво разкаяние да се измени или поправи.

Но той нямаше време за напразни съжаления. Събрал вече конниците, Кетсби се приближи към Дик, скочи от седлото и му предложи собствения си кон.

— Тази сутрин — каза той — аз ви позавидях за спечеленото благоволение, но то не трая дълго; а сега, сър Ричард, от все сърце ви давам този кон — да избягате с него.

— Потърпете ме още миг — отговори Дик. — На какво се дължеше това благоволение?

— На името ви — отговори Кетсби. — Името е най-голямото суеверие на милорда. Ако се казвах Ричард, утре бих бил граф.

— Благодаря ви, сър — отвърна Дик; — и тъй като е малко вероятно големите ми успехи да продължат, ще ви кажа дори сбогом. Няма да се престоря, че ми е било неприятно да поема пътя към преуспяването, но няма да се престоря и на много огорчен от края му. Властта и богатствата са, разбира се, прекрасни неща, но между нас казано — вашият млад херцог вдъхва ужас.

Кетсби се засмя.

— Да — каза той, — и все пак, който тръгне подир Гърбавия Дик, ще стигне далеко. Както и да е, бог да пази всинца ни от зло! Добър успех!

При тези думи Дик застана пред хората си, даде заповед за тръгване и препусна.

Той мина през града по предполагаемия път на сър Даниъл, като се вглеждаше навред за някой знак, по който би могъл да разбере, че не греши…

Улиците бяха покрити с мъртви и ранени; съдбата на последните беше много по-тежка в мразовития ден. Йоркистки шайки скитаха от къща в къща да грабят и убиват, като пееха дружно по пътя.

Докато минаваха през града, до слуха на младия Шелтън стигнаха отвред шумни доказателства за насилия и изстъпления: ту удари с чук по някоя залостен врата, ту жалки писъци на жени.

Едва сега съвестта на Дик се пробуди. Едва сега той видя жестоките последици от собствените си постъпки и мисълта за всички страдания, преживявани в тоя миг из Шорби, го изпълни с отчаяние.

Най-сетне стигнаха до покрайнините; там, по снега под него, се просна същата широко отъпкана следа, която бе забелязал от камбанарията. Той тръгна по-бързо, като продължаваше да оглежда внимателно падналите хора и коне от двете страни на пътеката. Сега видя с облекчение, че повечето са в униформата на сър Даниъловите бойци и дори позна някои, които лежаха по гръб.

На половината път между града и гората отрядът на сър Даниъл е бил очевидно нападнат от стрелци, защото труповете тук бяха много нагъсто и всички пронизани със стрели. Между тях Дик зърна един юноша, чието лице му се стори съвсем познато.

Той спря отряда, слезе от коня си и повдигна главата на юношата. Качулката на ранения падна и от нея се разпиля дълга тъмна коса. В същия миг юношата отвори очи.

— А! Лъворазгонителю! — обади се слаб глас. — Тя е напред. Препускай… Препускай по-бързо.

И нещастната млада дама изпадна пак в несвяст.

Един от войниците на Дик имаше шишенце с някакво укрепително лекарство, с което Дик успя да я свести. След това качи приятелката на Джоана на седлото си и препусна към гората.

— Защо ме прибирате? — запита тя. — Само ще се забавите заради мене.

— Не, мадам — отговори Дик. — Шорби е пълен с кръв, пиянство и безредици. Тук сте в безопасност, бъдете доволна.

— Не искам да съм задължена към никого от вашата партия! — извика тя. — Свалете ме!

— Мадам, вие не знаете какво говорите — отвърна Дик. — Вие сте ранена…

— Не съм — каза тя. — Само конят ми е убит.

— Това няма никакво значение — възрази Ричард. — Тук сте в снежно поле, заобиколена отвред с врагове. И да искате, и да не искате, ще ви отведа със себе си. И много се радвам, че ми се удава случай да ви се отплатя поне отчасти.

Тя помълча. После попита внезапно:

— А чичо ми?

— Милорд Райзинхъм ли? — отвърна Дик. — Бих искал да ви дам добри вести, мадам, но нямам. Видях го веднъж по време на боя; само веднъж. Да се надяваме, че е добре.

Глава VНощ в гората: Алишиа Райзинхъм

Беше почти сигурно, че сър Даниъл е тръгнал към крепостта, но поради дълбокия сняг, късния час и необходимостта да върви не по пътя, а през гората, също така сигурно беше, че не ще може да стигне там, преди да съмне.

За Дик оставаха две възможности: или да върви както досега по следите на рицаря и ако може, да нападне тази нощ стана му, или да поеме друга посока и да се опита да му пресече пътя.

Срещу всеки план можеха да се направят сериозни възражения и като се страхуваше, че в случай на сражение ще изложи на опасност Джоана, Дик още не бе решил какво да предприеме, когато стигна до края на гората.

От това място сър Даниъл бе свил малко наляво и след това бе тръпнал направо през високата гъста гора. Отрядът чу бе стеснил тук фронта си, за да може да мине между дърветата, затова следата по снега беше по-дълбока. Погледът я проследяваше, проточена тясна и права под безлистните дъбове, които извисяваха над нея възловатите си разклонения и величествения покров на своите клони; не се чуваше ни човек, ни звяр, ни чуруликане на червеношийка; само златистото зимно слънце прозираше зад преплетените сенки.

— Какво ще кажеш — обърна се Дик към един от войниците, — да продължим направо ли, или да ударим напреко към Тънстол?

— Сър Ричард — отговори войникът, — аз бих препускал подир отряда, докато хората му се разпръснат.

— Ти си прав без съмнение — отвърна Дик, но ние тръгнахме много набързо, както налагаха условията. Насам няма никакви къщи, гдето бихме могли да се приютим и нахраним, а докато съмне, ще прегладнеем и премръзнем. Какво ще кажете, момчета? Съгласни ли сте да потърпите за успеха на похода, или искате да се върнем в Холиуд, да ни нахрани майката-църква? Начинанието ни е малко несигурно, затова не принуждавам никого, но ако сте съгласни да ви водя, ще изберете първото.

Войниците отговориха почти едногласно, че ще последват сър Ричард, гдето пожелае.

Дик пришпори коня си и тръгна пак напред.

Снегът по пътеката беше много отъпкан, така че преследвачите се движеха много по-лесно от преследваните. Те препускаха в галоп, двеста копита удряха последователно втвърдения сняг, а звънът на оръжията и пръхтенето на конете кънтеше като боен ек под свода на безгласната гора.

Най-после широката следа на преследвания отряд излезе на друма откъм Холиуд, изгуби се на известно разстояние, а когато се появи пак малко по-нататък в неотъпкания сняг, Дик забеляза с изненада, че е по-тясна и не добре отъпкана. Ясно беше, че сър Даниъл се е възползувал от хубавия път и е разделил отряда си. Тъй като изгледите за успех бяха еднакви, по която и следа да тръгнеше, Дик продължи съвсем наслуки по първата следа, която го отведе след едночасова езда сред гората, отгдето повече от двадесет нови следи се пръскаха в най-различни посоки.

Дик дръпна отчаяно поводите. Краткият зимен ден беше към края си; слънцето — тъмночервено кълбо без никакво сияние — залязваше между безсилните клони; сянка покриваше снега на цяла миля; студът щипеше крайчеца на пръстите, а парата от дишането на конете се извисяваше като облак.

— Ех, надхитриха ни — призна Дик. — Да ударим най-после към Холиуд. Ако се съди по слънцето, дотам е по-близо, отколкото до Тънстол.

Те поеха наляво, като обърнаха гръб към червения щит на слънцето, и тръгнаха през равнината към манастира. Но условията бяха сега други; не можеха да препускат по пътека, отъпкана от враговете им към целта, за която водеше пътят, а трябваше да газят бавно из дълбокия сняг, да се спират постоянно, за да избират посоката, да затъват непрестанно в преспи. Слънцето ги изостави скоро, сиянието на залеза угасна и те започнаха най-сетне да се лутат из тъмнината под зъзнещите звезди.

Наистина луната щеше да озари след малко върха на хълмовете и те щяха да тръгнат пак напред. Но всяка стъпка, направена дотогава напосоки, можеше да ги отклони от пътя им. Не им оставаше нищо друго, освен да се разположат на стан и да чакат.

Поставиха часовои, разчистиха едно местенце от снега и след няколко несполучливи опита успяха да запалят огън. Войниците насядаха около това горско огнище, разделиха си кой какво носеше, шишенцето тръгна от ръка на ръка. Като избра най-хубавите късчета от оскъдната и проста храна, Дик ги занесе на племенницата на лорд Райзинхъм, седнала под едно дърво настрана от войниците.

Тя си бе постлала един кански чул, загърнала се бе с друг и гледаше огъня. Когато Дик и предложи да хапне, трепна като събудена от сън, после мълчаливо отказа.

— Мадам — каза Дик, — моля ви се, не ме наказвайте толкова жестоко. Не зная с какво съм ви оскърбил: отвлякох ви наистина, но сторих това насилие от приятелски чувства; изложих ви на тежкия нощен поход, но бързам, за да спася друга девойка, слаба и беззащитна като самата вас. Не наказвайте поне себе си, мадам; хапнете да се подкрепите, дори ако не сте гладна.

— Няма да взема нищо от ръце, които са убили моя роднина — отговори тя.

— Мадам — извика Дик, — кълна се в светия кръст, че и с пръст не съм го докоснал!

— Закълнете ми се, че е още жив — отвърна тя.

— Няма да си кривя душата пред вас — отговори Дик. — Състраданието ми повелява да ви огорча. Убеден съм, че е мъртъв.

— И вие искате да ям! — извика тя. — И станахте „сър“. Спечелили сте рицарско звание, като сте убили добрия ми роднина! Ако не бях едновременно глупачка и изменница, ако не бях ви спасила в дома на вашия враг, сега вие щяхте да сте мъртъв, а той — който струваше колкото десет души като вас — щеше да е жив.

— Аз изпълних само своя дълг, както и чичо ви изпълни своя — отговори Дик. — Ако е още жив — кълна се в небето, че желая да е жив! — той не би ме порицал, а похвалил.

— Сър Даниъл ми разказа всичко — отговори тя. — Видял ви на барикадата. Той каза, че цялата ви партия се е задържала само чрез вас; вие сте спечелили битката. Вие сте убили значи добрия лорд Райзинхъм: все едно, че сте го удушили. И искате да ям заедно с вас… без да сте измили ръцете си след убийството? Но сър Даниъл се закле да ви погуби. Той ще отмъсти за мене!

Нещастният Дик потъна в мрачен размисъл. Спомни си старият Арблестър и гласно изохка.

— Толкова виновен ли ме смятате? — каза той. — Вие, която ме защитихте… приятелката на Джоана…

— Какво търсехте в битката? — възрази тя. — Ви не сте от никоя партия, вие сте още момче… само плът и кръв, неръководени от разум! Защо се сражавахте? Само от желание да убивате, то се знае!

— Да — извика Дик, — и аз не зная защо. Но както вървят работите в английското кралство, всеки нещастен дворянин, ако не се сражава за едната партия, ще бъде заставен да се сражава за другата. Не може да остане настрана, неестествено ще бъде.

— Който няма собствено убеждение, не трябва да вади меч — отвърна младата лейди. — Щом се сражавате за когото попадне, вие сте просто убиец! Само целта облагородява войната, а вие нямате никаква цел и я опозорихте.

— Мадам — каза засраменият Дик, — аз разбирам донейде грешката си. Много прибързах, намесих се, преди да ми е дошло времето. Откраднах кораб — кълна ви се, че смятах да е за добро, — но само погубих по този начин няколко невинни, а заедно с това огорчих и разорих един клет старик, чийто вид днес ме прониза като нож. Намерението ми тази сутрин беше да спечеля чест и слава, за да се оженя, а виждате ли? Предизвиках смъртта на вашия скъп роднина, който бе добър към мене. И кой знае какво ли още съм сторил! Може би — уви! — съм помогнал на Йорк да заеме престола; а това може да е най-лошото дело и да донесе само зло на Англия. О, мадам, виждам греха си. Аз не съм подготвен за живота. От разкаяние и за да не направя някое по-голямо зло, щом свърши този поход, ще отида в манастир. Ще се откажа с клетва от Джоана и от военното дело. Ще стана монах и ще се моля всеки ден за душата на добрия ви роднина.

На Дик се стори, че младата лейди се засмя при това дълбоко самоунижение и разкаяние.

Когато вдигна глава, той видя, че тя го гледа при светлината на огъня някак особено, но не сърдито.

— Мадам — възкликна той, като мислеше, че тя не се е засмяла, а само така му се е сторило, и все пак допускайки от промененото и изражение, че е успял да я трогне, — нима това не ви стига? Аз се отказвам от всичко, за да поправя злото, което съм сторил, за да осигуря с молитвите си царство небесно на лорд Райзинхъм. И то в деня, когато спечелих рицарско звание и смятах, че съм най-щастливият млад благородник на тоя свят.

— О, момченце — каза тя, — добро момченце!

За най-голяма негова изненада тя изтри нежно сълзите от бузите му, после, отстъпвайки сякаш на някакъв внезапен порив, обгърна с ръце шията му, привлече го към себе си и го целуна. Простодушният Дик се смути съвсем.

— Хайде — каза весело тя, — вие сте военачалник, затова трябва да се храните. Защо не вечеряте?

— Скъпа мадам Райзинхъм — отговори Дик, — най-напред искам да нагостя пленницата си, пък и да си кажа правото, разкаянието не ми позволява вече да гледам храна. По-добре е да постя и да се моля, скъпа лейди.

— Наричайте ме Алишиа — каза тя, нима не сме отдавнашни приятели? А сега — хайде! Аз ще ям само колкото хапнете вие; ако не ядете, и аз няма да хапна; ако ядете с охота, и аз ще се наям като орач.

Тя започна веднага да яде, а Дик, който имаше всякога добра охота, я придружи отначало с нежелание, но постепенно все по-живо и усърдно, докато най-после почти забрави да взема пример от нея и най-добросъвестно възстанови изтощението на този ден, изпълнен с труд и възбуди.

— Лъворазгонителю — каза най-после тя, — нима не се възхищавате от една девойка в мъжка ризница?

Луната бе вече изгряла и те чакаха само да си отпочинат уморените коне. Разкайващият се, но вече сит Ричард забеляза при лунната светлина, че тя го поглежда почти кокетно.

— Мадам — заекна той, изненадан от тази нова промяна в държанието и.

— Хайде — прекъсна го тя, — няма смисъл да отричате; Джоана ми разказа всичко, но все пак, лъворазгонителю, погледнете ме… толкова ли съм грозна?… Казвайте!

И тя го погледна със светнали очи.

— Малко дребничка сте наистина… — започна Дик.

Алишиа го прекъсна отново, този път със звънлив смях, който окончателно го смути и обърка.

— Дребничка ли? — извика тя. — Не, бъдете така откровен, както сте смел; аз съм джудже или почти джудже, но при все това… кажете, при все това съм доста хубавичка, нали?

— Да, мадам, вие сте необикновено красива — каза нещастният рицар, като правеше жалки опити да се държи свободно.

— И всеки мъж би се оженил с радост за мене? — продължи тя.

— Да, мадам, с истинска радост.

— Наричайте ме Алишиа — каза тя.

— Алишиа — повтори сър Ричард.

— Добре, лъворазгонителю — продължи тя, — щом сте убили моя роднина и сте ме оставили без подслон, честно казано, вие ми дължите възмездие, така ли е?

— Така е, мадам — каза Дик. — При все че — заявявам това с ръка на сърцето — аз съм само отчасти виновен за смъртта на храбрия рицар.

— Искате да се отървете от мене ли? — извика тя.

— Не мадам, казах ви, че ако заповядате, ще стана дори монах — каза Ричард.

— Значи, честно казано, вие ми принадлежите? — заключи тя.

— Честно казано, мадам, предполагам… — започна младежът.

— По дяволите! — извика тя. — Вие прекалено много извъртате. Честно казано, вие ми принадлежите, докато поправите злото, нали?

— Честно казано, така е — каза Дик.

— Слушайте тогава — продължи тя, — струва ми се, че от вас ще стане доста лош монах, а щом аз мога да се разпореждам с вас, както желая, ще ви взема за съпруг. Не, нито дума! — извика тя. — Приказките няма да ви помогнат. Сам разбирате, че след като сте ме лишили от един дом, е справедливо да ми създадете друг. Колкото за Джоана, вярвайте, че тя първа ще одобри промяната; щом сме добри приятелки с нея, има ли значение за коя от двете ще се ожените? Никакво значение няма!

— Мадам — каза Дик, — аз ще отида в манастир, ако благоволите да ми заповядате, но да се оженя на тоя свят за друга жена освен за Джоана Седли — това няма да сторя нито по принуда от мъж, нито за угода на жена. Простете за откровеността, но със смела девойка един нещастен мъж трябва да бъде още по-смел.

— Дик — каза тя, — мило момче, трябва да ме целунете за тия думи. Не бойте се, ще ме целунете заради Джоана, а когато се видим, аз ще й предам целувката ви, като кажа, че съм я откраднала. Що се отнася до дълга ви към мене, мили наивнико, струва ми се, че вие не бяхте сам в тази голяма битка; и дори ако Йорк заеме престола, не вие сте го поставили там. Но вие, Дик, имате добро и честно сърце и ако бих била способна да завидя нещо на Джоана, бих й завидяла за вашата любов.

Глава VIНощ в гората: Дик и Джоана

През това време конете изядоха оскъдната си храна и си отдъхнаха от умората. Дик заповяда да изгасят огъня със сняг, а докато хората му се качваха пак уморено на седлата, сам той, припомняйки си малко късно, че в гората е необходима предпазливост, избра един висок дъб и се покатери пъргаво на върха му. Оттам видя цялата гора, огряна от луната и покрита със сняг. На югозапад тъмнееше обраслото с изтравниче възвишение, гдето се бяха изплашили с Джоана от злополучната среща с прокажения. На това място Дик зърна яркочервеникаво петно, голямо колкото глава на топлийка.

Той се укори за досегашното си нехайство. Ако това петно беше наистина — както изглеждаше — огън в лагера на сър Даниъл, Дик трябваше отдавна да го види и да тръгне нататък, а главно не трябваше в никакъв случай да пали огън и с това да издаде, че е наблизо. Сега вече не биваше да пропилява ни един ценен миг. По най-прекия път до възвишението, имаше около две мили, но този път минаваше през дълбок, стръмен дол, почти непроходим за конници; за да може да избърза, Дик сметна за благоразумно да изостави конете и да се опита да стигне пеша.

Оставиха десет души за охрана на конете, уговориха какви сигнали ще се дават в случай на нужда и Дик поведе останалите бойци; редом с него пристъпваше твърдо Алишиа Райзинхъм.

Освободени от тежките ризници и копия, войниците вървяха бодро по замръзналия сняг под разведряващото лунно сияние. Спуснаха се мълчаливо в пълен ред из дола, гдето една рекичка се промъкваше с тих ромон между снега и леда, а когато минаха дола и стигнаха на по-малко от половин миля до мястото, гдето Дик бе забелязал огъня, отрядът се спря да отдъхне преди нападението.

И най-лекият звук се долавяше отдалеко в пълното безмълвие на гората; Алишиа, която имаше остър слух, вдигна предупредително пръст, спря и се ослуша. Всички последваха примера й, но напрегнатият слух на Дик не чу нищо, освен ромона на полускованата от лед рекичка в дола зад тях и далечния лай на лисица в гората.

— И все пак сигурна съм, че чух звън на конска сбруя — пошепна Алишиа.

— Мадам — отвърна Дик, който се страхуваше от тази млада дама повече, отколкото от десет снажни бойци, — не казвам, че грешите, но този звън може да е и от единия, и от другия лагер.

— Не идваше оттам, а откъм запад — заяви тя.

— Да става, каквото ще — отвърна Дик. — И каквото е угодно богу. Няма какво да му мислим, а да се втурнем по-бързо да разберем какво става. Ставайте, другари… Достатъчно почивахме!

Колкото повече напредваха, толкова повече снегът бе отъпкан от конски копита; ясно беше, че приближават към лагер на значителен конен отряд. Най-после видяха, че между дърветата се извисява червеникав дим, от който излитаха светли искри.

Изпълнявайки заповедите на Дик, хората му се строиха и почнаха да се промъкват безшумно из гората, за да обкръжат неприятелския стан. Дик остави Алишиа зад един грамаден дъб и пропълзя направо към огъня.

Най-после през една пролука между дърветата можа да зърне целия лагер. Буен огън бе накладен сред една обрасла с изтравниче могилка, заградена от три страни с шубраци; той пращеше и мяташе алени езици; около него бяха насядали дванадесетина души, загърнати в топли наметала; но при все че снегът наоколо бе отъпкан, като че е минал цял полк, Дик не видя ни един кон. Той предположи с ужас, че са го надхитрили. В същото време забеляза един висок мъж със стоманен шлем, който грееше ръцете си на огъня, и позна, че това е неговият някогашен приятел и сегашен любезен враг Бенет Хач; а в лицето на други двама, седнали малко по-назад, позна — въпреки мъжките им дрехи — Джоана Седли и съпругата на сър Даниъл.

„Добре — помисли той, — взема ли си Джоана, няма защо да се упреквам, дори ако загубя конете.“

В това време от отсрещната страна се чу тихо подсвиркване, което значеше, че хората му са се съединили и лагерът е обкръжен отвред.

При това подсвиркване Бенет скочи, но още преди да грабне оръжието си, Дик го повика.

— Бенет — каза той, — Бенет, стари другарю, предай се. Напразно ще се пролива кръв, ако се съпротивяваш.

— Та това е мастър Шелтън, кълна се в света Варвара — извика Хач. — Да се предам ли? Много искате! Какви сили имате?

— Слушай, Бенет, ти имаш по-малко войници и си обграден — каза Дик. — И Цезар, и Карл Велики дори биха молили за пощада при такова положение. На моето подсвиркване ще се отзоват четиридесет души; аз мога да поваля всинца ви с един залп от стрели.

— Мастър Дик — каза Бенет, — против желанието си постъпвам, но трябва да изпълня дълга си. Да ви помогнат светците!

С тия думи той вдигна един малък рог и затръби гръмко с него.

Настъпи минутно смущение: докато Дик се колебаеше да даде заповед за стрелба, защото се страхуваше за съдбата на жените, малкият отряд на Хач грабна оръжие и се строи за отчаяна съпротива. В това време Джоана скочи и се спусна като стрела към своя любим.

— Ето ме, Дик! — извика тя, като сграбчи ръцете му.

Но Дик все още се колебаеше; не бе свикнал с тежките необходимости на войната и щом помислеше за лейди Брекли, заповедта за стрелба засядаше на гърлото му. Войниците му почнаха да проявяват нетърпение; някои го викаха по име, други почнаха да стрелят по собствен почин; нещастният Бенет бе повален още при първия изстрел. Тогава Дик се опомни.

— Напред! — извика той. — Стреляйте, момчета, без да се показвате! За Англия и Йорк!

В същия миг глух конски тропот отекна внезапно в нощната тишина, засили се и наближи с невероятна бързина. Няколко рога затръбиха едновременно в отговор на Хач.

— Насам, насам! — извика Дик. — Съберете се около мене. Съберете се, ако ви е скъп животът!

Но войниците му, всички спешени, пръснати, изненадани тъкмо когато разчитаха на лека победа, започнаха да отстъпват и да се разпръсват из гората. Когато първите конници се втурнаха по пътеките и, няколко изостанали бойци от отряда на Дик бяха стъпкани или пронизани с копия между храстите, но ядрото се бе просто изпарило, щом бе чуло приближаването на врага.

Дик остана за миг неподвижен, разбрал с огорчение последиците от прибързаната си и неблагоразумна храброст. Забелязал огъня, сър Даниъл се бе оттеглил с главните си сили, за да нападне противниците си или да ги издебне в тил, ако те се опитат да го нападнат. Той бе постъпил като мъдър военачалник, а Дик — като нетърпеливо момче. Неговата любима му стискаше наистина здраво ръката, но младият рицар беше все пак съвършено сам: всички хора и коне от отряда му бяха пръснати в тъмнината из просторната гора като игли в плевня.

„Да ме простят светците! — помисли той. — Добре, че ме посветиха за рицар заради утринната битка, защото сегашната не ми прави чест.“

И веднага, все още държейки за ръка Джоана, се втурна да бяга.

Нощната тишина се нарушаваше сега от виковете на тънстолските бойци, които препускаха насам-нататък да гонят бегълците. Дик се промъкна решително през храстите и затича напред като елен. След сребристите сияния на луната по снежните поляни, в гъсталаците беше още по-тъмно, а разпръсването на победените отведе преследвачите из съвсем различни пътеки. Затова Дик и Джоана можаха да се спрат след малко в гъстите храсти, докато тропотът на врага, макар и долитащ отвред, вече заглъхваше в далечината.

— Да бях оставил част от хората си в резерв — възкликна горчиво Дик, — бих могъл да оправя работите! Да; човек се учи, догде е жив; кълна се в честния кръст, че идния път ще постъпя по-добре.

— Има ли значение, Дик — каза Джоана, — щом сме пак заедно?

Той я погледна: пред него беше пак Джон Мечем, в панталони и късо палто, но той знаеше сега, че това е Джоана, а тя въпреки смешните си дрехи му се усмихваше, сияеща от любов, и сърцето му ликуваше от радост.

— Скъпа моя — каза той, — струва ли си да съжалявам, щом ти ми прощаваш това проваляне? Да тръгнем към Холиуд, там е твоят добър опекун и мой още по-добър приятел лорд Фоксхем. Там ще се венчаем; какво значение има дали съм беден или богат, прославен или неизвестен? Днес, любов моя бях посветен за рицар: велики мъже възхвалиха храбростта ми и аз сметнах, че съм най-добрият воин в цяла Англия. След това най-напред загубих благоволението на великите мъже, а сега съм съвършено разбит и загубих всичките си войници. Какъв удар за тщеславието! Но, скъпа моя, аз не съжалявам… Ако ти все още ме обичаш, мила, и си съгласна да се оженим, готов съм да загубя рицарското си звание, без да жаля за него.

— О, Дик! — извика тя. — Нима те посветиха за рицар?

— Да, мила, ти си вече милейди — отвърна влюбено той. — Или по-точно, ще бъдеш утре сутринта… нали?

— Да, Дик, с радост — отговори тя.

— Така ли, сър! А аз мисля, че щяхте да ставате монах! — обади се някой до тях.

— Алишиа! — извика Джоана.

— Да, аз съм — показа се младата дама. — Алишиа, която вие изоставихте, като сметнахте, че е мъртва, а твоят лъворазгонител я намери, свести и дори поухажва, ако искаш да знаеш.

— Не вярвам! — извика Джоана. — Дик!

— Дик! — повтори в същия тон Алишиа. — Дик, разбира се. А вие, прекрасни сър, изоставяте нещастните девойки, щом попаднат в беда — продължи тя, като се обърна към младия рицар. — Настаните ги под някой дъб и изчезвате. Право казват хората, че няма вече рицарство.

— Мадам — извика отчаяно Дик, кълна се в душата си, че съвсем ви бях забравил. Опитайте се да ми простите, мадам! Нали виждате, че току-що намерих пак Джоана?

— Аз не предполагах, че сте ме изоставили преднамерено — възрази Алишиа, — но все пак жестоко ще си отмъстя. Ще кажа една тайна на лейди Шелтън… на бъдещата лейди Шелтън — добави тя с реверанс. И продължи: — Кълна се в душата си, Джоана, вярвам, че твоят възлюбен е храбър в сражение. Но позволи да ти кажа откровено, че е най-мекосърдечният наивник в Англия. Карай… можеш да му се радваш! А сега, глупави деца, най-напред ме целунете един след друг — за щастие и благополучие, после се целунете в продължение на минута по часовник, но нито секунда повече; след това и тримата ще тръгнем колкото може по-бързо за Холиуд, защо то тази гора изглежда пълна с опасности и ужасен студ.

— Но нима Дик наистина те ухажва? — запита Джоана, като се притискаше до своя любим.

— Не, глупаво девойче — отвърна Алишиа, — аз го ухажвах. Предложих му всъщност да се ожени за мене, но той ми препоръча да се омъжа за някой като него. Това бяха думите му. Да, ще ти каже, че той е повече откровен, отколкото любезен. А сега, деца, да бъдем благоразумни и да тръгваме. През дола ли ще минем пак, или ще потеглим направо за Холиуд?

— Много бих искал да си намеря кон — каза Дик, — защото толкова ме мачкаха и удряха по най-различни начини през тия дни, че цялата ми снага е в синини. Как мислите? Ако войниците са се разбягали от тревогата, няма защо да обикаляме. По прав път до Холиуд има не повече от три мили; камбаната не е ударила още за девет часа: снегът е твърд, та ще се ходи лесно, луната ще ни освети. Да тръгнем ли пеша?

— Съгласна — каза Алишиа, а Джоана само се притисна още повече до ръката на Дик.

Те тръпнаха под оголените клони, по отъпканите заснежени пътеки, под бялото сияние на зимната луна; Дик и Джоана вървяха уловени за ръка, унесени в небесно блаженство; а лекомислената им спътница, забравила лесно собствените си нещастия, вървеше една-две крачки зад тях и ту се шегуваше с мълчанието им, ту рисуваше щастливи картини за бъдещия им съвместен живот.

Далеко из гората все още се чуваха виковете на тънстолските конници, които продължаваха преследването, а викове или звън на оръжие възвестяваха от време на време някоя нова схватка. Но у тия млади хора, израснали сред бойни тревоги и току-що преживели толкова опасности, не можеше да се пробуди лесно ни страх, ни състрадание. Доволни от това, че тия отгласи все повече и повече се отдалечават, те се отдадоха напълно на радостта, сякаш вървяха, както се изрази Алишиа, в сватбено шествие: и нито мрачната безлюдност на гората, нито студът на мразовитата нощ бяха в състояние да засенчат или разсеят щастието им.

Най-после от върха на един хълм те зърнаха Холиудската долина. В големите прозорци на горското абатство светеха факли и свещи; островърхите му кули се извисяваха безгласно, златният кръст блестеше ярко под лунните лъчи. По манастирските полянки беше пълно с колиби и лагерни огньове, а през долината лъкатушеше замръзналата река.

— Господи! — каза Ричард. — Хората на лорд Фоксхем са още на стан тук! Пратеникът сигурно не е успял да пристигне. Е, толкова по-добре. Ще имаме достатъчно сили да посрещнем сър Даниъл.

Но хората на лорд Фоксхем бяха на стан край Холиуд по съвсем друга причина. Те бяха тръгнали всъщност за Шорби, но не бяха изминали и половината път, когато друг пратеник ги пресрещна и им заповяда да се върнат в досегашния си лагер, за да пресекат пътя на ланкастърските бегълци и да бъдат колкото е възможно по-близко до главната армия на йоркистите. Защото, след като приключи битката и смаза враговете си в този участък, Ричард Глостърски бе тръгнал вече да се срещне с брат си и наскоро след завръщането на лорд Фоксхемовите войници самият Гърбушко спря коня си пред вратите на абатството. В чест на този височайши посетител именно бяха осветени всички прозорци: когато Дик пристигна заедно със своята възлюблена и нейната приятелка, херцогът и свитата, му вечеряха в трапезарията, посрещнати великолепно в могъщия и богат манастир.

Макар и неохотно, Дик трябваше да се яви пред тях. Сломен от умора, Глостърския херцог бе подпрял с ръка бледото си заплашително лице; недооздравял от раната си, лорд Фоксхем беше на почетно място, вляво от него.

— Какво стана, сър? — запита Ричард. — Донесохте ли ми главата ма сър Даниъл?

— Милорд — отвърна Дик привидно смело, но със свито сърце, — не ми провървя дори да се върна с отряда си. Нека ваша светлост ми прости, но аз бях напълно разбит.

Глостърския херцог го изгледа страхотно намръщен.

— Аз ви дадох петдесет копия, сър — каза той.

— Милорд, аз имах само петдесет конника — отговори младият рицар.

— Как така? — каза Глостърския херцог. — Той ми поиска петдесет копиеносци.

— С позволение на ваша светлост — обади се примирително Кетсби — ние му дадохме за преследването само конници.

— Добре — отговори Ричард. И добави: — Можете да си отидете, Шелтън.

— Чакайте! — каза лорд Фоксхем. — И аз бях дал поръчение на този момък. Него той може да е извършил успешно. Кажете, мистър Шелтън, намерихте ли девойката?

— Слава на светците, милорд — каза Дик. — Тя е тук.

— Наистина ли? Добре тогава, милорд херцог — продължи лорд Фоксхем, — с ваше позволение предлагам, преди да тръгнем в поход утре сутринта, да направим една сватба. Този млад кавалер…

— Млад рицар — прекъсна го Кетсби.

— Така ли, сър Уилям? — извика лорд Фоксхем.

— Аз лично и напълно заслужено го посветих за рицар — каза Глостърския херцог. — Той ми помогна мъжествено на два пъти. Не му липсва храброст, липсва му само стоманена мъжка воля. Той няма да се издигне, лорд Фоксхем. Този човек може да се сражава безстрашно, но има мекушаво сърце. Както и да е, щом ще се жени, оженете го, за бога — и край!

— Да, той е храбър момък… зная — каза лорд Фоксхем. — Успокойте се, сър Ричард. Аз уредих работата с мастър Хемли и утре ще се венчаете.

След тия думи Дик реши, че е най-благоразумно да се оттегли; но още не бе успял да излезе от трапезарията, когато един пратеник, току-що слязъл от коня си и хукнал по стълбите, прескачайки по четири стъпала наведнъж, се промъкна между манастирските слуги и застана на едно коляно пред херцога.

— Победа, милорд! — извика той.

Докато Дик стигне до стаята, която му бе отредена като гост на лорд Фоксхем, войниците около огньовете нададоха радостни викове, защото в един и същ ден на по-малко от двадесет мили бе нанесен втори съкрушителен удар на ланкастърската власт.

Глава VIIОтмъщението на Дик

На другата сутрин Дик стана преди изгрев-слънце, облече се колкото може по-добре с дрехи, взети от багажа на лорд Фоксхем, и след като получи добри известия за Джоана, излезе да се поразходи и да разсее нетърпението си.

Най-напред обходи войниците, които се въоръжаваха в здрача на зимното утро при червеникавия плам на факлите, но полека-лека излезе на полето, докато най-после отмина предните постове и тръгна сам из замръзналата гора да дочака изгрева на слънцето.

Мислите му бяха спокойни и щастливи. И през ум не му минаваше да жали за краткотрайното благоволение на херцога; щом имаше за жена Джоана, а за верен покровител лорд Фоксхем, можеше да гледа радостно на бъдещето; а за малко неща в миналото би могъл да съжалява.

Докато скиташе така, потънал в размишления, тържествената утринна заря засия по-ярко, слънцето обагри небето на изток и лек ветрец почна да разнася замръзналия сняг.

Той тръгна да се прибере; когато се обръщаше, зърна някакъв човек зад едно дърво.

— Стой! — извика Дик. — Кой си?

Човекът пристъпи напред и махна с ръка като ням. Облечен беше като поклонник със спусната качулка, но Дик позна веднага, че е сър Даниъл.

Дик тръгна към него с изваден меч, а рицарят сложи ръка в пазвата си, сякаш за да измъкне скрито оръжие, и зачака спокойно приближаването му.

— Е-е, Дик — каза сър Даниъл, — какво ще правиш? Нима ще нападнеш един победен?

— Аз никога не съм ви нападал — отговори момчето, — бях ваш верен приятел, докато вие ме нападнахте, и то с какво настървение!

— Да… за самоотбрана — отвърна рицарят. — А сега, момче, известията за битката и присъствието на оня гърбав дявол в собствената ми гора ме сломиха съвсем. Отивам да потърся убежище в Холиуд, а оттам — през морето, като отнеса със себе си каквото мога, за да започна нов живот в Бургундия или Франция.

— Не можете да отиде в Холиуд! — каза Дик.

— Какво? Не мога ли?

— Слушайте, сър Даниъл, днес е моята сватба и слънцето, което ще изгрее ей сега, ще озари най-светлия ден в моя живот. Вашият живот е обречен… двойно обречен: и заради смъртта на баща ми, и заради постъпките ви към мене, комуто бяхте опекун. Но и аз съм много прегрешил: причиних смъртта на много хора, а в този радостен ден не искам да бъда нито съдия, нито палач. Дори да сте самият сатана, пак не бих вдигнал ръка срещу вас. Дори да сте самият сатана, пак бих ви пуснал да отидете, гдето искате. Потърсете опрощение от бога; моята прошка ви давам от сърце. Но да отидете в Холиуд, е друга работа. Аз съм на страната на йоркистите и не ще допусна съгледвачи в техния стан. Затова бъдете уверен, че ако се опитате да пристъпите, ще извикам най-близкия часовой да ви залови.

— Ти се подиграваш с мене — каза сър Даниъл. — За мене няма спасение вън от Холиуд.

— Това не ме засяга — отвърна Ричард. — Ще ви пусна да отидете на изток, на запад, на юг, но не и на север. Холиуд е затворен за вас. Вървете и не се опитвайте да се върнете; иначе щом тръгнете, ще предупредя всички наши постове и те ще следят така зорко всеки поклонник, щото — пак повтарям — дори да сте самият сатана, опитът ви ще пропадне.

— Ти ме обричаш на гибел — каза мрачно сър Даниъл.

— Не ви обричам — отговори Ричард. — Ако ви е угодно да изпитате храбростта си срещу мене, започвайте, макар да се страхувам, че постъпвам предателски към моята партия, ще приема открито и без колебание борбата, ще се боря с вас със собствени сили, без да потърся ничия помощ. Така ще отмъстя с чиста съвест за баща си.

— Да — каза сър Даниъл, — но ти имаш дълъг меч, а аз само нож.

— Аз се уповавам само на небето — отговори Дик, като захвърли меча си някъде в снега. — А сега, ако злата съдба ви повелява — елате! С божия помощ ще смогна да нахраня лисиците с вашите кости.

— Аз само те изпитвах, Дик — отвърна рицарят с пресилено подобие на смях. — Няма да пролея кръвта ти.

— Тръгвайте тогава, докато не е късно — каза Шелтън. — След пет минути ще повикам часовоя. Смятам, че съм прекалено търпелив. Ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето — отдавна бих бил с вързани ръце и нозе.

— Добре, Дик, ще си отида — отвърна сър. Даниъл. — Когато се срещнем пак, ще съжаляваш, че си бил толкова рязък.

С тези думи рицарят се обърна и почна да се отдалечава между дърветата. Дик го наблюдаваше със странно смесени чувства как пристъпва бързо и предпазливо, хвърляйки от време на време злобен поглед към младежа, който го бе пощадил и в когото той все пак нямаше доверие.

От едната страна на пътя му имаше храсталак, гъсто преплетен със зелен бръшлян, непроницаем за погледа дори през зимата. Оттам свирна внезапно нечий лък, една стрела прелетя и със силен, глух вик от мъка и гняв Тънстолският рицар вдигна ръце и падна ничком на снега.

Дик изтича към него и го привдигна. Лицето му се мръщеше отчаяно, цялото му тяло се гърчеше и тресеше.

— Черна ли е стрелата? — запита той.

— Черна — отговори Дик.

Не бе успял да изрече нищо друго, когато отчаяна болка така разтърси ранения от глава до пети, че тялото му подскочи в ръцете на Дик, а заедно със стихването на тая болка отлетя безгласно и неговата душа.

Момъкът го положи полека на снега, после започна да се моли за тази неподготвена за смъртта грешна душа. Докато се молеше, слънцето изгря и червеношийките зачуруликаха в бръшляна.

Когато се изправи, Дик видя друг мъж, който се молеше, коленичил само няколко стъпки зад него, и почака със свалена шапка, докато свърши и тази молитва. Тя продължи дълго; навел глава и закрил лице с ръцете си, мъжът се молеше като човек, изпаднал в дълбоко униние или беда, а по оставения до него лък Дик разбра, че този човек е стрелецът, повалил сър Даниъл.

Най-после човекът стана и Дик видя пред себе си Елис Дъкуърт.

— Ричард — каза мрачно той, — аз чух. Ти избра по-добрия дял и прости, че аз избрах по-лошия — ето трупа на моя враг. Моли се за мене.

И стисна ръката му.

— Сър — каза Ричард, с готовност ще се моля за вас; не зная само дали ще ви помогна с това. Но щом едно тъй дълго жадувано отмъщение ви огорчава толкова много, помислете, не е ли по-добре да простите на другите? Хач е мъртъв… нещастният мърморко! Бих искал да го пощадя: ето и сър Даниъл пред вас. Ако искате да ме послушате, пощадете поне свещеника.

Очите на Елис Дъкуърт светнаха.

— Дяволът е още силен в мене — каза той. — Но бъди спокоен, черната стрела няма вече да прелита… Нашата дружина се разтури. Тези, които не сме убили, ще свършат мирно и тихо живота си, когато е рекъл бог, а ти тръгни, накъдето те зове щастливата ти съдба, и не мисли вече за Елис.

Глава VIIIЗаключение

Към девет часа сутринта лорд Фоксхем тръгна за Холиудската църква с Джоана, облечена пак като девойка и придружена от Алишиа Райзинхъм, когато гърбавият Ричард с помрачено от грижи лице им пресече пътя и се спря.

— Тази ли е девойката? — запита той, а когато лорд Фоксхем отговори утвърдително, добави: — Вдигнете глава, миличка, да видя красотата ви.

Той я погледна тъжно. После каза:

— Прекрасна сте, а както ми казаха, и богата. Какво ще кажете, ако ви предложа един по-добър брак, достоен за вида и произхода ви?

— Милорд херцог — отвърна Джоана, — ако е угодно на ваша светлост, предпочитам да се омъжа за сър Ричард.

— Защо? — запита рязко той. — Омъжете се за човека, когото ще ви посоча, и той ще стане още днес милорд, а вие милейди. Колкото до сър Ричард, позволете да ви кажа откровено, че сър Ричард ще умре.

— Аз не искам от небето нищо друго, милорд, освен да умра като жена на сър Ричард — отвърна Джоана.

— Виждате ли я, милорд — каза Глостърския херцог, като се обърна към лорд Фоксхем. — Те ще са чудесна двойка. Когато казах на момчето да си избере награда за заслугите към мене, той поиска само да опростя един стар пиян моряк. Аз го предупреждавах откровено, но той упорствуваше в глупостта си. „С това свършва моето благоволение към вас“ — казах аз; а той, милорд, ми отвърна със самоуверено нахалство: „Загубата ще е моя“. Така и ще бъде, кълна се в светия кръст.

— Така ли каза? — обърна се Алишиа. — Добре е казал лъворазгонителят!

— А тази коя е? — запита херцогът.

— Пленница на сър Ричард — отговори лорд Фоксхем, — мадам Алишиа Райзинхъм.

— Погрижете се да я омъжите за някой надежден човек — каза херцогът.

— Имах предвид моя роднина Хемли, ако ваша светлост одобрява — отговори лорд Фоксхем. — Той служи добре на нашето дело.

— Напълно одобрявам — каза Ричард. — Оженете ги по-скоро. Кажете, прекрасна девойко, искате ли да се омъжите?

— Милорд херцог — каза Алишиа, — ако човекът е прав… — тя се обърка изведнъж и думите замряха на езика й.

— Прав е, мадам — отвърна спокойно Ричард. — Аз съм единственият гърбав в моята партия; всички други са съвсем прилични. Дами и вие милорд — добави той внезапно с тържествена учтивост, — не ме смятайте за невъзпитан, ако ви оставя. Във военно време военачалникът не може да разполага с часовете си.

Той поздрави изискано и отмина, последван от офицерите си.

— Уви! — извика Алишиа. — Загубена съм!

— Вие не го познавате — отговори лорд Фоксхем. — Това няма никакво значение: той е забравил вече думите ви.

— В такъв случай той е образец на съвършен рицар — каза Алишиа.

— Не, той просто мисли за други неща — отвърна лорд Фоксхем. — Но да не се бавим повече.

В черквата намериха Дик, който ги чакаше, придружен от няколко младежи. Там го венчаха с Джоана. Когато излязоха отново, щастливи и замислени, в мразовития слънчев ден, дългите редици на войската се изнизаха вече по друма; знамето на Глостърския херцог се развяваше между копията на конницата, която напускаше манастира; а зад знамето, заобиколен от облечени в броня рицари, храбрият, жесток и славолюбив Гърбушко тръгваше към своето кратко царуване и вечен позор. Сватбарите потеглиха в друга посока и се настаниха със сдържана веселост да закусват. Гощаваше ги самият отец иконом, който седеше на трапезата при тях. Забравил напълно ревността си, Хемли започна да ухажва благосклонната Алишиа. Тук, при звука на тръбите, звъна на войнишките брони и тропота на отдалечаващите се коне, Дик и Джоана, седнали един до друг, се държаха нежно за ръка и се гледаха с непрестанно растяща любов.

Оттогава нататък вълненията и кръвопролитията на тези бурни времена минаваха настрана от тях. Те живееха далеко от тревогите, в зелената гора, гдето бе започнала любовта им.

А в селцето Тънстол двама старци живееха в благополучие, мир и преизобилие от вино и ейл. Единият е бил цял живот моряк и докрай жалеше за своя Том. Другият, бил какъв ли не на младини, се насочи към благочестието и завърши набожно дните си в съседния манастир под името брат Хонестус. Така се изпълни желанието на Лоулес — да умре като монах.