ЧАСТ I
Глава 1.
ЗАД КАРН ДУМ
Мазен черен дим бавно се издигаше от долината, стелейки се на безформени космати кълба, и едва тези кълба достигаха върховете на обкръжаващите долината хълмове, упорито духащият вече трети ден суров североизточен вятър ги разкъсваше на малки парченца.
Но стига вятърът да отслабеше напора си, макар и за миг, и димният стълб тутакси достигаше ниските сиви облаци, закриващи цялото небе. Този дим беше толкова плътен и мазен, че всмукалите го облаци постепенно променяха цвета си, сякаш бяхя оваляни в рядката есенна кал. Но вятърът не отслабваше, след минутно затишие задухваше с още по-голяма сила и тогава зъбите на Фолко започваха да тракат от студ.
Приятелите седяха до неголям огън, накладен сред обраслите със синкаво-зелен мъх плоски сиви камъни, изправени сякаш от някаква исполинска ръка. В острите им краища злобно и тънко виеше севернякът, досущ като гладен юнски комар. Разседланите понита омърлушено бродеха по каменистия сивкав склон, търсейки редките снопчета жълтеникава спаружена трева. Дребосъка зиморничаво се увиваше в наметалото си и жално подсмърчаше. Мрачният Торин вече за стотен път прекарваше точилния камък по острието на своята блестяща секира, и без това никога не видяла даже и най-малка следа от ръжда. Хобитът подклаждаше сухи клонки в огъня и от нямане какво да прави изпращаше с поглед бавно пълзящите нагоре черни вълма.
Течеше ноември, есента отстъпваше място на първите зимни дни; тук, на север, на един ден път от Ангмарските планини, вече с пълна сила царуваха студените ветрове. Североизточните, макар и по-студени, бяха по-сухи, а когато налиташе северозападният, тогава вече не помагаха никакви огньове. Леденият лепкав студ проникваше в най-малките дупчици и хобитът все не можеше да се стопли. Унило се навеждаха отдавна останалите без листа местни брезички, хилави и слабосилни, а тънките им черни клонки като че ли в отчаяно усилие се хващаха за нещо невидимо - може би за отиващото си топло време?
Фолко разбърка бълбукащото в котлето вариво. Той отдавна вече беше забравил онези времена, когато в столовата на Брендихол бавно и тържествено се внасяше син супник, разнасящ сладостни аромати, и леля му с голям сребърен черпак сипваше горещата, димяща течност в старинните фаянсови чинии, без да жали нито месото, нито зеленчуците от дъното... Фолко се подсмихна. Сега беше привикнал да разбърква котлето с набързо остъргана пръчка - такава, каквато и сега държеше в ръката си.
Тяхната походна храна - нито супа, нито каша, нито печено, а всичко наведнъж - личното изобретение на хобита, необикновено просто, бързо и засищащо - още не беше готова и той отново отмести поглед от огъня, мързеливо следейки ровещите се в долината воини, които се суетяха около пожарището. Арнорските дружини изгаряха там останките на мрачните ангмарски укрепления; по-наляво, на една височинка, смесени с хората, се мяркаха ниските набити фигурки на джуджетата - по заповед на Наместника там строяха каменна патрулна кула за арнорския стражеви пост.
- Още дълго ли ще гнием тук? - не издържа Дребосъка, шумно подсмърчайки с нос. - Къде е Рогволд?! Къде са обещаните припаси?! Всеки час е ценен, а ние киснем като зеле в каца!
Фолко отегчено се намръщи, а Торин ядосано се изплю. Те минаха с войските на Наместника и джуджетата (събраха се повече от осемнайсет стотици желаещи да се бият тангари) през целия Ангмар, като се стараеха да попаднат на следата на оцелелите воини на Олмер, изплъзващи се като стремителна блатна пепелянка. Когато предните отряди на конниците достигнаха пределите на Ангмар, вместо стрелите и копията на северните храбреци ги посрещнаха белобради старейшини, жално ридаещи и молещи за пощада жени и пищящите от страх деца, а отделно от тях към лагера на Наместника започнаха да се стичат ангмар- ските мъже - здрави, яки и чернобради, съвсем не злобни и страшни, кланяйки се ниско на победителите. Старейшините в един глас уверяваха, че даже не |биха и посмели да мислят да воюват с Великото кралство; нападналите Арнор били ренегати, негодници, хора без род и племе, и да отговаря за тях Ангмар не лъже.
- Ти виждаш, о могъщи, никой от нашите мъже не е ходил във Форност! - умоляващо гледайки отдоу-нагоре към невъзмутимото и непроницаемо лице на Наместника, говореха те. - Ето, всички те са пред теб и въпреки че нямаме никаква вина, ние молим - посочи ни с какво да заслужим прошката на Великото обединено кралство?
Хобитът се намръщи и тръсна глава, припомняйки си тази сцена, която със затаен дъх следеше цялата войска. Ако Наместникът приеме настойчиво предлагания му мир, за тях се отваря шанс да настигнат оцелелите подстрекатели още в Ангмар, а ако не - ще се наложи да се изчепкват тези инати от планинските им скривалища и кой знае колко животи ще се загубят за това?
Наместникът прие мира. Той наложи данък на Ангмар, задължи старейшините да предадат заложници, да свалят оръжието: мечове, секири, брони, шлемове, особено страшните ангмарски арбалети, като остави само лъковете за защита на стадата от вълци; също така определи отряди за построяване на наблюдателни постове на проходите в Ангмарските планини. Той изиска и залавянето на скрилите се бунтовници, но старейшините само навеждаха още по- ниско своите жилави, несвикнали да се кланят гърбове, и твърдяха едно и също: всички дръзки нападатели без забавяне са минали през Ангмар към прохода, трябва да ги търсят зад Карн Дум. Като разпрати отряди по главните селища в Ангмар, Наместникът с отбрана дружина от хора и джуджетата се хвърли в преследване на бегълците по едва забележимите следи на тесните планински пътечки. Да ги преследват се оказа много трудно - случваха се и срутвания, и незнайно откъде взели се стрели намираха несполучил арнорец, небрежно свалил шлема или доспехите си; освен това Олмер, отвеждайки своите хора към непознатите пространства зад Гундабад, бе разделил войската си на десетки малки отряди, които вървяха по различни пътища. Много малко успяваха да научат и от местните жители - независимо от показната покорност, във всяко село ги посрещаха злобни, изпълнени с ненавист погледи, които им хвърляха тайно след тях изправилите се ангмарци. И ако не беше опитът на изкусните следотърсачи, такива като Рогволд, никога нямаше да успеят да открият следата на изчезналите конни дружини на Олмер. Пехотата му беше унищожена в по-голямата си част още в първата битка, а да се изтръгнат от смъртоносната прегръдка на хирда успяха само неколцина. Оцелелите или попаднаха в плен, или се разбягаха във всички посоки, с изключение на орките. Те, оставяйки на бойното поле почти три четвърти от своите, не изоставиха Олмер и из рядко откриваните от преследвачите лагери се намираше ту груба, обкована с желязо оркска обувка, ту тежък разцепен щит с едва различима Бяла ръка, а веднъж предният патрул дори домъкна мъртъв орк - по всяка вероятност ранен и доубит от своите. Показаха се и хазгите. Няколко пъти техните дебели, безпогрешни стрели изхвърляха от седлата арнорските конници; бяха виждали и самите тях, винаги отстъпващи последни.
Ангмар оставаше зад гърба им. Демонстрирала покорност, но наистина ли покорила се страна? Сърцето подсказваше на хобита, че с този народ ще има още много грижи; на същото мнение бяха и неговите приятели. Олмер изчезна - скри се зад забуления от ниски снежни облаци проход. Наместникът обяви на войската, че се връщат обратно.
- Ние не можем да блуждаем безкрайно в заснежените безплодни земи! - говореше той. - Ако смутителите на реда са решили да се скрият там - е, какво пък, очаква ги бърза смърт от глад и студ. А обратно в Ангмар няма да ги пусне и дружината, която остава тук. Граничните постове на Беорнингите също са предупредени - врагът няма да премине и там. Нашата работа тук е свършена...
Хората и джуджетата приветстваха думите му с гръмки одобрителни възгласи. Мълчаха само тези, на които се падна да зимуват тук до идването на смяната. Джуджетата имаха намерение да огледат старите си селища по най-северните склонове на Мъгливите планини и също не искаха да воюват повече. Поведе ги младият и пламемен Хедин, син на Хорт. На Фолко, Торин и Дребосъка не им оставаше нищо друго, освен да вървят по-нататък. Не се решавайки, обаче, да разкрият на когото и да било целта на своето пътуване, те казаха на Рогволд, че нямат намерение да се връщат в Арнор, а ще си опитат щастието на Изток, в Еребор, където старият им другар Дори събира за похода в Мория всички смели тангари. Опечаленият стотник започна да възразява, но Торин отрицателно клатеше глава в отговор на всичките му увещания и молеше само за едно - заради старата им дружба да помогне с припасите и топлите дрехи за из път. Стотникът обеща съдействие, и ето че приятелите седяха недалеч от водещия към прохода път, от време на време поглеждайки към смътно чернеещите се, съвсем близки масиви на планините. От другата страна на сивия склон имаше клисура, обрасла с мрачна елова гора; там, от стария ангмарски пост, започваше пътят към прохода. Предните патрули на Арнор се върнаха преди няколко часа - следите на врага се губеха зад планинските стръмнини.
Като гледаше омагьосано към огъня, хобитът изпадна в странно вцепенение. Около него шумолеше вятърът и се движеха живи същества, някъде далече назад, в невъобразимата далечина на разстоянията и времето, остана неговия дом и семейство, пред него беше неизвестността, а самият той бе застинал между миналото и бъдещето, като не се решаваше да се плъзне нито напред, нито назад. И колко е хубаво, че не е необходимо да мърда наникъде - поне засега. Всичко е още в твоя власт, свободен си да промениш всичко - нищо не дава такова приятно усещане, като това да застинеш за секунда пред разклоняващите се пътища и да знаеш, че си свободен да избираш...
Зад него се чу чаткане на копита. По склона се изкачваше Рогволд, водейки на повод три товарни коня. Старият стотник се влачеше, навел унило глава.
- Най-после! - с облекчение въздъхна Торин, изправяйки се. - Хайде, Дребосък, прехвърляй багажа върху понитата... Фолко, не стой като истукан! Помагай!
Скоро всичко бе готово. Затегнат бе последният колан на вързопите, проверена бе и последната подкова. Време беше да се разделят.
- Искам да поговоря с Фолко насаме... - неочаквано, с разтреперан глас, се обърна Рогволд към джуджетата.
Строри учудено повдигна вежди, но Торин, хвърлил към хобита бърз разбиращ поглед, дръпна Дребосъка за ръка и го отведе настрани. Стотникът и Фолко останаха сами.
- Ние пак се разделяме, малкия... - тихо, с тъга заговори арнорецът. - И аз отново не те разбирам. Нима си джудже, за да свързваш съдбата си с тази на подземния народ? Те си имат свои пътища, а ние, които живеем на земята - наши. Какво ще правиш ти този Еребор? Ще отидеш да отвоюваш Мория? Какво ще търсиш в нея? Страхувам се за теб, малкия. Първия път се размина, но дали така ще бъде и втория? - Не, чакай, не ме прекъсвай. Макар че порасна за тези месеци, в хирда все едно няма да те вземат! И какво, какво ще правиш там?... Впрочем - гласът на стотника неочаквано стана по-твърд - да говорим открито! Защо ви е да хитрувате с мен? Мислите, не съм разбрал, с кого сте решили да си премерите силите? Искате да хванете Олмер, не е ли така?
Отначало Фолко се обърка, но Рогволд гледаше толкова прямо и остро, че хобитът не можеше вече да излъже.
- Да, ние отиваме да го хванем! - и от устните му от само себе си се откъсна: - Ела с нас!
Бившият стотник тъжно се усмихна.
- За това - малко по-късно... Помисли още веднъж, хобите, с какво си се захванал? Пред теб има снежна пустиня. Никой от вас не е ходил по-рано по северните склонове на Сивите планини, никой не знае тамошните пътеки! На какво се надявате? Рискувайки живота си, ти нямаш право да забравяш тези, които оставяш от тази страна на Гърмящите морета, тези, които те обичат и те чакат.
- За какво е всичко това, Рогволд? - тихо започна хобитът, гледайки извилите се в някаква гневно-страдалческа линия вежди на стотника и чувствайки, че в гърдите му се надига смътна вълна, поглъщаща страха и неувереността. - Това е врагът, Рогволд, враг на всичко, което обичаме и на което сме верни. Сърцето ми подсказва, че той няма да се успокои. Наместникът обръща назад, но ние не можем да го направим, приятелю! Няма да имаме ни сън, ни покой, докато по Средната земя броди онзи, които се нарича Олмер. Той успя да избяга и не се намери никой, който да дръзне да го преследва зад пределите на обитаемите области. Е, какво пък, ние приемаме тази задача. Двама хобити някога проникнаха в самото сърце на цитаделата на Мрака, въпреки всички прегради и страхове - защо тогава аз, прекият потомък на единия от знаменитата четворка, трябва да обърна назад, когато съдбата се е разпоредила по свой начин и аз се оказах въвлечен в това дело?!
Хобитът стоеше, стиснал юмруци, а бузите му пламтяха; незабелязано към спорещите отново се приближиха джуджетата. Рогволд с тежка въздишка наведе глава и устните му се свиха в тясна бледа ивица.
- Сигурно сте прави, другари... - глухо заговори той след минутно мълчание. - Да, нашият свят се променя пред очите ни. В Арнор съществува поверие, че страната ще бъде непоклатима, докато хобитите не излязат от доброволното си уединение. Кой знае - може би нещата вървят натам?
- За какво са всички тези красиви приказки, Рогволд? - намръщи се Торин. - Искаш да знаеш истината? Така да бъде. Ние наистина искаме да настигнем Олмер и дори да загинем там, но да го унищожим. Ако искаш, ела с нас! Или смяташ, че не е опасен и да гонитбата му е само прищявка на един надценил себе си хобит и две мързеливи джуджета?
- Никога не съм изричал нещо подобно! - проблесна с очи Рогволд. - И аз ви казвам: Олмер е опасен, много опасен, по-опасен от всичко, с което се е сблъсквало Кралството за три века след Победата...Колко ловко той съумя да превърне своето поражение почти в победа!!! Нищо, че пехотата загина, затова пък оцеляха най-добрите конници. Но оцелелите воини ще запомнят, и по-важното, ще разкажат на другите - Рогволд дори се наведе напрегнато напред - ще разкажат на другите за благородството на Водача, който не ги изостави на произвола на съдбата! Колко хитро той успя да се измъкне от Ангмар, отклонявайки гнева на Наместника от тези, които хранеха и снабдяваха войската му! Колко хитро се покри, оставяйки след себе си и в Ангмар добри спомени - без да се скара с тукашните старейшини. Да не говорим и за това, което успя да направи, като обедини всички, които могат да носят оръжие, и които имаха някакви основания да си кажат: „Арнор обиди мен, моя род и моите приятели. Аз ще тръгна не да грабя, а да отмъщавам!" Ако бяха разбойници, бихме ги спрели много по-лесно! Не, той е смъртоносно опасен и аз отново ви казвам: признавам правотата ви. Но да тръгнем след него си е чисто безумие!
- Защо мислиш така? - сурово попита Торин, стискайки устни.
- Разузнавачите докладваха, че конницата на Олмер стремително се изтегля на север - без да сваля очи от изпитателния поглед на джуджето, отговаряше старият стотник. - Не знам на какво разчита той, как смята да оцелее и да се изхрани през тази зима зад Карн Дум. Ще затворим изцяло проходите и той няма! да може да се върне. Предполагам, че Олмер прекрасно разбира това. А щом е така, не му остава нищо друго, освен, без да жали хората и конете, да си пробива път към Еребор, където може да намери храна за воините си и фураж за конете. Няма да може да премине през Сивите планини - самият аз някога съм ходил натам и знам какво говоря. Те отрязаха Олмер от населените области и той трябва колкото се може по-бързо да премине снежната пустиня, която се намира зад тях. Казах вече, че някой все пак живее там, но на стотици лиги път от Гундабад до най-източния край на планината ще наброите не повече от стотина къщи.
- А нима не може да премине в Крайречие през Гунадабадския мост? - загрижено попита Торин.
- Не мисля... - поклати глава Рогволд. - Беорнин- гите са прекалено тясно свързани с Кралството, за да пуснат през владенията си неговия враг, за когото те вече са получили съобщение. А ако Олмер реши да се бие с тях, го чака още по-бърза смърт. Гундабадският мост, който е владение на Беорнингите, е непреодолим за всеки нападател. Бил ли си там?
- Само съм чувал... - призна неохотно джуджето.
- Тогава ще ви разкажа, за да знаете за него повече. Пътят от Карн-Дум на това място се изкачва високо в планината, минавайки през тясна клисура с отвесни склонове, по които могат да се изкатерят само най-пъргавите. Клисурата свършва при голямата пропаст, отделяща Гундабад от Мъгливите планини. Дълбочината й е половин лига и когато стоиш на моста, дъното не се вижда. Долу тече студен планински поток, който взима началото си от ледниците на Гундабад. От снежните равнини, които се простират на север от Мъгливите планини, тази пропаст я отделят непристъпни скали, които никой, влязъл в каньона от северния му край, не е успял още да премине. През тази бездна е прехвърлен тесен мост - по него в редица могат да вървят не повече от пет човека. Апремине през Сивите планини - самият аз някога съм ходил натам и знам какво говоря. Те отрязаха Олмер от населените области и той трябва колкото се може по-бързо да премине снежната пустиня, която се намира зад тях. Казах вече, че някой все пак живее там, но на стотици лиги път от Гундабад до най-източния край на планината ще наброите не повече от стотина къщи.
- А нима не може да премине в Крайречие през Гунадабадския мост? - загрижено попита Торин.
- Не мисля... - поклати глава Рогволд. - Беорнин- гите са прекалено тясно свързани с Кралството, за да пуснат през владенията си неговия враг, за когото те вече са получили съобщение. А ако Олмер реши да се бие с тях, го чака още по-бърза смърт. Гундабадският мост, който е владение на Беорнингите, е непреодолим за всеки нападател. Бил ли си там?
- Само съм чувал... - призна неохотно джуджето.
- Тогава ще ви разкажа, за да знаете за него повече. Пътят от Карн-Дум на това място се изкачва високо в планината, минавайки през тясна клисура с отвесни склонове, по които могат да се изкатерят само най-пъргавите. Клисурата свършва при голямата пропаст, отделяща Гундабад от Мъгливите планини. Дълбочината й е половин лига и когато стоиш на моста, дъното не се вижда. Долу тече студен планински поток, който взима началото си от ледниците на Гундабад. От снежните равнини, които се простират на север от Мъгливите планини, тази пропаст я отделят непристъпни скали, които никой, влязъл в каньона от северния му край, не е успял още да премине. През тази бездна е прехвърлен тесен мост - по него в редица могат да вървят не повече от пет човека. А мостът е дълъг почти една лига. На другия му край крепостта. Бастионите й обхващат Моста от двете м! страни - последните триста крачки от него не можеш да минеш по друг начин освен под градушка от камъни и стрели. Освен това последната част на Моста е направена подвижна... Не, ако Беорнингите не го пуснат сами, Олмер няма да влезе там, а ако ги подкупи... Е, какво пък, ще им се наложи да върнат това, което са взели, и тамошните владетели прекрасно знаят това. Не, Олмер няма да премине в Крайречие.
- Може би той има скривалище на север? - предположи Торин.
- Може би, но какво да търси там? Той трябва да ближе рани, да събира подкрепления - започвайки война, не можеш толкова лесно да излезеш от нея, а и как ще направиш това в безплодна снежна пустиня? Ангмар не може да изхрани много хора... Пък и е опасно да остава толкова близо до нашите постове. Не, аз на негово място не бих губил нито ден, а щях да тръгна на изток.
- Сигурно ли е, че никъде няма да може да премине през Сивите планини? - загрижи се хобитът. - С неговата хитрост - ами ако намери пътека?
- Няма пътеки в Сивите планини! - поклати енергично глава стотникът. - И той няма да ги премине, освен - той хвърли крив поглед към Торин - освен ако не го пуснат джуджетата. Без да се обиждате, но и сред вашите старейшини се срещат такива, които могат да се полакомят за злато и скъпоценни камъни. А той изнесе доста съкровища от форност.
- Няма да го пуснат! - отсече гневно Торин, проблясвайки злобно с тъмните си очи. - Няма да го пуснат! Защото вече знаят, че не бива.
- Знаят ли ? - зяпна Фолко – Откъде?
- Пратихме им вест... С Рудното ехо... - с нежелание подхвърли джуджето.
- Охо - изуми се Рогволд. Отдавна исках да разпитам някое от джуджетата, което е наясно с това – омръзна ми да слуша приказки. Какво е това? Знаех, че между кралствата на джуджеатата на Средната земя съществува някаква връзка.
- Нищо не мога да ви кажа, приятели... - виновно разпери ръце Торин, а Дребосъка смутено наведе очи.
- Ще нарушим страшна клетва, дадена в името на... Не, не ме питайте повече!
- Добре, но кажи ми тогава друго — бавно изрече Рогволд. - Защо не направихте така, че събратята ви да посрещнат този Олмер и да свършат с него? Защо му давате възможност да се изплъзне, когато всичко биха могли да решат няколко думи?!
Веждите на стотника гневно се свиха, гласът му стана сух и твърд. Но нито на Дребосъка, нито на Тооин им мигна окото.
- Нима кралството на потомците на Дурин в Сивите планини е станало васално и плаща данък на Арнор?! - бавно кипвайки, надуто започна Дребосъка, но Торин го спря.
- Какво могат да направят на открито джуджетата сами срещу летяща конница? - с лек укор отговори той на стотника. - Странно е, че именно ти, опитният воин, говориш за това!
- Нямаше да има нужда да излизат на открито! Да бяха пуснали тези разбойници при себе си в пещерите и да ги бяха премазали като плъхове! — Рогволд разцепи въздуха с ръка. - Няма какво да се церемоним!
Торин почервеня, Дребосъкът се нацупи, обаче двете джуджета отново се сдържаха.
- Моето племе не би направило такова нещо! - гордо отряза Торин,
- Такова! И какво толкова! - горчиво го имитира стотникът. - Врагът си враг, и трябва да се държим с него като с такъв. Да премажем гадината! Да не чакаме да й пораснат нови пипала вместо отсечените.
- Ние, джуджетата, не постъпваме така! - тихо, но непреклонно отговори Торин. - При нас няма коварство и притворство, стотнико!
Настъпи неловко мълчание. Наруши го Рогволдр Старият стотник смутено се изкашля, прекара ръкава си по брадата и заговори отново, по-меко и без метални нотки в гласа:
- Е, щом няма да ги пуснат, значи няма. Но тогя ва аз не виждам какъв е смисълът да се опитвате щ настигнете опитен воин, за когото освен това всеки ден е ценен. Лесно е да се сетим какво ще видите на мястото на тези села, които са там сега...
- Какво? - нетърпеливо попита хобитът, не забелязвайки веднага потъмнелия поглед на Торин.
- Пепелище, ето какво! - рязко отговори Рогволд, - Хората на Олмер ще изнесат всичко и на първо място - житото и сеното. Ако по пътя загубят конете - смятайте ги за свършени. Да... Но, така или иначе, ще ви се наложи да вървите на само през заснежена, но и през разграбена пустиня. Няма да можете да се запасите с храна за целия дълъг път от Гунадабад до Еребор. Затова ви съветвам: без да губи време, тръгнете към Самотната планина, но през земите на Беорнингите, по хубавите и уредени пътища.
- Гарантирам ви, че ще задминете Олмер и ще го пресрещнете край Езерния град.
- А нима Наместникът не е пратил вестители в Крайезерното кралство с молба да задържат ангмар- ските войски? - с най-невинен вид попита Дребосъка.
- Не знам! - Рогволд ставаше все по-мрачен. - Не мога да говоря за това - както и ти, Торин, нямаш властта да ми разкриеш тайната на своето Рудно ехо.
- Щом не можеш - не говори - спокойно се обади Торин. - По-добре ни кажи няма ли да тръгнеш с нас? Делото е достойно за такъв опитен воин и следотърсач като теб. Много ще ни липсва твоята помощ!
Рогволд не издържа на втренчения поглед на джуджето и наведе глава.
- Не, не мога да тръгна с вас... - с усилие изговори той. - Помислете сами, колко работа ще има тук! Трябва да пазим границата, да готвим нова войска, ще ни се наложи да създадем отряди конни стрелци, способни да се противопоставят на подвижните арбалетчици на Олмер, ще се наложи да внимаваме за всяко, дори и малко подозрително нещо в Ериадор, Енедвайт и Минхириат, за да не пропуснем ново нападение. Освен това трябва да се справим с Морския народ, да усмирим заедно с Рохан започналия отново да се надига Дунланд... и така нататък. Наместникът отново ме призова на служба при себе си и аз съм задължен да остана. Впрочем, на ваше място не бих приказвал много, дори и пред верни приятели. И се въздържайте да говорите с Наместника! Подозирам, не Олмер има съгледвачи и в столицата. По-добре да тръгнете така, както сте решили - тайно и без да се бавите! Може би на вашите рамене лежи най-важният дълг...
При тези думи от Фолко се изтръгна горчива въздишка. Със същите слова напътства мъдрият Елронд тръгващите от Ривендейл Пазители, но колко кухо и подигравателно звучаха те сега! Тогава хобитите тръгваха, отнасяйки със себе си Съдбата на Средната земя, след Великия съвет, получили от мъдреците на Светлите сили указания и наставления, както и мъдростта на най-могъщия от тези мъдреци - Гандалф Сивия - която ги съпътстваше почти винаги. А сега вместо могъщия Арагорн, син на Араторн, потомъка на Исилдур, беше бъдещият Велик крал - стар, уморен от живота арнорец, обикновен воин, роден от простосмъртна жена. Вместо задружната четворка - един хобит, макар и пораснал, с ризница от чист митрил, джуджетата... те, наистина, са две - но в бройката ли е въпросът? Преди триста години съдбата на отряда на Пазителите с трепет следяха всички Посветени, но ако сега загинат те с Торин и Дребосъка, сълза ще пролее може би единствено старият Рогволд...
Студен порив на вятъра нахлу под наметалата им и хобитът, като гледаше с униние към покритите със снежни шапки планини, отново усети в себе си вече познатото раздвоение - една част от него, там, където живееха преданията за доблестта и честта на неговите предци, му говореше сурово: „Не се самозалъгвай; войната няма да свърши скоро и дали ще доживееш до нейния край?", а друга, запазила неунищожени от всякакви странствания и лишения спомени за гореща супа, златисто печено месо и ароматен пудинг, постоянно се опитваше да намери повод, за да избегне по някакъв начин работата и опасностите. Ето и сега тази му половина зададе на Рогволд нерешителен, почти безнадежден въпрос, още повече и нелеп, защото пет минути по-рано самият той твърдеше нещо съвсем друго:
- Защо си толкова сигурен, че Олмер пак ще се появи?
- Аз? Да съм сигурен? - Рогволд се подсмихна. - Не съм сигурен в нишо. Разбира се, най-добре би било той да загине някъде в Прируние...Това може да се случи, нали? Но все пак трябва да се готвим за най-лошото - че той ще се върне и силите му ще нараснат многократно.
Настана мълчание. Торин мръщеше вежди, Фолко омърлушено човъркаше във въглените на изгасващия огън и само Дребосъка гледаше спокойно и без страх, като че ли бъдещето не го плашеше никак. Тягостната тишина пръв отново наруши арнорецът. Рогволд заговори за пътя към прохода, за този през долината на Андуин, посочваше знаци, удобни места за лагеруване. След силно побутване отстрани хобитът се сепна и започна да записва.
фигурата на Рогволд, застинал с вдигната в прощален поздрав ръка, се скри зад обгърналите пътниците мрачни, вековни ели. Фолко избърса с ръкав неочаквано появилите се сълзи. Стотникът повече не се опита да го задържи, но в погледа му хобитът прочете неизречената убеденост, че тази тяхна среща е последна и че те се разделят завинаги, Фолко с всички сили се стараеше да убеди самия себе си, че няма да стане така, всичко ще свърши добре, но разбираше, че това са само празни думи. Уговориха се с Рогволд да му пратят вест, когато стигнат Езерния град; старият стотник, на свой ред, обеща да напише и да прати писмо в Еребор с кралската поща. Хобитът записа мената на сигурни хора в Есгарот, в Дейл, в самия Минас-Тирит - защото кой знае накъде ще го отв далечният път? Стотникът обеща колкото се мо по-бързо да извести своите приятели в Гондор, за може, ако се наложи, тревожните вести от тримата пътници да не ги изненадат. Рогволд не забрави да спомене и загадъчната къща в Ануминас, където хобитът се натъкна на Поклонници на Могилните ридове, обещавайки да не сваля очи от нея. И когато доста се отдалечиха, хобитът изведнъж се сети, че забрави да предупреди стотника да наблюдава антикварното магазинче на Архар, но беше вече късно.
Глухият горски път криволичеше между диви скали, обрасли с мъх, промъквайки се през древни, непроходими борове. Тримата приятели бавно, но упорито се придвижваха на югоизток, през мрачния каменен хаос на Етенмор към Мъгливите планини. Сурови северни гори, заклещени от планински клисури, напълно, както им се струваше, скриха тяхната следа и те се бояха само от дивите зверове. В душата на хобита беше тревожно и тягостно. Новият път не донесе обичайното облекчение от товара на оставащите зад тях грижи, напротив - тежките мисли и въпроси без отговори не го напускаха нито за миг. Той си спомняше думите на Радагаст, казани от магьосника преди раздялата: „Не знам, откъде у Олмер от Дейл такава сила? Не мога да кажа, само чувствам... има я. Вие и сами си спомняте. Трябва да се разбере какво представлява тя! Но... на Гандалф Сивия му трябваха няколко десетки години, за да разбере що за пръстен е попаднал в ръцете на Билбо Бегинс, а Сивия беше тогава на върха на своето могъщество... Вглеждайки се напред, хобитът не можеше да види тяхната цел. Лесно е да се каже - убийте Олмер! А ако не го намерят? Той все пак не е Съдбоносната планина - тя поне не можеше да се движи... А да се разбере кой изобщо е Олмер и как е събирал своята армия, как е трупал сила, и от какво естество е тя — тук трябва да се хване на работа целият Светъл съвет, а той не съществуваше вече триста години!
Торин също пътуваше намръщен и загрижен, но през повечето време мълчеше и не издаваше потискащите го мисли. Само Дребосъка беше весел и бодър. Без да си задава непосилни въпроси, той леко и без спорове пое отговорност за голяма част от грижите по пътя. Така минаваха дните и те все тъй не срещаха жива душа. Падна и се разтопи първият сняг, зимата настъпваше все по-близо и по-близо. Все по-често чумерещият вежди Торин загрижено гледаше постепенно приближаващите се върхове на Мъгливите планини, мърмореше си нещо под носа и подканваше приятелите си.
- Трябва да успеем да прехвърлим планините, преди снегът окончателно да затвори прохода! — обясни той тревогата си.
Бавно се нижеха еднообразни, приличащи си дни. Обкръжаващата ги местност лека-полека се променяше, пронизаните от скалисти копия гори отстъпваха място на предпланините. Някъде далеч на юг остана гайнственият Ривендейл. Фолко би дал много да можеха да се отбият и да надникнат там, но нямаха време. Освен това един ден се натъкнаха на следи от нечий стар лагер и се наложи да дежурят през нощта.
Но целия десетдневен път от границата на Ангмар до началото на планинската пътека, водеща през Мъгливите планини, те изминаха без всякакви произшествия.
Пътеката ги изведе в тясно дефиле, притиснато от непристъпни голи канари, и започна да се катери нагоре. Изчезнаха дърветата, храстите, тревата - наоколо имаше само камъни и сняг. Въпреки че предвидливият Дребосък беше взел със себе си гориво, налагаше се да пестят дървата и нощем пътниците жестоко страдаха от студа. Скоро нощуването на открито, дори в тяхната сигурна и почти непромокаема палатка, стана невъзможно, и през една от вечерите Дребосъка, тракайки със зъби, предложи да се настанят в някаква пещера, за да се скрият от пронизващия леден вятър. Торин със съмнение поклати глава, на хобита също му призля. Някъде в тези планини много отдавна са живели орките, тук са били техните главни укрепления. Кой знае, не е ли останал тук някой от този опасен народ? Освен това на хобита не му излизаше от главата описаната от Билбо история за това как отрядът на Пазителите бе попаднал в ръцете на планинските орки, безгрижно настанявайки се за нощуване в прекрасна, суха и като че ли необитаема пещера.
Навели глави и загърнати в наметалата, те бавно се влачеха по тясното дефиле, водейки на повод опъващите се понита. Хобитът си бе омотал цялото лице, оставяйки само тесен процеп за очите - толкова жесток и студен беше духащият срещу тях вятър.
Привечер пътеката изведе приятелите на съвсем открито място, където вятърът бе толкова силен, че никак не им се удаваше да разпънат палатката, Фолко, увлечен от своето неясно усещане за непознатото, станало смътно (както по-рано), неспокойно, но с увереност започна да броди по околните скали.
Скоро пръстите му напипаха заснежена пукнатина между две каменни гънки. След като разхвърля тънката бяла покривка, Фолко видя черната дълбочина на тясна пролука, водеща някъде в тъмнината, и повика приятелите си.
Не беше лесно да завлекат изплашените понита в тъмната пещера, но справяйки се някак си, те накладо- ха малък огън и започнаха да се оглеждат. Пещерата се оказа удобна и суха, в нея дори не беше навяло сняг.
Изострената интуиция водеше хобита по следите на необикновеното, както прясната следа на горско животно води след себе си ловното куче. След като се повъртя из пещерата, хобитът спря до грамаден, изпъкнал от стената камък. На пръв поглед той по нищо не се отличаваше от останалите, и все пак, нещо в него не беше наред. Джуджетата също поровиха около камъка, но не откриха нищо.
Смръкваше се. Едва-едва тлееше догарящият огън. Дребосъка и Торин, затоплили се, бързо заспаха, а хобитът остана да пази. Под ръката му имаше насмолено въже, лъкът и стрелите бяха приготвени. Тишината се нарушаваше само от виенето на вятъра отвън и отмереното сумтене на джуджетата. Изведнъж Фолко почувства поглед.
Нечий невидим взор втренчено се вглеждаше в тъмнината, стараейки се да разбере кой или какво се намира сега пред него. Усещайки напрегнатото и враждебно внимание, хобитът едвам не подскочи, но обузда страха си, дори напротив - облегна се и се прозя широко. Паметта неволно възкреси отдавнашната му среща с гърбавия в покрайнините на Старата гора, но сега той не само чувстваше този поглед, но можеше и да каже точно откъде го гледат, както и че гледащият засега е сам: „Очите му не са по-лоши от тези на котка - му мина през ума. - Как би могъл да различи иещо в такава тъмнина?" Всеки мускул на тялото му се напрегна, пръстите му стиснаха дръжката на метателния нож; Фолко чакаше. Той се боеше да събуди джуджетата, за да не подплаши този, който ги гледаше. Хобитът се надяваше, че наблюдаващият го ще се излъже от сънливия вид на злощастния пазач и ще се опита да нападне.
Неочаквано подозрителният камък от другата страна на пещерата започна безшумно да се отмества настрани; през процепа нахлу светлината на многобройни факли, а след още един миг върху тях мълчаливо се нахвърлиха грамадни, широкоплещести орки с къси и дебели прави мечове. Първият рухна с ножа на хобита в гърлото си и останалите се забавиха за миг, но и този миг бе достатъчен на джуджетата, за да скочат на крака. Приятелите спяха, без да свалят доспехите си и успяха да посрещнат врага, заставайки с гръб един към друг. Кървавият отблясък на факлите падна върху оголеното от джуджетата оръжие.
Но орките не тръгнаха напред презглава. Преди всичко те отрязаха изхода на пещерата и започнаха бавно да обкръжават приятелите от всички страни, като че ли давайки им време да осъзнаят силата им. Зад мечоносците Фолко забеляза орки с лъкове и едва те се появиха и опънаха тетивите, от вражеската тълпа се разнесе властна заповед:
- Свалете оръжието! Предайте се!
- А нещо друго не искаш ли?! - отчаяно изкрещя Торин, избухвайки в поток от най-черни проклятия на своя език.
На Фолко му се парализираха ръцете от страх - чак сега той изведнъж разбра, че това е краят, че са обкръжени и няма как да се отбраняват.
- Почакай, уважаеми! - изведнъж меко и разсъдливо заговори Дребосъка, безстрашно пристъпвайки напред, като небрежно отмести слисания Торин. - Откъде-накъде изведнъж да сваляме оръжието? Тежестта му като че ли още не ме е уморила.
- Ти какво, не виждаш ли? - с подигравка отговори невидимият предводител. - Мислиш, че ще изтъ- пяваме хубавите си мечове? Имам достатъчно стрелци, за да стърчат от теб толкова стрели, колкото косъма има в брадата на вашия Дурин! Така че хвърляй желязото и не приказвай много-много!
- А не може ли да видим с кого имаме честта да беседваме? - кротко се осведоми Дребосъка. - Неудобно е, някак си, говориш, а лице не виждаш...
Разнесе се груб смях, редиците на орките се разтвориха и напред излезе водачът им, облечен в стигаща до коленете ризница, с плосък шлем на главата и дълъг двуостър меч, който рязко се отличаваше от оръжията на неговите събратя, факлите осветиха доста правилното му за орк лице и хобитът разбра, че пред него е един от Сарумановите урук-хаи.
- Вместо да се кълцаме един друг, по-добре да поговорим, а?! - доста мирно предложи той, учудвайки хобита с това предложение.
Дори да бе изненадан, на Торин не му мигна окото. Гласът му, както винаги хрипкав в минути на опасност, беше твърд.
- Няма за какво да говорим! - джуджето се изправи гордо, държейки секирата си; лицето му бе скрито под спуснатото забрало, а върху полираната стомана танцуваха пурпурните отблясъци на факлите.
Оркът присви очи, а ръката му, в черна бойна ръкавица, лежеше върху дръжката на меча.
-Ние можем да ви принудим, но защо да го правим? - беззлобно, както преди малко, каза той. - Искаме да разберем нещо от вас. Почтените джуджета нямат изход. Така че защо не поговорим за това-оно- ва и после да се разотидем спокойно?
В тълпата от стоящи зад гърба на предводителя орки серазнесе силен ропот; заскърца оръжие.
-Тихо! - викна на своите водачът. - Няма какво да делим - поне засега! - продължи властно той, обръщайки се към джуджетата и хобита. - Още веднъж ви питам: ще говорите ли?
Странно чувство обхвана хобита. Свирепата и безразсъдна омраза, препълваща Торин, започна да обхваща и обикновено спокойния Дребосък; тя бе парализирала и волята на хобита, на когото не стигнаха силите да удържи приятеля си, когато той хвърли в лицата на орките най-черните оскърбления, способно на които беше способно само джудже, чийто предци са се сражавали с орките от четири хиляди години.
В отговор проехтя необузданият рев на разярените врагове. Преди водачът да успее да спре своите, звъннаха няколко отпуснати тетиви и стрелите изсякоха светкавични искри по ризниците от митрил на тримата приятели, безсилно отскачайки от тях и падайки на пода. Стремително се издигна и падна секирата на Торин. С не по-малка бързина и ловкост насреща му се изнесе мечът на предводителя на орките. Желязото звучно се удари в желязо, противниците нанесоха удар и се разделиха, но хобитът успя да забележи дълбоката щърбавина върху меча на орка, оставена от изкованата в Огнището на Дурин секира на джуджето.
Отново изсвистяха стрелите, пуснати в безнадеждни опити да поразят Торин. Секирата му сега зловещо свиреше, разсичайки въздуха; оръжието се въртеше около джуджето с такава бързина, че хобитът можеше да различи само бързите проблясъци на аления огън, пламващи понякога върху стоманата.
Оркът не правеше опити да нападне. Той стоеше леко прегърбен, изнесъл напред своя дълъг меч. Зад гърба му се тълпяха замлъкналите стрелци, престанали да хабят напразно стрелите си. Един кратък миг, и джуджето направи незабележима, но учудващо бърза крачка, мълниеносно оказвайки се до водача. Литна посребрената секира, ударът бе неотразим, но слухът на хобита пак се смути от скърцането на сблъскалото се оръжие и Торин отново отстъпи. Оркът не помръдна от мястото си,..
Изглежда Торин се смути. За кратък миг той задържа ръката си, неспирно въртяща секирата, и от това веднага се възползва предводителят на орките. Фолко не успя дори да се свие и огромният меч, плъзвайки се под хвърлилата се на защита секира се стовари върху джуджето, като се целеше в най-уязви- мото място - шията на Торин.
Той обаче се оказа не по-слаб от противника си. Джуджето помръдна само на четвърт крачка, но и това стигна, за да пропадне ударът на орка. Без да губи нито секунда, Торин отговори на удара с удар, но отново напразно.
Противниците спряха. Оркът пръв свали меча си.
-Ти дори не знаеш за какво искахме да те питаме, а вече напираш да се биеш! - с укор каза той. - Не се пали! Дори и да ме надвиеш, няма да можете да излезете от дефилето - сега е нощ. Затова укроти гнева си, потомъко на Дурин! Ти идваш отдолу, от юг, а ние имаме нужда от вести. Какво става там? Каква беше тази война на Ангмар с Арнор, защо воюват помежду си Белокожите? Ще ни кажеш това или ще умреш. Ризницата ти е хубава, няма спор, но няма такава ризница, която да устои пред стотина меча, въртени от опитни и силни ръце!
Торин мълчеше, но изведнъж, съвсем неочаквано, напред излезе Дребосъка. Кратко, но точно той започна да отговаря на въпросите. Торин се опита да го дръпне назад, но хобитът се вкопчи в лакътя му. Даже през тъмния прорез на шлема можеше да се види разяреният блясък в очите на Торин.
-Ангмар е разбит! - надменно излъчвайки се, говореше през това време Дребосъка. - Войските му са разделени. Тези, които не се предадоха, бяха унищожени. Какво още искате да знаете?
-Къде е този, който предвождаше силите на Ангмар? - тихо попита водачът.
-Плете кълба от Тъмнина в Унголиант! - злобно се разсмя Дребосъка и Фолко забеляза как се свиха раменете на орка и устните му се изкривиха в гримаса на страдание. - Какво друго искате да знаете?
-Какво стана с нашите братя, които тръгнаха към форност?
-Станаха храна на гарваните на бойното поле! Какво друго?
Водачът вдигна глава.
-Ще ти задам въпрос, който съм задавал на много други - и от нашето племе, и от други народи. Кой е Бялата ръка? Този, на когото са се подчинявали предците ни? Само най-древните старци са запазили j някакви смътни предания за онези дни. Ние стоим в тези пещери от дълго, много дълго време, без да знаем къде са останалите колена на нашия род.
Дребосъкът се обърна, гледайки към хобита, и Фолко излезе напред.
-Бялата ръка - това е прозвището на велик магьосник на име Саруман Белия... - започна той и орките веднага се заслушаха, забравяйки за всичко.
Разказът му продължи дълго. Накрая, прегракнал, Фолко замлъкна.
Известно време в пещерата цареше тишина. После водачът на орките неочаквано се поклони на хобита и направи знак на останалите. Подрънквайки с железа, орките започнаха един след друг да изчезват в тъмния проход. Водачът се забави.
-Това е всичко, а ти искаше да се биеш! - каза той на Торин. Можете да останете тук колкото искате, никой няма да ви пипне. Ние живеем сега сами и може би е по-добре, че новият господар е загинал...
Последните думи той произнесе почти на себе си, обръщайки се с гръб към приятелите. Каменната врата безшумно се затвори след него. Няколко минути минаха във вцепенено мълчание, а след това Торин започна трескаво да хвърля багажа върху гърбовете на понитата.
-Какво правиш? - полюбопитства Дребосъка, възвърнал си предишното безгрижие.
-Полудя ли?! - изрева Торин, изгубил напълно пословичното си самообладание. - Ти какво, да не си решил да нощуваш тук?
-А къде да вървим? - кратко попита Дребосъка. - Погледни - тъмнина, студ, вятър, сняг... Къде ще отидем? Не, ще се наложи да се доверим на думата...
-На чия дума?! - губейки търпение, закрещя Торин. - На думата на орк?! Полудял си, наистина си полудял! И защо изобщо си развърза езика? - нахвърли се той върху Дребосъка. - И какво изтърси за Ун-голиант?
-Мислиш ли, че щеше да е по-добре да разпратят вестоносци по всички краища и да се присъединят... към онзи?!
Джуджетата застинаха едно срещу друго, разменяйки си светкавични погледи. Накрая Торин въздъхна, плю и започна да сваля чувалите от понитата.
-Така да бъде, ще останем... Но ще пазите вие двамата! Ясно ли е? А аз ще спя!
През ясния мразовит ден те излязоха от пещерата. Бялата недокосната пелена на падналия през нощта сняг беше покрила камъните, не се виждаше нито една следа. Потраквайки със зъби, тъй като вятърът нямаше намерение да утихва, те продължиха пътя си.
Отмина една седмица на тежък, отнемащ всички сили труд. Пътеката вървеше надолу, те преминаха прохода, но всяка крачка струваше същите усилия, колкото и една лига. Свършиха дървата, наложи се по някакъв начин да строят снежни колиби, за което се губеше много време.Те вече не вървяха, а се влачеха. Без джуджетата хобитът отдавна щеше да загине; и сега, поклащайки се на гърба на понито, където едва ли не насила го бяха качили Торин и Дребосъка, той можеше само да се учудва на необикновената им издръжливост. Те се тътреха мълчаливо, ожесточено и упорито, пробивайки с гърди пътя през снежните преспи. Никой не ги преследваше и хобитът със своето изострено чувство за опасност беше абсолютно сигурен - около тях сега няма врагове.
Мислите му неволно се връщаха към срещата с орките и той не можеше да не се учудва - колко надалеч все пак е гледал Саруман! Изглежда, не е бил толкова прав, щом неговите творения, след като бяха получили поне относителна свобода на волята, се бяха отвърнали от стихията на безсмислените и безкрайни убийства, тръгвайки по пътя на самоосъзнаването - като за начало поне на собствения произход и предназначение. Да, те си оставаха още до голяма степен орки, но все пак... Не напразно толкова ги ненавиждаха истинските мордорски орки...
Въпреки всички трудности, те все пак се придвижваха напред, и ето че настъпи денят, когато пред погледите им се откри простиращата се далеч на изток необятна Крайречна равнина, сега цялата бяла, сияеща със снежните си покривки и лекия дим на многобройните, разхвърляни тук и там села. Пътят през планините свърши...
Глава 2.
ОЧАКВАНЕ ДО РЪБА
Не вярващ на очите си, хобитът отметна кожената качулка от запотеното си чело. Да, знаците не излъгаха, приятелите стояха близо до най-източния край на Сивите планини, край последното им разклонение. В обгърнатата от снежен дим далечина още се простираха някакви хълмове и вериги, но плътните стени на сивите непреодолими скали свършваха. Изглеждащият безкраен път, покрай разпрострелия се на стотици лиги хребет, най-сетне завърши.
Те мълчаливо гледаха към оглозгания от вятъра ръб на последната канара, без да имат сили да изговорят дори и дума. Двумесечният път, студът и виелиците, случайните нощувки на местата, където ги застигаше тъмнината - всичко това беше зад гърба им; сега те можеха най-после да спрат и да си поемат дъх.
Над тях надвисна яркосиният небесен купол; мартенското слънце сияеше с пълна сила, наоколо се разстилаше безкрайна равнина, а далеч на югозапад едва се виждаше конусът на Самотната планина. По тези места иззад края на хребета изскачаше тесен път, водещ към Езерния град; през отминалите години го използваха малобройните жители на северните склонове на Сивите планини. Някъде по най-източния хоризонт, като черна черта се виждаха Железните хълмове - и точно в този коридор, широк почти сто мили, им предстоеше да чакат отрядите на Олмер, с не по-малко упорство пробиващи си път насам от другата страна на планината. Че това е така, знаеха от джуджетата - роднини на Дребосъка, при които се отбиха, правейки кратка почивка до южните врати на кралството на потомците на Дурин в Сивите планини. Патрулите на джуджетата отдавна бяха забелязали движението на измъчените отряди на Олмер. По думите на събеседниците на Дребосъка излизаше, че приятелите изпреварват останките на ангмарските войски горе-долу с три-четири дни. Джуджетата и Фолко въздъхнаха с облекчение. Торин отвори дума за това, че могат да минат под планините и да пресрещнат Олмер при Северните врати, но Дребосъка отрицателно поклати с глава - пътят през цялото кралство щеше да отнеме най-малко една седмица. Оставаше им само, без да жалят нито себе си, нито понитата, с всички сили да бързат към източния край на планините, както и бе замислено от самото начало. По добре утъпканите зимни пътища, прокарани от Беорнингите в някога пустинните, а сега гъсто заселени земи между Сивите планини и границата на Зелените гори, те вървяха бързо, съкращавайки колкото беше възможно нощувките и почивките през деня. Пътят отнемаше почти всички сили, но те жадно ловяха всеки, дори най-невероятен, слух, с които много често се пълнеха през онази зима крайпътните кръчми.
За свое учудване хобитът се убеди, че тукашните дървосекачи, въглищари и дърводелци много повече ги беше грижа за работите на някакви непонятни равнинни племена от Прирунието, отколкото за новините от Обединеното кралство. Така, между другото, като за нещо съвсем незначително, се споменаваше за войната между Арнор и Ангмар, за похода на Наместника на север. Всички бяха единодушни, че, слава на Дъба, войната не стигна до нас. С кого и за какво воюваше Арнор, почти никой не се интересуваше.
Вестите от юг, от Минас Тирит, бяха повече, но само във връзка с грижите на Крайезерното кралство, което беше васал на могъщата Южна корона. Новините от устието на Андуин бяха, в общи линии, утешителни за хобита - по границите на Гондор всичко е спокойно, търговията с Харад върви както винаги, пиратите разбойничат по крайбрежието (но не често), с флота на Пеларгир шега не бива. За Краля се споменаваше малко, но винаги с уважение и лек страх, Фолко се учуди на друго - всяка новина от Гондор се оценяваше едностранчиво - ще се вдигнат или ще паднат цените на дървения материал, трупите, дъските, дървените въглища, брезовата кора и така нататък; а в същото време и най-дребните промени в управлението на прирунските племена се обсъждаха с такава жар, като че ли от това зависеше съдбата им. Хобитът недоумяваше - номадите не могат да стигнат дотук, на пътя им е Есгарот и Крайезерното кралство, тези горски жители няма защо да се страхуват от Равнината.
Разпитвайки, понапивайки, а някъде и подслушвайки, хобитът съумя да научи много интересни неща за самата държава на Стрелците, а между другото и това, че граничните части неочаквано са вдигнати на крака и се изтеглят към северната граница. След като чу това вече от трети търговец, той можеше само, заедно с Торин, да скърца със зъби от безсилна ярост - няма що, много ги бива тези потомци на Бард, щом в кралството им всеки гаден търговец е осведомен за придвижването на армиите! И дума да не става за изненада! В Дейл Олмер не може да няма привърженици - това е родината му и вестта със сигурност ще си намери път, заобикаляйки граничните постове.
-Хмм, да, приятно местенце! - свивайки се, промърмори Дребосъка. Той огледа унилите, лишени от зеленина скали и заснежените хълмове; в падините се виждаха голите, заплетени корони на растящите нарядко дървета. Върху последната канара, на самия й връх, се извисяваше открита за всички ветрове наблюдателна кула с островърх покрив. Разбира се, тя беше далеч от суровата и мощна красота, изяществото и строгата съразмерност на тези, които пазеха Ануминас, да не говорим за Ортанк, но бе построена добросъвестно - ниска, заоблена, тя като че ли се беше враснала в дивия камък. Към нея водеше едва забележима камениста пътека, а малко по-настрани, в ниското, се бяха струпали някакви ниски дървени постройки - очевидно конюшните и складовете на стражата.
-Оттам би трябвало да се вижда надалече - забеляза Торин, като посочи с кимване към кулата. - Качваме ли се?
-За какво? - учуди се хобитът. - Искаш да помолиш да те пуснат да нощуваш? А как ще им се представиш? Как ще обясниш появата си?
-Няма да мръзнем на този вятър, я! - озъби се кисело Торин. - Трябва да се постараем да им обясним кои сме. По този начин ще се окажем на много удобно място - за наблюдение на прохода по-хубаво не можеш и да измислиш. Ще се настаним и спокойно ще чакаме.
-А ако той опита да се промъкне през това място през нощта и освен това двайсетина мили по на изток? - не се успокояваше хобитът.
-Тогава сутринта ще видим следите му! - възрази Торин.
-Е, да, ако имаш очи на елф... - с невинен вид кимна хобитът. - Или имаш намерение да тичаш на- сам-натам от Сивите планини до Железните хълмове и обратно?
Торин обидено се нацупи, но бързо съобрази.
-Все едно, при стражите ще можем да прекараме нощта и да си починем. Хайде да се качим!
-Не ми харесва това! - решително заяви Фолко.
Но сега върху него едновременно се нахвърлиха и
Торин, и Дребосъка, заявявайки, че категорично отказват да нощуват на този вятър и студ, и на него му се наложи да се подчини.
Утъпканата пътека, виеща се сред стърчащите от снега остри камъни, водеше нагоре. Те се изкачиха вече до половината, когато на хобита му призля. Отново, както и в клисурата на орките, го обхвана инстинктивен страх - не парализиращ, отнемащ силите, както му се беше случвало в миналото - не, но в тишината на приготвилия се да се отбранява град като че ли гръмна пробуждащ спящите тревожен камбанен звън.
Фолко спря. Нищо не помръдваше до сивата кула, нито една светлинка не се показваше от тесните й, черни бойници, но от коневръза до тях се донесе слабото цвилене на коне.
-Там има хора - дълбокомислено заключи Дребосъка. Но защо не се вижда никой?
-Да се приближим - отбеляза Торин.
-Само че си сложете шлемовете! - мрачно подхвърли хобитът.
Портичката на ограждащия кулата стобор бе паднала. Снегът пред вратите беше изпотъпкан, но тежките, обковани със желязо крила бяха като че ли плътно затворени. Приятелите се спогледахса Дребосъка провери меча си, Торин помръдна секирата си, мушната в колана му. Хобитът внимателно почука на вратата. Отговори му мрачно мълчание. Торин подръпна халката - неочаквано вратата леко се отвори. Те стояха на прага.
В края на неголемия сводест коридор се виждаше помещение, оскъдно осветено от светлината на камина или факла. Тишина...
Приятелите внимателно тръгнаха навътре. Дверите от коридора към полуовалната обширна зала бяха широко отворени. В широкото огнище на отсрещната стена гореше огън, на масата, бяха подредени паници и чаши, а покрай стените имаше покрити с обикновено домашно тъкано сукно пейки.
-Нищо не разбирам! - почеса се по тила (или поточно по навик почегърта стоманата на шлема) Торин. - Дребосък, къде са твоите хора?
-Ето ги! - внезапно изкрещя някой точно над ухото на хобита.
Стоварилият се върху него изотзад удар от нещо тежко го отхвърли към противоположната стена, фоло няколко пъти се преметна през глава - но не изгуби съзнание - сигурно го спаси шлемът, по който се плъзна тоягата на нападателя. През ушите му веднага нахлу запълнилият всичко наоколо шум. Скърцане, вопли, писъци, глух звън, неразбираеми викове, злобно ръмжене, проклятия - всичко се сля в едно. Едва хобитът се приповдигна и върху него се нахвърлиха отзад. Някой невидим, но голям и тежък, излъчващ отвратителната миризма на спарено и пот, шумно сум- тейки, започна да му извива ръцете. Хобитът отчаяно се дръпна, но врагът не го пускаше; сила, многократно превъзхождаща неговата собствена, му извиваше китката, острата болка не му позволяваше да се съпротивлява. Фолко закрещя в отчаянието си, трескаво мятайки се - и изведнъж хватката на противника му внезапно отслабна, чу се глухо, бълбукащо хриптене, а след това, вече за втори път, свиренето на разсичаща въздуха стомана. Притисналата хобита към дъските на пода тежест потръпна и се отмести настрани.
Над объркано мигащия Фолко за миг застана с окървавено острие на камата Дребосъка, който в следващата секунда вече се обръщаше към нов противник. Хобитът нямаше време за размисъл. Уроците на малкото джудже в Ануминас не отидоха напразно. Той скочи на крака и извади меча си, преди да осъзнае видяното.
Бяха ги нападнали осем яки мъже с мечове, щитове и копия. Трима от тях се опитваха да достигнат до Торин, който отчаяно въртеше около себе си секирата, мушкайки към него с пиките си. Двамина размахваха мечове, със звънтене отразявайки безстрашните атаки на счепкалия се с тях Дребосък. Един неприятел с прерязан врат се търкаляше около хобита в локва кръв, още двама, със щитове и шлемове, изглежда току-що бяха изскочили от черната дупка на мазето и Фолко неволно се оказа лице в лице с тях.
Враговете ги бяха заварили неподготвени, приятелите се оказаха в центъра на залата и наоколо нямаше спасителна стена, зад която да може да прикрият гърбовете си, а и съвсем не им беше ясно кой и за какво ги напада и кои са тези хора в кулата?
- Ей, чуйте! - изкрещя Фолко, виждайки как двамата със щитовете извадиха мечовете от ножниците. - Какво искате? Защо?
Вместо отговор - бърз проблясък на стомана пред очите му и удар, който той с усилие отби настрани. Мечът на втория противник със звън одраска шлема му. С тила си Фолко усещаше съвсем наблизо гърба на Дребосъка и му се наложи да спре.
Гореща гневна вълна се хвърли в слепоочията му, древната ярост и безогледност, заспали задълго в него, отново се събудиха и оживяха. Забравяйки за втория враг, хобитът дръзко се гмурна под изнесения напред щит на този, който се оказа по-близо, с плъзгащо се прехвърляне зад главата отрази връхлетелия отгоре меч и, без да губи нито миг, падна на левия си крак, пронизвайки незащитеното от ризницата бедро на противника. Вече след него по собствения му нараменник издрънча меча на оставения без внимание враг, но ризницата от митрил издържа, Фолко бързо се обърна. Той не виждаше какво става наоколо, не видя как Торин, изревавайки, скочи напред, как първият удар на секирата му отсече отскочилото от нагръдните части на доспехите му копие, а вторият - отдолу-нагоре, от неочаквана позиция - разсече единия от противниците му от подмишницата до другото рамо. Обзетият от боен бяс хобит не видя и как Дребосъка отрази широките, силни, но не много бързи удари на вражеския меч и как на свой ред се завъртя на място като пумпал, обкръжавайки се със святкането и свистенето на излитащите на всички страни неочаквани атаки и как острието на меча му закачи гърлото на човека, неуспял да вдигне оръжието си за защита, и червените пръски полетяха в различни посоки, а самият противник конвулсивно махна с ръце и падна.
Внезапно всичко стихна. Тежко дишайки, хората започнаха крачка след крачка да се отдръпват, гледайки със страх и учудване към притисналите се с гръб един към друг приятели. Четирима от оцелелите, измъквайки се крадешком, отстъпваха настрани дотогава, докато не се оказаха до отворените вратички на мазето.
-Дръжте ги! - гороломно извика Торин, но беше вече късно.
Противниците им дружно скочиха в тъмнината. Дочу се бързо трополене на крака. Без да мисли, Торин се хвърли след тях. Фолко едвам успя да дръпне от стената попадналата му под ръка факла.
-Там може да има засада! - опита се да викне той на приятелите си, но преди да ги настигне, късият проход от мазето към двора свърши, извеждайки ги пред коневръза. Противниците им забързано и неумело се качваха на седлата. Единият бе повален от стрелата на хобита, но другите трима, насочвайки конете право срещу джуджетата, ги смачкаха и, без да жалят ударите на камшиците, препуснаха през двора и надолу по пътеката, Фолко успя да изпрати още една смъртоносна стрела, преди конниците да изчезнат зад скалната издатина. Поразеният враг се заклати върху седлото и тежко тупна на пътя...
Приятелите си поеха дъх. Без да разбират нищо, както и преди, те се върнаха в кулата. Подът в залата беше залят с кръв, тримата убити лежаха като трупове в месарница и само раненият от хобита воин, облечен в ризница, тежко стенеше, опитвайки се да затисне дълбоката рана на бедрото си, от която, пулсирайки, изтичаше яркочервена кръв. На Фолко му прилоша. Той мъчително преглътна. Всичко това беше ужасно - едно е да се сражаваш с орки, но това все пак са хора, а и бе неизвестно откъде са се появили. Ами ако това е някакво недоразумение? Той избърза към ранения и започна, колкото можеше, да го превързва.
Дали ръцете на хобита бяха умели и в това, или щастливата звезда на злощастния воин беше в зенита си през този ден, но скоро хобитът успя да стегне бинта, да превърже крака и да спре кръвта. Сложиха ранения на пейката, лицето му омекна. Дребосъка му даде да пие вода.
-А сега говори! - разпореди се властно мрачният Торин, сядайки срещу човека. - Кой си ти, откъде сте родом ти и твоите приятели? Защо ни нападнахте? Говори, но истината! Нали нищо не сме ви направили!
-Ние сме стражата на Крайезерното кралство... Стражата... - със слаб глас, задъхвайки се, отговори воинът. - Имахме заповед - да пленим всички, които се опитат да се приближат към поста...
-Лъжеш! - спокойно каза Торин. - Освен това лъжеш неумело. Аз ли няма да позная работата на майсторите от Самотната планина! Ризницата ти е направена в Прируние!
-Цялата гранична стража на Стрелците носи ереборски доспехи, приятел! - добави усмихващия се Дребосък.
Лицето на воина се изкриви от мъчителна гримаса, но той не загуби самообладание и гордо отговор
-И все пак това е така!
Изгубвайки търпение, Торин яростно разтърси ранения за раменете.
-Мислиш, че се шегуваме?! - заръмжа той. - Казвай на кого служиш, иначе, кълна се във великия Дурин...
Той изразително повъртя пред лицето на воина острието на дългата си кама. И без това бледият воин заприлича на ленено платно, но гласът му бе все така твърд:
-Нямам какво да добавя. И повече нищо няма да ви кажа!
-Нажежи желязото, Дребосък! - глухо заповяда Торин на приятеля си.
Малкото Джудже изхъмка, сви рамене, но все пак се приближи към камината и мушна в огъня железния ръжен. През това време Торин с няколко бързи движения пристегна ранения към пейката със собствения му колан.
Фолко се наведе над лежащия.
-Ако си от стражата - защо тогава не ни заповядахте да се предадем? Нали ви е било наредено да плените, а не да убиете приближилите се към поста?
Лицето на воина се изкриви в злобна подигравка.
-Хайде, хайде - злорадо изхриптя той - питай, грознико, приказвай си! Не ви остава много време да се разпореждате тук. Скоро ще пристигнат нашите... Тогава вече ние ще ви поразпитаме!
-Желязото е готово! - невъзмутимо съобщи Дребосъка, отдалечавайки се от огнището с разкале- ния до червено ръжен.
-Излез, братко хобит! - тежко се обърна към Фолко Торин. - И затвори по-плътно вратата. В Чертозите на Очакването аз ще отговарям за това.
Фолко, почувствал внезапна слабост, неволно се полюшна.
Възбудата и ожесточението бяха изчезнали, отстъпвайки място на умората и опустошението. Под ризницата от митрил като огън пламнаха неможещи- те да я пробият, но оставили чувствителна следа върху тялото удари на враговете. Виеше му се свят, силно го болеше рамото. Фолко залитна и побърза да седне. Джуджетата все още се въртяха около замлъкналия пленник. На въпросите за плановете на Господаря и за по-нататъшните му намерения той не отговаряше, позовавайки се на незнанието, и като гледаше пълните му със страдание очи, хобитът разбра, че последователят на Олмер не лъже.
-Какво значи „опияняващо е да му се подчиняваш"? - зададе той въпроса, който през цялото време му се въртеше на езика.
-Опияняващо е да му се подчиняваш, и това е! - изхърка пленникът. - Разбери, това не може да се опише. Важното е, че виждаш, че той знае пътя...
-Път?! Накъде? - почти извика Фолко.
-Към хубавия живот, към славата, към щастието... - не много уверено отговори човекът. - Когато говориш с него - знаеш, сигурен си, че той вижда целта. А каква е тя? Това все още не ни е дадено да знаем. Знам само какво искаме ние, свободните жители на Изтока - ние искаме да живеем сами, без да се подчиняваме на Владетелите на Запада и без да се притесняваме от тези подли магьосници - елфите — които, както се говори, и сега мътят водата в Средната земя и искат да господстват над всички! Господарят иска да се бори с тях, той иска да създаде ново кралство, където хората ще заемат полагащото им се място.
-Нима кралството на Стрелците не живее по собствените си закони и правила? - възрази хобитът. - Нима Гондор се меси във вашите работи? Нима ви налага закони? Нима ви облага с непосилни данъци? И, най-сетне, нима мощта на Обединеното кралство не удържа буйните истерлинги?
Пленникът не отговори. Превивайки се, той изведнъж започна да се върти и да стене. Превъзмогвайки болката в главата и мержелеещите се пред очите му червени точки, хобитът стана от пейката и побърза да прегледа ранения. Върху превръзката отново се появяваха свежи пурпурни петна, наложи се отново да спират кръвта... Те се отдалечиха от загубилия съзнание пленник.
-Какво да правим? - намръщено подхвърли Торин, като гледаше намусено през тясната бойница. - Да стоим тук? Да тичаме насам-натам по равнината? Да тръгнем към Дейл? Или да стигнем до най-близ- кия пост, където има кралска стража?
-Как да стоим тук - заговори изведнъж Дребосъка - щом този проклет Олмер вече знае, че сме избили хората му на поста? Какво ще направи той незабавно, а, как мислиш? За какво са му свидетели, още повече такива, за които той ще си спомни със сигурност от Сиранонския път? Ето какво ще направи, да ви кажа - ще изпрати отряд - петдесетина човека - и ще ни изгони оттук като стой, та гледай! Не, Торин, не ме взеха в хирда не заради това, че съм глупав, както дрънкат някои, а заради ръката! - той разтърси осакатените си пръсти. - Така че, макар навън да е и студено, и ветровито, аз ще предпочета да се окажа на студа и вятъра, вместо да попадна тук, като каменен плъх между воденични камъни!
-Дребосъка е прав? - подкрепи приятеля си хобитът. - Олмер няма да се забави с отговора, за него ние сега сме като кост в гърлото. Трябва да тръгваме.
Да допуснем... - съгласи се неохотно Торин. — Но как да го проследим? Нещо не ми се иска да ходим до другия пост. Чу ли какви ги дрънкаше оня? Мнозина от Дейл са с Олмер! Няма ли да има негови хора и на другия пост?
-А да идем в Дейл, засега няма смисъл — продължи хобитът. - Кой го знае, ще се появи ли той там лично?
-Според мен - започна Дребосъка — по-добре е да останем тук. Но не в кулата, а да залегнем някъде на скришно място и да изчакаме. Ако не цялата войска, то отряд със сигурност ще изпрати. Няма да се бием, а ще ги проследим. Те сами ще ни заведат при него.
-Това ще стане, ако Олмер прояви щедрост! — изхъмка Торин. - А представи си, че той никого никъде не праща, през нощта преминава през веригата от постове и с бърза крачка - покрай селата, покрай градовете - в равнината, в Прируние? Към храната, към почивката? Какво ще му направим? Тук, все пак, не е Западът. На кого ще можем да докладваме за него в Дейл? Ще ни повярват ли там? Той тези места ги знае като петте си пръста. Може би ще реши, че не сме опасни за него и изобщо няма да ни обърне внимание?
-Ще ни обърне! - с непоколебима, неясно откъде взела се тревожна увереност каза хобитът, навеждайки глава.
Рояк от тъмни мисли прелетя през главата му; за една кратка секунда се мярнаха някакви златни със сребърно покриви на кули, розовеещото вечерно небе между тях и му се стори, че някъде от далечината върху яркия небосклон надвисва непозната мараня, не мъгла и не облак, не черна, но не и прозрачна, плътна, белезникава, като плесен. В същия миг Фолко изведнъж дочу дрезгави възгласи, скърцането на плътния сняг под едва пристъпващите копита на капналите от умора коне; някъде, вече съвсем близо, зад недалечните разклонения на планината, зад все още непроходимите скални прегради вървеше войска, тази, която те чакаха.
Пръстите на хобита от само себе си се протегнаха към ножницата на заветния подарък на гърдите му. И едва той усети в дланта си привичната топлина на извитата дръжка, от вътрешния му поглед падна пелената; той като наяве видя унилите редици на омотаните в нещо мъхесто конници, уморено влачещите се по дълбокия сняг коне, а в равнината, която се простираше между хълмистата верига, през която сега преминаваше изтощената войска, и ръба на Сивите планини, където се извисяваше наблюдателната кула, му се привидяха две фигурки на коне, които забързано си проправяха път на северозапад...
Той се опита да се върне с второто си око към оставената от него за известно време войска на Олмер и за малко не извика от болка - в окото му сякаш бе попаднала остра прашинка. Черното, едва различимо кълбенце, като че ли изпускаше невидими, но остро наточени и жестоко раняващи игли. Не веднага, като внимателно се приближаваше незабелязано от различни страни, Фолко се опита да разбере какво е това - и накрая, с безпомощна въздишка, прекрати безплодните си опити. Черното кълбо - уродлива фигурка - не се поддаваше. И същевременно той почувства как и по него се плъзна нещо - не, не напрегнато взиращ се в безкрайността поглед, търсещ врага, какъвто Фродо някога беше чувствал върху себе си. Не, това беше безсмисленият поглед на новородено, безредно шарещите по огромния и неразбираем свят очи като че ли нямаха съзнание, на което да предадат видяното. Но то вече съществуваше и Фолко разбра, че е привлякъл към себе си вниманието на малкото дете - сякаш бе размахал играчка под носа му.
Хобитът се отърси и отново се намери в задимената зала на наблюдателната кула.
-Ако Олмер изобщо изпрати някой тук, това ще стане не по-рано от вдругиден - говореше през това време Торин. - Ако ще действаме по твоя начин, Дребосък, то трябва веднага да излезем и да си търсим скривалище някъде в скалите... А, да, а с този какво ще правим? - Той посочи към пленника.
-Ще го вземем с нас - вдигна рамене Дребосъка.
-Няма да го убиваме, я!
След дълго търсене им провървя да попаднат на усамотена, малка пещера високо над северната равнина, откъдето се виждаше далеч на северозапад, север и изток. Докъдето поглед стига, навсякъде се простираше унила заснежена равнина, на места разчертана от ниските вериги на хълмовете. Ту тук, ту там се виждаха неголеми купчинки от черни, нискорасли дървета. Нито животно, нито птица - мъртва тишина и неподвижност.
Събирайки почти всичко от караулното помещение, те се постараха да се настанят колкото се може по-удобно. Отведоха понитата си в тясна падина, закрита от вятъра, и набързо им издигнаха импровизиран навес от оказалите им се под ръка върлини. Привечер всичко беше готово и те се прехвърлиха на наблюдателния си пункт.
-Ако Олмер изпрати отряд и ние успеем да го проследим, какво да правим с този Ерднар, да ме вразуми Дурин?! - промърмори Дребосъка, настанявайки се по-удобно върху одеялата и смъквайки кожената качулка до носа си.
-Няма да го влачим със себе си, нали?
-Не можем да го оставим тук - обади се Торин. - По-добре да го убием веднага.
-Ако остане жив, при първа възможност ще ни издаде на Олмер или на хората му - въздъхна Фолко.
-В крайна сметка той ще разбере, че го преследваме.
-Че го преследваме, Олмер и без това вече знае!
-Измърмори Торин. - Той е наясно, че някакви трима нехранимайковци, най-вероятно джуджета, са нападнали хората му, които бяха завзели граничния пост. И добре ще е, ако не се сети кои сме ние!
-Нали вече говорихме за това - отбеляза Фолко. - Дребосъка спомена. Ако Олмер си спомни Сиранона...
-Да, но там имаше хобит и джудже - бавно и натъртено отбеляза Торин. - А тук сме трима, две джуджета и третия... да, може би сега лесно ще минеш за млад тангар, Фолко! Ти значително порасна в последно време, сигурно благодарение на Дървобрад? Така че ако тези, спасилите се, съобщят на Олмер, че са ги нападнали три джуджета, откъде-накъде изведнъж ще се сети за Сиранонския път? По-скоро ще си помисли, че е някой от Самотната планина...
-А няма ли да тръгне натам? - разтревожи се Дребосъка.
-Къси са му ръцете, ще му отрежат носа, ако си го напъха там! - подсмихна се Торин. - Знаеш това не по-зле от мен, Строри. Планината не може да бъде превзета нито с внезапно нападение, нито с обсада. Няма какво да прави там.
-Да го пуснем - не може. Да го оставим - също не може. Да го влачим с нас?
-Освен ако го влачим на гръб. Всички понита са заети! - възрази Дребосъка.
-Има коне при коневръза - отбеляза Фолко.
-Чакайте, струва ми се, че измислих, все пак ме вразуми Дурин! - изведнъж подскочи малкото джудже. - А ако го откараме в Самотната планина и помолим тамошните джуджета да го пуснат... Да го пуснат, да речем, не по-рано от две години, а? Имам там добри познати, освен това и Дори трябва да е там!
-Но тогава как ще следим Олмер? - започна да се съмнява Торин.
-Можем да се разделим - предложи Фолко. - Да речем, Дребосъка откарва пленника към Планината, а ние с теб, с бърза крачка, вървим след отряда на този, който се нарича Еарнил. После ще може да определим мястото на срещата.
-В равнината? - изхъмка Торин със съмнение.
Но сега Дребосъка отново се плесна по челото,
припомнил си закътано място далеч на югоизток оттук, в последното разклонение на Железните хълмове. Торин старателно записа ориентирите и подстъпите. Бе решено, че те двамата с Фолко ще чакат там Дребосъка, а ако той по някаква причина се забави или им се наложи да тръгнат по-рано, те ще показват посоката, като рисуват върху земята големи стрели при всеки завой.
След като се споразумяха и договориха за всичко, те пренесоха Ерднар от караулното при себе си в пещерата. Благодарение на церовете на джуджетата раната го безпокоеше вече по-малко, но погледът му, както и преди, беше пълен със страх и омраза.
Денят свършваше. Дългият, много дълъг ден постепенно угасваше, а от изток пълзеше гъстата тъмнина на мартенската нощ; тук, в далечния север на Средната земя, пролетта идваше късно и още не се забелязваше никакъв неин знак. През нощта заваля сняг. Дребосъка спокойно спеше, яко похърквайки. Фолко поддържаше огъня, а Торин, навлякъл върху себе си всичко топло, което имаха, заприличал на някакъв древен, чудноват звяр, отиде да наблюдава околността. Луната даваше малко светлина, но те се надяваха, че все пак ще могат да различат движението на конниците върху снега.
Нижеха се бавни часове. Върна се намръзналият се Торин, на негово място отиде Дребосъка, а Фолко, без да обръща внимание на нищо, падна върху застланите с одеяла камъни и веднага заспа като мъртъв.
Призори приятелите му го разбутаха. След като хапна набързо, хобитът се приближи, пълзейки към края на пещерата. Иззад хоризонта едва-едва се бе показал краят на огнения диск, но лъчите му вече бяха оцветили в розово снеговете долу под тях. Започваше да духа лек ветрец, студът ги пощипваше за бузите. Погледът на Фолко бавно се плъзна на запад от покрития с белезникава мъгла северен край на необозримата равнина и хобитът едва сподави вика си - там, зад разклоненията от безформени хълмове, сега приличащи на вкаменените вълни на снежно море, във въздуха се виеха, едва различими оттук, черните точки на птиците. Вчера ги нямаше; какво би могло да означава това?
Торин с размах хвърли върху лицето си няколко шепи твърд сняг, за да се събуди по-бързо; даже поспаливият Дребосък скочи като изстрелян.
-Гарваните... - дрезгаво произнесе Торин, неволно стиснал секирата и хвърлящ бърз поглед навътре в пещерата, където започна да се върти Ерднар. - Дребосък! Бързо при него и ако се опита да гъкне, убий го незабавно!
-Какво означава това, Торин? - със слаб глас прошепна Фолко, все още страхувайки се да признае пред себе си, че тримесечното преследване приключи и те всеки момент ще застанат лице в лице с Врага.
-Гарваните се вият над лагера на войската на Олмер! - с мрачна решителност отговори джуджето. - Там има много, страшно много мърша, ако разбирам поне нещо от ставащото. Да събираме багажа! Да обличаме ризниците! Сега или никога!
След около два часа те видяха и самата войска. На билото на хълма бавно изплува фигурата на ездач, след нея - още една. А после през седловината, малко по на север от тези две фигури, се изляха редиците на конниците. Хобитът ги броеше, но когато стигна до петдесет, се обърка - още една колона се появи от другото меж- духълмие, по-близо до скалите. Не, не отряд, не няколко десетки - цялата войска на Олмер идваше към тях и докато се приближаваха, хобитът бе обхванат от все по-голямо учудване - той виждаше поддържащите организиран строй отряди на конницата, уморена, изтощена, но определено не обезсилена. Изтегляйки се иззад хълмовете, конниците ускоряваха крачка, извивайки се в дълга дъга. Двайсет или повече ездачи преминаха в тръс, насочвайки се право към кулата!
-Така! - хищно примижавайки с очи, както обикновено в мигове на опасност, изсъска Торин. - Тези определено идват за нас.
Дребосъка седеше над свилия се от страх Ерднар - с оголена дага до гърлото на пленника. Лицето на малкото джудже не изразяваше нищо освен свирепа решителност. Торин и Фолко се преместиха пълзешком по-нависоко, така, че да виждат двора на наблюдателната кула.
Ездачите на Олмер през това време отрязаха пътя, който водеше долу към портите. Главните сили все още не бяха излезли на равнината, на око конниците бяха не по-малко от пет хиляди.
-Гледай ти, колко е успял да изведе! - изумено прошепна Торин. - Но, да го порази Дурин, къде е той, да падне върху него наковалня? Случайно не го ли усещаш, Фолко?
Фолко го усещаше. Той не можеше засега да посочи точното място на този човек в редиците на непрекъснато движешата се конница, но отчетливо чувстваше присъствието му. Като сиво пулсиращо кълбо, като биещо сърце, даващо живот и сила на обкръжаващото го тяло - така му се представи появата на Олмер. Хобитът отваряше очи и отново виждаше само редиците на конниците.
През това време воините на северната войска вече обкръжиха кулата, нахлуха в двора... След кратко време, очевидно огледали помещенията и убедили се, че там няма никой, те започнаха да се катерят по околните склонове. Един от тях скочи на седлото и препусна към преминаващите в далечината отряди.
При вида на катерещите се по камъните воини, Фолко и Торин понечиха да извадят оръжието, но претърсващите околността врагове не тръгнаха надалеч. След като се повъртяха по най-близките скални разлагания, те тръгнаха обратно - дали ги измами недокоснатата след нощния снеговалеж покривка, или пък бяха убедени, че тук никой няма да ги чака - след известно време всички те вече препускаха обратно към главните сили.
Хобитът отново притвори очи. Пред вътрешния му поглед се яви удивителна картина - всеки воин в редиците на армията на Олмер му изглеждаше като малка част от мъждив пламък, в рамката на които пулсираше и трептеше гъвкаво кълбо от сива сила. В дълбочината му пламтеше ярко червено огънче и отблясъкът му се виждаше във всички останали части от тайнствения огън. Фолко напипа камата на гърдите си и отвори очи. Мътните дълбини на кръста се проясниха, те горяха с тревожно ален пламък. Сините цветя върху острието се напълваха с вътрешно сияние, изглеждаше, че те започват да се движат... Злокобни, смътни предчувствия се размърдаха в душата на Фолко, но той не можа нито да ги улови, нито да си ги изясни.
Войската на Олмер постепенно се отдалечаваше, движейки се на югоизток. Време беше да тръгват и те.
Хобитът почувства, че го побиват тръпки. Край! Край на всички предистории, изчисления и разсъждения, край на надеждите, гадаенето и предположенията. Настъпи моментът, от който започва това, за което те извървяха целия път от бойното поле в Арнор до северните предели на Еребор. Започва ловът на Олмер, започва преследването наяве!
През това време Дребосъка вече извеждаше от скришното място понитата и коня, предвидливо взет от него от коневръза. Торин припряно товареше багажа върху кончетата и Фолко се хвърли да му помага. Тримата заедно успяха някак си да качат на седлото ранения Ерднар, после внимателно се спуснаха от скалите и се качиха на седлата. През това време последните от воините на Олмер вече се скриха в далечината, но да ги следват беше от лесно по-лесно - по равнината в пухкавия сняг останаха следите на стотици и стотици копита.
От ниските, сиви облаци отново полетяха към земята редки ситни снежинки, вятърът започна да духа в гръб, като че ли подбутвайки ги. След като изминаха около две лиги, Дребосъка решително опъна юздите. Бе време да се сбогуват.
Фолко с усилие преглътна опиталата се да заседне в гърлото му буца и избърса с ръкав неочакваните сълзи. Малкото джудже, необичайно сериозно, не си губи времето за дълги разговори - и без това всичко бе уговорено. То просто махна с ръка, обърна се и, без да бърза, пое в тръс на югозапад, към едва забележимия конус на Самотната планина, водейки след себе си коня на Ерднар. Фолко и Торин постояха мълчаливо, гледайки след него, след което подкараха кончетата си по дирите на отминалата армия...
Глава 3. УТЪПКАНАТА СЛЕДА
Духаше мразовит вятър, който караше хобита и джуджето зиморничаво да се увиват в наметалата и да се гушат по-близо до слабия огън. Над Еребор бе нависнала хладна мартенска нощ, на безоблачното небе ярко и остро сияеха безбройните звезди. Приятелите бяха проникнали далеч на изток и рисунката на съзвездията вече не беше съвсем същата като у дома. Фолко въздъхна. Чужда, чужда страна - даже небето е различно...
След като се разделиха с Дребосъка, те внимателно, през целия ден, се придвижваха подир войската на Олмер, малко изоставайки, за да не ги забележи някой патрул на ариергарда. Но вървяха уверено и знаеха, че няма да объркат пътя - през заснежената пустош минаваше отчетлива, добре видима следа.
Наоколо се простираше унила, на места пресечена от невисоки хълмове и малки падинки равнина. В низините понякога се срещаха самотно чернеещи се с голите си клони дървета. Ветровете бяха издухали снега от върховете на хълмовете, навели непроходими преспи в низините и седловините, където над снежната покривка само на места се виждаха върховете на засипаните догоре храсталаци. Жилища нямаше, всичко беше пусто и диво.
Утъпквайки си място, приятелите запалиха малък огън. След като притъпиха глада си с гореща чорба, те седяха, гледайки към пламъците, които бавно гризяха удебелената част на грамадно, сухо дърво. Чак сега двамата разбраха в каква безнадеждна работа са се забъркали и колко трудно ще бъде да се справят с дръзкия нападател тук, в родните му краища. Какво има пред тях? Преди много години Торин бе минал от Самотната планина до Железните хълмове, но въпреки това не познаваше нито тукашните места, нито пък земите на юг и на изток от границата на владенията на джуджетата. Сред сродниците му се носеха слухове, че още по-далеч, към изгрева, има други планини, където също живеят тангари - не потомци на Дурин, а като че ли от друго коляно. Можеше да се разчита на тяхната помощ, но как да ги открият и дали ще ги изведе натам преследването на Олмер? Къде да намерят храна в заснежената, необитаема пустиня?
Разговорите им, преди още да успеят да почнат, се прекъсваха на едно и също място - как, по какъв начин, с чудо, лъжа или с някаква хитрост, да се приближат незабелязано до Олмер, поне на разстояние полета на хобитовата стрела? И според това как един след друг се отхвърляха различните начини, лицето на Торин помрачняваше все повече и повече, веждите му се свиваха също като оживели каменни издатини, а пръстите ожесточено започваха да навиват колелцата по брадата му. Накрая тон с размах удари с юмрук по коляното си.
-Така няма да стане, братко хобит! - в тъмните зеници на джуджето плуваха синкавите отблясъци на пламъка, сновящ по долния край на съборения в огъня дървесен ствол. - Прекалено много мислим за себе си! Трябва да рискуваме, ако искаме да успеем!
Той нищо не добави, но Фолко го погледна почти със страх.
„Прекалено много мислим за себе си - какво би трябвало да означава това, пък и с такъв тон? - мислеше хобитът. - Да не е решил Торин да се хвърли в схватка презглава, надявайки се, че бронята от мит- рил ще му даде време да стигне до Олмер, а там да става каквото ще? Не, аз никога няма да се съглася на такова нещо. Не-е, никога и за нищо на света! Да умираш - това хич не е весело нещо... Преди да се набутаме наслуки в смъртоносен капан, трябва да помислим. Ако, разбира се, още не си оставил надеждата да се върнеш в Бренди-Хол, неразумни Фолко. Там сигурно вече е пролет... А впрочем, за какво ти е тази пролет? Какъв е смисълът да седиш на речния склон и да се усмихваш широко, гледайки как над сивосин- кавите вълни на Старата гора бавно се издига Окото на Анкалогон, както са наричали някога Слънцето тези, които са живели под сенките на тези исполин- ски черноперлени крила? Каква е ползата да плевиш ряпата, шегувайки се с приятелките си, да тичаш с всички сили по зелените склонове на крайречните хълмове и да играеш с приятелите на „Билбо и джуджетата в пещерите на таласъмите, да правиш дребни пакости на чичо и тихомълком да отмъкваш при удобен случай сладкиши от кухнята?"
Пред мисления поглед на хобита преминаваха необикновено ярки картини от мирния хобитов живот, дотолкова живи, че за един момент му се стори - всичко, което се случи с него за две години, е било само лош сън, от който той най-после се пробужда...
Ho пробуждане не се получи, вместо старите, уютни стени на Бренди-Хол, около него, както и преди, се простираше необозримата студена равнина.
Мина ден и още един, че и следващия. Те приближаваха към западната страна на Железните хълмове. Отрядът на Олмер вървеше сега по-бързо - към него се присъединиха няколко стотици свежи конници, докарали голям обоз от шейни с продоволствия и много резервни коне. Припасите бяха от Дейл, докато конете - равнинни, истерлингски, както определи по подковите Торин. Вечерта приятелите се опитаха да се приближат незабелязано към стана на Олмер - и едва не се натъкнаха на патрула. Само отдалеч успяха да видят сборището от шейни, палатки и шатри, по средата на което, вдигнато като подигравка над всички опити да заловят господаря му, се вееше познатото знаме - черна корона с три зъба в бял кръг, в средата на черно поле.
Седмица след като оставиха наблюдателната кула в покрайнините на Сивите планини, приятелите стигнаха Железните хълмове. Пътят на Олмер водеше почти на изток, и за да се окажат на определеното място за среща с Дребосъка, им се наложи да се отдалечат съвсем малко настрани. Те намериха там пещера, удобна и дълбока. Торин направи в нея истинско пожарище, като заяви, че достатъчно се е намръзнал по пътя.
В очакване на Строри минаха още два дни. Олмер през това време отиде някъде на изток, по-близо към Карнен, но Торин не се съмняваше, че лесно ще могат да го проследят - март беше студен, снеговете дори и не си помисляха да се слягат, следата на войската се виждаше отчетливо.
Очаквайки приятеля си, те губеха почти цялото си време за сън - освен тези часове, които прекарваха в събиране на гориво. Говореха малко — не можеха да добавят нищо повече към вече казаното, но и двамата ги гризеше натрапчиво съмнение - какво ли ще стане, ако все пак загубят дирите на самозвания Крал. Но все едно, сега не можеха да направят нищо, а през дните на странстване даже Фолко овладя изкуството на безстрастно, търпеливо очакване.
Дребосъка се появи на сутринта на третия ден, когато на стража беше Торин. Приятелите се прегърнаха като след дълга раздяла, хобитът даже предателски за- щипа Строри за носа. Той се бе научил да владее чувствата си, беше се накарал да не мисли за малкото джудже, да не хаби напразно сили. Но какъв тежък камък падна от сърцето му, когато го събуди веселият глас на Дребосъка, раздал се под опушените сводове!
Малкото джудже се отказа от храната, само отвори докараната от самия него бъчвичка с бира, запали лулата си и започна да разказва. Без всякакви произшествия, подминавайки безпроблемно и патрулите на Стрелците, и градската стража на Есгарот, той стигнал до Самотната планина. По пътя се опитвал да накара Ерднар да говори, но безуспешно - пленникът ожесточено мълчал, а един път дори се опитал да избяга. Но най-важните новини, бяха, естествено, от Самотната планина, където Дребосъка благополучно успял да настани Ерднар, предавайки го на бдителния надзор на старите си познати.
Преди всичко Строри се срещнал с Дори. Той — дали благодарение на Пръстена или пък затова, че най-накрая беше стъпил на готвения за него път, беше станал голям водач и бе събрал около себе си стотици смели тангари. Още повече последователи очаквали заповедта му в Сивите планини и тук, в Железните хълмове. Всички искат да вървят, да си върнат Мория, самият Крал-под-планината, Наин Трети, имал намерение да тръгне на поход веднага след като се разтопят снеговете.
-Дори не можеш да го познаеш! - подсмивайки се, говореше малкото джудже. - Важен е станал, главата високо вдигната я държи, но е буен както преди. Подчиняват му се от половин дума, даже крал Наин не решава нищо без него. Посрещна ме добре, какво да говорим, дълго разпитва за вас. Не може да забрави той, Торин, че ти тогава сам му даде Пръстена, въпреки че - той е честен тангар - не го крие. Казаха ми, че първоначално са искали да те открият, но след това някак си са забравили... Може би Пръстенът се е постарал, но по-скоро - Дори, много се е старал. Ох, лошо им се пише на тези орки, лошо - целият Еребор се е вдигнал! Ще ги накълцат на кайма!
-И какво ще прави той? - гледайки в пода, попита Торин.
-Иска да стигне до Мория, както още тогава говореше - нищо ново. Мисля, че той просто иска да стане крал. Привижда му се славата на великия Дурин, не по-малко!
-А какво... - опита да се намеси Фолко, но Торин само отегчено махна с ръка.
-Стига за това. В края на краищата, нека да събира войски, усещам със сърцето си, че ще ни потрябват на всички... Какво се чува в Самотната планина за Олмер, за отряда му?
-А Нищо... - кратко промълви Дребосъка и пусна от устата си безгрижно красиво, синьо колелце дим. - Аз бях първият от северната граница. Знам само, че както се досещахме, никой дори не е имал намерение да лови Олмер, а на тангарите от Еребор сега не им е до хорските тревоги...
Утъпканата следа на конницата, по която вървяха приятелите, се простираше право на изток, покрай Железните хълмове, и Фолко с неотслабващ интерес се озърташе наоколо, разглеждайки тази старинна твърдина на народа на Дурин. Това действително не бяха планини, а хълмове, високи и издължени, гъсто обрасли с ели. Олмер все пак не беше посмял да води армията си по главния път, който тръгваше от Железните порти на тукашното кралство на джуджетата на запад към Самотната планина, обръщайки малко на юг, към широките хълмисти простори.
-Е, братя - издиша Торин, обръщайки понито на изток - напред! Помогни ни, Велики Дурин, да стигнем до гърлото на Олмер!
Еднообразните хълмове, между които на места се мяркаха самотни брястове, внезапно се издигнаха във висока, простряла се от север на юг верига. Следата на Олмер се гмуркаше в седловината и изчезваше зад станалите забележимо по-стръмни склонове.
-Там, зад хълмовете, е Карнен - махна с ръка Дребосъка.
-А кой крещи така там? - изведнъж се заинтересува Торин и в следващия миг секирата му вече беше в ръката му.
Зад хълмистата верига наистина се разнасяха някакви неясни викове. Не приличаше крещящият да вика за помощ - той като че ли се мяташе в някакъв ужас, който не можеше да се предаде, счепкал се в единоборство със самата смърт и вече неразчитащ на спасение.
В следващия миг приятелите шибнаха понитата си. Срещу тях се понесе снежният път, утъпканата следа рязко завиваше зад хълма и макар че там можеше да има засада, никой не опъна юздите. Виковете не замлъкваха.
Белите, на места разделени от тъмните клони, склонове, рязко отстъпиха настрани и приятелите със засилка излетяха направо на брега на реката. Пред тях се разстилаше широката долина на река Карнен. Равният, полузасипан със сняг лед още сковаваше водите й, но почти в самата среда, в чистия бял килим се виждаше неголямо черно петно, в което нещо се мяташе и се плискаше. Виковете се донасяха оттам.
-Някой се дави! - извика Фолко и пръв презгла- ва се хвърли към дупката.
Дребосъка едва успя да увисне на раменете му и да спре хобита.
-Ти какво, да не искаш и ти да идеш на дъното?!
Торин внимателно изпробва леда с крак. Май щеше да издържи. След като извади въжето и бързо завърза примка на единия му край, джуджето, леко поклащайки се, тръгна към дупката. След него забързаха Строри и Фолко, набързо овързали се един друг с другото въже.
Ледът под краката им плашещо скърцаше, на места по него започваха да се появяват предателски пукнатини, но приятелите все пак вървяха напред и скоро видяха, че в дупката махаше с ръце някакъв човек, отчаяно опитвайки се да се измъкне обратно върху оседледа. На другия бряг за едно дърво бе завързан лан кон и до него - друг, натоварен с багаж.
-Ехо-о-о! Дръж се!!! Идваме! - извика Торин, искайки да ободри давещия се.
Но ледът около дупката беше или подмит от топли извори, или заради нещо друго, но се оказа още по- нестабилен, отколкото до западния бряг. Джуджетата легнаха и запълзяха, но скоро ледът отново започна да пука под тежкия Торин и той се забави. Все пак вече се бяха доближили достатъчно и се виждаше съвсем бялото лице на изпадналия в беда човек. Останал без сили, той не се опитваше да се изкатери на ръба на дупката, а само да се задържи на повърхността. Даже беше спрял да вика.
Джуджетата се забавиха и тогава Фолко, захапал въжето, внимателно запълзя напред. Той не чувстваше страх, таеше само една неясна злоба към цялата тази река, към този лед, към този глупак, който бе успял да пропадне под леда на такова неудобно място... Ледът скърцаше под него, но хобитът успя да накара себе си да не го чува и скоро, примъквайки се почти до самия ръб на дупката, се изхитри и хвърли широката примка върху раменете на давещия се. Онзи с отчаяно усилие промуши в нея ръце и хобитът затегна спасителното въже под мишниците му. Джуджетата задружно се напънаха, дръпнаха с все сила и човекът като тапа изхвърча върху леда и преди той да успее да се строши под тежестта на тялото, приятелите извлякоха спасения на безопасно място.
След броени минути на брега буйно пламтеше огън, Дребосъка и Торин се суетяха около полуразсъблечения човек, разтривайки ръцете и краката му, а хобитът внимателно водеше по обиколен път покрай дупката изплашено пръхтящите коне. Чак сега той можа да разгледа спасения от тях човек.
Той беше висок, светлокос, вече не млад, но и не съвсем стар - по-скоро беше на възраст между трийсет и четирийсет години, възраст, не много голяма за хобит, но разцветът на силите за човек. Прострените му около огъня хубави, здрави дрехи, съшити по шевовете с червена връв, издаваха, че е родом от Дейл. Той беше въоръжен - дълъг прав меч в изтъркана кожена ножница, а в една от чантите на седлото проницателният хобит съзря очертания на шлем. Върху полуразголените гърди на човека Фолко забеляза дълъг яркочервен белег от рана - съвсем пресен, тепърва му предстоеше да побелее.
Стоплен и напоен с горещо питие, човекът идваше на себе си и в главата на Фолко се размърдаха, засега още смътни, но тревожни мисли. Най-вероятно той е от войската на Олмер... И какво да правят с него сега? Първо да го спасят - само за да го разпитват, измъчват, ако той мълчи, а после да го убият? Сега вече не могат да пратят пленник в Самотната планина.
-Как можа да ти се случи такова нещастие? - започна Торин, протягайки на спасения човек сваленото от огъня котле. - Как стана това?
Човекът пиеше, парейки се, и неясно отговори, че сигурно там някой е пропаднал или нещо друго - и той вероятно е попаднал на скоро замръзнала дупка. И веднага, без да даде на Торин дори да си отвори устата за нов въпрос, започна да разпитва:
-Откъде сте? Какво правите тук? Как се казвате?
-Пътуваме по наши си работи... - многозначително отговори Торин, като намигна незабелязано на Фол ко и Дребосъка. — Ние сме джуджета от Еребор- А ти кой си?
Човекът не отговори веднага. Погледът му незнайно защо дълго се задържа върху секирата на Торин, даже не върху секирата, а върху дръжката й - той като че ли беше много учуден, виждайки нещо познато на съвсем неочаквано за него място. После погледът му се плъзна по откритите от топлината на огъня гърди на хобита, на които висеше заветната кама, и очите му внезапно проблеснаха, но той нищо не каза, само назова името си - Герет.
-Накъде си се запътил? - попита Торин.
-Към Дейл. Там е моят дом - отговори кратко Герет.
Торин седеше срещу него със секира върху коленете си. Човекът едва забележимо се усмихна и сложи върху коленете си своя меч. Върху ръкохватката смътно се забелязваше някакво клеймо, Фолко напрегна зрение и насмалко да трепне, забелязвайки отдавна познатото клеймо с Великата стълба!
-А аз съм Трор, това е Трей, а този, младият, е Нар - Торин назова най-разпространените сред джуджетата имена. - Искаш ли още? - той кимна към почти празното котле.
-Как да ви се отблагодаря задето ме спасихте и за всичко останало? - запита Герет и с благодарност сложи ръка на гърдите си.
-С правдиви новини! - изведнъж рязко подхвърли Торин. - Върху меча ти е знакът на този, на когото служим. Ние вървим след неговия отряд, но изоставаме с няколко дни. Ти идваш от него, не е ли така?
Герет целият се сви и застана нащрек, проблясвайки с очи и сложил ръка върху дръжката на меча.
-Ти се съмняваш? - невъзмутимо продължаваше Торин. - Разбирам те. Предпазливостта никога не е излишна, особено в днешните смутни времена. Но погледни тази дръжка! Погледни и камата на гърдите на Нар - и си спомни, ако действително си му служил. Тази кама е неговгут гундабадски трофей и Господарят Еарнил сам го подари на Нар, а на мен дари чудесната си тояга за дръжка на секирата.
-Да, знам ги... - бавно проговори Герет. - Пък аз се чудех как са попаднали тук.
-Всичко наред ли е при хелги-баана? А старият Глофур с неговите улаги? - изведнъж се намеси в разговора Дребосъка.
Изглежда, че това разсея и последните съмнения на Герет. Той се усмихна широко, въздъхна с облекчение и протегна ръка на всеки от тях.
-Вие сте от нашите... Така си и мислех, след като видях камата и тоягата. Но разкажете ми...
-Не можем да ти разкажем всичко - побърза да го прекъсне Торин - и не те молим за същото. Само ще кажа, че Господарят ни прати миналата пролет в южните земи, събрахме важни сведения и трябваше да се присъединим към него при форност, но уви...
Той въздъхна със съвсем естествено изиграно разочарование и скръб. Юмруците на Герет се свиха.
-Да, дълго ще помним този черен ден... - глухо промълви той, навеждайки глава. - Колко от нашите останаха там! Аз се измъкнах като по чудо... Все пак добре се биха вашите сродници! Без да се обиждате, но ако не бяха те - сега щяхме да пируваме в Ануминас!
-Ще имаш време да ни разкажеш подробно за тази битка - прекъсна го Торин - а сега ни кажи, къде да намерим Господаря?
-Или пък Сандело! - внезапно добави хобитът.
-Познавате Сандело? - трепна Герет.
-Да, и какво от това? - намръщи се Торин. - Кой не познава известния майстор на мечовете? Но ти не ни отговори. Ние искаме да настигнем отряда.
-Но вие няма да намерите Господаря там... - притеснено каза Герет.
-Как така?! - откъсна се едновременно и от тримата спътници.
-Миналата нощ той остави войската под командването на Берел, а самият той с неголям отряд от хазги, заедно със същия хелги-баана, за когото си спомнихте, препуснаха някъде на югоизток. С него тръгна, както винаги, и Сандело.
-Та-ка-а... - Торин вече не трябваше да разиграва пълно объркване и горчиво разочарование. - Какво да правим сега? Накъде да вървим? Накъде е могъл да тръгне?
-Господарят никога на казва къде отива и кога ще се върне. Само ще ви кажа - сигурно съм бил с него по-дълго от вас - той винаги се появява, когато това е необходимо.
-И няма никаква надежда... - започна Дребосъка.
-Не, да го откриете е безнадеждно - Герет поклати глава. - Хазгите са много бързи, а Господарят - та той е по-бърз от всички. Но ако сте имали задача, можете смело да кажете всичко на Берел - след Сандело той е неговият най-приближен човек.
-Господарят въобще не ни каза какво да правим в такъв случай - сега вече престорено наведе глава Торин. - Но, освен това, накъде да вървим сега? Ние сме западни джуджета, на изток не сме идвали. Не знаем нито пътища... Не познаваме никого... Нищо, нищичко не знаем!
-Нали ви казвам - търпеливо повтори Герет - присъединете се към войската. Ние отиваме далеч на изток, зад Карнен, като заобикаляме земите на онези, загубили разсъдъка си злобни баскани, после се отбиваме от пътя, който минава през Невбор-на-Дещ (нито Торин, нито Строри, още по-малко пък Фолко, никога не бяха чували за нещо подобно) и покрай Хе- лийските планини (Дребосъка се оживи) излизаме пред Пустата планина. Зад нея, заобиколена от Горите Ча, има неголяма свободна земя, където Господарят ни заповяда да го чакаме.
-Та това са месеци и месеци път! - учуди се Торин.
Герет започна да ги разпитва за южните земи и приятелите, стараейки се да укрепят доверието му към тях, му разказаха много от това, което бяха научили по време на своето пътуване. Бедата беше там, че те се бояха да досаждат много на Герет, страхувайки се от излишни подозрения, но все пак Дребосъка рискува да полюбопитства накъде е тръгнал сега - ако това, разбира се, не е тайна.
-Не е тайна - отговори Герет. - Господарят пусна мнозина по домовете им, особено тези, които са родом от Дейл и Есгарот. А аз придружавах ранения си приятел и докато не стана ясно, че той ще се оправи, не можех да изоставя войската... Сега вече си отивам в къщи.
Като внимаваха да не задават въпроси за Олмер, приятелите се опитаха да разберат колкото се може повече за земите и племената в Прируние, позовавайки се на това, че никога не са ходили на изток, а с Господаря са се срещали само на Запад. Герет говореше с желание и ето какво им разказа.
Селдуин, изтичайки от Дългото езеро, тече през процъфтяващите земи на Кралството на стрелците, докато не излезе от лесостепта в равнината. Тук започват владенията на номадите-истерлинги. По речната долина на Селдуин и Карнен до самото им вливане в Морето на руните живеят истерлингите-земеделци. В самото устие на Карнен се намира големият търговски град Айбор, столица на привлечените към него обширни области около цялото Море на руните и простиращи се, като широка ивица на изток до самата Пуста планина. Хелийските планини са крайната точка на владенията на Айбор, а на юг земите му ги огражда Великата равнина, простираща се от Кафявите равнини покрай планинските стени на Мор- дор някъде в безкрайността, натам, където изгрява слънцето.
-Кой управлява Айбор? - попита Торин.
-Там няма постоянен владетел. Това е град на търговци и занаятчии и там живеят най-различни хора от всички земи. При тях всеки намира приют и защита. Плати на града такса и можеш да се смяташ под неговото покровителство. А това все пак означава нещо - Айбор има доста голяма и добре обучена войска. Към него са се присъединили истерлингите- земеделци, думата му е закон за обитателите на Сините гори, пък и джуджетата от Хелийските планини са приели правилата му!
-Но ако няма владетел, то тогава кой управлява? - настояваше Торин.
-Около триста от най-богатите търговци и най- умелите занаятчии - поясни Герет. - В земите им има още един град - Невбор, на изток, на главния друм, за него вече споменах. Той е почти двойник на Айбор, но е по-малък, пък е и укрепен по-добре, защото равнината е до тях - а това не е безопасно. А във Великата равнина, която е на изток от Морето на руните и на юг от Пустата планина, живеят истерлингите-номади, буен и безпокоен народ. Случва се да тревожат с набези границите на Търговската област, така при нас наричат айборските земи - това е най-големият пазар на Изтока. В равнината истерлингите имат таен град - Дещ - таен не затова, че никой не знае къде се намира той, а затова, че на Черния насип, който го огражда от търговските паланки на преминаващите хора, не се допуска нито един човек от друго племе, даже и истерлинг, ако той е станал земеделец. В Дещ пътят се раздвоява. Единият, сега вече почти забравен, води към границите на Мордорските земи, а другият - заобикаляйки това сиво кралство - води към процъфтяващия Кханд и Близък Харад, но там аз никога не съм ходил. Могъщ и прославен град е Айбор! Могъщ и непристъпен, защото, както се говори, преди стотина години тогавашните му управители са наели необикновено умели джуджета. И те са успели да вдигнат от дълбините горещите води, така че дори и в най-лютите студове ръкавите на река Карнен, върху които е разположен градът, не замръзват и до стените му не можеш да се доближиш. Всички вести от Мордорските стени до Железните планини, от Горите Ча до Миркуд (Герет употреби старото име на Мраколес, съществувало в края на Третата епоха) се стичат в Айбор и Невбор. През тях преминава и главният път от запад на изток - от Минас Тирит през Каир Андрос, към Прирунските хълмове, по-натам са Айбор и Невбор, където южният път се слива със северния, върху който сега стоим. Говори се, че има много стар път покрай Пепелявите планини, но никой не минава оттам.
-Защо? - поинтересува се Фолко.
-Странни неща стават там през нощта - неохотно произнесе Герет, обръщайки се на другата страна. -Ходят някакви... като че ли сенки... Има ли значение какво дрънкат. Не знам със сигурност, а приказки не обичам да преразказвам... А за какво ви говоря това? Защото Айбор сега е важен търговски възел и богат град, много богат! - Той замечтано цъкна с език. - Ех, да го пипнем за тумбака - той хищно се засмя - но Господарят не позволява...
Те научиха доста подробности за пътя, който им предстоеше. Подробностите, сякаш нарочно, бяха неприятни. Скоро след портите на Кралството на Железните планини друмът навлизаше в опустошена, изоставена от всички земя, която така и не се бе оправила от нападението на хазгите по-миналата есен, което всички помнеха. Малкото селища бяха превърнати в пепел, оцелелите жители се бяха разбягали във всички посоки. И макар че вече настъпи пролетта, да разчитат да намерят до месец май някаква храна по тези места беше невъзможно - освен ако случайността не накара някоя глупава птица да излети срещу тях. Всички гори бяха по на север - върху Железните хълмове, докато тук на не по-малко от сто и петдесет мили наоколо се простираха унили, хълмисти и пусти планински вериги. А петдесетина мили по на юг от друма, където гъстата девствена гора отново започваше да прикрива голотата на хълмовете, беше областта на басканите, мрачен и малоброен народ, някога победен от пришълците от Изток и първият, който се бе заселил по благословените и плодородни крайбрежия на Морето на руните. Но те не се застояха там. Появиха се затраните, минаха като ураган на северозапад (за да основат там държава, която даде началото на сегашното Крайезерно кралство), и басканите отново бяха принудени да избягат в Пущинака. Но към Великите зелени равнини вече се движеха от юг керваните на истерлингите, и, отново победени, жалките остатъци на някога многобройния народ можеха само безсилно да наблюдават как новите стопани се установяват върху принадлежалата им някога земя. От мъка те опитаха да се присъединят към Мрачния владетел, но него не го вълнуваше особено този малоброен народ. Най-добрите си воини този народ изпрати в състава на Северната армия на Черния замък към Самотната планина, заставайки в една редица с вчерашните си врагове, истерлингите, разчитайки, че Барад-Дур няма да забрави вярната им служба. Затрупвайки с тела всички подстъпи към планината, Северната армия успя да накара отбраняващите се хора и джуджетата на Дейл да отстъпят навътре, но за повече не им стигнаха силите. А после, след падането на Силата на Мордор, победителите определиха за басканите тези пустеещи земи извън търговски пътища и плавателни реки, където те живеят и досега. Басканите виждаха как пристигналият от друго място народ - и сменилите меча с рало истерлинги- земеделци, дошли от Дейл и Езерния град, и местните от Гондор, и съвсем непознати пришълци от изток - основаваха Айбор и Търговската област върху земите, които бяха техни от памтивека. И не им го простиха. Те здраво се бяха вкопчили в миналото си и не пожелаха да се влеят в това кипящо от живот и работа формиране на нова държава, където никого не интересуваше какво пазиш в душата си и какво имаш в историята си. Басканите започнаха нова война, отново претърпяха поражение и сега, само от време на време, се зъбеха с внезапни нападения.
-Грабят и по северния път, така че трябва да |бъдете внимателни. - съветваше ги спасеният от тях последовател на Олмер. - Но ако успеете благополучно да прескочите тези опасни места, нататък ще стане много по-леко - друмът преминава през прекрасни гористи области, признаващи властта на Айбор. Там живеят дорвагите - як и упорит народ, така и не поддал се на властта на Злото, защитил се в своите горски крепости. За тях се знае много малко, но те са мирни и открити хора, свято почитащи закона на гостоприемството. Не обичат много истерлингите-номади, не могат да понасят басканите заради навика им да нападат крадешком, в гръб. На границата между басканите и дорвагите даже се наложи да се строят прегради от другите горски жители - обитатели на Синята гора, която е на брега на Морето на руните. Дружините на дорвагите заедно с истерлингите са опората на айборската войска. Някога тя даде добър отпор на гондор- ските парвенюта, когато им хрумна да сложат ръка върху тези земи! Повече Гондор тук не се меси... След като премине горите на дорвагите, друмът идва в Невбор, и какво има по-натам, се знае само от разказите, а аз самият по-далеч на изток не съм ходил.
-А откъде са дошли хазгите? - полюбопитства Фолко.
-Те живеят някъде много далече, на много дни път от Невбор - отговори му Герет. - Някакви врагове започнали да ги изтласкват на запад и Съветът на ста- рейшините пратил към залеза голям отряд - да потърсят свободни земи, а освен това и да намерят злато за откуп. Ето защо, едва появили се в Прируние, те се сбили с джуджетата от Железните планини. А когато нищо не станало, защото джуджетата са корав противник - тръгнали по-натам, стигайки чак до Гундабад. Те са диви по нрав и често се хвърлят в бой без да има нужда, когато гневът ги заслепява. Там ги срещнахме ние. - Герет помълча. - Господарят в честен бой взе живота на техния предводител и от този ден те тръгнаха след него. Оттогава съм запомнил тази кама - той кимна към острието, което висеше на гърдите на хобита. - Работата е там, че - той се запъна - страх ме е да не излъжа, хазгите говорят много странни неща... Но аз разбрах, че някога, много отдавна, страшно отдавна, те са живели в далечния запад, откъдето са ги прогонили Рицарите от Задморие... И оттогава хазгите мечтаят да се върнат по родните си места. Мисля - той поверително се наведе към Торин - че Господарят е препуснал сега именно към тях - за останалата част от могъщата им войска. Нали, ако при форност имахме не триста, а три хиляди от тях, без уважаемите джуджета да се обиждат, но вашият хирд нямаше да устои! Моля да ми простите, ако неволно съм ви засегнал...
-Няма нужда да се извиняваш, приятелю - спокойно каза Торин. - Те са врагове толкова на нас, колкото и на теб, тези джуджета от хирда. Те са глупави в своето преследване на богатството, а ние вярваме, че и в нашите подземия може да се спусне Небесният огън, слизайки по Великата стълба.
На Фолко много му се искаше да попита защо Герет е започнал да служи на Олмер, но съобрази на време, че подобни въпроси не бива да се задават на хора, така или иначе оказали се на хлъзгав път, ако искаш да запазиш благоразположението им, дори и за да получиш необходимите ти сведения.
Те помълчаха и Торин започна да разпитва Герет за подробности от есенния им поход. Герет говореше с горчивина, но доста охотно.
-Господарят никога не бе успявал да събере толкова много добри воини от свободните земи. Знаете ли, че се вдигна целият Ангмар?! Те дадоха голямо попълнение за нашата конница и храбро се биха, кълна се във Великата стълба! Чакахме още по-голе- ми подкрепления от юг, но страната Дун прати само малко пешаци, макар че обеща да изпрати много повече!
-Да, обещаха конници, а пратиха само коне! - внезапно се намеси Дребосъка.
-Вярно, но вие откъде знаете?.. Впрочем, простете, забравих, че на вас може да ви е известно много повече... - Герет ги погледна с уважение и продължи с още по-голяма почтителност. - Не дойдоха и тези, които бяхме повикали от Минхириат и Енедвейт - малодушни хорица, да ви кажа, те все още вярват във всякакви елфически измислици... А тези, които не ни подведоха, бяха застаналите на наша страна хора от Арнор и орките. Да, моля за извинение уважаемите джуджета, известно ми е, че не ги долюбвате много - но те се биха безумно смело и се оттеглиха последни. Господарят не прави разлика между тези, които му служат, отбелязвайки ги само по заслугите или провиненията... но провинения при нас почти нямаше, всички се подчиняват на Господаря от половин дума, пък и как може да не му се починяваш? Дойдоха също и тези, които се покланят на Могилните ридове, дето са до Пригорие...
-Чували сме някои неща за тях... - с престорена замисленост пророни Торин. - Интересен народ.
-Да, интересен и люто ненавиждащ елфите! - разгорещено подхвана Герет. - Да си кажем правичката, те не са много умели воини, но са страхотно смели. Някога предците им са показали на тези Рицари от Задморие къде зимуват раците, направили са Арнор на нищо! Имали са тогава умен водач... обаче е загинал, какво нещастие. Но нашия Господар те признаха веднага и казаха, че той е истински Властелин. Оттогава вървят след него и в огън, и във вода. Освен това се договорихме с Морския народ...
-Знаем, със Скилудр - отново го прекъсна Дребосъка.
-Вярно - кимна с глава Герет. - Воините му трябваше да нападнат устието на Брендивин и да привлекат върху себе си част от силите на Наместника, докато през това време ние вървяхме право към столицата.
-Фолко неволно трепна - старият магьосник беше прав, като говореше за целите на ангмарския удар.
Лесно смачкахме арнорската гранична стража в прохода - продължаваше Герет. - Конницата ги засипа със стрели, а орките пропълзяха през нощта до самия ров и на разсъмване се покатериха по стените. Тези зяпльовци не успяха и с око да мигнат, а орките вече допряха стълбите и завладяха цялата кула. Нататък беше по-лесно. След като пробихме преградите от натрупани дървета по границата, тръгнахме към фор: ност - не биваше да го оставяме зад гърба си. Ние, разбира се, рискувахме много, но се размина. Господарят имаше верни хора и в самия град. Кои са те - не знам, но успяха да премахнат стражата на няколко от вратите и да завземат един участък от стената. Армията във форност я заварихме неподготвена... - Герет мечтателно примижа с толкова кръвожаден блясък под полу- спуснатите клепачи, че хобитът неволно потрепери. - Ех, добре се повеселихме! А после Господарят ни събра всички пред портите, градът гори, а той скочи в седлото и каза: „Първата врата е отворена, напред към Ануминас, да довършим подмазвачите на елфите, да отмъстим за падналите. Западът ще е наш, а след това и с Гондор ще се справим!" И ние потеглихме към столицата - Герет въздъхна тежко. - Ех, нали всичко беше изчислено! Всичко! И при нас всички знаеха, че Наместникът ще се хвърли насреща ни със своите тежково- зи, и даже знаехме къде ще ни чака... Господарят искаше да свърши с всички наведнъж и така се радвахме, когато разузнавачите докладваха, че врагът е на един преход разстояние... Помня, излизаме на брега - там имаше рекичка, на онова поле, - а пред нас конницата на Наместника се вижда в далечината, - мислех, че ще ми изскочи сърцето от гърдите. А и всички решиха, че това ще е последната битка.
-А после? - едва забележимо подсмивайки се, попита Торин.
-После се оказа, че проклетият Наместник е много по-хитър, отколкото мислехме! Сетил се е, успял е да извика джуджетата! Не знам с какво ги е подкупил...
-Защо задължително да ги е подкупил? - тихо каза Дребосъка.
-Защо, защо! - злобно подхвърли Герет. - При тези слуги на елфите всичко се купува и се продава. И воините в Арнор служат за пари, значи и джуджетата са ги подкупили с нещо! А пък и никой от нас не се беше сблъсквал с хирда... Страшна работа, ви казвам! Впрочем, отначало изобщо не се разтревожихме. Решихме, че бързо ще смачкаме джуджетата, още повече, че бяха си оставили страните открити, представяте ли си, бяха тръгнали право напред! Но здраво се оказа орехчето! По никакъв начин не можахме да го пробием този хирд. Те са ненадминати копиеносци, а и щитовете им не се разтваряха на повече от една длан разстояние! Наложи се да спасяваме пешаците, най-добрите конници да пращаме... Първата ни атака джуджетата лесно я отблъснаха, аз самият участвах в нея. Препускаш, а пред теб стена от стомана и два реда щръкнали пики! Какво можеш да направиш с нея? Не жалихме стрели, но какъв смисъл? Явно подземната ризница, кована от тангарите, не може да се пробие с тях. С дружинниците щяхме да се справим, но те, хитреците, ни пробутаха джуджетата, а самите те се заеха с орките и Поклонниците на Могилните ридове. И онези, разбира се, не устояха... А когато хирдът стигна до пехотата ни - Герет се хвана за лицето с неподправен ужас - такъв страх през живота си не съм брал! С копията пробождаха нашите меченосци от край до край. Пък и нашите копиеносци - мушкат, а какъв е смисълът? Джуджетата не допуснаха до себе си никой, един път... само един път, дунланд- ците се хвърлиха също толкова сплотено, щит до щит, даже копията минаха, тогава тях ги докопаха отстрани! Убиха почти всички... И тогава Господарят заповяда втора атака, реши с ласа да разхвърля хирда- Сандело също тръгна, макар че обикновено не се отделя от Господаря дори и на крачка... Първоначално изтръгнаха един от хирда, Сандело се хвърлил в пробива, казват, съсякъл двама, но и него го изтласкали... Ето тогава разбрах, че край, няма да издържим. Дружината на Арнор през това време разбила орките и хората на Поклонниците, започваха да ни обкръжават... А хазгите бяха прекалено малко. Макар че видях, че под стрелите им се залюля даже хирдът!
-Но как са издържали тези джуджета? - Мрачната усмивка върху лицето на Торин вече се виждаше добре.
-Не знам... - сви рамене Герет. - Сам се учудвам... Твоите съплеменници се оказаха доста пъргави и не чакаха под стрелите. Надявахме се, че хазгите ще задържат хирда и ще успеем да изведем остатъците от пехотата, но... Джуджетата сами се нахвърлиха върху хазгите, а те не очакваха това, разбъркаха се... Много от тях бяха прободени с копия. Докато се разправяхме с хирда, дружината се приближи към нас и удариха по любимия си начин - с клин и държейки копията изкъсо, в плътен конен строй. Това го могат, проклетниците! Не успяхме да ги разстреляме с арбалетите, доста ни поотупаха, но това вече е много тъжно за разказване... - Герет наведе глава. - Господарят до последно не извеждаше конниците от битката, стараейки се да спаси пешаците. Мнозина загинаха... После беше бягството. Ние сме по-леки, по-по-движни, успяхме да се откъснем малко от конницата на Наместника и започнахме да отстъпваме към Ангмар. Всички мислеха, че там няма да ни преследват, но Наместникът, както се оказа, бе убедил джуджетата да вървят с него до края! В общи линии, в Ангмар също нямаше убежище. Всички предлагаха да нападнем отново, някъде в планинските теснини, за да не може хирдът да се разгърне, но Господарят каза, че не бива да излагаме на опасност нашите приятели в Ангмар и трябва да отстъпим на изток. Той добави, че сега знае по-добре как трябва да воюваме със Запада и че ни трябва време.
-Чакай, а как искахте да превземете Ануминас? - прекъсна Герет Дребосъка. - Били сме там. Стените са доста високи!
-Във всяка стена ще се намери порта! - ухилвай- ки се, обясни Герет. - А всяка стража, която стои на портите, може да бъде избита..., ако, разбира се, за това има верни хора от другата страна на стените.
-Ясно! - бавно произнесе Строри и замълча.
-А превземайки Ануминас, ние ставахме господари на Запада - с важен вид каза Герет, вдигайки пръст. - И тогава - прав път към Сивите заливи!
-Хъм! - пробърбори нещо неразбрано Торин, с усилие прикривайки гневния блясък в очите си. - Сивите заливи!
Те се върнаха към разговора за събитията от миналата година. Герет разказваше за трудностите по време на прехода през снежните пустини на фородва- ит, как малобройните заселници отказвали с добро да им дават жито и сено, как бягали в горите при тяхното появяване - и как те гонели жителите на тези места, и как ги карали да показват скривалищата със жито, как палили селищата като отмъщение за изскочилите от тъмнината точни ловни стрели, Фолко отново усети с усилие потисканата от джуджетата ярост.
-Герет, кажи ни, Господарят - той беше ли с вас през цялото време? - попита Фолко.
-Да - отговори Герет. - Вървеше пеша, щадейки коня, наравно с всички. Друг не би издържал; цялото му лице почерня - видях го съвсем отблизо. Един път сякохме дърва, за да се стоплим, намерихме някаква странна черна дупка - като че ли някой бе успял да запали такъв огън, че беше прогорил дупка направо в камъка.
-Дупка в камъка? - с недоумение повтори То- рин, смекчил гнева си за известно време.
-Да, дупка в камъка! - простодушно кимна Герет. - И като че ли на дъното имаше нещо. Аз само хвърлих бегъл поглед, не ми беше до това Някой от нашите приказваше, че това е, така да се каже, следа от Небесния огън. Господарят, между впрочем, се заинтересува от него. Правй нещо в дупката...
-Е, това вече не е за нашия акъл грижа - с престорено равнодушие прекъсна човека Торин, но Фолко забеляза как джуджето чак затрепери от тази новина.
-А какво стана после? - като че ли нищо не беше станало, попита Дребосъка.
-После... После беше гладът, паднаха конете, лют студ и снежни урагани. И наблюдателната кула до ръба на Сивите планини. А още преди това тамошните джуджета... как да го кажа, за да не се обидят моите уважаеми събеседници...
-Говори, нали вече ти казах, че враговете на Господаря са и наши врагове - произнесе сериозно Торин. - Не се страхувай. Даже мисля, че мога да го кажа вместо теб. Молили сте да ви пуснат в обитаемите земи между Сивите планини и Гората, или в краен случай да ви дадат сено за конете и храна за хората. А те са отказали?
-Да, прав си - при спомена за това Герет скръцна със зъби. - Солено ни дойде след това, да ви кажа, а тези джуджета - не им пука, по никакъв начин не можеш да се пребориш с тях. Затварят портите, и върви да трошиш скалата! Едвам оцеляхме. Добре, че в Дейл Господарят има много приятели, защото ако бяха дошли войски оттам, щяха да могат да ни заловят с голи ръце, така бяхме изтощени след зимния преход.
-Научихме, че Наместникът е пратил в Крайе- зерното кралство по куриерската служба искане да заловят Господаря - кимна Дребосъка.
-Но това не им се удаде! - засмя се Герет. - Да, хубаво е това, което свършва добре. Разбира се, неуспехът - винаги си е неуспех, но нищо, ние ще се върнем и тогава вече Арнор няма да го спасят никакви джуджета.
-И ти какво сега, отиваш си вкъщи, в Дейл? - сложи ръка на рамото на Герет Торин. - А по-нататък?
-По-нататък Господарят ще ни извести в подходящия момент и ще каже какво трябва да се прави - човекът вдигна очи към джуджето. - Ще чакам. Както и всички от нашите, които останаха в Дейл и граничещите с него земи.
-Ясно! - кимна Торин и стана. - Е, какво пък, лек ти път! Ние трябва да тръгваме, нали трябва да настигнем войската.
-Довиждане, до нова среща, приятели! - заусми- хва се Герет. - Но вие не взехте нищо от мен. Недейте да възразявате, искам да ви подаря нещо за спомен от моето чудотворно спасение. Може би, това?
Той мушна ръка в пазвата си и извади малка кожена торбичка. След като развърза връзките, той изпипа върху дланта си няколко златни пръстена с едри камъни. Без да слуша приятелите, които му отказваха, той мушна по пръстен на всеки в ръката и скочи на седлото.
-Как ви се стори? - огледа приятелите си с тежък поглед Торин, когато конникът се скри зад завоя. - Какво ще правим?
-Защо не го посече? - Дребосъка едва не се разкрещя. - Нали ще разкаже сега на всички за нас, и ние сме загинали!
-Не можем да го убием... - глухо отговори Торин, навеждайки глава. - И ти го знаеш отлично, Строри! Това не е по закона на Дурин - да убиеш току-що спасения от теб!
-Знам! И все пак...
-Не е все пак! Сега сме разкрити и изходът е само един - да изпреварим вестите. Трябва да настигнем войската!
-И после? - ехидно се поинтересува Строри. - Да почукаме на вратата на Олмер и да помолим за разрешение леко да му попрережем гърлото?
-Не говори празни приказки! Ще настигнем войската...
-Нали Олмер не е там? - включи се в разговора хобитът.
-Толкова повече! Защо да го гоним? - подхвана и Дребосъка. - Надяваш се да дочакаш появявата му там? Но нали ще ни хванат дотогава и ще ни обесят с краката нагоре!
-Можеш ли да предложиш по-добър план?
-Разбира се! Няма за какво да се шляем по тези пустини, трябва спокойно да се спуснем по Карнен до град Айбор. Нали ти казаха, че натам се стичат всички новини от околните земи. Не е възможно Олмер, захващайки се с нещо сериозно, да не се появи именно там! И според мен е много по-приятно да седим и да си пийваме бира, която, между другото, в противен случай няма да видим още много дълго време, вместо да препускаме из горите! Ще трябва само да гледаме и да слушаме както трябва, и аз вярвам, че хората на Олмер няма да се натъкнат на нас.
-Защо реши така? - леко се учуди слисаният от такъв натиск Торин.
-Герет вече реши, че сме от техните. Камата на Фолко и дръжката на секирата ти са познати на приближените на Господаря. Схвана ли? А от тях вече ние ще се постараем да разберем къде може да е самият той! А това, което предлагаш ти, си е чиста проба самоубийство! Ето, кажи, да допуснем, че си го дочакал. А после какво?!
-Какво, какво! - ядоса се Торин. - Тогава щеше да стане ясно какво. А сега защо да си губим напразно времето?
-Аха! Не знаеш, а ни влачиш! Тогава да ти кажа. Май си решил юнашки да си проправиш път с меча до него, а там - геройски да загинеш? Е, аз пък не съм съгласен с това. Да убием Олмер - добре, щом трябва, значи трябва, ние вече не един сме убили, и, да помага Дурин, не един ще убием, ако се наложи, за делото. Но при това не искам да загина и аз! Чуваш ли?! Да отидем по-добре в Айбор, да се помотаем из кръчмите, по тържището - току виж сме научили нещо!
-А ако не научим? Или той самият не се покаже нито в Айбор, нито в околностите му? Нали чу какво каза Герет - готвят нов поход на Запад. И седим си ние в Айбор, пийваме си биричка и научаваме за всичко, и то чак тогава, когато новата му войска тръгне към Мъгливите планини!
Дребосъка упорито мълчеше, излъчвайки се и слагайки ръце на хълбоците си. Торин уморено махна с ръка.
-Знам, знам... - бавно проговори той, успокоявайки се и бавно идвайки на себе си. - Знам, че почти нямаме шансове. Отиваме в неизвестността, припасите ни са на свършване... Но ето какво съм намислил, приятели: войската, разбира се, ще я настигнем. Седмица, десетина дни - ще я настигнем. А точно тогава според мен не бива да се крием от конните патрули. Да се преструваме на разузнавачи на Олмер, разбира се, не бива. Но просто да влезем във войската му като доброволци, виж, това си струва да опитаме!
Дребосъка и Фолко зяпнаха от учудване.
-Доколкото разбрах, Олмер взима при себе си всички смели хора - продължаваше Торин. — Ще се представим за негови привърженици от Еребор, изгнаници. Спомняш ли си Изелгрид, знака на онзи рангтор на подковите му? Ще се представим като такива. Джуджета при него едва ли има и от една страна, това не е в наша полза - могат да заподозрат нещо. Но от друга страна - няма да има кой да ни изобличи в лъжа. Така ще бъдем и сити, пък и няма да има нужда да се опасяваме от когото и да е било. А вече приети във войската, има много начини да се срещнем с Олмер! Дали е опасно? Няма съмнение. Може да се случи и да загубим живота си...
-Само не и моя! - отново кипна Дребосъка.
-Защо задължително твоя! - пренебрегна го Торин. - Ето, хобитът има лък, с който вече съм забравил кога не е улучвал за последно. Всичко, което ни трябва, е малко търпение и късмет.
-А после? - продължи да беснее Строри. - После ни хващат и ни обесват с краката нагоре?
-А ако отидем в Айбор, за да следим оттам придвижванията му, какво ще се промени? Нали по същия начин ще се наложи да изчакваме и после, така или иначе, да търсим среща с него. Разминахме се в начините за събиране на информация за него и търсенето, но, в общи линии, ти не предложи нищо ново, и не мога да разбера защо се възмущаваш сега.
Дребосъка се намръщи, но нищо не каза.
-Може би да подкупим някого? - със слаб глас предложи хобитът.
-Боя се, че никой от неговото обкръжение няма да се съгласи на такова нещо - поклати глава Торин. - Хората служат на Олмер не от страх, а за съвест. Разбира се, във войската може би ще се намери някой недоволен, но за това пак трябва да се присъединим към нея. Не, аз повече се надявам на лъка на нашия Фолко. А тогава... Нощта е тъмна и в мрака има много пътища. Ти, Дребосък, със сигурност ще оцелееш!
-Ще оцелеем или всички, или никой! - бързо проговори малкото джудже.
Защо отново въртим на празни обороти! - въздъхна Торин. - Трябва да решим накъде ще тръгнем. Разбира се, по-безопасно е да вървим към Айбор, някакви разузнавачи на Олмер със сигурност би трябвало да сноват там, но все пак на мен повече ми харесва идеята да се присъединим към войската. По-опасно и по-трудно е, но в същото време по-сигурно, поне според мен.
-Ако е по-опасно и по-трудно, то в същото време не може да е и по-сигурно! - измърмори Дребосъка. - д не ти ли се струва, че просто няма да ни повярват и след като ни обезоръжат, ще ни заключат до завръщането на Сандело и Олмер, които вече ще се постараят да измъкнат от нас цялата истина?
-Каква истина? - възрази Торин. - Кой от помощниците на Олмер знае, че сме се сражавали на страната на враговете му?
-Името Торин беше споменато сред това на особено отличилите се - напомни Фолко. - А както знаем, в Ануминас има „верни хора"...
-А че съм Торин да не би да ми го пише на челото? - отговори разсъдливо той.
-Нали и Олмер, и Сандело са те виждали! - заохка Дребосъка.
-И какво от това? - упорито промърмори Торин. - Малко ли са джуджетата с такова име! Гледай го ти него, някакъв си Торин се отличил! Първо на първо, откъде ще разберат това? И, ако разберат, как ще докажат, че това съм аз?
-Няма да доказват нищо... - мрачно промърмори Строри. - Ще ни убият, и това е. Казвам ви - да вървим в Айбор!
-Не, страхувам се да оставим армията му, приятелю! - все така упорито настояваше на своето Торин. - Пак ще се наложи да решава хобитът! Накъдето двама, натам и третият, нали така? - Трябва да тръгнем след войската! - едва процеди запитаният.
Дотогава той напразно се бе вслушвал в усещанията си, надявайки се, че отнякъде изведнъж ще се появи някаква мисъл, която да му подскаже какво да направи. Ho мисъл не се появи и тогава той каза това, което смяташе, превъзмогвайки страха си, макар че в онзи момент почти наяве се видя мъртъв.
Дребосъка само плю от безсилие.
Пътят, водещ към неизвестността, плавно ги отвеждаше все по-далеч на изток, към дълбините на неизучени пространства, накъдето съдбата небеше захвърляла дори героите от Червената книга. От лявата им страна се издигаха Железните хълмове и срещайки по пътя си портите към едно от разклоненията на необикновено дългата система от стари пещери, прокопани от Народа на Дурин през дългите векове, те се запасиха с провизии. Приказливите джуджета дълго ги разпитваха накъде са поели, но Торин веднага прекъсна всички въпроси, като рече, че са тръгнали с много важно поръчение от самия Дори към отдалечените Хелийски планини. Приятелите научиха и последните новини, пратени с Рудното ехо - войските на Еребор са готови за тръгване, успели са да привлекат на своя страна дори народа от Блестящите планини на Агларонд и, което беше още по-не- очаквано, че елфите от Трандуил бяха предложили помощта си, казвайки, че за тях също е важно да знаят какво става в Черната бездна. За това ги бил помолил Кирдан Корабостроителя, който също се обезпокоил от събитията в Мория. Според слуховете по пътя отново разбойничеха баскански банди, но от това приятелите не се плашеха. Торин само юнашки подсвирна и те отново тръгнаха на път.
Дните минаваха; месец март беше към края си и яркото пролетно слънце постопенно изтъняваше бялата покривка на снеговете; в дълбоките, сенчести дерета и долове снегът и не мислеше да се разтапя. Там все още цареше зимата. Подминаха няколко изгорени и разграбени села и на хобита му дойде на ум мисълта, че това зрелище, някога каращо гърлото му конвулсивно да се свива, вече не го трогва. Сега това беше само неизбежен знак на войната, която започна по тези места, и те идваха, за да завърши тя, пак тук. Хълмовете постепенно изчезваха, все по-широки и по-гъсти ставаха разстилащите се наоколо горички и редки гори, не срещаха нито едно живо същество, само няколко малки птички. Както и преди, следата на Олмер се виждаше добре върху слегналия се, но още достатъчно дебел сняг. От време на време попадаха и на местата, където беше ла- герувала армията му. Приятелите не жалеха понитата и себе си и разстоянието постепенно се скъсяваше.
На втори април, според календара на хобита, те навлязоха в областите, които предхождаха горите. Равнините отстъпваха място на гъсти дъбрави - съдейки по всичко, не беше далеч и до границите на Търговската област, ако Герет не бе объркал нещо в разказите си.
Пътят се спускаше по дълъг, полегат склон в ниска плитка падина, гъсто обрасла с островръхи ели. Торин внезапно дръпна юздите - пътят беше преграден от огромно повалено дърво. На трийсетина крачки от преградата приятелите слязоха от конете.
-Нещо не ми харесва това... - подхвърли Фолко, като извади лъка си.
Отново го обзе познатото чувство за близка опасност. Като застанаха с гръб един към друг и изнесоха напред остриетата, приятелите, крачка след крачка, започнаха да се приближават към преградата. На никой не му хрумна мисълта да отбият настрани - без пътека щяха загинат след няколко дни. Трябваше да си пробият път.
-Там има някой! - прошепна Фолко на Торин.
Джуджето мрачно кимна и спусна пред лицето си забралото на затворения от всички страни шлем. Хобитът също нахлупи върху очите си полираната стомана. Опитомените понита послушно тичаха в тръс след тях.
В падината беше много тихо, но чувствителното ухо на Фолко все пак улови неясен звук, който се донесе от зеления сумрак под елите - някой невнимателно пристъпи от крак на крак. В същия миг иззвънтя тетива. Стрелата се заби в ствола и едновременно с това Торин възкликна, размахвайки секирата си:
-Ей, кой е тук?! Излизай и кажи какво искаш!
Нито звук. Само леко трепнаха клоните на най-близката ела.
-Сега стреляй наистина, Фолко! - единствено с устни проговори Торин.
Строри хвана по-удобно меча си. Като че ли му бе омръзнало да чака, затова решително закрачи към поваленото дърво. Черна примка на ласо се изви нагоре, както дочакала плячката си змия се хвърля най- после от убежището си. Но още по-бърза се оказа стрелата на Фолко. Нечие тежко тяло, чупейки падналите съчки, с пращене проби клоните на лежащото на пътя дърво и падна в снега. В този момент се разнесе едновременното пеене на повече от десет тетиви и стрелите на невидимите врагове се удариха в шлема и доспехите на хобита. Дребосъка през това време бързо разряза падналата на раменете му примка.
Тишина. В снега около приятелите се търкаляха стрели, безсилно отскочили от митрилните ризници. Те стояха с гръб един към друг, закривайки с телата си понитата, които изплашено отстъпваха назад към наиагорнището от падината.
- Трябва да си пробием път през тази елха! - навеждайки се, прошепна Торин на хобита. - Иначе ще изпозастрелят понитата.
Но враговете с нищо не издаваха присъствието си и приятелите, с извадени лък и секира, крачка след крачка, тръгнаха напред, натам, където стоеше, изнесло пред себе си остриетата и хищно оглеждайки се, малкото джудже. Зелените широки клони на преградилата пътя им елха бавно се приближаваха. Там, зад прикритието, беше врагът, и той също се беше затаил, броейки и мерейки крачките на приближаващите се. Злата воля, която им противостоеше, се напрегна, въздухът като че ли застина и ги обкръжи застрашителна тишина.
Ласата отново литнаха, безшумно и едновременно, въпреки, че никой от приятелите не чу нито заповед, нито друг сигнал. Две въжени примки се затегнаха около раменете на Торин, една падна върху Фолко и една - отново върху Дребосъка.
-Режи! - отчаяно извика Торин.
В същия миг рухнаха сплетените от клони маскировъчни щитове от двете страни на пътя и двайсетина странно облечени, въоръжени хора изскочиха на пътя. Силното дръпване почти събори Фолко на земята и за да разреже повляклото го въже, се наложи за миг да пусне лъка. Веднага скочиха отгоре му, стараейки се да овържат ръцете му със същото въже. Хобитът успя да издърпа от ножницата своя къс меч дясната му ръка бе прикрита от снега и широките клони на поваленото дърво и врагът видя опасността прекалено късно. Кратък проблясък на стомана, хрущене на забиващото се в плътта острие, стон и Фолко като змия се измъкна изпод веднага омекналото тяло, смъквайки от себе си последните остатъци от ласото.
Той успя да хване лъка само миг преди върху него отново да метнат примка. Въжето се опъна, сред клоните се изправи як мъжага, дърпащ хобита към себе си. Само за кратък миг хобитът видя кръглото му зачервено лице под ниските, кожени гънки на странното подобие на боен подшлемник, изкривените в беззвучен вик устни, изскочилите очи... Стрелата, пусната в упор, прониза незащитеното гърло на врага и Фолко отново избегна смъртоносното ласо. След като отскочи забързано настрани и припряно сложи нова стрела, той се опита да се огледа.
Джуджетата сечаха с пълни сили, стоейки с гръб едно към друго и един от нападателите вече се търкаляше върху почервенелия сняг. Още трима влачеха към гората понитата им с целия багаж. Именно натам, без да обръща внимание на устремилите се към него врагове, се хвърли Фолко. Без припаси малкият отряд бе обречен на гибел!
С пробита глава рухна единият от противниците, двама от другите изоставиха плячката и се обърнаха към хобита. Единият изтегли къс меч, а другият бързо смъкна от колана си ласото. Отзад също се приближаваха врагове и хобитът хвана меча си.
Срещу него застанаха двама наведнъж - вторият пристигна отзад - и ако не бяха уроците на Дребосъка, лошо му се пишеше. Но нападателите, колкото и да беше странно, се оказаха не много умели майстори на меча - ударите им бяха силни, но не бързи, и очевидни - хобитът лесно отгатваше направлението им. Един, втори, трети път - острието му отбиваше връхлитащите от две страни удари. В първия момент той с крайчеца на съзнанието си се учуди защо никой не го заплашва откъм гърба, а после, след като улучи сгоден момент, разбра, че джуджетата са успели да го прикрият и сега стояха заедно в голям кръг, в самия център на който се оказаха изплъзналите се за известно време от вниманието на хобита кончета.
В шлема на хобита отново се пречупи стрела и звънтенето в ушите неочаквано проясни мислите му. Той изведнъж скочи право към веригата от движещи се врагове и високо заврещя, вдигайки ръката си в метална ръкавица, с окървавен (бе успял да закачи единия от нападателите, разсече му ръката под рамото) меч:
-Спрете, безумци! В името на Господаря ви заповядвам! Сандело ще ви даде да се разберете...
Като по вълшебство нападателите спряха. Страшна тишина надвисна над мястото на битката и хобитът с трепет чакаше, почти престанал да диша - ще подейства или не неговата хитрост?!
-Ами че те са от нашите! - изумено проехтя в тишината нечий кънтящ бас. - Защо веднага не казахте? Да ви порази гръм, безделници!
Единият от противниците им, могъщ воин в меча кожа, с дебел меч в ръцете, се обърна към своите:
-Защо веднага не попитахте? А вие - защо веднага не казахте?
Слугите на Господаря Еарнил, бързащи със спешно поръчение, нямат време да се обясняват с всеки, решил да провери здравината на мечовете им! - високомерно викна Торин. - Зяпльо, щяхме да ви изпосечем! Не, непременно ще разкажем всичко на Сан дело!.. .
При тези думи всички нападатели без изключение, като по команда, паднаха на колене, разнесе се многогласен шум, в който отначало бе трудно да се разбере нещо, но след това Фолко схвана - нападателите молеха за извинение, след това водачът им, ставайки, помоли пътниците да не се гнусят да опитат басканската им трапеза, в знак на това, че нямат лоши помисли срещу слугите на Великия Господар.
- Да няма нов капан? - промърмори Строри.
Но във временния лагер опасенията им се разсеяха. Басканите толкова се стремяха да угодят на гостите, че водачът им не се обиди от молбата на Торин да отпие пръв от поднесената им голяма чаша. По- нататък те зачерпваха горещото, упойващо питие от общия котел, откъдето го взимаха и всички останали. Пък и в огромния глиган - един за всички - също беше трудно да се натъпче отрова. Разбойниците едва ли бяха подготвили предварително капан за тримата спътници.
Фолко, верен на практиката си да научава повече за новите земи и народи, подробно разпитваше оказалите се около един огън с него неотдавнашни врагове.
Участта на този народ се оказа наистина жалка. Забравени от всички, изтласкани в неплодородните горски земи, басканите можеха да изкарват яда си единствено върху беззащитните и невинни пътници, от големия път, който обаче бе запустял след нападението на хазгите миналата година. Хобитът беше поразен от това как неговите събеседници говореха за Господаря:
-Той е слънцелик, в негово присъствие чувствам, че ние пак ще се надигнем и ще отмъстим на тези подмазвачи на елфите (Фолко си спомни, че именно по този начин говореше и Герет), ще ги изхвърлим от къщите им и сами ще отидем в новите западни земи, където ще има място за всички, които служат предано на Господаря, да се удължат дните му завинаги! Той пръв дойде при нас, след толкова години на забрава... Той дойде и уважително говори с нас и ни показа силата си, поразявайки ни със страх, идващ от дълбините на неговата същност. Той идва, и все едно могъща сила те подхваща, и ти чувстваш, че в теб има сила и злоба да прегризеш гърлото на десетина врагове, преди да загинеш самият ти... И ти знаеш, че той ще настъпи, онзи велик ден, в който ще си завоюваме нови земи - тези, които посочи Господарят. На него са му известни пътищата и начините, той е велик и непобедим!
През нощта приятелите спаха лошо. Не свалиха доспехите, страхувайки се от ново нападение. Нали щом името на Сандело извиква сред басканите такъв ужас, стопаните могат да решат, че е по-сигурно да довършат опасните скитници, отколкото да ги допуснат пред очите на гърбавия, за да разкажат за тяхното прегрешение? Но страховете на тримата другари не се оправдаха и нощта мина спокойно.
На сутринта те неволно станаха свидетели на странен обред на басканите - обръщайки се на юг, разбойниците известно време стояха мълчаливо, закрили лицата си с ръце, а после водачът изведнъж заговори на странен и по учудващ начин изопачен Общ език:
-O ти, който пращаш огнени стрели... Дай ни сили... Нека тези, които са познали силата на Черната дупка и Черния замък... - нататък вече продължаваше нещо съвсем неразбираемо.
Изпращани от преувеличено добри напътствия, приятелите оставяха лагера на басканите и хобитът не спираше да си блъска главата над това какво означава силата на Черната дупка и Черния замък? Е, Черният замък може да бъде, разбира се, Барад-дур... а може би и Дол-Гулдур... но каква е тази Черна дупка? Може би има някакво отношение към Небесния огън? Хобитът се опита да разпита за това изпращачите, но едва задал въпроса си, те изплашено си затискаха устата, а водачът, пребледнял, дали от страх или от яд, полугласно им каза, че за това не бива да се говори на глас.
-От Черната дупка ние взимахме омраза... - прошепна той и тутакси, като че изплашил се от собствената си смелост, се скри зад гърбовете на другите воини.
Така запомни Фолко басканите - изсипали се от гората на пътя, лошо въоръжени, бедно облечени в полуобработени животински кожи, хора, изгубили всичко и възприели неразбираема черна вяра, от която му призляваше. Но в същото време той разбираше, че това е много важно, - нали басканът каза, че Господарят също е познал силата на Черната дупка и Черния замък... Какво пък, ако Черната дупка - това е следата на Небесния огън, то значи всичко е съвсем ясно.
Отново от всички страни непроходим гори обкръжиха пътя. С всеки ден те ставаха все по-гъсти и по-гъсти, все повече напомняйки на хобита за Старата гора. Елаци и борови гори, чисти горски рекички с прехвърлени през тях мостове от дебели, необелени от кората трупи... И навсякъде - следи, следи, следи... Армията на Олмер не се отбиваше никъде, пък и никъде вече не можеше да се отбие.
Течеше втората половина на април. Безкрайните левги път по горските пущинаци оставаха зад гърбовете им. Започваха да показват дъното си и торбите с провизии и Торин, мръщейки се, отново започна да намалява дажбите. Къде е обещаната граница на Търговската област? Колко още ще продължи този път наникъде, в неизвестното, през непознати, неизучени земи? Още колко дни път има до Хелийските планини, където джуджетата разчитаха на помощта на съплеменниците си? Заветното острие, което хобитът често взимаше в ръце, лежеше в дланта му хладно и мъртво. Сънищата бяха смътни и Фолко не можеше да запомни нищо от тях. Няколко пъти той призоваваше мислено Гандалф, надявайки се още веднъж да срещне великия магьосник, но всичко беше напразно. Дребосъка привърши последната бъчвичка с бира и я захвърли надалеч сред елите, мърморейки, че ако бяха послушали него, Строри, то отдавна щяха да седят някъде на топло до камината и да си пийват ейл... И само бурно настъпващата пролет радваше обичащия слънцето и топлината хобит. В гората още беше пълно със сняг, но дърветата вече бяха оживели след зимното вцепенение. Водата напояваше преспите и те постепенно се слягаха, ставаше по-трудно да се върви и да се намират сухи места за нощувка... И тук изведнъж извести за себе си Радагаст.
През една от вечерите, когато приятелите, унило привършили оскъдната трапеза, се грееха и сушаха, над огъня внезапно се мярна нечия стремителна, безшумна сянка и преди Фолко да разбере какво е това, от мрака на рамото му се спусна огромен, стар бухал.
-Ти ли си? - подскочи от изненада хобитът, познал птицата на Радагаст. - Какво ми носиш?
Птицата прикри кръглите си жълти очи и обърна главата си с големи уши.
Кожен амулет... печат от червен восък... лента... писмо!
Писмо и някаква остро миришеща тревичка...
-Чети! Чети, де! - нетърпеливи, джуджетата го натиснаха от двете страни.
„Приятели мои!" - Магьосникът пишеше на елфически и да прочете неразбираемите, тънки, като че ли въздушни писмена, можеше единствен хобитът. - „Не мислете, че съм ви забравил. Птиците постоянно ми съобщаваха за преходите ви. Те са попаднали и на следата на Олмер. Той е изпреварил войската и подминавайки град Невбор, препуска на изток." - По- долу имаше фино нарисувана върху прозрачна копринена тъкан карта на Прируние. - „Колко време ще бъде там, не знае никой. Постарайте се да се държите по-близо до главното му убежище, между Пустата планина и Горите Ча. Рано или късно той ще се появи там. Освен това животните ми донесоха сведения за всички места, където може да е паднал Небесният огън и където Олмер също може да се появи (отбелязано с червени точки)."
Фолко вдигна очи - картата беше гъсто изпъстрена с червени петънца. Те бяха не по-малко от четиридесет.
„Удаде ми се да разбера някои неща за Дома на Високия. Това е жилището на един от онези, които с мощта си е помагал на Творците да завършат делото по построяване на Средната земя. Времето в околностите на Дома е спряно, някъде наблизо живеят тайнствените Източни елфи, които не признават властта на Светлата кралица и вървят по някакъв свой път. Разбрах, че от това се е интересувал и Олмер. Може би ще успеете да го настигнете там? Пращам ви и развържи-трева, тя развързва езика, ако изпиеш отвара от нея. Пазете я и не я хабете за дреболии. Напишете какво сте разбрали вие. Отговора пратете с бухала. Радагаст, някога Кафявия.
-Страхотно! - възхити се Строри. При цялата си предпазливост и любов към бирата, той понякога се радваше като дете на тайнствените известия за чудесата от Предначалните дни. - Помните ли Пътеката на съцветията, за която говореше Кулата?
-Почакай, друже! - спря го Торин, който внимателно се вглеждаше в картата. - Нека Фолко засега напише отговор, а ти погледни насам - къде удря този Небесен огън?
-Къде, къде... - с известно объркване промърмори Дребосъка. - Удря си напосоки! Където иска, явно!
-Да, където поиска... - замислено произнесе Торин. - И явно златото няма нищо общо. Аз отдавна мисля над това. Нали ако онази Черна дупка, която намерихме по пътя към Ануминас (теб тогава те нямаше, Дребосък, аз ти разказвах), ако онази Черна дупка - това е следа от Небесния огън, то вече е странно - значи, лъжат, че подземното злато го привлича към себе си. В онези хълмове нямаше и помен от злато! И тази карта... Сега съм сигурен. Не, нищо не го привлича. Тук има нещо друго... Освен това - гледай, Фолко! - виждаш ли - четири точки още на са очертани?! Така... Чети забележката!
„Очертани са" - започна да чете хобитът от обратната страна - „местата, където според слуховете е паднал Небесният огън, но само там е оставил такава следа - изгорена незарастваща дупка в земята, пробита до скалния камък."
Те мълчаливо изяждаха картата с очи. Да, точно така - едно очертано кръгче стоеше между Пригорие и Ануминас, на най-западния край на картата, още едно - върху северния склон на Сивите планини, по- близо до Карн Дум, третото беше ни много, ни малко, а точно до Дол Гулдур, а четвъртото - върху северния край на Пустата планина.
-А-а, не можеш ги разбра тези вълшебници! - с отчаяние махна с ръка Торин. - И какво от това?! Кой знае колко вида Небесен огън може да има... Освен това, кой знае защо по тези места са се получили такива дупки?!
-Интересно, ходил ли е Олмер до останалите три? - промърмори Фолко, замислено разглеждайки картата. - Спомняш ли си, Торин, нали някой бе ходил до онази дупка, която намерихме миналата година... Дали не е бил Олмер?
-Може би той, а може и да е бил някой друг... - измърмори философски Торин.
Спориха още дълго, но така и нищо не можаха да си обяснят, Фолко порови в чувала, извади отдавна неизползвания от него набор за писане и започна да съчинява отговор на Радагаст. Торин хвърляше дърва в огъня, а Дребосъка тихо говореше нещо на бухала.
Хобитът старателно описа нещата, случили се с тях, като загуби за това цялата вечер и голяма част от нощта. Когато всичко бе готово, те грижливо запечатаха писмото в амулета, завързаха го на предишното място и след миг бухалът на Радагаст безшумно се разтвори в нощта.
На сутринта те отново бяха на седлата. Картата даваше надежда, че сега няма да блуждаят сляпо, макар че Дома на Високия го нямаше и на нея. Строри така се запали, че вече забрави за неотдавнашните си предложения да отидат в Айбор и да си пийват от тамошната мека бира. Съдейки по картата, до владенията на горските племена, граничещи с Търговската област, оставаха само няколко дни път.
Глава 4. СВОБОДНИТЕ ХОРА
Първата за 1723 година буря гърмеше с всички сили и святкаше с мълнии над пролетната гора. Потоците вода, сгромолясвайки се от изтъкания от космати сиво-черни облаци небосклон, безмилостно заливаха слабия, едва-едва съскащ огън, който приятелите напразно се опитваха да прикрият с разтворените си наметала. Беше втори май, а тримата спътници бяха направили лагер до вратите, сковани от монолитни, могъщи - повече от два обхвата - трупи. Вратите се издигаха направо сред горския храсталак и не бяха на мястото си. Нямаше никаква ограда от двете им страни, крилата бяха широко отворени - изглеждаше, че са отворени от много отдавна - и бяха успели на места да се враснат в земята. По горната част на вратите, по цялата им дължина имаше изкусно изрязан надпис - на Общия език, с обичайните Даеронови руни, и втори - на непознат език и със странни знаци. Надписът на Общия език гласеше:
„Пътнико! Ти влизаш в земята на свободните. Върви с открита ръка и нека Силата на Горите да бъде благосклонна към теб!"
-Интересно! - обърна се към Дребосъка Фолко. - Сила на Горите, ако помните, в Рохан наричаха ентите...
Снегът беше почти изчезнал от пътя, следата на Олмер се познаваше само по редките места за лагеруване на войската му. През цялото време приятелите попадаха на доста стари следи от лагери, а днес сутринта изведнъж се натъкнаха на съвсем пресни огнища. Това беше, съдейки по броя им, някакъв отряд, отделил се от главните сили и неясно защо заседнал по тези места. Разразилият се дъжд с буря ни най-малко не охлади горещия спор за какво е направено това и какво, в крайна сметка, трябва да се предприеме сега.
Докато спореха, бурята спря. С отвращение навличайки мокрите си наметала и подсмърчайки с носове, приятелите се покатериха на седлата и потеглиха. Зад тях остана една лига, втора... На третата горските храсталаци изведнъж се отместиха и пътят излезе в широкия кръг на пъстрите полета. На хълма в центъра те видяха дървени стени, а над невисоката дървена ограда - сивите покриви на къщи. Едновременно с това чуха дрънкане на мечове, вой, викове, видяха и някакво движение на хората под стените. След като удариха с петите понитата по хълбоците, те излязоха на обраслото с храсти възвишение, откъдето можаха да видят това, което ставаше.
Голяма група пехотинци, насочили копия, изтласкваха към гората немногочислен конен отряд. Дори и за миг не възникнаха никакви съмнения кои и откъде са тези конници: ангмарски воини с черни наметала. Изглеждаше, че арабалетчиците, неизвестно защо, се бяха опитали да нападнат дървената ограда на селището, която явно им се бе сторила толкова ниска. Какво бе станало после, беше трудно да се разбере, но обитателите на това селище се бяха изхитрили да вкарат враговете си в тесен коридор, постепенно стесняващ се между двете стени от непроходима гора, и сега довършваха работата.
-Как само вървят! Истинска армия! - възхитено проговори Торин, гледайки плътния строй на горските жители.
Само първите редици бяха въоръжени като хората, едва ли не половината воини нямаха нищо освен щитове. И от двете страни начесто прелитаха стрели, но на всяка къса арбалетна се падаха пет дълги от лък, като при това невидимите стрелци биеха и изпод прикритието на гората, от всички страни, и нищо вече не можеше да помогне на арбалетчиците. Губейки хора и коне в напразен опит да се спешат и да спрат с мечове вълната от горски воини, или да изкарат стрелците от гората, те загиваха бързо и упорството само ускоряваше гибелта им. Къси дебели стрели изтръгваха бойци от притисналата ги тълпа, спешилите се и хванали меча воини сечаха отчаяно, но здравият смисъл подсказваше, че трябва незабавно всички да обърнат и да се разпръснат из гората, надявайки са на коня и на черния си късмет.
И ангмарците като че ли ги подслушаха. Някак си внезапно се пречупи тънката преграда от спешили се воини с мечове - те просто загинаха всички до един - и тези, които още бяха в седлата, с гърлени викове се хвърлиха презглава, в гъстия зелен сумрак, срещу смъртоносните стрели на стрелците. Полето пред пешия строй опустя, но те, без да губят самообладание и насочили копията, на десетки малки групички от по седем-осем човека се хвърлиха да ги преследват. На мястото на неотдавнашната битка останаха трийсет или четирийсет воини. Иззад оградата вече тичаха жените да помогнат на ранените.
-Да излезем на открито! - Фолко побутна отстрани джуджетата. - Иначе ще се натъкнат на нас и отново ще стане бой. По всичко личи, че тук името на Господаря няма да ни помогне!
Те свалиха шлемовете и металните ръкавици на бронята и без да се крият, потеглиха през полето право към групичката от горски воини. Забелязаха ги почти веднага - някой предупредително извика, повече от десет лъка с наложени стрели и опънати тетиви веднага се обърнаха в тяхна посока, но те яздеха с бавна крачка, спокойно, като освен това Торин беше вдигнал високо невъоръжени ръце над непокритата си глава.
Посрещна ги излезлият насреща им воин, мъжага с могъщо телосложение, в обикновена ризница, току-що свалил високия островърх шлем. Към мокрото чело лепнеше потната руса коса, а на дясната китка висеше тежка тояга на кожена примка. Светлите очи гледаха остро и пронизващо, в тях още не бе утихнал бойния бяс, но той учтиво се поклони на пристигналите и се осведоми на Общия език, кои са, как се казват и накъде са се запътили.
Торин въздъхна, огледа застаналите нащрек, но без страх или неприязън гледащи ги хора, и се обърна към говорещия с ответно приветствие, като тримата приятели ниско се поклониха. След като се представи, Торин рече:
-Уважаеми, не знам твоето име, ние на драго сърце ще отговорим на последната част от твоя въпрос, но не сега, а малко по-късно. И ще ви разкажем нещо небезинтересно за вас.
-Какво пък... - като се забави за миг, отговори воинът. - Хей, момчета! Изпратете пътниците при старейшината. - Той огледа приятелите и неочаквано се усмихна. - А аз се казвам Ратбор и съм воеводата на нашия род.
Няколко момчета, страшно горди от задачата, поверена им от самия воевода, както и от новите си бойни лъкове, преведоха приятелите през цялото селище, което се оказа малко по-малко от Брее. Заведоха ги до голяма дървена къща с покрив от сиви тънкоиздялани дъски. Ниска и дълга, двете й крила заграждаха неголям площад в самия център на селището. Покрай украсеното с интересна резба стълбище с навес скучаеше момче-страж с лък и дълъг не по ръста му меч. Ратбор спря и нещо тихо му каза на своя език. Като хвърли любопитен поглед към новопристигналите, юношата се скри зад вратата и след минута изскочи отново, с поклон казвайки нещо на Ратбор. Те влязоха вътре.
Преминаха през това, което Фолко би нарекъл „антре", където беше тъмно и прохладно, по стените висеше някаква покъщнина, а покрай приятелите бавно се изниза пухкава трицветна котка. Голяма стая с огромна бяла печка в ъгъла, високо дърворезбовано кресло, и в креслото - висок, сух, побелял като зимата старец с бодлив поглед в дълбоко хлътналите тъмни очи. В ръката си той държеше дълга бяла тояга, разцепена на две отгоре. Приятелите се поклониха ниско. Ратбор седна на пейката от дясната страна на стареца и известно време всички мълчаха. Накрая старейшината, втренчено вгледал се в лицата на приятелите, помръдна и със знак ги покани да седнат. Безшумно се отвори вратата, юношата-страж внесе глинена кана и ловко нареди красиво изработени от глина чаши. Достолепният старец заговори на Общия език:
-Аз съм Шаннор, старейшина на рода от коляното на Етар, от хората на дорвагския език - бавно заговори той. - Говорете, чуждоземци! В днешните опасни времена по неволя ни се налага да бъдем внимателни, а по оживения някога друм сега никой, освен нощни крадци, не язди.
Фолко гледаше младежки пронизващите очи на старейшината и разбираше, че е настъпил този рядък случай в странстванията им, когато няма нужда да се лъже и да се представят незнайно за кого. Явно нещо подобно чувстваше и Торин. Той се прокашля и важно, както се полага на уважаващо себе си джудже, заговори:
-Почтени Шаннор, старейшина на рода от коляното на Етар, и ти, могъщи Ратбор, воевода на рода, ние казахме пред останалите измислените си имена. Позволете ни да ги запазим в тайна, защото вървим по следата на нашия общ, както разбрах, враг.
Старейшината и воеводата чак се надигнаха, впили погледи в лицата им.
-Ние видяхме последните минути от вашия бой с черните арбалетчици на Ангмар - говореше Торин. - Вървим по следите им и най-вече дебнем предводителя им вече година. Сражавахме се във велика битка далеч на Запад, в Арнор, където дружините на хората от Запада, заедно с опълченията на верните на думата си джуджета, разгромиха онзи самозван крал, наричан ту Господар, ту Еарнил, ту Стопанин, или пък - Олмер от Дейл. Разбрахме, че той събира всички, които са служили на Мрака, че иска да се разправи с елфите, да приключи с наследството на Великия Крал и отново да потопи Средната земя в бездната на кървави войни. Удаде ни се да настигнем останалите от воините на Олмер - ние ги следваме, за да уцелим момент и да пресечем тази заплаха, като унищожим самата й причина. Виждаме, че вие също сте започнали борба с тях. Така че помогнете ни, или, в крайна сметка, не ни пречете.
-Вярвам ви, странници от Запада! - бавно произнесе Шаннор. - Вашите очи не потрепват, няма при- творство в тях. Ще ви кажа какво се случи при нас. Ние от древността живеем близо да големия път, ходим надалеч, много чуваме и с мнозина говорим. Вие сигурно не знаете, че на север от горите обитават злобните баскани...
-Моля за извинение, почитаеми! - Строри доста вежливо прекъсна старейшината. - Знаем това даже по-добре отколкото бихме искали. С голям труд се измъкнахме от засадата им! Наложи се да успокоим някои от тях с меч и стрела!
-Така ли?! - повдигна вежди Шаннор, а Ратбор чак се наведе напред и юмруците на могъщите му ръце се свиха.
-Пак са започнали, мръсните разбойници! - свил вежди, произнесе воеводата, а после бързо и пламенно заговори на своя език, обръщайки се към старейшината, но старецът го спря.
-Ще обсъдим това по-късно, Ратбор - той преднамерено заговори на Общия език. - Не мисля, че нашите гости ги вълнуват старите ни сметки с басканите. Работата е там, че, сблъсквайки се с тях, научихме, че те отново са се подчинили на някой, който им е дал надежда, обещавайки им плодородни и свободни земи като награда за вярна служба. А после по горите и по реките, от Морето до Планината се разнесе Ъест, че се събира банда да търси плячка на запад и някои от басканите тръгнаха. Тези обещания не подминаха и нас. Няколко от нашите млади хаймани, като се полакомиха, срам ме е да го кажа, от плячката, тръгнаха след Господаря и тогава чухме още едно негово име: Трег. Аз съм го виждал - преди три или четири години, когато току-що бе започнал да събира войските си. После научихме, че той с хитрост и коварство е завзел областите, които са зад Планината, и готви голям поход на запад. Трег изпраща при племената на дорвагите пратеници, единия го видях - гърбав, страшно силен! Те викаха всички нас да тръгнем с тях. Но ние сме свободни хора, нямаме нужда от чуждо. А тези момчета, които се съблазниха и изоставиха дома си, измиха провинението си с кръв - нито един от тях не се върна... Войнството на Трег - или Олмер, както е по-известен, мина оттук преди четири дни. Бяха много и с тях вървяха такива, каквито никога не сме виждали. Хора и не хора, чак страх да те хване. Поискаха и да минат, и храна да дадем, и през цялото време ни викаха с тях, приказваха нещо за елфите, за това, че с тях трябва да се приключи... Силата на Господаря е нараснала, но някак си не е по-човешки. Като че ли всичко му е наред - висок, строен, величествен вид, а при нас хората при вида му започнаха да се обливат в студена пот и полека-лека - по храстите и по мазетата да се крият. Говори ни той, кани ни, само че ние сега сме учени... Той се разпореди тук да остане отряд от негови арбалетчици. Гарнизон ги нарече... И тогава решихме - стига. Ако искаш да воюваш - воювай, но стражи на нашата земя на никого няма да позволим да слага! Да предизвикаме караница с отряда му беше лесна работа. Първоначално ни вкараха зад оградата, опитаха се да щурмуват, но тогава Ратбор изведе нашите воини. Останалото го видяхте...
-Искате сами да се справите с Олмер?! - попита Торин, с възхищение гледайки старейшината, мъжеството и смелостта на когото не бяха изхабени от годините. - Той е силен, много по-силен, отколкото може да си мислите, гледайки тези малобройни отряди, които успя да изведе след разгрома. Той подмами даже хазгите - чували ли сте за такива? - и отново иска да събере под своя власт силна армия.
-Сами с Олмер не можем да се справим - спокойно потвърди Шаннор. - Не е толкова просто да се съберат всички дружини на дорвагските родове - за това трябва някой много силно да ни засегне всичките. Никой и никога не се е опитвал да разполага при нас свои отряди, даже Айбор. Само когато нашите сблъсъци с басканите заплашваха да се превърнат в голяма война, тук изпращаха граничната стража от други места... Разбира се, ако Трег реши да ни отмъщава, ще му излезе много скъпо, но ако се престори, че нищо не се е случило, то копията ни ще си останат да висят по стените. В поход срещу него няма да тръгнем, имаме си достатъчно свои грижи.
-Но той може да започне ужасна война! - възкликна Торин.
-Нека да воюва - студено подхвърли Шаннор. - Ние не бива да се месим. Разбира се, ако нападне Айбор, тогава работата е друга. Но той никога няма да го направи!
-И защо? - нетърпеливо попита Фолко.
-Защото в Айбор най-вероятно ще го подкрепят... - тъжно поклати глава старейшината. - Там обичат смелите и силните, които могат да посочат пътя на дружините, да водят и да разполагат войски. Търговският град винаги има нужда от воини, дори ако не им е чиста съвестта. Само ние, дорвагите, си стоим в нашата родина и земя на дедите ни. На нас ни стигат пустите земи на север и изток и от време на време се срещаме - тайно, разбира се, с елфите... Не се стремим да властваме над другите, искаме да задържим своето, а и да го разширим, то ще отнемем земи от пустините, не от съседите си. Такива като нас са твърде малко в Айбор. Истерлингите-земеделци, които живеят покрай Карнен и бреговете на Морето, си точат зъбите за черните земи на равнините, братята им - номадите... на тях им дай просто да понаграбят от чуждото и да хванат пленници, за да им работят. Да не говорим за бас- каните, тези грабители и кожодери!
-Вие сте първите по дългия ни път, които не са се поддали на лъжите на Олмер - с отчаяние стисна юмруци Торин. - Мнозина той прелъсти, мнозина се поддадоха и сляпо тръгнаха след него. Той покори не само хазгите и басканите, известни и на вас, той накара да слязат от правия път немалко западни племена, увличайки ги заради отдавнашните им обиди от Арнор или елфите, иди че разбери дали измислени или истински.
-Дорвагите вече три пъти закриваха с телата си Айбор, когато всички други падаха по очи пред пришълците от равнината и молеха за пощада! - хладно, но гордо промълви Шаннор. - И всеки път нашите най-добри воини оставаха там, на юг. Ти ни предлагаш да поемем отново ролята на спасители? Само че сега вече не само на родината си, а на цялата Средна земя? Но, уважаемо джудже, каква нужда имаме ние да пазим Запада? Не се познаваме с Арнор - той е прекале но далеч от нас. А кралят на Гондор веднъж сам беше тръгнал на поход срещу нас, искайки да подчини богатата Търговска област. Освен това засега никой не е доказал на народа на дорвагите, че тази война, която може би замисля Олмер, изобщо ще избухне.
-Нима вие хващате оръжието само когато врагът стои пред прага ви! - в яда си подхвърли Торин. - Сега, за да се загаси пламъкът на новата война, ще бъде достатъчна кофа вода, докато после няма да стигне цялото Велико море. А пламъците на пожара не избират кого да погълнат!
Старейшината и воеводата се спогледаха, личеше си, че думите на джуджето не им харесаха и Фолко дипломатично побърза да смени темата на разговора.
-Почтени Шаннор, ти каза, че вие понякога се срещате с елфите. Нима ощети има в нашия свят?
-Разбира се - сви рамене старецът. - Но са малко, много малко. Срещал съм се и с тези, които още живеят под властта на крал Трандуил в северната част на Мраколес, който е между Еребор и Андуин и с тези, които са се отбивали по нашите краища от Изток. - Бръчките по челото на старейшината се разгла- диха, устните му се усмихваха, в очите се появи топъл отблясък. - Те наистина са Прекрасният народ, пазители на древното Знание. Те ни учеха, водейки ни от мрака към светлината, учеха ни да виждаме красотата в обикновеното. И говореха за това, че не бива да се страхуваме от смъртта, Проклятието на Хората, защото тя е свидетелство за някаква друга участ, приготвена ни от Устроилия този Свят. И много други неща говореха те, разказвайки ни за отдавна отминалите дни и отдавна заглъхналите войни, за светлото, но застинало Задморие и за могъщата и прекрасна, но студена Кралица... Елфите се появяваха като леки сребристи призраци и отново се разтваряха в дълбините на горите, и тогава сърцата на хората от нашите родове просветляваха, ставаше ни по-леко и се появяваха нови сили. От елфите научихме и историята на Войната за Пръстена. Те много говореха за миналото и никога - за бъдещето, винаги напомняйки, че предсказанията са лоши помощници. Но знаем, че в нужния момент, ако ни бъде много тежко, те, елфите, ще ни помогнат... Понякога ги молехме да ни покажат дома си, но те само се усмихваха и клатеха с глави, казвайки, че всяко нещо идва с времето си.
-А говореха ли те нещо за магьосници? - попита изуменият от този разказ хобит.
-За магьосници? - повдигна вежди старейшината. - Говореха, но между другото. Магьосниците са слуги на Великата Кралица, изпратени да противостоят на първородния Мрак, приел в онези дни поредния си облик, който е трябвало да бъде разрушен. Но магьосниците, съсредоточили в себе си немалки и непонятни за смъртния сили и знания, се разпоредили с тях по-своему. Единият, знам, изобщо се предал на злото, другият станал господар на животните, птиците и растенията, третият изгубил две хиляди години за открита борба с Черната кула, в края на краищата прехвърляйки главната тежест на раменете на малко същество от невъобразимо далечна оттук западна страна, а после заминал зад Морето. Почакай, не искай от мен твърде много! - в шеговит страх спря да говори Шаннор, виждайки как хобитът подскача на място от нетърпение в желание да му възрази. - Аз само си припомнях чутото за много години от Източните Елфи. Пратениците на Трандуил говореха друг.
-Но може би те са споменавали Черните джуджета, Пътеката на съцветията, Дома на Високия или Първите слуги на стихиите? - с молба попита хо- битът.
-Никой няма сили да се удържи от търсене, когато дори и с крайчеца на ухото си чуе за тези чудеса - отговори замечтано старецът. - Споменаваха някои неща, но само между другото, и за всичко, изброено от теб, разказваха като за неща, от които смъртните трябва да се държат по-надалеч. А говорят ли ти нещо Нощната господарка, Клисурата на скачащите камъни, Съкровището на Ореме?
-Само за Ореме съм чувал някои неща - призна хобитът.
-А знаеш ли, че още по-далеч на изток има невероятни земи, където дори и не са чували за никакви Пръстени? Че някъде има страна на Великия Орлан- гур? Знаеш ли Гълтачите на скали? За Черната бездна, не, не за кралството на джуджетата на Запад, а за истинската Черна бездна, където обитават учудващи, невиждани живи създания, неподвластни нито на Светлината, нито на Мрака? Знаеш ли, че там, в Източните Страни, както и преди странстват търсачите на Съкровището на Ореме, за което никой не знае къде е и какво има в него, известно е само, че съществува? Че има области, където властва Нощната господарка и смъртните живеят във вечен ужас пред незримата, непредотвратима Смърт, която идва през нощта в образа на най-ужасно същество, против което още никой не е устоял? Че на света има много сили, и бели, и сиви, и черни, сред които Елфите на Запада, постоянно гледащи към морските далечини, са само малък отряд? Та така, момче, прости ми тези думи - ти си още толкова млад! Всичко това научихме от Източните Елфи... Но не вникнахме дълбоко в тези думи. Човекът е длъжен да оре, да сее и събира житото - и да не се вре без нужда там, където ще го размажат като муха. Искаш да научиш повече за това? Тогава търси, чакай, и може би след като поскиташ година-две по нашите гори, ще срещнеш елфите...
-Ами Олмер? Вие можете да го спрете, та нали той е враг и на вас, и на елфите, от които сте видели толкова добрини! Защо не искате да излезете срещу него?
-Защото не обичаме войната! - отговори Ратбор вместо Шаннор. - Ние воюваме по необходимост, а не по желание, както, да кажем, истерлингите.
-Но в такъв случай войната сама ще дойде при вас! - възкликна Торин.
-Тогава ще й дадем отпор - невъзмутимо отговори воеводата.
-А ако е вече късно?
-Искаш да кажеш - против нас ще се окаже прекалено голяма сила? Но откъде ще дойде тя? Равнинната конница няма да може да намери път през нашите гори и блата, а с пехотата някак ще се справим, повярвай ми, налагало ни се е да се защитим.
Възползвайки се от прекъсването на разговора, гостоприемните стопани поканиха приятелите на богато наредената маса. Дребосъка се поободри, като видя пенещите се чаши с тъмна бира, а Торин равнодушно се вглеждаше някъде надълбоко в себе си, обмисляйки напрегнато нещо...
Като че ли изгубили ентусиазма си, приятелите по време на целия обяд говореха с дорвагите за други неща. Разказваха за преживяното, за Арнор, за джуджешките селища на Запад, но още повече разпитваха сами и стопаните с желание им отговаряха. Те научиха, че дорвагите са много, че земите им се простират на стотици лиги на Изток. Те владеят цялата гора, който се е проточила от Великия източен хребет, наричан още Барски, което в превод на Общия език означава „изобилен на блясък". Джуджетата веднага ностриха уши и Шаннор, усмихвайки се, каза, че ручеите по тези места, подмивайки склоновете, често оголват залежи от скъпоценни камъни. Но джуджета в Барските планини няма, там живеят съвсем други същества, покорили се на Нощната господарка и на свой ред покоряващи за нея нови земи, откупвайки се от това неумолимо създание чрез живота на пленниците. Хобитът неволно хвърли не много смел поглед към тъмните ъгли на къщата, където се натрупваше мракът, и побърза да заговори за Пустата планина и Горите Ча.
Ратбор отговори, че някога, много отдавна, Пустата планина е била мястото, от където хората на Запада са добивали редки камъни и руда, извозвали са мрамор за украса на кралските дворци на Юга, джуджетата срещу добра цена са продали на хората тези места, а самите те са се преместили в недокоснатите Хелийски планини. През онези години са възникнали първите селища на мястото на сегашните Айбор и Невбор. Хората от Гондор са тръгнали към Горите Ча за толкова необходимата им дървесина, но Изтокът успял да се защити. Стигналите до наши дни предания, грижливо съхранени от дорвагите, са донесли известия за невиждани, изпълзели изпод земята чудовища, полузверове-полурастения (Фолко веднага си спомни за ентите). Те излезли от своите тайни блатни леговища и убили няколко десетки дървосекачи, но никого не преследвали извън границите на гората. Научени от горчивия опит, гондорците оставили Горите зад Планината на мира и тогава се появило това име - Ча, което в превод от баскански означава „подземен ужас,,. И досега за тези Гори се носи лоша слава. Говори се, че изгонените от елфите от Мраколес огромни хищни паяци са си намерили убежище по тези места, че между дърветата има такива, които от само себе си се изкопават от земята и скитат по пътечките, прокарани неизвестно от кого, и се отбиват в населените от хора области, като хващат невнимателните и им чупят костите с клони. („Хуорни, не друго" - помисли си Фолко.) А полугласно се предаваха новини за още по-странни работи. За омагьосани поляни, където в нощи на пълнолуние се събират на бденията си гурите, а служещите им огромни жаби донасят там отвлечените в селата бебета. Събралите се там варят особени, тайни отвари, които дават на откраднатите деца да пият и те завинаги се превръщат в роби. Или убиват живата си плячка и от кръвта им си варят страшни ястия... („Кои пък са тези гури?" - учуди се хобитът.) И ако такъв гур си свие подземно гнездо някъде близо до село, хората го изоставят - той отравя кладенците, засипва и пресушава изворите, разваля житото, изпраща страшни болести. Горко му на онзи, който по невнимание се сблъска с няколко гура! Самите те са неголеми на ръст и ако гурът е сам, смел и опитен ловец може да го убие, но ако са пет-шест... Ще го настигнат, ще го хванат и ще го завлекат под земята, където ще го накарат да събира корени от млади тополи - любимата им храна, а когато човекът остарее, го изяждат. И още се говори, че тези гури събират сили, за да могат един прекрасен ден да излязат от доброволното си заточение и да превърнат в свои владения цялото Прируние, като лишат всички, които дръзнат да им се противопоставят, от воля и мъжество, като изпратят обезсилващ страх. („Интересно, откъде знаят всичко това? - помисли си хобитът. - Прекалено много прилича на женски приказки!"). С една дума, никой не се решавал да влиза в тези Гори, те стояли, като несъкрушими бастиони, ограждайки от юг и изток неголямо свободно пространство между тях и Пустата планина...
-Между другото, доколко е проходима? - делово се осведоми Торин.
Шаннор и воеводата отново се спогледаха бързо.
-Пътеки там има... - бавно проговори старейши- ната. - Но вие толкова лесно няма да ги намерите... Планината е голяма, а пътеките - тайни.
-А защо се нарича Пуста? - с важен вид се осведоми Строри, като че ли от името й зависеше кой знае какво.
-Защото оттам си тръгнаха гондорците и в цялата околност стана необичайно тихо и пустинно след многото години напрегнат труд, положен от тях - свивайки рамене, отговори Шаннор.
Торин вече отвори уста да попита още нещо, свързано с пътя до Планината, но тук се намеси Фолко.
-А Небесния огън? - внезапно попита той. - Чували ли сте нещо за Небесния огън?
-Разбира се! - кимна с глава старейшината. - Когато бях млад, самият аз видях падането му, а освен това - сигурно ще ви бъде интересно - научихме, че Олмер незнайно защо много се интересува от него.
-Всичко е много просто - продължи Ратбор. - По време на битката освободихме неколцина роби, които арбалетчиците водеха оковани със себе си. По- силните мъже веднага хванаха каквото и да е оръжие и тръгнаха да си уреждат сметките. Загинаха всички, защото се сражаваха като обезумели, без да щадят нито враговете, нито, уви, самите себе си. Оцеля само един, и то жестоко ранен. Когато го носеха към лагера, самият аз чух, как той изхриптя: „Небесният огън! Чакайте водача до Небесния огън!..." - и изгуби съзнание.
-Хей, Гердар! - разпореди се Шаннор. - Отиди да видиш как е онзи освободения, дето го раниха.
Прислужващото на масата момче се поклони и забързано изтича на улицата. Разговорът неволно се пресече. Минаха няколко минути и запъхтелият се пратеник се появи на прага.
-Дошъл е на себе си и иска да говори, моли да повикам някого от възрастните - произнесе той бавно и със запъване на Общия език.
-Какво пък, да вървим! - каза старейшината и стана, като тежко се подпираше на дърворезбованата си тояга.
На улицата цареше радостно оживление. Както поясни Ратбор, готвеше се пир в чест на победата. Мъжете възторжено и възхитено разказваха нещо на охкащите жени и на притичалите от всички страни чевръсти хлапетии. И въпреки че на места се чуваше плач и нареждания по незавърналите се от битката мъже, синове или бащи, радостните викове и смях бяха много повече.
Ранените лежаха в чиста просторна къща, заели и двете й половини. Около тях сновяха няколко възрастни жени и старци, очевидно лечители. По стените бяха окичени снопчета сухи билки и наоколо се носеше гъст ароматен мирис на някаква отвара. Лицата на ранените, независимо от болезнените гримаси, изглеждаха на Фолко необикновено светли - воините бяха изпълнили дълга си, и то добре.
При вида на Шаннор и воеводата хората се размърдаха, разнесоха се хрипкави приветствени възгласи, а тези, които се чувстваха по-добре, се надигнаха, приветствайки предводителите си.
Те спряха до един от лежащите. Челото и гърдите му бяха стегнати с бели парчета плат, очите затворени и той дишаше хрипкаво, с усилие. Ратбор внимателно се допря до рамото на ранения. Очите на човека веднага се отвориха, като че беше чакал само това, а пръстите му конвулсивно се вкопчиха в широката длан на воеводата
-Говори, слушаме те - произнесе Ратбор, навеждайки се към него. - Това е Шаннор, старейшината на нашия род. Говори.
-Унищожете убиеца! - устните на говорещия с труд произнесоха думите, но очите му светеха с френетичен плам. - Убийте го, докато не е убил всички вас!
Раненият говореше на Общия език - явен признак за това, че се е родил и израснал в Арнор. Разказваше неща тъй необикновени и кошмарни, че на слушателите им се искаше да може да довърши разказа си по-бързо. Той говореше, като спираше от време на време, облизвайки пресъхващите си устни, и тогава Ратбор му поднасяше чаша с димяща отвара. Раненият отпиваше няколко глътки и продължаваше.
...Върху малкото селце, приютило се на северните склонове на Сивите планини, нещастието се стоварило през една ранна зимна утрин, когато от силния студ пукали дърветата в гората. На разчистеното място от заснежения гъсталак започнали един след друг да излизат конници, каквито не се срещали по тези краища от самото им заселване.
Няколко ездачи се приближили до плътно затворените по нощно време порти на селцето и започнали да викат стопаните. Иззад оградата отговорили, питайки: какво искат доблестните воини от мирните селяни? В отговор се разнесло - жито, сено, хляб и от всичко, което има в хамбарите! На стопаните им предложили сами да отворят портите, докато не го направели със сила.
Но в селцето живеели три смели и горди рода. И те разбрали, че не бива да вярват на пришълците, че тази войска гладува и ще вземе всичко, оставяйки хората да умират от бавна и мъчителна гладна смърт. Отговорили на нападателите със стрели. Но, отблъснати от лъковете и тоягите на две места, нападателите нахлули на пет други. Започнало клане...
Неколцината останали живи ловци били накарани да пренасят от разрушените хамбари чували със жито, да разтоварват грижливо събраното през лятото сено, конете на воините се хвърляли като обезумели към храната...
Така паднало селцето, което нямало дори и име, и неотдавнашните му стопани, случайно пощадени от меча и копието, станали роби на Великия Господар. Почти всички роднини на говорещия умрели от глад и студ по време на ужасния преход през заснежените пространства. Още няколко пъти той видял как горели разграбваните селища. Когато самия него го хвърляли срещу стрелите и пиките на отчаяно защитаващите имуществото си стопани, той молел само за едно - за бърза и лека смърт от честна стрела. Около него падали също такива нещастници, принудени да купуват жалкия си живот с кръвта и смъртта на другите, но той бил като омагьосан... Затова пък виждал и чувал и накрая дал обет каквото и да се случи, да разкаже за това на тези, които застанат на пътя на убийците. Пред тях той ще може да се покае и да съобщи получените сведения.
Той видял Господаря - отблизо. И не могъл да не трепери в негово присъствие - странна и страшна била силата в него. Понякога, ако в обсажданото селище се защитавали особено упорито, той сам, без да вади меч, се приближавал към портите и ръцете на защитниците като че ли сами се отпускали. Собствените му воини сякаш забравяли за страха, безогледно хвърляйки се напред. И станало ясно, че именно Господарят е коренът на всичко. Ако загине той - и коренът на бунта ще бъде унищожен, защото никой не може да го замести. Той има няколко близки помощници, които командват отделните части на отряда му. Главни сред тях са Сандело, гърбав със страшна сила, и Берел, бивш стотник от Кралството на стрелците. Воините приказваха за сигурно скривалище зад Горите Ча и Пустата планина и че още не всичко е загубено, трябва само да сберат сили. И още - той разбрал, че Господарят издирва местата на падане на Небесния огън, за което разпраща следотърсачи във всички посоки, сякаш е убеден, че тези места се намират някъде наблизо. А веднъж, изпратен да сече дърва в близката гора, той внезапно видял Господаря – той яздел след един от следотърсачите, съпровождан от воини. От лагера докарали десетки роби и им заповядали да копаят снега на неголяма кръгла поляна, докато през това време воините на Олмер я обкръжили с два широки кръга, самият той се покатерил на висока ела, откъдето видял оголилата се под ръцете на робите черна, изгорена скала, дълбока дупка на планинския склон... А после неочаквано литнали мечовете на най-близките пазачи на Господаря и разкопаващите дупката роби паднали всички, безмилостно съсечени на място. Тогава Олмер отпратил охраната и останал сам, нещо дълго правил в дупката, но лошо се виждало какво точно, а когато Олмер излязъл оттам, то разказвачът едва не паднал от спасителното дърво - толкова странен му се сторил обликът на Господаря.
-Нещо прекалено много хора говорят за този Небесен огън! - мрачно промърмори Торин. - Да ме вразуми Дурин, за какво му е на Олмер тази дупка?!
-Повече раненият не можа нищо да добави. Той и така говори дълго, силите му се изтощиха и главата му безсилно се отпусна назад. Като безшумна сянка около него се появи старица с някакви нови билки. Шаннор направи знак, че е време да вървят.
-Какво ще кажеш сега? - попита го Торин, веднага щом излязоха на улицата.
Ще говорим и ще мислим... - изведнъж студено произнесе Шаннор, а очите му вече гледаха някъде над главите на приятелите. - Трябва да съберем големия съвет на родовете от нашето коляно... Починете си, приятели, къщата за вас скоро ще бъде готова; Ратбор ще ви покаже и ще се разпореди.
Старейшината, почти без да се прегърбва и да се подпира на тоягата си, закрачи бодро към колибата си. Ратбор повика няколко момчета, бързо и строго им заповяда нещо и те, хвърляйки любопитни погледи към пришълците, светкавично се разбягаха в различни посоки. След известно време приятелите вече седяха в неголяма чиста къща, а понитата им получиха сено в изобилие.
-Небесния огън, та Небесния огън! - блъскаше си главата Торин. - Какво му е трябвало на Олмер в тази дупка? Не ми излиза от главата онзи ров, дето го видяхме в Арнор - кой ли е ровил там, нима е бил Олмер?
-Почакайте! - изведнъж се подсети Фолко. - А фибулата, която намерихме?!
-Фибулата?! - подскочи Торин. - Вярно! Ние отдавна я забравихме! Трябва да разпитаме ранения!
Лицето на дошлия на себе си през това време човек се разтегли в слаба усмивка.
-Да, познавам я... - проговори немощно той. - Тази рисунка често я срещах на фибулите им и другите неща, това е техният знак... Но откъде я имате?
-Взехме я в битка - кратко отговори Торин, без да се впуска в подробности.
-Видях почти същата у Берел - добави раненият.
-Значи именно той е бил там, където намерихме нашата брошка! - уверено рече Торин, като мереше с крачки стаята.
-Но дали е бил сам? - подхвана и Строри.
-И е взел нещо оттам, това поне е сигурно - обобщи Фолко. - Само да знаехме - какво?
-Защо е трябвало да убиват робите? - не спираше Торин. - Ясно, за да не разбере никой... За какво? За интереса му към Небесния огън знаеше даже Герет! Може би са видели нещо в онази дупка?
-Дупка като дупка... - промърмори Дребосъка. - Странна, наистина, дупка, но нали вие не сте забелязали нещо особено там.
-Може би именно това особено нещо той е взел със себе си? - предположи Фолко. - И именно това са видели онези, които са разкопавали дупката!
-Накратко, не е лошо да изпреварим Олмер при следващата дупка - отбеляза Торин. - Съдейки по картата, тя не е много далеч... Наистина, не знаем пътя, но сигурно дорвагите могат да ни дадат водач.
На Дребосъка явно не му се искаше да се вре някъде по дорвагските пущинаци, той се нацупи и изви уста.
-Ти можеш ли да довършиш поне един свой план, Торин? Колко още ще блуждаем тук? И откъде знаеш, че той вече не ни е изпреварил? Та нали това е неговата родина... Със сигурност всички околни гори са вече претърсени!
-Не мисля - отговори Торин. - Та нали той препусна при хазгите и кой знае кога ще се върне...
-А може би всички само си мислят, че е при хазгите - не се спираше Строри - а самият той е на съвсем друго място?
-Ние, все едно, трябва да търсим път към Планината - каза примирително Торин. - Кой знае къде ще намерим пътека? Така и така ще се наложи да претърсим доста клисури. Може пък и да ни провърви и да видим тази следа от Небесния огън преди там да е бил Олмер. Тогава може би ще ни стане ясно за какво му е!
Нито през този, нито на другия ден те не видяха Шаннор и воеводата. От селището летяха нанякъде спешни пратеници. На втория ден при тях дойде Ратбор.
Родовете от коляното на Етар са известени за всичко, странници от Запада - намръщено каза той. - Самият аз искам да ви попитам: какво смятате да правите?
Каквото смятахме и преди - сви рамене Торин. - Да отидем в леговището на Олмер и да го довършим.
-Кой знае, може и да е по-добре, отколкото да се пращат многобройни войски - въздъхна воеводата. - Молим ви да вземете с вас няколко от нашите разузнавачи. Ако родовете все пак се вдигнат, ще ще имаме нужда от точни сведения за враговете И освен това онзи човек, Ерлон, раненият арнорец, също иска да тръгне.
-Нали той не може да стане? - учуди се Дребосъка. - Как ще върви с нас? Да не би да сте магьосници?
Той ще тръгне по-късно. Двуколката лесно ще ви настигне. Ох, колко е озлобен! Ако докопа някого от свитата на Олмер - със зъби ще им прегризе гърлата. Освен това е и горски човек, опитен. Впрочем, вие ще решите, по принцип той молеше да тръгне с нашите.
Вечерта на същия ден Фолко намина при Ерлон. Ранените вече бяха по-малко - все повече и повече хора ставаха на крака. Хобитът мушна ръка под наметалото и пръстите му напипаха топлата ръкохватка на скъпоценното острие.
Разговорът беше кратък, пък и хобитът се вслушваше не толкова в думите на събеседника, колкото в собствените си усещания. Той успя да се плъзне по едва различимата граница между съня и действителността, пред мисления му поглед се откриха дълбините на чуждата памет (Фолко вършеше всичко това, без да е в състояние да обясни как го прави, но то ставаше!). Човекът не лъжеше. Помислите му бяха чисти.
Тръгнаха на следващата сутрин. Трима едри, яки дорвагски воини с пълно въоръжение ги чакаха пред портите на селището. Предутринните мъгли се трупаха в полетата около селото, по небето след нощния дъжд бавно се разплуваха купести облаци. Ерлон, още слаб, но бодър, излезе да ги изпрати. Срещата я определиха в познато място до Хелийските планини, откъдето във всички посоки тръгваха удобни и скрити пътеки. С Ерлон тръгваше четвъртият разузнавач на Ратбор. Дисагите на приятелите се бяха издули от щедро сложените от новите приятели провизии, разузнавачите на дорвагите добре познаваха земите до самата Пуста планина, и джуджетата се ободриха. А и настроението на хобита, въпреки няколкото зловещи, притеснителни сънища миналата нощ, също се пооправи.
Те се простиха с Шаннор и Ратбор, за последен път оправиха преметнатите през раменете им колани със закаченото на тях оръжие и седнаха в седлата. Постояха, вдигнали ръце за последен прощален поздрав, и потеглиха. Нещо подсказваше на хобита, че повече няма да се върне тук.
Пътят през горите на дорвагите се оказа не от трудните. Често се срещаха селища, посрещаха ги радушно. Навсякъде Фолко виждаше, въпреки радушието и гостоприемството, трескави приготовления, Да се обърка в предназначението на които той вече не можеше - дорвагите се готвеха за война. Копаеха се дупки, където се изсипваше житото, обновяваха се дървените огради, на места се издигаха нови кули, издълбаваха се рововете. Навсякъде в ковачниците звъняха чуковете - пръскайки огнени искри, в пламъка на огнищата се раждаха нови мечове, брони, върхове за копия и стрели. Тук-там прекарваха трупите по-близо до пътя, имайки намерение, явно, в случай на необходимост да запушат пътя.
Разузнавачите на Ратбор не криеха тревогата си. Старшият, Келаст, който бе командвал един от пешите отряди в боя с арбалетчиците на Олмер, направо говореше, че ако нещата стоят така, както са му разказали уважаемите джуджета (за това, че Фолко не е джудже, а хобит, тази тъй прочута раса от легендите за Войната на Пръстена, още никой не се беше сетил. Той доста бе пораснал и на ръст беше вече почти колкото Строри, само че с по-тесни рамене), то няма да се размине голямо нещастие и мъка! И сега за тях е много важно да разузнаят - какви сили има врага, които се е разположил зад Планината, кога има намерение да почне, а и би било добре да се изясни накъде ще обърне стотните си?
Страхотни хора се оказаха тези дорваги - упорити, набити, немногословни, но опитни воини. Торин подхвана темата за това, че би било добре да се промъкнат зад Планината, като по пътя претърсят северния й край - и бе разочарован, като чу, че през тамошните големи блата е почти невъзможно да се мине, а да се извърши що-годе правилно издирване от страна на гората е изобщо немислимо. Трябваше да си пробиват път от юг, покрай самия ръб на Планините. Но съмнения в това, че те ще се промъкнат там и ще разузнаят всичко, което на него, Торин, може да му е необходимо - никой от дорвагите нямаше.
„Напред по острието на нощта, докато звездите са горещи!" - задружно пееха всички заедно походната песен. Хелийските планини се приближаваха.
Глава 5. НА ПОДСТЪПИТЕ
-Ето, време е да завиваме! - Келаст опъна юздите. - Тази пътека води към Хелийските планини, това ни трябва. До ръба на билото ще почакаме Ерлон...
Беше единайсети май и всичко наоколо цъфтеше и зеленееше с всички сили. Пролетта вече бе стъпила в горите на дорвагите и те станаха необикновено красиви, но в душата на хобита, както и преди, цареше есен. След простодушния разказ на Шаннор за чудесата на източните страни, той изведнъж почувства доколко малък е този, струвал му се досега необятен западен свят, ограничен от Великото море и източните граници на Арнор и Гондор! Друг свят - странен, плашещ, живеещ по свои закони, постепенно разкриваше пред тях своите тайни. На този свят като че ли не му беше до никакви там Пръстени, магьосници и Властелини, струващи се на хобита до този момент като крайъгълни камъни на мирозданието. Нощната господарка, Горите Ча, гурите, Гълтачите на скали, Източните елфи, Черните джуджета - всичко това не беше от Червената книга, всичко това, както изглежда, даже не беше от наследството на Саурон. И каква роля в тези неща трябваше да изиграе походът им? Започнат, ако говорим честно, едва ли не само от завист към героите на миналото, поне от него. Тези герои мислеха за бъдещето само като за благополучно, но безцветно време на Владичеството на хората, когато магията на миналото ще изчезне и целият свят ще се подчини на новия Властелин - всемогъщото разрушително Време... И добре, че не стана така, че сбъркаха даже най-великите и най-силните на този свят - като Господарката Галадриел например. Паднаха трите елфически Пръстена и елфите на Нолдор напуснаха Средната земя, но останаха Телерите, Зелените елфи, както и някакви Източни, за които много малко се споменава дори и в Червената книга. Благословената земя на крайния Запад, обител на Валарите, стана окончателно недосегаема за смъртните, но останаха самите смъртни, които упорито не искаха да признаят ничие право да се разпорежда с техния, макар и кратък, но ярък и пълен с борба живот. Рано или късно някой от тях трябваше да въстане срещу Непреодолимата черта и да се опита със сила или хитрост да се промъкне на Правия път, който води към отдръпналите се от кръговете на нашия свят Безсмъртни земи.
И сега на хобита за пръв път му стана ясно, че волно или неволно тези, които са прокарали тази Черта, които са хвърлили в бездната Нуменор и са наложили над рода на хората Проклятието, обрекло ги на смърт, са направили ужасна грешка, като са дарили по-малките деца на Земята със свободна воля. По този начин са ги научили да презират смъртта в битката и са им дарили вечното, неутолимо желание, жажда за познание, още по-остра и ненаситна от онази, която са притежавали Първородните. В това се крие коренът на онова, което впоследствие е било наречено Зло. И хората по собствена воля, а не само от страх, са заставали под знамената на Моргот или Саурон, заставали са под знамената на тези, които са им обещавали (макар и лъжлива!) свобода от наложените неясно от кого и за какво окови, сражавали са се за този, който им обещавал владичество над Средната земя.
От това черпеше сили Олмер... колко жалко, че не го застреляха още тогава в Ануминас! ДА, те щяха да поемат върху себе си непростимата вина на първата пролята кръв и, прочитайки историята на Първата епоха, хобитът знаеше, че Съдбата жестоко щеше да му отмъсти за това. Но той сам се прекъсна, защото какъв е смисълът да съжаляваш за онова, което още не се е сбъднало?...
Хелийските планини, невисоки, стари и пропукани от водата и ветровете, се издигаха в дълбините на непроходимите дорвагски гори. Тук бяха най-богатите селища, най-обширните полета и най-пищните градини. Както винаги, когато хората и джуджетата се заселваха близо един до друг, и едните, и другите процъфтяваха и забогатяваха бързо. Тук имаше колония на Народа на Дурин и Торин се надяваше да намери помощ и подкрепа.
Разузнавачите на Ратбор останаха да чакат Ерлон на гостния двор, както се наричаха по тези краища крайпътните страноприемници. Джуджетата и Фолко се насочиха по широкия, грижливо павиран път към Портите на Хелия, както наричаха дорвагите обиталището на подземните си приятели и съседи.
Дебелите каменни крила на портите бяха широко разтворени, към дълбокото водеше широк, плавно завиващ коридор, осветен от много факли. Пред портите се разстилаше обширно тържище, сега, през пролетта, почти празно. Но движението през портите беше оживено - хора и джуджета сновяха насам натам. След като оставиха понитата си на грижите на гостилничаря, приятелите влязоха под ехтящия свод и хобитът отново бе обхванат от странно вълнение - той като че ли отново се озова на прага на плашещата Мория, макар сводовете тук и по височина, и по украса доста да отстъпваха на морийските.
От главния тунел се отклоняваха странични коридори, хората ставаха все по-малко - те се разпределяха по най-близките покои и зали - и започнаха да срещат повече джуджета. Личеше си, че строителите не са се погрижили много за красотата на тунела: стените бяха обработени криво-ляво, подът само бе загладен леко, на места имаше пукнатини, вдлъбнатини и дупки. Приятелите минаха още един завой, дневната светлина помръкна и мракът се разсейваше само от светлината на факлите. Вече ги поглеждаха с любопитство, дори някои се спираха и се интересуваха от кои краища са и какво се чува за армиите н^ Дори Славния?
Оказа се, че по Рудното ехо е дошла новината, че Дори е извел от Еребор многобройни отряди от джуджета от рода на Дурин и се е отправил към Мория. Но какво е станало с тях по-нататък, никой не знаеше. Мнозина от Хелийските планини също бяха тръгнали на този поход, а останалите приятели и род нини с нетърпение чакаха новини.
Коридорът ги доведе в широк, оформен със завид на грижливост подземен друм. От джуджетата, които срещнаха там, Дребосъка разузна къде да намерят работилниците на роднините му. Те тръгнаха нататък.
Неголямо и уютно се оказа Хелийското селище. Тунелът, толкова учудил Фолко с грубостта на оформлението си, беше пробит едва преди няколко години за удобство на търговските връзки и по него предстоеше още много работа. Тук живееха с тревогите и грижите на дорвагите, като се бяха слели с тях дотолкова, че, както се оказа, на Големия съвет на дорвагските колена и родове задължително присъстваха избрани Хелии. И още, Торин и спътниците му научиха, че в Хелия нямаше крал или управник, а по примера на дорвагите джуджетата избираха в Съвета най-умелите и най-честните.
Всичко това им го съобщи родата на Дребосъка - Фреир, Дис, неговата жена (Фолко за пръв път виждаше жена-джудже и я беше зяпнал с изумление...), и децата им Наргор, Берир и сестра им Фир. Много отдавна те бяха напуснали Западните планини и се бяха отправили на изток. Не бяха сбъркали - тук и планините бяха по-богати, и се дишаше по-леко. Дорвагите се оказаха добри купувачи за кованите изделия на джуджетата, а тревогите по границите не даваха да се забрави онова, с което винаги се славеха джуджетата - оръжейното им изкуство. Мощният белобрад Фреир, чието лице бе станало тъмночервено от горещината на подземните огнища, с гордост показваше на лекомисления някога Строри и уважаемите му приятели своите ризници и ками. Всичко това бе поръчано и скоро трябваше да потегли към купувачите. И, за да не се посрамят, Торин едва забележимо кимна на Дребосъка - на масата, проблясвайки със сребрис- топерлени оттенъци, с лек звън, приличен на ромоленето на намерило си път изпод снега ручейче снежна вода, носещо в себе си прозрачни парченца лед, като мека сянка се разгърна ризницата от митрил, изкована в Огнището на Дурин.
Стопаните гледаха това чудо мълчаливо, с отворени усти и изблещени очи, и от този момент нататък Дребосъка и Торин се издигнаха в очите им на недостижима височина. Разказът на Торин за ковачницата на Първото джудже ги хвърли в свещен трепет и Фреир, яростно дърпайки брадата си, внезапно проговори, спрял вцепенения си поглед някъде в недостижимата далечина:
-Колко жалко, че не тръгнахме със Славния... - Той стисна устни и сви вежди.
Разговорът от само себе си премина след това на сериозни теми. Щедри и лекоподвижни, джуджетата от Хелийските планини обичаха да пътуват, много виждаха, чуваха и разказваха, след като се върнеха, не беше останал незабелязан тук и походът на Олмер.
-Тази пролет той изпрати при нас свои хора - понижил тон, каза фреир. - Само че при нас глупаци няма - ние работата си на грабители не продаваме. Първоначално той, да си призная, съблазни мнозина с обещания за щедро заплащане, предлагайки ни да изкуйи всичко, готово за продажба от доспехите и останалото воинско снаряжение. Но когато започна да измъква златни гривни, гердани, обици и ковани колани, ни призля. Такива неща със себе си търговците не носят! Всички търгуват с триатлоните на Гондор, а ако ги няма, то с кюлчета, сечени ангмарски марки или ковки, на кой както му е удобно. А това... веднага си личи, че е взето в бой, със сила е откъснато от хората! Нашите избрани водачи му отказаха. Макар че аз знам, той намери няколко джуджета-бегълци, които започнаха да работят за него. Но най-интересното още не съм ви разказал!
И Фреир им разказа учудващата история за това как преди стотина години в Хелия се появил странен пришелец, някъде от изток, на вид и по изговор - джудже, но не от коляното на Дурин. Само по себе си това не беше учудващо, защото съществуваха още шест по- млади рода, произлезли от останалите Шест Праотци, но това джудже не беше и от тях. С една глава по-висо- ко от който и да е от обитателите на Хелия, то притежавало огромна сила и владеело наистина чудесни тайни на майсторството. Изпод ръцете му излизали такива съвършени в своята завършеност скъпоценни камъни, че веднъж погледналият ги вече не можел да откъсне поглед, и тези камъни за огромни суми се купували от вождовете на Прирунските племена и племенни съюзи. Пришелецът нарекъл себе си Наугрим (Фолко се учуди - това означавше всичко на всичко „джудже" на елфически, на езика на Синдар; Пришелецът беше скрил истинското си име, а речта на Първородните е била забравена отдавна). За сто години той изработил само пет или шест камъка, но те му донесли и богатство, и слава. Той дал всичко, което получил за тях, на Съвета на Хелия, като казал, че не му трябва нищо. Той често давал добри съвети, без да бърка никога, а после с течение на времето започнал и да предсказва. Първоначално говорел само за подземни работи - къде би трябвало да се очаква пробив на вода, накъде трябва да обърне хитро прокараната жилка и така нататък, но постепенно започнал да предупреждава и за възможни тревоги на повърхността. Той предсказал великото нахлуване от изток, когато обединените сили на истерлингите от Великата равнина, дружините на дорвагите и Търговската област заедно с пристигналите отряди на джуджетата от Хелия, с голям труд и големи загуби отхвърлили натиска на непознатите номади от югоизток. След това Наугрим искали да го изберат в Съвета на Хелия, където той отдавна би трябвало да бъде заради изкуството, знанията и разсъдливостта си, но той отново отказал. А няколко години преди появяването на Олмер той предрекъл появяването на „Краля зад планината" и съветвал джуджетата да не го пускат там. Предсказанието обаче се оказало толкова мрачно и объркано, че никой не го разбрал. На настойчивите молби да обясни предсказанието си Наугрим не отговорил, той бил в страшно отчаяние, и за пръв път от дълги десетилетия народът го видял да плаче. Чак след като Олмер се появил джуджетата разбрали какъв бил смисълът на тъмните думи на пришелеца, но вече било късно. Горите Ча като че се пробудили от вековен сън, ободрили се отвратителните гури и гъсталаците станали окончателно непроходими. Наугрим само горчиво стиснал устни при тази новина.
-А какво каза той за Олмер? - започна да разпитва Фолко.
-Това бяха нещо като стихове - отговори Фреир - и звучаха така:
Щом Черният страх в Хазад-Дум изпълзи,
Ще вдигне Събиращият зад планината
флаг чернобял, и черният страх
Ще поеме по нов гибелен път.
Издигнал мълниите на миналото в ръка
Събиращият ще тръгне, кървав и прав.
Под черното наметало - безтелесни гърди,
Небесният огън прокарва му път.
Сплав от черна воля и смели сърца
Ще вложи той във всемогъщия си венец,
И като мрачни вълни ще приближат онези,
Които чакаха далеч този ден в пустотата.
Тогава ще се вцепени празният небосклон,
Звездите ще изчезнат, и ще стъпи на трон
Тоз, който първоначално бе само човек;
Ще сложи короната - и ще свърши век.
И вятърът от залеза ще раздуха пожар,
Който ще запали изплашеният Валар,
И пламъкът, може би, ще го унищожи,
Но с него и Средната земя ще изгори...
Застрашителна тишина заля гостната на фреир. Самият той наведе глава и замлъкна, чуваше се само пукането на дървата в камината.
-Какво означава всичко това? - процеди Торин.
-Не знам... - намръщено отговори фреир. - Нау- грим не обясни. Той само каза, че трябва да спрем Разположилия се зад планината, без да жалим живота си. Той така наплаши всички, че Съветът почти бе решил да готви отряд, но дойде съобщение, че зад Планината вече се вее страшното чуждо знаме - бял кръг на черно поле и в кръга - черна корона с три зъба... И тогава Наугрим каза: „Късно е! Загубени сме!"
Фолко седеше и чувстваше как светът около него губи очертанията си.
-Как да се срещнем с Наугрим? - само успя да промълви той.
-Аз ще ви заведа - отговори фреир. - Сигурен съм, че ще ви приеме. Той още на никого не е отказвал среща.
Фолко почти тичаше по не особено широките коридори на Хелия, а джуджетата едвам успяваха да го следват. Той не виждаше нищо освен гърба на крачещия пред него и принуден постоянно да ускорява крачка фреир. И още, хобитът чувстваше как започва да се излъчва топлина от висящото на гърдите му заветно острие.
Наугрим излезе да ги посрещне и те се сблъскаха с него, след като завиха зад ъгъла. Явно знаеше за присъствието им.
Наугрим действително беше много висок за джудже - с една глава по-висок от който и да е от тях, ширината на раменете му говореше за огромна сила, а черната гъста брада се спускаше почти до кръста. Краищата й бяха опалени. Но очите му - яркосини - бяха с толкова рядко срещан дори и сред хората цвят, че беше трудно да откъснеш поглед от тях - те изглеждаха като скъпоценни камъни с учудваща чистота в тъмен обков.
Погледът на Наугрим още в първия момент здраво се вкопчи в хобита, някъде в дъното на черните зеници, където, като огън от тайните ковачници, трептеше аленият пламък на мисълта, и този поглед омагьоса Фолко. Хобитът отново неволно хвана дръжката на гърдите си - и разбра, че силата на камата властно го бута напред, към това невероятно същество. Той изпита нещо подобно на това, когато камата го водеше към Синьото цвете.
-Здравей, отдавна чаках теб и твоите спътници - обръщайки се към хобита, заговори Наугрим с плътен бас. - Ти все пак хвърли съдбата си на чашата на везните. Да вървим - ще говорим и аз ще се постарая да ви помогна да откриете единствената пътеводна пътечка в това море от мрак, което ще ви заобиколи, веднага щом излезете от гостоприемна Хелия.
Той протегна на хобита ръка, разтваряйки тъмнокафявата си длан, грапава от здравите като камък мазоли, обратната й страна се пресичаше от няколко бели белега, особено забележими върху потъмнялата от времето и работата кожа.
Наугрим заведе тримата приятели в своята обител - оскъдно осветена от няколко лампи, а всички стени бяха окичени с толкова красиво изработено оръжие, че джуджетата загубиха дар слово.
-Камъните не са тук - внезапно се усмихна в отговор на незададения въпрос Наугрим. - Те са долу, в тигелната... Но стига! - той изведнъж повиши тон. - Това, което ще ви кажа, е само за вашите уши, и даже на най-добрите си приятели не бива да го разказвате.
-Защо? - учуди се хобитът.
-Нали си чувал думите, че всяко знание трябва да бъде заслужено. Вие заслужихте. Останалите - не.
Наугрим стоеше, висок и строг, а лицето му бе лишено от всякакви страсти - не съдия, а само изпълняващ предназначението на Онзи Непознатия, в чиито ръце се клатят Везните и на когото единствено е дадено да съди и да направи така, че равновесието никога да не се наруши. И Торин, и Дребосъка някак си смутено млъкнаха, гледайки застиналия като статуя Наугрим. Той посочи с жест каменна пейка, покрита с килими, и хобитът послушно седна. Наугрим остана изправен, лицето му се разсичаше от резките черни сенки от падащите лъчи на слабата маслена лампа. Той редуваше Общия език с древноелфически и беше странно да слушаш нежния език на елфическо Задморие в тъмната пещера на Хелийските планини, където звучеше Квенея, езикът на Валинор. Фолко го разбираше, той самият бе учил този език по старите записки на Билбо, дадените от него текстове и паралелни преводи, беше го учил просто така, без да вярва, че Високата реч някога ще зазвучи отново, но беше сбъркал.
-Вие сигурно имате куп въпроси? - говореше Наугрим. - Искате да знаете кой съм аз, какво означава пророчеството ми, какво знам за Олмер, за Изтока, Юга и Запада, и за всичко останало, включително Музиката на Айнурите и Първия Велик Враг. Ще ви разочаровам - разрешено ми е да ви кажа малко, много повече предстои сами да откриете. И така, вие вървите по следата на Краля-без-Кралство, изчезнал зад Планината и развял там своето черно-бяло знаме. Надявате се да го убиете и да избавите Средната земя от нова опасност. Прав ли съм?
И той продължи, като видя как Фолко кимна утвърдително с глава.
-Не търси Олмер в лагера му, той не е там. Той препусна при хазгите и по пътно търси местата на падане на Небесния огън. Когато мина покрай нашите планини, успях да прочета някои от мислите му. Той мисли за Пътеката на съцветията и Дома на Високия, предполагайки, че там ще намери нещо, което ще го учуди. И той ще продължи да търси пътя натам. Чакайте го до Дома на Високия, Фолко, син на Хемфаст от Хобитания, и ти, Торин, син на Дарт! Защото Олмер вече не е онзи, когото ти можеше да убиеш в далечния оттук Ануминас.
-Защо да не е същият? - облизвайки устни, с усилие попита хобитът. - И какво представлява Домът на Високия?
-Какво е Домът на Високия, ще видиш сам. Не мога да ти говоря за него, защото от чистотата на помислите ти зависи дали ще успееш да влезеш там. А защо Олмер не е същият, мога само да кажа, че силата му е променила същността си.
-Откъде е дошла силата му? - дрезгаво попита Фолко. - Познаваш ли Радагаст Кафявия?
-Онзи злощастен посланик на Светлата кралица? Познавам го.
-Той казваше, че не може да проникне в източниците на черната сила на Олмер.
-И как ще може? - мрачно се усмихна Наугрим. - Впрочем, това не го може никой. От мене това също е скрито и за да не разклатиш Везните, ти трябва да намериш причината сам. Макар че източниците на тази сила са ясно къде - в наследството на Саурон. По нататък всичко ще зависи от онова, което вие ще успеете да научите.
-Тогава с какво можеш да ни помогнеш ти?! - изправи се хобитът.
-Да ви подскажа и да ви насоча - отговори просто събеседникът му. - Не се бавете, Времето е малко.
-И това е всичко? - мрачно попита Торин. - Че това и сами си го знаем!
-Какво още искаш? Как да намерите Дома на Високия - ще ви кажа. Предстои ви да преминете владенията на Нощната Господарка, предстои ви да преодолеете буйни реки и да прекосите подпиращи небето планини. Моят съвет е - не се опитвайте да изпреварите Олмер при Небесния огън - никой не знае към кое от местата, където е паднал, ще се отправи той и кое от тях ще намери преди другите, но Домът на Високия го вълнува изключително много. Що се отнася до неговата сила... Търсете отговора в Черния замък! Не, не в мордорския, а в онзи, който пази моста през една от реките, които ще ви преградят пътя. Там... не, повече не мога да ви кажа. Както и не мога да ви открия кой съм, откъде съм и от кого съм пратен тук. Кой знае, може би следващата ни среща ще стане в деня на разкриването на тайните - ако елфическата ти стрела, излязла изпод ръцете на майсторите от Нолдор в дните на Предначалната епоха, секирата на Торин или мечът на Строри намерят онзи, който се зове Олмер, и сложат край на земните му дела. Сега вземи това - Наугрим протегна на хобита старинен свитък. - Това е карта. На нея ще намериш пътя към Дома на Високия през Черния замък. Ако тръгнеш покрай ръба на Планината, пази се от Сивия вихър! Той носи нещастие. Кинжалът върху гърдите ти ще те предпази... - Устните на Наугрим се разтеглиха в слаба усмивка. - Признавам, не разчитах да го видя тук! Чух, че ти го е подарил самият Олмер. Ако знаехме защо го е направил, тогава много неща биха се изяснили...
-Какъв е този Сив вихър? - с отпаднал глас попита Фолко.
-Това, което е останало от злобата и силата на онзи, който някога седеше много високо и от мнозина бе почитан за най-силен - отговори загадъчно Наугрим. - Тялото му загина, но духът остана, без да има сили да отиде в Покоите на Мандос заради престъпленията си. Ще го познаеш сам. Дръж лъка по-здраво! Не жали елфическите стрели! Те са създадени така, че господарят им да ги намира лесно, ако не са ги отнесли в себе си ранените врагове. Ще забележиш приближаването му, но помни, той не бива да ви докосне дори с крайчеца си.
-А мога ли да те попитам за вече отминали неща? Заслужили ли сме да знаем какъв беше онзи подземен страх, с който се сблъскахме в Мория? Ти сигурно знаеш за нашите пътешествия? Само, в името на Дурин, не ни отговаряй с гатанки! - възбуденият Торин прекъсна Наугрим.
-Знам - кимна Наугрим. - В Мория сте се сблъскали с Гълтачите на скали - ужасен плод от страховития съюз на Балрозите, Демоните на Ужаса, Подземния Мрак, рожба на Унголиант. Много векове спяха те, необезпокоявани от никого, но предсказаният час настъпи и за тях, те се пробудиха и тръгнаха натам, където ги насочи волята на новия им Господар и където ги влече застарялата ненавист към елфите - на Запад.
-Но какво ще стане?! Как да им се противопоставим?!
-Не знам... - въздъхна тежко Наугрим. - Биха могли да ви помогнат Черните джуджета. Говори се, че те са си имали работа с подобни създания.
-Къде да ги търсим?!
-В Черния замък, за който вече споменах. Но бъдете внимателни! Черните джуджета не са тангари, помнете това, Торин и Строри. Черните джуджета имат свой път в този свят... Тях не ги вълнува гнева на Морето или Вятъра, можете да ги убедите, но не можете да ги изнудите или изплашите.
-Но трябва да изпратим вест на Кирдан и елфите на Запада!
-Отдавна е изпратена - подсмихна се Наугрим. - Ще ти кажа, че отначало даже самият Корабостроител трепна, но после, когато му стана ясно, че Гълтачите, ако не бъдат спрени, в края на краищата ще стигнат до Задморие - това го накара да отхвърли мисълта за бягство.
-Ами Светлата кралица?! Нима тя не може...
-Кой знае?! Това е скрито от мен. Но на теб ще ти кажа - явно тук отново играят роля Везните. Ние, обитателите на Средната земя, сме длъжни сами да се справим с излизащата от нашите недра заплаха. В противен случай Валарите ще бъдат принудени да покажат мощта си и светът отново ще се промени. И тогава кой знае дали там ще се намери място за нас...
-Какво да правим?
-Вече ви казах. И помнете, че ако спрете Олмер, ще спрете и всичко останало. Защото силата му сега не е голяма, но за останките от Мрака, изтъкана от ръцете на Моргот и Саурон, той е онова камъче, което поражда в планините унищожаваща всичко лавина. Разликата обаче е там, че за да тръгне лавината, това камъче още е необходимо... Така че бързайте! Не се бавете и помнете: пак ще се срещнем. Съдбата на Запада е и моя съдба. За добро, или за зло - пак ще се срещнем. И тогава аз ще ви разкажа всичко, което мога.
-А коя е Нощната господарка и как да я победим? - попита Дребосъка.
-Вие не можете да я надвиете, затова просто бягайте от нея с всички сили - това ще е най-умно. Тук е необходима магия, могъща магия...
-Ами ако срещнем Олмер и не успеем? - примирайки, попита Фолко.
-Спомняш ли си как завършва пророчеството? Не знам откъде идват при мен думите на моите предсказания, мога само да отговоря, че Средната земя неузнаваемо, чудовищно ще се промени.
-Кажи, Наугрим... кой си ти?
-Рано е. Ще ви отговоря по-късно, ако ми бъде
-Тогава... ако Олмер започне война, кой ще победи?
-Не знам.
-Да търсим ли помощ? При елфите на Изтока - между другото, кои са те? Може би от Гондор, да ме вразуми Дурин, или от Харад?!
-От Харад не си заслужава, макар че отхвърлили Мрака има и там - но ще загубиш много време. Гондор може да задържи армията на Олмер, ако все пак я събере, защото главната заплаха не е в армията му, а в онези остатъци от Мрака, които са се пробудили от дългия сън. А елфите на Изтока... Наричат ги Авари, Непожелалите, които са се отказали да напуснат прародината си в Средната земя и да тръгнат след посланиците на Валарите на Запад, в Благословената Земя. Те никога не са познавали Валарите и живеят със собствените си знания и мъдрост. И са постигнали много!
-Но, кажи, Наугрим, откъде на света има толкова сган, за която нищо не се говори дори и в старите предания на тангарите? - попита Дребосъка.
-Не можеш дори да си представиш колко различни по сила и способности духове по различно време са се предали на Мрака - всеки от тях, осъзнал не- минуемостта на разплатата за извършеното, се е старал поне по някакъв начин да остави спомен за себе си. Те са творили кой каквото е могъл или пък сами са създавали някакви пълзящи, летящи или скитащи по земята твари, които са живеели и са давали потомство. След победите на Светлината всички те избягали на Изток, натам, където засега не стига диханието на Валарите. И там, сред необозримите пространства на Арда, Кралството на земята, те теглят своето съществувание и до ден днешен. Между другото, още нещо. Вашите доспехи от митрил са много добри, но помнете, че има още в Средната земя един-единствен меч, изкован много отдавна, в дните на Предначалната епоха, от ръцете на Еол - Тъмния елф. Той изковал този меч от паднало от небето огнено желязо и нито един земен метал, даже митрилът, не може да му противостои. Еол изковал два такива меча, но единият се счупил сам, когато с него се е пронизал Турин Турам- бар, а вторият, принадлежал на сина на Еол, го изнесъл от развалините на Гондолин Туор, основателят на линията на Кралете на Нуменор. От него чудесното оръжие е попаднало при Елрос, брата на Елронд, а сега острието е в Гондор. Пазете се от него! Никакво друго оръжие няма да може да пробие бронята ви... А сърцето ми подсказва, че това острие скоро ще види бял свят.
-И нима по целия път ще срещаме само сган, подчинена на Мрака? - с треперещ глас попита Фолко.
Наугрим го погледна внимателно.
-Елфите смятаха, че страхът отнема силите - отбеляза той, - и са избягвали да дават черни пророчества. Затова ще те утеша. Добре би било, след като преминете Пустата планина, земите на хазгите и Горите Ча, да се отклоните на север, към великата гора на Гондалар, на елфически - Таур-ну-Амарт, Горите на съдбата. Там вие още можете да срещнете някой от Аварите. Ако ви провърви, те ще ви помогнат.
-А нима могат и да не ни помогнат?
-Те са внимателни и недоверчиви - последва отговор. - Самото име на твърдината им, Гора на съдбата, говори за това, че в дните на Предначалната епоха, скоро след като Елдарите напуснали прародината си и тръгнали на Запад, на Непожелалите им се е наложило да издържат жесток бой с хвърлените срещу тях страшилища на Първия Враг. Подробности не знам, но тази битка е сложила граница в придвижването на Аварите на запад.
-А ще успее ли Олмер да стигне до Дома на Високия? - попита хобитът.
-Може да стане така, че и да успее. Станал е силен и както изглежда, самият той още не разбира напълно каква е тази сила в него и откъде идва тя. Мнозина от онези, които биха могли да му преградят пътя, ще отстъпят пред тази сила.
-Добре. Кои са гурите и как да се борим с тях?
-Гурите - те са утайка, изметът от племето на Седемте бащи - сериозно отговори Наугрим. - По нещо приличат на орките - тях също ги е създал в дните на разцвета на своята сила Първият Велик Магьосник, като кръстосал дребните си помощници вампири с попадналите в ръцете му и умъртвени по особено жесток начин гноми. Гурите са силни и упорити, ако орките в дълбините на черните си сърца мразели своя Господар и му служели повече от страх и омраза към елфите, то гурите не се уморяват да му възнасят хвалебствия за даруваното им земно съществувание и затова са по-яростни и непреклонни от най-свирепите орки. Тежко е да се бориш с тях - те са ловки, хитри, при най-малка опасност се зариват в земята, големи майстори са на засадите и неочакваните удари в гръб. Също както джуджетата, те са вещи в копаене на тунели и подземно строителство, но са съхранили и някои познания в черната магия и са способни да накарат противника си да се вцепени, така че да не може да вдигне меча си да се защити. Тук са необходими тайните знания на джуджетата, които са се сблъсквали в битка с подобни създания. Гурите ще ги срещнеш със сигурност - те населяват обширните пространства и в Горите Ча, и зад тях, покрай пътя, който води към хазгите. Какво да ви посъветвам? Знаеш отговора не по-зле от мен - дръж по- здраво меча!
Освен гурите в областите зад Горите Ча обитават хегите и ховрарите. Хегите открай време живеят по склоновете на планините и сигурно са били добър народ преди Саурон Велики да ги подмами в дните на своята слава с призрачното могъщество на Мордорските земи. Тогава хегите, които никога не ламтели за чуждо, изведнъж пожелали плодородните земи в долините. Саурон им помогнал във войните със съседите им, които те принудили да се покорят на Черния замък, и още повече - един от Деветте Пръстена той дал на предводителя на хегите. Саурон изпратил при хегите учители от покорилите се на злото Черни ну- менорци и те предали на наивните планинци много от тайните си знания. Когато Саурон паднал, хегите започнали поразително да се променят. Те не молели за пощада, затворили се в планиниските си крепости и вече триста години пазят границите на владенията си, като убиват всеки приближил се до тях. Овладели са изкуството да творят странни чудеса и сивите им кули, издигнати на планинските пътеки, се пазят не само от мечове, копия и стрели, но и от непознати за мен невидими сили, предупреждаващи хегите за прииждащ враг. Моят съвет към вас е да ги отбягвате.
Ховрарите пък от незапомнени времена служат на Нощната господарка, техните владения не можеш да ги заобиколиш. Това е предният пост на земите, подчинени на Синия нокът, както понякога наричат Господарката. Няма да ги подмине и Олмер и е много важно да разберем как ще се справи той с Неминуемата гибел от мрака. Тя не е безсмъртна - по някакъв начин тези чудовища продължават рода си. Тази, която управлява сега, се е установила там преди около триста години, в годината на великата победа над Саурон. Ховрарите не знаят магически тайни, но зад източните граници, зад Великия хребет, има области на Великия Орлангур и това, ще ти кажа, е по-страшно от всичко останало, взето заедно. Това е трета сила, дошла на Света, ново творение на Унголиант - по-точно, творение на онези негови области, откъдето в плътния Предначален мрак проникват отблясъците на Неунищожимия. Излязлото оттам творение е неподвластно нито на Мрака, нито на Светлината, даже Валарите се страхуват от могъществото му, защото още никой не е измерил и познал пределите му, освен само Великият Илуватар. Под властта на Великия Орлангур са обширни и гъсто населени земи, и оттам идват странни и неясни известия. Към каква мечта води той хората, които са под неговата власт? Везните имат само две чаши. Постъпките на Орлангур по странен начин се пречупват и изкривяват, преди да паднат върху едната или другата чаша, но по какви закони става това пречупване, не мога да ти кажа, защото самият аз не го знам. А още по-далеч на Изток, на самия край на познатите ми предели, се простира Средното княжество - първото от човешките кралства, възникнало в Средната земя. Когато Елдарите току-що встъпвали в незаетия още прекрасен Белерианд, когато над целия Север надвисваше още мрачната сянка на Врага - тогава в дълбините на източните земи, на бреговете на реките, до този момент неизвестни на обитаващите Запада, възникнала тази сила на свободно обединили се свободни хора, и по онова време с помощта на по-младия клон на Черните джуджета и отряда на елфите Авари те отблъснали натиска на самия Саурон, но не могли да попречат на разпространението на властта му на юг и югоизток. Те не обичат чужденците, освен това над владенията им започват да оказват натиск гонените от страха си пред Нощната господарка племена. Някога Ореме Великият, скитащ по Средната земя, се натъкнал на Средното княжество и бил доста учуден от техния собствен, незаимстван от елфите език и писменост. И той ги научил на много, а още повече възприели те от Черните джуджета, които щедро делили знания с тях, след като хората от Княжеството им помогнали да отблъснат натиска от дълбочините... - Наугрим замълча. - Кой е нападал Черните джуджета, не ми е известно. Не знам такива сили в нашия свят, което, разбира се, не означава, че те не съществуват. Но и Средното княжество не е пределът. Още по-надалеч се простират благословените земи покрай вътрешното море Хелкар, около един от заливите му, носещ името Куивиенен, което на елфически означава Водите на пробудата.
-На теб, драги полуръсте, сигурно ти е известно името на това място - там за пръв път очите на Първородните са погледнали Света. И до ден днешен на брега на сребристото водно огледало, където водата е по-чиста от която и да е друга в Средната земя, и онзи, който я опита на вкус, вече никога не ще я забрави и непременно ще се върне там отново, се издига гордият дворец на Илве, краля на Авари, безброй векове живял на това място...
Настъпи мълчание. Мълчеше безстрастният Наугрим, мълчаха джуджетата, потиснати от чутото, мълчеше и Фолко, завладян от разгърналата се пред него величествена панорама от неизследвани земи и обител на тайни сили. И внезапно от езика му се откъсна въпрос, който го измъчваше вече много отдавна, който той много пъти имаше намерение да зададе на някой Силен-От-Този-Свят, но всеки път забравяше заради куп дребни всекидневни задачи, които се налагаше да обсъждат.
-Кой е Изрвен-бен-Адар, Баща на Забранените земи, или, както аз го познавам - Том Бомбадил?
-Той е Отвън - последва кратък отговор. - Някога е служил на Първите слуги на Стихиите и после е останал в Средната земя.
-Какво означава „Отвън"? И кои са тези Слуги на стихиите? Майарите?
Наугрим тихичко се усмихна.
-Вие прекалено сляпо вярвате на елфическите предания за Дните на сътворението, приятели! - каза той. - Помни, че няма такива сили, които във вреда на властта си биха разкрили тайните си на подчинилите им се. Валарите са открили на елфите не повече от онова, което са искали, и най-важното - както са искали. Не само Майарите са служили на силите на Арда! Защото доста техни помощници са произлезли и от Сивите области на Унголиант, където Мракът е бил пронизан от разхвърчалите се парчета на пламтящия Хаос, след което Унголиант е станал многослоен. Първите слуги на стихиите са били от тези духове, а те на свой ред започнали да им служат и се събрали в цялата Еа, като приели различни, както видими, така и невидими форми. Онзи, когото ти наричаш Бомбадил, е един от тях. Зная за още няколко такива като него, и до ден днешен бродещи по Средната земя. Не знам само, дали ще ги срещнете?
-А кои са Ред бор и фандар? С какво са се занимавали тези двама от ордена?
Странен огън пламна в дълбочината на очите на Наугрим, той се обърна и не каза нищо.
-А Великата стълба? А Стражата на Валарите?... - отново започна хобитът.
-Ако имаш късмет, ще видиш всичко това сам - отговори уморено Наугрим. - А сега върви, трябва да кажа някои неща на твоите приятели. Насаме...
Фолко крачеше като в треска по коридорите на Хелия. Не си спомняше как отново беше стигнал до покоите на Фреир, какво са го питали озадачените стопани и какво им е отговарял. Седнал в ъгъла, той разгърна на коленете си картата на Наугрим и дълго гледа лъкатушещите извивки на непознатите реки, на изкусно изобразените планински хребети... Картата бе изпъстрена с бележки: той намери върху нея всички опасности, за които му говореше Наугрим. Като тънка прекъсната линия се виеше сред оцветените по различен начин области пътят на изток, минаващ през стотици левги и опрял се в неголям бял кръг, до който имаше надпис: „Пътека на съцветията".
След доста дълго време те продължиха пътя си - сега вече от Хелийските планини, заедно с разузнавачите на дорвагите и настигналия ги Ерлон. Раните му тъкмо се бяха затворили, но той седеше върху коня изправено и погледът му не предвещаваше нищо добро за който и да е от следовниците на Олмер. Черните подземни сводове отново бяха сменени от нежната зеленина на цъфтящите гори, пролетта отстъпваше място на лятото, Месецът на песните и танците плавно преминаваше в Месеца на гнездата.
Но приятелите не забелязваха нищо около себе си, изцяло доверили се на водачите на дорвагите. Всеки от тях бе потънал в тежки размисли над думите на Наугрим. Фолко, потресен и объркан вече за кой ли път от разширилите се граници на света, се опитваше да разбере какво ли може да се крие зад мрачните думи на неясното пророчество. Защо „Събиращ"? Какво означава „сплав от черна воля и смели сърца"? Кои са тези, очакващи своя „ден в пустошта"?... Той не знаеше отговорите.
Пътят покрай Хелийските планини им отне цяла седмица и Фолко не можеше да каже, че беше от трудните. Богата и свободна земя, свободна от страхове и грабежи. Тук, в сърцето на владенията на дорвагите, често не заключваха вратите през нощта.
А после планините свършиха, изгубиха се в дългите гористи склонове, и дойде време да се отбият от утъпкания друм - той отвеждаше на североизток, а техният път водеше на юг.
По ставащите все по-незабележими черни пътища те вървяха от село към село още единайсет дни. На дванайстия ден тясната лента на обраслия с трева път ги изведе в скрития залив от поляни между двете крила от горски стени. Дорвагските владения свършваха. Зад разпрострялата се на десет левги ивица заблатени земи започваха едва видими сред гората каменисти хълмове, изложили над зелените корони своите оплешивели върхове - предпланинските части на Пустата планина. Тук дорвагите държаха сипна гранитна стража и макар че постовете им пропуснаха малкия отряд без забавяне, Фолко забеляза тревожните им погледи, хвърлени в гръб. Келаст беше известен като следотърсач и майстор в улавяне на вражески шпиони и щом северните глави на родовете са го изпратили на юг, значи работите са зле и тревогите - недалеч.
Промъкващите се през блатата приятели няколко денонощия неотстъпно бяха преследвани от комари и на хобита му оставаше само да се утешава със спомените за това, че също толкова лошо, ако не и по-зле, им е било и на четиримата хобити след Брее. Това помагаше, но не много.
На двайсет и шести юни по календара на хобита те минаха блатата и се задълбочиха в предпланинските гори. Стана доста по-трудно да се върви. Пустата планина през цялото време протягаше на запад алчните си ръце на стръмните склонове на разклоненията си и да се катерят ту нагоре, ту надолу беше трудно както за пътниците, така и за конете им.
Първото, което наби в очите на хобита бе, колко малко животни и птици има по тези места, почти не се чуват звънките песни на щурци и цикади, даже синигерите бяха изчезнали някъде. Няколко пъти хобитът се натъкна на мъртви мравуняци, а веднъж забеляза широка, остро миришеща на кисело лента черни мравки, които неспирно се движеха някъде към залеза, влачейки със себе си яйцата и личинките. Само сиви врани можеха да се видят на открити места, а през нощта приятелите често чуваха тъжния вълчи запев. Не се виждаха изпражнения на лосове, дори и заешките дири, както каза Келаст, били почти изчезнали. Ясното небе, рядко закривано от редки облаци, щедрото слънце и ласкавите топли дъждове не се връзваха с мрачно замрелите гори. Дорвагите и Ер- лон търсеха следите на постовете на Армиите на Ол- мер, но не ги намираха. Или черните наметала не стигаха толкова надалеч, или бяха много внимателни... Фолко, вслушвайки се в себе си и опитвайки се да познае откъде може да се появи опасността, не успяваше да почувства нищо определено - само смътно и тежко очакване на нещо лошо здраво се загнезди в гърдите му.
По пътя те много се сближиха с Ерлон. Фолко често го разпитваше за подробностите от пътя на Краля-без-Кралство през северните земи. Ерлон отговаряше с труд, преодолявайки веднага кипващия в него гняв. Бившият роб на Олмер побледняваше, челото му се покриваше с пот, а в очите му избухваше такъв пламък, че ако Фолко беше видял човек в това състояние преди три години в родния си Бекланд, щеше да избяга, без да се обръща назад.
Ерлон разказваше за организацията на различните отряди на врага, за това как до последно влачели със себе си отслабналите си замръзнали приятели - ангмарските арбалетчици. Как хазгите, предчувствайки близка смърт от студ и глад, сами падали на оголените мечове, избавяйки съратниците си от излишни гърла. Как останалите без сили били карани да се качват в седлата - те за нищо на света не искали да заемат чужди, както им се струвало, места, намирайки такива, които се нуждаели от помощ повече от тях.
Говореше и за това как до започващия да изостава, все по-често и по-често сядащ на снега воин, се появявал самият Олмер да каже няколко тихи думи, да го потупа по рамото - и човекът ставал, и отново вървял, и издържал до мястото за почивка, и затова дружините на Олмер запазили много повече ред и сили, отколкото можело да се очаква.
„И вятърът от запада ще раздуха пожар..." - изплуваха в паметта на хобита редовете от пророчеството на Наугрим. Какво означава това? Нима - по кожата му пробягаха ледени тръпки, - нима се приближава назначеният от Единия Час и светът върви към деня на Последната битка? Гандалф, Гандалф, какво правиш, къде си, къде е твоя съвет, къде е твоята жалост към малките и слабите?! Колко е необходим сега твоят съвет...
Те бавно, с мъка си пробиваха път на север, вървейки покрай западните склонове на Пустата планина. През нощта Фолко все по-често дълго не можеше да заспи, гледайки небето, покрито от безчислените огънчета на сините звезди, и не чувстваше потребност да затвори очи и да се зарие в одеялото. Огънят постепенно угасваше и хобитът се оказваше насаме с нощта. Погледът му търсеше на небосклона яркия пояс на Небесния меченосец, сложен от Светлата кралица като знак на неминуемата Последна битка и Края на дните, и звездната фигура се струваше на хобита пълна със скрита заплаха. Като кървавото око на непознато чудовище гореше пурпурният Боргил, и камата, стоплена от топлината на тялото на хобита, изведнъж започваше като жива да се мъчи да се освободи от ножницата. В такава нощ Фолко за пръв път чу студения й глас, който другите не можеха да чуят, излизащ от покритото със сини цветя острие: „Кръв, кръв, много кръв искам да изпия аз, преди да падна от безсилната ти ръка. Кръвта на знатни и силни, за да може онзи, който ме изкова, да се радва, виждайки това от високите си чертози..."
Примирайки от ужас, Фолко оголи хладно проблесналото в звездна светлина оръжие, и тогава сякаш нечии пълни със сила и власт очи го погледнаха от дълбините на ръкохватката. Той се опита да заговори мислено с камата си, но тя не му отговаряше и хобитът неволно си спомни Червената книга, Билбов- ските „Преводи от Елфически", историята на Турин Турамбар и меча му, почти по същия начин заговорил през последния ден от живота на великия герой, както и последните думи на Турин към оръжието - няма ли да се съгласи то да вземе собствената му кръв като откуп за пролятата кръв на другите погубени от Турин в умопомрачението му? И мечът отговорил „да", взел откупа и се счупил. И Фолко, като по интуиция, държейки в дланта си обърната с острието към него кама, вдигна високо ръце към леещото се от небесата сребристо сияние и, чувствайки, че блъска по невидими, но засега затворени врати, се обърна към острието - няма ли да приеме то, неговата хобитска кръв? Кръв, но не живот? Ще му служи ли също толкова вярно, както е служила на изковалия го?
Тишината на юнската нощ, безмълвието на лятната гора изведнъж беше нарушено. От някъде невероятно далеч се дочу чисто и тънко звънтене, като че десетки малки сребърни чукчета удряха по звънтящи наковални, и сред този звън до вътрешния слух на Фолко долетяха думите:
„Да! С радост ще пия от твоята кръв, защото висока е твоята съдба и удивителен жребий ти се е паднал. Никой от онези, които са ме носили, не ми е предлагал кръвта си в знак на дружба, и макар че не мога да ти служа така, както на създателя си, ти ще стоиш само на едно стъпало по-ниско от него. Кълна ти се, че няма да се изплъзна от дланта ти и ще намеря пролука във всяка броня. Ще ти помогна да преминеш невидими прегради, защото големи сили е вложил в мен моят създател. Дай ми да пия!"
Фолко бавно запретна левия си ръкав, дясната му ръка, стискайки камата, надвисна над смътно белеещата се в тъмнината плът. Обвзе го страх пред болката, макар че му се бе налагало да търпи по време на странстванията много повече. Само с огромно усилие на волята той се насили да прокара студеното и остро лезвие малко по-високо от китката. И внезапно толкова се уплаши от звука на разрязваната кожа, че даже не почувства болка. Топлите тъмно-алени струйки потекоха по китката, скритото в острието заговори отново и хобитът чу:
„Да! Отдавна не съм пила кръв и сега съм доволна. Ала не бързай да прекъсваш този благословен поток. Защото с всяка капка от твоята кръв расте силата ми, и колкото по-дълго търпиш, толкова по- страшна и неотразима ще бъда в твоите ръце!"
И Фолко търпеше, без да забелязва подгизващо- то от собствената му кръв наметало. Лека-полека да му се завие свят, страхът с ледени нокти се впи в сърцето му — ами ако не издържи...
Но той издържа. Острието като от само себе скочи в ножницата, дясната ръка, държейки неизвестно откъде взело се парче плат, затисна раната, а камата се обърна към хобита за трети път:
-Достатъчно! Защото иначе ще отслабнеш прекалено много. Наистина дружба искаш да ми предложиш, защото не се промъкна в помислите ти дори и следа от мисъл, че искам да те умъртвя, вземайки твоята Жизнена влага. И ще ти служа, както не съм служила на никой, освен на великия Отрина Зи да не познае несполука ръката ти, стискаща дръжката ми!"
На сутринта Фолко много изплаши всички. Събудилият се пръв Келаст в ужас скочи на крака, забелязвайки лежащия в несвяст хобит, покрит с окървавено наметало. Джуджетата се хванаха за оръжието, но не забелязаха дори и следи от въображаемите врагове. А когато Фолко дойде на себе си и заяви на изплашените си приятели, че просто е бил невнимателен и се е порязал, негодуванието им нямаше граници. Хобитът бе наречен с всякакви „нежни" думи, най-скромната от които беше „тъпак".
На шестия ден от пътя им на север те се натъкнаха на пресни следи от конски копита със знака на Изелгрид.
Минаваше юли, а те с неотслабващо упорство се промъкваха все по-далеч и по-далеч, към мястото на падане на Небесния огън. Фолко, още слаб от загубата на кръв и потреса, потъна в някакво безразличие. Странни видения го преследваха, картините от чудесна цъфтяща страна се редуваха с горящи градове, влачещи се по пътищата върволици от пленници и забързано отплаващи златисти кораби. Виждаше и себе си как се задъхва, притиснат към стената и отчаяно се отбранява с някакъв странен изкривен меч. И кървавочервеното небе, и огромният синкаво-черен облак с облик на исполински орел, прекалено близък до реалността, за да бъде случайна игра на капризния вятър, а една нощ внезапно му се присъни странен сън...
В прозрачната вода на плиткия залив се къпеха ниско наведени сочнозелени листа на непознати за него дървета. Листата също бяха странни - широки почти колкото длан, дълги цял лакът. Високо-високо горе бе застинало златно слънце. Няколко вече познати кораба на Морския народ с гордо извити носове, украсени с дърворезбованите муцуни на вълци, мечки и дракони, стояха недалеч от брега. И Торин, с ризница, но без шлем, с ужасен белег (откъде се е взел?) бършеше кръвта от секирата, а белите му коси и брада също бяха изцапани с тази чужда кръв. В компанията на няколко елдринги покрай тях премина Дребосъка, като възбудено разказваше нещо. В пенестата ивица на прибоя беше замряло пронизаното от много стрели и копия тяло на морски дракон и около безобразната глава още се забелязваше бавно угасващото виолетово сияние, странно и плашещо. А зад недалечните крайбрежни хълмове вече яростно тръбяха многобройни бойни рогове, там се строяваха дружини, и хобитът трябваше да е там, и колко хубаво, че съвсем не го боли лявата ръка, и защо Хелдар бави удара на своите броненосци, и нима феластър отново ще изведе своите пероръки от поставения капан заедно с Адамантът на Хена?...
През следващата нощ, когато пропитият от зло- вонията на блатата западен вятър поутихна и над застиналите в смътно очакване хълмове на Пустата планина се спусна мека вечер, обвита в трептящо сребристо покривало, и за пръв път от много дни насам пътниците чуха в гъстите клони пеенето на птици, на хобита му се яви Гандалф.
Фолко лежеше по гръб, гледайки с широко отворени очи бездънното черно небе. Колко невероятни са все пак нощите тук, на ръба на Пустата Планина! Сякаш гледаш в плитката вода на бързо ручейче и звездите са само красиви камъчета по дъното, а може би - игра на бързи отблясъци по люспите на някакви създания. Погледът на хобита намери на небето Голямата Мечка, любимото съзвездие на Светлата кралица, което елфите наричаха Сърпа на Валарите и в същия момент оживялото острие предупредително го побутна в гърдите, след което хобитът разбра, че до огъня седи някой.
Мигновеният страх умря преди да се роди - тази невисока, плътно загърната в наметало фигура не можеше да бъде враг, въпреки че Фолко чувстваше почти като жар върху лицето си изпълващата я сила. Гледайки към обърнатото към него слабо осветено от огъня младо лице с необикновено дълбоки, далеч немлади очи, в които изострилите се чувства четяха огромния опит на много животи, Фолко не го позна веднага. И чак когато седящият до огъня заговори, съмненията на хобита изчезнаха - това беше познатия глас на Гандалф.
- Растеш забележително бързо, сине на Хемфаст. Ето че стигна и до Наугрим, ето че вече си на самия край на владенията на нова сила, дошла в нашия свят. И колкото по-нататък отиваш, драги полуръсте, толкова повече съжалявам, че не мога да бъда, както в старите времена близо до теб.
- Но преди ти беше съвсем различен! - промърмори Фолко, проклинайки се в душата си за глупостта си.
Изведнъж му дойде на ум, че в общи линии, няма какво да попита Гандалф - може би само за същността на Валарите, за Великата стълба и тем подобни неща, защото пътят му бе ясен - напред, след Олмер, към самия край на хоризонта!
-Пред теб не е онзи Гандалф, когото познаваш от книгите и от нашата първа среща в съня ти - сериозно отговори онзи, гледайки внимателно хобита. - Защото аз съм отново Олорин, един от Майарите, встъпил в Еа преди Арда да приеме своите форми. Излекувах се от голяма част от онова, което се влачеше след мен от миналото, много забравих и на много се научих отново, но гласът ми остана с мен.
Настъпи мълчание. Гандалф очевидно чакаше въпросите на хобита, който пък загуби желание да ги задава. С необичайна яснота изведнъж му се привидя огромна, остра и смъртоносна стрела, която истински живее само през краткия миг преди да порази целта. И тази стрела бяха те - Фолко Брендибек и мирно хъркащите едно до друго джуджета. Те сами избраха съдбата си и какъв смисълът има сега от излишно умни и важни разговори?! Защо ще говори с този пратеник на Валарите, щом вместо отговор ще чува само едно и също - Везните... Везните... Везните!
-Защо си дошъл? - бавно кипвайки, заговори хобитът. - Какво си ти, великият, мъдър и всесилен, в сравнение с мен, малката песъчинка в морето от смъртни, какво можеш да ми кажеш? И ако си токова могъщ, че знаеш смисъла на нашия поход - защо не направиш поне нещо за Средната земя? Защо вашите прехвалени Валари не покажат силата и могъществото си, като ги насочат за добри дела?! Защо вие самите не довършите Олмер, златотърсача от Дейл, подстрекателя на нови кървави безредици в Средната земя? За какво сте там изобщо?! Вие, великите и силните, изчезнахте някъде зад хоризонта и предоставихте правото за сърбане на тази страхотна каша на нас, които малко разбираме и почти нищо не можем, освен да дадем нищо незначещите си животи?!
Той извика тези думи на един дъх, стискайки юмруци и покривайки се със студена пот, яростните сълзи ненавреме се показаха на очите му.
Олорин седеше, без да сменя позата, пък и за какво му беше да я сменя - духовете не се уморяват, с примряло сърце си помисли Фолко, докато чакаше отговор.
Ти си прав за това, че не мога да тръгна срещу Закона на Везните - заговори Олорин и хобитът се учуди колко безцветен е станал гласът на гостенина, като че я е нямало неговото избухване, като че ли нищо не се беше слуичло. - Но за останалото се заблуждаваш, опасно се заблуждаваш! Горе-долу същите разсъждения ми се е случвало да чувам и преди!
-Знам! В Нуменор, малко преди Падението му!
Изглеждаше сякаш Олорин се учуди, неподвижното до този момент лице, по-точно маска, трепна. Очите на духа се втренчиха в хобита
-Откъде ти е известно това?
-Лесно беше да се сетя - промърмори хобитът. - Поне ти би трябвало да знаеш, че главите на полуръ- стовете от време на време работят, и даже не лошо! Какво ли друго е могло да бъде казано там?
-Все пак ще завърша - овладявайки се, невъзмутимо продължи Олорин. - Ти казваш - къде са тези Валари, защо не довършат Злото? Знаеш ли изобщо какво е Зло?
-Злото е много различно, нелепо е да се опитваме да го изтребим за вечни времена! - Ядът отново се появи в гласа на хобита. Сякаш не той, а някой друг, силен и знаещ, говори сега с неговия глас. Току-що произнесеното от Фолко беше изречение на Елронд, записано от Билбо в Ломидол и преведено от него на Общия език. - Няма нужда да ми казваш, че Злото е многолико е неистребимо, че Доброто за едни се превръща в Зло за други и така нататък. Всеки застава от онази страна, която кара съвестта му да мълчи - ако, разбира се, има избор и съвест.
-Тогава ще ти го кажа по друг начин - рече примирително Олорин. - Нима вие, смъртните, сте безсилни парцалени кукли, с каквито си играят вашите деца? Нима сте лишени от разум, воля и влечение към свобода? Нима могат Валарите да се разпореждат с живота ви, нима могат да насочват пътищата ви против вашите желания и стремежи?! Само един път Валарите са се обърнали към Единствения - когато е паднал Нуменор, стремящ се в безразсъдната си гордост да преобърне реда в нашия свят. Повярвай ми, всички обитатели на Благословената земя и до ден днешен не престават да оплакват онези ужасни времена и гибелта на Великия народ. И всички Валари съжаляват и скърбят за това. Кои ще станете вие, ако ние започнем вместо вас да се разправяме с всеки, който посегне на мира и спокойствието на Запада? Разбери, полуръсте, Валарите, за които ти толкова страстно искаше да разбереш нещо - това са само сили на Арда, Стихията, и не е в тяхната власт да пасат народите с желязна тояга.
-Но е в тяхна власт да вдигат и разрушават планини, да променят коритата на реките, да покриват с гори безжизнени пустини, нали? - възрази Фолко. - Какво е пред тази сила човекът, джуджето или хобитът, какво са пред тази сила държави и кралства, крепости и армии, кураж и доблест?
-Валарите не са властни над пътищата и съдбите на децата на Единствения... - като че ли в гласа на Олорин прозвуча умора. - Именно защото Злото е многолико, затова никой, даже Валарите, не смеят да съдят кое е Зло, а кое - Добро.
-Тогава защо ти три хиляди години беше Врагът на Саурон?!
-Това е друго. Саурон Велики бе прост и разбираем. Всевластие заради всевластието - това беше неговата цел. Нищо не носеше на хората, освен робство и мъка. На коя страна предлагаш да застана в спора на същите тези баскани и дорваги?
-Срещу онзи, който пръв е нападнал! Той е виновен, какво толкова има да му мислиш?
-Ами ако само е изпреварил нападението на другия? Може да се каже, че е виновен онзи, който пръв е замислил... Накратко, ние много добре можем да познаем Злото, когато говорим за насилие, убийство, грабеж, измама, лъжесвидетелство и така нататък, но когато става дума за народи и държави - тук са безсилни даже Валарите. Силите на Арда само поддържат равновесието в света. И аз дойдох да ти помогна в твоя път.
-Знаеш ли как да убием Олмер?
-Защо тези думи на Радагаст толкова са ти заседнали в главата? Да, самият аз те посъветвах да се държиш за него, но никога не съм мислил, че той ще ти даде толкова прям съвет, повече приличащ на заповед. Аз се видях с него, говорихме за много неща. Той не знае откъде е силата на Олмер, но аз като че ли се досещам. Не напразно изкарах в Средната земя цялата Трета епоха! Към Олмер бавно се стича Силата на Мрака, но защо именно при него и по какъв начин - кой знае? Това предстои ти да го решиш.
-Ами ако сбъркам? И въобще, защо аз? Никакви пръстени не съм намирал, никакво драконово злато не съм гонил - защо аз? И истина ли е, че ако имаме щастието да убием Олмер, Мракът ще отстъпи?
-Ще отстъпи! - сериозно кимна Олорин. - Олмер е неговото знаме, неговото съсредоточаване на силите. Той е върхът на копието му. Черното копие... Но защо е станал такъв и защо силата му расте през цялото време, аз не знам.
-Тогава кажи ми, как да се отнасям към думите на Наугрим и, изобщо, кой е той? Аз го попитах, но той по някакви причини не отговори.
-Нима не се досети? Той е от рода на Черните джуджета, онази загадъчна сила, пред която аз бях принуден да отстъпя едно време, защото не намерих общ език с тях. А на думите му трябва да вярваш. Ти наистина си изтеглил чуден жребий, и Олмер, без да иска, сам ти помогна - подари ти чудото на чудесата, Острието на Отрина, или Белег анка на елфически, Ноктите на силата. Не ми го побира умът защо го направи! От Благословената земя също не се вижда всичко, така че на разчитай на всезнанието ми.
-И аз отново те питам - уморено понижавайки глас, каза Фолко, - с какво можееш да ми помогнеш? Ако не можеш - тогава довиждане, а ако можеш - помогни ми. Така казват при нас. Не мога да те разбера, Гандалф. Нищо съществено не каза. Както бях тръгнал да убивам Олмер, така и продължавам да вървя. Както не знаех какво да правя с Нощната господарка и всички останали прелести, които ме очакват на Изток, така и сега не знам. За какво е целият този разговор? Помощ чакам аз от теб, помощ и полезен съвет! Какво да правим с Гълтаните на скали, които пълзят на Запад? Как да противостоим на внушавания от тях страх? Какво да правим, ако загинем и не изпълним дълга си? Да събираме ли сили, да молим ли за помощ? Къде, как, кого? Пред теб са се отваряли вратите на най-силните крепости на Средната земя, и онези, които са били под твоя защита, са могли без церемонии да говорят с крале и управители. Те са имали Пръстена - видимото и ужасно доказателство, и те не са вървели с вързани очи, докато си бил с тях, и ти си успял да им посочиш верния път. А какво можем ние?! Помогни ни, ела с нас! АкоВаларите не могат да унищожат един-единствен Олмер, не дух, ами обикновен човек, станал, по думите ти, върха на Копието на Мрака, защо ти не направиш това? Нали за един миг можеш да стигнеш до него...
-Аз прекарах в Средната земя цялата Трета епоха - тихо каза Олорин. - И през цялото време не съм убил нито един човек, дори той да е служил на Врага.
-Ясно! Мръсната работа трябва да я свършат други, а?!
Фолко вдигна очи - и замръзна: до огъня беше празно.
„Да не би,да ми се е привидяло всичко това? - в недоумение си блъскаше главата той, безпокойно въртейки се на твърдата постелка. - Какво беше това? Ако Гандалф... Не, не прилича. Сигурно наистина Олорин, макар че, да ме вразуми Дурин, както биха казали джуджетата, ако знам кой в действителност е това... Не, Гандалф - онзи Гандалф - нямаше да изчезне по този начин. Той щеше да спори, да се кара и в края на краищата просто щеше да ме хване за ръката и поведе - дотогава, докато разбера накъде трябва да вървя сам. Сигурно Гандалф все пак не е изцяло Олорин... а може би, не, кой го знае. Гандалф е бил, съдейки по Червената книга, почти човек... Само че е можел повече и е знаел повече - сто пъти. А после си е тръгнал... Май това си беше все пак Олорин, би искал да помогне, но не разбира добре как, а може би, аз, глупакът, не го разбрах... Иска да помогне - това е от Гандалф, пък и Олорин винаги е съжалявал обитателите на Средната земя... Но Везните и всякаквите там тъмни слова - какво може, а какво не - това е Олорин, със сигурност...
-Почти си прав, полуръсте! - изведнъж се разнесе нечия едва доловима въздишка в околните храсталаци - все едно лек ветрец премина по върховете. Безпокойството някак си веднага изчезна и хобитът спокойно заспа.
На сутринта обсъждаха плановете. Разузнавачите дорваги говореха, че провизиите им не са безкрайни и че ако искат нещо да изяснят, трябва да обръщат на Изток и да превалят Пустата планина - Келаст знаеше тайни пътеки. На Ерлон му беше все едно, само да е по-близо до враговете, за да си уреди сметките по-бързо, но джуджетата и хобитът седяха в нерешителност.
Наистина, торбите с провизии след седмица-две ще започнат да показват дъното си, а пътят до Дома на Високия и Пътеката на съцветията ще заеме няколко месеца. Те разчитаха на лова, но дивеч по тези места нямаше. Накрая беше решено да рискуват и да се приближат към становете на армиите на Олмер, за да намерят храна, след което да пробват късмета си в търсене на Небесния огън. Хобитът не беше съгласен в душата си, тревожно и лошо предчувствие не му даваше мира. Но не успя да обясни тревогите си на никой, дори на Торин, и му се наложи да се подчини. Те обърнаха конете си към изгрева.
Глава 6. СИВИЯТ ВИХЪР
-Пак подкови! - мрачно изрече Келаст, навел се над пресичащия едва забележимата пътечка ручей.
Трети ден те вървяха навътре в планините, наоколо ставаше все по-мрачно и неприветливо. Горите изчезнаха, склоновете бяха покрити от гъсти храсталаци, и на Келаст му струваше немалко усилия да намери скритата си пътека. Много скоро се изясни, че са си я харесали не само те: следите, които срещнаха по пътя си, бяха вече четвъртите. Въпреки че се пазеха от засади, нямаха възможност да се отклонят никъде - храстите бяха като стена, оставаше им само да се надяват на острия слух на хобита и на опита на Келаст.
Всички като по команда дръпнаха юздите. Дълбоката и тясна клисура, по която пътуваха, плавно завиваше на югоизток, като постепенно се разширяваше. Хобитът се ободри при вида на чистото небе, но радостта трая доста кратко - вятърът, който духаше в лицата им, неочаквано довя звуци на конско цвилене. Имаше още някой в тази клисура и се движеше срещу тях.
Бързо, но без припряност, те напуснаха пътеката и се спотаиха в храсталака. Обучените бойни коне на дорвагите легнаха на земята, хобитът опъна лъка, останалите извадиха мечовете, а Торин издърпа секирата от пояса. Занизаха се минути на очакване... Още два или три пъти до слуха им се донасяха приглушени гласове, даже смях, скърцаха камъните под нечии ботуши, но покрай тях така и не мина никой. Постепенно всичко отново стихна.
Минаваше времето, те неподвижно лежаха в храстите и никой нищо не можеше да разбере. Имаше ли тук хора или нямаше? Чии бяха тези гласове? Като най-опитни разузнавачи от отряда, хобитът и Келаст пропълзяха колкото можаха напред покрай пътеката - нищо. Нито хора, нито коне, нито следи, нито гласове.
-За какво ще стоим на едно място?! - ядосано плю Торин, щом разузнавачите се върнаха. - Да вървим напред!
Внимателно, оглеждайки и прислушвайки се всяка минута, те продължиха пътя си. Облаците се разсеяха, слънцето печеше, в долината не се усещаше ни най-малко подухване и пътниците се обливаха в пот, без да се решат да свалят доспехите. Сред зеленината все по-често се срещаха голи сиви парчета скални стени, склоновете ставаха все по-стръмни, заобикалящите ги планини - все по-високи. Накрая зелените вълни на храстите се разделиха, исполинските сиво-сини склонове издигнаха нагоре остри като мечове върхове. Келаст неочаквано спря.
-Нищо не разбирам? - той избърса потта, обилно покрила челото му. - Това по-рано го нямаше! Чувате ли ме?! Нямаше по-рано такива стръмнини! Или аз окончателно съм си загубил ума!
-Как така ги е нямало? - бавно проговори Торин. - Да не би да казваш, че не знаеш къде си ни докарал?!
-Знаех... до този момент! - Келаст мрачно се озърташе.
Отново нещо горещо и тревожно помръдна в гърдите на хобита. Той извади Зъба, както започна да нарича пред себе си чудесния кинжал: по края на острието гореше мрачен пурпурен огън, сините цветя изглеждаха сякаш обрамчени в тъмен пламък.
-Врагът е близо! - едва процеди той и облиза пресъхналите си устни.
-Да обърнем или да вървим по-нататък? - огледа останалите с тежък поглед Торин.
Дорвагите мълчаха, навели глави, само Ерлон със звънтене вкара в ножницата до половината оголено оръжие и заяви, че той лично няма да обърне назад, когато до стана на кръвния му враг е останало съвсем малко.
-Но могат да ни разстрелят в този капан като яребици! - скръцна със зъби единият от дорвагите.
Фолко забеляза, че всички те гледат Келаст, очевидно очаквайки решението му.
-Няма защо да ритаме срещу ръжен, когато не знаеш даже къде е той... - проговори накрая Келаст.
Приятелите му забързано закимаха с глави. Сега дойде ред на Торин да изскърца със зъби.
-Знаеш ли друга пътека, която да води зад Планината?
-Знам, но до нея има пет дни път.
-Тогава обръщайте назад, щом искате - издиша Торин.
Фолко забеляза, че опитния тангар го тресе. Хобитът и сам чувстваше, че би било по-добре да обърнат, но нещо ги накара през този ден да отхвърлят всички страхове и без да обръщат внимание на нищо, упорито да ритат все същия този ръжен...
През целия ден те вървяха, криейки се из гъсталака, хващайки оръжието при всеки подозрителен шум. Но в долината беше тихо - само пчелите деловито бръмчаха сред цветята, без ни най-малко да ги е грижа за всякакви там воини. Постепенно долината започна да се разширява, по склоновете взеха да се мяркат дървета и привечер те вече яздеха сред гъста гора от борове с червени стволове. Но от вниманието на хобита не се изплъзна това, че и тук почти нямаше птици, и отново срещнаха мравуняци, изоставени от малките си грижовни стопани. Все по-често започнаха да се срещат мъртви дънери, стърчащи като оглозгани кокали. През цялото време пътеката се запреч- ваше от паднали дървета, с дълбоко проядени от сиво-зелен мъх кора. Короните над главите им се сгъстяваха все по-плътно и по-плътно, в редиците на боровете се забиваха копия на побелели ели, гората ставаше по-гъста - и все повече и повече стояха и се търкаляха в нея мъртви дървета. Настъпи странна, сякаш обвита в памук тишина, която беше даже страшно да тревожат със звук, затова те пътуваха мълчаливо. Небето отново се покри със сиви облаци, някъде отляво лъхна познатият мирис на блато, и тутакси, без да се забавят, зажужаха пълчища комари.
Пътеката продължаваше услужливо да разгръща пред тях завоите си, но хобитът вече нямаше съмнения, че тя ги води в капан. Зъбът като оживял търсеше дланта му, краищата на острието изглеждаха нажежени. А през това време като че тинесто тресавище поглъщаше отряда, но с всяка крачка в сърцето на хобита растеше и се укрепваше онази весела злоба преди битка, която дава сили да се върви без трепет и с вяра в себе си и в приятелите срещу струващата се непреодолима стена от чужда стомана, Фолко жадуваше за схватка, чакаше я... а това вече съвсем не бе присъщо на хобита.
Привечер гората започна да оредява. Тънки сухи дървета стърчаха тук-там от дебелия слой мъх, някъде недалеч се чуваше ромоленето на вода, по долчин- ките се събираше мъгла. Имаше все по-малко зеленина и накрая те се озоваха сред обширна сива пустош, набучена със самотни мъртви стволове. Пътечката се прекъсна пред някакъв причудлив, покрит с мъх корен и те спряха в нерешителност, Фолко неволно притвори очи, както правят уморените след дълга и трудна работа, какъвто му се стори пътят през долината. Бяха пристигнали.
Хобитът се полюшваше в седлото, понито неспокойно пристъпваше от крак на крак. И през затворени клепачи Фолко виждаше пустошта също толкова ясно, както и с отворени: само че сега в най-далечния й край, там, където скалите мрачно се сближаваха, стискайки в прегръдките си мъртвата гора, сред гъстите, повалени от буря дървета, той видя неголяма сива фигурка. Като ударен хобитът се сепна и отвори очи - нищо. Отново присви очи - човешкият силует, слаб като пръчка, сега не беше неподвижен: той бавно повдигаше ръце нагоре и във въздуха като че зазвънтя противен писклив звук, като от скъсана струна. Хобитът усети тласък в гърдите, наоколо изплашено зацвилиха конете, неспокойно въртейки се на едно място. Оглеждайки се за миг, хобитът видя как страхът бе изкривил и начупил лицата на приятелите му, как един от дорвагите падна на едно коляно, как Келаст се опитва да укроти пръхтящия и отстъпващ назад жребец, как Дребосъка с потръпваш мускул на бузата се опитва да изтръгне ненадейно заклещилия се меч от ножницата. Беше много странно да гледа всичко това, все едно присъстваше на разиграно от умели артисти представление. Самият той не изпитваше страх, само дръжката на Зъба внезапно стана много гореща, топлината й се усещаше даже през металната ръкавица на бронята. И тогава, без да има ни най-малка представа какво го очаква, освен тревожните думи на Наугрим за Сивия вихър, хобитът викна на приятелите си:
-Не мърдайте! Сам ще се справя!
Той скочи от понито и тръгна напред, спъвайки се, без да гледа под краката си, за да не загуби с вътрешния си поглед фигурата, мержелееща се в далечината, едновременно освобождавайки колчана с елфическите стрели.
-Накъде?! - разнесе се зад гърба му обърканият вопъл на Торин.
Хобитът не се обърна - но внезапно почувства, съвсем близо, нечие рамо. Леко присви очи - до него, клатейки се като мечка и широко разкрачен, вървеше Ерлон в озъбен, с изскочили очи, в ръката му - стар и изхабен меч, който му бяха подарили за из път Шаннор и Ратбор, Повече никой не можа да ги последва и Фолко разбираше защо - като смътна вълна, гасяща волята, ги обхващаше неподвластен на волята страх, но в този момент хобитът като че ли се раздвои - едната му половина се гърчеше в мъките на ужаса, другата гледаше всичко това хладно и отстрани, пресмятайки разстоянието и отклонението, за да повали врага, който и да е той, още с първата стрела, и тялото се подчиняваше на втората, докато първата беше замряла в беззвучен див вик на безмерен ужас.
Сивата фигура на другия край на пустошта изведнъж започна да расте, изтегляйки се нагоре, заплашително вдигайки станалите изведнъж много дълги ръце.
Всяка крачка струваше на хобита много усилия, сякаш влачеше тежък товар. Но разстоянието, за щастие, намаляваше...
Какво стана после? По-късно всеки разказваше за премеждието по различен начин. Тишината на пустошта внезапно бе нарушена от заповедни викове, тропане на десетки крака по мъха, звън на оръжие, чупене на клони - отзад се приближаваха някакви въоръжени хора.
Хобитът неволно се обърна - и тутакси получи такъв удар по тила, че пред очите му избухнаха многоцветни искри. Той не устоя и падна с лице в мъха. Пред него бавно се отгърна сиво-зелен пласт, оголи парче земя - и отам зина белезникава змийска глава със студен блясък в очите и трепкащ раздвоен език. Отнякъде Фолко си спомни, че такива змии са страшно отровни - и загуби ума и дума, като на живо почувствал докосването на хладни грапави люспи, стремителната и остра болка от впиващите се смъртоносни зъби, видя себе си, мятащ се в последни мъки, в ужас пред черното „нищо". И „вторият" хобит, здраво държал до този момент лъка и стрелата, изведнъж се разпадна, пръсна се, изчезна, като дим на вятъра. Остана само „първият" - и никога после Фолко не можа да си спомни кой от приятелите му го измъкна от това зловещо място.
Дойде на себе си, когато вече беше нощ. Гореше огън, дорвагите стояха на ръба на светлия кръг, приготвили оръжието и Фолко разбра, че страхът се е оказал толкова голям, че даже тези опитни воини са сторили нещо, което не бива да се прави в близост до врага - запалили са огън и не са сложили далечен пост. Очевидно никой не смееше да се отдалечи от огъня, който им се струваше най-сигурната защита от всякаква сган.
Върху трупи, седяха Торин и Дребосъка, мрачно втренчили се в земята. Келаст, съдейки по намръщеното чело и едва мърдащите устни, нещо си припомняше, Ерлон, досущ уловен в клетка пор, неуморно крачеше насам-натам пред огъня. Никой не сваляше доспехите.
-Какво беше това? - с усилие попита хобитът. - Откъде се взеха тези змии?
-Какви змии? - внезапно, с учудване се отзова Дребосъка. - Ти змии ли видя?
-Точно така! - без да вдига глава измърмори Торин. - Той видя змии, дорвагите - незнайно какво, нещо като гури, ние с Дребосъка... ами... за това не говори на глас. - Той потръпна. - На Ерлон пък дра- кон му се привидял...
-Какво говориш, Торин?
-Какво да говоря! - лицето на джуджето се чупеше от сурова усмивка. - Нищо такова нямаше! Това бе измама, лъжа, омагьосваща мъгла! Онзи, който седи в тази пустош, е решил да ни довърши всички наведнъж и прати на всеки онова, от което той се страхува повече от смъртта. И постигна своето - ние избягахме! - Тангарът отново се усмихна. - Само че е сбъркал онзи! - неочаквано изкрещя джуджето, като цапна с юмрук по гредата. - Сбърка в това, че ние се спряхме и се досетихме, че той самият се страхува от нас, иначе щеше да действа по-умно, щеше да ни покаже на всички едно и също!
-Щом се страхува - значи можем да се промъкнем! - дълбокомислено обобщи Строри. - Кога ще тръгнем?
-Накъде? - заръмжа Келаст. - За да бягаме отново презглава, без да виждаме и да разбираме нищо? Някой от вас може ли да каже кой или какво е това?
Вместо отговор имаше мълчание. Келаст, без да бърза огледа всички и продължи:
-Трябва да обръщаме и да си отиваме, докато не е късно, на юг. Иначе просто ще останем и без троха хляб!
„Отново назад - помисли си хобитът. - Не, късно е. Приближихме се почти до самото убежище на Ол- мер, и вече няма смисъл да обръщаме. Макар че Нау- грим говореше, че трябва да чакаме Олмер до Дома на Високия... ами ако ни провърви? Ако се окаже, че той е тук? Но за това трябва да преминем пустошта..."
-Ей, кой е там?! - объркано закрещя някой от дорвагите. - На оръжие!
Над ухото на хобита нещо изсвистя. Излетялата от мрака дълга стрела отскочи от прикритата от гънките на наметалото ризница на Дребосъка. Те скочиха на крака, хобитът машинално пусна плътното забрало - и тъкмо навреме! Втора стрела го удари право в лицето, той залитна, но бързо дойде на себе си, за свое собствено учудване усещайки някакво странно облекчение: стрелите не са призраци, с тях могат да се справят.
Келаст наслуки отговори на невидимия враг със стрелата си. Намери ли тя цел, или пропадна даром - кой можеше да каже? Ни звук, ни стон... Само шумоли, навеждайки се под нощния вятър твърдолистният тамариск.
Цяла нощ стояха, без да изпускат оръжието от ръце. Цяла нощ слушаха застрашителни глухи гласове на някакви странни същества, викащи се едно друго някъде недалеч от тях. Понякога нещо тежко, шумолейки, пропълзяваше до самата граница на светлия кръг. С къси гърлени викове няколко пъти над огъня прелетяха някакви тъмни сенки. Хобитът свали една от тях със стрела на елфите, но тъмното тяло, безпомощно мятайки се, падна далеч в храстите, където никой не посмя да отиде.
Мъчително се влачеха безкрайните нощни часове, едва забележимо се показваше през ниските облаци жълтата луна. Призори, когато мракът, преди да се разсее, става особено непрогледен, около тях се възцари злокобна тишина, безмълвието се нарушаваше само от странни звуци, като че ли нещо тежко и тромаво се прокрадва през храстите, стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум. Огънят трептеше, угасвайки по малко, дорвагите се отдръпваха към умиращия пламък.
Яростното цвилене на смъртно уплашените им коне ги стресна като удар с тежък чук. Конете в безумието си се опитваха да скъсат въжетата. С кънтящ звук изгърмя и се скъса нещо в гърдите им - те гледаха на изток, към пустошта, откъдето, както ясно чувстваше Фолко, отново се приближаваше нещо страховито и неразбираемо.
Глух рев, пукот на чупещи се клони. Мигна и изпуши с предсмъртен сив дим огънят, само в пепелта аленееха въглени, но светлината не изчезна. Остана бледо-зеленикаво сияние, на фона на което за миг ясно - до болка в очите отчетливо - започнаха да се виждат сгърчените клони на храстите. А после внезапно клоните се разтвориха и пред пътниците се появи ужасяваща, странна форма на уродлив звяр, какъвто никой от тях не можеше да си представи и в най-страшните сънища. От какви мрачни дълбини бе извикано това същество, никой не знаеше и не можеше даже да се досети. Те видяха два реда от най-остри зъби, жълти кучешки зъби, покритата със слуз муцуна. Непрекъснато шаващи крайници завършваха с нокти, слабо светещото членесто тяло шумолеше, гърчеше се. Две дълбоко хлътнали очи попариха отряда със зеления огън на погледа си. Ниското и плоско продълговато същество спря. Гърлото му захърка и приятелите чуха нещо като квакане или хриптене. Няколко хватателни крайника се вдигнаха във въздуха, заплашително протягайки се към тях.
Ужас и отвращението парализираха за миг всички. Сухият гръб и изпускащият слуз корем, неспокойно помръдващите крака и зеленикавата светлина около увенчаната с рога уродлива глава...
Със звънко изпляскване тетивата на елфическия лък плесна по кожената ръкавица на лявата ръка на хобита. Стрелата се заби точно в лявото око на чудовището, но не заседна, а, заобиколена от червено сияние, прониза от край до край главата и туловището и в следващия миг те я видяха забила се в земята. Червеникавата светлина, излизаща от стрелата, осветяваше тревичките, закрити до този момент от тялото на чудовището.
-Измама! - с див глас изрева Дребосъка, издърпа от огъня тлееща цепеница и я запрати в муцуната на страшилището.
Главнята прелетя през него, и димейки, падна някъде до опашката на призрака. След Дребосъка и останалите започнаха да хвърлят клони, припряно палейки ги от още живите в пепелта въглени.
Контурите на чудовището започнаха бързо да се стапят, също както мъгла под слънчевите лъчи. Мъртвешката зелена светлина отстъпваше пред веселата и светлина на рижия пламък. Келаст - като че за всеки случай? - удари с меча по главата на чудовището иост- рието със свистене разсече въздуха, като дълбоко се заби в земята.
След това очертанията на страшилището окончателно загубиха отчетливост, разтопиха се и изчезнаха, само десетина разхвърляни горящи клонки останаха по земята.
Приятелите отново раздухаха огъня.
-Е?! Разбрахте ли сега? - Гласът на Торин звучеше приглушено изпод спуснатото забрало. - Ако не се уплашим, нищо няма да ни се случи. Трябва да вървим напред и да не сваляме поглед.
-А това? - Келаст вдигна от земята търкалящите се там стрели и започна съсредоточено да ги разглежда. - Нима това е заблуда? Значи, тук има хора с лъкове, и щом не се получи с призрака, със сигурност ще се появи някой жив!
Но до сутринта така и никой не се появи, макар че те, разбира се, не затвориха очи. Отначало изпращаните от някаква злобна сила видения отчуждено бродеха някъде до ръба на храстите. Приятелите се озоваха в затворен кръг от зеленикава светлина. Уродливи, многоръки, многоглави сенки заставаха по ръба, нещо свиреше и бухаше в гъсталака и хобитът с усилие се противопоставяше на връхлитащите, прилични на повдигане пристъпи на лепкав страх. Без да затвори очи до сутринта, той стоя на едно коляно, с готов лък и на ложена стрела. И беше готов да се закълне, че бродещите наоколо страшилища ще се нахвърлят сега на лагера им, ще ги стъпчат и смачкат, но явно всички тези чудовища представляваха само пратени срещу тях измамни видения - нито едно от тях не се приближи до огъня. Неведнъж от гъсталака долиташе приглушеното дрънкане на оръжие, гласове, кратки и отсечени заповеди - но беше ли и това заблуда, Фолко не можа да разбере. Зловещото сияние на скъпоценното му острие не утаена. Най-тежка беше мисълта за това, че врагът е близо, а не могат да го нападнат. С наближаването на утрото сенките постепенно изчезнаха, утихнаха звуците и гласовете, възцари се мълчалива неподвижност. Всичко замря като в предчувствие за битка и приятелите, без спорове и несъгласия, мълчаливо стегнаха оръжието и като провериха още един път закопчалките на доспехите, с първите лъчи на слънцето, промъкнали се в долината, се разгърнаха в редица и се насочиха към пустошта.
Ето ги познатите огради от сухи стволове, ето ги дупките, пълни с черна вода сред одеялата от мъх, ето ги и последните живи дръвчета, останали зад гърба им... Ето, пред тях е пустошта. Сив килим от мъх, няколко изкоренени, полуизгнили, чепати дънера... От какво да се страхуват? Трябва само да не спират, трябва да подтискат в себе си всичко, което им пречи да поразяват със стрела и да секат с меч и тогава, тогава...
Фолко не успя да си помисли какво ще стане тогава. Цялата пустош изведнъж се размърда, раздвижи се, цели пластове от мъх и чимове се преобърнаха, като откриха дълбоки зловонни дупки, и от тях плъзнаха змии. За едно мигване на окото съскащият, сплитащ безброй тела поток се понесе насреща и нямаше нито една свободна буца пръст, нито една пролука в това непрекъснато движение. Чрез несметното множество дребни, студени погледи, насочени право в очите на хобита, за пръв път, истински го погледна Смъртта.
Той не гадаеше заблуда ли е това или действителност. Бликналият в гърдите му студен като лед извор от неотвратими мисли не оставяше съмнения. Но трябваше да намери сърцевината на противостоящата му сила и хобитът изтръгна от ножницата Зъба. И тогава съзря врага - с вътрешното си зрение.
-О Айну, кано ми ку ре ми камба. Белег реаглар!
Чуха ли го тези, към които той обърна в този миг мислите си? Кой знае, но когато Фолко замижа, той отново видя слабата сива фигура. Вдигнатите й нагоре костеливи ръце гонеха срещу тях змиите, както пастир гони добитък. Потокът от отвратителни твари бързо се приближаваше. До слуха на хобита отново долетя изплашеното цвилене на конете. Без да се озърне той разбра, че дорвагите и джуджетата, озъбени и ниско приклекнали, вече са готови да секат пълзящата към тях неотвратима смърт. И тогава той пусна една стрела наслуки, в средата на извиващите се твари. Оставяйки след себе си във въздуха стремителен кърваво-червен надпис, като оперена от огъня, стрелата се заби сред гъвкавите гърбове, украсени от кафява шарка. В мъчителна конвулсия поразената змия, отхвърляйки назад уродливата си глава и изхвърляйки раздвоеното жило, оплете стрелата, но веднага безсилно се свлече. Около елфическата стрела се образува свободен кръг, широк няколко лакътя. И тук вече хобитът съвсем загуби кураж. Той неочаквано си помисли, че в действителност нищо от това не е възможно, че врагът, който се стреми да ги лиши от разсъдък, е способен да им покаже каквото и да е, в това число и умираща змия, а после те, заобиколени от всички страни, просто ще загинат, защото ще повярват, че са ухапани. Но как да разберат случва ли се това в действителност, щом всички твои чувства могат да те излъжат?! Може би, ние предполагаме, че змиите са измама, а в действителност те съществуват? Или ако решим, че са истински, тогава ужасени ще побегнем пред безплътни и безсилни призраци? Трябва да стигне до тази фигура! На всяка цена!
Стоп! В главата му всичко внезапно се проясни, незнайно откъде дойдоха разсъдливостта и спокойствието. Ти сам, невидим мой враже, ще ми посочиш пътя към себе си! Хайде!... И хобитът, без да жали, издърпа от колчана сноп вълшебни стрели. Кратък проблясък - стрелата се заби на няколко метра пред него и той тичешком се хвърли към нея. Бързо заби в земята още няколко, така че да образуват малък кръг, Фолко застана в средата - и навреме! Едва смогна да си поеме дъх след умопомрачителната надпревара със змийския поток - но успя, и сега пълзящите твари само безсилно съскаха, от всички страни, като заобикаляха убежището му и от време на време се гърчехакато от изгаряне, ако се озоваваха твърде близо до забитите в мъха стрели.
„Няма да пропусна, не напразно бях пръв сред приятелите си!" - проблесна в главата на хобита.
И той, без да размисля, бързо пльосна право на земята и, като опря нозе в краищата на лъка, го разтегна с две ръце доколкото позволяваше най-дългата му стрела. Сивата сянка тревожно се люшна, противникът му усети опасността и понечи да се оттегли...
-О Манве Сулимо! - ревностно издиша Фолко и почти без да се цели, осланяйки се на онзи чуден инстинкт, който се появява понякога в моменти на смъртна нужда, пусна най-пазената си стрела, с две длани по-дълга от другите.
Стрелата литна нагоре оперението й влачеше тънък шлейф от ален пламък, а върхът й блестеше, като мъничка звезда. Времето сякаш замря - стрелата бавно се отдалечаваше... незнайно откъде долетелия вятър я подхвана... тя за миг замря в най-високата точка от полета си... и се хвърли надолу, опирайки се на меки невидими крила. Сивата сянка опита да се люшне настрани, но бе късно, прекалено късно - огнената нишка прониза мъгливите сиви гънки на просторното наметало! Тънък писък разкъса на парчета тишината и сянката се преви все едно от нетърпима болка. Чак сега очите на хобита най-накрая видяха какво става наоколо.
Змиите като обезумели се вкопчваха с дългите си отровни зъби една в друга, между тях започна смъртоносна и безсмислена битка. Съскащото кълбо покри всичко около хобита, но като се обърна, той с облекчение видя, че вълната от змии така и не стигна до приятелите му, замръзнали в кръг с оголени мечове в ръце.
Както и преди, тънко пищейки и виейки, фигурата със стърчаща от дясното рамо стрела, отново вдигна ръце и змиите обърнаха назад от дупките си, където очевидно гнездяха. Тварите потекоха по-нататък, към гората зад пустошта, движенията им станаха вяли и накъсани - от тях като че ли изтичаше животът.
Зад себе си Фолко чу викове - приятелите тичаха към него, като по пътя със силен замах сечаха забавилите се или бавно пълзящи гадини. Онзи някой със сивото наметало, клатушкайки се, си отиваше, разтваряйки се между дърветата, и хобитът можеше само безсилно да я наблюдава - нямаше друга такава стрела. Започна забързано да събира послужилите му като защита стрели, забити в мъха около него.
-Напред! Слава на Дурин, ще го разбием! - яростно заръмжа Торин, изравнявайки се с готовия вече да се хвърли напред хобит.
И те се хукнаха в атака, тежко дишайки от усилието - да се тича с цялата възможна бързина по буците пръст и дупките в пълно въоръжение се оказа доста изморително, но фигурата в сиво приближаваше, те я настигаха, настигаха!
Очевидно разбрал, че няма да може да избяга, непознатият противник спря. Сега хобитът виждаше дори лицето му - костеливо, изнурено лице на древен старец. Нещо странно познато видя в този някога горд и надменен облик. Разстоянието намаляваше - но сега вече измъчващата хобита неразличима мисъл най-накрая доби вид - изпод пробилата рамото на стареца стрела не изтече и капка кръв!
„Какво можем да направим с дух?!" - бе последното, което хобитът успя да си помисли, преди старецът изведнъж отчаяно и конвулсивно да махне с омекнала ръка. Иззад плътните гъсталаци от ниско- расли борчета, пресичайки пътя на набралите скорост джуджета и дорваги, се хвърлиха въоръжени хора с криви оголени остриета.
Секунди оставаха до сблъсъка, но колко дълги се оказаха те. Хобитът успя да разгледа до най-малки подробности лицето на воина срещу него. Той запомни безумния огън в очите на безименния противник, замъгления му поглед, отворената в безумен вопъл уста между спускащите се от челната част на шлема две железни ивици, закриващи бузите.
Те се сблъскаха и тази схватка поразително се отличаваше от всички, през които на хобита вече му се бе случвало да мине. Той чувстваше как ръцете му като че ненадейно натежават, някъде изчезва обичайната лекота. Враговете неочаквано станаха много, сториха му се като несметни пълчища. От всички страни, еднакви, в някакви развяващи се парцали, под които се виждаше отдавна непочиствана стомана на доспехи. А този, със сивото - ето го, зад гърбовете им, лявата му ръка е високо вдигната, дясната като че ли виси, и той е съвсем близо, но как да му пуснеш стрела, ако самият ти едвам успяваш да отблъскваш сипещите се от всички страни удари на тежките криви ятагани?!
Противниците се нахвърлиха върху тях вкупом, вървейки нагъсто, рамо до рамо, събрали щитовете и прикривайки се един друг. Пред очите на Фолко няколко пъти се мярна тъмно острие на вражески меч, той се отбраняваше, получи силен удар отстрани - митрилът издържа, но от болка за миг му притъмня в очите - и в този миг някой от нападателите просто го повали с удар на щита.
Няколко мъчителни мига хобитът пребиваваше между небитието и реалността, без да вижда, чува и разбира нещо. А когато с усилие отвори очи и се приповдигна, подпирайки се на лакът - болка не чувстваше, - то видя плътна стена от вражески щитове, движещи се срещу тях, и къси проблясъци от меч. Торин и Строри, неуязвими в своите ризници от митрил, отчаяно сечаха, прикривайки с телата си останалите. Вдясно от тях замахваше с верния си двуръчен меч Келаст. Вляво, целият озъбен и страшно крещейки с див глас, скачаше, сечеше, изплъзваше се и отново нападаше Ерлон, но всичките му удари попадаха в тясно събраните щитове. Един дорвагски разузнавач вече притискаше оцветилото се в ръждивочервен цвят рамо, другите двама, както изглежда, трепнаха, а противниковият строй започна да ги затисва от всички страни.
Смърт, неотвратима и неизбежна? Не, сърцето оставаше ясно, сякаш хобитът просто участваше в лош сън, когато знаеш, че спиш и можеш да се събудиш всеки миг. Колкото беше потресен от преживения ужас миналия ден, дотолкова спокоен и хладнокръвен оставаше днес, а може би просто не бе успял да се изплаши?
Фолко отново се опита да види онзи, който им противостоеше. Странният дух - ако това беше дух - никъде не беше изчезнал, стоеше както и преди зад гърбовете на воините. Само да го стигнат!
Торин се обърна и хвърли къс поглед назад към Фолко. Разбраха се за част от секундата. Хобитът освободи притиснатия при падането колчан. С първата стрела - обикновена, той се опита да улучи някой от нападателите и да помогне на Дребосъка, който бе нападнат от четирима наведнъж, но тя се плъзна по кръглата част на шлема на един от противниците и падна някъде в мъха. Внезапно Торин възкликна високо на непознат за хобита език и те с Дребосъка скочиха.
Това беше скок, пред който сигурно би избледнял даже и прославеният в много песни Скок на Берен, и Торин стовари секирата си върху горния край на щита, без да обръща внимание на проблесналите и заскърцалите в бронята му ятагани. Той с цялата си тежест натисна надолу щитоносеца и отвори пробив в несъкрушимия до този момент строй. А Строри, плъзнал се с непостижима, змийска ловкост някъде почти под щита, със свирене разсече встрани човешките редици и в стената се появи пробив и преди щитовете да се съберат, хобитът отново видя сивото лице на онзи, който беше съсредоточието на противниковата сила. Именно натам, в тази пролука, целейки се под дясното око на набръчканото мъгливо лице, хобитът изстреля елфическата стрела.
Син проблясък - многогласен пронизващ писък - и отведнъж разпаднал се вражески строй. А после духна злобен и суров вятър, който носеше гнило злово- ние, повече от всичко напомнило на хобита миризмата на умрял в мазето и дълго не намерен плъх. Боровете се люшнаха и там, където стоеше старецът в сиво, вече имаше въртящ се тъмен стълб, подобен на широко разтворена паст на огромна змия. Този лаком вихър започна да расте и да се разширява и затихващият болезнен писък внезапно се превърна в чудовищен и нечуван боен вик. Джуджета и хора замръзнаха, с изумление наблюдавайки ставащото. Никой не можеше нищо да разбере и само на Фолко се мярна мисълта за Сивия вихър... думите на Наугрим... Да не позволи да ги докосне дори с крайчеца си!
Вихърът се наведе на една страна, чудновато се изви и тръгна срещу тях. Нечие лице смътно се разпознаваше в усуканите окръжия - високо чело, дълбоко хлътнали тъмни очи, тънки устни, начупени или от болка, или от омраза. И се разнесе глас, след който всички съмнения на хобита изчезнаха.
-Защо ме обезпокоихте? - произнесе този глас, меко и с укор.
Фолко даже се дръпна назад - дотолкова невероятно му се стори това. Той отведнъж си спомни и говорещата кула Ортанк, и онзи подмилкващ се, меден глас, който някога бе звучал сред стените й. Пред тях беше самият Саруман!
Всичко това проблясна в мислите на Фолко като чудесно прозрение. Но ръцете му внезапно сякаш се наляха с олово, едва можеше да ги помръдне. От дълбочините на вихъра изби зловещо алена светлина, която като течен огън ги завличаше във водовъртежа си. Гласът на Саруман още имаше сила...
И не му оставаше време да мисли, разсъждава, преценява. „Да не му разреша да ни докосне и с крайчеца си!" Жилите на китките на хобита се издуха, сякаш вдигаше тежък камък, но елфическата стрела легна на тетивата и хладно проблесна с върха си, а сетне се вряза право в средата на вихъра, където се зараждаше странния и злокобен червен огън.
Тъмният сив стълб оглушително засъска, засвис- тя, белезникава пара се вдигна около него, и онова, което говореше с тях с гласа на някога могъщ и почти всесилен магьосник, тръгна срещу тях, навеждайки разширената част на вихъра като гладна уста, извивайки се като наранена змия. Стрелата изчезна и хобитът не можеше да разбере дали е достигнала целта. Но вихърът вървеше срещу тях и ускоряваше ход с всеки миг. Като последно средство, способно да го позабави, оставаше само кинжалът на Отрина, който засега висеше на гърдите на Фолко.
Ръката намери топлата, леко грапава дръжка. Острието със странни сини цветя неочаквано блесна ярко и хобитът, протегнал ръка с насоченото напред оръжие, направи къса неуверена крачка към вихъра. Това не зависеше от неговото мъжество или непоколебимост, само той притежаваше чудната кама и значи друг не можеше да направи тази крачка насреща.
И напиращият към тях вихър неочаквано спря, като че стъписан при вида на чудно светещото острие в ръцете на врага си. Какво ли му напомни това сияние? Може би тъмните зали на Наргахор и чука в неуморимите ръце на Отрина и дъщеря му Наллика, която бавно произнася думите на съдбовното заклинание и безстрашно потапя ръце в кипящия метал, отдавайки му частица от великата си сила? Или пронизващия до последните тъмни предели на съзнанието пламък на нечовешките очи на Великия Орлангур в мекия зелен полумрак на скритото му леговище, запечатани в украсата на камата?
Обаче духът се поколеба за кратко. Силите му не бяха безкрайни, трябваше да напада, за да победи или да загине. Макар че как може да загине някой, който е получил дара на съществуването от ръцете на самия Илуватар?
Сивата фуния застрашително се наведе, стараейки се обаче да заобиколи замръзналия с оголеното острие хобит и да стигне до спътници му. Закривайки приятелите си, хобитът държеше кинжала вече с две ръце. От него се лееше пот, пареше на очите и нямаше как да избърше чело, не смееше дори да мигне. Вихърът отново се заклати, в несигурност и тогава напред се хвърли Ерлон. Преди хобитът да свари да извика, преди останалите да успеят да увиснат на раменете му и да го спрат, той скочи напред и нащърбения му в много схватки честен дорвагски меч до самата дръжка влезе в основата на смъртоносната фуния.
Но какво можеше да направи простата, излята от хора стомана срещу дух? Вихърът се нахвърли с широко разтворила се паст върху дръзкия човек. По някакво чудо Ерлон успя да се дръпне встрани и Фолко с отчаяно усилие се опита да протегне острието до страшния вихър - и сполучи!
Много близо до лицето му се издигна нагоре сивата мъгла, но пламенеещото в синьо острие се заби в обтегнатите въртящи се кръгове и стълбът рязко се изви сякаш пречупен. Отново се мярна зад прашната завеса изкривеното от нечовешка болка лице, после всичко се скри, вихърът започна безсилно да се свлича и Ерлон с тържествуващ рев отново заби меча си в него, но една сива ивица случайно го засегна. Ерлон късо извика и рухна.
След няколко мига само замрялото тяло на човека напомняше за случилото се. Изчезна вихърът, скриха се някъде току-що ожесточено сражавалите врагове, като дори успяха да отнесат тялото на един от своите, посечен от Ерлон. Всичко беше тихо, мъртвешки тихо и неподвижно. Напразно се оглеждаха в търсене на врага. Острието на Отрина бе прекъснало някакви нишки, съединяващи тази форма на духа с надземното му съзнание, а може би призракът просто избяга, като отложи за известно време отмъщението - това Фолко не го знаеше. Той бързо се наведе над безпаметния Ерлон, чиито очи бяха изскочили диво, а устата беше страшно изкривена, Фолко объркано започна да се оглежда за дисагите си, където се намираше грижливо пазената чанта с целебни билки, но в този момент Ерлон застена, размърда се и погледът му оживя. Някой въздъхна с облекчение, друг протегна манерка, силни ръце подкрепиха Ерлон, помогнаха му да седне. Погледът му блуждаеше, от устните му се откъсваше хрип или нисък, стон изпод сърцето, ръцете безцелно шареха по земята...
Но малко по малко той дойде на себе си и даже успя да се качи на седлото. Приятелите на Фолко се усмихваха, радвайки се, че всичко свърши този път благополучно, но хобитът не можеше да се отърве от думите на Наугрим „да не му разрешим да ни докосне и с крайчеца!"
Изгубиха още доста голяма част от дългия летния ден, за да открият разбягалите се в паниката коне, да съберат изпуснатото и да си починат - ако напрегнатото бдение можеше да се нарече почивка - и когато слънцето превали след пладне, най-накрая продължиха. Дорвагите и джуджетата дотягаха на хобита с въпроси и Фолко пресипна да повтаря много пъти всичко, което помнеше за Саруман. С особено голям интерес го слушаше Ерлон. Фолко от време на време все пак хвърляше към него тревожни погледи. Времето минава, а на човека нищо му няма, язди си като че ли нищо не е станало. Какво ли е имал тогава впредвид Наугрим?
„Но как може да се доубие дух?" - с недоумение се питаше сам хобитът и не можеше да намери нищо полезно в мислите си. Сякаш нечий упорит, натрапчив глас отново и отново звучеше в ушите му и нелепата тревога отново оживяваше в него. Той беше неспокоен, единствен сред останалите си другари.
До вечерта всичко премина спокойно. И през нощта бе тихо, ала призори около малкия им лагер се сгъсти злокобна, лепкава като тресавище тишина. Лежащият без сън Фолко бе готов да се закълне, че от близкия гъсталак се чува нечий противен злораден смях. Нещо белезникаво се мярна от другата страна на огъня. Хобитът се надигна и хвана Зъба. Край него дълбоко спяха джуджета и хора. Невероятно, но спеше на пост самият Келаст, най-добрият следотърсач на северните дорвагски родове! Хобитът не успя да се учуди на това - него самия го затисна непоносимо желание за сън - изведнъж натежаха клепачите му, затваряйки се от само себе си... Но Белег Анка беше в ръката му и дръжката му изведнъж стана студена, като че ли хобитът стискаше в дланта си парче лед. Фолко не отпусна безсилно глава, останаха му силите да види, че нещо набито и тичащо на четири крака, се шмугна в храстите. Една секунда съществото и Фолко се гледаха в очите, и хобитът веднага се отърси от сънливостта си - това бяха очите на Саруман!
Фолко скочи на крака, и без да губи време да се въоръжи както трябва, грабна лъка и стрелите освен верния Зъб. Сетне презглава се втурна подир новото превъплъщение на Саруман. Не успя да си даде ясна сметка защо се хвърля в това почти безнадеждно преследване без доспехи, без да е предупреди приятелите си, но нещо го водеше напред, не му даваше да остане на място, чувстваше се силен и неуязвим.
Виждаше гърба на Саруман. Сега пред него вече не беше величественият старец, не беше ужасният вихър, а странно белезникаво същество, приличащо на неимоверно кльощав пес с издължено тяло и човешка глава, която дори отдалеч изглеждаше като гол череп с опъната кожа по него. Това същество препускаше с всички сили на четирите си дълги, наглед пречупени на много места лапи и бягаше доста бързо - хобитът даже без багаж едвам успяваше да го следва. Зъбът беше стиснат в ръката му и краищата на острието горяха със застрашителен боен пламък, Фолко не се страхуваше от нищо.
Лека-полека разстоянието между тях започна да се скъсява, и хобитът започна постепенно да притиска към скалите създанието, за което езика му не се обръщаше да го нарече с името на някога великия и добродетелен спътник на Ауле. Щом видя, че отстъплението по-нататък по долината е отрязано, съществото сви нагоре по стръмнината, Фолко го последва и откри мъчно забележима пътека сред камъните.
Те упорито се катереха по издатините, но хобитът вече разбра накъде води пътеката - към седло- вина между две издигнали се като мечове канари. Очевидно оттам беше възможно да се прехвърли от другата страна на изглеждащите непристъпни планински вериги. Трябваше да го изпревари!
Откъде се взе толкова ловкост у хобита, който никога не се беше занимавал с катерене по скали? Кой му прошепна в нужната минута, че пътеката най- вероятно ще заобиколи внезапно изпречилата й се канара и ако се повдигне, понапрегне, ще скъси пътя си? А след като мине напряко, ще се озове миг по-ра- но на стръмния завой и там ще срещне изчекнатото нечовешко лице - дори не лице, а уродлива физиономия - със спокойния блясък на острието на Отрина.
Създанието Саруман с отчаян скок се опита да префучи покрай него, ала напразно, Фолко подгони изчадието към почти отвесен склон, където самият той като по чудо се удържаше върху острите ръбове на скалата. Пред тях се разтвори трап, от дъното му хищно се зъбеха гранитните късове. Озоваха се на едва усещана с краката издатина на самия край пред пропастта. Създанието спря, защото нямаше накъде повече да отстъпва, костеливата глава мигновено се покри от капчици пот. Фолко неволно се учуди - нима духовете могат да треперят от ужас?
-Какво искаш? - неочаквано почти изстена познатият глас. - Ще ти отговоря, питай, само не ме погубвай! Ти си смъртен и не знаеш, какво може да последва от това!
-Ами тогава говори! - Фолко с усилие си пое дъх и изплю думите с пресъхнали устни и език. - Говори, кой си и какво правиш тук? Говори, иначе, кълна се в брадата на Дурин, ще ти прережа гърлото ето с това! - Той размаха заплашително Зъба. - Пък после да става каквото ще...
И създанието заговори, забързано фъфлейки, като понякога почваше неразбираемо да мърмори, а очите му гледаха със страх блестящия кинжал, който Фолко държеше готов за удар.
Да, това беше Саруман - по-точно, онова което беше останало от него. Валарите го изключили от Ордена, лишили го от почти цялата му сила. Той, както очевидно било известно на добрия хобит, бил намерил приют в неговата, на хобита, родна страна и ако не били онези проклети безумци, онази неукротима четворка, щял да успее да установи в Графството разумен и справедлив ред вместо царящата там анархия, щял да доведе поданиците си до небивал разцвет, ако... Гримаса на отдавна преживяна, но незабравена болка страдалчески пречупи кожестите дъги, заменящи веждите: ако не беше ножът на онзи негодник, когото той самият отхрани! Тялото му загинало, ала вятърът на Манве не му дал да се пренесе обратно там, където той някога започнал съдбоносния си път в Средната земя и тогава Саруман бил принуден да бяга на Изток, далеч от станалото непоносимо дихание на Запада. Дълги години той се криел тук, намирайки подслон в тази клисура. Нищо не му било останало, само трохи от онова, което някога притежавал. Но преходът му на тъмната страна не останал незабелязан. Онзи, Който е Отвън, не го напуснал. Силата му започнала малко по малко да се увеличава, но това била зла и гибелна сила. А той искал да отмъсти, безумно желаел! Смъртно, повече от смъртно ненавиждал елфите, хората и хобитите. Няма такива думи, за да се опишат проклятията, които той призовавал върху главите им! Затова не отказал предложения му дар. Силата го накара да изостави сигурното укритие в тази клисура и той усетил мълчаливата, дошла извън пределите на този свят заповед да върви в Арнор. И тръгнал на път... Към него отново се завърнала способността да приема човешки облик и така през една зимна вечер преди осем години възрастен скитник на име Храудун пресякъл границата на Северното кралство и започнал да се занимава с отдавна познатото му дело - да кара хората да се карат помежду си...
-Кой ти заповяда? Защо тъкмо през тези години, а не по-рано, или по-късно? - твърдо го притискаше хобитът, чувствайки непозната сила зад гърба си и бездънната страшна пропаст, зинала зад врага му.
-Не мога да ти кажа това... - последва мъчителен отговор. - Само знание, дошло отвън, на което не можеш... не можеш да не се подчиниш. Не, няма Думи, за да се изрази това.
-С кого си бил заедно?
Мълчание. Острието се приближи. На върха пламна звездичка алена светлина и сякаш боцна създанието.
-Има един човек, който търси Небесния огън... Не можех да не му се подчиня! Да отида в Арнор - това заповяда той...
-Име?! Име, да те порази Варда! - бясно закрещя Фолко.
В безумния си гняв, внезапно нахлул като мътна вълна, той беше готов да накълца изчадието на малки парченца.
-Човешкото му име е... Олмер.
-Откъде има сила? Защо му се подчиняваше?! Отговаряй!
-Ти го познаваш... Той притежава черна сила, дарена му от някой, за когото не смея дори да помисля!
-Как те намери?
-Как ме намери... Появи се в тази клисура. Змиите не го докоснаха и самият аз сякаш се вкамених... И започнах да изпълнявам всичко, което ми казваше.
-Какво иска той?
-Да свали Арнор и да довърши елфите. За това събира цялата сила на Изтока и всички, имащи отношение към магията на миналото, всичко, което може да бъде обърнато против Корабостроителя.
-За какво му е Небесният огън?
-Не знам, но мисля, че той търси в него оръжие.
-Какво е това Дома на Високия? Може ли Олмер да го използва?
-О, ето накъде е литнал нашият фамозен Господар! - Подобие на усмивка разтегли кафявите устни. - По Пътеката на съцветията няма да мине... Както не успях аз някога, както няма да успее да мине никой, който служи на някого - на Мрака ли, или на Светлината... Все едно! Ще мине само свободен. И Гандалф не можа... Така че няма какво да прави там и Олмер от Дейл.
-А защо си тръгна от Арнор?
-Радагаст... Радагаст е престанал да бъде глупак и господар на буболечките. Съвестта явно е започнала да го мъчи, защото цялата Трета епоха той се занимаваше с птички-пеперудки, като предостави на другите щастието да се сражават. Ние се срещнахме... И на мен ми се наложи да отстъпя.
-Кои са Черните джуджета?
-Едно от Седемте колена на Подземния народ... За разлика от останалите, тръгнали да гонят богатства и останали близо до повърхността, те отидоха много дълбоко, в най-дълбоките недра. Там се занимават с вечната си и необходима за света работа - заздравяват Скелета на Земята, като го укрепват със стоманени подпори. Те са любимци на Ауле, той често ги посещава, като се старае да им предаде цялото си знание, защото от тях зависи - ще продължи ли Земята да съществува, или ще загине в някоя бъдеща битка на Силите. Ауле е вложил толкова труд и сърце в сътворението на този свят, че самата мисъл за гибелта му - дори и заради ново възраждане - е непоносима за него и той скришом от останалите Стражи на Света предава тайно познание на Черните джуджета.
-Какво представлява Черният замък и къде се намира?
-Къде се намира не мога да обясня, много е далеч на изток, при брода през Хоар, една от великите реки на Централната Средна земя. Това е входът в огромното подземно царство на споменатите от теб Черни джуджета. Там е надземната им стража.
-Как се отнасят към чужденците?
-Да не разчиташ на помощта им, полуръсте? Не знам, те са равнодушни към бедите и тревогите на обитателите на повърхността. Навремето те наистина са се сражавали рамо до рамо с елфите против силите на Мордор... Само че дори самоувереният Олорин не успя да ги накара да го направят още веднъж.
-Бил ли си при тях? Виждал ли си се с тях?
-Разбира се.
-Как може да се проникне в Черния замък?
-Входът там е отворен далеч не за всеки. Има тайна дума. Аз, разбира се, мога да ти я кажа, но...
-Как така „но"?!
Чертите на грозната маска, имаща сходство с човешко лице, внезапно странно се промениха. Като че ли постоянно надвисналата непроницаема сянка за миг се вдигна, напускайки обременения от злобни и отмъстителни помисли някога могъщ и светъл ум. Гласът на Саруман тихо, почти меко произнесе думи, учудили много хобита:
-Ти си надраснал предците си, полуръсте, много си ги надраснал. Виждам пред теб далечен и криволичещ път, на него можеш да срещнеш най-различни Сили. Възможно е при една от срещите да те попитат за мен... Кажи им добра дума.
-Да кажа добра дума?! - слиса се хобитът.
-Какво още искаш да знаеш? - пропусна възклицанието му покрай ушите си Саруман.
-Какво знаеш за Великия Орлангур?
-О-о-о! - Саруман беше потресен и дори през сегашния му уродлив облик пролича изумлението, в което бе хвърлен гордият му дух. - Великият Орлангур! Много нависоко си се издигнал, полуръсте! Не преставаш да ме учудваш. Ще те разочаровам, ала не знам нищо за него... освен името... и че е най-силният в пределите на Арда. Силата му сега превъзхожда мощта на всички Стражи на света взети заедно. За свое оправдание ще кажа, че повече няма да научиш за него нищо и от никой. Единствено от Самия.
-От Самия? Може ли да се говори с него?
-Може... Ако издържиш, разбира се.
-Какво да издържа?
-Погледа и присъствието му. Не ме питай повече! Не съм бил там. Не знам...
-А пътят?..
-Не съм ходил толкова далеч на Изток... Но след владенията на Нощната господарка се намират подвластните на Великия Орлангур земи и там лесно ще научиш пътя. И макар тук никой да не знае нищо за него, нито къде се намира пещерата му, на Изток е известно на мнозина.
-А Водите на пробудата? Живеят ли там още елфи?
-Да. Аварите, както и преди, са господари на онези области. Но пази се! Те са хитри и недоверчиви и намерената от тях Светлина има по-инаква същност, отколкото в Благословената земя. Те взимат странни решения и не обичат чужденците, с подозрение се отнасят към смъртните.
-Ти спомена за тайната дума на Черния замък, но не ми я каза!
-Ще я кажа, ще я кажа... Трябва само да реша коя. Думите са много и всяка от тях означава стъпалото на посвещаването ти в Тайните. Що за Тайни са това - не ми е известно, както не е известно никому, освен само на Великия Орлангур и сигурно на Ауле. И ако изречеш Дума с висока степен и не я потвърдиш с познания, лошо ти се пише. Затова ще ти кажа първата от известните ми тайни Думи, тя означава само чистота на намеренията и желание да се приобщиш към знанията им - тоест желание да им станеш ученик.
-И ще ме вземат?..
-Кой знае! Но слушай словата и ги запомни добре: раззордол иф науграндор, айфет уззал норотор, керриадаш расту наргардор, тоногсо еллерт нарта- дор и серрах алудо норгарридор. Има още много други, но те са ми известни. Освен това, запомни, че ако изречеш някое от Отварящите пътя думи, ще започнат да те питат. Работата е там, че можеш да научиш Думата само от посветен или случайно да я подслушаш, казано просто - откраднеш. Помни как трябва да се отговаря: „Къде е светлината?" - „Където гори пламъка." - „Къде гори пламъка?" - „Където е стъпвал Ауле." - „Кой е Ауле?" - „Запалилият пламъка." Тогава ще те пуснат. Внимавай, бъди честен! Тежко ти, ако те изобличат и в най- малка лъжа.
-А ти бил ли си в Замъка им?
-Не. Нищо не мога да ти кажа как да се държиш, след като се озовеш вътре.
Фолко се замисли. Саруман мълчеше, отчуждено гледайки проблясващата кама в ръката на хобита. И Фолко внезапно се реши да попита за онова, за което мечтаеше да научи много, много отдавна и за което не успя да разпита Гандалф - за историята на Светлия съвет и Ордена на магьосниците.
Саруман не отговори веднага, а когато започна, гласът му се стори на хобита пълен с глуха и стара скръб, отдавна изсушила сърцето му.
Бившият магьосник говореше така, сякаш с всяка произнасяна дума смъкваше тежък товар от паметта. Говореше забравил забраните и Везните, Силите Външни и Над Света. Угасналите му очи слабо се осветиха - той отново беше могъщ и вървеше срещу всичко и всички.
-Имаше Велик съвет и Валарите тържествено седяха на Престолите на Силите пред зеления хълм на Езелохар, размишлявайки как да се противопоставят на възраждащото се зло на Саурон в Средната земя. Беше изминало първото хилядолетие на Третата епоха, управителите на Гондор от династията на Морските крале се сражаваха с корсарите от Умбар, злото беше затъмнило Зелените гори и те смениха името на Мраколес. Издигнаха се черните стени на Дол-Гулдур и Мрачният владетел се установи там, заобиколен от вярна свита от Назгули. Господарите на Запада виждаха, че войната е неизбежна, но, за да не разклатят Равновесието на Света, не биваше да се намесват открито в работите на народите от Средната земя. И на Съвета Манве Сулимо предложи, по мисъл на Великия Еру Илуватар, да прати трима пратеници във Външните земи. „Кой ще иска да тръгне? Защото трябва да са могъщи онези, които ще се противопоставят на Саурон, ала ще трябва за известно време да забравят мощта си и да приемат тела, подобни на човешките, изравнявайки се в преживяваното и изпитваното с хората и елфите, защото иначе не е възможно да спечелят доверието на Свободните народи. Но тъкмо това ще ги изложи на опасности, ще замъгли мъдростта им и ще ги накара да забравят Знанието, ще ги порази с произтичащите от плътта страхове, грижи, страсти и умора". И само двама пристъпиха напред - Курумо, избран от Ауле, и Алатар, приближен на Ореме, и двамата от рода на Май- арите. И тогава Манве попитал - а къде е Олорин? Той винаги се е старал да спечели Сивия Странник, който дълго е живял сред служещите на Ниена, Владетелката на Скръбта, и научил от нея що е жалост и състрадание. А Олорин току що се беше върнал от дълго пътуване и запита Манве - какво иска той от него? И Манве отговорил, че моли Олорин да стане третия посланик на Владетелите на Залеза в земята на смъртните, защото той, Олорин, винаги с особена любов и грижи се е отнасял към техните неволи и тревоги. А Олорин отговорил, че е прекалено слаб за подобно велико дело, че се притеснява и се страхува от Саурон. „Тогава има още повече причини да тръгнеш тъкмо ти" - непреклонно отговорил Манве и заповядал на Олорин - а той заповядвал в изключително редки случаи. Олорин не могъл да не се подчини. И тогава Сулимо казал: „Ето че е намерен и третият..." - Вар да Елберет огледала всеки тях и тихо произнесла: „Но не като третия..." - и знаел великия Еру, как опарило това слуха на станалия пръв Курумо! А после Яванна Кементари измолила от Курумо да вземе със себе си най-близкия й помощник, Айвендил. Алатар пък убедил приятеля си Паландо да го придружи, също така от другарите на Ореме. Курумо неохотно се съгласил Айвендил да стане негов спътник - само защото Яванна била съпруга на Ауле Ковача, неговия господар. И всеки от петимата бил от същия род, както и самия Саурон, който някога принадлежал към служещите на Ауле и бил прочут със знанията и майсторството си. Но само един от цялата пе- торка успял да довърши работата докрай. Алатар и Палландо, Сините Магьосници, отишли в източните части на Средната Земя и какво станало с тях не знае никой. Айвендил - или Радагаст - получил прякора Кафявия и забравил за бедите и тревогите на хората и елфите, той се посветил на грижите за живеещите и растящите същества, деца на Яванна. А Курумо... Курумо в края на краищата станал Саруман...
Такава се оказа накратко историята на появяви- лите се в Средната земя на Петима Магьосници. Много би могло да се разкаже и за делата им, но не би стигнала и година, за да се споменат делата им подробно, а пък Фолко така и така знаеше това. Той си спомни въздишката на Радагаст - Редбор... фандар... - и запита за тях.
-Така наричаха Сините магьосници на Изток - кратко отвърна Саруман.
Хобитът дълбоко пое дъх. Бавно изкачвайки се благодарение на разума от примамливото минало, той се връщаше към действителността. Олмер... Ол- мер, получил власт да заповядва на самия Саруман! Разбира се, не на онзи, какъвто се е появил той в Сивите заливи, но все пак...
-Кажи, а защо се страхуваш от това? - Хобитът с кимване на главата посочи към острието на Отрина.
-Защото не искам, да разсечеш последните нишки, свързващи ме с това, макар и кошмарно, но все пак тяло! - потъмнявайки, отговори Саруман. - Защото силата, вложена в тази кама е такава, че завинаги ще да изгубя плътта си... - Той зиморничаво се сгуши. - И тогава няма да има повече никаква надежда.
-Ho Олмер го смяташе за свой приятел? - бавно произнесе хобитът.
-Смятах го... Той събуди в мен воля за размисъл.
-А знаеш ли, че именно той ми подари това смъртоносно за теб оръжие? Как мислиш, защо го направи?
Саруман със смъртна скръб в във взора погледна към хобита и замълча.
-Предупреждаваха ме, че по тези краища може да се натъкна на някакъв смъртоносен Сив Вихър, - гледайки в упор Саруман, отсечено произнесе хобитът. - И аз видях този вихър - вчера, сътворен от теб. Какво е това и защо е смъртоносно?
-Това е онази малка част, която ми е останала от предишните сили. Оръжие, което не поразява веднага, а след известно време... - Виждаше се, че Саруман говори крайно неохотно, единствено поради принуда.
-Как действа то? Как може да му се противопоставим? - сви вежди Фолко.
В очите на Саруман изведнъж, като бърз пробля- сък на залязващ лъч, се мярна злобен огън, в презри- телно-тържествуваща гримаса се изкривиха устните му... Но огънят веднага угасна, и злорадната усмивка умря.
-Фолко отново видя нечовешката скръб и отчаяние в изчистилия се поглед, устремен сега към него.
-Аз засегнах някой от приятелите ти... - бавно проговори Саруман, без да пита, а като че ли размишлявайки на глас. - Е, ще трябва да те огорча - против това няма нито защита, нито противоотрова.
-Какво ще стане с него?! - яростно извика Фолко, в отчаяние стискайки острието.
-Засега нищо, а после ще започне да ви насъсква един срещу друг, да служи като източник на разпри, докато не се избиете и не се унищожите един друг. И ще ви шпионира, а когато го попитат - ще разкаже всичко. Самият той ще загине, със сигурност ще загине - например, вие може да го убиете, но за себе си той вече не мисли.
-А не лъжеш ли? - тежко гледайки го право в очите, попита Фолко. - Ти си велик лъжец, Саруман, един от бащите на лъжата. Ти много ми наговори, но истина ли е всичко това? Последната ти новина - по- черна не може да се измисли, но, може би си излъгал? Ако разбера, че това е така, то кълна се в Огнището на Дурин и Силата на Ентите, ще те докопам!
-Никога не съм бил по-искрен, отколкото в този разговор с теб... - тихо рече Саруман и сведе очи. - Можеш да не ми вярваш, но аз бях до край честен с теб... И може би великата и милосърдна Варда Елберет някога ще ми зачете това... - довърши той едва чуто.
Настъпи тишина и Фолко изведнъж разбра, че Саруман действително не лъжеше, че все още някаква надежда е жива в него и затова може да се вярва на думите му.
-Какво да правим с онзи, когото ти докосна?
-Какво да правите... Стрелата не може да се върне. Разделете се с него колкото може по-бързо. Изгонете го. Аз ще се постарая да го задържа около себе си, за да не му дам да загине и навярно ще успея да го излекувам.
Времето изтичаше. На хобита му се стори, че някъде невероятно далеч високо зазвъня силно опъната струна. Сигурно беше знак...
-Сбогом. Желая ти да получиш опрощение.
-Сбогом, полуръсте. Желая ти да не докараш проклятие върху Графството...
Глава 7. ЦИТАДЕЛАТА НА ОЛМЕР
Ден и нощ, нощ и ден, планини и гори, птици и животни, хора и стрели. Клисурата на Саруман остана назад, пътеката уверено ги водеше към изхода от Пустата планина - към тайното скривалище на Краля-без-Кралство.
Фолко, Торин и Дребосъка дълго обсъждаха как да постъпят с Ерлон. Хобитът предлагаше под някакъв благовиден предлог да го отпратят в Еребор, Торин - в Гондор, без да пожали да му даде злато за из път, но Дребосъка неочаквано вдигна пръст:
-Ами ако му разкажем всичко?
-Жестоко е! - възрази хобитът. - Представи си как ще се почувства!
-А не е ли по-малко жестоко да го пращаме в неизвестността кажи-речи осакатен, смятай на сигурна смърт? - на свой ред попита Дребосъка и с това убеди всички.
Ерлон посрещна известието с мрачно мълчание, но остана спокоен и само попита: колко време ми остава още? Получил отговор, че не по-малко от десет дни, той, без да пророни и дума, събра набързо багажа си и оседла коня.
-Ще остана тук - Гласът му бе сух и безжизнен. - Ще опитам да намеря онова създание и да се разбера с него. Който и да е той, не е безнадежден злодей, а значи още имам надежда...
Оставиха на Ерлон дърводелски инструменти, провизии, оръжие. След това приятелите набързо се сбогуваха с него, гледайки настрани и бързайки да се скрият зад завоя - нямаха сили да срещнат очите на злощастния си другар.
-Помнете, къде останах... - Гласът на Ерлон из- дайнически трепна, Фолко мигна - очите му внезапно се напълниха с горчива влага...
И ето, фигурата на Ерлон с високо вдигната ръка се скри зад гъсталака и той сякаш веднага се отмести някъде в миналото. Пред тях заставаха нови задачи, които трябваше да бъдат решавани.
Клисурата като дълга змия се виеше между планини, покрити до половината на височината си с храсти. Острите сиви върхове гордо се издигаха над зеленото царство. Около пътниците пак беше разперила меки криле безжизнената тишина. Но през цялото време попадаха на отпечатъци от чужди копита и през нощта постовите до болка в очите се вглеждаха в неподвижния мрак.
От срещата със Саруман минаха пет дни. Планинските зъбери малко по малко се спускаха все по-ниско и в един прекрасен миг храстите погълнаха и последната сива плешивина. Клисурата свърши, около тях се разпростряха хълмисти, гъсто покрити със зеленина земи. Пътеката стана по-широка - към нея се присъединиха още няколко пътечки. Веднъж, когато особено силно задуха от изток, Келаст застана нащрек и започна да уверява всички, че подушва пушек. Но джуджетата не му повярваха - според картата още бяха прекалено далеч от обитаемите земи. Но със сигурност трябваше да се пазят от сновящите навред из тези краища постове на Олмер, както следваше и най-после да решат какво да правят по-нататък?
Дорвагите не искаха да променят намеренията си: те свято следваха заповедта на старейшините - да разузнаят и бързо назад, в родните гори. Фолко разбра, че Торин тайно се е надявал да убеди някои от хората да продължат с тях, но дорвагите бяха непреклонни.
-Тук пътищата ни се разделят... - притеснено каза на джуджетата Келаст.
Беше сутринта на шестия ден, предстоеше им да пресекат поредната верига високи хълмове със стръмни плътно обрасли склонове. Пътеката завиваше на юг, но дорвагските разузнавачи благоразумно разсъдиха, че хората на Олмер ще я пазят най-внима- телно и решиха да си опитат късмета в непроходимите гъсталаци. Зад хълмовете, съдейки по картата, започваше обширна равнина, хората искаха да надникнат там по възможност не от парадния вход.
-Или тайно ще се промъкнем към селищата и ще разузнаем всичко - продължи Келаст, - или рискувайте сами. Не бива повече да вървим по пътеките. И изобщо, не го разбирам този Олмер - или е безгрижен до глупост, или е уверен във воеводите си - също така до глупост. Защо не са завардени проходите в Пустата планина? Защо никой не пази тук, където е толкова лесно могат да пречукат от засада всеки не- канен гост? Не, решено е - огън повече няма да палим. Ще се наложи да помръзнем през нощта...
-Трябва да помислим - мрачно отговори Торин и тримата приятели отидоха настрани.
-Ако имаме намерение, както бяхме решили отначало, да се присъединим към войската на Олмер, не бива да се крием - започна Торин, когато Фолко и Дребосъка седнаха на обраслите с мъх камъни. - Напротив, трябва да се предадем на патрулите. Във всеки случай, трябва да вървим открито.
-Ами ако патрулът има заповед да убива на място всеки, който не знае думите за преминаване? - възрази Дребосъка.
-Митрилът ще ни измъкне, ще се отървем - сурово промълви Торин. - Сега за нас е най-важно да разберем, що за хора са те, какво ги движи? Къде е силата на Олмер, ето го този проклет въпрос, който не можем да разрешим почти две години... и няма да разрешим никога, ако не рискуваме. Какво могат да разузнаят дорвагите? Ами, ще преброят мечовете и копията, бойните и резервните коне... ако им про- върви, ще вземат пленник, ако имат още по-голям късмет, ще научат кои от източните племена пращат тук куриери... Но за нас това е излишно!
-Ще ни убият, да знаеш! - мрачно поклати с глава Строри. - Вече спорихме за това, братко Торин. Ти искаш да се представим за негови привърженици - но ние почти нищо не знаем за това, какво говори на хората си, с какво ги привлича! Спомни си Герет. Той тръгна след Олмер затова, че онзи му е помогнал.
-А на нас нима не ни помогна? - подскочи Торин. - Кинжалът на хобита - това не е ли помощ? Не е ли това прекрасен повод за нас? Пък и моята дръжка на секирата... Ще кажем - ето, ние получихме велики дарове и дойдохме да отблагодарим дарителя. Ако ни хванат - поне няма да е веднага.
-Но Фолко казваше, че Олмер има намерение да отиде някъде далеч на изток, където тангар никога наковалня не е слагал - упорстваше Дребосъка. - Нали имахме намерение да вървим след него към Дома на Високия, не е ли така? А вие искате да се присъедините към войската. Ще станете слуги на Олмер и вече няма да можете да мръднете без заповед от негова страна.
-Ще си проличи по-натам - дръпна се Торин, но хобитът забеляза че думите на Строри го озадачиха.
-Трябва да се сбогуваме с дорвагите - Фолко подкрепи решението на Торин. - Щом тръгнем по пътеката, задължително ще се натъкнем на пост.
Раздялата с приятелите дорваги бе кратка и немногословна. Разбраха се, че хората, след като разузнаят всичко възможно, ще намерят джуджетата и хобота, които ще се постараят да се показват колкото се може повече на открито.
-Дори и да не се срещнем - мрачно говореше на дорвагите Торин, - помнете, че вашите опълчения трябва да са готови. Олмер няма да ви забрави, той не е такъв. С него, или против него - ще ви се наложи да застанете на една от страните. Никой не ще се остане настрани от войната.
-Защо? - внезапно възрази Келаст. - Успявали сме и преди, защо да не се получи сега? Ние сме настрани, в нашите гори да влизат - само ще им излезе по-скъпо. Какво да търси от нас? Дори ако започне война, първо ще видим накъде ще обърне.
-Ами ако потегли на запад? - присви очи Торин. - Ако ви подмине?
-Нека Западът да се оправя сам! - спокойно, но твърдо и някак горчиво каза Келаст. - Ние няма да полагаме нашите глави заради него.
Дорвагските разузнавачи се скриха в храстите, а приятелите, като провериха ризниците, тръгнаха без да бързат нататък. Вървяха открито, едва ли не показно пред всички, които можеха да се крият по склоновете. Сега оставаше само да чакат. Хобитът за всеки случай закопча наметалото си с скъпоценната фибула, намерена още в Арнор. През целия ден пътеката ги водеше, постепенно разширявайки се, отначало на юг, а после се устреми в широкия отвор между два намиращи се далеч един от друг хълма. Зад прохода се различаваше скрита в синкава мъгла равнина. Слънцето мина обяд, започна да припича. Мирни птички, свирене на щурци, сочна трева покрай пътеката... Тихо, мирно, „благостно", както би казал чичо Паладин, когато бе в добро настроение. Колкото и да си заповядваше хобитът да бъде нащрек, мислите против волята му течеха в съвсем различна посока. Добре би било да се потъркалят по тревата, да половят риба, а в здрача да се съберат с приятели, да потанцуват под простите звуци на малкия им оркестър... Понито потропваше с копита и носеше ли носеше хобита напред. Много, страшно много беше оставено - без съмнения, твърде леко и необмислено. Както и преди, той не съжаляваше прекалено много за загубеното спокойствие, подхванат от могъщите вълни на вдигналите се в Средната земя нови сили.
Пътеката незабелязано се превърна път, който най-накрая ги изведе към прохода. Ако Олмер и тук не държеше постове, наистина трябваше да е лишен от разум. Виж какви хълмове - постави там кула и наблюдавай! А когато пътникът премине зад стръмния завой и тръгне надолу по склона на планината - търси го там, в равнините.
Торин опъна юзди. Приятелите спряха на средата на друма, гледайки надолу към ширналите се в далечината простори, усеяни с продълговати и полегати хълмчета, към редуващите се островчета на горички с масиви от жълти полета и малобройни села. Кротката, съвсем не мрачна страна лежеше пред погледите им, без гранична стража, без охранителни постове, толкова обичайни за Запада. До най-близкото село имаше не по-малко от левга и къщите изглеждаха дребнички. Зоркият Фолко различи бавно влачещите се каруци, самотни конници, пеши пътници... Приятелите се спогледаха в недоумение. Не си представяха Цитаделата на Олмер да изглежда по този начин, очакваха каквото и да е друго, само не и това. Някакви свободни земеделци, и толкоз!
Очевидно и тримата в този момент помислиха едно и също. Торин, стиснал устни, мълчаливо махна с ръка - да вървим... Да се крият нямаше никакъв смисъл, оставаше им само да намерят някой по-досетлив и да го разпитат както трябва, преструвайки се на неразбиращи чужденци, които нямат нищо против да се озоват пред светлите очи на тукашните управници.
-Всички ние сме джуджета - за всеки случай напомни на приятелите си Дребосъка. - Фолко, внимавай да не се издадеш! Я да те видя още един път... Не, няма да стане, по никакъв начин няма да стане! Нямаш усебе си вродената джуджешка солидност! Може би е по-добре изобщо да не започваме? - обърна се той към Торин. - Нали всеки тангар тутакси ще го разпознае.
-Добре, ще кажем истината - не обърна внимание Торин, който в този момент бе зает с други мисли. - Нима това са земите на Краля-без-Кралство? Колко ли труд и години е трябвало да се вложат в това? Преди колко време се е укрепил тук?
Пътят, криволичейки сред доста разредени от сеч горички, ги изведе към житно поле и се вля в още по-широк друм, който идеше от северозапад и продължаваше на югоизток. Отстрани се появи ограда, а в далечината иззад хълма внезапно изскочиха двама конници. Те спокойно се приближаваха към приятелите, без да проявяват ни най-малка тревога. Видът на тези безгрижно приближаващи се фигури незнайно защо се стори на приятелите толкова плашещ, че Дребосъка нервно се размърда в седлото, приготвяйки меча. Фолко, неволно облизал устни, сложи дланта на дръжката на ножа, провери как стои шлема. Торин напрегнато стисна дръжката на секирата си.
-Ще питаме за пътя до най-близката странноприемница - глухо подхвърли той на спътниците си, дрезгавият глас издаваше вълнението му. - Ако започнат да разпитват, идваме от Еребор. И в никакъв случай не се хващайте за мечовете!
Сред класовете се забелязваха сини венчета на метличина, леки вятър едва забележимо поклащаше едри класове. Конниците се изравниха с пътниците и рязко спряха конете. По това колко внимателно ги разглеждаха, приятелите се досетиха, гости тук не минават често. Хобитът гледаше конниците с широко отворени очи.
Това бяха зрели мъже, не много високи, но с широки рамене, подобни на джуджетата. Обикновени тъмни горни дрехи с дълги почти до коленете поли, гъсти увиснали мустаци стигаха едва ли не до гърдите им, а косите на ездачите бяха остригани в кръг. Всеки имаше крив, тънък меч, но ризници не носеха. Един от тях, с проблясваща сребриста значка на лявото рамо, насочи коня си право към чужденците. Сините очи гледаха съсредоточено, но без страх и подозрения. Той заговори, но езикът се оказа неразбираем, макар че в потока странни думи се чуваха и познати.
Торин с виновна усмивка разтвори ръце, показвайки, че не познава това наречие и човекът спря с учудено вдигнати вежди. Тогава се намеси и вторият конник, като сложи ръка на рамото на първия и нещо тихо му каза. Ездачът със значката повдигна рамене и запита на лош, чудновато изговарян Общ език:
-Кои сте вие? Откъде? Къде отивате?
-Търсим уважаемия и прочут майстор на мечовете Сандело - неочаквано за всички каза Торин. Той беше решил да хване бика за рогата, като слиса съратниците на Олмер (ако тези бяха такива) с познанството си с най-близкия помощник на техния господар.
И подейства! Името явно бе много добре известно: едва забележимо трепнаха устните на първия конник, леко сгуши глава в раменете вторият... Но първият воин с предишната си надменност повтори зададените въпроси.
„Торин сбърка! - светкавично се усети Фолко. - Ако наистина търсим Сандело, няма да питаме за това първия срещнат. Щом познаваме него, би трябвало да познаваме и реда тук! Ако ще издаваме, поне да не е по този начин!"
Торин засумтя и се намръщи, явно осъзнал, че направи грешка. Тези хора определено не са страхливи, не можеш да ги заплашиш с гърбавия. Сега ако се представят, значи да признаят, че никаква работа нямат със Сандело и само се прикриват с името му, оставеше им само да упорстват.
И Торин започна да упорства.
-На вас какво, не ви ли е известно това име?! - забоботи той. - Незабавно ни посочете, как да стигнем при него! Това е спешно!
-Тук не крещят, джудже! - старателно изговаряйки думите на чуждия му език, хладно произнесе първи воин. - Ние не те познаваме. Кажи ни думата, за да минеш.
-Странна гранична стража сте! - държейки се колкото се може по-самоуверено, се усмихна Торин. - Искате пропуск, когато ние вече отдавна сме влезли вътре!
Воините се спогледаха. След това старшият със знака на рамото отново се обърна към приятелите.
-Вие ще тръгнете с нас! - спокойно произнесе той, гледайки с присвити очи мрачно мълчащите приятели. - Към обиталището... Ще разкажете всичко, ако сте от нашите. Няма нужда да бягате.
С кимване той посочи към самотно стоящата край пътя бреза, покрай която джуджетата и Фолко преминаха преди няколко минути. Там, облегнал се на ствола, спокойно и неподвижно стоеше облечен в зелено човек. Зелена превръзка с тесни прорези за очите закриваше цялото му лице. Той държеше дълъг лък, почти колкото ръста на воина. Стрелата вече се целеше в приятелите. Поразен, хобитът присви очи - от житното поле безшумно се надигнаха още седем стрелци. Всички те стояха мълчаливо и на всеки от тях тетивата беше опъната до самото ухо.
Фолко не забеляза у първия воин ни най-малка следа от злорадство. Нито ожесточение или тъпа готовност за убийство. Очите на човека като че ли бяха юкрити от непроницаема броня и вътрешният поглед на хобита безсилно се плъзгаше по нея, без да е в състояние да проникне в помислите на противника.
-Уважаеми! - разнесе се сторилият се на хобита преувеличено спокоен глас на Дребосъка. - Ние не знаем и не можем да знаем вашия пропуск. Ние сме отдалеч. Търсим човека, който ни е известен под името Сандело, гърбав, знаменит на Запад майстор на меча. Ако ни отведете при него, всички недоразумения ще се решат от само себе си.
-Вие вървите след нас! - без да обръща внимание на думите на Дребосъка, пророни първият воин. - Към обиталището... Ние не разговаряме, когато охраняваме. Ще говорят и ще решават други.
Безстрастието на воините вбесяваше хобита и, макар да той разбираше, че това е само маска, пътища да надзърне под нея той не виждаше. Те със сигурност познават Сандело! Познават го, ала нещо им пречи просто да възкликнат: „Ха! Ами че той е тук съвсем наблизо! Така си и знаехме, че сте от нашите!" Хобитът, като че без да иска отхвърли гънката на наметалото от висящи на гърдите му Зъб, но стражите или нищо не знаеха за него, или отново не показаха, че знаят нещо. Само върху фибулата, която украсяваше лявото рамо на хобита, за миг се задържа хладният поглед на старшия воин, задържа се и веднага се отмести.
-Какво да правим... Ще вървим, накъдето ни заповядат - тихо проговори Торин и внезапно добави няколко бързи думи на непознат на хобита език, обръщайки се към Дребосъка.
Ездачът с недвусмислено кимване им нареди да продължат напред. Стрелците през това време отново се скриха, но невидимото им присъствие се усещаше всеки миг. Ако не беше вярата в митрила, хобитът изобщо не би рискувал да се обърне.
Но какво все пак каза Торин на Дребосъка? Той явно говореше на своя таен език, който никога не се използваше от джуджетата дори в разговорите между тях, ако сред тях се оказваше някой от друго племе. Да не би пак да се договарят за нещо от рода на „ти предния, аз задния?"
Привидно спокойно яздеха в посока към селото. Жилищата напомняха дорвагските, но стените на къщите бяха обковани с дъски, острите покриви се подаваха напред, като надвисваха над малки оградени градинки пред стълбищата. Зад високите огради залаяха кучета, от караулка до последната постройка се появиха още няколко воина - всички от различни племена, и Фолко вече не се учудваше на съседството на хазг, арнорец и истерлинг. И имаше там още двама или трима съвсем непознати и Фолко чу, как Торин замислено промърмори:
-При форност такива не сме виждали...
Воинът със сребърната значка нещо тихо каза на приближилият се светлокос старши стражник арнорец, който, впрочем, със същия успех можеше да се окаже родом от Ангмар. Командирът на стражата бързо огледа чужденците с неприятен, недоверчив и пронизващ поглед, в който хобитът съзря воля и храброст. Дълбоките му тъмни очи се задържа върху фибулата на Фолко, но и този воин не продума нищо.
Приятелите слязоха от конете. Никой не ги хващаше за ръцете, никой не им отнемаше оръжието, не им смъкваше шлемовете. Хората мълчаливо ги гледаха, като че очаквайки нещо. Торин вече си отвори устата, виждайки, че стопаните не бързат да започнат разговора, но Дребосъка го изпревари.
След почтителен поклон той започна бавно, с паузи, старателно избирайки думите, да говори за това, че те търсят човек, когото са познавали някога под името Сандело. Че преди известно време, далеч на Запад, където се е състояла тяхната среща, ги е викал да се присъединят към него и приятелите му в започнатото от тях голямо дело по основаване на свободен съюз на всички смели и презиращи ситата дрямка храбреци. И че те, преодолели множество прегради и опасности, са стигнали най-накрая до мястото, където, както са им посочили, могат да го намерят. Ако са сбъркали, то те молят да не им се сърдят за това нахлуване. И ако по тези краища никога не са чували за знаменития гърбав майстор на меча, то пътниците ще продължат търсенето.
Дребосъка завърши дългата си и малко надута реч. Настъпи мълчание, Фолко впи поглед в очите на управляващия стражата воин. Решаваше се съдбата им. Може би сега щеше да им се наложи да се бият...
-Оставете мечовете си! - хладно произнесе командирът на граничната стража. - Оставете оръжието си и отговаряйте. Сега не са онези времена, когато чужденци могат просто така да се разхождат из областта Еззарх. Кажете имената си, рода си и по какъв начин сте попаднали тук. Кой ви посочи пътя? Вървете в къщата.
Под внимателните погледи на стражниците джуджетата и хобитът сложиха на пейката мечовете си и секирата. Фолко свали от рамото колчана, но не гo претърсиха и Зъбът остана на гърдите му, както и коланът с осемте метателни ножа.
В малката стая - съдейки по изобилието от оръжия по стените, тя бе караулно помещение - ги сложиха да седнат в противоположния на вратата и прозорците ъгъл. След тях влязоха от улицата още пет или шест воина и срещу приятелите се оказаха десетина души. Дланите на Фолко се изпотиха и изстинаха... Торин мрачно се оглеждаше, все едно търсейки изход, само Дребосъка поне видимо запазваше спокойствие.
-Говорете, кои сте и какво искате? - започна разговора, а по-скоро разпита началникът на стражата.
-Ние сме джуджета от Ериадор - смирено отговори Дребосъка, - а нашият приятел Фолко, син на Хемфаст е хобит от Графството, страна на народ, наричан на Изток полуръстове. Моето име е Строри, син на Наин, а това е Торин, син на Дарт. Ние вече казахме, за какво дойдохме тук - търсим човек, който ни е известен под името Сандело... Ако вие не познавате такъв и сте сигурни, че няма да го намерим в най-близките околности, разрешете...
С крайчеца на окото хобитът забеляза бързото движение, което направи един от воините, обръщайки се към току-що влезлия нов другар - вълнообразно движение с ръка, като че очертаващо гърбица!
Тук явно познаваха Сандело, познаваха го, но не се издаваха...
-Ние не разрешаваме на чужденците да ходят по нашите зами - без да променя хладния си тон, каза командирът. - Вие ще отидете при онези, които знаят и могат повече от нас.
„Какво да правим? - мислеше Фолко. - Да играем ролята докрай или да си се пробваме в открит бой, докато не са ни завлекли някъде във вътрешността на вражеските земи, откъдето надали ще се измъкнем?"
Той впи поглед в Торин. Ще даде ли сигнал или не? Ще наведе ли глава, ще сложи ли дясната си ръка на края на масата, за да може в следващия миг седящия против Торин командир да падне с ножа на хобита в гърлото си, а джуджетата да успеят да хванат някакво оръжие?
Торин не даде сигнал. Той кратко погледна хобита и в този поглед имаше отрицание. Отрицание и горчива готовност да вървят до края, само и само да се вкопчат и да останат тук сред вчерашните им врагове, имайки поне някаква свобода да изпълнят намисленото.
Все пак за представление джуджетата запротести- раха, но никой не ги слушаше. Приятелите спокойно, но твърдо бяха избутани навън. Шестима воини скочиха в седлата готови, да съпровождат неканените гости...
Един стражник събра оръжието на приятелите, небрежно го завърза във вързоп и го закрепи на седлото. Командирът излезе на стълбите и заповяда на своитенещо, а към джуджетата и Фолко беше отправен ясен жест: „Да тръгваме!"
През целия ден те се придвижваха все по-далеч и по-далеч на изток от Пустата планина по добре утъпкан път във вътрешността на Страната на Олмер. Неведнъж сърцето на хобита се свиваше, когато крадешком се озърташе към заобикалящия ги мълчалив и безразличен конвой. Високите, сякаш лишени от чувства воини яздеха в тръс прекрасни, подхождащи на стопаните си кулести и кафяви коне.
„Да не би да отиваме на гости на бързата смърт?" - помисли си Фолко.
Той косо поглеждаше каменните лица на страж- ниците, мрачно втренчилия се в земята Торин, меланхолично гризящия сухар Дребосък и не можеше да реши дали постъпиха правилно, като се предадоха в ръцете на стражата, и това го объркваше, пречеше му да разсъждава и да обмисля по-нататъшните действия. Не му оставаше нищо друго освен да разглежда околностите.
Мирните села на земеделците се сменяха с все по-гъсти и по-големи горички. Изчезнаха и последните хълмчета, местността окончателно се ширна, равна във всички посоки като тепсия. Пътят бе заобиколен от брястове и габъри, полетата свършиха, но вятърът носеше от изток мирис на дим, и беше невъзможно да се обърка този мирис нито със смрадта на изгорени къщи, нито със задушливия полъх на горски пожар - това бе уютният аромат на близки жилища.
И те скоро се показаха, но за учудване на Фолко никак не приличаха на граничното село. На обширното няколко левги обезлесено пространство, заобиколено от сини стени на далечни горички, се трупаха високи, навярно походни шатри от някаква много плътна тъкан. Над отворите на покривите им се издигаше дим. На юг от грамадния стан, където в стената от гъсталаци се виждаше далечна просека, нещо като врати към друга равнина, пасяха табуни коне. На око Фолко ги прецени на не по-малко от петстотин глави. От север изтичаше ручей, заобикаляйки стана, и изчезваше в източните поляни. Между шатрите се мяркаха невисоките сенки на обитателите им и Фолко позна хазгите. Наложи се да стисне здраво зъби и да се скара на себе си, за да не издаде с нищо нахлулия ужас, от който му призляваше. Ами ако някой от тези храбреци познае Торин, здраво сякъл братята им в паметния ден на битката на половин ден път от Форност към Ануминас?
Към пътя изтича ято дечурлига да позяпат странните пришълци, а един от малкото възрастни в лагера продължително изгледа хобита с тесните си очи. Селището бе празно, Фолко скъпо би платил, за да разбере, къде са е дянала по-голямата част от населението му.
Беше вече късен следобед, когато те, минавайки дълъг участък от горския път, отново се оказаха на ръба на кръга на полетата. Отново започваха селища - само че тук къщите се строяха наполовина от камък, и хобитът се учуди на настойчивостта на обитателите - колко трябва да се трудиш, за да домъкнеш тук такива купчини камък. Селището бе заобиколено от дървена ограда, и то не се точеше като линия покрай пътя като селата около границата, а се беше свило на кълбо, като че ли всяка секунда очакваше коварно нападение. Платнището на широките порти все пак беше отметнато и в отвора дремеше, опирайки се на копието, едър брадат часови, мургав и с къдрава коса. При вида на конвоя той бързо се изпъна, забързано смъквайки износеното синьо наметало. Началникът на стражата, онзи същият воин със сребърната значка на рамото, срещнал приятелите на граничния път, хвърли към зяпльото презрителен поглед, но премълча. Те влязоха през портите.
-Ей, старши! - нарочно високо се обърна към началника Торин. - Щом ни водите някъде, то ще ни храните, надявам се? В корема ми свири като в топилня пещ при продухване!
Воинът студено погледна към джуджето, но не каза нищо.
-Добре, разбирам, храната ви едвам за вашите стига. Но, може би, ще ни позволиш да се подкрепим със собствените си провизии?
-Добре! - без да разтваря челюсти, процеди началникът на стражата. - Ще ядете тук. От вашето.
Кръчмата тук обаче, се оказа прилична на арнорските, непривични и необичайни бяха само не особено любезните погледи на съдържателя на заведението, човек необичайно слаб, като че изсъхнал.
-При такава работа - само кожа и кости! - поклати глава, подсмивайки се Дребосъка.
Фолко успя да изцеди от себе си само бледа сянка на усмивка не му беше до смях.
Подканяни от студените погледи на конвоя, те набързо, насухо хапнаха от остатъците на пътните си провизии, като пиха със сухарите студена вода. Дребосъка се опита да заговори за бира, извади дори златна монета, но кръчмарят, без да си обръща главата, само, процеждаше вместо отговор някакви еднообразни, провлечени думи и свиваше рамене, правейки се, че не разбира, Фолко, разсеяно оглеждайки стените, внезапно забеляза нарисувани сини и червени фигури - като че руни, или магически знаци. Не елфически, не руни на феанор, използващи се в езика на Квеней, Висшите, Задморски Елфи, не руните на Даерон, с които пишеха и хората и джуджетата и до ден днешен, може би, дори не писмена. Прекалено често се спираше върху тях погледът на кръчмаря. Воините ги гледаха равнодушно. Значи, помисли си Фолко, това не са знаците на Олмер, а нещо от дълбините на паметта на този народ, което по незнайно какъв начин е донесено тук, в Цитаделата - както започна да нарича пред себе си тази страна. Той се вгледа по-внимателно.
Странни знаци, много странни. Приличаха на мъчително изпочупени надписи - няма я в тях нито благородната простота и изящество на начертаните от феанор писмена, нито капризното разнообразие на творенията на Даерон, отстрани това прилича на... Прилича на, птичи крак някакъв по средата, отляво нещо като око... Но до каква степен е смразяващо това, неприятно! Така не рисуват за душата - само ако искат да прогонят някой. А отдолу, под това, което му изглежда като крак, - нещо като отворена уста... Алените и сини линии се преплитаха в причудлива плетка, и, колкото повече ги гледаше Фолко, толкова повече му се струваше, че зад тези знаци стои някаква далечна и злокобна сила, чужда, враждебна на всичко, в това число и на тези, които са рисували тези, несъмнено посветени на нея знаци. „Трябва да ги запомня! - заповяда си Фолко. - Кой знае, може и да свърши работа..." И той с острото си око на стрелец-хобит започна бавно да проследява очертанията на линиите и извивките. Той разпознаваше последователността, в която се рисуваше знакът. Нищо че не знае, какво означава - но зад този знак имаше сила.
Пътешествието през сраната на Олмер отне още три пълни дни, и на хобита в края на краищата, му се премрежиха очите от разнообразието на събралите се тук племена и народи. Тук срещна и мрачните ангарци - те най-свирепо от всички хвърляха погледи към джуджетата и хобита, и само присъствието на стражата ги спаси от боя. И ниските, набити, брадати, приличащи на джуджета истерлинги-земеделци, и сходните с тях по телосложение, но нямащи бради техни сродници-номади. Срещаха се още селища на хазгите и още някакви непознати народи, имената на които той не знаеше. Всичко това се смесваше, вареше, превръщайки се в нещо неразличимо-слято и над всичко тук властваше волята на Господаря. Съединението се получаваше странно. Хобитът видя и шумно, весело сборище на хора, с песни, с не приличащи един на друг танци и обреди - и мрачни, опустели улици, и млади мъже, ожесточено сражаващи се на отъпканите пространства край портите с дървени мечове и местещи прилични на стръки тъпи и тежки копия. Но името „Еарнил" звучеше навсякъде. То се носеше иззад не добре затворените капаци на прозорците, то се вплиташе в неразбираеми песни, то беше последната дума, замираща на устните на разговарящите в кръчмата, когато джуджетата и Фолко съпроводени от стражата, влизаха там. И над целия този човешки мравуняк се вършеше нечия трудно различима, но точно нагласена работа. Нечия воля строеше многобройни ковачници, където ден и нощ чукаха чукове, тя управляваше влачещите се по пътищата обози със жито, подчинявайки й се, вървяха, вдигайки прах, пешите и конни отряди - котелът кипеше, над него се издигаше изгаряща пара, вече започваща да повдига плътно затворения капак...
-Ето, а ти приказваше - мирна, мирна страна! - мърмореше Дребосъка. - Но мазета с решетки и железни катинари те във всяко село имат, който и да живее там...
На третия ден, докато яздеха покрай ниски хълмове, Дребосъка изведнъж застана нащрек и подуши с нос въздуха.
-Тук наблизо има ковачници на тангари - заяви той, - или аз нищо не разбирам от въглищарство.
-Да, сигурно! - мрачно се съгласи с него Торин. - Скоро и тук ще се появи истинска броня.
Но привечер на третия ден пътешествието им завърши. Дълбоко в себе си хобитът очакваше да види нещо като Мордорския Замък или поне Исенгард - крепост силна, внушаваща страх и олицетворяваща мощта на повелителите й - а вместо това пред погледа му изникна градче, заобиколено, наистина, от ограда, но издигната набързо, повече за вид, отколкото за действителна защита. Купчината на разно стилни къщи, бутащи се на речния хълм, простиращи се до далечните гори на хоризонта полета, чифлиците сред стопанските сгради. Ковачници, складове, хамбари, сеновали, плевници, хармани, паяжина от разделящи се в различни посоки пътища - и постоянното, но не суетливо движение по тях. Вървяха на групи или сами, преминаваха тежко натоварени обози, в тръс бързаха нанякъде конни отряди, бързаха куриери, водещи след себе си един или повече резервни коня... Звучеше раз- ноезична реч и Фолко с голям труд улови в случайно подслушаните откъслечни чужди разговори познатите думи на Общия Език, по странен начин преиначени. Срещащите се хора от различни племена говореха между себе си на причудливо изменено Западняшко наречие, да ги разбереш веднага беше невъзможно.
В не много широките дървени порти, за учудване на хобита нямаше стража. Те влязоха вътре, заредиха се улици, застроени от издигнати на бърза ръка дървени къщи. Хората с интерес поглеждаха към мълчаливия отряд, но никой не посмя да ги извика, да ги попита нещо.
Като стигнаха до самия център воините слязоха от конете и направиха знак на джуджетата и хобита да слизат. Пред тях се озова широко разпрострялата двете си крила двуетажна дървена къща. Четири двукрилни врати бяха широко отворени и макар че до всяка вече стоеше по един воин, през цялото време влизаха и излизаха хора. Старшият на конвоя каза нещо тихо на помощника си и той се скри зад вратата, а охраната поведе джуджетата и хобита покрай сградата в двора. Там също цареше суматоха. Разтоварваха се някакви тежки талиги, някой влачеше купчина от току-що изковани мечове, държейки ги като наръч дърва. Някой извеждаше пръхтящите коне от разположената в ляво конюшня. Но приятелите ги поведоха настрани от това сборище на хора, надясно, към дълго едноетажно здание с тесни, покрити с решетки прозорци.
-В тъмницата... - с яд каза Дребосъка и веднага започна да досажда на стражата - как стои въпросът с бирата? Тоест това означава, че ако дават не по- малко от пет чаши на ден, то той Дребосъка е съгласен да стои там, ако четири - то ще си помисли, а ако чашите са по-малко от три, то той тук всичко ще разнесе, така че по-добре сами да му донесат бирата.
Дърдоренето му беше прекъснато от доста осезаемо бутване в гърба, Дребосъка излетя няколко крачки, като за малко не забоде нос в земята, кипейки целия, той вече се обърна, за да се хвърли към оскърбителите, но Торин успя навреме да хване ръката му.
Заведоха ги вътре. Оскъдно мебелирано караулно помещение, няколко въоръжени стражници, облечени в кожени куртки с нашити върху тях метални пластини. Командирът на конвоя подхвърли няколко думи, единия от караула кимна с глава, подрънка с връзката огромни ключове на колана си и поведе пленниците по дългия коридор. До една от вратите той спря, отключи катинара и те видяха тясна стаичка с грубо сковани от неструговани дъски нарове. Мътното прозорче под тавана почти не пропускаше светлина. По средата стоеше куца маса. Скоро отново се появи пазачът, той донесе три тънки дюшека и доста омазнени одеяла.
-Ей! А как стои въпросът с храната?! - закрещя след него Торин.
Но тъмничарят или не разбираше Западното Наречие, или смяташе че е под достойнството му да говори с току-що заключените джуджета.
Да хапнат, обаче им донесоха и това се оказа доста добро ядене. Дадоха им бира, гадна, разредена, но все пак бира и то в изобилие.
-Загазихме! - меланхолично забеляза Дребосъка, намествайки се на твърдото легло и постоянно въртейки се. - Сега ще гнием тук, докато не се върне Самият Той и не ни довърши - бързо и без да му мисли.
-Не мрънкай! - ядно изръмжа Торин. - Няма дълго да ни държат тук. Трябва до смърт да им е любопитно, кои сме ние и откъде познаваме Сандело. Ех, започвам да съжалявам, че го няма тук! Никога не съм мислил, че толкова ще чакам среща с него!
Фолко мълчеше. Нещо му подсказваше че дълго няма да стоят тук, тревожеше го предстоящия разговор, където ще се наложи да доказват верността си на Господаря.
Мина остатъка от деня, мина нощта. На сутринта след не много богатата закуска ги изведоха на разходка. На тримата вече опитни и врели и кипели бойци нямаше да им е трудно да избягат - охраняваха ги само двама воини, но те решиха да играят ролята докрай.
Чак привечер на третия ден за тях или се сетиха или им дойде редът между другите работи. Задрънкаха ключове, факли осветиха тъмната им стаичка. На вратата се показаха няколко пазача и предишния воин със сребърната значка. Поведоха ги през двора, после нагоре по стълбите на втория етаж. Те минаха през няколко стаи. Зад дългите маси седяха хора - различни, от много племена, разнообразно и причудливо облечени, с накачено по тях странно оръжие. Някои бързо ядяха, други спореха, няколко човека разглеждаха начертани на тънка кожа карти, за нещо разговаряйки полугласно. Срещнаха се там и няколко пишещи, прехвърлящи купчини послания, написани върху първия попаднал под ръка материал - от брезова кора до каменна пластинка, от хартия до парченце окървавена дреха. До писарите стояха още няколко човека, ту поглеждащи над рамото им, ту обръщащи се към голяма, изкусно направена карта на Средната Земя, ушита от малки парченца кожа. Фолко не откъсваше поглед от лицата на тези хора, стараейки се да хване погледа им. Той неосъзнато очакваше някакви непоправими злодеи, но не - той видя изразителни и мъжествени лица, често не много красиви и с правилни черти, но във всяко хобитът чувстваше голяма воля и твърдост - и никаква „тъмнина"! Понякога в погледите им чувстваше жестокост, но и жестокостта беше обикновена, човешка. Неволно Фолко си припомни студеният поглед на Скилдур - наистина, той много повече би бил подходящ за служба на Мрака!
Минаха покрай хората и орките (Фолко видя мирно разговарящ ангмарец и як Саруманов орк), хазги и истерлинги, харадрими и елдринги (как са стигнали толкова далеч от Морето?) и спряха пред украсена с дърворезба врата, където, скръстили копия бяха застинали двама стражи. Кратък тих разговор - и копията са разделени, вратата е отворена, Фолко, събрал волята си в юмрук, направи крачка през високия праг.
Там горяха свещи, до прозореца стоеше просторна маса, в противоположния ъгъл имаше място за спане, по стените висяха копия, секири, ятагани, мечове и друго оръжие, а до масата, устремил към влезлите внимателния и изпитателен поглед на присвитите очи, стоеше висок човек с тъмни дрехи. На широкия колан отляво висеше дълъг кинжал, веднага припомнил на Фолко за срещите с Олмер на Сиранон. В дългите светли коси острият поглед на хобита видя голяма част бели къдрици. Очите бяха хлътнали, лявата скула я разсичаше голям белег. На края на масата лежеше голям пакет - в него приятелите видяха цялото си отнето оръжие. Усмихвайки се, човекът сложи ръка на дръжката на секирата на Торин.
-Приветствам ви, макар че се появихте неочаквано и нечакани! - каза той, и едва забележимия акцент в речта му, като две капки вода приличащ на маниера на изказване на Олмер, подсказа на хобита, че човекът пред тях е произлязъл от Кралството на Стрелците. - Името ми е Берел. Сядайте и хайде да поговорим. - Той посочи разположените около масата кресла. - Да поговорим спокойно и да разрешим всички недоразумения.
-Няма що, недоразумения! - изфуча Дребосъка. - Хванаха ни, обезоръжиха ни, хвърлиха ни зад решетките, държаха ни в неизвестност, глад и жажда три дни, а сега казват - да разрешим!
Берел търпеливо се усмихна.
-И все пак тук няма оскърбление, уважаемо джудже, не знам името ти. Всичко станало с вас е само малка част от обичайния ни ред. Към вас нали се отнесоха с голямо доверие - да, взеха ви мечовете, но дори не ви претърсиха - нито вас самите, нито торбите ви. Разбира се, нашият затвор не е най-приятното място, но така е прието при нас. И така, почтени, кои сте? Как се казвате? Как и защо сте дошли тук?
„Трябва да говорим истината! - проблесна в главата на Фолко. - Колкото се може повече истина, тогава няма да е толкова забележима вплетената в нея лъжа..."
И преди Торин да вземе върху себе си задължението да отговаря, Фолко заговори сам:
-Уважаеми Берел, ние сме от Ериадор, от Залез- ните Страни. Това е Торин - син на Дарт, това - Строри, син на Наин, джуджета от Лунните Планини. А аз съм хобит, или както ни наричат на Изток - по- луръст, Фолко, син на Хемфаст. На вашите услуги. - Той учтиво се поклони на Берел, с края на окото си забелязвайки, че джуджетата повториха движенията му. - Ние извървяхме дълъг път...
-Това ми е известно, почтени сине на Хемфаст и само бих искал да знам - защо? При нас не е Търговската Област, при нас идват по работа.
Берел гледаше без да откъсва поглед, гласът му както и преди си оставаше дружелюбен, но погледът стана твърд.
-Да, ние дойдохме тук, защото познавахме някои от тези, които управляват тук - намеси се Торин. - Ние се срещахме с тях и се запознахме.
-Да, с майстора на меча, гърбавия Сандело и... с Господаря Еарнил - продължи Фолко.
-Но, почтени Берел - внезапно със странна усмивка подхвана речта на хобита Торин, - ние идвахме не при Господаря Еарнил. Ние идвахме при Олмер от Дейл, човека, когото аз познавах много отдавна на Запад, в Арчедайн, под името „Злия Стрелец".
Личеше си, че Берел се обърка. Той прокара ръка по мустаците си, изпитателно погледна приятелите - и хобитът със скрито тържество видя в дъното на погледа му известно объркване, пък и то беше разбираемо - тези странни джуджета показват такива съкровени познания! Кой ги знае, може би наистина са хора на Господаря... Фолко беше готов да се закълне, че така, - или горе-долу така - беше задължен да мисли в този миг Берел.
-Приятелите на Господаря Еарнил - са и мои приятели, покашляйки се, произнесе Берел, като че ли не обръщайки внимание на прозвучалото име на Олмер. - Но как сте се запознали с него? Моля ви да отговорите на този въпрос, той не е обикновен, ако наистина сте негови приятели, то няма какво да криете...
-Ние не веднъж се срещахме с него - в Арнор и околните местности - каза Фолко.
Той внезапно изпита странна потребност, настоятелен стремеж да разкаже и за първата среща - в Брее. Ясна работа, че Олмер тогава е бил там и оставайки невидим зад гърбовете на дружината си, удържа Сандело от двубоя. И хобитът започна да говори, стараейки се да не пропусне нито един детайл, без да щади себе си, разказвайки за караницата в хана. Но, разказал за „Танцуващото пони", то нито с дума не спомена за „Ножниците на Андарил". Особено по-дробно, без да пропуска нищо, той разказа за срещата при Сиранон, за сдобряването с Господаря и Сандело и за направените им подаръци...
-И, сбогувайки се с нас, Господарят ни пожела успех в Мория. Той каза, че иска отново да се срещнем че ще се радва на това. Той го каза, ние го чухме - и ето ни тук, в неговата страна, и искаме да бъдем заедно с него.
Берел мълчеше и втренчено гледаше острието на Отрина, което, почервенял, му протягаше хобита, на дръжката на секирата на Торин. Фолко забеляза, че човекът няколко пъти едва забележимо кимна, като че съгласявайки се с някакви собствени мисли.
-И благодарение на това острие ние преминахме през една клисура в планините, където живее онзи, който има образ на Куче - тихо добави Фолко. - Аз му показах това и изрекох името на Господаря и той ни пусна, като каза че Господарят отдавна го е подчинил.
-Добре! - бавно произнесе Берел. - Вие разказахте - аз чух. Но разкажете повече за себе си! Откъде имаш този наш знак? - Пръстът му посочи загадъчната фибула на рамото на хобита.
-Намерих я в гората - напълно искрено отговори Фолко. - В гората, близо до Ануминас и оставих за себе си просто като красива вещ, без да знам истинското й предназначение. Няма да лъжа, че съм я получил от ръцете на Господаря.
-И как премина пътя ви след срещата при Мория? - В гласа на Берел имаше все повече искрен интерес.
Заговори Торин. Той накратко описа подземните им приключения, пътешествието с Морския Народ (името на Скилудр направи добро впечатление), пътя на север и - завоя на изток при известията за започнала в Арнор война.
-А ако се бяхте оказали тогава в Ануминас? - напрегнато погледна джуджето Берел. - Щеше ли да застанеш в хирда?
-Не, разбира се! - равнодушно отговори Торин. - Старейшините ме изгониха от Халдор-Кайс. Нямам причина да умирам за техните съкровища.
-А мен в хирда никога не са ме взимали! - вдигна осакатената си ръка Дребосъка.
-А какво знаете за тази война? - с лека напрежение попита Берел. - И ако знаете - откъде?
-Когато вървяхме през Еребор, то за малко не настигнахме войската ви - каза Фолко, - забавихме се, спасявайки от дупка в леда в Карнен един човек - воин на Господаря на име Герет, жител на Езерното Кралство. Той ни призна за свои, след като видя камата и преправената тояга, и ни разказа за онези нещастни дни.
-Защо сте решили да се противопоставите на своите? Как си се решил на такова родоотстъпниче- ство, полуръсте?
-Хобитите са мирен народ, това е така - правейки се на засегнат, хладно промълви Фолко. - Но и сред тях се срещат любители да попътуват и да живеят така, както смятат за необходимо, заставайки под тези или онези знамена не защото под тях стои по-голямата част от сродниците ти, а защото - това са твоите знамена и ти сам ги избираш.
Берел още дълго ги разпитва за подробностите по пътя, за басканите, дорвагите и накрая широко се усмихна.
-Е какво пък, аз ви вярвам! - просто каза той. - Вярвам ви затова, че самият аз бях тогава през онази есенна вечер в хана в Брее и ви видях със собствените си очи. Моите почитания, полуръсте! Ти не само си пораснал, но и доста си поумнял. А за срещата ви до Сиранон ми е разказвал самият Сандело. Пък и Господарят ми каза някои неща, когато не видях при него гундабадския му трофей. Какво пък! Ако искате да бъдете с Господаря и не служите на Арнор или на елфите - заповядайте! Но кажете, защо все пак дойдохте тук?
-Тук е единственото място, където могат да ни оценят по достойнство - пръв отговори Дребосъка. - Ти, уважаеми, няма да получиш от нас друг отговор. Омръзнаха ни самотните пътувания, когато единствената цел е - да оживееш.
-Но знаете ли вие, какво изисква от воините си Господарят?
Приятелите замълчаха.
-На Сиранон ние говорихме за достойните за храбрия дела - проговори Торин. - Но аз не мисля, че Господарят, смел, храбър и благороден, е направил своя цел грабежа заради грабеж... Макар че да вземеш от този, които има много, за този, който няма нищо... Какво срамно има!
-Ще ви кажа! - тържествено провъзгласи Берел. - Господарят разбира се, би го казал по-добре... Аз само повтарям. - Той направи пауза, - Тук, в тези земи, са се събрали най-достойните сили на свободния свят. И тук те чакат своя час, за да започнат най-великата и най-справедливата от войните, като приключат с робството, наложено ни от Задморските Елфи. Ще пометем прогнилите стени на старите кралства, създадени от ръцете на чародеи и техните прислужници. Ние справедливо ще разделим огромните богатства, които лежат там в забрава. Няма да има граници и стражи, няма да има врагове и неприятели, нашите деца няма да загиват заради прищявката на господарите. Всяко племе и всеки род ще може да живее по законите на предците, без да се подчинява на никой, освен на самите себе си. Това ще бъде светът на силните и свободните! Слабите ще си отидат, такъв е законът! Само така ще можем да освободим Средната Земя!
„Само без спорове!" - като заклинание твърдеше пред себе си хобитът. Той би могъл да разбие наивно- непохватните твърдения на Берел с две-три неотразими довода - но трябваше да мълчи, надделявайки над себе си.
-Тук, в нашата Област - продължаваше разпалено Берел, - имате само един път - да се присъедините към войската на Господаря и да го следвате до победа, или докато смъртта, честната смърт на бойното поле, не ви изтръгне от нашите редици. Гарантирам, тогава вие бихте заели тогава достойно място в Чертозите на Очакването, уважаеми джуджета! Дошлите при нас могат да тръгнат след нас - или да загинат, защото великото дело не бива да се подлага на опасност заради глупава случайност. И щом изслушахте всичко това трябва да решите, с кого сте. Не мога да приема вашата клетва за вярност, това го може само Господарят, но да ви дам достойна работа е в моите правомощия. Нали нея я търсехте - правилно ли разбрах думите ви?
Той спря и си пое дъх, като облиза пресъхналите си устни.
-Всъщност, ние дойдохме тук, за да бъдем с Господаря - бавно произнесе Торин. - И знаехме, какво ни чака.
-Какво пък, ето ви вашето оръжие. Между другото, тук има елфически лък?
-Да, аз го купих... случайно - бързо каза Фолко. - Продавачите не знаеха истинската му цена и значение. Но Господарят го държа в ръцете си и не го отхвърли.
-Добре, взимайте. Но какво умеете да правите? При нас никой не получава хляба си даром! Впрочем, ако искате - взимайте ковачница, имаме няколко свободни. Имаме нужда от оръжие, а вие, джуджетата сте известни майстори. А ти, полуръсте?
-Мога да бъда готвач при тях - сви рамене хобитът.
Берел вече отвори уста, очевидно имайки намерение да произнесе „прекрасно", но неочаквано отново се намеси Дребосъка.
-Ние сме воини! - студено произнесе той, кръстосвайки ръце на широката си гръд. - Дойдохме тук в търсене на достойна работа за нашите мечове, уважаеми Берел. Оръжие можехме да ковем навсякъде - и навсякъде да взимаме добри пари за него. Не, ние дойдохме за истинска работа! Дай ни я! Трудна, неизпълнима, каквато всички просто биха счели за безумна и неизпълнима!
-Такова право трябва да се заслужи - също с хлад в гласа отговори Берел.
-Как? Като ковем? Така ти никога няма да разбереш, какви сме в действие!
-Защо? - усмихна се Берел. - След четири дни родът Харуз организира състезания по воинско майсторство. Да вземе участие може всеки. На главната награда вие не можете да разчитате, но да се покажете - защо не?
-Защо да не разчитаме? - с високомерно изражение се осведоми Торин.
-Главната награда за победителя, ако той е човек, е приемането му в рода и красавица жена - отнво се усмихна Берел.
-А ако не? - попита, разпалвайки се Торин.
-Почит, уважение, известност, и най-важното вниманието на Господаря.
-Тогава със сигурност ще вземем участие - спокойно каза Дребосъка. - Но това е след четири дни, а къде да преклоним глави сега?
-За това ще се погрижи Нефар. - Берел удари неголям бронзов гонг. На прага се появи юноша-ангмарец, висок, тъмнокос. Берел кратко му заповяда да намери свободно място за „новите приятели", както се изрази той. Нефар, при това той нарече брат.
-Вие също ще ни станете братя - обърна се той към джуджетата и хобита, - когато дадете клетва. А относно ковачницата - все пак си помислете. Там от вас ще има най-голяма полза.
Те вече излизаха, когато Берел, се усмихна странно и внезапно ги задържа.
-Разбира се, нищо не ми струваше да ви разпитам един по един, - тихо каза той, усмихвайки се. - Но аз достатъчно знаех за вас и без това.
Нефар дълго ги води по улиците на градчето, докато не ги настани на втория етаж на някакъв склад. Произлязъл от Запад, той добре говореше Общия Език, макар че знаеше още поне пет-шест наречия, които се говореха при привържениците на Олмер. На въпросите той отговаряше с не много голямо желание, но кратко и точно. „ Колко отдавна е бил основан този град?" - „Преди единадесет години, когато Господарят решил окончателно да се настани тук." - „Живели ли са тук някакви племена?" - „Не, тук е била празна земя, Горите Ча не са пускали никого тук." - „Как тогава е минал Господарят?" - „Затова е Господар, че пред него всички отстъпват." - „А ти самия откъде си?" - „От Запад, домът ми е в Ангмар..."
След като огледаха просторното, макар и доста прашно помещение, Дребосъка се поинтересува, откъде да взимат храна.
-Докато не сте дали клетва , ще ви се наложи да си купувате храната - каза младият ангмарец. - Но после всичко ще бъде безплатно, от воинските магазини и освен това, ако работите - ще получите за изработеното, от вас доста злато. При нас не се скъпят за майсторите.
-А ще отидеш ли ти на състезанията, които урежда родът Харуз? - поинтересува се Торин.
Ангмарецът утвърдително кимна.
-Ние искаме да премерим сили там - заяви Дребосъка. - Как да стигнем там?
-Ще мина да ви взема сутринта на този ден - обеща Нефар.
Три дена приятелите нищо не правиха - отяждаха си, отспиваха си и се разхождаха из града, прислушвайки се, разглеждайки и запомняйки. Неприятно ги учуди дошлия на следващия ден Нефар, посланик на Берел, - думите за преминаване, предадени за тях, действаха само до градските порти. Зад оградата вече трябваха други.
Нефар започна често да идва при тях, на свой ред разпитвайки и изслушвайки...
Настъпи денят на състезанието. Приятелите успяха да си придадат доста приличен вид - дрехите бяха изпрани, оръжието излъскано, гривите на понита а разресани и сплетени.
В гъстата, пъстра тълпа те бавно яздеха по меж- дуселския път, водещ на юго-изток. Родът Харуз живееше на половин ден път от града. По пътя Хефар им разказваше правилата на състезанията.
-Там има обикновени видове - говореше той, - като стрелба с лък, например. Мишената постепенно я смаляват и я отнасят все по-далеч и по-далеч. Има игра с копие - трябва в галоп да го промушиш през тесен пръстен. Има за майстори на меча, за владеещите секира, боздугани, ножове...
-А двубои? - попита Торин.
-Само с дървено оръжие. С пълни доспехи. Накратко, вместо мечове - тояги. Но бронята е истинска. Желаещите ги извикват от тълпата. Просто излизаш, преминавайки чертата.
Родът Харуз се оказа многочислено истерлингско племе, постарало се достойно да приеме гостите. На обширното поле се появиха леки трибуни и шатри, украсени от многобройни знамена. Много гербове на различните колена и домове. И в центъра на всеки герб хобитът виждаше неголям бял кръг с черна тризъба корона. Малко бяха сините и златни цветове - предпочитание се отдаваше на резките черни, червени, жълти цветове. Народът запълваше пространството около начертания на земята грамаден кръг. Родът Харуз, като домакини, се беше събрал от дясната страна на най-високата трибуна, на което острият поглед на хобита забеляза Берел, заобиколен от непознати му хора.
Преди това вече имаше песни и леко угощение, и суетня на разпоредителите, но главният пир и танци очакваха гостите след определянето на най-достойните.
Нефар полугласно разказа на приятелите, че родът Харуз е дошъл тук от Голямата Равнина, изгубили битка с могъщо племе, клан на потомците на Хамул, Черния Истерлинг, чието име някога е предизвиквало ужаса на всички обитатели на зелените равнини, пред когото е треперел младия в онези години Гондор. Родът Харуз е загубил много мъже и организирайки такива състезания, си възстановява загубеното.
Хобитът вече забеляза, че всички обитатели на Цитаделата се разделяха на дошли тук сами и големи родове. Самотниците нямаше на кого да се надяват, те се привличаха един друг и възникваха братства, скрепени от дружбата по-здраво, отколкото някои кланове ги свързваше кръвното родство. Не бяха малко и такива, които не бяха се присъединили към войската, а се трудеха на земята или до тъкачния стан, намерили най-после желаното спокойствие. Тук на никой не му даваха да изпадне. Чужди търговци не се допускаха тук, почти всичко необходимо Цитаделата произвеждаше сама, защото земите й бяха плодородни, реколтите богати, горите богати на дивеч, а реките и езерата - на риба.
Но ето гръмнаха фанфарите, и величествен стар истерлинг, с белоснежни побелели коси и почти кафява кожа, излезе от редовете на великолепен кон, покрит с разкошно покривало. Той заговори, но на наречието на Цитаделата, наложи се да се задоволят с превода на Нефар. Вожда на род Харуз канеше всички на честна борба! Пет красиви девойки чакат най- добрите от най-добрите воини на Свободните Народи. Всички останали без род, семейство и покрив над главата - излезте!
Отначало обявиха състезанието на стрелците. След тях трябваше да следват копиеносците, след това всеки ще може да покаже „смайващо", както се изрази Нефар, такова, което още не бяха виждали. А после - двубоите...
Звънци и тръби. Виковете на глашатаите. Хорското море се развълнува и чертата започнаха да я пресичат тези, които бяха решили да покажат себе си. Остро и горещо стана в гърдите на Фолко, и той пресече чертата, получил от Торин вместо напътствия здрав удар по рамото.
Но, когато видя сред повече от тридесетимата си съперници поне дузина хазги, увереността му намаля.
„Тук със стрели, никого не можеш да учудиш, - помисли си той. - И те ще стрелят по-далеч от мен, това е сигурно... Но ние толкова просто няма да се предадем!"
Изнесоха мишената, бяла дъсчица на прът колкото ръста на човек, народът се отдалечи зад нея, разтвори се настрани. Нов сигнал на тръбата - и стрелците започнаха да се строяват на плавната крива до трибуната, където стоеше Берел. Един по един те излизаха към линията на прицелване, а глашатая високо известяваше имената им. Всеки бе посрещан от одобрителна глъчка.
Съперниците се оказаха достойни един за друг. На първата стрелба пропусна само един от трийсет и осмината. Фолко излезе, без да чувства краката под себе си, без да чува учудените възклицания и чулите се тук-там подигравки. Разбирайки, че трябва с нещо да се отличи, той не губи време за прицелваме и секунда. Разстоянието беше за него нищожно и той заби стрелата в самия център на мишената без да се цели - нещо, което не си позволяваха дори хазгите - прославени и непобедими стрелци.
Когато се връщаше след изстрела, недоумяващата тишина около него се смени с викове на радостно учудване и Фолко съжали, че не разбира нито дума.
Мишената бе отнесена по-надалеч и отново Фолко не се задържа на бялата черта. Излизайки на нея, той се поклони церемониално няколко пъти на всички страни, последния поклон той направи с гръб към мишената и рязко обръщайки се, пусна стрела, докато другите стояха, мерейки се доста дълго. И отново приветствия, излитащи над главите копия...
След третия изстрел останаха двадесет. След четвъртия - осем, освен Фолко двама истелинги и петима хазги. Те вече поглеждаха към Фолко с някакъв мрачен интерес. След изстрела му, без да се цели те също спряха да се целят и когато мишената бе преместена за трети път, някои от тях бяха подведени от това. Грамадните им стрели минаха много близо до мишената, но все пак пропуснаха. Сега хората се целеха много продължително, ловейки и най-малкото подухване на вятъра, ту вдигайки, ту отново отпускайки лъка.
На петия изстрел Фолко разбра, че силите му са на предела си. По-далеч не може да прати стрела и без това се наложи да я пуска доста високо нагоре. Хазгите не приеха предизвикателството да стрелят без да се целят - целеха се, и нито един не пропусна. От истерлингите не уцели никой.
Когато мишената беше преместена още по-далеч, Фолко само тежко въздъхна. Наложи се да прибегне към спасилата го в клисурата на Саруман хитрина - да пусне стрелата, седейки на земята. Той не пропусна, и това предизвика буря от възторг. Не уцели един от съперниците му, те останаха четирима. Но, когато разпоредителите започнаха да отнасят мишената още по- далеч, най-възрастният от хазгите нещо дрезгаво извика. Из тълпата се разнесе въздишка на учудване, Фолко стоеше без да разбира нищо. Старият хазг, нисък, цял в белези, му протегна твърдата си длан и нещо произнесе, хобитът не разбра, но протегната ръка я стисна. Стисна ръката на врага...
Стрелците, и петимата, се приближиха до трибуната, където стоеше Берел. По пътя хобитът видя отчаяно викащите нещо възторжено приятели-джуджета, а после чу как Нефар тихо му преведе думите на хазга:
-Те се отказват от състезанието и изискват да те обявят за победител заедно с тях. Да се отдалечава повече мишената те смятат за нечестно.
Тълпата приветстваше благородната постъпка на хазгите със задружен рев.
-Поздравявам те, полуръсте! - обърна се към него от трибуната Берел. - Но все пак делиш наградата...
Фолко не успя да отговори. Отново прозвучаха тръбите, и старейшината на рода Харуз, че и петимата победители ще получат за подарък по една сребърна походна чаша, а на красавицата ще й се наложи да почака.
Хобита го вмъкнаха в тълпата и той попадна в прегръдките на приятелите. Около него се образува плътен кръг - поздравяваха го, потупваха го раменете, мнозина се опитваха да го заговорят, но той не разбираше източните наречия, а Нефар за известно време се оказа изтикан, да се промъкне към хобита той успя, чак когато трябваше да приема наградата.
-Той казва, че доблестта ти и уменията те слагат в една редица с най-добрите стрелци от равнините - безстрастно превеждаше Нефар насочената към фол- ко реч на старейшината на рода Харуз. Той говореше високо, и цялата тълпа внимателно слушаше. - Родът Харуз винаги ще се радва да те види сред своите. От днес всеки мъж от рода Харуз е твой брат, защото най-много от всичко те ценят доблестта и бойните умения. Канят те да им гостуваш след състезанията. Да не си посмял да откажеш!
Фолко ниско се поклони, благодари за наградата, след като се изправи, той прие от сбръчканите ръце неголяма чаша, древна изработка, с блестящи очи огледа плътните хорски редове. В този миг той съвсем забрави, че стои сред тези, по които може би е стрелял преди година на Забравената Планина или с които се беше сражавал при подстъпите към Исенгард, или с както пак му предстои да се сражава - в близко бъдеще. Той искаше да каже нещо хубаво, но намерението му беше прекъснато от отново разнеслия се звук на тръбата. Започваха състезанията на копиеносците.
Това се оказа завладяваща гледка. Стремителните ездачи, като че сраснали се с жилавите коне, подобно на грамадни хищни птици, с гърлени бойни викове се носеха по полето, като черни мълнии се мяркаха копията и всяко успешно хвърляне, когато копието пронизваше тясното, покрито с цветен плат пръстен, се приветстваше от хилядогласен вик. Добри бяха в тази игра истерлингите, показаха смелостта си харадримите, не последни се показаха хазгите, но всички бяха надминати от слаб, съвсем млад амгмарец. Копието изглеждаше като продължение на дясната му ръка, и той покори всички, като го прехвърли през пет пръстена, отдалечени на два лакътя едно от друго. Обявиха го за победител и красива чернокоса девойка, гордо пристъпила от редиците, взе ръката му в своята.
След копиеносците ездачите се състезаваха в умението да мятат ласо, издърпвайки от земята забити стълбове с разклонение на върха. Тук истерлингите нямаха равни. Победителят, нисък, с широки рамене здравеняк, върху могъщ, подхождащ на ездача жребец, издърпа стълб, забит с десет удара на чука на дълбочина два лакътя. И той също така получи ръката на невеста от рода Харуз, а също така оръжие със сребърна украса.
А Фолко като че ли на живо виждаше черните змии на ласата на бойното поле - там, в далечния Арнор и падащите джуджета, изтръгнати от строя от смъртоносната примка. Но му се наложи също нещо да вика, показвайки заинтересованост, за да не си навлече подозрения.
Конниците с ласата напуснаха огромната арена.
-А сега какво? - обърна се хобитът към Нефар.
-Сега е редът на майсторите. Всеки може да покаже умението си в каквото пожелае.
„А какво, ако?... - проблесна във Фолко палава мисъл. - Със стрелба не можеш да ги учудиш. Ами с ножовете?..."
Хобитът, решително разбута съседите, си запробива път към чертата.
Излезлите се оказаха малко. Няколко човека - ангмарци и харадрими - показаха изкусно владеене на меча, ветрилна защита и нападение, но това изобщо не можеше да се сравнява с това, което хобитът беше видял при Дребосъка. Хареса му един с великанско телосложение мургав харадрим, който майсторски въртеше около себе си и тежкото копие, действайки с него едновременно и като със сопа. А после напред излезе човек с невисок ръст със свободни жълтеникави дрехи. Той се поклони, високо вдигайки свитите юмруци, изправи се - и от десния му юмрук като че се изтръгна синя мълния. Дългата бойна верига с остър връх изглеждаше като жива змия, обвиваща от всички страни повелителя си. Без дори и за миг да остава в покой, змията се хвърляше на всички страни, закривайки стопанина си с непроницаем блестящ купол. Странния човек с необикновеното оръжие го изпратиха с възторжени викове.
Дойде редът на хобита. Запъхтеният Нефар обаче успя да донесе по молба на Фолко чувал с ряпа и сега я раздаваше на около десетина доброволци, съгласили се да помогнат.
Фолко излезе на свободното пространство и се поклони. Десетимата му помощници излязоха след него, носейки в ръце по една купчинка ряпа. Фолко пое дъх, съсредоточи се, за миг затвори очи... а после рязко се изправи и махна с ръка. В този миг десетина жълти репи му бяха хвърлени право срещу главата. Срещу тях из-под наметалото му се изтръгна метално ветрило. Ловките ръце на хобита хвърлиха всички висящи на колана ножове. Остриетата им с плътно хрускане разсичаха жълтата плът - и нито една ряпа не достигна целта си.
Наградата му бяха възторжените викове и удрянето на мечовете в щитовете - знак на най-голямо одобрение при равнинните племена на Истланд. Почервенелият Фолко стоеше, неловко покланяйки се. Дотича Нефар и го тупна по рамото, като каза, че хората молят да повтори. И Фолко повтори упражнението също толкова успешно и когато излизаше от полето на състезанието, мисълта - би било добре да стане единствения победител в два вида за един ден! - заемаше в главата му неоправдано много място.
Но се намери още един, които имаше с какво да учуди събралите се - това се оказа обикновено скромния Дребосък.
Той невъзмутимо излезе от редиците на зрителите, носейки под мишница нарът сухи съчки и бързо, както могат само джуджетата запали малък огън. След това с буйно изсвирване той издърпа от ножниците дагото и меча си - и Фолко отново видя знаменития железен вихър на Малкото Джудже. Преди хората да успеят да се учудят, защо е бил запален огъня, Дребосъка с леко, стремително движение подхвана с острието на меча горяща клонка и тя се запремята пред него във въздуха,, разхвърляйки около себе си алени искри. Зашеметените зрители замръзнаха, а Дребосъка подхвана от земята втора клонка, трета, четвърта и ето вече пред него във въздуха гореше още един огън, поддържан от мълниеносни, неразличими от окото движения на меча и дагото. Нито за миг не отслабваше непробиваемата защита, не станаха по-редки дългите неотразими на- пади - но огънят гореше и една клонка се въртеше даже над главата на Дребосъка. Така той вдигна във въздуха всичките горящи съчки, заобикаляйки се с огнен купол, а после с рязък вик: „Хазад!" - отскочи настрани, слагайки оръжието в ножниците под неистовите викове на учудване и възторг. С последната серия удари той разсече всички до една горящи съчки и сега на земята угасваше само малка купчинка въглени.
Какво и да говорим, наградата се падна на Дребосъка, но и хобитът не беше лишен от внимание. Берел обяви, че го награждава от свое име - и на лявата китка на Фолко се затвори тежка гривна от блестящ бял метал, не от сребро и не от митрил, с още по-дълбок и пленяващ мек блясък. Меко светеше вградения в гривната черен камък, и това сияние неясно защо действаше освежаващо. Ако около минута гледаш съсредоточено, втренчено, вглеждайки се в камъка, то умората отстъпваше и укрепваха решителността и мъжеството.
Дребосъка, заобиколен от тълпата, тържествено премина, притискайки към корема си скъпоценен, обкован със злато рог. Глашатаите три пъти огласиха славата му.
Дребосъка и Фолко, усмихвайки се, струпаха на земята до Торин наградите си. Той засумтя, като че ли сърдейки се на нещо, и когато обявиха последния вид състезания - двубоите, - той решително се запро- мъква към чертата.
- Почакай! - внезапно го спря Нефар. - Не отнемай на младите надеждата да получат скъпоценната награда. Почакай, втория път за златната чаша, която в приготвил Берел, ще се сражават всички желаещи, там ще се съберат най-достойните.
Торин кратко погледна към Нефар, като че ли размишлявайки.
-Защо ти е да се бориш за награда, от която все едно няма да се възползваш? - продължаваше онзи. - Освен това, уважаемо джудже, то явно си по-силно от много други и мнозина ще бъдат сразени от теб. А младостта често е неразумна... За какво са ти затаили обида срещу теб? Срази се с онези, които по достойнство ще оценят воинското изкуство на противника, дори претърпели поражение от него!
Торин остана и заедно с Дребосъка и Фолко гледа, как излизат един след друг облечените в пълни доспехи воини, само заменили мечовете с тояги. Как специално определени хора от рода Харуз заобикалят всяка от двойките, за'да следят за правилата, и как един след друг, с наведени глави, стараейки се да не гледат настрани се отдалечават претърпелите поражение, а останалите отново излизат един срещу друг, и така дотогава докато не остана един воин, слабоват и с гърбав нос, с орлов поглед в синьо-чер ни прави дълги коси, - човек от Изтока, от самия Барски Хребет.
А после глашатаите обявиха, че се извикват за състезание всички, на които не им е нужна женска ласка, които ги влече боят заради битката и победата заради самата слава и немалко опитни, набраздени от сблъсъците воини се отзоваха на него. Сред останалите излезе и Торин.
Със замиране на сърцето следяха приятелите, как излита и пада тоягата му, как джуджето играе с нея, като с любимата си секира, удряйки от неочакван позиции по забралата на противниците и как един след друг победи той трима и неочаквано остана с могъщ истерлинг с тъмно-кафяв кожени доспехи, нисък шлем с гребен, също така победил до този момент трима. Торин не сваляше облеченото върху доспехите наметало, само по-здраво го беше завързал, очевидно, не желаейки да показва разкошната си броня от митрил и когато се сблъскаха, отначало победата бе за истерлинга, защото наметалото, макар и малко, но все пак пречеше на Торин и противника му майсторски се възползва от това. Един път му се отдаде да удари отгоре по хауберка на джуджето и да го засегне по нараменника. И сега Торин се вбеси. Гръмоподобния вик на Народа на Дурин се промъкна през глъчката на ободряващите истерлинга викове: „Барук хазад!" Наметалото отлетя настрани и истинското сребро на доспехите на Торин заблестя на слънцето. „Хазад аймену!" - и избито, далеч настрани излетя оръжието на противника. В следващия миг тоягата на джуджето, като копие удари в най-уязвимото място - в напречната гънка на шлема, като при това всички видяха, че Торин нарочно измени посоката на удара за да не нарани човека...
И златната чаша се падна на Торин, и той гордо премина, високо вдигайки я, прегърнат с победения от него истерлинг, като се помири с него и си обмениха за спомен ножовете. Берел, с усмивка, разтваряйки ръце, покани и тримата приятели, толкова отличили се през този ден, на празничното тържество с най- близката му дружина. И можеха само да се радват, че- всичко се оказа толкова удачно, ако не беше странното чувство на тревога, което се появи у хобита, когато той видя малкият гном, нечуто плъзнал се покрай трапезите към Берел - отдавнашния познат, които приятелите не бяха виждали от дена на битката при Вълчия Камък. И странен беше погледът, хвърлен от гнома към Торин, безгрижно пийващ си бира. В сърцето на Фолко впълзя студената змия на приближаваща се опасност.
А когато тържеството свърши, Берел със знак помоли приятелите да останат.
-Вие се показахте достойни за най-трудните и славни дела в името на нашето дело! - каза той. - Тази седмица ще тръгне отряд, които ще отиде на разузнаване, дълбоко на изток. Вие трябва да се присъедините към него. Този отряд по стари карти ще търси Пътеката на Съцветията (на Фолко му спря дъха) и ще се срещне там със самия Господар! Вие сте достойни за това дело, и то е достойно за вас. Вървете и докажете верността си към великия Господар Еарнил!
Глава 8. ЗАД ГОРИТЕ ЧА
-Мисля че постъпихме твърде глупаво, безкрайно тъпо! - мрачно подхвърли Дребосъка, докато вървяха по улиците на градчето към жилището си. - Сега те знаят на какво сме способни...
Възторгът им се беше изпарил. Торин мрачно наведе глава, скъпоценната чаша му се струваше тежка като чувал с камъни. Хората, които срещаха, изпращаха приятелите с учудени погледи... Заповедта да тръгнат с отряда на Короната с трите зъба хвърли и тримата в неописуемо объркване. Ох, не току така отдавнашният съратник на Олмер, опитният Берел включи в отряда тримата скиталци, които едва преди няколко дни загадъчно се появиха на границите на поверената му област! На всичко отгоре освен важната задача предстоеше среща със самия Господар! Може би е бил само прикритие, а в действителност просто от Олмер пристигнала категорична заповед: новодошлите - незабавно при мен? Но как вестта за тях толкова бързо е достигнала изгубилия се нейде на Изток Олмер, а дори да го е стигнала, тогава отговорът със сигурност не би успял да се върне назад. Защото колко може да бъде бърз един вестоносец, за да извърши това!
Трябва да разберем това на всяка цена - промърмори Торин, след като Фолко изложи пред приятелите подозренията си.
-Видях тук джуджета - вметна Дребосъка. - Може би от тях ще научим нещо? Обаче прекалено хитра физиономия имаше онзи нидинг, когото срещнахме при Берел. Измежду хиляди други бих го познал! Кълна се в брадата на Дурин, той трябва доста да знае, щом когато му скимне си приказва с Берел!
-Ами Нефар? - опита се да предложи хобитът.
-Не! Този ще умре, но нищо няма да каже - отказа Торин. - Усещам ангамарската порода, по-здрава е от каменен дъб!
На следващия ден куриер им донесе разпореждането на Берел да се явят в пълно въоръжение и на коне на сборния пункт. Приятелите се подчиниха.
Тръгващата на поход дружина се оказа многобройна - сто души бойци от най-различни племена на Средната земя: истерлинги, харадрими, ангмарци и ереборци, както и непознати за Фолко изгнаници от други източни народи, имаше дори неколцина от Сарумановите орки. В редиците на воините се мярна спокойното лице на вчерашния майстор с бойната верига. Приятелите срещнаха и цялата петорка знаменити хазгски стрелци, които почтително се поклониха на Фолко. Появи се Берел на дорест кон. До него яздеше висок човек, облечен в дълга ризница от черна стомана, с двуръчен меч на колана, а жребецът му бе невероятно красиво и силно животно с рядка млечно-димна окраска. Явно човекът в черно бе предводителят на отряда, но Фолко не можа веднага да познае от къде е родом новият им командир. Щом те пристигнаха, многласната глъчка веднага утихна, отрядът забързано взе да се строява в полукръг.
Двуръчният меч, също от почернена закалена стомана, подхождащ на доспехите, с леко шумолене излетя от ножницата. Стискайки го с двете ръце, предводителят издигна острието нагоре сякаш готов да произнесе клетва. Той огледа с твърд поглед редиците и последните откъслечни разговори утихнаха. Берел също вдигна ръка.
-Слушайте новата си задача! - провикна се той, приповдигайки се на стремената. - Предстои ви да преминете по края на обитаваните земи към тайната на Изтока и да помогнете на Господаря да я разреши. Той се нуждае от вас. Тръгвате утре. За подготовка ви давам един ден. Не се тревожете за посоката - имате опитни водачи. Не се тревожете за провизиите - даваме ви достатъчно. Вие трябва с мечовете си на проправите път към непознатото и да го поставите да служи на нашето дело! Местата, към които ще тръгнете, крият много чудесни неща и силата им ще ни е необходима, за да въстанем против Силите, подвластните на Задморските елфи, да изгори земята под краката им! А сега ще говори Отон.
-Братя! Пред нас лежи път, където вашите мечове ще имат простор. Всички вие сте известни воини, славни сред съплеменниците си. Всички вие... почти всички... - той хвърли бърз поглед към Фолко и джуджетата, - се познавате отдавна помежду си, познавате и мен и помните закона на нашето Братство, който гласи, че само смъртта може да попречи на изпълнението на заповедта. В отряда има единайсет нови воини и ще им се наложи с дела да докажат правото си да бъдат сред нас. Десетници! Разделете се на старите десетки!
Строят се пречупи, по него премина кратко множествено движение и той се оказа разделен на десет малки отряда - някъде по девет, някъде по осем, а някъде и по седем човека. Единайсетте новобранци останаха да стоят в средата и сред тях джуджетата и Фолко. Отон слезе от коня, без да бърза мина покрай строя и чак сега хобитът с учудване съобрази, че предводителят говори на Общия език!
Преминавайки покрай новите воини, Отон спираше пред всеки, задаваше му два-три въпроса и назоваваше номера на десетката, в която новобранецът трябваше да отиде. Когато дойде ред на приятелите, Отон мълчаливо ги изгледа с присвити тъмни очи и подир дълга напрегната минута поклати глава и небрежно подхвърли:
-Осма десетка...
Останалата част от дена премина в подготовка. Товареха провизиите за дългия път, подбираха коне и правеха още хиляди работи, необходими преди похода. Приятелите честно работеха наравно с всички. Провървя им: в десетката нямаше орки, командваше я немлад пришълец от Дейл, който добре познаваше народа на джуджетата и ги уважаваше. Освен него в десетката имаше и двама истерлинга, двама ангмареца, един пришълец от Айбор и един чак от северните области на долината на Андуин, от държавата на Беорнингите. Всички владееха Общия език, всички бяха видели неотдавнашното състезание и поглеждаха към приятелите с голяма почтителност.
През нощта Фолко отново дълго не спа. Ето че се озова в самия център на Цитаделата на Олмер, запозна се с десетки служещи му хора. Но той не виждаше в тях закоренели в грабежи и убийства разбойници. Това бяха силни и смели хора и Олмеровата власт над тях можеше да се дължи на всичко друго, само не и на страха.
В ранна утрин отрядът потегли на път. Приятелите не успяха да научат нищо от това. което ги притесняваше. Но когато дружината на Отон преминаваше през градските улици, сред изпращачите Фолко неочаквано видя познатото лице на Келаст и едва се удържа да не извика. Дорвагският разузнавач стоеше заобиколен от другарите си, безстрастно гледайки към преминаващите покрай тях конници. Само едва забележимото кимване даде на хобита да разбере, че Келаст го е забелязал.
-Ей, Манор! - Торин докосна по рамото могъщ истерлинг. - Кога ще ни кажат какво трябва да правим в този поход? Тук не е така както в Арнор, където заповядват да сечем, без да кажат кого и защо! Аз съм тук отскоро, но мисля, че трябва да е по-различно!
-Така и ще бъде! - отзова се Манор, подпирайки копието в седлото. - Още на първия бивак Отон ще ни разкаже всичко което трябва да знаем. Той нищо не крие напразно. Ще се убедиш сам...
Пред градските порти ги настигна дошлият да им пожелае късмет Берел и също тук към отряда се присъедини още един боец - ниско хилаво човече със странно позната плътно затворена кошница. След като се вгледа, Фолко позна в нея мрежестата кошница с улаги!
Три дена те прекосяваха страната на Олмер - без да се бавят, но и без излишна привързаност. Пред погледа на Фолко се откриваха богати селища на различни родове и племена, които сякаш откъснати от вятъра листа бяха облепили могъщия ствол на непоколебимо стоящото пред бурята дърво. Отрядът на Отон не позна никакви лишения. Дори нощуваха не под открито небе, а в обширни крайпътни воински дворове - опитният командир Отон не искаше да изморява хората си предварително.
Смътно и объркано беше през тези дни в душата на хобита. Посрещнаха ги открито, леко грубовато, но с искрено дружелюбие. На уменията им се учудваха и ги уважаваха за това. Някои даже молеха през свободното време да ги обучат на видените на арената бойни хватки. Ръцете на истерлинги, харадрими, ангмарци и хазги чупеха хляб, протягайки половината на хобита. Към чашата му с готовност се поднасяха пълни с ароматна медовина манерки. През нощта, свил се под одеялото, Фолко с ужас осъзнаваше колко сложно ще му бъде да вдигне оръжие срещу доверилите му се и делящи с него походния комат следовници на Олмер.
Фолко и приятелите му бързо се сприятелиха с новите си спътници, макар че по неволя се държаха настрани, стараейки се да не се намесват в общите разговори. Оставиха ги на мира - тук всеки имаше право да се държи както иска, стига да не отстъпва в битката. Само хазгите, а в отряда те се оказаха петна- десетина, хвърляха някакви странни погледи към висящия на гърдите на хобита скъпоценен кинжал и в тези погледи и при най-голямо желание не можеше да се открие дружелюбие, Фолко поиска съвет от приятелите си.
-Засега няма защо да се караш с тях - сви рамене Дребосъка. - Недей им дава повод да изпитват неприязън към теб, по-добре си поприказвай с тях открито.
Вечерта на третия ден от пътя Фолко, уж без да иска, се озова сред седящите в кръг хазги. Отметнатото наметало оставяше открито острието на Отрина. Хазгите като по команда млъкнаха и очаквателно се втренчиха в хобита. Той се опита да ги заговори със старателно подбрани думи от наречието на Цитаделата малък запас от които все пак бе успял да си състави до този момент, но старият хазг, един от неотдавнашните му противници в стрелбата, го спря.
-Говори на езика на Залеза! - изграчи той, вдигайки глава. - И на теб ще ти е по-лесно, и ние ще те разберем - тук има някои които го разбират.
-Добре, уважаеми! Исках да поговоря с вас като воин с воини и вярвам, че ще ме разберете. Досещам се, че ви смущава тази вещ, която сега ми принадлежи. Но знайте, че я получих от ръцете на самия Господар, по време на срещата ни в далечния и враждебен Запад. Не знам подробностите от гундабадската битка, но не съм се сдобил с този кинжал като презрян грабител, обиращ мъртви тела! Истинността думите ми ще потвърди добре познатият ви Сандело, а също така и Берел.
Хазгите не отвърнаха, докато двама или трима от тях полугласно преведоха на останалите казаното от хобита. Сетне заговориха заедно, като че ли съвещавайки се. Старият хазг, който очевидно беше старши при тях, мълчеше, само бързо местеше поглед от един съплеменник към друг, като че питайки ги нещо. И когато отвори уста той, всички останали веднага млъкнаха.
-Сега никой не може да провери думите ти - бавно каза той. - Но ние виждаме, че казваш истината... Знай, полуръсте, че това острие някога е принадлежало на един от вождовете на нашия народ. Преди няколко зими част от нашите отиде далеч на запад, към самия Гундабад... Там те срещнали Господаря. Това острие се оказало в ръцете му. Кълна се във Великата Стълба, то попадна при него по право. Ние се учудихме, когато го видяхме при теб... Но сега всичко е ясно. Седни при нас, наградени от Господаря, изпий от чашата по кръга!
От разговора с хазгите Фолко научи, че някога невъобразимо отдавна, когато още дори Черната кула в Мордор не е съществувала, когато в Златната гора още живеела велика, макар и страшна и непозната Сила, когато целият Залез бил свободен, тогава пред- ците на хазгите обитавали земите на запад от Мъгливите планини. Силата на Изтока била тогава с тях, и те се пазели само от яснооките елфи, живеещи тогава на север от свободните им равнини. Тогава елфите били многобройни, не може да се сравни колко повече от сега - може би затова са изглеждали тогава по- малко опасни, защото малко обръщали внимание на смъртните и вървели по собствени пътища. Но те не обичали хазгите, защото в съвсем вече незапомнени времена прародителите на хазгите служели на някаква свръхсила, която нямала в паметта им нито име, нито облик. И тази Сила била враждебна на елфите.
-Когато веднъж видим нещо, ние никога не го забравяме - поклащайки се размерено, тържествено говореше на хобита старият хазаг. - От дядо към внук, от баща към син идват преданията и всеки, който ги е научил, е задължен да ги помни до самата си смърт, а преди да умре трябва да ги предаде на наследник. И думите на безименните свидетели, отдавна отишли в лоното на Майката, са живи и до ден днешен. Те разказват как небесата се надигнали и станалите алени и великият огън слязъл от тях. И блестящи армии на непознати ни богове стъпили на крайния Запад на Земята и Силата, която ни пазела, паднала, повличайки със себе си в бездната и западните земи. Само шепа от онези, които положили началото на нашия род, по чудо оцеляла в тогавашната битка, която нямала равна на себе си и никога не ще има. И нашите прародители отишли на изток и там се обосновали до планинските подножия. А след това дошли елфите и създали страната си до вратите на подземното царство на джуджетата и другите народи на смъртните се заселили между брега на Великото море и Планините. Дълги, дълги години изминали и ето че от морските бездни се появили страховити кораби, носещи пълчища заковани в стомана воини, до един велики стрелци. Хората от Морето започнали да строят свои пристанища, облагайки с данък крайбрежните племена. Но после на Изток отново се надигнала сянката на онази първоначална Сила и избухнала страшна война. Кралете на Моретата помогнали на елфите и в огнището на изтребителната схватка изгорели почти всички колена на нашия род. Но всичко има край, свършила и войната. Отново потекли мирни години, родили се нови хора от нашия език. Но заплахата с исполинските си криле отново затъмнила небето над главите на хазги- те. Кралете на Морето се настанили в земите на крайния юг. Равнините, днес наречени Рохан, били тяхно владение. Кралете изисквали покорност от нашето племе, а когато получили отказ, нанесли такъв удар, че на предците ни им се наложило завинаги да напуснат родината. И оттогава живеем с надеждата, че Господарят ще ни помогне да се завърнем най-после в древните си владения и по зелените равнини отново ще се разлее провлечената хазгска песен.
Фолко предпазливо попита дали не са ли чували уважаемите му събеседници нещо за тайнствения Вълчи камък, за който той научил по време на пътуванията си по южната част на равнините.
- Вълчият камък? - повтори старият хазг. - Разбира се, че сме чували! Това са по-малките ни братя, сложили своя знак. Те напуснали заедно с нас западните земи и винаги живели в съгласие с исполински вълци. Част от тях се присъедини към Господаря, но част продължава да се крие в предишната ни родина, надявайки се неясно на какво.
На петия ден от пътя, когато отрядът за пръв път нощува под открито небе, до хобита се промъкна Келаст. Как успя дорвагът да излъже бдителността на стражите, поставени от опитния и внимателен Отон, как се е промъкнал покрай бдителните хазги, покрай огньовете на истерлингите, способни да различат шумоленето на мишка в тревата? Той просто изникна от тъмнината до хобита, отпусна се беззвучно на земята и като че ли се сля с нея. Торин и Дребосъка останаха да седят до огъня, с гърбовете си прикривайки хобита и дорвага.
Келаст и хората му не си бяха губили напразно времето. Те научили много, изпълнили заповедта на старейшините, сега вече можеха и да се връщат. Наблюдавайки и подслушвайки, взели трима пленници, те изяснили, че острието на удара като че ли трябва да бъде обърнато на юг - след сбора във Великата равнина на всички служещи на Господаря сили. Областта на Олмер можеше да предостави много воини, но сама по себе си тя не беше страшна за многобройните дорвагски племена, защото от война срещу тях Господарят не би имал голяма полза, дори да желаеше да се обезопаси от доврагски удар в тил. Но Ол- мер не искаше да воюва с Айбор, напротив, надяваше се да го привлече на своя страна.
-Айбор те могат да купят! - възрази Фолко. - И там ще си затворят очите за разоряването на вашите гористи местности.
-Силите на живеещите там колена са недостатъчни за това! - блесна с очи Келаст. - И те прекрасно го знаят, ние се убедихме в това, като подслушахме доста техни разговори. Явно походът ще бъде насочен на югозапад, но какво ще попречи на Олмер да си разчисти сметките с тях след похода на главните сили? Ние научихме кои от източните племена сега вървят след него. Ще го кажа направо: ако той събере поне две трети от опълченията им, тогава ще успее не само да изпепели нашите гори, но и да постави на границата на гибелта Гондор. Той може да придвижи на Запад десет по десет хиляди! Но за това е необходимо време... Ние решихме да следим. Пратихме вести вкъщи и оставаме тук, за да предупредим навреме нашите братя.
-А не се ли страхувате, че ще ви открият?
-Кой ще открие дорваг в гората? - презрително сви рамене Келаст. - Не могат да ни хванат. За цяла седмица нито веднъж не попаднаха на наша следа. Няма да сполучат и занапред! А ако по чиста случайност се натъкнат - имаме достатъчно начини да излъжем всяко преследване.
-Кажи, не очакват ли завръщането на Господаря? - попита Фолко, желаейки да провери думите на Берел.
-Не. Поне не веднага. Говори се, че е заминал на някакъв далечен поход на изток и че на помощ му изпращат неголям отряд, в който, между друго, попаднахте и вие!
Фолко накратко преразказа на Келаст всички им приключения след раздялата на горския път. След като го изслуша, доврагът промълви:
-Вие вървите по остър ръб... С какво мога да помогна, докато сте още в пределите на земите на Олмер?
Фолко му сподели, че от негова гледна точка в дружина на най-добрите воини на Берел ги приеха подозрително бързо. Припомни си и за джуджето, чийто зловещ поглед не му излизаше от главата. Неговата стократно изострила се интуиция му предсказваше лоши неща.
-Дай ни три дни срок - успокои го Келаст. - И не се отчайвай! Мисля, че дорвагите ще разрешат тази загадка.
-Но как... - започна Фолко.
-Остави това на нас! - прекъсна го Келаст. - Нямаме нужда от много време, не сме свикнали да внимаваме излишно в голяма работа.
И той безшумно изчезна в нощта - нито една клонка не се помръдна, нито седна съчка не пукна. Дорвагът се разтвори в тъмнината, потъна в нея, като гмурец в непрогледна вода... На приятелите им оставаше само да чакат.
Но това очакване по никакъв начин не можеше да бъде наречено еднообразно. Те се приближаваха към границите на Областта на Олмер, напускаха Цитаделата му. Все по-тясно ги обкръжаваха засега още невисоки, обрасли с гора планини. Селищата станаха по-малко, но пътят беше добре утъпкан и ханове все още се срещаха. На третия ден, когато трябваше да се появи Келаст, Отон заповяда на отряда да се събере преди напускането на бивака.
Воините седнаха в голям полукръг на края на гората, където бяха прекарали нощта, защото по неизвестна причина през последните дни Отон избягваше да нощува под покрив, пък и хора по хановете имаше доста. Всичко стихна, само в короните, вече едва забележимо докоснати от жълтото, подсвиркваше вятърът.
Отон говореше за целта на похода. Говореше жестоко и правдиво, без да скрива предстоящите велики трудове и изпитания. Той нищо не прибави към вече известното на приятелите за Дома на Високия и за Пътеката на съцветията. Затова пък за простиращите се между тях страни и земи той каза много нови неща.
-За да може да стигне Господарят до Дома на Високия, на нас ни предстои да му разчистим пътя, да не оставим никакви препятствия, които можем да отстраним със свои сили. Там, на Пътеката на съцветията, се събират владенията на много сили на Изтока, които не се подчиняват на разума и не са достъпни на внушения. Някъде из онези краища се простира и западната граница на могъщите и безжалостни елфи, нашите смъртни врагове. С магьосническата си хитрост те, разбира се, ще се опитат да попречат на Господаря. Нашата задача е да ги удържим. След тях са Черните джуджета, които, да не се обидят нашите другари от техния народ, са встъпили в противоестествен съюз с елфите от Изтока. Мощта им е велика, те са неудържими в сражение, затова няма да щурмуваме непристъпните стени на Черния замък, препречващ брода през Хоар. Там трябва да се действа с хитрост. Но онези джуджета, които са се настанили в близките предели на Дома на Високия, трябва да бъдат прогонени - иначе няма да се доберем до тайната. Но нреди всичко ще ни се наложи да се сблъскаме с Нощната господарка. Тя управлява с камшик от страх племената и не допуска никого в своите владения. Движените от нея обезумели армии покоряват все нови и нови земи. Ще ни се наложи да се изправим срещу слуги, които ще се опитат да ни преградят пътя и разчитам на всички вас да не се огънете. Сега Господарят не може да изпрати тук голяма войска, което е добре, защото тези племена трябва да станат наши съюзници в борбата с елфите. Трябва покорените от Нощната господарка да станат наши приятели. Това е трудна работа, но такава е заповедта на Господаря. Той има намерение да срази Нощната господарка на връщане от Дома на Високия, а затова трябва да научим за нея колкото се може повече. Още много неща каза Отон:
-Трябва всички десетки, в които са се влели новите братя, час по-скоро да се сработят така, че да действат мигновено и в същото време да не загубят собствената си глава и очи, „защото само и единствено Господарят е способен да бъде в битката навсякъде, да вижда и да обхваща всичко". А аз се надявам на вас и знам, че не ще постъпвате славно и навреме дори без моята заповед.
Те изминаха още доста път през този ден. Когато започна да се сгъстява вечерта, Отон спря отряда пред голям хан. Там те получиха вечеря, но за нощувка се разположиха на улицата. Приятелите с труд успяваха да запазят хладнокръвие, всяка минута очаквайки появяването на дорвагите. Лагерът постепенно утихваше, Отон още крачеше от огън към огън, от време на време изчезваше в тъмнината лично да провери постовете.
-А ако ги хванат? - само с устни прошепна Фолко.
-Опазил ни Дурин! - също толкова едва чуто отговори Торин.
-Сърцето ми ще се пръсне, ако се наложи да избираме между спасението им и провала на нашия поход! Няма да стане хем да ги отървем, хем да не се разкрием!
-Не предизвиквайте съдбата! - сърдито прекъсна приятелите си Строри - Ще ги чакаме.
И те ги дочакаха. Като че в чудно наметало-неви- димка, Келаст отново премина покрай постовете и изникна внезапно до приятелите като тайнствено творение на нощта. Лицето му беше скрито от качулка, но хобитът успя да види пресен белег, пресичащ челото му.
Келаст бързо заговори, без да губи напразно скъпоценно време. Гласът му издаваше умора, но той и дума не обели откъде има тази още кървяща рана.
-Помнейки разказа ти, ние проследихме и хванахме джуджето, което ни описахте като най-близкия помощник на Берел. Не знам дали точно него пленихме, но той ни разказа предостатъчно след като го заплашихме с огън. Оказа се - уви, уви, опасенията на Фолко са били основателни! Берел е изпратил най- бързия от улагите при Господаря с подробно известие за появяването и е питал как да постъпи с вас. Запо- дозрял е във вас шпиони. Тези улаги са способни да летят, опирайки се с крила върху силата на свирепите ветрове, вечно носещи се над земята на недостъпна дори за орлите височина. Така улагите за броени дни достигат най-отдалечените краища на Средната земя. По същия начин дошъл отговор на посланието на Берел. Олмер строго заповядал на съратника си да не ви закача, по никакъв начин да не издава подозренията си, но колкото се може по-скоро да ви изпрати с отряда на. Проклетите съгледвачи на Берел са ни проследили и са се досетили, че сме били заедно малко преди да се предадете на граничната стража. Джуджето уверяваше, че повече за вас не се говорело нищо в писмото на Господаря, но кой го знае, този изрод! Затова са ви поканили да участвате на състезанието при рода Харуз, така уж заслужено са ви включили в отряда на Отон. Берел си играе с вас като котка с мишка! На Отон е поръчано внимателно да ви наблюдава, но да прави това незабележимо, за да не се усъмните в нещо. А пък за какво сте му на Олмер знае само великият Манве.
След като изслушаха този разказ, приятелите неволно потръпнаха. Студен лепкав страх, който не се разсейва от способността да се противопоставяш на опасността с меч в ръка. Те бяха трима против загадъчна Сила и тази Сила лесно разкри плитките им хитрини, смъкна всички воали и сега готвеше ответен удар.
-Трябва да бягате! - продължаваше през това време Келаст. - Залавянето на джуджето ни излезе скъпо: наложи се да избием до крак един от постовете, който ни забеляза, пък и пленника съсякохме след разпита... Трябва незабавно да се махаме оттук и да наблюдаваме Цитаделата някъде отвън... Не разчитайте повече на помощта ни. Моят съвет е - изчезвайте! Постарайте се да изпълните дълга си по друг начин. Нищо по-добро не мога да ви предложа.
-Не, Келаст! - тихо и непреклонно каза Торин. - Няма да се възползваме от съвета ти. Ако се опитаме да избягаме, ще ни подгонят, и тогава, боя се, не ще ни спаси и Великият Дурин. Не, ще се постараем да се приближим до Господаря колкото се може по-близо, криейки се под тази ни самоличност! Труден е пътят към Дома на Високия и по-добре такова общество, отколкото никакво. Нямаме нито провизии, нито снаряжение за този свръхдалечен път, не знаем друмите на Изток, не владеем езика на тамошните народи. А освен това ни дебнат опасности като Нощната господарка, Областта на духовете и други... Не, ние все пак оставаме. Ти казваш, че Господарят е заповядал да ни доставят при него - прекрасно! Тъкмо това ни трябва. Ще изпълним кквото сме решили, а после да става каквото ще.
Торин хвърли бърз поглед към Дребосъка и Фолко си припомни споровете им, когато избираха пътя.
-Е, както решите... - не започна да ги разубеждава дорвагът. - Тогава сбогом, другари! Аз не мога повече да се задържам тук. Нас също ни чака път. Сбогом!
-Ние още веднъж ще се срещнем от тази страна на Гърмящите морета! - неочаквано уверено каза хо- битът. - Няма да кажа, че срещата ни ще бъде в щастлив и за двама ни час, но ще я има. Така чувствам.
Дорвагът изчезна - и все едно изгасна нещо в душите на приятелите, като че порив на студен вятър изгаси мъждукаща лампа. Всички пътища назад сега бяха отрязани. На приятелите им оставаше само едно - да вървят към Копието на Мрака, почти без надежда да оцелеят, да вървят само с една мисъл - ако Копието бъде хвърлено, тогава нито те, нито стохилядни армии няма да могат да предотвратят ужасите на изтребителната война. Но те още могат да изпреварят чудовищния удар, ако съумеят да изпратят своята, изглеждаща толкова безсмислена в сравнение с могъществото на противниковата страна стрела в онзи съдбоносен момент, когато Копието още се претегля в исполинската ръка, готово за хвърляне подир броени мигове. И в този миг слабата им стрела може да отбие прицела на страшния противник и Смъртоносният връх на Копието ще отиде в бездните на Първозданния Мрак... Какво ще стане с тях след това - никой не можеше дори да помисли.
Те прекараха безсънна нощ, без да могат да намерят покой на твърдата постелка от елхови клонки по мрачното, закрито от облаци небе. В полусън на хобита му се явяваха страшни видения, чудни гласове го зовяха - като. че ли някой се опитваше отдалеч да се добере до помраченото му съзнание, да го опази, да го предупреди... Той се опитваше да се пробие път към тези видения, но нещо надвишаващо вътрешните му сили, го възпираше, заставайки над него като безформено непроницаема мараня, в която нямаше нито живот, нито разум и тя се подчиняваше на някакви далечни Сили, враждебни на Запада и намиращи се извън пределите на Силите на Света. Едва когато на хоризонта започна да се разширява розовата ивица на изгрева, хобитът, изтощен от тази безполезна борба, изпадна в дълбок сън.
Отон не чакаше. Той водеше отряда към изгрева в бърз марш и скоро последните селища на Цитадела- та останах зад тях. Планините се приближиха, на югозапад остана езерото Ненто, отпред бяха тъмнозелените северни полета на края на Горите Ча с редки проблясъци на есенно злато. На отряда му предстоеше нелек път през тайнствените дебри.
На петия ден след като приятелите се разделиха с Келаст, дружината на Отон се разби лагер пред плътната стена на гората. Светлите горички отстъпваха място на сгъстени редици побелели горски великани. Подножията им тънеха в сива мъгла. Странни ширококрили птици от време на време се стрелваха над издигащите се в небесата им върхове. Тези гори неприветливо гледаха неканените пришълци. Но хо- битът не изпитваше объркване, изпълваше го мрачна решимост да се пребори с тях. Той разбираше, че това желание идва от спотаеното някъде в тъмните кътчета на съзнанието отчаяние, че Дългът им ще остане неизпълнен заради слабост и неразумни решения и затова му се искаше с всекидневна борба да заглуши неотстъпно гризящата го и приятелите му тревога.
Но дружината ветерани на Отон, неговите опитни десетници не проявяваха безпокойство - Горите Ча бяха сигурна защита за Цитаделата. Познаващите ги можеха лесно да намерят проправените от слугите на Господаря тайни пътеки сред гъсталаците. Но какви ти пътеки - същински просеки, достатъчно широки за разминаване на каруци. И Отон поведе отряда си към вътрешността на Горите. На Фолко му се стори, че отново се е озовал в забранения сумрак на Ветроклин, в шумоленето на листата той различаваше неясни думи на загадъчен древен език, който елфите бяха предали на ентите, когато са ги учели да говорят.
Хитро криволичещия горски път се извиваше сред могъщи корени, стърчащи от земята, като че ли от излишък на първична сила. Дребните горски създания сновяха по сплетените клони, затворили се над главите на хората. Гърлени гласове се провикваха някъде далеч и звучаха доста злокобно. Но Отон внезапно им извика нещо на непознато наречие, сетне заповяда да бъдат оставени под един огромен дъб няколко плътно натъпкани чувала. След това той спокойно поведе отряда си по-нататък.
От Шепол от Дейл, които се озова в една десетка с хобита, Фолко научи, че това е заплащане на гурите за безпрепятствено преминаване на отряда през гората. Разбира се, гурите не биха могли да причинят особен ущърб на толкова силна бойна единица, но без загуби нямаше да се разминат, ако не беше този символичен откуп.
- Тук, в Горите Ча е пълно с всякакви страшилища! - добави шепнешком Шепол. - Чакай, да видиш какво още има. Зле ще стане, ако се натъкнем на крилати змии, тях не ще ги спре дори името на Господаря.
Цели четири дни отрядът се промъкваше през побелелите, покрити с мъх храсталаци. Не срещнаха страшилища, ако не се смята един хуорн. За хобита това зрелище не бе учудващо, но някои от отряда необмислено извадиха оръжие. И тогава - странна работа! - Огон излезе толкова напред, че клепачите на събудилото се дърво почти го обхванаха, заплашвайки го с неминуема и люта смърт. Предводителят кресна нещо право във зеления вихър на развълнувани листа над главата си... и хуорнът отстъпи, бавно отмествайки се настрани и сливайки се с безкрайните редове обикновени дървета.
- Видя ли? Ето какво означава името на Господаря! - натъртено, някак гордо произнесе Шепол.
Джуджетата и хобитът само мълчаливо се спогледаха.
Горите Ча останаха зад тях, пътят ги изведе в просторите на голяма равнина, разпростряна на хиляди левги от Запад на Изток чак до северните гори. Тези места бяха пустинни - тук скитаха само малобройни истерлингски родове. Далеч на изток, над самия край на хоризонта едва различимо се виждаше светла ивица, малко по-светла от заобикалящия я небосклон.
„Планини - помисли си Фолко. - Заснежени планински върхове. Нима това е Великият източен хребет?"
Те навлизаха в области, където Червената книга не ставаше за пътеводител и нищо от преживяното не можеше да им служи като помощник. Отпред се намираха необятните простори на равнината Дор-феа-фарот. Фолко се учуди, когато чу от устата на истерлинг това елфическо име. Очевидно то толкова здраво се беше вкоренило в паметта на местните жители, а назовалите тази необятна степ елфи толкова отдавна бяха напуснали тези земи, че даже за воините на Олмер това не беше нищо повече от името на страната. В думата „феафарот" хобитът разпознаваше корени, означаващи „дух" и „лов, преследване" и съчетанието им не предвещаваше нищо хубаво.
На самия край на Горите Ча отрядът спря за кратък отдих. Още веднъж прегледаха амуницията на конете, провериха здравината на товарите и въжетата. Опитният десетник заповяда на джуджетата и хобита да сменят понитата с много по-бързите и издръжливи хазгски кончета.
-Не бива да се бавим - каза той, а вашите понита са изтощени и няма да издържат. Щете не щете, ще ви се наложи да се прекачите на други!
Без да губят нито ден, като ставаше на зазоряване и спираше по мръкнало, дружината на Отон се устреми на югоизток право към планината на хегите. Съдбовната гора остана отдясно. Картата на хобита говореше за обширни владения на сивите духове по тези краища и надали Отон не знаеше за тях, но той нито минута не се колеба в избора на пътя за отряда си.
Силни и издръжливи се оказаха специално подбраните от Берел воини от многото племена. Даже на неуморимите джуджета им идваше вповече, Фолко пък се държеше само благодарение на силата на волята си. Привечер той бе схванат от яздене, а след щом отрядът спираше да пренощува, се налагаше да се разполагат на лагер и да приготвят храна. Тогава хобитът намираше отдих само в странното издигане на духа от дребните земни дела към величествените картини на Основите на Света. Той си заповядваше да види Валинор, или Елдамар, или Тол Ересю. И Фолко като че се озоваваше в два свята едновременно - в единия той механично изпълняваше нелеката всекидневна работа, а в другия странстваше по отдавна затворените за смъртните Пътища. Той подозираше, че навярно Олорин отново е започнал да му помага.
Това умение се откри неочаквано, на десетия ден от похода, когато умората овладя Фолко до такава степен, че угаснаха всичките му мисли, и не остана нищо друго, освен тъпото желание да се довлече до грубата вълнена постелка, хвърлена на земята. Но щом главата му докосна заменящото възглавница навитото наметало, той не изпадна както миналата нощ в пусто черно безмълвие. Пред вътрешния му поглед неочаквано се появи висока, облечена в бяло фигура, лицето й беше прикрито от мек полумрак, но Фолко веднага позна магьосника. Олорин направи широк, сякаш подканващ жест и тутакси изчезна. Хобитът усети себе си като стоящ пред исполински врати, границите им и очертанията се губеха в обкръжаващата ги мъгла. И трябваше да ги отвори, а за това колкото се може по-скоро да забрави за непрекъсната болка в краката и къркоренето на празния стомах, за твърдата и набързо направената постеля и лепкавия, пълзящ над самата земя предвечерен хлад... Трябваше много да забрави и много да си спомни, и нечия могъща воля, зовеше, мамеше хобита, карайки го да изпита със силата на мисълта си здравината на плътно затворените за хиляди и хиляди други хора Врати. И той се поддаде на призива и външният свят започна малко по малко да угасва пред мисления му поглед. Усилие след усилие, движение на волята след движение на волята, той се освобождаваше от пречещите чувства на плътта. Това се оказа доста лесно - достатъчно беше да се съсредоточи върху странната шарка на тези Врати, забравяйки за всичко останало, и когато им заповяда да се отворят, крилата беззвучно се разделиха... но хобитът успя да почувства нечия могъща воля, която му помагаше в това. Пред него се разкриха необозрими далечини, а той се рееше във висините като орел и разглеждаше разпрострелите се под него пространства...
Той виждаше Морето - велико, мрачно, вечно в свирепата си мощ, пазещо пътищата към прекрасните страни на Правия път. Погледът му откри сред неуморните вълни сивата пелена на мъглата, пресичаща простора. Колеблива и несигурна изглеждаше тя, но Фолко веднага разбра, че тази призрачна преграда не може да бъде преодоляна и от най-здравите тарани - пред нея би се оказал безсилен дори Гронд, Чукът на Подземния свят, защото това беше Чертата Пелост, наричана още на елфически Рамандуне - Стената на Залеза. От север на юг се беше протегнала тя, от смътния в пладнешката мараня хоризонт до мрака на нощта. И от нея започваше Правият път. Погледът на хобита премина чертата, и досущ както в неговото отдавнашно видение още по пътя през Арнор, той видя бялата линия на прибоя и гладките черни стени на ис- полинските планини. Разбра, че пътуването на мисълта му го е отвело зад Тол Ересю, към бреговете на Благословената-земя. Той виждаше тънките, сякаш изтъкани от светлината и обвити с кристални нишки кули на Тирион, прелетя над гигантската арка на Алк- валонде в пристанището Телери. Страховитите бастиони, издигнати още в дните на бягството на Моргот и изпращането на Двете Дървета останаха назад. Тясната долина свършваше, невидимата пътека го изведе на обширна сияеща равнина, и дълго след това му се струваше, че никога няма да види нищо по-прекрасно. И яркостта на цветовете, и чистотата на небесата, и благоуханието на поляните бяха неописуеми и неизразими, и сладко непознато чувство го завладя при вида на завинаги изгубената за смъртните Задмория. Звуци на чудесна музика, в която все едно се сливаше и разтваряше цялата история на този свят с неговите радости и мъки, стигнаха до слуха му. И пеене на множество чисти гласове, и златно сияние, разлято над Валмар, и смътни фигури, прекрасни, но неразличими в детайли, се откриха пред вътрешния му взор. Той оризова Олорин, умолявайки го да му прости за несдържаните думи по време на последната им среща, защото Маярът показа на хобита в името на какво се извършва походът им. Красотата се нуждаеше от защита и осъзнаването на това, че този прекрасен свят сега отново, както и преди три века, зависи от упоритостта на хобита и приятелите му, даваше нови сили...
Така продължаваше всяка нощ, докато силите на Фолко не се възстановиха. Олорин за миг се появи пред него във виденията му, разделяйки се с хобита за кратко време, но прекрасните сънища сега не напускаха полуръста и способността да ги извиква по собствено желание остана с него завинаги.
През това време отрядът постепенно се приближаваше към планините. Те вървяха по самата граница на гората и равнината и на петнайстия ден, когато сутрин от север осезаемо ги лъхна студ, срещнаха но- мадски истерлингски род.
Като че изпод земята се появиха пред тях многобройни конници, които караха разтърсващи земята табуни. По девет плитки имаше всеки ездач. С кафяви и червени шарки бяха покрити просторните им дрехи, удобни за бясна езда и здрава сеч. Истерлингите приветстваха Отон и дружината му и старейшините на рода дълго говориха с предводителя на отряда на Господаря.
Вечерта старейшините на истерлингският род наредиха славно угощение за съюзниците си. Мнозина с учудване разглеждаха джуджетата, а особено - хобита. Но нито един не си позволи нескромни въпроси. И воините на Отон научиха за новите дела на Господаря...
Истерлингските племена и съюзи далеч не всички и не веднага бяха застанали на страната на Краля-без-Кралство. Много родове, особено от богатите и многобройните, не искаха да се подчиняват на когото и да е било и отказаха да се присъединят към Делото на Еарнил. И тогава начело на славния им народ, обитаващ недалеч от Мордордките Стени, застана родът, основан от Хамул, Черния истерлинг, който бил на особена почит пред Властелина на Барад-Дур.
Паметта на хобита веднага го върна към страниците на Червената книга. Хамул! Страховито име, някога предизвиквало страх в цялата Равнина, име на могъщ предводител на непобедимата равнинна конница, станал после един от кошмарната Деветка, Призрак на Пръстена, ужасен назгул, гонил Фродо и загинал в пламъка на Съдбовния връх след Падението на Гортаур! Ето чии потомци неочаквано застанали на пътя на Олмер. Капризни са пътищата на съдбата... Родът на Хамул не се смирил със загубата на властта и дръзко предизвикал Олмер, като му преградил пътя на изток към земите на верните му хазги. Но той с малкия си отряд успял да се укрепи на един хълм, където се отбранявал цял ден до вечерта, докато не пристигнали няколко истерлингски племена, които били на негова страна. В безредната нощна схватка родът на Хамул загубил много от най-добрите си воини и бил изтласкан, а на сутринта вождовете му видели пред себе си многократно превъзхождащите ги сили на Олмер - съсредоточилите се хазги, истерлинги, отряди на обитателите на Мордорските Стени (за тях хобитът чу за пръв път). Но безумците отхвърлили предложеният мир и започнали безнадеждна, предварително обречена на поражение битка, в която били разбити. Но Господарят милостиво се отнесъл към посегналите му: плененият Блав, вождът на рода Хамул, бил пуснат с богати подаръци, ранените получили помощ, на воините на бунтовното племе дори им позволили да задържат оръжието... Цялата Равнина славела мъдростта и великодушието на Господаря. Отвсякъде идвали вести за нови и нови пратеници при него, обявяващи за нови присъединили се към него кланове.
А Господарят не чакал, той вече препускал на изток към земите на хазгите, да го съпътства късметът във всичките му работи и начинания!
Така говореха истерлингите и очите на войните на Отон пламтяха, докато слушаха тези разкази, а на джуджетата и хобита им се налагаше със всички сили да се преструват на радостни, Фолко се терзаеше от жестоко разочарование: колко добре би било, ако заблудена стрела на някой ездач от рода на Хамул беше намерила пролука в доспехите на Господаря!... Но дълбоко в себе си той бе твърдо и непоклатимо убеден, че Съдбата е връчила ключовете от живота на Олмер от Дейл именно на тяхната тройка... и тази убеденост като студен камък тегнеше на душата му.
На следващия ден Отон се раздели с номадите. Ободреният като след продължителна почивка отряд с песни тръгна на път, който, както разбра Фолко, минаваше право през постовете на хегите към владенията на Нощната господарка.
Измина още една седмица. Есента поемаше пре- ходящата си власт над света, ала тук, в Дор-феафа-рот, още се задържаше идващото от юг топло време. Но над главите им се нижеха прелетни птичи ята, жълтит цвят постепенно завладяваше короните на дърветата.
- Бъди нащерк! - напътстваше хобита самият Отон, когато дойде ред на Фолко да стои нощна стража. - Гората на елфите е на един хвърлей разстояние, всичко може да се случи... Ако задремеш, сам знаеш, какво може да се случи - и той показа на хобита тежкия си боздуган.
-Да не би да ни нападат? - колкото се може по- небрежно се осведоми хобитът. Надявше се, че е вметнал в тона си почтение към командира, презрение към тези непознати врагове и увереност в собствените си сили.
-Случва се - кимна Отон. - И не помисляй да вдигаш забралото! Тези безсмъртни негодници улучват и нощем на сто крачки, целейки се в отражението на луната право в очите! Добре, към полунощ ще те навестя, а в два часа ще дойдат да те сменят. Кураж, полуръсте!
Отон се разтвори в мрака, Фолко остана сам. Разбира се, това не беше съвсем точно - приятелите-джуджета, както винаги, се намираха близо. Но да загиваш от стрелата на съюзник, решил, че си враг - нищо по-нелепо от това не можеш да измислиш и джуджетата тук няма да помогнат!
Времето минаваше, лагерът утихна, Фолко лежеше в храстите на върха на хълмчето, от време на време хвърляйки погледи към синьо-черната грамада на Съдбовната гора. В долчинката долу спеше отрядът, някъде недалече се вглеждаха в тъмнината другите постове. Нощта се случи звездна, светеше Пътеката на Еарендил, към която винаги се обръщаха помислите на хобита, когато му се случваше да остава насаме със себе си, особено когато над главата му се разтваряше черният купол на небосклона. И като внезапно сепва- не влезе в съзнанието усещане за насочен към него втренчен поглед. Поглед на безсмъртен от расата на Първородните, вечно едни и същи от времето на Без-светлинната Година на Звездите. Нямаше нужда да напряга паметта си, за да разбере, чий е този устремен от мрака поглед - това можеше да е само елф!
И веднага като поток необикновено ярки видения Фолко почувства присъствието на озовалия се пред него Първороден. Усети презрението на безсмъртния към малкия пазач от отряда смъртни врагове на Древния народ. Някакви тъмни спомени за нечувани по своята жестокост битки замъгляваха мислите на елфа с гняв, но към тях се присъединяваше и радост - той можеше да хване пленник и да изпълни заповедта на господаря си.
И преди зашеметяващият удар да се стовари върху шлема му, Фолко, без да има друга възможност да предупреди елфа, се отърколи на един-два лакътя встрани, стараейки се да не вдига шум, и заговори на елфически, обръщайки се към невидимия събеседник на древния език на Нолдор. Разбира се, Авари можеше и да не знае това наречие, но синдаринските думи хобитът си спомняше много по-зле.
-Недей! В името на Всемогъщия Еру Илуватар! В името на Варда Елентари, Великата Елберет - почакай!
Пламна и угасна в тъмнината изумлението на невидимия елф, сменило се с радост. Сякаш топъл вятър сред кишавата вечер повя към хобита. Той си позволи няколко мига да се наслаждава на този поток, а после, отърсвайки се, прошепна, че иска да поговори и да обясни.
-Тогава готви се за път, непознати! - разнесе се в отговор. - Ще обясниш, ала не на мен, а не онези, които виждат по-дълбоко от мен.
-А... това далече ли е? - осведоми се Фолко. - В два часа поди полунощ ще ме сменят, а не бива да разберат, че ме няма!
-Ти назова имената на Великите Сили, дребосък! - гордо и бавно проговори елфът, както и преди оставайки в мрака. - Аз чувствам, а следователно и знам, че не си враг. Но тогава какво правиш сред хора, които носят Мрака в сърцата си? Защо си тук? Защо не искаш да тръгнеш с мен?
-Трябва да бъда тук... Трудно ми е да ти обясня просто така, набързо. Но след два часа, след полунощ съм готов да те следвам където и да е - ако, разбира се, успея да се върна до сутринта.
-Ще успееш! - увери го надменно елфът. - Но аз трябва да бъда предпазлив и не мога да разчитам на случайността. Помни, че си ми на прицел! Веднага след като те сменят, ела при мен и нито дума или движение настрани! А дотогава мълчи!
-Поне с теб мога ли да говоря? - запита Фолко.
-Не! После, ако всичко е така, както каза, ще имаме време да беседваме. А засега - лежи и мълчи!
Огненият свредел на нетърпението терзаеше Фолко през нескончаемите часове, останали до смяната му. Мъчеше го загадъчното мълчание на така и не показалия се пред очите му елф - но присъствието му Фолко усещаше много ясно, подобно на това, както би чувствал слънцето със затворени очи. Нощната тишина стана някак всепоглъщаща, в нея потъваше всеки звук. Острият слух на хобита не можа да улови дори смътният нощен шум в лагера.
Чу стъпките на смяната, когато групата воини се озоваха няколко крачки от него, но успя да ги извика преди да го видят.
След като получи разрешение да си върви, той бавно тръгна към лагера покрай тъмните храсти, но щом се озова до плитка, залята от непрогледен мрак долчинка, точно по средата между два поста, Фолко рязко се гмурна вляво и нощта го погълна.
Елфът беше до него. Хобитът чуваше неговото тънко, едва уловимо от слуха на смъртен дихание. Оставайки невидим, Първородният заповяда на Фолко да върви напред и да не се оглежда.
Дълго се промъкваха през нощните теснини, през обвитите от тъмнината повалени от бурята дървета. Най-накрая водачът леко изсвири по особен, неприличаш на нищо начин и от гъсталака на клоните отпред се разнесе ответно изсвирване. Едва тогава хобитът получи разрешение да се обърне.
Елфът отхвърли сивото наметало, което го правеше невидим и промъкнал се през листата лунен лъч заигра върху тънките пластини на доспехите му, отрази се от високия шлем, запали стотици огънчета в скъпоценните камъни, обсипали дръжката на дългия кинжал. Бездънни сини очи гледаха хобита и в тях имаше и тревожно очакване, и студено подозрение, и смътна надежда - всичко заедно. И имаше в това лице светлина, непозната за Фолко: не слънчева като паметта на деня, нито лунна като отражение на нощта, не и звездна, а светлина, излъчвана някъде от дълбините на тайнствената му душа. Никой, никой от смъртните не можеше да разбере това магическо сияние, което сякаш пронизваше Мрака в душата на хората. Тази Светлина се беше родила от дълги, неимоверно дълги размишления и действия - разсъждения върху недостъпни за разбирането на хобита неща и действия в области, съществуването на които Фолко не можеше дори да подозира. Това беше светлина, ала взета не от Силите. Бе светлината на самата му същност. Тя не разсейваше мрака, напротив, възникваше като негова съставна част, парче от всяка действителност и в този момент Фолко изведнъж проумя какво означаваше онзи смътен ред в най-старите и древни предания, който толкова дълго му се струваше безсмислен: „И светлината в тях е подобна на мрака, и мрака - на светлината."
Древна сила лъхаше от това лице и бе чудно - кои ли армии ще дръзнат да се опълчат против такива воини? Но хобитът със сигурност знаеше, че такива са се намерили и времето отброява последните часове до великия сблъсък на Могъщите... За миг му се стори, че жар на обхванал всичко съществуващо пожар опърля лицето му...
На поляната мирно стояха няколко коня, иззад храсталаците безшумно излязоха трима елфи. Те заговориха между себе си на странен език, който не приличаше на Квеней, не беше Синдарин, нито даеро- ново наречие. В ушите на хобита звучеше някакъв съвсем особен, очевидно най-древният от елфически- те езици, езикът на Водите на пробудата.
След няколко минути ездачите вече препускаха през нощта, Фолко седеше зад гърба на довелия го дотук елф. Хобитът докосваше с пръсти необикновено мекия, сякаш копринен, но в същото време много здрав плат на елфическото наметало. Странен аромат, необикновен, тръпчив, леко му се въртеше главата. Фолко се опитваше да погледне напред и му се струваше, че под копитата на конете стремително се стеле сребристо светещ килим, който тутакси се свива се зад тях.
Пристигнаха бързо. От мрака се дочу предупредително изсвирване, елфите отговориха и спряха конете, Фолко усети на рамото си тънката, но необичайно силна ръка на спътника си, деликатната наглед китка бе готова всеки миг да парализира всяко негово движение.
Преминаха кръг от храсти и се озоваха на тъмна поляна. Гъст листак на брястове засенчваше бледите лунни лъчи, но хобитът различи няколко десетки неподвижно застинали високи и стройни фигури, защото бяха облечени в слабо проблясващи наметала. Ръката на водача меко го подбутна към стоящата в средата на поляната група. Пред тях смътно тъмнееха приготвени за огън дърва. Хобитът не можеше да разгледа лица, оръжия или украшенията, но това и не бе необходимо - той безпогрешно усети излъчващата се от мълчаливите воини сила, а тези, към които го заведоха, изглеждаха по-силни от всички. Тази тяхна сила застана пред мисления взотр на хобита като подобие на гигантска кристална стена, еднакво упорита спрямо жега и студ, пламък и лед...
-Приближи се, перианнат! - разнесе се чист, нисък и спокоен глас, изпълнен с достойнство. - Приближи се, за да се погледнем в очите.
Елфът-предводител направи крачка напред и отметна качулката. В хобит се втренчиха едва забележимо светещите отвътре очи с огромни тъмни зеници, от които като че ли излизаше неразбираемо сияние, което объркваше мислите. Вълната на чуждата воля заля съзнанието на Фолко, кръговрат от зелено и синьо се развихри пред погледа му, но той не отстъпи.
„Който и да си ти, дори от Валарите - с ненадейно упорство си рече хобитът, стискайки зъби, - но няма да ти позволя да се разпореждаш с ума ми!"
Фолко бе уверен, че мисълта му ще бъде чута и не се излъга. Промъкващите се към тайните му вълни утихнаха, отстъпиха. Елфът-предводител тихо въздъхна.
Костелив орех си, полуръсте! - Той говореше на езика Квеней. - Сподели топлината на огъня ни.
Произнасяйки това, елфът посочи към пъна до купчината дърва, Фолко напрегнато се огледа надясно, наляво и бавно седна. Елфът се настани срещу него, протегна ръка...
Нещо горещо изведнъж заудря в слепоочията, сякаш на кръвта й стана тясно в жилите. Хобитът впи очи в протегната длан на елфа, дълга и тясна - и наяве почувства разпръсваща се от нея топлина. Дочу се съскане, замириса на дим, след миг по черната кора вече сновяха синьо-алени езичета на пламъци, а още след минута огънят вече гореше, но с особен, никога невиждан преди от Фолко пламък - той даваше малко светлина и съвсем нямаше дим.
-А сега говори, Знаещ Второто от наречията! - заповедно прозвуча гласът на предводителя. - Говори, защото аз съм Форве, син на Орве, син на Илве, Върховният Крал на Куивиенен! Какво правиш сред служещите на Нощта? Как си попаднал при тях? Накъде е тръгнал този отряд? Кой ги предвожда? Къде са главните сили на тези воини?
-Разбирам, уважаеми форве, син на Орве, син на Илве, че „въпросите тук задаваш ти" и все пак ще дръзна пръв да те попитам. Кои сте вие? Аз съм от далечна страна от крайния Запад на Средната земя и мислех...
-Не се преструвай на глупав! - усмихна се Форве. - Ти прекрасно знаеш за Разделението на елфите в дните на Допредначалната епоха, когато назованите впоследствие Нолдори не са помисляли дори за връщане в Средната земя! Ти чудесно знаеш, кои сме, но щом искаш, ще ти кажа. Ние сме Авари Нежела- ещите. Ние отхвърлихме подарената Светлина и открихме своя собствена. Ние не сме за силите на Арда, но сме против Мрака. А сега, отговори ми!
И Фолко започна повестта си. Тя отне доста време, той дори прегракна, докато я завърши. Разказа им за Олмер и Гълтачите на скали, за събудилите се орки и надигналия се Морски народ заедно с дунланд- ците и Хората от Могилните ридове. Той разказа, че Олорин е назовал Олмер „острието на Копието на Мрака". Хобитът описа, доколкото можа, Цитадела- та и сподвижниците на Господаря, добави че и досега никой не се е сетил къде е коренът на силата му, а накрая изложи всичко, което знаеше за плановете и намеренията на Краля-без-Кралство.
Елфите го слушаха безстрастно. Когато той замълча, тежко дишайки и търкайки пресъхнало гърло, форве го погледна в очите и мълчаливо му протегна покрита с причудлива резба манерка. В нея имаше вино - леко, ароматно и ободряващо. От няколкото глътки хобитът почувства слаб световъртеж, но в тялото му нахлу приятна топлина.
-Той завива на Запад... - замислено проговори Форве, оглеждайки приятелите си, като че ли канейки ги да се присъединят към разговора. - Какво пък, не е първият, нито ще е последният. Ала все пак ще се наложи да го спрем, защото ако не го сторим сега... Всички помнят какво се последва от забавянето ни миналия път! Благодаря ти, полуръсте! Сигурно вече неведнъж са ти приказвали приятни думи, хвалили са твоята храброст, затова няма да ги повтарям, защото, доколкото разбирам, вие сте поели неизпълнима и смъртно опасна задача. Надали ще убиете Олмер, по-скоро самите вие ще загинете, или, още по-лошо, ще му паднете в ръцете. Тогава с мъчения ще изтръгнат всичко, което знаете и така ще навредите на онези, които действително са способни да му се противопоставят. Моят съвет е - оттеглете се! Оттеглете се от този непосилен дълг и нека делото завършат другите, които имат достатъчно сили за това.
-Няма да намерим нито сън, нито покой, ако бездушно дадем това дело в чужди ръце! - възрази разпалено хобитът. - Пък и къде ще го намерите?
-При Дома на Високия, както ти сам каза... - сви рамене форве.
-Ами ако съм се объркал? Или са ме излъгали? Или той си промени намеренията?
Форве се усмихна снизходително и малко високомерно.
-Предостави на нас да размишляваме над тези неща. А ти, жителю на далечна страна, най-добре се връщай в родината си.
-Това е мое дело! - упорито наведе глава Фолко. - Ами ти, уважаеми? Не искаш да ми разкажеш вместо награда за сведенията нещо за Дома на Високия? Защо толкова се стреми натам Олмер?
-Това не е трудно! - усмихна се елфът. - Много отдавна, когато Силите на Света току-що встъпили в Арда, те, както ти сигурно знаеш, започнали война с Тъмния ловец. И в тази борба призовали на помощ велико множество духове, впоследствие наречени Маяр. Някои от тях били творения на Вседържителя, самия Еру Илуватар, и във всичко подобни на Валарите, ала с по-малка сила. Били са там тези, които са дошли от други области на Еа, появили се като отражение на Разума на Твореца. Имало възникнали от разделението на същностите... - форве разказа вече познатите на хобита предания за възникването на съзнанието от сблъсъка на Светлината и Мрака, подобно на Великия Орлангур. - И един от тези духове, които водят началото си от Отражението, положил много сили за утвърждаването на този Свят, телесният облик, приличен с облика на Децата на Илуватар, и се заселил далеч на изток, зад Барския хребет. Там той издигнал за себе си богати покои и в свободното си време се заел със сътворяване на различни магически, надарени с удивителни свойства вещи. Слуховете за небивалото му майсторство достигнали Водите на пробудата. Първите уроци на занаята елфите получили именно от него - и само поради това оцелели, успявайки да се опазят от ужасните слуги на Тъмния ловец. Един от най-прославените ученици на Високия, както започнали да го наричат заради огромния ръст, бил Отрина, който след Разкола на Първородните отишъл при Долните, Черни джуджета. Не съм виждал Високия с очите си, но моят баща и дядо са били в този Дом като гости нееднократно. Него го движела преди жаждата да опознае този Свят. Той неуморно твърдял, че е възхитен и поразен от богатството на замисъла на Илуватар и изобретателността на Великите Духове, Валарите, и затова почти всичко, като създавал, било могъщ предмет на познанието. Палантирите, известни ти от преданията на Задмория, са жалко подобие на онова, което са творили ръцете на Високия. Никога не е желал власт, ала кой от нас може да каже какво в действителност може да иска дух? Той е бил близък с Ковача Ауле, често посещавал в Средната земя своите любими Черни джуджета. Но дошло време, когато Високия решил да тръгне на дълъг път „към подножието на Света", както е казал на дядо ми. И, за да запази от нечисти ръце съкровищата си, творенията на мъдростта си, той прокарал Пътеката на съцветията, по която може да премине само някой, който е чист в помислите си. Изкусно скрил началото на тази Пътека, но към всяка ключалка може да се намери ключ и имащият сила може да заобиколи капаните на Високия, уви! Ето защо около Дома му на постоянна стража стоим ние, Авари, заедно с Черните джуджета и пратениците на Великия Орлангур. Високия обеща да се върне и ние чакаме завръщането му.
-Но какви са тези капани? И как притежаващият сила може да ги заобиколи? Каква трябва да е тази сила за такова нещо? - забравяйки за почтителността, настояваше хобитът пред елфския велможа.
-Това няма да ти кажа - последва отговор. - Нима забрави с какво започна разговорът ни? Знанието, което ще ти дам, дори и против волята ти може да стане плячка на Врага. Полуръсте, никой не се съмнява в теб лично. Ние виждаме през покривалото и аз знам, че твоите намерения са чисти и ти никога не си стъпвал на един път със Злото... Иначе ние просто сега нямаше да говорим с теб - добави елфът със странна усмивка, изглеждаща дива и зловеща на прекрасното му лице.
-Тогава разкажи ми за Великия Орлангур, за Средното княжество! - помоли хобитът. - Нима и това няма да ми бъде позволено да науча?
-За това - заповядай! - отново се усмихна елфът, но този път благожелателно. - Ще ти разкажа цялата история на появяването му в този свят, можеш да я сравниш с това, което си чувал по-рано.
Това се е случило отдавна, преди две хиляди слънчеви кръга, в дните на Третата епоха, когато Истари, Ореднът на Магьосниците акостирали на западните брегове на Средната земя, пратени от Силите на Света да се противопоставят на наследника на Първия Враг, могъщия Гортаур, още известен под името Саурон.
И почти едновременно с него в нашия Свят е стъпил и Великият Орлангур. Никой от живеещите на Изток не знае, какъв е истинския му произход. Самият той, навярно забравил истинското си появяване, казва така: в началото беше Нищото, беше Хаосът - но нееднороден. И имаше в него изначални области от сгъстен мрак, първородната субстанция, и най-близкото към днешното място на Арда се наричаше Унголиант. Много ужасни същества излезли от мрачните му дълбини, родени за битка със светлината на живота. Но Унголиант не останал непроменен. В момента на сътворение на Еа пламтящите парчета от Хаоса, вълните на Пламъка на Неунищожимия, пронизали първозданния сумрак и сенките се разслоили. Тогава в Унголиант се появили сиви области, а имало дори такива места, където Светлината се задържала дълго, безсилна да пробие завесата Мрак. Там, където Светлината се сблъскала с Мрака, възникнало различие, а където съществува различието, има и движение, където е движението - там е силата и от нея рано или късно ще възникне съзнание. И съзнанието възникнало - в Еа де появил Великият Орлангур. С името Орлангур той се кръстил сам, а Велик го нарекли обитателите на Средната земя... Дълги хилядолетия, докато Валарите завършвали очертаването на Света и сетне докато продължавал двубоя с Първия Враг, докато се явили в Света Първородните и Последвалите, през цялото време възниквали и се рушали царства, затъмнявал се Валинор, кипели дългите битки в Белерианд, достигал върха на величието си Ну- менор, траела Третата епоха, падали в огнените бездни на Съдбовния връх Пръстенът на Всевластието и Назгулите. Ужасните Улаири приключили земния си път, следвайки Главния Пръстен в сърцето на огнената буря. И там, в невъобразимите бездни и провали на Еа, извън стените на Света, в първородната чернота зреело съзнанието на Великия Орлангур. Той опознал Светлината и Мрака, те се слели в него. Осъзнал също така и собственото си начало. По неведоми за нас пътища научил миналото на Света и Настоящето му и чрез тайния си дар видял бъдещето. В Унголи- ант, казват, взема началото си Великата стълба, която завършва на Звездното пристанище високо над мъглите на Средната земя и в предназначения ден Великият Орлангур тръгнал нагоре по нея.
Той подминал ужасни области, пълни с див живот, възникнал по волята на Моргот и накрая се приближил към самите корени на Арда. И трябвало да се случи така, че точно по онова време Черните джуджета, които задълбавали все по-навътре, усвоявайки хоризонт след хоризонт, опрели в последния слой. Кирката на Даин Разбивача пробила прозорец към Долния свят и пред погледите на учудените рудокопачи застанала слабо светещата в тъмнината Велика Стълба, по която право към тях се движело Нещо неописуемо с думите на езиците на Децата на Илуватар. Същност и Нищо, Празнина и Съдържание, напълно лишено от форма. И Черните джуджета били поразени от непреодолим ужас. Те паднали, загубили съзнание и сили. Но Великият Орлангур нямал намерения да ги убива или изобщо да вреди на когото и да е било. Той се проврял през пробития от джуджетата прозорец, заповядал им да дойдат на себе си и рекъл така: „Защо падате долу? Аз съм дошъл тук не за власт. Станете!"
И те станали. Великия Орлангур, разбирайки объркването им, приел веднага телесна форма, за да могат да говорят с него без страх, но с уважение. Затова се въплътил в облика на Велик Дракон и се чудели джуджетата как така тялото му едновременно се намирало и в прокопаните от тях тунели, и извън Плътта на Арда. Те повели дълга беседа и Великият Орлангур много ги разпитвал за правилата и обичаите им, за миналото, настоящето и надеждите за бъдещето. И след това, издигайки се заедно с Даин и спътниците му по дългите проходи, се явил в гигантската зала на Кралете на Земята пред цялото спешно събрало се племе на Черните джуджета. Дълго говорили те и накрая джуджетата взели да молят Великия Орлангур да сподели с тях своето велико знание, което бил събрал за безброй хилядолетия на мълчание, размишления и опознаване, защото, казали те, ти се яви при нас в Арда, а това е нашето постоянна и основна задача, защото ние, Черните джуджета, сме стражи на основата й. С неуморен труд ние крепим Скелета на Земята, защото много поколения наши предци са умножавали красотата на подземните чер- този и са издигали прекрасни творения на повърхността й, а от мъглявите думи на Могъщия Ауле, Ве- ковечния Ковач, ние знаем, че Духовете на Залеза готвят някаква чудовищна промяна за всичко живо. Ние не искаме това, страхуваме се, че ще се окаже ненужен целия ни труд и затова крепим и крепим основите, за да имаме надежда, че поне някой ще оцелее, ако Силите на Света започнат да го преправят отново.
И Великия Орлангур щедро започнал да споделя с тях познанията си и под ръководството му Черните джуджета достигнали големи висини в майсторството си. Но после Великия Орлангур пожелал да погледне какво става и на повърхността. Благодарение на мъдростта си той и така знаел това, но му се искало именно да погледне Зеления Свят с очи, а не само с мисли.
И той тръгнал нагоре и достигнал Черния замък, които пази брода зад Барския хребет - това е горният аванпост на Черните джуджета. И когато видял прострелите се наоколо благоуханни равнини, звънки борови червеностволни гори и блестящата повърхност на безчислени реки - когато съзрял това с очи, тогава той заобичал още повече този Свят и решил да остане тук завинаги. И избрал си място за живеене - огромна пещера, разположена в старите, изтрити от времето и водата планини, залегнала немного дълбоко от повърхността, с широк вход, за да може всеки, които има желание и твърд дух да се яви при него. Мощта му внушавала отпърво такъв страх и на хората по тези места, и на нас, елфите, че всички бягали пред ужасното му Око, но се намерили смелчаци - при това сред хората. И няколко вожда на разбягалите се племена събрали цялата си смелост и се отправили към страшната за всичко живо пещера, където в дълбините свивал златни кълба Мъдрият Дракон. И вождовете почтително му се поклонили, мислейки, че иска да завладее земите им, но той им отговорил така, както и на Черните джуджета преди това: Дошъл съм да опознавам, не да властвам. И започнал да пита сам.
-Какъв е смисълът на живота ви, о хора? - говорел той и всеки от събралите се вождове треперел до дъното на душата си, без да има сила да понесе и да обхване с разума си великата Воля, която живеела в гласа и в погледа на Великия Орлангур. - В какво е смисълът на вашия кратък земен път, щом вие отивате Извън, през Вратите на Света в непознатото? И почти всеки от вас си отива, зарязал незавършен главния труд на живота си: някой не оставил син, друг не довършил книга, трети не построил къща... Не е ли до болка безсмислено краткото ви битие, късият миг между студените океани на Небитието? Вие сеете, без да жънете плодовете на труда си, а смъртта, заличила твореца, изопачава замисъла в трудовете на неопозналите го докрай последователи. Издигат се и се рушат царства, сменят един друг разни езици - но вие както и преди сте роби на онази велика Необходимост, която е наложил върху вас Илу- ватар и Злото. Заплашвайки ви със смърт, всеки може да ви накара да изпълнявате предначертанията на Мрака, което се обръща в скръб за другите Деца на Еру. Това е странно - само безсмъртните елфи би трябвало да изпитват страх, когато напускат света, та за тях смъртта е катастрофа, трагична случайност. Но вие живеете! За какво?
И дълго мълчали вождовете, само един намерил в себе си сили да отговори - останалите едва запазвали способността да чуват. Името му било Атлис. Речите на Орлангур и Атлис са влезли във всички летописи както на Куививиен, така и на Средното княжество.
И така отговорил на Орлангур Атлис, вожд от род на вождове, нищо не знаел досега за Вседържителя Еру Илуватар, който е Бил Винаги, за Силите на Света и за всичко останало.
-Прав си, о Велики, кратък е животът ни, и непозната е за смъртните участта на Отишлите си. Прав си, че често не ползваме плодовете на труда си, но за нас е радост да виждаме, че тези плодове ще бъдат полезни за децата ни и намираме щастие в увеличаването на Красотата и Реда в Съществуващото. И изкусните ни майстори творят Красота както я разбират, затваряйки я в свитъци и камъни, издигайки и изобразявайки, изсичайки и нанасяйки в редове. И както грижливият стопанин оставя на сина си уредена къща, така и ние предаваме на следващите след нас създадената и съхранената от предците Красота и Мъдрост. И вярваме, че някога потомците ни ще се разпоредят както трябва със събраното от нас за тях.
И тогава Великият Орлангур така отвърнал на Атлис:
-Смел си и добър и си надарен с немалки сили, нетърпима е за теб мисълта., че трудовете ти ще се окажат ненужни, аусилията безплодни. Много от това, което казваш, би могло да бъде истина - ако не беше това Бъдеще, което са приготвили за Света тези, които вие наричате Богове, макар че в действителност те са само Стихии, Сили на Арда, надарени с ум и съзнание. Слушайте тогава, смъртни, и укрепете сърцата си, за да не трепне волята ви от чутото! Да, творейки и създавайки, предавайки създаденото на децата, вие пазите безсмъртието на рода си, но ще настъпи Черният ден, когато тази верига ще се прекъсне. Знайте, че и досега е жив Моргот, Черният враг на Света, някога стоял наравно с най-силните Валари. Възгордял се, той се опита да се възнесе, но бе свален с обединените усилия на елфи, хора и Народа на Валарите. Сетне бил изхвърлен през Вратата на Света във Външния Мрак, свързан с най-здрави вериги, защото няма в пределите на Еа сила, способна да го убие, както би следвало според вас да се постъпи с него заради деянията му. И много хилядолетия пребивава той в Мрака, завързан и неподвижен, но нищо не забравил, и всеки миг само усилва злобата и ненавистта му към всичко съществуващо. Но въпреки това Светът би могъл да се наслаждава на спокойствие, ала в Първозданния Мрак Моргот намери съюзници. Сили, които някога са били с него. Сега издигналите се от бездните същества безспир гризат свързващите Моргот окови и оковите постепенно изтъняват. И макар да е още много далеч онзи ден, в който веригите ще паднат, но все някога това ще настъпи. И тогава тежко и горко на всички живи! Защото с немислими сили ще е яви Моргот в Арда и цялото зло, събирало се и таило се през вековете на плена му, ще се надигне заедно с него и ще тръгне срещу Силите на Залеза. И ще настане Великата Битка, Дагор Дагорат на елфически, Битката на Битките и Войната на Войните и дните на този Свят ще свършат. Той ще бъде разтопен и отлят наново. Какво ще последва след Края на Дните, Гибелта на Арда и Втората Музика на Айнурите, не знае дори самия всемогъщ Еру Илува- тар.
Но защо да мислим за Илуватар! Висок е Престолът на Силите му, не ще стигнат до слуха му вопли, стонове и проклятия, които в последния тежък час ще се откъснат от гърдите на умиращите по земята. Нали всичко, запомни - всичко, създадено от безбройните поколения смъртни и безсмъртни, ще падне, цялата сътворена от тях красота ще се развее в пепел и последния от живите ще прокълне отците си, дарили му живот единствено за мъка. И тогава наистина безсмислени ще станат всички до една кратки и горчиви човешки животи, целият труд, мисли, пориви, подвизи, сподвижничество, вдъхновение, озарение - всичко ще стане безсмислено, защото ще е безсилно да напои страдащия в тези последни мигове, когато въздухът ще се напълни с гореща топлина и от горещината ще започнат да се напукват устните на малкото оцелели.
И потресени мълчали вождовете. Само Атлис продължил да говори и такива били думите му:
-Но нима не ни е предначертана на нас, смъртните, съдбата от първия до последния миг на живота чрез волята на Боговете? И щом такова е божественото решение, какъв е смисълът да роптаем? Нима можем нещо да променим?
-Можете! - отговорил Великият Орлангур, и от гласа му се превърнали в прах покритите с мъх камъни край стените. - Можете! Само вие в цялата Арда сте способни на това. Има само един-единствен начин да се избегне безсмислието, ДА СЕ ПРЕДОТВРАТИ ДАГОР ДАГОРАТ! И ако битието на Света стане вечно, тогава всяко бледо деяние на човека наистина ще получи безсмъртие и децата ще благославят отците си.
-Но как можем да предотвратим Дагор Дагорат? Ц запитал Атлис.
-Вие, смъртните, трябва да станете равни на Боговете. Дълги векове вие и потомците ви сте длъжни да събирате сили и знания и когато натрупате достатъчно, тогава със сила, хитрост или по друг начин трябва да се измъкнете извън пределите на Света и там да приберете или отнемете Ключовете от Вратата на Света Трябва да излезете извън Стените на Арда, да намерите Моргот и завинаги да го оковете с вериги така, че той да не може никога да се освободи, или ако станете достатъчно силни, да му отнемете съзнанието.
Като гръм се разнесли из пещерата тези думи на Великия Орлангур, но Атлис не се поддал на затворената в тях зла сила и казал:
-Лесно е да се каже, но е трудно да се направи, защото трябва да знаем как да станем равни на Боговете?
-Еру, наречен Илуватар ненапразно е считал смъртта не за проклятие, а за велик дар, залог за високото предопределение на вашия род, - отговорил Великия Орлангур. - Духът ви, които напуска Арда е много силен, само че тези сили дремят в него. Но има начини как да се събудят - и тогава два свята ще ви принадлежат и стихията на Валарите ще стане ваша стихия, ще можете да се сравните по могъщество с тях... А как да събудите тези сили е реч за множество дни, защото безчет са преградите, както и на начините за преодоляването им. И трябва вие, силномогъщите вождове, отхвърляйки разприте и детинското преследване на евтиния блясък на светската власт, да се обедините и да се слеете с древното Средно княжество, което вече отдавна съществува недалеч от тези места. Ще ви дам - за кратко време - силата да убеждавате, затова пращайте при мен просветлени в духа си хора, мъдреци по мерките на Смъртните народи от пределите на Средното княжество. И на негово място ще се издигне невиждан в Средната земя Ред, облечен във Велика Цел, който - аз предричам - нама да се разпадне дотогава, докато не изпълни предназначението си и няма да има в целия свят по-висока съдба, от тази да бъдеш слуга и защитник на Средното княжество. Ще помогна да се издигне около пределите му исполинска Стена, която сигурно ще ви защити от тревогите на дребните гранични войни.
И всичко станало така, както било казано от Великия Орлангур. Мъгливата Стена заобиколила владенията на Средното княжество, а управителите, след като посетили Великия Орлангур, станали негови последователи и народът на Княжеството в цялата си многобройност се отрекъл от суетните съблазни, като посветил дните си на постигане и изменение на самите себе си. Но подробностите на ставащото зад Мъгливата стена са скрити дори и от нас, елфите. Ние имаме свой път. Плътно са затворени всички Дванайсет Врати на Средното княжество, изковани от Черните джуджета. Всяка Врата има височина шестстотин лакътя, а ширина - четиристотин. Тече времето, усещам, как се приближава със същата неумолимост, както и възможният Дагор Дагорат, онзи ден, когато широко ще се разтворят всички Дванайсет Врати и велика войска ще излезе от тях. Тя ще тръгне на запад, и тежко на онези, които по внушение на Силите на Арда или по недомислие дръзнат да преградят пътя на тази войска! Самият Велик Орлангур ще го поведе... но какво ще стане по-нататък, не мога да ти кажа. Кървава мътилка застила повърхността на нашето Гадателно езеро, ясно е едно - по размах тази битка може да стане най-великата в историята, ако, разбира се, Валарите и служещите им не проявят благоразумие и не дадат ключовете от Вратите на Света доброволно.
-А Валарите? Нима те не знаят за Великия Орлангур?
-Знаят. Но нищо не могат да направят с него, защото той е Третата сила, която не може да бъде унищожена дори от мощта на една от другите две. Казват, че ако Мракът се обедини със Светлината в борбата против Предела, който е Великият Орлангур, тогава може би... Никой не може да каже със сигурност. Това са тайните на Висшите Сили, ако те притежават способността да познават собствената си съдба.
-А защо вие, елфите, не сте се присъединили към силите на Великия Орлангур?
-Защото имаме друга орис. Ние сме приковани към Арда, ние сме пленници на този свят и ни е отказано в свобода дори и след телесната смърт на полето на битката - с оттенък на тъга в гласа отговори на хобита форве. - Няма да можем да се промъкнем зад Стената на Света. По-точно, Великият Орлангур не разбра начина. Но стига за това! Високите материи са си високи материи, но трябва да се противопоставим на онова Зло, което е най-опасно сега. Какво да правим с отряда на Отон, перианнат Фолко?
-Струва ми се... - плахо проговори хобитът, учуден от този въпрос в устата на гордия елф, - струва ми се, че е по-добре да не го пипаме. Той отива да се срещне с Господаря... по този начин можем да проследим Олмер.
-Добре! - рязко каза форве. - Така и ще постъпим.
-Ще ми бъде ли позволено да запитам още нещо високородния принц? - бързо произнесе Фолко, виждайки, че елфът се надига. - Може ли да се влезе в Средното княжество? Аз, например, мога ли?
-Ти можеш! - без сянка от усмивка отговори елфът. - Там приемат всеки смъртен, освен, разбира се, джуджетата. Те, както и ние, Първородните, не могат да напуснат Арда. Няма какво да правят в готвещия се поход, макар че, естествено и ние, и Черните джуджета ще противопоставим силите си, ако се наложи да се бием тук, в Средната земя, или дори във Валинор. Но по-нататък не можем да преминем. А теб ще те вземат - ти нали си в родство с хората.
-А как може да се разбере, близък ли е денят на началото на похода?
-Какъв въпрос! Мисля, че за отговора на този въпрос Валарите не биха пожалили никакви съкровища. Не знам, перианнат! Както не знае никой в пределите на Арда, както не знае Великия Орлангур и дори самия Еру Илуватар. Надявам се да видя началото му и съжалявам, че ти навярно няма да го дочакаш.
Форве отново направи движение, като че имаше намерение да стане.
-Но аз бих искал да науча още нещо за историята на вашия народ! - примоли се хобитът. - Какво е станало на Водите на пробудата след Разкола на елфите?
Форве едва забележимо се усмихна.
-Сега няма време за дълги разкази! - произнесе той, смъквайки нещо от пръста на лявата си ръка. - Вземи това. Моят пръстен, разбира се, не е равен по сила на някой от прославените Три, но той не ще те обремени, а дори и ще ти послужи като водач и вечен пропуск в нашите земи. Където и да скиташ, от всеки край на Света, този пръстен ще ти помогне да намериш пътя към двореца на моя дядо - каня те, ти винаги ще бъдеш желан гост в стените му. Там ще можем да поговорим за много - нали остана толкова недоиз- казано! Сбогом, перианнат, ти трябва да се връщаш. Отначало исках да те убедя да не го правиш, но сега виждам, че вие, хобитите, все едно ще постъпите по- своему. И последно... - Като се наведе към хобита, форве му прошепна на ухото: - в пръстена ти оставих ти дара на лъжливата смърт. Прощавай, че ти говоря за това, но ако нещастната съдба те тласне в лапите на палач - заповядай на пръстена да те приспи и той ще изпълни заповедта ти, където и да се намира, дори смъкнат от ръката ти и попаднал в ръцете на врага. Ти ще изпаднеш в дълбок, неотличим от смъртта сън, и враговете ти ще те сметнат за загинал. Най-ве- роятно ще те хвърлят в някоя дупка за храна на вълците и лешоядите и там ще дойдеш на себе си и ще можеш да се спасиш, но пази се! Дарът на дълбокия сън е почти неотличим от дара на смъртта и той лесно преминава в небитие.
Чак на разсъмване хобитът стигна най-после до походната си постеля. В главата му шумеше, кръвта биеше в слепоочията, от чутото се въртяха мислите... До него сънно промърмори Дребосъка - и в този момент прозвуча сигналът на роговете за събуждане. Започваше нов ден на тежък труд - пътят на отряда на Отон минаваше през области, които на картата на Радагаст бяха оцветени в сиво. Чакаха ги духове и кой можеше сега да каже, ще успеят ли да се промъкнат през тези места?
Глава 9. НОЩНАТА ГОСПОДАРКА
Пръстенът на форве живееше в такт с биенето на сърцето на хобита - в дъното на скъпоценния син камък равномерно пърхаше с крилца огненочервена пеперудка заедно с вдишванията и издишванията на Фолко. Хобитът няколко мига се полюбува на преливането на цветовете, въздъхна тайно и свали пръстена от ръката си. Работата беше свършена. Камъкът бе запомнил новия си стопанин и сега вече можеше да го скрие далеч от чужди очи. Не беше лесно да приучи камъка към себе си, хобитът седем пъти се изпоти, докато най-накрая не постигна желаното. Целият мокър, той се отпусна на покрития с наметалото му корен, който заместваше възглавницата. Денят си отиваше - вторият ден след срещата с Авари, и около лагера на Отон зловещо се надигаха острите зъбери на принадлежащата на хегите планинска страна. В последните вечерни слънчеви лъчи Фолко видя невисока стражева кула, осветена от отблясъците на залеза. Пътят се разклоняваше. Утъпканият широк друм водеше към непознати страни на юг зад владенията на хазгите, а тясна полуобрасла пътечка криволичейки бягаше към сивите тела на планините. На разклонението беше враснал в земята стар, покрит с мъх камък, който някога служил за пътепоказател, Фолко се опита да разчете изтритите от времето писмена на повърхността му, но безуспешно. Писмената бяха неизвестни на Запад. Унил и неприятен бе видът им, начупените линии се пресичаха, като че в неизразима мъка.
„Да не би да са мордорски?" - помисли си хобитът, отдалечавайки се.
Отон изсвири с рога, събирайки дружината. За пръв път досега по лицето му Фолко видя признаци на старателно прикривано вълнение - опитният воин се мръщеше, теглеше мустака си и присвивайки очи, постоянно хвърляше втренчени погледи към издигналия се пред отряда проход.
„Хегите - помисли си хобитът. - А след тях - хо- врарите, а между тях - духове и останалата прелест. За какво се бутаме тук? Ако главната ни цел е срещата с Господаря, не е ли по-разумно да заобиколим?"
-Край, стига сте приказвали! Чака ни работа! - ядосано викна Отон на изостаналите воини, карайки ги да побързат.
След като изчака да се съберат всички, като при това почукваше с камшик по ботуша, той заговори, посочвайки прохода и самотната стражева кула.
-Ето я първата задача. Да се проучи има ли там някой от стражата. Ако има, да не се завързва бой, а веднага назад. Десетката на Охано да се качи на ей онова било, фирате да заеме противоположния. Ако срещнете някого - постарайте се да го обезоръжите, в никакъв случай не го убивайте! Имаме нужда от съюз с хегите. Бироз, води своите към кулата!
Мило и драго беше да се гледа как десетката на Бироз се устреми към кулата, орките и хората пълзяха скрити сред камъни, незабележими пукнатини и процепи като смоци, без нито за миг да се появяват на открити места, Фолко напрягаше взор само поне да предположи къде се намират те.
Орките изчезнаха сред камъните. Кулата прикова към себе си погледите на останалите войни от отряда на Отон. Джуджетата и хобитът лежаха, спотаени в невисоките храсти тамариск. Острият поглед на Фолко забеляза някакъв блясък в една от бойниците, но това можеше да бъде и лъч от залеза.
Пратените от Отон разузнавачи се появиха в полезрението на останалия отряд чак когато достигнаха до стените на кулата. Там те се лепнаха за зидовете и така станаха неуязвими за стрели, ако защитниците й бяха решили да използват лъковете си. Какво стана после, беше трудно да се разбере, но след няколко минути до слуха на останалите в лагера долетя плътния звук на боен рог. Опасност нямаше, кулата беше изоставена.
В сгъстяващата се нощ тръгнаха десетките на Охано и фирате - да заемат билата, между които минаваше пътеката. След един час, когато тъмнината доста се сгъсти и от вечерната зора останаха само смътни проблясъци до самия хоризонт, Отон даде знак на останалите.
Вървяха мълчаливо, разтеглили се в две дълги вериги и приготвили лъковете, Фолко, повече осланяйки се на слуха си, отколкото на очите, улавяше и най-малкото помръдване по тъмните склонове, но всичко оставаше тихо и неподвижно.
Все по-високо се издигаше луната, все по-стръмна ставаше и водещата навътре в планините пътека. Скоро отрядът на Отон се разтегли в дълга нишка. Някъде отпред се промъкваше сред разхвърляните скални късове десетката на Бироз. Охано и фирате прикриваха другарите си отстрани, Фолко недоумяваше защо изведнъж Отон започна да гледа към изоставената кула. И внезапно размишленията му бяха прекъснати от рязък, късащ слуха вопъл долетял от тъмнината пред него. Последваха викове и дрънкане на мечове. Някъде в теснината предният им пост беше започнал битка с незнайни врагове и Отон, без да губи нито секунда, заповяда: „На конете!"
След като се оказа в седлото и се довери на жребеца си, Фолко за миг затвори очи и се напрегна, стараейки се да улови опасността, обръщайки се към неведнъж спасявалата го интуиция. Отговор нямаше, той не усещаше нищо, сякаш потопен в плътно, гасящо звуците и движенията масло.
Фолко не успя да се изплаши, учуди или да се огорчи от това. Звуците на битката се разнесоха и отгоре, от билото на скалистата планинска верига. Оттам излетяха стрели и хобитът се оказа въвлечен в безсмислена схватка, в която му се налагаше да убива, само за да не бъде убит.
За разлика от хобита, войниците на Отон се втурнаха напред с желание и без да чакат заповед. Всеки се сви в седлото, криейки се зад кръглия щит. Те пришпориха конете, стараейки се колкото се може по- бързо да се измъкнат от прицела на невидимите стрелци и да влязат в бой с преградилия пътеката! противник. Още няколко мига препускане - и предните конници се врязаха право в смътната маса врагове, напиращи върху десетката на Бироз. Непознатите ездачи бяха покрити с сиви наметала, и лицата им се криеха под наличниците на ниски шлемове. Слабо! проблясваха дългите прави мечове на противниците!
Бироз беше загубил вече трима от хората си, но останалите орки отчаяно се отбраняваха, събрали се в тясна купчина и бавно отстъпвайки.
- Ангмар! - разнесе се бойният вик на Олмерови- те воини, засвистяха арбалетни стрели, жилнаха тълпата нападатели, някои паднаха, но вражеските редиците се сгъстиха, продължавайки да се приближават.
Отон бързо преграждаше теснината със стена от оркски и ангмарски щитове. Стрелците - хазги и истерлинги - пращаха стрела подир стрела над главите на слезлите от конете воини, Фолко се озова редом с Торин и Дребосъка в редицата на готовите да посрещнат натиска на врага пеши бойци.
В тъмнината хобитът не виждаше израженията на очите на приятелите си, но самият той усещаше тежко въртеливо кълбо гаден и лепкав страх. В сърцето му се надигна и се разрастна нещо като обида - да загине просто така в забравените от всички планини от ръцете на забравен народ, сражавайки се на страната на най-лютите си врагове!
Сивите наметала започнаха да се колебаят, защото не издържаха под убийственият порой стрели. За кратък миг настана затишие и веднага напред излезе Отон. Той смъкна наметалото си, черната ризница стигаше до коленете му. Без да вземе със себе си щит, той с две ръце държеше право пред себе си своя много дълъг меч. Широкото острие със съскане разсече въздуха и, като пръсна искри, със скърцане се заби в каменистата земя.
Отон заговори с чист студен глас, а зад гърба му мрачно мълчаха воините му. Фолко вече бе посвик- нал с някои по-често употребявани източни думи и разбираше речта му, макар и с известно усилие.
-Ние сме пратеници на Господаря! - властно изричаше Отон. - Дойдохме при вас с мир. Какво освен мир може да има между вършещите една работа? Имаме само нужда от проход през вашия край... Няма да ви причиним зло... Гответе се за поход... към вас се промъква Нощната господарка... Господарят ще ви избави... Ще унищожим елфите... вие ще бъдете с нас и вашата сила, която толкова е необходима на хората с магията на безсмъртните... защо ни нападнахте и проляхте кръвта ни... несправедливо... законът на гостоприемството по обичая на равнините и планините... мога да поискам откуп... избирам свободното преминаване...
Никой не отговаряше на Отон. Иззад неподвижните редици на противниковите воини в сиви наметала до слуха на хобита се донесе бавна меланхолична музика, тъжно нижеща няколко повтарящи се една след друга ноти. Тъпа болка стисна слепоочията, а устата му пресъхна.
Орките започнаха много бавно да отстъпват и сякаш за предпазване от ярка, биеща право в очите светлина, прикриха лица с длани. Все едно бяха уплашени от това, което каза Отон. А хобитът с изумление видя вместо сивите противници смътна сива мъгла, като че ли осветена отвътре от бледа мъртвешка светлина.
А после всичко внезапно свърши, и войниците само слисано се блещеха в обкръжаващия ги сумрак - вражеските редици бяха изчезнали без следно като разсеял се дим. Ангмарците събраха по земята доста от арбалетните си стрели. Почти всички остриета бяха омазани с тъмна лигава кръв. Значи бяха намерили целта...
Отон не даде време за опити да бъде проумяна тази загадка. С яростено и рязък глас той заповяда на бойците си да се строят отново ги поведе през потъналата в мрак теснина.
С тила си хобитът постоянно усещаше чуждо присъствие - някой ги следеше. Но в главата му се въртеше една не много весела мисъл, че тези в сивото не са врагове на Отон. Бе станало недоразумение, което скоро щеше да се изясни и тогава още един отряд ще заеме мястото си в строя на готвещата се за нападение на Запад армия на Изтока...
Чак на развиделяване Отон обяви почивка. Измъчен от пътя и постоянното очакване на вражеска стрела от мрака, Фолко се строполи на одеялото и веднага заспа като убит.
През целия следващ ден - а Отон не им позволи дълго да се излежават - отрядът се движеше по тесни начупени клисури, сплетени в причудлив лабиринт. Кафяви, сиви, черни скали сурово издигаха увенчани с рогати корони глави над дългата верига конници. Няколко пъти дружината забелязваше кацнали по върховете високи кули, подобни на онази, която пазеше крайната граница на владенията на хегите. Денят бе мрачен, без слънце, ниски облаци прииждаха от изток, заплашвайки пътниците с мокрещ до костите дъжд. Още по-високи станаха заобикалящите ги каменни стени, но ето че клисурата внезапно се раздадени настрани, извеждайки отряда на обрасла с хилава трева плоска кръгла пустош, не по-малко от миля широка. Отон предупредително вдигна ръка.
Странно място. Тук се кръстосваха няколко планински пътеки подобно на вливащи се в езеро ручеи. Над ограждащите долината скалите стърчаха като исполински зъби на непознато чудовище три стражеви кули. Цареше гробовна тишина и дори неуморимият вятър съвсем утихна.
На Фолко му беше не страшно, а противно. Виждаше чудни неща, но вече не изпитваше предишната тяга към тайнственото. Умората вземаше своето и той искаше само едно - колкото се може по-скоро да пусне тази единствена стрела, заради която беше започнат целия сегашен поход - пък после да става каквото ще.
Отон дълго време стоя в размисъл, докато накрая не махна с ръка. Но не поведе отряда през средата на равнината, а покрай скалите отляво, бавно заобикаляйки подозрителното място.
Неочаквани рогове гръмнаха, когато отрядът на Отон преполови пътя си. Над планините екнаха гръмки бойни песни, което накара опитните воини мигновено да свалят щитовете от гърбовете си. Като се притиснаха към отвесната скала, отрядът се наежи с копия, ангмарци побързаха да презаредят арбалетите.
А роговете все пееха и пееха, невидимите тръбачи не жалеха сили и ето под звуците на горд марш, от сивата мъгла на скалните била като призраци започнаха да изплуват дълги върволици въоръжените войни. Фолко различи, че мнозина от противниците носеха грамадни лъкове.
-Започна се! - просъска оказалият се до хобита орк Уфорг. Той вече беше подпрял своя заострен щия в земята и оголил кривия си ятаган.
Няколко стрели се забиха в земята недалеч от предната линия на отряда - вече в края на полета си безсилни и безопасни. Отгоре отрядът бе прикрит от скална издатина, надвиснала над тях като качулка, и за известно време бяха в безопасност.
-Спокойно! - извика Отон, пришпорвайки коня и излизайки пред войниците си. Както и в клисурата, той беше в дълга ризница, двуръчният му меч кротуваше напряко на седлото. Нещо свирна, в нараменника му се счупи вражеска стрела, но той дори не обърна глава. Пренебрегвайки опасността, Отон с твърда ръка насочи уплашено пръхтящия си кон направо към средата на долината. Щом се отдалечи от настръхналия строй на отряда си, той вдигна тъмен рог и затръби. Хобитът не знаеше какво означава този дълъг преливащ се зов. Можеше само да се досеща, че Отон вика предводителя на нападателите за преговори. И виждайки, колко спокойно седи в седлото този висок воин и дори не свежда глава, не трепва пред свистящите ту отдясно, ту отляво стрели, Фолко неволно се възхити на храбростта му. Можеше само горчиво да съжалява, че това мъжество в един прекрасен ден ще се окаже сред противниците, с които на хобита ще му се наложи да се сблъска и след сблъсъка щеше да остане жива само едната страна.
С диво цвилене конят на Отон вдигна предните си крака, уцелен със стрела в задницата. Животното се изви и падна настрани, поразено от поне десетина къси метателни копия, хвърлени отгоре. Отон, ловко освободи крака от стремето и отскочи от жребеца, като отвърна на смъртоносния порой само със звуците на рога си. Този път той вложи нещо по-голямо от предизвикателство. Дясната му ръка стискаше висящ на верижка на шията му предмет и когато рогът замлъкна, Отон неочаквано високо вдигна юмрук. И хобитът се залюля като от оглушителен удар с боздуган по шлема. От вдигнатата ръка на Отон се разнасяше сила на бурни океански вълни, които караха воините от дружината му да приклякат зад щитовете, закривайки се от невидимия напор. Това бе тъпа и груба Сила, зла и нетърпелива, могъща и унищожителна. Тя накара да пламне и нетърпеливо да подскочи в очакване на битката острието на Отрина връз гърдите на Фолко. Тази Сила беше омразна на този, който бе изковал кинжала и ето - дойде време за нова среща!
Но хобитът можеше само да стисне зъби и да търпи. За щастие невидимата буря не продължи дълго. Някъде иззад скалите, иззад изядените от вятъра каменни гриви до слуха им достигна отговор. Заплахата се смени с объркване, роговете на противника затръбиха отбой.
С облекчение въздъхнаха и се раздвижиха замрелите в очакване на кървава битка бойци на Олмер. Отон остана да стои до убития си кон, само отпусна десния юмрук и магическият потокът тутакси секна, като че някой бе духнал трепкащо пламъче на свещ. Но присъствието на задрямващата Сила все едно се чувстваше и пред Фолко застана нова - коя ли по ред? - загадка: каква е тази Сила, откъде се е взела и как да се бори с нея?
-Усети ли? - прошепна той на напрегнато оглеждащия се наоколо Торин.
Джуджето не вдигаше забралото, секирата, кактО| и преди му беше в ръката.
-Как пък не! - мрачно отговори то. - Нещо ново пак някаква напаст! Кълна се в брадата на Дурин това е работа на Олмер!
Торин говореше бързо и полугласно, на „бързи западен език" и можеха само да се надяват, че завалените му думи няма да ги разбере никой, освен Фолко и Дребосъка.
-Ще се наложи и него... - започна Дребосъка, многозначително кимвайки към Отон, но в този момент на противоположната страна на равнината се показаха няколко десетки конници, във въздуха заплуваха високи знамена, приличащи на висящи от дълги прътове конски опашки, оцветени в най-различни цветове. Тържествено запяха роговете по стръмнините, въздухът се огласи от гръмки викове. Нямаше съмнения - вождовете на нападателите бяха приели да преговарят.
Както и предполагаше Фолко, всички минали сблъсъци бяха обявени за „недоразумения". Отон и вождовете се разбраха бързо, не можеха да не се разберат, но какво точно обсъдиха пратениците на хегите и Олмеровият слуга, хобитът нямаше възможност да научи. Предводителят на отряда им получи разрешение за свободно преминаване и помощ с провизии. По думите на Отон, който сам разказа на войницити си за резултатите от преговорите, хегите „ще чакат Господаря, за да се закълнат лично пред него". В замяна на това поискали защита от племената, нападащи границите им по повеля на Нощната господарка. Молеха и за помощ да се опълчат срещу Черните джуджета, неочаквано прокопали път до планини на хегите и сега трескаво ровещи в недрата им.
-Те имат намерение да предприемат голям поход! - каза Отон, гледайки изпод вежди спътниците си. - Събрали са се много кланове... и те искат помощта ни, по-точно... накратко, трябва да бъдем там.
Отон явно не искаше да съобщава подробности и като че ли никой от отряда му не разбра какво имаше в предвид командирът им като промълви „по-точно". Никой освен Фолко и приятелите му джуджетата.
-Сигурно хегите са почувствали Талисмана -навъсено промълви Дребосъка, когато вечерта на същия ден те останаха тримата около угасващия огън. Без да се наговарят те кръстиха Талисман онова нещо, което държеше в ръка Отон, когато успя да спре кръвопролитието в последния миг. - Почувстваха Талисмана и искат да го използват против нашите!
-Ех, да знаехме какво представлява! - замислено пророни Торин. - И кой го е направил! Не знам защо, но ми се струва, че е Господарят, но може и да бъркам. Ами ако това е работа на някой могъщ магьосник или мъдрец?
-Никой не дава лесно такива неща като Символите на Властта в чужди ръце - възрази Фолко. - Ако някой друг освен Олмер беше способен да създава такива талисмани, със сигурност нямаше да ги даде на Злия стрелец, а щеше да се постарае да заеме мястото му. Още повече, че тази Сила явно не е светла. Не, Олмер е майсторът на тази вещ. Но преди да направиш нещо, трябва отнякъде да се вземе матириал... Интересно, докъде се простират възможностите на този Талисман? На какво още е способен? Ех, Радагаст, Радагаст! Отдавна нищо не сме чували от теб...
-Все едно, нищо не можем да сторим, остава ни само да чакаме... - унило каза Дребосъка, и те, споглеждайки се, направиха единственото възможно - отидоха да спят.
През нощта Фолко дълго и напразно се опитваше да извика Олорин. Но пред мисления му поглед се откриваше само кънтяща бездна, на самия край на която балансираше съзнанието му, във всяка минута готово да се откъсне и запремята надолу по стръмнината... Загадките оставаха неразрешени.
През това време отрядът на Отон се присъедини към войската на хегите, която беше се насочила към източния край на планините, където Черните джуджета, по думите на Отон, бяха издигнали нещо като крепост. При това предводителят на отряда доста изразително погледна към Торин и Строри, но Дребосъка се прикри зад обичайната си безгрижна усмивка, а Торин запази безизразно мълчание. На въпросите на съседите в строя джуджетата казваха, че в родните им места за рода на Черните всички отдавна са забравили, съхранило се е само преданието, че те са отишли в най-дълбоките дълбини.
Отон през това време прати някъде още един улаг. Крилатият гущер се издигна над лагера и се понесе, набирайки височина, на югоизток.
Но до твърдината на Черните джуджета те така и не стигнаха. През нощта в стана на хегите внезапно се вдигна необяснима тревога, мракът се огласи от горестни викове и стенания. Отон, препасвайки меча в движение, се втурна да изяснява как стоят нещата, а след като се върна, сухо обяви: селищата на новите съюзници били нападнати от Нощната господарка.
- Казват, че се е явила самолично. Това е самата Смърт! - Лицето му беше сиво, гласът трепереше, по непрекъснато изтриваното лице блестеше пот.
Войските обърнаха на юг. Полковете на хегите вървяха в мълчание, а и в отряда на Отон бодростта забележимо намаля. Нощната господарка водеше със себе си многобройни войски.
Вечерта от огън към огън се понесе уплашен шепот:
-Отиваме на сигурна смърт! Отон, този изгубил си ума Отон, нима иска да загинем всички?! Ще ни жертва, само за да заслужи почести пред Господаря!
-Какво говориш, Вождът няма да му го прости!
-Ами кой го знае? Помниш ли, какво каза Берел за Господарката? Аха, сети се... Не, брате, трябва да се махаме оттук, докато сме живи. Със сто воина не можеш да победиш армия!
Отон чуваше това, раменете му трепваха, по лицето плъзваше гърч, но той мълчеше.
А Фолко и джуджетата бяха притеснени през онези дни само от едно - как да проникнат в тайната на Талисмана? Предстоящата среща с Господарката малко ги плашеше. В края на краищата, те не бяха давали никакви клетви на Господаря... В който и да е момент можеха да си тръгнат, да намерят някъде разузнавачите на дорвагите или елфите. И да се стигне до битка, ако не се бутат напред, винаги ще ги спасят доспехите от митрил. Но Талисманът, Талисманът! Той е къде по-близо, отколкото тайната на силата на Олмер, а навярно този предмет е част от нея и трябва веднага да го присвоят! Те са длъжни да разберат какво е това!
Гандалф както и преди не се появяваше, макар че хобитът като по поръчка сънуваше спокойни и прекрасни сънища, в които войната, кръвта и пожарите нямаха място, където духът му си почиваше, наслаждавайки се на блажен покой...
Беше дъждовна септемврийска вечер, когато, след като оставиха зад себе си планинските клисури по-голямата част от войската на хегите излезе на рав нината, простираща се далеч на изток. Ниски облащ предвещаваха буря, наоколо лежеше пустинна и него стоприемна местност, нагъната от хълмове и поръсена с петна на рехави горички. И там, отпред, в сгъстяващата се тъмнина, необичайно рано за войскови лагер горяха рижи огньове, стотици не скривани от никого огньове. Това бяха опълченията на племената, подвластни на Нощната господарка. Воеводите на хегите бързаха да стегнат за сражение полковете си, а Фолко им се зачуди - защо изобщо напуснаха спасителните планини, където под защитата на верните скали хегите биха били непобедими?
Противниковите армии не се криеха, сякаш предстоеше рицарски турнир вместо изтребителна схватка, при която нечестните ходове минават за военна хитрост. Залезът озаряваше половината небе и под това сякаш окървавено покривало на полето излизаше полк след полк, армиите се строяваха една срещу друга.
Отон, когото през последните дни наричаха „безумец", но само зад гърба му, защото след случая с Талисмана воините се бояха от него, групира дружината си в плътен юмрук. От военния съвет той се върна по-мрачен от буреносен облак и зло заповяда на всички веднага да се въоръжат, без да оставят нищо в лагера.
Стотната на Отон беше разположена в края на дясното крило на хегската войска. Малко по малко мракът се сгъстяваше, когато изведнъж в стана на стопаните на планинската страна протръбиха вече познатите на хобита бойни рогове. Дясното крило се люшна и тръгна с насочени копия напред, където едва на сто и петдесет крачки смътно чернееше вражеската орда. Рядката редица на хегите никак не напомняше непоколебимия хирд на джуджетата от Средната земя, но пък противниците им изобщо нямаха строй - тълпа леко въоръжени воини, повечето с лъкове, прашки, тънки копия, Фолко почти не виждаше щитове и съвсем не забелязваше шлемове.
Дружината на Отон се придвижваше в безукорен ред, без да се откъсва напред. И чак когато над главите им изсвистяха първите стрели, Отон неочаквано заповяда да спрат. Част от дружината слезе от конете. Хазгите и истерлингите останаха в седлата. А после, след като плътно събраха щитовете, прикривайки се отстрани с пешите воини на хегите и четирийсетина от своите конници, Отон поведе отряда право срещу неравната линия на слугите на Нощната господарка.
Фолко крачеше като насън. Отначало той попадна във втората редица, но крачещият пред него ангмарец бе поразен от случайна стрела и се свлече с бълбукащо хриптене на земята. Хобитът се озова между двама яки орки. Фолко някак пригоди малкия си щит така, че да позапуши дупката в строя и се опита да разбере какво става наоколо.
Хегите, събрали най-добрите си воини около отряда на Отон, крачка след крачка изтласкваха противниците си, все по-дълбоко забивайки се в редиците им като стоманен клин. Какво ставаше в средата и отляво Фолко не можеше да разбере, явно там само сдържаха напора на врага, а именно техният удар трябваше да стане решаващ.
Но бързите вражески стрелци отбягваха ръкопашен сблъсък с бронираната дружина на Отон. С хегите те дръзваха да се счепкват, но тук само отстъпваха и не жалеха стрелите.
Масивна стрела се счупи в митриловата маска на Фолковия шлем. Хобитът се люшна и едва не падна. Друга го клъвна по рамото, третата се отрази от нагръдника. Над ухото му безспирно щракаха ангмарските арбалети. Страшните лъкове на хазгите опустошаваха редиците на неприятелската армия. Все по-дълбоко и по-дълбоко проникваха те във вражеската гмеж и настъпи момент, когато противникът им не издържа. Хвърляйки оръжие, воините на Нощната господарка хукнаха да се спасяват. Пред дружината на Отон се отвори празно пространство - стрелците на неприятеля избягаха незнайно защо не назад, а настрани, където се набучиха на копията на хегите, настъпващи отдясно на Отон. Заповедно изкрещя самият Отон, обръщайки своите и най-близките хеги наляво, където кипеше далеч по-упорита и свирепа битка.
И тогава... право в лицата им повя леден, мокър и спарен вятър, носещ миризма на тление и смърт. Хегите с писък изпопадаха на земята, десетки бойци изведнъж се оказаха пълзящи назад, като хленчеха от ужас. Пръснаха се на всички страни и малкото оцелели слуги на Господарката. Отрядът на Отон замря, сякаш внезапно връхлетял здрава каменна стена.
Дочу се глух отдалечен вой, пълен с яростна мъка и родена от нея смъртна злоба. Леденият вятър изгаряше очите, вмъквайки се в тесните процепи на шлемовете. Ръцете от само себе си омекваха, пръстите се разтваряха, отказвайки да държат оръжието. Воините от Цитаделата като омагьосани следяха някакво неразличимо, неясно колебание в сгъстилия се отпред мрак. От този мрак към тях се приближаваше нещо отдавна забравено по тези краища, откъдето водеха рода си воините на Отон. Тази силата отдавна не се беше появявала нито в слънчевите равнини на Истланд, нито в мрачния и мъглив Ангмар, нито дори в далечните владения на хазгите. Ето, мярна се мъртвешки-жълт проблясък и два бледи фенера замигаха отпред. Викът умря на устните на хобита, но ръката му трескаво ровеше зад гърба му, ровеше и никак не можеше да издърпа от калъфа скъпоценния лък и последната надежда - елфическата стрела. Ето в мъглата шавнаха смътните очертания на огромна фигура, напомняща човешка. Двата жълти огъня бяха мъртвешката светлина на ужасните зеници. Постепенно от тъмнината изникваха контурите, изтъкани от още по-непроницаем мрак, на нещо многоставно, начупено, с непомерно дълги крайници...
То се приближаваше. Яростният му вой не затихваше нито за миг, като погълна всичко разнасящи се наоколо звуци. Леденият вятър напълно помете и хегите, и противниците им. На Фолко му се стори, че дружината на Отон е останала сам-самичка не само на това поле, но и в целия свят, че от Средната Земя не е оцеляло нищо, освен бледа равнина и търкалящата срещу тях кошмарна Сила, явила се от непонятни и тъмни места. В отчаянието си Фолко закрешя, задавен, потопен в първобитен и необозрим ужас. Страхът се добра до най-съкровените кътчета на паметта и не остави подире си нито сила, нито воля, нито дори мисъл за съпротива.
И все пак хобитът не обърна назад, не хукна да бяга, без да се оглежда, забравяйки за всичко. Без да усеща леещата се право в очите му пот, без да чува тънкия си писък, който непоносимият страх изтискваше от гърлото му, Фолко съумя да се задържи в строя. Пред очите му за кратък миг се мярна прекрасно видение на Синьото Цвете, което той видя някога в далечните разклонения на Мъгливите планини. И му стана малко по-леко, макар че той самият не веднага разбра защо стана така. Очите му нямаха сили да се откъснат от сега вече добре виждащата се фигура на Нощната господарка, която бавно настигаше започналия да отстъпва крачка по крачка отряд на Отон.
И тогава до хобита внезапно стигна бесният глас на предводителя им. Отон стоеше пред строя с гръб към опасността. Бе вдигнал високо над главата си меча, лицето му беше бяло и безжизнено, очите преливаха от безумна ярост. Това накара отрядът да се стресне и спре. Още недоразбрал думите на Отон, хобитът почувства, че е заповядано да стрелят. Ръцете на Фолко сякаш без участие на волята му успяха най-накрая да извадят лъка и да сложат на тетивата дълга тисова стрела, отдавна чакала този момент. Отдясно и отляво се вдигнаха арбалети, Фолко не се озърна, но, ако го беше направил, по лицата на бойците щеше да прочете свирепа решимост да се сражават докрай. Едва ли някой в тези минути мислеше нещо, освен за приближаващата се смърт. Трябваше да се сражават само в името на единствената достойна за това цел - спасението на собствените им животи.
Стрелите се откъснаха от тетивите. Прицелването бе лесно, слабата, съставена като че само от кокали фигура на Нощната господарка се намираше недалеч, но след първия залп последва нещо неочаквано. Със злобен съсък сянката изхвърли напред нещо като дълга ръка с множество лакти и до слуха на потресените следовници на Олмер се донесе сухият звук на ударите на стрелите им в неподатлива кост. Безсилните стрели падаха на земята, а съществото продължаваше да напредва... Втори, трети залп – безполезно! Отрядът отново започна да отстъпва, някои воини загубиха ума и дума и отчаяно стиснаха копия, безполезни колкото и стрелите. Отон, къде е Отон?! Защо не тръби отстъпление, ние сега ще останем тук като купчинки мъртва плът, поразени от страховития и неунищожим противник!
Едри парцали мрак като остатъци от старо овехтяло наметало обвиваха безплътния скелет. Мътните жълти огньове на очите жадно шареха по редиците на свилия се отряд на Отон. Побеснели от страх, няколко истерлингски коня хвърлиха в прахта ездачите си и се понесоха по полето. Хазгите по-добре се оправяха с конете си, но и техните животни диво пръхтяха и не се подчиняваха на заповедите, хазгите не можеха да окажат на своите никаква помощ.
Фолко спря да хаби напразно стрели. Като омагьосан, престанал да чувства дори режещия лицето вятър, той следеше как към отряда се протегна дълга, заплашително полюшваща се ръка, а след нея втора...
И като разкъсала мрака мълния, мислите си пробиха път през покривалото на страха - Фолко видя, че втората ръка на Господарката завършва не с китка с дълги извиващи се пръсти, способни да се огъват във всички посоки, а с тъпо уродливо чуканче!
И веднага пред очите му изплува известна от самото му детство история - хобитите от Четворката в Могилните ридове. Ударът на фродо, отсякъл ръката на Могилната твар. И собствените му чувства най-накрая съумяха да дадат правилен отговор: той си спомни първата си битка с непознатите сенки сред Лъжливите камъни, но онези сенки бяха безсилни, а тук... Тук им противостоеше Нещо, някога изгонено от Запада от непререкаемата водя на Том Бомбадил и намерило приют в далечните краища, където не можеше да стигне ръката на Безокия Отец на Забранените земи. И прогонено, То се превърнало в Нощната господарка.
С отчаян безумен вопъл един ангмарците се хвърли право към Господарката, очевидно загубил разума си от ужас. Отон не успя да го удържи, човекът се озова право пред Призрака с насочено, но треперещо копие...
Господарката за миг забави крачка, изтрака, издиша и протегна към безумеца костелива длан. Провлечено и гъгнещо тя издаде няколко звука, сякаш произнесе неимоверно древни думи на черно заклинание - и човекът рухна, като обърна помъртвяло лице към другарите си. Всички видяха, че преди да се просне на земята, от широко отворената му уста някак неправдоподобно бавно блъвна тъмночервена топла кръв и бяла пара. Воините замръзнаха на място.
Господарката продължи, Фолко усети, че волята за съпротива на отряда бе на косъм от пречупване. Още миг - и всички ще се разбягат през глава. И хобитът закрещя с последни на втрещения Отон:
-Талисманът! Талисманът! Отон, извади онова, което ти е дал Господаря! Давай! Иначе няма да я спрем!
Погледът на Отон, който предводителят хвърли към хобита, бе поглед на човек, стъпил с единия крак в гроба. Той сякаш бе престанал да вижда и разбира какво става наоколо. Но смисълът на казаното все пак достигна до него и - хвала неясно на кого, на светлите или на черните сили! - той прехвърли меча в лявата ръка, а с дясната извади Талисмана.
Това беше Пръстен, изкован от бледожълт метал, Той не искреше, в него не се криеше и таен вътрешен огън - но Фолко отново усети вихъра на онази скрита в Пръстена Сила, която принуди хегите да спрат и да признаят властта на Господаря.
И едновременно с вдигналия ръка Отон Господарката нанесе удара си - в щита на хобита като че се заби дебела греда, с каквито чупят крепостни порти. Ръката на Призрака се протягаше, протягаше към тях, а те бяха повалени и разхвърляни като сламени кукли, дори могъщият Торин падна...
Само Отон продължаваше да стои и - странна работа! - той внезапно заприлича на външен вид на Самата Твар. Пръстенът го облече в тъмно призрачно наметало, изтъни тялото му. Сега пред духа от Могилните ридове стоеше равен или поне надарен със сила от същия източник. Това откровение здраво заседна в паметта на хобита.
Да, те бяха роднини - Тварта и творецът на този Пръстен. Роднини не по кръв, но по източник на Сила, изваяла ги такива, каквито са.
Отон извика, или по-точно призова и зовът му накара кръвта на хобита отново да застине в жилите. Как можеше човек да издаде подобен звук?! Това не беше глас на човек, а на ужасен и злобен призрак. И Фолко си спомни самото начало на приключенията му, онази мирна нощ, когато те с Торин седяха в стаята за отдих на Бренди-Хол, разсъждавайки за тревогите в този свят. И онзи като че ли зов, като че ли вой, огласил околностите на спокойния фуков Хълм...
Може би са съществували и някакви други сили, но за тях хобитът в този момент не си спомни - а Деветимата отново завладяха мислите му. Пък и Отон доста заприлича на един от Призраците на Пръстена, съдейки по научените наизуст описания от Червената книга.
И Господарката се вслуша в насочените към нея думи, произнесени на мъртвия език на Черната реч, някога измислена от Саурон за неговите нужди. В записките на Билбо и фродо се бяха съхранили образци, Фолко не можеше да сбърка. Но знаеше ли Отон тази Реч, или тези думи му ги подсказа Пръстенът?!
Леко поклащайки се във високо вдигната ръка на Отон, Пръстенът както и преди изливаше от себе си смазващ мътен поток, който помрачаваше съзнанието, но в същото време облекчаваше бремето на страха пред Могилната твар. Подземния Дух изведнъж също произнесе нещо в отговор - мрачно и унило мърморене, но вече лишено от ярост и жажда за кръв. Отон - или по-точно другият, който говореше чрез него - рязко заповяда нещо. Господарката нададе тъжен вой - но не, не беше тъга, напротив - злорадна, изопачена, несдържана радост, доколкото бе способно това изчадие да изпита подобно чувство. Господарката бавно се наведе пред Отон. Всички замръзнаха, гледайки това чудовищно зрелище. А после тя се изправи и започна постепенно да се стопява, разтваряйки се в сгъстилия се нощен мрак. Хладна мъгла се изви на мястото, където току-що бе стояла, издигна се и падна. Слисаната дружина на Отон бе обкръжена от обикновена тъмнина. Самият Отон, неогънал се пред Господарката, след изчезването й не издържа. Той тежко се отпусна на едно коляно, а после падна настрани. Няколко минути никой не посмя да пристъпи към него и от това се възползва Фолко. Преодолявайки виенето на свят, слабостта и гаденето, хобитът допълзя до неподвижно просналия се предводител.
Мракът вече беше пуснал от здравите си обятия безчувствения човек, но лицето на Отон изглеждаше мъртвешко - остро, с опъната по скулите смътно белееща в тъмнината кожа. Лявата ръка все още стискаше меча, дясната, неестествено изкълчена, беше покрила със свитите си пръсти Талисмана.
Хобитът смъкна от кръста си манерката, плисна вода в лицето на Отон, сетне бързо я поднесе към разтворилите се с тежка въздишка устни. Глътка, втора
-Едрата адамова ябълка замърда под кожата и Отон седна, шарейки с невиждащи очи наоколо, но дясната му ръка вече криеше в пазвата Пръстена.
-А ти, както се оказва, много знаеш, полуръсте!
-Дрезгаво изграчи Отон. - Ненапразно Господарят те вика при себе си...
Предводителя гледаше Фолко с нескривано и не-помръкнало от тъмнината и ужаса учудване, но то бе обикновено човешко учудване. От облика на Тварта вече нямаше и следа.
-Не толкова много... - скромно отговори хобитът, като се направи, че не е чул последната фраза.
-Аз познах това чудовище по отсечената ръка - то е известно при нас в Графството.
-Откъде си научил за дара на Господаря? - в упор попита Отон, и гласът му не предвещаваше нищо добро.
-Няма какво да се научава! - сви рамене Фолко, придавайки на лицето си най-честното изражение, на което беше способен. - В планините показа на хегите някакъв знак. Те се подчиниха. Този дух – Нощната господарка - някога е била заедно с хегите против общ враг. Какво следва от това?
-Следва, че главата ти работи! - промърмори Отон. - Или че лъжеш доста добре... Но виждам, че това не е работа за мен. Но съм длъжен да разкажа на Господаря всичко! Помисли какво ще му отговориш...
-Нима Господарят наистина толкова силно иска да ме види? - простодушно попита хобитът.
-Да, и виждам, че има защо! - отвърна Отон, като оглеждаше полето в търсене на своите и чуждите. Очевидно губеше желание да приказва.
-Отон, но как я спря? - не го оставяше на мира хобитът.
-Как я спрях ли? - Отон се намръщи, свали шлема, изтри мокрото си чело. - Как я спрях? Ами аз... не я спирах... Господарят каза: ако стане тежко, ще ти помогне това, и ми даде... Пръстена. А какво да правя с него, как и къде - нито дума... Благодаря ти, по-луръсте! Признавам, че не ми хрумна да покажа на този., тази., накратко, да извадя Пръстена. Явно не е обикновен, доста необикновен... - замислено завърши Отон и лицето му отново странно се промени. Той сякаш се взираше в невидими за друг далечни порти, за които вече имаше дългоочаквания ключ. Очите му се свиха, пристъп на горделива презрителност легна върху изправилите му се рамене, твърдо се очерта брадичката...
Той реши нещо в себе си - или поне застана на пътя към отговора.
Повече хобитът не успя да научи. Пред него отново стоеше предишният Отон - командир на отряд, кратен с особена задача на дълъг поход, и само от него зависеше живота и смъртта на дадените му в разпореждане слуги на Господаря. Пръстенът се скри в гънките на широкия пояс, облечен върху ризницата. Отон се изправи и звучно изкрещя заповед за сбор и строяване. Един миг хобитът гледа отдолу нагоре гордо изпъчилия се над него човек, а после мълчаливо тръгна към мястото си в строя между двамата орки - сегашните му бойни другари и братя по оръжие...
О, Съдба!...
Глава 10. ЧЕРНИТЕ ДЖУДЖЕТА
Като дим, като илюзия се разтопи Нощната господарка, и сякаш вдън земя пропаднаха многобройните й армии. Мудно се влачеха назад към полето на битката засрамените хеги, побегнали от боя. Сега Отон говореше с тях по друг начин. Вече не молеше -той властно им заповядваше и заповедите му се изпълняваха незабавно. Поредният улаг отлетя с донесение, а отрядът на Отон, понесъл минимални загуби, продължи пътя си - към твърдината на Черните джуджета.
От подслушаните разговори Фолко успя да изясни къде се намира тази крепост. Той тайно надзърна в своята карта. Укреплението на подземния народ се намираше недалеч от мястото на срещата с Нощната господарка, но дружините на хегите избираха заобиколен път, като се отклониха далеч на запад на повече от десет левги, за да избегнат местата, които на картата на хобита бяха оцветени в черно. В областите на старите духове те не дръзнаха да встъпят.
Джуджетата и Фолко за известно време изоставиха споровете какво да правят по-натам. Пръстенът на Господаря бе обсебил мислите им. Пръстенът, накарал Могилна твар да се поклони пред неговия носител! Могилната твар призна знака на господаря си.
Някога те били част от Великата сянка, изтъкана от Първия Велик враг. После ги подчинил Саурон, а после те отслабнали, лишени от необходимия им приток сила след падането на двамата им господари. Но ето че Поклонниците на могилите, взели страната на Олмер, будят призраците, които дремели в Полето на Лъжливите камъни, а Нощната господарка вижда във вдигнатия Пръстен известие за завръщането на Властелина на Мрака.
-Олмер е новото въплъщение на Саурон - реши се най-сетне хобитът да изрече съдбоносните думи. -Но как е станало това? Къде е уязвимото му място? Повелителят на Барад-Дур имаше Всемогъщия Пръстен, с унищожаването му падна и самият той.
-Трябва да вземем Талисмана! - Тъмен пламък трептеше в очите на Торин. - Не бива повече да се бавим. Трябва да го вземем, а после веднага на югозапад, към Съдбовния връх. Саурон, страховитият Саурон се пробужда! Чувал съм, че всеки спящ рано или късно става. Надига се сянката на Властелина...
-Еее, братко, прекаляваш! - усъмни се в думите на хобита Дребосъка. - Саурон падна и едва ли може толкова просто да се върне.
-Откъде да знаем? - на свой ред възрази Фолко. - Разбира се, може Олмер да не е самият Готаур... Но съм сигурен, че силата му има Сауронова същност.
-Но той беше човек, това е сигурно - мрачно пророни Торин, гризейки нокти от вълнение. - Помня го като Злия стрелец... Беше човек.
-Пак въртим колелото без точило, приятели! -тежко въздъхна Строри. - Със сигурност все още нищо не можем да кажем. Може да е човек, може да е нещо друго. Какво променя това за нас?
-Ако Олмер е човек, който се е сдобил с някаква сила - нетърпеливо започна да му обяснява с вид на знаещ Торин, - значи, че може да бъде убит. Ала ако онова, което виждаме, е само телесна форма на велик и могъщ дух, незнайно как преодолял Стражата на Еарендил и проникнал обратно в Арда иззад Стените на Света, тогава... Тогава трябва да оставим опитите си да го довършим. Можем само да сечем тласнатите от него към Мрака нещастници като Отон и Пръстена му, да речем. А да катурваме такива като Гортаур - туй не е работа за нас. Нужни са елфи, а най-добре Маяри. Смъртните могат само да чакат помощ от отвъд Чертата.
-И все пак трябва да се опитаме! - упорито наведе глава Малкото джудже. - Това ще бъде най-верният начин да научим всичко. Да видим колко ще му хареса елфическа стрела в гърлото!
-А какво да правим с Отон и Талисмана му? -попита Торин. - Това е още едно доказателство, че силата на Олмер не е от тукашния свят!
-Но телесната обвивка на Гортаур са я победили Елендил и Гил-Галад без помощта на Валинор! - забеляза Дребосъка.
-Точно така. Потомъкът на Първия крал на Нолдор бил отбелязан с особеното благоволение на Великия Манве Сулимо, предводител на Верните на Нуменор! Не ще и дума, ние сме по-юнаци! - иронизира го мрачният Торин.
-Стига спорове! - намръщи се Фолко. - Дух, човек, Саурон, Олмер... нали сме тръгнали тъкмо това да разберем? Има сили и освен Валинор - Великият Орлангур, например, Средното княжество, Черните Джуджета...
-Черните джуджета, да... - промълви замислено Торин. - Голяма сила са те! Ако се надигнат - няма спасение за Олмер. Нима Отон ще се скара с тях? Това може скъпо да излезе на Господаря.
-Е, и какво да правим ние? Ще се бутаме с „бойните си другари" орките на пристъп? Нали тях всички ще ги унищожат! - развълнува се Дребосъка.
-Ако не тръгнем с всички, всички ще пречукат нас! - отряза Торин. - И да вървим не бива, и да не вървим - пак не бива. Какво да правим, да ме вразуми Дурин? Да бягаме, докато не е станало късно?
-Едва ли ще се измъкнем живи от хегските планини,.. - поклати глава Фолко.
-Защо не се предадем на Черните джуджета? -предложи Дребосъка. - Наши са все пак. Ще ни помогнат ако се случи нещо.
-И после как ще стигнем до Дома на Високия? -отбеляза Торин.
-Нали самият Отон каза, че в околностите могат да се срещнат Черни джуджета! Ще минем под земята...
-Не бива да се надяваме на никого - въздъхна Торин. - Казано е: „Бой се от Севера, слушай Запада, не вярвай на Изтока и не чакай Юга!" Изтокът е сам за себе си според мен.
-Но до Дома на Високия все ще трябва да стигнем?
-Трябва! И всичко, което можем сега да направим, е да убедим Отон да се откаже да върви против Черните джуджета, колкото и глупаво да звучи това.
-Опитай да разубедиш такъв! - промърмори хобитът. - Според мен той вече е вкусил от Силата на Пръстена! Такъв като него няма да устои на изкушението. Кълна се в брадата на Дурин, Олмер явно е захванал да твори собствени Назгули! И тогава и сега - пак Пръстен, даващ Сила...
Торин вече отвори уста, за да възрази, но спорът им беше прекъснат от як орк с тъмно лице.
- Ей! Уважаеми! - тази дума оркът произнесе с очевидно усилие. Застарялата вражда с джуджетата не изчезваше толкова бързо. - Вика ви командирът. И не се бавете, заповядано е да побързате! Вървете след мен!
След като обмениха бързи тревожно-недоумяващи погледи, приятелите се надигнаха. Оркът вече ги бе загърбил и се отдалечаваше в тъмнината. Използвайки това, Торин и Дребосъка не пропуснаха да се въоръжат до зъби.
Крачейки по затихващия лагер, Фолко неволно опипваше дръжката на кинжала на Отрина - но острието беше студено и хобитът можеше да разчита на това, че непосредствена опасност засега няма.
Оркът ги доведе до палатката на Отон, толкова висока, че в нея можеше да се стои. Наоколо бдеше мълчалива стража - всичките орки, отбеляза за себе си хобитът, до коневръза към приближилите се злобно изпръхтя бойният кон на Отон.
Оркът, пратен за тях, изчезна зад покривалото и след миг от палатката се разнесе звучният глас на предводителя на отряда, разрешаващ на джуджетата и полуръста да влязат.
Зад приятелите меко падна тежкото входно покривало. Отон седеше зад невисока походна маса, сведен над пожълтяла карта. Гореше свещ, забодена в окапан с восък крив дървесен корен, на подпорните стълбовете висеше оръжие - пет или шест криви меча, боздуган, секира, копие. Отон вдигна към влезлите тежък поглед. Очите му бяха зачервени от дълго безсъние, лицето му забележимо се беше отслабнало, пожълтяло... Изглеждаше като след тежка болест.
-Сядайте! - той бавно вдигна ръка и им дълъг сандък. - Сядайте и говорете само истина! Трябва да знам кои са тези Черни джуджета. Кажете всичко което знаете! От това зависи съществуването на нашия отряд, вашите животи и най-важно - делото на Господаря... Хегите говорят нещо за крепостта им - трябва да я превземем и сега аз искам да науча всичко, което знаете за това племе, за това, какво оръжие имат, как се сражават и прочее. Говорете!
Торин се прокашля:
-Ще ми бъде ли позволено да кажа това, което мисля сега?
-Какво?!
-Това, което ще кажем, едва ли ще се хареса на командир Отон. Черните джуджета са най-силни от всички останали колена на Децата на Ауле взети заедно. Броят им никога не е бил твърде голям, но те са много яки, всеки от тях е много по-силен, да кажем, от мен. И като отидоха в самите недра на планината, те използват Първородния Огън да топят стомана, поради което нито един от нашите майстори не може да се сравни с тях. Не знам ще се намери ли в отряда ръка, способна да пробие изработена от тях броня. Да щурмуваме твърдината им е безумие. Такива крепости не се превземат с шепа воини, дори шепата да побира стотина души. И хегите напразно ще загинат, ако опитат да нападнат бастионите им.
-А най-важното е - подхвана хобитът, - че Талисманът на Господаря едва ли ще подейства на Черните джуджета! - Отон подскочи, но Фолко безтрепетно продължи, стискайки под наметалото дръжката на острието на Отрина: - Джуджетата изобщо са невероятно издръжлив народ, пред тях се оказаха безсилни дори Седемте Пръстена на Силата, изработени от... ясно от кого. Талисманът само ще ги разяри, щом разпознаят в него силата, с която неведнъж са се борили в миналото. Най-добре е да ги оставим на мира, иначе делото на Господаря, делото, за което сме изпратени, за което сме готови да дадем живота си действително няма да бъде изпълнено.
-Говориш добре... и убедително! - мрачно се усмихна Отон. - Разбирам - вие искате да се откажа от тази война - или затова, че те все пак са ви роднини, или заради нещо друго... Но това не ме интересува! Аз ви попитах как да превземем крепостта им!
-Казахме, каквото можахме - предпазливо, но твърдо каза Торин.
-Добре! Чуйте тогава моя план. Ако вие двамата почукате на вратата, назовете имената си, а щом ви отворят, ще посечете стражата и целият отряд нахлува подир вас?
-Никой не знае дали ще надвием охраната! -възрази Дребосъка.
Отон отново се усмихна и усмивката му вече не предвещаваше нищо добро. Командирът стисна челюсти.
-Делото на Господаря означава преди всичко подчинение на заповедта! - проговори той през зъби, - Щом трябва да превземем крепостта, аз съм длъжен да изпробвам всички начини, не е ли така? Тогава какво означават съмненията ви дали ще съумеете ли да се справите с охраната? Вашата задача е само да започнете боя, да не позволите портата да бъде затворена! Веднага ще ви подкрепят вашите братя по оръжие.
-Ние ще се подчиним на заповедта - гасейки нервните искрици в очите си, отговори Торин, - но молим само за едно. Нека преди да стигнем твърдината, вие да обмислите всичко още веднъж.
-Няма да отхвърля съвета ви! - надменно заяви Отон и им обърна гръб в знак, че разговорът е приключен.
Като се спогледаха, приятелите тръгнаха към изхода, но внезапно Отон се обади и заповяда на хобита да остане. Спряха и джуджетата, но в шатрата се появиха орки и доста безцеремонно изпроводиха Торин и Дребосъка навън.
-Ти знаеш за Талисмана на Господаря много повече, отколкото показваш - без заобиколки, и без да сваля от хобита тежък поглед, заговори Отон. - И държа да науча, първо от къде ти е известно всичко това и второ, защо си го скрил от мен?
-Командире, аз нищо не крия, казах всичко, което знам! - започна да отрича хобитът. - Просто съм чел много наши старинни летописи, разказващи за дните на Войната за Пръстена и там доста е казано за природата на Пръстените на Силата. Аз само се досетих, след като видях сходните с прочетеното признаци.
-Сходни с какво?
Отон сякаш искаше да промуши Фолко с поглед като с копие. Челото на хобита се покри с пот, той с усилие отмести очи и ненадейно забеляза нещо, което наистина го стресна. Бледожълтият пръстен блесна от десницата на Отон! Досега предводителят на отряда държеше ръка в гънките на наметалото, очевидно за да не бъде забелязан пръстенът, но тъканта се свлече поради моментно разсейване...
-Ами... с това, което чувствах, с това, как действаше...
-А как са действали онези, Великите Пръстени на Миналото?
Фолко забави отговора си. Погледът на Отон не стана по-мек, гласът му беше сух и твърд. Хобитът заразправя за свойствата на Великия Пръстен, Деветте Мъртвешки, Седемте Джуджешки и Трите Елфически Пръстена. Предпазливо пропускаше да споменава всичко, което знаеше. Най-подробно Фолко отбелязваше приликите на новия Талисман с древните Пръстени, макар че докато говореше, той самият още по-ясно разбра, че даденият на Отон Пръстен притежава малко по-инакви качества. Талисманът действаше пряко и грубо, така че всички усещаха непосредственото му присъствие. Неочаквано му хрумна, че Талисманът е само опознавателен знак, изкован от Олмер, за да събере по-бързо и по-лесно под знамената си остатъците на слугите на Саурон. Естествено, той не сподели това с командира си.
Колкото повече говореше хобитът, толкова по-бледо ставаше лицето на Отон, бисерчета пот заискряха по слепоочията на предводителя, макар че в шатрата изобщо не беше топло. Ръцете на командира тревожно мачкаха краищата на наметалото. Той като че ли стоеше на прага на някакво необичайно важно за него откритие, но още не смееше да прекрачи този праг, защото след тази стъпка нямаше да има връщане. Без да жали цветисти описания, Фолко разказа за ужасната гибел на Деветимата и не без тайно удовлетворение забеляза, че Отон припряно смъкна Талисмана от пръста си. И веднага хобитът усети, че диша и мисли по-леко, а главата му се проясни.
Предводителят на отряда седеше потънал в някакви мрачни размисли, без да забелязва замлъкналия след приключване на своята не докрай правдива история Фолко. Накрая Отон вдигна очи. В смутения му и леко объркан поглед Фолко прочете горещото желание на командира да пита още, както и страха, че след като зададе тези въпроси, в някаква степен ще се окаже зависим от съмнителния полуръст, когото бе задължен да достави на Господаря цял и невредим за разпит. Отон сякаш изведнъж си спомни, че му е било наредено при никакви обстоятелства да не води със заподозряния никакви разговори! Но той неудържимо искаше да узнае повече и накрая това желание го победи.
-И ти мислиш... смяташ, че Талисманът на Господаря е нещо като онези пръстени, които носеха Призраците?
-Какво мога да мисля аз? Аз само изрекох догадките си - скромно сведе глава хобитът.
-Но тогава кой е Господарят?! - възкликна невъздържано Отон. Фолко мислено избърса честния трудов пот, защото в гласа на Отон имаше страх, паника и недоумение, преминаващо в почти неприкрито отчаяние. Съмнението бе наистина дълбоко посято.
-О! - вдигна пръст Фолко. - Той е онзи, пред когото ние, смъртните, сме длъжни само да паднем ничком и да служим като негово оръдие, защото не е дадено и не може да ни бъде дадено да прозрем пътищата и целите му. Великата Сила се върна, командире. Ние - служим. Защо пребледня така?...
-Той ми даде този Пръстен... Каза: сложи го, ако ги бъде трудно... - мърмореше Отон, забравил да отговори, а по-скоро да се възмути от нахалството на хобита да отправя неуместно питане към началника си. - Да, той дава власт... Чувствах се всесилен, а стоях сам срещу Нощната господарка. Чувствах, че този знак ми дава право дай заповядвам...
-Колко умело Господаря е създал този Талисман! - уж с възхищение произнесе хобитът, мечтателно вдигайки поглед, и разчетите му се оправдаха.
-Да, Господарят го кова няколко дни в Черната дупка, както наричат онова място басканите. Мрачно е то, зловещо! Казват, че в стари времена там е паднал Небесният Огън...
-Да, това е било на северните склонове на Сивите планини... - кимна хобитът, но Отон неочаквано възрази:
-Не, между горите на дорвагите и Пустата планина... Господарят направи малък завой преди да отиде на юг при хазгите. Той произнесе тогава странни думи на непознат език и всички като че ли ги удари мраз по кожата. Не знам откъде му е познат този език...
-Мъдростта на Господаря е безгранична! - предпазливо вмъкна хобитът.
-Да, но разказът ти ме изпълни със смътна тревога! - мрачно призна Отон. - И все пак... все пак ти си прав... и не си прав. Аз отдавна съм с Господаря и ти казвам - той е човек! Той е от нашите! Кой, ако не аз, ще знае това! Случвало се е да се крием от лошо време под едно наметало и сме делили последния залък на три - за Господаря, за мен и за Гърбавия. Мръзнели сме с него, дъжд ни е мокрил до кости, горяхме заедно и отстъпвахме... - Отон махна с ръка. - Аз доста съм воювал, бил съм се под различни знамена, само че тези сега наистина са моите. Аз вървя след Господаря не от страх, запомни, полуръсте! Ти, между другото, също. Трудно ми е да разбера какво те движи, но не е страх. Нещо не се връзва... Но това не е наша работа!
Неочаквано той скочи на крака, във взора му трепкаше тъмна ярост. С едно движение той рязко надяна Талисмана на пръста си, и Фолко неволно отстъпи назад, толкова несдържана властност лъхна от командира. Хобитът разбра - Отон бе направил избора си.
-Ние нямаме друг път! - сурово каза Отон. - На нас, смъртните, ни е отредено да рискуваме повече от другите, иначе не можем да се измъкнем от робството. Благодаря ти за разказа, полуръсте, сега ще тръгна напред не само с открита душа, но и с отворени очи и с помощничка-памет. Иди при огъня си! Вдруги ден вече ще бъдем под стените на крепостта на Черните джуджета. Там ще видим, може би, няма да ни се наложи да се бием...
-Какво ти каза, какво ти каза? - хвърлиха се с въпроси към хобита приятелите, щом той се върна.
Стараейки се да не изпусне дори най-малката подробност, той предаде на джуджетата целия преминал без тях разговор с Отон. След това настъпи дълго мълчание.
-Каква ли е връзката между небесния Огън и това пръстенче на Олмер? - без да се обръща към никого, промърмори Торин, който седеше, обхванал главата си с длани.
-Съдейки по картата на Радагаст, това място е подобно на онова, което видяхме в Арнор заедно с Рогволд - забеляза Фолко.
-Той е изковал Пръстена там, защото не е могъл да го направи никъде другаде, защото просто така се е случило или защото е вярвал, че трябва да го кове именно тук, а в действителност това е безразлично? -разбърка въглените в огъня Дребосъка.
-Ох, майстори сме да задаваме въпроси, а отговорите... - измърмори недоволният Торин и ядно плю. - Отговорите никакви ги няма!
-Вие помислихте ли, какво да правим, когато се озовем пред крепостта? - смени темата Фолко. Да въртят колело без точило, по любимия израз на Дребосъка, все едно нямаше смисъл, а в други ден щеше да настъпи неумолимо.
-Помислихме - кимна Торин. - Помниш ли думите за преминаване, които ти каза Саруман? Ще ги използваме ако друго не ни остане. Ще влезем вътре, но никаква засада няма да може да премине след нас, сигурен съм. Там ще разкажем всичко... После ще се върнем.
-Най-важното е да не забравяме да вдигнем врява, докато Фолко разказва всичко - добави Дребосъка.
-Но откъде накъде си толкова сигурен, че никой няма да може да нахлуе след нас? - учуди се хобитът.
-Ако тази крепост е действително твърдина на Черните джуджета, за които, повярвай, сме чували много - отговори Торин, - то за Думата ще те попитат доста преди Портите. А засадата... под тях или земята ще зине, или течен огън ще избликне, или още някаква друга неприятност ще им се случи! - с усмивка завърши той.
Мина нощта, през целия следващ ден отрядът, без да се бави, се движеше на североизток по тесни планински пътища, почти пътечки. Върволиците на хегите се бяха разтеглили на няколко левги. Отон, спокоен, немногословен, се поклащаше в седлото някъде в средата на колоната си. Хобитът се стараеше да не му се мярка пред очите и успя.
Привечер планините се издигнаха около тях като непристъпни, устремени към небето стръмнини. Върховете приличаха на остри копия, билата изглеждаха като крепостни стени, осеяни с множество зъбци. Пътят неочаквано се разшири, копитата за-чаткаха по каменни плочи. Хегите постепенно забавяха крачка, отрядът на Отон изпреварваше една след друга стотните им. И когато пред погледите на войниците на Господаря се откри самата Крепост, между тях и бастионите й вече нямаше нито един хег.
Някой изумено подсвирна, някой друг плю и изруга. Повечето воини стояха безмълвни и гледаха с ням ужас високите стотици лакти гладки, сякаш полирани стени. Взираха се в тесните бойници по издадените напред кули, черни като самата нощ, зяпаха превала на широкия ров и разглеждаха голата, покрита с плочи равнина пред твърдината. Крепостта беше изсечена в тялото на гигантска канара, остра както зъб на вълк, умелите майстори бяха превърнали върха й в изящна наблюдателна куличка. Над портите на крепостта надвисваха бойни кули, очевидно изсечени, а не зидани. Входът на твърдината бе затворен, платформата на подвижния мост - вдигната. Пред стените не растеше и стрък трева, нямаше нито храстче, нито хълмче - само открито пространство. Войниците лесно си го представиха покрито с пронизани от стрели тела...
Над бастионите в сивото есенно небе бавно се издигаха тънки струйки синкав дим. Нещо проблясваше в празнините между зъбците - дали облечена в полирана броня стража се разхождаше по парапета, или на стената стояха някакви хитри и смъртоносни метателни машини...
Отон спря своите хора и хобитът не можа да се скрие от взора му. Предводителят на отряда повика Фолко и джуджетата.
Те стояха пред него в сянката на безредна купчина островърхи камъни, които ги отделяха от крепостта. Спокойствието не изневери на командира, той замислено гледаше гладките контрафорси на кулите, десницата му в черна ръкавица мачкаше висящия на дълга тънка верижка до кръста бледозлатист Талисман. Пръстенът сега бе сякаш заспал, спотаил силата си, като че ли не искаше да издава присъствието си тук.
-Вие ще идете към крепостта като парламентьори! - спокойно заповяда Отон. - Разкажете им за Господаря, но това не е най-важното. Докато двама от вас говорят, другите двама трябва да разберат как да спуска моста, а щом узнаят това, веднага да избият охраната.
-А кой ще е четвърти? - учуди се Торин. - Кой още ще тръгне с нас на сигурна смърт?
-Аз! Удовлетворен ли си?
Отон от упор се втренчи в джуджето. Веждите и брадясалите бузи на Торин изиграха цял изумен танц, тангарът смутено изхъмка и млъкна.
Излязоха привечер, когато слънцето се скри зад зъберите на планините. По върховете пламтяха алените факли на залеза, а долината потъваше в здрач. Отон сам провери доспехите на джуджетата и хобита и одобрително изсумтя. Самият той навлече изпитаната дълга ризница, взе своя обичаен двуръчен меч - само смени шлема, новият бе със закриващо цялото лице забрало - явно изработка на подземни майстори.
-Да вървим! - донесе се леко приглушения от стоманената решетка глас на предводителя.
И те тръгнаха направо, през пустото, павирано поле, и крачките им сякаш кънтяха на много левги наоколо.
Фолко не се страхуваше. Не се притесняваше за себе си - надяваше се на Думата, а за Отон джуджетата, след като се посъветваха, решиха в най-лошия случай да го зашеметят, след което да се предадат на сродниците си и да търсят съвет от тях. После би могло да измъкнат безчувствения предводител и да му обяснят случилото се с нечуваната милост на стопаните, оказана му само поради тяхната, на Торин, Дребосъка и Фолко, сълзлива молба.
Бастионите се приближаваха, всеки миг тъмните дупки между зъбците можеха да се наежат от бодлив рояк арбалетни стрели. Нима Отон дотолкова вярваше на бронята си или пък бе невероятно храбър?
Краят на бездънният ров бе също като паметния за приятелите Морийски пролом. Стените бяха безмълвни, мостът вдигнат, Фолко усети върху себе си внимателния поглед на постовия, скрил се някъде сред извивките и чупките на стената. Но в този поглед той не почувства нито притеснение, нито злоба - само засилен интерес и още някакво друго непознато усещане, нещо като разпознаване...
Те спряха срещу портите. Джуджетата и хобитът се огледаха към предводителя - какво ще прави сега? Но Отон не се смути. Той откачи от колана си неголям рог и го поднесе към устните си. Скалите потрепнаха, след като чуха старинния, отдавна не звучал в Средната земя зов. Фолко с недоумение отбеляза, че Дребосъка и Торин се стреснаха - песента им беше позната, този стар сигнал на Подземния народ, използван през отдавна отминалия период на кървавите им междуособици за богати рудни жили. Означаваше мирни намерения и призив за преговори.
Известно време зад стената всичко оставаше тихо, а след това грамадата на подвижния мост внезапно трепна и безшумно заплува надолу като облак. Не скърцаха вериги, не скрибуцаше барабан - мостът се спускаше беззвучно, като на сън.
Пред погледите им се откриха огромните порти. Направени от цяла исполинска канара, те изглеждаха не като преграждащ пътя камък, напротив, приличаха на тайнствен проход в непозната нощ, повърхността беше като тъмно езеро, в което може да се гмурнеш със засилка.
Гигантските каменни крила също толкова неправдоподобно тихо се отвориха. В тъмнината се губеше широк и пуст коридор. Поканата беше недвусмислена и те стъпиха на моста.
Някъде зад тях през вечерния мрак се промъкваше отряд орки и ангмарци. Отон избра тридесет доброволци, хазгите получиха заповед, ако нещо се случи да ги подкрепят със стрели. Истерлингите съставиха общия резерв... Но хобитът, вървейки по тесния мост над пропастта, от ясно по ясно чувстваше внимателни погледи, следящи за всяко движение по равнината, зорки погледи, от които не може да се скрие нищо. Сега, сега, още няколко десетки крачки - и Крепостта ще отговори на посегналите към покоя й, и нощта ще се превърне в ден, но засега бастионите и оставаха тихи и безмълвни, вратите широко отворени. Чакаха ги.
Те минаха моста и се озоваха на просторна площадка. Крилата, разтворили се настрани, изчезнаха в тайни ниши в стената, тъмният проход пред тях завиваше надясно. И нямаше нито една жива душа.
Фолко хвърли бърз поглед към Отон. Изглеждаше, че предводителят се поколеба, но само за един кратък миг. Той спокойно развърза връзките на наметалото си, хвърли сивата тъкан до стената и спокойно седна, без да повече показва нито учудване, нито съмнения. Той даваше на стопаните да разберат, че няма намерение да влиза в дълбините на твърдината им.
А трийсетте воини на Отон вече бяха близо до безгрижно разтворените порти. Но нима биха могли те да се справят с цялата тази сила, която навярно бе спотаена зад тези стени, помисли си хобитът. Да, много хиляди хегски воини се криеха в долината, зад лагера им, също така готови за атака, но... знаейки хирда на джуджетата, можеше да се предположи, че за цялата тази хегска армия без Отоновата стотна биха стигнали седемдесет-осемдесет от стопаните на Подземията, а ако с Отон - около двеста, най-много триста.
В дъното на тунела се дочуха нечии стъпки. Отряд тежковъоръжени воини бързо вървеше към неканените гости и Фолко вия как се стегна Отон, след като чу едва доловимото почукване на подкованите ботуши и едва различимото подрънкване на добре изработените доспехи. Трепетната светлина на факлите падна върху полираните до блясък черни стени и иззад завоя се появиха двайсетина фигури, заковани в стомана от главата до петите.
Те бях забележимо по-високи от спътниците на Фолко, макар че доста отстъпваха по ръст на Отон. Но по ширина на раменете, дълбочина на гърдите и скритата в налетите мишци на ръцете и краката сила те оставяха далеч назад всички, видени от хобита раси, изключвайки само народа на Дървобрад - могъщите енти. Плътните шлемове с тесни процепи за очите скриваха лицата им, обичайните за Децата на Ауле бойни секири те обаче не държаха в ръце, а носеха мушнати в коланите. Настъпи мълчание.
Фолко с известно объркване гледаше Отон. Предводителят на отряда им се изправи, но стоеше мълчаливо и не се движеше.
Разнесе се топуркане, неразбираеми възклицания, тежко дишане. Това бяха запъхтените бягане воини от дружината на Отон. Трите десетки без пречки преодоляха откритото пространство и се строиха около командира си с вдигнати лъкове и копия.
- Ние дойдохме с мир! - бавно, с паузи каза предводителят на отряда. - Тук сме, за да разрешим вашия спор с обитателите на околните планини, които живеят тук много отдавна и имат някои обиди към вас. Не желаем да пролеем кръв, затова нека поговорим, има какво да си кажем едни на други. Може би ще можем и да търгуваме, там, откъдето сме дошли, се нуждаят от вашите изделия.
В отговор те не чуха нито звук. Строят заковани в броня джуджета не помръдна, те като че ли чакаха нещо. Неочаквано единият от стопаните бавно и все така мълчаливо вдигна ръка, посочвайки хобита, и Фолко разбра, че те чакат от него Думата.
„Те всичко са видели предварително - преминаха в мозъка му стремителни мисли. - Те нямат работа с Отон, те имат работа само с нас тримата, защото джуджетата, както и да го сучеш, все пак са им роднини, а аз... да не би заради острието на Отрина?"
Подбутван в гърба от невидима, но властна ръка, хобитът направи крачка към мълчаливата редица, чувайки, как сподавено изхърка зад раменете му Отон - от учудване сигурно - и тихо, бързо, така че думите му да ги разберат само своите, произнесе Първата Дума.
И в същата секунда околностите се огласиха от нечий мощен дълбок и нисък бас, който се обърна към Отон:
-Предай на онези воини от горните племена, които се крият сега зад твоята сила и храброст, че ние нямаме какво да делим с тях, няма да пипнем местата които те обитават. Тази крепост ще си остане единствена. А сега си върви! Мислиш, че не чувстваме Талисмана на Мрака до тялото ти? Мислиш, че не помним силата, която е родствена с него? Затова няма за какво да говорим с теб. Ти си смел и се застъпваш за онези, които са те молили за помощ -върви си с мир. Но не заставай на пътя на нашия народ! Върви си! Ние нямаме работа със вашия свят. Ние с никого не враждуваме и на никого не помагаме, върви си!
-Ти и всичките ти воини все едно не можете да ни победите! — добави друг глас. - Огледай се!
Всички неволно обърнаха глави. И - о чудо! - на равнината стана светло като ден. В тъмното до този миг небе със съскане горяха десетки издигнали се над бастионите огнени бели кълба, пламтящи ярко като малки слънца. Светлина озари приготвилата се за атака хегска армията, а от разтворили се огромни каверни в околните стръмнини отмерено и тежко стъпваха по полегатите склонове излизаше войска - не десетки, не стотици – хиляди. Хиляди стрелци и мечоносци, копиеносци и щитоносци, воини с прашки и още някакви други, неясни, носещи огромни тъмни предмети, напомнящи големи гърнета. И цялата тази грамада със зловещо мълчание разгръщаше боен строй, готова да посрещне всеки удар като непоколебима скала, в която напразно ще се разбият и най-яростните усилия на всяка буря.
-Не дойдох, за да ви заплашвам - без да се смути с достойнство отговори Отон. - И също така не се страхувам от вашите заплахи. Но защо да не живеем в мир, вие и моите племена? Вие не се месите в делата на горния свят - прекрасно, тогава не ви ли е все едно на чия страна съм? Вие се стремите към мир с околните области - ще го получите. И нима не бихте искали да обмените вашите несравними изделия, да кажем, за добра бира, тънко брашно, прозрачно и ароматно масло? Не ви предлагам злато, знам, че го имате стотици пъти повече, отколкото всички земни крале взети заедно. Но златото не се сипва в чиния! Защо да не обсъдим това?
-От чие име говориш? - последва въпрос, зададен отново от ниския бас. - Ти крал ли си? Властелин? Имаш ли собствен народ?
-Не! - отговори прямо Отон. - Но аз говоря от името на Свободната Област, която е между Горите Ча и Пустата планина, на запад от тези места. Пътят не е близък, затова пък всички земи, които ни разделят, са съюзници на моя Повелител. Утъпкан път минава между вратите на моя град и вашата велика крепост. Защо да не направим така, че по нея в двете посоки да се движат търговски кервани, носейки полза и на нас, и на вас? Мирът ще дойде в околните планини, народът на хегите ще забрави обидите... Нима не се стремите към това?
-Не ти е дадено да знаеш, човече, към какво се стремим ние! - прогърмя отговорът. - Но ще обмислим думите ти. Не обичаме да бързаме, а затова ела за отговор след две луни на това място и надуй рога! Тогава ще научиш отговора ни! А сега върви! Тези три джуджета ще се присъединят към теб на сутринта. Върви!
-Никъде няма да тръгна без спътниците си! -рязко се хвана за меча Отон.
-Ние няма да им причиним зло, не се безпокой -като че ли с усмивка отговори невидимият събеседник. - И запомни, горди предводителю, че си жив само защото един от тях произнесе това, което трябваше.
Отон със скърцане на зъби вкара меча обратно в ножницата.
-Върви, върви! - отново се разнесе от чертога. - С тези тримата ние ще говорим по-дълго. Те са ни сродници. И отново повтарям: ако не бяха думите на единия от тях, ти вече да си се простил с живота, надменни! Бъди му благодарен, ако си способен да изпитваш подобни чувства!
Фолко бързо се обърна към Отон.
-Нима, полуръсте...? - проговори тихо предводителя. - Наистина, на Господаря му е необходим такъв водач, като теб... Ще ви чакам три дни. Ако не се върнете - ще щурмувам! Няма да изоставя другарите си в беда!
Отон рязко се обърна и се скри зад гърбовете на побързалите да се оттеглят след него орки и ангмарци. Тръгвайки, воините изумено се оглеждаха към хобита.
А после, когато се разотидоха в подземните си убежища полковете на стопаните на Подземията, угаснаха пламналите над павираните полета чудодейните огньове, а Отон с воините си се скри в мрака, всичко стана така, както предсказваше Саруман. На хобита му бяха зададени задължителните въпроси - и той даде нужните отговори.
-Вървете след нас! - заповяда им един от воините, досега мълчал. Именно той вдигна ръка, искайки от Фолко да изрече Думата.
Тунелът направи завой, после още един и ги изведе във двор, за който бе използвана широка пукнатина между скалните разклонения, доразширена с труда на стотици умели ръце. Тук изобщо не бе безлюдно, или, както си помисли хобитът, „безджуджешко". По стените се спускаха облечени в доспехи стражници, а право пред приятелите разтваряха бездънната си паст исполински Черни порти, истински проход към Нищото. Тъмнината им поглъщаше цели колони мълчаливи зрители и след тях последваха съпроводени от стражниците Фолко и приятелите му.
Не ги поведоха в дълбокото, съвсем наблизо ги чакаха неголеми, богато украсени с каменна резба покои. Забралата вече не закриваха суровите лица на стопаните и в първия миг Фолко си помисли, че вижда пред себе си родните братя на достопаметния Наугрим.
-Какво търсиш при нас ти, който изрече Думата? - запита един от тримата посрещнали ги Черни джуджета, твърдо гледайки в очите на хобита.
Обичайният му за народа на Ауле тъмно-кафяв кафтан беше запасан с широк колан с такава неподражаема красота, че хобитът не можа да откъсне взор от него, дори сълзи избликнаха под клепачите от безкрайното множество едри скъпоценни камъни, вплетени в тънки златни и сребърни нишки. Камъните се събираха в сложен орнамент, изобразяващ блестящ дракон, в чиито очи горяха два едри смарагда, а алени рубини образуваха изливащия се от устата му пламък.
-Какво знание искаш да получиш? Какво чакаш от Ученичеството си? - попита отново Черното джудже.
-Знание как да се справим с новопоявилото се Копие на Тъмнината! - без заобиколки заяви Фолко и за кой ли вече път за времето на пътуването си те с Торин и Дребосъка подеха разказа си, като нетърпеливо прекъсваха един друг...
Фолко завърши повествованието си със срещата с елфите Авари и Нощната господарка. Той призна пред стопаните, че е използвал тайната Дума не за да постигнат тънкостите на несравнимото им майсторство, а за да научат повече за племето им, за Великия Орлангур, за Дома на Високия, за Стражата, която го заобикаля, за Небесния огън и за това, какво имат намерение да правят господарите на Дълбинните слоеве в случай на война между силите на Олмер и хората и елфите от Запада.
-Какво пък, ние ви изслушахме... - бавно проговори най-старшият от стопаните, който носеше изумителния колан. - Ние получихме вече тази вест от Наугрим. Но, полуръсте, ние няма да се включим в тази война на чиято и да е страна и не ти трябва да се спускаш в нашата Зала на Кралете, за да чуеш същото от устата на владетелите ни. Ние имаме друга задача и друг труд. Ти вече знаеш, че ние крепим скелета на Земята. И ще добавя, че се налага честичко да си имаме работа със страшните творения на Вечната нощ, която властва зад границата на Последния слой, под корените на Арда. Техните пламъци и зъби, равни на които няма и не може да има в Горния свят, постоянно терзаят тялото на Арда и ни се налага да им се противопоставяме. Така че ние си водим своя война, полуръсте. В хорските дела не сме се месили от векове, елфите на Запада са ни чужди, освен това не сме им простили и никога няма да им простим за Наугла-мир, нашата светиня. Телхар от Ногрод я изкова с наша помощ и доста от нашите ходиха в далечния, сега покрит от водата елфически град, за да изкупят съкровището. Елфическите предания далеч не всякога са искрени... Освен това никакъв смут сред кралете и повелителите на западните страни няма да разтревожат нито Средното княжество, нашите приятели и съюзници, нито Авари, от древни времена, вървящи ръка за ръка с нас, нито пък Великия Орлангур, нашият благодетел... Освен ако Отецът ни, вековечният Ауле Ковачът, се яви тук и ни помоли да помогнем на залеза, единствено тогава ще се намесим... - завърши речта си Черното джудже.
-Но за ученици ще ви вземем с охота! - избуча друг от стопаните, стоящ зад дясното рамо на замлъкналия. - Особено вас, сродници... За колената на Народа на Дурин никога не е била затворена нашата врата и не е наша вината, че толкова рядко тропате по нея.
-А ние се надявахме... толкова се зарадвахме, като видяхме вашата мощ... - мрачно проговори Торин. —Вие бихте могли да приключите с цялото това безобразие с един замах!
-Не можем да направим това по две причини! -решително отговори старшият. - Първо, не сме съдии и не можем да застанем на нечия страна в спора на хората. Това, което разказахте за този човек, Олмер, не ни тревожи. Когато му беше времето, ние разбихме самия Саурон! Заедно с Авари ние преобърнахме пълчищата му, когато те се опитваха да нахлуят в нашите зали, като по пътя палеха принадлежащите на нашите приятели гори... Ала светът без тези сили, които вие наричате „черни", е немислим. С това е трудно да се свикне, но ще се наложи рано или късно да се примирите...
-Знаем, знаем... - махна с ръка Дребосъка. - Везните и всякакви такива...
-Затова няма да говорим за невъзможното -вдигна ръка старшият. - Сега ви предстои да направите избор - с какво ще се заемете в Ученичеството си?
-Ние не можем да се бавим тук, почитаеми! -възрази Торин. - Трябва да изпълним дълга си.
-Това е против нашите закони, сроднико! -намръщи се старшият. - Правилата гласят, че Думата я произнася онзи, който желае да получи от нас умения и знания. Ние го изпитваме и му даваме наставник. И чак след като премине дългият път на познанието, той може да се върне, ако пожелае - в Средното княжество, например. От нас няма път към тревогите на този Свят! Нашето знание не е за него!
-Но ние и не молим за това! - вмъкна Фолко. -Ние искахме само да получим помощ от вас в час на остра нужда...
И тримата стопани се намръщиха, възцари се враждебно и напрегнато мълчание.
-Ако Съвета на Кралете реши, че сте използвали Думата ни за свои користни цели, жал ми е за вас... -бавно и разделно произнесе старшият, - Ще ви се наложи да застанете пред него!
-Но защо?! - закрещя, отхвърляйки всякаква почтителност и скочи от място Малкото джудже. - Защо ни принуждавате да изберем, нещо, с което не сме съгласни? Не искате да помагате - недейте, дайте ни тогава сами да си довършим работата! Каква глупост!
-Вървете след нас, без да противите! - късо заповяда старшият и се надигна.
-Ние няма да се подчиним, дори да ни убиете на място! - през зъби проговори Торин. - Ще ви се наложи да ни накарате насила или да ни убиете. Да живеем с такъв камък на съвестта все едно няма да можем. Делото трябва да бъде изпълнено - или ние сме длъжни да загинем, опитвайки се да изпълним започнатото. Хайде, започвайте!
-А от кого научихте Думата? - внезапно запита едно от Черните джуджета.
-От Саруман! - криво се усмихна Фолко, заставайки рамо до рамо с приятелите.
-Защо трябва да се горещим? - намеси се в беседата третото от Черните джуджета, мълчало досега. -Трябва да се посъветваме... Съветът на Кралете трябва да научи всичко. Очевидно случаят е наистина особен...
-Защо особен? - отново не издържа Дребосъка. -Защо ви е толкова необходимо да ни задържите?
-Всичко, което ще видите и научите тук, трябва да умре във вас... - сурово започна старшият, но Дребосъка, забравил за почтителността, го прекъсна:
-Ho ние още нищо не сме научили! Какво сме видели? Двора на крепостта? И вие още нищо не сте ни казали!
-Казахме ви - отговори старшият. - Вие настойчиво се опитвахте да ни въвлечете във войната на Горния свят, явихте се и говорихте като пратеници на една от силите. Ако вие си тръгнете и тази сила разбере за нашата ненамеса, това ще противоречи на нашия закон - нито една от Властите на вашия свят не трябва да знае нищо за намеренията ни. Това създава възможност за колебания на Везните, а за вас няма нищо по-страшно, ако волно или неволно разклатите чашите им. В този час, в които вие останахте и не тръгнахте с онзи странен човек, вашия спътник - вие се обрекохте на Ученичество. Докато не го преминете, не можете да си тръгнете оттук. Нищо, нито една наша дума или изделие не трябва да се появява на повърхността. Така гласят нашите закони и ние не ще ги нарушим.
-Но нима не виждате, че Олмер е може би новото въплъщение на Саурон?! - заръмжа Торин. - Нали вие самите сте се сражавали с него, нима не ви вълнува появяването в Горния свят на сила, надарена с много черти на отишлия си Стопанин на Барад-дур? Малко ли ви е онова което се случи с Нощната Господарка?
-Не се горещи! - сложи ръка на рамото на старшия третото джудже, същият, който предлагаше да пратят съобщение до Съвета на Кралете. - Те са прави за някои неща...
-Освен това - добави Торин, - този странен човек, Отон, ще щурмува крепостта, ако след три дни не се върнем. Знам, че ще се защитите, но за какво ви е нов и могъщ враг?
Старшият се усмихна.
-Според мен ти би трябвало да разбереш, че ние не се страхуваме от никакви врагове, нито стари, нито нови. Ти се отказваш от Ученичество при нас, без да знаеш какво губиш. Отказът ти е продиктуван от гордостта, не от разума... Впрочем, ние не сме злодеи и не искаме никого да принуждаваме - както не искаме и прибързано да променяме правилата си. Мисля, че вие трябва да се явите в Залата на Кралете - нека ви разсъдят тези, в чиито ръце са ключовете на истината.
-Но ние не можем да странстваме по вашите зали безкрайно! - пак избухна Дребосъка. - Целият смисъл на нашето дело е в бързината, да успеем да бутнем Мрака под лакътя, преди да нанесе удара си. Колко ще продължи пътя до вашата Зала на Кралете?
-Само няколко часа - увери старшият. - И още толкова обратно. Ще видите какво сме постигнали и може би тогава няма да упорствате.
-Няколко часа? - недоверчиво изхъмка Торин, но нищо повече не каза.
Водеха ги по ехтящи широки тунели, старателно павирани и осветени от сребристи лунни лъчи. Перлени отражения танцуваха по остри полирани ръбове на черни канари, приели под ръцете на опитните майстори чудновати, пълни с вътрешна сила очертания. Не приличаха на скулптури - само одялани късове скала, но в привидния хаос пресичащи се начупени линии Фолко съзря завладяващо стремително движение, магически напомнящо на тъмни подземни реки, които до нечуто клокочат в тайните си корита дълбоко под корените на планините, а сетне внезапно изригващи на повърхността в стремителни, неукротими и непобедими бързеи...
Ехо разнасяше стъпките им под високите сводове. Невидими светлинни шахти пронизваха скалите, специални огледала събираха разсеяната виделина от повърхността и я пренасочваха в подземните галерии и коридори. Нещо подобно Фолко бе виждал още в Мория и затова не се учуди, на което явно разчитаха стопаните докато обясняваха източниците си на светлина.
Тунелът направи няколко завоя, и скоро до слуха им достигна равномерен плясък на течаща вода. Те още веднъж завиха зад ъгъла и се озоваха право пред пробито в скалата широка дупка, а зад нея в полумрака се отгатваше бърза подземна река. Фолко неволно свърза странното съвпадение на усещанията си, възникнали преди няколко минути, когато вървеше покрай чудните каменни знаци-символи. Съпровождащите ги стопани спряха.
-А сега - надолу, до самата Зала на Кралете! - посочи с ръка към потока старшият. - Това ще заеме съвсем малко време.
-Хм, надолу - а как? - учуди се Строри, боязливо гледайки към черните струи.
Вместо отговор Черното Джудже мълчаливо направи крачка към потока, като се скри зад скалната издатина. Приятелите се спогледаха и го последваха.
Фолко крачеше, обронил глава на гърдите си и почти без да гледа настрани. С тъга си мислеше, че сигурно е смъртно уморен и затова подземните тайни не го интересуват. Чудо на чудесата, твърдина на загадъчен народ - пък вече никак не будеше любопитството му и му се струваше не повече от досадна пречка. Здраво, много здраво, много по-здраво, отколкото можеше да предположи, го държеше в плен Наставлението на Радагаст. Старият маг като че изваждаше от него едно след друго чувствата, мислите, желанията... И равнодушието към разкриващите се пред погледа му подземни красоти вече не стъписваше хобита, извиквайки само глуха тъга.
„Интересно, ще мога ли отново някога да се зарадвам на спокойният живот в Графството?" - равнодушно, без всякакви емоции си помисли той.
И в този момент вървящите с него стопани спряха пред поклащащо се на вълните до каменния парапет черно желязно кълбо с малка вратичка. Старшият я отвори и прекрачи вътре.
-Какво, там ли? - осведоми се Дребосъка, с нежелание влизайки в кънтящия търбух на кълбото.
Последен влезе третият от водачите, плътно затвори и заключи вратичката. След миг във влажния мрак нещо изтрещя, проблесна и бледо светна мъж-диво огънче на маслено фенерче. Като се огледа, Фолко видя твърди дървени пейки - и много колани, с единия си край прикрепени към стените. Стопаните направиха знак да седнат и незнайно защо започнаха да завързват приятелите към пейките с тези ремъци, после седнаха сами и също затегнаха възлите върху себе си.
-Тръгваме ли? - полуутвърдително каза старшия и дръпна стърчащия от пода крив лост.
Нещо глухо изщрака, и Фолко внезапно усети поклащането на пода - те плуваха. Хобитите изобщо не обичат каквито и да е машини по-сложни от водна мелница. И щом се озова във вътрешността на заплувалото желязно кълбо (защо не потъва - това си оставаше загадка за Фолко), той едва овладя пристъпа на панически и позорен страх.
- А сега се дръжте! - внезапно извика някой от стопаните.
И в същия миг към гърлото гадно се изкачи пестеливата войнишка дажба, страшна болка преряза хобита през корема, а подът изчезна изпод краката. Кълбото се завъртя, в ушите му нахлу вече не плисък, а неистовият водопаден рев и Фолко разбра, че чудния им кораб е запратен в пропаст. Въртеше ги и ги клатеше, хвърляше ги насам-насам, но, хвала на всемогъщия Илуватар, поне не ги обръщаше с краката нагоре. Стопаните само се подхилваха, гледайки посивелите от страх джуджета и хобита. Дребосъка изригваше най-черните ругателства, каквито само той знаеше, с всички сили вкопчвайки се в дръжките.
Така ги носи толкова дълго, че хобитът изгуби представа за време. Той със всички сили се бореше с напиращите от време не време пристъпи на повръщане, понякога почти губейки съзнание и молейки Силите на Арда само за едно - това мъчение по-скоро да свърши.
Когато ревът, разтърсването и люшкането внезапно секнаха и кълбото отново спокойно се заклати на тихата вода, приятелите бяха изведени навън под ръка - кратката едва ги слушаха.
И отново последваха коридори, висящи мостове, аркади, редици от зали, чийто тавани се губеха в полумрака, но всички тези величествени творения, както в достопаметната Мория, изглеждаха на хобита изоставени - по целия път те не срещнаха нито една жива душа.
Фолко се досещаше, че подземната река ги е донесла някъде в най-дълбоките дълбочини на Арда.
Как ще излизат нагоре? Ами ако Черните джуджета наистина откажат да ги пуснат?
Залата на Кралете се откри внезапно. Нито стража пред вратите, нито самите врати - те завиха и се озоваха на края на титанична пещера, пред която помръкна дори Залата на замъка в Мория. Златисто сияние я озаряваше, светеше искрящ планински кристал, копиеподобните друзи се извисяваха над хаоса червени и синкави скъпоценни камъни. Подът на пещерата беше застлан с мек мъх, никнеше дори трева и беше странно да се види всичко това в суровото каменно царство. Какво даваше светлина и живот тук -Фолко не можеше да се досети. Хобитът затаи дъх пред открилото се великолепие. Залата на Кралете беше богато украсена със статуи, пътят се виеше между гиганти, изкусно издялани от исполински каменни късове странен сребрист камък, който създаваше усещане за необичайно топлина. И оттова скулптурите, въпреки скритата в тях мощ, изглеждаха пълни с добрина и съчувствие. Хобитът малко се ободри.
А по-нататък, в дъното, Фолко видя пет високи подиума, издигнати от червен камък. Като се вгледа, той забеляза богато кресло, по-точно трон, венчаещ подиума. И някой неподвижни седеше там.
Поведоха ги по тържествения път покрай склонилите се над него статуи. В пълно бойно въоръжение бяха застинали воини, напрегнато вглеждайки се в далечината за прииждащ враг. С инструменти в ръка и присвили очи се бяха навели над работата майсторите и повечето изваяния държаха чук и длето вместо секира. Срещаха се и групи. Постаментите бяха изпъстрени с непознати за хобита писмена, а близко до издигналите се трибуни вниманието му привлече най-големия паметник в залата - спокойно положил на лапите увенчаната с многозъбчата корона глава, свиваше златните си кълба величествен и величав дракон. Около него сякаш неописуемо поразени от открилата се истина, бяха застинали джуджета. Не беше трудно да се досетиш, че създалия това майстор беше изобразил срещата на Черните джуджета с Великия Орлангур.
Водени от водачите си, Торин, Дребосъка и хобитът се приближиха към подиумите. Там действително седяха петима белобради, пълни с достойнство джуджета. Както и онези които посрещнаха и водеха приятелите, седящите носеха прости тъмни дрехи, и единственото изключение бяха скъпоценните колани, съперничещи си по богатство и разкош. Тънки златни обръчи обхващаха побелелите коси на старите подземни повелители, отдясно на всеки на специална желязна стойка святкаше със скъпоценни камъни посребрена секира с дълга дръжка. Настъпи мълчание.
Мълчаха и приятелите. Не за пръв път, далеч не за пръв път стояха пред имащи сила и власт да решават съдбата им, бяха свикнали и с тържественото мълчание, и с величието на издигнатите тронове, каращи ги да отдолу нагоре, и с привидно безучастната стража... Но този път не им отнеха нито оръжието, нито доспехите.
Разговорът започна джуджето, седящо на централния трон, очевидно главното.
- Приветствам ви в нашата Зала! - каза той, надигайки се и леко навеждайки глава в знак на уважение към гостите. - Аз съм Вир, старшият тук. Представям ви Видгри, Свалви, Тир, крайният отдясно е Мотсогнир. Ние сме длъжни да ви разсъдим, отказващите се от Ученичеството и нарушаващи по този начин нашите закони, ненарушими до този ден, както Костите на Земята! Можете ли да се оправдаете?
Приятелите се спогледаха. Отново да повтарят всичко от самото начало! Но след Вир заговори Мотсогнир, и гласът му, тих, но дълбок и пълен със сила, зазвуча под величествените сводове:
- Ние знаем, за какво вървите вие и затова не е нужно да преразказвате всичко случил се с вас. Не за това ще бъде разговора ни. Аз скърбя за непомерната гордост на обитателите на Горния свят! Вие разпалвате войни за власт и злато, за власт над дребното по мерките на Същинското Еа късче земя, за неразбираемото за нас право да наказвате или помилвате според собствена си прищявка. Ти, полуръсте и вие, наши уважаеми сродници, вие сте чужди на тези дрязги. Нима е обеднял на рудни жили нашия свят, о сине на Дарт? Нима е свършена цялата работа на вашите чукове? Ако сте достигнали върховете на умението и по-високо не можете да се издигнете, тогава имате още повече причини да останете тук, защото знанието, получено в тези чертози, не ще откриете никъде. Каква работа имате вие в разприте между земните владетели? Като отхвърляте мъдростта и предпазливостта, толкова свойствени както на твоя народ, смели полуръсте, така и на Народа на Дурин, достойни тангари, вие сте се издигнали себе си дотам да решавате вместо другите, присвоили сте си правото на бърз съд. Вие отивате, за да отнемете живота на човек, като сте го сметнали за нова страшна заплаха за Всемира и покоя там, отгоре. Но непредвидими са пътищата на хората, Мракът и Светлината причудливо са слети във всеки от тях. Няма сред човеците докрай прави, нито докрай виновни. На нас ни е известно, че вие сте се срещнали Наугрим. Вестите за вас дойдоха и до него, отдавна тръгналия по собствени пътища, горд от тайната на рождението си, горд с великия си баща. Но нима от него вие научихте нещо, което до края да разреши съмненията ви? И нашият баща също донесе послание от едно от могъщите чеда на Валинор наречен Олорин - той молеше да ви помогнем. Но единственото, с което можем да ви помогнем - това е да се избавите от пагубното заблуждение, внушено ви от силата на ръцете и относителното преимущество в притежаването на знания. Убедени сте, че тъкмо вие сте орисани да спрете новата война, и заради това сте готови да въвлечете в страшния й вихър все нови и нови племена, в желанието си да подкрепите онази страна, която, по ваше разбиране, е права. Вие се сражавате, в защита на устоите на старото царство и покоя на елфическите крепости. Вие ще кажете, че ако не спрем този човек на име Олмер, той завземе цялата Средна земя и Злото ще възтържествува. Но съпоставили ли сте вие силите и цветовете на тези сили? В мъки се ражда новият строй на живота на хората - но нима всичко това, което е родено от разума им, не трябва, според техните понятия, да премине проверка на дело? Те не признават пътя на бавното движение на мисълта, всестранно оценяващо всевъзможните последици на тази или онази постъпка и всичко невъплътено веднага получава в съзнанието им ореол на необичайни достойнства, каквито в действителност изобщо не притежава, а в сърцата им се ражда пустата тъга за непостигнатото. Тогава те без да помислят, отхвърлят съществуващото, стремейки се към нещо призрачно и неопределено. Какъв смисъл има да се месим във всичко това? Отдавна вече не са същите елфите на Запада. Те се отказаха от свободата, покорно отидоха в Задморието, където няма нито труд, нито борби, нито тревоги, с които е пребогата и клета Средната земя. Отдавна не участват в сблъсъците на тъмното със светлото - в името на какво да се вдигаме ние да ги защитаваме, още повече, че засега никой не ги напада или заплашва? Далеч не винаги заканите биват изпълнявани и нека не се притесняваме, за онова, което крещят последователите на този Олмер на всеки ъгъл, нека се притесним онова, което те премълчават. Вие залагате като в хазартна игра всичко, което имате, но помислил ли си, полуръсте, какво ще стане, ако не сполучиш и паднеш - какво ще стане с твоята страна, с твоя народ? Ако родината ти действително се окаже на пътя на нахлулите от изток армии? Или на пътя на вървящите против тях сили от запада? Разорението на родното огнище може да се предотврати не само като го закриеш със себе си. Войните се пресичат не толкова със сила и късмет, колкото с хитрост. Дори да убиете предводителя, на мястото му веднага ще застане друг. Войната все едно не може да се избегне, а вие само напразно ще загинете. Помислете още веднъж! Не можете да знаете участта си. Нашите закони предписват строго да се накажат измамниците, които използват думата-пропуск за користни цели.
Завършил дългата си реч, Мотсогнир замълча.
-Това не е просто война, Велики! - внезапно решил се, заговори Фолко. - Това е продължение на войните, започнали още преди сътворението на Арда! Как да спася от разгром родината? Посъветвайте ме вие, мъдрите! Как ще мога да живея, ако разбера, че моето мило Графство е превърнато в прах?! Аз не знам други начини, а и да се уча вече ми е късно. Речите ти, уважаеми, бяха прекрасни, с много от тях аз бих се съгласил - ако разбирах докрай смисъла им. Не ви е грижа за нас, трите дребни песъчинки в неизброимото море вдигнати от войната народи. Пуснете ни и ни дайте да преминем пътя си до края. Ние не можем да ви убедим в правотата си, вие не искате да се включвате в сраженията - не ние ще ви съдим. Но само че помнете, че грош е цента на всички високомъдри разсъждения, ако в резултат на мястото на прекрасни, уредени земи се разпростре изгорена пустиня! Да, ние бихме били щастливи да ви „въвлечем", както вече ни казахте, във война! Да ви въвлечем - защото никога джуджетата не са служили на Злото в нито един от многобройните му облици. Вашите предци се е случвало да се карат с елфите и дори са воювали с тях - но сега ли е време за уреждане на старите сметки? Ние имаме работа с могъща и страшна Сила - и никой не може да се чувства в безопасност, докато тя действа. А ако сте дотолкова силни, че само появяването ви може да реши изхода на нещата - то тогава трябва да се реши в полза на съхранение на старото, привичното и устоялото, защото новото, което си пробива път сега, издига хълмове от мъртви тела! Пуснете ни или поне не ни пречете. Ние все едно не ще се покорим и ученици от нас няма да излязат. Да, аз имам вина, аз произнесох вашата тайна Дума с едно намерение - да спася себе си за делото, което започнах и от което няма да се откажа, докато краката все още ме носят. А сега млъквам. Нашата съдба е във ваши ръце. Ще отговорим на всичко, което можем, ако попитате.
Като избърсваше с ръкава си потта и учудвайки се сам на себе си, Фолко млъкна и сведе очи под изумените погледи на приятелите. Рядко произнасяше подобни тиради, но щом почнеше да говори в стил, повече подобаващ на героите от Войната за Пръстена, често сам не можеше да се спре.
Пет чифта очи спокойно се вдигнаха към хобита. Пет пронизващи погледа се стараеха да проникнат в самите корени на мислите му, и преди да успее да се възпротиви на това, той чу гласа на Вир:
-С малко думи не можем да ги разубедим, брат Мотсогнир. Нужни са дълги пътища на движения на мисълта, необходимо е съсредоточения и самота... Горещата кръв ще ги води напред дотогава, докато не паднат мъртви. Високи по техните мерки чувства ги движат, те не търсят нищо за себе си - може би, ще ги пуснем с мир?
-Нима брат Вир не знае, че високите чувства не могат да оправдаят гибелните последствия на продиктуваните от тях деяния? - възрази на говорещия Видгри. - В безумието си те са готови на всичко, само да изпълнят замисленото - за тях не е важно, колко невинни ще загинат при това! Колко смъртни ще се окажат въвлечени в изтребителна война!
-Войната не може да бъде избегната, Велики! - мрачно навел глава, дрезгаво каза Торин. - Ние вече спечелихме една битка край града на хората Ануминас, далече на запад оттук. За съжаление, победата не бе окончателна, нашият враг получи власт над страшни сили - над Нощната господарка например. Нима и това не ви тревожи?
-Не ни тревожи - хладно поизнесе Свалви - Ние не се хвърляме да гасим всеки пожар. Ние имаме други пътища и други задачи.
-Не е време сега да спорим за това - досадно вдигна ръка Вир. - Как ще постъпим с тези пътници, нарушили закона ни? Слагайки ръка на сърцето, аз бих ги пуснал. Ние не можем да ги разберем, те не могат да разберат нас. Нека вървят. Какво ще кажеш ти, Тир?
-Нека вървят! - тържествено произнесе мълчалото досега джудже. - Те са ни чужди.
-Не бива да нарушаваме закона! - намръщи се Свалви и Видгри, съгласявайки се с него, мълчаливо наведе глава.
Всички се обърнаха към петия - Мотсогнир.
-Да ги пуснем... - след продължително мълчание накрая промълви той. От хобита се откъсна неволна въздишка на облекчение. Свалви и Видгри намръщено се надуха, като че готвейки се незабавно да възразят, но Мотсогнир вдигна предупредително ръка.
-Ще ги пуснем, но с гривните на Ауле! - хладно произнесе той и всички останали, като по команда, замълчаха.
Около минута петте Черни джуджета безмълвно се спогледаха, а после, ставайки, един след друг тържествено произнесоха:
-Тъй да бъде!
-Вие ще дадете клетва никъде, никога и по никакъв начин да не говорите на повърхността за каквото и да е, което сте видели, научили или дори помислили тук! - започна Вир. - Но думите са вятър. Ние отдавна не вярваме на ничия дума никого. Гривните на Ауле - в гласа му сякаш звънна метал, - ще ви умъртвят в същия момент, когато заговорите пред който и да е четвърти за престоя си тук. А за да не се съмнявате - гледайте!
Отнякъде в ръката на Вир се появи обикновена тъмна гривна без нито едно украшение, грубо отлята от черен метал. Черното джудже я сложи върху стърчащия до подлакътника на креслото му остър камък и втренчено гледайки го, щракна с пръсти. Секунда - и гривната стана алена, светна, вълна горещина достигна дори до стоящите долу приятели, а след още миг камъка изгуби първоначалната си форма и цвят и се стече като огнена струйка.
-Не се опитвайте да свалите или счупите тази гривна - продължи Вир. - Благодарение на нея ние винаги ще знаем, пазите ли нашата тайна или не. И ако не - горко ви! А когато тя стане ненужна и в един прекрасен ден не я видите на китките си - тогава говорете смело! - завърши загадъчно Черното джудже.
-Вие не сте такива, каквито се величаете! - по-скоро с горест, отколкото с ярост промълви Торин. В погледа му гаснеше пазена до последно надежда. -Вярвах, че тъкмо вие, Черните джуджета, сте силата, която ще сломи злото! Та нали сянката на Мрачния Властелин, срещу когото сте се борили преди векове, отново заплашва света? Но не! Мъдри, всемогъщи, велики! Стоите си тук, под земята и балансирате собственото си величие!
-Не се горещи, сине на Дарт - в гласа на Вир имаше болка. - Не от желание за величие ви отказваме помощ. И ние имаме свой дълг. Повярвай, храбри сроднико, нашата участ е не по-малко отговорна от твоята. Единствено Орлангур може да ни съди, но не и ти! Ho вярвам, че ще постигнете целта си. И може би пак ще се срещнем. Тогава... Тогава съм сигурен, че ще разсъждаваш по друг начин...
Скърцащата площадка бавно се издигаше нагоре по изглеждащата безкрайна шахта. Някъде на дъното скърцаха водни колела, намотавайки безбройни левги здрави дебели въжета. Същите трима стопани, които доведоха приятелите в Залата на Кралете, сега ги съпровождаха обратно.
Джуджетата и хобитът мълчаха. Дясната китка на всеки беше заключена във враждебна тъмносива гривна - като дремеща змия. И кой ще държи юздите й?
Впрочем, въпреки очакванията, Фолко почти не се трогна. Той просто прибави към многото негласни правила, с които се налагаше да се съобразява в този поход. Още една повеля, не си я слагай на сърцето, хобите, рече си равнодушно. Мина онова време, когато можеха да го уплашат или смутят докрай, така че да спре да мисли, дори стъписан, пак да се съвзема, паднал - отново да се изправя... Смешно!
Колелата скърцаха, площадката продължаваше да пълзи нагоре, където ги чакаше Средната земя, чакаше ги Отон. Очакваше ги страхотната и трудноизпълнима задача да спрат Олмер и последователите му. Предстоеше им да се срещнат със сянката на изпълзяващия от тъмата Мрачен властелин. Да пречупят Черното копие...
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги