Черното копие и сянката на Властелина

ЕПИЛОГ

Над обезобразените от войните Западни предели на Средната земя бавно, сякаш с нежелание започваше новият ден – зимен, къс, плах. Към ниското небе се издигаха постепенно оредяващите пушеци на угасващите огньове. По пътищата препускаха конници, движеха се неголеми пехотни отряди. Дошлите от Изток опознаваха новите си владения. Нямаше го вече Арнор, а на високия престол на Наместниците седеше нов господар – предводителят на истерлингите, името на когото оцелелите арнорци замениха просто с Tepлинг, и под което той влезе във всички летописи на Новото кралство. Малко по малко военният хаос отстъпваше място на несигурния, но все пак мирен ред Но до всичко това още беше далеч, а засега смъртно уморените Фолко, Дребосъка, Торин и елфите бавно се влачеха от мястото, където – веем неотдавна се издигаха острите кристални пикове на Сивите заливи Те вече се приближаваха към границите на Графството (Фолко неудържимо го теглеше към къщи – един поглед да хвърли – оцеляло ли е поне нещо?), когато чуха недалечното ехо на много и много конски копита. Застигнаха ги на открито място, нямаше къде да се скрият, и те, като се спогледаха мълчаливо, решиха да не мърдат от място. Подобно на онова как седяха, очаквайки решението на своята участ, Фродо и Сам на мордорския път, така и другарите на Фолко мълчаливо се събраха на края на друма, застанали в тесен кръг и хванали мечовете. Да става каквото ще, но те нямаха намерение да се предават!

А насреща им иззад хълма излизаха една след друга свежите стотни на Истланд. Младите воини, горди от победата, яздеха наперено, хвалейки се един пред друг с взетата в боя плячка. Никой от тях дори и не обърна внимание на нищожната шепа довчерашни противници – за какво са им те сега? Замъглилата разума им воля на Олмеровия Пръстен вече не им действаше, изчезваше напластената им отвън жестокост, те отново ставаха самите себе си. Нямаше чест и слава в това, нито бе според законите на равнината да нападат победени! Нека си стоят! А ако намислят нещо да направят – тогава за един миг ще изчезнат!

И само един ездач, като се огледа крадливо настрани, се опита да насочи коня към края на пътя, с властен жест протягайки ръка към торбата на хобита, Фолко отстъпи на крачка, привично спускайки на лицето плътното забрало. Но алчният воин бе забелязан от внимателният поглед на стотника, разнесе се рязък повелителен възглас – и истерлингът побърза да се върне в строя.

И видът на тези страховито и победно шестващи конници внезапно извика у хобита пристъп на нетърпима, остра тъга по отишлия си свят, такъв чудесен, уреден и великолепен! По прекрасните градове на Арнор и Гондор, сега лежащи в развалини, по цялата им книжна мъдрост, съхранила се от легендарните елфически времена, по самите Западни елфи, завършили най-после отдавна замисленото от Валарите преселение във Валинор на всички Първородни, които пожелаят това. В очите му избиха предателски, недостойни за воин сълзи и хобитът почти рухна на пътя, като опря челото в коленете си.

На раменете му легна меката ръка на Амрод.

- Не тъгувай, полуръсте – тихо говореше елфът. – Аз знам за какво съжаляваш, но помисли: земите нали останаха и хора на тях също, а и арнорските градове попаднаха в ръцете на победителите почти невредими! Да, рухнаха старите държави, но на тяхно място вече се основават нови. И дълго, още много дълго, повярвай ми, всички владетели на Западните земи ще водят произхода си от благородния крал Елесар... И нищо не се е случило с Графството, сигурен съм. Трябва да се живее!

На следващия ден, когато тримата елфи, приготвили се да се връщат вкъщи, във Водите на пробудата, тръгнаха към близката горичка да потърсят някакъв дивеч, хобитът и джуджетата ги чакаше още една много неочаквана среща. Отново, както и вчера, срещнаха конен отряд – само че този път не истерлинги, а хазги, които нямаха никакво намерение да минат покрай тях. Ниските стрелци стремително заобиколиха приятели-те, веднага скочили на крака и застанали с гръб един към друг изваждайки остриетата.

Но хазгите нямаха намерение да се бият. Старият им предводител, в когото хобитът позна отдавнашния си съперник в състезанието по стрелба, а после другар в отряда на Отон, без да изважда меч и като свали шлема си спокойно се приближи към приятелите.

- Не се бой полуръсте – с нисък глас проговори хазгът на своето наречие, специално подбирайки прости думи така, че Фолко да го разбере. – Няма да ви навредим. Просто ни заповядаха да ви намерим. Не се бойте. Задръжте оръжието си. Вечерта тук ще бъдат тези, които искат да поговорят с вас – Той направи някакъв знак и след минута в небето излетя черен улаг.

Приятелите се подчиниха, още повече, че хазгите не показваха никаква враждебност. Никой не докосна доспехите им, мечовете или походните торби. Хазгите кротко се разположиха на почивка, запалиха огньове. Хобитът и джуджетата можеха свободно да ходят където си искат, Фолко веднага се изплаши за елфите _ ами ако решат, че другарите им са в плен и тръгнат да ги освобождават? Елфическите доспехи хазгска стрела със сигурност ще пробие...

Но елфите се забавиха до вечерта, а малко преди смрачаване по пътя отново затропаха копита. В тръс се приближаваше голям отряд и начело малко непохватно яздеше гърбавият Сандело. А до него, на прекрасен и силен кон препускаше същото онова момче, с което те си купиха живота и свободата, притиснати от отряда на Сандело към скалистото разклонение на Мъгливите планини! За това време Олвен беше възмъжал, погледът му бе придобил истинска твърдост и вече не оставяше съмнение на кого им напомня – те виждаха пред себе си лицето на Олмер, какъвто трябва да е бил на млади години. Гърбавият със своя живот купуваше от враговете живота на синът на Господаря.

Но беше късно да стенат, да кършат ръце, проклинайки се за изпуснатите възможности, налагаше се да се примирят с неизбежното. На лицето на Олвен забелязаха пресен белег – спомен за страшния удар на Малкото джудже, но и синът на Олмер гледаше вчерашните си врагове спокойно, без омраза. В очите му явно се четеше затаена мъка, но момъкът се държеше с истинско достойнство. На раменете му видяха познатото зелено наметало на Олмер, на колана му висеше знаменитият Черен Меч.

Мръщейки се и разтърквайки гърди, гърбавия слезе от коня. Олвен последва примера му.

- Поздрави! – тихо произнесе Сандело, неловко (от пречещата му рана) отпускайки се на нисък пън до огъня. – Търсех ви, исках да поприказваме.

- За какво? – уморено и безразлично попита хобитът, също протягайки мръзнещите си ръце към пламъка. Какво искаш от нас? Вие победихте, макар по-точно е да е каже, че никой не победи. Империя на Господаря вече няма да има. Какво искаш от нас?

- Искам да довършите делото, с което сте се заели – сериозно гледайки хобита в очите, отговори Гърбавия.

Той също изглеждаше остарял и измъчен, видът му действително не беше като на победител.

- Искам да вземете онова, което трябва да вземете и да го отнесете там, където трябва – продължаваше той. – Този предмет не може повече да остава в нашия Свят. Той погуби човека, когото аз обичах и не искам да обезобрази и сина му. Вземете го! Вие нали гонехте моя господар, за да го отнемете от него, не е важно по какъв начин? Най-лесно ви се струваше да го свалите от труп... Ние ви го даваме. Вземете!

Той погледна Олвен и младежът бързо свали от кръста си кожена торбичка, разтвори я и извади черен тънък пръстен на дълга тъмна верижка.

Всички замръзнаха, изумени. На хобитът не му трябваше да се вглежда, за да разбере, какво точни му подава Гърбавия. Пълният с отровна неизразходвана злоба предмет, съсредоточието на мрачната Сила на всичките Девет Мъртвешки Пръстена, се полюляваше пред очите му. Като омагьосан хобитът протегна ръка.

Олвен възкликна да предупреди, но Фолко се движеше като в мъгла. Пръстенът докосна лявата му длан.

И веднага, свил се, той бързо се дръпна, като че ли в него се беше впил цял рояк оси, а ръката му до рамото се схвана.

- Не бива да го пипаш – с укор произнесе Олвен. – Дръж го на верижка и го сложи в някаква кесия.

Болката в лявата ръка постепенно утихваше, но не си отиваше напълно, а като че ли улягаше надълбоко, за да се връща пак.

- Я го сложи тук – чу Фолко думите на Дребосъка.

Той протегна на хобита неголяма чанта с медни закопчалки и сложна ключалка и Фолко послушно пусна в нея черния овал. Дребосъка хвана колана на приятеля си, с едно щракване закрепи ключалката, а после дръпна така, че хобитът едва се задържа на крака.

- Ето – удовлетворено каза Малкото джудже. – Сега е на сигурно място.

Разговорът отново секна. Очевидно нямаше какво повече да си кажат... Сандело направи онова, за което, по неговите думи беше дошъл, но не бързаше да се сбогува. Той неочаквано протегна ръка към секирата на джуджето.

- Бих искал...

За учудване на Фолко, Торин протегна на Сандело оръжието си. С дългите си пръсти, такива, че биха могли да обхванат шията на хобита, Гърбавият бавно прокара ръка по дръжката.

- Ти чудесно си обработил Неговата тояга – обърна се той към Торин. – Това дърво е от далечни краища, от самия Южен Харад... ние тогава едвам успяхме да избягаме от странни ездачи на гърбави животни, много по-големи от кон.

Гърбавия върна секирата на Торин, след това кратко и някак свенливо се озърна към Фолко. Хобитът веднага разбра какво иска Сандело и извади от пазвата си грижливо пазеното острие на Отрина. Блеснаха сините цветя и хобитът с учудване видя, че камъкът свети със злокобен огън.

- Да, бързайте – каза гърбавият, внимателно взимайки острието. – Гледай, Олвен, това е същия онзи Гундабадски трофей. – Той помълча и добави внезапно: – Ние често не можехме да разберем Неговите постъпки и чак след това... Благодаря ти, хобите. Без сам да го желаеш, ти много помогна на онзи, когото познаваше под името Олмер. Той можа да отиде зад Гърмящите Морета, където на свой ред ще отидем и всички ние. Той не стана роб на Онзи, – който... впрочем, името му е по-добре да не се произнася на глас.

Той махна с ръка, връщайки кинжала, и се обърна към Дребосъка.

- Цялата тази история с пръстените е започната от хобит – продължаваше Сандело. – И с хобит ще завърши. Мисля, че отново ви чака път, полуръсте. Ородруин отново се е пробудил за живот.

Хобитът с широко отворени очи гледаше гърбавия. Смятаният за смъртен враг човек даваше на хобита най-голямото съкровище на отишлия си господар!... Слисани, мълчаха и джуджетата.

- Това се случи през онази нощ, след първия щурм – бавно говореше гърбавия. – В битката, за да убие онова неуязвимо джудже, Той... направи нещо забранено, почерпи сила от недостъпни за нас източници – и преобразяването му завърши. (Олвен се обърна настрани) – Аз стоях до шатрата му и после той ме повика. Влязох. Той ми каза с глас, който аз вече едва разпознавах: „Сбогом! Така ми се искаше да победя като човек... Отведи хората, Сандело!“. Бях поразен, но получих заповед. Аз се поклоних и казах, че ще бъде изпълнено. „Утре в бой ще поведа само Тварите – продължи той, – и ти също повече няма да ми трябваш“... Аз исках да възразя... но той ме погледна... и аз разбрах всичко... Той остави този Пръстен на теб, полуръсте. Той знаеше, какво искате от него, и разбра сам в какъв капан е попаднал, но беше вече късно. Много късно...

Настъпи неловко мълчание. Гърбавият въздъхна, удари се по коленете и стана.

- Но и ние трябва да вървим – просто рече той. -Сбогом! Изпълнете Дълга си! Сигурно, заради това Господарят заповяда да ви запазим живота... – погледът му се плъзна по тях, като се задържа на Дребосъка. – На Сиранон, когато ви направи подаръци, ние срещнахме само двама, но ако бяхте трима, аз мисля, че зная, какво той би подарил на теб. Малко джудже. – Ръката на гърбавия порови в дисагите, лежащи до него на земята и извади малка чашка от зелен полупрозрачен камък на тънка сребърна верижка. – Много отдавна ние минавахме покрай вашето свещено езеро Келед-Зарам, което е до източните порти на Мория, и на пясъка той намери ето това – сигурно го бяха изхвърлили вълните... Вземи я за себе си.

Като се поколеба, Дребосъка въпреки това се поклони, приемайки дара. След това внимателно го погледна, като че ли разпознаваше чашата.

- А накъде отивате сега? – попита хобитът. – Ще останете тук, в Арнор, ще създавате своя кралство?

- В Арнор? Не! Нека тези земи останат за истерлингите, на тях им се харесаха тукашните градове. Отон отвежда своите на юг, иска да основе кралство на крайбрежието, близо до устието на Брендивин... А тук, вече казах, войната свърши. Появил се е тук някакъв Брадат Ейрик, които вече много навреди на истерлингите. А онзи бесен роханец Еодред събра всички оцелели след битката на Исенската Дъга и съвсем неотдавна разби ховрарите, май има намерение да върви на юг, да отвоюва Рохан... Но това всичко са дреболии, гранични сблъсъци, не повече. Роханците, дори може би ще вземат обратно Едорас... но нас това вече не ни засяга. Ние се връщаме в родината – зад Пустата планина, там ни помнят. А после?... После ще видим.

- И какво, пак война? – в упор попита хобитът.

Гърбавия сви рамене:

- Война?... Не знам. А впрочем, не ние го започнахме и не с нас ще завърши. И слушайте! Когато изпълните Дълга си, елате при нас! Какво ще правят в мирния Запад такива славни воини като вас? Минас-Тирит нали също падна.

- Падна?! – в един глас извикаха поразените Фолко, Торин и Строри.

- След дълга обсада – кимна Сандело. – По-точно, не падна, а гондорците сами си тръгнаха от там... Те с харадримите просто се избиха едни други, така че дори и не може да се каже, кой кого победи... Но мисля, че Минас-Тирит няма дълго да бъде празно място. Нещо ще се появи вместо него!... Не, войната на Запад е свършена. Твоите сродници, полуръсте, смятай, изобщо не пострадаха. Минаха през вашите земи две вълни конници, някои неща, знам, изгоряха, но всички полуръстове се изпокриха в Старата гора, където не може да влезе нито на кон, нито пеш... А и стара магия пази тези места...

Гърбавия се надигна.

- Ще ви оставя коне – и за езда, и за багажа ще стигне. Провизии също... До самия Мордор можете да вървите спокойно, а там вече каквото стане. Как стоят нещата отвъд Черните планини не мога да ви кажа, не знам... Но ние трябва да тръгваме! – Сандело помълча и добави: – Сигурно, затова Той ви запази живота... В блатата...

- А аз няма да ви кажа „сбогом“! – разнесе се гласът на Олвен. – Кълна се във Великата стълба, аз бих искал отново да се срещна с вас и да ти върна, Малко Джудже, плесницата ти... а затова – до следващата ни среща!

Поддържан от Олвен, Сандело седна в седлото, синът на Олмер литна с едно движение върху коня си и двамата вдигнаха ръце в последен прощален жест. Отрядът тръгна – тръгваха хазги, истерлинги, дунландци и още някакви неизвестни на хобита хора – и скоро изчезна за завоя на пътя...

В далечината утихна потропването на конските копита.

- А Талисманът, който Господаря си взе обратно от Отон, видяхте ли го? На гърдите на Олвен висеше! – бързо проговори хобитът.

- Така ли? – вдигна вежди Торин. – Бих искал да знам, запазил ли е някакви или...

Приятелите се спогледаха и едновременно свиха рамене. Сандело не сметна за необходимо да дава творението на ръцете на своя господин – какво можеха да направят?...

Фолко вдигна нагоре глава, подлагайки лице на суровия вятър. Нещо се беше променило в това, като че ли снижило се небе, или само му се струва? Виста, така наричат елфите обвиващата Смъртните земи въздушна покривка, синия безкрай, чиято бездънност преди не можеха да скрият никакви облаци – какво стана се него? Какви непознати струни се скъсаха в онзи момент, когато Корабостроителя се раздели с живота си? Като исполински непроницаем покрив слоевете на Виста закриха Света и хобитът с остра мъка, с цялото си същество усети края на забранените елфически Сили, корените на могъществото на които си оставаха във Валинор.

Отиваха си хилядолетни пластове от памет, изтичаха, стопяваха се. Намирайки последното си убежище там, зад черните гранитни стени на Пелори. Нов, млад и жесток ред идваше да смени предишния. Над всички безкрайни, необятни простори на Средната земя раз-перваха криле нови сили, събираха мощ нови кралства Елфите Авари правеха магически бариери около Водите на пробудата, за да могат с годините да останат в преданията на хората само като смътна и невярна приказка. В пещерата си се вслушваше в различимите само от него конвулсии на световните основи Великият Орлангур. Мъдреците на се изкачиха на високите наблюдателни кули обръщай ки острите си погледи към движенията на небесата и водите улавяйки в тях едва различимите отгласи, достигнали техния чувствителен разум от черните бездни на Хаоса извън Стените на Света, от пределите на самото Обетовано – жилище на Твореца Илуватар...

Дивното чувство на провидението подхвана хобита – да не би за последен път? Безкраят го завличаше някъде извън подвластните на съзнанието области и кой знае как би свършило всичко това, ако не се разнесе до Фолко толкова познатия, реален и земен глас на Малкото джудже, който веднага върна хобита обратно.

- Кълна се в Морийските чукове, те са ни оставили бира! – възкликна той, изваждайки на бял свят тежка бъчвичка. – Не виждам причини да не осветим чашата ми! Накъде отиваме после, към Мордор, нали? Щом е тъй, наистина няма да ни попречи една добра глътка!...

И Малкото джудже рязко издърпа запушалката. Нещо, което умееше да прави по-добре от всеки друг...

декември 1993 г.

Санкт Петербург