Черното копие и сянката на Властелина

Глава 1. КЪМ ДОМА НА ВИСОКИЯ

- Ама че виелица! – изръмжа Торин, докато безуспешно се опитваше да се загърне в старото пътно наметало, което помнеше и по-лоши дни. Бурята свирепстваше с пълна сила и трупаше по плещите едри буци твърд сняг. Приятелите едва успяваха да опазят малкия си огън от брулещия вятър.

- Залагам си брадата, че и бира не се намира на петстотин левги околовръст! – подсмърчайки изгъгна Дребосъка. Вече кой ли ден подред го мъчеше жестока хрема. – Ех, казвах ви аз, нека отидем в Айбор! Не ме послушахте...

- Пак ли мрънкаш? – сопна се Торин, но внезапен порив хвърли в лицето му шепа боцкаш сняг, той се задави и млъкна.

- Мрънкам ами! – не мирясваше Дребосъка. -Навираме се където ни падне, ха не мрънкай де! Олмер както го нямаше, така го и няма и ще дойде ли при този Дом на Високия, само Дурин знае! Колко още ще скитосваме?

- Колкото трябва... – измърмори в отговор Фолко. – Но чувствам, че малко остана.

Хобитът седеше с нахлупена до носа качулка, загърбил пронизващия вятър и се мъчеше с дъха си да стопли вкочанените си ръце. В източната Средна земя върлуваше декември, който се оказа далеч по-свиреп и мразовит, отколкото в уютното Графство. Приятелите не можеха да повярват, че според звездите се намират по на юг от Фуков Край. Седмица след седмица след срещата с Черните джуджета отрядът на Отон вървеше на изток през хълмове и блата, гори и пустини, реки и планински била. Наближаваха Барския хребет, нейде пред тях бе Черният замък – ключът за преминаване през великата източна река Хоар. Оттам пътят им лежеше на север, право към потайната долина, където сред омагьосаните скали започваше Пътеката на съцветията.

По този път те изпитаха доста неприятности. Прекрасните видения повече не посещаваха хобита, а и той не използваше умението си да ги извиква по собствено желание. Бяха му станали странно далечни, студени и чужди. Като несъкрушим бастион стоеше в златното си величие Задмория. Озарен от дивна светлина, Валинор сякаш бе забравил за бедите и тревогите на Средната земя и Фолко. все по-рядко се обръщаше към него в мислите си. Чувстваше се здраво свързан с грижите на смъртните, затова когато размишляваше вечер край огъня, неведнъж си казваше, че ако беше на мястото на Билбо, Фродо или Сам, никога не би отишъл в Задмория.

„Какво ли правят там? – питаше се Фолко. и всеки път оставаше без отговор. – За какво са им знанията в онзи застинал Рай, за какво е всичко, щом нямаш власт да промениш дори най-малката му частица? Прави са елфите Авари – собствената Светлина винаги ще е по-добра от подарената...“

Вестови от Отон прекъсна мислите му – предводителят на отряда викаше хобита при себе си.

Откак стотната им напусна клисурата на Черните джуджета, Фолко. свикна с тези повиквания. Странно му бе да си признае, че в дъното на душата изпитва симпатия към суровия воин, който алчно като любознателно хлапе слушаше безкрайните истории, за които хобитът бе чел или чувал. Отон се интересуваше от възникването на Кралството на Арда и Изгнанието на Мелкор, Гибелта на Светлоносните дървета, Възхода на Валинор и Края на Нолдор... – всичко, касаещо Първата, Втората и Третата епохи. Той затрупваше Фолко. с въпроси, в стремежа си да си обясни и най-дълбоките причини за това или онова събитие. Особено често той молеше хобита да преразкаже тъжната история за черната съдба на Турин Турамбар, който извършил велики подвизи – убил исполинския Глаурунг, най-могъщият дракон от ятото на Моргот, ала в края на краищата по незнание се оженил за сестра си и в ужас от стореното се пронизал с меча си.

„Какъв воин! – възхищаваше се Отон. – Харесвам го повече от самохвалкото Берен, който без магията на Лютиен не би стъпил и крачка. Турин е съвсем друго нещо! Да, сгрешил е, но пък какъв юнак е бил!“

Командирът разпитваше и за Нуменор. След като чу тази история, той дълго седя свел глава в мрачни размисли.

И Фолко не виждаше в Отон онази скрита тъмнина, която бе съзрял веднъж. Опитният воин Отон навремето беше усетил в Олмер голяма сила и бе го последвал, твърдо вярвайки, че най-сетне е срещнал онзи, който ще създаде ново царство. Отон не се вслушваше много-много в речите на Олмер за велика война с елфите. Той обичаше своя смел и дързък Господар, обичаше властната му воля, която подчиняваше обстоятелствата, прекланяше се пред късмета му. Но лека-полека в обкръжението на Господаря проникваха нови хора. „От старците останахме само аз и Берел...“ – рече веднъж Отон, и Фолко. разбра, че командирът му, въпреки цялата си преданост, е дълбоко уязвен, че води един незначителен разузнавателен отряд. Като воин на Езерното кралство, Отон бе оглавявал многохилядни дружини.

Той настойчиво разпитваше за видяното от хобита в недрата на загадъчната планина на Черните джуджета. Разбира се, преди всичко го интересуваше дали стопаните на Подземията няма ли да излязат в решителния момент на повърхността, за да наклонят везните на войната на една или друга страна. С немалки усилия Фолко. се отклоняваше тези въпроси.

И нито веднъж подир сблъсъка с Нощната господарка не видя Отон да използва Талисмана на Олмер. Загадъчният и зловещ Пръстен беше грижливо скътан нейде – навярно разказите на хобита бяха подействали и стреснали командира, а може би засега той се задоволяваше със силите, отпуснати му от природата.

Обикновено Отон беше много предпазлив какво приказва, според него полуръстът оставаше неприятелски разузнавач, който много знае и има някакви неясни отношения с Господаря. Отон подозираше, че привързаността на хобита към Олмер не е искрена и затова дълго нищо не му разказваше. И все пак при последната среща от устата му се откъснаха горчиви слова: „Ох, променя се Господарят, странно се променя, полуръсте, познавам го много отдавна...“

Те докретаха през преспите към походната шатра на Отон. Вестовият отхвърли тежкото покривало и Фолко. бързо прекрачи вътре, където не духаше, където в огнището мъждукаше жар, и където със сигурност го чакаше добра глътка тръпчиво червено гондорско, от което спират да изтръпват пръстите и студът за известно време отпуска ноктеста хватка.

Предводителят на отряда посрещна вкочанения хобит, като му връчи мечтания рог с вино и му предложи да изпуши лула на топло. Въпреки бури и виелици Отон рядко ползваше удобната си шатра – преотстъпваше я на отрядния лечител, който се грижеше за измръзналите. Отон идваше тук само за военен съвет с десетниците или когато беседваше с хобита.

И днес той внезапно и неочаквано заговори на Фолко. за сегашните елфи. Не за героическото им минало, а за настоящето, срещу което и беше въстанал Господарят.

- Кажи ми, полуръсте, защо все пак си тръгнал против елфите?

Фолко. се обърка. Чувстваше, че самият Отон до неотдавна не се е замислят над това и сега се намираше в задънена улица, затова и търсеше поне някакви разяснения от единствения в целия отряд, с когото може да поговори – с тайния пратеник на Западните предели, включил се във вражеска войска под чужд облик на търсач на приключения!

- Но ние засега още не воюваме с елфите – уклончиво отговори Фолко., – и ми се струва, че едва ли ще воюваме. Светът се променя, елфическите крепости опустяват, настъпва благодатно време та смелите и силни хора да издигнат нови могъщи държави. Смятам за чест да служа на първия от тях!

Отон не се отзова на надутата верноподаническа реч.

- Ами ако превратната съдба на войната ни изведе, да речем, към Сивите заливи? – с присвити очи попита Отон след минута мълчание. – Ако заповяда Господарят, ти ще тръгнеш ли да щурмуваш стените им?

Въпрос след въпрос – един от друг по-неприятен и опасен! Не му оставаше нищо друго, освен да се престори на обиден:

- Съмняваш се във верността ми към Господаря, командире? Така ли да разбирам думите ти?

Отон се усмихна.

- Кой знае, полуръсте, може би ще се случи да катериш тези стени под мое командване. А воинът не е кукла на конци. Воинът се сражава добре, когато знае за какво се бие. Ние сме хора, ние сме свободни, изборът е в наши ръце. Съдейки по това, как се опитваш да се измъкнеш от отговора, мисля, че ти не си направил докрай избора си. Знаеш ли, че в Клетвата, която си длъжен да дадеш на Господаря, влиза обещанието да се биеш до смърт с елфите? Пази се да даваш дума, която не ще спазиш! Ти ми разказа за Силите на Арда, които могат да наказват клетвоотстъпниците. Пази се от отмъщението на съдбата!

Фолко седеше ни жив, ни мъртъв. Думите на Отон накараха сърцето му бясно да забие, хобитът почувства задух. Нима Отон е заподозрял нещо? Сега Фолко е в пълната му власт и е безоръжен – освен скъпоценното острие на Отрина няма нищо, ризницата е свалена, а десницата на Отон уж кротко се подпира на дръжката на двуръчното му чудовище. Хобитът се напрегна, готов всеки миг да хукне, макар че нямаше накъде да бяга. На много левги наоколо белее снежна пустиня, най-близкото селище се намира на четири дни път, а обитателите му са привърженици на Олмер.

- Какво пък, ако ни застанат на пътя... -промълви той, но очевидно думите му не убедиха Отон...

След този разговор Отон престана да вика хобита в топлата шатра.

Отрядът бавно продължаваше на Изток. Вървяха право към Черния замък. Хоар не замръзваше дори в най-лют студ и само там бе възможно да преминат реката.

„Ако не смогнем да построим салове – често повтаряше Отон, обхождайки вечер лагера, – ще се наложи с измама...“

В една от непрогледните нощите, докато свирепстваше виелица, най-после пристигна крилатият пратеник на Радагаст. От писмото му лъхаше тревога – старият магьосник още не бе успял да разбере източника на силата на Олмер. Вълшебникът беше пратил съгледвачи – пернати и четирикраки – далече на изток да търсят къде е паднал Небесният огън, но сред зима, когато всичко бе покрито със сняг, усилията им бяха напразни. Сред елфите в Сивите заливи беше се вдигнала тревога – известията за Гълтачите на скали бяха проверени и потвърдени от Кирдан. Предположенията на приятелите се оказаха верни – рожбите на Мрака под планината, събудени и насочвани неизвестно от кого, се нижеха от северозапад право към елфическата твърдина, постепенно изтегляйки се от Мория. Дружините на Дори, вече заслужил прякор „Славния“, успели да нахлуят в Хазад-Дум. В двудневна битка джуджетата разбили отрядите от различни оркски племена и за кой вече път започнали възстановяването на великото Царство. Самият Дори обаче отказал короната – не бил от рода на преките потомци на Дурин... Пръстенът им помага да се защитават от подземния страх, и сега джуджетата търсят източници на подземни води, за да пуснат цели реки в прогорените от Гълтачите тунели. Но от тази опасна идея засега ги удържат дошлите при тях елфи на Корабостроителя – заради непредсказуемите последици, които може да донесе това им действие. В Ангмар засега е спокойно, но духът на размириците още не е напуснал тази страна. През цялото време от изток тайно идват някакви подозрителни личности, кове се оръжие въпреки забраната на Наместника, арнорските постове нерядко са нападани. След разгрома на Олмер миналата есен разбойниците са се изпокрили и пътищата на Северното кралство са безопасни. Около Могилите е поставена сигурна стража, макар че засега с това успяват само да успокоят селяните. Странни неща ставали там нощем, но „черните отряди“ вече не скитат безнаказано из околностите.

„Ала усещам, че на Изток продължава да се събира гной – пишеше Радагаст, – и ако вие не успеете да унищожите главната причина за размириците, всичките усилия за умиротворяване на Запада ще се окажат безсмислени...“

Посланието на Радагаст обаче с нищо не промени всекидневния живот на приятелите. Дните минаваха, Отон с желязна ръка продължаваше да води отряда си през снеговете и Барският хребет на хоризонта ставаше все по-висок. Налагаше се да напрягат всички сили. Добре поне, че не вървяха през истинска пустиня – тези краища бяха населени с дребни родове от ховрарския племенен съюз, в селищата можеха да получат храна. Но скоро тези редки села останаха зад тях – започнаха унилите и безплодни предпланински земи.

- Дано не налетим на орки – рече Торин една сутрин, като притеснено се оглеждаше. – Нещо прекалено им мязат тези места!

- Какви ти орки, зима е! – възрази приближилият се Дребосък – Всъщност, не бих отказал да поразтресем някое леговище, току виж сме намерили там бира.

- Пепел ти на езика – разтревожи се Фолко. – Не искам никого да треса! Достатъчно ме тресе студът, чак ризницата звъни!

Утъпканият път водеше в неширока долина между почти допиращи се скалисти разклонения на Хребета. Това беше единственият проход на изток, без да се броят няколкото планински пътеки. Древният търговски друм минаваше през единствената теснина, и затова, както обясни на отряда Отон, тези места от стари времена са обичани от всякакви буйни люде.

- Ако срещнем някой – говореше предводителят, – по-добре да решим нещата мирно, без бой, за да спечелим на наша страна смели хора.

Следите по друма говореха, че оттук доста отдавна не са минавали кервани, и дори някой да е имал намерение да прави засада в теснината отпред, вече да го е направил. За всеки случай Отон заповяда на всички да се въоръжат.

На сутринта на следващия ден те навлязоха в прохода, Фолко. въртеше смаяно глава – такава красота се откри пред погледа му. Въпреки студа, от подоблачните стръмнини надолу се спускаха блестящи водопади. Огромни ледени висулки бяха застинали като чудновати змии. Зимата причудливо беше украсила чудноватите зеленикаво-черни скали на теснината, превръщайки я в приказен елфически замък. Небето бе синьо, ярко светеше слънце, искреше сняг, сияеше скреж, в ледените тунели ромолеше непокорената от студа тъмна и бърза вода.

„Прекалено хубаво е всичко. Направо си проси да стане беля“ – помисли си Фолко.

И не се учуди, когато внезапно във въздуха засъскаха нечии дълги черни стрели.

- Е-хо-хо! Нападай! Убивай! – екнаха наоколо дрезгави и груби гласове.

Хобитът приготви лъка и вдигна глава. Издигайки облаци сребрист снежен прах, право към замръзналия и наежил стомана отряд от склоновете се свличаха омотани в космати кожи същества. Едните бяха високи, плещести, а другите едва стигаха на Фолко. до рамото. Нападателите размахваха копия и пускаха стрели.

„О, могъщи Ауле! Гури и планински и пещерни троли.“ – без страх си помисли хобитът, защото нямаше време да се плаши.

Ръцете му вече си вършеха своето – снегът на близкия склон потъмня от кръвта на единия от противниците.

Отон смело излезе напред, нещо извика, но едно копие, криво и калпаво, макар и тежко, го удари в гърдите. То не проби ризницата, но изхвърли командира от седлото на земята.

Ала не по-малко храбрите от предводителя си воини в първия миг се стреснаха. Всички помнеха заповедта да уреждат нещата по мирен начин и затова се опитваха да се отбраняват, без да проливат излишно чужда кръв. Но яките троли замлатиха щитовете им с тежките сопи, а гурите пускаха отгоре множество стрели, които въпреки лошите си върхове биеха силно и болезнено, Фолко. бързо се огледа. Само той и джуджетата се защитаваха яростно, останалите отблъскваха ударите схванато и вяло. Неколцина стари гури, които стояха на висок скален корниз, се стремяха да засилят стъписването и объркването на воините на Отон – те правеха с ръце странни движения и хвърляха в малък огън някакви корени, които пламваха в пукот и дим.

И щом Фолко. вдигна очи към тях, тутакси почувства странна отпадналост. Ръцете му натежаха, очите взеха да се затварят, картината заплува пред погледа му... ала хобитът намери сили да се бори. Пред него изплува Синьото Цвете, топящите се на дланта му сини листенца – и отрезвяващата болка в ръката отми слабостта от съзнанието, връщайки силите му.

А през това време битката отиваше на зле за отряда на Отон. Огромните лапи на тролите смъкваха воините от конете, извиваха им ръцете, обезоръжаваха ги и ги връзваха. Някои се съпротивляваха, но заобиколени от всички страни, те нямаше откъде да чакат помощ, а и магията на гурите сякаш оплиташе ръцете им – мечовете им се вдигаха като в просъница. Единствено джуджетата издържаха – бяха успели да съсекат три трола и доубиваха четвърти. След като се убеди, че приятелите му са наред, хобитът трескаво затърси с поглед Отон. Фолко. веднага разбра, че както при срещата с Нощната господарка, така и сега освен Талисмана нямаше друга надежда. И щом видя двама грамадни трола да влачат поваления още в самото начало Отон, хобитът се хвърли към него, без да се бави.

Чак когато всичко приключи, Фолко. осъзна колко близо до него е минала смъртта и едва тогава се уплаши.

В суматохата на боя тролите не обърнаха внимание на малкия хобит, който издърпа стрела от колчана и простреля единия от влачещите Отон троли в шията така, че окървавеният връх се подаде от другата страна. Глух рев, пресипнал стон – врагът се сгърчи на снега. Вторият трол успя да се обърне и да вдигне тоягата си, ала само за да раздели участта на другаря си – без да губи нито секунда, Фолко. го улучи в гърлото.

- Талисмана, Отон, Талисмана! – той разтърси раменете на командира си.

Но Отон оставаше неподвижен и безгласен, загубил съзнание от удара. Ръцете на хобита трескаво зашариха по тежкото тяло в търсене на скъпоценния и зловещ пръстен. Той страшно бързаше, озърташе се, и не непразно – отрядът всеки миг щеше да бъде напълно разгромен. Ала припрените пръсти на Фолко. не съумяваха да открият Талисмана... и тогава хобитът отчаяно сграбчи верния си лък, фссът! – и старият гур магьосник падна от канарата с разперени ръце. Фсссът! – и вторият от гурите рухна по очи в огъня.

- Насам! При мен! Тук е командирът! – разкрещя се хобита, оголвайки меча.

Гурите насочиха към него лъкове си, но ризницата отрази стрелите. Войниците, сякаш внезапно събудени, развъртяха оръжия в стоманени дъги. За кратко хобитът се оказа притиснат от петима троли, но окопитилите се воини на Отон навреме му се притекоха на помощ. Докато горе гурите магьосници палеха нов огън, докато се суетяха и подскачаха, силата на заклинанията им отслабна, хора и орки напълно се съвзеха. Отрядът се стегна и противникът незабавно усети разликата. Пред хобита застанаха четирима ангмарци и няколко орки, които накараха нападащите да отстъпят, убиха три трола, но и самите дадоха жертви. Скъпоценните секунди бяха спечелени. Стенейки от напрежение, Фолко., успя да обърне възтежкото тяло на Отон, бръкна дълбоко под ризницата и напипа малка кожена кесийка на здрава верижка. Пръстите дръпнаха връзката – и хобитът се изправи. Бледото златно колелце бе на дланта му.

Обхвана го странно чувство – сякаш стоеше над бездънна пропаст, а от дълбините й вееше сух, парещ лицето жар. Пред мисления му поглед прехвърчаха като подхванати от вихрушка откъснатите сини листенца на скъпоценното цвете, а стотици далечни гласове призоваха: „Спри! Не го слагай!“ Потокът на познатата мътна сила, затъмняваща съзнанието, избликна навън... но спря, безсилен да преодолее бариерата на волята на хобита който светкавично издигна около загадъчния Талисман здрава и засега непреодолима за тази сила ограда. Мрачна и тъмна бе мощта на Талисмана. Нищо освен задгробна празнина не виждаше в нея хобитът, загледан втренчено се в нея със своето чудно изострило се вътрешно зрение – дар от същото онова Синьо цвете, което той бе спасил от гибел. И сега Фолко. виждаше всичко като че ли през стрък синкави листенца. Но те не пречеха – напротив, всяко от тях приличаше на вълшебна лупа, като помагаше да се различат подробностите на вътрешната същност на Талисмана.

Но не само тежкият мрак без ивица светлина изграждаше силата на страховития Пръстен, Фолко. различи и втори слой – върху мрачния фундамент имаше и нещо друго. То бе могъщо, но не черно, трептеше като своенравно човешко сърце и хобитът не съумя веднага да определи какво е то. В този слой беше смесено какво ли не, сякаш без да гледа злополучният творец бе хвърлил в тегела частица от самия себе си. И неочаквано хобитът се досети.

„Та това е човешкото начало! – каза си той. – Това, което не мога да разбера и определя – това е част от човешка сила!“ „И сплав от тъмна воля и смели сърца ще вложи той във всемогъщия си венец“ – внезапно се сети за думите на Наугрим. Да! Талисманът беше изграден върху основите на древна и черна сила, незнайно откъде взела се у Олмер. Ала в него присъстваше и свободната човешка воля. Но сега тя дори пречеше да бъде достигне до самата същност на Пръстена. Страшна и студена беше тази дълбока същност, но Фолко. настойчиво се придвижваше към нея, пречупвайки собствените си страхове. Ледени тръпки го побиваха, кръвта се замръзваше в жилите, невъобразимо древна омраза оживяваше в дълбините на Талисмана, пробуждаше се от неистовото си вцепенение. Сега волята на хобита й проправяше път и той разбра, че всичко, вложено в Талисмана от твореца му, помагаше да се обуздава тази древна земна сила. Нямаше друг път към пълното опознаване, затова трябваше да събере в юмрук всичко, което имаше, за да се опита да го измине.

И близо, много близо се приближи Фолко. към познанието. Плашещи бездни се разкриваха пред мисления му поглед, край себе си чувстваше повей на ледени криле, но в същото време не можеше да бъде Средоточието на мрака – прекалено малко бе и не толкова страшно... Увереността изникна от нищото, като че някой всезнаещ се беше навел над рамото на хобита и размишляваше и правеше изводи заедно с него. Не, древната тъмна мощ не беше първична тази – хобитът ясно осъзна това. Наведе се още по-ниско над Пръстена... и нещо го дръпна за рамото, като го изтръгна от дълбокия транс.

Той стреснато се озърна. Отон както и преди беше в несвяст, наоколо кипеше бой. И гурите вече бяха успели да запалят нов магьоснически огън. Тълпа троли бе обградила от всички страни отчаяно съпротивляващите се хора и орки, гърбовете им засега пазеха хобита от вражеските сопи и копия... ала колко още могат да издържат?...

И Фолко. се реши. Макар че вътрешно бе докрай убеден, че в никакъв случай не бива да надене пръстена, той нямаше друг изход да спаси живота на другарите си и своя собствен. Той въздъхна и със замах надяна Пръстена.

Светът не се промени, не помрачня и не почерня, но щом хобитът вдигна ръка, усети напор на могъщ вятър, който се вливаше в него и му даваше своя разбег и своята мощ. В главата му закънтяха камбани, ръцете му се изпълниха с великанска сила, тъмно безстрашие го подхвана, гласът му се извиси както никога преди и той властно заповяда на нападателите да спрат и да паднат на колене пред него, защото той е пратеник на Господаря и тежко на онези, които застават на пътя му!

И сякаш разпънат в освободения вихър на безумната сила на Талисмана хобитът крещеше още много други заплашителни и повелителни думи, сякаш се усещаше не дребен полуръст, а огромен приказен великан, готов да съкруши всякаква преграда. Древната оживяла в него омраза жадуваше кръв. Помраченото съзнание на Фолко. желаеше да троши и събаря всичко наред, а сетне да падне на колене пред Господаря и да си признае кой е в действителност, да признава всичко пред него, за да няма повече недостойни тайни пред Него...

Да, Талисманът бе могъщ – ала бе възможно да му се противопоставиш, да се бориш. Някаква част от душата на хобита не се омая от тъмата упойка на Силата. И когато стъписаните гури и троли превиха гръб пред Носителя на Талисмана и взеха да падат по очи в снега, Фолко. отново съумя да стане самия себе си. Тъкмо навреме затанцуваха пред очите му въртящите се сини листенца и изтриха от сърцето му предизвиканото от Талисмана безумие. Нечута никой друг нежна и хармонична музика погали вътрешния му слух. Току-що овладелите го безумни мисли се разсейваха, като дим под свежия вятър.

Битката замря, всички спряха. И тогава пред нозете на хобита помръдна и застена Отон. И тутакси посегна към кожената кесийка на гърдите си, а когато не напипа Талисмана на обичайното място, командирът подскочи като опарен. В очите му светна лудост, с която той със всички сили се опитваше да се бори. Очевидно Отон добре помнеше разказите на хобита и дори пред себе си не желаеше да покаже своята зависимост от зловещия дар на Господаря, Фолко. прекрасно разбираше, какво може да усеща сега Отон и затова бързо му протегна Талисмана. Предводителят на отряда за миг замря, а сетне с могъщо усилие на волята си наложи да поеме пръстена от дланта на хобита спокойно, почти безразлично. Беше се досетил, какво е станало и защо Пръстенът се е озовал у полуръста.

С това премеждието приключи. Като се държеше за гърдите и съскаше от болка, Отон прие изявленията на покорност от тролите и гурите. Отрядът се забави един ден, погреба убитите, превърза ранените и тръгна по-нататък, а нападателите получиха най-строга заповед да се явят в Свободната област при Берел, за да приемат службата при Господаря, и да не се бавят, защото войната тропа на портите!

Тревожна хладинка мина в сърцето на хобита, когато за пръв път чу от Командира тази фраза.

Теснината остана зад тях. Отрядът навлезе в безкрайните простори на задпланинските части. Според думите на водачите до Хоар оставаше не повече от осем или девет дневни прехода. Наближаваха Черния замък.

Но Отон не бързаше да доведе дружината си под стените на тази най-силна в Средната земя крепост, както твърдеше мълвата. След като се посъветва с хобита – а Отон започна много да уважава полуръста след последната битка – предводителят на отряда рязко зави на север, където според слухове планинските гори били се спускаха почти до самата река и където можеха да се надяват на салове. Черния замък те оставиха вдясно.

По пътя приятелите имаха достатъчно време за размишления, случаят с Талисмана даваше богата храна за тях.

- Добре – каза един път по време на почивка Торин, – да отхвърлим Твореца на Мрака, щом ти си толкова сигурен в това. Да се спуснем едно стъпало по-надолу – там имаме главен помощник, властелинът на Барад-Дур. Още по-надолу – Деветте, Балрозите, Черните нуменорци. Останалите май не заслужават внимание – предводителите на Вражеските армии не са притежавали нищо, били са обикновени хора. Откъде е тогава Талисманът? Част от Олмеровата сила, която той има неизвестно откъде?

- Преди предполагахме, че може би сме пред новото въплъщение на Саурон – тихо каза хобитът. -Тогава става ясно, че Талисмана трябва да има дълбоки, много дълбоки корени.

- Въплъщение... – намеси се Строри. – Стига и вие, какво ти въплъщение! Щеше ли Властелинът на Мордор да се скита по градове и села!

- Но Олмер подчини Ангмар, страната Дун и Могилите! – възрази Фолко. – Орките го признаха за свой господар, също и басканите. Кой друг би постигнал такова нещо, ако не и изконният им Повелител!

- Да приемем, че си прав – отбеляза Торин, – обаче този Повелител може да притежава множество въплъщения... форми. И всяка форма има своите силни и слаби страни.

- Въртим колелото без точило – вмъкна любимия си израз Дребосъка, като безнадеждно махана с ръка. – Все едно нищо няма да изясним, докато не се сблъскаме с него лице в лице.

- Но защо? – каза Фолко. – Вече знаем доста неща. Елфическата сила не отстъпва пред творенията на Господаря. Макар да владея съвсем малка, чисто земна част от нея, Талисманът ми се подчиняваше, докато не го пуснах. И го оставих сам, по собствена воля. Тази древна тъма е много добре позната на елфите – срещали са я неведнъж, тук грешка не може да има. Вече ви казах, в пръстена има доста човешко присъствие... И това е странно. Откъде може да се вземе човешко в първичното нечовешко?

- Ами ако се е слял с някого, да е овладял мислите му, а след това и тялото? – предположи Дребосъка. – Така лесно може да се обясни младостта му, например. Надали Саурон щеше да се задоволи с ролята на панаирджийски стрелец!

- Я стига... – започна Торин, но Фолко. го спря.

- Чакай, чакай... в това има нещо, нещо неуловимо! – Той щракна с пръсти в напразни усилия да намери подходящата дума. – Не знам, Строри, защо ти хрумна това ума, ала и аз мислих за това. Странно се получава – отначало като че ли е човек, а колкото по-нататък, толкова по-черен и по-страшен става. Сякаш... струва ми се... Мисля, че Олмер носи на ръката си Пръстена на Силата!

Приятелите замряха. Хобитът усети как внезапно започнаха да се отдръпват плътните сиви облаци, затулващи ума му всеки път, когато опиташе да си отговори на отдавна измъчващия го въпрос за същността на силата на Олмер. Появи се слаб проблясък... Нима бяха напипали верния път?

Но този успех остана единствен. Повече нищо не можаха да си обяснят. Изобилието от противоречиви факти не им даваше възможност да сглобят някаква горе-долу стройна картина на случващото се.

- Какво пък, да оставим този разговор... До следващото озарение – мрачно се пошегува Торин.

Озарение наистина не би им дошло зле. Озарение или някакви извънредни обстоятелства, от които биха могли да извлекат нещо, което да ги насочи. Но думите за Пръстена на Силата здраво заседнаха в паметта им.

Няколко дни след сблъсъка в теснината тези мисли неотстъпно преследваха хобита, но бяха засенчени от новите тревоги, стоварили се върху отряда. Отон благополучно доведе дружината до гъстите планински гори и тук пътят зави на север, а целта им се намираше на изток. Наложи им се да тръгнат през непроходими снегове към реката. Към трудностите на прехода се добавиха и още лишения – Отон с желязна ръка съкрати дажбите, пазейки храна за „черни дни“. И тези дни не закъсняха. Два изгрева път ги деляха от Хоар, когато отрядът се натъкна на засада.

Същия ден Фолко. заедно с цялата си десетка беше в ариергарда на колоната. Челните редици на отряда тъкмо спряха за кратка почивка, изтощени от проправянето на път за хората и конете през дълбоките преспи. Краят на дървесното море тук рязко завиваше на юг, простирайки в тази посока дълга тясна ивица, подобна на език. Точно по пътя на стотната вятърът беше наемел снега на цели хълмове. Постепенно при насядалите воини от авангарда пристигна и останалата част на дружината, само десетката на Фолко. застана малко по-далеч.

Никой не забеляза, откъде долетяха първите стрели. Бяха малко, но целеха без грешка. Викове, неистовото цвилене на изплашените коне се смесиха в ужасен шум. Никой нямаше представа от кого и откъде иде нападението, но въпреки това воините на Отон не се смутиха. Домът на Високия бе наблизо и всички помнеха предупреждението на командира, че сигурно подстъпите към това съкровище на древната магия ще са добре пазени. Стена от щитове се разгърна от само себе си, макар и не толкова плътна и неразкъсваема, както при неподражаемия хирд. Стрелците хазги и арбалетчиците ангмарци бързо се нареждаха в боен строй под прикритието на орките щитоносци и тежковъоръжените. Отон незабавно хвърли две въоръжени с мечове десетки да заобиколят противника, на останалите заповяда да се готвят за атака – виждаше как воините си да падат, пронизани от неправдоподобно точни стрели, и явно си даваше сметка, че няма да издържат дълго под такъв обстрел.

Десетникът заповяда на Фолко. и останалите да се промъкнат пълзешком напред – Отон разсредоточаваше силите си, като в същото време се стремеше да обхване в полукръг издатината на гората, откъдето шибаше бодливият дъжд дълги стрели с бели пера. Една от тях отскочи от нараменника на Торин и хобитът светкавично я разпозна – стрелата беше елфическа.

- Само това липсваше, да ни довършат съюзници – промърмори си той под носа, чудейки се как да остане незабелязан, за да не му заповядат да стреля по Прекрасния народ. Но този път му провървя – пратените да заобиколят врага мечоносци започнаха сражение. фланговата стража на противостоящите им стрелци бе смачкана начаса. Дочул нарастващ победен рев отпред, Отон вдигна отряда в атака. Десетката на Фолко. се оказа последна и не успя за основните събития.

Елфите не приеха боя. Те се разпръснаха сред боровете и изчезнаха в заснежените дебри на гората. Там, където хора и орки хлътваха до гърди в преспите, елфите леко стъпваха по повърхността, без да потъват дори на един пръст. Усетили, че ги обкръжават, немногобройната засада с лекота се оттегли и остави преследвачите с празни ръце... и четиринайсет мъртъвци.

Щом разбра колко му е струвал този сблъсък, Отон се навъси като буреносен облак и остана мрачен и след като отрядът се окопити и продължи пътя си. Воините на Господаря непрекъснато се оглеждаха и държаха щитовете си в положение за бой, което много им пречеше да вървят през гората, но нямаше накъде да завият, оставаше им само упорито да си пробиват път към реката...

Вечерта се настаниха за нощувка направо върху снега, едва покрит с борови клони. Отон забрани да се палят огньове и воините мълчаливо преглъщаха оскъдната си студена вечеря. И едва премина третата четвърт на нощта, когато предводителят на отряда заповяда да вдигат лагера, Фолко. само тъжно се усмихна на себе си – ако елфите бяха оставили наблюдател, тъмнината нямаше да му попречи да ги проследи.

Изстисквайки всички сили от хората и конете, Отон предприе нощен марш към реката. Те успяха да изкачат билото на неголяма верига хълмове, откъдето снегът бе издухан в низините и завървяха значително по-бързо. Поклащайки се в седлото и борейки се с умората, хобитът се опита да разбере дали отрядът е под наблюдение или не. Но вътрешното му зрение се оказа безсилно, сетивата му се плъзгаха по закрилата всичко наоколо плътна непроницаема пелена.

- Виж ти, сторили са заклинание – промърмори си под носа. – Значи все пак ни следят. На разсъмване със сигурност пак ще ударят!

Утрото ги завари в плитка долчинка, обрасла с брястове. Краят на гората както и преди бе близо – горе-долу на половин левга от тях. Най-зорките се покатериха на най-високия връх и смътно различиха в далечината нещо, което навярно беше тъмната ивица на незамръзващия Хоар. Отон стана по-весел, раменете му се изправиха. Той даде на отряда само кратка почивка, пак не позволи да се палят огньове, а сетне с бърза крачка поведе уморената дружина право към реката. За един ден те преодоляха не по-малко от дванадесет левги – и мнозина от войниците изтощиха силите си докрай. Колкото и да се мръщеше Отон, колкото и да хапеше мустаци, ала му се наложи да нареди на отряда да разбие лагер за пълноценна нощувка.

Но не ги оставиха да се наспят. На разсъмване, когато сънят бе особено сладък, часовите вдигнаха тревога. Успяха, преди назъбени върхове на дълги копия и вече познати бел опери стрели да пронижат телата им....

Противникът приклещи дружината на Отон от три страни. Заедно с лековъоръжените елфи стрелци срещу отряда настъпваше бронираната пехота на Черните джуджета. Торин само безнадеждно подсвирна когато видя стройните редици копиеносци, които приближаваха с бавна, но неумолима крачка като свличащ се от планина вековен ледник.

Ала нито обкръжението, нито градушката от стрели сломиха воините на Отон, орки и хора не трепнаха. Командирът за броени мигове прецени, че единственият им изход е пробив през вражеските редици. Със спокоен глас той даде нужните заповеди на десетниците. Още една минута – и хазгите отвърнаха на елфите с не по-малко убийствен порой стрели.

Дружината се сви в плътно, наежило стомана кълбо, влачейки в средата на строя пръхтящите коне с провизии, и удари в пролуката между две връхлитащи джуджешки редици, прикрита само от стрелци-елфи. Половин дузина воини паднаха, поразени от стрели в прорезите на шлемовете, но противниковите копиеносци не успяха обърнат навреме строя си, за да запушат пролуката. С цената на още пет живота отрядът на Отон за кратък миг отблъсна назад мъчещите се да им попречат редици и се измъкна от обкръжението.

По време на пробива Фолко., Торин и Строри се оказаха в самото сърце на битката. Бяха в лявото крило на отряда, което не се размина с джуджетата-копиеносци. Противостоящите си редици само леко закачиха една друга, но и толкова бе достатъчно, та мигом да загинат трима бойци от десетката на Фолко. – злощастниците дори не свариха да вдигнат оръжие за защита. Сетне широкото повече от педя, страшно назъбено острие удари в поясната броня на Дребосъка, който се търкулна презглава, но митрилът издържа, а Торин успя да отсече със секирата си дръжката на копието, преди друг удар да застигне и него, ала тангарът устоя на крака, Фолко. избегна двубоя като хвърли в тесния процеп на шлема на най-близкия копиеносец шепа пясък, която бе събрал вечерта край огнището заради някакво странно предчувствие. Заслепеното Черно джудже се забави и приятелите се изплъзнаха покрай него.

Ала пробивът се оказа временен успех на Отон. Битката още не бе спечелена. Против седемдесет уморени и премръзнали воини стояха поне стотина бронирани пехотинци и сто и петдесет безпогрешни стрелци. Копиеносците спокойно обърнаха редици и тръгнаха подир бързо отдалечаващата се дружина, елфите следваха хирда отстрани. Противникът смяташе, че бегълците няма къде да се дянат. Спасението беше в бързината и Отон поведе отряда обратно по собствените им следи, Фолко. чу, че предводителят подхвърли на десетниците:

- Отпред със сигурност има нова засада! Не можем да вървим към реката, преследвани от такъв враг!

„Да, прав е – помисли си хобитът, – и да стигнем до брега, не ще ни остане време за салове. Ще ни притиснат към водата и ще ни избият. И тогава в мелето кой ли ще ме пита, привърженик ли съм на Олмер или не!“

Отстъпвайки, отрядът отново налетя на противник, ала не на предсказваната от Отон засада. Срещу тях бързаха неприятелски подкрепления – няколко десетки елфи и джуджета. Силите бяха почти равни, но противниците на Отон успяха да се скрият в гората, изчакаха и удариха внезапно. Докато щракаха ангмарските арбалети, в помощ на хазгите, които водеха лъков дуел с елфите Авари, Черните джуджета се приближиха на едно копие разстояние. Немногобройният им, но изключително плътен клиновиден строй премина през спешно разпръсналия се отряд на Отон сякаш нож през масло. Стрелите не ги нараняваха, а никой не дръзваше да се срази с тях в ръкопашен бой, което бе сигурна смърт. Затова дружината на Господаря не се впусна в самоубийствени и предварително обречени опити да възпре великолепната бойна машина на Черните джуджета, след като не разполагаше с необходимите за това средства. Отон заповяда отстъпление. Под сипещите се иззад дърветата елфически стрели, губейки бойци, отрядът отново се измъкна от смъртоносната прегръдка на Стражите на Дома на Високия. Стрелите на хазгите не цепеха напразно въздуха и елфите не издържаха – оттеглиха се навътре в гората.

В трите схватки падна почти половината отряд. Отон остана само с петдесет и петима воина. Бе чисто безумие да разчита, че с толкова нищожни сили ще достигне Пътеката на Съцветията и ще я удържи до появата на Господаря си. Вечерта на същия ден Отон мрачно каза на своите докрай измъчени воини:

- Налага се да се оттеглим на юг. Трябва да търсим други пътища към главна ни цел. Пристигнахме тук в неподходящо време. Но зимата е към края си, иде пролет – и тогава ще опитаме отново. Докато заръчаното от Господаря не е изпълнено, животът ни няма смисъл и не струва пукната пара. Вие помните Закона на Господаря!

Помнеха го – Фолко. четеше това като на книга по смръщените лица. Ала по десния бряг на Хоар нямаше никакъв път. И не половината – целият отряд да загинеше, заповедта пак щеше да си остане неизпълнена. А Господарят, макар и да наказваше за неподчинение, не караше от воините си безсмислено да се жертват, когато задачата се оказваше неизпълнима.

В сегашното си състояние отрядът на Отон не бе способен да продължава щурма. Нуждаеха се от почивка, трябваха им провизии. Крайно необходимо бе да получат подкрепления, но за това можеха само да мечтаят. Отон възнамеряваше след като отстъпи на юг, да потърси други пътища, които заобикалят Черния замък, защото северните подстъпи към твърдината се оказаха непреодолимо завардени.

След поредицата сражения, преходи и пак сражения Фолко. едва се държеше на крака. За пръв път бе принуден да се бие срещу свои, и макар да не пусна нито една стрела и нито веднъж не оголи меча, той не можеше да бъде сигурен, че също така благополучно ще завършат и другите, доста вероятни сблъсъци с охраняващите Дома на Високия отряди на джуджета, елфи и хора от Средното княжество.

„Рано или късно – тъжно размишляваше хобитът, – ще трябва да убия, за да не ме убият. Не, това е невъзможно! Нима ще се наложи да се разделим с отряда? Явно вече престана да бъде сигурно убежище...''

Фолко. сподели своите съмнения с приятелите си. Торин мълчеше, свъсил вежди. Обаче Дребосъка, който хълбока си имаше огромна синина за спомен от копието на Черното джудже, беше настроен много решително.

- Прав си, разбира се! Отдавна е време да напуснем тази компания! – заяви той без сянка на съмнение. – Да се предадем! Може дори на елфите. Пръстенът ти, онзи, дето ти го даде принцът на елфите, нали добре го пазиш? Показваме го и всичко ще е наред, ще ни изпроводят до самия Дом... Там ще си чакаме Олмер на спокойствие. Може пък отнякъде и биричка да намерим, напоследък нещо ми е много мъчно – призна си той накрая.

- Тъй-тъй, само бира ти дай! – промърмори Торин, но личеше, че доводите на Дребосъка за него не са празен звук. – Така е, обаче я помисли хубаво: Отон, мисля си аз, няма да си пробие път към Пътеката на съцветията, колкото и войници да погуби, дори всичките да загинат – пак няма да стане. Даже Олмер няма да успее, освен ако не нахлуе с многохилядна войска и не започне голяма война. Което значи, колкото и тъжно да е, че за нас няма мърдане от отряда. Налага ни се да изминем с Отон целия път докрай. Винаги ще успеем да се предадем. Мисля, че нещо трябва да се промени – или ще се срещнем с Господаря, или ще се върнем.

- Или ще се заковем тук още цяла година да чакаме помощ, докато Олмер преспокойно ще си скита някъде на юг – допълни Дребосъка.

Торин не намери какво да възрази. Накрая нищо не решиха и всичко остана както беше преди.

Ала стражите на Дома на Високия бяха предвождани от достатъчно умни джуджешки и елфически глави, които добре разбираха, че в никакъв случай не бива да позволят този странен отряд да им се изплъзне. Никой от воините на Господаря не мислеше противниците за глупци и знаеше, че преследването им продължава. Но едно моментно отпускане едва не им струва живота. Решил, че предните части на отряда му достатъчно са изпреварили Стражите, Отон даде на войниците си почивка. Всъщност, той надали имаше друг изход – воините му падаха от умора и да спре денем му се видя по-безопасно. И наистина – конният патрул навреме забеляза приближаващи се ездачи, следвани от елфи с лъкове и джуджета с копия. Гонейки конете до смърт, съгледвачите препуснаха към лагера и вдигнаха тревога. Отон изведе изтормозените си десетки изпод гласения им удар, но... преследването продължаваше. Противниковите отряди сменяха едни други, прекрасно въоръжени и сити воини от три раси дишаха във врата на Олмеровите войници, притискайки ги откъм тила и отстрани. Ежедневно и ежечасно отрядът бе заплашван с обкръжение и разгром, понякога стражите на Дома изникваха до самия лагер.

Отон отбягваше пряк сблъсък, отстъпваше, хитруваше, заплиташе следите. От време на време той пращаше най-отпочиналите и съвзели се воини – обикновено пет-шест души хазги да залегнат в засада и те успяваха да вземат един-два живота от преследвачите, без да загубят нито един човек. Ала все пак – бягаше. Дружината се изтегляше, бойците чоплеха последните трохи храна от дисагите с неприкосновените запаси и можеха само да гадаят, кой кого ще изпревари – куриерите, които бързаха към Прохода, или все по-силно стягащите примката Стражи на Пътеката на съцветията. Настигаха ги, заобикаляха ги вече от три страни наведнъж, като лека-полека отрязваха пътищата им за отстъпление към планините. Оставяха открита само една посока – все по-далеч на юг. Отон пребледняваше след всеки доклад на патрулите.

- Гледай да не закъснеем – намусено подхвърли Дребосъка на Торин, когато последната торба с провизии се опразни. – Ще ни довършат тук, кълна се в брадата на Дурин!

- Добре – отзова се също така мрачно Торин. -Чакаме още два дни и ако онези Отонови куриери не се върнат – тръгваме си. Няма да умираме от глад я!

Но куриерите успяха. Пристигнаха в последния момент, когато положението на отряда ставаше отчаяно. И не само докараха натоварени коне, но доведоха и двайсетина планински трола за подкрепление – същите онези бивши врагове от теснината, които сетне сведоха глави пред силата на Талисмана, Фолко. не можеше да гледа, без да се разтрепери, ужасните грамадни страшилища – но те се държаха кротко. Тролите паднаха на колене пред Отон и в един глас му се примолиха да ги приеме в отряда. Командирът, то се знае, склони. А три дни по-късно направи засада, като атакува внезапно преследващите ги по петите елфи и воини от Средното княжество. С лъжливо бягство истерлингите и ангмарците подмамиха неприятеля под стрелящите от упор хазги, а в гръб ги връхлетяха тролите, изскачащи с рев от храстите, като размахваха своите страшно тежки чворести тояги. Елфите веднага се разпръснаха и отстъпиха, без да приемат ръкопашна битка, като се опитваха със стрели да спасят от пълно унищожение съюзниците си хора, които едва се отскубнаха от засадата, оставяйки на изпотъпкания сняг почти тридесет тела. Отон оплака само двама, загинали от точните елфически стрели, а трима души бяха леко ранени.

Успехът ободри всички, чуха се призиви за незабавно обръщане на север. Отон бе принуден да повиши тон, за да охлади разгорещените глави на жадните да измият позора и да отмъстят за убитите войници. Преследвачите не изоставаха, подир щастливия за отряда на Господаря ден Стражите станаха дваж по-предпазливи и повикаха повече подкрепления на помощ. Срещу Отон вече имаше не по-малко от петстотин воини, които не разделяха силите си и не позволяваха да бъдат завлечени в нов капан. Отон продължаваше да отстъпва, като показваше на противника зъбите си – хазгски стрели и тролски сопи, като при всеки удобен случай се мъчеше и да захапе.

А през това време зимата свършваше, все по-уверено настъпваше пълноправна пролет. Сменящите едни други отряди елфи, джуджета и хора продължаваха да изтласкват изкусно маневриращата дружина на Отон на юг, като не се отказваха от опитите си да я обградят и унищожат, ала опитният й командир осуетяваше намеренията им. Една мартенска вечер Фолко. видя как пред огъня изнесоха скъпоценната кошница с улаги. Чернокрилите гущерчета се грееха край пламъците, попиваха топлината им, за да издържат дългия път през високите студени ветрове. И скоро едно от тях косо се стрелна в потъмняващото небе и тутакси се разтвори в мрака. Хобитът научи, че Отон праща на Господаря донесение и пита как да постъпи по-нататък. Лагерът замря в очакване, Фолко. не си намираше място, гризеше нокти до кръв.

След шест дни крилатият вестоносец на Отон се завърна.

Без никаква заповед целият отряд, дори тъпите и ограничени троли, се строи пред вдигнатата по този случай командирска палатката. Ала щом Отон излезе от шатрата, воините се стреснаха от непроницаемото му твърдо лице. Никакви мисли не можеха да бъдат прочетени върху това лице, но Фолко. усети объркването и разочарованието на командира си – Отон явно бе разчитал, че Господарят ще му разреши да прекрати безплодните опити да стигне до Пътеката на съцветията и ще одобри съединение с главните сили на войската. Но Господарят изпрати точно противоположното нареждане. Изпъчил челюст, с метален и безчувствен глас Отон прочете на дружината си заповедта на Господаря. Тя гласеше – да изчакат благоприятно време, като избягват решителна битка до средата на май, а след това, но не и преди, под прикритието на горите отново да тръгнат към първоначалната цел. В краен случай Господарят им позволяваше да преминат отвъд Хоар, ако пътят по десния бряг се окаже както и преди плътно затворен.

- Трябва да издържим. Всичко ли е ясно? – глухо попита Отон.

Никой нямаше въпроси...

И те се държаха. Лесно беше да се каже – трябва да издържите против многократно по-силен неприятел почти три месеца. Но заповедта си оставаше заповед, предстоеше им да я изпълнят – или да умрат. Отон показа всичко, на което бе способен като командир и предводител на дружината. Той изпробва какви ли не начини да обърка преследвачите и да им се изплъзне. За Фолко. тези седмици се сляха в един безкраен преход – те или вървяха по цели денонощия или стояха в засади, като използваха това време за почивка, през която полагаха повече грижи за конете, отколкото за себе си. Бяха омотали копитата на животните с парцали и се стараеха да се движат по южните склонове, където снегът беше се стопил. И веднага след това отрядът свиваше право в най-гъстите храсталаци, където се спотайваха за ден-два, обкръжени от грижливо маскирани съгледвачи и часови. Веднъж Отон дори заповяда да палят зад себе си гората.

Дните минаваха, отмина март, април взе съвсем гони снеговете. Стражите на Пътеката на съцветията упорито продължаваха да ги гонят, вече не толкова в стремеж непременно да унищожат дръзките нашественици, колкото да ги изпъдят колкото може по-далеч на юг. Отрядът имаше черни дни, когато воините на Средното княжество (които, между другото, Фолко. не можа нито веднъж да разгледа отблизо) плениха пратените за храна конници, имаше и успехи, когато след продължително гладуване дочакаха третия отряд куриери, благополучно избегнал среща с елфите, Сблъсъци почти нямаше, Отон се пазеше, като със странното си шесто чувство всеки път познаваше откъдето ги заплашва противникът и срещу каква сила ще се изправят.

За всичко това те плащаха скъпо. Не ги подминаха и болести, и смърт не от мечовете или стрелите на врага, а от милосърдния кинжал на другаря по десетка, когато ставаше ясно, че болният вече няма да стане на крака и ставаше за дружината опасно бреме, но такива случаи бяха твърде редки.

През цялото време докато отрядът кръстосваше горите като подгонен звяр приятелите почти не бяха вадили оръжие. Лъкът на хобита не пусна нито една стрела, макар че Отон често пращаше отличния си стрелец в далечни постове и засади. Всеки път Фолко. смъртно се страхуваше, че щом се сблъскат с Прекрасния народ, той ще се окаже или разкрит – заради нежеланието да се бие с елфите, или глупаво ще загине от стрелите на съюзниците си. Това беше кошмар, за който той се стараеше да не мисли – което не винаги успяваше.

През май гори и долини се раззелениха. През разпръснатите нашир и надлъж постове на елфи и джуджета сполучи да се промъкне още един отряд с провизии. В дружината вече имаше четирийсет троли, които за времето на тези скитания бяха обучени от десетниците и се превърнаха в страховита ударна сила. Отон отново разполагаше с пълна стотна воини и в края на първата седмица от месеца той заповяда да се насочат към целта.

Но те не тръгнаха на север. Командирът поведе дружината на изток, към недалечния Хоар, чиито брегове на това място по думите на водачите бяха обезлесени и затова конете мъкнеха трупи освен храна и оръжие. Претоварените животни изнемогваха, отрядът се движеше бавно, почти пипнешком налучквайки пътя. Имаха късмет. Първоначално Отон предприе лъжлива маневра в западна посока, а после през нощта внезапно обърна на изток, старателно заличавайки дирите си. Почти осем левги отрядът газеше попътен ручей, а сетне се разпадна на десетки, като внимаваше да не оставя твърде забележими следи.

- Разбира се, те няма да ни изгубят толкова лесно – отбеляза веднъж Отон, – но поне да спечелим няколко дни преднина!

Спечелиха. Мина седмица, втора, а никой не ги преследваше, неприятелят бе изчезнал сякаш вдън земя. Но и съгледвачите, специално изпратени да следят главните сили на противника също не се връщаше.

Този марш към Хоар бе нещо невиждано и неизпитано от никой воин в отряда. Отон гонеше войниците както никога, изтощените бяха връзвани за седлата. Без нощувки, без почивки. Спираха единствено когато конете започваха да се препъват.

- Запътили сме се право върху наковалнята... – отбеляза Дребосъка, когато заранта на осмия ден от безумната гоненица пред погледите най-после им се откри сивеещият в предутринна мъгла Хоар.

Скалистите брегове бяха голи. Без да губи време за подробно разузнаване, Отон заповяда незабавно да преминават с подръчни средства. Най-важното е, говореше той, да оцелеят конете.

Преминаването излезе скъпо на отряда – половината припаси потънаха, на дъното отидоха и неколцина особено глупави троли, самият хобит, вкопчил се с една ръка за греда, с другата се стараеше колкото се може по-високо да държи над водата раницата си, където лежеше старателно пазената Червена книга.

С невъзпълними загуби те в края на краищата преминаха, Отон се мръщеше като от болка, гледайки изтъпкания бряг, но вече нищо не можеше да се направи.

Отон поведе отряда по-нататък преди воините да успеят както трябва да се изсушат, като през цялото време и караше войниците да се движат бързо, още по-бързо, още... никой да не изостава!

- Хубаво де, втурнали сме се през глава – дълбокомислено забеляза Дребосъка, – ама сега ако ни връхлетят Стражите, няма гора, където да се скрием. Ами провизии? Река Хоар хич не е лесна за преминаване!

Отрядът правеше голям завой, заобикаляйки Черният замък от изток. Отново навлизаха в гори, но вече разредени от села, поля и ливади.

- Кой живее тук? – попита веднъж хобита десетника си.

- Откъде да знам?... Разправят, че тези тук уж плащали данък на някакъв подземен всезнайко, едно чудовище, което им било господар... тъмна работа, нищо не мога да ти кажа със сигурност.

„Нима сме във владенията на Орлангур?“ – учуди хобитът, но в неспирния поход не случи да изясни този въпрос.

Дружината вървеше внимателно, отдалеч заобикаляйки всяко човешко жилище.

Но мина седмица и шепата войници отново потъна в дивите гори, които ги погълнаха като троха. Преследвачи не се мяркаха, всичко вървеше като по масло. Отон дори прояви щедрост и позволи няколко дни почивка за своите изтощени воини.

- Ще берем ядове! – кратко пророни една вечер хобита, сядайки до огъня с приятелите.

През целия ден го мъчеше все по-усилващото се усещане за опасност, което бе още по-труднопоносимо, защото заплахата идеше от онези, които се сражаваха на страната на Фолко. и бяха от стана на Олмеровите противници. Хобитът обясни това на джуджетата доколкото можа и те се разтревожиха.

- Да вземем да предупредим Отон, докато не е станало късно? – предложи Торин. – Хич не ми се ще пак да ни мушкат с копия!

- Не знам – с усилие проговори хобитът. – Вече ми опротивя да се сражавам против своите. Строри, ти май беше прав, когато ни посъветва да се предадем.

- Просто си изтощен, приятелю – след кратко мълчание рече Торин, – затова така приказваш. Не, точно сега всичко е спокойно... Какво те тормози?

- Абе да става каквото ще! – с някаква морна обреченост махна с ръка Фолко. – Хайде да спим. Кой знае дали ще успеем някога да си починем като хората!...

- Стига вече, мъка ни е да те гледаме – намръщи се Торин. – Я по-добре иди при Отон! Кълна се в Дурин, нищо по-добро не можем да сторим.

По настояване на приятелите си Фолко. потърси командира. Отон мълчаливо изслуша обърканите му думи и нищо не отговори, но след малко заповяда отряда веднага да бъде вдигнат по тревога.

Потерята се показа след два дни. Този път не ги преследваха елфи или джуджета, а само хора, но се оказаха не по-малко упорити от предишните Стражи от другия бряг на Хоар. Зеленеещите пролетни гори затрудняваха гонитбата, ала преследвачите не губеха дирите на отряда и макар засега да не можеха да настигнат Отон, не изоставаха повече от два дневни прехода.

- Това потеря ще бъде последна – въздъхна хобитът, който продължаваше да е мрачен и притеснен.

Изглежда и останалите воини бяха съгласни с него. Някак отведнъж секнаха разговорите, всички ходеха намръщени и угрижени. Засега нищо и никой не им пречеше да вървят на север, но някъде напред ги причакваше вътрешният пояс на охраната на Дома на Високия, който със сигурност щеше да е много по-плътен от външния, в който се разбиха всичките им зимни опити... Имаше от какво да бъдат угрижени.

Развръзката настъпи когато царуваше топлият и слънчев юни, който не навяваше никакви войнствени мисли. Потерята най-сетне ги настигна и вече нямаше път за оттегляне... Върнаха се на препотени коне патрулите – предните, страничните, задните – и всеки носеше една и съща новина: „Настъпват!“

Отон стисна зъби и заповяда да обърнат назад, като се опитваше да се промъкне между събиращите като челюсти на менгеме вражески колони. Но беше късно. Челната тройка разузнавачи се натъкна на готови за бой бронирани воини от Средното княжество. Двама Олмерови бойци загинаха веднага, проснати на земята с тежки метателни звезди, но третият воин бе ранен в рамото и успя да се върне и да предупреди своите.

Отон нямаше друг избор, освен един, и той го направи – стовари всички сили върху един от стисналите го за гърлото отряди. Докато враговете не се бяха съединили, докато оставаше още някакво време, трябваше да си опита късмета в открит бой....

Отон поведе отряда в стремителен марш на изток срещу неизвестността. В ритъма на забързаната крачка, почти бяг, се укротиха и престанаха да вдигат врява с хвалбите си дори глуповатите троли. Отрядът стегна строй, готов да бие смъртоносно и безпощадно. И когато между дърветата отпред се замяркаха познатите фигури на мечоносците от Княжеството, Фолко. неочаквано усети тежко излъчване на мрачна сила. Той се озърна. С каменно лице Отон вадеше от кесията Талисмана. Щом пръстенът се озова на ръката му, хобитът отново бе поразен от мигновената промяна, настъпила в командира на дружината. Отон сякаш изтъня, стана по-висок, черен мрак се сгъсти под полите на широкото му скриващо ризницата наметало. Мечът му потъмня, а по острието – хобитът бе готов да се закълне в това – плъзнаха злокобни отблясъци сякаш стоманата отразяваше незрим тъмночервен пламък.

Бойните викове на различните племена се смесиха в страховит рев: „Ангмар!“ – „Йях-хааа!“ – „Ва-дар!“ – „Сария!“... С насочени копия дружинниците първи се хвърлиха в челна атака. Отон лично поведе тролите, прицелвайки се към фланга на противника.

Воините на Средното княжество посрещнаха този натиск със спокойния блясък на десетки извадени меча, не отстъпиха и не трепнаха, Желязото удари желязо, силата се сблъска със сила, броят на сражаващите се от двете страни беше равен.

Фолко. се оказа в самия център на схватката. Нито той, нито стоящите до него джуджета, естествено, не нанесоха нито един смъртоносен удар, само се бранеха от сипещите се върху тях остриета, и отчаяният Фолко. виждаше как съперникът му загива, след като бе увлечен в безполезна фехтовка и не бе забелязал навреме заплахата отстрани или отзад.

Но лека-полека воините на Княжеството започнаха да изтласкват противниците си. Бавно, крачка след крачка, но отрядът на Отон заотстъпва назад. И тогава командирът засили в сражението скритите до това време в засада троли. Фолко. не видя началото на атаката им, ала внезапно ушите му заглъхнаха от страховития рев на налитащите с тояги в ръце чудовища. А след това дясното крило на мечоносците не издържа и на свой ред взе да се оттегля назад. Отон тутакси хвърли в битката последните си резерви – събраните в една двадесетка стрелци хазги. Най-тежките и дълги стрели в цялата Средната земя стрели засилиха объркването на мечоносците и командирът им заповяда отстъпление. Упоритият досега противников строй се разпадна, военачалникът от Княжеството правилно разсъди, че надали ще бъде подгонен от Олмеровите воини поради липса на време. Така и стана. Отон удържа бойците си да не се втурнат в преследване на разпръснатия неприятел. Хвърляйки излишен багаж и безмилостно пришпорвайки конете, отрядът започна бързо отстъпление, повече приличащо на бягство.

Спряха чак привечер. Измъчени и обезсилени бяха всички – и конете, и войниците. След като набързо преброи оцелелите, Отон мълчаливо сгуши глава между раменете. Отрядът бе намалял точно наполовина. Отново рухваха надеждите им за пробив към Пътеката на съцветията. Оставаше им само или да обърнат назад, като загинат в неравен бой, или с позор да се върнат при Господаря.

Предводителят на дружината смъкна от ръката си Талисмана. Пръстенът много помогна в тази битка, без него тролите нищо нямаше да могат да направят срещу бронираната стена от опитни воини на Княжеството. Разпитвайки след битката другарите си по оръжие, хобитът научи, че самият Отон пръв се е забил в редиците на неприятеля и се е сражавал така, че никой не могъл да го спре, макар че Талисманът предизвикал и една ненадейна реакция – мечоносците против Отон се биели с удвоена ярост, защото усетили в него главния си враг.

Всичко това хобитът чу още веднъж, далеч по-по-дробно и от задъхващата се уста на самия командир.

- Какво ще правим сега, полуръсте? – с безцветен глас попита Отон, и Фолко. разбра, че предводителят е отчаян и сега напряга всички сили, за да се овладее.

- Какво да правим... – провлечи Фолко., без да знае какво да каже, но Отон вече разпалено продължаваше, сякаш убеждавайки самия себе си:

- Вече ума си изкълчих да измислям как да постъпя! Не ме е грижа, че не изпълнихме заповедта, да върви в Мрака тази заповед! В края на краищата, аз отговарям за това с главата си, макар че и вие може би ще си изпатите от Господаря и то така, че ще виете с кучешки вой... Но не ме притеснява това! Мъчи ме друго – как да изведа петдесет несретници, попаднали по моя милост в капан?

- Може би... да се разделим? – плахо предложи Фолко.

- Да се разделим! – горчиво се усмихна Отон. -Ти, полуръсте, си прекосил половината Средна земя под различни образи и навярно ще се измъкнеш. Ами тролите? Тях какво да ги правя? Те са като деца – злобни, развалени деца! Кажи им „елфи“, и са готови да разкъсват със зъби, а защо, как – това не ги вълнува, такива ги е сътворил... онзи, за когото ми разказа. Не мога да ги изоставя! Ще загинат, като добитък в кланица... Пък и хазгите не са по-добри. Истерлингите имат такъв нрав, че всяка вещ в чужди ръце за тях е като смъртна обида. Като воини те са много добри, но твърде обичат плячката! Познавам ги – още в първото селище ще тръгнат да ровят из хамбари и килери и ще бъдат избити, естествено... Не! Ако ще се измъкваме, нека сме всички заедно! А Господаря... Господарят после някак ще го умилостивим.

Отон помълча, втренчил се някъде в далечината с невиждащи очи, а сетне бавно, замлъквайки насред дума, изрече:

- Няма да издържим... повече битки, полуръсте... дори ако сложа Талисмана. Макар че с него може и да се измъкнем... Но нещо... не ми се иска да го слагам отново... така ме е белязал този пръстен... че се налага с кръв да се отмивам... Нощем се будя... целият облян в студена пот – ами ако съм го загубил?... И все си мисля – защо не изчезне някъде...

С най-голямата възможна бързина, влачейки на гръб ранените, отрядът се изтегляше на юг. Походът не успя, заповедта на Господаря не бе изпълнена, имаше ли нещо по-лошо да се случи вече? Ала Отон по някаква причина се бавеше да прати улаг – дали се стараеше да отдалечи тежкия за него час, или се надяваше на чудо? Командирът стана неспокоен, но не заради преследвачите, които отдава бяха изостанали. Нещо го гризеше отвътре и отначало Фолко. предполагаше, че това е горчивината от поражението, но скоро се убеди, че греши. Въпреки всичко отрядът не беше разбит, напротив – дружината избегна всички заложени капани и нанесе на врага големи загуби.

Три дни Отон хвърляше към хобита странни погледи, а на четвъртия го повика при себе си и го запита направо – не чувства ли Фолко. нещо необичайно? Работата е там, че нещо тегли командира да тръгне не на юг, а на изток, към глухи и диви места, право към невисоки, силно огладени от времето планини, покрити с гъста млада гора, не виждала брадва на дървари.

- Има нещо там, кълна ти се – стискайки юмруци, говореше на хобита Отон. – Постарай се, полуръсте, ти вече два – не, три! – три пъти ми спаси живота. Какво може да ме влече натам толкова силно?

- Щом те влече... и е силно – тихо отговори Фолко., – не бива да му се противиш. Талисманът не бива да го слагаш повече, но трябва да идем и видим какво има там, накъдето те влече. Инак нищо не ще разберем. Пък в краен случай... ще ти помогна.

Това смело заявление от само себе се откъсна от езика на хобита, но щом го произнесе, внезапно се изпълни със странна, появила се неясно откъде увереност, че наистина ще е способен да помогне.

Следващата заран дружината пое на изток.

Глава 2. НЕБЕСНИЯТ ОГЪН

Напрягайки всички сили, хобитът протягаше напред незримите пръсти на невероятно изострилите се му сетива. Какво беше развълнувало Отон, какво го беше накарало да обърне отряда и да броди някъде из непознати земи, без пътища, без ясна цел? Никога опитен предводител не водеше воините сляпо, ала сега се случваше точно това и дружината, чувствайки отслабналата воля на командира си, не вървеше, а се влачеше. Отон на никого нищо не обясняваше, освен на Фолко., и всички недоумяваха какво е намислил предводителят им.

Смътните усещания се появиха у хобита след три дни – нещо отдавна познато, но дълбоко погребано под слоя по-късни спомени, оживя в паметта. Той вече се беше сблъсквал с нещо подобно и тогава не бе изпитал нищо приятно. Но сега изплувалите на повърхността отблясъци не си приличаха досущ с някогашните. Сега към чувството на остаряла заплаха и дремеща омраза се добави нов полъх – тези призраци на миналото бяха изпълнени с някаква странна сила, сякаш сенки танцуваха над заровено в земята съкровище. Цяла нощ хобитът се мъчи в напразни усилия да разбере за какво става въпрос, но това му се удаде чак на следващия ден.

Посоката на отряда я определяха те с Отон, командирът дълго и с пристрастие разпитва Фолко. какво чувства и съвсем го изтормози с въпросите си. Появи се и укрепна изпитаното някога край Синьото цвете усещане за приближаване... Фолко. не можеше засега да каже към какво се приближават, но можеше безпогрешно да познае, че вървят право към извора на странния зов, а не се отдалечават от него.

- Отиваме към някакъв източник на сила – сподели Фолко. с приятелите си. – Как ли Отон е успял да го усети? На мен вече също ми е зле, затова се сетих накъде сме тръгнали, но командирът усети това много по-рано!

- Може би Талисманът му влияе? – предположи Торин.

- Няма какво друго – мрачно потвърди хобитът. -И всичко това все повече и повече ми напомня за началото на странстванията ни, Торин. Подсеща ме за Черната дупка в Арнор по пътя към Ануминас! Онази същата, при която Олмер ни изпревари с няколко часа.

- Не може да бъде! – бавно проговори джуджето, очите му се разшириха. – Сигурен ли си? Не бъркаш ли? Нима този път ще го изпреварим?!

- Добре ще е да е така – сви рамене Фолко. – Но тези елфически чувства... В тях никога не можеш да бъдеш сигурен. Засега знам, че напредваме като слепци към някакво странно място. Към средоточие на древна злоба, така бих казал... А може би и да не е, де да знам...

На следващия ден свъсеният и отслабнал Отон нареди да не се вдига лагера, докато не се върне от разузнаване.

Посоката на отряда я определяха те с Отон, командирът дълго и с пристрастие разпитва Фолко. какво чувства и съвсем го изтормози с въпросите си. Появи се и укрепна изпитаното някога край Синьото цвете усещане за приближаване... Фолко. не можеше засега да каже към какво се приближават, но можеше безпогрешно да познае, че вървят право към извора на странния зов, а не се отдалечават от него.

- Отиваме към някакъв източник на сила – сподели Фолко. с приятелите си. – Как ли Отон е успял да го усети? На мен вече също ми е зле, затова се сетих накъде сме тръгнали, но командирът усети това много по-рано!

- Може би Талисманът му влияе? – предположи Торин.

- Няма какво друго – мрачно потвърди хобитът. -И всичко това все повече и повече ми напомня за началото на странстванията ни, Торин. Подсеща ме за Черната дупка в Арнор по пътя към Ануминас! Онази същата, при която Олмер ни изпревари с няколко часа.

- Не може да бъде! – бавно проговори джуджето, очите му се разшириха. – Сигурен ли си? Не бъркаш ли? Нима този път ще го изпреварим?!

- Добре ще е да е така – сви рамене Фолко. – Но тези елфически чувства... В тях никога не можеш Да бъдеш сигурен. Засега знам, че напредваме като слепци към някакво странно място. Към средоточие древна злоба, така бих казал... А може би и да не е, де да знам...

На следващия ден свъсеният и отслабнал Отон нареди да не се вдига лагера, докато не се върне от разузнаване.

- Ти ще дойдеш с мен! – Пръстът на предводителя сочеше хобита.

Конете им вървяха един до друг, предпазливо и без бързане преодоляваха гъстите горски храсти, а ездачите от време на време се споглеждаха и мълчаливо си кимваха – посоката бе вярна, не бяха се отклонили настрани. Безпокойството на хобита растеше с всяка минута – пред тях се намираше нещо неясно. Арнорските спомени избледняха, отстъпиха пред напора на непознато по-рано чувство, за което не можеше да намери подходяща дума. Незнайното присъствие бе хем разгромено, хем съхранило остатъци от нявгашната си сила, бе нечовешко – и човешко, толкова причудливо смесено, че на Фолко. започваше да му се вие свят, щом опиташе да се отдаде на потока на чувствата си и да усети до пълна яснота онова, с което се беше сблъскал, но умът му не издържаше натоварването... И когато внезапно му стана особено гадно, Отон внезапна дръпна юздите си и неволно дрезгаво изстена. Конят на Фолко. също рязко спря и хобитът дойде на себе си.

Те стояха на ръба на дълбока закръглена яма посред горска поляна. Някога стръмните стени на трапа се бяха свлекли и обрасли с трева. На самото дъно не растеше нищо, освен един бурен, наречен болиглава, ала и той изглеждаше хилав и омърлушен, три пъти по-дребен от високите си зелени събратята, които бяха образували истински стобор по краищата на поляната.

„Познато... пък незнайно – помисли си хобитът, отнесено гледайки надолу. – Там беше празно... тук още не.“

Пред очите му се кръжаха синкави листенца, зрението чудно се изостри – и тогава той различи на дъното, под корените на тревата и пластовете пръст неясни черни провали, захлупени кълбета мрак, и този мрак имаше свое сърце. Хобитът затвори очи. Видя през стиснатите си клепачи една черна до синкаво бучка някъде под повърхността на земята... Горката земя... успяла е все пак да затвори страшната си рана – на това място нямаше скала, в която да спре изгарящия всичко край себе си Небесен огън. Зараснала бе кожата на земята, ала под грозния й белег се спотайваше тази черна бучка... тя изглежда като бездънен кладенец, който водеше някъде в неизповедимото, а оттам лъхаше мъртвешки студ.

Фолко. изви очи към Отон – и се стъписа от промяната, която съзря в лицето на командира си. То като никога приличаше на застиналата маска на труп – бе позеленяло, станало безжизнено, заострило нос, жълтеникавата кожа бе плътно опъната върху костите на черепа. „Сякаш е надянал проклетия Талисман“ – хрумна му светкавично на Фолко., а когато случайно погледът му срещна очите на Отон, хобитът уплашено се дръпна назад. Защото зениците в тях бяха изчезнали, изпълваше ги тъмно-алено зарево на пожар, те горяха като на диво животно и когато Отон заговори, гласът му беше подобен на гарваново грачене:

- Ето какво си бил търсил, Господарю... Преди намираше ти, сега намирам аз... И ще я взема!

- Кое?! Кое ще вземеш? – закрещя Фолко., забравяйки за всичко друго.

- Там, на дъното – с ужасяваща усмивка отговори Отон, – лежи Сила! Аз ще я прибера, ще взема онова, в което тя се съдържа. Ти ще ми помогнеш и ще бъдеш възнаграден. Помогни ми да я намеря! Чувствам, че е някъде тук, но къде точно... Някъде под земята, ето в този кръг...

- Не, Отон! – Неочаквано гласът на хобита звънна като кръстосани стоманени остриета. – Ние не изпълнихме едната заповед на Господаря – нима ще престъпим и другата, най-важната от най-важните? Той ти даде заръка, когато се разделяше с теб, и ти каза, как да постъпиш, щом откриеш такова място!

Отон отново се ухили – страшно, мъртвешки.

- Веднага щом се сдобия с онова, което е там, въпреки че засега не зная какво ще бъде то – тогава няма да има от кого да се страхувам, запомни това, полуръсте! И няма да те забравя, ако сега ми помогнеш! Слизам долу.

- Не! – с отчаяние извика Фолко. – Не го взимай! Нито ти, нито аз знаем, какво има там, макар че... Спомни си, ти не искаше да слагаш Талисмана! Само че сега намерихме и нещо, което е по-силно и от Пръстена! Талисманът вече те е белязал, жигосал те е, заради това ти усети близостта на това място! Там долу е смъртта, Отон, чувствам го – в тази яма има мрак и гробовен студ! Талисманът също е смърт, ала бавна... И това също! Не отивай там!

- А защо не загива Господарят? – с предишната си зловеща усмивка каза Отон. – Той е разкопал поне пет такива дупки, знам го! И едва сега научавам каква плячка е прибирал оттам!

- Отон, това е гибел! Спри, командире! Няма да те пусна!

- И как ще ми попречиш, буболечко! – гръмна от ярост Отон, а лицето се разкриви в чудовищна гримаса. – Аз заповядвам – подчини се! Инак ще те смачкам като муха! Хайде! Слизай долу!

Фолко. скочи от седлото, лек като перо. В гърдите му тънко звънтеше от осъзнаването, че може би стои пред прага на най-мрачната тайна на Олмер и няма връщане назад. Не можеше, не искаше да пуска Отон долу! Хобитът искрено не желаеше смъртта на доблестния воин и нямаше значение, че човекът насреща бе и негов противник, и противник на делото му. Съществуваха неща, които не бива да се пожелават дори на враг.

- Ще минеш само през трупа ми, Отон! – извика той, издърпвайки меча си от ножницата.

Отон избухна в смях.

- Ти избра! – изръмжа той. Блестящият му двуръчен меч изсъска и разсече въздуха над главата на хобита, който ловко избягна удара. Стоманата издрънча веднъж, втори път, трети. Отхвърленият назад Фолко. с усилие се задържа на ръба на трапа.

- Спри, Отон! А сега погледни насам! – в ръката си хобитът стискаше два метателни ножа. – Знаеш какво мога да правя с тях. Още една крачка и това нещо ще стърчи от гърлото ти, дори прехваленият ти меч няма да го спре. Престани да безумстваш, нека се върнем в лагера, да направим както заповяда Господарят!

Вместо отговор Отон издаде неистов вопъл и скочи. Ножът на Фолко. го пресрещна във въздуха. Отчаяние движеше хобита – огромно, потискащо отчаяние. Той не желаеше Отон да докосва непознатото зло, което се криеше в кръглата яма, и не искаше това да се случи, защото колкото и странно да бе, ала Фолко беше успял да се привърже към суровия си командир – нищо че бе враг.

Фолко не пропусна целта. Ножът разсече бузата на Отон, пръсна кръв, командирът с жален стон падна на хълбок, притискайки длан към раната. Алени струйки избликнаха между пръстите, хобитът застина вцепенен – беше постъпил както му подсказваше инстинктът и както му сочеше усетът, че безумието на водача на дружината може да бъде измито само с кръв, че това ще помогне да се разкъса паяжината, оплела разсъдъка на Отон.

И той се оказа прав. Когато командирът бавно и с мъка се надигна, погледът му беше отново чист. Той погледна обляната си с кръв ръка и криво се усмихна, а сетне с някакво облекчение рече с обичайния си глас:

- Хайде, недей стърча като кол в сиромашка нива. Имаш ли никакъв парцал?

Хобитът се хвърли да превързва командира, който пъшкаше, сумтеше, а щом Фолко. свърши, неочаквано му сложи ръка на рамото.

- Не знам какво стана с мен, не бях на себе си -призна той. – Нещо нахлу в мен и ме повлече... надолу, в тъмнината. Какви съм ти ги наплещил? Едва си спомням... Спасяваш ме за трети път. Ала... – Отон присви лукаво очи, – ами ако ме беше уцелил, без да искаш, в гърлото? Май така обеща или бъркам?

- Не... – вътрешно ликувайки, колебливо отговори Фолко. – Не се целех в гърлото ти. Просто исках... исках да се съвземеш, а никак не можех да го сторя по друг начин... А гърлото – в никакъв случай! Мерех ти се в бузата. Гледай! Сега ще улуча ей онова клонче. -Ножът проблесна във въздуха и разцепи тънката брезова вейка на около петнайсет крачки от тях. – А сега хвърлям пак там, но с два пръста по-близо до ствола... – Острието се заби в точно посоченото място. -Та така! – завърши хобитът не без гордост.

- Да, виждам те, че си майстор... – след кратко мълчание с уважение произнесе Отон. – Сигурно наистина полудявах... Така ме сърбеше да взема това, което е в проклетия трап! Но си прав – Господарят действително ми заповяда, ако намерим нещо подобно, незабавно да поставим охрана около него – и за нищо на света да не слизаме долу! И пак си прав – нека да оставим това на Господаря.., Макар че, да ти кажа – не ми харесва, че Господарят рови в тези дупки. Не са ги копали хора, полуръсте! Човек или друг смъртен няма какво да дири из такива места. Помниш ли, казвах ти, че Господарят се променя? Преди не го проумявах, но сега, след като поносих този Талисман, разбрах... Ще изпълня заповедта му – ала ще се опитам да го убедя да не идва тук – както ти убеди мен. Ако е необходимо... ха!... Ако не стане със слова, ще се възползвам от последния ти, най-убедителен довод... – Той поднесе ръка към превръзката и едва забележимо се усмихна:

- Но... може пък просто да не казваме на Господаря за това, какво сме намерили? – боязливо предложи хобитът.

- Да не му казваме! – Отон жлъчно изхъмка. -Ако не му съобщя аз, ще го направят другите...

- Та как ще научат? – учуди се Фолко. – Тук сме само двамата...

- Ще надушат! – с раздразнение подхвърли Отон. – Познавам всички до един тайни довереници на Господаря в отряда си, те са получили същите заповеди. Бъди сигурен, че ако не днес, тогава утре тези хора ще открият дупката... Не, нека всичко върви, както трябва е орисано! Може би просто главата ми се е размътила... Пък и кой знае, какво му е необходимо на Господаря из такива места?

- Той неведнъж е намирал такива, нали? – попита хобитът, колкото да потвърди и своите подозрения, и дочутото одеве от обезумелия Отон.

- Зная, че е намерил шест такива трапа – последва доверителен отговор. – Говори се, че това били следите на Небесния огън... Мнозина хора ги издирваха по негова заръка, сред тях дори някакъв книжник от Ануминас на име Архар. И още знам – но да мълчиш за това! – че Господарят през цялото време разпраща в различни посоки хора да търсят други ями. Помня, че пред мен два пъти е награждавал късметлиите. Така че, хайде да се връщаме в лагера и да пратим на Господаря улаг... Дано с тази вест спася от гнева му и себе си, и отряда.

След час те вече бяха при шатрите. На разтревожените си воини Отон обясни, че доста непохватно бил закачил трънлив клон докато препускал надолу по сипкава стръмнина. Веднага щом отговори на въпросите, той заповяда две десетки да охраняват лагера, а на Гарлог каза да готви пратеник до Господаря.

- Оставаме тук – обяви на отряда Отон, – докато не получим нови разпореждания от Господаря.

Новите разпореждания пристигнаха бързо. Улагът, който донесе запечатаната желязна тръбичка с писмото вътре, бе изтощен до смърт и Гарлог само тресеше глава, държейки в ръцете си безсилно клюмналата криле твар.

- Какво ли му е казал Господарят, че е долетял дваж по-бърже от всякога! – сърдито мърмореше старецът. – Доста високо се е издигнал, как не е капнал съвсем...

Отон мълчаливо прочете писмото, като привидно остана сдържан и спокоен, но хобитът се досети, че командирът му току-що се бе отървал от тежък камък на сърцето.

- Господарят е доволен от нас! – високо произнесе Отон, оглеждайки целия събрал се при него отряд. – А сега сме длъжни да охраняваме това място – докато Господарят пристигне! Вече тръгнал насам с цялата възможна бързина. Чакаме го горе-долу след две седмици.

- Ето че всичко свършва – отбеляза вечерта на същия ден Торин, докато точеше секирата си.

Дребосъка, като погледа известно време заниманието му, също взе меча си. Хобитът обаче с бърза крачка обикаляше огъня – не го свърташе на място.

Да, всичко отиваше към края си, преследваният от тях Олмер сам идеше насреща. Хобитът не смееше да повярва, че дългите им скитания наистина скоро ще приключат с един успешен изстрел... За това какво ще стане по-нататък, той предпочиташе да не мисли.

Да, плячката сама пристига – мрачно забеляза Строри. – Торин, ако твърдо си решил да завършиш живота си със самоубийство, умолявам те в името на всемогъщия Дурин, кажи си го веднага! Разбери, че ще връх на глупостта да се втурнеш срещу добре въоръжен и невероятно силен човек пред стражата му и да загинеш като бик в кланица! Познавам те като халбата си! Ще си въобразиш, че си Изгорено джудже¹и като почнеш да размахваш секира наляво-надясно...

- Не се бой, няма да започна – измърмори сърдито Торин. – Ала, приятели, дойде време да решаваме. Наистина ли е необходимо да се срещаме с Господаря лице в лице?

- Да, вярно – оживи се Дребосъка. – Знаем, че Берел ни подозира и е съобщил за това на Олмер, получи заповед да ни държат под око и при първа възможност да бъдем пратени Господаря... Нима не е ясно, че Олмер ще бъде нащрек? Той явно нещо е усетил! Усетил е и сега иска с един замах да смачка нас, дребните досадници, дето му се мотаят в краката. И ей ни на! Сами дойдохме – остава само да кажем: „Ето ни, ваша милост, предаваме се на милостта ви, не съдете строго, пощадете ни или нека поне екзекуцията да е бърза!“ Нали прати на Берел заповед за нас! Прати или не?!

- Прати, прати – недоволно както и преди се отзова Торин. – Но ако избягаме преди самото му появяване, веднага ще потвърдим подозренията му, че сме врагове на делото му! А ако си седим кротко и викаме „Слава на Господаря!“, значи, че сме честни негови привърженици, нищо лошо не кроим, чакаме си го с нетърпение – кой е тоя, дето ни обвинява в престъпления против Него?

- Ти само се шегуваш, а работата е сериозна – обиди се Фолко. – Колко пъти сме приказвали, колко думи изговорихме за това! Спомни си как Келаст предлагаше да се махнем от отряда, докато не е късно!

- Отлично помня какво му отговорих! – озъби се Торин. – Тогава бягството беше безумие. Смятам, че и сега също е неразумно. Но щом искаш, нека го обсъдим...

- Да обсъдим, да обсъдим! – избърбори Дребосъка. – Вие и двамата с Фолко нещо не сте наред. Хиляда да пъти чух от вас, че трябва да се срещнем с Олмер лице в лице и дори се примирих, понеже да се според вас е като да ковеш студено желязо, пък ти пак предлагаш да въртим колелото без точило! Докога?

- Дребосъка е прав – неочаквано подкрепи Малкото джудже хобитът. – Дома на Високия или това забравено от всички място – все едно, сега със сигурност знаем, че Господаря ще бъде тук. Но ако не ме лъже паметта, нито веднъж не обсъдихме най-важните подробности. Защо да рискуваме? Защо да гадаем, знае ли за нас Олмер нещо или не знае, или просто подозира, или изобщо не е така? Не е ли по-добре наистина да изчезнем от отряда тъкмо преди Господарят да пристигне? Струва ли си да си играем с огъня, нека по-добре да издебнем Олмер на път към онзи трап... И тогава бъдете сигурни, няма да му се размине нито стрелата, нито метателния ми нож... стига да не ми се нахвърли цялата му тълпа телохранители!

- Ами ако се нахвърли? – присви очи Торин.

- Необходимо ми е пет удара на сърцето време, не повече. Ако успеете да ги задържите поне толкова – сигурен съм, че ще успея.

- Разумно. Обаче щом избягаме, ще настъпи голям лов, не селска хайка за крадливата лисица! – възрази Торин. – И никой не може да каже, ще сполучим ли изобщо да причакаме Олмер в засада, докато цялото войнство на Отон ще ни е по петите! Лесно ще ни пропъдят изгонят толкова надалеч, където и гарван кости не носи – и нейде иззад хоризонта ли ще го наблюдаваме? Не, казвам ви – трябва да го чакаме тук! Така е по-сигурно. Щом пристигне – заблудена стрела от здрача – и дим да ни няма, нощта ще ни скрие. Нека ни разпитва преди това, какво пък, няма да лъжем, за да не се объркаме. Ще си кажем истината и никой няма в какво да ни обвини! Няма нито една улика срещу нас! Може и да ни подозира, обаче първо ще се постарае да научи всичко от игла до конец, а чак тогава може и да нареди да ни обесят. Но... – Торин хищно се усмихна, – трябва да направим така, че да няма никакво „чак тогава“.

- Сигурно се е усъмнил в нас, след като Берел му е съобщил, че постоянно изтъкваме личното си познанство с него – напомни Фолко, – сякаш се прикриваме с името и делото му.

- Лесно ще се оправдаем – отхвърли забележката Торин. – Ами само така сме могли да избегнем кавга и схватка с хората му, дето имат навика да осъждат чужденците на бърза ръка. Само така е било възможно да научим как се стига до владенията му. Иначе, ще кажем, бихме се загубили и загинали в този Пущинак... Не, не е никаква грижа да разсеем тези подозрения. Приятели, вие ли се плашите от някакви мъгляви съмнения, витаещи в главата на този Олмер! Какво сте се притеснили за него?! Трябва да изпълним дълга си – така че нека изключим дори най-малката възможност за неуспех!

- Хубаво говориш – поклати глава Дребосъка. – няма и какво да се отвърне. Но ти само предполагаш, а какво наистина мисли Олмер няма да научим никога. Най-малката възможност за неуспех... тъкмо тя е да се оставяме в ръцете му! Нито знаем що за клетва полагат встъпващите във войската му доброволци, нито имаме представа що за сила притежава и какви Други неща умее, още по-малко – какво знае освен онова, което научава от донесенията на военачалниците си! Не, Торин, не бива да рискуваме! Господарят ще се появи тук след две седмици – прекрасно! Ден преди това – изчезваме! Той откъде ще пристигне?

- Отон спомена, че от югоизток – каза Фолко.

- Какво повече ни трябва? Да го причакаме още по пътя за насам! Толкова ли държиш да си пъхаш главата в примката, Торин?

- Излиза, че и двамата ли сте съгласни да бягаме? – свивайки вежди, мрачно проговори Торин. -Няма що! Хич ли не ме слушахте? Кой ще ти позволи спокойно да го причакаш от засада?

- Затова е важно да изчезнем в последния възможен момент!

Приятелите спориха още дълго, по различен начин повтаряйки едни и същи разсъждения. Торин не се предаде веднага, но постепенно общият натиск на хобита и Строри даде резултат. Решиха да напуснат отряда както предложи Дребосъка – в най-последният момент преди пристигането на Господаря.

- И ако се забави? – закъсняло възрази Торин.

- Забави ли се, връщаме се – сви рамене Дребосъка. – Нямаме друг изход. Без Отон, земята да го погълне дано, сме загубени из тези места, ще загинем като нищо!

- Да се върнем ли?! – изфуча Торин. – Аха, разбирам. Връщаме се и си измолваме прошка за дългото отсъствие?

- Това е моя грижа – обяви Фолко. – Ще се постарая Отон да ни възложи на тримата някаква задача извън лагера... да насечем дърва или нека ни прати на лов. Важното е да не ни сложат в охраната на дупката.

Торин се поопъва още малко, преди да се предаде окончателно. Разговорът за известно време се прекъсна, те мълчаха, всеки обмисляше току-що взетото решение.

- Ще се махнем, и... – като си прочисти гърлото, заговори Дребосъка. – Аз вече съм харесал къде да се настаним. От югоизток към лагера водят три пътеки, даже не и пътеки, ами просто три просеки в гората, където е удобно за преминаване на конници. И хълм има – на около две мили от ямата, две от трите просеки го заобикалят отляво и отдясно, още една минава на около петстотин крачки на изток. Мисля, че те ще тръгнат по тях – защо да чупят краката на конете из гъсталака, след като вече са наближили лагера?

- И как ще разберем по коя от трите ще дойдат? – попита Торин, вътрешно все още не смирил се с поражението.

- Птиците ще ни подскажат – каза хобитът. – Сойките и свраките вдигат такъв шум, че се чува надалече.

- Е, тук ние не сме ти помощници – разпери ръце Дребосъка.

- Нищо, ще се справя – каза Фолко. – Мисля да залегнем тъкмо на хълма. Ако минат по-отляво, ще успеем да притичаме. И да заредите арбалетите! За всеки случай, ако се окаже, че има прекалено много хора около него...

- И после? – не се отказваше Торин. – Охраната се хвърля в гората, и понеже всичките до един надали ще изпозастреляме, те ни превръщат в нещо, което прилича на кюфте?

- А ти бе, ти какво ни предлагаше?! – премина внезапно в настъпление Дребосъка. – Нали те знам, възнамеряваше да посечеш Олмер насред лагера и геройски да загинеш! Не е така, ще кажеш? Не ти вярвам!

- Да, наистина – с известно смущение призна Фолко. – Какво ще правим после?

В паметта му изплува образът на Фродо, измъчен от непоносимата тежест на съдбоносния Всевластен пръстен, накарал го да забрави всичко заради изпълнението на дълга, готов на мъченическа смърт – само за да спаси Средната земя от вечно робство. Той не е мислел как ще се измъква от Мордор след като хвърли средоточието на властта на Врага в алените дълбини на Ородруин, и в крайна сметка тогава го е спасило чудо...

„Да, далеч съм от него – помисли си хобитът. -Той е бил велик герой, пък аз на всяка цена гледам как да се изхитря и да остана жив и няма значение дали планът ни ще успее или се провали... Гандалф не би одобрил това. Ненапразно спря да идва. Какво му пука за нас? Няма я у мен тази безогледност, която са притежавали Фродо и Сам, Мериадок и Перегрин! Други хобити е имало едно време, ех... Но – прекъсна се той сам, – стига съм се оплаквал. Какъвто съм, такъв съм, по-добър не се намери, за да гони като хрътка Олмер, а щом е така, няма от какво да се срамувам. Да, искам да остана жив! Кое му е срамното на това?“

„Това твое желание може да погуби цялото дело“ – дочу се неочаквано мърморещ старчески глас.

Веднага го позна, макар да бе силно променен й в него доста силно присъстваше и Олорин, но така можеше да говори само Гандалф! Истинският Гандалф – онзи, когото хобитът видя в съня си още в Арнор, когато тепърва почваше пътешествието.

„Досети се... – говорещият с Фолко. глас прозвуча подигравателно. – Да, малкия, трудна задачка, не е ли така? Но не се вини. Олмер така или иначе трябва да бъде убит – невъзможно е да го спреш по друг начин, а така поне ще запазиш живота на хиляди и хиляди от онези, които Господарят излъга и омая, и би повел след себе си, а те щяха да го закриват с тела си до последния човек. И тогава би ти се наложило да убиеш всички – а това е ужасно и само ще увеличи силата на Злото.“

„Гандалф! – мислено възкликна хобитът. – Ти си, нали? Отново си тук? Аз пък си помислих...“

„Че Олорин ти е обиден? Той – да, сърдит ти е, стига такива като него да можеха да се обиждат. Но бъди спокоен – аз се върнах! Върнах там, където изживях най-хубавите си години – в Средната земя, в облика на Гандалф, който ви обичаше, мили мои чудновати хобити, и когото вие, иска ми се да вярвам, с почести приемахте в родината си... Но да оставим това! Ще ти помогна. Знай, че пръстенът на Авари и гривната на Черните джуджета са по-необикновени, отколкото си представяш. Те ще ти подскажат посоката, от която ще пристигне Олмер, защото създателите на тези чудодейни амулети са вложили в творенията си изострен усет към всичко враждебно и нечовешко. Затова не гледай на пръстена на Форве като на красива играчка и не мисли за гривната само като за смъртоносна заплаха. Елфите Авари завинаги са запомнили дните на владичеството на Саурон и, макар че не ти казаха, през всичките тези три столетия те се подготвяха за онзи час, в който ще се появи приемникът му. Сега слушай внимателно – Пръстенът Ще смени цвета си при приближаването на Господаря, от син ще стане ален, а в гривната ще се появи огънче, което ще покаже посоката. Не знам защо подземните Крале са ти дали не обикновена гривна-убиец, а такава, която е способна да усеща Мрака. Тя е една от дванайсетте, направени в незапомнени времена от самият Отрина. Навярно защото видяха на гърдите ти острието му... Моят съвет към теб е да не питаш откъде ми е известно всичко за вашите приключения, твоята задача е да чакаш Олмер! И нека Манве насочи стрелата ти! А сега... сбогом. Силите ми се изчерпват, трудно ми е да говоря с теб толкова време докато си буден...“

- Фолко., Фолко. съвземи се най-после! – разтърсваше приятеля си Дребосъка. – Какво ти е? Какво си мърмориш?

Хобитът дойде на себе си и като пое дъх, разказа за случилото се.

- Страхотно! – възхити се Торин. – Ами нашите гривни дали са същите?

- Сигурно не са – предположи Фолко. – Гандалф каза, че били рядкост... И не знае защо са ми дали такава.

- Е, при това положение изгледите за успех нарастват! – потри ръце Торин. – Значи понякога имало полза от призрачните ти гласове. Щом е тъй – тръгваме?

- Тръгваме – кимна Фолко., – първо ще говоря с Отон и тогава ще действаме.

След всички премеждия и особено подир случката край трапа предводителят на отряда се държеше с хобита много по-различно, отколкото с останалите воини. Раната на бузата му зарастваше, макар че щеше да му остане белег, Фолко. предпазливо изрази съжаление за това, когато в подходящ момент да обясни отново на Отон постъпката си – както се казва на трезва глава, – но командирът само безгрижно махна с ръка. Хобитът се надяваше, че без да буди подозрения ще успее да получи от Отон така необходимата им задача извън лагера.

Ала въпреки трескавата възбуда, една мисълта не спираше да го притеснява: те дори не се опитаха да предположат, какво е привлякло Олмер към тази дупка, Фолко. ясно усещаше присъствие там на древна и злокобна сила, но същността й оставаше тайна за него. Той се тормозеше от това, досещайки се, че може би коренът на неразрешената от всички магьосници тайна за силата на Господаря е именно тук, но какъв беше смисълът? Никой не знаеше, какво представляваше този Небесен Огън.

Времето сякаш бе замръзнало след като бе дошло известието от Олмер, а приятелите бяха решиха как да действат. Хобитът ходеше като в мъгла, тялото му вършеше каквото трябваше да върши един войник, без да съзнанието да забелязва какво правят ръцете и краката. Когато някой питаше Фолко. за нещо, хобитът често отвръщаше друго, като предизвикваше учудване. Сетне другарите му по оръжие си рекоха, че полуръстът е преуморен. А в главата му като разклатен пирон шаваше само едно – Господарят ще се появи след единадесет дни., трябва да тръгнат след десет... Господарят ще се появи след седем дни – трябва да изчезнат след шест... Фолко. престана да се храни, почти не спеше – от ядене му се повдигаше, което вече съвсем не му отиваше, а през нощите неотстъпно го гризяха съмнения дали в плановете им се е промъкнала незабелязана от тях съдбоносна грешка.

А в отряда всичко вървеше по реда си. Сменят охраната около дупката, редовно отиваха в гората назначените за дървосекачи, от време на време скучаещи хазги и истерлинги се перчеха с точните си лъкове. Отон някому нещо нареждаше да свърши или напротив, да не го прави... Всичко това се случваше за Фолко. в някакъв странен, мъгляв, като че забулен в дим свят. Неговият собствен се сви, изчезна, в него не останаха нито планини, нито гори, нито хора, само препускащата през непознати пространства страховита и неясна фигура на Господаря, която по необясним каприз на съдбата бе здраво свързана с орисията на хобита.

- Утре тръгваме – с глух от вълнение глас рече Торин, когато настъпи дванайсетият ден от посоченото в писмото на Господаря време. – Фолко.! Всичко ли е готово? Какво става с Отон?

- Всичко е наред, назначени сме на най-отдалечения южен пост – отзова се хобитът. – Стегнах дисагите, храната е малко, но няма как, добре че поне толкоз намерихме.

- Ех, помагай, Дурин – с трепнал глас каза Дребосъка. – Хайде да спим, утре ни чака тежък ден...

Той се уви в наметалото и легна до огнището. Торин последва примера му, а Фолко., понеже знаеше, че пак няма да заспи, остана да поддържа огъня.

Но този път хладнокръвието изневери дори на Дребосъка. Джуджето се въртеше от един хълбок на друг, опита по гръб, по корем и накрая не изтрая – понадигна се на лакът и запита:

- Ей, Фолко.! Сигурен ли си, че изобщо може да бъде убит?

- Кой? – не разбра хобитът, унесен в размисъл. -А, той ли...

- Ами да! – горещо зашепна Дребосъка. – Той! Спомням си, че всички магьосници ни казваха едно и също: не знаем откъде е силата му! И сега ако нито меч, нито стрела не свършат работа, какво? Нали и онзи, древния, дето седеше в Мордорската Кула – и него беше невъзможно да го убият!

- И какво сега? – ядно прекъсна приятеля си хобитът. – Пак ли ще умуваме? Като пуснем стрелата, ще разберем. И ако си прав... не сме за завиждане. Но няма как – почнали сме, късно е за съмнения. Виж, Кирдан Корабостроителя, Трандуил, да не споменавам Краля на Водите на пробудата, те биха се справили по-добре от нас... Обаче като ги няма.... няма ги! Сега да се тръшна сълзи да лея, а?!

- Прав си – унило се съгласи Дребосъка, зави се презглава и утихна.

Нощта отминаваше бавно, дори красотата на звездното небе не можеше да облекчи мъчителното очакване – плътни облаци се влачеха необичайно ниско, през тях даже лунната светлина едва-едва мъждукаше като през гъсто изплетена ризница. Постовете си разменяха тихи слова, от време на време зовяха по-далечните стражи с умело престорен крясък на нощна птица. И изведнъж...

Изведнъж нещо силно и внезапно пристегна дясната китка на хобита. Бе гривната на Черните джуджета. Тя аленееше, сякаш в сърцевината на сивия метал трептеше скрит пламък. А веднага след това от разжарената вътрешност на гривната се изтръгна и жълтеникав лъч, който затанцува пред очите на хобита. Върхът му клюмна към земята и след няколко мига се превърна в огнена стреличка. След като се поколеба за кратко, тя уверено посочи югоизток.

Няколко секунди Фолко. тъпо зяпаше огнена чудо, отказвайки да повярва на случващото се. Добре помнеше думите на Гандалф, но все пак не можеше да повярва. Ръката му панически се дръпна към пазвата, където пазеше пръстена на Форве. Синият камък в светлината на огъня му се стори непроницаемо черен, а покрай затворената в него златиста пеперудка се наслагваха някакви смътни сенки, по-черни от мрака. Те се гърчеха покрай ритмично движещите се крилца подобно на змии. И ето – сред мекото сияние на приличните на есенни листа искрици в пръстена премина тясна тъмна лента, която без колебание също показа югоизток.

Това беше краят. Краят на старателно разработения план, сравнително прост и безопасен. Краят на спокойния им престой в отряда на Отон, край... край... край... И сега волю-неволю се налагаше, изправяйки се в цял ръст, да застанат лице в лице с най-силния враг на Запада от времената на Войната за Пръстена, който и да е той в действителност. Желанието на Торин се осъществи въпреки собствената му воля.

Като сподави непроизволно изтръгналото се от гърдите му ридание, хобитът се хвърли да буди приятелите.

- Ставайте! Олмер е близо!

Изкривеното лице на Фолко. им подейства като кофа студена вода. Джуджетата рипнаха, шептейки неясни проклятия, и грабнаха оръжието. Никой не заразпитва надълго и нашироко, ама наистина ли идва, откъде знае, че идва, сигурно ли е, дали не бърка ли нещо...

- По-бързо! Да го пресрещнем! Натам!

Лъка в ръцете, стрелата на тетивата, бегом, бегом, бегом, следвайки огнения показалец, през спящия лагер – само да не стреснат стражата на стана! Но воините на Отон спокойно спяха до угасналите огньове, по-натам са постовете – трябва да се промъкнат покрай тях...

- Късно е... – с изтръпващи устни проговори Фолко., внезапно спирайки до самия край на гората.

Засилилите се джуджета едва не го събориха. Тримата приятели за миг стояха стъписани, сетне бързо се проснаха по очи във високата трева, молейки великия Дурин и Светлата Варда Елберет, да не бъдат забелязани. От гората малко по-вляво от тях се разнесе конски тропот, а след още един миг проехтя и викът на часовия. Дъхът на Фолко. спря – Олмер влизаше в лагера.

Глава 3. ОЛМЕР НАЯВЕ

Като от изречено магическо заклинание спящият само до преди миг лагер веднага се пробуди. Бяха раздухани тлеещите под пепелта въглени и пламъчетата им накараха нощта да се отдръпне назад и сенките й станаха по-тъмни и дълбоки. Разгоряха се факли. Отрядът на Отон бързо се строи, за да приветства Господаря си. Тролите, като никога тихи и боязливи, се бяха скупчили отстрани, без да смеят да доближат шатрата на командира, в която бе влязъл току-що пристигналият Олмер. Трийсетимата самоуверени телохранители на Господаря безцеремонно се разположиха край огньовете, за да се възнаградят с почивка за дългото уморително пътешествие. Хората от отряда на Отон на драго сърце биха се присъединили към тях – мнозина имаха приятели сред стражата на Олмер – но преди всичко трябваше да посрещнат Господаря.

Шепа воини бе останала от онези, които започнаха похода от Свободната област – малко повече от двайсет души, тролите в отряда бяха с цяла десетка повече от хората.

Войниците чакаха, хобитът и джуджетата стояха сред тях, така и не сварили да се измъкнат и изчезнат в гората. Приятелите си даваха сметка, че сега всяко тяхно подозрително движение може да доведе до схватка и неизбежна гибел, ако не се оставят да бъдат пленени, Фолко. виждаше как горят очите на съседите му в строя, четеше нетърпението по лицата им, и разбираше, че тези хора ще умрат при първото кимване на върховния си предводител, като при това ще благославят името и делото му.

Торин хапеше устни, Дребосъка бе притворил очи. Фолко. с всички сили се бореше с издайническото треперене в коленете. И въпреки напрежението, хобитът се опитваше да почувства Олмер, да го разгледа с вътрешния си поглед, ала не можеше. Вместо това той си спомняше запечаталата се в паметта му картина – Войската на Господаря излиза от Сивите планини. Тогава Фолко. безпогрешно усещаше присъствието му, присъствието на Силата, ала сега липсваше онзи незабравим полъх. Сякаш внезапно Олмер отново беше станал обикновен човек... или бе овладял Силата си дотам, че я държеше в здрава юзда, не й даваше възможност да се измъкне навън, също както Фолко. бе удържал в менгемето на своята воля мощта на Талисмана, без да й не позволи да го залее като вълна? Или пък кой знае какво влияние беше се намесило, за което, хобитът до този миг не бе имал никаква представа. Светът беше ясен до болка в очите, макар Фолко. да се опитваше да напрегне всичките си способности, все още загадъчни за него самия, но нищо не се получаваше. Мярнаха се и изчезнаха като повлечени от бесен вятър сините листенца – и край.

Устата му пресъхна. Кога най-после Олмер ще излезе пред бойците, колко може да се чака! Фолко. не би се учудил, ако земята под нозете им би почнала да дими – толкова голямо беше напрежението му.

Дано не се издам, дано Торин да не си загуби ума – нали стоят стои с оръжие и доспехи!... Излизат!

Покривалото на шатрата се люшна, нечия ръка го отметна и в пролуката изникнаха петима души. Идват!

Сърцето на хобита сякаш спря да тупти и все едно изпадна от гърдите, от което и дъхът му секна. И макар да се намираше в първата редица, хобитът неволно взе да се повдига на пръсти като да вижда по-добре.

- Слава! Слава! – гръмна ликуващ вик. – Слава!

Воините затракаха с мечове по щитовете си. Фолко. се отдръпна, защото острието на съседа едва не го закачи по бузата. С края на окото си видя, че всички троли са паднали на колене с вдигнати към небето ръце като в беззвучна молба, а Олмер със стремителна крачка минаваше покрай строя.

Към хората на Отон се присъедини и охраната на Господаря, Фолко. замръзна като омагьосан. И като птичка пред змия нямаше сили да откъсне поглед от Господаря. Имаше в нещо в Олмер, което очароваше зърналия го. Осанката, движенията, жестовете на Господаря бяха изпълнени с особена сила и забулени в завесата на непроницаема тайна, която обаче обещава неописуемо блаженство на онези, които вярно служат на притежателя й. Той действително знаеше отговорите. Той действително можеше да посочи пътя. Олмер още не беше казал нито дума, а Фолко. чувстваше, че в незримата му броня от знание удря могъщият таран на обаянието на този загадъчен човек. До Олмер вървеше Сандело, държейки в ръка факла, и отблясъците й танцуваха по спокойното и сурово лице на Господаря, което бе сякаш изсечено от камък – толкова остри бяха чертите му. И все пак Фолко. забеляза в Олмер известна промяна. Беше се променил дори външно – лицето му бе станало по-сухо, носът – още по-изострен, бузите леко хлътнали, повече от преди изпъкваше брадичката...

След Сандело вървеше знаменосец с неголям, вече познат на приятелите байрак – върху черното платнище трептеше бял кръг с тризъба черна корона. След знаменосеца вървеше Отон, а зад него пристъпваха още двама, които бяха непознати на хобита. Олмер крачеше покрай воините, като се вглеждаше във всяко от възторжените лица и едва забележимо се усмихваше. Той приближаваше... приближаваше... Фолко. си пожела да изчезне, да се скрие, да се превърне в дребна песъчинка или буболечка някъде в тревата, защото отново усети по челото си гробовен студ, познатия полъх на същата тази древна Мощ, която съставяше основата на Талисмана. Сякаш краката и гръбнака на хобита ставаха меки, той чувстваше, че всеки момент ще падне, но Олмер вече бе до него и погледна Фолко. в очите.

Тънките устни на Господаря се разтегнаха в лека усмивка, Олмер леко повдигна глава, търсейки някого. И щом видя и джуджетата, които стояха във втората редица малко по-вляво от хобита, отново се усмихна. За кратък миг в зениците му сякаш избухна ален огън... но сигурно това се дължеше на отразилата се в очите му факла?

Господарят не каза нищо, дори не се забави. Още няколко крачки и обходът на строя приключи. Преди да се прибере във вече издигнатата за него походна шатра, Олмер спря и рече:

- Благодаря ви, храбреци. Останали сте толкова малко, а това свидетелства, че наистина сте направили всичко, за да изпълните заповедта ми. И не е ваша вината, че тя все пак е останала неизпълнена. Прощавам ви заради това, което успяхте да намерите! Спете спокойно, делото ни тепърва започва и всички ще имат нужда от много сили за бъдещи битки! А вие -обърна се той към тролите, които продължаваха да лежат по корем и тихичко виеха или хленчеха, – станете! Утре ще положите Клетвата и ще застанете в една редица с моите изпитани воини, защото вече на дело доказахте предаността си! Сега е нощ и е време за сън. Утре ще ви призова в армията си. Край! Свободни сте.

„И гласът... – помисли си хобитът, отнесено изтривайки струящата се по челото му пот. – И гласът не е съвсем същият. Говори някак по-сухо, безжизнено, насечено. Дааа, променя се Господарят...“

Възбудено и радостно говорейки си, хората се разотиваха към огньовете си. Дребосъка, Фолко. и Торин също се помъкнаха към разхвърляните си раници и завивки пред угасналото огнище.

- Е, какво, да офейкваме? – делово попита Дребосъка, поглеждайки накриво към постовия до крайния огън.

- Не – едва чуто промълви хобитът. – Сега вече е късно. Хайде Торин, нали уж имаше някакъв план за подобен случай.

- Нямам никакъв план – мрачно отговори Торин, навеждайки глава. – Да си кажем честно, така ми се искаше да свършим с всичко веднъж завинаги... До нас стоеше! Един замах...

- Който щеше да бъде отразен от Сандело – довърши хобита. – С това безумие пътешествието ни щеше безславно да завърши.

- Не се знае дали щеше да го отрази – упорито се изпъчи Торин, но начеващият им спор бе стряскащо прекъснат. Приятелите едва не подскочиха, когато ги застигна познат студен и малко скърцащ повелителен глас:

- Хей, стари познати! Господарят ви вика, иска да поговори с вас... – Гърбавия незабелязано се беше приближил отзад. Ала тонът и погледът му бяха напълно приятелски и ръцете бяха кръстосани на гърдите, далеч от дръжките на оръжията... все едно не знаеха колко бърз може да бъде измамно недъгавият воин! Помощникът на Олмер продължи:

- Радвам се да ви видя тук. Ненапразно Господарят ви забеляза още в Арнор! Пътищата ни покриволичиха, ала в края на краищата се събраха. Приветствам ви! – Сандело им протегна ръка.

Фолко. пръв стисна протегнатата длан. Твърда, здрава, грапава от мазолите – ръка на опитен воин. Времето не беше изтрило обидата, която хобитът изтърпя в Брее, но тези прости чувства бяха много отдавна заключени зад здрав катинар.

- Приветствам славния Сандело! – произнесе той, учудвайки се колко спокойно прозвуча гласа му и дори успя да се усмихне, макар че този човек беше сигурно най-голямата преграда за тях. – Ние направихме избора си. Нямаме работа на Запад, затова тръгнахме на Изток. Как пътувахте?

- Благодаря, горе-долу добре – учтиво отговори Сандело. – Но, уви, нямаме време да поприказваме. Господарят ви очаква.

Приятелите неволно се спогледаха, а гърбавият спокойно се обърна и безгрижно закрачи към просторната шатра на Олмер, сякаш безразличен дали го следват или не. Джуджетата и Фолко. неохотно се затътриха след него.

- Дер то барукан, Торин Дартул! – внезапно със зловещ шепот произнесе Дребосъка, и Фолко. се досети какво рече джуджето: „Само без секири, Торин син на Дарт!“

Около шатрата с оголени мечове стояха не по-малко от дузина стражници. Хобитът се вгледа в близкия воин и побърза да отмести поглед – свирепата гримаса на пазача и раздалечените му, кривогледи като на орк очи никак не му харесаха.

Сандело спря пред прага на палатката.

- Мечовете и секирите можете да оставите тук! -подхвърли той, сякаш споменаваше някаква дреболия, докато посягаше към покривалото, закриващо входа.

Виждайки моментното колебание на джуджетата – и особено на Торин, – Фолко. припряно пристъпи към Сандело, като затули приятелите си от взора на гърбавия и трескаво разкопча ремъците на ножницата от колана. Предаде оръжието в ръцете на почтително поклонилия се стражник. Сандело проследи меча на хобита с леко присмехулен поглед, пак се озърна към Фолко. и рече:

- Дарът на Господаря нека си остане с теб... Тук не претърсваме наши хора.

„Наши?! Значи ние все пак сме от нашите?!“ – проблесна бърза мисъл.

Позабавилите се джуджета последваха примера на хобита. Торин с видимо нежелание се раздели със секирата, но се усети и затова сърдито промърмори на пазача да се грижи добре за ценното оръжие.

- По-старо е и от прапрадядо ти, момче, и ми е наследство! Внимавай да не ръждяса! – заядливо заяви той, а стражникът тутакси закима и понесе секирата с изпънати ръце като стъклена.

Сандело прехапа устни, за да скрие усмивката си. „Но ножовете на колана, които са под наметалото, са с мен, както и острието на Отрина... Ще се видим!“ – помисли си Фолко.

- Влизайте – с лек поклон ги покани Сандело, любезен до немай-къде, което по никакъв начин не се връзваше нито с облика му, нито с онова, дето приятелите знаеха за него. Гърбавият воин широко разтвори завесата на шатрата.

Вътре пламтеше огън и горяха затъкнати в железни пръстени факли, стоеше маса с някакви чаши и върху сгъваеми походни столове седяха хора, чиито лица бяха скрити в сенките. В дъното на палатката досущ като огромно куче-пазач, се беше свил на кълбо грамаден трол.

Щом пристъпи по-навътре, Фолко. успя да разпознае седящите в шатрата. Единият беше Отон, а тримата други воина хобитът виждаше за пръв път, но по могъщите им рамене и пълните с достойнство пози можеше да се предположи, че са високопоставени приближени на Олмер. Сандело безшумно като сянка мина покрай приятелите и Фолко. забеляза, че в шатрата само той носеше оръжие. Гърбавият застана отляво на седящия в отсрещната част на шатрата човек и погледът на хобита незабавно се обърна към него.

Леко махване на ръка в тъмна ръкавица, гърбавият запали още една факла и я забоде в свободен пръстен. Под равната нетрепкаща светлина от полумрака изпъкна лицето на седящия и Фолко. бързо преклони коляно, а миг по-късно и джуджетата благоразумно последваха примера му. Пред тях беше Господаря.

Мълчание. Никой не помръдна и хобитът не веднага събра смелост да вдигне глава и да погледне Олмер право в лицето, а когато накрая дръзна, се изуми за кой ли път. Пред него седеше същият онзи човек, когото срещнаха на Сиранон преди две години. Да, в чертите имаше и сила, и власт, и гордост – ала липсваше привидялата се на хобита болнава изпитост и острота Носът му, преди пет минути стърчал като човка на гарван, като покрита с тънка кожа суха кост, отново изглеждаше обикновен. Бе изчезнало всичко, което така порази Фолко. докато Господарят вървеше покрай строя.

„Той е човек... Пак човек, още човек или както преди човек? Що за странни превръщания?“ – помисли хобитът.

Олмер едва забележимо кимна в отговор на мълчаливото приветствие на приятелите.

- И така, славни джуджета, и ти, смели полуръсте, пак се срещаме с вас – заговори Олмер без да бърза, и без да сваля от тях втренчен изучаващ поглед. – Три пъти се видяхме в Западните земи, време е да подредим нещата по местата им.

„Защо каза това? – запита се хобитът – Приказва празни думи, но какво крие зад тях?!“

- Бих искал да чуя какво се е случило с вас след последната ни среща – каза Олмер. В гласа му отново, както на Сиранон, имаше ако не дружелюбие, то поне някаква мяра благоразположение. Продължи: – Тогава отивахте в Мория, станала в онези дни същинско страшилище за всички чували за нея. Нямам търпение да разбера какво видяхте в Черната бездна и как успяхте да се измъкнете от там. Какво стана след това? Какво ви доведе при мен? Къде е отрядът ви? И най-вече – какво търсите тук?

Олмер замлъкна, очаквателно гледайки хобита, Фолко. би дал всичко, което има, дори острието на Отрина, срещу възможността да проникне сега в мислите на този човек... Впрочем, човек ли? Щом е човек, значи... Не, не бива, не бива! Олмер веднага ще разпознае елфическите корени на вътрешния му поглед, а щом е така – истината, истината и нищо освен истината, и никакви разногласия с разказаното на Берел!

- Започнете от момента на нашата раздяла – подсказа Олмер, като изтълкува по своему намръщеното в размисъл чело на хобита. – Не пропускайте нищо, за мен е важно да чуя повече подробности.

- ...И така, след като доста мирно се разминали с орките, джуджетата достигнали дъното на Мория и със собствените си очи видели онези загадъчни същества, които си проправят път в скалите, като стопяват и прогарят тунели в камъка. Те всявали такъв страх, че едва се търпял. Джуджетата само успели да научат, че кошмарните твари излизат изпод Мория и се местят някъде на Запад. Но не бих твърдял, че са се запътили към точно определено място, проходите им водят във всички посоки. Джуджетата намерили няколко неограбени скривалища, и това, което се съдържало там, позволило на един от отряда, джудже на име Дори, да събере войска и на свой страх и риск да поеме към Черната бездна, за пореден път да опита да възроди някога могъщото царство. Когато джуджетата излезли на повърхността, хората се завърнали по къщите си в Арнор, а джуджетата, след като изпълнили замисленото, се разделили. Част от тях тръгнала заедно с Дори на Изток, а останалите не пожелали да предизвикват съдбата в смутно военно в ме и се разпръснали кой накъде види. А ние тримата се насочихме на юг...

- Защо? – веднага попита Олмер, внимателно вглеждайки се в хобита:

Погледът на Господаря бе студен, лицето – непроницаемо. Фолко. изгуби нишката на разказа, мислите му сякаш се препънаха. С немалко усилие на волята хобитът откъсна очи от проблясващите, бездънни зеници на Краля-без-Кралство.

- ...вървяхме на юг, стремейки се да заобиколим опасните земи близо до друма от север на юг, минахме покрай Дунланд и се отправихме в Исенгард, Защо? Защото от орките в Мория чухме, че смели хора от всички земи се събират на Изток във волна сила, че там не отпращат назад никого, който може да държи меч в ръка. Орките казаха – идете в Исенгард, там знаят повече и ще ви обяснят по-добре.

- И вие успяхте да проникнете в Исенгард? – престори се на изумен Олмер и дори вдигна вежди.

„Като че ли не си спомняш какво ти съобщи Берел!“ – едва не подхвърли на глас разпалено Фолко.

- ...доста се измъчихме, докато се спуснахме по планинските склонове и стръмнини, дълго заобикаляхме опасния Ветроклин и най-сетне пристигнахме в Исенгард. Ала никой не намерихме там, руините бяха пусти и мъртви. Но пък сполучихме да се промъкнем през прозореца на Кулата...

Олмер едва забележимо помръдна. Това го нямаше в доклада на Берел.

- Не сме казвали на никой, че сме били вътре – защото... ако щете вярвайте, ако искате – надейте, само че тази Кула говори!

Изумен шепот премина сред сподвижниците на Олмер, недоумението се отрази дори и по лицето на Гърбавия. Само Олмер остана спокоен като камък.

„Ами да, разбира се! Та нали твоите орки копаеха под Кулата, със сигурност са чули гласа... И са ти разправяли за това доста неща“.

- Какво говорите? – с великолепно изиграно учудване произнесе Олмер, дори леко се приповдигна, сякаш бе силно развълнуван. – И какво чухте там?

- Чухме странни и непонятни слова за Пътеката на съцветията, за Дома на Високия и за старанията на бившия стопанин на Исенгард да научи пътя към тях. Много друго чухме, но бяхме безсилни да го проумеем и сега едва ли имаме сили да преразкажем дума по дума всичко какво каза Кулата там. Останали са ми само смътни откъслечни спомени – Звездно пристанище, Великата стълба, Черната земя, дървото Нур-Нур... Но Кулата никога не разказваше занимателни истории от начало до край, само разнасяха се само отделни фрази, неясни брътвежи...

- Какво точно беше произнесено за Дома на Високия и Пътеката на съцветията? – направо попита Олмер.

- Ставаше въпрос не за техните... ъ-ъ-ъ-ъ... свойства, а за това, че някакъв слуга не е могъл да намери път към тях – съвсем искрено отвърна Фолко.

Олмер едва забележимо присви око и премълча. Хобитът продължи:

- ...Едва избегнахме гибелната прегръдка на Ветроклин. По отвесни скали над хищното зелено море ние преминахме по едва забележими издатини обратно към устието на Нан Курунир. Исенгард бе пуст, нищо не можахме да научим за Свободната земя на изток и ние тръгнахме назад на север. Поехме тази посока, понеже... имахме подозрения, че именно там ще можем да се срещнем с тези, които имат необходимост от воини, останали без занимание. Избрал да тръгнем по море, за да избегнем безсмислените сблъсъци, неизбежни за всеки дълъг път в нашето тревожно време. Кораб на Морския народ, собственост на тан Фарнак, ни достави до мястото, където Брендивин се влива във Великото море. На пристанището случаят ни събра с могъщия тан Скилудр, от чието име се страхува самият Арнор...

- Как стана това? – прекъсна хобита Олмер.

„Не, не мога да разбера защо ме пита! Докладът на Берел е писан по нашите думи. От ясно по-ясно е, че няма просто така да започнем да противоречим на думите си!“

- Аз търсех един човек – намеси се в разговора Торин. – И... имах разправия с воин от дружината на Скилудр.

- И си още жив!? – засмя се Олмер. – Тогава наистина си могъщ воин, Торин, син на Дарт. Отново се убеждавам в това!

- Не се стигна чак до бой, макар че признавам, разтърваха ни в последния момент – без да обръща внимание на подигравката, невъзмутимо отговори Торин.

- А защо си се скарал с човек на най-силния в морето тан?

- Исках да науча, как у този воин е попаднала монета, която подарих на моя приятел и побратим Тервин! – Очите на джуджето пламнаха, от висящата на колана му кожена кесийка се появи току-що споменатият скелдинг. – Ето я тази монета! Дадох я на приятеля си за сбогом и твърдо съм убеден, че са могли да я вземат само от трупа му! Търсех убиеца.

- И какво? – хладно попита Олмер, без да прави опити да върне разговора в руслото на предишната полубеседа-полуразпит.

- Аз бих искал да разбера това тук – дръзко гледайки в очите на Господаря, заяви джуджето. – Аз подозирам, че хората, отнели живота на моя приятел, се намират, уви, тук, в редиците на нашата войска.

Отговор бе гневният ропот на сподвижниците на Олмер, но Фолко. забеляза, че Отон този път пази мълчание.

- Защо мислиш така? – спокойно попита Олмер, сякаш не забелязвайки предизвикателния тон на джуджето.

- Защото самият тан се намеси в кавгата и аз зададох въпроса си право на него: откъде се е взела тази монета? И танът каза, че воинът я е получил като награда от могъщ Господар от Изтока, с когото Морския народ си е имал работа. А след битката при Ануминас ние разбрахме, че Скилудр е бил твой съюзник, Господарю. Затова те моля да ми кажеш кой уби моя приятел и брат? Тервин беше мирен ковач, прочут майстор, и никому не е сторил злина. Трябва да намеря и да накажа убиеца!

- Обвиняваш ме в смъртта на своя побратим? -невъзмутимо се поинтересува Олмер.

- Не, мой Господарю – с усилие произнесе Торин. – Този, който е наградил елдринга от дружината на Скилудр, е получил монетата от някой друг, най-вероятно като част от военна плячка, която се предава на предводителя. И за това аз искам да попитам да не би ти да си наградил дружинника на Скилудр?

Съседът на Отон с яростен рев скочи от мястото си, във въздуха изсвистя скритият до този момент широк меч, но Торин направи едва забележима крачка встрани и острието, разсичайки постлания килим дълбоко влезе в земята. Без да мигне, Торин повтори въпроса.

- Спри, Зарах! – властно рече Олмер на сподвижника си. – Не се пали! Сядай! Известна ми е упоритостта на джуджетата, ако са питали нещо, ще изискват отговор до изнемога... – Олмер се усмихна. – Дързък е този тангар, но... налага се да те разочаровам, сине на Дарт. Мнозина съм награждавал – как бих могъл да запомня всички? Не един или дузина храбреци от Морския народ се отличиха докато ми служеха – как да ти дам точен отговор? Вече със сигурност не мога да си спомня, откъде се е взела тази монета. Нищо повече нямам да ти кажа. Ще трябва да се задоволиш с този отговор. – Господарят отново се усмихна. – Но дори да предположим, че елдрингът е бил награден лично от мен – какво от това? Пътищата на среброто са неизповедими – колко стопани е могла да смени тази монета? Минало е прекалено много време, случиха се прекалено много събития... – Олмер се облегна в креслото. – А сега предполагам, следва да се върнем към предишния ни разговор. И какво стана след като достигнахте устието на Брендивин?

- Значи моят Господар допуска възможността тази монета да е минала през ръцете му? – без ни най-малко да се смути, не отстъпваше Торин.

- Господарят, добро ми джудже, нищо не допуска и нищо не отрича – ласкаво каза Олмер с откровена подигравка. – И щом заявяваш, че си верен на моето дело, време ти е да усвоиш, че с подобен тон разговарят с мен само осъдените на смърт... ако им стига за това мъжеството.

- Торин! – дръпна приятеля си за ръкава Фолко.

- Господарю мой – внезапно заговори Отон, -моля те, не се гневи! Джуджетата доказаха предаността си. Те не отстъпваха в битката и проникваха там, където не можаха да проникнат останалите... Те показаха голямо мъжество!

- Не се притеснявай, славни Отон, нямам намерение да ги обвиня в измяна... – втренчено гледайки хобита, отговори Господарят. – А само измяната се наказва при нас със смърт. За дръзки слова аз наказвам не инак, освен със собствената си ръка...

Фолко. така и не разбра, какво се случи в следващия миг. Стори му се, че десницата на Олмер изведнъж стана прекалено дълга и Торин, преди да успее да предприеме каквото и да е, се оказа проснат на пода.

- Нека сега продължим, – спокойно каза Олмер, оправяйки ръкава си. – И без обиди, сине на Дарт, нали така? Кълна се във Великата стълба, съжалявам за дързостта ти. Защо не зададе въпросите си по-пристойно? Отговорът ми нямаше да бъде по-различен, но ти щеше да си спестиш някои неудобства...

Болезнено пъшкайки и държейки се за рамото, Торин с усилие се изправи, поддържан от двете страни от приятелите си.

„В никакъв случай да не избухна и аз като Торин! – трескаво разсъждаваше Фолко. – Ех, тангаре, какво направи! Работите ни явно са съвсем лоши – Олмер нещо подозира! Подозира и ни тласка към гняв, за да се издадем, да разкрием намеренията си!“

- И така, чакам продължението на разказа невъзмутимо напомни Олмер.

- ... Ние вървяхме на север, към Арнор, с надежда да научим повече за онова, което търсехме. И тогава ни застигнаха вести за сражението край Ануминас. Известно време след това ние разузнавахме, разпитвахме, докато не разбрахме, че нямаме друг изход, освен да вървим на Изток. И ние тръгнахме през Мъгливите планини...

- А отбихте ли се в Ломидол по пътя? – вметна небрежно Олмер. – Казват, че било прелюбопитно местенце!

- Не, аз не знам как се стига дотам – отговори Фолко. – Пък и бързахме. По пътя срещнахме орки. Разминахме се мирно след като им казахме кого търсим. Те също не искаха кръв – трябваха им достоверни сведения за последните събития. А после прекосихме земите на беорнингите, минахме край Езерното кралство и тогава попаднахме на следата на войската.

- От дупка в леда на Карнен измъкнахме човек на име Герет – намеси се Дребосъка. – Той ни обясни накъде да вървим по-нататък.

- Но не веднага – прекъсна приятеля си Фолко. – Повече от час се опознавахме един друг, докато накрая не се уверихме, че имаме обща цел. В земята на басканите само името на Господаря ни спаси от смъртта – басканските воини бяха настроени твърде решително. Преминахме владенията на дорвагите, като се криехме. Там пред очите ни загина неголям отряд от войската ни, който се намираше близо до едно от селищата им. А след това дойде редът на Пустата планина. Онзи, който сега живее там в образа на Куче, разпозна в нас свои и ни пусна да минем. След това срещнахме стражата, която ни заведе при Берел, – завърши повестта си хобитът. – После ние вървяхме с отряда на Отон, бяхме пред погледа му и сигурно той по-добре от нас може да каже, допаднахме ли му или не.

- Да, под командването на Отон вие се показахте като отлични бойци – кимна Олмер. – Известно ми е и за сблъсъка с хегите, и за Нощната господарка... Но разкажете ми за Черните джуджета! В твърдината им сте били само вие.

- Не можем, Господарю! – трепна хобитът. – Не ни питай! Измъкнахме се оттам само защото вече сме лишени от възможността да говорим за това.

- Така ли? – повдигна вежди Олмер. – Че защо? Ако от вас са взели някаква си дума, аз ви освобождавам от нея! Говорете смело, щом наистина служите на мен, а не на някой друг!

Хобитът почувства, че гривната започва да се затопля. Примрял от страх, той нави ръкава си и показа на Господаря плътно обхваналия китката му сив обръч. Джуджетата сториха същото. Олмер присви очи, дланта му с черната ръкавица се вдигна към челото му...

- Интересно... – полугласно провлачи той. – Ето какво било... Приближи се! – нареди на Дребосъка.

Малкото джудже се подчини без желание. Пръстите на Олмер внимателно докоснаха гривната-убиец, при което Дребосъка се намръщи. Лицето на Господаря, досега спокойно, внезапно отрази някаква неразбираема вътрешна борба, веждите му се свиха.

Резки бръчки прорязаха челото, издуха се вените. Продължавайки да опипва смъртоносния обръч, Олмер погледна Дребосъка право в очите и Фолко. вид . как джуджето, което винаги се бе държало здраво на нозете си, сега забележимо се олюля. Предпазливо сякаш само пристъпваше от крак на крак, хобитът се измести встрани, за да надзърне в лицето на Господаря – и самият той едва не се свлече на земята. Под ясно очертаните вежди на Господаря вместо очи се появиха две бездънни дупки към Нищото, изпълнени с непроницаем мрак. В шатрата увисна гръмотевично усещане за готова да се разрази буря. Още миг и щяха да ударят първите мълнии. Силата на Олмер оживя, хобитът физически чувстваше присъствието й, дълбоко в недрата на съзнанието на седящия пред него Господар се надигаше, отхвърляйки сивото си наметало-невидимка, неразбираема, плашеща мощ, необхватна за обикновения разум.

„Той усети! Усети какви са тези гривни! Себе си ли иска да изпита?“- уплашено си помисли Фолко.

През това време Олмер повдигна с обтегнатите в черна ръкавица пръсти гривната на Дребосъка и отново изучаващо го погледна в лицето.

- Я свали това нещо!

- Не мога! – изхриптя Дребосъка.

- Така ли? Тогава аз ще опитам... Зарах! Инструментите ми!

- Ти желаеш смъртта ми, Господарю мой! – Дребосъка едва мърдаше устни, от гърлото му излизаше сподавено хъркане, а лявата ръка на джуджето трескаво търсеше на пояса кинжала си, неговото вярно даго.

- Ще видим, ще видим... – Говорейки, Олмер се порови в донесеното кожено чувалче и извади нещо като малка пила. – Дай си ръката!

- Не прави това, Господарю... – опита се да се застъпи Фолко.

Без да бърза Сандело се отдалечи от креслото, на което се подпираше, и пристъпи напред, като се озова между Господаря и хобита. Дясната ръка на Гърбавия се плъзна под наметалото и острият слух на хобита усети едва доловимото съскане на изваждан от кания кинжал, старателно почистен и добре смазан... Сандело гледаше право към хобита и Торин, като че ясно казвайки им: „Само да сте мръднали!

„Ножовете! Ножовете на колана!“ – проблесна в главата на Фолко.

- Я си отпусни ръцете – спокойно го посъветва Сандело. – И моля те, дръж ги пред себе си, понеже съм доста мнителен...

Фолко. чувстваше, че погледът му започва да се замъглява от омраза. На четири крачки от него се готвеха да измъчват до смърт приятеля му, а той съвсем нищо не можеше да предприеме, освен може би да завие като вълк от срам и безсилие. Без да сваля очи от Гърбавия, Торин лека-полека отстъпваше назад към най-близкия стълб – в шатрата няма оръжие, но има факли...

От момента, в който Гърбавия прекрачи напред, минаха само няколко мига. После се чу скърцане на метал в метала... и Дребосъка нададе такъв сърцераздирателен вопъл, изпълнен с толкова болка, която не би могла да се изтърпи, камо ли да се представи. Торин и Фолко. скочиха от местата си, наметалото на Сандело безшумно отлетя настрани и започна бавно да пада, подобно на странна птица – и тогава в средата на шатрата, въртейки се, плюейки и подскачайки, презглава се изтърколи Дребосъка. С лявата си ръка той притискаше към гърдите си дясната и, без да спира крещеше най-черни ругатни. Общият смисъл на изключително изразителната му тирада се свеждаше до това, че само най-големите глупаци, на които Дребосъка дори не би доверил да метат пода в ковачницата му, си позволяват да не вярват на Черните джуджета, и ако тази сбирщина така наречени водачи продължи да посреща така всички новопристигащи, войската им никак няма да се увеличи, а тъкмо наопаки – съществено ще намалее...

- Спрете! Всички да останат на място! – изкрещя внезапно Олмер, като стремително се изправи и на мига се озова до Дребосъка, и навреме, защото ръцете на Торин се протягаха към гърлото на Гърбавия, чийто кинжал вече сочеше гърдите на джуджето.

- Прости ми, джудже... – проговори Господаря, слагайки ръка на рамото на Строри. – Да, ужасна вещ носиш! Но почакай, сега ще се опитам да облекча страданията ти.

Олмер също не изглеждаше добре – лицето му блестеше от обилната пот, отведнъж се издуха торбички под очите му, по-рязко се обозначиха бръчките. И все пак на хобита му се стори, че този явно измъчен от сблъсъка с непознатата му по-рано сила на Черните джуджета Господар много повече прилича на онзи човек от първата им среща на Сиранон, точно преди две години. Сякаш загнездилата се в душата му тъмнина бе погълната от гривната, а нови облаци мрак още не бяха се издигнали от дъното. Гласът му беше станал ласкав и пълен с покаяние за извършената грешка. Господарят бързо свали ръкавицата си от дясната ръка и поднесе дланта си към китката на Дребосъка, но без да докосва самата гривна. Мина минута, две – и Строри с изумление зяпна ръката си. Хобитът ясно различаваше алената следа от силното изгаряне, но очевидно болката отминаваше.

- Видя ли че ти олекна? – прегръщайки джуджето през раменете, попита Олмер и очите му отново бяха съвсем човешки.

Дребосъка измуча в знак на съгласие.

- Мисля, че тези златни кюлчета и скъпоценни камъни ще ти помогнат да забравиш за случилото се недоразумение – каза Олмер и протегна на Малкото джудже тежка кесия, голяма колкото детска главица.

Все още смаяно гледайки белега си, Дребосъка прие дара, като се поклони. Сетне понечи да каже нещо, но овреме прехапа език.

- Твой ред е, полуръсте – чу хобитът думите на Господаря и веднага се напрегна, изпъна се като за скок.

„Какво му трябва от мен? И този Сандело... Гледай ти, очи не сваля, не можеш да се хванеш за ножа... Торин май правилно си беше намислил. Какво по-лесно – хвърляш му ножа в гърлото и край на всичко... Всички ще са втрещени, а ние може и да ги надвием, ако нападнем неочаквано!“

Но тялото на хобита послушно се подчини не на волята му, а послуша дошлата отвън заповед. И вместо да се опита незабележимо да измъкне един от метателните си ножове, Фолко. се приближи до Господаря. Пристъпваше като на сън, като с помрачен разсъдък, като кукла на скитащ смешник...

- Разреши ми да погледна гривната ти – не заповяда, а помоли Олмер. – Моля те!... За мен това е много важно. Не се страхувай, вече няма да пробвам да я сваля от ръката ти. Разбрах предназначението им и как действат, но ми се струва, че твоята е по-инаква от другите две. Усещам го и искам да се убедя в това Ръката на хобита, пак против волята му, бавно се вдигна и легна на резбованата дръжка на креслото. С тила си Фолко. чувстваше, как се напрегна почти залепилия се за него Сандело с оголен кинжал в ръка който сякаш шепнеше в ухото му: най-малкото движение, полуръсте, и ще разбереш, как скърца плътта, когато желязото влиза малко под плешката, и как трепери в спазми на болка и ужас цялото ти жалко същество... Или Олмер помагаше на Фолко. да чуе мислите на Гърбавия и по този начин да се предпази от необмислени действия на хобита, или всичко това се дължеше на самия него и Фолко. сам, със свои сили, изострени от опасността, успяваше да проникне в съзнанието на Сандело.

А Господарят се наведе над китката на полуръста, втренчено разглеждайки гривната.

„Какво можеш да видиш там?... Сив обръч, нищо повече! Не, ти не я гледаш с очите си...“

Гривната оживя внезапно. Безличната й допреди миг повърхност стана от сива на алена, щом Олмер приближи лицето си. Спотаената в дълбините й огнена змия нанесе внезапен удар – мълния се стрелна от сивата гривната и нахлу в очите на Господаря.

И тогава се намеси друга сила. Никой човек не би успял да се отклони, но сякаш нечия гигантска ръка дръпна Господаря. Мълнията не улучи Олмер в окото, ала го удари в скулата и изтръгна от него глух болезнен стон.

Косите на хобита се изправиха – той вече усещаше как кинжалът на Сандело се забива в шията му, защото Гърбавият воин предпочиташе да удари, а чак после да изяснява кой е бил прав, кой крив. Но Сандело само потрепери зад гърба на Фолко. и замръзна на място, спрян от властния жест на Господаря. Всички сякаш се вкамениха.

Кожата на бузата на Олмер бързо почерня, после се напука, бликна кръв и червени струйки потекоха по шията и брадичката. Господарят бавно докосна раната си, стисна с пръсти постепенно разтварящите й се краища и отново хобитът се учуди на ставащата с него промяна. Въпреки болката, а може би тъкмо благодарение на нея, съобрази Фолко., спомняйки си за поведението на Отон край ямата от Небесния огън, погледът на Олмер се избистри, нещо неуловимо изчезна от лицето му, разсеяха се легналите връз чертите му сенки, които се забелязваха само отблизо, и заради които обликът му изглеждаше далеч по-сух, отколкото бе в действителност. Кръвта като че отмиваше от него нещо наслоено и за миг хобитът сякаш наяве съзря как хвърляната от тялото на Господаря сянка се раздвижи и отстъпи няколко крачки назад... Сега пред Фолко. отново стоеше човек. Силата, заседнала в него, поразтвори нокти, ала това не можеше да продължи дълго. Без дори да посегне да избърше течащата кръв, Олмер както и преди протягаше лявата си ръка, с което заповядваше никой да не мърда, а пръстите на дясната му ръка бавно обхождаха раната и в погледа му внезапно се появи нещо, приличащо на ням отчаян вик: „О, ужас! Какво направих!“

Но това трая кратко. Силата, която той притежаваше бързо се справи със затрудненията и Олмер прокара длан над скулата си и сякаш изтри не само кръвта, но и сгърчените парчета почерняла и мъртва, овъглена кожа. Вместо нея се появи тъмновишневата коричка на подозрително бързо оздравяващ белег.

„Чудеса... – вцепенено помисли Фолко. Трите години на странствания го бяха научили да разбира от рани. – Така бързо не се спира кръв от толкова дълбока резка!...“

- Лекар! – екна резкият вик на Сандело над самото ухо на хобита.

- Не... няма нужда – с известно усилие произнесе Олмер. – Седнете, верни мои приятели. Разбирам какво си помислихте сега, но не сте прави. Вашите подозрения са безпочвени.

Едва сега дошлият на себе си хобит видя, че от всички страни е заобиколен от стоманен обръч оголени мечове. На врата му студенееше допирът на нещо твърдо и остро и той разбра какво е то.

- Сандело – стараейки се гласът му да не трепери твърде много, рече Фолко, – бъди така добър, махни ножа си от тила ми.

- Седнете, седнете – продължаваше да успокоява подчинените си Олмер. – Полуръстът не е сторил нищо, аз съм си виновен.

- Господарю мой, този малък воин носи на ръката си гривна, която хвърля мълнии! – тихо, но с желязна непреклонност в гласа каза Сандело. – Никой не може да докаже, че това стана без неговата воля.

- Никой не може да докаже и обратното! – почти троснато отвърна Олмер. – Почакай, Сандело, нещата не са толкова прости. Чувствам в гривната Сила, към която нашият полуръст няма никакво отношение... Пожелах да я изуча по-отблизо... и бях наказан. Успокойте се! Славният хобит Фолко Брендибек не е възнамерявал да ми причини вреда.

В този миг Фолко се постара да угаси в главата си всички мисли, вътрешно се сви, с все сила сдържайки студения втренчен поглед да не проникне в душата му, защото отново не Олмер, а неговата сила го гледаше през очите на Господаря.

„Дано не ме усети!... А може би вече всичко е надушил?! Надушил ме е и сега си играе, като котка с мишка?...“

Ала не намираше отговор на тези си въпроси и нямаше какво друго да прави, освен да се преструва докрай.

Постепенно напрежението се разсея. Дребосъка и Торин рамо до рамо стояха в средата на шатрата, между тях и хобита бе замрял с изваден кинжал Сандело, останалите приближени на Олмер се бяха върнали по местата си, но скритите им преди мечове сега открито лежаха на коленете им, оголени и готови за сеч.

- Ако тези, които са сложили на ръцете на джуджетата и полуръста гривните, действително са искали да ме убият, не се притеснявай, щяха да намерят нещо по-силно от това – продължаваше Господаря, обръщайки се към Сандело. – И тогава тук щеше да остане само пепел, че и половината лагер, според мен, би пламнал и изгори. Не-е-е. – Той се усмихна. – Просто гривната прояви своеволие. Но интересно, интересно...

„Ама той се радва!“ – объркан и стъписан си рече Фолко.

- Е, изслушах историята ви... – като че теглейки черта каза Олмер и удари с длани облегалките на креслото. – И е редно да запитам за най-важното. Какво искате?

- Ние искаме – като внимателно избираше думи, отговори хобитът и бързо се спогледа с джуджетата, – искаме да се присъединим към войската ти, Господарю.

- А знаете ли, за какво се борим и против кого сме тръгнали?

- Знаем, говорихме за това с Берел. Макар отначало той да ни бе хвърлил зад решетките, сетне всичко се изясни.

- Те блестящо се представиха на празника на рода Харуз, заради което ги взех в отряда – отбеляза от ъгъла си Отон.

- И кое е накарало вас тримата да изоставите дом, уют и уреден живот?

Приятелите отново се спогледаха. Лоши предчувствия пак заглождиха хобита и тревогата му започна да се предава и на джуджетата.

- Ние хобитите, разбира се сме мирен народ – подхвана Фолко. – Само че на мен такъв живот доста ми опротивя. Не забравяй, Господарю, че съм от рода Брендибек, които сме свикнали да се водим по собствения си акъл. Моите съплеменници се задоволяват с малкото, което имат. Аз не съм като тях! Предвиждам, че ти създаваш велика империя, небивала досега в Средната земя, пред която ще помръкне славата и паметта на самия Гондор и не само неговата, ами даже и блясъкът на Нуменор! Не крия, че желая да съм сред онези, които ще създават тази империя. Виждам безкрайни земи, покорни на единна държавна воля, виждам неизброими флоти и армии, които чакат заповеди и искам да бъда сред онези, които ще ги издават. Стига съм навеждал глава! Колкото до ръста ми... вече ми се е случвало да чувам, че съм по-нисък от доблестта си. Това го каза уважаемият Берел в деня на празника на рода Харуз, когато наведнъж спечелих две най-високи награди.

- Не е лошо казано! – одобрително кимна с глава Олмер. – А какво ще кажете вие? – обърна се той към джуджетата.

- Що се отнася до мен, Господарю, аз никога не съм имал тих и уреден живот – махна е ръка Торин. – Срещнахме се доста отдавна в Арнор и навярно си спомняш какво предизвика дръзката ми идея да съкратя свещената брада на Дурин с цяла педя! И след като се осмелих да го сторя, никога вече нямаше да се примиря да остана на едно място – за мен нямаше живот в Халдор-Кайс. Старейшините ме лишиха от онази, с която аз исках да свържа съдбата си, а ние джуджетата, правим избора си само един път в живота. Те ми отнеха щастието да имам деца, ученици и наследници, превърнаха ме в несретник. Аз никога не съм се подчинявал на заповедите им! А в твоята войска – единствената в Средната земя! – воините се ценят само за доблестта им и никой не гледа, откъде са и какво е имало в миналото им. И сега аз съм съгласен със своя брат-хобит – ние стоим до люлката на велика държава и да не вземем участие в издигането на толкова грандиозна постройка би било немислимо за едно джудже. А освен това, и то важи и за Дребосъка, ние не сме забравили и не сме простили на елфите кражбата на прекрасния Наугламир от предците ни, приказната Огърлица на джуджетата – най-съвършеното от всички творения някога излизали изпод ръцете на майсторите от нашия народ. За това горестно за нас събитие от Предначалната епоха разказват немалко песни.

- Наугламир? – заинтересува се Олмер. – Разкажи по-подробно.

- Мога и да го изпея – внезапно предложи Торин.

- Какво пък, хайде да чуем! Досега не ни се случвало подобно нещо!

„Олмер е разпитвал Теофраст! Берел спомена Наугламир, когато говореше с нас! С каква цел играе тази комедия?“ – Кръвта често и горещо запулсира в слепоочията на хобита.

А Торин, явно без да се смущава, почтително се поклони на Господаря, после на сподвижниците му, сложи ръце зад гърба си и започна плавната напевна балада.

Ето как я запомни хобитът:

Торин млъкна, разнесоха се одобрителни възгласи, усмихна се и Олмер.

- Чудесно изпято! – каза той. – Ами ти, Дребосък?

- Аз винаги съм бил особняк и скитник, а в Ануминас едва не попаднах в затвора задето открито ходех по улиците с оръжие – отговори Малкото джудже. – Тамошните управници бяха решили да ни лишат нас, истинските тангари, от нашия символ – заповядаха ни да ходим без секири! Пък и...

- Добре, добре, разбирам! Е, какво пък, Отон е на ваша страна – чакайте решението ми! – Олмер се усмихна и добави, като прекара ръка по прясната рана на бузата си: – А ти, полуръсте, помисли през свободното си време за Черните джуджета. Не, не се страхувай, няма да те разпитвам, просто пак си помисли. Ще тръгнат ли те срещу нас или не? Това ме интересува. Поразсъждавай върху този въпрос, може би нещо ще решиш, а там ще видим. Господарят се надигна, като че искаше да изпрати приятелите. Проницателният му поглед за малко се задържа върху хобита.

- Заобиколили сте Ветроклин, казвате... – тихо, като че размишлявайки, промърмори той, но очите му при това присмехулно и недоверчиво блеснаха. -Заобиколили сте – Затова гледам, че доста си порастнал, приятелю полуръст... Е, добре, вървете!

Той се усмихна, махна с ръка и се обърна с гръб към Фолко и джуджетата, давайки да се разбере, че аудиенцията е завършила.

Фолко не помнеше как е напуснал шатрата. Излезе, а краката му бяха омекнали и непослушни от страх. „Разкрити сме! Разкрити!“ – чукаше трескаво сърнето му и тази мисъл кънтеше в главата му. Джуджетата явно още не бяха се усетили, изглеждаха в прекрасно настроение, весели и ободрени. „Май си рекохте, глупчовци, че сме успели да го измамим!“ – с отчаяние си помисли Фолко.

Той се влачеше през лагера, без да вижда нищо наоколо. В ума му избухваха и веднага се отхвърляха пътища за спасение, един по-нелеп от друг. Хобитът едва изчака да се отдалечат на достатъчно разстояние от шатрата на Олмер и тогава като ястреб се нахвърли върху джуджетата.

- Не разбрахте ли! Нищо ли не схващате?! Свършени сме! Трябва да бягаме!

- Чакай, чакай! Как така „свършени“, къде да бягаме?- замръзна Торин.

- Колкото може по-надалеч! – язвително му се сопна хобитът. – Накъдето ни видят очите! Вие от луната ли паднахте? Не чухте ли последните му думи?! – И Фолко им повтори последните лукави слова на Господаря.

Дребосъка все още недоумяващо се мръщеше и мигаше, но Торин изохка и се хвана за главата.

- Разбра ли сега? – почти изкрещя хобитът. – Той е бил в Исенгард! И прекрасно знае кои са ентите и какво става с онези, на които те дадат да пият от горските си извори! Такова няма да намериш никъде в Средната земя! От ясно по-ясно му е, че го лъжем! И чувствам, че не ни убиха в шатрата само защото Олмер засега не знае кое точно е лъжа, кое истина в разказа ни! Освен това, тази гривна! Подведоха ни тези планински крале, не ще и дума! Олмер явно разбра, че не аз стрелях в него с тази мълния – не ми се побира в ума от къде се е взела там! Само че оттова не ни става по-леко. Защото я си представи как изглеждат нещата отстрани: Черните джуджета пускат от лапите си трима довтасали при тях привърженици на Господаря, като им дават да носят гривни, едната от които очевидно е предназначена да поведе открита борба със Силата, притежавана от този Господар. Я кажи, биха ли дали подземните владетели такава вещ в ръцете на някой, който вярно служи на същ Сила?! Провървя ни, че това нещо не започна да стреля мълнии по всеки срещнат в армията на Олмер! Разберете, дългобрадковци, Господарят ни е хванал в мрежата си като глупави шарани! Сега ще я дърпа леко леко към плиткото... докато най-накрая не му стане ясно, с каква цел сме пристигнали тук. Поне... поне малка полза имаше от тези гривни – отказаха Олмер да ни разпитва, разбрал е, че е безполезно, понеже гривните-убийци ще ни видят сметката тутакси щом речем да проговорим. Затова му се видя излишно да ни измъчва. И само затова сме на свобода!

Фолко въздъхна и млъкна, тежко поемайки си въздух. Джуджетата подтиснато мълчаха.

- Ти обясни всичко много добре, – тихо каза Торин и Фолко чак се уплаши от тъгата и пълната липса на надежда в гласа на джуджето, което досега още не беше чувал. – Може би знаеш какво да правим сега? За мен няма прошка – нали аз се изпуснах за Beтроклин...

- Не е време да търсим виновни! – като проблесна с очи, прекъсна приятеля си Дребосъка. – Какво ще правим?

- Мен ли ме питаш? – озъби се Фолко. – Казвам, каквото мисля – да бягаме колкото се може по-бързо.

- Къде да бягаме? – мрачно наведе глава Торин. – Нито храна, нито карта... Пътищата не знаем... А най-важното – нашия Дълг. Какво ще правим с него?

- Какво, какво! Не знам какво! Едно ще кажа – ако ни обесят, Дългът със сигурност ще остане неизпълнен.

- А може би със сила... – бавно произнесе Дребосъка със странно застинало лице и се хвана за меча.

- А, приятели? Както Торин искаше? Друго явно не ни е съдено.

Фолко конвулсивно преглътна.

- Н-не бих искал... – изплю той.

- Не говори глупости Строри! – прекъсна Дребосъка Торин. – По-добре погледни назад.

Те се огледаха. Озарена от няколкото накладени огъня, се виждаше шатрата на Олмер. Заобикаляше я гъста редица воини – почти цялата охрана, с която той пристигна в лагера на Отон.

- Вече няма как да нахълташ внезапно, а значи няма за какво да опитваме – безнадеждно махна с ръка Торин.

- Ами тогава просто да почакаме? – предложи Дребосъка, стискайки дръжката на меча. – Плюем на всичките му намеци и подхвърляния, ние сме честни воини. Ти, Фолко, нали каза, че няма да ни измъчват?

- Да, мисля, че той ще пробва да ни подтикне да извършим нещо, което да каже повече от най-красноречивите ни думи – кимна хобитът.

- Може и така да е, а може и да не е! – измърмори Торин. – Едно подозрение влече след себе си друго. Този Олмер може да си въобрази каквото му скимне. Поне за собствената си сигурност той вече нещо е предприел. – Торин кимна, за да посочи бдителната стража около шатрата. – Обаче няма вечно да се крие зад гърбовете им.

- Ще се наложи да го оставим да изиграе следващия си ход! – отбеляза Дребосъка.

- Дано този ход не се окаже последен за нас, – мрачно забеляза Торин.

- Надявам се все пак да не е така – каза Фолко. -Но че няма да ни остави на мира – това е сигурно. Трябва някак да ни накара да действаме. Вярно, гривната ми здравата го наплаши. Помниш ли, той каза че тя би могла да отнесе половината лагер в небитието? Кой знае как ще започнат да се държат тези гривни, ако Олмер реши да ни отреже главите? Той чувства, че тези дрънкулки действат независимо от нас, и иска да разучи скритите им сили.

- Откъде си толкова сигурен в последното, което каза? – опря ръце в хълбоците си Торин. – Ами ако вече е проумял всичко за тях – от един поглед?

Фолко не оспори предположението, приятелите отново се впускаха в догадки и не бяха в състояние да потвърдят или да отхвърлят едно или друго решение.

- Нощес не бива да спим – мрачно измърмори Торин. – Поне един от нас трябва да остане на стража.

- Това само ще засили подозренията – започна Фолко, но джуджетата дружно се нахвърлиха върху него и той отстъпи.

Но не им се удаде да дремят дълго. Горе-долу половин час след като си легнаха, острият слух на Фолко дочу предпазливи стъпки. Някой крадешком се промъкваше право към огъня им. Хобитът побърза да разбута приятелите, които без да се надигат и продължавайки да лежат, извадиха оръжието.

В нощната мъгла слабо се обрисува фигура с широко наметало – само една. Като се вгледа до болка в очите Фолко позна в нея Отон.

- Знам, че не спите – прошепна им командирът, – и знам, че ме чувате, поне ти полуръсте. Олмер заповяда на Гърбавия утре да ви разделят. Господарят си тръгва призори и има намерение да вземе със себе си полуръста, а теб, Малко джудже, е наредено да те пратят с отряда, който тръгва да търси други прокудени джуджета, несретници като вас, които биха се съгласили да ни служат. За Торин е решено да бъде оставен в дружината ми. Вие трябва да тръгвате и то незабавно! Господарят не ви вярва ни най-малко! Той подозира измяна и глави ще летят от дръвника непременно... Или ще ви убие, или ще ви измъчи до смърт, или просто ще свали затварящите устните ви гривни, като ви отсече ръцете, след което ще може да изтръгне от вас всичко! Бягайте!

- А откъде... откъде ти е известно това, командире мой? – изумено проговори хобита, като не намери да каже нищо по-умно, а джуджетата изобщо бяха загубили дар слово.

Отон с досада изруга през зъби.

- Разбирам, вие не ми вярвате, аз съм ви враг... – с горчивина рече той. – Вие сигурно мислите, че ви подмамвам в капана на Господаря. Всичко което чух, бе наредено на Сандело, не беше предназначено за моите уши. Това стана случайно. Не знам и не искам да знам, защо сте тук, но вие три пъти спасявахте живота ми и този на моите воини, затова не мога да ви обрека на смърт. Господарят е захванал нещо, което не ми харесва! В това аз не съм му помощник.

Приятелите се спогледаха в мрака.

„Отон навярно говори искрено, – помисли си Фолко. – Той е воин и не обича да хитрува. А освен това, освен това...“

- Командире, а къде е... къде е Талисманът? – попита хобитът.

- А! Ти също усети, че вече не е у мен? – глухо промълви Отон. Господарят си го взе. Каза, че повече нямало да ми е нужен и го взе... Няма ми доверие ли?,.. Впрочем – прекъсна се той, – вие не бива да губите повече време. На разсъмване следите ви ще бъдат заличени от росата! Взимайте тези три раници бях кътал в тях провизии за черни дни. Не се бавете! Може би, пак ще се срещнем...

Отон се обърна и се скри в тъмнината,

- Само без спорове! – предусещайки дълги препирни, изсъска Фолко. – Той каза истината. Трябва да тръгваме!

- Но тогава Дългът ни... – започна Торин.

- Ами ако ти успееш? – сам ужасявайки се от собствените си думи, сподавено рече Дребосъка.

- Вие да не сте полудели?! – хвана се за главата хобитът. – Какво мога да направя сам? Дори ако извадя невероятен късмет и успея – какво да правя после? А не съм самоубиец!

- Да, прав си – след известно мълчание проговори Торин. – Или всички заедно ще изпълним замисленото, или няма да го изпълним изобщо. Никой не знае какво всъщност крои Олмер. Прав си... Тръгваме!

Стегнаха багажа си за броени минути. Покриха муцуните на конете си да не би ненадейно изпръхтяване да осуети бягството и предпазливо ги изведоха зад чертата на стражевите постове. Щом решиха, че са се отдалечили достатъчно, те скочиха в седлата.

Бледо светеше намаляващата луна, черните клони на вековните дървета надвисваха над главите им, приятелите се навеждаха до гривите на конете, за да запазят очите си. Пътуваха на югоизток, ориентирайки се по звездите, за късмет небето бе почти безоблачно. В главата си хобитът чувстваше празнина й необятна, бездънна, убийствена. Какво да правят по-нататък? Единственият шанс да не изпуснат Господаря сега, докато не се е изгубил в безкрайните простори, бе да го последват, но как да осъществят това без излишно да рискуват главите си? Оставаше им да се държат както в дните на преследването от Мъгливите планини до Пустата планина, ала тогава още можеха да отричат, а сега вече нямаше да стане.

Далечният отзвук на тръбящи тревога рогове и едва дочуващият се шумна много гласове прекъснаха размишленията му.

„Явно отсъствието ни е било забелязано“ – помисли си Фолко, пришпорвайки коня.

Те препускаха цяла нощ, криволичеха и объркваха следите си, за да се откъснат от преследвачите. Пот степенно хобитът, който избираше посоката, започна все повече да завива на североизток. Помнеше за дупката, изгорена от Небесния огън и знаеше, че Господаря няма да я подмине.

Дойде утро. Ясно, слънчево и безгрижно. Приятелите сриха конете в гъсто обрасла долчинка. Дребосъка бе оставен да наглежда животните въпреки отчаяните му протести, а Торин и Фолко, след като по десет пъти провериха всяка закопчалка на доспехите и остротата и здравината на всяка стрела, предпазливо, на места пълзешком се придвижиха напред. Щом преминаха гъст лещак, като едва си пробиха път през преплетените клони, те видяха право пред себе си трапа на Небесния огън. Хобитът безпогрешно изведе Торин при него, сякаш вървеше към слънце със затворени очи. Кълбото Мрак на дъното на кръглата яма беше недокоснато, Фолко бе почти сигурен, че именно това търси Олмер и непременно ще дойде тук за него. Затова хобитът нямаше право да не улучи.

- Нещо ми призлява... – намръщено промърмори Торин, като с мъка преглъщаше на сухо. – Все едно съм препил бира... и то гадна, много гадна бира. Слушай, ами ако не дойде, а вместо това се хвърли да преследва?

- Няма да ни преследва – уверено каза Фолко. -Това място за него е по-важно от всички шпиони на света взети заедно. По дирите ни ще изпрати някой друг. Макар че хората му тук са малко.

Разсъжденията му бяха прекъснати от шум на гласове – засега отдалечени, но насочили се право насам, Фолко и Торин се притиснаха към земята, хобитът горещо призова всемогъщата Варда Елберет, молейки я да отклони погледите на враговете им от тайното им убежище. Щ Но Господарят се оказа много по-хитър отколкото предполагаха. Сред дърветата се замяркаха фигури на хора и троли, старателно претърсващи всеки храст и всяко дърво. Ловките ангмарци като котки се катереха по дънерите, за да проверят дали бегълците не се крият сред листака на дърветата. Тролите чупеха филизите на младата гора, хазгите подушваха всяка дупка в земята... Фронтът преследвачи се приближаваше. Фолко в отчаяние прехапа устни.

- Оттегляме се, Торин – глухо промълви той.

За миг му причерня пред очите. Всичките им планове пропадаха, пак трябваше да бягат, преди да е станало късно... Успяха да се изплъзнат в най-последния момент. Изтормозеният от очакването Дребосък едва не се разплака от разочарование, когато Торин с две думи му разказа за случилото се.

- Да яхваме конете, приятели! – запазил хладнокръвие, изкомандва Торин. – Напред към онзи хълм, Дребосък. Там ще се скрием...

Обраслият с високи храсти хълм можеше да послужи за сигурно убежище. От двете му страни минаваха било стари зараснали просеки, било някога прокарани пътища. На това място приятелите решиха да направят засада, но първото нещо, което сториха, щом достигнаха хълма, беше да се хвърлят на земята изнемощели и паднали духом.

Бавно се нижеше времето, все по-високо се издигаше слънцето. Нищо не нарушаваше горското спокойствие. Изведнъж Фолко потръпна като да бе събуден от внезапен порив на студен вятър. Сякаш попаднал в нечия невидима, но безкрайно могъща длан, той се протегна с цялото си същество към дупката, сега заобиколена от четири обръча стражи. Светът се разпростря под него в шеметен полет и хобитът отново усети на гърба си невидими криле, както в онзи незабравим сън, в който за пръв път пред вътрешния му поглед се появи Гандалф, а след това и прекрасното Задморие. Бързо пробяга под него килимът на гората – и пред него зина черна паст кръглата дупка със самотна човешка фигурка на дъното й. Човешка?! Как пък не! Мрак се диплеше в гънките на наметалото, а дори и самото наметало бе изтъкано от нишки магическа нощна мъгла. Очите на създанието в трапа пламенееха така, все едно черепът бе пълен с жива жарава, с горящи въглища. Ето че широко се разтвориха мъгливите поли на наметалото – нима под него имаше човек? Не! Приличащото на човек същество се наведе към земята и...

И остра болка нахлу в съзнанието на хобита заедно с горчив, едва чуващ се плач на малцина невъобразимо далечни и печални гласове. А после двете Сили – вече познатото на Фолко кълбо на Мрака от дъното на ямата и ужасяващата получовешка, полудругоземна мощ, чужда на всяка светлина и радост, се сляха, а хобитът, макар и не видя това, се сгърчи от непоносима болка. Видението веднага изчезна.

Той съзря разтревожените лица на приятелите си, чу гласовете им, но потиснат и разбит не можеше да им отвърне. Защото вече със сигурност знаеше, че Олмер е намерил нещо, то се е вляло в него и могъществото на Краля-без-Кралство нарасна още повече.

Те отново бяха закъснели.

Глава 4. ОСТРИЕТА ВЪН!

- Е и какво ще правим? – без пряко да се обръща към някой, запита Дребосъка, който от скука унило лъскаше и без туй блестящия си меч.

Фолко едва току-що беше се съвзел от стоварилото се върху му видение. Сливането на Силата на Олмер със Силата на Небесния огън предизвика у хобита нещо близо до несвяст или примиране от световъртеж, който изпитва човек, навел се над стръмен сипей.

- Какво да правим ли? – отзова се Торин, докато проверяваше сбруята на конете, а побелелите му устни бяха стиснати, веждите гневно свити, което говореше, че джуджето е разкъсвано от ярост, както и всеки път след поражение. – Нима не ти е ясно, мили мой?! Ще крачим след него! Отново ще гоним Господаря по петите! Не се ли заклехме да го преследваме, докато нозете ни откажат да ни служат.

- Още месец без бира и моите със сигурност ще откажат – изръмжа Дребосъка.

- Не мрънкай! Хобитът притежава два амулета, които ще ни подскажат посоката. С гривната и пръстена няма да се изгубим! И занапред ще бъдем по-умни.

- Тъй де, от умни по-умни, но с качулка след – дъжд – не спираше Строри.

- А какво предлагаш?! – подскочи Торин. – Щом нямаш какво да кажеш полезно – мълчи! И... я ставай, мързеливецо. Кълна се в Дурин, Господарят ще духне оттук подир има-няма час, все едно го преследва цялата войска на Валарите. Няма какво да прави повече тук – време му е да върви обратно. А ние – след него!

- Тихо! – изшътка Фолко. – Не ми пречете! Чувам трополене на копита! Няколко десетки коне... -Той откъсна ухо от земята. – Хайде, приятели!

Дребосъка пъргаво скочи на крака и с едно движение метна на гърба на коня си тежкия чувал с провизии. Фолко запретна ръкава – точно така! Огнената стрела на гривната сочеше на югоизток. Без да губят и миг повече, те пришпориха животните.

Така започна новото преследване на изплъзващия се като вода от сито загадъчен Крал-без-Кралство. Фолко се опасяваше, че Олмер, верен на правилото си да не пилее време, ще се устреми напред с такава бързина, че отново ще изтърват следите му, но това не се случи. Господарят пътуваше, без да се мотае, но и без да бърза, като препускаше някъде на югоизток. На хобита му оставаше само да си блъска главата над въпроса какво, може да му е потрябвало там. Поради незнайна причина Олмер не бързаше да се връща във владенията си зад Пустата планина.

Макар Господарят да не летеше като птица, без коне за смяна приятелите не можеха не само да го изпреварят, за да го причакат в засада, но и просто да го настигнат. Те препускаха и препускаха напред към неизвестността – никой от тях дори приблизително не познаваше лежащите по пътя им земи. Нямаха достатъчно храна и трябваше да стягат коланите. Добре че поне дивите гори, през които лежеше пътя им, бяха пълни с дивеч и благодарение на точната стрела на хобита от време на време на трапезата им се появяваше прясно месо. Така мина една седмица.

На разсъмване на осмия ден (юли вече изтичаше, според календара на хобита беше вече двайсет и шести) Дребосъка, който бе изкатерил в ранни зори едно голямо дърво, съзря отпред невисока планинска верига.

Всъщност, те и така през цялото време се промъкваха през гористи планини, но те повече напомняха хълмове. Докато сега пред тях над зеленото море на много места се подаваха сиви скалисти зъбери. Виденият хребет се разпростираше от запад на изток, преграждайки им пътя. Джуджетата забележимо се ободриха. На недоумяващия въпрос на хобита Строри отговори, че в планините винаги има шанс да се натъкнат ако не на сродници, то поне на старите им мини. Той отказа да каже нещо повече, само настояваше да съкратят и разредят почивките.

Следата на Господаря ги водеше право към дълбока и широка седловина между две масивни планини, подобни на добре изпечени самуни хляб. Острите им скалисти върхове незнайно защо особено привличаха вниманието на Торин и Дребосъка, които очакваха да забележат някакъв тайнствен, познат само на тях знак. Фолко, справедливо смятайки се за не по-малко остроок, също се стараеше колкото можеше, но пред погледа му се откриваше само изгладения от вековната работа на водата и вятъра скален профил и, сякаш за разнообразие – хаотично натрупване на заострени каменни пики.

На тринайсети юли джуджетата рязко свърнаха следата и чак тогава хобитът успя да получи от тях по-подробни обяснения.

- В тази планина трябва да има джуджешки път – каза Торин, във високото има знаци, невидими както за теб, така и за другите смъртни й дори безсмъртни. И тези знаци гласят – пътят заобикаля планината, но съществува пряк друм. Сега разбра ли? Можем да изпреварим Олмер!

Сърцето на хобита заби с такава сила, сякаш в гърдите му се бета настанили поне десетима ковачи и се състезаваха кон от тях е най-майстор в занаята.

На втори август, през една топла, окъпана в роса утрин, те стигнаха грижливо замаскирана тясна цепнатина, през която с голямо усилие успя да се вмъкне Фолко. И то след като свали всички доспехи.

- Да, отдавна не са чистили тук.... – притеснено промълви Торин. – Камъкът плува... – Фолко! Търси на равнището на гърдите. Там трябва да напипаш правилен изпъкнал седмоъгълник!

- Лесно е да се каже... – сподавено изпъшка хобитът, едва смогвайки да се завърти в каменната прегръдка.

- Пръстите му трескаво шареха по грапавите гранитни стени, очевидно никога не познавали длето или шлифовъчен брус.

- Тук няма нищо! — с досада подхвърли той на очакващите го в тревожно нетърпение джуджета.

- Опитай по-високо! – подсказа Дребосъка – Прощавай за объркването, ама търси на равнището на нашите гърди, не на твоите!

Като изруга наум, Фолко с мъка и с цената на няколко охлузвания се обърна на място и отново взе да опипва камъка. И когато пръстите му внезапно докоснаха галещата се гладина на полирания седмоъгълник, всеобщото ликуване нямаше край.

– Натискай сега! – изкомандва Торин. – Само че с всички сили!

Каменните плочи се разделиха с глухо боботене, задвижени от отдавна изоставен механизъм, дело на древни майстори, който продължаваше да работи безотказно. Пред погледите им се зейна широк – каруца да мине – и прав тунел. Като набързо стъкмиха факли, приятелите поеха навътре.

Пътят през каменните пластове изобщо не беше уморителен, подът беше равен, не се налагаше да обикалят заплетени лабиринти. От време на време в тунела се вливаха тесни странични коридорчета, но главният друм вървеше прав като копие, без да завива и без да се раздвоява.

- Кой е живял преди тук? – попита Фолко Дребосъка.

- Това е работа на Осмото коляно – отговори Малкото джудже. – Праотците на тангарите, както знаеш са били седем, сътворил ги е самият велик Ауле. А Осмо коляно ние наричаме едно странно племе отцепници. Не става дума за сегашните рангтори, а онези, които са си отишли от родовете преди Потъването на Беелрианд, когато са кипели сраженията на знаменитите войни от Предначалната епоха. Тези, които са положили началото на Осмото коляно, не са пожелали да се присъединят нито към елфите от Нолдор, нито към хората на Едаин. Те са отишли на Изток и са създали собствено царство, но са претърпели неуспех. Защо и как – не знае със сигурност никой от моите сродници. Мракът на забвението с покрил безименните гробници. Джуджетата от Осмото коляно са слезли в тъмнината и как са протекли последните им часове, не знаем и досега. Но после, в дните на Втората епоха, ние, джуджетата от Запада сме се заселили из цялата Средна земя. И тогава бяха намерени няколко изоставени крепости, строени от отдавна забравените изгнаници. Тази е една от тях, малка е, по-скоро форт над дълбоки рудници. Ако побързаме и целия днешен ден и цялата нощ издържим да не слезем от седлата, тогава доста ще изпреварим Олмер при изхода от клисурата.

Приятелите не жалиха нито себе си, нито животните, и добре че ниските кончета на хазгите се оказаха учудващо издръжливи, Фолко препускаше, мислейки само за едно – кончето му да не си нарани крака без да иска. Мракът под планината загуби своята властта над хобита, вече не му изглеждаше вместилище на тайнствени безплътни същества – това бе само тъмнина, досадно препятствие, пречещо да вижда.

До изхода те достигнаха полумъртви от умора – и приятелите, и конете, Фолко рухна като подкосен, едва щом се озоваха на зелената трева под чистото утринно небе, по което се разливаше изумителна зора. По друго време хобитът щеше да застине с отворена уста, гледайки разкошната игра на най-чисти цветове, но сега цялото му внимание бе приковано в гривната. Над ухото му сумтяха джуджетата.

Те не сбъркаха. Огнената стреличка оживя – върхът й сочеше на север. Бяха изпреварили Олмер и сега оставаше съвсем малко – да стигнат до гърлото му с острието на стрела, меч, нож или секира...

Те заседнаха в най-тясното място на клисурата. Устието й бе притиснато от две високи отвесни канари, обрасли отгоре с ели. Избраха лявата. – на около триста крачки от края на гората, която опираше в голата каменна стена. Тъкмо там острото око на Дребосъка видя черната дупка на входа на някаква пещера.

- Дълбока е – доволно докладва Малкото джудже щом се върна от огледа, докато Торин и Фолко редяха по ръба на стръмнината по-тежки камъни – ако не да убият, то поне да разпръснат строя на охраната на Господаря.

Няма нищо по-лошо от очакването, Фолко не можеше нито да лежи, нито да седи, за разлика от неговите несравнимо по-сдържани спътници. Непрекъснато му се налагаше да се бори с буйното си въображение, което му рисуваше гледката на техните безжизнени съсечени тела след възможния неуспех. Гривната на Черните джуджета вече не му трябваше -той усещаше приближаването на Господаря с цялото си тяло, така както се чувства жарта, която излиза от силно напалена печка. Към тях се движеше Силата! От походката й не трепереха гори, нито се местеха планини, не преливаха речните корита, но тя и нямаше нужда от това. Тя не показваше могъществото си, стаена до онзи час, когато щеше се връхлети с войска върху всички, не само срещу опълчилите се, но дори и против решилите да останат настрана от сблъсъка, Фолко чувстваше глада на тази Сила и храна можеше да й бъде само властта!

А после кънтящото горско ехо донесе чаткане на копита. Приятелите като подкосени паднаха зад набързо довлечените към ръба на стръмнината купчини съчки. Приготвени бяха камъните, бе сторено всичко, което беше възможно – трябваше само да чакат. Да чакат и да молят всички Сили на Ардата, успехът да не им обърне гръб и този път.

Отрядът на Олмер приближаваше. Усилен от планинското ехо, тропотът на копитата на препускащите в тръс коне ставаше с всяка минута все по-силен. Джуджетата се вкопчиха в камъните, готови да ги метнат надолу, хобитът сложи стрела, като стисна втората със зъби. И двете стрели бяха от скъпоценните, елфическите. Три години той ги влачи със себе си като ги беше използвал сама веднъж – в клисурата на Сивия вихър. Криеше ги, трепереше над тях като над най-голяма скъпоценност, пазеше ги от влага, не забравяше още един път да прокара точилния брус по техните и без това остри върхове – всичко заради този ден и тази секунда. Чудесното оръжие дочака своя час. Или те ще достигнат целта си или няма да има какво и за кога да ги пази.

Конниците се появиха от завоя – малък отряд, около тридесет души конници с допълнителни и товарни коне на повод. Зорките очи на хобита веднага видяха онзи, към когото толкова дълго бяха насочен всичките им помисли, когото гониха дълги месеци, оставяйки зад себе си непреброени левги от просторите на Средната земя, заради когото всеки от тях заряза всичко, като стана воин може би въпреки волята си, ловджийско куче, което се тича по прясната следа само с една мисъл – да настигне.

Конниците приближаваха. Дланите на Фолко се изпотиха, тялото му се тресеше като в треска. Какво ставаше с джуджетата той не виждаше – стараеше се да се превърне в бездушен и безжалостен механизъм за убиване – но не се получаваше! Инстинктивно чувстваше, че сега трябва да угаси себе си всички мисли, всички усещания – ами ако Олмер е способен вече само по свилата се отпред омраза да усети присъствие на врагове в клисурата?

До отряда на Олмер оставаха не повече от триста крачки – още няколко секунди и щеше да може да стреля, но пръстена телохранители беше дотолкова плътен, че Фолко едва различаваше мяркащия се между хорските глави шлем на Олмер. Инстинктът, вътрешното му зрение безпогрешно сочеха натам, където бе Господаря – но какъв смисъл имаше да пуска стрела в гъмжилото човешки тела? Оставаше само едно – да ги изчакат да дойдат още по-близо...

Двеста и петдесет крачки.

Фолко се страхуваше да мигне, очите му бяха пресъхнали до болка, струваше му се, че ако ги затвори дори и за миг, Господарят ще изчезне, ще се разтвори в пустотата. Като омагьосан Фолко шепнешком подмамваше и подмамваше към себе си конниците, умолявайки ги да се приближат още малко... още... и още съвсем малко...

Приятелите бяха заседнали високо над пътеката. Вече добре се виждаше главата на Господаря, увенчана от причудлив шлем с желязна маска, закриващ цялото лице, – но защо забралото е спуснато? Какво е заподозрял?

Но не – миг преди хобита да види това, маската очевидно сама падна на лицето на Господаря. Ето той я вдига с ръка в черна ръкавица, обръща главата си докато продължава да язди...

Среща погледа на хобита.

- Хей!!! – с рязко издишване е отпусната тетивата.

Стрелата лети...

Но Господарят се оказа още по-бърз от стрелата на Фолко.

Всичко което успя да направи той, беше само леко да се обърне, но и това се оказа достатъчно. Елфическата стрела, оставяйки след себе си във въздуха огнена диря, удари в пластината над ухото на шлема и Фолко видя ярко присветване на син пламък. Стрелата проби стоманата, това бе немислимо, но се случи – освен от опънатата тетива, стрелата бе засилена напред от Силите, които невъобразимо превъзхождаха човешките, и тя проби бронята, но повече нищо не успя да направи.

Знанието избухна в съзнанието на хобита като удар на мълния.

А отрядът на Господаря продължаваше да се носи напред в учудващо мълчание, в страшно мълчание, нито викове, нито суетене – конниците летяха като безплътни призраци, напред се откъсна позната изгърбена фигура с оголен меч и ето ги до самата скала!...

- Хвърля-я-я-й!!! – отчаяно закрещя Торин, изправяйки се в пълен ръст и хвърляйки парче скала върху развяващите се черни наметала.

Отговор му беше фонтан къси и дебели арбалетни стрели. Те удряха право в широките гърди на джуджето. Стрелите отскачаха от затворения шлем, чупеха се в раменните пластини. Телохранителите на Господаря започнаха да се катерят по скалите в опит да избегнат летящите отгоре парчета гранит. Ето Дребосъка, застенал от напрежение, хвърли голям тежък камък право в пръстена от воини, закриващи Олмер със. собствените си тела. Един от охраната получи удар в лицето и падна. За секунда Господарят се оказа открит. Хайде, Фолко!

Погледът на пламналите подобно на ковашко огнище очи пареше с изпепеляващ жар, всяко движение костваше на хобита огромно усилие – сякаш омагьосан от тези очи, той нямаше сили да откъсне взор от тях, силите изтичаха от него като вода от пробит мях, но все пак стигнаха, за да пусне втора стрела, която засия като език на неземен огън, право в средоточието на Мрака!

И отново Господарят успя да помръдне. Насочената към гърлото му стрела се заби в дясното рамо, бликна сноп искри и само парче от стрелата, счупена ръка, остана да стърчи от пролуката под нараменника.

Живата стена отново се събра около Олмер, но Фолко стреля Отново и поразеният в лицето ангмарец падна мъртъв. И преди безтрепетно загиващите воини на Господаря да успеят да закрият разрива в строя си, хобитът вложи всичко, което му оставаше, в едно последно – усилие, Той видя как бавно, като на сън лети стрелата. Олмер вече нямаше да успее да се измъкне. Тясната ивица между върха на ризницата и долния край на шлема като че притегляше стрелата. В последния миг Олмер направи някакво движение... но недостатъчно бързо.

Като разцепи заседналата в раменния пояс на доспехите втора стрела, третата стрела влезе точно в дупката, пробита в желязото от предшественицата си, и се заби дълбоко в ръката.

Стрелата, изработена от непознатите майстори от Нолдор в черните години на безнадеждните войни и тежки разгроми в Белерианд, намери целта си. И хобитът видя, как затиснал с лявата си ръка раната, Олмер клюмна в седлото и заби лице гривата на коня.

Всичко станало зае само няколко мига, джуджетата отчаяно се отбраняваха, за да не позволят на воините с черни наметала да изкатерят стръмнината.

Трима повали Торин, двамина тръшна Дребосъка Малкото джудже нададе ликуващ вик, щом видя свилата се фигура на врага им, ала явно Строри бързо съобрази, че раната в дясното рамо не е смъртоносна. Врагът трябваше да бъде доубит, довършен на всяка цена, каквото и да става!...

Но дупката в строя на заобикалящите Господаря пазачи вече нямаше – хобитът видя, че Сандело е поел командването на стражата и че нещо им нарежда. Сега:верния гърбав ще подкрепи господина си и те двамата ще отминат засадата, като оставят на другите воини да довършат работата....

И пръв това разбра Дребосъка.

- Остриета вън, Торин! – загърмя той, рипна и с един скок се метна надолу, като с непостижима ловкост се увърташе от мечовете, скачаше от камък на камък, устремен натам, където още се бавеха скупчените около предводителя си воини на Олмер. Мечът и дагото на Дребосъка бяха извадени и готови за бой.

След Дребосъка със страховит боен вик се хвърли и Торин и слънцето ярко засия на лезвието на неговата не знаеща пощада секира. Пътьом той посече с едно движение опиталия се да му прегради пътя истерлинг продължи и по-нататък, по-нататък надолу, с цялата тежест на закованото си в несъкрушима броня тяло да пробие стената около Господаря, да катурне и самия него, вече ранения, да го доубие, да го довърши! А там – да става каквото ще.

„Смърт – с неочаквана яснота разбра Фолко, – смърт ни чака... Тогава тъй да бъде...“

Той съзнаваше, че това е края. Оставаше му само да направи крачка надолу, след приятелите си, но сега това беше свръх силите му. И като да бе просто зрител в небивал спектакъл, той наблюдаваше как Дребосъка отхвърли един объркан воин, как Торин помете друг и за един миг джуджетата се оказаха точно пред шепата телохранители на Господаря, като всички останали врагове бяха останали зад гърбовете им.

И тогава напред излезе Сандело.

Кратък проблясък на дългия му меч – и пробивът на Дребосъка бе спрян, подобно на това, как излизащият от речното дъно могъщ камък спира засилените от пролетните потоци ледове.

На помощ на приятеля си се притече Торин, блесна секирата – срещу нея се издигна мечът на Гърбавия, отразявайки удара. Като че опомнили се, събудили се от сън, от всички страни налетяха ангмарци, истерлинги, орки... Миговете бяха изпуснати, отне ги Сандело, който не отстъпи дори крачка.

Обръщайки се, скачаха надолу от издатините воините на Олмер, но за късмет нито един от тях не стигна до хобита. Помагайки на приятелите си, той пусна една стрела, втора, но вече беше късно. В луд галоп се отдалечаваше изправилият се в седлото и прикрит от своите хора Господар, отиваше си жив, само ранен, а Сандело оставаше и вече не се отбраняваше, а нападаше, все повече ускорявайки и без това въртящото се като спици на шеметно летяща карета острие. Още един орк падна със стрелата на хобита в тила си. Дребосъка и Торин отново, рамо до рамо, притиснаха Гърбавия. Разбираха, че още един миг и ще им се наложи да се бият двамата срещу двайсет. Трябваше да се измъкват от обкръжението и джуджетата атакуваха отчаяно, влагайки всичките си сили и умения, като закриваха Сандело за свой лош късмет от стрелата на хобита със собствените си гърбове...

Дребосъка беше принуден да се обърне и да отразява ударите на пристигналите най-после воини на Олмер, Торин се биеше с Гърбавия.

И сега Фолко забеляза, че Господаря не се е отдалечил много.

- Доведете ми ги живи, доведете ми ги! – изгърмя както и преди неистовият му глас.

Както и преди закрит от жива стена, Господарят с усилие на волята си гонеше сега своите немногобройни воини право към поразяващите меч и сеира на джуджетата и воините не го подведоха.

Дребосъка и Торин дори двамата не смогваха да се справят с Гърбавия — дългият му меч се оказваше точно на необходимото място, нито секунда по-рано и нито секунда по-късно. Иззад гърбовете на приятелите движенията на Сандело не бяха добре видими за хобита, но той разбра, че опитния мечоносец явно се е досетил за природата на материала, от които беше направена бронята на противниците му, не се опитваше да атакува. Той само се защитаваше – но така, че не беше възможно да го накарат да отстъпи.

Без митриловите си ризници джуджетата, разбера се, за нищо на света не биха издържали връхлетялата върху тях след няколко мига атака на почти всички воини на Господаря. Три пъти видя хобитът как истерлингските мечовете изсичат искри в доспехите на Малкото джудже, а ангмарците, без да жалят стрели, в упор, от няколко крачки биеха от арбалетите си по джуджетата, но късите им дебели сгрели, които пробиваха обикновена ризница от сто крачки, бяха безсилни срещу тангарите.

Мярна се примка от ласо – някой от хората Господаря изпълняваше заповедта му да заловят противниците живи. Като се загледа в ставащото, Фолко за миг изгуби от погледа си Сандело – закриха го заобиколилите джуджетата от всички страни телохранители на Олмер. Той се надигна над камъните, търсейки цел за лъка си, все още хранейки безумна надежда по някакво чудо да срази Краля-без-Кралство, и в същия миг получи такъв удар по шлема, че не устоя на краката си и се затъркаля презглава, в очите му всичко помръкна, но успя да не загуби съзнание.

Не почувства и болка отначало, нещо топло и лепкаво се стичаше по носа му, а после той видя нож. Ножът се търкаляше до главата му, тежък метателен нож. много приличащ на неговия собствен. Като се надигна внимателно, той видя Сандело, спокойно застинал сред ожесточено кипящата сеч и дори скръстил ръце на гърдите. Щом забеляза главата на хобита над камъните, Гърбавият чак подскочи от гняв и учудване – той очевидно не очакваше Фолко да е още жив.

И след като хобитът непредпазливо се беше подал иззад прикритието, на Гърбавия му трябваха броени мигове, за да метне тежкото острие с едно замахване на ръката, събрал цялото си велико умение, целейки се в черната ивица на прореза за гледане в плътното забрало на шлема.

И той уцели.

Фолко го спаси чудо – той леко наведе глава, подобно на това, как Господаря преди няколко минути, и лезвието закачи само края на прореза. Загубило силата си, то само одраска носа на хобита.

„Сандело можеше да те убие с голи ръце, без да става от масата“ – спомни си Фолко думите на Рогволд, казани от стария стотник много отдаван, в самото начало на странстванията им.

А там, долу, джуджетата разбраха, че ако не се измъкнат веднага от обръча, няма да ги спаси дори несравнимата броня. И като съсякоха двама души застанали на пътя им, те се хвърлиха да бягат нагоре по склона на хълма, а стрелата на хобита повали още един преследвач, но воините на Олмер не изоставаха, арбалетчиците се стараеха да уцелят краката на джуджетата и присъединилия се към тях хобит. Приятелите бяха изтласквани към планините.

На около триста крачки сред дърветата се мярна фигурата на качилия се на възвишението с коня си Олмер, лявата му ръка беше вдигната и държеше меч – и щом го видя, хобитът веднага усети нозете си тежки и се препъна. Ниският, неподражаем боен вик на Господаря се разнесе сред боровете – презрял раната, Кралят-без-Кралство гонеше коня си право към полузаобиколените си врагове.

И такава сила се чуваше в този яростен зов, че отначало трепнаха дори джуджетата, здрави като корените на планините, Фолко тичаше през глава като заек, преследван от орел. Приятелите дотърчаха до скритите си кончета, скочиха в седлата...

Как успяха ниските късокраки джуджета и нероденият за бегач хобит да се откъснат на няколко десетки крачки от високите воини на Олмер, които бяха носени като от вихър от желязната воля на предводителя им? Нещо по-силно от страха пред смъртта ги караше да тичат напред, надарявайки ги с наистина свръхестествени сили. И те успяха, спечелиха няколко безценни мига, които точно им стигнаха, за да се озоват в седлата и да шибнат конете.

Но не им дадоха да се откъснат надалеч. С бесни писъци, отрязвайки им пътя, се носеха хазгите. И тогава джуджетата и Фолко, боейки се не толкова за себе си, колкото за конете, бяха принудени да препуснат все по-близо и по-близо към планините, към жадно разтварящите се остри гранитни зъби...

Хобитът се огледа отчаяно. Преследвачите ги настигаха, нямаше къде да се дянат от копията и мечовете на потерята, колкото и да издържат срещу Олмеровата охрана, рано или късно все пак ще ги надвият.

А телохранителите на Господаря, приведени към гривите на конете си, с развети като знамена черни наметала, бързо Свиваха обръча, изтласквайки приятелите вън от спасителното горско покривало.

Торин с изкривено, бледо от ярост и отчаяние лице, рязко спря кончето си.

- Безсмислено е да бягаме! – изрева той. – Остриетата вън! Барук хазад! Хазад Аймену!

- Почакай! – право в ухото му кресна Дребосъка, който не бе изгубил присъствието на духа. – Пещерата! Моята пещера! Натам!

И толкова увереност имаше в гласа му, че Фолко и Торин тутакси му се подчиниха.

Черната муцуна на пещерата се разтвори внезапно, приятелите със засилка влетяха вътре. Копитата кънтящо зачаткаха по каменния под.

- И сега? – Маската от митрил пак закриваше лицето на Торин, гласът му глухо се донасяше изпод нея. – Скоро ще нахлуят след нас...

Вместо отговор Дребосъка мълчаливо посочи с ъгъла с пръст. В най-отдалеченото място, където още достигаха проникващите отвън лъчи, Фолко видя на стената, като проследи къде показва ръката на Дребосъка, няколко странни знака. Бяха непознати му руни, с нещо напомнящи Даероновите.

- Черните джуджета... – издиша Торин,

И в същия миг зад гърбовете им затропаха ботуши. Преследвачите най-сетне ги на стигнаха.

- Задръжте ги, задръжте ти поне за две извика Дребосъка, устремявайки се право към начертаните на камъка писмена.

В спуснатото забрало на хобита веднага се счупи арбалетна стрела. Със съскане разсичайки излетя и скочи в ръцете на господаря си доста изцапаната от прясна кръв секира на Торин. Градушка къси и дебели арбалетни стрели не даваха на Фолко да се прицели, хобитът и без това беше целия мокър от пот, от усилието над себе си да стои изправен в цял ръст под бодливия дъжд. След Торин хобитът също заизмъква от ножницата меча си.

- Хванете ги живи! – разнесе се познат глас иззад гърбовете на стълпилите се до входа нападатели.

Все нови и нови воини на Олмер се вмъкваха вътре, постепенно обграждайки свилите се в ъгъла приятели. Изплашено зацвили кончето на хобита, и веднага литнаха ласата.

Хвърляха ги хазгите и истерлингите – ненадминати майстори на делото си, и нямаше тук непоколебим несъкрушим хирд, в който може в необходимия момент да се удържиш, да се спасиш от захващащата шията смъртоносна примка. Макар че джуджетата и хобитът познаваха ласата, тъй като срещу тях бяха пробвали да ги използват още незабравимите баскани, но никакво сравнение не можеше да има между онези нескопосници и великите майстори на играта с ремък и въже от личната охрана на Господаря!

Под прикритието на неспирния поток от стрели (всяка от които можеше да намери жива незащитена плът, като уцели лошо – съчленение в доспехите или разширила се малко повече отколкото е необходимо хлабина) предпазливо се приближаваха хвърляните на ласо, като намотаваха кожени върви на лактите си. Превъзмогвайки неудобството на заклещен натясно човек, Фолко все някак измъкна от колчана стрела, сложи я на тетивата, стреля но върхът и само изсече искри от здравия нашийник на единия от истерлингите.

Губейки търпение, Фолко Засъска, наежвайки се като котка. И в двете му ръце блестеше стомана, краката му бяха изпънати, готови за скок, до него като бойна кула беше застинал Торин в страховитата си покрита с шипове ризница, а зад гърба им Дребосъка продължаваше да човърка стената, сумтейки и дрезгаво ругаейки.

Най-накрая истерлингите се престрашиха, един от тях, очевидно по-решителен от другите, замахна и черната кожена примка закачи раменете на джуджето. Следвайки примера на късметлията, скочиха напред още трима хвърлячи на ласо.

Ръмжейки като невиждан звяр в неописуема ярост, Торин обаче не понечи да реже омоталата го примка. Невисок, почти квадратен в мощните си доспехи, той неочаквано сам нападна врага, като се претърколи по пода на пещерата като детска топка. Хвърлените три ласа уловиха прахта, а Торин, без да става на крака, от немислима позиция с едно замахване преряза на смелия истерлинг и двата крака. Вопъл на дива болка закънтя под ниските сводове, камъкът щедро се ороси с кръв.

Въпреки успеха джуджето рискуваше да бъде хванато и омотано като в паяжина още по-здраво, ако всичките му противници бяха наведнъж хвърлили примки върху него. Той и не се опита да геройства повече – държейки секирата в ръка, Торин бавно отстъпваше назад.

- Хайде де, Строри!!! – завика Торин така, като че ли Дребосъка се намираше на цяла една левга от него. Хайде, в името на Дурин!

И сякаш откликвайки на тайна вълшебна дума, зад гърба на хобита нещо тихо зашумоли, като че ли заработи някакъв незнаен старателно смазан механизъм. От воините на Олмер се изтръгнаха изумени възгласи и в задните редици внезапно се вдигна някаква неразбория, а още след миг хобита разбра и причината и – разбутвайки войниците си, напред се беше устремил самия Господар.

- По-бързо, Фолко! – чу хобитът страшния вик на Малкото джудже.

Но нещо му пречеше да се обърне – беше го омагьосала приближаващата се сила. Мечът беше стиснат в лявата, здрава ръка на Олмер, очите му мятаха мълнии – той по-рано от всички разбра, че плячката се изплъзва и затова се хвърли в атака.

Нечия неимоверно силна ръка дръпна Фолко за рамото. Той не устоя на крака и, като отчаяно се мъчеше да не падне, отхвърча пет-шест крачки назад – и все едно целият потъна в тъмна вода, наоколо цареше мрак. Тайната каменна врата бързо се затваряше, една или две стрели се счупиха в стените на тесния проход, където се озоваха приятелите.

- Те... те нали няма да отворят? – задъхвайки се от вълнение, съвсем като дете запита хобитът спътниците си.

В плътния мрак, се чуваше само тежкото дишане на джуджетата.

- Няма да отворят... както и ние, впрочем, – със смях каза Дребосъка, ала гласът му едва забележимо трепереше.

- Как така? – слиса се хобита,

- Ами така. Външната ключалка я отворих, защото до нея прочетох някой подсказки на нашата Тайна Реч, а тук... търся, но засега не съм напипал нищо, което да мяза на ключалка.

- Почакай, а защо ще отваряме веднага? – дрезгаво произнесе Торин. – Нямаш търпение да попаднеш обратно в прегръдките на Сандело, тъй ли?

- Сега, ясно, няма смисъл да отваряме, – съгласи се Дребосъка, но колко време разчиташ да останем тук?!

- Ами, ден-два... Господарят бърза, пътят му е далечен. И охрана тук надали ще остави... Пък и повече време няма да издържим без вода.

- Чакайте! – възкликна докрай обърканият Фолко. – Чия е изобщо тази пещера? На Черните джуджета ли?

- Тяхно дело е, кълна се в клещите на Ауле! – заяви Дребосъка, който съдейки по звуците се настаняваше по-удобно до стената, шавайки той жулеше камъка с доспехите. Стара е, наистина... но комай не е изоставена. Обаче накъде води? И пак голям късмет извадихме, че се натъкнахме на нея. Тези пещери заслужават доверие. Аз съм чувал, че в подобни места няма защо да се страхуваш от орки или от каквато и да е друга подземна сган. Почакайте, да си поемем дъх, ще запалим нещо, ще се огледаме... Сигурен съм, че трябва да има ключалка.

Разнесе се глухо скърцане, всички начаса млъкваха, бързо грабвайки оръжие. Скърцането се повтори, като че нечии исполински нокти късаха на парчета изключително здрава, неподатлива и груба тъкан И в същия миг по съзнанието на хобита като че ли удари тежък таран – някой настойчиво протягаше към него безплътни лапи, стремейки се да стисне сърцето му, да изсмуче силите, да угаси мислите – и можеше ли да го спре някаква врата, та дори да е от камък и да изработена от Черните джуджета?

Страх отново обхвана хобита и то такъв, какъвто отдавна не беше изпитвал. Ужас скова волята му и като омагьосан, без да има сили да откъсне поглед, Фолко се втренчи в мрака натам, откъдето се разнасяха зловещите скърцания. Вътрешният поглед му рисуваш смътните контури на размита сива фигура, грозна, заплашителна и обзета от гняв, застинала с широко разперени ръце пред плътно залостената скална порта. Хобитът сякаш с кожата си почувства поток леден вятър, по незнайно какъв начин проникнал през каменната преграда.

А после скалата с тежко скърцане поддаде и мракът бе разсечен от тясна ивица, пълна с блед безцветен пламък. Закривайки се с ръце от хладните, но заслепяващи лъчи, приятелите заотстъпваха назад. Първи се опомни Строри и диво закрещя нещо с несвой от уплаха глас, като стресна приятелите си и ги изведе от вцепенението. Тримата бързо побягнаха, дори конете нямаха нужда от влачене за юздите навътре в пещерата – с неистово пръхтене те сами търсеха спасение.

Изведнъж сякаш жално застена самата планина, раздирана до самите й дълбини. Мъртвешката светлина удряше в гърбовете на приятелите, чудовищно начупените им и изкривени сенки танцуваха, гърчеха се по гладките стени на коридора, хукнали подир стопаните си през глава...

Отзад думна мощен удар. Глух и дълбок, изпълнен с необичайна сила, той накара скалата под краката им да се залюлее като въжен мост над пропаст. Губейки остатъка от самообладанието си, те тичаха все по-нататък в сляп, животински ужас...

Камъкът се разтресе за втори път. Светлината забележимо се усили, но отстъплението на мрака не можеше да зарадва джуджетата и хобита – в момента те на драго сърце биха я сменили с тъй уютната, тиха и спокойна тъмнина! Фолко не смееше да се озърне назад, но и без да го прави знаеше, че отстъпвайки на чудовищния напор, вратата постепенно се отваря...

Стените на тесния коридор внезапно се ширнаха настрани. Както се бяха засилили, приятелите изведнъж излетяха пред ръба на черна паст на стръмнина. Зад гърбовете им все по-ярък ставаше плашещият блед отблясък.

Торин измъчено се оглеждаше. За щастие, през пропастта към другата страна водеше полускрит в мрака тесен каменен мост, много приличащ на Морийския.

Зад тях с ужасяващ грохот се стовари нещо тежко, и Фолко разбра, че портата не е издържала. По коридора затрополиха преследвачите.

- По моста! Бързо! – викна Торин, влачейки след себе си опъващото се от страх конче.

Предпазливо балансирайки над пропастта, те прекосиха черната бездна. Джуджетата се наведоха над края на моста.

- Дребосък! Натисни! Виж, можем да го съборим Долу!

- Аха! А после накъде?

- После, после! Ще видим! Хайде де, преди да са ни извадили червата!

Дребосъка още се опитваше да възразява, нов този миг от завоя се появиха първите фигури на воините на Господаря, и повече не се наложи да го молят. В рамото на Малкото-джудже удари арбалетна стрела, но той, без да й обърне внимание, лъкът до лакът с Торин натиска изглеждащата неподвижния от прастаро време каменен блок на моста. И такова неимоверно усилие вложиха джуджетата в тласъка си, че камъкът поддаде. С глухо скърцане той се сгромоляса в пропастта преди воините на Олмер да успеят да стъпят на моста. Звукът от падането му достигна до слуха на хобита след цели петнайсет секунди.

Приятели бързо се отдалечиха от ръба на дупката и се скриха в спасителната тъмнина, Фолко пусна стрела, тя отскочи от нисък истерлингски шлем и охраната на Господаря престана да бъде толкова смела.

Затаил дъх и приведен напред, Фолко чакаше със зареден лък да се покаже Олмер. Нима Господарят няма да излезе?! Само да излезеше!

Но Олмер, очевидно, прекрасно разбираше, че дръзко покусилите се на живота му дребосъци надали са отишли далеч и не се изложи под точните стрели на хобита. Отнякъде иззад гърбовете на воините си, без да се показва на открито място, той заповяда на хората си да се оттеглят.

След минута в пещерата вече нямаше никой. Дребосъка въздъхна дълбоко и обезсилен се отпусна назад. Светлината през това време помръкна и пещерата отново потъна в непрогледен мрак.

Известно време приятелите мълчаха, сякаш още не вярваха, че са се отървали.

- А сега накъде, Торин? – се осведоми, като си пое дъх Дребосъка.

- Първо запали огън – измърмори той, – пък аз ще поровя в дисагите, според мен, там имаше остатъци от факлите, които приготвихме пред тунела на Осмото коляно.

Скоро Торин наистина успя пипнешком да намери връзката насмолени клонки. Сухо щракна огнивото, замъждука слабо езиче пламък, а сетне и факлата се запали с пращене. Треперещ кръг светлина падна върху стените, приятелите можаха някак си да се огледат. В противоположната от входа стена на пещерата, до която седяха, се намираше устието на още един проход, а подземната зала наполовина бе разсечена от непрогледна пропаст.

- Накъде ще се насочим? – попита Строри. – Назад да преминем пропастта или ще тръгнем навътре?

- През пропастта няма как – не ни стигат въжета, а дори и да ни стигнеха, щеше да се наложи да зарежем конете – каза Торин. – Излиза, че трябва да вървим навътре! Щом Черните джуджета са сложили ключалката си тук, рано или късно ще се натъкнем на самите тях.

- Ключалка са сложили, но се оказа не тъй здрава, колкото ни се щеше – отбеляза Дребосъка.

- Бих искал да знам, каква сила успя да я счупи – кимна Торин.

- Хайде да се движим, защото ако седим на място и се препираме, със сигурност ще умрем от глад, – прекратявайки всички спорове и разсъждения се надигна Фолко.

Те тръгнаха на път. За щастие коридорът не се разделяше. Минаха много часове уморително и еднообразно пътешествие, когато предсказанието на Торин най-накрая се изпълни.

Като че ли нечия гигантска ръка обърна таен капак – част от коридора се освети от слаба жълтеникава отдясно и отляво безмълвно излезе закована в брони стража.

На приятелите не им дадоха, дори да си отворят устата, бързо показаните от хобита и джуджетата съдбовни гривни се оказаха по-красноречиви от каквито и да е думи. Един от воините, очевидно старшият мълчаливо направи изразителен жест означаващ „Хайде след нас!“

Джуджетата опитаха да обяснят, да разкажат кои са и. как са попаднали тук, но никой не ги слушаше. Подбутвани в гърбовете от дръжките на могъщите копия и съпроводени, от въоръжен до зъби конвой, те поеха нагоре по изкачващите се проходи. Торин и Дребосъка изпробваха всички джуджешки наречия, дори и Тайното, но напразно – стражата не обели нито дума.

Така в пълно мълчание те вървяха няколко часа, докато пред тях безшумно не се разтвориха каменните блокове и в очите им не плисна ярка светлина.

От изток изгряваше слънцето. Беше ранната утрин на следващия ден.

Глава 5. ТАЙНАТА НА ТАЙНИТЕ

Някъде на изток в Средната земя, до подножието на ниски обрасли с гори планини гореше неголям огън, старателно скрит от любопитни очи в дълбока дупка между корените на стар бор. От сухите клони почти не се издигаше дим, в опушеното, минало огън и вода безчет пъти походно котле къркореше супа. Три разседлани ниски кончета пасяха недалеч от малкия лагер.

Фолко лежеше по гръб и не мислеше за нищо, загледан във високото и чисто, едва забулено от увиснали на огромна височина леки перести облачета небе. Някъде близо до него тихо си приказваха джуджетата. Торин, както обикновено чистеше и остреше секирата, Дребосъка разбъркваше манджата в котлето.

Положението на приятелите би могло да бъде наречено плачевно – тъкмо така го бе нарекъл Фолко, но при все това той бе овладян от странно мъртво спокойствие, като че ли собствената му участ беше станала за него нещо съвсем несъществено. Бяха пренебрегвали себе си в стремеж да осъществят набелязаната цел... ала врагът бе се оказал по-силен и ето че те се озоваха в непознати дебри на Средната земя, в области, където не знаеха нито пътища, нито реки, нито народи, нито езици. На всичко отгоре свършваха провизиите. Единствените не-врагове ги изгониха без разговори... Приятелите загубиха прекалено много време, а и следата на Господаря, както се казва изстина.

В миналите времена Фолко щеше да изпадне в черно отчаяние от всичките тези разсъждения, но сега те само го пробуждаха за действие. Нека са загубени в непознати далечини – но и тук има някой, на чиято помощ може да се разчита, Фолко си спомни за Източните Елфи. Чудесният подарък на Форве, принцът на Нежелаещите, пръстенът, който следи диханието на хобита, и острието, изработено от наставника на майсторите на този велик народ. Двата талисмана се приближаваха към прародината си и у хобита изникна странната увереност, че те ще му помогнат да намерят пътя към тайните елфически твърдини. Той старателно прехвърляше в паметта си малкото, което узнаеше за тукашните места, – съдейки по всичко, приятелите се намираха недалеч от границите на Средното княжество и Водите на пробудата.

Фолко се преобърна по корем и погледна на изток. Гористата равнина плавно отиваше надолу, безчислените корони на дърветата се сливаха в далечината в плътен синкав покрив. Набитото око на хобита, колкото и да се стараеше, не можеше да види и най-малък намек за пътека.

Всеки разбираше, че преследването им на Господаря се е провалило окончателно. Какво да правят по-нататък? Да си пробиват път обратно, на запад, и да се опитат да изкупят неволния си грях като се присъединят към армията на Гондор, да очакват в строя на полковете й неминуемото начало на кървавата битка някъде по бреговете на Андуин? Или, като махнат на всичко с ръка, да се върнат в Графството? (Тази възможност обаче Фолко отхвърли веднага) Или, като последват съвета на Hayгрим, да предложат службата си на Средното княжество?

Хобитът скръцна със зъби. Неизпълненият дълг им тежеше, превиваше гърбовете им по-силно от Пръстена, носен от Фродо, и възможно именно от съзнаването на непоносимостта на това бреме в главата на Фолко дойде съвсем неуместната за положението им мисъл.

Великият Орлангур! Духът на познанието, Златният Дракон на Търсещите Откровения. Последното от последните средства. Ако и той не даде отговор -няма да го даде никой на света, освен ако не стигнат до самия Валинор.

Но как да го намерят? Къде да търсят омагьосаната пещера, заобиколена от рояк ужасни твари? Кой друг би могъл да им помогне в това, освен Авари?

Фолко измъкна пръстена на Форве. Камъкът в него отново беше син и огнената пеперудка равномерно махаше с крилца в такт на дишането на хобита. Той внимателно сложи скъпоценността на постлана върху тревата бял парцал. Сега предстоеше най-трудното. Смътните усещания, че по някакъв начин с помощта на пръстена могат да бъдат известени предишните му господари, бяха не повече от предположения и нищо не подсказваше как именно може да направи това. Оставаше му само да разчита на интуицията си.

Като затвори очи, хобитът се опита възможно най-ясно да си представи синия камък. Огнената пеперудка беше същността на хобита, негов тайнствен Двойник – дойде й време да напусне пръстена и да тръгне на път. Волята на хобита пропъждаше една подир друга страничните мисли, Фолко се съсредоточи върху камъка, сякаш нищо друго не съществуваше в този свят. Това се оказа доста трудно – досущ като остри игли неканените чувства се опитваха да нахлуят от всички страни в съзнанието, но отстъпваха, чупейки се в здравата бариера на воля му. И ето че постепенно започна да му се струва, че камъкът расте, уголемява се, затулва златния си обков. Откроиха се необичайно сложните извити преплитания на пламенеещите нишки в тялото и крилата на пеперудката. Превъзмогвайки виенето на свят, Фолко погледна зад ръба на издатината, на която сякаш бе кацнало нежното създание – и дъхът му секна, ала прилошаването тутакси премина, защото камъкът вече го нямаше! Под лазурния небесен купол летеше приказно и прекрасно същество, приличащо на пламенен орел. Фолко престана да усеща собственото си тяло. В лицето му духаше свеж вятър, все едно хобитът отново беше се озовал в онзи достопаметен сън, видян по пътя към арнорската столица. С леко шумолене се разтвориха невидимите крила, и полуръстът литна нагоре.

Великолепният му водач се носеше пред него, разсичайки въздушните слоеве и нечий глас, ясен и спокоен, започна да нашепва на хобита:

„Два дена път на север. Ден път нагоре по реката. Завий от трите жълти скали на изток. Чакай до Осемте дъба на един ден път от реката“.

И той се понесе над земята, като забеляза всичките споменати знаци и до могъщата линия наредили се на върха на хълма горски исполини различи дребни сребристи фигурки. Елфите го чуха и, съдейки по всичко, го познаха.

Фолко успя да забележи вдигнатите им в приветствие ръце и видението внезапно прекъсна.

И приятелите тръгнаха на север, точно изпълнявайки указанията. Минаха два дни и те видяха реката, широка и бавна, така и останала за тях безименна. От жълтите скали завиха към изгрева, като навлязоха дълбоко във волните дъбрави, редуващи се с обширни ливади, Фолко недоумяваше – подобен пейзаж би прилягал на южен Енедвайт или Минхириат, но не и на суровия и студен североизток.

- Елфите са се потрудили тук – забеляза хобитът.

Отдавна не бяха срещали по пътя си земи, които да зарадват окото. Тук помнеха за Мрака, но порожденията му не се осмеляваха да се показват, отстъпили пред планинската сила на исполинските дъбове, издигнали се подобно на крепостни кули.

Духаше лек южен вятър, сребристи вълнички бръчкаха огледалата на малки езерца, разхвърляни тук и там, ромоляха скритите в зелени тревни тунели ручейчетата, насочвайки се някъде на изток, а високо-високо в необичайно чистото небе се рееше, описвайки широки кръгове, огромен орел.

- Водите на пробудата не са далеч – с глух от вълнение глас каза Фолко. – Отвътре го усещам...

- Ами... – неопределено промърмори Торин. – Според мен, ако ще на Пробудата, ако ще на Задремването – само да има смисъл. Дано да ни насочи по следата!

- Ако вярваме на Наугрим, Форве и останалите, Великият Орлангур трябва да знае всичко! – възрази хобитът.

- Живи да сме, ще видим – както и преди скептично отговори Торин. – Всъщност аз говорех не за него, макар че според нас, тангарите, всякакви там Дракони, които и да са, са много подозрителни. Нали помниш ли, че докато стигнем пещерата му, трябва да минем през пълчища от непознати страшилища?

- Неизпълнението на дълга е по-лошо от всякакви страшилища – мрачно отговори хобитът и Торин прехапа устни, безмълвно съгласявайки се с приятеля си.

- Почакайте, ето там отпред не са ли онези Осем дъба, които ни трябват? – намеси се в разговора Дребосъка, сочейки с ръка на изток.

Зад загърнатото от лека мараня малко езерце се извисяваше могъщ хълм, зелените му склонове бяха обрасли с леска, а на оголения връх, посред младите фиданки стояха осем толкова грамади дъба, че дори невъзмутимият Дребосък учудено подсвирна. Короните им се събираха, клоните се преплитаха, образувайки на височина от двайсетина човешки боя истински дървесен замък, което веднага припомни на хобита описанието в Червената книга на прекрасния Лотлориен.

А когато приятелите заобиколиха езерцето, изкачиха нестръмния, но твърде дълъг склон и достигнаха най-накрая подножието на Осемте дъба, от зелените дълбини на листата, без да разклати нито едно листенце, безмълвно изникнаха като нощни сенки сребристите фигури на елфите Авари и един от тях вдигна ръка – със същия жест, който хобита видя, следвайки странните въздушни пътища след огнената пеперудка от пръстена.

- Ето че отново се срещнахме, Фолко Брендибек, син на Хемфаст! – произнесе силният и чист глас на принц Форве и хобитът ниско сведе глава пред царствения елф в почтителен поклон. – Помогна ли ти подаръкът ми? Ти много чувстваш, много ти е открито – нека дори не винаги сам да осъзнаваш с разума си, но това не всякога е необходимо. Поздравявам те! радвам се да видя теб и твоите приятели в подвластните ни земи! А сега, докато приготвят угощението, разкажи ни какво стана е вас след първата ни среща? Ние следяхме ставащото доколкото можахме – до нас достигат новини за битки и походи, за създаване и разрушение и ние знаем за схватките, кипели по сивите брегове на Хоар, но разкажете ни какво успяхте да научите за Господаря!

Торин и Дребосъка не веднага се справиха с изумлението – и единият, и другият за пръв път виждаха Първородни на живо и отначало гледаха очаровани, без да откъсват поглед. Принцът беше облечен в синьо-зелено наметало, върху небесносин колан висеше дълъг меч, гъстите пепеляво-сиви коси бяха обхванати от сребърен обръч с едър ахат, но необикновено дълбокият и мек блясък на този обръч говореше, че в действителност е създаден от митрил.

Няколко разнородно въоръжени елфи, вероятно приближени на принца, заобиколиха приятелите, като единият от тях огледа доспехите на Торин с вид на истински познавач и ценител, а сетне леко докосна рамото на джуджето и му протегна пълна догоре походна чаша.

- Да! – усмихна се Форве. – Да изпием живителната влага на соковете на земята за успеха на начинанието!

Щом поднесе към устните си фино изваяната чаша, хобитът усети световъртеж от необичайните тънки аромати, които като вълна се стовариха върху него. През това време другите елфи вече сложиха храна и напитки на покритата със зелена покривка походна маса. Принцът с приятелски жест покани приятелите на трапезата.

Но не беше в обичая на Авари дълго да отлагат сериозните разговори и те заразпитваха гостите си веднага, щом приятелите отпиха първите глътки и сдъвкаха първите хапки. А когато дослушаха края на разказа им, Форве се замисли и светлото му чело се замъгли.

- Какво пък, щом търсите Великия Дракон, мой дълг е да ви посоча пътя. Но той малко се интересува от дребните свади между хората. Затова ако всичките ви подозрения са безпочвени, той просто нищо няма да ви отговори.

- Нима Великият Орлангур не би предупредил вас или управителите на Средното княжество за приближаването на толкова сериозна опасност? – с пълна уста попита Фолко.

Принцът в размисъл наведе прекрасното си лице.

- Великият Орлангур не е наш управител. Той не ни налага задължения да следваме неговите грижи... Ние сами сме длъжни да отразяваме ударите, сипещи се върху нас. Затова е могъл и да не ни отправи предупреждение, след като съгласно неговия непостижим план сме длъжни да преминаваме множество сурови изпитания. Затова не чакайте от него отговор под формата на пряка заповед! За дълбоките пластове на световните сили той ще ви разкаже със желание, но само ако сте достатъчно мъдри, отговорите му ще се окажат разбираеми, само тогава ще извлечете някаква полза от тях за себе си.

- По пътя насам – мрачно заговори Торин, – срещахме и, приятели и неприятели. Но ако неприятелите бяха готови всички като един да застанат зад Господаря, то приятелите... всеки имаше хиляда и една причини да не ни подкрепи. Защо той по никакъв начин не може да излезе с армия против новопоявилото се Черно копие. Защо така?

- Виждаш ли, почтено джудже, вашите приятели са били от свободните. А свободата преди всичко е да имаш собствен неотложен дълг. Светът не е свикнал да напада първи, той само отразява ударите, затова тези, при които сте намерили приют, са отговаряли, че ще воюват само в краен случай, ако ги нападна тях самите. И без това им стигат собствените грижи.

Торин се опита нещо да възрази, но Дребосъка спря приятеля си:

- Дурин ще ни разсъди, но все пак ще ни посочи ли Великият Дракон пътя към Господаря? Ще ни открие ли къде е коренът на силата му? Ще ни обясни ли как да избавим света от Олмер? Ако да, то ние сме три пъти глупаци, че си губихме времето, вместо веднага да се обърнем към него за съвет, но ако вместо това чуем мъгливите магьоснически разговорчета – тогава за какво да се влачим натам?

- И между другото – отново се намеси Торин, като не остави на принца нито секунда да отговори на Дребосъка. – Ами твоите поданици, могъщи и славни принце? Нима вие, вече започнали битки с отрядите на Господаря когато Отон си пробиваше път с бой към Дома на Високия, няма ли да тръгнете против него с цялата си велика сила?

- Може и да тръгнем... – бавно произнесе Форве, твърдо гледайки в очите на джуджето. – Може и да стане. И затова отговорите на Великия Орлангур са важни и за нас. Затова сам търсех среща с вас. Затова толкова лесно се намерихме едни други тук, на най-северозападната граница на нашите владения. Пътя към Златния Дракон ще изминем заедно.

До принца безшумно като горски призрак изникна един от воините му и тихо продума нещо на древноелфически. Форве се обърна към приятелите, големите му очи се присвиха.

- Орлите са забелязали снижаващ се улаг – тихо произнесе той и гласът му не предвещаваше добра участ както за самия улаг, така и за онзи, към когото се беше насочил вестоносецът. – Трябва да го хванем! Отдавна, много отдавна никой не е дръзвал да ходи по нашите земи...

- Ние какво, ще тръгнем да ги гоним ли? – осведоми се Дребосъка.

Принцът кимна утвърдително и тогава Малкото джудже заговори отново:

- Ами Великият Дракон? Аз все пак бих искал да чуя, ще ни дадели отговор или не? И ако да, то какъв?

- Великият Орлангур може да ви открие същността на Господаря – отговори Форве. – Но не разчитай да сподели желанието ви да го унищожите! Разбери, тангаре, Златният Дракон не е на ничия страна, той не е Светлина, нито е Мрак, той е Третата Сила! Как мога предварително да ти кажа какво ще ви възгласи той? Когато пристигнем, ще чуем всичко с уши си.

Трапезата бе дигната за броени минути. Бързо оседлаха конете и Форве поведе малкия си отряд на югоизток. Елфите пътуваха мълчаливо. Лъскавите им доспехи бяха скрити под силно захабени сиви наметала, не блестяха скъпоценните камъни по ризниците, не святкаше среброто на резките и само чудните коси на воините, подобни на злато и сребро, но многократно по-прекрасни от това, че бяха живи, се вееха по вятъра, измъквайки се изпод високите шлемове.

Отначало хобитът не можеше да разбере според какви знаци се ръководи отрядът в избора на посока, но след като се вгледа, забеляза малка черна точка над хоризонта – орелът кръжеше над едно място, сочейки им пътя.

Когато слънцето взе да клони към заник, Форве позволи кратка почивка. Дадоха на конете някаква приятно миришеща течност от манерките и уморените животни веднага се ободриха. Напитката, наричана здравур, беше поднесена и на приятелите, Фолко начаса усети прилив на сили и болката от натъртените крака и бедра изчезна, сякаш изобщо не бе препускал дълги левги безспир.

Те продължиха пътя си до дълбок мрак. Оставяха подире си клонести дъбрави, газеха малки рекички, от време на време преодоляваха преграждащи пътя им дерета. Въпреки здравура, силите започваха лека по лека да оставят Фолко и, като че ли познал мислите му, принцът даде знак да спрат.

- Не бива повече да се приближаваме – само с устни, но така, че да чуят всички произнесе той. – Трябва да изясним кои са и колко. Тогава ще решим какво да правим.

Хобитът и джуджетата се спогледаха и Фолко решително пристъпи напред.

- Аз ще се промъкна – каза той, твърдо гледайки принца в очите.

Форве не се усмихна, от което тайно се боеше хобитът, а напълно сериозно кимна:

- Добре. Но ще те прикриват Амрод и Беарнас. Джуджетата се тупнаха един друг по раменете и след като си оправиха доспехите, застанаха в първата редица от воини Авари, готови за атака. Храстите затвориха клони след хобита и двамата му спътници. Разузнавачите предпазливо се запромъкваха напред, сливайки се със сивите нощни сенки.

Отначало се наложи да пълзят по полегато издигащ се склон сред гъста млада гора, но след като достигнаха плоския връх на хълма, те забелязаха часови. Невисоката фигура седеше на един пън в сянката на дъбовете. По огромния лък, който бе готов за стрелба хобитът позна в стража хазг и вече напипа метателния нож, когато Беарнас меко го сиря. Елфът поклати глава и извади от кутийката на кръста си щипка бял прашец с остра миризма. Като направи на хобита и Амрод знак да чакат, Беарнас се скри в храсталака. След късо време на Фолко за миг му се стори, че над главата на часовия изникна леко облаче, заобиколи го и почти веднага изчезна. Постовият изведнъж започна да се навежда настрани и се навеждаше дотогава, докато не падна от пъна. До слуха на хобита достигна сънливото му похъркване. Беарнас стана от храстите на две крачки от заспалия воин и махна на приятелите си да се приближат.

Гората свършваше. Те гледаха надолу към тясната долчинка, затисната от два могъщи хълма. Там сред орешака гореше малък, едва забележим огън. Около него седяха двайсетина хазги, малко по-далече пасяха тревата конете им.

Амрод с жест показа, че могат да се връщат. Работата се оказа по-лека, отколкото те разчитаха, но хобитът ги спря.

- Искам да чуя какво си говорят, – каза той. – Стигне ли се до разпит, вече не е същото... Освен това, ако не съумеем да пленим тъкмо който знае най-много?

Елфите се спогледаха и мълчаливо кимнаха. С поглед сбогувал се с тях и взел в зъбите си метателния нож, Фолко безшумно запълзя надолу по склона, криейки се в гъстака, а елфите сложиха стрели на тетивите, готови за стрелба.

Скоро Фолко вече беше на дъното на долчинка-та. Той не чувстваше страх, в него нищо не замираше както преди, душата му не отиваше в петите и коленете му не трепереха, беше изчезнал дори обичайната възбуда. Предстоеше му да си свърши задачата по най-добрия начин. Затаил се във високата трева, той започна да се прислушва. Хазгите говореха на своето странно наречие, но Фолко, макар от пето на десето, все пак разбираше за какво става въпрос – не напразно бе изкарал няколко месеца в един отряд с воините от този народ. Говореше стар, побелял като сняг хазг. Четирима млади воини слушаха, останалите явно дремеха след вечерята. Още от първите дочути фрази Фолко бе напуснат от цялото си спокойствие, сърцето му заудря бърже, челото му се покри със студена пот – ставаше въпрос за Небесния огън и по какъв начин Господарят бил свързан с него!

- Велика е скрита Сила в Небесния огън – малко напевно говореше старецът. – Велика и неясна е за смъртните хора. Известно е, че нашият Господар Барнил търси местата на падане на Небесния огън и Доста отряди ходеха да ги търсят – като и моят. (Тук Фолко съобрази, че очевидно присъства на срещата на два различно отряда) И ние го намерихме! Намерихме това място! От древни времена в далечните места зад Мордор, където ми се е случвало да ходя за да търгувам... – по-нататък се заредиха непонятни наименования на места, които нищо не говореха на хобита, – се разказват странни легенди за това как в годината на Великата битка на Андуин от небето слязъл велик огън и изгорил земята чак до каменните й основи. Дълго си мислех, че това са само празни приказки – докато не отидох там сам. Да не ви отведе съдбата до такова изпитание и вас, братя! Ако не беше делото на Господаря, никога не бих дръзнал да се приближа до това място на по-близо от три полета на стрелата. Мъртъв ужас дреме в този хълм, на половината отнесен в небитието, като че ли огненият меч на Силите на Залеза отново се е стоварил върху нашия свят както в отдавна отминалите дни на Падането на Северната твърдина.^2*Само надзърнах в онази дупка и ми така ми призля, че и досега не си спомням как се измъкнах оттам. А местните жители казват, че през тъмните есенни нощи на дъното на тази дупка се виждал слабо светещ облик на воин в прекрасни доспехи... Само че такива храбреци, които да го разгледат, е имало само двамина за изминалите триста години... Ние пратихме улаг и получихме отговор. Много злато беше дадено на семействата ни в Свободната Област и самия Господар препусна към онази яма. Там той трябваше да получи нещо много важно за войната – така ни бе казано.

- Да... – потръпна един от воините. – А колко са всичките тези места?

- Много са – отговори старецът. – Самият аз неведнъж съм се натъквал на тях. Но и не всеки Небесен огън е необходим на Господаря. Досега бяха намерени осем такива места, а моят отряд откри деветото, както разбрах от думите на Господаря, то е последното.

Думите бяха казани, Разговорът до огъня продължаваше, а хобитът, за да сдържи вика си, впи зъби в желязото на ножа. В съзнанието му пламна ослепителна мълния, разсейвайки отдавна сгъстилия се там мрак на незнанието, Фолко стисна с две ръце главата си, устата му беше пълна с кръв от порязаните устни, но той не им обръщаше внимание – страшната догадка пареше разсъдъка му като нажежено желязо и му се искаше да вие, да пищи, да крещи, забравил за всичко на света, защото безкрайните им многомъдри разсъждения се оказаха празни приказки, всичко разреши този подслушан по сляпата воля на късмета разговор – и всичко заставаше на местата си. ДЕВЕТ! Съдбоносното число на Средната земя. Броя на кошмарните порождения на Мрака, Назгулите, Улаири, Черните конници на Саурон! Нима... нима те не са напуснали света в края на Третата епоха? Нима все-унищожаващият пламък на Съдбовния връх не ги е изпепелил? Нима черните им останки по някакъв начин са се върнали в света и сега Олмер събира парчетата от древната им свръхестествена сила? Колко е просто всичко! Колко е просто!

Фолко не си спомняше как се отдалечи пълзешком от огъня. Разбира се, това бе грешка – трябваше да дослуша разговора до края, но потресеният хобит мислеше само за едно в тези минути. Като смок се плъзгаше сред тревите и скоро се сблъска с чакащите го елфи. С треперещи устни, едва изговаряйки думите, той произнесе само: „При принца! По-бързо!“ Какво именно се е случило Амрод и Беарнас не разбраха, но че се е случило нещо много важно, това схванаха мигновено. Лицата им се промениха, веждите се свиха, без да губят нито секунда тримата бързо тръгнаха обратно, като при това хобита едвам не го влачеха на ръце.

Джуджетата и елфите мълчаливо изслушаха по неволя разпокъсания разказ на хобита, без да го прекъснат с нито дума. Лицето на принца помрачня още повече, очите му, и без това големи, се разшириха едва ли не на половин лице, от дълбините на помислите му се надигаше, разгаряйки се, суров боен плам, край устните се появиха горчивки гънки.

Дълго никой не дръзваше да наруши тишината – единствено Торин пъшкаше, яростно скубейки брада.

- Ето го и отговорът – гледайки някъде в тъмнината промълви тихо Форве, сякаш приказваше на себе си. – Ако така стоят нещата...

- Явно точно така стоят – дрезгаво заговори Торин. – Върти го, сучи го, пак тъй излиза и всичко си пасва! Помниш ли, Фолко, нали ни говореха, че бил се променял Господарят, променял се така, че започвал да плаши собствените си съратници! Ти самият го оприличи, сякаш Олмер носи Пръстена на Силата на ръката си! Какво друго ще събира там, където лежат останките на тези проклети Улаири? Да не би техните пръстени? Нима всичките Девет Мъртвешки Пръстена са у него?!

- Да ни опази от това Великият Орлангур – измърмори принцът, като стана забележимо блед.

- Явно не ни е опазил – мрачно отбеляза Торин, стиснал от вълнение секирата си. – При него, по-бързо при него! А на елфите явно скоро ще им се наложи да изчистят ръждата от мечовете си, ако случайно се е завъдила върху тях!

- Ще се наложи... – като ехо се отзова Форве.

- Накъде сега? – пръв дошъл на себе си, делово се осведоми Дребосъка. – Необходимо ли е да се влачим при този Златен Дракон, щом вече знаем всичко?

- А какво да правим? – учуди се Торин.

- Как какво? Да вдигаме елфите на крак, на оръжие! Щом дори високороденият принц смята, че сродниците му ще трябва да хванат мечовете!

- Не, при Великия Орлангур трябва да отидем задължително – възрази Форве. – Първо, всичко това са само наши догадки, които приличат на истина, бих казал, плашещо приличат, но нека бъдем напълно сигурни. А моите съплеменници, уважаемо джудже, сами не ще надвият целия... – принца направи особено ударение на последната дума, – ...повтарям, целия Изток. Необходим е съюз! Нужни са армиите от Средното княжество, от Гондор, Арнор, войски на Западните Елфи и джуджетата, помощ от Черните Наугрими и едва тъй ще спрем Олмер. Длъжен съм колкото се може по-скоро да поговоря с дядо си! Той е върховен крал на Водите на пробудата и е свидетел на всичките епохи на Средната земя. Опирайки се на мъдростта му и на съветите от Орлангур, мисля, че ще намерим изход. Да не губим време!

- Светлейши принце, а какво да правим с отряда на Господаря? – запита един от воините.

- Нека си продължат по пътя – каза Форве, без да се колебае дори и за минута. – Това са разузнавачи, които са изпълнили задачата си. Нека вървят. Нека Олмер остане в неведение за подозренията на Авари.

Преди да е настъпил удобният момент, ние няма да заставаме открито срещу него. Ще ударим внезапно и така, че ударът ни да се помни дълго.

- Не ми е по нрава да позволя на враг да си тръгне, без да го накарам да усети с гърба си колко е остра секирата ми – промърмори Торин. – Вие, елфите, сте несравними стрелци, защо просто не натръшкате онези храбреци докато е тъмно?

По лицата на заобиколилите ги елфи Фолко прочете нескривано отвращение – не към Торин, нито към начина му на мислене, а към предполагаемото деяние. Джуджето, почувствало това, веднага се наежи.

- Спомням си как елфически стрелци майсторски мереха неприятеля от засади, когато отрядът на Отон се опитваше да мине направо към Дома на Високия – изръмжа той. – Какво ви пречи сега?

- Ти дори е можеш да си представиш какво би се случило, ако Отон достигнеше Дома на Високия, – тихо отвърна Форве, клатейки глава. – Неприятно ни е да поразяваме врага в гръб и когато обстоятелствата ни принуждават да постъпваме така, повярвай, за нас това е истинска мъка... Но прекалено са ценни съкровищата на Дома! Ако попаднат в нечисти ръце, нищо не ще устои, освен може би самият Велик Орлангур. Затова държим там стража. А този отряд не е опасен за нас. Ние изяснихме защо е тук. Трябва да мислим за по-нататък.

- За по-нататък... – промърмори Дребосъка, ровейки с върха на ботуша си земята... – Кой знае какво надали ще се измисли, преди да чуем какво още ще ни каже този Дракон...

Форве внимателно го погледна.

- Не бива да се поддаваш на унинието, приятелю мой – рече принцът. – Недоверието ще се разсее като дим, след като сам поговориш с Великия Орлангур. Това е велико щастие, повярвай ми, да говориш с Третата Сила. Смъртните, които са се осмелили да го сторят, се броят на пръсти и за това ще стигнат две ръце.

- Дълго ли трябва да вървим до пещерата на Златния Дракон? – с нетърпение попита Фолко, изяждан от вечното си и неутолимо хобитово любопитство.

- От тези места близо дванайсет, най-много четиринайсет дни – отговори Форве. – А след това трябва да отида и до Водите на пробудата. Бих бил щастлив, ако обстоятелствата бяха по-благоприятни и вие бихте могли да ми погостувате. Но уви! Предчувствам, че за всички ни предстоят черни дни – завърши принцът с печален полушепот.

- Тогава защо стоим? – не без яд се осведоми Торин. – Щом помилвахме хазгите, няма какво се мотаем! Трябва ни Орлангур, значи да тръгваме при Орлангур!

- Ти си прав – отговори принцът и заповяда на воините си да яхват конете.

Дните на пътуване с елфите през цъфтящия им, грижливо гледан и мирен край бяха истинско блаженство след дългите месеци на блуждаене. Не се бавеха, но и не бързаха напразно. Вечер елфите пееха – или хорово, или по един и песните им, по-прекрасни от които хобитът не бе чувал, караха непознати досега струни на душата му да откликват на музиката. Заедно с певците той качеше в дълбините на столетията, чуваше бойните викове на останали неизвестни за Запада сражения, истории за велики страсти, срещи и раздели, горчиви победи и каращи те да стискаш зъби и още по-здраво да хванеш меча поражения...

Постепенно местността се променяше. Горите ставаха по-гъсти, пролуките в тях – по-редки. Дъбове отстъпваха място на смесени черностволни гори, тъмни и непроходими. Появиха се блата, черни застояли езерца, където в тъмната вода бавно гниеха повалените стволове на дърветата, а бреговете им бяха обрасли с калуна, по пъновете аленееха боровинки. Все по-често и по-често тъмно-зелените копия на елите пронизваха събиращите се корони, треперещи с още не успял да пожълтее листак.

- Тук е нашата граница – отговаряйки на мълчаливия въпрос на хобита произнесе Форве. – Великият Орлангур нищо не преобразува, не подобрява и не преправя. Дивата природа е неговият свят. Върху този свят са съсредоточени видимите за нас помисли на Златния Дракон, макар че кой знае кое наистина е угрижило неговият всепроникващ разум? Пригответе се, пещерата Му също се пази и стражи са неговите собствени деца, ужасни творения с потекло извън нашия свят... Известно е, че Великия Орлангур е заобиколил жилището си с тях, за да на го безпокоят напразно, ала силният духом все едно ще успее да мине. Не се бойте от нищо! Пратениците на Орлангур не убиват.

И като че в потвърждение на думите му над главите им плъзна странна крилата сянка, разтворила криле в стремителен и безшумен полет, и се скри зад върховете на дърветата, Фолко се хвана за лъка, но Амрод удържа ръката му.

- Няма нужда – спокойно каза елфът.

През нощта Фолко се въртеше без сън от един хълбок на друг върху своето набързо стъкмено от папрат ложе. За пръв път сериозно се замисли за това, с кого ще му се наложи да говори в близкото си бъдеще. Разказите за Духа на Познанието доскоро оставаха само удивителна, малко страшна приказка. И ето че хобитът сам върви към свръхестественото извънземно Същество. Отива, за да зададе въпроси и да получи отговори на тях. Фолко не знаеше откъде бе сигурен, че тъкмо той ще пита, просто на раменете му легна още една невидима тежест.

Въпреки предупрежденията на принца, нощта мина спокойно. И на сутринта, когато продължиха пътя си, с мъка промъквайки се през повалените дървета, гората около тях оставаше безжизнена.

- Е, и къде са тези чудовища? – обърна се Торин към Форве.

Елфът мълчаливо сви рамене, но в очите му имаше учудване.

Постепенно местността се издигна, черните застояли блата изчезнаха, отстъпвайки място на сухи борови гори. Копитата на конете стъпваха по плътен килим от мъх, по краищата на неголеми тревни плешивини се срещаха малини, но след това изчезнах и те, дебелият килим окапали игли се разстла пред тях, високите мачтови борове издигнаха короните си до самото небе, леко прошумолявайки под налетелия източен ветрец. Принцът опъна юздите, спирайки, и изтри потта от челото си, макар изобщо да не беше топло.

- Странно – глухо каза той и хобита видя как тънките бели пръсти на елфа стиснаха украсената с митрил дръжка на меча. – Такова с мен и с никого от нашите не се е случвало. Небивало! Нито едно страшилище.

- Може би, по-натам ще има? – предположи Торин.

- Едва ли – поклати глава принцът. – Тези борове са самото преддверие на пещерата. Щом си стигнал дотук, значи Великият Орлангур ще те приеме...

Мрачно мълчалият през целия път Дребосък направи кисела физиономия и се изплю.

- Напразно само се влачихме – заяви той. – Не, вие както искате, а аз няма да направя нито крачка по-натам. Не вярвам аз на тия дракони! Ами ако ме изяде? Може той нарочно да ни е подмамил тук!

- Не бива да се говори толкова уверено за това, което не ти е известно достатъчно добре – меко упрекна джуджето принцът. – Великият Орлангур не се нуждае от подобна храна, уверявам те.

- Вие, елфите, вижте се какви сте кльощави, от вас той може и да не се нуждае, а нас с Торин със сигурност ще из лапа и с хобита ще закуси!

Форве едва чуто въздъхна, гледайки отгоре надолу към Дребосъка, както се гледа непослушно дете. И джуджето, очевидно почувства това, защото се намръщи и упорито засумтя.

- Не се инати, Строри – тихо каза на приятеля си Торин. – Какво те прихваща?

Дребосъка продължаваше да мълчи и хобитът, който с учудване гледаше Малкото джудже, винаги твърде земния и практичен Строри, внезапно си помисли, че не страхът да бъде изяден жив спира Дребосъка, а нещо много по-дълбоко, страх не само за живота си, ами... ами... Фолко така и не можа да познае кое караше приятеля му да се притеснява от срещата с Дракона. Май се страхуваше не за тях тримата, а само за себе си, като че ли именно него, Дребосъка, го заплашваше там някаква опасност. Напълно объркан, Фолко премълча.

Строри така и не се остави да бъде уговорен. Накрая Торин излезе вън от кожата си от яд и махна с ръка.

- Никога не съм те мислел за страхливец! – изръмжа той.

Дребосъка трепна като от шамар, но нищо не отговори така, както очевидно разчиташе Торин.

- Добре тогава! Клечи си тогава тук! Чакай ни! У-y-y!... – Торин завъртяно изруга на непознат език и обърна гръб на съплеменника си.

Принцът остави трима воини с Малкото джудже и отрядът продължи нататък, Фолко пътуваше, чудейки се защо се плаши Дребосъка, който безстрашно се хвърляше в най-отчаяните и безнадеждни битки, неведнъж случвали се по дългия им път, който винаги ги призоваваше да бъдат благоразумни, да не се бутат направо където могат да заобиколят, но същият той захванеше ли нещо, не отстъпваше. Дребосъка дълго и с все сили удържаше Торин от само-убийствения опит да довършат Господаря насред собствения му лагер, но когато работата стигна до бой, не трепна. Какво е могло да го наплаши сега? При това толкова силно, че се забрави и ненарушимото им правило: „Накъдето двама, натам и третия“?

Нищо не измислил, хобитът погледна накриво към Торин, който пътуваше мрачен до немай-къде, мачкаше с пръсти дръжката на секирата си и нещо неразбираемо си мърмореше под носа.

Зает с мисли, за Дребосъка, хобитът съвсем не гледаше настрани, а стръмнината през това време свърши, гората също. Отрядът излезе на обширно тревисто плато. В далечината, до скупчени натясно високи брястове, чернееше някакво петно. На Фолко силно му заби сърцето – това беше входът в пещерата!

Той се огледа. Треви, способни да го покрият целия, се разливаха на зелени вълни, под още топлите слънчеви лъчи безгрижно се радваха на съществуването си дребни пърхащи същества. Течеше последната седмица на август. Нещо шумолеше, драскаше, промъкваше се в дълбините на зелените дебри, там кипеше незабележим за човешко око живот на множество твари, за които тази поляна бе като най-гъста гора. Никъде никакви пътечки или пък пътища, никъде никакви постройки. Конят на хобита пристъпи несмело – веднъж, втори път... и като че ли премина някакъв ясно очертан кръг, отвъд чертата на когото в съзнанието на хобита нахлу ослепителната светлина на чужда гигантска Сила. Фолко захлупи очи с длан, като предпазвайки се от пладнешко слънце. Никога не беше се озовавал лице в лице с нещо подобно и ако такава бе Зримата, позволената да бъде усетена Мощ на Великия Орлангур от голямото разделящо ги разстояние, то какъв ли е тогава самия той в своята обител?!

Но след кратко време Фолко свикна с изливащия се върху него и през него поток на Сила, както се свиква с ярка дневна светлина след излизане от плътен мрак Той започна да „чувства“ тази Сила, протягаше към източника й невидимите пръсти на собствените си усещания, протягаше се – и нищо не можеше да разбере, само едно се беше отпечатало в мислите му – спокойствие. Небивало, невъзможно спокойствие на толкова грандиозно Здание, пред което помръкваха тъмните хранилища на Моргот и Саурон и блестящите чертози на Господарите на Валинор. Всичко съществуващо, всичко случващо се и творящо се събираше в себе си тази Сила – всичко й служеше като храна за размишленията й, непостижими с разума на Смъртните или Първородните. Всеобхватност и спокойствие...

Спокойствие и всеобхватност...

Хобитът омагьосано побутна коня, карайки го да върви напред, Форве, необичайно строг и напрегнат като опъната тетива, тръгна до него. Незнайно защо спуснал забралото си, след тях яздеше Торин. Останалите елфи останаха пред границата на Кръга на Силата.

Беше трудно да яздят – като да си проправят път през кално блато... по-точно, не блато, блатото бе нещо гадно, лепкаво и студено, пълно с гнусни създания. Въздухът бе гъст и като че буташе вървящия в хълбоците, а после небето промени цвета си. От синьо и високо, с тук-таме възнесени нагоре кули от купести бели облаци, то стана нежно-зелено, досущ като млада пролетна трева. През сиянието му прогледнаха ярки искрици и хобитът припозна в тях очертанията на познати съзвездия. Не успял да се учуди, с края на окото си той забеляза някакво движение До черната дупка на входа и ръката сама посегна към оръжието. И като отговор на безразсъдното му действие, до черната паст на пещерата петно се сгъсти някаква сянка, която с глухо ръмжене скочи и се озова точно пред тях.

Замръзнал на място, Фолко облещи очи към явилото му се неописуемо чудо – съществото като че ли имаше три туловища, три глави, шест ръце и крака, но най-поразителното бе, че съставящите го три тела принадлежаха на хобит, елф и джудже. Съдейки по всичко тези двойници бяха настроени крайно недружелюбно – джуджето вдигаше за удар секира, елфът вадеше меч, в ръцете на хобита бе стиснат метателен нож.

- Махнете оръжието – чу Фолко лекия като въздишка шепот на Форве. – Аз също се поддадох на страха, но сега – махнете оръжието! Познати са ми подобни създания.

Подчинявайки се, джуджето и хобита се овладяха и страховитото създание веднага отстъпи, като изръмжа удовлетворено. И те чуха, при това всеки на родния си език, само една дума: „влизайте“.

Гърлото на пещерата беше широко, обрасло със странен изумруден мъх, и се разтваряше пред тях, канейки ги да последват вътре. Дъното плавно се спускаше надолу и бе покрито с огладени от река камъчета. Някъде от вътрешността идеше слабо златисто сияние, смесващо се с изумрудената светлина от стените и тавана, Форве дръпна хобита за ръкава. Трябваше да приемат поканата.

Не може да се каже, че Фолко Брендибек, син на Хемфаст, встъпи в обителта на Великия Орлангур с твърда крачка и с гордо вдигната глава. Сърцето му беше в петите, устата му бе пресъхнала, коленете забележимо трепереха. Тайно той погледна към Торин и изпита известно облекчение от това, че и джуджето изглеждаше е много уверено. Блед бе и Форве, макар че сигурно не за пръв път посещаваше тази пещера. Впрочем, на хобита не му остана време да си измисля нови страхове. С усилие той се накара да вдигне очи и погледна напред. И видя Великия Орлангур!

В дъното на огромна, необхватна с поглед пещера, озарена от меко мъждукащи гъсти малахитовозелени мъхове, който висяха от стените, върху каменно възвишение, постлано с великолепен килим от трева, Лъщяха безкрайните златни извивки на дългото, прекрасно и съразмерно тяло. Увенчаната с блестяща корона тежка глава лежеше на невисок парапет, тежките клепачи бяха полупритворени, но в тясната им цепка хобитът съгледа удивителния, чисто син цвят на очите на Златния Дракон.

- Приближете се, Родени – чу хобитът нисък и спокоен глас, който произнасяше думите направо в ума им. – Приближете се, седнете и задайте въпросите си.

Чак сега хобитът забеляза каменните пейки до парапета, разположени така, че погледите на пришълците и стопанина се оказваха на едно равнище – Великият Орлангур не се нуждаеше да подчертава, че онези, които идваха при него в търсене знание, следва да се чувстват подчинени и покорни.

Очите на Дракона оставаха полупритворени през цялото време, докато елфът, джуджето и хобитът вървяха към местата си. Когато те седнаха, Великия Орлангур заговори отново:

- Вие жадувате да извършите промяна в света. Замислили сте действие. Кажете, каква помощ бихте искали да получите?

Настъпи тишина, Фолко се мъчеше да си отвори устата, но някаква сила, стократно превъзхождаща неговата собствена, плътно му затваряше челюстите. Без да откъсва поглед, той гледаше очарован в тясната цепка между тежките, но ненагънати клепачи на Златния Дракон. Синият блясък се сливаше със златото на кожата, което действаше на Фолко почти магически. Той се разтваряше в потока от изливаща се Сила, греейки се като на слънце и чувстваше един непредставим и невъобразим покой, разлят навсякъде. Никакви сили, никакви Пръстени на Силата, нито Унголиант, нито Валинор не бяха способни да проявят своето влияние в тази пещера. Само познание и постигане на мъдростта... Форве казваше, че Орлангур стои над доброто и злото, че не е нито Светлина, нито Мрак, нито дори смес от тях.

Времето забави своя бяг, мигове се влачеха като часове, а Фолко не откъсваше взор от Великия Орлангур, който спокойно очакваше.

До слуха на хобита достигна гласът на принца:

- Поздрави и нашето уважение към теб, Велики Орлангур. Ние дойдохме да търсим съвета ти в тежък за Средната земя час. Нова сила се надигна сред хората и ние подозираме, че носителят й, човек на име Олмер, наричан също сред различните племена Еарнил или Господаря, е събрал останките на Силата, принадлежала на Деветте Призрака, деветимата Черни слуги на Саурон. Олмер подготвя многобройни армии на изток и възнамерява да нахлуе на Запад, стремейки се да довърши елфите из цялата Средна земя. Тези двама доблестни воини се опитаха да го убият, без да знаят магиите, притежавани от Господаря. Ние смятахме, че като го убият, те ще изтръгнат корена на отровния бурен на кървавата война, която може да превърне в прах родните огнища на Фолко Брендибек и Торин Дартул. Те извършиха покушение, но неуспешно. Олмер, човекът с ужасните дарове на Загиналия Мрак, се скри някъде в просторите на Средната земя. Не би ли ни подсказал къде да го търсим? Къде ще го открием и най-важното Ц как да го надвием? Защото предчувствам, че на елфите Авари няма да им се удаде да останат настрани от схватката, но ще им се наложи да се включат в нея, както бяхме сторили в отдавна отминали дни при настъплението на Саурон. Какво ще ни отговориш или е необходимо първо да разкажем историята си от самото начало?

Произнесените от принца думи като че ли прогониха вцепенението на хобита, той се заля в червенината на внезапен срам, покрусен от нерешителността си. Беше му много обидно, защото усещаше, че негово бе правото да се обърне към Духа на Познанието.

Неочаквано Драконът рязко отвори очи и синята им бездна, сравнима единствено с ясно дневно небе се взря право в хобита – надникна право в душата му, пронизвайки и опознавайки го до дъно. До последните дълбини на съзнанието достигаше този поглед и всичко съставящо същността на Фолко като че ли се раздвои и хобитът проумя, че в този миг в разума на Великия Орлангур е възникнал негов безтелесен двойник. Невъзможно беше да се скрие или утаи нещо от този взор и Фолко отказа да се бори, както бе опитал да постъпи, например, в паметната нощ на срещата си с принц Форве. Хобитът сам разтвори насреща своя ум и сърцето си, за да разбере Великият Орлангур, че Фолко няма какво да крие от пронизващия син поглед.

- Аз отдавна ви очаквах – чу Фолко беззвучния глас на Златния Дракон в съзнанието си. – Дори заповядах на чедата си да не ви безпокоят, за да дойдете тук без излишни за случая усилия. В равновесното битие на Света е възникнало силно смущение, Везните се люшнаха. Този човек – вие го нарекохте по различни начини – този Господар действително притежава Велика Сила. Вие сте смели, щом вървите против нея! Чувствам неговата Сила и чувствам вашата, зрееща на най-западния край на Средната земя -Сила, прицелена към Господаря. Аз следях и него, и вас. И когато вие тръгнахте към мен, реших, че непременно трябва да стигнете. И така, искате да знаете каква е същността на Силата на Господаря и не е ли той ново въплъщение на Вечния Враг?

Орлангур направи пауза, и хобитът неволно си помисли, въпреки че се вслушваше с най-голямо внимание в гласа на Златния Дракон, че Орлангур като че ли е малко високопарен и многословен.

- Да, ще ви кажа... – продължи през това време Драконът – Силата на споменатия човек действително е от Деветимата. Аз ги познавах – и като хора, и като призраци. Това бяха прославени воини и пълководци, притежаваха могъща воля, бяха безстрашни и властолюбиви. Жадно устремени към властта, те приеха от ръцете на Саурон, както го наричате вие – макар истинското му име да е съвсем друго, – Пръстените на Властта, Деветте Мъртвешки Пръстена, изработени от Врага. Тази история ви е добре известна. Но едва ли знаете, че не само Пръстените въздействаха на притежателите си, но и носилите ги хора на свой ред въздействаха на тези наистина ужасни творения на могъщия Дух. Защото действието е равно на противодействието. Когато нещо действа на друго нещо, то не може да остане непроменено, без да изпита влияние от обекта на своето действие. Такъв е всеобщият неумолим закон на Всемира. Пръстените промениха получилите ги, телата на хората станаха на прах – само поддържаните от вълшебните сили кости съхраниха в себе си подобие на живот и Деветте Носители на Пръстените станаха най-страшните и верни слуги на Саурон, предани му абсолютно, защото той беше източникът на съществуването им. Те станаха изчадия на Мрака, всичко човешко в тях беше изтрито... ала не останаха същите и Пръстените. Защото Силата на хората също ги преобразяваше. Малко, но все пак ги преобразяваше, привнасяйки в тях човешко начало. И постепенно Пръстените от първоначално дадена им разрушителна субстанция се превърнаха в сложно съединение от на пръв поглед несъвместими същности. Носилите ги прибавиха към Силата на Пръстените – към умението им да заповядват и да подчиняват чрез страх, да управляват извънземни сили – умението да увличат след себе си хората, изкуството да се води война и уреждане на държава, дарбата да бъдат харесвани, способността да вникват в нуждите на обикновените и слабите люде, без което не може да постигне успех нито един водач... И първородната субстанция на Пръстените престана да бъде сама себе си. Не, тя никъде не изчезна, тя както и преди доминира в остатъците от Пръстените, заплашвайки притежателя си с ужасен край, но към нея се добави твърде много човешко. Вие ще ме попитате как са попаднали тези Сили при Олмер? Ще ви кажа.

Когато Всемогъщата Съдба реши участта на Пръстена на Всевластието и той заедно със съществото на име Ам-Гъл се строполи в огнените дълбини на Ородруин, дойде часът и на останалите Девет, напълно подчинени на Единствения и зависещи от него. Силата на Саурон се разпадаше, той губеше въплъщението си, напускайки нашия Свят и отивай си до време в Нищото. И Улаири не можеха да не. последват господаря си. Аз си спомням – потрепнаха най-дълбоките от най-дълбоките кости на земята, когато Аленият пламък, Огънят на Дълбините, запален още от самия Мелкор, прие в себе си Великия Пръстен на Всевластието. Изначалната същност на Деветте Мъртвешки пръстена неумолимо ги влечеше след Главния и тогава се случи най-страшното. Защото лишили се от поддържащата битието им сила на Саурон, Носителите на Пръстените в последните си мигове отново получиха способността да възприемат и да чувстват като хора, спомниха си човешкото си минало и видяха непредставимите за разума ни бездни на възмездието, в които им предстоеше да пропаднат. Такава бе наложената от Вседържителя по молба на Манве Сулимо разплата. Помня виковете им – в тях имаше неизразим с думи ужас. А след това разбушувалият се пламък ги прие, което беше видяно от мнозина, в това число и онези двамата дребосъци от далечната страна на Залеза, които успяха да донесат Главния пръстен до Ородруин.

Ала понякога в нашия Свят стават неща, които преобръщат всички замисли на Силите на Запада, много обичащи спокойствието и смятащи, че са в състояние да предвидят всичко. Аленият пламък не унищожи Носителите. Сплавта от несъединими същности, както вече казах, съединението на Първородните сили и човешката воля се оказа трудно дори за него. Бушуващите недра се взривиха в невиждан огнен спазъм и осемте Улаири бяха изхвърлени обратно в Света от силата на този небивал взрив. Те загинаха, но огънят само облиза скелетите им, само частично унищожи Пръстените. Като блестящи болиди преминаха те по небето и рухнаха на земята, подобно на слизащият от време на време от високите сфери Небесен огън. Така се запечатиха те в паметта на онези, които видяха местата на падането им. Пръстените се завърнаха в Света. Свободни, предоставени сами на себе си. Вече не бяха златни, почерняха и се овъглиха, сякаш изработени не от метал, а от дървени парчета. Но оцеляха! Останаха да лежат, очаквайки онази ръка, която ще дръзне да ги вдигне. Силите на Запада забравиха за тях, решили, че всички творения на Саурон са напълно унищожени, ала не бе така. Самите Пръстени, за втори път попаднали в първородното огнище, силно се промениха. Първа загина, изгаряйки и разсипвайки се в прах, тъкмо вложената в тях от ръцете на Саурон първоначална частица Мрак, която беше родствена на Аления огън, на него се бяха топили тези незрими съставки, известни на малцина, добавени после от господаря на Мордор в тънките златни обръчи. Привнесеното в Пръстените от хората се оказа, както си знаех, далеч по-жилаво. Не го отмина частично разрушение, но оцеля много повече от първоначалното. Това обстоятелство обяснява, защо Господарят досега не се е превърнал в подобие на Деветимата.

- А Деветият Пръстен? – жадно попита Фолко. – Той сигурно е бил на самия Крал-призрак, сразен на Пеленорските полета?

- Вярно – отзова се Великият Орлангур. – Последен в ръцете на Олмер попадна тъкмо този Пръстен. Работата е там, че и Кралят-Призрак не изчезна безследно. Празните доспехи и наметало останаха да лежат там, където го сразиха, а самият той бе захвърлен далеч на Изток и там рухна на земята, също като и събратята му няколко дни по-късно.

- Но как Олмер се е сдобивал със Силата? – отново зададе въпрос хобитът.

Той вече напълно се беше окопитил и не изпитваше страх. Златният Дракон говореше без да бърза, обстойно като стар и мъдър съветник. Навярно така би говорил Гандалф. Живият, материален Гандалф.

- Вие вече сами се досещате за доста неща – заговори Духа на Познанието. – Да, отначало несъзнателно, а сетне целенасочено Олмер е търсел къде са паднали Назгулите и е взимал остатъците от Пръстените. С всеки нов намерен Пръстен е растяла силата му и в края на краищата той се оказал способен на онова, което в стари времена са били способно само духовете.

- Как е почнало всичко? По кое време? – дрезгаво попита Торин. – Познавах Олмер още когато бях млад.

- Как е започнало? Бродейки с отряд златотърсачи по източните краища, той случайно се натъкнал на мястото на падане на единия Улаири. Сред ловците на жълтия метал има поверие, че златото притегля към себе си Небесния огън, затова жили трябва да се търсят там, където е ударил Пламъкът от Сферите. Разбираемо е златотърсачите да са имали винаги най-точните сведения за Небесния огън. Те нарочно издирвали точно такива места.

Така у Олмер се озовал първият Пръстен. Надали този човек е разбирал по онова време, какво именно е намерил. Вероятно го е помислил за чуден талисман, защото животът му рязко се подобрил. Олмер и без това е притежавал големи способности и бързо обединил около себе си целия волен и смел народ на Прирунието. И едновременно намереният Пръстен започнал да го подтиква към търсене и на останалите. Но едва Олмер вдигнал първия от Мъртвешките Пръстени, Везните на Света трепнали. На тъмната чаша, която е тъмна според ваша гледна точка, паднал нов товар. Страшен товар...

Доста бързо Олмер се усетил, че намереното от него черно изтъркано телче е доста необикновено нещо и започнал да се допитва, да разучава какво е това нещо и откъде се е взело. Но после намерил второто и самият той усетил как нараснала силата му. По-нататък било просто. Могъщ и властолюбив ум получил най-желаното средство за въплъщение на бляновете си. Олмер отдавна бълнувал за собствено кралство, бил воден не само това. Той започнал да вдига съседните племена, съблазнявайки ги с борба срещу елфите, играейки върху вечния страх от Смъртта, отдавана и незабравимо владеещ По-малките Деца на Илуватар. Но за него тона не били празни думи, произнасяни заради лъжата. Той свято вярва в това, което произнася и затова е особено опасен за всички, които мислят по друг начин. Хората чувстват неговата искреност и с още по-голямо желание вървят след него. Пръстените само са усилили неговите вродени способности и Олмер задълго станал за привържениците си могъщ, надарен с късмет и неустрашим Господар, който получава нови и нови сили, който намира път към човешките сърца не със заплаха и лъжа, а със смелост и разбирано, Дълго, много дълго разрушителната работа на Пръстените протичала незабележимо. Видимо влиянието им започнало да се проявява съвсем неотдавна.

Минавали годините, специално изпращаните във всички посоки отряди намирали, без да знаят какво именно търсят, нови Пръстени. У носещият ги възникнал таен канал за връзка с Окования, със самия Мелкор, чието тяло – каквото и да е то – е затворено, но духът му в свободен. Окования започнал тайно да подтиква Олмер към по-решителни стъпки, но в случая се срещнали два остри камъка, които, както се казва, брашно не мелят. Духът на Окования е слаб, а Господаря е тъй свободолюбив по нрав, че се съпротивлява на всеки външен натиск, Олмер продължавал да действа по собствена преценка.

Лека-полека към него се присъединили не само човешки племена. Усетили появата на „нов господар“, при Олмер дошли орките. Жал ми е за тях – както и за всички обитаващи Средната земя, и бих искал да ги опазя от пълно изтребване. Какво се е случило по-нататък вие знаете. Олмер събрал доста голяма войска, укрепил се в земите за Пустата Планина... и продължил търсенето на Пръстените. Постепенно, крачка след крачка, той проникнал в тайната им, но не до края. Олмер все още не се досеща какво точно ще го сполети. Той предполага, че Деветимата са били въпреки всичко хора. Истината засега е скрита от него, макар да осъзнава, че щом е поел този път, ще му се наложи да се раздели с много от човешкото си минало. А съвсем наскоро разузнавачите му откриха и последния, девети Пръстен, пръстена на Краля-Призрак и Олмер се устреми към него. И когато Деветият се озове в ръцете му, ще се разрази ужасна война. Отговорих ли на въпроса ви?

Говорещият в съзнанието на хобита глас замлъкна и известно време всички продължиха да седят неподвижно, опитвайки се да осмислят чутото. Догадките им се оказаха верни – и какво да правят сега?

- Благодарим ти за отговора, Велики – наруши мълчанието Торин. – Научихме всичко, което искахме да знаем за същността на Силата, откъде е тя, защо и как е възникнала. Но сега искаме да попитаме как да се справим с нея. Как да победим Олмер?

- Вие изпуснахте последната възможност да го убиете, когато той премина покрай вас в клисурата. Сега вече не ще го настигнете. Не предвиждам бъдещето толкова подробно, за да кажа, че някой ден той ще бъде на някое определено място. Впрочем.- Той намери Деветия Пръстен, което непременно ще го отведе в Дол-Гулдур. Черната верига трябва да бъде изкована именно там.

- Защо?! – порази се хобита.

- Защото именно в Дол-Гулдур дълги векове гнездяха Назгулите докато стопанинът им Саурон бе превъплътен. Дол-Гулдур е въплъщението за свобода на Улаири, там са частиците от Силата им. Преобразени от Огъня от Дълбините, те могат да се съединят в нова същност. Нещо по-силно от знанието ще накара Олмер да отиде там. Но кога ще иде там никой не знае. Бихте могли да опитате да го пресрещнете до Блатния замък.

- Велики, но защо ти, всесилният, всезнаещият, непобедимият – защо не напуснеш тази пещера, за да ни помогнеш?!

Фолко разбираше, че е безсмислено да казва това, но думите се откъснаха от езика му пряко волята му. Толкова отчаяно желаеше да дойде някой Могъщ и да премахне този Господар, да ги избави от тежкия товар. Досега всички отказваха, но оставаше надеждата, че някога ще срещнат по-силен. Сега тази надежда изчезна – по-силен от Великия Орлангур в Средната земя нямаше. Оставаше, разбира се, слабо упование на ентите и на Том Бомбадил, който живее в Старата гора...

Очите на Дракона бавно се притвориха.

- Да ви помогна? – като ехо се отзова -той, – Нима не помагам?

- Но това не е достатъчно! – горещо възкликна Фолко, забравяйки за почтителност и не обръщайки внимание на предупредителното стисване на ръката на принца. – Нали само едното ти появяване, Велики, е способно да възстанови мира и спокойствието! Инак, самият ти го каза, заплашва ни опустошителна война, стотици хиляди ще загинат, колко градове ще бъдат изгорени, кръв ще се пролее, смърт ще вилнее, мъка ще залива всички земи от море до море! За какво е всичко това, щом може да бъде спестено, избегнато...

- Предлагаш ми да стана всеобщ надзирател и да лиша хората от най-великия дар на Единствения – свобода на волята?

- Недей изопачава смисъла на думите ми! – гняв помрачи ума на Фолко. – Защо да не предотвратиш тази война?

- Та с какво е по-добра тя от онези, които бяха преди нея или които ще я последват? Веднъж ако се намеся, не ще мога да спра! Разбери, хобите, хората са свободни и няма такава сила, която да им посочва, как да се постъпят. Далеч сме още, много далеч от такива времена, когато войните ще изчезнат. Противоречията между силните засега се решават единствено с груба въоръжена сила. Ако не бе Олмер – би се появил някой друг. Случайност е, че именно у него са попаднали Мъртвешките Пръстени, но дори действително да бяха изчезнали безследно, няма и не може да има у хората примирение със смъртната си участ. Дълбоко, много дълбоко е заровил Единственият онзи неизкопваем корен на враждата между смъртните и Първородните. Тежка е раздялата с прекрасния Свят, тежка и изтощителна е безсилната старост, болестите, гладът – те всички вървят по петите на рода човешки. А редом – прекрасните и вечни Първородни Елфи! За какво, за какви велики заслуги им е дарувано безсмъртие? Вече кое поред столетие този парещ въпрос мъчи хората. И докато не бъде победена Смъртта, дотогава ще се появяват отчаяни глави, които ще пожелаят да отмъстят на По-големите Деца на Единствения или поне на съюзниците им. Това е първото.

А второто – всичко, което се случва, винаги е дълбоко обосновано. Всичко се опира на нещо, няма причина без следствие и няма следствие без причина. Могъщите държави на Залеза не един век с меч и огън са разширявали границите си, настъпвайки на Изток, и тамошните племена нищо не са забравили, нищо не са простили. Не съм съдия в споровете на хората. Трябва да победи най-силният. Нека рухне Гондор, ала природата не търпи празнота и на мястото му ще се издигнат нови, млади държави, нито по-лоши, нито по-добри от него. Ще се редуват на престола добри и лоши, според вашия аршин, управници, но същността ще си остане предишната. Освен това... първият управник на Обединеното кралство Арнор и Гондор, наричан приживе Елесар Елфийски, още преди началото на царуването си е извършил нещо, което е засилило надолу тъмната чаша на Везните – и неизбежно е трябвало да се отзове в последвалите го векове. Спомняте ли си, той хвърлил в битка призраците, покорни на клетвата, дадена на един от предците на крал Арагорн? И те помели дошлите от Умбар съюзници на Саурон...

Фолко си спомняше за това, и Торин също. Нещо подобно, намеквайки за ужасната грешка на Арагорн, мърмореше и кулата Ортанк.

- Безполезно е да чакате помощ от Валарите – продължаваше Великият Орлангур, – Арагорн наруши завета им. Дълго може да се разсъждава, дали неизбежно е било деянието му или не, ала свършеното с свършено и греховете на бащите падат върху децата.

Фолко подтиснато мълчеше, бузите му пламтяха Възбудата и гневът, които одеве го направиха безстрашен, угаснаха. Неумолимата логика на Великият Орлангур не оставяше пролука за възражения.

„Все му е едно – помисли си хобитът. – Каква разлика има за него как ще се нарича държавата в устието на Андуин? Кипящ като котел, вечно променящ се свят – това е неговата радост. Да, от наша гледна точка Драконът е жесток- Той няма да разпалва война, но и няма да я спира. Наистина, не-Светлина и не-Мрак!“

- Велики, но какво да правим ние, Авари? – внимателно попита Форве. – Не можем да оставим братята си от Запада на произвола на съдбата! Ти винаги си бил милостив към нас, спомняйки си за великия Дълг, които ни е възложен – на нас, на Черните джуджета и хората от Средното княжество, да предотвратим Дагор Дагорат. Подскажи ни как да постъпим?

- Никой няма сили да пречи на осъществяването на свободната ви воля – търпеливо рече Златният Дракон. – Ако смяташ, че си длъжен да защитаваш Запада с оръжие в ръце – никой няма да те спре. Само помни, че Западните елфи винаги са разполагали с път за отстъпление, тях ги чакат в Задморие, а вие имате само един дом. И вие ще сте много необходими, когато пробие часът и от здравината на духа ви ще зависи спасението на Света от неизбежното унищожение. Ти не можеш да закриеш с телата на не-многобройната дружина от Водите на пробудата всички изложени на нападение земи. Това ако Олмер тръгне на Изток... само че той няма да тръгне. Пръстените неизбежно ще го повлекат на Запад. Ненавистта на Саурон и Мелкор не е обърната към вас, елфите на Изтока, макар и да спирахте някога настъплението на армиите му, като обърнахте в бягство самите Улаири. Но ако Олмер победи Арнор и Гондор, следващия си удар той ще рече да насочи към вас... Ала надали ще осъществи това си желание.

- Защо? Защо тогава да не се намесим незабавно, щом рано или късно пълчищата му ще се устремят към нас?

- Нима го забранявам? Ако такова е желанието ти, осъществи го! Помни само едно. Засега войната на Олмер със Запада все още може да бъде обърната в човешка разпра. Ако обаче върху чашите на Везните се окажат хвърлени и обединените сили на Средното княжество, Черните джуджета и елфите Авари, тогава силата на натиска на светлата чаша може да се окаже толкова по-голяма от силата на натиска на Олмер, че Везните съвсем ще излязат от равновесие. И тогава... – гласът на Орлангур падна до шепот – Тогава многократно ще нараснат силите на онези, които се стремят да разбият оковите на Мелкор. А получи ли той внезапно свобода, ще рухнат всичките ви планове, толкова старателно разработвани и толкова точно изпълнявани, дълги векове на труд ще се обезсмислят и Дагор Дагорат ще настъпи, преди още да сме готови да го предотвратим.

Настъпи ужасяваща тишина – по-точно, безмълвието на пещерата не бе нарушавано от гласа на Великия Орлангур, който кънтеше само в мислите на гостите му. Но щом Драконът замлъкна, Фолко усети как кръвта му изстива във вените. Колко сложно бил устроен този Свят! Оказва се, безполезно е да се опитваш да унищожиш завинаги това, което смяташ за Зло, защото без него не ще устои и онова, което се приема за Добро.

- Съдбата на Олмер ще се реши на Запад – продължи неочаквано Великият Орлангур. – Тук, по тези краища, елфите, джуджетата и хората имат начини да го спрат, без да нарушават равновесието на Везните. Но на западните страни ще им се наложи да мислят за защитата си сами, без да разчитат на помощ отвън.

„Не вярвай на Изтока“ – неочаквано изплуваха в паметта думите, казани на хобита от Радагаст в първия ден на запознанството им преди три години. Сега той разбираше смисъла на тайното пророчество. „Бой се от Севера“ – това се изпълни. От Ангмар дойде опасността и от там най-вероятно ще се стовари новият удар. „Не вярвай на Изтока“ – не в смисъл „не се доверявай“, а „не чакай оттам чудесното спасение“. Последното изречение – „Не чакай Юга“ – засега си оставаше мъгливо...

- Колко бързо може да стигне Олмер до Дол-Гулдур с последния Пръстен? – дрезгаво попита Торин. – Аз разбрах думите ти, Велики, но кажи ни поне това, за да имаме в ръцете си нещо определено!

- От мястото на падане на Краля-Призрак до руините на Дол-Гулдур, Блатния замък, са шейсет дни с кон – отговори Драконът.

- Той ще тръгне натам веднага след като получи Деветия Пръстен? – продължаваше да разпитва джуджето.

- Трудно е да се каже. Работата е там, че съединяването на Деветте Мъртвешки Пръстена в едно цяло многократно ще усили тяхното разрушително и разчовечаващо действие, а Олмер инстинктивно се страхува от такъв развой. Той иска и да победи, и да остане човек. Затова може и да не предприеме да осъществи Съединението веднага. Ала тръгнат ли делата му на зле, тогава, само тогава, за да привлече на своя страна особено ревностните слуги на Саурон. Те населяват далечни страни на югоизток от Мордор и засега още не го признават за „нов Господар“. Ако Олмер закъса сериозно, чрез спояването на Деветте той стократно ще умножи собствените си сили.

- Ще може ли да бъде убит след като Мъртвешката Верига бъде затворена? – не спираше да пита Торин.

- Може. Но за това ще са необходими по-различни средства, не обикновени мечове и копия. Само оръжието на елфите ще бъде страшно за него – ето като онези стрели, които са в колчана на хобита.

Торин мълчаливо закима. Очите на Златния Дракон през това време съвсем се затвориха.

Тримата пришълци разбраха, че е дошло време да си тръгват.

Глава 6. ГОНДОР

- Времето е малко, но все пак го има – произнесе Форве, докато вървяха през ливадата обратно към чакащите ги до границата на Кръга на Силата елфи. – Аз съм длъжен незабавно да отида в двореца на дядо ми. Макар и Великият Орлангур да ни съветва да не се намесваме в тази война, дружина от доброволци аз все пак ще събера и това няма да е трудно. Честта ми няма да позволи да остана встрани. Ще известя и Средното княжество. Те няма да пратят голяма армия, но на няколко хиляди копия все пак се надявам.

Никой не му отговори, Фолко и Торин яздеха мълчаливо, все още в властта на видяното и чутото. Тук, извън пещерата, Фолко отново физически усещаше цялата величина на останалата в полумрака Сила. Говорейки с тях, Великият Орлангур се стараеше да пригаси изтичането на мощта си, разсъждаваше като човек, придаваше на постигнатите по неведоми пътища свои знания в логични и достъпни за разум на посетителите съждения. Но от това чутото не ставаше по-вдъхновяващо – да причакат Господаря край Дол-Гулдур... и тук на хобитът си спомни свой отдавнашен сън, видян по пътя към Ануминас, значението на който тогава още не разбираше. Нима някой е искал да го предупреди за това, че последната им битка ще е именно в Дол-Гулдур? Но защо в съня те бяха двама? Нима нещо лошо ще се случи с Дребосъка?.. А и ако Олмер тръгне към Дол-Гулдур само слея окончателната си победа, когато в руини ще лежи целия Запад и може би самото Графство ще се разнесе като огнен прах?... С какво тогава ще се оправдават те пред собствената си съвест? Мислите на Фолко описаха кръг и отново се върнаха към загадъчното съновидение. Означаваше ли то възможност за такъв развой на събитията или със сигурност сочеше неизбежността на срещата? Доколкото си спомняше, никакви намеци за времето на действие в съня нямаше.

Докато хобитът си задаваше тези нови гатанки, тримата преминаха поляната. Елфите от отряда на Форве ги посрещнаха с тревожни въпроси, принцът с няколко думи им обясни случилото се. Сред Авари се надигна тревожен шепот.

Скоро неголемият отряд стигна до мястото, където бяха оставили Дребосъка. Малкото джудже седеше настръхнало и облегнато на могъщ бор, а върху коленете му лежеше изваден меч. Торин повика приятеля си.

- А, върнахте се – приветства ги Дребосъка, със всички сили стараещ се да изглежда спокоен и безгрижен, но тайната тревога, която го гризеше, не се изплъзна от вниманието на хобита – от нещо се страхуваше това неустрашимо Малко джудже, очите му безпокоило се впиваха в появилите се приятели. – И какво ви наприказваха там?

Торин се намръщи, но се престори, че е пропуснал подигравката покрай ушите.

- Всичко е така, както и предполагахме – мрачно произнесе той. – Силата му е от Саурон, той е наследник на Призраците – Носители на Пръстените. -Джуджето кратко, но без да изпуска нищо съществено, разказа за чутото.

Дребосъка слушаше, ту почервенявайки, ту пребледнявайки, и Фолко беше готов да се закълне, че на Малкото джудже ужасно силно му се иска да зададе някакъв въпрос, който нямаше нищо общо с Господаря и силите му, въпрос, който се въртеше на езика му, но да го зададе Дребосъка така и не събра кураж.

- Мисля, че трябва да направим засада около Блатния замък – намеси се в разговора Форве. – Някога стрелите ни спряха натиска на самия Саурон на изток. Надявам се, че те няма да се харесат и на наследника му.

- Ами ако той не отиде веднага в Дол-Гулдур? – попита елфа Фолко. – Ако първо започне войната? И помежду другото – изтърси той току-що дошлата му в главата мисъл, – ами ако обърне против вас?

- Не мисля – поклати глава елфът. – Той е умен и хитър и знае как да води война. Отначало ще се разправи с най-слабия. Ще пратя дружина към Дол-Гул-дур. Не можем да допуснем да си сложи последния Пръстен... А на ваше място аз бих се постарал да известя владетелите в Минас-Тирит. Там трябва да бъдат готови за война, която предчувствам, че е близо...

- Ние не можем да прехвърлим Дълга си на чужди рамене – тихо каза хобитът, но с такава убеденост, че вече приготвилият се да възразява елф се запъна и не каза нищо.

- Не ни остава нищо друго, освен, както и преди да следваме Господаря по петите – мрачно подхвърли Торин. – И ако той все пак обърне към Дол-Гулдур, тогава и ние няма да подминем това място. И да става каквото ще!

- Това е неразумно – поклати глава Форве. – Ние не знаем, колко дълго ще обикаля по източните предели, а и вие не можете да му висите на раменете през цялото това време. По-правилно ще бъде да отидете в Гондор. Аз ще се постарая да не изгубя връзка с вас – пръстенът, който ти подарих, полуръсте, ще помогне за това. Ние ще направим всичко, за да открием следата на този самозван Крал-без-Кралство. Ще намерим Господаря и ще ви известим.

- Но какво да правим в Гондор? – подаде глас Дребосъка. – Ще ни слушат ли там? Ние едва стигнахме до Наместника в Ануминас, пък да си кажем честно, това се оказа напразно. Къде ще отидем там?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос – въздъхна принцът. – Гондор е далеч, при нас почти нищо не е известно за него. Кралете му отдавна са забравили да мислят за заплахата от изток, след като Великия крал Елесар Елфийски окончателно разби войските на истерлингите двайсет и пет години подир битката на Пеленорските полета. Какво мога да посъветвам? Ще ви се наложи да разчитате само на себе си.

- Колко трябва да се влачим до устието на Андуин! – простена Дребосъка. – Краката си ще счупим, а по-рано, отколкото за Нова година няма да стигнем. Лесно е да се каже, я що левги са оттук до Минас-Тирит!

- Разстоянието не е пречка – постара се да го ободри елфът. – Можете да тръгнете по подземните реки, по пътищата на Черните джуджета. Лично ще ги помоля да ви помогнат. Недалеч от тук, на около седем дни път, има техен изход към повърхността. Ще отидем там заедно, а после ще се разделим.

- Докъде ще стигнем, ако е под земята? – учуди се Торин. – Нищо по-близо от Мория, Пещерите на Агларонд или Железните хълмове около Андуин не знам, никакви други наши селища... Къде ще се озовем?

- Ще се озовете – усмихна се Форве, – много близо до целта, към която се стремите. Това е крайната източна част на северния хребет на Мордорските планини. Път, прокаран от робите на Саурон, да е проклето името му, води покрай цялата верига към Черните порти. Впрочем, на вас онези краища трябва да са ви познати по-добре, отколкото на мен.

- А откъде в Черните планини се е взел този изход? – на свой ред се учуди Дребосъка. – Да не би Саурон да не е знаел за него?

- Представи си, не е знаел! Той е властвал в Мордор няколко хиляди години, прислужниците му са претърсили всеки камък, всяка пукнатина в тази мрачна земя, но дори не са заподозрели, че обикновената скала скрива под себе си дълбок проход надолу, към водоносните пластове. Черните джуджета така изкусно са го маскирали, че дори великият майстор Гортаур не го е намерил.

- Да крачиш покрай Стените на Мордор... нещо не е много весело – сви се Дребосъка. – Лоша слава имат онези места... Не бих искал да блуждая там, когато на небето няма слънце!

- Както и аз – без сянка на подигравка, много сериозно каза Форве. – Опасност действително има, но не ни остана друг изход. Гондор трябва да бъде предупреден.

- А защо не изпроводиш в Минас-Тирит свои пратеници? – попита принца хобитът. – В Гондор елфите трябва да са на почит и кой знае, можа би ще повярват по-скоро на вас, отколкото на нас?

- Ти си прав – замисли се Форве. – Но аз не мога да тръгна, трябва да бързам към Куивиенен. Ще ни правя както ми предлагаш. С вас ще тръгнат Амрод, Беарнас и Маелнор. Чувате ли ме, приятели? – обърна се принцът към спътниците си.

Тримата назовани от него елфически воини почтително се поклониха на предводителя.

- Ние ще изпълним всичко, което каза – проговори Амрод. – Но накъде ни предстои да тръгнем след като се отбием до Минас-Тирит?

- Бих предпочел да ви видя в отряда, пазещ Дол-Гулдур – отговори Форве. – Ако войната не избухне до това време и пътят нагоре по Великия Андуин остане свободен, без да се бавите, идете натам. А аз ще се постарая да събера най-добрата дружина, конто успея.

- Но нали в Мраколес досега живее Трандуил – напомни на събеседниците си хобитът. – Народът му е многоброен и храбър. Ние бихме могли да помолим за помощ него. Колко съжалявам, че навреме то не отидохме до там, макар че минахме на броени левги от двореца му!

- Елфите на Трандуил също тръгнаха към Задмория – поклати глава Форве. – Чух, че броя им силно с намалял през последните години. Самият Трандуил бе задържан тук от великата си любов към свободния зелен свят, но сега малцина от поданиците му споделят чувствата на краля си. Морето! Великата тайна, вечно влечаща към себе си всеки елф! – Форве въздъхна. – За мен, израслият на бреговете на Водите на пробудата, тя е разбираема. Не мога да осъждам за това сродниците си. Те пожелаха спокойствие... Не, има още много елфи, които не са напуснали благословените гори, но не бива да се уповава особено на помощта им. Макар че аз задължително ще мина през двореца на Трандуил и ще се постарая да му докажа необходимостта от действие...

- Ами ако Олмер не тръгне веднага към Дол-Гулдур? – за кой ли вече път повдигна този въпрос Дребосъка. – Ако с цялата си мощ се стовари върху Гондор?

- Главният Пръстен рано или късно все едно ще го отведе до мястото, където той ще трябва да си го сложи – каза Форве. – Накъдето и да се насочи войната, тя няма да подмине Блатния замък. Да се надявахме, че злобната мъдрост на Олмер ще го измами този път и той ще поведе армиите, все още оставайки човек. Да му се противостои след като престане да бъде човек, ще е много по-трудно...

Отрядът в мълчание тръгна нататък. Не може да се каже, че на хобита му падна пелена от очите след срещата с Великия Орлангур. Той и така се досещаше за много и сега, след като всичко застана най-накрая на местата си и времето на съмненията и колебанията свърши, трябваше да се действа, Фолко внезапно усети странно, неестествено спокойствие – непознатото отстъпи, сега те бяха лице в лице с противника, който поне престана да бъде загадка. Те можеха да предвидят постъпките му, те почти със сигурност знаеха, какво ще предприеме в следващите няколко месеца. Оставаше само да действат. И макар че задачата им стана много по-сложна (опитай се да намериш Господаря в Средната земя!), но в същото време стана и по-разбираема. Сега можеше просто да вземат меч в ръце и да се сражават. Гондор? Много добре, нека да е Гондор. Ще се постараем да вдигнем там тревога, а ако не успеем – какво пък, явно съдбата ни очаква до стените на Дол-Гулдур...

След силното напрежение настъпваше реакция. Загадките бяха разрешени, за пръв път за много месеци пътят изглеждаше ясен и прав и хобитът дори затвори очи от удоволствие, сякаш огрян от ласкаво слънце. Мъчителната неопределеност завърши, те точно знаеха какво да правят. Оставаше само едно неясно въпросче, леко безпокоящо Фолко – какво става с Дребосъка?

През целия ден отрядът си проправяше път на югоизток. Зад тях останаха черните разливи на блатата, малко по малко те излязоха на открито. Чувстваше се, че земята тук от много време не е била под елфически грижи – на много левги се простираха редки иглолистни гори, борове и ели жадно протягаха нагоре полуголи стволове, почти лишена от клони. Равнините свършиха, издигнаха се стръмни хълмове, оплетени от мрежата сини жили на безчислените ручеи. Не се виждаха никакви пътеки, но Форве яздеше уверено, по единствено на него известни признаци намирайки пътя.

По пътя Торин няколко пъти се опита да завърже разговор с Дребосъка, но онзи мълчеше, и всичко, което успяха да постигнат беше, че Малкото джудже все едно не вярва на дракони.

Настъпи вечерта. Елфите с привичната им ловкост сложиха вечерята, като съумяха да превърнат неугледната горска поляна в разкошна зала на приказен замък. Мека сребриста светлина се разтичаше по стволовете и те изглеждаха като чудно украсени колони. Вече наченалата да пожълтява есенна трева внезапно се озаряваше с тъмно-изумруден отблясък и дори стърчащите от земята стари корени се превръщаха в някакви прекрасни същества, застинали в стремителен бяг. Елфите умееха да облекчат душата – всички тревоги си отиваха, потъваха в дълбините на паметта, идваше времето за почивка и в него нямаше място за тъмни мисли.

Наслаждавайки се на почивката и спокойствието, Фолко се сви на одеялата. Амрод, един от най-добрите менестрели на принца, обърна към звездите красивото си, като че изрязано от скулптор лице и тихо подхвана древната песен за съдбата на Сините магьосници, отишли далеч на Изток и погинали в неравната в борба със Злото на Саурон. И едва хобитът си легна по-удобно и се нагласи да слуша, когато усети чувствителен удар в хълбока. Над него стоеше Торин и лицето на джуджето не предвещаваше нищо хубаво.

- Какво има.? – без желание проговори Фолко, мръщейки се. – Нещо не те свърта ли?

- Ставай! Трябва да поговорим с Дребосъка. Не разбирам какво му става. Не отиваме на разходка и трябва да се доверяваме на другаря си напълно, а ако не се доверяваме, тогава вместо приятел имаме половин враг. Да вървим! Няма какво да се крие и да отрича. Ако сме виновни в нещо пред него, нека да каже направо, не да се цупи напразно обиден.

Охкайки, хобитът се надигна и се повлече след неуморимия Торин някъде в навътре в самите дълбини на заобикалящите поляната гъсталаци. Дребосъка вече седеше там, мрачен и готов да се брани. Виждаше се, че и на него, както и на хобита много му се искаше да избяга, но ако Фолко мечтаеше просто без да мисли да се потъркаля с удоволствие под чудните звуци на елфическата песен, то Дребосъка със всички сили се опитваше да не допусне този разговор.

- А сега говори! – заповяда Торин.

Малкото джудже се наду, и Фолко разбра, че Торин от самото начало взе лош тон. С Дребосъка трябваше да се разговаря с непререкаеми заповеди.

- Какво да говоря? – засъска Строри. – Успокой се Торин, каква муха те е ухапала? Какво искаш от мен?

- Искам да знам, защо не тръгна с нас при Орлангур – невъзмутимо каза Торин. – Вече казах на хобита и ще го повторя и на теб. Трябва да си имаме доверие един на друг напълно. Не те разбирам! От какво се уплаши? Ти нали не по-зле от мен знаеш, че това не е просто дракон.

Дребосъка мълчеше, нервно хапейки устни. Джуджетата изобщо са като никой друг сдържани и ако някой от тях вече пред хора си хапе устните, или кажем се изчервява – това значи, че нещата са действително много сериозни.

- Какво ще се промени, ако не отговоря на въпроса ти? – присви очи Малкото джудже.

- Много бих се огорчил – тихо отговори Торин, – Заедно изминахме такъв път, какъвто не беше се случвал на нито едно от джуджетата от Северния свят. Ние бяхме едно цяло и когато се сражавахме, удряхме като една ръка! Ала сега нещо е застанало между нас. Аз не разбирам какво е то, нито защо мълчиш ти!

Строри мълчеше, навел глава. Ръката му стискаше дръжката на меча.

- Е добре, ще се опитам да обясня – с нежелание изплю той след дълго мълчание. – Това е вашият всезнаещ Дракон! Аз не му вярвам, не му вярвам и се страхувам от него! Е, не заради това, разбира се, че може да ме изяде... пред такива лакомници не отстъпвам. А не ви последвах затова, че той може да ме омагьоса така, че да стесни и без това не много широкия кръг от позволеното ми! Разбираш ли или не? -Той все повече се въодушевяваше, на бузите му се разгаряха алени петна. – И аз не искам, чуваш ли, не искам той сега да ми заповядва, как да постъпя, и с това да ми отнема още повече свободата!

- Какви глупости говориш! – възкликна Торин, недоумяващо гледайки приятеля си. – Откога новото знание е получило способността да намалява свободата ти?!

- Много е просто! – впи Малкото джудже разгорещен поглед в Торин. – Ние се намъкнахме в игра, от която няма изход, не знаем къде е той, но вярваме, че някой е способен да ни го посочи и затова, разтворили устни, внимателно слушаме всички, които ни казват как трябва да постъпваме в тази игра, за да не за-газим съвсем. Но всеки, който ни говори така. свива и свива кръга на достъпното за нас, на нашето собствено разбиране, в пределите на което ние можем да избираме сами!

Дребосъка сочи на крака, свил юмруци, Фолко слушаше Малкото джудже с нарастващо учудване. Никога не се беше случвало Дребосъка да приказва с такава страст и толкова красноречиво.

- Ние, тангарите – продължаваше Дребосъка. – сме най-свободните същества на този Свят. – Очите на Малкото джудже горяха, скулите ритмично се издуваха в такт с произнасяните думи. – И на мен ми е странно, Торин, че именно ти не разбираш това, че всичките тези години ние само това и правехме, че сляпо бродехме незнайно накъде по нареждане на най-различни Сили, дето кой знае защо се смятат в правото си да се разпореждат с нашите съдби! Изобщо не мога да понасям някой нещо ми заповядва! И много хубаво се оказа делото ни, щом в края на краищата нашите братя, Черните джуджета, – ни принудиха... сами знаете какво. – Той с бяс дръпна обхваналата лявата му китка сива гривна-убиец. – Ненавиждам да ми запушват устата! – продължаваше да бушува той. – Наговориха ни сладки приказки едните, сега щеше да наговори Драконът – Не желая! Аз съм майстор, свободен тангар, а не парцалена кукла на всичките тези магове и змейове! И да си кажа истината, аз вече съм готов... скъпо да платя, за да ме освободи някой от това нещо! – Той отново разтърси гривната.- Ти сигурен ли си, че тези които ми я сложиха, ще удържат на думата си? Че няма да им дойде наум да се избавят от нас, да речем след минута? И още. – Той си пое дъх, но никой не се възползва от паузата, за да му възрази. – Ти мислиш, че аз закрещях от болка, когато Олмер се опита да свали гривната от мен? Ти действително повярва, че аз, опитният ковач, бих квичал толкова позорно като на свиня под ножа заради едно нищо и никакво изгаряне? Как пък не! – Дребосъка подскочи към Торин, ноздрите му трептяха. – Аз закрещях когато разбрах, че той сега ще я свали от мен! Че може да го направи! И аз до смърт се уплаших от това... Ц продължи малко по-тихо той – и тогава щях да се превърна в марионетка... – завърши той съвсем тихо. – И тогава аз закрещях... и излъгах, явно, дори и него, а сега съжалявам. – Гласът на Дребосъка падна до едва доловим шепот. – Сега мисля, че това щеше да е по-добре, отколкото да живея ето така, с дремеща отровна змия на китката.

Настъпи тишина. Дребосъка мълчеше, тежко дишайки и гледайки в земята. Изумено мълчаха Фолко и Торин, без да знаят какво да кажат. Мълчеше като в очакване и самата гора, сякаш вцепенени клоните бяха замрели над главите им.

- Сега разбрахте ли? – вдигна очи към приятелите Дребосъка. – Не ми е вече по сърце това, което правим. Ние сме кукли! Нас ни въртят, както си искат, а ние само можем да се хвърляме от един Силен при друг! Пфу, позор! Посочват ни кого да подгоним, като че ли сме ловджийски псета! И ние се хвърляме... Ние дълго гонихме Олмер, а сега виждам, че той не е нито по-добър, нито по-лош от същите тези Черни джуджета, дето ни окачиха тези джаджи! Не, всички тези Силни не се различават един от друг и лъжат необуздано, а ние слушаме, зяпнали като глупаци, и вярваме, и ритаме срещу ръжена, и умираме, само Дурин знае защо!

Той махна с ръка. Фолко и Торин се спогледаха и джуджето отвори уста, но Дребосъка заговори отново.

- И сега аз със сигурност знам, че се намесихме в чужда работа – продължаваше Малкото джудже. – Ето ти, хобите, ти започна това дело, имайки зад гърба си славните дела на предците си. Ти реши чрез волята си да сложиш край на това, което смяташ за Зло. Но спомни си, всичко което можа да направи Фродо, беше да отнесе и да унищожи Символа на тъмната сила, доверен му от другите. Той го получи от чуждя ръце! Едва ли ти е съдено да направиш повече, прости ми за прямотата. Всички ние не биваше да отваряме усти за непосилна лъжица, запомнете думите ми – мрачно завърши той и замълча окончателно.

Торни се приготви да възразява, но Фолко го дръпна за ръкава,

- Ти си прав за много неща, Дребосък – бавно каза хобитът, – Жалко само, че не ни ги каза по-рано. И какво имаш намерение да правиш сега? Няма да спаря с теб – всеки си има своя вяра и е безсмислено да обсъждаме, коя от тях е по-добра. Много по-важно е друго – какво имаш намерение да правиш? Накъде ще тръгнеш? Дълго бяхме приятели, бихме се рамо рамо и не ни е все едно къде ще отидеш сега. Аз така разбирам, че искаш да си тръгнеш, нали?

Настъпи тежко мълчание. Торин сумтеше, кривейки устни и стискайки юмруци, Дребосъка съвсем наведе глава.

Над тях шумеше вятъра в клоните, септемврийското слънце, вече не горещо, играеше с лъчите си по алените страни на осеялите буците пръст горски плодове, Някъде недалеч седяха в кръг елфите и принц Форве нещо говореше на спътниците си, като от време на време хвърляше притеснени погледи към храсталаците, където се криеха приятелите.

Всичко това нахлу в съзнанието на хобита заедно е остра, непозната досега болка в сърцето, защото не познаваше загубите, И сега, когато си отиваше приятел, с който беше изминато толкова много заедно, дойде чувството, че ръждив тъп нож реже живо месо. И под напора на това чувство Фолко едва не се олюля. Дребосъка не трябва да си тръгва, той не може да си тръгне, това е диво, чудовищно!

- Чуй, тангар – дрезгаво проговори Торин, – аз вече исках да ти кажа всичка което мисля, но Фолко ме удържа. Ти току-що говореше за свобода, а този Олмер ни носи такава не-свобода, в сравнение с която ограниченията дето са наложени върху теб и нас от тези гривни ще ти се сторят детски играчки! Помисли за това. И още – на нас с хобита много ще ни липсваш...

- А защо решихте, че аз искам да си отида? – тихо промълви Дребосъка с някакъв странен, отчужден глас, – Нямам къде да ида... аз само обясних защо не ходих с вас при Орлангур.

- И изхитрува – тихо каза Фолко.

В него се беше обтегнало всичко, невидима струна едва чуто звънтеше, готова всеки момент да се скъса. Дребосъка трепна като ухапан от змия. Торин отвори уста и изумено се взря в хобита, а той, повлечен от странна вълна, говореше, без вече да има сили да се сдържа:

- Ти не тръгна не поради стремеж да опазиш свободата си от възможни посегателства. Ти се страхуваше, че всезнаещият Дракон ще каже за теб нещо такова, което ти би искал да прикриеш. Кажи по-добре сам, какво те гнети.

Дребосъка притисна и двете си ръце към гърлото, като че ли не му стигаше въздух, и се отдръпна от хобита, като от чумав.

- Какво говориш..., – започна Торин, но Фолко властно го прекъсна:

- Замълчи, Торин! Дребосък! Да ти кажа ли от какво се страхуваш? Ти знаеш какво може да направи с теб Кахар Ауле, вашия Предвечен Отец! Ти постъпи необмислено, без да си дадеш сметка за последствията, а те се оказаха такива, че съвестта ти не издържа.

Ти се постара да изкупиш извършеното, честно и храбро се сражава, все още колебаейки се между страните. Аз те разбирам, защото сам изпитах нещо подобно в отряда и а Отон, когато ми се струваше немислимо да вдигна меч срещу онези, е които спях край един огън и които деляха с мен къшея хляб. Кажи ни и ние ще те разберем. Стига си се мятал натам-насам! Ще ти се наложи да избираш, макар че всъщност няма от какво и да избираш.

Беше страшно да се гледа Дребосъка. Той стоеше, олюлявайки се, блед като смъртта и дишаше тежко. На лицето му блестяха едри бисерчета пот. Фолко с известен страх следеше дали няма да посегне ръката на Малкото джудже към оръжието, тласната от безизходното отчаяние, което го беше обхванало?

Но конвулсивно стиснатите юмруци на Дребосъка се отвориха, дълбоката бръчка, прорязала челото, за известно време се разглади и Фолко вътрешно възликува – чашите на везните се наклониха в тяхна полза

- Добре – процеди Строри. – Така да бъде, добре. Не знам, как си научил, но добре... Торин, остави секирата.

Съвсем ошашавен, Торин бързо хвърли секирата на земята. Дребосъка дълбоко въздъхна, огледа се, сякаш за всеки случай си вземаше сбогом с този свят, и заговори. Още първите му думи удари хобита и Торин като гръм.

- Да, ти си прав – навеждайки очи, мъчително изговори Дребосъка. – Аз действително познавах Олмер по-рано... и изпълнявах някои негови заръки...

И той продължи, объркано, давейки се, като че ли бързаше да излее от себе си наболялото, а потресените приятели само мълчаливо го слушаха...

Оказва се, че много отдавна, малко по-късно след Торин, съдбата била събрала Злият Стрелец и Дребосъка. Тогава още съвсем младият тангар, току-що пуснал брада и усвоил първите тайни на ковашкото майсторство, се шляел по Арнор, като не знаел с какво да се захване. Всекидневната делнична работа му се струвала скучна, търговията – незаслужаваща внимание. Той не придавал значение на парите, живеел от случайна работа. Други джуджета биха спестили през тези години немалки суми, защото работата на подземните майстори бе високо ценена, но Строри похарчил всичко, което имал. Неумерената страст към бирата се обърнала на караница в една от столичните пивници. Попрекалилото джудже отказало да плаща сметката, а когато стопанинът поискал от Дребосъка красивия му колан с чудесно изработени сребърни токи в залог, джуджето му отвърнало с първото, което му попаднало под ръката – счупения крак на пейката. Кръчмарят паднал, някой повикал стража, и когато през вратата нахлули яките арнорски броненосци в пълно бойно въоръжение, Дребосъка разбрал, че работите отива на зле. „Като каменен плъх в огнище.“ Но той бил със меч и секира, бирата го ударила в главата и той извадил оръжие.

Дребосъка отчаяно се съпротивлявал, но и стражниците не били вчерашни... Така или иначе, Дребосъка ранил един от тях и също получил рана. Сигурно щял да успее да избяга, ала пристигало подкрепление за арнорската стража. Воините на Северното кралство освирепели, виждайки лежащия в локва кръв свои приятел, и като ги погледнал в очите, Дребосъка разбрал, че сега вече няма да го задържат, както се опитвали отначало, а направо ще го убият.

Гордостта и горещата млада кръв му помогнали да издържи още няколко минути, после го ранили за втори път. Той започвал да губи сили и тогава неочаквано му се притекли на помощ. Млад, почернял от слънцето човек с дълъг лък зад раменете изникнал право пред броненосците. Те за миг се вцепенили и Олмер, (а това бил именно той) на висок глас попитал, в какво се е провинило това джудже. Обяснили му. Олмер премълчал, местейки поглед от готовия да мре Дребосък към тежко сумтящите от ярост стражници и странно, никой не помръдвал, всички стояли като омагьосани, като че ли пришълецът имал право да се разпорежда тук. С няколко на място казани думи Злият Стрелец успокоил разгорещените противници на Малкото джудже и казал, че вместо да се бият, би било по-добре славните воини да помогнат на своя губещ кръв другар, и като рекъл това, той бързо и сръчно превързал раната на стражника. А сетне звъннало злато, Олмер платил всички дългове на Дребосъка, като купил мълчанието и на кръчмаря, и на стражниците, и дори на ранения воин. Олмер извел Дребосъка от враждебното обкръжение и те благополучно напуснали града.

Какво да говорим – Дребосъка благодарил от все сърце на спасилия живота му човек. И благодарността му била толкова силна, защото осъзнавал вината си, а Олмер не е имал никакви причини да се застъпва за него. И Дребосъка се заклел, че ще върне дълга на спасителя си.

Те се разделили задълго, Олмер отивал на изток, и когато Дребосъка помолил да тръгне с него, спасителят му се усмихнал и казал, че ако джуджето иска Да си върне дълга, то нека остане тук и да се навърта близо до Ануминас. Когато потрябва, ще го намерят.

И наистина го открили след няколко години, които той прекарал, живеейки по-тих от водата и по-нисък от тревата, като ученик на един стар хангара който го научил покрай всичко останало и как за се бие с два меча. Отначало молбите били най-обикновени и се касаели преди всичко за сведения относно изоставени джуджешки селища. Вече по-късно Дребосъка научил, че така е било положено началото на богатствата на Господаря. Олмер намерил няколко забравени скривалища. После Дребосъка бил размиван за Сините планини, за различните джуджешки родове... Той честно разказвал всичко.

След това настъпило многогодишно прекъсване.

Дребосъка се кълнеше във всички светини на своя народ, че до появяването на Радагаст на бойното поле до Форност, дори не е могъл и да помнели, че нашествениците са били предвождани от неговия спасител, който се бил превърнал в смъртоносна заплаха за цялата Средна земя. Но дори след като чуло това. Малкото джудже не могло да повярва. И по известен само на него начин той пратил за себе си вест в Ангмар, това още било възможно. Отговорът дошъл бързо – Олмер му напомнял за миналата дружба, за това кому дължи живота си Малкото джудже, и накрая молел Строри да понаблюдава приятелите си. което „за велико прискърбие попаднали под влиянието на елфическите блюдолизци“ – така го написал Олмер. Никакви заповеди да убие или изобщо да навреди по някакъв начин, само да наблюдава.

- Но в този момент пътищата ни се разделиха – продължаваше Дребосъка. – Той нищо не знаеше за нашия поход, нито за целите му. Аз не му съобщих нищо, връзката се прекъсна.

- Поне за това да сме благодарни – мрачно подхвърли Торин.

- Ето защо в лагера му тогава ви съветвах в никакъв случай да не чакаме завръщането му – с отчаяние в гласа продължаваше Дребосъка. – Но всичко се размина. Олмер беше сигурен, че сме пратени да разузнаем и искаше да проследи действията ни. Спомням си, че тогава обсъждахме такава възможност... и се оказахме съвършено прави. Ако той знаеше, че сме дошли да го убием, за нищо на света нямаше да ни изпусне от ръцете си.

- Ние отивахме да го убием – процеди през зъби Торин. – Ами ти за какво се влачи с нас?

- За същото – твърдо отвърна Дребосъка. – Докато си пробивахме път на изток, аз много разбрах. И колкото и да ми беше тежко да тръгна срещу човека, който ми спаси живота, аз видях, че няма друг изход. Макар че всякакви там Дракони не са ми по вкуса нито сега, нито преди – завърши той.

- Добре – каза Торин. – Сега аз ще питам, а ти ще отговаряш. И не си помисляй да хитруваш!

Дребосъка закима често.

- Как си се свързвал с Господаря?

- Той ми назова свои хора, на които трябваше да предавам сведенията. По-нататък те ги пращаха сами, мисля – чрез улаги.

- Добре! Къде се намира най-близкият от тях?

Дребосъка разтърси глава.

- Откъде да знам, Торин? Най-източното място за пращане на известие от тези, които знам, се намира на Железните хълмове. Когато с Олмер се уговаряхме, никой и не можеше да си помисли, че стигнем толкова далеч на изток.

- Защо тогава Берел ни пусна? Ако Господаря не е пълен глупак, той е трябвало да ти прати поне няколко думи. Или поне щеше да заповяда да ни разпитат по-грубо в лагера на Отон. Той прекрасно разбра, че лъжем!

- Не знам! – сведе поглед Дребосъка. – Сигурно е разбрал, че аз окончателно съм преминал на ваша страна и е безполезно да се договаря с мен зад гърба ви.

Торин мълчаливо кимна, замислено подръпвайки брадата си. Дребосъка чакаше, скръстил ръце.

- Какво ще кажеш, братко хобите? – Торин се обърна към Фолко.

- Той казва истината – тихо произнесе хобитът.

- Това аз и сам го виждам. Но какво да го правим? Според мен – лицето на Торин стана каменно, а погледът твърд, – нека да върви накъдето му видят очите. Не мисля, че следва да го търпим повече. Щом ни предаде веднъж, макар и не напълно, ще ни предаде и втори път. Оръжие и провизии ще си поделим справедливо, не бой се – гол няма да го изгоним.

- Не бързай, Торин – спря разгорещилото се джудже Фолко. – Да го изгоним е от лесно по-лесно. Да не би Дребосъка да се сражаваше по-зле от теб в клисурата, когато едва не довършихме Господаря? За Олмер той сега е враг и то по-лош от нас с теб, защото някога е бил заедно с него, а после е тръгнал по свой път. Струва ми се, че прегрешението на Дребосъка заслужава да бъде опростено.

- Все да прощаваме и да прощаваме – измърмори Торин. – В това, което каза, има смисъл, и все пак, все пак...

- Почакай! Дребосък, а ти самият къде си, с кого си и защо? Ти какво мислиш?

- Какво да мисля... – с усилие проговори Малкото джудже. – Аз вървях с вас, защото сте мои приятели...

- Които ти с лекота предаде – вмъкна Торин.

- Не съм ви предавал! – закрещя Строри. – Олмер също беше мой приятел! Приятел, разбери ти, кръгла главо! Ако бях решил да застана на негова страна, отдавна щях да го направя! Отначало ви следвах от любов към вас и към приключенията... После повярвах, че Олмер е страшен и всеобщ враг, а сега виждам, че всички ние не сме били прави. Аз казах – той не е по-добър или по-лош от другите! Всички са такива! Всички се стремят към властта! С какво слуша?!

- С какво съм слушал си е моя работа – отряза Торин. – Не това е важното. Лично аз не смятам, че в този Свят всички Сили са еднакви, но щом ти така мислиш – твоя работа. Обаче тогава пътищата ни се разделят. За мен Олмер е враг, за Фолко също. Ако за теб той е бивш приятел и нищо повече от това, тогава по-добре ще е да се разделим.

Дребосъка прехапа устни.

- Ти предаде и него, и нас – продължаваше Торин. – И в моите очи всяко предателство е отвратително!

- Спри! – прекъсна го хобитът. – Да загърбиш Злото и да се върнеш към Светлината, това също ли е отвратително? Тогава вие с Дребосъка по нищо не се различавате.

Торин се запъна.

- Самият аз отначало се отнасях добре към Олмер – продължаваше Фолко, – докато не разбрах със сигурност кой е той. И сега... сега аз също го съжалявам – добави той по-тихо. – Действително ми е жал за онзи смел и силен воин, с който се запознах в Арнор и на Сиранон. И ми е жал че ще ни се наложи да се опетним с кръвта му, какъвто и да е станал той.

Торин на свой ред прехапа устни.

- Дребосък! – продължи Фолко. – Ако искаш да бъдеш с нас, бъди. Само... само не се сърди, ако ще ни се наложи да те убием, щом разберем, че си ни излъгал.

- Е, добре – дрезгаво каза Торин. – Ти, хобите, можеш да виждаш скритото... ще ти повярвам. Само едно... Строри, кажи ми, но честно! Сега, като знаеш всичко, ще убиеш ли Олмер, ако ти се предостави случай?

- Да – глухо промълви Дребосъка.

Повече не засегнаха тази тема, но между джуджетата легна сянката на дълго и неприятно отчуждение.

Пътуването към твърдината на Черните джуджета премина тягостно. И пътят също се оказа нелек. Той пресичаше блата, обрасли дерета и речни бродове. Торин беше смъртно обиден, а гузният Дребосък изпадна в мрачна апатия. От вниманието на елфите не се изплъзнаха разногласията между приятелите, но Форве само ги поглеждаше угрижено, избягвайки да се намесва. Ако не бяха спътниците на принца, на хобита щеше да му е много трудно. Той болезнено преживяваше случилото се, излизаше от кожата си, за да изглади неловкото положение, но всичко беше напразно заради Торин, който не можеше да прости на Дребосъка неискреността...

Но времето минаваше, зад тях оставаха левги през диви необитаеми земи, приближаваха входа към подземията. Приятелите се разбраха с Форве, че принцът ще се постарае да ги извести, веднага щом поведе дружината си към Дол-Гулдур. Гордият елф не можеше да се откаже от възможността да се пребори лице в лице с такъв враг, като страховития Олмер.

На шестия ден от пътя около тях се издигнаха планини. Листата на катерещите се по склоновете гори вече окапваха, жълт килим се разстилаше под нозете на спътниците, през нощта от север осезаемо вееше хлад. Настъпваше поредната есен от странстванията.

Форве изведе неголемия си отряд в закътана долина, обградена с невисоки и стари планини, подобни на Хелийските – тук Черните джуджета бяха прокопали един от своите проветрителни тунели. Пътниците видяха гладката повърхност на врата в скалите, Форве откопча от колана си рога и звънко го наду.

Не ги накараха да чакат – без да бързат, каменните крила се разтвориха, закованата в броня стража излезе насреща им. Като познаха Форве, стражниците мълчаливо се поклониха пред тях и без никакви въпроси с жестове ги поканиха да влязат.

Гостните покои се оказаха обикновени, не като великолепието на Кралската зала, където тримата приятели говориха пред владетелите на подземния свят. Очакваха ги три белобради джуджета с богато украсени наметала и колани, забележимо отстъпващи на онези, които хобитът видя в Хегските планини.

На принца не му се наложи да разказва дълго. Тук знаеха много неща, бяха чували и за Олмер. Старейшината, втренчено вгледал се в хобита, едва забележимо се усмихна.

- Значи вие сте тези, които отхвърлиха Ученичеството? И решили сами да запазят мира за вашия Запад?

- Да, и какво? – спокойно отговори Фолко. – Ако успеем да изпълним замислите си, ще избавим Средната земя от велика кръвнина, ако претърпим неуспех – ще умрем в битка, леко и бързо и няма да видим целия този ужас, който може да последва.

- Умееш да говориш – поклати глава старейшината. – Не напразно ти сложиха гривна...

- Стига, стига! – намеси се Форве.

- Добре, така да бъде – съгласи се старейшината. – По никакви закони не бих могъл да ви пусна по подземните ни пътища, ако светлият принц не молеше за вас. Да вървим...

Те се сбогуваха с принца и елфите. Амрод, Беарнас и Маелнор внимателно скриха на гърдите си свитъци, които бяха длъжни да връчат на краля в Минас-Тирит. За последен поздрав се вдигнаха ръцете и портите се затвориха зад елфите.

Пътят към дълбокото се оказа кратък. По отвесна шахта те се спускаха на дървена платформа, поддържана от здрави канати, дебели цяла ръка. Някъде горе, в мрака, известно време се чуваше скърцането на вратите, после и то затихна.

Подземната река се оказа широка и пълноводна. Тя течеше във висок просторен тунел, оскъдно осветен през пробитите в камъка светлинни кладенци. До пристана чакаше неголяма лодка.

- Плаването тук си е цяла почивка – напътстваше ги старейшината, – защото всички прагове и подводни камъни са премахнати. Може дори да не гребете, ако не бързате, а ако бързате, тогава смело плувайте ден и нощ. Един от вас нека остане да отблъсква с прът, ако рулят не помогне, и спете смело. След осем дни, без да спирате, и сте пристигнали където ви трябва.

Лодката действително се оказа маневрена и удобна за управление. Торин и Дребосъка си плюха на ръцете и хванаха греблата. Амрод седна на руля, другите двама елфи съставиха следващата двойка гребци, а Фолко се намести на носа. Доста дълго реката бе права и без завои, течението беше силно, освен това джуджетата не жалеха ръце и ладията почти летеше напред. Скоро те изпревариха сал, натоварен с големи бали и джуджетата салджии приветствено им помахаха. Макар и оскъдно, тунелът бе осветен, видимостта беше като през много светла лунна нощ.

Плуваха дълго. По пътя ладията им подмина няколко неголеми пристана, където горяха маслени факли. Канеха ги да акостират, но елфите учтиво отказваха – трябваше да бързат.

Дори когато горе на повърхността се спусна нощ и в тунела се сгъсти непрогледен мрак, те не спряха. Запалиха приготвените от запасливите елфи факли – три на носа и един на кърмата, и пътешествието по подземната река продължи.

Както и предсказваше старейшината, плаването се оказа лесно. Срещаха завои, но всички те бяха плавни и ладията лесно излизаше от тях. От време на време те попадаха на изправяни от джуджетата участъци на речното корито – ту отдясно, ту отляво внезапно изникваха дупки в стената, до половината зазидани с камък. Неравните стени на промития от водата тунел се сменяха с гладките сводове на ръчно просечени пещери.

Те гребяха, управляваха и спяха по ред. Пестяха храна и време, ядяха малко, предпочитайки да продължат по-нататъшния път вместо да спират. Така изминаха седем дни.

На утрото на осмия ден, когато слабият сив изгрев се разля под сводовете на тайното речно корито, течението ги изнесе в огромна подземна зала, озарена от живата светлина на факли и лампи. Право пред тях от водата се издигаше дълга и широка стена на пристанище. Виждаха се сновящи по кея фигурки. Тук очевидно имаше много повече светлинни шахти, с напредването на деня факлите се гасяха. Мушна своите във водата и хобитът – те повече не трябваха, пътешествието по подземието свърши.

На кея вече ги чакаха. Без дълги разговори ги поведоха нагоре. Отново скърцаха въжета, оградената с парапет дървена площадка пълзеше по дълбоката вертикална шахта. Последва скромен пещерен замък преди портите, където за приятелите бяха приготвени коне – три ниски хазгски кончета, много приличащи на изоставените от тях преди началото на пътя по подземната река, и три могъщи степни красавци, подхождащи на тримата си прекрасни ездачи. Тукашният джуджешки старейшина се поклони и, като се изправи, мълчаливо посочи сивите гривни, обхващащи китките на джуджетата и хобита. Думи не бяха необходими. Всичко беше ясно. Те бяха длъжни както и преди да мълчат за всичко видяно и чуто в сивото подземно царство.

- А защо не слагате такива гривни на нашите спътници? – не се въздържа да се обади Дребосъка. -С какво елфите са по-лоши от нас?! Ние все пак сме роднини...

- С Авари ни свързва нещо повече от кръвно родство – сухо отговори старейшината, и без да каже повече нито дума, си отиде.

Стражата, като огледа старателно през скритите шпионки околностите, някъде нещо натиснаха и каменните плочи безшумно се разтвориха, в очите им блеснаха слънчеви лъчи и хобитът стисна силно клепачи, като неволно си спомни как играеха утринните отблясъци на зелените листа, когато той и приятелите му бяха доста неучтиво изпроводени от същите тези Черните джуджета вън от пещерните владения. Тогава изгревът вселяваше надежда, тримата гледаха на изток, но сега Западът бе приковал към себе си взора им. Кръгът се затвори. Повече нямаше на кого да се надяват. Войната приближаваше и сега се налагаше да разчитат само на мечовете си и на доблестта на защитниците на Залеза...

Пред тях лежеше Мордор.

Фолко дори не веднага осъзна това. Малкият им отряд стоеше в потайна долчинка сред жълтеникаво-сиви скали и хълмове, почти лишени от растителност. Оглеждайки се наоколо, хобитът внезапно разбра, че стои на самата граница на страната, била някога цитадела на Мрака, пазителка на Силата, която изпепеляваше и отричаше Живота и Светлината. Местността изглеждаше загадъчна и зловеща, но и привличаща. Какво има зад онзи прашен склон? Зад тази сива, сякаш посипана с пепел хълмиста верига? Фолко нямаше да е хобит, ако беше минал покрай това, без да е хвърлил дори бегъл поглед към това, което беше останало от кралството на Саурон.

- Бъди предпазлив! – напътства го Амрод.

Останалите спътници останаха да чакат хобита в седлата. Любопитството изневери дори на неуморимия Строри. От лявата им страна минаваше едва забележима пътечка. След известно разстояние тя завиваше на север, изчезвайки в гънките на местността. Пътя на отряда лежеше натам, покрай северните склонове на Еред Литуи, Пепелявите планини, по стария Сауронов път...

Фолко се качи на хълма, като се навеждаше, сякаш наоколо дебнеха вражи стрелци. Щом се скри от другарите си зад купчина камъни, той погледна надолу.

Докъде можеше да стигне поглед, на юг, запад и югозапад се нижеше еднообразна, плоска като тепсия равнина. На места къдравееха горички от ниски дървета, в различни посоки равнината се пресичаше от няколко едва различими пътища. В далечината жълтееха покриви на някакво селище, заобиколено от поля, където пъплеха редки вериги жетвари, тук-там по друмищата вдигаха прах каруци...

Фолко премести поглед на изток. На няколко левги оттук по земята като че ли беше прекарана гигантска черта, вдясно от нея всичко беше жълто, изсушено, невзрачно. Отляво, откъм изгрева, всичко буйно зеленееше, като че ли не беше настъпила есента. Някой ясно беше отделил земите на Страната на Мрака от останалите, макар и някога подвластни й, но вече отдавна освободили се. От Червената книга Фолко си спомняше, че тази част на Мордор е била превърната от Саурон в житница и че след падането на Духа на Марка великодушните победители отстъпиха тези краища на предалите се Сауронови орки. Хобитът знаеше, че гондорците, помнейки миналите беди, както и преди държаха стража на всички проходи. Зъбите на Мордор, стражевите кули до Черните порти, както и преди бяха заети от минас-тиритската гвардия. Както можеше да се види, орките се бяха настанили съвсем не лошо на тази неблагополучна земя. Хобитът можеше само да се чуди защото не са изоставили тези глинести пространства и не са отишли по-надалеч па изток. Той втренчено се вгледа в ивицата от горички зад границата на Мордор и по-скоро се досети, че сред храстите криволичи неширок, почти незабележим път. И по този път нещо се движеше като много дълга змия, алено проблясвайки...

Фолко едва не подскочи. Не оставаше място за съмнения – по друма крачеше посипа колона. Те вървяха на изток. Хобитът се вгледа още по-старателно, напрягайки до болка очи, и на едно-единствено открито място той действително ги видя. Желязната змия на оркската пехота гладко се вливаше в гората, наежила се с остриета на къси пики. И не трябваше много, за да се досети, накъде отиват те в дните на великия сбор на армиите на Господаря.

Стиснал зъби, хобитът се върна при приятелите.

- Те са неукротими – тихо и тъжно промълви Амрод. – Коренът на Злото, посаден в душите им от Великия Враг, е здрав както и преди.., три века мир не са ги променили.

- Трябва да бързаме – сви вежди Торий, – Дано Гондор успее да се справи с врагове си преди те да са се обединили! Страхувам се, че докато стигнем до Минас-Тирит всички способни да носят оръжие вече ще са напуснали Мордор, няма да има с кого да се сражаваме.

- Нима в столицата нищо не подозират? – учуди се Беарнас.

- Гондорската стража е много далеч оттук – промълви Маелнор. – Може би в западните провинции на страната е спокойно.

- Както и да е – на път! – решително завърши Торин. – Само че ще трябва много да внимаваме. Нямам никакво желание да срещнем подобен отряд нейде насред път оттук до Черните порти.

- Едва ли ще ги срещнем там – поклати глава хобитът. – Те ще тръгнат оттук не по-рано от началото на войната. Мисля, че те са се насочили към някакво сборно място,

- Какъв смисъл има да си трошат краката и да си разхождат напред-назад обущата? – изпръхтя Дребосъка. – Далеч по-лесно е да се присъединят към войска, която минава покрай тях... Да не се натъкнем на цялото Олмерово войнство!

- Ти мислиш... че вече се е започнало? – със страх проговори хобитът.

Малкото джудже само мрачно сви рамене.

Вече сядайки в седлото, Фолко хвърли последен поглед на запад. Слънцето почти беше залязло, покрилите хоризонта плътни облаци изглеждаха запалени отвътре. Веригите на вътрешните планини на Черната земя скриваха мястото, където сега както и преди зееше исполинска дупка бележейки къде се е издигал сринатият до основи Барад-Дур, но затова пък на аления фон на залеза ясно се очертаваше острият конус на Съдбовния връх. Триста години огнедишащата планина дремете и нито веднъж не се съживи, кой знае дали не е дошло времето отново да се пробуди? У Фолко изникна чувството на странна увереност, че той пак ще види Ородруин, при това твърде отблизо.

В прощалните лъчи на залеза те излязоха на пътя. Древният друм, някога павиран с труда на безчислените Сауронови роби, предстана пред спътниците отдавна изоставен. Плочите се бяха разделили, напукали, в широките цепнатини между тях растеше прашната степна трева, сега вече пожълтяла и изсъхнала. На места пътя бе покрит с дебел слой пясък и ставаше ясно, че не са го ползвали от незапомнени времена. Очевидно Черните джуджета имаха свои пътеки, ако изобщо излизаха на повърхността. Хобитът си спомни чутите още от Герет разкази, че старият път покрай Стените на Мордор бил опустял заради страха от призраци и веднага му призля. Той побърза да прогони тези мисли.

Вляво от тях се издигаха върховете на Пепелявите планини. На половин левга се простираха плоските склонове, обрасли с равнинни треви, а след тях земята беше разпорена от кафяви и сиви отвесни скални стени, досущ каменни копия, издигащи се до самите облаци. Тези чукари действително напомняха ръкотворни стени, защото липсваха обичайно прострелите се на много левги предпланини и широките конуси на главните пикове... Повърхността на скалите беше начертана от безчислени пукнатини, като че ли каменната основа някога е била удряна с великански таран. Пукнатините се събираха в причудливи рисунки, по очертания напомнящи я гигантски грабливи птици, я свирепи змейове.

Здрачът се сгъстяваше. От запад бързо прииждаха облаци, във висините бушуваха вихри, докато на земята въздухът беше застинал в тежка неподвижност. Миришеше на съхнеща трева. Конете започнаха изплашено да пръхтят, дърпайки се от причудливите и застрашителни лунни сенки, въпреки че бяха добре обучени бойни кош! Без да се наговорят елфите и хобитът приготвиха лъковете.

- По-нататък не бива да продължаваме – наруши мълчанието Беарнас. – Местата са ужасни! Аз чувствам спящи Сили, с които не сме се сблъсквали от много векове...

- Какви Сили? – любопитно попита хобитът.

- Родствени на Могилните твари, за които ни разказа – последва отговор. – Стари и злобни Сауронови слуги...

Елфът искаше да добави още нещо, но думите му бяха прекъснати от разнесъл се над канарите много-глас, студен и злобен вой, прекрасно познат на Фолко и спътниците му. Веднага си спомниха Арнор, призрачната твар, преследваща предназначения за нея меч, схватката с нея на прага на дома им в северната столица... Спомни си и Нощната Господарка.

- В кръг, по-бързо! – извика Амрод, слагайки стрела на тетивата. – Джуджета, палете огън!

- Отвори си очите, какво ще гори тук? – грубо закрещя в отговор Дребосъка, издърпвайки меча.

- Ето там на хълма има някакви храсти! – протегна ръка Маелнор.

Те пришпориха и без това обезумелите от страх коне. Хобитът с усилие се задържа в седлото, конят му препускаше, без да избира път, но все пак в нужната посока. Хобитът нямаше възможност да се озърта, но на слух реши, че воят се приближава – обхващаха ги в широк полукръг, но пътят надясно към равнината беше още свободен.

Те бързо завиха вдясно. На около половин миля от тях се извисяваше тъмен хълм със стръмни склонове, върхът му бе покрит с неясно как вкоренилите се там храсти.

Чак когато най-накрая се оказаха на самия връх, Фолко можа да се огледа. Луната внезапно надникна в пролука в облачната пелена и заля околностите с мъртвешка светлина. По скалните туловища още по-рязко се изрисуваха дълбоки пукнатини, но тук-таме ръбовете им изглеждаха заоблени, като че ли от недрата изтичаше полупрозрачно сивкаво подобие на утринна мъгла. Трепкащи петна излизаха от пукнатините като мравки от дупките си и скоро цялото пространство между хълма и планините беше запълнено от тях. Омагьосаната жива мъгла пълзеше към хълма, където се беше скрил малкият отряд.

С няколко замахвания на секирите Торин и Дребосъка натрупаха голям куп клони. Още секунда – и те затрещяха в пламъците на жив огън. Кръгът сиви сенки за миг се позабави, но само за кратко, а в следващата секунда вълната призраци се люшна към хълма отново. Познато чувство на лепкав страх отново стисна гърлото на хобита. Нещо подобно бе изпитал, когато към редиците им се приближаваше Нощната господарка, но сега го няма Отон с неговия Талисман и беше съвсем неясно на какво да разчитат.

Елфите се спогледаха мълчаливо и застанаха в кръг със съединени над огъня ръце. Амрод със звучен глас запя някакво заклинание, древна магьосническа песен, и Фолко забеляза как в колчаните им върховете на стрелите взеха да се разгарят със син пламък. Беарнас грабна горяща съчка, безтрепетно погали с ръка огъня й и от оранжево-риж пламъкът стана бледо зеленикав. Маелнор извади меча си и бавно прокара острието му над този пламък – острието светна с тежък сребрист отблясък. Амрод опъна тетивата и стрелата му беше подобна на езика на синия огън.

Така, за пръв път видял тайните на елфическата бойна магия, Фолко за известно време забрави за приближаващата се опасност и проумя, колко са се отдалечили от събратята си тези тръгнали по свой собствен път Нежелаещи Елфи, презрително наричани на Запад Черни или Нощни Елфи. Вродените им способности към Заповядване и Управление, дарове от самия Илуватар, не се бяха разтворили във Времето, не бяха изчезнали във великолепния свят на Валинор, както при роднините им от Залеза, а бяха старателно съхранени и умножени...

Озарението го накараха да си спомни за собственото си могъщо оръжие – острието на Отрина, дълго не познало достойно дело и чакало своя час в ножницата на гърдите на хобита. Острието пламна като огън, сините цветя излъчваха сияние – кинжалът бе готов за битка. Гъмжилото сиви сенки усети всичките тези приготовления и се позапъна в нерешителност, но после отново заструи напред. Постепенно хобитът започна да различава и фигури, които действително твърде приличаха на костеливи птици или силно измършавели дракони. Ясно се виждаха дългите лапи с криви нокти, но нито очи, нито клюнове или муцуни призраците сякаш нямаха. Злобният им вой не стихваше и като че ли призоваваше от отдалечените скали нови и нови вълни подкрепления.

Амрод пусна стрела. Оставяйки след себе си огнена следа както много други изделия на елфическите оръжейни майстори в мигове на смъртна опасност, тя със свистене се заби в настъпващите сиви редици. Отвори се широк пробив в мъгливото пълчище, но празнината тутакси бе затворена от следващите редици, които заместиха поразените челни. Проблеснаха пламтящите стрели на Маелнор и Беарнас – елфите стреляха, обърнали се на различни посоки, и за известно време забавиха натиска, но нима бездънни бяха колчаните им?

Като че ли дочул тази мисъл на хобита, Беарнас свали лъка и с широк размах хвърли по сивите сенки главнята, която бе употребена за бойните заклинания. Пръскайки зелени искри, чудната факла полетя в редиците на настъпващите и тогава сред врага пламна истински пожар. Сивите фигури избухваха в огън като снопчета слама и тържествуващият им вой преля във вопъл на ужас и отчаяние.

Джуджетата радостно крещяха нещо неразбираемо – струваше им се, че победата е близо, а яростни огнени вихрушки се вдигнаха вече до средата на склона, поглъщайки призрачните редици... но противникът навярно познаваше природата на този огън. В хаоса от писък и вой неочаквано се вклини нещо подобно на команда на непознат език – и около хълма веднага изви прашно наметало истинска пясъчна буря. Хобитът зяпна – не беше дори си помислял, че магическият огън, както и най-обикновеният може да бъде гасен с обикновен пясък и пръст!

Нищо ясно не се виждаше сред възцарилият се в подножието на хълма хаос. Беарнас метна натам още една главня, но при това хобитът забеляза, че лицето на елфа е мокро от пот, сътворението на съответните заклинания изискваше огромно напрежение и заклинателят губеше много сили.

- Дайте мечовете си насам – глухо произнесе Маелнор. – Следва да им придадем сили против тези призраци... Ще се наложи да се бием, ако искаме да доживеем поне до изгрева!

Долу неистово се бореха огънят и земята, разтърсващият въздуха вой не секваше и над примрялата нощна равнина. Сивото се усука със зеленото, но беше ясно, че огънят рано или късно ще отстъпи...

През цялото това време мисълта на хобита трескаво работеше. Трябва да има спасение! Ако тези твари са непобедими, защо досега не са опустошили цялата Средна земя? Трябва да има средство, което да ги спре! Тук отдавна живееха хора, същите тези истерлинги, които някак са могли да противостоят на тези твари!

И докато призраците не на живот, а на смърт се бореха с елфическия огън (макар че как може да се бори на смърт вече мъртвият призрак?), джуджетата и воините на Форве в мълчание гласяха стоманата за последна схватка. Но внезапно едно от нападащите същества незнайно как преодоля огнената завеса и с кошмарен крясък се хвърли право към тях, протягайки дългите си многоставни крайници. Това ужасно създание на Мрака действително напомняше чудовищна безкрила птица...

Птица?!

Щастливо хрумване озари хобита. Изострилата се от смъртната опасност памет най-накрая му подсказа изход. Той си спомни Цитаделата на Олмер, как ги водеха с джуджетата навътре в страната, спомни си мрачната крайпътна кръчма и странните плашещи знаци на стените й! Сега разбираше смисъла им и трябваше незабавно да си ги спомни, да си ги спомни възможно най-точно...

Хобитът се хвърли по очи на земята, затиснал с длани ушите си. Той здраво замижа и повика от дъното на паметта си онзи тъй нужен му сега спомен за полутъмна кръчма, стените й... и странните знаци, толкова учудили го. След миг всичко, което му бе необходимо пареше мисления му взор. Изцяло запомнил видяното, хобитът се надигна, едва сега чул разтревожените гласове на приятелите.

Но как да накара знака да действа? Не му оставаше време да го чертае и тогава Фолко, движен от интуицията, на която вярваше повече отколкото на разума, издърпа от ръцете на Беарнас приготвената главня и като широко разпери ръце, начерта във въздуха първия щрих на магическата рисунка, сякаш посичаше с огнен меч невидим враг.

Пламъкът се източи в нишка, все едно хобитът държеше четка вместо факла, а пред него вместо въздух имаше плътно платно. Главнята остави след себе си светеща зеленикава следа, която не гаснеше, докато хобитът със стремителни движения довършваше останалите щрихи.

Още след първото махване Фолко усети нарастващо съпротивление в ръцете, като че ли те бяха затънали в лепкава глина. С огромно усилие хобитът издърпа ръце от призрачното тресавище и продължи да чертае.

През това време огънят долу угасна окончателно. Разораната от нокти и изгорената от магическа жар земя отново се покри от пълчищата атакуващи сенки. Първите бяха повалени от стрелите на елфите подобно на същата твар, която с облика си подсети хобита за спасителните знаци.

Последната завъртулка на огнената си рисунка хобитът довърши, когато вълната призраци достигна самия връх на хълма и едно от съществата падна под секирата на Торин. Пламъкът на главнята вече умираше и с последното му живо въгленче хобитът очерта кръг, с който огради спътниците си и конете, които отдавна биха избягали от ужас, ако не бяха здравите въжета.

И сенките спряха. Воят се смени с тъжно и провлечено стенание на болка и зло разочарование.

Без да имат сили да преодолеят омагьосания кръг, тварите можеха само да беснеят в безсилна ярост. Маелнop пристъпи към сивите им редици, излизайки вън от защитата на знака. Към него веднага се метнаха десетки ужасяващи ноктести лапи, но само за да паднат в гърчове на земята, отсечени от неотразимите удари на чудесното острие на елфа.

Фолко искаше да извика и да го спре, но след Маелнор в битката се включиха и другите елфи, а след тях, след като се спогледаха – кога тангари са оставали назад в доблестта? – и Дребосъка и Торин.

Но призраците не приеха предложената им битка. С тъжен провлечен вой те отстъпиха към своите потайни убежища в скалите.

Трябваше да изкарат не една година в странствания, да се бият в не една битка, за да могат след всичко случило се спокойно да спят цялата нощ до сутринта, поставили само един пост. На разсъмване, когато тръгнаха на път, само следите от огъня, жестоко хапал земята, напомняха за случилото се нощес. Нито хобитът, нито елфите разбраха дали нападналите ги твари наистина умираха, защото липсваха кървави дири, нямаше също и мъртви тела.

Елфите и джуджетата дълго разпитваха хобита по какъв начин си е спомнил онзи спасителен знак, сега старателно прерисуван и понесен на прът като знаме.

- А вие ще ме научите ли как да правя тези... неща, които видях вчера? – зададе на елфите насрещен въпрос хобитът.

- Моето сърце е открито за теб, кълна се във Великата стълба, ние нищо няма да крием от теб – сложил дясната ръка на гърдите си, отговори за всички Амрод. – Но едва ли ще можеш да се възползваш от това. Необходимо е изначално умение, получено при раждане – с него са надарени всички Първородни, а ти... боя се, че не го притежаваш.

- Пламъкът на Духа – включи се и Беарнас, – ако са ти познати преданията на нашите сродници от Западните краища, трябва да знаеш, че тялото на Великия Феанор се разпаднало на пепел само, едва щом скобите на живота престанали да удържат неговия исполински огнен дух. Тези сили може да се използват. Но Частицата от Пламъка на Неунищожимия, която съществува във всеки Първороден, при смъртните е променена дотолкова, че ние и досега не можем да разберем каква е природата й при по-малките ни братя, при Последвалите. Те от своя страна владеят странни сили, които са недостъпни за нас. Повярвай ми, хобите, смъртните трябва да имат собствена магия, различна от нашата.

Така започна пътуването им по Сауроновия път на Запад. Макар че призрачните твари повече не се появиха, другарите всяка нощ побиваха охраняващия знак. Наоколо се разстилаше еднообразна равнина, отляво се нижеха мрачни планини. Тристате години почти не бяха променили облика на тези територии -земята помнеше някога царувалото тук Зло и мъчително лекуваше раните си. И въпреки смъдящите белези навсякъде кипеше живот – разнообразни полски треви, птици в небето, дребни животинки на земята. Не достигаше вода, но елфите имаха някаква свръхестествена чувствителност към потайни извори.

Мина една седмица. По календара на хобита вече настъпваше октомври, но тук, на юг, есента тепърва настъпваше и дори през нощта беше още топло.

Една нощ хобитът се събуди, защото чу настойчив невисок глас, които го зовеше по име. Сънен, той тревожно скочи, но всичко беше спокойно, край огъня крачеше оставеният да ги пази Строри.

„Не се суети, успокой мислите си, иначе не мога да стигна до теб – продължаваше гласът в съзнанието на Фолко. – Вземи пръстена...“ – но останалото потъна в странен шум, подобен на шума на приближаващ се прибой.

Фолко се сепна, спомняйки си принц Форве и начина му за свръзка.

Той бързо приближи към очите си пръстена със синия елфически камък, вгледа се по-внимателно и ахна – в дълбините на камъка видя дребната фигурка на Форве. Принцът беше в доспехи и стоеше, уморено опирайки се на оголен меч.

„Войната всеки момент ще се разрази – чу Фолко. – Олмер се оказа далеч по-бърз, отколкото предполагахме. Той е успял да вдигне почти целия Изток. Аз бих се свързал с теб и по-рано, но и ние имахме битка. Победихме, но не сме в състояние да преследваме противника. Пък и Олмер като че ли не е разчитал на победа. Дори не ни нападаше, а просто ни блокираше. Той скова всички наши сили към Водите на пробудата. Не посегна на Средното княжество, нещо повече – предложи им съюз! Не знам как, но е научил за целта на вашия поход. Подозирам, че по следите ни е стигнал при Великия Орлангур – и тази Трета Сила му е разказала всичко. За Дракона нали няма прави и виновни във войната на хората... Накратко, приятелю, не чакай помощ от Изток! Князете на Средната държава отхвърлиха предложенията на Олмер, пропъдиха пратениците му и ни дойдоха на помощ, но дори обединени, нашите сили едва успяха да устоят на пратената против нас армия. Бързайте към Гондор! Към Гондор, а после летете към Дол-Гулдур! Ще ви държа в течение за всичко, което се случи при нас. Как сте вие?“

Пригаждайки мислите си към камъка, хобитът разказа на принца за собствените им приключения, Форве го изслуша и кимна.

„Добре. Тези твари са ми познати. Зле ще стане ако Олмер успее да ги примами на своя страна... А след като вече притежава Пръстена на Краля-Призрак, не се знае на какво е способен! Олмер още не го е сложил, но само това, че Пръстена е у него, кара оцелелите най-ужасни Деца на Мрака да изпълзяват от леговищата си и да се присъединяват към него. Сбогом! Скоро отново ще поговоря с теб...“

Елфите само мълчаливо стиснаха дръжките на мечовете си, когато хобитът им разказа за чутото.

Без да щадят конете, те се понесоха по-нататък. Малко по малко местността ставаше все по-сурова и безжизнена. Езиците на ливадите още лижеха подножията на оголените каменисти хълмове, но сиви пясъци все по-уверено изместваха живия килим треви от земята. Пътниците се приближаваха към знаменития Дагорлад, Равнината на Битката, където бяха кипели отчаяни сражения от времената на Последния Съюз, когато обединените армии на хората и елфите от Запада щурмували твърдината на Саурон. Необузданата мощ на бушувалите там битки бе изпепелила огромни пространства, а многогодишното владичество на Гортаур още повече беше задълбочило нанесените на земята рани. Почвата под копитата на конете изглеждаше като посипана със сивкава пепел. Купчини шлака бяха останали недокоснати от времената на похода на Пазителя към Ородруин – на никой не му стигнаха силите да излекува тези изоставени от всички земи. Тук можеха да срещнат гранични патрули на гондорската стража – поне Фолко се надяваше на това. Но колкото и да наближаваха Черните порти, пътят пред тях оставаше пуст.

- Нима гондорците отново са се оттеглили към самия Андуин? – недоумяващо промърмори под носа си хобитът.

Към края на единайсетия ден те навлязоха в напълно опустошени краища. Изглежда Времето нямаше достатъчно власт да заличи следите от жестокото владичество на Мрака. Шлака и пепел, пепел и шлака покриваха всичко наоколо, последните следи от зеленина изчезнаха. За три века водата и вятърът бяха изгладили острите ъгли на изхвърлените от подземните огнища камъни, но се оказаха безсилни да променят нещо друго от пейзажа. Мръсотия и скърцащ по зъбите пясък, безплоден дребен чакъл, хаотично натрупване на шлакови купчини, редувани от дълбоки котловини, почти догоре запълнени с мазно проблясващата черна вода – така спътниците запомниха предверието на Черните порти.

Мина още един ден в път, еднообразен и скучен. Не успяха да намерят чиста вода, запасите й в меховете отидоха, за да поддържат силите на конете. Привечер монотонната черта на планините неочаквано сви към югозапад и пътниците видяха високите Зъби на Мордор. Намираха се до самия Моранон.

- Тук вече трябва да има гондорски воини! – ядосваше се Фолко.

И шестимата внимателно се вглеждаха в очертанията на кулите, надявайки се да видят поне самотен огън в една от тесните бойници. Напразно – сива мъгла затулваше укрепленията, които изглеждаха съвсем безжизнени и отдавна изоставени, Фолко насочи коня си напред, желаейки да зърне самите Черни порти, и ги видя, по-точно видя останките им. Стените, някога преграждали входа в тясната клисура, бяха разрушени до основи, огромните крила бяха изчезнали безследно. Зад руините се откриваше бързо поглъщан от мрака път някъде навътре в злокобната мордорска земя.

- Тук... тук няма никой! – възкликна Дребосъка.

- И от доста отдавна – добави Амрод.

- Във всеки случай аз не съм в настроение да чакам утрото по тези краища – дръпна юздите Торин. – Нямаме време да разгадаваме и тази загадка. Като стигнем до Минас-Тирит – сигурен съм, много ще се изясни.

Отвращението към тази обезобразена местност ги караше да вървят напред и те продължиха да препускат през по-голямата част от нощта. Сега вървяха точно по следите на Пазителя.

Появи се най-накрая паметната калунова пустош – едва щом обърнаха на юг. Започваше Северен Итилиен и животът отново щедро се разля наоколо. Изгорената пустиня свърши. Разрушеният друм, по който пътуваха, тук бе старателно павиран и това беше единствен признак, че Кралство Гондор още се грижи някак за тези отдавна подвластни му земи. Но защо няма стража?

- Ей, приятели, погледнете! В Червената книга това го няма! – опъна юзди Торин.

Под лунната светлина те видяха, че пътят е заварден от дебели трупи с набучени дълги заострени колове, които сочеха в тяхната посока. Зад ненадейната бариера се издигаше плътна гора.

- Това е засечна ивица. Прекрасна защита против набези от степите – отговори Амрод. – На изток също издигат подобни укрепления на удобни за отбрана места. Но ако и тук няма никаква охрана...

- Май не си струва да се катерим по тези коренища в тъмницата – предложи здравомислещият Дребосък. – Хайде да се настаним направо тук. Нуждаем се от почивка, а до зазоряване остана малко време – завърши той и започна да отвързва от седлото одеялото си.

Останалите последваха примера му.

На сутринта те внимателно огледаха съоръжението. То се оказа здраво, значи хората макар и рядко идваха тук.

- Накъде ще тръгнем сега? – запита Амрод хобита. – Ние не познаваме тукашните пътища.

- Може направо към Каир Андрос – отговори хобитът. – На една-две левги оттук има рекичка, която се влива в Андуин точно срещу този остров. На него Гондор от стари времена държи укрепен форт, който пази брода. Но добър път оттам към Минас-Тирит няма... по-точно, нямаше преди. А може да вървим по-натам по този път на юг – към Мостовете на Осгилиат, после да завием на запад, и ще се озовем при самата Гондорска столица.

- Нещо не ми харесва идеята да се влачим на юг – заяви Дребосъка. – Според мен, по-добре направо. Нима за триста години не са построили път към Каир Андрос?

- Според мен трябва да вървим по пътищата – забеляза Беарнас. – Няма що, добри пратеници, промъкващи се по тайни неизползвани пътища.

Елфите подкрепиха другаря си, Торин и хобитът се съгласиха с тях, на Дребосъка му се наложи да отстъпи.

- Интересно, действа ли още Палантирът на Гондорските крале? – замислено рече хобитът, докато яздеха под пожълтелите наполовина корони на дърветата. – И ако в Гондор са силни както и преди, не могат да не знаят за Олмер! Ала ако знаят, защо тогава не вземат мерки? Ами... ако не знаят? Дали Камъните са изгубили силата си?

- Как веднага не се сетихме за това? – вдигна вежди Торин, сякаш се учудваше на себе си.

- А не, аз просто така – махна с ръка Фолко. – Омръзна ми да гадая... Действат, не действат – каква разлика има? Все едно никой няма да снеме от нас Дълга.

На Фродо, Сам и Ам-Гъл са им трябвали пет дни, за да стигнат пеша до Кръстопътя с отбиване в Хен-нет Анон. Фолко и спътниците му се надяваха да изминат същия този път за два пълни дни.

Гърлен вик „Стой!“ на Общия език се разнесе над главите им, когато те влязоха в дълбока падина, през която лежеше пътят, Фолко силно подозираше, че тъкмо на това място преди три века отрядът на Фарамир е направил засада на харадримите, традициите се спазваха свято...

Хобитът, джуджетата и елфите дръпнаха юздите. От храсталаците от двете страни в тях хищно се целеха няколко десетки стрелци и копиеносци. Дрехите им в зелен защитен цвят ни най-малко не се бяха променили от времето на войната за Пръстена. Разузнавачите на Итилиен се движеха незабележимо и безшумно през всякакви гъсталаци. Предводителят им, висок, строен воин, с проблясваща в прорезите на дрехата ризница, се приближи към спрелите пътници.

- Здравейте, странници! – обърна се той учтиво към тях. – Аз съм Беорнот, началник на граничната стража на Обединеното Кралство Арнор и Гондор! Назовете имената си и накъде сте се насочили в пределите на нашето Кралство!

- Ние сме пратеници на негово височество светлейшия принц Форве от дома Илве, великият княз на елфите на Водите на пробудата! – също така учтиво, но с достойнство отговори за всички Амрод. – Ние сме се насочили към вашата столица с особено важно послание за Негово величество Краля на Обединеното Кралство! Ето нашите поверителни грамоти.

Сред заобикалящите ги воини се надигна нестроен шум на учудване. Суровото лице на Беорнот се смекчи.

- Отдавна, много отдавна не са виждали нашите земи елфически пратеници от Източните Предели! -каза той. – И макар че ми е непознат печата на вашия велик княз – да пребъде над него благословията на Валарите! – аз ви пускам. Ще ви дам съпровождащи. На пратеници като вас не приляга да влезете в нашата столица без достоен ескорт.

Фолко подозираше, че причините за това решение на Беорнот са съвсем други, но сметна за по-правилно да премълчи.

Началникът на стражата гостоприемно ги покани да обядват, но те отказаха.

- Трябва да бързаме – обясни Беарнас. – Известията, с които сме пратени, са дотолкова важни, че по никакъв начин не бива да губим време.

- Разбирам – съгласи се Беорнот. – Но може би поне с две думи ще ни разкажете какво ново иде от изток?

И тогава Дребосъка внезапно се ядоса. Неизвестно каква муха го ухапа в тази минута, но той се наведе от седлото и, гледайки право в очите на воина, отсече:

- Какво идва от изток, питаш ти? Там, зад раменете ни – той посочи с пръст зад гърба си, – на около четири-пет седмични прехода оттук против вас се събира обединената войска на всички тамошни народи! Война, война иде подире ни! Забравете за мира, острете мечовете си, ако са затъпени от дългите мирни години! Ние носим на вашия крал предупреждение за страшна опасност! Първият удар ще се стовари върху вас след не повече от месец и половина!

Беорнот се облещи.

- Какво говориш, джудже... – започна той, но Амрод властно го прекъсна:

- Моят другар, на когото е известно много повече, отколкото на мен, описа причината за пратеничеството ни. Не се бави, воине. От това колко бързо ще се озовем при краля, зависи съдбата на целия Запад!

Беорнот стисна юмруци.

- Проклятие! Наистина, вие сте най-черните вестоносци, които ще запомня! Но... – слаба надежда се долови в гласа му, – навярно все пак грешите? Може би бурята ще ни отмине?

- По-добре не разчитайте на това – стискайки зъби каза Торин.

Като оставиха зад себе си притихналите и объркани хора, отрядът продължи нататък, съпровождан от десетина гондорски конника. От време на време хобитът ловеше върху себе си погледите им, пълни с горчива тревога. Те умираха от желание по-подробно да разпитат незнайно откъде стоварилите се на главите им странни вестоносци на мъки и беди, затова хобитът направи първата крачка насреща, започвайки на свой ред да задава въпроси за положението на нещата в Гондорското Кралство. Още от първите минути на съвместния им път той забеляза воин с могъщо телосложение, с открито и безстрашно лице, насечено от няколко белега от меч. За разлика от всички останали, очите му горяха с неукротим огън. Той не ос радваше ма настъпващата война, но и не се страхуваше от нея, както огромна част от срещнатите от хобита стражи на заставата. Воинът се казваше Атлие и в това странно съвпадение на имената на простия гондорски боец и легендарния вожд, който единствен могъл да говори с току-що пристигналия в този свят Велик Орлангур, в това странно съвпадение хобитът видя пръст на съдбата. Нещо веднага го привлече в този човек, който отговаряше на въпросите на хобита точно и на драго сърце.

Много отдавна Гондор живееше в мир и охолство. Кралете му, наследници на Великия Елесар Елфийски, мъдро разсъдили, че могъществото на кралството не винаги е равно на размерите му и вместо нови завоевания предпочели грижливо уреждане на намиращите се под властта им земи. (За разцвета на Гондор хобитът бе слушал още в Ануминас от Теофраст.) Ордите на войнствените истерлинги и харадрими след съкрушителни поражения задълго се отдръпнали от границите на Гондор. Вярно, отстъпили – но вождовете им не се успокоили и сменили тактиката. Вместо да предприемат големи нахлувания, те започнали да се промъкват на малки отряди доста навътре в гондорските земи, като извършили немалко зли ни. Тогава Управителите на Гондор отново били принудени да се върнат към граничните засеки и тайните застави, както в дните, предшествали победоносната битка на Пеленорските полета с воините на Неназовавания. Всъщност граничната война се водеше, без да затихва вече четирийсет години – ето защо Гондор изтеглил предните си постове на по-изгодни за защита позиции. Тези мерки оправдали очакванията. Вътрешните области на Кралството забравили що е то вражеско нападение. Последни успехи противниците на Гондор пожънали преди петдесет години.

- Но защо не тръгнете с открита война срещу врага?- полюбопитства хобитът.

- Такова е и моето мнение – с въздишка отговори Атлис. – Но нашият Крал според мен понякога прекалено много цени живота на воините си. Той отдавна загърби нуждите на войските, като възложи пълномощията си на своите велможи. Земните дела малко вълнуват краля. Говори се – тук Атлис дори сниши глас, – говори се, че той е погълнат от познанието на тайните на смъртта и начините за удължаване на живота... Но, може би всичко това са слухове, не повече – добави малко по-високо.

Неочаквано Фолко си спомни далечния Арнор и думите на Теофраст за това, как летописецът бил принуден да отложи главния труд на живота си и да се заеме с търсене на древни манускрипти за краля, в които били записани рецепти, обещаващи дълголетие.

- Така и воюваме оттогава – продължаваше Атлис. – Но в равнините често се намират храбреци, които рискуват да се промъкнат в Итилиен. Последният сблъсък беше само преди два месеца... През тази година конниците от равнините честичко се навъртаха край засеките. През есента оттам не мина нито един керван... – каза той с нараснала тревога в гласа.

- Нима Айбор и Невбор са престанали да търгуват с целия свят? – учуди се Фолко.

- Не! Аз чух, че търговците са започнали да минават по северния път, уверявайки, че така е по-спокойно.

- А какви са последните новини оттам? – поинтересува се хобитът.

- Отдавна няма никакви – последва кратък отговор. – В началото на лятото всичко беше спокойно, а после... после хората престанаха да минават през равнината.

- Но в онези градове сигурно е имало гондорски търговци или пратеници – настояваше хобитът. – Не може да бъде нищо да не е известно за тях!

- За какво говориш? Разбира се, че там е пълно с наши хора, но търговските пътища се изместиха. По-рано от Северен Итилиен се отиваше право до морето Рун, към Есгарот, Дейл Айбор, а сега керванджиите предпочитат да се качват нагоре по течението на Андуин до владенията на беорнингите и оттам да завиват на изток. Чувал съм, че този път е по-дълъг, но пък по-безопасен. До нас достигнаха слухове за разпри в равнините, междуособица сред истерлингските кланове, затова не се учудихме много на станалото. Но сега виждам, че може да се даде и друго обяснение.

Атлис въздъхна, лицето му помрачня.

- Но какво щяхте да правите, ако един ден започне голямо нахлуване? – допитваше се Фолко. – С тайни засади не можеш да спреш настъпваща армия.

- Как мога да ти отговоря аз, обикновеният десетник? Но разкажи ми за готвещото се!

- Прекалено дълго ще се наложи да разказвам – усмихна се Фолко. – Кажи, какво се чу при вас за нападението над Арнор преди две години?

Атлис сви могъщите си рамене.

- Нищо съществено, някакви ангмарски разбойници...

- Предводителят на тези разбойници – отделяйки последната дума, каза хобитът, – едва не победи в тежка за силите на Запада битка до Ануминас, претърпя доста леко за него поражение и избяга от преследването... Този човек носи прякор Злия Стрелец... И сега се прицелва във вас!

Накратко Фолко разказа на воина за Олмер, премълчавайки, разбира се, за Пръстените му. Атлис слушаше всичко това с кисело лице. Виждаше се, че чутото съвсем не го обнадеждава.

- И вие го следихте през цялото това време?

Фолко утвърдително кимна с глава.

- Вие, полуръстовете, сте могъщо племе – одобрително рече Атлис. – Аз добре помня преданията за Задругата на Пръстена!

- Ние малко се променяме.

- Да, но светът се променя. Злото изглеждаше, че е изчезнало безследно – и ето, на сега... По-рано зад всички смутове и тревоги съзирахме сянката на Неназоваемия – ала кого да обвиняваме за сегашните беди? Сигурно нещо не е наред в света, в който живеем. Същите тези нещастни истерлинги предпочитат да слагат най-добрите си воини на границите ни, вместо да приемат вечния мир, както отдавна им предлага Гондор... Защо, как – кой знае? И откъде се е взел този Господар? На всичко отгоре великолепен воин и пълководец.

- Не само Западът ражда изкусните и храбри синове, а всяко племе се стреми да притежава повече, отколкото има.

- Сигурно... – унило кимна Атлис. – Прости ми, че питам, и не отговаряй, ако не можеш – какво ви влече на север? Ако сте прави и войната ще избухне всеки момент, аз бих искал воини като теб и твоите другари да бъдат в нашите редици.

- Шепа хора, умеещи да се бият, нищо не означава, Атлис. Ако сме прави, ще се сблъскат такива маси хора, пред които ще избледнеят дори армиите на Последния Съюз. И прости ми – аз бих искал да споделя с теб от какво имаме нужда на север, но сега не мога. Кажи ни по-добре, колко бързо ще ни приеме кралят? Всеки ден е ценен за нас.

- Едва ли това ще се случи веднага щом пристигнете – поклати глава воинът. – Кралят се е откъснал от земното. В кралството всичко върви както трябва, това, което правят велможите, е напълно достатъчно. Господарят има няколко планински замъка, в които от време на време се оттегля за някакви тайнствени проучвания. Когато е там, никой не дръзва да го обезпокои. Вероятно ще ви приеме Етчелион.

- Етчелион? Това име ми е познато от Червената книга... Кой е той?

- Дясната ръка на нашия крал. Той е херцог Итилиенски, потомък на славния Фарамир, последният наш владетел до идването на Великия Крал. Етчелион командва всички войски на северен и централен Гондор. Той разбира от военно дело и няма да остави опасността без внимание.

- Може ли той да обяви всеобщ сбор на опълченията?

Атлис поклати глава.

- Това има право да направи само кралят.

- Но тук няма да минете само с редовната ви армия! – възкликна хобитът. – Дори гондорските опълчения ще са недостатъчни. Рохан, Арнор, Гондор, Беорнингите, джуджетата от Пещерите на Агларонд, Мория, Сините планини, добре би било – от Самотната планина и Железните хълмове... елфите на Трандуил и Кирдан – необходими са всичките сили на Запада!

Атлис изхъмка:

- Да се създаде такъв съюз не е работа за ден или два, дори не е за месец. А колко време още ще трябва на армиите на нашите съюзници, освен роханците, за да ни дойдат на помощ? Не, първия удар ще трябва да отразим сами. Макар че пратеници трябва да се изпратят незабавно, тук си прав.

- Но какво е способен да направи Етчелион?

- Почти всичко, стига действията му да бъдат одобрени от Коронния Съвет – събранието на най-знатните хора от кралството.

- Ясно... – промърмори Торин, който досега мълчаливо слушаше разговора им. – Помня как веднъж пристигнахме в Арнор с важни сведения и едва след месец успяхме да получим прием при Наместника... Дано не стане пак така. После ще си хапят лактите!

- А синовете на краля? – продължаваше да настоява Фолко. – Нали трябва да има някой, който да вземе върху себе си отговорността за решенията, ако се случи нещо извънредно в отсъствие на краля!

- Принцовете... – Устните на Атлис бяха докоснати от едва забележима горчива усмивка. – Принцовете прекалено много се гордеят с елфическата си кръв. Те винаги са с баща си. Тревогите на кралството според мен ги вълнуват малко. Те са абсолютно сигурни, че нашата армия е непобедима и ще отрази всяка заплаха.

- Ще им се наложи да се разделят с тази увереност...

Те говориха още дълго и не можеха да спрат, Фолко разпитваше Атлис за всекидневния живот на Гондор, а десетникът на свой ред се интересуваше от северните земи. Отрядът им и бърз тръс се придвижваше по гладък, старателно павиран път, който се отклоняваше от отиващия на юг главен друм и водеше на югозапад.

- Отиваме направо към Каир Андрос – обяви им Атлис. – Оттам по реката за едно денонощие ще стигнете Минас-Тирит. Ние имаме големи плавателни съдове и за вас, и за вашите коне.

През това време пътят ги изведе от гъсто жълтеещата гора на просторна, забележимо снижаващата се към юг и запад равнина. Далеч напред се виждаше извивката на Великата река, до която им оставаше около четирийсет левги. Равнината беше покрита с градини, редуващи се с ниви и малки горички. Във всички посоки се разделяха пътища, тук и там гъсто стояха многобройни ферми и къщи. Итилиен – градината на Гондор от незапомнени времена, отново бе станал благодатен край, откак се бяха върнали хората.

Пренощуваха в малко градче, през което към Андуин течеше бърза рекичка, Фолко можеше само да съжали, че в градчето нямаше и намек дори за някакви укрепления.

Пратениците на Форве бяха приети не просто добре, а даже над най-добрите им очаквания. Великолепната вечеря, която им бе поднесена в местното канче, припомни на хобита Графството, където не биха хабили думи да опиат трапезата, а незабавно биха я почели с лъжици и вилици. И Фолко изпита неописуема наслада когато най-накрая след почти година странствания се оказа през нощта в истинско легло.

Всички посрещнали ги жители на градчето, разбира се, бяха много любопитни с какви новини са пристигнали тези толкова странни пратеници. На Атлис му струва ме доста усилия да опази поверените му вестоносци от прекалено досадните въпроси.

На сутринта, отпочинали и освежени, те тръгнаха по-нататък. Само Дребосъка, който преждата вечер отново изпита радостта да вкуси бира, от време на време започваше да клюма в седлото.

Пътят ги водеше през дотолкова богата и уредена страна, че хобитът онемя от учудване. Той не виждаше нито една занемарена, мръсна или даже стара постройка. Явно тук бе прието да белосват стените на къщите два пъти годишно. Пазарите поразяваха с изобилието си от стоки, а хората се обличаха много по-богато, отколкото в Ануминас. В Северното кралство войната през ден или седмица напомняше за себе си, в най-добрия случай с присъствието или преминаването през града на многобройни отряди арнорски броненосни, А тук, на два дни път от Каир Андарое, на преход и половина от граничната ивица те не срещнаха нито един въоръжен воин.

Велики Андуин съзряха отдалеч. Мярна се гъсто-синя светлина, а след това малко по малко се откри цялата река и зеленият остров по средата й. Те излязоха при южния край на Каир Андрос, където през Андуин бяха прехвърлени невиждани от хобита високи и изящни аркови мостове от тъмно-ален камък. По мостовете напред-назад се движеше плътен поток каруци и карети, хората яздеха и вървяха пеша. На Атлис му се наложи на два пъти да повиши глас, за да ги пуснат.

Арките на мостовете бяха толкова високи, че под тях свободно преминаваха високомачтови платноходки. На самия Каир Андрос – в памет на водените тук жестоки битки в дните на войната за Пръстена – бе съхранена старата крепост. Зад реката се беше разпрострял голям и шумен град, неотстъпващ по красота на самата Северна Столица. Нататък пътят им минаваше по вода.

Фолко чувстваше, че е отвикнал от хората. Пустошта му изглеждаше сега по-мила и дори великолепната на вкус бира не му помагаше да се освободи от неочаквано възникналото напрежение. Болно му беше да гледа красотата на тази така добре уредена страна – да гледа и да знае, че скоро всичко ще се окаже разорено от огън и меч...

Кораб с високи и стръмни бордове, който никак не приличаше на стремителните гребни дракарн на Морския народ, ги понесе по-нататък. По бреговете на Великата река се нижеше плътна редица от селища. На места до самата вода приближаваше гората и ронеше в реката есенните си листа. Андуин не знаеше покой – по него сновяха големи и малки съдове, едни с платна, други с гребла. От север плуваха салове със дървен материал от владенията на беорнингите и Фолко се чудеше, как кормчията на кораба им се изхитрява да лавира в този поток.

Мина нощта. Настъпи прохладният изгрев, духаше свеж североизточен вятър. Право пред тях на запад се издигаше величествената грамада на Миндолуин. Стените и кулите на града блестяха като планински сняг. Фолко видя и опасващите Пеленорските полета зидове – първият отбранителен пояс на града. Някога, по време на войната за Пръстена, околностите на Минас-Тирит били доста пустинни, сега цялото пространство от стените на крепостта до брега на Андуин бе застроено. Кули, колонади, тераси, резбовани мостчета, висящи градини – всичко това отведнъж се откри пред поразения в самото сърце хобит. Градът безгрижно бе прелял отвъд защитните си стени – южната столица на кралството, както и северната, решително се освобождаваше от воинските доспехи. Ако някога Минас-Тирит е бил суров град-воин, сега той не пропускаше възможността да се нагизди.

Андуин правеше тук неочакван рязък завой, известно време носейки водите си почти на запад. Тук се разполагаха пристанищата, а по-нататък на юг се нижеха старателно обработените и гъсто заселени земи на Лосарнах.

Те слязоха на брега. Атлис с няколко думи обясни на капитана на пристанището кои са ескортираните от него воини и след малко двама гондорски капитани ги поведоха в града. Бързокраки вестови вече се бяха понесли да известят управителите на кралството за пристигането на неочаквани посланици. Първото, което направи Амрод, бе най-учтиво да попита за здравето на краля и къде се намира сега Негово Величество.

Фолко затаи дъх...

Имаха късмет. Кралят беше в столица си.

Глава 7. НАЧАЛОТО

Фолко запомни Минас-Тирит за целия си останал му живот. Като в най-прекрасен сън яздеше тон по чудните улици на възхитителния град, където всичко поразяваше новодошлия странник със своята строга съразмерност и удивително разнообразие. Преобладаваше, разбира се, белият цвят с всевъзможните му оттенъци – от ослепителния като слънце в пустиня, до сребристо-синия като ледник. Колони, кули, арки. Паважът бе пъстър, както и в Ануминас. Къщите и дворците се редуваха с паркове, а зад тях се издигаха нови колонади, още по-величествени от предишните. Улиците бяха запълнени с хора, весели, оживени, притеснени само по случайност, Фолко и спътниците му ги зяпаха, но столичните жители съблюдаваха свято достойнството си и никой не обезпокои пратениците с нескромен въпрос.

Пред портите на крепостта, изковани от ръцете на джуджетата, под украсения с искрящи скъпоценни камъни герб на Гондор и Арнор за пръв път ги спря стража. Ала проверката бе повече от небрежна и най-вече – церемониална. Началникът на стражата се оказа познат на Атлис и ги пусна без излишно забавяне.

Влизайки под арката над портала, където стъпките им кънтяха като в пещера, Фолко още веднъж се обърна. Той попиваше този град с очи, уши, с обонянието си, с цялото си същество, запомняйки и най-в него, защото нейде дълбоко, дълбоко в съзнанието му изникна една студена убеденост, че никога повече няма да стъпи тук, а дори и да се върне, никога няма да намери това място такова, каквото е сега.

Започна дългото изкачване по улиците на стария Минас-Тирит нагоре към Цитаделата. Издигнатите в миналите дни постройки, разбира се, отстъпваха по красота и изящество на новите, свободно разпрострели се зад стените, но те също бяха великолепни. Много по-строги и изразителни бяха техните линии, по-малко бе каменната дантела, но тази строгост и простота таеше собствена хармония, подобна на онази, която се крие в суровостта на доспехите. Този стар Минас-Тирит оставаше истински воин.

Цитаделата не се беше променила за изминалите след Войната за Пръстена три века. Ромолеше сребрист фонтан в центъра, Бялото Дърво стоеше цялото в зелена премяна. По същия този път, по който бяха крачили Гандалф и Перегрин, сега стъпваха шестимата пътници. Както и преди беше забранено да се влиза в Цитаделата на кон, както и преди Стражата на Цитаделата носеше черно и сребърно и крила на морска чайка украсяваха шлемовете им. Един от воините излезе напред и учтиво се поклони на пристигналите.

Амрод, който по някакво стечение на обстоятелствата бе поел да играе пред хората ролята на водач на пратеничеството, зададе полагащите се от етикета въпроси и получи също толкова изисканите ритуални отговори. Най-сетне началникът на Стражата на Цитаделата ги попита за целта на посещението им.

- Трябва да се срещнем с краля – каза Амрод Трябва да му предадем необичайно важни известия, които не могат да бъдат съобщени на никой друг, освен на него.

Началникът на Стражата бавно кимна.

- Не се притеснявайте, уважаеми, за всичко вече е доложено на Негова Светлост херцог Етчелион. Всеки момент очаквам разпореждането му, за да ви заведа при него. Вие ще можете да връчите на херцога своите акредитивни писма.

- Ние предполагахме – с превъзходно изигран хлад в гласа забеляза Амрод, – че акредитивните писма следва да се връчат само на краля на Гондор и Анор.

- Негово величество са много заети. Господарят Етчелион ще ви приеме пръв и ще огледа печатите на свитъците ви, такъв е нашият обичай. Но те ще бъдат отворени, вие сте прави, само от краля.

Амрод мълчаливо наведе глава. Началникът на стражата ги пронизваше с втренчен поглед, в който под учтивостта се криеше немалка тревога, но скован от дисциплината, той не им зададе нито един въпрос.

Отвориха се тежките врати на залата, появи се куриер.

- Негова Светлост херцог Етчелион Итилиенски, владетел на Емин Арнен, пазител на Минас Итил, ви очаква! – тържествено провъзгласи той и се поклони, с жест канейки ги да влязат.

Те прекрачиха прага, Фолко с интерес се оглеждаше. Намираха се в тронната зала, където някога суровият Денетор приемал клетвата на младия Перегрин, и това, което виждаше далечният потомък на един от участниците в похода на Пазителите точно съвпадаше с описанията от Червената книга. Тук нищо не се беше променило, както и в цялата Цитадела.

Дълбоки прозорци, овални ниши, високи колони от черен мрамор с гравирани фигури на непознати животни по капителите, многоцветни стенописи по златния таван и мраморни статуи на крале и наместници – колко пъти тази гледка бе рисувана от въображението на Фолко, докато хобитът прелистваше страниците на Червената книга!

Залата бе почти празна, празен беше и високият трон, но от двете му страни стояха двама стражници. Пред стъпалата на тронното възвишение стоеше черно каменно кресло – сигурно същото онова, в което някога е седял Денетор – и в него ги чакаше Етчелион Итилиенски. Като всеки истински Нуменорец от благороден произход той бе висок, но редките за този народ златисти коси издаваха в него роханска кръв. Не можеше да бъде наречен нито стар, нито млад – могъщ воин в разцвета на силите на тялото и разума. Тъмнозелените му дрехи бяха украсени с герб – в едната половина гондорското Бяло Дърво и Седем Звезди, в другата – препускащ на светлозелено поле бял кон сред обвити в огън планини. До херцога стояха още няколко млади благородници.

Етчелион се изправи, за да посрещне пратениците.

- Мир вам, дошли отдалеч! – каза той със звучен, дълбок глас. – Радвам се да приветствам вас, нашите по-големи братя, Първородните. Отдавна не сте идвали при нас и е добре, че тази тъжна традиция е нарушена. Поздрави и на вас, могъщи джуджета. Бащите ви доста се потрудиха тук по молба на Великия Крал Елесар и смея да твърдя, че този град не ви е чужд и-специален поздрав за теб, полуръсте! Двама твои сродници намериха вечен покой до последното ложе на Крал Арагорн. Жителите на твоята страна винаги са желани гости сред тези земи. Моля да заповядате.

Сръчни слуги безшумно наредиха удобни кресла, появи се масичка с вино и лека закуска.

- Ние също така сме много радостни да посетим прекрасния Минас-Тирит – с поклон отговори Амрод, – но прости ни, високородни херцоже, ако съкратим учтивите речи и преминем веднага към дела. Ето нашите грамоти. – Елфът с лек поклон подаде свитъците.

Етчелион с интерес огледа печатите, показа ги на навелите се към него млади благородници, те обмениха няколко тихи фрази, след което херцогът върна пергаментите и заговори отново:

- Грамотите си ще връчите на краля, както повелява законът. Чух, че вашето пратеничество е дотолкова важно, че желаете да съобщите същността му единствено само на Главата на Гондор. Но кралят нищо не скрива от съветниците си. Ако вашите вести са тревожни, е по-добре да пренебрегнете етикета, уверявам ви.

Елфите, джуджетата и хобитът се спогледаха.

- Донесените от вас вести със сигурност са тревожни – продължаваше херцогът. – Никога не съм срещал по-удивителна компания от вашата. Трябва де се случи нещо извън всякакви граници, за да възникне такъв съюз. Ако се колебаете, ще се постарая да ви помогна. Признайте, вие носите предупреждение... – тук гласът му едва забележимо трепна, – за готвеща се война?

В залата настъпи тежко мълчание.

- Да – тихо каза хобитът, надигайки се и гледайки херцога в очите.

Етчелион за миг притвори клепачи, ръцете му стиснаха облегалките... Но след секунда той отново говореше съвсем спокойно. Ала стоящите около него приближени не притежаваха подобно самообладание и някои не сдържаха възклицанията си.

Кратко и точно, без да пропускат нищо, но и без излишни подробности, джуджетата и хобитът започнаха да разказват. И макар че доста неща бяха споменати съвсем бегло, минаха повече от два часа и денят взе да клони към вечерта, когато те, запъхтели се, спряха да говорят. Сега всичко зависеше от седящия срещу тях човек.

Но херцогът, като разтвори събраните пред лицето си пръсти, не им зададе никакъв въпрос, а мълчаливо погледна един от своите придворни.

- Не може да бъде... – с известно затруднение проговори благородникът. – Прекалено невероятна е цялата тази история с върналите се от подземния огън Пръстени... Къде са доказателствата? Вие ни разказахте една ужасяваща приказка, но с какво я потвърждавате?

- Хрониките на Гондор говорят ясно – прекъсна го втори. – „И падна черен дъжд от пепел, и пламъкът на Съдбовния връх достигна небето и в сърцето на огнената буря се забиваха Назгулите, подобни на черни мълнии, и Огънят от дълбините ги погълна навеки.“ – Придворният наведе вдигнатата си глава, свършил да цитира.

- Защо да лъжем? – включи се в разговора Амрод. – С каква цел бихме могли да се явим тук?

- Никой не ви обвинява в лъжа – примиряваш 1 повдигна ръка Етчелион. – Просто прекалено невероятно е разказаното от вас... Може би съществува по-просто обяснение?

- Бихме се радвали да го дадем, ако го имахме – отговори Фолко. – Но нашите думи лесно могат да бъдат проверени. Кралете на Гондор притежават Палантира. Защо да не се възползвате от него?

- Никой, освен краля, не може да гледа в този камък – с оттенък на съжаление пророни херцога.

Фолко скръцна със зъби.

- Ако предположим, че всичко разказано от вас е истина – замислено продължи Етчелион, – тогава ние трябва незабавно да вдигнем на оръжие всички сили, с които разполагаме. Такава заповед аз не мога да дам. Малката ни постоянна армия ще отблъсне дори голямо нахлуване на номадите – но против силите на целия Изток.... можете ли да покажете на картата тази Цитадела на Олмер?

Макар донесената и разтворена карта да изобилстваше с бели петна, горите Ча и Пустата планина на нея бяха отбелязани до най-източния им край. Херцогът и приближените му се наведоха над нея.

- Откъде ще бъде нанесен ударът им? – без да се обръща към никого конкретно, попита Етчелион. -Можете ли да назовете мястото на сборния им пункт?

- Не мога да назова мястото – поклати глава Фолко, – но къде ще ударят... Тук не се налага да гадаем. На Олмер прекрасно му е известна историята на Войната за Пръстена и той няма да повтори грешката на Бледия Крал. Той няма да удря с чело в стените на твърдината Минас-Тирит. Нито ще повтори грешките на Неназовавания и няма да разпилее силите си на хиляди левги от морето до Сивите планини. Мисля, че той с всички сили ще се стовари върху Рохан, който е идеален проход по-нататък на запад, а против Гондор може да придвижи истерлингите от юг и да остави силни заградителни отряди. Арнорската помощ може да не успее, силите на Обединеното кралство ще се окажат разделени на две и тогава да ги разбие на части ще бъде много по-лесно.

- Значи, мястото на сбора им не ти е известно със сигурност – сякаш не чул думите на хобита, продължи Етчелион. – Плановете им също не знаеш. А колкото до предположенията ти...

И тримата благородници като по команда задружно прихнаха да се смеят.

- Безсмислици! – заяви единият.

- Глупости! – подхвана вторият. – Никой враг няма да дръзне да остави в тила си непокорения Гондор!

- Само да опитат да си пробият път в Анориен! -завърши третият. – Тогава заедно с роханците ще ги заклещим от две страни. Нека да идват!

- Чухте ли?! – обърна се към хобита и приятелите му херцогът. – Съгласен съм с това, което беше казано. Гондор ще спре което и да нахлуване със самото си съществуване. Никой пълководец, освен ако не е безумен, не би дръзнал да противопостави някакви си там заслони срещу нашата мощ. Ние нямаме намерение да останем зад стените си, както преди три години! Харадримите няма да се придвижат по-нататък от Порос, освен ако не препречат реката със собствените си тела. Така че от двоен удар от юг и север няма защо да се страхуваме. Не са толкова силни сега орлите в Харад, пък и истерлингите вече не са същите, като в годините на войната за Пръстена.

На Фолко нищо не му оставаше, освен мълчаливо да преглътне обидата. Проклетите гондорски високомерие и самоувереност! И така реагира Етчелион – най-разумният и разсъдлив от приближените на краля! Какво ли тогава ще каже самият господар, по думите на Атлис, откъснал се от земното?

Младите придворни се спогледаха и като по команда взеха да обсъждат изреченото от приятелите, като подлагаха на съмнение всяко твърдение от разказа им. За учудване на хобита, особено възмущение предизвика у тях Великия Орлангур.

- Приказки! – викаха те. – Как може от нищото да се зароди нещо? Откъде има такива сведения? Къде са гаранциите, че самият той не е слуга на Мрака?

На това изказване се възмутиха елфите. Тонът на беседата започна опасно да се повишава, но херцогът вдигна ръка, прекратявайки спора.

- Аз мисля, че вие безспорно трябва да изкажете своите предположения пред Негово Величество – каза Етчелион и дипломатично добави: – Всичко е в ръцете му. Ако получа заповедта му, опълченията ще започнат да се събират същия ден.

С кимване на главата херцогът освободи злощастните пратеници.

Единият от приближените му тръгна заедно с тях, за да се разпореди за почивката и обяда на гостите.

Пред изхода се мотаеше Атлис, който бе разпуснал своите хора, а самият бе останал, за да научи резултатите от пратеничеството. Той само хвърли един поглед върху лицата на пътниците и с досада разкърши рамене.

Когато те се настаниха в определените за тях покои на двореца и вратите се затвориха зад слугите, Атлис се хвърли към тях с въпроси.

- Той не ми повярва – през зъби каза хобитът. – О, велики Манве Сулимо, защо ме лиши от дара на красноречието!

- Ти беше красноречив като дузина Сарумани – измърмори Торин, – но всичко това бе напразно. Не вярват, защото не искат да вярват!

- Не бързайте да съдите херцога – застъпи се за Етчелион Атлис. – Истинските му мисли не знае и собствената му възглавница. Дочакайте приема при краля!

- Колко време ще се наложи да чакаме? – озъби се Дребосъка. – Ден? Месец? Година?

Атлис премълча.

- Но това е безумие – да загърбваш такава заплаха! – удари юмрук в дланта си хобитът.

- Не знам какво би могло да ги убеди – поклати глава Беарнас. – Ние действително нямаме никакви доказателства...

- Подобни неща се доказват само като се разгледа съвкупността на забелязани по-рано признаци, които пасват на нарисуваната от допуснатото им обяснение картина – възрази му Маелнор. – Ние нямаме и не можем да имаме нищо подобно. Ако гондорските разузнавачи са бездействали, или ако техните донесения са засядали неизвестно къде...

- Какво да спорим! – раздразнено махна с ръка Торин. – Аз мисля да почакаме няколко дни... и ако нищо не се случи, ще тръгнем на север. Ще направим малък завой – ще минем през Лориен, ще известим Дори Славния в Мория, за да бъдат готови там. А после на изток към Дол-Гулдур – добре че не е далеч и пътят ни е известен.

- И да оставим Гондор в неведение? – упрекна Беарнас джуджето.

- Аз ще оповестя всички командири на дружини които мога – мрачно каза Атлис. – Вашето предупреждение няма да пропадне напразно, не се съмнявайте. Не ще можем да направим много, но поне граничните укрепления ще бъдат в готовност. Врагът ще си счупи зъбите там! Същото ще се случи и на брода при Андуин. Много по-лесно е да бъдат вдигнати командирите на отделните отряди, макар отдавна да не е имало нападения... И последно – добави воинът ставайки, – каквото и да правите в Дол-Гулдур, аз ви моля – вземете ме с вас! Досещам се, че предстои тежка битка, и мисля, че още един верен меч ще ви бъде от полза. А сега трябва да ви кажа довиждане! Отивам да вдигам тревога.

Атлис тръгна, без дори да изслуша възможните възражения или съгласия.

- Както и да е – забеляза Маелнор, – да се задържаме тук не можем. Съмнявам се, че гондорците ще изпратят с нас към Дол-Гулдур силен отряд.

- А аз се съмнявам, че сега изобщо трябва да вървим към Дол-Гулдур – внезапно заяви Дребосъка. Торин го погледна с подозрение, но Малкото джудже продължи: – Мислите ли, че ще успеем? Андуин като воден път ще бъде отсечен!

- Ако тръгнем утре-вдругиден, ще преминем – каза хобитът.

- И ще заседнем в засада с неясни шансове за успех? А съдбата на Запада ще се решава някъде в Рохан! Спомни си, нали принцът имаше намерение да прати там своя дружина! Няма ли да се окаже нашата засада безплодна?

- Ако узнаем, че войната вече с всички сили върви навътре в Рохан, тогава сигурно ще можем да си отидем – предположи Беарнас. – Не мисля, че Олмер ще изостави войските си в разгара на битките.

- Да, той ще се появи там или преди началото, или когато всичко свърши... с победа или поражение. В първия случай, за да направи господството си над Средната земя окончателно, във втория – за да събере нови сили и да продължи войната.

- Проклятие! – скръцна със зъби Торин. – Ние седим тук вместо да плаваме нагоре по Андуин! А Олмер може би вече е близо до Мраколес!

- Вместо да стоим, дайте по-добре да вечеряме – протегна се към наредените ястия Дребосъка.

Останалите мълчаливо последваха съвета му. След известно време отново се появи слугата, който се осведоми нямат ли господата някакви желания. Такива се намериха. Елфите пожелаха да разгледат града, джуджетата искаха да посетят оръжейния пазар и викаха със себе си хобита, но Фолко отрицателно поклати глава.

- Аз бих искал да се поклоня на гроба на Великия Крал – тихо каза той, – и да видя мястото на последния покой на Перегрин Тук, Воин на Гондор, положил клетва пред Наместника Денетор, и на Мериадок Брендибек, Рицар на Рохан...

Слугата се поклони, гледайки с уважение хобита.

- Твоето желание, почтени, ще бъде изпълнено. Следвай ме.

Те вървяха по същия път, по който е бил носен бездиханния Фарамир в деня на Пеленорската битка.

Мълчалива улица, улицата на кралските гробници ето ги и стоящите заедно три саркофага, а в тях три фигури със скръстени на гърдите ръце: Перегрин Мериадок и Великият крал Арагорн, Елесар Елфически...

Слугата се отдалечи, като остави хобита насаме с мъртвите. Те изглеждаха като спящи – телата им не бяха докоснати от тление. Хобитът дълго гледа насеченото от бръчки лице на своя предшественик, чиято ръка прекъсна нишката на живота на Краля-Призрак, страшното наследство на когото, продължаваше да живее и сега вече потомъкът на великия Мериадок се готвеше да застане лице в лице с него.

- Те мислеха, че Злото е изчезнало навеки – прошепна хобитът. – Ала аз знам, че това е невъзможно. Те постигнаха всичко, което можаха. И си отидоха...

Фолко се обърна и закрачи обратно – в света на живите.

Мина безпокойна нощ. Хобитът се въртеше, без да е в състояние да заспи. Вечерта той се опитваше мислено да поговори с Гандалф – и като не успя, извади пръстена на Форве и се съсредоточи върху магическия камък.

И отново лека-полека изчезна, угасна, скри се в перлено-сивите сенки заобикалящият го свят, разтвориха се стените, пред мисления поглед на хобита се мярнаха ниви, постройки, окосени ливади, къщи... премина и изчезна ивицата на величествения Андуин. Погледът на Фолко отиваше все по на изток. Показаха се мрачните грамади на Пепелявите планини, зад него остана Моранон. Заниза се мрачната равнина на Дагорлад. Хобитът нетърпеливо чакаше кога най-после ще се появи самият принц, но вместо него видя сбор от тъмни сенки на опожарената от Сауроновото племе земя. Той неволно трепна, вгледа се – и стисна зъби.

Като тъмна река течеше по широкия път степната конница на истерлингите. Фолко успя да види многобройни знамена и тотеми на кланове, конни стрелци, копиеносци, немногобройни пехотинци – очевидно опълчение от истерлингите земеделци. Войската се движеше в плътен поток и краят на този поток се губеше някъде в мъглата на изтока. Навярно камъкът в пръстена бе родствен на Палантирите и можеше при определени условия да показва какво става по далечни краища, към които е насочена мисълта на притежателя на пръстена, Фолко се опита да задържи погледа си за по-дълго върху войската, но явно още недостатъчно добре владееше този чудесен инструмент. Мисълта му се плъзна по-нататък, настойчиво търсейки Форве и най-сетне го намери. Хобитът видя прекрасни покои с широки прозорци с арки, покрити с многоцветни витражи. В кресло от червено дърво, подпрял с юмрук главата си, дълбоко замислен седеше принцът и не откъсваше взор от разтворената пред него карта на Средната земя. Внезапно елфът трепна, като че ли усетил от рязък порив на вятъра и погледите на принца и хобита се срещнаха.

- Аз видях... видях армии по пътя покрай Пепелявите планини към Андуин – трескаво изстреля хобитът, без дори да поздрави. – Олмер е, нали?

- Олмер е – бавно кимна Форве и погледът му бе тежък. – Положението ни е съвсем зле. Блокирани сме. В Средното княжество нещо готвят, но им е необходимо време и то доста. А Господарят върви на Запад! И ще кажа още – размърда се Харад. Ние току. що получихме тези сведения от Черните джуджета ала не ме питай, как успяхме! Те отново отиват в дълбоко в земните недра и няма да се включат.

- Какво значи „размърда се Харад“? – стисна юмруци Фолко.

- Вождовете на племенните съюзи на Близък и Далечен Харад са придвижили опълченията си към Порос. Един от ударите им е насочен срещу Умбар, но това според мен е за отвличане на вниманието. Главният си удар те ще нанесат от там, откъдето никога досега не са атакували – край южната верига на Ефел Дуат, Планините на сянката. Южен Гондор от Порос до Харнен сега е гъсто населен, харадримите искат да го отрежат, да си пробият път покрай планините към бродовете на Порос и да нахлуят в Южен Итилиен. Планът им е ясен – не е необходимо да бъдеш магьосник, за да прочетеш намеренията им. Олмер също обкръжава Гондор, но според мен всички действия на харадримите целят да сковат силите на Гондор, за да осигурят пробива на главните сили на Господаря през Андуин в Рохан и по-нататък, зад Мъгливите планини.

- Вече няма да успеем да предупредим Рохан – мрачно заключи Фолко.

- Няма да успеете. Освен ако някой от Гондор незабавно прати там новина за приближаващата се беда. Но вие трябва да бързате към Дол-Гулдур! Доколкото ми е известно, най-важният Мъртвешки Пръстен стои близо до сърцето на Олмер, но още не е поставен на ръката му. Струва ми се, че все пак той ще си го сложи още преди първата битка, за да надвие със сигурност. Сражението вероятно ще бъде някъде недалеч от Payрос, по-скоро малко по на север, където е по-удобно да преминеш Андуин от изток. Да, там ще е – степи на запад... и освен Ветроклин, няма никакви прегради до самите Порти на Рохан и Исен... Но разкажи за вас? Нали сега сте в Гондор?

- В Гондор сме – кимна Фолко. – Но тук явно не ни вярват много... – Той бързо разказа на принца за преговорите в Минас-Тирит. – За мен е крайно важно да разбера, действат ли още Палантирите на Гондор? Защото ако те са наред, тогава не мога да си обясня по никакъв начин нехайството на местните управници!

- Палантирите на Гондор може и да са ослепели – притеснено рече Форве. – Ти сигурно вече си се досетил, камъкът в пръстена ти им е подобен, макар да е много по-слаб, разбира се. Но и принципът му на действие е друг и затова врагът още не го е блокирал докрай. А напълно може да е ослепил Гондорските Камъни.

- Защо мислиш така? – възкликна хобитът.

- Защото всевиждащите ни камъни, създадени някога по образ и подобие на Палантирите на Феанор, помътняха, станаха неуправляеми – мрачно поясни Форве. – Прекалено дълго Врагът владя един от тях, владя го и проникна в тайната на действието му. Пръстените на Назгулите дадоха на Олмер неосъзнатото знание как може да бъде избегнато това всевиждащо око. Боя се, че той скоро ще накара да се затворят и нашите с теб каменни зеници... Накратко, бързайте към Дол-Гулдур! Ако претърпите неуспех и там, тогава само намесата на Валарите или Великия Орлангур може да промени хода на събитията. Постарай се да убедиш краля! Покажи му този Пръстен. Постарай се да ме извикаш – може би, аз ще мога по някакъв начин да му повлияя, ако на вас не ви повярват.

- Така и ще направя, не се съмнявай...

На утрото на следващия ден ги извикаха при краля.

Тронната зала беше пълна с тържествено облечена тълпа при дворни. Блестеше скъпоценна джуджешка стомана на доспехите и остриетата, пламенееха гордите девизи по древните гербове. От самата порта на Цитаделата до вратата на залата беше строен почетен караул – воини в черно и сребърно с извадени мечове. Резбованото стълбище на двореца беше застлано с разкошен килим. Пееха тръби, звънко звучаха големи ехтящи рогове. Слуги разтвориха двете половини на широките врати и хобитът видя Краля.

Да, това беше истински владетел на Запада – гъсти черни коси падаха на раменете му, сребърни нишки святкаха по слепоочията. Всяка черта на лицето му изглеждаше като произведение на вещ скулптор -дотолкова ясни и благородни бяха те. Над орловия профил на владетеля гореше скъпоценната Крилата Корона. Кралят бе облечен в сребристо и бяло, с герб на гърдите, извезан със злато и ахати. Седем звезди сияеха с брилянтите си на неговата парадна дреха.

От дясната и лявата страна на трона стояха принцовете, вече зрели, високи и красиви мъже. Наоколо се тълпяха приближените знатни люде на Минас-Тирит и околностите, а на почетното място, едва едно стъпало по-ниско от трона стоеше Етчелион.

Отново изсвириха тръбите. Като се спогледаха, шестимата пратеници ниско се поклониха. Приветствайки ги, кралят леко наведе глава. Един от придворните, застанал отстрани на хобита и другарите му, гръмко провъзгласи:

- От високородния принц на Водите на пробудата Форве, син на Орве, син на Илве, Върховния Крал на Водите на Пробудата – до Негово Величество Краля на Арнор и Гондор, Владетел на Умбар и Минас Анор, Пазител на Ключовете на Мордор – пратеничество с речи на почит и уважение!

Елфите, джуджетата и хобитът отново се наведоха в нисък поклон. Придворният продължаваше надутата си реч, наричайки по име всеки от пратениците.

- Аз приемам поклона ви – прозвуча тих, леко глуховат глас.

Би могъл да принадлежи на старец, но и на едва прекрачил върха на живота мъж. По лицето на краля не се познаваше възрастта му.

Амрод пристъпи напред и протегна на придворния акредитивните писма, не знаейки как правилно се постъпва в този случай, Фолко чу бързия шепот на придворния:

- Качи се по стъпалата, преклони коляно и подай свитъците сам! И по-живо!

Хобитът видя как лицето на елфа едва забележимо побледня от гняв. Той знаеше, че Авари не прекланят коляно никога и пред никого. Но елфът се овладя след кратка вътрешна борба, за която Фолко се досети по плътно свитите му устни. Амрод се отпусна на коляно една крачка преди трона и протегна злополучните пергаменти.

Сред придворните се понесе недоволен шепот. Докато протягаше свитъците, Амрод гледаше право в очите на Краля, без да отмества поглед, което беше, както разбра хобитът, чудовищно нарушение на етикета.

Ръцете на краля останаха неподвижни. Паузата се проточи. Тишината ставаше непоносима. От напрежение по челото на Фолко заструи пот.

Положението спаси Етчелион. Той направи крачка напред, сякаш за да оправи оплелото се шнурче на печата на пергамента и нещо прошепна на елфа. Амрод много бавно сведе глава.

Ръцете на краля бавно се протегнаха напред и докоснаха свитъците. Веднага подскочилите придворни хванаха грамотите и се скриха с тях зад трона.

- И така, сега можете да станете и да изпълните пратеничеството си – отсечено промълви кралят.

Амрод стана. Лицето му беше бяло от преживяното унижение.

- Носим тревожни вести, Господарю на Запада – сухо каза той, без да крие хлада в гласа си. – Ще говори полуръстът Фолко Брендибек, син на Хемфаст.

И Фолко заговори. Той влагаше в речта си всичко, на каквото го бяха научили трудните и дълги години на странстване. Цялата обич към оставената родина. Цялата тревога за бъдещето на Запада и видяната от него неописуема красота на гондорската столица. Цялото си отвращение към войната и насилието, дълбоко присъщо на всеки хобит, дори станал воин. Цялата чаша на преживяното, почувстваното и изпитаното.

Той говореше – а в залата цареше мъртва тишина, речта му се виеше в дълга, капризно извита нишка, ту изтичвайки напред, ту връщайки се назад, но без да се прекъсва и без да се запъва. Той говореше – и сякаш грамадният черен призрак на смъртта и разрушението, който се приближаваше от изток, заставаше зад раменете му. Той говореше за Олмер, за неговото минало и настояще, за своето познанство с него, за Арнор и похода в Мория, за Вълчия камък и Ветроклин, за Дървобрад и Исенгард, за Говорещата Кула и Морския народ, за битката при Ануминас и похода към Ангмар, за прехода покрай Сивите планини и Очакването на Ръба, за Герет и Карнен, за басканите и дорвагите, за джуджетата от Хелия и Наугрим, за Сивия Вихър и Цитаделата на Олмер, за пътя на отряда на Отон, за дорвагските разузнавачи и елфите Авари, за хегите и Нощната господарка, за пътя към Дома на Високия, за Небесния Огън и отново за Олмер... Накрая хобитът разказа за Великия Орлангур и за корена на Силата на Господаря.

Той замълча. Никой не помръдна, не въздъхна, не произнесе нито звук и хобитът продължи – за призраците покрай Стените на Мордор, за видението си в камъка на елфическия пръстен и за Палантирите на Гондор.

И само за Черните джуджета той не отрони нито дума, нито звук.

А после завърши и отстъпи назад, почти хващайки рамото на Торин, толкова бе изтощен и останал без сили.

Тишината продължаваше да владее залата, кралят мълчеше, мълчаха и всичките му поданици. Амрод направи знак – заговори Беарнас, кратко, без да изпуска нищо. Той изреждаше мерките, които трябваше да се предприемат.

И това се оказа грешен ход. Краля помръдна на трона и всички погледи се обърнаха към него. Той повдигна дясната си ръка и към Беарнас му зашъткаха от всички страни. Кралят помръдна пръст и стар беловлас благородник в обшита със сребро дреха и сияеща с елмази дръжка на меча започна ответна реч. Фолко забеляза бързо преминалата гримаса на обида разочарование и учудване, плъзнала се по лицето на Етчелион. Правото да отговаря на пратениците беше негово, но кралят по някаква причина промени приетия ритуал.

- Ние ви изслушахме – говореше през това време старият придворен. – Негово Величество ви изразява своето удовлетворение. Но нека ви бъде известно, че в пределите на Западните земи няма друг владетел, освен владетелят на Обединеното кралство, и не се е родил още онзи, който би могъл да му дава съвет, без това да бъде поискано. Много тъмни неща съзираме във вашето повествование, заплашвате Гондор с велики беди, но не потвърждавате словата си...

„Същата песен както вчера при херцога!“ – с досада си помисли хобитът, изведнъж усетил се, че не изпитва никаква почит нито към стоящия пред него старец, нито – страшно е да се изрече! – към онзи, който сега седи на трона.

Фолко им крещеше – те не чуваха. Те се защитаваха от донесените новини, защото иначе щеше да се наложи да разрушат уютния ред на всекидневния си живот. Бъдещето носеше непознати опасностите се ограждаха от това бъдеще, надявайки се... на какво? Това хобитът не беше в силите си да проумее.

- Вие говорите за настъпление на велика армия от Изток – продължаваше благородникът. – Но нито един от разузнавачите ни по онези краища не потвърждава това. Вие говорите за включването в похода на опълчения от жителите на Мордор – нашата стража на проходите донася обратни новини. Вие говорите за сбор на сили в Харад – но ние не сме чули нищо за това! И вие се позовавате на тези, чиито думи ние по никакъв начин не можем да проверим – като вашия Велик Орлангур, например. Защо краля трябва да ви вярва?

- Нима нищо от съобщеното от нас не се съгласува с това, което ви е известно? – дрезгаво произнесе Торин. – А какво можете да кажете за вашите Палантири? Какво се вижда в тези велики Камъни?

Придворният не отговори веднага, първо хвърли бърз поглед към краля.

- Никой няма право да иска отговор – гордо провъзгласи той след миг. – Палантирите принадлежат на Краля. Само той може да гледа в тях. Само той знае какво става с тях. А кралят не дава отговори на никого, запомни това, почтено джудже, ако искаш да те изслушат докрай.

„Само на Дурин му е известно – помисли си в този миг хобитът, – какво струва на Торин да се удържи от някаква дързост!“

- И все пак аз не бих отхвърлял с лека ръка донесените от пратениците вести – подчинявайки се на нов знак от краля, най-сетне се включи в разговора херцог Етчелион. – Да подлагаме на съмнение източниците им бива, но самите пратеници – не, както и чистотата на намеренията им. Елфите са си елфи, и джуджетата са си джуджета, и пол у ръстът – плът от плът на своя народ, никога не е служил на Мрака. Можем да не им вярваме, но сме задължени да проверим думите им. Името на почитаемия Теофраст Арнорски, великият хронист на нашите дни, е добре известно на присъстващите и в тази част разказът на пратениците е точен. Можем да се съмняваме в съществуването на наричания от тях Велик Орлангур, но нямаме право да недооценим опасността. По-добре да я надценим. Прави са тези, които смятат, че в думите на нашите гости има прекалено много неясноти но това все още не е доказателство, че изобщо няма никаква опасност. И ако ми бъде позволено да кажа какво мисля... – Херцогът въпросително погледна към ръцете на краля.

Пръстите едва забележимо помръднаха – очевидно, това беше знак за разрешение, защото Етчелион продължи:

- Аз все пак бих вдигнал част от войските, да кажем полковете на Ерендур и Арминадил от северното крило, и бих ги насочил да заемат граничните ивици в Северен Итилиен. Полковете на Елкариовон и Бебеорн заедно с конните стотни на Анориенските земи биха съставили втората линия...

Старият благородник почти подскочи от негодуване. Едно движение на кралските пръсти и Етчелион прекъсна на половин дума – заговори благородникът:

- Наистина ме учудват думите на почтения херцог! Нима му е непознато доколко е разклатен мирът в равнините? Колко са войнствени клановете на истерлингите? Страхът пред мощта на Велик Гондор ги принуди да се откажат от мащабни набези, но нима е намаляла в тях черната безогледност? И те са напълно способни, след като научат за движението на нашите полкове към границите, да сметнат тази маневра за готвещо се нахлуване, и като се почувстват застрашени от пренасянето на войната на техните земи, сами ще тръгнат срещу нас. Мирът е най-великото от благата, дарувано на човека. Нима почтеният херцог ще подложи на такова кърваво изпитание благополучието на нашето кралство?

Кралски знак да мълчи благородник не получи, но се запъна или понеже смяташе, че е казал всичко, което искаше, или просто си загуби мисълта. Няколко мига в залата цареше тишина, но после краля разреши на Етчелион да говори.

- Уважаемия Неарнил предполага, че движението на нишите войски към границите ще предизвика ответен удар от истерлингите, защото черната ярост в тях не е намаляла, така ли?

Фолко обходи с поглед залата и неволно се сви – по лицата той виждаше, че всички или почти всички са на страна на стария благородник.

- Но щом е така – невъзмутимо продължаваше херцогът, – тогава опасност от нахлуване, макар и неголяма, но все едно съществува. Истерлингите събират сили, добрите чувства към Гондор не бързат да пуснат корени в душите им. Рано или късно ще настъпи ден, когато старите обиди, а хората от степите, както с известно, не забравят и не прощават... и тези техни обиди ще ги тласнат към голяма война. Но отговорете ми, кое е по-добре – да отразяваш отдавна замислен, старателно подготвен удар на неприятеля, при което нашите войски ще бъдат принудени припряно да разгръщат силите си, или да отблъснеш удар, който е нестроен и почти стихиен, нанесен е от отчаяние, от движени от страх вождове? Да отразим такова нападение, стоейки на предварително подготвени отбранителни позиции? Искам да кажа, че ако нашите придвижвания тласнат истерлингите и другите народи от равнината към нахлуване – нека нападат! Нека нападнат сега, докато не са подготвени и времето на походи е неудобно за тях! Ние ще имаме много повече шансове за победа и ще можем за дълги десетилетия да отсрочим тяхно ново нашествие. Ако ли пък се окаже, че нашите гости са прави, тогава аз командващият северната и централна армии на Гондор, просто не знам друг начин, по който да спасим вътрешните области на страната от разорение, освен да придвижим на предни позиции нашите полкове. Ако някой е готов да предложи различен и деен план аз съм готов незабавно да му отстъпя мястото си. Ако ли пък нито истерлингите, нито други източни орди така и не се появят пред границите ни – не е голяма беда. Войските ни все едно се нуждаят от време на време от учения. Меч не бива да бездейства. Сега е най-подходящият момент. Реколтата е прибрана, няма да нанесем загуби на нивите и градините си.

Етчелион се поклони на краля и замълча. Разумните му думи не оставиха здравомислещите безучастни. Но старият благородник не мирясваше:

- Преместването на полковете, които назова уважаемият херцог – започна горещо да възразява той, пръскайки слюнка, – несъмнено ще заварди пътя навътре към Анориен и Рохан. Знам разположението на войските ни! И ми е ясно, че при това Минас-Тирит ще остане почти без прикритие. Какви са тези странни учения, които предлага уважаемият Етчелион? Кой враг ще остави в тила си нашата непристъпна крепост? Нима не е ясно, че всеки удар ще е насочен към Минас-Тирит и само към него! Самият Господар на Черните конници не можа да премине пагубните за него Пеленорски полета! Нима наследниците на Злото – ако такива се намерят – ще се окажат по-глупави?

- Напълно възможно е да се окажат и по-умни. – доста неучтиво се намеси в разговора Торин. – За какво да удрят чела в несъкрушими бастиони? Много по-разумно е да сковат силите на Гондор на север и на юг, да си пробият път в Рохан, да разсекат Обединеното Кралство и после да разбият разединените му армиите една по една.

В залата се надигна негодуващ ропот, но Етчелион стоеше мълчаливо, дълбоко замислен. Кралят едва забележимо помръдна пръсти. Придворния послушно скочи напред.

- Аудиенцията е завършена – обяви той на пратениците. – Съветът на Короната ще обсъди всичко съобщено от вас. Ще ви бъдат предадени грамоти, свидетелстващи за изпълнението на вашето пратеничество. Вие ще можете да се върнете към господарите си. За което, разбира се, Негово Величество ще ви предостави коне, кораби и належаща охрана. Той ви предлага да чакате в определените за вас покои до следобедната камбана.

- Е какво, убедихте ли ги? – срещна ги Атлис до вратите на стаята.

Воинът изглеждаше уморен, наметалото му беше прашно.

- Кой знае? – отговори му Амрод. – Вашите управници са много горди... прекалено горди. – Устните му се свиха и побеляха, но той се сдържа и не каза повече нито дума.

- Според мен не ни повярваха много – забеляза Дребосъка, смъквайки ботушите и падайки на разкошното, застлано с коприни ложе. – Само Етчелион накрая май се умисли.

- Тоест кралят не обяви спор на опълчението? -полуутвърдително произнесе Атлис, вече сам знаейки отговора.

- Разбира се, че не! – промърмори Торин. – Най-голямото, което може да постигне Етчелион са войскови учения на северната граница... Между другото кой е този Неарнил?

- Началникът на южната армия на Гондор – с мрачна усмивка отговори Атлис.

Торин разочаровано подсвирна.

- Значи, да не се надяваме на юг дори на това... – Съвсем зле са нещата.

- Е, може би още не съвсем – забеляза Атлис. – Аз също не седях с кръстосани ръце. Днес вечерта ще ви чакат около петдесет човека гондорски командири – стотници и хилядници, хора не от парадните зали, а от границите. Ние събрахме почти всички, които случайно се оказаха в Минас-Тирит или близо до него. Това са истински воини. Ако ги убедите, както убедихте мен, сигурно гондорската армия няма да се окаже заварена неподготвена.

Над двореца в Цитаделата заплуваха кънтящия удари на следобедната камбана. Приятелите, бързо довършиха трапезата и се стегнаха за някакви вести от краля – може би покана за прощална аудиенция. Но дошлият придворен се оказа горчиво кратък:

- Уважаеми пратеници, приемете грамотите на Негово Величество за изпълнение на вашето пратеничество. На херцог Етчелион му е поръчано да ви даде достойна свита до нашите граници, накъдето и да пожелаете да се отправите. На пристанището ви ще очаква кораб, ако предпочетете да пътувате по Великата река. А ако не бързате, бъдете гости на кралството, колкото пожелаете. За всичко ще се погрижи великият херцог Етчелион. Той ви моли да му окажете чест, като премете поканата му за обяд. Куриерите ще ви посочат пътя.

Всичко завърши с поклони и взаимни любезности. А когато над града се спусна прохладна октомврийска вечер с дъждец, шестимата пратеници, съпроводени от Атлис, се отправиха към южните предградия на Минас-Тирит. До самата градска стена се разполагаха воинските складове и арсенали и именно там Атлис назначи среща на своите познати командири.

Най-сетне Фолко и приятелите му намериха благодарни слушатели. Събралите се седяха кой на каквото намери в ниското сводесто помещение, натъпкано с конска сбруя, във въздуха се носеше силната миризма на обработена кожа. И шестимата пратеници говориха по ред и нито веднъж по мрачните лица на дошлите да ги слушат не се плъзна и сянка на недоверчива усмивка. Косите на воините бяха силно прошарени, страните и челата на мнозина бяха изпъстрени с белези от рани. Тук умееха да гледат същността. Цветът на гондорската войска, издигналите се поради личната си храброст и ум командири знаеха, какво е това степна конница и харадска пехота. И въпросите, които задаваха, бяха съвсем различни от подигравките в двореца. Отначало това бяха, разбира се, конкретни питания за броя на нападателите, за посоките на първите удари и кои племена са в авангарда. Но след като разбраха, че това на пратениците не им е известно, те започнаха спокойно и без суета да обсъждат какво и как е възможно да бъде сторено, за да се избегнат последствията от безгрижието на кралския двор. Изричаха се имена и предполагаеми места, които могат да бъдат заети от отделните хиляди или стотни така, че това да не предизвика безпокойство в столицата, но би помогнало на войските да отразят първия и без съмнение най-силен натиск на неприятеля. Пресмятаха се мечове и копия, щитоносци и конни стрелци, тежковъоръжени броненосци и бързоноги стрелци с прашка...

Късно през нощта, когато Фолко се върна в покоите си, дори започна да му се струва, че благодарение на усилията им, Гондор все пак няма да пропусне началото на атаката.

На сутринта при тях действително се явиха пратеници на херцог Етчелион. Пресветлият херцог ги викаше на прощална трапеза – дори не обяд, а ранна закуска.

Етчелион изглеждаше далеч по-малко безгрижен и спокоен, отколкото предния ден. Сенки под очите му издаваха прекараната без сън нощ.

- Вчера сте говорили със стотниците – без заобикалки започна той. – И ти, Атлис, си им помогнал за това! Какво ще стане, ако по-младшите командири престанат да изпълняват разпорежданията на по-старшите?

Атлис леко пребледня, но отговори гордо и с достойнство:

- Не само високородените обичат Гондор и се грижат за неговата безопасност. Всеки се старае както може.

- Това можеш да не ми го обясняваш! Ако мислеше по-различно, не бих те взел в дружината си! – отряза Етчелион. – Аз не по-зле от теб разбирам опасността. И повярвай ми, ще направя всичко, за да я отклоня, не е важно действителна ли е или мнима! Бих искал всичко това да е просто чудовищна грешка... – Той въздъхна и внезапно се обърна към пратениците:

- Вие трябва да потеглите незабавно! Нали бързахте, греша ли?

- Ние бързаме, така е – потвърди Беарнас. – Но накъде?

- Нима онези, които са ви изпратили, не са заинтересовани в най-бързото получаване на новините? Ако елфите се готвят за война, сведенията за гондорските съюзници са им нужни колкото се може по-скоро, независимо дали са лоши или добри – стига да са верни. Та можете ли вие да кажете накъде е вашия път сега?

- Можем – мрачно кимна Торин. – Към Дол-Гулдур, Блатният замък. Там имаме намерение още веднъж да причакаме и издебнем Краля-без-Кралство, за да го унищожим.

Етчелион се облегна назад в креслото.

- Наистина сте достойни за похода ви да бъдат съчинени песни – бавно произнесе той с променен глас, обхождайки пратениците с поглед. – Какво мога да пожелая? Късмет! И нека насочи стрелите ви Манве! Но говорете направо! Мога ли да ви помогна? Хора, коне, оръжие, злато – всичко имам в излишък.

- Как по-бързо да стигнем до Блатния замък? – от упор гледайки херцога, попита Торин. – По реката или по суша?

- По суша – отговори херцогът. – Сменяйки конете, заобикаляйки Емин Муил. През Андуин можете да преминете до Корамаленското поле, край вливането на притока Лимлайт във Великата река.

- Тогава ще са ни необходими коне – реши Торин. – Коне и, разбира се, пропуски през всички гондорски и рохански застави.

- Добре – кимна херцогът. – Но не само това. Ще пратя с вас все едно като почетен ескорт петдесет души от собствената ми дружина и ще ги поведеш ти, Атлис!

Амрод сви рамене.

- Благодаря високородния херцог – каза той. – Но защо да излагаш на риск воините си? Ако Олмер се появи в Дол-Гулдур, не ще помогнат нито петдесет нито петстотин воини. Едва ли обикновено оръжие ще го възпре.

- Моите хора са въоръжени с някои неща, които грижливо са били пазели в гондорските съкровищници дълги години. Доспехи и мечове от времената на Последния Съюз, например. Освен това никой не знае със сигурност какво става сега южно от границите на Беорнингските владенията и на север от роханските околии. Не, охраната няма да ви е излишна, а аз от своя страна ще направя всичко, за да посрещна възможното нахлуване с вдигнато оръжие. Роханците, естествено, ще бъдат предупредени, но у тях е по-просто – те винаги са готови да яхнат бойните си коне... А на вас – успех! Бих желал да ви срещна още веднъж и нека е от тази страна на Гърмящите морета...

Слънцето още не беше стигнало пладне, когато от северните Анориенски порти на Минас-Тирит в галоп изскочи голям конен отряд с множество резервни коне на дълги поводи. Напускайки великолепната южна столица на Обединеното кралство, Фолко постоянно се оглеждаше, в стремеж да запомни колкото се може по-добре видяното. Беше му тежко на сърцето – нещо все по-уверено му подсказваше, че повече няма да види тази красота.

Провървя им със спътниците – личната дружина на Етчелион Итилиенски се състоеше от отчаяни смелчаци. Всички, на които им омръзваше мирният й размерен живот в богатите гондорски градове, които почваха да правят бели от излишъка отпуснати им от природата сили – рано или късно попадаха във волните дружини и задруги на Етчелион. При тях липсваше строгата надутост на почитаните за най-добри воини на Обединеното кралство Стражи на Цитаделата, тук не признаваха тежки скъпоценни одеяния и позлатени ножници, но пък разбираха от оръжие. В дружината отчаяните луди глави получаваха истинска работа и се случваше да ходят надалеч в степите, появяваха се по бреговете на Карнен, пояха конете си край морето Рун, достигаха до разжарените задхарадски пустини.

Именно такива жадни за битки воини прати с хобита и приятелите му предвидливият Етчелион – въпреки че така и не бе убеден докрай в реалността на заплахата, херцогът правеше всичко, за да предотврати бедата.

А дружинниците някак веднага повярваха на хобита и на разказаното от спътниците му. Наистина, не всичко им се стори правдоподобно. Що се отнася до нахлуването, те не го сметнаха много сигурно, но пък магьосническият замък ги примамваше. Етчелион благоразумно си затваряше очите на някои волности от страна на воините си по време на дълги походи... Настроението им беше славно, искаше им се да раздрънкат оръжие.

Отрядът премина богатите Анориенски земи. Сменяха коне на заставите и се движеха много бързо. Вечерта на първия ден хобитът отново извади пръстена си.

Извади го и тутакси разбра, че с чудния камък нещо не е наред. Той като че ли бе помътнял, огнената пеперудка на дъното му беше изгубила ясните си очертания. Странна догадка се мярна в мозъка му:

„Олмер е близо! Олмер се приближава и Силата му се бори със Силата на Камъка... Предвиждането на Форве започваше да се сбъдва. Но ние ще се борим!“

И той започна да се бори. Волята му се вмъкваше в дълбочината на камъка, като стоманен винт, като остър нож – и режеше затулващите пътя й мъгли пратени от чуждата тъмна Сила... и хобитът стигна до принца! Но в сивите плаващи парцали можа само да различи фигурата на Форве и нищо повече, нищо от заобикалящата елфа обстановка.

Те кратко си поговориха. Разказът на принца не беше дълъг – от изток липсваха съществени вести, армиите на елфите и войските на истерлингите и хегските племена неподвижно стояха едни срещу други, но като плътен поток вървяха на запад все нови и нови подкрепления. Прииждаха отряди на народи, не само никога не воювали против Гондор, но дори изобщо не чували за него.

- Камъните на Гондор действително са ослепели – с горчивина в гласа каза елфът. – Очевидно Олмер неосъзнато се стреми да стане недостъпен за всякакво наблюдение и Главният Мъртвешки пръстен изпълнява желанията му, за което Господарят сигурно не се досеща.

Фолко на свой ред му съобщи за резултатите на гондорското пратеничество. Форве само тежко въздъхна.

- Но най-интересното е – продължаваше хобитът, – че в дома на херцог Етчелион обърнах внимание на едно изваяние. Казаха ми, че било бюст на Боромир, по-големият син на последния Наместник на Гондор Денетор. И хич не ми хареса стряскащата прилика, която открих в този бюст... с не кой да е, ами с нашия славен Господар! Спомняш ли си, веднъж ти разказах една легенда, която бях чул от пиратите на Морския народ? Тя твърдеше, че Боромир, дето не желаел да се жени и не познавал жена, един път все пак не устоял. И му се родил син не от знатна девойка, а скромно и неизвестно момиче. Само на Манве му е ясно, какви пътища са довели Боромир при нея. Страхувайки се от бащиния гняв, Боромир скрил това. Говорят, че жената отгледала сина си убеден в правото си, че дядо му е законният владетел на Гондор, а баща му в определеното време ще стане цар. И дошъл ден, вече след края на Великата война за Пръстена, когато порасналият юноша, наследил избухливия нрав на бащата, дошъл при Великия Крал и поискал отговор, защо Арагорн е заел неговия, на сина на Боромир, трон? И тежко оскърбил Краля... а може би това са само слухове. С една дума, посещението на младежа не свършило добре. По чутото от мен от Морския народ, който е сред противниците на Гондор, Арагорн пратил дръзкия юноша в изгнание, като му забранил да се появява близо до гондорските граници, а младежът за сбогом проклел целия род на Арагорн и възвестил, че някой ден негов далечен потомък ще ги накаже за всичко... Аз не вярвах на това. Радагаст също. Обаче този портрет в камъка!... Макар сходството да не е пълно, но е несъмнено. Не може да съм се объркал. Ако Олмер наистина е от рода на Наместниците на Гондорския престол и го знае...

- Ти предупреди ли краля?

- Предупредих херцог Етчелион. Той е най-разумният измежду гондорските велможи. Ала що се отнася до войната, той ми вярваше в най-добрия случай наполовина, а за бюста – изобщо не.

- Е, какво пък... Приятелю Фолко – гласът на принца неочаквано спадна до шепот, – може би това е последният ни разговор. Боя се, че Камъните ослепяват. Превратностите на войната са неизповедими, но смятам, че трябва да знаеш: ако Олмер успее да изпълни замисленото, ще рухне последният тесен мост, който свързва Средната земя с Благословеното кралство Валинор. Ще се разпадне магическата верига, която поддържа във всеобщо равновесие самата световна идея на Вселенските Везни. Обикновено успехът на Мрака пораждаше отговор на Светлината и обратно. Сега Везните могат да се откъснат от подставката си. Освен ако Великият Орлангур не поведе полкове ни, опасявам се, няма да имаме шансове. Средното княжество като че ли реши да тръгне, но не се надявай много на това! Аз никога не съм се отнасял с особен възторг към онези, които отидоха във Валинор или, побояли се от трудностите по пътя, изостанаха, а после няколко хиляди години лееха горещи сълзи, седейки на западните брегове на Средната земя, но ако Сивите заливи паднат – светът ще се промени, и никой от нашите мъдреци не може да каже как... И последно. Помни, че вратите на моя дом във Водите на пробудата винаги са отворени за теб и твоите приятели. Ако съдбата се обърне против вас – ела на изток. Камъкът в пръстена ти може да бъде ослепен – но въпреки всичко ще ти покаже пътя към Куивиенен...

И отново под копитата летеше назад есенната равнина. Те препускаха покрай западната стена на Емин Муил, като подминаха безкрайните малки рекички на анориенските разливи, Фолко скри пръстена на принц Форве на по-сигурно място, затова пък ръката му все по-често и по-често посягаше към скъпоценното острие на Отрина. Чудесното оръжие отново оживя – като че ли чувстваше, че часът му приближава.

През това време в Рохан се вдигна обща тревога. Подминавайки отряда, препускаха куриери на краля от Едорас към най-отдалечените места за лагеруване на табуните. Никаква война, естествено, не беше обявена, на хората се казваше, че кралят е обявил извънреден оглед на войските защото иззад границите идват тревожни вести и не е сигурно, че няма да се отвори работа за оръжията... Това беше достатъчно, за да започнат многобройните отряди на Повелителите на конете да се стичат към Едорас.

Гледайки подир подминаваните от време на време конни дружини, Фолко с известно облекчение си рече, че поне тук предупрежденията му не са отишли на вятъра.

Минаваха дни, Фолко и спътниците му се приближиха към Волд, зад дългите хълмисти разклонения лежеше Великият Андуин. Малко по малко походните шатри на пастирите на конете ставаха все по-редки – отрядът всеки момент щеше да напусне роханските предели.

Ето че за последен път показаха на граничния караул документите си, подписана от самия крал на Гондор. Стояха на брега на Андуин до брода. От лявата им страна се нижеха мрачни сурови гори, насадени от сродниците на Дървобрад в годините след падането на Саурон. Те почти се бяха слели с Лориен – тих, печален и бавно увяхващ. Животът и светлината бяха изоставили тези краища, Карас Галдон бе опустял – нямаше кой да се погрижи за някога величествената и прекрасна Златна гора. Фолко дълго гледа в онзи посока, където в горските дебри се криеше гробът на Арвен Ундомиел. Разправяше се, че на могилата й никога не увяхвали цветя, дори в най-жестоката зима. Хобитът бе готов да моли приятелите да направят завой... но внезапно стражата затръби тревога.

- Пушек! Пушек! Пушек на югоизток! – викаха роханските патрули от поста на хълма.

Атлис, като че ли се откъсна от седлото. На един дъх той излетя нагоре по стълбите и задълго замря, втренчено вглеждайки се в далечината...

- Сигнален огън на степните жители – жестоко озъбил се, произнесе той. – Не много далеч, но и не много близо. Означава, че пътят е свободен. Това са истерлингите. Тези огньове ги помня още от Итилиен.

- Какво би трябвало да означава това? – намръщи се старшият на роханците.

- Това значи, че истерлингите вече могат да нападнат тук! – отговори Атлис.

- Да, те следват пътя на онези, които бяха разбити навремето от Еорл Млади – забеляза Фолко. – Ако, разбира се, това е действително поход, а не случаен патрул...

„Или не е Олмер лично“ – каза си наум, без да произнася това на глас, защото отново към гърлото се надигаше страхът от възможен неуспех – прекалено често търпяха поражение, срещайки се с Господаря в открит бой... Разтревоженият началник на роханската застава незабавно изпрати куриер с донесение, а самия той заедно с двайсетина свои воини известно време придружи конния отряд с посланиците.

Скърцащият сал бавно пресичаше Великата река. Той беше почти същия, но много по-голям, както и паметният сал във Фуков край. Опрял се на парапета, хобитът гледаше на плискащите в борда сиви вълни, без да мисли за нищо. Вече не се нуждаеше от високи слова, за да тръгне на бой. Или този път ще победят – или на мястото на родината му ще останат само димящи пепелища. Лош ли е, добър ли е Олмер... Лоши ли са, добри ли са елфите, Великия Орлангур, Валарите – това не е важно. Важно е само това, че родния ти дом ще бъде подпален – и не защото някой изпитва особена омраза към теб лично, а просто според жестокия и сляп закон на войната. Избор не им оставаше – или ще убият Олмер на прага на Дол-Гулдур, или той, сложил си Мъртвешкия Пръстен, ще превърне цялата Западна Средна земя в пламтящ океан страдания. И ако това се случи, на него, Фолко Брендибек, му остава само да се хвърли на меча си или да падне в някоя битка, съзнателно търсейки смъртта.

Зад реката се занизаха унилите пространства на Кафявите земи. Тук есента вече бе започнала да отстъпва място на първите признаци на зимата. Октомври почти изтичаше, почти две седмици прекараха в път хобитът и приятелите му. Сланата беше изсушила земята, горите стояха прозрачни, след като бяха окапали листата им.

На втория ден след прекосяването на реката от ниски космати облаци се изсипа първият сняг. Засега бялото покривало бе рехаво и се топеше, без да се задържи, но трябваше да бързат с всички сили, за да успят да залегнат в засада преди да се е разразила първата снежна буря.

Приближаваше краят на Великите Зелени гори, бившият Мраколес. Оголените хълмове постепенно се снишаваха, изглаждайки се, на север и североизток течаха плитки засега ручейчета, напояващи блатата около Дол-Гулдур.

Понякога в покритото със сиви облаци небе се различаваше силует на тежко размахващ криле гарван и нищо друго не нарушаваше спокойствието на безмълвните земи.

Роханците се простиха с отряда и завиха на югоизток, където още веднъж бил забелязан подозрителен дим, но отрядът не можеше да се отклонява, затова колкото и да искаха да помогнат на своите приятели и съюзници, Дългът неумолимо ги караше да продължават напред.

Приближаваха се към Дол-Гулдур.

Глава 8. ДОЛ-ГУЛДУР

В старите, вече съвсем забравени времена от Втората епоха, в южните покрайнини на Великата гора, която се намира в Рованион зад Андуин, Саурон издигнал една от първите твърдини, получила име Дол-Гулдур. Но той не се задържал там и крепостта дълги векове стояла недостроена и изоставена. Горе-долу в двайсет и третия век на Втората епоха на света от вечния Мрак за пръв път изпълзяха Назгулите, Ездачите на Мрака, Призраците на Пръстена – ужасните слуги на Саурон Велики. Техен дом стана замъкът сред блатата и горите. Те го достроиха, стегнаха и той стана техен дом за много стотици години, в течение на които те тормозеха нещастния свят. Тук беше истинското съсредоточие на силата и властта им. Тук завършваше процесът на прехода им в света на сенките и ако столица на мрачната империя на Саурон беше, без съмнение, Барад Дур, то твърдина на Назгулите през цялото това време си оставаше Дол-Гулдур. Заповедите на повелителя им захвърляха Назгулите на самия край на земята, но след дългите походи те непременно се връщаха към своята първоначална твърдина. Сега насам осъзнато или не се стремеше и Олмер – съдбата на черната верига от събрани от него Мъртвешки пръстени трябваше да се реши именно под стените на Дол-Гулдур. Или отрядът, съставен от воините на Свободните народи, както и в дните на Войната за Пръстена щеше да изпълни дълга си и да прекъсне земния път на Господаря – или тъмното войнство, многократно усилило се, щеше се стовари с не изхабена за три века мощ върху противостоящия му Запад.

Конниците минаха редките гори, гъсто постлани с паднали есенни листа. Лека по лека дърветата се сгъстяваха, проходите зад гърбовете на ездачите бързо се изгубиха от поглед. Никъде никакви следи, нито пътеки, нито пътища. Някъде на изток от тях трябваше да са се съхранили останките на още един стар Сауронов път – друмът от Черните порти на Моранон до Дол-Гулдур, но време за търсене вече не оставаше. Те се движеха почти пипнешком, само приблизително следвайки общата посока на север. Храсталаците наоколо изглеждаха безжизнени, дърветата напираха на безкрайни редици – мрачни, сиви, еднакви, като че оттук не си беше отивала мрачната зима. Горестно се разнасяха стоновете на вятъра във високите оголени корони, под копитата жвакаше рядка есенна кал, смесена с блатни води. Тресавищата се приближаваха постепенно, изхвърляйки далеч напред мъхестите езици на недълбоките, измамно лесно проходими блата, обрасли с малки борчета, после тресавищата внезапно се разтваряха на ширина и дълбочина, завземайки големи пространства, в които намираха края си множество рекички, вземащи началото си на вододела. Придвижването на отряда рязко се забави. Влязоха в употреба дълги прътове, всяка крачка се постигаше с усилие. Конете потъваха до коремите, едва-едва пробивайки си път в лепкавата блатна кал.

Някога тук е бяло малко по-сухо — убийственият труд на робите-хора и стройтелите-орки е удържал блатото достатъчно далече. Но сега нямаше кой да се грижи за сложната система шлюзове и дренажи, която ако се използваше, можеше за един час да наводни цялата околност. Времето беше премахнало както самите шлюзове, така и останките от жалките робски хижи. и полуземлянките на орките, а и от самия замък бе останала само купчина развалини. Хобитът очакваше нещо неимоверно мрачно и зловещо от тези места, но очакванията му този път не се оправдаха – отрядът бродеше из най-обикновени блата, доста дълбоки и опасни, но не повече от това. Господарката Галадриел не напразно е вървяла в първите редици на щурмуващите, когато елфите на Лориен със смела атака завзели крепостта на Назгулите и я превърнали в руини. Гневът й с нажежено желязо бе изгорил древната, затаяла се по тези краища злоба и Мракът още не се беше съвзел от нанесения му удар.

Два дни отрядът блуждаеше сред мочурливата местност, всячески проклинайки Господаря, заради когото им се налагаше да вървят не в битка, радостна и страховита, а да пълзят през тресавища, до уши изцапани с кал, без да имат възможност нито да се изсушат като хората, нито да пренощуват. Уморени, ядосани и премръзнали, те и самите не забелязаха, как блатата станаха по-плитки, страшните дупки изчезнаха, пътят започна да се изкачва. Опомниха се чак когато, както се казва, опряха чело в древните останки от рухналите стени. Проклятия и разговори веднага замлъкнаха. Бяха при целта.

В мълчание, стараейки се да оставят колкото се може по-малко следи, те обиколиха замъка. Намери се и някакво подобие на път, започващ на хълма и скриващ се сред блатните мъхове, който водеше на югоизток. Замъкът се оказа с проста планировка. Обикновен издължен четириъгълник от полуразрушени основи, по периметъра – купчини парчета от падналите стени. Покривът беше изгнил напълно, ниските, стелещи се по земята храсти скриваха входовете в подземията, където прадядото на Хорнборн беше намерил скъпоценния Джуджешки пръстен. Хобитът нямаше нищо против да направят тук някои претърсвания, но, разбира се, по-късно, по-късно! След като всичко свърши...

Храбрите бойци от дружината на Етчелион се стегнаха, станаха по-сурови. Но всички те до един бяха най-опитните и закалени гондорски воини и дребните невзгоди на похода не им правеха впечатление. Макар мястото и да се оказа неприятно, те бързо и сръчно разбиха временен лагер, като избраха мястото така, че да не бъде видяно от края на околната блатна пустош. Домъкнаха дърва, запалиха неголям огън, като го прикриха със специални кожени наметала. Грееха се и готвеха храната на въглените – и нито едно кълбо дим не издаде присъствието им. Започна тежко очакване.

Първия ден в засадата мина без ни най-малки инциденти. Използвайки случая, Атлис и дружинниците много разпитваха хобита и останалите му спътници. Някои от гондорците помолиха Амрод да попее, но тук решително се възпротиви хобитът. Отново, както и в дните на очакването на края на Сивите планини, у него възникна позабравеното вече чувство – той физически усещаше приближаването на Господаря. Но сега усещането беше съвсем друго. Първоначално Олмер малко знаеше за Силата си – даваше й да изтича в пространството и Фолко можеше да почувства присъствието му. После Господарят я взе под контрол, и тогава само чудните талисмани на елфите и кинжала на Отрина можеха да подскажат, ако той се оказваше достатъчно близо. Ала сега Силата отново препълваше Господаря, та чак преливаше, но пред вътрешния поглед на хобита той вече не изглеждаше като малко дете, радостно шарещо с поглед по току-що открития свят. Студеният твърд поглед на Олмер беше насочен строго напред към ясно видимата цел, цялото му внимание бе съсредоточено върху нея. Черната буца, изпускаща остри игли, вече не съществуваше както преди пред мисления поглед на хобита до Сивите Планини. Онова кълбо мрак се беше разтворило в много по-сложна субстанция, като я промени, но и самото то стана инакво. Бе нещо човешко – и нечовешко, по-правилно – извънчовешко – помисли си хобитът. Той бързо извади пръстена на Форве, вгледа се, но не забеляза нищо подобно на онова, което видя в камъка в паметната нощ на неочакваното появяване на Господаря в лагера на Отон. Или Олмер беше още далеч, или камъка наистина ослепя, според предсказанието на Форве. Като си помисли за принца, хобитът се опита мислено да го извика. Това му се удаде – макар и с голямо напрежение – хобитът бе целия мокър от пот, въпреки студената и влажна вечер. Но Фолко само чуваше гласа на принца, без да различи лицето му.

- Ние сме на място – неволно понижил глас, съобщи хобитът. – Настанихме се в замъка. Чакаме. Струва ми се, че чувствам, че е някъде наблизо. Как сте вие?

Форве започна нещо да отговаря, хобитът разбираше само една дума от три-четири, но беше ясно, че важни промени на изток не бяха настъпили. Елфите се тревожеха, че няколко големи отряда на Господаря се били насочили към Дома на Високия и Пътеката на съцветията. Но до сблъсъци със Стражата на Дома още не се било стигнало.

Мина студената безлунна нощ. Безплътни сенки блуждаеха до самия край на оскъдната светлина на малките огньове, запалени в дупки, нечие съскане се разнасяше от сгъстилия се в подножието на хълма мрак. Някакви същества шаваха и мърдаха в мрака, но щом неколцина воини с факли хващаха копията и под прикритието на десетина стрелци се спускаха долу, всичко тутакси изчезваше и дружинниците не намираха никакви следи.

Тези тъмни часове хобитът прекара без сън. Дълбоко под разрушените основи клокочеше несдържаната ярост на онзи, който някога бе издигнал тези стени, а после е бил запратен в нищото. Като че преминали през всички слоеве на Тялото на Арда, злобата и омразата на Саурон извираха обратно в Света на това място. И сякаш паметта за Назгулите още беше тук. Всичко наоколо ги помнеше и Фолко не можеше да се накара да погледне в сгъстилите се долу около хълма призрачни блатни мъгли – струваше му се, че в сивите влажни вълни на бледата мараня бродят десет високи изтънели сенки с дълги смъртоносни мечове и костите силно се удрят в кости... Страхът го сграбчваше за гърлото и тогава хобитът здраво стисваше дръжката на кинжала на Отрина, с усилие на волята извиквайки в паметта си Синьото цвете и ужасът изчезваше.

На втория ден от очакването скъпоценният пръстен на Форве ослепя и оглуши окончателно, Фолко опита по всички достъпни му начини да зададе въпроса за посоката, в която се намира елфическото кралство на Водите на пробудата, и едва след дълги усилия успя да получи отговор – пеперудката сви крилцата си, като се превърна и изящна стрелка.

А Господарят все не се появяваше. И въпреки това не беше далеч. Или бродеше в покрайнините на Мраколес, търсейки зарасналите пътища, или бе зает с нещо друго, но хобитът така и не разбра това. Но вечерта на третия ден, когато слънцето залязваше и хищните вечерни сенки залегнаха в низнините от блатните мъгли внезапно изскочиха няколко тъмни фигури на конни воини със знаме на висок прът. Като се забавиха за известно време и дочакаха появата на цял отряд конници, предните ездачи насочиха конете си към блатото. Конете вървяха бавно и над свечеряващата се гора заплува изплашено цвилене. Огнената пеперудка в пръстена и пламенната змия в гривната на Черните джуджета веднага оживяха и протегнаха остриетата си към промъкващия се през мочурищата отряд. Олмер вървеше право към заложения за него капан. Целият му конвой не превишаваше трийсетина воини.

- Готви се! – разнесе се шепнешком на командата по редиците на гондорските воини.

Не скръцна тетива, не дрънна меч. Отлично смазаното и ревниво съхранявано оръжие не подведе, не издаде стопаните си с нито един звук. Забралата на шлемовете, изковани от майстори в Гондор и джуджета, безшумно се спуснаха върху лицата. Безмълвно стояха обучените бойни коне. Три десетки лъкове търсеха цел, готвейки се да ожънат първия дял от смъртоносната реколта, а двайсет меча, водени от вещи ръце трябваше да приберат остатъка.

Сложил на коленете си меча и отново проверил елфическите си стрели, Фолко с примиращо сърце следеше как в несигурната лунна светлина бавно пресичаше блатото отрядът на заклетия им враг. Враг? Враг, който досега не бе сторил нищо лошо на хобита и другарите му, освен докато се бранеше от първото им нападение. Тези мисли изникнаха у Фолко, но той бързо ги пропъди. Той не просто живееше живота на воин – беше станал такъв и твърдо знаеше, че има случаи, когато подобни въпроси, обърнати към самия себе си, са просто гибелни. „Стреляй пръв, Леголас!“ – бе извикал някога Гимли, като сметна върналият се от сенките на Смъртта Гандалф за предателя Саруман. Сега хобитът разбираше, колко е било право джуджето. Ако на мястото на Гандалф се беше оказал Саруман – приятелите не би могло да ги спаси нищо. „Стреляй пръв!“. Той беше готов да стреля пръв. Той беше готов дори да стреля в гръб.

Неколцина от предните конници, изминали почти половината път, бяха спрели и се обърнаха, изчаквайки останалите. На Фолко му подскочи сърцето – нима са ги усетили?

И, действително, в малкия отряд, вървящ срещу тях, започнаха някакви размествания. В авангард излязоха още десетина ездача, също толкова съставиха ариергарда. Тясна група се оказа в средата, и Фолко се напрегна, опитвайки се отдалеч да различи Господаря. Над мочурищата бе нависнала тишина – само едва чуто се донасяше жвакането на разместваните от копитата на конете мъхове и тихо-тихо плискаше кална вода.

Предните конници пресякоха границата на досегаемостта на гондорските лъкове. Но Атлис не помръдна и всички дружинници разбираха защо. Врагът трябваше да бъде допуснат по-близо. Никой не биваше да избяга. И никой не трябваше да завладее Мъртвешките пръстени, които носеше със себе си Господарят. Между другото, мисълта за това, какво да правят с ужасната си плячка, ако им попадне в ръцете, дойде на ум на хобита чак сега. Ородруин здраво спи, а къде да намерят втори такъв пламък, в които зловещите творения на Саурон да бъдат унищожени завинаги?...

Ето че вражеския отряд се оказа на прицела на бойците на Етчелион. Първите двама конници – ниски, набити, най-вероятно орки – вече изкачваха брега, Фолко виждаше и тясно събралата се група телохранители на Олмер. Позна ги по доспехите. Някъде зад гърбовете им се криеше самият Господар. Но нима Олмер остави своите войници долу, нима тайнството на затварянето във черна верига на Пръстените ще премине пред очите на някакви си там орки? Тайно Фолко се надяваше че Господарят ще постъпи именно така – ще отпрати охраната – и това ще даде на хобита и на съратниците му още един шанс.

Но Господарят явно не бързаше да се качи на заветния хълм. Две десетки от воините му започнаха да се катерят по склона, заобикаляйки развалините отляво и отдясно, а самият той с телохранителите си още стоеше в блатото, конете бяха потънали почти до коремите.

Не биваше повече да се бавят. Сега орките ще тръгнат нагоре и макар дружинниците на Етчелион да бяха майстори в безшумното премахване на постове, с всичките двайсет противници този номер нямаше да мине. Поне един ако успее да викне или забележи нещо нередно и...

Атлис късо изсвири.

Разнесе се сляло се бучене на пуснатите заедно тетиви и свистенето на трийсет стрели. Тишината веднага се бе разкъсана от яростни вопли на болка и омраза. Майстори на внезапните удари, воините на Етчелион стреляха и нито една стрела не пропадна нахалост. Заставаха на задните си крака обезумели от болка коне, хвърляйки ездачите си. С дрезгави викове, задавени в кръвта си, падаха в лепкавата блатна кал ранените в лицата и гърлото орки – а стрелите продължаваха да летят.

Десетте телохранители на Господаря не напразно го закриваха с телата си на подстъпите към хълма. Облечени в особено здрави доспехи, те не понесоха загуби, но разбираха, че не ще издържат дълго под пороя на вражеските стрели, и се хвърлиха напред, стремейки се да увлекат след себе си оцелелите орки и да се счепкат в ръкопашен бой с непознатия противник.

- Гондор! – разтресе въздуха страховитият боен рев на Етчелионовата дружина.

Дойде време да оставят настрани лъковете – изходът на битката трябваше да решат мечовете. По склоновете на Дол-Гулдурския хълм засвятка стоманата, загърмяха остриета в желязото на доспехите.

Елфите и хобитът не се хвърлиха подир воините на Атлис в самия център на битката, накъдето размахвайки секира се устреми Торин, а след него и Дребосъка. Те не изпускаха от поглед тесния кръг на охраната на Олмер, които сега се бяха свили строя си като таралеж и отчаяно сечаха атакуващите ги от три страни гондорци. В първите редици на воините на Обединеното кралство се мяркаше високата фигура на Атлис.

Малцината орки, оцелели под стрелите на воините на херцога, се сражаваха с невиждана ярост.

Спасението им бе да се съединят с онези, които като стена стояха около Господаря, и те съумяха да си пробият път до тях. Но въпреки това гондорците бяха два пъти повече На Олмер не му оставаха и две десетки воини. Изглеждаше – още една-две минути и те няма да издържат, ще се разбягат под застрашителния натиск на воините от Минас-Тирит.

Елфите и хобитът чакаха. Олмер беше тук, но да го различат сред останалите сражаващи се засега не бе възможно. Своите и чуждите се бяха смесили така, че беше немислимо да се стреля.

Но минаваха минутите, а плътно събраната група от телохранители на Олмер не намаляваше на брой. Напротив, те крачка след крачка си пробиваха път от блатото, където със засилка ги бяха натикали гондорците. Изглеждаше, че мечовете на дружинниците отскачат от доспехите на враговете, без да им причиняват никаква вреда.

Надеждата се смени с тревога, Фолко виждаше как в отчаян опит да достигнат с острието на меча до противника един от воините на херцога изгуби равновесие – и късият кинжал на отбилия удара орк намери тясна пролука в бронята – Дружиниците на Етчелион се удряха в непоколебимо стоящата канара на вражеския строй, удряха се – и се разбиваха като вълни в пристанищен вълнолом. Враговете им избягваха ударите, сякаш бяха омагьосани.

Атлис доста бързо се досети, че нещата не са наред – отрядът му понесе тежки загуби. Не разбирайки какво става, Атлис отдаде единствената разумна заповед – да се оттеглят.

Но и да се откъснат от учудващо неуязвимите противници се оказа трудно. С хищен боен вик шепата воини на Господаря сами се хвърлиха в атака. Знаейки, че в битка не бива да се показва гръб, дружината отново се обърна и се посрещна врага, този път защитавайки се.

С тъпа настойчивост желязото удряше в желязо, издигаха се, сблъскваха се и отлитаха отхвърлените остриета. Но сега воините на Олмер откриха левия си фланг и Атлис благоразумно удържа своите от атака към него. Защото точно този фланг беше открит за стрелите на елфите и хобита.

И те не се поколебаха да се възползват от това. И все пак косите на Фолко се бяха изправили, а мислите му се объркваха. Той беше много повече от сигурен, че прекрасните гондорски воини, майстори на единичните и групови схватки, бързо ще смачкат малкия отряд от орки и хора. Орките винаги отстъпваха на хората по сила и бързина и успяваха да победят само с голяма численост. Но случилото се неприятно стъписа Фолко, ала той не изгуби умението да се прицелва моментално.

Четири стрели бяха изпратени заедно, един орк падна, хванал се за забилата се в главата му стрела.

- Тук има някаква магия! – с отчаяние възкликна Амрод. – Стреляйте, стреляйте!

И те стреляха. Не жалеха стрели, но до целта достигаше само една от пет-шест изпратени. Още четирима орки загинаха – и тогава строят им внезапно се обърна. Отпред се озова облечен в сивкави доспехи човек с плътен шлем, с дълъг меч в дясната ръка и къс кинжал в лявата. Само един кратък миг елфите и хобитът го завариха на празното пространство между гондорците и воините на Господаря – но и този кратък миг им беше достатъчен. Четири стрели прерязаха въздуха. Изсичайки искри, те удариха бронята – и безсилно отскочиха. Доспехите на Олмер бяха несравнимо по-добри от онези, които носеше в онази паметна битка до пещерите на Черните джуджета.

А после малкото оцелели хора и орки натиснаха след своя Господар строя на гондорците и започна нещо неописуемо. Като че метален ураган премина над редиците на дружината, силата и стремителността на Олмер се оказа такава, че единствено най-добрите успяваха да вдигнат оръжие за защита, но когото не порази първият удар, вторият го доубиваше -меч и кинжал се редуваха като два зъба на една челюст. Фолко виждаше, как Атлис замахва с двуръчния си меч – сблъсъкът на остриетата отхвърли гондореца на няколко крачки, той се спъна, падна, закриха го гърбовете на приятелите му. Случваше се немислимото – Олмер и десетината останали живи негови последователи надвиваха повече от трийсет обучени гондорски воини!

Но страшната атака на Олмер откри на стрелите на хобита не само фланга на неговия неголям отряд, но и гърбовете им. И работата на Фолко и елфите тръгна по-добре – един след друг загинаха още четирима бойци на Господаря. До него оставаха само още трима.

Останалите без предводител дружинници, виждайки смъртта на почти всички, които заобикаляха необичайния им противник, се поободриха. Замлъкналият боен зов на Обединеното кралство отново огласи унилите пространства на блатата. Като се разтеглиха, гондорците полуобкръжиха четворката съпротивляващи се врагове, стараейки се при това да не ги закрият от своите стрелци.

Но тази нехитра маневра не остана незабелязана. Господарят разбра откъде летят смъртоносните стрели и отново се хвърли напред, за да застане така, че да прикрива своите хора с гърбовете на дружинниците.

Фолко в отчаяние свали лъка. Схватката се превърна в някаква дива кървава каша – в калта през цялото време падаха хора, един след друг загинаха единайсет воини на херцога, но както успя да види хобитът, те накараха противостоящите им да платят за това със себе си... Всички. Освен Олмер!

Господарят беше останал сам!

- Разпръснете се! Махнете се де! – обезумяло закрещя Фолко, изскачайки от укритието си с готова стрела на тетивата. – Дайте ми го! Дайте го!

Гондорските воини през това време бяха останали не повече от дузина. Те бавно, крачка по крачка отстъпваха, със страх гледайки спокойно стоящия им враг. Оръжията и ръцете му до самите рамене бяха обагрени с кръв – той стоеше като Вала Ореме и никой не дръзваше да се приближи към него.

Фолко опъна лъка. Къде е, в името на всемогъщия Еру Илуватар, онази пролука в доспехите, която ще приеме неговата съдбовна стрела?! Но Олмер не даде на хобита време да обмисли това. Той се разсмя така, че кръвта на Фолко се вледени във вените – и за трети път атакува враговете си. Хобитът видя Дребосъка и Торин в първата редица на малцината опитващи се да преградят пътя на Господаря. Но Дребосъка след пряк двубой с Олмер, като от всеки негов удар с мъка се задържаше на крака, най-накрая пропусна ефесът на противника му да го халоса по шлема с такава сила, че джуджето се олюля и падна в безсъзнание. Юнашки замахна Торин, насреща му се издигна мечът на Олмер, но подарената от самият него дръжка на секирата издържа. За няколко мига те замряха, опитвайки се да отблъснат един друг – Торин със секирата в изпънати напред ръце и Олмер, натискащ отгоре допрения в дръжката на секирата меч... Фолко и елфите не пропуснаха да се възползват от тези няколко мига, но отново не постигнаха успех. Стрелите не намериха слабо място в защитата на Краля-без-Кралство. А сетне замръзналата в единоборство двойка се раздвижи – Господарят събори Торин и джуджето пльосна далеч встрани, а Олмер пристъпи към Дребосъка и вдигна над него меча си.

И тозчас пред него като изпод земята израсна Маелнор. Лъкът на елфа беше извит до предела на гъвкавостта си от изпънатата напред ръка чак до дясното рамо на стрелеца. Върхът на стрелата сияеше като малка звезда. Презрял опасността, елфът се приближи плътно до Господаря и освободи тетивата.

Едновременно с нея проблесна подобно на нападаща змия мечът на Олмер – широкото лезвие разсече ръката и лъка на Маелнор, проби доспеха и дълбоко набразди гърдите. Елфът се свлече без стон и вик, беззвучно прегърнал приближилата се към него земя. Ала и Господарят не остана невредим. От него се изтръгна глух стон на тежка болка – пуснатата от упор стрела все пак бе пробила нагръдната пластина на бронята му!

Един от последните дружинници с вопъл се хвърли напред – да го доубие, да го довърши, да го унищожи!

Но Олмер веднага доказа, че дори да е ранен, но не смъртоносно. Като отрази атаката, той нанесе ответен удар и Фолко потрепери, като видя с каква лекота мечът на Господаря разсече ризницата, изработената от наистина добри оръжейници, и как пръсва кръв и човекът рухна мъртъв.

И тогава напред се хвърли Фолко. Маелнор посочи начина – вече нямаше какво да губи, да става каквото ще, напред! Мозъкът му работеше трескаво, но ясно. Няма за какво да се буташ напред – ще намериш само бърза смърт. Да се приближиш отзад...

Явно че също така мислеха Беарнас и Амрод. Двамата елфи и хобитът на бегом се хвърлиха към Господаря, по пътя пускайки стрели, които засега отлитаха от плочите на ризницата, но Маелнор показа, че и тези доспехи могат да бъдат пробити.

Олмер отново се разсмя. Той прибра с замах меча в ножницата, като вече тичаше нагоре по склона към развалините на замъка тъй леко, като че я нямаше раната в гърдите му. Фолко и Амрод се устремни след него. Беарнас се забави, не можеше да не се наведе над проснатия Маелнор. Недалеч от поваления елф се размърда Торин, застена и започна да се надига на крака, с неимоверно усилие Атлис откъсна от земята обляната си с кръв глава...

Господарят не се задържа на върха. Като направи бърз зиг-заг сред руините, той започна да се спуска надолу към блатата по другата страна на хълма. Там във воалите на мъглата бродеше някакъв кон – сигурно на някой от загиналите воини на Олмер. Кралят-без-Кралство го хвана за юздите, изкатери се в седлото – и мъглата бързо го погълна.

Амрод в безсилна ярост хвърли лъка си под краката. Господарят изчезна! Да преследват Олмер беше безсмислено – би могъл да тръгне в коя да е посока, иди намери следите му в мочурището, а и освен това в тъмнината на приближаващата се нощ! И Фолко с Амрод се върнаха.

Резултатите бяха неутешителни. Трийсет и пет дружинници загинаха, останалите бяха тежко ранени, седмина умираха. Торин, наистина излезе от битката без нито една драскотина, само силно контузен, ала Дребосъка бе цапнат значително по-силно. Митрилният шлем го спаси, но дълбоката вдлъбнатина говореше за удар с нечовешка сила. На Атлис му беше разсечено челото, ранена ръката, засегнат хълбока, но той можеше да стои на крака и веднага започна да помага на елфите да се грижат за ранените. Нямаше как да мислят да си тръгнат оттук преди изгрев.

За всеобща радост и учудване и Маелнор беше жив. Раната му, страшна и дълбока, смъртоносна за всеки човек и много опасна за Първороден, все пак можеше да бъде излекувана.

- Как е успял да разсече тази ризница... – мърмореше Амрод, навел се над приятеля си, докато Беарнас внимателно превързваше Маелнор.

- И аз се учудвам – дрезгаво, с усилие проговори Торин, на свой ред бинтовайки един от дружинниците. – Остави ми ей такива белези... Струва ми се, че той сече митрил!

- Не може да бъде! – На Фолко очите му изскочиха.

- Може, не може... ама е така.

Вече без да се крият те запалиха огньове. Разбира се, Олмер можеше да се върне всеки момент, но ранените щяха да загинат до един, а огънят бе необходим за спасението им – макар и поне да кипнат блатната вода. Жестоко страдайки от раните, Атлис въпреки застана на пост. Амрод и Беарнас се стараеха повече от всички. И въпреки че джуджетата също намериха немалко целебни треви и корени, чудните илачи от Водите на пробудата действаха по-добре и хобитът започна да се надява, че поне тези петнайсет гондорци ще бъдат спасени.

Настъпи нощта. Дребосъка както и преди лежеше в полунесвяст. Атлис, едва държащ се на краката си след връщането от поста си бе принуден още веднъж да бъде превързан, а Торин, Фолко, Амрод и Беарнас продължаваха неуморно да бродят напред и назад из развалините на замъка. Един от тях постоянно охраняваше ранените с лъка и стрелите на Маелнор, докато останалите, като си разделиха участъците за наблюдение, се вглеждаха и вслушваха в мрака. Всички разбираха, че ако им е съдено днес да заспят, то ще е вечен сън и затова не затваряха очи. Фолко чувстваше, не можеше да сбърка – Олмер броди някъде наблизо, само се е отдалечил от хълма навътре в мочурищата. Той не можеше да си отиде и появяването му трябваше да се очаква всеки миг. Какъвто и да беше неговият режещ митрил меч, от тази схватка зависеше всичко – и живота на самия отряд, и съдбата на цялата Средна земя.

Бавно се нижеха часовете. Есенната нощ бе дълга и кишава. Без да бързат, звездите се въртяха около Полярната, някъде сред измамните облачни парцалчета се беше затаил намаляващият лунен сърп. Карайки себе си да забрави за страданията на приятелите, хобитът се прокрадваше по склона, държейки готова стрела. Олмер може да бъде убит! Това го помнеше твърдо.

Внезапно на противоположния склон се закрещя Се вдигна шум. Чуваше се неукротимата ругатня на Торин – като че ли хищен звяр ръмжеше и храсталаците. Ако хобитът бе по-млад и неопитен, току-що хванал в ръцете си меч, бея съмнение мигновено би се хвърли натам, към шума и виковете. Но отдавна беше излязъл от тази възраст и знаеше, че докато не е загърмяло желязото, няма смисъл да хуква презглава – Олмер напълно можеше да измисли някаква хитрост. Кой знае колко време му е необходимо, за да си сложи Пръстена както трябва? Секунда? Минута? Час?

Явно беше, че хобитът не сбърка. Шумът утихна и Фолко продължаваше безшумно да се плъзга покрай края на блатото, старателно криейки се в тъмнината. Е, добре. Господарят се измъкна, но за какво му е, пита се, да рита ръжена за втори път, прекрасно знаейки, че враговете му никъде не са се махнали от хълма? Стрелата на Маелнор вече намери уязвимото му място, следващите могат да се окажат по-успешни – какво тогава? Защо Олмер спокойно не изчака, докато противниците му сами не се ометат по живо по здраво от това прокълнато място, поне за да не обричат на сигурна, бавна и мъчителна смърт ранените си? А и Господарят също е ранен... Но кой знае какви сили владее сега? Нещо чудно да стисне зъби и да издържи до сутринта, а може и до вечерта... Провизии със сигурност ще се намерят в дисагите му, раната му навярно не е толкова тежка, щом бягаше така чевръсто... А те тогава какво да правят? Да си тръгнат, опитвайки се да откарат своите до Рохан и да захвърлят всичко на произвола на съдбата, като се откажат от последната възможност да изпълнят Дълга си и да предотвратят вече готовата да се разрази военна буря? Най-разумно, разбира се, е колкото се може по-скоро да отпратят ранените на юг – или поне на запад, до най-близките селища на Беорнингите, а самите да останат тук. Но кой ще тръгне с ужасяващия обоз? Атлис? Той едва се държи на крака, но още търпи, току виж е стигнал, но сам по пътя нищо няма да успее да направи. Кой друг? Дребосъка, не е сигурно още дали скоро ще стане... Кого да прати от четиримата останали невредими след битката? Всеки е необходим...

Без да чувства умората и студа, хобитът до болка в очите се вглеждаше в полумрака. Заплахата не се бе преминала. Олмер търпеливо чакаше нейде зад непроницаемите завеси на мрака. Той не е глупав, този Крал-без-Кралство и разбира, че десетките хиляди загинали в предстоящите битки е засега вероятно бъдеще, а петнайсетте стенещи, молещи за вода хора са тук и сега – както винаги необходимостта да се помогне на реално съществуващите някак изблъсква на заден план мисълта, че ако си тръгнат оттук – и ще се пролеят реки от човешка, джуджешка, оркска, елфическа и Илуватар знае каква още кръв, че пред вихъра на предстоящото изтребление ще избледнеят всички войни на отминалите епохи... И някак от само себе си дойде в главата единственото възможно решение-необходимо е Олмер да повярва, че всички са си отишли. Той чака това – и ще го дочака. Те ще си тръгнат – с голям керван, всички заедно, а после Фолко и Торин незабележимо ще се шмугнат от гърбовете на конете в блатната мръсотия и пълзешком ще се върнат обратно... И възможно, тук ще започнат последната си битка. Всички, които са способни да държат оръжие, не бива да се отдалечават от ранените – Господарят със сигурност ще се постарае да ги проследи известно време, за да се убеди, че всичко е станало както трябва... Макар че елфите Авари могат да ходят по-безшумно от котка и виждат прекрасно в тъмнината... Може би си струва да рискуват. В такъв случай сега трябва да запалят по-големи огньове и да викат по-силно – да не би Олмер, да ни опази от това Дурин, загубил разум от раната си, случайно да тръгне още сега. Може и да го убият, но и сами ще погинат.

Незабавно пристъпил към изпълнението на плана си, хобитът закрещя със всички сили, стараейки се да се чува колкото се може по-надалеч:

- Ех-о-о!! Торин! При мен всичко е наред!

- При нас също! – разнесе се не по-малко гръмогласен отговор. – Качи се на върха, погледни на изток!

Фолко послушно се изкачи, оглеждайки се постоянно, и за свое учудване се сблъска лице в лице с Торин и Амрод.

Явно полезни мисли идват в умни глави едновременно. Спор възникна само за това, кой да се отдели от обоза и да се върне обратно на хълма – почти на сигурна смърт, ако говорим направо.

- Няма пък – упорстваше Торин, навеждайки глава като бик. – Вие, елфите, изобщо няма нужда да се връщате. На Господаря меча може и да е добър, но против митрила все пак ще е по-слаб, отколкото против вашите доспехи. Това е първо. Второ – в бой със секира против меч ще устоя все пак по-дълго от вас, докато някой не му забие стрела от упор.

- Няма да спорим – намръщи се Амрод. – Ще тръгнем, но ако всички паднем? Кой ще закара обоза с ранените? Атлис?

- Ако всички ние загинем – устните на елфа трепнаха – на нашите другари, уви, ще им

е все едно, кога ще мрат – сега или месец по-късно.

- Не бива да говориш така – тихо каза хобитът клатейки глава, думите на Амрод болезнено го прерязаха. – Никой няма право да съди има ли смисъл хората да живеят още един месец или не...

- Прости ми – наведе прекрасното и гордо лице Амрод.

- Добре – предаде се Торин. – Първи тръгваме ние с хобита. След нас – вие с Беарнас. Ранените ще ги оставим на Атлис. Ако Дурин бъде милостив, гондорецът ще ги закара до своите. Дайте да се стягаме, ако няма възражения...

Възражения нямаше. Нощта клонеше към развиделяване, а те яростно сечаха растящия тук и там на склоновете на хълма храсталак, за да направят от клоните достатъчно носилки за ранените, добре поне че имаха предостатъчно коне. И когато тръгнаха на път, на слънцето му оставаше още дълго да почива дълбоко под корените на Ардата.

В началото на скръбното шествие яздеше Атлис. Той с мъка се държеше в седлото и от време на време тихо съскаше от болка и гняв. Зад него на носилки, закрепени на двойки товарни коне, следваха ранените, отстрани яздеха Фолко и Торин, гърба на малката колона прикриваха Амрод и Беарнас. Те навлязоха вече доста надалеч в блатата, когато хобитът внезапно настръхна като надушило следата ловно куче. Не можеше да сбърка – познатото чувство, чувството, че Господарят е някъде до тях и внимателно ги наблюдава, се появи внезапно, продължи няколко мига и изчезна, като че престана да духа студеният вятър. На самата граница на слуха хобита долови едва различимото жвакане и шляпане никъде зад тях – и всичко стихна.

Фолко беззвучно се смъкна от седлото и веднага потъна до кръста. Ледената кал потече в ботушите му – не много приятно, но ще се наложи да потърпи. Веднага се разнесе тих плясък – примерът на Фолко бе последван от нищо не почувствалия, но изцяло доверяващ се на хобита Торин.

На елфите и око не им мигна, когато двете свити фигури пропълзяха покрай тях към Дол-Гулдурския хълм. Напротив, те продължаваха да приказват на доста висок глас, стараейки се да създадат впечатление, че отрядът продължава да върви, накъдето вървеше, и на никой от членовете му дори не е хрумнало да обръща назад.

Хобитът и джуджето, заедно както в най-първите дни на струващото им се безкрайно странстване, пълзяха по мочурището към развалините на замъка. Пълзяха мълчаливо, ядосано късайки закачащите се за мокрите им дрехи стебла. Пълзяха тежко, през зъби дишайки влажния, плътен и наситен с гнили изпаренията въздух на изстиващите блата. Пълзяха, изтривайки мокрите чела с ръкави, с готово оръжие, като хобитът държеше над главата колчана си.

В ума му се появяваха някакви несвързани откъслеци от мисли, внезапно и съвсем не на място той си спомни за Графството, за пламтящата камина в общата зала, за песни, танци и шегички с Милисента... Бълнуване някакво. Хобитът го пъдеше надалеч – ала нелепите мисли отново упорито се връщаха. И сред тях внезапно се мярна нещо съвсем различно – той си спомни видението си по пътя към Арнор, видението, което неведнъж го беше озадачавало. Бяха две тъмни фигурки сред мъгливо море, застанали на ръба на огромен хълм с развалини на върха и човек в черно, спокойно изправен над неголям огън. „Явно започва да се сбъдва...“ – уморено си помисли Фолко. Нямаше повече сили да се учудва. Вървеше напред като зло омагьосан мъртвец, малко по малко забравяйки за всичко, дори избухналите спомени за мирния и щастлив живот в Графството започнаха да избледняват и да отплуват някъде в тъмнината.

Блатото ставаше по-плитко, отпред смътно се виждаше хълмът.

Усети присъствието на Олмер внезапни и безпогрешно. Зад сянката от влажни завеси гореше жив огън – съвсем като в неговото видение-сън. Малкото живо огънче, но около него стоеше някой? Нещо? – Сила, с която отдавна вече не се е случвало да си има работа някой от смъртните. Дори пред Еовин и Мериадок на Пеленорските полета те е била по-различна. Фолко не можеше да й даде определение. Впрочем, той и не опитваше. Интересуваше го само едно-свалил ли е противникът му доспехите си или поне шлема?!

От мъгливите вълни те изскочиха заедно – мокри, мръсни, потни. Пред тях нагоре се изчакваше стръмният склон на хълма. Там имаше огън, край който стоеше Олмер, а до него трябваше мирно да хрупа насипания му от дисагите овес черния боен кон на Краля-без-Кралство. Така трябваше да бъде. Така беше. Всеобщата връзка, по вълшебен начин появяващите се видения за събития, които могат да случат в едно неопределено бъдеще... Какво е зад тях? А впрочем, важно ли е това? Блатото свършва, огънят гори... сега тихо, много тихо, нагоре по склона, стрелата на тетивата, резервната в зъбите. Мечът, острието на Отрина, метателните ножове – всичко е приготвено... И няма какво да мисли за тайните, които обвиват тази история. „Стреляй пръв!“

Пръстите докоснаха края на разрушената стена. Сега внимателно да се повдигне... да се повдигне... да се покаже.

Да, тук всичко беше така, както в паметния сън. Малък огън, едва чуто хрупане на врания кон на Олмер. И самият Олмер в тъмно наметало, без шлем и без доспехи, стоеше пред хобита като на длан. В този миг, когато главата на хобита едвам се показа в пролома, раменете на Господаря едва забележимо трепнаха – или само му се стори на Торин?

Думите замръзнаха на джуджето на езика.

- Стреляй! – Стори му се, че извика, а в действителност той едва чуто изхърка.

Фолко за пръв път виждаше ръцете на Олмер без ръкавици. Доколкото помнеше, Господаря никога не ги сваляше – черни, гладки, прилягащи му като втора кожа, но ето дойде време и за тях.

Олмер държеше длани над пламъка. За миг проблесна учудване – няма ли да ги изгори? – а после цялото внимание на Фолко беше приковано към тънкия черен пръстен на средния пръст на дясната ръка на Господаря. Хобитът го погледна – и едва не падна, с усилие сподавил вика си. Това тъмно невзрачно пръстенче удари осмелилият се да го зърне с дръзки очи така, че ако Фолко несъзнателно не очакваше нещо подобно, нямаше да устои. Но собствената му воля успя да се намеси – подобно на това, как изкусен майстор на меча с леко обръщане на острието отвежда настрани цялата чудовищна сила на стоварилия се върху него удар, вместо просто да подложи собствения си щит, така и волята на хобита, извършила нещо неописуемо, го опази. Усещането беше такова, че Фолко с цялото си естество се протегна напред, стягайки волята си в остър конус и насочвайки върха й към гърлото на Олмер...

Всичко описано продължи само миг. Темпото на мислите приказно се увеличи, а ръцете се движеха много по-бавно. О всемогъщи Илуватар, защо толкова бавно вдигам лъка?!

А пръстите на Олмер замислено въртяха още един пръстен, на око не различаващ се от онзи, който беше на ръката му – също толкова тъмен, почти черен – но слабо светещ по краищата със злокобен червен цвят. За миг се появи учудване – къде са всички останали пръстени? Онзи, който е сега в ръката на Господаря, несъмнено е принадлежал на Краля-Призрак, още един има на пръста на Олмер, но къде са другите седем?

А ръцете продължаваха да вдигат лъка, бавно, неимоверно бавно!... И също толкова бавно – но все пак малко по-бързо – пръстите на Олмер започнаха да слагат последния, Деветия Пръстен на същия този среден пръст на дясната му ръка.

Фолко почувства, че под нозете му се разтваря земята. Това не биваше да бъде допуснато в никакъв случай! О велики Манве, о Светла Варда Елберет, какво е това мъчение – да мислиш стотици пъти по-бързо отколкото да действаш?! В съзнанието му се размърда ледения древен ужас – също като изкопаемо чудовище, по странен каприз на съдбата оказалото се отново на дневна светлина, разтваряше криле, готвейки се да се издигне и да се стовари като огнена буря върху нищо не подозиращ град.

Острието на стрелата почти се изравни с края на стената.

„Стреляй! Хайде, стреляй!“ – нахлу в съзнанието му нечий много познат глас, като че ли на Гандалф.

Той би се радвал да стреля, но къде? В тухлите? Пръстенът докосна нокътя на Олмер. В съзнанието на хобита нахлу нечуван от обикновено ухо тъжен и дълъг вой, различен от онзи, който му се бе случвало да чуе в началото на пътя им с Торин. Да сбърка беше невъзможно – някъде в невъобразимите бездни се роди и достигна дотук бойният вик на Назгулите.

И Олмер като че ли също го чу – Пръстенът запълзя по-бърже, сега вече забележимо изпреварвайки ръцете на хобита.

Фолко не можеше да присвие очи, не можеше да види изкривеното лице на джуджето, опитващо се да извади кинжала от ножниците – десниците му се движеха по-бързо, но не по-бързо от ръцете на Фолко. В реалния свят не беше изминала и една частица от секундата, според мисления часовник на хобита и джуджето всичко това зае не по-малко от няколко мига. Около тях светът изглеждаше застинал, замрял, окаменял – всичко наоколо чакаше резултата.

Пръстенът на Краля-Призрак се плъзгаше по дългия пръст на Олмер, плъзгаше се, приближавайки се към вече сложения. Леден ужас все по-здраво и по-дълбоко забиваше безжалостни нокти в съзнанието на Фолко. Страшни видения застанаха като гнетяща редица: пламнали селища, скелети, терзаещи с избелели кости плътта на живите, слънце, изливащо се от небосклона подобно на застреляна, ранена птица, и вселенската стена на огъня, стояща от хоризонт до хоризонт...

От нетърпимата болка му се искаше да разкъса устата си в неистов, облекчаващ рев и се чувстваше, че може да стане по-зле, ах колко по-зле... Пръстените се докоснаха.

Вятър, вятър и тъмнина, затулващи с непроницаемо покривало фигурата на Краля-без-Кралство, треперене на земята под краката. И вцепененият хобит видя това, което досега не беше виждал нито един смъртен или безсмъртен. Ръката на Олмер бе обрамчена от призрачно алено сияние – и в тази злокобна, несигурна светлина пламнаха като въглени и двата Пръстена – и се сляха.

Ето го и отговорът, къде са се дянали останалите седем: сливайки се, те се превръщаха в някаква нова същност, но какви Сили ги накараха да се съединят?

Покривалото на Мрака се събра и едновременно с това острието на стрелата се оказа все пак прицелено натам, където беше необходимо, и хобитът отпусна тетивата, а джуджето хвърли кинжала си.

Стрелата и острието безшумно потънаха в колебаещата се тъмна завеса като в дълбока вода – и нищо!...

Не успяха да се стъписат от станалото. Хобитът не успя да сложи резервната стрела, Торин не успя да се хвърли напред, да завърже смела смъртоносна сеч. Замразяващо вцепенение ги притисна. Сигурно можеше да се каже, че това беше страх, надминал всякакви граници и затова не усещан от съзнанието – затова пък обездвижващ. А след това иззад завесата на тъмата се появи Олмер. Появи се и с бавна крачка се насочи право към замръзналите приятели.

„Край“ – мярна се в главата на хобита.

Те стояха като вкаменени, а Олмер вървеше към тях и наметалото му изглеждаше като парче от Вечната Нощ. Те закъсняха. Нищо не можеше сега да спре Краля-без-Кралство. А на неуспешните ловци – така им се пада!

Олмер спря на две крачки от тях, втренчено се вгледа в лицето на хобита. Очите му както и тогава в шатрата изглеждаха като бездънни дупки към вечната Нощ, към Нищото... Но във всичко друго лицето беше човешко – засега още човешко лице.

Времето спря, и Фолко наяве усети, как се разклатиха, залюляха Везните, за които той така се стремеше да научи повече – само за да разбере, че за смъртен е по-добре да не знае изобщо.

Олмер едва забележимо се усмихна. Той стоеше, опрял се на дългия си меч, и лявата ръка закриваше пръстите на дясната.

- Не стана, полуръсте, и няма да стане. И ти не хващай секирата, тангаре. Не се страхувайте, няма да ви докосна, сега не бива да се убива без крайна нужда...

Хобитът и джуджето мълчаха. Малко след това Олмер внезапно добави:

- Правилно, правилно, уважаемо джудже, не напразно гледаш меча ми – има на света неща, които са се родили не на земята и не под земята...

Олмер леко се обърна и закрачи надолу по хълма. След него като завързан вървеше враният му кон. Страшното вцепенение лека по лека отстъпваше, но те все още не можеха да се движат.

- Сбогом, полуръсте! – за последен път се донесе от мъглата и хобитът чу отдалечаващото се джавкане “а конски копита. Битката при Дол-Гулдур завърши.

Глава 9. ПРОБИВЪТ

Те се опомняха бавно и мъчително. Фолко не го държаха краката, той падна по очи, смазан от поражението, останал без сили. Не можеше да изгони от мислите си натрапчивия, неотстъпно въртящ се мотив: сега край, сега вече край на всичко, сега вече окончателен крах...

Против всички очаквания Торин се държеше много кротко. Той не си позволи и сянка на упрек към хобита, не подметна слова от рода „не можа ли да стреляш по-бързо!а. Джуджето само глухо ръмжеше в брадата си, което след такова съкрушително поражение бе нещо небивало. Мракът изчезна, вдигналият се вятър стихна, точно срещу тях гореше запаления от Олмер огън, до който те намериха своите невредими стрела и кинжал.

Торин не закачаше хобита докато бурното отчаяние на онзи не спря от само себе си и Фолко не се изправи на крака.

- Торин... Торин, какво направихме?!

- Кого питаш? Мен?... Направихме... Каквото с писано, братко, не може да бъде избегнато. Ние закъсняхме съвсем малко – не се кори, тук силите бяха по-големи от нашите...

- А ти разбра ли за какво говореше той?

- Разбрах, но не всичко. Гледах меча му... Не е от земен метал, Фолко, или аз нищо не разбирам от ковашка работа. Но за какво бяха думите му относно родения не под земята и не на повърхността... Да аз четох – заедно с теб. Ето защо той сече митрил!

Фолко още не беше дошъл на себе би напълно, за да разбере думите на джуджето. Други мисли вече се надигнаха в съзнанието му:

- А защо не ни уби? Защо ни пусна?

- Ако знаех това, щях да седя във Валинор – усмихна се Торин. – Може би още не е свикнал с новополучената сила... а може би ние вече дотолкова нищо не значим за него, че не поиска да изхаби за нас и едно махване на ръката...

- Почакай... Какво каза за меча?

- Ти с какво слуша?... Впрочем, извинявай. Аз казах, че втренчено гледах меча му – комай защото просто нямах сили да го погледна в очите. И неговият меч или е от някакво древно съкровище – навярно от същия онзи Дом на Високия, – или това е родният брат на онзи Черен меч, притежаван от Турин Турамбар, същото острие, изковано от Еол, Мрачният елф в забравените сега векове на слава на Белерианд. Всичко ли забрави? Те бяха два тези мечове – един при Турин, който се счупи след самоубийството му, и парчетата бяха погребани заедно с воина, а вторият меч е бил донесен в Гондолин от сина на Еол, Маеглин, пък от него попаднал при Тиор, съпруга на Идрил Келанбиндал, дъщеря на Ургон, кралят на Гондолин. А Туор стана родоначалник на кралете на Нуменор и от Елрос, сина на Еарендил, внука на Туор, този меч се е предавал от поколение на поколение сред кралете и детелините на Нуменор... Явно паметта ти съвсем се е загубила! Всичко е в твоята Червена книга! От Нуменор Черният меч попаднал в Средната земя – докаран тук от Елендил Високи. Дълго време се пазел в съкровищницата на кралете на Гондор... Обаче какво е станало после, можем само да гадаем. Нищо чудно помощниците на Олмер да са откраднали меча. А може би... може би... Боромир е могъл да го остави на единствения си син като знак за правата му над гондорския престол. Спомни си, Боромир веднъж запитал баща си, защо не се провъзгласи за крал, защо остава само Наместник? Както разбрах от книгата, Боромир е бил странен човек. Няма да се учудя, ако той много отдавна, да речем, е сменил меча, възползвайки се от това, че все едно никой не докосвал това острие. Впрочем, за какво говорим! Не, и двамата сме се побъркали. Седим и обсъждаме някаква си глупост без значение...

- Какво ще направим сега, Торин? – с отчаяние в гласа промълви Фолко.

- Поне да застанем в строя и да се сражаваме, докато ръцете не изпуснат оръжието – отсече джуджето. – Ти смяташ случилото се за наша вина. Щом е тъй, нямаме друг начин да я изкупим. Ставай, ставай, не е време да се вкисваш! Трябва да стигнем при нашите...

На половин път срещнаха бързащите на помощ Амрод и Беарнас.

- Той си сложи Пръстена и си отиде – на един дъх докладва Торин. – Ние не можахме... а и вие, сигурно също не бихте успели. Макар че какво сега да гадаем! Той можеше да ни убие... но не го направи, само каза, че все едно няма да сполучим. И още разбрах откъде е мечът му – най-вероятно е от небесно желязо. Очевидно дълго е лежал в съкровищницата на Гондор... Такъв може да сече митрил!

- И как, според вас, да постъпим? – глухо попита Амрод.

- Вие сигурно трябва да идете вкъщи, на изток – с усилие отговаряше джуджето. – Нали там също кипи война... А ние... не изпълнихме доброволно поетия върху себе си Дълг и затова отиваме на юг, за да се присъединим към Гондорската армия.

Елфите се спогледаха.

- Засега ще вървим заедно – трябва да откараме ранените до безопасно място, където ще могат да помогнат и на Маелнор... а там ще видим – каза Беарнас, обръщайки коня.

Пътя се оказа тежък. Отваряха се рани, стенеха, мятаха се в треска бълнуващи хората – налагаше се да сноват без да подгънат крак. Бавно, много бавно излизаха към покрайнините на Великите Зелени гори. Елфите поеха върху себе си главния дял от лекуването на ранените, Фолко и Торин някак незабележимо започнаха да играят ролята на помощници. Като че ли така бе и по-добре. След окончателния провал на всичките им планове хобитът изпадна в дълбоко униние. Пристъпите на гнетящата го мъка след минали неуспехи имаше и по-рано, но нито един не идеше да се сравни с този по тежест. Богатото въображение изигра този път лоша шега с хобита, той прекалено ясно си представяше ужасите на бъдещото нахлуване. И какво можеха да променят в този грандиозен сблъсък на Запада и Изтока шепа воини? Изпуснаха кацналия на рамото им късмет и животът загуби цветовете си, стана блудкав и сив. Размерите на сполетялата ги беда ги гнетеше, превиваше плещите им надолу, за известно време лишавайки ги от сили и желание да се борят...

Но минаваха дни – и малкият стенещ керван се движеше сред пусти, измрели земи. Всичко беше застинало наоколо...

Никого не срещнаха те и край сала на Андуин, а къщичката от дървени трупи на десния бряг на Великата река бе изгорена. Чудо беше, че самият сал оставаше цял. Есенните дъждове отдавна бяха измили всички следи без остатък.

- Войната е започнала – издиша Торин, едва зърнал овъглените трупи...

По някакъв начин те преминаха на другия бряг. Стражевата роханска кула беше оцеляла – но къде е стражата?

Извикаха ги, чак когато те плътно се приближиха до подножието на дървената кула. Познат конник им се зарадва като на роднини.

Разказът му се оказа кратък и тъжен. Почти всичко, което стражникът разправяше, Фолко така или иначе беше предвидил. От Едорас внезапно пратили сигнал за общ сбор и отрядът, оставил на заставата само двама наблюдатели, в галоп се понесъл към определеното място. Там, на югоизток отвъд реката, малко по на север от Емин Муил, се събирал черният облак на войските на непознатия Господар, за когото всички започнали да говорят какви ли не глупави неща, но на тях граничарят не вярвал.... Той знаеше, че тревогата е обявена и в Гондор, но никакви подробности не можеше да съобщи.

- Аз разбирам, че не можеш да ни разкриеш къде се събира главната роханска войска – пронизвайки воина с тежък поглед рече Торин. – Но ние не можем да не се присъединим към онези, които се сражават с Мрака. Как да ги намерим?

- Най-лесно ще ви е да се спуснете на юг – отговори роханецът. – Със сигурност ще ви забележи някой войскови патрул.

Нелекият път продължаваше и само многомъдрият Дурин знаеше, какво бе струвало на хобита, джуджетата и елфите да запазят живота на всичките петнайсет гондорски дружинници. Атлис също бързо се оправяше, мечът в ръката му беше вече почти толкова застрашителен, както и преди раняването. Гондорецът категорично отказа да се връща при своите.

- Съдбата по странен каприз пожела в тази война да се сражаваме заедно – заяви той на приятелите. -Първата битка я изгубихме, това е вярно. Но само първата битка, не цялата война. Ще видим, кой ще победи...

Когато се разделяха с роханския воин, хобитът попита кой запали къщичката на другия бряг на реката и защо салът не е бил изтеглен на роханския бряг.

- Будката сами я изгорихме – отговори воинът. – Лоши хора започнаха да се мотаят там, лоши и ловки – не сварихме да ги заловим живи. Трима-четирима застреляхме, но останалите прибираха труповете със себе си. А сала го прекарахме, защото ви видяхме. Моят другар тръгна на обиколка... Ох, лоши времена! Къде се е видяло патрул – и сам! – Воинът съкрушено поклати глава.

- А как завърши вашият рейд?

- Докато ви изпращахме... с нищо. Двама чужди убихме, а повече нищо. Бързи бегачи се оказаха, а конете им не бяха по-лоши от нашите...

Минаваха дните и на Фолко му ставаше все по мрачно и по-неспокойно на душата. Те не се приближаваха особено към Великата река и не знаеха какво става на източния й бряг. Границата на Рохан изглеждаше абсолютно опустяла. Отначало хобитът се учудваше къде са охраняващите границата стражи? Те се движеха открито, а тях нито веднъж никой не ги спря и не им извика. А какво щеше да стане ако те се бяха оказали разузнавачи на Краля-без-Кралство?

Недоразумението се разреши доста бързо. Целият бряг се оказа осеян с тайни постове. Един от тези постове Фолко и спътниците му забелязаха само понеже се сблъскаха с тях лице в лице. Изясни се, че придвижването им е прекрасно известно. Всички гранични стотни са получили белезите, по които да ги разпознават и строга заповед да ги пускат безпрепятствено. Началникът на поста накрая ги зарадва с това, че командирите на роханската армия в Източен Емнет били позволили пътниците да научат къде се съсредоточават главните й сили – ако уважаемите спътници пожелаят да се присъединят, Фолко почувства в случващото се ръката на предвидливия Етчелион и, както се изясни по-нататък, не беше сбъркал.

Земите на Източен Рохан между Великата река и Волд, по които вървяха приятелите, вече напълно се бяха оказали във властта на настъпващата зима. И макар че снеговалежите бяха редки в тези области, през нощта земята беше посипана от слана. Тревата, суха и чуплива, мъртво хрускаше под конските копита. Ниските сиви облаци бяха покрили небето, в Рохан бе дошло времето на продължителните есенни дъждове.

По пътя Дребосъка се оправи, той не изпускаше меча от ръцете си, уверявайки всички, че съвсем е отвикнал да се бие. Според гледната точка на Фолко, железния вихър на Малкото джудже изобщо не се беше забравен, но Дребосъка само недоволно въртеше с глава и нещо мрачно си мърмореше под носа.

Накрая те се натъкнаха на истински войскови патрул. Десетина отлично въоръжени рохански конници, яхнали огромни охранени коне, носеха къси копия и лъкове. Препускаха откъм реката, сменени от свежа десетка.

Десетникът, воин с великанско телосложение, само поклати глава, гледайки докарания от отряда страшен товар – ранените гондорски воини. Всички те вече бяха извън опасност, но нито един от тях засега не можеше да стане самостоятелно от леглото. Десетникът нареди на половината от своите да изпратят болните до най-близкия лагер на Делителите. На останалите – тоест на Фолко, Торин, Дребосъка, Атлис и на тримата елфи – той предложи да го следват към главния лагер на роханската войска.

- Чух, че сте имали тежка задача на север – каза воинът. – Херцогът от Мундбург, Етчелион, прати писмо, разказващо за вас, затова и ви пуснаха през кордоните на стражата... Дойде време да изчистим ръждата от мечовете.

И той започна да разказва за положението на нещата, Сведенията за придвижването на неприятелската армия не бяха достояние само на пълководците на Пределите и приближените им. Кралете на народа-войска смятаха, че такива знания трябва да има всеки сражаващ се.

Армията на Господаря изневиделица се появила на североизточните граници на Рохан, но все пак недостатъчно внезапно, за да изненада опитните воини.

Далечните разузнавачи навреме вдигнали тревога, макар че врагът се криел колкото могъл, затова доверени хора в Айбор и Невбор научили за нашествието чак когато пратената от тях новина вече не могла съществено да изпревари истерлингските конни стотни, устремили се в бърз марш през степите. И стерлингите, тези вечни врагове на Гондор и Рохан, вървели в авангарда – кръвта в тях не изстиваше с годините, а пораженията само повече разгаряха желанието им за мъст.

- С истерлингите вървят – забеляза воинът, – вървят някакви странни, ниски, с огромни лъкове. Може би сте чували, макар че едва ли, разбира се откъде вие...

- За битката при Вълчия камък? – невъзмутимо попита Дребосъка. – За чудните стрелци, които избиха цял отряд млади рохански конници?

Воинът се стресна.

- Ние видяхме всичко това – поясни Фолко на десетника, загубил от изумление дар слово. – Лежахме в храстите – нощувахме – и се оказахме случайни свидетели...

- Тогава ясно откъде духа вятърът! – хищно присвивайки очи, провлече роханецът. – Е нищо, сега ще се уредим сметките... Трябва да разкажете в лагера с всички подробности как е станало това! – решително каза той. – Нека хората знаят. По-здраво ще се бием....

Но разузнавачите донасяха, че подир отредите на истерлингите и хазгите прииждали нови, никога не появявали се на границата на Рохан племена. Само Торин, Фолко и Дребосъка можеха по оскъдните описания на десетника да разберат, че става въпрос за баскани, хеги и ховрари. Те образуваха втората линия на войската.

- И което е особено тъжно – говореше стотникът, – че на юг са тръгнали и много хиляди ловци от Езерното кралство. И това е много лошо не само защото те са наши преки роднини и понеже дълги години сме били верни съюзници и в отдавна отминалите години на войната за Пръстена сме се сражавали с общия Враг, но и затова, че те са прекрасни воини, непоколебими и издръжливи, конницата им само малко отстъпва на нашата. Не мога да разбера какво е станало с тях!... Чух, че на север потеглило пратеничество – по обиколен път, през земите на Беорнингите, но кога ще стигнат до Дейл...

- А има ли новини от Мундбург? – попита хобитът. – Там какво става, всичко ли е спокойно?

- Работата е там, че не – въздъхна роханецът. -Врагът се е появил до самите Зъби на Мордор. Но за събитията на юг знам малко. Може би в лагера ще научите повече.

В действителност единен лагер като такъв роханците нямаха. Няколко големия отряда се бяха разположили, всеки самостоятелно, готови да действат и заедно, и ако се наложи поотделно, Фолко и другарите му яздеха по плоска като маса равнина на север от края на Емин Муил. Тук, прикрили лявото си крило с непроходимите планински върхове, се бяха съсредоточили главните сили на Рохан. На полетата тук и там се издигаха шатри, предимно бяло-зелени. Над всяка се вееше флагче с герба на собственика, а герб в Роханските предели имаше всеки, който беше воин. Малко по-далеч на запад коневъдите бяха изкарали на паша табун – не толкова да търсят оскъдната тревица, колкото за да не се застояват конете. Навсякъде Димяха огньове, сновяха хора, стояха талиги...

- Едва ли умеете да се сражавате на кон – обърна се десетникът към хобита и другарите му. – Брего Третия Маршал на Пределите и командир на пехотата, ще ви посочи местата ви. Неговата шатра е ей онази. Късмет и да ви пази Съдбата!

С тези думи воинът се поклони и си отиде. Така Фолко, без сам да забележи това, се оказа като редови стрелец в армията на Рохан, очакваща скорошното нападение на врага, същият враг, който не един път бе побеждавал хобита и спътниците му... Някак без спорове и размишления, едва ли не случайно, приятелите избраха място, където щяха да чакат първия удар, макар хобитът да си даваше сметка, че с по-голямо желание би се сражавал на прекрасните в мощта си стени на Минас-Тирит и не защото те бяха могъщи и се славеха като несъкрушими, а защото красотата на този град, признавана от самите елфи за съперничеща си с древните им постройки, здраво се беше запечатала в паметта му. Да умре, защитавайки я, изглеждаше най-голямото щастие за воина, ако бе имал възможност да избира поне мястото на последната си битка, ако не времето й.

Но от първите минути в роханския лагер ги подхвана и завъртя ритъма на точно работещ воински механизъм. Нито бързане, нито суета, нито викове, нито неразбория не видяха приятелите в неголямата, но силна войска на краля на Рохан. Брего, третият Маршал на Пределите не взе да вниква в подробностите дългата им история. Той нищо не ги попита – а Фолко, чувствайки ненужността на по-нататъшните разкази, и не му се натрапи. Маршалът им посочи в коя десетка да се представят, като добави, че макар за тях поръчителства, като следва от писмата, самият владетел на Мундбург, все едно са задължени да дадат клетва за вярност към Краля на Пределите, щом са решили да се сражават в редиците на воините му. Но това ще стане, когато пристигне отряд от млади воини.

Фолко успя да забележи, че в роханските стотни действително не можеше да видиш нито прекалено стари, нито прекалено млади лица. Тук бяха събрани здрави мъже, достигали разцвета на мощта на телата и духа си, а юношите, бъдещото на кралството, господарят на Рохан предпочиташе да не рискува. И споменатите „млади воини“ се оказаха в всъщност опитни бойци, минали школата на граничните сблъсъци с дунландците и ездачите на вълци. Чак изкарал две години във войската, младият воин получаваше правото да положи Клетва пред краля си... За пътниците с писмото на владетеля на Обединеното кралство бяха направени някои отстъпки.

Отрядите на Третия Маршал на Пределите заемаха, както с известно униние разбра хобитът, най-опасната позиция – на брега на Андуин, имайки за задача да попречат на врага да премине през реката. На много лиги около крайбрежните склонове се точеха добросъвестно изкопани ровове, нижеха се насипани валове, укрепени на места с дървени огради. Врагът го очакваха вълчи ями, капани-самострели, майстори на метателни машини монтираха несложните си съоръжения така, че да поразяват с каменни ядра саловете и лодките на противника, когато започне да преминава реката.

Оказа се, че има страшно много работа. Въпреки прохладното време ризата на хобита не изсъхваше от пот. Те работеха, без да подвият крак, превръщайки западния бряг на Великата река в непристъпна крепост. Торин и Дребосъка се оказаха добри строители а хобитът за проявените от него способности бе дълго умоляван от цялата стотна да приеме върху себе си задълженията на готвач – между другото, много почетна длъжност в армията на Пределите... Дните полетяха един след друг като гъст наниз еднакви часове и Фолко с непрекъсната работа се стараеше да заглуши в себе си нарастващото чувство на тревога и своята непростима вина. В тези многобройни полкове, събрани по границата, той виждаше собственото си поражение. Той волно или неволно обрече на смърт мнозина и мнозина от воините на Рохан, като не изпълни Дълга си... Фродо Бегинс можа, а той... той претърпя неуспех. Но защо? В какво? Къде се крие съдбоносната им грешка? Фолко се терзаеше от този въпрос, работейки чисто механически, а суровите воини от Западните области на Пределите неуморно хвалеха готвенето му. Сигурно ако в този момент Фолко се беше замислил и над това, какво трябва да правят ръцете му, походните му каши със сигурност щяха да се превърнат на въглен...

Вечер хобитът не прекратяваше опитите си мислено да чуе гласа на Гандалф или поне на Радагаст. Понякога му се струваше, че до него се опитва да стигне старият маг, който предпочете безкрайността на живота пред простото безсмъртие, но не бе сигурен. Гандалф мълчеше.

Камъкът в пръстена му, както и предсказваше Форве, ослепя окончателно. Скъсаха се всички нишки, които свързваха Фолко с другите силни и мъдри, които можеха да помогнат, да подскажат или просто да утешат. Той бе останал насаме с войната и навярно му беше много по-тежко, отколкото дори на Фродо и Сам по време на пътя им към Съдбовния връх.

В стотната новопристигналите бързо завоюваха всеобщото благоразположение. Роханците умееха да разбират и да ценят високото воинско изкуство. За Фолко, който на бас сваляше с метателния си нож птица в полет, говореха „нашият полуръст“ и просто-душно се хвалеха с него пред другите стотни... Изобщо не бе прието готвачите да ходят в патрул – но на Фолко не му костваше големи усилия да убеди стотника да го праща наравно с другите воини. И всеки път, вглеждайки се в непрогледния мрак на мълчаливия противоположен бряг, той неволно мислеше: може би, все още някак ще се размине?

Той се опита да си представи къде е Олмер сега и какво става с него, но интуицията му мълчеше – всичко изглеждаше така, като че ли против тях се бе събрала най-обикновена армия от племенни степни воини.

Ноември свърши. Наближаваше декември, все по-студени ставаха ветровете, нощем локвите замръзваха до дъно и ледът не отстъпваше до вечерта, два пъти валя сняг, но бързо спираше, а падналият се топеше. Земята и досега пазеше следите на топлината...

А после дойдоха вестите от Гондор. От самото утро всичко в лагера някак си тръгна не както обикновено, хората се събираха на групи и обръщаха погледи на юг. Тревогата, като че ли се рееше във въздуха. През нощта задуха пронизващ североизточен вятър, унило виейки в острите върхове на скалите на Емин Муил. Чакаха беда. Опитните стотници мръщеха чела, свиваха вежди и караха войниците си още веднъж да прекарат брус по меча и да проверят пръстените на ризниците.

- Днес ще се почне! – каза хобитът на Дребосъка с горчива увереност в гласа.

- И слава на Дурин – мрачно се отзова Малкото Джудже. – Писна ми да чакам.

- Не, по-добре изобщо да не беше почвало – поклати глава Фолко, бавно изговаряйки думите.

Той и в действителност не споделяше – макар да разбираше – мислите на Малкото джудже. Цялото хобитово миролюбие веднага оживя в него и предяви правата си. Съвсем не на място той отново започна да си спомня родината, Фолко се улови, че с приятни чувства си мисли за чичо Паладин, а когато му се присъни Милисента, мълчаливо стояща до оградата и с упрек гледаща го в лицето, очите му предателски се навлажниха.

Бе студен и лишен от слънце обед, когато в лагера нахлу пристигнал от юга куриер. Покритият с пяна кон едва го довлече до кралската шатра, подхванат от здравите гвардейци вестоносецът се скри вътре, като пристъпяше с мъка. След няколко минути за пристигането на куриера разбра целият лагер.

Без да чакат команда, десетниците строиха десетките си, стотниците – стотните. Към кралската шатра в галоп препускаха хилядниците, не се забавиха и Маршалите на Пределите... Потрепна цялата роханска войска. И Еотан, един от хилядниците, заповяда да се удвоят постовете и да се придвижат още триста воини към крайбрежните укрепления.

- Отвътре чувствам, че на юг се е почнало! – издиша запъхтелият се Дребосък.

Целият почервенял, само по риза, Строри току-що беше спрял неуморимата си ръка, която въртеше меча.

- На юг започна – като ехо се отзова Торин, – а тук продължава...

Фолко погледна мокрия от пот Дребосък.

- Чуй, Строри, все исках да те питам, но не се получаваше... И теб, Торин, също. Когато се биехте с Олмер на Дол-Гулдурския хълм – той действително ли се показа като велик воин, способен да се справи с трийсет противници, или му помагаше някаква свръхчовешка сила?

Торин и Дребосъка се спогледаха.

- Не, никаква сила не почувствах – призна Дребосъка. – Макар че много би ми се искало да поизлъжа... – Той се намръщи. – Не, братко хобите, това беше човек – но наистина най-великият от воините, най-добрият меч на Средната земя на всичките три последни епохи.

- Да предположим, че не е съвсем така – възрази Торин. – Когато ме преобърна по време на боя, аз, разбира се, не си спомних веднага за Сиранон. Само като сложи ръка на рамото ми, ме натисна почти до земята! Кой ще каже какви са били тези Сили? Дарени от Пръстените или негови собствени? Но се биеше много добре! Ако не бяха доспехите от митрил, щеше да ни накълца с Дребосъка на малки парченца, да си кажа, без да крия. Макар че вижда Дурин, ние със Строри не сме от най-слабите сред нашето племе.

- Бих искал да знам, какво става в Гондор? – побърза да смени очевидно неприятната му тема Дребосъка. – Дали са тръгнали срещу Минас-Тирит? Или към Каир Андрос?

- Почакай, сега ще разберем всичко – успокои го Торин.

И действително, кралят на Пределите не държа дълго войската си в неизвестност. Военният съвет трябваше да се състои по-късно, както разбра хобитът, но щом владетелят получи вестите и след като размени няколко думи с приближените си, той излезе при воините, мълчаливо очакващи думите му.

Той се оказа невисок мъж, което беше странно за роханец. Краката му изглеждаха криви от постоянна езда, но той се славеше като най-отчаяният храбрец сред поданиците си, бе смел воин и човек, чужд на високомерието и горделивостта. Поданиците му го обичаха искрено.

Кралят се забави, оглеждайки войската. А сетне разсече с длан въздуха и без всякакви предисловия се провикна:

- Преди два дни врагът е нахлул в Северен Итилиен! Южно от Емин Муил те се опитват да преминат на нашия бряг! Многобройни са и битката е жестока! Господарят на Мундбург ни известява, че следва да очакваме атака всеки момент! Той ни моли – не ни заповядва, а ни моли! – да не дадем на ордите, които сега ни противостоят, да се присъединят към онези, които щурмуват гондорските граници! Главният удар те нанасят на юг! И затова – в бой, воини! За Еорлингите!

- За Еорлингите! – подхвана тълпата бойния вик на Рохан.

- Хилядниците да поставят всички по местата им! – изкомандва кралят и отново се скри зад покривалото на шатрата.

Фолко разбираше – сега вътре ще започне най-важното – военен съвет, на който се претегля всяка частичка от дошлите новини. Той много би дал за да разбере какво се говори там, но за да заслужи пак да го слушат крале и владетели, би му се наложило отново и отново да разказва всички перипетии на тяхното дълго и, уви, безплодно странстване, а на хобита дори не му се искаше да мисли за неизпълнения Дълг. Не, нека по-добре си остане редови воин, но тъй ще се сражава само за себе си. Слабост? Да, явно, но след поражението, което претърпяха край Дол-Гулдур, толкова просто няма да се оправиш, пък нека и отървал се без нито една драскотина...

- Главният удар е на юг... Нещо не ми се вярва – промърмори Торин, като изслуша казаното от краля.

- На мен също – кимна Атлис. – Освен ако този Господар наистина не си е изгубил ума. Сега не е Третата епоха и не е времето на Войната за Пръстена, когато врагът можеше за един дневен преход да се озове под стените на Минас-Тирит и само при мостовете на Осгилиат да срещне слаба съпротива!

- В Анориен има ли рохански конници? – попита Амрод.

- Трябва да има – сви рамене Атлис. – Онези земи винаги сме ги пазили заедно с конниците на Пределите.

- Може би ще се размине, Фолко? – Беарнас сложи ръка на рамото на хобита. – Току-виж Олмер наистина удари чело в Минас-Тирит?

- Струва ми се, че за Олмер вече е време да забравим – измърмори Фолко. – За Олмер... За Краля-Призрак е време да си спомним. И не знам как ще устои Минас-Тирит против тази Черна Сила без магьосник, равен по вещина на Гандалф Сивия. Така че още не се знае какво е по-добре...

- Добре поне, че войната засега е обикновена, без всякакви чудеса с мрак и призраци – забеляза Амрод.

- Точно така – вмъкна Дребосъка. – Нощната господарка му се подчинява, а може ли някой от присъстващите тук да ми каже как да я спрем, ако нямаме изработения от Олмер Талисман?

- Е, за Господарката нищо не се е чуло засега – плахо каза Фолко. – Може би да не се плашим преди време?

- Да не стане късно за плашене...

- А ти да не би да можеш да изработиш такъв Талисман? – заръмжа Торин срещу Дребосъка. – Такъв, че със сигурност да я спре? Ако можеш – моля заповядай в ковачницата. Ако не – млъквай!

- Ами аз какво, аз нищо – унило произнесе Малкото джудже настръхвайки. – Само че ще си спомните думите ми...

- И да си ги спомним, кажи ми каква полза има от това? Добре, стига толкова. По-добре кажете какво прави тук цялата тази армия от истерлинги и хазги заедно с другите неизвестни племена, щом Господарят се е прицелил в Минас-Тирит?

- Отвличат роханците – предположи Амрод, – за да не успеят да помогнат на Гондор. Олмер не разполага с достатъчно сили.

- Ако кралят на Пределите разбере това, конниците му ще се озоват пред стените на Минас-Тирит след няколко дни – възрази му Торин. – А ако главните сили на Господаря бъдат смазани от воденичните камъни на Гондор, Рохан ще успее да устои, даже ако армията, която е сега срещу нас, предприеме нахлуване. Пък тогава и арнорската помощ ще пристигне... Лошо им се пише!

- И какво следва от това? – нетърпеливо попита Беарнас.

- Следва, че нашите предположения, боя се, ще се окажат истина – отвърна Торин. – На юг те само ни баламосват – ето, нападаме Минас-Тирит както вие си мислехте, а самите те ще пробият на север...

- Ей! По местата! – чу се резкият вик на стотника. – Към брега! Не се влачете! Мърдайте по-живо!

Приятелите се спогледаха.

- Какво пък, да идем към брега – с лека подигравка оправи шлема си Амрод.

Няколко часа след пристигането на гондорския куриер, част от най-добрата роханска конница бърже събра лагера си и в бесен галоп се отправи на юг, заобикаляйки върховете на Емин Муил.

- Към Гондор, къде другаде! – изрече на глас Дребосъка и без това очевидният за всички факт, но джуджето просто не изтрая тежкото мълчание и реши да поразведри обстановката.

Стотната им зае позиция на предния край на отбраната на роханската войска. Пред тях като на длан лежеше долината на Великата река. Краткият ден на предзимата свършваше, вечерните сенки се готвеха да запълнят гънките в земята, изпълзявайки като призраци от тайни скривалища. Зад реката, без изобщо да се крие, неприятелската армия палеше огньове. Алените им очи се нижеха далеч в двете посоки, до най-черните върхове на планината от източната страна на Андуин. Рано показалата се луна както всяка нощ започваше своя път в небесата. Тягостна тишина падна върху двете противостоящи войски. Духащият от изток вятър не донасяше откъм вражеския стан обикновено ехтящите до късно песни. Зад гърба на хобита също в мълчание разгръщаха бойни редици армиите на Пределите, пешите воини заемаха предварително насипалите от пръст редути, конните стотни в тръс се укриваха по околните горички.

Тази нощ Фолко не спа. Той завиждаше на приятелите си – пътищата и перипетиите така ги бяха калили, че каквито и битки и сражения да ги очакваха на сутринта, през нощта те спяха като невинни бебета. Хобитът не можеше така. Вечният му въпрос -какво да прави сега? – отново не му даваше мира. Всичките им минали неуспехи оставяха все пак надеждата, че нещата са поправими, малко повече късмет и... А сега? Войната се разгаряше, кое би спряло Краля-без-Кралство сега? Да, войските на Гондор и Рохан са готови – но ще се справят ли обикновените мечове със силата на Надигналия се Мрак? Олмер-човека може би щяха да надвият, но как да се справят с Олмер-носителя на Наследството на Саурон? Ех, Гандалф, Гандалф, къде си? Твоята дума сега е незаменима!

И хобитът с отчаяно усилие протегна мисълта си към Благословената земя, както неведнъж го бе правил в онези дни, когато светът на прекрасните видения му беше подвластен. Той се разтваряше в потоците на силата, стремяща се към залеза, все по-далеч и по-далеч, към Чертата, към Пречупването на Света – и нагоре, по Правия път. Някога по него беше вървял Еарендил, а след него скръбните кервани на Нолдор, сивите кораби на Елронд, отнасящи в непознатите далечини на вечния живот и тримата хобити, чийто ръце бяха докосвали Пръстена на Силата...

На Фолко му потрябва пределна съсредоточеност, и за да я достигне, пускаше в действие всичко събрано за годините на странстване. Паметта му възкреси и Синьото Цвете, и прекрасното елфическо лице, стоящо пред очите му в онзи паметен летен ден – и това лице се оказа последната капка, издигната на пътя на мислите му от непознати, но могъществени сили. Както и в незабравимия си сън, той отново виждаше сякаш през очите носеща се в небето птица. Видя Самотният остров, приютил остатъците от Нолдор, зърна Алквалонде, пристанището на Телери, Морските Елфи на брега на залива Еламар. Виждаше страховитите грамади на планините Пелори, блестящия с огньове Тирион. А после видението се издигна като вихър разноцветни огньове и облечена в сиво наметало фигура пристъпи насреща му.

Гандалф Сивия лично.

Не Бял, както му се полагаше да изглежда. Той отново беше със старото изхабено пътно наметало, което помнеше толкова пътища на Средната земя!

- Гандалф! – Думите засядаха в гърлото на хобита. – Гандалф, ти знаеш... сега ти знаеш всичко за Олмер?!

- С твоя помощ, добри ми хобите... да – без сянката на толкова обичайната за предишния Гандалф ирония отговори магът. – Здравей! Толкова се радвам да те видя жив и невредим! Следях ви колкото можах, а след това Мрака се засили и повече не можехме да разговаряме. Голямо щастие е, че ти разкъса тези завеси – това бе възможно да се направи само от вашата страна, от страната на Смъртните Земи... Без да се впускам в подробности – браво на вас! Сега всичко застана на своите места.

- Ще ни помогнете ли? Всички отказаха, Гандалф, всички до един, дори Великият Орлангур!

- Не се надявай прекалено много на мен – въздъхна магът. – Великия Манве Сулимо...

- Проклятие! – със сълзи в очите от яд извика хобитът. – Колко още ще слушам това! „Не се надявай прекалено много...“ Тук всичко скоро ще се превърне в прах! Войната вече започна! Олмер не го убихме -какво да правим сега? Кой ще оглави новия съюз на Хората и Елфите? Водите на пробудата самите едва се държат. Средното княжество обеща помощ – но това е Изтокът, а на Изтока аз не вярвам. Ти нали си Маяр, Гандалф, нали си от синовете на Твореца-Илуватар! Защо, в името на Светлата Варда Елберет, Силите на Света не склонят слуха си към нашите молби и стонове? Защо пожарът на войната се разпространява все по на шир и длъж? Говори Гандалф, не мълчи! Аз знам – ти някога обичаше роднините ми и нашата прекрасна, тиха и мирна страна. Но ако Олмер проникне път в Ериадор... Страшно ми е да си помисля, какво ще стане с Графството! Хайде де, говори, Гандалф!

Старият маг погледна хобита в лицето. Погледът му беше тежък, гъстите сиви вежди – страховито свити.

- Аз молих великия Манве да ме прати в Средната земя. И получих отказ. Проклетите Везни! Ти вече много знаеш за тях и трябва да разбереш. Хората трябва да се справят сами с новото пришествие на Мрака. Но знай – паднат ли Сивите Заливи...

- Чувал съм го! Ще се скъса връзката между Задмория и Средната земя!

- Ти си чул за това? Прекрасно! От Златния Дракон сигурно си чул, че разкъсването на тази връзка заплашва с преждевременен Дагор Дагорат. Падането на везните ще освободи исполинските Сили, здраво оковани при създаването на Земята от Илуватар.

Сега най-мъдрите Валари са потопени в тягостни размисли как да предотвратят катастрофата. Изкованите от нас вериги могат да не издържат удара на вълните на Хаоса, Моргот ще свали от себе си оковите... За това, което ще се случи тогава, е по-добре да не мислим.

- Защо тогава Валарите бавят помощта?

- Работата е там, отчаян мой полуръсте – тихо прозвуча отговорът на Гандалф, – че появяването на поне един воин от Благословената Земя на бреговете на Средната земя необратимо ще разруши Везните. Това вече стана известно със сигурност. А падането на Сивите заливи, колкото и ужасно да звучи за теб... това може да предизвика страшна беда – но може и да не, и по-скоро няма да предизвика. И затова, прости ми хобите... Не можем да направим нищо. Силите на Арда, както и елфите, са приковани към този Свят, те не могат да действат извън него. Съветът на Езелохар продължи четири дни, и беше решено само едно -да молим Еру Илуватар... Затова бъди смел, хобите! Вашите мечове са последната ни надежда! Нещастният Боромир! В какво страшно оръжие на Мрака се превърна негов далечен потомък! Ето ги отровните кълнове на черното влечение към Пръстена!... Успяхме да предупредим Корабостроителя! Той се готви да ви помогне. Арнор вече получи вести за ставащото -също от Корабостроителя! Дръжте се до идването на свежи сили! Войската на Олмер е огромна, това е безспорно, но затова пък самият той далеч не е Саурон!

Видението избледня, като че по огледална вода на чисто езеро преминаха вдигнати от вятъра вълнички, а едновременно с тях от дъното започна да се надигна разбърканата тиня. Фолко успя да извика:

- Сбогом, Гандалф! – и отвори очи в късната есен на Средната земя, в редиците на роханската войска приготвила се да отрази вражеската атака.

Нощта мина спокойно. Врагът не се показваше зорките рохански часови не забелязаха дори обикалящи по източния бряг конни патрули. Ала гнетящата тревога от предишния ден не беше отминала, воините стискаха по-здраво копията и присвиваха очи към изгряващото алено слънце.

Изгревът току-що се бе разлял на източния край на небосклона, облаците малко по малко се разпълзяваха настрани, деня обещаваше да бъде ясен.

- Каква красота – въздъхна необичайно рано събудилият се Дребосък. – Все едно няма никаква война...

Фолко не му отвърна. Той гледаше като омагьосан към отсрещния бряг. Там от вълните сива мъгла една след друга изплуваха безбройни тъмни редици.

Армията на Олмер бе започнала пробива.

- Ти какво си зяпнал... – започна Дребосъка и също застина с отворена уста, гледайки как плъзналите към водата първи редици дружно избутаха в Андуин десетки, ако не и стотици салове... А зад тях се появяваха все нови и нови отряди, пеши и конни, застрашителната маса врагове се натрупваше на брега – и ето, че първите удариха с гребла....

И всичко това ставаше в мълчание – не тръбяха рогове, не звучаха заповеди, не се чуваха бойни викове... Само на близкия крайречен хълм трепкаше под напора на източния вятър познатото знаме с черна корона.

В редиците на роханската войска изгърмяха свирещи тревога рогове. Удариха кънтящи барабани и по целия бряг се разнесе мигновения вал на стремително движение, обичайно за всяка войска – издърпваха се от ножниците мечове, слагаха се стрели, прехвърляха се по-удобно щитове и копия... Тропаха крака, от време на време се разнасяше конско пръхтене. От палатките, обличайки се в движение, тичаха почиващите през тази нощ стотни, дългата редица от земни редути бързо се запълваше с хора.

Десетката, в която попаднаха хобитът и спътниците му, се оказа зад невисока дървена ограда точно накъдето се бяха насочили първите стотни преминаващи. Торин, Фолко, Дребосъка, Атлис и елфите стояха рамо до рамо. Около тях тясно събрали щитовете, се бяха свили в плътен строй копиеносци от Западен Емнет, лицата на хората изглеждаха помъртвели – всичко волно или неволно се опитваха да определят колко врагове има против тях.

Бързото течение на Великия Андуин отнасяше леките салове, Фолко виждаше, как се бореха, натискайки греблата, набитите истерлинги – може би същите тези, с които той беше под знамената на Отон. Видя и паднали на едно коляно хазги, вече се готови за стрелба – може би същите, с които той се бе състезавал и почти беше успял да се побратими...

- Ст-о-о-й здраво! – разнесе се по редиците на роханската пехота.

Хобитът неволно се обърна към десетника.

- Не бива да им разрешим да се качат на стръмния завой – мрачно подхвърли командирът. – Атаката няма да е само една, онези няма да им стигне... Ей, всички! Не жалете стрели! В обоза има много!

Гъсто облепени с вражески воини, саловете плуваха през Андуин. Източният вятър не стихваше, право в очите на защитниците на Рохан светеше същото слънце – какво и да говорим, моментът на пристъпа бе избран сполучливо.

Дребосъка и Торин заредиха своите малки арбалети, елфите проверяваха колчаните, днес пълнени с обикновени тисови стрели – както и хобитът, те пазеха своите собствени... ами ако им се удаде случай отново да се срещнат лице в лице с Господаря?

Фолко пусна плътното забрало на шлема от митрил. Не бе много удобно за прицелване, но хазгите, ненадминати стрелци, с лекота забиваха стрела в лицето от двеста крачки. Той виждаше как на предния сал висок мъж в тъмни доспехи махна с окованата в желязо ръка – и хазгите едновременно пуснаха стрелите. Битката на Андуин започна.

Вятъра помагаше на стрелците на Господаря и много пречеше на роханците, първите стрели удариха по оградите и бойниците на редутите, но защитниците на западния бряг не отвърнаха. Тежка хазгска стрела със звън се заби не по-далеч от една длан от главата на хобита, хвръкнаха трески, дървото се разцепи, и стрелата хищно извади здравия си огромен назъбен връх над рамото на Фолко. Той чу как Торин ядно изруга.

Изглеждаше сякаш върху роханските укрепления се е стоварил налетял от изгрева черен порой. Нито една ръка, нито един шлем не можеха да се надигат над невисоките огради и когато саловете се приближиха дотолкова, че стрелците на Пределите да могат да отговорят, то отговорът им се оказа далеч по-малко впечатляващ от стрелбата на хазгите.

Въздухът потъмня от стрели – но отначало загубите на сражаващите се бяха неголеми. На роханците им помагаха благоразумно издигнатите укрепления, на воините на Господаря – добрите доспехи на първите редици, източния вятър и точността на хазгите, непозволяващи на никой в редутите да се прицели както трябва.

Фолко пренебрегна стрелците на Господаря. Той вече пусна три стрели, улучи и трите пъти – но никой не падна, стрелите явно се счупиха във вражеската броня. Онзи, който командваше този пробив, беше сложил в първите редици оковани от главата до петите броненосци, зад гърбовете на които се криеха леко въоръжени воини.

Хобитът се изправи в цял ръст, веднага превръщайки се в примамлива мишена. Бойният хъс го подбутваше: хайде, кой по-бързо ще се прицели – той или онези хазги, които така и не можаха да го надминат в честно състезание.

Той се оказа по-бърз. Стрелата му изтръгна от най-близкия сал една от тълпящите се там черни фигури, която с плясък падна във вълните, и макар че по шлема на хобита се плъзна точна стрела на противника, а втора изсвистя край ухото му, той отговори с още една – и също смъртоносна.

Дребосъка и Торин засега изчакваха – мощните им арбалети можеха да потрябват, когато броненосците стъпят на брега и тръгнат към редутите. Елфите стреляха рядко, старателно прицелвайки се и стараейки се колкото се може по-малко време да остават на открито. Шлемовете им, макар и добре изковани, нямаха забрала, само вертикална гарда над носа.

Саловете се приближиха още повече и поразяващата сила на стрелите нарасна. Падаха във водата пронизаните истерлинги, конвулсивно хващайки се с ръце за гредите на саловете, падаха и приели смъртта лице в лице роханци. Отпорът на воините на Пределите се засилваше и водите на Андуин се обагриха с кръв.

Цялото корито на Великата Река беше задръстено от салове и от неизвестно откъде взели се лодки.

За миг вдигнал поглед, хобитът видя слизащи от противоположния бряг в реката все нови и нови отряди. Онези, които вече плуваха, на око бяха два пъти повече от защитаващите се.

Захапал устните си, хобитът стреляше и стреляше. Сега вече почти нито една стрела не попадаше даром, една особено успешна събори броненосец. Защракаха арбалетите на джуджетата и тишината на първите минути на битката се смени с диви викове, стонове и вопли. Загиваха мнозина и загиваха тежко. Отдясно на хобита се преобърна с простреляна глава един от роханците от Западен Волд. Съскайки и кривейки се от болката, друг изрязваше от рамото си заседнала стрела, хазгите бяха стигнали достатъчно близо, за да могат стрелите им да пронизват леките доспехи, които носеха мнозина от воините на Пределите.

Някъде зад гърба на хобита се разнесе мощен глух удар. Над главите над защитниците излетя в небето огромен черен камък – ядро от катапулта. Като описа дъга и за миг увисна в най-високата си точка, то се устреми надолу – и засегна ръба на единия от пълните с хора салове. Вдигна се белезникав стълб вода, литнаха трески – и екнаха страшните къси викове на премазаните. Салът се превърна в купчина отломки, на повърхността се удържаха само двама-трима от петнайсетината, намирали се на него воини.

Към летящите от западния бряг стрели се присъединиха тежки камъни, майсторите на метателните машини се постараха на съвест. Най-често, разбира се, ядрата им напразно вдигаха водни стълбове в Андуин, но от време на време уцелваха някой нещастен сал.

Фолко и другарите му изстреляха по цял колчан стрели. Хобитът извика поднасящия, бърже скъса връзката на дебел сноп стрели, който му хвърлиха. От тези врагове, които плуваха на първите салове, загинаха повече от половината, но доста оределите купчинки хора на изгнили трупи упорито продължаваха да гребат към вече съвсем близкия западен бряг. В ушите им нахлуваше безкрайното диво ръмжене на истерлингите, събиращи злоба за ръкопашна битка.

Първият сал се натъкна на крайбрежните плитчини, хазгите и истерлингите заедно, умело прикривайки се със щитове, на бегом се хвърлиха напред по плитката вода. Посрещнаха ги негодуващите вопли на защитниците и ураган от стрели. Телата тежко падаха във водата и на мокрия пясък, около тях бързо плъзваха тъмно-алени петна. Не оцеля никой, дори четирима броненосци загинаха от късите арбалетни стрели. Но след първия сал последваха веднага още пет или шест други, а зад тях още петнайсетина... Тържествуващият боен вик на Великата Равнина огласи въздуха, заглушавайки воплите на ранените и умиращите. Първата стотна щурмуващи се устреми нагоре по ниския склон, натам, където чернееха валовете и стоборите на роханците. Те тичаха, падаха, изправяха се или оставаха да лежат неподвижно, хазгите стреляха в движение и много, прекалено много от стрелите им намираха целта...

- На меч! – чу Фолко неистовия вик на десетника.

Както и преди стреляха катапултите на роханците, късаха притичващите редици на враговете стрелците на Пределите, но всеки опитен воин вече разбираше, че е немислимо без ръкопашен бой да спра врага на тясната ивица земя между укрепленията и ръба на брега. Прекалено голям беше устремът на нападащите, прекалено добри стрелците – хазгите.

Вече не десетки, а стотици воини на Господаря акостираха на залезния бряг на Великата Река. Малкият прибой отнасяше кръвта от брега, водата порозовя. Фолко довърши току-що взетия сноп стрели. Мъртвите тела гъсто покриваха брега, бяха застинали и в плитката вода – но истерлингите, хегите, ховрарите, като че ли не обръщаха внимание на това. Хобитът се почуди, колко умело се престроиха оказалите се на западния бряг на реката воини на Олмер. Отново веригите от тежковъоръжената истерлингска пехота, очевидно от истерлингите земеделци образуваха първите редици. А зад тях се блъскаха воините на другите племена, хазгските стрелци отстъпиха назад, без да прекратяват обстрела... Под прикритието им войските на Краля-без-Кралство се готвеха за първата атака, Фолко можеше само да се чуди и да отдаде дължимото на непоколебимостта, с която те издържаха ответния порой от стрели иззад зъберите на редутите и огражденията.

- Ех, ако хирдът беше тук! – чу Фолко възклицанието на Торин.

- Сега е моментът да атакуваме! – извика Атлис. – Ще ги ударим отгоре, те ще се объркат, приближаващите се от реката няма да могат да се целят.

Но роханските командири очевидно имаха някакъв друг план. Заповед за настъпление не прозвуча. Само отвътре се приближиха свежи части стрелци.

Забавянето на брега продължи много малко. Над редиците на атакуващите се издигна черно-бялото знаме на Олмер и с неукротим рев хиляди воини се устремиха напред, по склона нагоре, право към летящите в лицата им стрели и къси копия.

За три години на странствания хобитът се беше бил неведнъж, но за пръв път той се озова в един строй с много други воини, за пръв път срещу него се търкаляше ревяща човешка вълна – и за пръв път от изхода на битката, в която се сражаваше, зависеше нещо повече от живота му. Битката при Ануминас той бе наблюдавал отстрани. А сега, когато сам виждаше приближаващата се лавина от врагове, той усети внезапна предателска слабост, и за да се справи с нея, му се наложи не само да издигне глас към гордостта, но и да хвърли бързи погледи към приятелите си – до него като готова да посрещне удара на бурята скала стоеше Торин, избирателно стрелящ по броненосците с арбалета си. Отляво Дребосъка вече замяташе своя самострел на гръб и изваждаше от ножниците меча и дагото. Малко по-далеч спокойно, като на състезания по стрелба, опъваха лъковете си незнаещите пропуск Амрод и Беарнас. Минутното забавяне премина, хъса се сменяше с глухата и жизнено необходима в близък бой злоба – или ти, или теб и няма какво да разсъждаваш...

Редиците от настъпващи притичаха вече доста разредени към първите линии на укрепленията. Два пъти стрелците на Пределите поваляха знаменосеца на атакуващите – но едва трепкащото на вятъра платнище започваше да се навежда, веднага го хващаха други ръце, а загиналите оставаха на земята...

Последните стъпки от изкачването към редутите и оградите скъпо струваха на воините на Олмер. Хобитът, без да се привежда, стоеше, показал се до кръста от бойницата. От всяка негова стрела, пусната от упор падаше човек и смешни и наивни щяха да му се стоп сега собствените му колебания, когато в началото на пътя той се стараеше само да рани, а не да убие.

- Стрели! – яростно извика хобитът, като изпразни отново колчана.

Той успя да грабне нов сноп, но за изстрел вече е му стигна времето. Воините на Господаря преодоляха най-после щедро полетите с кръвта им склонове и започнаха да се катерят по валовете и оградите. Замяркаха се въжета и вериги – за да не ги прережат – с котви на края. Хегите, свикнали на подобни неща в своите планини, ловко се катереха нагоре.

Защитниците на Рохан в по-голямата си част оставиха лъковете настрани. Дойде редът на мечовете. Торин закачи арбалета на гърба си, както Дребосъка, и проблесна страховитата му бойна секира. В този миг вълната от атакуващи стигна и до тях.

С тракане се впиха в дървото острите куки. Над оградата се появи първата глава в рогат нисък шлем, мярнаха се бесните очи, мярнаха се и изчезнаха, защото Дребосъка изпревари всички, късо и точно удряйки противника в гърлото с дагото си.

След първия последва втори, трети, десети... Една след друга се хвърляха на оградите въжените стълби, а хегите се изкачваха по още по-лесен начин -петима души, държейки като таран дълъг и дебел прът, на бегом се хвърляха към оградата, и когато краят на пръта почти докосваше дървото, рязко го вдигаха, така че предния воин, опирайки се с крака в стената, стремително се озоваваше горе, ловко прескачайки след това вътре. Именно хегите се оказаха първите, които успяха да преодолеят оградата.

От гръдните пластини отскочи хазгска стрела, като накара хобита да се олюлее. Чувството беше такова, като че бе здраво улучен с камък. През преградата веднага се прехвърли едър истерлинг и мечът му се стовари върху едва успелия да се приготви за защита Фолко. И отново познатото дрънкане на оръжие -по кожените доспехи на истерлинга с пришити железни плочки започнаха да се разпълзяват петна кръв и хобитът не успя да се опомни, а противникът му беше доубит от Атлис, който в движение подхвърли на Фолко:

- Удряй най-близкия, не гледай!

Това означаваше – никакви двубои до победен край. Това е битка, а не честен турнир и ако можеш да убиеш врага, счепкал се с приятеля ти – направи го незабавно и в следващия миг това ще го направят за теб.

Хазгите притичаха съвсем близо до оградата, от упор разреждайки лъковете право в главите на защитниците. В образувалите се дупки веднага нахлуха истерлингите, и макар че всеки паднал роханец засега имаше с кого да бъде заменен, враговете, плащайки с четирима-петима за един, лека по лека започнаха да изблъскват от оградата съседите на десетката на хобита. Атлис сечеше, неистово въртейки се около себе си двуръчния си меч, елфите застанаха гръб в гръб, Амрод държеше по меч във всяка ръка, Беарнас стреляше от лък по всеки, който се опитваше да премине през оградата пред него. А малко по-близо до Фолко, на празно място, изригвайки невъобразими проклятия, въртеше стоманения си вихър Дребосъка и вече петима поразени се търкаляха под краката му. Торин сечеше наляво и надясно, време от време поглеждайки към Фолко, но той се биеше добре, стараейки се всеки път да помогне на Атлис или на елфите но самият той вече беше в полуобкръжение, загинаха трима воини от десетката им, само десетникът все още се отбраняваше... Приятелите на хобита не отстъпиха нито на крачка от оградата – но само благодарение на митрилните ризници.

До Фолко се донесе звук на зовящ рог, пробил се през неистовия гръм на боя. Десетникът, като просна пред нозете си поредния враг и бършейки леещата се от челото му кръв, махна ръка.

- Отстъпваме! Бързо!

Командата успя навреме. Още малко и щяха да ги обкръжат напълно. Дребосъка и Торин се оказаха на острието на клина им.

Атлис и Фолко с десетника защитаваха гърбовете на всички, а елфите прикриваха пробиващите си път джуджета със стрели. Посрещна ги успялата все пак да се събере стена от щитове и мечове, но едни падаха с елфическа стрела в гърлото, други ги сечеше Торин, трети ги промушваше Малкото Джудже. Мечът на Фолко също щедро се напи с вражеска кръв. Него, недораслият, го смятаха за лесна плячка, но мечовете на враговете само безсилно драскаха митрилната ризница, а неговите атаки се оказваха смъртоносни. Той се въртеше като змия, гмурваше се под префучаващите над главата му тежки мечове – и отговаряше с точни къси удари, влагайки в тях цялото си умение и цялото си желание да оживее.

Не много плътния слой от истерлинги се разкъса под напора им, но през това време през оградата премина някакъв хазг, и в гърба на Фолко, точно между плешките удари тежка стрела. Хобитът бе отхвърлен напред, но ръцете действаха по-бързо от съзнанието.

Тези ръце разбраха, че следващата стрела ще влезе в гърба на десетника или Атлис и за тях ще е смъртоносна, затова той дръпна от колана един от метателните си ножове. Не беше в навиците на хобита да оставя оръжие в тялото на врага – но какво да се прави... С рязко обръщане, почти без да се цели, Фолко метна ножа и със зъл възторг видя падащата през коловете фигура, изпуснала лъка и агонизираща хванала се за стърчащата от гърдите дръжка. За един миг възникна силен порив – да се върне! Да хване ножа! Но хазгът падна от другата страна на оградата и само това спря Фолко.

Те си пробиха път към своите. Роханската пехота, събрала щитовете и насочила напред късите копия, без суетене и паника спокойно отстъпваше, изтласквана от многократно по-силния противник. Някои от редутите й все още се държаха – но стотниците извеждаха хората и оттам. Гледайки към този засега правилен строй Фолко разбираше, че такъв ще се запази до появата на хазгите. Стрелите им, пробиващи всякакви доспехи, ще разстроят редиците на воините от Едорас, а истерлингите ще довършат останалото... В края на краищата къде е прославената конница на Роханските предели?!

Той не виждаше, какво става на Андуин, но не беше трудно да се сети. Коневъдите на противника гонят табуни от оседлани бойни коне към реката. Пръхтящите животни ги вкарват на големи салове, превозвачите натискат на греблата и прътовете... Скоро, много скоро на полесражението ще се появи степната конница, по нищо не отстъпваща на роханската... Нещата вървяха на зле.

Фолко с другарите му се вляха в строя на Западните Волдци, мрачните ожесточени воини бавно отстъпваха, отчаяно отбранявайки се с мечове и копия. Истерлингите ги притискаха – но засега бойният ред на воините на Пределите се държеше здраво. Поели си дъх в задните редици, джуджетата решително тръгнаха напред.

- Фолко! Тръгвай с нас! Ще им покажем железен клюн... – сега вече Торин нямаше съмнения дали заслужава да вземе дребосъка-хобит...

Фолко разбираше, какво са замислили приятелите му. Железен клюн се наричаше една от бойните техники на хирда, когато от строя срещу враговете се изхвърляше клин от най-опитните и добре въоръжени воини, прикриващи се отстрани един друг. Такъв клин удря подобно на клюна на налитаща хищна птица, оставяйки зад себе си пробит вражески строй. Тези клюнове са много опасни, могат да бъдат спрени само със същия такъв контра-клин, иначе в пробива могат да нахлуят враговете...

Воините на Пределите бяха научени да се сражават в плътни пеши редици, но сега врага имаше прекалено голямо преимущество. Той можеше да си позволи да сменя сражаващите се в първите редици три-четири пъти по-често, от роханците.

След джуджетата и хобита последваха елфите и Атлис.

- Да вървим! – издиша Торин, когато се оказаха отпред.

Те стояха лице в лице с истерлингите, но двама от най-близко стоящите паднаха от стрелите на елфите, стрелящи през главите на воините на Пределите. Пространството пред строя за миг се изчисти.

И те скочиха напред – Торин в челото, Дребосъка отдясно, Фолко отляво. На Торин му бяха необходими само няколко секунди, за да срази четирима“ несръчни, Дребосъка свали един, Фолко се оказа с по-малко късмет, но и той издържа всички стоварили се върху него удари.

Като си свършиха работата и отхвърлиха исгерлингите от своя строй, приятелите се върнаха назад, бавно отстъпвайки. Боят продължаваше, както и преди ги натискаха воините с ризници, а хобитът се терзаеше: къде са те, конниците на Рохан? Защо толкова равнодушно гледат на методичното изтребване на собствената си пехота? Ясно е, че уестволдите сами няма да победят и отхвърлят врага зад Андуин, няма и да да възстановят положението. А сега и конницата на Господаря ще се появи...

И тя не се забави. Заедно с пешите хазги, най-на-края преминали през оградата и придвижени напред. Натискът на броненосците отслабна, сред тях все по-често и по-често се мяркаха ниските набити фигури на страшните стрелци.

- Е, сега ще започне... – просъска през зъби Торин.

Но фалангата роханци бе командвана от опитни воини. Те вече бяха успели да оценят хазгските стрелци, и без да им дават да се разгърнат, строят на воините на Пределите, подчинявайки се на звуците на големия рог, спря и сам тръгна срещу противника. Отново засвяткаха мечовете, битката се разгоря с нова сила.

Не дремеха и тези, които се разпореждаха във войската на Господаря. Дясното крило на роханците бе сигурно прикривано от върховете на Емин Муил, но отляво строят на воините на Пределите не беше защитен от нищо. И първият удар на преминалата най-после конница на истерлингите се стовари именно там.

До слуха на хобита се донесе дивият писък на много стотици гласове, неразбираеми викове. Той нищо не виждаше иззад гърбовете на съседните воини, затова пък веднага усети как потрепери земята под краката на няколко хиляди копита. Съвзелите се и ободрени истерлинги отново натиснаха роханската пехотата, построиха се и пуснаха убийствените си стрели хазгите.

До хобита паднаха двама рохански воини. Стрелците от дъното на фалангата се постараха да отговорят, но ги притискаше плътният строй, докато през това време воините на Олмер се хвърляха напред като вълни върху гранитна канара – разделени и оставили достатъчно свободно място за стрелците.

По бойния ред на воините на Пределите като че премина къса тръпка, безумните викове на атакуващите степни бойци се чуваха вече зад гърба на хобита, противникът ги обкръжаваше.

Отново се разнесе звукът на рог. Пресилвайки се, крещяха стотниците, командите им повториха десетниците:

- Оттегляме се! Фалангата се понесе назад.

- Какво е това? Разгром?! – закрещя право над ухото на хобита Торин.

- Не! – изкрещя в отговор десетникът.

Но докато отстъпваха, колкото се може по-тясно събирайки щитовете – единствената защита от стрелите на хазгите, които пронизваха щитовете, но вече не можеха да пробият доспехите, а само оставяха големи вдлъбнатини.

С шум, вопли и мерни ругателства задните редици на роханския строй започнаха да се разгръщат срещу атакуващите истерлингски конници. По фалангата се пробяга кратко множествено движение, изтласкало хобита и джуджетата лице в лице с новия противник.

Фолко видя поле, на което съвсем скоро трепереха флагчетата на роханските рицари, но сега по него с отпуснати копия, навели се към късите конски гриви на степните коне, с гърлени викове се носеше истерлингската конница, мнозина от ездачите ловко стреляха в движение с лъковете.

Ако беше тук хирдът, той би посрещнал тази атака с презрителни подигравки – и със стоманената стена на върховете на копията. Горещата, смела кавалерия на Великите Зелени Полета щеше да се разбие в канарата на хирда като дъждовен поток, но редом с хобита стояха само две джуджета, а това явно беше недостатъчно.

Под градушката стрели строят на воините на Пределите някъде трепна. Някой помисли само за своята защита и в образувалите се дупки удариха конните копиеносци. Истерлингите, умеещи да играят с копието, както малцина народи на Средната земя умееха, се въртяха като пумпали пред строя, ту хвърляйки конете напред, ту карайки ги да отстъпват назад, и при първата възможност удряха с копията – отгоре надолу, целейки се в очите и шията. От прочетените книги хобита знаеше, че конницата почти няма шансове против плътно събралата и насочила пиките си пехота, но само дотогава, докато пази строя си.

Истерлингският конник внезапно се оказа пред хобита – беше решил явно, че тук е слабо място. Копието му подскочи, като хвърляща се върху плячка змия. Той удряше, влагайки в удара цялата тежест на тялото си, така че окървавеният връх да изкара назъбеното си острие от гърба на този дребосък, незнайно по какъв начин намерил се сред сламеноглавите западни пастири на табуни...

Сигурно истерлингът успя да се учуди, когато дребосъкът с неочаквана ловкост леко се люшна настрани, размахвайки късия си меч – и в ръцете на равнинеца вместо копие остана само безполезен чукан. А джуджето, без да губи нито секунда, внезапно подскочи, като се озова съвсем близо. Истерлингът дръпна меча от колана си, но по левия му хълбок неочаквано нещо го опари, по бедрото заструи топло и лепкаво. Вече разбирайки, че е ранен, но в треската на битката не чувствайки болка, той замахна да посече настрани – обикновено така неведнъж бе разсичал противника от рамото до кръста. Но ударът рухна в празнината, а проклетият дребосък отново се оказа до него и с неимоверна ловкост мушна меча в слабото място на доспехите – в тясното място между нашитите на кожената куртка железни пластини.

Тежкото тяло рухна от коня и с глух удар се удари в земята. Истерлингът не беше мъртъв, но на хобита не му стигаше дължината на ръцете, за да го прониже от край до край. Врагът беше само ранен – но това напълно стигаше. Строя не се наруши.

Като се оказаха отрязани от своите, роханците не се поддадоха на паниката, фалангата събираше редиците, загиваха онези, които се огънеха, издържаха само умеещите да не оголват хълбока на съседа заради няколко мига собствено съществуване. И макар че от едната страна натискаше бронираната пехота на Прирунието, от другата пляскаше жестокият бич на истерлингската конница, уестволдите не си и помисляха за бягство. Хобитът, изкарвайки кратката си почивка в средата на строя, ясно четеше тези мисли по лицата на съседните воини. За него самия много неща оставаха неразбрани – на какво, например, разчитат командирът на пехотата, Третият Маршал на Пределите Брего, и хилядниците му, нали фалангата неотклонно се топеше, а врагът хвърляше в битката все нови и нови дружини от противоположния бряг. При това не всички от тях се счепкваха с роханската пехота: много отряди, пришпорвайки конете, препуснаха към сърцето на роханската равнина, далеч от брега. Но лъвската част на преминалите сили на Господаря беше хвърлена против устойчивата фаланга на воините на Пределите.

Кратката почивка на Фолко и приятелите му свърши. Време беше пак да вървят отново в първите редици. Стотникът, забелязал добрите им доспехи, ги прати отново против напиращите броненосци, накуп с пехотата и конните хазги.

Да, появиха се и конете на онези, които досега със стрели си проправиха пътя на воините на Господаря през роханските укрепления. Обърнатия към Андуин фронт на роханския строй можеше само да се защитава, опитвайки се по някакъв начин да намали загубите си от смъртоносните им, пробиващи от край до край стрели.

Фолко и джуджетата отново пробваха „железен клюн“ срещу притискащите ги хеги. Въоръжени много по-зле от бронираната пехота на Прирунието, бившите противници на Нощната господарка не издържаха, объркаха се, отстъпиха...

Торин сечеше като обезумял, ръмжейки през зъби древни проклятия, доспехите му бяха покрити с чужда кръв, секирата стана алено-червена – но джуджето изглежда не знаеше що е умора. Опитващите се да му се противопоставят хеги той отхвърляше като великан хлапета – без щит, той държеше секирата с две ръце, приемайки и отхвърляйки насочените срещу него удари на мечовете със скъпоценната подарена от Олмер дръжка на секирата, да разсече която се оказа неспособна ничия ръка. Остриетата със звън отскачаха като от метал, и с къс рев-издишване джуджето стоварваше отляво отгоре своя коронен удар, разсичащ почти всички попадащи му се нараменници и нашийници. Противникът на Торин падаше с прерязано гърло, давейки се в собствената си кръв. Могъщото джудже рядко повтаряше удар.

От дясната му страна, защитавайки откритата страна на приятеля си, се биеше Дребосъка. Опитваха се да го повалят с щитове, но той рязко се хвърляше настрани, късо проблясваше дагото му – и врагът падаше. Мечовете той отблъскваше с острието си, и преди противникът да успее да съобрази нещо, следваше смъртоносен напад...

Тримата воини с късмет бяха забелязани: започнаха по-често от другите да ги поставят на опасни места, където роханският строй започваше да се огъва, прекъсванията за почивка в дъното на фалангата ставаха все по-кратки.

Фолко, дишайки тежко, гълташе вода от мяха, за кратка минута вдигнал забралото. Той също бе покрит с кръвта на ранени или убити от него хора. Отдавна мина първата остра умора: с нея му помогна да се справи наградата, взета още в Цитаделата на Олмер – гривната с тъмния камък, по чудесен начин възстановяващ силите. Наближаваше втората умора – бавна и обвързваща, изглеждаща съвсем неопасна, но просто в един миг ръцете могат да ти откажат да се подчиняват. Отдавна не бяха останали никакви мисли, освен една-единствена: кога ще свърши това? Кога най-накрая ще удари кралят? Кога неговата блестяща с доспехите си кавалерия най-накрая ще излезе на полето?! На хобитът му се струваше, че сега ще потъне в щедро проливащата се на земята кръв на врагове и приятели. Под доспехите той беше мокър от пот като мишка на дъжд.

Но не можеше да не забележи, че роханската пехота успя да изпълни дълга си. Заобиколена от три страни, тя привличаше към себе си врага, като магнитът – желязото. Подобно на бент закриваше пътя на побеснелите води на мътното пълноводие. Вече целият бряг на Великата Река се оказа изпълнен с воините на Господаря. Но най-силните, най-неуморимите и злобните се бяха включили в битката, с тях бяха принудени да започнат и те първи положиха глави. Попълнението, налитащо върху роханската фаланга беше много по-лошо – и доспехи нямаха почти никакви, и мечовете им бяха лоши, и почти не умееха да ги използват.

Слънцето вече се беше издигнало високо, сражението траеше няколко часа.

„Колко още ще издържа? – с натрупващо се мъчително безразличие се питаше Фолко, отбивайки поредния удар. – Аз повече не мога така! – викаше той, правейки бърз напад. – Нали някога трябва да дойде и моят ред“ – отчуждено съобразяваше той, измъквайки оръжието от поваленото тяло...

Мина ден, месец, година? Фолко не гледаше слънцето. Във всички времена то носеше надежда на сражаващите се на страната на Светлината – но не и сега. Заобиколени, губещи и губещи другари, роханските воини както и преди упорито се отбраняваха – и държаха строя.

Роговете гръмнаха внезапно някъде съвсем близо, над самото ухо. Десетникът, с когото Фолко започваше битката, отдавна бе загинал от стрелата на хазг и оказалият се наблизо Атлис обясни командата на хобита:

- Отстъпваме! Щитове зад гърба!

Атлис бе отново ранен, но разярен, той не изпускаше меча.

Увлечен от общия поток, Фолко побягна след воините на Пределите. Това отстъпление твърде малко приличаше на онова, когато се оттегляха от крайбрежните огради. То много повече напомняше бягство...

Фалангата тръгна срещу истерлингските конници, като широка ивица, на места проблясваща с метал, на други покрита с тъмно-алено. В първата редица вървяха всички оцелели копиеносци и на конниците нищо не им оставаше освен да се разтворят пред натиска им. Но пехотата на Господаря тържествуващо закрещя, хвърляйки се напред презглава. Пред тях се люшкаха гърбовете на най-накрая трепналите врагове – още едно, последно усилие и строят на сламените глави ще рухне окончателно и ще могат да секат, да секат с удоволствие, плащайки за всичко – и наведнъж.

Изпреварвайки фалангата, отрязвайки й пътищата за отстъпление на югоизток, препускаше голям отряд – няколко хиляди яки, като за парад гласени конници от Южната част на морето Рун. Знамето на Олмер гордо се рееше над първите редици. Ето, насреща им излезе отряд на роханската конница (на хобита му подскочи сърцето от радост!) и се сблъска с нападателите...

Но конниците на Пределите се пръснаха във всички посоки като ято дребни рибки от щука. Отрядът от повече от десет стотни вече не съществуваше, имаше само отделни спасяващи кожата си хора, обхванати от панически ужас... Тържествуващият вик на враговете надвисна над бойното поле, от изток прииждаха нови отряди, право към отстъпващата фаланга препускаха стотните на хазгите – започваше разгром... Като се огледа, Фолко видя пълните със смъртно отчаяние очи на Торин, изкривеното от страшна гримаса на омраза лице на Дребосъка – джуджетата бяха отхвърлили забралата, жадно гълтайки с пресъхналите си устни задухалия най-накрая от запад прохладен вятър...

Те тичаха, а около тях падаха, те пак тичаха, заедно с тях бе Беарнас, виждаше се Амрод и Атлис, който отново бе с порязано лице, но се държеше здраво. Те тичаха – живи, за разлика от много и много други...

Пресичайки пътищата за отстъпление на безцелно мятащите се натам-насам по полето остатъци от роханската конница (още няколко отряда се опитваха да попречат на стремителното настъпление на конниците на Олмер), от десния бряг на Андуин се хвърляха в бой нови и нови пехотни и конни стотни на Господаря. Цялото поле изглеждаше запълнено с воините му и фалангата започна да забавя крачка. Нямаше накъде да бягат, врагът се събираше на неколкостотин крачки пред тях, като заварди и последния път за оттегляне -на юг, покрай начупения ръб на Емин Муил.

- Май загазихме! – закрещя Дребосъка, яростно плюейки си под краката.

Той искаше да добави още нещо, но изведнъж в пълно съответствие със свещените рохански традиции над полесражението се разнесоха несравнимите с нищо звуци на Големия Хелмски Рог – главната военна светиня на Роханските предели. Затрепериха всички, които чуваха тези звуци, своите и чуждите, приятелите и враговете. Те събуждаха надежда във всяко отчаяно сърце, придаваха смелост на изплашилия се, укрепваха падналия духом. Ехото на Хелмския Рог се разнесе далече по околностите и хобитът с надигнала се в гърдите му буря от неописуеми чувства видя как враговете се заколебаха. Те явно разбраха накъде клони ставащото...

Впрочем дори и да бяха разбрали, вече не можеха да попречат по никакъв начин. Потрепери земята – макар че изглеждаше, че след като толкова безмилостно са я терзали часове наред хиляди и хиляди копита, тя би трябвало да е притръпнала. Към чистия и мощен глас на Хелмския Рог се присъединиха и неговите по-малки събратя – и хобитът с разтуптяно сърце съзря как от някакви съвсем незабележими гънки в местността се устремява да пресече пътя на враговете великолепната, знаменита и непобедима конница на Господарите на Равнината. В очите му запъстря от треперещите на остриетата на пиките флагчета. Стотици и хиляди гласове изгърмяха могъщия боен зов на Рохан, и навели копията, събрали се коляно до коляно, изпращайки пред себе си облаци от пронизващи стрели, конниците под предводителството на краля от Дома на Еорлингите се включиха в битката.

И веднага стана ясно, че отстъплението на пехотата на роханците е било само лъжлива маневра, рискована и кървава игра, имаща за цел да подмами след себе си и да завлече в капана колкото се може повече вражески сили. А когато почти всички неприятелски резерви се включиха в битката, кралят даде дългоочакваната заповед.

Рицарите му разкъсаха строя на истерлингската конница на юг до Емин Муил, и на север на пътя към Волд. Събаряйки стъписаните си противници, конниците разсякоха бойния ред на врага, сеейки навсякъде смърт и ужас. Трепна пехотата на ховрарите, напираща към левия фланг, объркаха се хегите и само бесните истерлинги стегнаха редицата на бронираните си воини, за да посрещнат конницата на сламените глави с копия. Безстрашно изскочиха срещу атакуващите от три страни роханци и хазгите, доблестта се срещна с доблест, противниците на Пределите далеч не се бяха страхливци.

В полето се издигнаха прашни облаци. Трясъци и дрънкане на сблъскалите се конни лавини, вой, викове и вопли...

- На разбиване, на разбиване, на разбиване! -крещяха стотниците и десетниците.

И роханската фаланга – откъде само се взимаха сили у воините й? – отвръщайки с цялата си ярост на допреди малко отстъпвали и загивали под напора на превъзхождащия ги враг хора, се хвърли срещу противника.

Вълна див, необясним възторг подхвана хобита, той виждаше как кавалерията на Едорас разпилява редиците на Олмеровите воини, как загиват онези, които се опитват да задържат конната лавина. Умело организираната атака превърна заобикалящите ги в заобиколени, стотните на Черната Корона с оказаха заклещени от всички страни.

Врагът се обърка и отстъпи към реката. Вече хегите обърнаха гръб на роханската пехота, вече първите ездачи на роханската гвардия натикаха тълпа нещастни ховрари в самия Андуин, вече тържествуващият вик „Победа!“ се изтръгна от хиляди и хиляди сърца, вече се отдалечаваше смачканата и бързотопяща се конница на истерлингите, губейки и губейки хора, тя отстъпваше в безредие към реката, когато над полето отново зазвучаха рогове.

Но това се оказаха не роговете на роханските резерви, хвърляни в битката, за да довършат очевидния вече за всички разгром на противника. За кратко време пространството пред фалангата се разчисти, вятърът отвя настрани вдигналия се прах – и погледите на уестволдите бяха приковани към пътя за Волд. Там стремително растеше голям кафяв облак и бе очевидно какво се криеше в него – в неистов галоп към бойното поле се приближаваха свежи конни полкове. У Фолко още оставаше нелепа детска надежда, че това навярно са изпратените в обход рохански хиляди, но той вече знаеше, че не е така. Надеждата умря, едва след като съзря гордо вдигнато над първите редици проклетото знаме с черната корона в бял кръг на черно поле.

Непознатите пълководци на Олмер – а може би и самият той – бяха наистина разчели всичко до най-дребни подробности. Бяха пожертвали немалка част от войската, за да тържествуват от този миг нататък. Роханските воини се оказаха обградени, нямаха изход нито на запад, нито на юг, отрязан от подбрана конница с черни наметала – ангмарци, гвардията, ударната сила на Господаря, и с нея няколко хиляди – не по-малко от пет – стрелци хазги. В битката беше хвърлено всичко най-добро, което имаше Олмер.

Роханската пехота заотстъпва. Тя би могла да до-унищожи, да смаже вече обърнатите от нея в бягство воини на Олмер – но тогава щеше да загине и сама, заобиколена и разстреляна от хазгите на върховете около Андуин, затова Брего заповяда отстъпление.

За трети път през днешния ден се оттегляше на югозапад роханската фаланга. По на север, отчаяно отбивайки се от притискащите ги конници на Олмер, си пробиваше път в същата посока кралската кавалерия. Не можеха да мислят за победа. Оставаше само едно – да не превърнат неуспеха в катастрофа, да избегнат пълен разгром на войските на Пределите.

Върху отстъпващите редици на уестволдите отново се стовари ураган. Хвърляха стрели всички, които можеха да направят това отново. Съвзели се, яростно тръгнаха напред истерлингските броненосци, отстрани налиташе конницата, към равнинците се присъединиха ангмарците, в движение стрелящи от своите конни арбалети.

Смъртта прекара косата си над роханския строй и събра обилна жътва. Сами уестволдите не биха могли да издържат на този ужасяващ натиск, но кралят на Пределите още веднъж доказа, че ненапразно се смята за добър пълководец. Като стегна всички сили в юмрук, той с една атака разкъса сключената около себе си примка на обкръжението. Хобитът видя това отстрани – тесният клин от рохански конни стрелци и копиеносци бе неудържим, дори прославените ангмарски арбалетчици не сполучиха да го възпрат.

Бяло-зелените знамена прорязаха обстъпилите ги вражески редици, покривайки земята с телата на мятащи се в агония хора и коне. А след това пехотата и конницата на Пределите се съединиха – на уестволдите им стана по-леко. Сега фланговете им бяха подкрепени с конница.

Фолко реши, че в битката отново е настъпил обрат, ала избърза. Прекалено дълбок бе превесът на врага и роханската армия още оставаше на ръба на обкръжението. По думите на стотника излизаше, че равнинците вече са отишли далеч на запад, а другите им части се мяркат наблизо, готови всеки момент да встъпят в сражението, веднага щом роханците опитат да тръгнат на запад.

- Боят не е свършил – облизвайки запеклите се устни дрезгаво каза стотникът.

И боят действително не завърши. На хобита му се струваше, че този безкраен ден няма да угасне никога. фалангата бавно се оттегляше, закривайки със себе си подреждащите се смачкани конни стотни, обозите с ранените и телата на убитите, които успяха да съберат и да отнесат със себе си. И през цялото това време върху роханския строй безспир се нахвърляха все нови и нови вълни на вражеските атаки.

И макар да бе очевидно, че пешите воини на Господаря са изтощени, а със свежи резерви Олмер (или онзи който се разпореждаше от негово име) също не разполага, , както и преди численото преимущество им позволяваше да притискат полуобкръжените воини на Пределите, които не желаеха да изоставят скръбния си товар.

Фолко се обърка и престана да брои колко натиска им се наложи да издържат. Съвсем капнаха и неуморимите джуджета. Сега не им беше до „железни клюнове“, най-важното беше да не разкъсат строя, да закрият със себе си уморилите се повече от тях другари... Ако не бяха конниците на Пределите, накрая пробили си път към фалангата, на уестволдите щеше да им бъде много трудно.

Последните часове Фолко сечеше вече почти машинално. Нисичък, той не можеше просто така да срази противника си. За сметка на това се защитаваше превъзходно и събралите се около тях най-ядоса-ни и най-упорити воини бързи разбраха това. Хобитът се сбиваше с поредния атакуващ и някой от съседите, ползвайки хобита като жив щит, нанасяше смъртоносен удар. Често това беше Атлис, още по-често Торин, а Дребосъка дори и сега признаваше само еднолична схватка до победен край. И когато Малкото джудже крещеше: „Този е мой!“ – никой не дръзваше да се намеси в двубоя.

Но преминалата всякакви граници умора започваше да взима своето. Все по-често и по-често вражеските мечове се плъзгаха не по острието на хобита, а по митрилната ризница. Три или дори четири пъти пропуснатите удари го катурваха на земята и той непременно би загинал, ако не бяха доспехите му. Приятелите го прикриваха, спасяваха, вдигаха на крака, той мъчително идваше на себе си...

Роханците отстъпваха през целия ден до дълбока нощ. И те с горчивина и смъртна болка виждаха, как зад притискащите ги в неприятелска прегръдка полкове отиват и отиват на запад свежи вражески сили, не взели участие в сражението. Виждаше ги и хобитът, но в колоните успя да разпознае само ангмарските арбалетчици. Останалите със сигурност бяха родом от далечни източни краища, за които нищо не знаеше. Истерлингите, хегите, част от хазгите, ховрарите продължаваха да обсаждат измъчения пехотен строй.

Държейки на поводи могъщи животни със страховит вид, по нещо приличащи от видените от хобита на картинка тигър и лъв в едно, препусна голям конен отряд, без да обръща никакво внимание на отбраняващите се роханци... Свежите сили на Господаря се устремиха навътре в Пределите – и как можеха сега да ги задържат?

фалангата на уестволдите се топеше, като парче лед на силно слънце – бързо и неумолимо. Пръстенът врагове не се разтваряше, макар че кралят един след друг няколко пъти хвърляше конниците в отчаяни и доста често успешни контраатаки. Стана ясно, че противниците няма да изпуснат изтощената от битката армия на Пределите. Спускаше се нощта, в тъмнината можеше да избяга бързата и знаеща пътя конница – но къде да дянат пехотинците, ранените? На сутринта врага ще възобнови натиска и рано или късно цялата войска на Рохан ще падне за радост на лешоядите. Пътят на Олмер на Запад ще бъде свободен...

Кралската армия на Пределите неочаквано рязко обърна наляво към тъмнеещите се върхове на Емин Муил. Подножията на невисоките, но стръмни планини бяха покрити с гори – последната надежда на неразвитата, но намалялата почти наполовина войска.

И сякаш досетили се накъде се насочват роханците, вражеските полкове засилиха натиска. Конниците на Пределите повече не бяха в състояние да помагат на своите – върху тях се хвърли трикратно по-силен противник, фалангата с глухо предсмъртно ръмжене на ранен звяр стегна строя и опря щитовете в земята.

Този натиск по ожесточеност остави далеч назад всички преди него. Откъде само се взеха сили у сражавалите се цял ден броненосци на Господаря? Но те се намериха. Броненосците пробиваха с телата си стената от рохански щитове и умираха, пронизани от копията, но успели да отворят път на другарите си. И ако хегите и ховрарите бяха по-добре въоръжени и съответно обучени, всичко щеше да завърши с пълното изтребление на цялата роханска пехота.

Но фалангата издържа. Само на Дурин бе известно, какво струваше това на уестволдите. И все пак, стъпвайки по телата на враговете, воините на Пределите достигнаха спасителната гора – оттам иззад здравите заграждения, от скриващия по-добре от всякакви магьоснически мъгли горски мрак, полетяха точните и безпощадни стрели на последния резерв на краля на Рохан.

Сигурно този полк трябваше да довърши разгрома на противника, но стана другояче и тези воини, безсилни да изменят хода на събитията, направиха онова единствено нещо, с което можеха да оправдаят пред себе си стоенето в засада през целия този страшен и скръбен ден за Роханските предели: те спасиха остатъците от войската.

Под пороя стрели от храсталаците атакуващите фалангата конници на Олмер се объркаха и отстъпиха настрани. С последно усилие конните стотни на краля изтласкаха пешите истерлинги – и войската започна да се вмъква в специално откритите проходи в завалите.

Укривайки се в гората, шепата воини, сред които случайно се оказаха хобитът и джуджетата, за минута стана на върха на невисок хълм, от който се откри гледка към цялото бойно поле – и също се видя противоположния бряг. Някой извика, друг протегна ръка. Фолко, едва жив, с мъка намери в себе си сили да погледне натам, накъдето сочеха обхванатите от отчаяние хора.

Там, зад гъсто осеяното с мъртви тела поле, зад начупената линия на неспасилите Рохан земни укрепления, зад широкия Андуин, залезните лъчи осветиха гъсти тъмни маси от воини, запълнили целия източен бряг на Великата Река. Бяха хиляди, десетки хиляди. От брега непрекъснато се отблъскваха нови салове и лодки и на зоркия хобит му се отдаде да разгледа дори спешно изграждащия се понтонен мост. И тогава той разбра, че всички смятани от тях за огромни сили на врага в действителност са били само авангард, изпратен напред да принуди роханците да встъпят в бой, за да не се отдръпнат при вида на многократно превъзхождащите ги сили на Господаря. На онзи бряг стояха недокоснати, свежи полкове, готови да се хвърлят към залеза, и малката, изтощена и измъчена войска на Пределите не можеше да им попречи.

Зад последните конници на Рохан се затвориха озъбилите се с остри колци набързо изработени врати на загражденията. Разби се, пръскайки кървава пяна вълната на смелата конна атака и истерлингите се устремиха напред, като че пред тях лежеше родната им степ. Сражението продължи още около час, докато не угасна залезът и нощта не забули света. Чак сега битката завърши.

Неизмерни са мъката и отчаянието на разбита войска, казано е в книгите. Но кралят на Пределите не остави на никого от своите оцелели воини и миг за тягостни размисли. Набързо събрания съвет реши и стотниците обявиха кралската заповед – всички ранени да се оставят на грижите на местните овчари, да бъдат изоставени обозите, да качат на коне оцелялата пехота и в бърз галоп да се изтеглят към Едорас. Стана ясно, че източен Рохан е загубен. Вече тръгнаха напред куриери да вдигат хората, на опълчението беше заповядано да се събере край столицата...

Хобитът не сдържа сълзите си, докато наблюдаваше как воините на Пределите се разделяха с ранените си. Суровите пастири на Емин Муил (тя беше малко по малко заселена след края на Войната за Пръстена) отнасяха внимателно на ръце стенещите хора някъде в мрака. На лицата на всички хобитът четеше обреченост, но и решимост. Някои тежко ранени, чувствайки края, молеха другарите си да ги избавят от мъченията – и на тази гледка Фолко вече не можа да издържи, обърна се и запуши уши, макар че хората умираха мълчаливо, като не си позволявайки дори предсмъртен стон.

Кралят не позволи войската да отдъхне и миг. Доведени бяха резервните коне, разпрегнати бяха всички животни от войсковия обоз, и с първите лунни лъчи оцелялата част на воините на Пределите тръгна на свой ред на пробив към Едорас, а може би и по-на-татък... А зад гърбовете им се разнесе донесеното от издайническия вятър грубото, но изпълнено с ликуваме пеене. Воините на Олмер празнуваха победата.

Глава 10. ИСЕНСКАТА ДЪГА

Отмина нощта и на сутринта дори и най-издръжливите бяха изморени. Заповядаха им да починат, ала за кратко, защото по петите ги следваше противникът. Но конниците на Пределите се намираха вкъщи, сред свои планини, следваха познати пътеки и засега не чуваха преследвачите.

Воините мълчаливо изпопадаха на земята, победени от съня. Не спяха само кралят и Маршалите му, както и най-издръжливите бойци, които по добра воля застанаха на стража да пазят съня на другарите си. Хобитът, пльоснал се връз наръч сух папрат, веднага се провали в дрямка – но битката не го отпусна веднага, Фолко го терзаеха кошмари: лееше се кръв, рушаха се стени, блестяха мечове – а той нищо, нищо вече не можеше да направи, той изпусна шанса си! След около два часа ги събуди стотникът, превърнал се за изминалия вчерашен ден в командир на пет измъчени десетки.

- Побелял си, братко хобите – глухо промълви на приятеля си Торин.

Фолко неволно прекара длан по слепналите се, отдавна не видели хубава баня коси. В Графството беше свикнал да държи гъстата си прическа в отличен ред – да се покипри пред момичетата, особено пред младичките...

- И какво сега, приятели? – рискува да наруши мълчанието Фолко, след като всички се събраха заедно: той, Дребосъка, Торин, Атлис, Амрод, Беарнас и Маелнор. Елфите не оставиха ранения си другар, като се заклеха, каквото и да става да го доставят до Водите на пробудата.

- Какво сега ли? – изплю се Атлис. – Лошо ни се пише! Рохан го смятай за загубен. Господаря не може да бъде спрян. Освен на Исен... Едорас нали не е крепост. Ако се закачим за Шлемово усое – тогава можем да дочакаме помощта на Гондор и Арнор.

- Не се знае какво е станало е Гондор... – мрачно провлачи Торин, а Атлис веднага подскочи:

- Как така не се знае какво?! Минас-Тирит и векове да го обсаждат, пак не ще го превземат! Нека ако искат и сто години да стърчат пред бастионите му!

- И ще стърчат... докато тук не ни смачкат. Тогава и Минас-Тирит няма да устои.

- Но може би на Етчелион ще му се удаде... – колебливо започна Фолко, но Торин рязко го прекъсна:

- Етчелион! Още ли не си разбрал, че всичко това на юг, в Итилиен, в Арнориен – всичко е само за замазване на очите! Главния удар – ето го, тук е! Той сече тялото на Обединеното кралство на две, както и предполагахме между другото... Ние нали отидохме на юг, а неговите храбреци вече препускат с всички сили към Бродовете на Исен. Обзалагам се, че при Едорас дори и да се забавят, няма да е задълго. За къде да бързат? Все едно смятат, че ще им падне. Не знам, ще можем ли да ги изпреварим... Освен това, спомняте ли си Страната Дун? Да не би нашия Господар да им е заповядал чрез улагите да завземат бродовете- а с тях, ако успеят и Шлемово усое.

- Все едно – ще се бием, докато сме живи – удари с юмрук Атлис.

- Ще се бием, ще се бием... Но какво ще стане?

Останалите тринайсет хиляди от двайсет и петте

Започнали боя, отстъпваха към Едорас. Лекоконните хазги, разбира се, ги настигнаха. Започна позната още от похода с Отон война – засада, внезапни удари и отстъпление. Но вече на третия ден от скръбното оттегляне силите на краля започнаха да растат – още в първото селище към тях се присъединиха около четирийсет човека. Оказва се, че оттук вече бяха успели да преминат черните вестители на поражението. И мъжете, след като отпратиха в планинските убежища децата и жените, излязоха при своя владетел. Те вече знаеха, че врагът настъпва и силите му са необичайно големи, затова и стар, и млад хванаха оръжие.

На пехотата в това отстъпление се падна тежката работа – да прикрива лагера, служещ за опора на конницата. Звучеше заповед – и стотните за охрана като грахови шушулки падаха от конете, за един миг построявайки стената от щитове. И преследвачите, през цялото време настъпващи ги по петите, не дръзваха да се хвърлят в открит бой, предпочитайки стрелите отдалеч. До мечове нещата не стигаха.

Войската на краля оставяше след себе си изгорена земя. Самите роханци, отивайки си заедно с отстъпващите, палеха къщите си и цялото си имущество, което не можеха да откарат. Ако истерлингите се надяваха да намерят прехрана в предпланинските селища, те жестоко бъркаха. Не получаваха нищо освен изстиваща пепел и камари изгорели дърва.

И лека по лека потерята започна да изостава. Смятаха, че врагът изпитва затруднения с изхранването на степните коне, но по-далновидните подозираха някакъв нов коварен умисъл. Към последното мнение се скланяше и хобитът. Той по достойнство оцени поставения от Олмер капан, в който падна цялата роханска войска. От Господаря можеше да се очаква всякаква най-хитроумна изненада.

Войската вървеше през богата и красива земя. Грижливо обработени ниви и градини, старателно поддържани дървени къщи, множество воденици по стичащите се от Белите планини сребристи ручеи. Хлябът на Рохан се славеше на запад почти толкова, колкото и великолепните му коне. И всичко това, създадено от поколения, се съсипваше за миг. Отстъпващите щадяха само плодните градини. Къща може да бъде издигната за месец – а за градината понякога не стига и цял живот. Те все пак се надяваха да се върнат...

Четири дни отстъпление – и пред остатъците от армията се откри Едорас. Столицата на Рохан се беше разраснала и бе станала много красива за трите века мирен живот, но все пак се виждаше, че народът й предпочита волния живот далеч от каменните грамади. Едорас беше само резиденция на Краля и най-знатните придворни на Пределите, тук живееха и подбрани членове на кралската гвардия със семействата си. През последните преходи всички в отстъпващата войска със смъртна тревога се вглеждаха в далечината – но хоризонтът оставаше чист, не го закриваха Димните стълбове на пламтящия град. Скоро стигнаха и пратените от столицата куриери.

Не им беше до радост: вестите идваха една от Друга по-тревожни. Не унищожил, но доста отслабил войската на Пределите и показал на всички истинската сила на своите армии, Олмер хвърлил всичко което имал, в стремителен пробив към Бродовете на Исен и Роханския пролом. Лавина от вражески вой ски вървяла по на север, по най-краткия път от равнините към южните склонове на Мъгливите планини. Засега роханците съхранявали неголямо преимущество в разстоянието. Олмер нарочно се бавел, събирайки сили от вътрешността – изясни се, че два неголеми предни отряда на врага, изпратени далеч на запад веднага след битката или дори преди края й, били унищожени от воините на Пределите. Заслугата била на кралската гвардия. По-голямата й част оставала в Едорас като боен резерв за най-черни дни, които най-после дойдоха. След унищожаването на авангарда си Господаря задържал стремящите се напред воини и от тази пауза бе необходимо да се възползват.

Към столицата на Рохан кралят изведе двайсетхилядна войска: към оцелелите се присъединиха опълченията от западните области на Пределите. И още почти четирийсет хиляди воини се бяха събрали при Едорас от всички краища на страната – всички способни да седят в седлото и да държат копие. Към мъжете се присъединиха и около петнайсет хиляди млади жени-воини: традициите на славната Еовин, Победителката на Краля-Призрак, се съблюдаваха в Пределите свято и не само момчетата бяха обучавани да държат оръжие.

Както и предполагаше Фолко, кралят не се забави в Едорас. Роханската столица се славеше не със стените, а с гордата слава на конниците си и да издържат в нея дълга обсада изглеждаше невъзможно. Външната облицовка на стените се оказа дървена, а вътрешните каменни зидове бяха ниски. Живеещите е Рохан хора предпочитаха да достроят заложените от самата природа крепости в Белите планини, отколкото да издигат техни жалки подобия в откритите за атака от различни страни долини.

В планинските теснини, завардени с високи, непробиваеми за тарани градежи, сега се криеше цялото останало население на Пределите. Кралят пращаше и неголеми отряди от воини във всяка такава крепост. За тях се безпокояха малко – на врага ще му излезе прекалено скъпо да изчопля защитниците от твърдините. Ако нахлулите бъдат спрени на Бродовете или разбити с пристигнала арнорска или гондорска помощ, скоро ще бъдат изгонени и обсаждащите тези крепости отряди на врага. Ако пък ли не... Впрочем, за такъв развой се стараеха да не мислят.

А хобитът мислеше за това и мислеше постоянно, през цялото време. Той си блъскаше главата, опитвайки се да си представи как да постъпят ако армията на Пределите не се удържи на Исен. Тогава на Олмер ще му се открие прав път към Арнор, Сивите заливи и... страшно е да се промълви – към Графството! Това го побъркваше, гризеше го ден и нощ, гнетящата тревога и тежките мисли го лишаваха от сън и покой, Фолко не си намираше място, каквото и да хванеше да върши, пробождаше го неотстъпно въпросът, ако Олмер все пак стигне дотам, какво ще е длъжен да прави тогава той, Фолко Брендибек?!

Той сподели с приятелите си черните си мисли.

- Аз ще се сражавам – твърдо отговори Торин. – Ако ще Олмер да стигне до Великото Западно море, няма да преклоня глава. И моите съплеменници също няма да се покорят. Разбира се, ако на Господаря не му стигне акъла да купи благоразположението на старейшините... Но мен не може да ме купи. Спомняш ли си, Фолко, много отдавна, още в Графството, или по пътя към Арнор, не се сещам вече, говорихме за онзи, който клати Средната земя? Ние отдавна научихме кой е това, и с него аз ще се бия, докато не отида в Чертозите на Очакването.

- А не ти ли е все едно, каква власт ще има в Арнор? – внезапно попита Дребосъка. – Никой и никога не е могъл да нахлуе в подпланинските царства, имам впредвид завоеватели хора. А и никой според мен не е опитвал. Това не го казвам за това, че трябва да се предадем, но се бия, защото ми харесва, ако трябва да бъда честен. Скучно ми е да млатя през цялото време с чука! А ти – какво стои зад високите ти думи? Кажи ми това! – И Малкото джудже спокойно запуши.

Противно опасенията на хобита, Торин дори не повиши тон, отговаряйки:

- Не бих спорил с теб, Строри, ако това нахлуване беше най-обикновено, познато на хората, макар и прекалено многобройно. Но ние си имаме работа с Наследството на Мрака! Не разбирам, защо забравяш през цялото време за това... Аз също познавах Олмер, когато беше човек и не беше най-лошият от онези, които познавах. Но сега за него е време да забравим. Аз отдавна забравих – и теб те съветвам настоятелно. Мракът, който сега управлява този безспорно смел и силен човек, ще му подскаже неизбежно нещо такова, че всички наши сблъсъци с орките ще се окажат детски игри. Пръстенът рано или късно ще го тласне към жажда за всевластие не само на земята, но и в недрата й... Но позволи ми да те попитам: нима не ти е все едно на чия страна да се сражаваш?

- Не говори глупости! – блесна с очи Дребосъка. – Моите симпатии винаги са на страната на тези, които са нападнати... и си прав относно Мрака.

Като почина само един ден в Едорас, роханската армия бързо тръгна на запад към Хелмската клисура и Исенските бродове. Уестволдите се поободриха – приближаваха родните си места, където им беше познат всеки храст и всеки камък и щеше да им е по-лесно да се сражават.

Зад тях останаха две денонощия непрекъсната езда – в спомените останаха само свиренето на вятъра и уморените гневни викове на десетниците. Фолко едва се държеше в седлото. Цялото му тяло мъчително пулсираше от болка, но затова пък пред тях беше Исен. Те успяха. Там, отзад, ариергард от отчаяно смели луди глави беше влязъл в битка с приближаващите се предни полкове на Олмеровите войски и Фолко знаеше, че от всички доброволци, излезли на това обещаващо почти сигурна смърт дело, кралят беше избрал само сираци или онези, които не бяха единствени синове в семейството... Местата бяха слабо познати на хобита – от похода им с Торин и Дребосъка към Исенгард. Зад реката се виждаше търговският град, където някога приятелите се бяха запознали с Хяриди и Фарнак. Пристанището бе останало същото, само търговските кораби бяха изчезнали. На рейда самотно се люлееха няколко рохански бойни ладии.

Някои от роханците предполагаха, че значителна част от войската ще заседне в Шлемово усое, но кралят, макар и да определи за отбраната му голям отряд, готвеше главните сили на опълчението за открита битка.

Един след друг полковете преминаваха на западния бряг. Исен бе далеч от Андуин, но затова пък имаше толкова стръмни брегове, че извън прокарания път трябваше да се катерят отвесни склонове. Естествените препятствия се допълваха от направени ръчно: кралят заповяда да начупят всички стари постройки в търговското селище, всички плевници и колиби и от събраните трупи да направят стобори на най-опасните участъци.

- Пак се надяват не на мечове, а на стени – промърмори Торин, когато привечер загражденията бяха завършени.

- А на какво предлагаш да се надяват? – едва шавайки езика си от умора отвърна Малкото джудже. – За помощ от Арнор, чух, че било пратено известие, но кога ще дойде тази помощ? А в Гондор няма промени, казват. – Строри бързо беше намерил голямо брой нови приятели и затова беше тъпкан с най-последните новини. – Етчелион, твърдят, задържал Олмеровата войска в Итилиен и Арнориен, но на юг... Разправят, че харадримите са излезли при Порос. Южен Гондор е оставен.

- Не може да бъде! – хвана се за главата Атлис.

- А защо... с такъв командир на южната гондорска армия благодари на Манве, че харадримите не са стигнали до Лосарнах! – измърмори Торин. – Каква ти гондорска помощ... Минас-Тирит поне да опазят.

Атлис скръцна със зъби и се извърна.

Влачеше се нощта, в лагера на роханците никой не спеше. Дори Дребосъка и Торин неспокойно се въртяха в постелките, през цялото време ставайки, сядайки до огъня и пушейки коя ли вече подред лула. От противоположния бряг се върнаха разузнавачите. Войските на Олмер настъпваха, без да спират, от целия изпратен напред отряд за охрана се върнаха едва няколко души...

Както и преди оставаше сляп и глух камъкът в пръстена на Форве, мълчаха и останалите странни чувства на хобита. Върху него, като че ли бяха наметнали плътен сив чувал. Оставаше само да чака изгрева и да моли великия Манве Сулимо да прати сила на роханските полкове!

А на източния бряг на Исен едно след друго се разгаряха алените петънца на вражеските огньове. Те бяха много, прекалено много, тях никой и не мислеше да ги крие – Олмер нямаше нужда да скрива силата си. В утрешната битка той беше задължен да сломи съпротивата на Пределите – и да се устреми по-нататък, на север към Арнор и елфическите крепости. Оставаше Гондор... но за какво му е той на Господаря? В определения час той и до Минас-Тирит ще стигне.

„Ето, пожалихме животите си – и какво получихме? – въртяха се в съзнанието на хобита горчиви размисли. – Прав беше Торин, като предлагаше да съсечем Олмер още в лагера на Отон и нямаше да се стовари всичко това на Средната земя... Разбира се, страшно е да се мре и страшно не ми се иска да умирам, но ето – спечелихме година живот, а кой знае ще доживеем ли до утрешната вечер? Само че сега ще умрем без почти никаква полза...“

Настъпи сутринта. Над редиците на пехотата се виеше пара, ездачите разтъпкваха конете, разнасяха се резервни снопове стрели и метателни копия. И от уста на уста се предаваше кралската заповед – да стоят до смърт! Отстъплението бе гибел за цялото роханско кралство. Могат да построят наново градове-те, но никой няма да възкреси мъртвите...

- На какво се надяват? – прошепна хобитът на Торин, за да не го чуят съседите в строя. – Според мен няма на какво да се надяват, няма да стоят на тази река един месец!

- Кой ги знае... ако не направят глупости, може и да устоят – без сянка на ирония отговори Торин. – Най-важното е да не се втурнат глупашки напред...

Фалангата на уестволдите заемаше най-опасното място – преграждаше пътя, който водеше от изток. Тук в тялото на хълмистата верига на западния бряг зееше широк пролом, през който и преминаваше древният друм за Исенгард на север и на северозапад през Енедвейт и Минхириат към Арнор. Някога утъпканият път сега бе заварден: през него бяха издигнали озъбила се с остри колове барикада. Мостът беше махнат, само на места от водата стърчаха остри парчета от подпорите.

Строят на роханската войска се беше разтеглил на двайсетина мили покрай цялата Исенска Дъга. Арсеналите на Едорас бяха опустошени – всеки воин носеше по два лъка и достатъчно стрели. Никой не можеше да се сравни с хазгите по водене на бой със стрели – но конните стрелци на краля на Пределите бяха много повече, и както разбра хобитът, роханците нямаха намерение да повтарят грешката си на Андуин, когато дадоха на врага спокойно да премине, без да направят опит да атакуват незабавно стъпващите на брега противници, като се смесят с тях в кърваво меле, в което никой не ще посмее да стреля отстрани, както би постъпил на тяхно място командир Атлис.

Приятелите на хобита по строй мълчаливо заставаха по местата си. Лицата на всички бяха мрачни, разговорите замираха от само себе си. Още беше жива надеждата, че ще успеят да устоят, ще защитят от разоряване поне най-западните рохански селища, за да започнат после да строят кралството си отново. Зад гърбовете на воините се гушеха табори от каруци – сякаш спомнил младостта си, народът им отново чергаруваше, както някога из безкрайните източни равнини, упорито пробивайки си път на запад...

Над източния хоризонт се вдигна слънчевият диск. Този път вятърът се оказа съюзник на роханците – той духаше от запад и бе силен. Но може би Олмер няма да атакува веднага, а ще дочака по-благоприятно време?

Но очевидно Господаря не можеше да чака. Той много бързаше, и едва щом успяха да се разсеят сутрешните сенки и неяркото слънце освети тесния проход на Роханския пролом, левият бряг почерня от воини, излезли на върховете на хълмовете.

Този път Конниците на Пределите не биваше да се бавят: хиляди стрели за един миг се откъснаха от здраво опънатите лъкове и вражеските полкове веднага, без да губят нито секунда под ураганния обстрел, се втурнаха надолу към реката.

Фолко не знаеше дали Господаря атакува по цялата дължина на Исенската Дъга, или битката се разгаря само край пътя, но и не му беше до това. Господарят пусна в ход нещо ново, невиждано досега в тази война – полкове от странни, невисоки воини в кожени Доспехи, които водеха за помощници огромни зверове, за пръв път забелязани по време на отстъплението към Едорас. Те приличаха на вълци с къса козина и без опашки, дорасли да размерите на тигър, на мощните им шии блестяха нашийници с шипове, гърдите на мнозина бяха защитени с престилки с нашити костени токи. Страховитият им рев разтърси въздуха, изплашено зацвилиха и затанцуваха на място конете.

Да се учудват или да пищят от страх нямаше време. Гъсто стоящите на западния бряг стрелци отговориха с град от стрели, ръмженето се смеси с жално квичене. Сивкаво-кафеникавите тигровълци, без да намаляват своя бяг се хвърлиха в потока, с лекота преодолявайки силното течение на реката. Водата се покри с вълнички като в силен дъжд от непрекъснато сипещите се стрели. Някои зверове потъваха, оставяйки около себе си бързо изчезващи розови петна, а други, дори и ранени, с по няколко стърчащи от хълбоците и гърба стрели, излизаха на брега и, без да се отърсят се хвърляха нагоре право срещу роханския строй.

За чест на воините на Пределите, нито един от тях не трепна. Прехапани устни, побелели кокалчета на пръстите, стискащи копията – лавината от зверове достигна до барикадата, масивните тела литнаха в изпълнени с кръвожадна грация скокове – за да се нанижат върху копията.

Слава на точните стрелци на Пределите! Стрелите им опустошаваха редиците на връхлитащите чудовища, едва ли не половината от които загинаха, така и не докопали желаните жертви. Но онези, които успяха да пробият...

От вражеския бряг откриха смъртоносен огън стрелците. Явно Господаря беше изпратил тук почти всички хазги. В отговор роханската пехота се прикри с набързо скованите щитове, достатъчно леки, за да могат да бъда пренасяни, и достатъчно здрави, за да засядат безсилно стрелите в тях. Особени загуби фалангата на роханците не понесе.

Първите й редици се счепкаха в смъртна схватка със зверовете и тук вече бройката беше едно към едно. Специално дресираните същества не мряха, без да повлекат в със себе си небитието поне един от воините на Пределите...

Това беше ужасна касапница. Копиеносците се стараеха да се измъкнат от хвърлящите се с размах върху тях страшилища и ако това ставаше, в хълбоците на съществото се впиваха по пет-шест или повече копия. Но и мятащият се в агония звяр често успяваше да смачка с мощните си лапи някого от убийците си, оказал се по-близо от другите, и издъхвайки да сключи челюсти на гърлото на човека. Не спасяваха дори доспехите: ако зъбите на тигровълка не прегризваха стоманата, те я мачкаха и чупеха костите под нея.

Хобитът и джуджетата нямаха копия, затова ги преместиха във втората редица, където, разбира се, не бездействаха и почти опустошиха колчаните си.

Роханците отбиха първата атака, макар и с немалка кръв. Целият бряг беше затрупан с телата на набодените със стрели зверове. Онези от съществата, които бяха ранени, както можеха пълзяха назад и жалното им скимтене изглеждаше почти като човешки плач.

Зад зверовете плисна като прибой вражеската пехота. Послушно умиращите тигровълци по волята на изпратилите ги успяха да дадат на истерлингите време за преминаване. Но първото настъпление се оказа неуспешно. Отдясно и отляво на пътя склоновете яха прекалено стръмни – там врагът бе отхвърлен лесно, а в центъра пехотата на Пределите не чака броненосците на Господаря да разгърнат бойни редици и стремително атакува сама.

И което се оказа много обидно за хобита – не го взеха в тази атака. Строгата заповед на стотника за един миг го превърна в старши над две десетки стрелци, прикриващи лявото крило на фалангата. Той се разделяше с джуджетата и Атлис – но пък с него останаха Амрод и Беарнас.

От височината добре се виждаше как с дружен боен вик роханците удариха по обърканите истерлинги и ги събориха обратно в реката. Но през Исен преминаха – кой с какво свари – нови и нови десетки от воините на Олмер, затова не биваше да се бавят...

И хобитът, учудвайки се сам на себе си, закрещя губейки глас на оказалите се под негово командване хора – извикваше поправката относно вятъра, стрелите излитаха на орляци и на противоположния бряг падаха и падаха хора... Самите стрелци се криеха зад големи, набързо сковани щитове.

Истерлингите се включиха в битката разпръснато и понасяха тежки загуби, настъплението им се задави в кръв – и роговете на източния бряг засвириха отбой.

По западния бряг се разнесе ликуващ вик.

Но почивката се оказа кратка. Битката се разгоря на други участъци от дъгата, където стоеше спешената роханска конница, която не умееше да се бие толкова добре както уестводите в плътен строй. Какво ставаше там, Фолко не можеше да различи, само виждаше тъмните потоци от воини на Олмер, преминали през реката и завързали битка на стръмнините край Исен.

Целият първи ден армията на Олмер нанасяше на пръв поглед безсистемни удари в различни точки на Исенската Дъга, като че пробвайки здравина отбраната на уестволдите. В битката се включваха съвсем непознати на хобита племена – високи, къдравокоси, сражаващите се подобно на джуджетата с огромни секири или с клонести тояги, изрязани от такова здраво дърво, че в него засядаха мечовете и копията. Нито истрелингите, нито ангмарците се включваха в ръкопашната битка. Привечер се появиха хегски и ховрарски отряди, познати още от битката на Андуин, но и те бяха отхвърлени. Уестволдите здраво удържаха брега и хобитът не веднъж видя в първите редици на сражаващите се двете набити фигурки на своите приятели джуджетата.

Стрелците на Пределите както можеха помагаха на своите. Момчетата, поднасящи стрели едва успяваха да подават нови и нови снопове. Да се води престрелка със заседналите на височините на противоположния бряг хазги се оказа доста сложно – бе смъртоносната игра, омагьосваща и привличаща, но за съжаление навсякъде костваше тежки загуби. На хазгите им пречеше вятъра, но точността им не намаля и няколко рохански стрелци загинаха. Паднаха жертви и от хазгите, защото съвсем нямаха прикритие, освен неголеми кръгли щитове, добри за конна битка, но не и за дълга престрелка.

Стъмни се. Нито един враг не се задържа на западния бряг на Исен, останаха само мъртвите. Като сложиха тройна стража, роханските воини се отдалечиха при огньовете, без да разкопчават доспехите...

Нощта се оказа неспокойна. Отнякъде отдалеч, или от север, или от юг едва дочуто се донасяше дрънкане на оръжие и бойни викове – на места битка та не затихваше и след заник слънце. Конните отряди на роханците постоянно се изстрелваха от място и в галоп се устремяваха към място на поредната вражеска атака.

Три пъти избухваше битка и до пътя. Под покривалото на тъмнината – добре му дойде, че нощта се оказа безлунна – врагът настойчиво търсеше хлабина в бойния ред на уестволдите. И първия път промъкналите се на западния бряг степни бойци успяха беззвучно да премахнат постовете и редица от тъмни фигури започна да се ниже през реката, когато на тях се натъкна конен патрул. На вика на забелязалия опасността ездач отвсякъде от мрака изскочиха смъртоносни хазгски стрели, но загиналият успя да предупреди своите. Наскачаха уестволдите, тясно събрали щитовете и изкарали пред себе си копията, удариха по Олмеровите храбреци, в мрака не можеше да се разбере от кое племе са. Сякаш изпод земята с ръмжене се хвърлиха върху роханците десетина злобни тиргровълка, завърза се жестока схватка.

След няколко минути пристигнаха конните стрелци, запламтяха смолисти огньове на върховете, засвистяха стрели, чуха се воплите на умиращите под стръмния бряг, а друга част от конниците удари преминалите във фланга.

Кървавата схватка завърши, когато падна и последният враг. Роханците наброиха двеста вражески тела и, уви, почти четирийсет свои. Фолко отново се оказа извън строя.

- Лъкът! Лъкът всичко ще реши! – сърдито му обясняваше стотник с побелели мустаци. – Ти, полуръсте, стрелите ги хвърляш все едно жена кърпа бродира – спретнато и бод до бод. Всяка твоя стрела -на място. Стой си където стоиш и давай все така, пък за строя има други!

- На Андуин аз се бих наравно със всички — с гневна обида отговори хобитът, стискайки юмруци – И не бих казал, че по нещо отстъпвах на другите!

- Дума да не става, никой не е рекъл, че си лош воин! – примирително вдигна двете си ръце с дланите към хобита стотникът. – Просто като стрелец струваш повече. Твоята поправката относно вятъра ни пести поне по петдесет стрели на залп. С командир като теб стрелците се бият много по-точно. Разбра ли сега?

Колкото и да беше странно, хората веднага признаха правото на ниския стрелец да ги командва. Умението на хобита да даде на всички верен прицел предизвика уважение, подчиняваха му се на драго сърце.

До сутринта Фолко така и не затвори очи. След като отхвърлиха първото внезапно нападение, той се втурна да търси приятелите си – как са там джуджетата и Атлис, ранени ли са? За щастие, всичко се беше разминало, и той реши да се връща, но усети внезапно завиване на свят и острите, горещи удари на кръвта в слепоочията, готови всеки миг да се разкъсат под напора й. Нозете му станаха като памучни, той почти рухна на земята, стискайки главата си с длани, и през алената мъгла при него стигна невъобразимо далечния глас на принц Форве:

- Къде си Фолко, къде си, чуваш ли ме? Отговори!

- Чувам те принце, но... много боли... лошо ми е... А Какво става с мен?!

- Потърпи, моля те, това е цената за нашия разговор, и на мен сега не ми е сладко. То е заради близостта на Олмер, силата му заглушава всички далеч ни мисли... Разкажи какво става при вас?

- Ние сме разбити на Андуин... Рохан е изоставен, стоим на Исен. Днес ги отблъснахме, но какво ще стане утре?... Олмер има страшно много полкове, могат просто да ни смачкат. Гондор се сражава, но е заобиколен от север и юг. Харадримите са излезли срещу Порос, за Анориен и Итилиен се водят тежки битки.

- При нас воеводите на Олмер се хванаха с дорвагите – чу хобитът през пелената от болка гласа на принца. – Те все пак не останаха в горските си крепости, тръгнаха на поход срещу Цитаделата на Олмер. На границите й тече битка и това е добре, навярно не всичките сили, които Господаря събра на изток, ще бъдат насочени срещу вас... Средното княжество е готово за поход, но се бави – жреците им са напипали нещо такова, за което и те самите не могат да кажат... Съществува някаква опасност, свързана с тръгването: едва ли не ще се наруши общият световен ред. Бих ти обяснил по-подробно, но и самият аз не разбирам всичко... Но как ви разбиха все пак?

С няколко думи хобита предаде на принца същината на последните събития. Той едва успя да изговори последната фраза и с остро избухване на болка връзката се прекъсна.

Известно време Фолко объркано повъртя глава, опитвайки се да си подреди мислите. Браво на дорвагите, все пак Келаст ги е убедил! Ще й дойде нанагорно на Цитаделата! Там няма нито стени, нито бастиони, а войската на дорвагите е отлична. Ех, ако бяха тук!... Какво пък, ако нещата се обърнат съвсем на зле на Запад, може би ще успеят да отидат на изток, да се бият там...

На сутринта, когато фалангата на уестволдите отново построи бойния си ред и стрелците заеха позиции на крилата й, Фолко чу от стотника някои подробности от изминалата нощ. Армията на Олмер атакувала на север и на юг, опитвайки се да си пробие път зад Исен в предпланините на Мъгливите и Белите планини. Навреме прехвърлената конница на Рохан по фланговете отблъснала всички атаки. Стана ясно, че Олмер иска да разреди и без това доста рехавите редици на воините на Пределите, принуждавайки ги да отбраняват по-широк участък и да накара краля да насочва резервните си полкове ту към едното крило, ту към другото. С това Господаря целеше окончателно да обърка противника си, а сетне да нанесе неочакван мощен удар на едно място и да стъпи на другия бряг. Оказа се също така, че няколко отчаяни храбреци от личните кралски гвардейци под прикритието на нощта са преминали на източния бряг и донесли неутешителните новини за това, че от изток към Олмер прииждат като ураган свежи сили. Цялото пространство на източната част на Роханския проход е запълнено с войскови лагери.

Редиците на роханците мръзнеха на студения вятър. С какво ще започне днешния ден? Вчерашният им подари нова надежда, че ще издържат, ще успеят да отблъснат неприятеля и сред воините на Пределите се чуваха и смях, и оживени разговори. За щастие загиналите се оказаха не толкова много, врагът беше загубил най-малко пет пъти повече. И малко хора се решаваха да си признаят, че вчерашния успех бе нищо – че загубите на врага вече са възмездени от пристигналите подкрепления, доколкото техните загинали няма с кого да бъдат заменени. Всички, до последния човек, сили на Пределите бяха събрани на Исенската Дъга.

Фолко се мъчеше от безделието сред стрелците си. На онзи бряг бе мъртво и пусто, като че ли не бяха стояли никога там могъщи армии. Къде са сега бесните истерлинги, къде са несравнимите стрелци хазги?

Привечер след сторилия се безкраен ден дойдоха тревожни новини. Роханците едвам бяха удържали южните си позиции, където врагът втори ден не прекратяваше опитите за пробив. И отново, когато голяма част от силите на краля на Пределите се отправила към Белите планини, врагът започнал настъпление в разклоненията на Мъгливите планини. Пристигналият конник предаваше подробности: воините на изтока се стремели напред, без да се жалят и без да се съобразяват със загубите, успели да завземат един гребен от десния бряг на реката, малките сили на конниците дълго не можели да ги изтикат оттам. И все пак с немалка цена роханците хвърлили преминалите в Исен, почти задръстен от тела.

Последното се оказа истина. След няколко часа реката действително понесе непотъналите трупове... Фолко повече не можеше да пие вода от нея, добре че от планината извираха много малки рекички и на пехотинците редовно им докарваха мехове.

Така мина вторият ден на Стоенето на Исен. Войската на Пределите удържаше отбраната.

През нощта схватките се разгоряха с нова сила. Воините на много източни племена, вдигнати от волята на Краля-без-Кралство и тръгнали на далечен поход на запад за плячка, до самото разсъмване се опитваха да смъкнат роханците от височината. Тъмнината пречеше на стрелбата и мнозина успяваха да преминат невредими. В битката бе принудена да се включи фалангата. Като раздели уестволдите на четири полка, Брего стисна в клещи пробилите и ги наемете на куп пред барикадата на пътя. До източния бряг се добраха единици.

- Господаря ни превзема с умора – дрезгаво изстиска от себе си Торин.

Джуджето ожесточено търкаше почервенелите си от безсъние очи. Да смени пехотата не можеше никой, конниците и те не слизаха от седлата. А на Олмер му стигаха сменните полкове.

Започна третият ден и всичко се повтори отново. Два пъти врагът се хвърля в атака по пътя, два пъти го отблъсваха, вторият път – с много кръв. Попълнената в Уестволд пехота бързо оредяваше.

За Фолко стана ясно, че тук няма да дочакат помощ. Още два-три, е, може би, четири дни – и заслонът ще се пречупи.

Олмер не даде на роханците да спят и през нощта. Но хегите вървяха в битка вяло, вече наплашени от загубите. Трябваше само да ги натиснат и нестройните им стотни се разпръсваха, хвърляйки се да плуват назад през Исен. Мнозина от тях бяха намерени във водата от точните рохански стрели, но резултатът, както разбра Фолко, струваше на уестсволдската пехота огромна умора. Хората с мъка се държаха в строя.

Четвърти ден. На Фолко вече започна да му се обърква всичко в главата. Като играчка с навита пружина той стреляше, стреляше и стреляше по изглеждащите безкрайни вълни на врага, с рядко упорство нахлуващи от противоположния бряг. Започваха да се изтощават уж неизчерпаемите запаси от стрели. При. вечер стрелците обикаляха околностите в търсене на вражеските стрели, сипещи се също толкова щедро.

Тази отбрана не можеше да продължава дълго. Да чакат пристигането на арнорска войска бе безумие, струваше си да стоят при положение че Наместника току-току извеждаше войските си към Брее... Според Фолко оставаше само едно – да отстъпват, докато още има сили и загубите не са толкова големи. И там, вече на арнорска земя, сред мощните многобройни крепости, там да дадат решителната битка. Равнинният път е кратък – какво му струва на Олмер за четири-пет дни да прехвърли иззад Андуин свежи полкове! В Арнор ще му бъде по-тежко. Загубите си там той няма да може да възстановява.

Но кралят на Рохан реши друго. И през нощта на всички им беше заповядано да спят, като остават само неголяма охрана, за да не ги изненадат. Куриерите донесоха заповед за лъжливо отстъпление.

- Ще ни избият до последния – само подхвърли, като плю Торин, след като изслуша заповедта на стотника.

Ден пети. Предшестваше го кървав, обхванал половината небе залез. И след необичайно спокойната нощ, веднага щом се развидели, пехотата на уестволдите се приготви за битка. Никой не можеше да знае плановете на врага, но всички чувстваха – войските му също почиват, значи, ще има общ щурм. На това разчиташе кралят на Пределите.

С лъжливо отстъпление да завлече войски на Олмер на залезния бряг на Исен, които при прекосяването на реката ще разбъркат строя си, да ги притисне с железните редици на стреляща конница и да ги унищожи. Грешката, направена на Андуин, няма да я има. Врагът не ще смогне да предприеме далечен обход, както през онзи ден... Далеч не всички негови полкове се бият с равна доблест и равно умение. Мнозина не са страшни за роханците, мнозина, но не и истерлингите, ангмарците и, разбира се, хазгите.

Атаката на врага не се наложи да бъде чакана дълго. По височините се появиха ниските равнинни стрелци, в долината от двете страни на пътя – щитоносната пехота, влачеща и големи плаващи чували, за да им бъде по-лесно да преминат. Изсвириха стрели, на източния бряг запяха рогове. Ободрявайки се с бойни викове, ховрарите се хвърлиха във водите на Исен.

Роханската фаланга не направи задължителните за миналите дни крачки насреща им. Строят мълчаливо чакаше, протегнал напред острото, алчно чакащо кръв желязо. Нека се съберат повече...

Армията на Пределите отговори само със стрели, но стреляха пресметливо, помнейки за полуопразнените колчани. Бодливият вятър не спря атакуващите.

Оставяйки тела в плитката вода, ховрарите излязоха на десния бряг. Вдигнаха се, закривайки първите редици, широки четириъгълни щитове, синьо-черни, нацапотени с алени руни. Повечето стрелци на Пределите свалиха оръжието, стреляха само най-точните.

Със скърцане и трясък ховрарите се сблъскаха с роханската пехота, сблъскаха се и отстъпиха, отхвърлени, отново атакуваха... Виждаше се, че на уестволдите въобще не са им останали сили – те не можеха Дори да хвърлят врага в реката. И на помощ на толкова успешно започналите нещата ховрари иззад хълмовете запъплиха нови и нови свежи сили на врага.

Исен се разпени – толкова много врагове едновременно влязоха във водата. Бързоногите хеги като мравки започнаха да се разтичат наляво и надясно катерейки се по склоновете право срещу отрядите стрелци, пазещи фланговете на роханския строй.

фалангата на уестволдите трепна и се отдръпна на десетина крачки назад. Врагът отвоюва още няколко ярда пространство на десния бряг и на пътя от изток се появиха първите конници.

Фолко не можеше да знае какво става сега на другите участъци на двайсетлевговата Дъга, но беше сигурен, че на Олмер вече са му доложили за неочаквания успех в центъра и той като прекрасен пълководец не може да не използва този шанс. Сега неминуемо ще тръгнат в безнадеждни атаки и стоящите по крилата на войската му полкове – за да отвлекат роханската конница, да не й дадат със всички сили да удари по пробиващата в центъра пехота на Господаря.

Уестволдите, като че поддавайки се на силния натиск, отстъпиха още по-далеч от брега. Сега на свободното пространство зад гърбовете на натискащите ги хеги и ховрари вече можеше да се разгърне не много голям конен отряд.

Но тук първите от катерещите се по стръмнината хеги стигнаха най-накрая до ръба на склоновете и на частите на стрелците им се наложи да хванат мечовете. Нямаше смисъл да губят станалите скъпоценни стрели – умирайки, хегите падаха надолу, където не можеше дори да измъкнеш стрелата от тялото.

И като хванаха мечовете, стрелците на Пределите все пак не забравиха строгата заповед. Те се посъпротивляваха привидно, а сетне започнаха постепенно да отстъпват, пазейки силите и живота на своите воини.

На врага принадлежеше вече обширна част от западния бряг, атакуващите изтласкаха уестволдите дори от барикадата. С победни писъци тръгнаха напред първите преминали конници – истерлингите, а по пътя вече преминаваха разнообразни войски, конницата се смеси с пехотата. Мярнаха се и ниските конни хазги. Явно, Олмер наистина повярва, че ще успее да направи важния пробив.

Преминавате врагът нашироко, колкото позволяваше завоювания участък. Към стръмнините допираха стълби, пехотата завиваше все по-надясно и наляво, освобождавайки място за конниците, на тълпи нахлуващи право по пътя.

Разбираше ли врага, че го примамват в капан? Всичко подсказваше, че пълководците на Олмер са се увлекли от ненадейния пробива в центъра, но от друга страна на Андуин роханските стратези сбъркаха. И ако Олмер съзнателно хвърляше полкове в заложения капан, това означаваше, че има готов контра план – или отново ще последва удар от неочакван посока (мака| че този път, като че ли нямаше откъде да ударят), или Господарят разчита на големия брой на войските си предполагайки, че за тях вече няма да стигне никаква роханска засада... Подобни мисли неотстъпно преследваха Фолко: прекалено гладко вървеше всичко, врагът послушно се мушна в зиналата клопка, мушна се като мечка – не с нокът, а с цяла лапа.

Вече почти миля от брега беше в ръцете на Олмер. Пешите му воини се опитваха да разширят заетия участък, но се сблъскаха с пристигналите рохански конни стрелци и като не успяха да запазят строя, се разбягаха, не издържали смъртоносния порой от стрели.

Битката кипеше на крилата на Олмеровия пробив, но основната маса от войските му, подпирана от задните редици, натискаше и натискаше презглава напред, преследвайки отстъпващата пехота на Пределите, стрелците й и копиеносците заедно с малкото конници, с всички сили изобразяващи паника.

Фолко тичаш назад заедно със своите на трийсет-четирийсет крачки, спираше, стреляше, старателно избрал целта – най-забележимите и добре въоръжени воини на Господаря – и отново тичаше назад. До мечове нещата не стигаха, и така, изпреварвайки пешаците, към просторите на Исенската равнина се изтръгнаха конните стрелци истерлинги и започна гореща схватка.

„Щом Олмер прати в битка ангмарците и големите сили на хазгите – значи е сигурен, че пробивът на войските му не е лъжлив“ – отбранявайки се с меч от смел хег, озовал се далеч преди своите, успя да си помисли хобита. Ръцете не изискваха намеса на съзнанието: очите виждаха не само противника, разума се стараеше да си изясни, какво става на цялото поле, а не само под носа му.

С този хег Фолко се сражава дълго – врагът беше висок на ръст и хобитът, дали от умора, дали заради нещо друго, някак си все не успяваше да стигне достатъчно близо. Противникът му го съсече в движение един от воините от двете му десетки – и като вдигна глава, Фолко видя препускащите по полето ангмарски арбалетчици. Ударната сила, гвардията на Олмер! Най-верните, силни и упорити, вярващи в него като в Бог.

Ако са пратени в битка – значи Олмер е повярвал в победата. Но какво е това? До ангмарците като плътна маса се приближаваше строй от ниски, при-лични на джуджета, воини с криви мечове и къси дебели копия... нима?!

- Урук! Урук! Вар хай урук-хай!

„Всемогъщи Еру, орките на Саруман! Дръжте, се момчета!“

Подражавайки на уестволдите с плътния си строй, голям отряд от огромни орки се носеше право към застинала и люшнала се напред – за да не отстъпи от удара – роханска фаланга. Стрелците си намериха най-накрая главната цел.

Яростната битка се разгоря по цялата Дъга, с усилие удържана от воините на Пределите. Като усетиха успеха, враговете натискаха като обезумели. Все нови и нови отряди се появяваха на западния бряг, все с по-големи трудности и загуби ги задържаха роханците.

Юношата, поднасящ стрели хвърли на хобита дебел сноп.

- Последните! – извика той и скочи от коня, изваждайки своя все още не за възрастен меч и заставайки до хобита.

Към сто и петдесетте стотни стрелци, които стояха първоначално на дясното крило на роханския боен ред до брода и където бяха дадените под командването на Фолко две десетки, се присъединиха още двеста воини – някои от загубилите конете си конници, други от откъснали се от главния строй пехотинци. Орките се вкопчиха с фалангата, а на другарите на хобита им се падна да посрещнат с гърди ангмарците.

Командирът им съвсем правилно напипа тук най-слабото място в бойните редици на воините на ределите, тук имаше малко копиеносци и щитоносци, а стрелците... какво пък, победата ще оправдае загубите.

Към свиващия се строй с пълна скорост се носеше ангмарската кавалерия. Вееха се черните наметала, викът „Анг-мар! Анг-мар!“ надвика шума на битката, на хобитът за миг му се стори, че е отново на полето под Ануминас.

Но това не беше Ануминас. Това беше Исенската Дъга и не стоеше до тях несъкрушимият хирд, не се издигаше металната четина на копията на яките джуджета. Малко над триста мечоносци и стрелци – срещу няколко хиляди ангмарци. Строят от конски муцуни се приближаваше, приближаваше, копитата поглъщаха равнината и първите редици на атакуващите вдигнаха арбалетите...

- Два пръста вляво, стреляй! – колкото имаше сили закрещя Фолко, давайки на своите поправката, отнесена към вятъра, и сам пусна тетивата.

Никога, нито преди това, нито после, Фолко не беше стрелял по-добре и по-бързо. Той забрави за оръжието в ръцете си, смъртта като че ли седеше на изтеглената към ухото му ръка. Подобно на онова, как се забави всичко в битката при Дол-Гулдур, така и сега времето услужливо запълзя, и той успяваше всичко. Ръката теглеше тетивата, пускаше я, веднага слагаше следващата стрела, а очите вече набелязваха поредната цел – и отново писък на откъсналото се оперено парче дърво и звънкия удар на тетивата по насечената от стотици подобни удари ръкавица на лявата китка...

Ангмарците препускаха и загиваха. Сгромолясваха се коне, падаха хора, като че ли самата смърт ги сочеше с костеливия си пръст. Броени стъпки оставаха да преминат предните, за да се забият най-после в купчината дръзки...

Но те не ги преминаха. Първите десетки на конниците, вече опънали тетивите на арбалетите, бяха избити до крак, падащите коне накараха животните зад тях да скачат, за да не паднат и самите те, затова първият залп на арбалетчиците пропадна, кажи-речи даром, а за втори не удари миг, оказал се последен в живота на мнозината, които разредиха оръжието си...

Дузина стрели в минута е задължен да пусне майстор на стрелба, желаейки да потвърди званието си. Легендарният Леголас бе завещал това на колегите си. Тази граница многократно я преминаха почти всички, които се оказаха в този ден до хобита, и стрелите им не отидоха на вятъра – изглеждащият несъкрушим клин ангмарци се разпръсна, разби се също както под дебелите арбалетни стрели на същите тези воини се пилееха плътните редици на арнорските бронирани бойци...

Воините на Ангмар в безредие отстъпиха настрани. И веднага, като че ли отстъплението им послужи за общ сигнал, тръгнаха приготвилите се за атака, чакащи през цялото това време резервни рохански конни полкове.

Кралят ги държеше в резерв, въпреки че загиваше пехотата на Западен Волд, с гърди спряла напора на главните сили на врага, макар че паднаха мнозина от онези, които задържаха воините на Господаря на крилата на роханската войска, извила се подобно на добре опънат лък. Свежата конница дочака часа си, Дойде време да се плаща за поражението на Андуин. Днес онзи неуспех няма да се повтори. Вражески обход няма да има. Полковете на Олмер са в капан, няма къде да се дянат, ще ги отрежат от брега и ще ги съберат на куп като горски зверове при ловна хайка.

Блестящите потоци на роханската конница се устремиха иззад скриващите ги до този момент хълмове право покрай брега на Исен, отрязвайки врага от реката, лишавайки го от единствения път за отстъпление. Най-добрите воини на Господаря – ангмарците, хазгите, истерлингите – всичките затъваха в плътните, огъващи се, но упорито държащи се редици на роханската войска и не можеха веднага да се притекат на защита на своите собствени флангове. Набързо изкараните напред второкачествени резерви бяха пометени още от първия удар на връхлитащите конници, еднакво добре умеещи да стрелят в движение от лък и да играят с копието в близка битка. Пехотата на Олмер не успя да стегне редиците си, а където успя, те бяха разстроени от пороя рохански стрели – последните стрели, с мъка събрани от остатъците на оръжейния обоз като изтупано от чували брашно в края на люта зима... Тъмните фигурки на пехотинците на Господаря се пръснаха във всички посоки, не минаха и няколко минути, и северния и южния отряди на роханците се съединиха до оказалата се в дълбокия тил на врага барикада на пътя.

Така големия брой на преминалите войски на Олмер от преимущество се превърна в преграда -пълноценна съпротива можеха да окажат едва четвърт от тях, останалите се задушаваха в настъпилата в центъра блъсканица, Фолко виждаше кралското знаме на Рохан, дълбоко врязало се в редиците на оркския строй, сега, сега полковете на конниците на Пределите ще разсекат събралите се в безредна купчина воини на Олмер – и ще започне разгрома...

Враговете се замятаха в обкръжението. Основната маса се хвърли назад, към реката, но в гръб ги удариха остатъците от уестволдската пехота и поддържащите я конници. Пътят наляво и надясно бързо се заграждаше от извежданите от роханските лагери дълги върволици от талиги. Кралят прати в битка всички до последния каруцар. Над полето надвисна страшен, смъртен стон на избиваните, стиснати почти навсякъде, загубили строй и боен ред воини на Господаря. Роханските предели беше на крачка от най-великия триумф в историята си...

Отначало никой не разбра какво стана. Някъде на лявото крило на войските на Пределите внезапно се надигна някаква суматоха, разнесоха се нечии неразбираеми бойни викове. Сърцето на хобита подскочи като топка, отново, както и в минутите на победния натиск на Андуин, възторгът стисна гърлото му... и тогава строят на воините от Рохан, стискащ в пръстен полковете на Олмер, не издържа. Там на лявото крило конницата неочаквано се разтвори настрани, в бойния ред на воините на Пределите се появи широка пролука. В нея се замяркаха редици на взелите се неизвестно откъде пеши воини с големи, прилични на корито щитове. Миг и паметта намери отговора: дунландците!

Дълги векове те чакаха този час, жителите на незабележимата страна до разклоненията на Мъгливите планини. Чакаха, събираха сили, омраза и бойно изкуство. Те не бяха забравили изтърпените от роханците обиди и не бе важно сега дали истински или мними, не бяха забравили и битката под стените на Хорнбург. Хобитът си спомни думите на Олмер: дунландците презират потомците на онези, които взеха живота си от ръцете на крал Теоден. Още в първия поход на Олмер срещу Арнор дунландците опитаха с меч и копие здравината на вражеския строй, хирда се оказа костелив за зъбите им орех, но тук дунландците взимаха реванш за миналите си неуспехи.

Те вървяха плътно, очевидно подражавайки на хирда. Никой не можеше да каже, откъде са се взели тук – или това беше хитра маневра на Олмер, или самите планинци по собствена воля бяха тръгнали да делят с Господаря кървавата жътва, но най-важното дунландците успяха да направят – пръстенът на роханските войски беше разкъсан, хазгите и ангмарците се устремиха в дупката.

Конницата е добра, когато има къде са се разгърне, в образувалата се бъркотия конниците на Пределите се оказаха обкръжени от всички страни от многобройната и упорита пехота на врага. Тайно събраните близо до бойното поле полкове на дунландците с мъртва хватка се бяха вкопчили в роханските конници. Копията не знаеха почивка и вцепенилият се от ужас хобит видя как морето от врагове поглъща самотните рифове на все още сражаващите се конни стотни на лявото крило.

Спасявайки своите, на север удариха отбраните хиляди на кралската гвардия на Пределите. Самият владетелят на Рохан ги водеше и само могъщият Тулкас знае, по какъв начин те успяха да хвърлят скъпоценните си коне на дунландските копия, чупейки строя им, преобръщайки ги и мачкайки съпротивляващите се, посичайки и промушвайки опитващите се да се спасят с бягство и подлагащите гръб. Роханският клин проби дунландската стена от щитове – това беше последното, което видя хобитът, защото затихналия за минута-две бой на тяхното крило се разгоря отново и той загуби от поглед кралското знаме на Пределите.

Останалите дотогава живи стрелци сляха редиците си с оцелелите уестволди. Хобитът чу гръмоподобния глас на Торин, викащ го по име, и заедно с елфите тръгна насреща на приятелите си.

Те успяха набързо да се прегърнат – джуджетата получиха кратка почивка в обединените редици на фалангата, намаляла на брой, но както и преди непобедена – и върху строя на уестволдите се стовари тежкият чук на оркския удар. Срещу фланговете, загубили конната си защитата, се хвърлиха истерлингите.

Роханската войска си пробиваше път на север, фалангата отстъпваше, запазвайки редиците си въпреки вражеския напор. Нямаше заповеди, нямаше управление, и поелият командата последен останал жив стотник поведе уестволдската пехота на северозапад след конницата, търсейки спасение под защитата на гората.

И пробивайки си път през смъртното поле, останалите живи воини на роханската фаланга виждаха как оределите полкове на конниците на Пределите, разкъсвайки смъртната прегръдка на враговете, се устремяват на север. Дунландците, след като пробиха строя на врага, издържаха само дотолкова, колкото беше необходимо на пълководците на Господаря да разгърнат загубилите строя си войски, да ги подредят – и да атакуват. И веднага се усети численото им превъзходство. Въодушевени от неочаквания, но появилия се толкова навреме съюзник, воините на Олмер просто смачкаха противостоящите им роханци, чисто и просто ги смазаха с големия си брой.

Но да спрат оцелелите полкове от центъра и дясното крило на войската на Пределите се оказа труд, но. На пътя им се оказаха отхвърлените от гвардейците на краля дунландци. Изпомачкани, загубили мнозина от своите, и отмъщавайки веднага за всичко в това число и за бъдещия триумф на днешните врагове, пробивайки си път към спасителните гори, конниците на Рохан разхвърляха дунландския строй окончателно и тръгнаха по телата на враговете си.

Но вече се събираха ръцете-крила на Олмеровата войска, носеха се с писъци истерлинги, ангмарци, хазги, напираха орките, отново се появиха конници с тигровълци на дълги ремъци, роханските стотни щедро харчеха последните си стрели, скъпо продавайки живота си, всяка крачка струваше на врага огромни жертви.

Кралското знаме трепна и изчезна сред морен от конски и човешки тела. Владетелят на Едорас не потърси път за спасение. Той прие смъртта си на полето, където беше погребан свободен Рохан...

Пръстенът на враговете се затвори. Върху упорито вкопчващия се в живота четириъгълник на yecтволдската фаланга удариха от всички страни. Известно време роханските храбреци още намираха в себе с сили да се съпротивляват, но орките, без да се щадят, по телата на своите мъртви се докопаха до самата линия на щитовете – и в невъобразима ръкопашна вихрушка, където в действие влязоха вече не мечове копия, а кинжали, юмруци и едва ли не зъби, катураха строя на противника. Започна кърваво клане...

Но всемогъщата Съдба пазеше приятелите и тези страшни мигове. Те сполучиха да не се изгубя държаха се заедно всички – и елфите, и джуджетата, Атлис. Клането кипеше навсякъде, под краката им жвакаше кръв – но трябваше да се измъкват, ако искаха да живеят. И Атлис, ръмжейки, се вкопчи в дървото на отскочилото от бронята му копие, яростта на гондореца беше толкова голяма, че той с едно движение изтръгна хазга от седлото. Нещастникът се търколи право под краката на Торин, джуджето замахна със секирата... Атлис хвърли поводите на хобита.

- Намерете още коне! – рязко изкрещя гондорецът.

И когато срещу тях скочиха трима ангмарци, елфите без излишни думи ги избиха от седлата със събрани от земята стрели, а Торин и Дребосъка, като поеха с гърди пуснатите от упор стрели на двама хазги, напълно се отплатиха на стрелците. Сега можеше да скачат на конете...

Отново им провървя. На пътя им се оказаха конни ховрари – слаби стрелци. Те уцелиха няколко пъти в закриващите другарите си със собствените си тела хобит и джуджета, но митрилът лесно отрази стрелите им, а приятелите с отчаян скок се промъкнаха през редиците на ховрарите – и внезапно се озоваха на свободно място. Те се изтръгнаха извън пределите на вражеския пръстен, до тях като спасителна сянка чернееше гората. Безсмислено беше да се връщат в безнадеждно загубеното сражение и те подкараха конете си към храсталаците подир другите роханци, измъкнали се от обкръжението на враговете. Кралят на Рохан с цената на своя живот проправи път на оцелялата част на войската си. На бойното поле още дрънкаше оръжие, още някой се съпротивляваше, така и не успял да избяга, но на спасилите се им се налагаше да не се обръщат назад.

Дунландската доблест! За теб прекалено дълго не си бяха спомняли. Планинците си отмъстиха – и загинаха, но постигнаха това, което желаеха. Последната отбранителна линия беше пробита. Пред господаря се откриваше прав път към Арнор.

Глава 11. ДУМАТА НА САНДЕЛО

Непроходим храсталак. Дере, дъното на което е постлано със сухи треви. Конете са вързани за дърветата по склоновете. Долу, край шумоляща жълта папрат, са се събрали хора – около четирийсет души, може би дори петдесет. Високото небе е чисто, слабото зимно слънце оскъдно осветява дълбоката долина. Над жарава се пече дивеч, около огнището е наредено разнообразно оръжие. Цари тишина, само от време на време някой кон пристъпва от крак на крак, и под копито му пуква клонче.

Вече пети ден оцелялата половина на роханската войска бягаше. Пети ден, откакто пратените след тях хазги, вълчи ездачи и орки кръстосваха хълмове и долини в търсене на изостанали отряди от роханци. Двубоят бе неравен – противникът беше стократно по-многоброен. Но разбитите, частично разпръснати воини на Пределите не помисляха да се предават – както и преди роханците при първа възможност се озъбваха и хапеха – с мечове, стрели и копия, взимайки колкото може повече вражески живота. Но как!...

Фолко седеше до огъня, обхванал коленете си. Премина отчаянието на първите дни, остана хладната упоритост, сляла се с тежката сърдечна омраза и неутолимото желание за реванш.

Другарите му при пръв удобен случай с огън и меч разораваха дунландските селища, Фолко не можеше да одобри тази безсмислена жестокост. Роханците не щадяха никого, избиваха дори котките и кучетата. Почти цялата дунландска пехота беше загинала в битката, в селата бяха останали само старци и деца. Жените молеха за пощада – ала напразно. В очите на воините на Пределите този народ стана главен виновник за гибелта на армията и кралството им – и те си отмъщаваха. Без да се съобразяват с опасността от това, че ще ги забележат, роханците палеха къщи, убиваха добитъка, посичаха наред всеки, които им паднеше в ръцете. Оцеляха малцина, които се изпокриха под дърво и камък – освирепелите роханци не ги търсеха, за да не губят време.

С ума си хобитът разбираше кървавата жажда на другарите си по оръжие. В отряда не остана човек, който да не бе загубил приятел, брат, син или баща – едни загинали, други изчезнали в неизвестността. Родината им бе останала под властта на неприятеля и те не смееха дори да гадаят, какво е станало с близките им, никой не знаеше, живи ли са пръснатите им семейства, поне онези, които бяха избягали в планините...

Да, Фолко можеше да разбере ставащото, ала не и да намери оправдание, не и да прости. Прилошаваше му от кошмарните кървави сцени, свидетел на които стана. Но колкото и да разубеждаваше спътниците си да не вършат злини, за които сетне навярно щяха да съжаляват, те не го слушаха, стигаше се до сериозни караници. Роханците успокояваха сърцата си с безмилостна мъст, а за да ги спре, Фолко би трябвало да избие целия отряд.

Хобитът, елфите и джуджетата, които също не одобряваха убийствата на невъоръжени хора и безсмисленото разоряване на страната, се опитваха да уговорят воините на Пределите по-бързо да напуснат тези места и да си пробиват път на север, откъдето неминуемо трябваше да нахлуят многобройните арнорски полкове. Роханците отговаряха на това с полубезумен смях. Фолко не можеше да се отърси от усещането, че мнозина просто са изгубили разсъдъка си, мъката на поражението е прекършила душите им, а, както се знае, злото най-лесно вирее тъкмо в пречупени хора. Те никъде не искаха да ходят, те не желаеха нищо друго, освен да отмъщават, а на напълно основателните забележки на Амрод и Беарнас, че следва да се отмъщава само на онези, които носят оръжие, отвръщаха с черни ругатни. Хобитът взе да се замисля дали да не напусне отряда. Но след като изпепелиха четири дунландски села, роханците като че ли малко се поуспокоиха.

Мнозина бяха ранените, по чудо спасени от битката. Малко бяха стрелите, храната, малко бяха лековитите мазила. Някъде недалеч се чуваше гнусният звук на оркски рог. Врагът беше близо, но никой не бързаше да грабва оръжие. В непроходими места орките не влизаха – те не познаваха гората, страхуваха се и не й се доверяваха. Иззад всеки ствол можеше да удари смъртоносна стрела – а воините на Олмер след великата и с много голяма кръв постигната победа сега въобще не искаха да умират.

Ме искаха да умират и тези, които се измъкнаха от воденичните камъни на битката на Исенската Дъга. Те искаха да доживеят онзи ден, когато последния враг ще бъде изхвърлен от свободните земи на Запада. Армията на Пределите беше разбита. Мракът простря крила далеч на запад до бреговете на Великото Море, но какво от това? Докато има сили и дъх, ще се бият. Говореше се, че принц Еодред, синът на краля, Първият Маршал на Пределите, се е измъкнал жив от смъртното поле и сега събира оцелелите.

Еофар, стотник, пое командването и малкият отряд, в който попаднаха Фолко, джуджетата, елфите и Атлис, реши да си пробива път на север.

В небето над главите им, едва различима сред клоните, косо към земята, се понесе малка черна точка. Можеше да бъде взета за птица, но Фолко добре знаеше, че с птиците това същество има общо само крилата. Улагът се снижаваше, търсейки някого на запад от хълмистата равнина, опираща източния си край в гората, която служеше за убежище на хобита и спътниците му.

- Еофар! Еофар! – Фолко тихо извика стотника. Онзи бавно обърна глава, с мъка освобождавайки се гнета на тежките размисли. – Еофар, не бива да излизаме в равнината. Видях крилат гущер, това са пратениците на Господаря. Значи на пътя има голям отряд.

Стотникът вече беше оценил хобита по достойнство. Разказът му за корена на войната, за двегодишното преследване на Олмер бе изслушан с отворена уста и сега авторитетът му беше станал непререкаем.

- Тогава ще поемем през гората направо на север – реши предводителят на отряда. – Ей, ставайте, чувате ли! Хайде да се движим, докато не са ни опекли живи тук!

Отрядът тръгна на север, като обърна гръб към обедното слънце. Да яздят се оказа лесно. За тяхното появяване врагът можеше да бъде предупреден от сойките, вдигащи ужасен шум, но Господарят имаше твърде горски хора.

След около час пътя им прегради широка равнинна ивица. Вдясно от тях тя опираше в предпланинските хълмове, а наляво се вливаше в безкрайната Минхириатска равнина. Пред тях се виждаше селище, от лявата страна се нижеше път, засега празен – но кой знае какво може да се появи на него след минута.

- Вижте! – вдигна ръка, призовавайки всички към внимание Амрод. – В селото има отряд орки!

Стотника заповяда да заобиколят от запад. Движеха се внимателно, пускайки далеч напред двойки патрули. Отрядът вървеше в неизвестността, никой не знаеше, оцелял ли е друг от Маршалите на Пределите освен Еодред, колко са останали живи след битката, събират ли някъде оцелелите... Пет десетки оживели просто отиваха към Арнор.

На следващия ден те едва успяха да се скрият от претърсващия местността голям отряд истерлинги и орки от около петстотин меча. Приятелите на хобита се скриха в дерето, за всеки случай простили се един с друг – ако нещата се обърнат така, че се наложи да приемат последния си бой. И хората неволно се хванаха за мечовете, когато след кратко изсвирване по уговорения начин към тях по склона се смъкна един от пратените на разузнаване воини.

Но той донесе на земляците си утешителни новини. Отрядът врагове отиваше на запад, всеки момент пътят щеше да се освободи. Затова пък право на патрула се натъкнали някакви четирима подозрителни типа. Отначало патрулът искал да ги свали със стрели като ги взел за врагове, но понеже външният им вид не изглеждал много подходящ за воините на Олмер, решили просто да ги пленят. Караулните спокойно нахвърляли въжени примки върху нищо неуспелите да направят непознати и бързо ги вързали.

Фолко избута войниците и пристъпи по-близо. Обкръжени от мрачните воини на Пределите стояха, неуверено пристъпвайки от крак на крак и разтревожено оглеждайки се, четирима странни хора: белобрад старец с почтен вид, някак си напомнил на хобита хрониста Теофраст, който носеше нещо напомнящо мастилница на кръста си, и младо момче, вече не подрастващо, но още не и юноша, в тъмно-зелени хубави дрехи, хубави ботуши и с кинжал в сребърна ножница. Лицето му, заобиколено от дълги, прихванати с кожена връв на челото тъмно-руси коси се стори на хобита странно познато, като че ли вече беше срещал някъде този момък.

Двамата други изглеждаха братя – високи, слаби, с тъмни лица, така че не можеш да разбереш, цветът на кожата им ли е такъв или просто прекалено дълго време са изкарали на южното слънце. Те бяха облечени в еднакви кафяви ризи с широки черни пояси, на които висяха криви саби. Дисагите на пътниците се оказаха тъп кани с книги, малко допълнителни дрехи, храна и принадлежности за писане. Еофар започна разпита.

- Кои сте вие и какво правите тук? – сурово попита той на Общия език. – На кого служите?

- С разрешението на уважаемия господин, ние на никого не служим – уважително, но с достойнство отговори старецът, като съпроводи думите си с не лишен от изящество полупоклон.

Младежът присви устна, като в най-дълбоко негодувание и Фолко успя да забележи как ръката на стареца стисна китката на момчето.

- Ние сме само прости странници – продължи той, – насочващи се от Търговското селище, което е близо до Сивите заливи, към вкъщи. Ние сме от Айбор, който е на изток. Надявам се, че сте чували за такъв град. Това е Олвен, моят възпитаник. – Старецът посочи юношата. – а това са нашите случайни спътници Реар и Дарог от охраната на търговския керван, който се беше насочил към нашия роден град. И вашия покорен слуга – градският хронист на славния Айбор Карсан. Ние се озовахме тук случайно -керванът внезапно бе нападнат призори от някакви въоръжени хора, да си призная, аз бях много учуден, след като познах в тях нашите не много добри съседи басканите, вие едва ли познавате това не отличаващо се с добродетели племе. Вече след това ние срещнахме Реар и Дарог и решихме четиримата да продължим пътя си по славната Роханска Марка, за да се присъединим към някой търговски керван, отиващ на изток. Ние нищо не знаехме за избухналата война – тя се стовари така внезапно... Някакво ужасно нахлуване от дивите равнини, прав ли съм уважаеми?

- Тук задавам въпросите аз, а ти, уважаеми, отговаряш! – отряза Еофар. – Ако сте родом от Айбор, какво сте правили до елфическата крепост? Не е прекалено подходящо място за летописец от Търговската Област!

- Така вероятно ви се струва, но далеч не е вярно, с разрешението на ваша милост – смирено отговори Карсан и Фолко отново улови гневен тик, преминал по тялото на младежа. – Работата е там, че аз много отдавна съм в приятелска кореспонденция с най-великия историк на нашите дни, уважаемия Теофраст Арнорски. Аз не веднъж му изпращах скромните си наблюдения, описания на бита и обичаите на източните народи, като според възможностите си се стараех да разкажа за ставащото при нас. Почтения Теофраст не веднъж ме кани да го посетя в Ануминас. Беше ми обещал в знак на своето благоразположение да ме запознае с най-скъпоценни манускрипти, които... ах, трябва да бъдеш хронист, за да разбереш цялата им ценност! Като пример мога да назова знаменитата Червена книга, копие на която му се удаде да получи съвсем неотдавна. Но такова дълго пътешествие не е по средствата на скромен градски летописец, ала ми провървя. Родителите на Олвен сметнаха, че за момчето ще бъде полезно едно продължително пътешествие на запад. Разбира се от само себе си, че аз трябваше да го съпровождам и да помогна в завършването на образованието му. Ние тръгнахме на дълъг път. Бяхме в Гондор, Рохан, Арнор, където аз най-накрая имах удоволствието да се срещна и да беседвам с уважаемия Теофраст, с очите си видях и четох копието на Червената книга. После ние спряхме в Морското селище, което е до Сивите заливи. Там Първородните могат да ни научат на много и ние заедно с моя възпитаник доста почерпихме от наистина бездънния кладенец на великата им мъдрост. Ние живяхме там година и се връщахме към родината, но избухна войната... Ние сме мирни странници, уважаеми, цялото ни оръжие е само за необходимата самоотбрана. Най-покорно молим да ни пуснете.

Карсан отново се поклони и замълча. Речта му направи благоприятно впечатление, но в душата на Фолко внезапно се размърдаха черните змии на подозренията.

- Почтени Карсан. не можеш ли да си спомниш, как изглежда сега входа в Сивите заливи?

Той едва забележимо се усмихна като изслуша въпроса, забележимо точно дотолкова, че да даде да се разбере: да, ясно, проверка – необходима по военно време, трябва да отговарям...

- Господарят на Заливите, великият и могъщ Кирдан, през последните няколко години издига могъщи укрепления – отговори Карсан. – Той строи с помощта на майсторите джуджета от Лунните планини. Работата тече под надзор на старейшината на Халдор-Кайс, Трейгнор. В стената има четиринайсет бойни кули и една порта, за която приказват, че в отливката добавяли скъпоценно истинско сребро...

И предварвайки следващите въпроси, Карсан започна подробно да разказва за Ануминас, за Теофраст, посочвайки такива подробности, каквито можеше да знае само някой след лично посетил дома на хрониста.

- Е, добре – проговори Еофар, свивайки вежди. – Вие молите да ви пуснем. Но войната вече премина през Рохан. Пътят на изток е затворен... освен ако – той показа зъби в злобна усмивка, – освен ако не сте от помощниците на Господаря. Затова на юг няма какво да правите. Ако казвате истината, просто ще ви убият, за да ви отнемат и последното имущество. Освен това, волно или неволно можете да издадете на врага нашето местоположение. Затова ще бъде по-до-бре, ако тръгнете с нас. Ако всичко е наред, вие спокойно ще стигнете Великия Западен Друм и оттам ще продължите до родината си по северния път. Така, разбира се, ще бъде по-дълго, но и по-безопасно.

Старецът и Олвен се спогледаха.

- Ваша воля – смирено разпери ръце летописецът.

На мълчаливите за всеки случай Реар и Дарог им отнеха сабите и цялата четворка бе поставена в средата на отряда, където Амрод и Беарнас караха на носилка оздравяващия Маелнор, в последния миг измъкнат изпод носа на истерлингската конница в битката на Исенската Дъга. Фолко дори не успя да забележи, кога бяха успели да направят това смелите елфи.

Отрядът на Еофар продължи пътя си. Пленниците се държаха затворено и отчуждено, а Олвен само дето не досаждаше до смърт на Маелнор. Подозренията на хобита не намаляваха.

След неочакваната среща с четиримата подозрителни пътници на роханците им стана много по-тежко да вървят. Околността внезапно се напълни с многобройни вражески дружини и Еофар само скръцна със зъби, когато му доложиха, че всички обикалящи наоколо воини на Олмер явно някого търсят. На хобита освен това не му излизаше от главата странната прилика имената: Олмер – Олвен...

Впрочем такива имена на изток не са редки, подобно на това, както повечето рохански имена започват на „Ео“. И все пак явно нещата със странните спътници-пленници не бяха чисти.

Минаха три дни, а на север им се удаде да се придвижат само на две десетки левги, почти през цялото време им се налагаше да се крият. Но няма зло без добро – хайките в близките околности бяха докарали в планините още един рохански отряд, почти от триста и петдесет воини, и късметът за пръв път се усмихна на воините на Пределите, като им уреди такава среща.

Прегръщаха се, жадно се питаха един друг за съдбите на приятели и познати, научаваха последните новини. Новопристигналите имаха доста за разправяме – бяха вървели по по-отъпкани пътища и при случай не изпусках да залавят пленници.

Кралят действително беше загинал, загинал като истински воин – на бойното поле. Бяха загинали и двама от синовете му, средният и малкият. Но големият, Еодред, Първи Маршал на Пределите, успял да се измъкне с отряд гвардейци от вражеския пръстен. Принцът се спасил, отивайки на север, и сега събирал останалата роханска войска. Има вести и от Наместника – той с бърз марш води срещу Олмер многобройна арнорска войска. Враговете се разпръснали по равнинния път в широко ветрило в търсене на храна за конете си. Командирът на пристигналия отряд, стотникът Еолен, не се беше разделил още с надеждите за по-добро бъдеще. Той назова и мястото на сборния пункт, където се стичаха всички пробили си път воини. По негови сметки на Исен и Дъгата беше полегнала почти половината от воините на Пределите, но все пак Еодред можеше да разчита на около тридесет хиляди воини.

Думите на Еоден бяха посрещнати с тежко мълчание – смъртта на краля, макар и достойна, бе удар. Хората бяха потресени – за известно време вниманието им беше отвлечено, и затова само Малкото джудже чу подозрителния шум в храстите и скокът му щеше да направи чест и на самия Берен.

В храстите се разнесоха силен пукот, охкане и неразбираемите ругателства на Дребосъка. После някой извика – и веднага настъпи тишина. Роханците в неразбираемо раздразнение се обърнаха – на поляната излезе изключително доволния от себе си Строри, влачейки за яката Олвен, мотаещ се като парцалена кукла.

- Този калпазанин подслушваше, кълна се в чуковете на Мория! – загърмя Дребосъка. – Подслушваше и искаше да избяга!

С другата ръка джуджето хвърли на тревата току-що смъкнатата от младежа пътна чанта. Връзката се развърза, изпаднаха няколко хляба и парче сушено месо.

Разнесе се глух гневен ропот.

- Ето значи какво било! – провлачи Еофар, пристъпвайки към зашеметения Олвен. – Така излиза, не били те мирни странници! Къде успя да си намериш нож и да откраднеш храна?... Ама какво му е? – Стотника се наведе, вглеждайки се по-внимателно. – Тежка ръка имаш, уважаеми, вечно вие джуджетата удряте така, че от „пленника“ и дъха му излиза...

В лицето на проснатия на земята младеж плиснаха вода. Лявата му буза потъмняваше в синьо-черен кръвоизлив, но след излятата върху него кофа вода той застена и дойде на себе си.

- А сега говори! – твърдо каза Еофар, хващайки младежа за брадичката с ръката си в ръкавица от доспехите. – Защо ни следиш и къде имаше намерение да бягаш?

- Това и така е ясно – намеси се Дребосъка. – Той чу, къде именно се събира роханската войска и реши да побърза с ценните сведения за награда при Олмер!

Олвен се приповдигна на лакът, с омраза гледайки обкръжилите го роханци. Въпреки блесналите на места мечове и ножове, той не отговори нито дума. Еофар и Болен се спогледаха.

- Нажежете желязо – разпореди се Еофар.

Но воините не успяха да изпълнят заповедта. Притича един от патрулите:

- От юг приближават орки. Много, на око около три хиляди. Вървят право срещу нас, претърсват всяко дере...

- Добре! – разсече въздуха с длан Еофар. – Тръгваме. С този после ще се разправям.

Лагерът бе събран без излишна припряност, но и без размотаване. Опасност засега нямаше – конницата лесно щеше избяга от орките. Тръгнаха в добър тръс, завивайки към планините. Горите станаха по-редки, два пъти на отряда му се наложи да пресече широки ливади. И ги забелязаха. Далече отдясно остана някакво село, в него като че ли някой се движеше и конниците ги засърбяха ръцете – но не биваше да се включват в битка, имайки зад раменете си трийсет стотни орки... а когато в гората се скри и последният ездач, над селото недвусмислено е издигна сигнален дим, Еофар скръцна със зъби и заповяда да ускорят.

Редките гори по-зле укриваха от вражеските патрули, затова пък позволяваха на конете да прибавят крачка – в гъсталака за конника няма простор. Роханските коне преминаха в своя най-знаменит широк тръс, който можеха да поддържат цяло денонощие без почивка. Еофар искаше колкото се може по-далеч да се откъснат от орките.

Но много скоро се изясни, че в селото не напразно се издигаше дим. Далече отляво, на запад, се появиха голям брой ездачи, препускащи право към тях. Денят вече угасваше, залезният пламък пречеше да разгледат, кого този път праша врагът да провери остротата на мечовете им. Ясно беше само, че тези конници най-малко два пъти превъзхождат на брой роханците.

Препускането продължи през по-голямата част от нощта. Еофар и Еолен се надяваха, че тъмнината ще обърка преследвачите и те ще изтърват следата, но те намериха и допълнителни свежи коне, и, което беше най-важното, кучета, надушващи дирите на роханския отряд.

- Налага се да се бием – промърмори Торин.

- Или да се пробваме в морийските тайни входове – добави Малкото джудже.

- Какви са тези входове? – искрено се учуди Торин.

- Има такива... на около десет левги на север, ако не бъркам, ето зад онова разклонение ще има някаква долина, доста широка. Там тече и някаква рекичка от север... Ако по тази долина се тръгне към Мъгливите планини, там, аз си спомням, Дуалин ми разказваше, трябва да има секретен изход.

- Тогава за чий... се влачихме към портите и си бихме челата в тях?

- Слушай, не знам! Дуалин казваше, че там има някаква много хитра ключалка. Така че по-добре си пази силите, да не би да ни се наложи да разгадаваме тайната й под стрелите.

Към сутринта на хобита започна да му се струва, че пророчеството на Дребосъка до отвращение е близо до истината – заобикаляха ги от всички страни. Орките бяха изостанали далеч, затова пък се появиха яздещи вълци истерлингски броненосци. А след това дойде вест и от предния им патрул – насреща се движат ангмарски конни арбалетчици.

Отрядът се оказа в клопка. След като изслушаха безрадостните новини, стотниците заповядаха на воините да се съберат. Без да скрива нищо, Еофар обясни положението.

- Гответе се, братя – завърши той кратката си реч. – Не подобава на поданиците да изостават от краля. Днес е нашата последна битка. Да се закълнем, че оцелелите, ако има такива, няма да хвърлят оръжие и не ще се покорят до самата смърт. Няма къде да отстъпваме, така че ще тръгнем на пробив.

- Има накъде да отстъпваме – изведнъж се обади Дребосъка. – Ако разбира се стигнем дотам. На равнината, дори и да разкъсаме първия кръг, е сигурна смърт, а тук...

И той разказа за известните му джуджешки проходи.

- На конете! – завика Еофар, едва изслушал Дребосъка.

Още имаше шанс да се измъкнат, като стигнат до тайната клисура преди преследвачите. Роханските коне тръгнаха в галоп, ниските кончета на джуджетата и хобита започнаха да изостават и Еофар позабави своите.

- Дребосък, сигурен ли си, че ще отвориш ключалките? – като се приближи до приятеля си, извика хобита. – Нали ако не ги отвориш, ще ни избият в онази клисура всички до последния!

- Все някак ще ги отворя! – отговори Малкото джудже. – Ключалката на Черните джуджета беше по-трудна... Нали някога, имаше такова време, специално съм изучавал ключарство!

Роханците оставиха зад себе си горичката и започнаха да се изкачват по стръмния склон на дългото рамо на една от грамадните планини. Противоположната страна на разклонението се оказа безлесна, само леко обрасла с храсти – и воините видяха, че в клисурата вече ги чакат.

Изравнявайки редиците, в долината се разгръщаше ангмарски полк. Тук имаше не само конници, но и пехота. Като се вгледа, Фолко видя сред ангмарските черни наметала и плътните десетки на орки мечоносци.

- Топло посрещане! – изплю се Атлис и заизмъква острието от ножницата.

Еофар и Еолен обаче не се объркаха. Не давайки на врага да се опомни, а на своите съвсем да паднат духом при вида на многобройната конница с черни наметала, стотниците изкомандваха атака.

Оцелелият тръбач поднесе към устните обкован със сребро дълъг рог на планински овен. Познатите звуци на роханския сигнал раздвижиха въздуха.

Конете на роханците бяха приучени мигновено да тръгват от място в стремителен бяг, а воините също толкова светкавично да събират плътен строй и да насочват копията напред. Склонът, не прекалено стръмен и слабо обрасъл, помагаше да се засилят.

Конниците се носеха, ниско навеждайки се към конските гриви. Бяха твърде удобни мишени за ангмарските стрелци, но трябваше да стигнат до неприятеля каквото и да става.

Стрелците на Пределите изпревариха арбалетчиците. В движение обтягайки дългите лъкове, конниците първи пуснаха стрели, бързайки поне някак да отбият прицела на вражеските воини.

Очевидно ангмарците не очакваха, че роханците ще им се изсипят като сняг на главата от няколкостотин крачки. Позицията им беше неизгодна – те стояха на самото дъно на долината и се налагаше да стрелят отдолу нагоре. Да се хвърлят насреща, гасейки прилива на атакуващите ги, също не смогнаха.

Затова пък да натиснат спусъците на арбалетите си успяха всички. Падаха поразените рохански коне, падаха хората, но втората вълна на воините на Пределите, като прескочи загиналите си, гърди в гърди се сблъска с ангмарския строй и го проби.

В битката на конниците Фолко не участваше. В пехотна схватка, разбира се, той с джуджетата нямаше да остане настрани, но сега можеше само да гледа.

Не напразно мятаха стрели и роханските стрелци. Строят на ангмарците се заколеба, в него се появиха пробиви и щом конниците на Пределите се приближиха плътно до врага, удариха копията.

Гладките, подобни на ножове върхове не засядаха в поразените тела. Воините на Пределите ги изтръгваха и ги забиваха отново. Ангмарските копиеносци също умееха да нападат в плътен строй и владееха чудесно копието – но днес изтласкваният им полк не издържа. Разсякоха го на две и роханците подгониха пред себе си по-малката част, безжалостно изтребвайки бягащите. Пътят към клисурата беше открит.

Раздърпаният, намалял ангмарски отряд трудно дойде на себе си и използвайки това, роханците бързо хващаха на седлата ранените си – или дори убитите, кой ще разбере в бързането, но докато не знаеш със сигурност, има надежда безсилно рухналият на земята приятел да е жив, а затова и се стараеха конниците, спасявайки своите, презрели опасността на арбалетните стрели. Мнозина воини на Пределите се лишиха от коне, но останалите в седлата ги прикриваха. Спешените се оказаха много, почти една трета от отряда, спасявайки стопаните си, много от роханските коне бяха пронизани в гърдите, прикривайки ездачите.

Като се събраха в плътен строй, тичаха пешите, отстрани, заплашвайки с лъковете си окопитващите се ангмарци, препускаха конниците. Нещо крещяха стотниците, ободрявайки хората си.

И тогава срещу отстъпващите роханци изскочиха истерлингските броненосци и Фолко можеше само да се порази: доколко добре владее Господаря изкуството да създава у противника лъжлива представа за силите си! В необходимия момент в необходимото място винаги се оказват повече воини на Олмер, отколкото на това разчитат неприятелите му.

Истерлингите бързо издигаха стена от щитове. Отрядът им беше малък – едва триста пеши воини и хобитът неволно отдаде дължимото на храбростта им – дори понесли загуби, роханци все едно бяха повече. Истерлингите явно разчитаха на ангмарците – но колко от тях ще положат глави, докато онези пристигнат?

Воините на Пределите нямаше накъде да обръщат, пък и не бяха такива, че малодушно да търсят спасение сами или да се предадат на милостта на победителя. Предводителят на истерлингите, излязъл напред, не произнесе и половината от приготвените слова за напразното кръвопролитие, а роханските стрелци вече отпуснаха тетивите. И хобитът тук не изоставаше от другите.

Пехотата на истерлингите можеше да посрещне конница по примера на хирда – с плътна стена щитове и ограда от копия, но доспехите им не бяха добри, първите редици падаха ударени в лицата, и полкът се разпръсна. Роханците минаха над телата, в движение сечейки неуспелите да избягат настрана. Пътя беше свободен – само препускай...

Първите хазги излитаха на открито, и за да стрелят прицелно, те още отдалеч спираха конете, карайки ги да падат на колене като опираха крака в земята. Върху назъбените върхове на стрелите им седеше смъртта, те влизаха в податливите тела до самото оперение, като че ли не срещаха по пътя си никакви доспехи. И смъртта протегна костеливата си ръка за щедро подаяние. Великата просякиня, тя никога нищо не взема сама – дарителите винаги са достатъчно, никой в равнината още не е случил да получи своето, без да й плати щедро...

Прекалено далеч беше още до спасителната клисура, прекалено бързо се топяха редиците на роханците, отзад започнаха да щракат арбалетите на оправилите се ангмарци и Еофар с Боден направиха пак единственото възможно – обърнаха отряда, спасявайки го от пълно изтребление, към тясна клисурка с обилно разхвърляни грамадни камъни, преграждащи входа. Преди всичко – да избягат изпод стрелите на хазгите! А там ще се види какво ще правят...

Загубили почти седем десетки хора, отрядът се укри зад сивите тела на камъните. Отстрани долината бе затисната от стръмни скали – невъзможни за изкачване, а ако все пак, свил въжета от каквото падне, започнеш да се катериш – същите тези хазги ще те застрелят отдолу.

Като се озоваха за известно време в безопасност, воините на Пределите мрачно гледаха как спокойно и без бързане вражеските отряди се разгръщат за атака. Ангмарците слизаха от конете, строяха боен ред истерлингите, отстрани заставаха хазгите.

- Сега вече наистина не остана накъде да отстъпваме – промърмори Дребосъка, вадейки остриетата.

Стотниците заповядаха да се готвят за изкачване. Намериха се въжета. Малкото джудже с присъщата му ловкост метна горе желязната котва-котка. Един от роханците чевръсто се закатери нагоре...

Във въздуха се мярна първата хазгска стрела. Пронизаното тяло се откъсна и тъпо се удари в земята.

- Е – стисна зъби Боден, – време е да умираме, братя!

Воините мълчаливо се наредиха на входа на клисурата. Приготвиха лъковете, извадиха последните стрели. Джуджетата решително се промушиха в първите редици – да се бият на простор. Хобитът тръгна с тях.

Той мислеше, че трябва да се появят някакви високи мисли, но ги нямаше, дойде само острото, горещо чувство – той със себе си ще закрие съратниците си от хазгските стрели, митрилът не е по зъбите им, и дори ако загине, тялото му остане защита за другите... Изчезна страхът, дойде учудващото вдъхновение – е хайде, излизайте.'

Враговете бавно се приближаваха – закъде да бързат... Роханците нямаше къде да се дянат. Шибна-ха първите стрели на хазгите, фалангата на истерлингите се люшна и с размерена стъпка тръгна напред.

Но камъните добре закриваха воините на Пределите, а Торин, Фолко и Дребосъка още по-добре ги защитаваше митрила.

Истерлингите срещнаха не по-малко плътни редици от щитове и поразяващи копия. Преди всички сечаха джуджетата, Фолко виждаше как Торин с могъщ удар разцепи щит, подложен под секирата му, истерлингът отскочи и хобитът веднага, улучил удобния момент, пусна стрела. Това не е двубой, това е битка...

Истерлингите настъпиха и тозчас отстъпиха, като оставиха почти четирийсет убити. Роханците, стоейки зад купчината камъни, даваха един за петима.

Слънцето се изкатери в зенит. Тук, в клисурата, лежаха студените зимни сенки. Воините на Пределите бяха застинали в мълчалив и спокоен строй готови да умрат. Не разчитаха на победа,, само искаха да вземат със себе си колкото се може повече врагове, отмъщавайки за загиналия Рохан.

Страховита гледка – приготвили се да умират воини, знаещи, че не е останала никаква надежда. Нямаше нито страх, нито колебания – само твърдокаменна упоритост. И за тази упоритост прекрасно знаеха враговете. Неговите воини искаха не само да победят, но и да запазят живота си.

След неуспешната атака настъпи затишие. След това късмета си опитаха ангмарците. Арбалетчици с черни наметала, силни мъже със здрав дух, преодоляха разделящите ги от роханците стъпки в бърз бяг. Хазгите не жалиха стрели, нито една глава не можеше да се появи иззад скалите, само трима или четирима стрелци, включвайки хобита, се изхитряваха да мятат стрелите си срещу настъпващите.

По пътя оживяха ангмарските арбалети, но колкото искаш стрели хаби, нещата се решават от мечове. Остриетата на ангмарците напразно се плъзгаха по бронята на неуморимите джуджета, с ръмжене въртеше около себе си двуръчния си меч Атлис, строят на роханците не се поколеба. Ангмарците отстъпиха също като истерлингите.

След това против укрепилите се в клисурата като охлюв в черупка роханци тръгнаха хазгите. Воините на народа на великите стрелци не бързаха, но скоро всички бойци на Пределите стояха или лежаха зад укрития – и все пак от време на време стрелата на някой хазг намираше цел и конете страдаха.

„Защо не изтегли арбалетчиците?“ – помисли хобитът за непознатия му предводител на враговете.

- Стотник! Защо да чакаме края тук? – извика някой от воините. – Да излезем на полето, нека не мрем като язовци в дупка!

- Вярно! – подкрепиха го няколко гласа. – Да довършим пленниците и да атакуваме!

За четворката пленници бяха забравили и да мислят – сега вече не беше важно какво са научили и накъде са се промъквали. Еофар, без да отговори нито дума на виковете на отчаялите се, с оголен меч направи крачка към пленниците.

От полето се разнесе звук от бойни рогове. Атака? Не! От редиците на вражеската войска излязоха няколко души, един от тях отново поднесе рога към устата си.

- Това е сигнал за преговори или аз нищо не разбирам – дрезгаво проговори Торин, скрил се зад камък и бършейки потта от челото си.

- Ще предлагат да се предадем – криво се усмихна Еоден. – Нека си говорят.

Трима парламентьори се приближаваха към клисурата, внимателно заобикаляйки многобройните мъртви тела. Единият носеше знамето на Олмер, другият – голям рог. Бяха високи, едри воини, най-вероятно от Дейл или Езерното кралство. А третият, който вървеше в средата...

- Каква среща! Та това е самият Сандело! – удари се по колената Торин.

Гърбавия вървеше, загърнат в тъмно-кафяво наметало, издуто отстрани от меча, под качулката се познаваше шлем, на краката – ботуши.

- Какво го е докарало насам? – учуди се Дребосъка. – Нали работата му е да пази Олмер, нали така, Фолко?

Гърбавия спря, обходи с поглед стълпилите се пред него роханци. С нищо не показа, че е познал Фолко, Дребосъка и Торин. И когато заговори, гласът му беше както винаги сух, хладен и безстрастен.

- Мъже на Рохан! Вие сте доблестни воини, това е познато на всички. Затова няма да ви предлагам унизително и нетърпимо за вас предаване. Вашата свобода и вашият живот – за живота на четиримата хванати от вас пленници. Знам, че са живи и са при вас, а вие сте благородни и никога не убивате невъоръжени. Аз знам накъде се опитвате да се промъкнете – към тайния проход на Мория. Не правете това. Дори ако си пробиете път дотам, то няма да направите нито крачка навътре. Вече от няколко дни там се плиска Синята мъгла! Вие тримата – Сандело за пръв път посочи Торин, Дребосъка и Фолко, – знаете какво е това. Можете да отидете и да погледнете сами, ние ще ви пуснем, а аз ще остана тук.

Предложението на Гърбавия беше изслушано в гробовно мълчание. От него очакваха преговори, повече или по-малко унизителни условия, а той предлага нещо съвсем невероятно!

Пръв заговори Еоден:

- Ти искаш, да пуснем пленниците? И вместо това ще ни позволиш да си отидем? Но какви са тези хора, защо са толкова важни? И няма ли да сбъркаме, ако ги оставим живи? Може би за делото на Пределите ще бъде по-добре да загинем, но и те с нас? Те – Еоден помаха ръка, посочвайки готовия за битка строй, – могат и да не се съгласят.

Устните на гърбавия едва забележимо трепнаха.

- Какво ще получите от безсмислено убийство? Да отмъщавате за кралството си можете и по-нататък. Аз ви пускам с оръжие. Помислете!

- А какво ще ни бъде гаранция за думите ти? -присви очи Еофар.

- Самият аз – просто отвърна Сандело. – Аз ще тръгна с вас без оръжие и без доспехи. Ще можете да ме убиете, веднага щом към вас полети първата стрела.

Фолко погледна редиците на роханците. На лицата на воините той прочете ясното желание да живеят – още по-силно от това, че преди минута бяха готови да положат глави и вече се бяха простили със живота.

- Почакайте! – почти крещейки, от задните редици се появи, разбутал другите, висок воин с няколко пресни саблени рани на лицето. – Ако тази четворка е толкова важна за тях – не бива да ги пускаме в никакъв случай! Този безумец може и да размени живота си за всички наши – когато излезем от укритието. Да ги убием! Да го убием и него! Да легнем всички, но нека и те с кръв се умият! Рохан го няма, какво струва живота ни без него?!

Фолко едва познаваше говорещия. Ако другите имаха надежда, че близките им са се скрили в планинските крепости, този човек бе погребал баща си, майка си, жена му и трите си деца – всичките бяха загинали след битката за Исенската Дъга, когато дунландците стигнаха до лагерите. Воинът бе загубил разсъдъка си от мъка. Но подобни на него, лишили се от всичко и живеещи само за да вредят на врага колкото се може повече и с чест да завършат сметките си с живота – бяха доста.

- Ти, вой не, разбира се, можеш да убиеш мен и пленниците – бял като платно отговори Гърбавия и Фолко можеше само да гадае, какво накара неустрашимия майстор на меча да пребледнее. – Но аз ще ви кажа повече. Ще ви дам не само пропуск, а ще ви покажа свободен път към вашите. На юг- Сан дело махна с ръка посочвайки, – стои трийсетхилядна гондорска войска. Вървете при тях. Оставете пленниците и вървете. Аз съм готов да остана ваш заложник.

По редиците на роханците премина многогласен развълнуван шум. Подаряваха им живота – но за какво? Защо са толкова важни тези четиримата? Може би те знаят нещо такова, пред което всичките техни триста живота са песъчинка – нищо?

- Ние приемаме условията ти! – изрече Еофар и роханският отряд избухна във викове.

Далеч не всички викаха от радост, но несъгласните бяха по-малко.

- Пределите все едно ще се възродят! – със всички сили извика на своите Еоден. – Ще й трябва всеки живот. Вие ще бъдете необходими на Еодред, когато той вдигне кралското знаме. Нека тези четиримата да вървят.

„И да отнесат със себе си мястото на сбора на остатъците на роханската армия“ – добави за себе си Фолко.

Макар че хобитът страстно искаше да живее, гризеше го съмнението, че изпускат нещо необичайно важно, но какво можеше да направи?

Пленниците бяха избутани напред, Сандело бавно вдигна поглед срещу тях – и хобитът бе готов да се закълне, че погледът на безпощадния майстор на меча странно се затопли. Без да бърза, Гърбавия смъкна наметалото си, свали ризницата, развърза възлите на предпазителите на краката. Хвърли на тревата меча, кинжала, сетне още един кинжал, по-къс, който измъкна от ботуша.

- Готово – каза той – Можете да ме претърсите.

Торин мълчаливо излезе напред. Ръцете на джуджето размачкаха всеки шев по дрехите на Сандело.

- Ето какво ще ви кажа! – внезапно загърмя Торин. – Аз ще тръгна с него в последната редица от нашите. Моят доспех вашите стрели не могат да пробият! Така че само да помръднете, и аз ще разпоря на този – той посочи Сандело, – главата до самия корем! И още ще ни дадете коне! Сто! Хайде де!

- Дайте им, каквото искат! – извика Сандело към своите. – А вие, изпълнете своята част от споразумението! – Обърна се той към роханските стотници.

Еофар и Еоден подбутнаха пленниците. Те побързаха да се махнат, само Олвен се забави до Сандело, като обмени поглед с него. Гърбавия едва забележимо кимна на младежа и Фолко беше повече от сигурен, че в този миг Гърбавия се усмихваше с най-топлата и сърдечна усмивка, която някога се беше случвала да раздвижи устните му.

Роханците се готвеха за поход. След кратко време истерлингите докараха обещаните коне. Сандело, както и преди без оръжие и с вързани ръце – предвидливият Торин се беше постарал – също седна в седлото, повдигнат от джуджето. Торин пусна на лицето си забралото на шлема и тръгна плътно до коня ма Сандело. Оголен кинжал беше доближен до гърлото на гърбавия, но той седеше спокойно като сред свои.

- Този наистина ли е важна птица? – шепнешком се осведоми Еофар от хобита. – Че не се знае...

- Той е дясната ръка на Олмер... по-точно, и дясната и лявата заедно...

Отрядът вървя през цялата нощ, забравил за умората. На сутринта с ликуващи викове те видяха голям отряд и знамена с Бялото дърво.

Сан дело, гърбавият майстор на меча и пръв помощник на Олмер, сдържа думата си.

Глава 12. УРАГАН НАД ЕРИАДОР

Мощно и гордо газейки с десетки хиляди копита избития до най-ситна прах равнинен път, вървеше на север гондорската войска. Хобитът научи, че битката в Анориен е донесла победа на Етчелион, като му е осигурила и заслужената слава на велик пълководец. Атлис също намери голям брой приятели и познати, в това число и сред дружинниците на херцога. От тях приятелите научиха последните новини.

- Те тръгнали към Анориен, право към Каир Андрос, и нахлули в Северен Итилиен – завърнал се, разказваше гондорецът. – Каир Андрос се опънал. Там, ако си спомняте и стените не са ниски, и войска има много, но нападналите – съвсем непознати източни хора – не го щурмували. Не щурмували, но не си и тръгвали, държали гарнизона на острова, не давали да свалят полковете оттам... А в Северен Итилиен битките били в пълния си разгар. Моите приятели граничари са велики майстори на партизанската война, но се намерили и някои още по-изкусни. Нашите били изтласквани и изтласквани, докато не ги отблъснали чак до границите на Осгилиатския път. Там дошли подкрепления от Минас-Тирит, врагът се надигнал. Анориен също отначало го заели – там е блатисто и конница не може да се разгърне като хората, но когато херцогът събрал всички свои, нещата се оправили... Но на юг... харадримите с мъка сме ги задържали пред Порос. Те загубили мнозина, страшно много, но Харад винаги се е славел с много хора, а воините му презират смъртта... Летописците преброили, че върху нас се нахвърлила сила, не по-малка отколкото в дните на Войната за Пръстена! А после дошли новините за разгрома на роханците... И тогава херцогът убедил краля да атакува враговете в Анориен. Истерлингите лошо се сражават през нощта и херцогът ги заобиколил със своята дружина, така че дори и нощните горски животни не ги забелязали. Дружинниците нападнали, започнала паника... Накратко, разбили сме ги на пух и прах – но само десния фланг на отряда на врага, нападнал Гондор. Останалите засега са цели. Всичко ще се реши тук.

„Ще се реши... ще се реши...“ – чукаше в слепоочията на хобита натрапчивата мисъл.

Да, ще се реши и действително именно тук. И кралят на Гондор, дето все не обръщаше внимание на предупрежденията и не искаше да повярва в приближаващата се заплаха, разбрал най-накрая за какво става въпрос, остави столицата и се хвърли след Олмер... Съдбата на Запада ще се реши тук, на равнините на Минхириат – за армиите на Запада това е последен шанс. Колко жалко, че го няма хирда! Защо Наместникът на Арнор не е взел със себе си джуджетата? И защо не е известена Мория? Сега, когато нахлулите се озоваха между два огъня – приближаващата се от север арнорска многохилядна дружина на Наместника и идващата от юг гондорска армия?! А нали я има и свиващата се за удар роханска конница – след две поражения от нея беше останала само половината, но я има и конниците ще се бият като обезумели... От вълнение на хобита му пресъхна гърлото: такъв шанс да унищожат Господаря! Нима той е могъл толкова необмислено да повери блокадата на Минас-Тирит на някакви спомагателни отряди, непресметнато повярвал в тяхната непобедимост? Интуицията подсказваше на хобита, че тук нещо не е така. Олмер никога не допускаше груби грешки. Господарят претегляше всяка своя стъпка, прекрасно предугаждайки всички действия на противника си, лесно отразявайки ударите им. Не е могъл да не предвиди възможността за поражение в Арнориен! А щом е така, значи е разработил някакъв план и за този случай! И Фолко внезапно си помисли: толкова ли е добре в действителност, че гондорците са си пробили път чак до Тарбадски брод? Не е ли разчитал Господаря тъкмо на това, предполагайки с един замах в открита битка да довърши последните си врагове? Призляваше му от такива мисли...

Атлис разказваше и за видяното от гондорските воини в Рохан. Едорас, разбира се, не е могъл да се задържи дълго, но и не го отбранявали твърде упорито. Хазната била извозена, населението отишло в крепостта Дънхароу, а когато воините на Минас-Тирит се приближили към крепостта, врагът бързо изоставил града и отстъпил на запад.

- Палили са там, разбира се, не може без това – говореше Атлис. – Но какво ме учуди: не са го разграбвали, не го разрушавали, не го разорявали, а внимателно го преустройвали по свой начин, като че ли са решили да се върнат и да останат стопани там. Затова явно и не са разбойничили много. Крепостите в планините още се отбраняват, но някои са напуснати – хората са отишли по тайни пътеки в Гондор, а равнинците тези пътеки никога няма да могат да ги намерят... Но лошо е друго... – Атлис понижи глас. – Моите приятели казват, че под самите им носове върви през Рохан по северния път голяма войска на Олмер.

- А какво се чува от Сивите заливи? – попита Дребосъка. – Ще повикат ли хирда на Сините планини? Какво са казали старейшините на Халдор-Кайс?

- За джуджетата нищо не мога да кажа – поклати глава гондорецът. – Чували са, че мнозина са при Кирдан... а за Мория никой нищо не знае.

- Тогава да пратят при Дори Славния куриери! -подскочи Малкото джудже. – И без да се бавят, за да успее хирдът за битката! Според мен не си струва да се разчита особено на силите на Сините планини, макар че добре би. било да бъркам.

- Защо да не си струва? – учуди се Торин.

- Опа! Да не си забравил какви са нашите старей-шини? На помощ на Арнор тръгнаха, защото беше дадена дума. Освен това цялата работа бе в интерес на джуджешката търговия, за да не разоряват купувачите всякакви разбойници. С неголямо нахлуване -защо и да не помогнат да се справят? Обаче ако нещата миришат на голяма кръв... Ти и сам знаеш, колко от нашите познати ще станат и ще кажат: за какво да губим главите си на някакво неизвестно поле? Ако падне Арнор – жалко наистина, но какво да се прави, нали трябва да се пие и да се яде, хайде да се помирим с тези, които ще заемат опустелите земи! Могат да не пратят хирда, даже и на желаещите да се сражават ще забранят да отидат – под страх от изгнание...

Торин объркано хвана брадичката си с ръка – думите на Дребосъка го засегнаха. Користолюбието на старейшините на най-древните селища в Лунните планини беше общоизвестно.

- Аз мисля – продължи Дребосъка, – че хирдът все пак ще излезе на повърхността. Колкото и да обичат златото старейшините, те се страхуват от Мрака. Ние забравихме, приятели, за Гълтаните на Скали, които бяха изпълзяли изпод Мория – на което всички ние, спомням си, се радвахме. А накъде отиват? Към Сивите заливи! А какво каза за тях Наугрим? Чии са тези по-рождения? Ето, мислете какво може да стане! Дори Олмер тук да го победим и да го прогоним – ако Гълтаните стигнат до твърдината на Кирдан... как да ги спрем? – Той огледа всички, правейки пауза – Много просто. Огън с какво се гаси? С вода. А водата къде е? В Западното море. Ами как да залеем Гълтачите нея? На думи лесно – да се пробият насрещни тунели. Ето, съобразявам аз, братя, че сега всичките ни съплеменници, целият Халдор-Кайс от мало до голямо секат скалата под Сивите заливи, отвеждат водата навътре в земята. Между елфите и джуджетата враждата наистина е стара, което е вярно, вярно е! И нито едните, нито другите са забравили за Наугламир, но ако Гълтачите изпепелят Заливите, тогава и за нас, джуджетата, няма живот. Пък ти взимай златото, колкото можеш да носиш, и бягай, докато подземните сводове не са рухнали...

- Истина казваш... – мрачно проточи Торин. – Няма да събере Наместникът хирда, със сигурност всяка кирка му е важна. Да се надяваме на Дори. Атлис! Посъветвай херцога да праща куриер към портите на Мория!

- Ами ако там е празно? – възрази хобита. – Спомни си Синята мъгла, която се люлееше в онзи секретен изход от мините, към който се опитвахме да стигнем! Ако цялата Мория отново е пълна с нея и самият Дори си е тръгнал оттам?

- Е, някои галерии и да е запълнило, нали има други... – неуверено отговори Торин, но се виждаше, че тази възможност още не му е идвала в главата.

- Пратеници трябва да се изпратят, разбира се – продължи Фолко. – Само че и този хирд надали ще пристигне...

- На херцога ще предам вест направо сега – надигна се Атлис, – но кога ще има резултат? Олмер не повтаря грешките си. Няма да изложи своите полкове на джуджешките копия. Няма да чака идването на хирда, по-рано ще удари. Той нали сега също има само една надежда – да ни разбие на части...

Атлис допи чашата горещ чай и изчезна в суматохата на лагера. Приятелите останаха в тежко мълчание...

- Напразно пуснахме гърбавия – заговори Дребосъка, сменяйки темата. – Не биваше да го изтърваме, докато не научим всички планове на Господаря! Глупаци сме, няма що.

- Не мърмори! – спря джуджето хобитът. – Не е мъжка приказката ти. Пуснахме го както трябваше. Той сдържа думата си – а ние, макар че нищо не казахме на глас, нали също се задължихме. Уговорката е по-скъпа от пари.

Дребосъка сви устни – остана на мнението си, но не започна да спори.

Свечеряваше се. Воините на Гондор палеха огньове в дупки, около лагерите побиваха заострени колове, нощните патрули отиваха в сгъстяващия се мрак. Подухваше от север, от време на време се сипеше бързо топящ се снежец.

- Новата година е вече скоро – въздъхна Фолко, докато лягаха да спят. – Нима ще я посрещнем под някой храст?

- Добре ще е изобщо да я посрещнем – студено забеляза Торин.

Гондорската армия настъпваше като в празнина. На хоризонта се мяркаха конните патрули на Олмер, но те не се приближаваха. Торин беше излязъл извън себе си от яд: пет дни, откак са във войската, пет дни Кралят води своите по Южния друм срещу воините на Олмер, а противникът го няма както и преди! Затова пък следи бяха останали предостатъчно...

Покрай широкия отъпкан път стояха мъртви села. С непозната ярост тях дори не ги палеха, а направо ги разнасяха на парчета, превръщайки здравите къщи в безформени камари от отломки. От обитателите на селищата малцина бяха успели да се спасят. Голяма част от тях бяха пленени, но още повече -просто избити. Мъртвите тела лежаха старателно подредени, готови за погребение, личеше, че са ги убивали без бързане, все едно грижливо са плевили нивите...

- Работа на хазгите – мрачно промълви Торин, когато изгоряха погребалните клади. – Тук са техните стари земи, разчистват, значи.

- Това още трябва да се докаже – промърмори хобитът, като се почувства уязвен за хазгите: те бяха добри другари, когато тримата приятели вървяха с отряда на Отон...

Димът на пожарищата малко по малко покриваше северния и северозападния край на хоризонта.

На изток, където се простираха считаните от хазгите за свои земи, такива неща те не видяха.

„Какво става, къде са арнорците?!“ – пълзяха тревожни разговори. Армията вървеше почти на сляпо. Говореха, че разузнавачите тръгват и не се връщат, а самите разузнавачи станаха необичайно мрачни и намръщени, макар че както и преди никой не можеше да измъкне от тях нито една дума. Тарбадският брод приближаваше, а никой не можеше да каже, къде е противникът. Кралят заповяда по-надеждно да се прикрие тила.

През нощта на седмия ден до гондорския лагер с последни сили пристигна измъчен куриер. Слухът за това се разнесе с бързината на мълния и хората скочиха на крака, командирите на полковете забързаха към кралските шатри.

След известно време те се върнаха – мрачни и неразговорчиви. Във войските на Гондор свято съблюдаваха принципа всеки да знае само толкова, колкото му се полага според длъжността. На редовите воини не се обясняваше нищо.

Подробностите, както винаги, ги донесе неукротимият Атлис. Херцог Етчелион викаше боеца обратно в своя отряд, но Атлис отказал да се раздели с новите приятели. И като се върна от херцога, разказа:

- Етчелион също не е много приказлив, но някои неща разбрах. Олмер завива на север, вече се е сблъскал с арнорците и явно ги изтласква. Кралят заповяда на конницата да тръгне напред. Ако войската на Наместника не издържи, на нас ще ни дойде нанагорно. Пехотата върви отзад, към нея трябва да се присъедини Еодред с роханците. Олмер е преминал Гватхло! Тарбад е обкръжен, но вестоносците на краля бързат към Мория да викат джуджетата... Херцогът искаше да вървя с него – той тръгва на разсъмване с конните полкове – но аз отговорих, че ще остана с вас.

Много преди разсъмване, като взеха почти всички резервни коне, гондорската кавалерия се откъсна напред, изпреварвайки пехотата си. Лицата на конниците бяха мрачни, отрядите се разделяха в мълчание.

Блестящи в доспехите си конните армии на гондорците се разгърнаха в боен ред и се скриха в равнинната мараня. Пешите воини мълчаливо вървяха след тях, като забързваха крачка без всякакви подканяния. Уморените ги качваха на каруци.

Мина осмият ден, пристигнаха двама куриери на краля – на вид спокойни, не донесоха никакви извънредни заповеди и хората малко се успокоиха. Но вечерта на същия ден врагът сам дойде при тях.

От сгъстилия се мрак летяха смъртоносни стрели. Без да се боят от огъня, върху патрулите скачаха огромни вълци. Отчаяните викове вдигнаха на крака целия лагер. Многогодишното обучение на гондорските воини се показа веднага – здравият строй изникна като по магия, огньовете изгаснаха и в нощта нападателите само напразно хабяха стрелите. Но никой в гондорския лагер не затвори очи до сутринта, а на разсъмване кралската армия беше атакувана от свежите полкове на Господаря. Изглеждаше, че те израстват изпод земята и за броени минути цялата гондорска пехота се оказа в пръстен. От двете страни на пътя се развяваха черно-белите знамена на Олмер. Вглеждайки се в неподвижно очакващите сигнал редици на врага, хобитът разпознаваше познатите от двете предишни битки хеги и ховрари заедно с ездачите на вълци и онези, които държаха на дълги въжета до седлата страшните тигровълци. Но не се виждаха нито истерлинги, нито ангмарци, нито пък хазги. Появиха се – вече за кой ли път – непознати на хобита племена: прилични на джуджетата набити здравеняци с големи секири и шестоъгълни продълговати щитове – те се сражаваха пеш.

- Е, няма що! – потресено промърмори Торин. -Ловко ни измами! Тук е около една трета от войската му! Нима с останалите той ще надвие цялата мощ на Обединеното кралство?

- Не знам как с тях, но с нас може напълно да се справи – измърмори Фолко, бързо спускайки забралото, защото в далечината вражеските стрелци вече опъваха тетивите. – Торин! Не стой с открито лице!

По враговете така и не нападнаха. Цял ден те стояха, само от време на време тормозеха противника си с малки групички конни стрелци. Гондорските лъкове отговаряха и не без успех, тъй като превъзхождаха вражеските, Фолко също неведнъж излизаше от редиците, привично, без да мига, изпреварвайки неприятеля. Звънеше тетивата, стрелата се носеше и заобикалящите Фолко воини силно крещяха, когато вражески конник падаше в движение.

На следващия ден командира на гондорската пехота заповяда да се готвят за пробив. Войската свърши питейната вода в меховете – трябваше каквото и да става да се доберат до извори или кладенец до пътя.

Воините с доспехи направиха четириъгълник около наредените в средата на строя каруци. Всички придвижвания на гондорците врагът виждаше с най-малки подробности, нямаше смисъл да се крият. И бавно, без да хаби напразно сили, пехотата на Обединеното кралство тръгна на пробив.

Воините на Олмер отговориха със стрели – но тези стрелци не можеха да се сравняват нито с хазгите, нито с ангмарците, нито дори с истерлингите. Стрелите безсилно отскачаха от доспехите на гондорците, дори рядко пробиваха плътните, съшити с широки бодове покривала, с които бяха покрили конете. За целия ден гондорската пехота загуби като ранени малко повече от петнайсетина души.

Противникът не прие битката. Плътният строй на гондорците напомняше хирд – а за него, Фолко беше повече от сигурен, вече бяха чували всички от малки до големи в Олмеровата войска. Прието сражение сега означаваше смърт за храброто, но неорганизирано войнство на Господаря, в по-голямата си част нямащо опит в битка с тежковъоръжени воини с доспехи.

Привечер гондорската пехота стигна до останките на наполовина изгорено, наполовина разграбено село. Тук се намериха кладенци, меховете бяха напълнени с вода. Селото стоеше на хълм, имаше достатъчно подръчен материал, за да се направи дървена ограда, можеше да спрат и дълго да се отбраняват, но не очакваше ли именно това Господаря от тях?

- Ще ни висят на главите, като не ни дават възможност да си поемем дъх и за миг, не давайки да развържем връзките на доспехите – отбеляза Амрод.

Те се хобита стояха и оглеждаха пръснатите по долината огньове на вражеския лагер. Тези огньове пламтяха прекалено близо, толкова примамливо... Каква съблазън за гондорските хилядници – с желязната стена на щитоносната пехота, малко отстъпваща на хирда, да смажат нестройните вражески тълпи, не умеещи да се сражават в строй! Да ударят сега, през нощта, да ги смачкат, да ги стъпчат в земята...

- Аз бих рискувал – като че ли чул мислите на Фолко, прошепна Амрод. – Не преувеличаваш ли мъдростта на Господаря, приятелю мой? Още повече, че него самият тук го няма. А ние можем да се избавим наведнъж от тях!

Но гондорците не излязоха от лагера. На сутринта стотниците строиха своите в боен ред. Командирът изпълняваше кралска заповед – без да се забърква в битка, да си пробива път за съединяване с гондорската конница. Командирът си знаеше работата. Той пазеше хората, не искаше да рискува.

И още един ден всичко се повтори с предишното постоянство. Стрелите, изглеждащите смели нападения на конницата – но само да натиснеха малко неприятеля, и стрелците му веднага се разпръсваха и отстъпваха. Пехотата се държеше на разстояние.

Дневният преход беше успешен. Войската остави зад себе си много мили – нима Господаря ще им позволи да продължат така и по-нататък? Засега цялата, по думите на Амрод, висяща на главите им вражеска армия не бе причинила съществени вреди. И всеки момент трябваше да се приближат роханците – какво тогава ще правят командирите на Олмер?

Той като че ли предсказа – на следващата сутрин всичко рязко се промени. Пътят бе преграден от воини със секири, по крилата се беше наредила конница. Врагът беше заел силна позиция между два хълма, на върховете им се тълпяха стрелци.

Торин се ухили.

- Е, най-после – измърмори той, още веднъж изтривайки секирата си с парцал. – Че иначе не е война като война. Защо три дни въртяха колелото без точило?

- Сигурно отдавна са набелязали това място -предположи Маелнор, елфът вече беше оздравял, раната му зарасна поразително бързо.

- Ех, ще се забием в тях! – хищно се озъби Дребосъка, без необходимост хващайки меча.

Всички освен Фолко чакаха кървавата битка като весел празник. Хобитът обаче, мълчаливо гледайки вражеските редици, както винаги преди битка избутваше навътре своята вродена хобитова плахост. Той искаше да има хладна глава. Пред него имаше цяла поредица от битки и трябваше да остане жив, за да може ако стане нещо да помогне на самото Графство. Той не смееше без изтръпване да мисли за това, какво ще стане, ако войната стигне до бреговете на Брендивин.

Командирът на гондорската пехота също не избяга от битката. Полковете се свиха в желязна „костенурка“, стрелците получиха заповед да застанат в първите редици на войската.

Приятелите, както винаги се държаха заедно. На обърнатата към врага страна на четириъгълника на гондорския строй оставиха най-добрите, и разбира се, Торин и Дребосъка, Атлис, елфите и хобитът – всички те стояха с лице към неприятеля.

Гондорците нямаше какво да чакат. Някъде бродеше сигурно роханската конница, но заслужаваше ли си да разчитат на идването й? Без да се таи, гондорският строй тръгна напред.

- Щитоносците да се разтворят! Стрелците – в пролуките! Стрелите – готви!

Не свикналият с мигновените воински престроявания хобит едва не се замота под краката на воините, помогна му Еарнас, като навреме го дръпна за ръката.

Сега вместо плътна стена от щитове враговете виждаха приближаващите срещу тях няколко отряда воини с брони, пространството между които запълваха стрелците, Фолко не можеше да знае какво става на крилата, но съдейки по това, каквото беше чел, конницата на Господаря просто беше задължена да ги атакува.

Тя направи това, но само след като гондорските стрелци пуснаха първите стрели – и свирнаха първите в отговор.

Отдясно и отляво гръмна многохиляден конски тропот, бойни викове... Но гондорският строй, както и хирдът на джуджетата, бе труден за спиране с кавалерийска атака. Воините не забавиха крачка и Фолко знаеше – сега конниците ще налетят и ще отстъпят.

Шумът от битката налетя и се отдалечи, след това отново налетя... Всичко вървеше както трябваше.

Набитите воини с шестоъгълни щитове не издържаха дълго под гондорските стрели. Разнесе се дружният рев на повече от десет хиляди гърла – и вражеският строй се люшна и се понесе напред, начупвайки се и разкъсвайки се...

- Строят – да се събере! Щитовете – да се вдигнат! Копията – напред!

Командата беше изпълнена точно, без излишно суетене. Някои от гондорските стрелци – и Фолко с тях – успяха да се промъкнат по-близо до първите редици, продължавайки да стрелят от упор. А Дребосъка и Торин, пренебрегвайки твърдите правила на боя, излязоха напред, за да търсят ръкопашна схватка.

Засилената в бяг вълна крещящи врагове удари гондорския боен ред и засноваха в привичната си кървава работа копия и мечове, секири и кинжали, с грохот се сблъскаха щитовете. Променящият се със страхотна бързина хаос на схватката се разрази пред очите на Фолко и съзнанието му, вече приучено и закалено, правеше само едно – без да се задържа върху нито един детайл, да търси врагове, намиращи се в пределите на досегаемост на стрелите му. Ловък и гъвкав, въпреки доспехите, хобитът се изхитряваше да се промуши между могъщите хълбоци на гондорските щитоносци и копиеносци, за да пусне стрела право в окото на някой притичал край тях вражески воин.

Той така и не запомни онзи момент, когато тъмното предчувствие се превърна в ясно осъзнаване на това, че нещата стоят зле. Врагът не се разпръсваше от натиска на гондорците. Брадатите бойци със секирите спряха този натиск, и макар че сигурно загубиха две трети от своите, само отстъпиха, но не се разбягаха. Като се отдалечи за кратко време навътре в строя – за почивка и да си напълни колчана – Фолко разбра, че битката кипи от всички страни, гондорците с бият в пълно обкръжение. Все повече и повече ставаха убитите и ранените – влачеха ги към каруците. Строят на гондорците спря. Не му стигаха сили да мачка противника си, както правеше това хирдът. Джуджешкото изкуство за бой с дълги копия, когато никой не можеше дори да се приближи до стената от щитове, оставаше тайна на Подземния народ.

Бе студено, пара се издигаше от разгорещените в боя хора. У хобита се появи познатото вече горчиво предчувствие на близко поражение. Стиснал зъби, той тръгна към мястото си в първите редици на сражаващите се.

Малко по малко растеше безредието в челните редици на гондорските воини. Врагът сечеше, без да се щади и плащаше с четирима за един – но той можеше да сменя своите воини много по-често. Стената на гондорските щитове вече не беше плътна, появиха се пробиви, пролуки, все почести избухваха единични двубои, като побеждава не умелият, а по-малко умореният, а сили воините на Изтока имаха много. За стрелците не достигаше място, телата на загиналите се пречкаха под краката на живите.

Въпреки суматохата на битката, хобитът лесно смогваше да се държи край джуджетата, неизменно сражаващи се в първите редици. Дребосъка крещеше „Назад!“ така, че околните за минута оглушаваха... До двамата изглеждащи неуязвими воини започнаха да се сплотяват най-издръжливите измежду бойците от бавно стопяващите се челни гондорски редици. И – странна работа – врагът, който обикновено отбягваше най-силните воини на неприятеля, днес направо едва ли не със зъби се вкопчваше в джуджетата – на смяна на падналите заставаха нови...

Боят продължи през целия ден до мръкване. Гондорците устояха, но не сполучиха да си пробият път. Натрупали около себе си вражески тела, полковете на Обединеното кралство останаха на предишното място. Тук имаше вода, а значи можеха да се сражават дълго.

Нощта след сражението премина в стоновете на ранените и мрачното мълчание на останалите невредими воини, приемащи сега последните въздишки на умиращите приятели. На сутринта гондорските фаланги отново се построиха за битка.

Въпреки тежките загуби от предишния ден, враговете повториха атаката си. Но сега командирът на гондорците заповяда да се ограничат с отбрана и да пазят хората!

Те издържаха и този ден. Разрушеното село даваше дърва за огньовете, в кладенците се плискаше мътна, но добра вода, чувалите с провизии още се издуваха, плътно натъпкани...

Сякаш по негласна уговорка противниците се строиха на смъртното поле и на третата сутрин.

- Ще стоим, докато не дойдат кралят или роханците! – обяви пред войниците си гондорският командир.

Воините на Олмер се опитваха да сменят меча със стрела, но не преуспяха много. Гондорската пехота имаше здрави доспехи, а освен това сковаха и дървени щитове да предпазят конете – и продължиха да стоят. И навярно необуздана ярост, а сетне и известен страх, продължаваха да предизвикват във вражеската войска тримата дръзко излизащи напред от гондорските редици воини, които дори не вземаха със себе си щитове: един невисок с дълъг лък и двама набити с арбалети, с такива широки рамене, че с тях не би могъл да се сравни никой от хората. Тези трима изглеждаха омагьосани – дори пуснати от близко разстояние стрели отскачаха от доспехите им.

На четвъртия ден северният вятър, освен студ донесе и дългоочакваните звуци на гондорски рогове. Идваше кралската конница!

Зовейки на помощ своите, засвириха роговете и в лагера на гондорската пехота. Хората грабваха оръжието, нареждайки се бързо. Сега, сега всичко ще се промени и победоносната кавалерия на Гондор помете самонадеяните войници на Олмер, като довърши започнатото от пешите воини дело!

А полковете на Олмер, като разбраха какво става, действително започнаха да се оттеглят настрани, разтваряйки пръстена на обкръжението. Забързано, като в паника, те отстъпваха на юг, конните стрелци прикриваха това отстъпление.

На север се показаха първите гондорски конни стотни. И от пръв поглед стана ясно, че с тях далеч не всичко е наред, че те не идват с победа. Лошо спазвайки строя, почти съвсем без знамена и полкови флагчета, върху изтощени, измъчени коне, не се носеха, не летяха, а бавно течеше намалялата конница. Радостните викове в пехотата замряха, като се смениха първо с недоумение, а после с горчива увереност.

Бяха претърпели поражение и сега отстъпваха, а на раменете им със сигурност висеше многократно по-силен враг.

Те се приближиха – измъчени конници на уморени коне. Посрещнаха ги с тежко мълчание. Всичко беше ясно без думи.

Кралското знаме беше загубено и самият крал яздеше, облечен в обикновена ризница, неотличима от тази на останалите воини. Заобикаляше го доста оредялата гвардия и малобройни приближени. Сред тях се оказа и Етчелион.

Поемайки си дъх, идваха на себе си гондорските конници. Стана им по-леко – след неуспеха те се съединиха с пехотата си. По-натам ще им бъде по-леко да отстъпват. А това, че армията ще отстъпва не беше тайна за никой. Този път кралят не скриваше плановете си.

Гондорците не успяха да си пробият път на север. Полковете на Господаря се вкопчиха в кралската армия като. кучета в мечка. Те се появиха от всички страни, като че ли отдавна знаеха, къде и с колко полка ще премине войската на Минас-Тирит. Въпреки всички старания на воеводите на краля, Олмер изкусно отклоняваше голямата битка, нападайки ту на едно, ту на друго място, нанасяше внезапен удар – и стотните му отстъпваха. Пробваха да ги преследват – натъкваха се на засади. Гондорците бяха замахнали широко, а се изясни, че няма къде да удрят. Конните стрелци на Господаря не жалеха стрели. Хазгите всеки ден налитаха, пускаха стотина-двеста стрели – и отстъпваха, неуязвими за ответни стрели заради далекобойността. Приближените на краля можеха само да се губят в догадки – откъде Олмер има всичко необходимо за зимна война, защо воините му са винаги сити, върху здрави и отпочинали коне, не им свършват запасите, оръжията и резервните животни?

И все пак, понасяйки загуби, гондорската армия упорито вървеше на север, откъдето трябваше да настъпва войската на Наместника. И само по чудо преминал през вражеските заслони куриер донесе черната вест, че Наместника, не издържал на непрекъснатите атаки на Олмер, е бил принуден да спре, за да не допусне пробива на враговете навътре в арнорските земи. След това кралят даде заповед да се готвят за решителен натиск – и тук Господаря показа с какво в действителност разполага. Той със свръхестествена бързина събра полковете от север и запад – и поне три пъти по-силна войска прегради пътя на армиите на Гондор. ' Опитният и предпазлив Етчелион пръв съзря опасността. Да атакуват приготвилата се за отбрана армия на Господаря, заобиколила се с ограждения, да атакуват в конен строй заелите добра позиция спешени хазги и ангмарци означаваше – дори в случай на успех – загуба на половината войска. И решението беше само едно – да отстъпват. На голата равнина беше невъзможно да заобиколят врага така, че той нищо да не забележи, още повече че разузнавачите му висяха на раменете на войската. Като прати две дузини куриери при Наместника със строга заповед да се затворят в крепостите, като откарат там всички провизии, и да се отбраняват, кралят реши да отстъпи. Да се откъсне от преследвачите, да привлече подкрепления, да прережат вражеския път, по който идват подкрепления през опустошения Рохан... ако Олмер се хвърли да ги преследва – много добре, Арнор ще остане неразорен, ако Господаря тръгне на север да превзема Ануминас – гондорците като приведат войската си в ред и се съедининят с Еодред, могат да вървят след него, като се стараят незабележимо, покрай планините да преминат в Арнор и там вече да влязат в битка...

Но ако имаше някой, когото отстъплението на юг не го устройваше в никакъв случай, то това бе хобитът. Графството бе заплашено от смъртна опасност – как можеше да си тръгне той в такова време?

- Ако кралят тръгне на юг, аз ще поема на север сам! – заяви то на смаяните си приятели. – Нямам какво да правя на юг. Освен това – сигурен съм! – в Арнор няма да мине без измяна. Архар не ми излиза от главата.

- А на мен ми се струва, че всичко ще се реши не тук, а в Сивите заливи – забеляза Беарнас. – Олмер все едно ще тръгне натам. Там ще бъде решителната битка.

- Аз не ще изоставя своите! – намръщи се Атлис.

Заплашваше да се разгори ненужен спор и Торин мъдро предложи да се отложат всички решения до сутринта. И без това войската стои на място.

Но на сутринта те разбраха, че вече нищо няма да им се наложи да решават. С някакво непостижимо умение Олмер отново, за кой ли вече път, поднесе изненада на противниците си. Околностите на обширния гондорски лагер чернееха от придошлата през нощта вражеска войска. Гондорската конница понесе големи загуби на обратния път от непрекъснато притискащите ги хазги, истерлинги и ангмарци – и сега същите тези полкове стояха пред тях отново, този път с твърда решимост да завършат нещата веднага. Но гондорците също не бяха от плашливите. В един глас зареваха роговете, призовавайки воините на бой. Противостоящата им войска не изглеждаше много по-силна от гондорската. На око воините в нея бяха в най-добрия случай около път и половина повече, отколкото в кралската армия.

- И какво сега? – мрачно осведоми Торин незнайно кого. – Като че няма къде да бягаме...

„Колко си прилича всичко – помисли си хобитът, на бегом хвърляйки се към мястото си в строя на стрелците. – Отново и отново Олмер ни прилага все една и съща хватка – нощем скупчва разпилените си сили на определено място. Разпраща улаги, няма друг

Гондорската армия нямаше къде да бяга и тя бързо се подреди за битка. Врагът явно не възнамеряваше да атакува пръв. Строят му се огъваше като полумесец, крила хищно се бяха протегнали напред – там неразличимо за окото на хобита тъмнееха конните полкове. И всеки момент можеха да дойдат свежи сили от север. Наместника със сигурност бърза да се укрие зад високите стени на крепостите, как би отвлякъл върху себе си някаква част от вражеските войски!

Строиха се. Отпред – конните и пеши стрелци, започващи битката. Зад тях – гора от щитоносна пехота, още по-далеч – втора линия от бронирани воини. Отстрани и в тила стоеше гондорската конница.

Времето преди началото на битка бе мълчаливо. Тишината над полето беше неприкосновена до време. Който дръзне да я наруши, издава по-слабия си боен дух и рехавата си воля.

Поддавайки се на общото мрачно и непоколебимо настроение, хобитът стоеше с отпуснат лък, вглеждайки се в редиците на неприятеля. Високо се рееше знамето на Олмер – и внезапно то помръдна, заплува напред...

Малка група хора излезе от вражеския строй и хобитът затаи дъх. Не можеше да сбърка – след битката при Дол-Гулдур отново виждаше Олмер! До него яздеха Сандело и още няколко пълководци. Рогът в ръката на тръбача изкарваше призив за преговори.

В спокоен тръс конете на Олмер и свитата му се насочваха право към гондорските линии. Оттам се донесе ответният възглас на рог и също се показаха хора.

Двете групи ездачи се събраха приблизително в средата на разделящото двете армии пространство. Известно време те бяха неподвижни. След това Олмер и свитата му остана да стои на място, докато гондорските пратеници бързо се отдалечиха и се скриха в редиците на войската. Нищо не ставаше. Олмер търпеливо чакаше. Нито една от страните не подаваше сигнал за атака. Хобитът нахапа устните си до кръв | да беше Господаря петдесет крачки по-близо! И без да има сили да устои на изкушението, Фолко започна крачка подир крачка да се промъква по-близо... Криеше се зад гърбовете на челните редици, буташе се, настъпваше на нечии крака, получаваше раздразнени смушквания в отговор – но той продължаваше да пристъпя все по-близо и елфическата стрела вече беше затисната в зъбите му.

Но Олмер като че ли усети нещо. Внезапно той подкара коня и с бавно се отдалечи на около сто крачки към своите полкове, Фолко само стисна зъби в безсилна ярост.

А сетне в гондорската войска като че ли засвириха заедно няколко десетки големи рога, и на полето в пълно бойно снаряжение и с насочено напред копие излезе кралят. Бе сам.

- Предизвикателството ти е прието! – възгласи той, изправяйки се на стремената и напрягайки гласа си така, че да го чуят колкото се може повече воини. – Господарите на Запада не бягат от опасността! Вземи копието си – да се сразим!

- Предизвикателство... предизвикателство... Кралят ще се бие! – пронесе се като вятър по гондорските редици.

Владетелят на Гондор беше величествен в сияещите доспехи и крилат шлем, с малък щит, на който се виждаше инкрустиран със скъпоценни камъни герб на Обединеното кралство. И по мекия отблясък на метала на пръстените и нараменниците хобитът разбра, че кралят е в доспехи от митрил и следователно е почти неуязвим.

Сега всички погледи на гондорските воини се обърнаха към Олмер. Той спокойно седеше на врания си кон, загърнал се в черно наметало и ниско смъкнал качулката, Фолко не виждаше горната част от лицето му и очите, само брадичката се подаваше. Беше бяла като лежала незнайно колко време под ветрове и дъждове мъртва кост. Безжизнен страх лъхаше от тази фигура и Фолко се порази, колко бързо са настъпили зримите ужасни промени в Господаря след като в Дол-Гулдур мъртвешките пръстени се сляха.

Сандело подаде на Олмер копие, а щит Кралят-без-Кралство не взе изобщо. И никой не можеше да разбере има ли върху него изобщо някакви доспехи.

Кралят на Гондор, без да бърза вдигна златния си рог и затръби. И в този миг като че ли конят на Олмер скъса невидими въжета и се втурна от място, с всяка секунда увеличавайки скоростта. Необуздан рев се разнесе от редиците на воините на Олмер.

Но и конят на владетеля на Гондор по нищо не отстъпваше на жребеца на противника му – също толкова мълниеносно започна да се засилва и той. Хобитът със затаен дъх следеше как се сближават двете фигурки – светлата и тъмната – и как остриетата на копията на двамата противници сияят като малки звезди... Миналото се сблъскваше с настоящото, далечният потомък на Боромир изискваше заплащане по сметката от потомъка на победилия съперник.

Олмер препускаше, небрежно провесил копието някъде настрани, а кралят се носеше приведен към гривата на коня, с приготвен щит и копието му беше нацелено право в гърдите на връхлитащия насреща му противник.

Конниците стремително се сближаваха, сърцето на хобита като че ли изобщо беше престанало да бие. Кралят на Гондор не можеше да не победи! Тук, в честна битка, гърди в гърди... Сега, сега ще се сблъскат и светлият рицар ще преобърне тъмния, ще го наниже с копието, ще го събори на земята и ще го стъпче с копитата на бойния кон – и Дългът на хобита ще бъде изпълнен.

Но Олмер не прие предложената му честна битка. Краля вървеше на този двубой, за да победи или да умре, а Олмер отиваше само да побеждава. Прекалено грандиозен беше замисълът на Краля-без-Кралство, за да го подлага на някакви непредсказуеми опасности.

Когато конниците ги разделяше не повече от триийсет крачки, Олмер внезапно вдигна коня си на задни крака, копието полетя отхвърлено настрани, а от дълбините на черното наметало ръце с черни ръкавици мълниеносно извлякоха лък и стрела. Подобно на мълния неуловимо движение и тетивата е обтегната. Невероятно къса пауза – и тетивата е отпусната.

Не тежък стон, а направо сърцераздирателен вопъл на ужас, скръб и ярост се изтръгна от гондорските воини. Конят на Краля още препускаше, но самият Владетел на Гондор вече се беше килнал по гръб, бавно изпадайки от седлото, и от прореза в шлема му стърчеше черна хазгска стрела.

Олмер не напразно носеше прякора Злия Стрелец. Веднага дрезгаво извиха роговете във войската на Господаря и шибайки конете, сякаш пробила бент река, напред се втурна истерлингската конница, от място в бесен галоп понесоха ниските кончета на хазгите, защракаха арбалетите на ангмарците, цялата маса на Олмеровата войска се устреми напред и боиният им вик все едно всеки миг щеше да разцепи небето и то е готово да рухне върху страдащата земна твърд.

Млада е силата на Изтока...

И едва тялото на Владетеля на Гондор изчезна под лавината от конски копита, като че ли нещо се пречупи в гондорската войска. Строят й се пропука. Разкъсвайки се и превръщайки се в безредна мешавица от бягащи хора, заотстъпваха полкове. Вълната от бягащи подхвана Фолко, завъртя го, повлече го след себе си.

Клиновете на ангмарците сечаха тълпите на отстъпващите, всеки клин – като коса над треви...

Фолко скочи, хвърли се под самите копита на ангмарски кон, изхвърли нагоре ръката с меча, усети гъвкавото съпротивление на пронизвана плът, със заучено движение издърпа острието, хвърли се нататък. Джуджетата няма да мръднат от място, ще го чакат...

Разсичайки въздуха, над самото му ухо изсвири ятаган на врага. Хобитът падна свивайки се на кълбо, конят го прескочи – и Фолко похарчи стрела, като я заби точно до основата на шията в отворилата се за миг цепнатина в доспехите.

Той внезапно видя джуджетата – пространството наоколо неочаквано се изчисти, конницата на Господаря вървеше по-нататък, а пехотата още не беше сварила да дотича. Торин и Дребосъка стояха над няколко неподвижни тела с вече окървавени остриета.

- Да бягаме! – закрещя не със свой глас Торин.

И те хукнаха. Тичаха назад, към лагера, където бяха останали конете и багажа им, озъбвайки се на противника с къси нападения. Конните воини на Олмер сечаха в движение опитващите се да се спасят с бягство гондорци и само онези, на които им стигна мъжеството да се обърнат и да опрат гърбовете си, успяха да се измъкнат от смъртоносния пръстен.

По някакво чудо джуджетата и хобитът достигнаха лагера точно в мига, когато в него нахлуха стигналите първи истерлинги, преди всичко хвърлили се да завземат неприятелските коне. До коневръза се завърза отчаяна сеч. Хобитът и джуджетата вече виждаха конете си, но им предстоеше да стигнат до тях.

И те успяха, въпреки всички опити на истерлингите да ги спрат. Имаше момент, когато раменете на Торин бяха оплетени от ласо, но Фолко и Дребосъка отведнъж се вкопчиха в коженото въже, дръпнаха едновременно с Торин – и злощастния воин, който го беше хванал, излетя от седлото. Дагото на Малкото джудже довърши работата.

Като скочиха в седлата, те успяха да се измъкнат от кипежа на битката. Няколко пъти ги уцелваха стрели – и хобитът се тресеше от ужас, но не за себе си, а за конете, ала всичко им се размина. Те подкараха кончетата си надалеч, на северозапад, където в далечината се тъмнееше малка горичка. А зад гърба им завършваше разгромът на гондорската армия.

- Самият Дурин и сигурно Светлата Кралица ни пазят, ала не знам за какъв край – въздъхна Торин, когато късно през нощта те най-накрая спряха, давайки почивка на уморените коне. – Вече трети път чудо ни спасява! Не е на добро това.

- Не предизвиквай съдбата! – намръщи се Дребосъка. – И без това ми криво. Кажи по-добре накъде сме? Бре, че положение – по-лошо не можеш да измислиш! Армията на Гондор е разбита и Олмер е господар на Ериадор.

- Ще тръгнем на север, към Арнор – отзова се Фолко. – Ще се сражаваме там.

- Какъв е смисъла! Олмер ще смете войската на Наместника с една ръка!

- Е, няма да се предаваме, нали? – пророни хобитът.

- Точно така – промърмори Торин. – Ние на този Господар толкова му напакостихме, че сега никакви гривни няма да ни спасят. Живи ще ни изпече, най-малкото!

- Или ще ни обезглави – предположи Дребосъка.

- Може би веднага да отидем в Халдор-Кайс?

- Може... – с известна неувереност проточи Торин. – Едва ли Господаря ще щурмува пещерите ни... а може би ще го направи. С неговата сила... Спомняш ли си, как разби вратата в пещерата?

- Щом е решил да стигне до Абсолютната Власт, никакви пещери няма да ви спасят – забеляза Фолко.

- Ще разруши всичко, а което остави, Гълтачите на Скали ще го довършат. И от моето Графство малко ще остане. Или ще го изгорят, а земите на никакви си там ховрари ще ги дадат, или всички ще ги превърнат в роби, ще ги обложат с данъци... Само че аз това няма до го видя.

Джуджетата мрачно наведоха очи.

- Ако Мракът удържи победа... – тихо каза Торин, – аз все едно няма да оставя оръжие. Сам ще се бия! Докато не ме убият. Ще се постарая да им изляза по-скъпо.

- Аз също – присъедини се към него Дребосъка.

- Така че няма накъде да се денеш – без усмивка му каза Торин. – Спомняш ли си нашето правило: накъдето двама, натам и трети.

- Добре! – прекъсна приятелите си Фолко. – Засега трябва да се измъкнем живи от ръцете на Олмер. Вече предложих да идем в Арнор, само че сега мисля, че ще ми се наложи да мина през Графството.

- Какво ще направиш там сам? – сви рамене Торин. – Това да не са ти Сарумановите бандити и скитници, които бяха заели страната ти в края на Войната за Пръстена! Това, братко, е истинска армия, с нея с лъкове няма да се справиш. Ако сериозно се захванат с Графството...

- Ето за този случай трябва да подготвим изход – отговори Фолко.

- От Всеобщия Мрак само в Задмория може да се спасиш – въздъхна Дребосъка.

- Аз не говоря за това. Да ги отведа поне, за да не попаднат поради глупост под мечове и копия...

- Накратко, решено! – като се плесна по коленете, рипна Торин. – Дребосък! Погледни как са конете! Зората се приближава, време е да тръгнем на път.

Те се промъкваха по мрачната, пустинна Ериадорска равнина, старателно заобикаляйки тършуващите из околностите отряди на Господаря. Атлис изчезна някъде в суматохата, но по пътя към тях се присъединиха четирима гондорски воини.

- По-голямата част побягна на юг – говореше един от тях на име Андорм. – Но доста и на север тръгнаха. Аз мисля, че врагове ще си строшат зъбите в стените на Ануминас, пък тогава навярно принцовете ще се справят с харадримите и ще ни дойдат на помощ.

Те вървяха без пътища, държейки посока към Сарнов брод. Фолко преди всичко през Южната околия, за да вдигне тревога да каже на всички да идат в Старата гора, като изоставят имуществото си, а там да изчакат края на войната, пък за по-нататък – живот и здраве... Хобитът загуби броя „а дните и не можеше точно да каже, настъпила ли е новата година или още тече декември. Свършиха им провизиите, всеки момент можеха да паднат конете на гондорците, които бяха далеч по-претенциозни от хазгските кончета на хобита и джуджетата.

Някъде във вихъра на битката се загубиха елфите и Атлис – и хобитът закъсняло се кореше, че не си направиха труда да огледат мъртвото поле, дори не се опитаха да открият спътниците си... И слабо утешение беше това, че самите те можеха да загинат при този опит.

Късметът дълго им съпътства. Явно бяха успели да се отдалечат встрани от ивицата, по която настъпваше победоносната армия на Господаря, краищата около тях си оставаха пустинни и мъртви.

Търговското селище, което стоеше на кръстопътя на речния и сухопътния керванни маршрути ги посрещна зловещо опустяло. Само на главната улица се биеха няколко кучета. Жителите го бяха напуснали, но не панически, защото бяха взели всичко със себе си. Само случайно в един от хамбарите на пътниците им провървя да намерят жито.

Въпреки всички увещания на хобита, приятелите решиха да направят една дневна почивка, да се стоплят и да си починат. На това настояваха гондорците, джуджетата отначало се колебаеха, но когато Дребосъка с тържествуващи вопли съобщи, че е намерил цяла бъчва бира, също склониха да се задържат. Останал сам, хобитът беше принуден да се подчини.

Те проспаха отпуснати в топлина като последните нехранимайковци появилата се беля, а когато се сепнаха, беше вече късно. В градчето в галоп нахлу истерлингска конница.

Добре че приютилата ги къща стоеше настрани, а степните воини започнаха по господарски да се настаняват на главната улица.

- Загазихме... – пребледня Дребосъка.

- Там са не само истерлинги, има и орки! – зарадва всички Торин, излязъл на покрива и известно време оглеждал околностите.

- Какво пък, ще дочакаме тъмнината и ще се опитаме да се изплъзнем... ако преди това не ни открият – с учудващо за самия себе си спокойствие сви рамене Фолко.

Те зачакаха. Градчето беше заобиколено от вражески постове – и оркски, и истерлингски. А после с мрачна обреченост приятелите видяха как орките на върволици като безпокойни мравки започнаха да търчат по къщите, претърсвайки ги от пода до тавана.

- Еее, дръжетеее сеее.. – през зъби провлачи Торин, хващайки секирата.

Те бързо отскочиха, затягайки последните закопчалки на доспехите. Джуджетата застанаха от двете страни на входната врата, хобитът с готов лък се спотаи в ъгъла зад обърнатото легло, държейки на прицел входа, а гондорците също се скриха кой където намери. Много бързо се изясни, че няма да им се наложи да чакат дълго – бързаше право към убежището им, забил нос в земята и като че ли нещо надушвайки, огромен орк.

Приятелите обмениха бързи погледи. Оркът не биваше дори да изписка.

Но около самата ограда той започна да се държи някак странно. Не понечи веднага да влезе, но и не повика никой на помощ. Като се повъртя така една минута и сякаш решил се, той най-накрая се качи по стълбището – и всички бяха изумени, след като чуха тихо учтиво чукане по вратата...

Скрилите се стояха слисани. Чукането се повтори по-настойчиво.

Лицето на Дребосъка под забралото стана по-бяло от морския пясък.

- Отваряй – само с устни му заповяда Торин. Малкото джудже дръпна към себе си незаключената врата.

- Не стреляйте, не съм ви враг – чуха те грубоват, дрезгав, но изобщо не злобен глас.

Оркът прекрачи прага, като вдигна нагоре невъоръжените си ръце. Той свали шлема си, заряза ятагана на стълбището. Плоското му лице се стори на хобита с нещо неуловимо познато – той го беше виждал някъде! Цитаделата на Олмер? Отряда на Отон? Не! По-рано, много по-рано!

- Щом не си враг, влизай тогава – също дрезгаво като орка или заповяда, или покани Торин.

- Началникът нареди да претърсим наоколо -бързо като скоропоговорка започна странният гост. – Вие тримата – посочи той приятелите, – сте в списъка на онези, които командирите на отрядите са длъжни да заловят и при най-малка възможност. Началникът е отцепил селището. Утре ще има още по-старателно претърсване. Трябва да се скриете до нощта, а в тъмнината ще ви прекарам покрай охранителните постове.

- Защо? – бавно попита Дребосъка, без да сваля от орка внимателен поглед и без да крие оръжието. -Защо искаш да ни спасиш? Откъде знаеш кои сме ние?

- Срещали сме се – криво се ухили оркът. – Познаваме се от Мория, уважаемо джудже, и добре се бихме там. Вие ме пленихте, разпитвахте... Бях се приготвил да умра, но вие сдържахте думата си – пуснахте ме щом ви разказах това, което ви интересуваше. Аз не ви забравих. Орките също знаят какво е благодарност, във всеки случай ние, чийто предци служеха на Бялата Ръка. Аз намерих закопчалката от наметалото ти, уважаеми. – Той протегна стиснатата в юмрука му фибула на Торин. – Намерих я на улицата и веднага разбрах, че сте тук. Услуга за услуга. Дойдох, за да ви помогна да избягате. Сега трябва да вървя, а на вас ще ви се наложи да рискувате и да ми повярвате, или – какво пък! – опитайте се да ме довършите, но тогава всички вие също ще загинете.

Немногословното съвещание на седмината спътници продължи кратко.

- Върви – Торин направи крачка встрани, освобождавайки вратата. – Ще те чакаме.

Когато оркът се скри, Дребосъка подскочи и се завъртя като пумпал.

- Уф, ако не ни предаде...

- Какво тогава? – осведоми се Фолко.

- Тогава ще му се извиня, че толкова дълго мислех само лошо за народа му – сериозно, без сянка на усмивка отговори Малкото джудже.

Оркът не ги предаде. Когато се смрачи, той действително се появи, изникна като сива сянка от нощния мрак. Без да казва нито дума, той ги поведе по дълъг път надалеч от града. Два пъти ги извикваха, оркът водач спокойно назоваваше паролата, Фолко забеляза, че на раменете си спасителят им носи голяма, плътно натъпкана раница.

- Как ще се върнеш обратно? – тихо го попита Фолко.

- Няма да се връщам – последва бърз отговор. – Ще си тръгна, както много отдавна бях замислил. Тук се събира една компания...

Той спря да говори, замлъкна, а когато хобитът се опита да продължи, със знак му заповяда да мълчи.

Те благополучно преминаха и третия пост – на моста през Брендивин.

- Ти накъде отиваш? И кой е с теб? – все пак ги извика началникът на караула, истерлинг с широки рамене, когато пътниците вече яздеха по средата на моста.

- Неотдавна пристигнаха от юг – като се обърна и забави крачка, отговори оркът. – Началникът заповяда да ги изкарам зад постовете.

- Нещо не са ми съобщавали за това – учуди се истерлингът.

- Стига, не ме ли познаваш, Брода?

- Теб те познавам, а тях – не. Ей, уважаеми! Я спрете.

- Ей, Брода, или как се казваш, можеш ли да четеш? Пътната грамота на Господаря ще посмееш ли да оспориш? – внезапно заговори Дребосъка, обръщайки коня и наистина разгръщайки някакъв пергамент с внушителен вид.

Истерлингът с уважение погледна грамотата, обърна я така и иначе, след което внимателно я върна.

- Е хайде минавайте... минавайте... – с неохота каза той. – И вие такова... аз нали заради службата.

- Добре, браво. Юнак си – подхвърли Малкото джудже, криейки пергамента.

Повече не спирани от никой, те благополучно стигнаха до близката гора. Спряха и чак, когато оркът каза, че могат да говорят, те се хвърлиха към него с благодарности. Дребосъка действително започна да се извинява.

- Не си струва – прекъсна ги оркът. – Ние сме врагове, помнете това. Някога може би нашите народи ще се помирят. Синята мъгла ни гони на повърхността. Но преди това на нас, на които не им е по път нито с Мрака, нито със светлината, нито с никакви Сили, трябва да създадем собствено царство. Тогава и ще поговорим. А сега сбогом! И помнете: ако се срещнем в полето – ще се бием.

Оркът се обърна и изчезна в нощта. Приятелите, смаяни от благородството му, останаха с отворена уста.

Пътниците нямаха време да се чудят на този нов неочакван подарък на съдбата. Те бързаха по-на-татък на северозапад, по стария път, който водеше през Южна Околия и Делвинг до Сивите заливи.

Графството бързо приближаваше.

А небето на изток през нощите се обагряше с кървави проблясъци, залезът се придвижваше неотклонно на север и това означаваше, че Олмер както и преди притиска разделените си арнорски, гондорски и рохански противници.

Вървяха в тежко мълчание. В паметта на Фолко се изправяха най-мрачните страници от историческите хроники. Оставаше им само да се надяват, че платената за победите на Андуин и Исен цена ще се окаже прекалено висока дори за многобройните войски на Господаря и че те ще си счупят зъбите в гранита на арнорските цитадели. Засега още се държеше Минас-Тирит, засега стоеше Ануминас – и жива бе свободата на Запада.

Фолко се отърси и с усилие на волята си забрани да мисли за това. Има задача – да опазят от всепоглъщащия пламък на войната поне част от Графството. Той ще я изпълни – или ще умре. Сега най-важното за него поле за битка ставаха поляните на родината.

Граничещите с Графството от юг земи никога не са могли да бъдат наречени „гъстонаселени“, но все пак там живееха доста хора. Жителите на търговското селище на Брендивин бяха успели да избягат – най-вероятно в Арнор. А обитателите на селищата покрай пътя макар и да се разтревожиха от приближаващата се червенина на бушуващите на изток пожари, нямаха намерение да се спасяват с бягство. Мнозина, както и в дните на нахлуването на Олмер от Ангмар, бяха изпокрили имуществото си, преместили по-голямата част от добитъка, бяха пратили жените и децата в далечните скрити в горите селища, но самите те както преди се мотаеха около къщите си. Фолко почти никого не видя с оръжие, съдейки по всичко, селяните дори не помисляха за отбрана. Спомниха си необуздания Ейрик и думите му, насочени към Рогволд: „Почакайте, още ще се наложи да дигнем народа...“ Наложи се! И какво? Едва един от двайсет може да се справи с меч!

- Бягайте! – викаше хобитът на селяните, събиращи се около отряда им във всяко село. – Тук ще минат източните хора заедно с орките – ще остане празно място, така че и костите ви няма да има кой да погребе. Трябва да идете при Наместника! На стените да се отбранявате!

И всеки път Фолко получаваше еднакъв, различаващ се само по детайлите отговор:

- Какво пък... Ние сами някак си ще се оправим. Покрайнините, на кого сме нужни ние? Може и да ни се размине... Миналият път се отървахме – и този току виж сме излезли сухи от водата...

Някои, разбира се, все пак вадеха вярното ловно оръжие и на малки групи тръгваха на североизток -заобикаляйки Могилите към Брее.

„Ах, Владетелю, Владетелю на Гондор! – с горчивина си помисли хобитът. – Трудно беше да те накараме да повярваш в опасността, но когато повярва, само туй и можа – да умреш наистина по-кралски. И все пак... Не е ли твоя вината, че наследниците на дунеданците, Нуменорците са се отучили да държат оръжие?!“ Но не само войната застрашаваше наплашените селяни.

Отново са се събудили Могилните твари, земята стене и трепери – шепнеха и се озъртаха селяните, докато говореха на хобита. – Ужасните твари изпълзяват на света, който ги види – ще умре.

Фолко криво се усмихна, като си спомни собствените си приключения в самото начало на пътя. Но войнство или към Ануминас, или към Сивите заливи? Проклятие, щом си помисля за нещо гадно се сбъдне непременно...

През един студен ден те стигнаха до границата на Графството.

- Тук ще се сбогуваме – каза старшият на гондорците на хобита. – Волята на Великия Крал е свещена за нас. Той забрани на поданиците на страната на короната и Скиптъра му да стъпват в пределите на твоята страна – и не ние ще го нарушим. Прости ни и сбогом! Ние отиваме към Брее и после – към Форност или Ануминас.

Приятелите останаха пак тримата. Те стояха на невисок хълм, гледайки към извиващата се като змия долу безкрайна ограда – наподобие на онази, която я правят около градините за да не влезе добитъка – оградата, определяща границите на Графството. Никаква стража, разбира се, нямаше, портите бяха широко разтворени – а отвъд стобора като по магия обликът на земята се променяше веднага. Квадрати на полетата и поляните, тясно прилепващите се една към друга постройки, къщи, складове, хамбари, работилници, лавки, в склоновете на хълмовете се виждаха кръглите врати и прозорци на подземните дупки. Самите хобити навън не бяха много – обедно време е, пък и какви особено неотложни полски работи през зимата?

И ставаше страшно от мисълта, че всичкото това мирно и благопристойно битуване ще изчезне, пометено от необузданите войски на Олмер.

На хобита му заседна буца на гърлото. Четвърта година минаваше, откакто беше напуснал родните краища. Имаше време, когато те му се присънваха едва ли не всяка нощ, а после спомените като че ли се притъпиха. Дори Милисента отиде някъде в сянката. И ето сега всичко това, толкова дълго лежало в забрава, внезапно ярко пламна, и така, че може и да се опариш! Остро, до стенание го затегли към вкъщи. Но – не бива. Едва ли враговете, освен, ако не се заемат специално с преследване на полуръстове, ще стигнат до Фуков край, който дори по мерките на хобитите се намираше в покрайнините. По-скоро те ще преминат по централните и западни части на страната. Техните обитатели трябва да бъдат предупредени първи.

Фолко дръпна юздите. Кончето му в бавен тръс тръгна надолу по хълма. Джуджетата, яздеха след него, леко поизостанали и мълчаха – разбирайки сигурно какво му е сега на сърцето.

Те преминаха оградата, като затвориха внимателно портите зад себе си. По прекрасния път, който водеше към самото сърце на Графството – към Големите Смялове на Туковци – дома на Тана, с който трябваше да говорят на първо място, а малко по на запад от тях е Мичел Делвинг, там живее Кмета, Фолко въздъхна. Да убеди собствените си сънародници колкото се може по-скоро да бягат – дори и в същата тази Стара гора, под защитата на Том Бомбадил – ще бъде може би по-трудно, отколкото краля на

Гондор, светла му памет...

Не мина много време и самотните ферми започнаха да се скупчват – приближаваше първото хобитово село. На пришълците гледаха с учудване, но не повече – джуджета чистичко минаваха през Графството, наистина през последно време почти изчезнаха, Фолко или не го познаваха, или не го питаха от деликатност.

Гледайки мирната селска суетня, Фолко неволно дръпна юздите. Не му стигаше сега само да започне да се ровичка в собствените си чувства. Сродниците трябваше да бъдат спасени, дори ако те самите не разбират от какво ги спасяват – защото един път, в края на Войната за Пръстена, те вече бяха губели Графството.

Той вече бе понечил да върви по-натам – няма да спира във всяко селище, я! Тревогата трябва да обявят Тана и Кмета, на тях им вярват, тях ще ги послушат, защото по собствения си характер Фолко знаеше колко здраво се придържат хобитите към собствените си, макар и неписани правила, гласящи, че ако Тана е казал – трябва всичко да захвърлят и да правят както той е наредил.

- Ей, я почакай! – спря го Дребосъка. – Щом вече сме тук, защо да не опитаме вашата знаменита бира, бих искал да знам?

И Малкото джудже, без да слуша възражения, с решителна крачка се отправи към хана, който се намираше както и се полага на прилично, знаещо цената си заведение на онова място, което с голямо преувеличение бе наречено главен селски площад. Наоколо тясно стояха спретнати едноетажни дълги къщи, почти всички каменни, в прозорците стърчаха любопитни лица, видели как един от новопристигналите влиза в хана, а след него тръгнаха още поне двайсет желаещи да научат новини хобити.

Фолко се намръщи, но тръгна след него. Макар че, да си кажем правичката, и той не би отказал бира...

В хана веднага ги наобиколиха. Джуджетата оставиха оръжието настрани и за начало въздадоха дължимото на изкуството на местните пивовари. Малкото джудже бе удостоено с всеобщото мълчаливо уважение, когато на един дъх изгълта огромна чаша с бира, за което на тукашните постоянни посетители им трябваха не по-малко от четири глътки.

Започнаха да ги разпитват. Кои са, откъде, къде отивате, по търговия или по лична работа, какво ново по границите?!

- Какво се чува ли? Война! – трясна празната чаша в плота Торин.

Настъпи тишина. Те не са ли чули още нищо, почуди се Фолко. И излезе напред...

- Здравейте сродници! Аз съм Фолко Брендибек, син на Хемфаст от Бренди Хол...

Тишината се взриви от изумени възгласи. Какви чудеса! Намери се младият господин Фолко, племенникът на Самия Паладин, изчезнал незнайно къде. Главата на рода Брендибек и Господар на фуков край! Откликнаха се помнещи Фолко посетители и самият той позна в лице някои от тях. Но Фолко не разреши беседата да поеме по обичайното в такива случи русло. Като властно спря вдигащите шум сродници – а самият той беше по-висок от всеки от тях с цяла глава и една длан – започна да говори за приближаващата се опасност, за идващите от юг завоеватели, за това, че съвсем скоро те могат да се озоват тук – и че в този случай трябва незабавно, като закопаят най-ценното, да тръгват, да се крият, най-добре – в Старата гора. Да се сражават е безсмислено, враговете са прекалено много, колкото и да са доблестни хобитите, неприятелят ще ги смачка с числеността си. Последното Фолко вметна, за да пощади самолюбието на сродниците си.

- Нима не сте видяли червеното небе? – питаше Фолко смълчаните хобити. – Да, битките засега вървят по на изток, но всичко може да се промени за един час. И тварите са се вдигнали от Могилите. (При тези слова всички пребледняха.) Трябва да се криете! Пък ако бедата мине покрай вас – какво пък, значи се е разминало. Но не бива да се разчита на това!

Фолко призоваваше най-силното чувство на хобитите – неизтребимото здравомислие. И се зарадва, като видя, как притеснено зачесаха тила си, намръщиха се стопаните на далечните, на самата граница стоящи ферми.

- Господин Брендибек правилно говори – чу се нечий засега самотен глас.

Събралите се около Фолко хобити шумно заговориха наведнъж. Както винаги, се намериха доста бавномислещи глави, смятащи, че може и да се размине. Някой започна да вика, че щом тръгнем и разбойниците ще заграбят имуществото ни, но скоро надделяха най-здравомислещите.

- Само че, господин Фолко, така ще ви кажа – заяви старият Том Сдобкинс, един от най-усърдните и най-богати тукашни фермери. – Старците, децата и жените в Гората да ги скрием – това, разбира се, е умно. Защото ако съм ви разбрал правилно, тук не мирише на скитници, които в битката при Хобитово господата Мериадок и Перегрин са ги разбили... Но стрелците все пак трябва да съберем. Да ги съберем и да ги поставим по горичките. Натам ще видим.

- Аз непременно ще кажа за това на Тана и Кмета – обеща Фолко.

- Всички ли разбраха? – обходи с втренчен поглед събралите се Том. Съдейки по всичко той се ползваше тук с авторитет. – Ние сме най-крайните, стоим на пътя. Няма какво да чакаме думите на Тана! Пращайте куриерите! И самите вие започвайте да се събирате, а ловците с лъковете – всички тук, в хана. Вие, господин Фолко, от Тана – и право тук! По дрешката ви се вижда – свикнали сте да се сражавате. На нас това би ни дошло добре!

Шумно го поддържаха още четирийсет гласа, увещавайки Фолко да се върне при тях. Трябва да се признае, че това се оказа приятно.

- Аз трябва и своите да видя – възрази той.

- Кой спори, господин Фолко! Разбира се, че трябва! И чичо ви, чухме, целия се е изпопритеснил, нищо че е Господар на Фуков край, и леля ви си изплака очите... Само че вие от Тукбъро още и в Бренди Хол да тичате – време не ще ви стигне. Ние ще им напишем писмо, а малкият ми син ще го занесе. Понитата ни са бързи, единия крак тук, другия там – утре вечер и до господин Паладин вашето писъмце ще стигне.

- Това е вярно. Стопанино, ще ти се намерят ли хартия и перо?

Пред Фолко веднага се появи исканото. Деликатните хобити се извърнаха, когато Фолко се наведе над чистия лист. В разговора се включиха Торин и Дребосъка, съветвайки как най-добре да направят заграждения на пътя на равнинната конница. Том Сдобкинс веднага започна да дава разпореждания.

„Чичо, аз се върнах – написа Фолко след дълги мъки. Искаше му се да каже нещо топло, но черната сянка на надвисналата заплаха караше неволно да крие всички ласкави думи. – Пътувам по пътя от Сарнов брод в Тукбъро, при Тана. Към Графството върви отряд от равнинци и орки. Изпращам всички от южната граница при вас. Скрийте ги в Старата гора и самите вие отивайте натам, ако нещата тръгнат на зле. Целуни от мен леля и прати поздрави на Милисента“. Фолко се подписа и запечата плика.

Малкият син на Том Сдобкинс вече чакаше с понито. Като получи писмото, той бързо скочи в седлото и препусна. На раменете му вече е виждаше неголям ловен лък.

Без да се бавят, приятелите препуснаха по-натам. Том прати с тях други куриери – на тях им предстоеше да предупредят другите селища покрай пътя. Други пратеници побързаха на изток и на запад – покрай границата, да вдигнат тревога там.

Като от хвърлен в тихо езеро камък по живялото досега без тревоги Графство тръгнаха кръговете на лошата новина. По целия път от границата до Тукбъро Фолко и джуджетата спираха във всяко селище, навсякъде предизвиквайки страшна паника. Колкото по-далеч от границите на Графството, толкова повече бе мирен животът, толкова по-тежки за вдигане бяха хобитите, но Фолко говореше с такава страст, че волю-неволю му вярваха. И макар че мнозина мърмореха – нечувано нещо е да се крият в Старата гора! – народът започваше да се размърдва, макар и не така бодро, както по границата. Двайсетте мили тримата другари преодоляха чак към вечерта на втория ден от пътуването из Графството.

Пред погледите им се откри благословен, грижливо стопанисван и чист край. Отдясно в долината премигваше с уютните си огънчета Хобитово, зад него се познаваше хълмчето на Биг-Енд, а право на изток от главния път се отклоняваше пътя към Тукбъро. Приятелите обърнаха конете.

Тан Перегрин VI, както говореха мнозина, много приличаше на знаменития си прародител. Много висок за хобит, четири и половина фута, той посрещна неканените гости в антрето. От многобройните врати се показваха любопитните и разтревожените личица на младите Тукове – куриерът на Том Сдобкинс беше изпреварил приятелите, доставяйки на Тана известие за надвисващата опасност. Трябва да отдадем дължимото на Перегрин, той не се смути. Кметът Вило, добропорядъчен хобит от рода на славния Сам Майтапер, яви небивала за хобита на неговите години пъргавина, пристигна в Големите Смялове на Туковци.

Фолко и джуджетата накратко разказаха за всичко.

- Ние изпреварихме отряд от истерлинги и орки при Брендивин на Сарнов брод. Съдейки по всичко, те се движат строго по пътя. Няколко хиляди са! Цялото Опълчение на Графството няма да устои пред тях в открита битка. Ние нямаме нито доспехи, нито копия нито щитове... ако се намери нещо, то това са в по-голямата си част лъкове и малко мечове. Трябва да се скрием! – Фолко повтори всичко, което според него трябваше да се направи. – И по-добре да надценим опасността, отколкото да я недооценим! – завърши той.

Тана и Кмета съсредоточено кимаха. На масата стояха недокоснати чаши с бира – най-верният признак за това, че събеседниците са забравили за всичко друго, освен за работата.

- Какво пък! – просто каза Вило. – За това сме се и събрали тук, за да можем в случай на необходимост па решаваме за цялото Графство. Аз ще пратя Заповед Нека всички да отиват по горите – той внезапно сведе глава, – колко щастлив ще бъда, ако всичко това се окаже невъплътила се заплаха и над нас се смеят всички, от малки до големи!

- Ще обява сбор на Опълчението – удари с юмрук Тана. – Втори път няма да разрешим да ни изненадат!

Тихото Графство скочи на крака. Думите на Кмета и Тана накараха дори най-мързеливите и безгрижните да захвърлят всички свои занимания. На следващата сутрин куриерите достигнаха най-отдалечените кътчета, навсякъде обявявайки тревога. А в Тукбъро лека по лека започнаха да се събират хобити – мрачни, намръщени, взели със себе си изпитаните ловни оръжия. По плана на Фолко, на тях им предстоеше скрито да се разположат в горите на Южната околия и, ако разбойниците сериозно се захванат с разорява-нето на страната, да се постараят поне някак си да им отплатят.

- Но самия аз предполагам – говореше Фолко на внимателно слушащите го Кмет и Тан, – че те няма да се задържат тук. Какво могат да откраднат от нас? Покъщнината и дрехите ни няма да им свършат работа. От къщите и дупките не могат да се възползват. Злато никога не сме имали. Мисля, че просто ще преминат по краткия път към Сивите заливи..

- Добре би било – въздъхна Вило.

Два дни след пристигането на Фолко, в Тукбъро също дойде и чичо Паладин. Фолко почувства внезапно треперене на коленете, когато Перегрин и Вило излязоха усмихнати, а в стаята дори не влезе – а направо влетя много-много остарелият Чичо. Беше станал съвсем бял, лицето му бяха насекли неизвестно откъде взели се бръчки, очите му подозрително проблясваха.

„А-аа! Ето го значи къде е прословутия пакостник!“ – като на живо чу хобита страховития чичов глас и неволно се сви, като че ли никога не беше чувал нищо по-страшно.

- Фолко! Скъпи мой! – промърмори вместо това старецът и, като изхлипа, прегърна племенника.

Те говориха цялата нощ. Фолко с ненаситна алчност попиваше най-дребните подробности от живота във фуков край за дългите години на отсъствието му.

- А твоята Милисента... – наведе очи Чичо. – Милисента, твоята любима, потъжи-поплака... и се омъжи за Крол... а сега като дойде вест от теб, извика, пребледня цялата и падна в несвяст... А като я свестихме – от същото онова време безспирно плаче. Сдобкинс, малкият, който донесе писмото, като започна да разказва какъв герой и красавец си се върнал...

Фолко клюмна глава. Милисента... Тъгата беше някаква светла, непонятно, непознато досега чувство стискаше гърдите му. Без сам да го осъзнава, той отдавна се беше смирил с тази загуба. А сега с остра тъга внезапно усети, че както и Фродо Бегинс, той няма да има покой в Графството. Пред очите му застанаха старите видения – корабът на Морския народ, скачащите от него Торин и Дребосъка... Адамантът на Хена... Пероръките...

- Но сега нали се върна – продължаваше Чичо. – Сега всичко ще тръгна добре. Народа ще го скрием. Гората, тя е голяма, но аз ще забравя годините, ще си спомням пътя до Том Бомбадил!

- Ти си бил при Том? – порази се Фолко.

- Бил съм, бил съм... когато бях на твоите години. Къщата му съм виждал, него самия. Неговата Златоронка... Да го видя, съм го виждал, и той ме забеляза, с ръка махна дори – приближи се – но аз с нищо! Ще си спомня младостта! И ти побързай към къщи. Когато цялата тази суматоха утихне, върни се моля те! Не може да не станеш Господар на фуков Край, когато дойде твоят ред.

- Отначало, чичо, хайде да приключим с разбойниците – измъкна се Фолко.

Той както и преди не можеше да каже на сродниците си цялата истина. Не можеше да каже че Делото на Запада е загубено и сигурно враговете се приближават към Ануминас и Сивите заливи...

На сутринта Фолко и джуджетата вече препускаха начело на голяма дружина хобита на юг. Заповедите на Тана и Кмета бяха изпълнени – селата бяха опустели, покъщнината извозена, добитъкът изкаран. Обозите се нижеха на изток – към Брендивин, където Брендибековци – небивала работа! – редом със сала правеха и плаващ мост.

След цяло денонощие път отряда достигна границата. Селото, където се разпореждаше Том Сдобкинс с пет десетки млади хобити, приличаше на крепост – входовете и изходите бяха преградени със заострени колове, дори бяха изкопани подобия на ровове. Общо в Южната околия пристигнаха пет хиляди души опълченци – много повече, отколкото бе разчитал Фолко, никой не остана настрани.

Фолко бързаше, като слагаше възторжено гледащите го стрелци по храсти, горички и дерета. А когато всичко беше готово, малък патрул тръгна на юг.

Не им се наложи да пътуват дълго. Хоризонтът се покри с прах, после от прахта се показаха конници. Мина още малко време се появиха пехотинци.

- Орки – присви очи Дребосъка.

Фолко и джуджетата гледаха приближаващия се вражески отряд, като пресмятаха числеността и възможните задачи – гледаха, както се и искаше да гледат опитни воини. А пък хобитите, взети от Фолко в патрула, изплашено млъкнаха, без да имат сили да свалят очи от приближаващите се врагове.

- Хайде, приятел – тихо заповяда Фолко. – Не треперете така. Половината да отидат обратно. Нека Тан Перегрин да знае, че разбойниците вече са близо.

Но командирът на вражеския отряд, съдейки по всичко, никъде не бързаше и от никого не се страхуваше. Конните вървяха в крачка, доспехите бяха стоварени на каруците, само няколко въоръжени конници – яздещи коне и вълци – се отделиха от отряда и се понесоха напред, едва зърнали спретнатата ограда на границата на Графството, Фолко и джуджетата се притиснаха към земята, а останалите хобити сякаш даже престанаха и да дишат.

- Ей, какво е онова там? – дрезгаво произнесе на Общия език един от вражеските ездачи, спирайки коня близо до притаилия се патрул.

- Чувал съм, че тук е земята на полуръстовете. Спомняш ли си, онзи търговец приказваше? – отзова се другият, приличащ на истерлинг.

- Полуръстовете? Онези плъхове? – изсъска трети, вероятно истински орк, седящ върху злобно оглеждащия се наоколо вълк.

За късмет, вятъра духаше към скрилите се патрули и тях не ги усетиха.

- Чудесно! Ще се поразходим, ще се позабавляваме. Истерлингите се спогледаха, както се стори на Фолко с неодобрение.

- Господаря каза да вървим към елфическата крепост и да не се задържаме тук – хладно забеляза единият от воините.

- Но ние сме далеч напред! Ще се задържим за един-два дни – кой ще забележи? Тези изроди са първи слуги на елфите, това всеки го знае. Да ги изгорим с огън! А в дупките им може и ние да се заселим.

Истерлингите помълчаха, после онзи, който говореше за заповедта на Господаря, отново наруши тишината.

- В това начинание ние не сме ви помощници. Господаря нищо не ни заповяда относно полуръстовете. Във всеки случай ние там няма какво да правим, а и не е по воински да убиваш такива дребосъци. Ние не пипаме деца, дори когато превземаме градове!

- А аз казвам – ние ще тръгнем натам! – заръмжа оркът. – Аз съм Уфтханг. Аз командвам. Имам три хиляди меча. Вървете си нататък, ще ви настигнем.

- Едва ли Господаря ще ти прости това! – забеляза истерлингът.

- Победителите не ги съдят – възрази оркът. – Ние вярно му служихме, убивахме слугите на елфите. Нима бедните Уруки не са заслужили малко развлечение?

- Да не се опарите с това развлечение – поклати глава истерлингът. – Добре. Да бъде потвоему. Но не разчитай на нашата помощ, дори ако започнат на парчета да ви режат, ние ще тръгнем напред.

Истерлингите и оркът обърнаха към своите.

- Назад, мърдайте! – шептейки заповяда Фолко.

Успяха да се махнат незабелязани – и вече се носеха вестоносци със строга заповед на Началника на Южното Опълчение Фолко Брендибек – конниците-великани да се пускат, орките – да се убиват!

Отрядът истерлинги и орки стъпка граничните Укрепления и тръгна навътре в Южната околия. Равнинните конници с интерес разглеждаха хобитовите къщички и дупки, но не се бавеха. Те доста бързо стигнаха Ростан – и можеха само да се учудват на измрялата страна. Когато двама воини опитаха да разбият здраво затворена врата на една от къщите в Ми-чел Делвинг, над раменете им неочаквано свирнаха няколко стрели, а иззад храстите внезапно се изсипаха стрелците, и един от тях викна:

- Махайте се оттук! Ние ще ви пуснем, но не пипайте покъщнината ни!

Истерлингите се спогледаха, неколцина дори се подсмихнаха, но сметнаха за по-мъдро да последват съвета.

Техният водач оцени точността на стрелците на ниския народ и бързо, по главния път, изведе своите две и половина хиляди копия извън Графството. Но за това Фолко научи по-късно, много по-късно...

Орките обаче, като стигнаха до изоставено село, се разпалиха не на шега. В ръцете им се появиха факли, тук-таме пламнаха дървени плевници и сайванти, но самите хобитови къщи се оказаха по-мъчни за опожаряване. Покритите предимно с чимове и облицовани с камък стени упорито се съпротивляваха на огъня. Орките освирепяха. Те сечаха дървета, превръщайки ги в подобие на тарани, и започнаха последователно да избиват прозорците и вратите на селските къщи. Около петстотин от тях се разпръснаха из околностите – да търсят скрилите се полуръстове.

Първото село се оказа прекалено малко за стотици и стотици орки – и Уфтханг поведе голяма част от тях по пътя на север. И сигурно доста се учуди, като чу над главата си зловещото свистене на стрели и воплите на умиращи и ранени.

Фолко от едната страна, Том Сдобкинс от другата, Дребосъка и Торин от третата – Опълчението на Графството отговори на грабителите със стрели. Пътя, само за едно мигване на окото се покри с тела на орки, тъмната кръв зацапа земята. Поради безгрижие и презрение към тукашните недорасли жители малко от воините на Уфтханг се бяха потрудили да си сложат ризниците.

Пътят минаваше между два гористи хълма и бе преграден със стобор от заострени колове. Иззад прикритието на гората често излитаха стрели, изтръгвайки и изтръгвайки воини от редиците на оркската колона.

Но Уфтханг не се смути. Сипейки проклятия, той събра трепналия отряд и го поведе назад, към завзетото село. Безсмислено бе да се щурмуват стръмни склонове когато воините са без доспехи! Самият предводител отстъпваше последен – за разлика от другите, той не се беше разделил с ризницата. Три или четири хобитови стрели вече отскочиха от неговите добре защитени гърди, когато той внезапно чу нечий дързък и подигравателен глас:

- Ей, ти, мордорска мършо!

На няколко крачки стоеше необикновено висок хобит в пълно въоръжение със странен сребристо-блестящ цвят. Зад него в същите доспехи вървяха две джуджета.

Уфтханг не беше страхливец. Черният ятаган на орка изскочи от ножниците с бързината на поразяваща змия. Неговите немногобройни стрелци хвърлиха стрели – но те безсилно отскочиха от броните на неясно откъде взелите се неприятели.

- Той е мой! – извика на приятелите си Фолко.

И ето, като в отдавна отминалите дни на битката на Зелените Полета, хобит и орк скръстиха остриета на земята на Графството. .

От първите секунди на двубоя Уфтхнаг разбра, че му се е паднал опасен противник. Тънък, изглеждащ слаб, хобитът се оказа гъвкав, като млад пролетен филиз, ятаганът на орка безсилно се плъзгаше по перлено преливащите се пръстени на доспехите му. А пред самите очи на Уфтханг избухна блясъка на ответен удар, той едва отблъсна напада. Воините му не можеха да помогнат на водача си – под градушка от стрели те отстъпваха все по-далеч и по-далеч, викаха на Уфтханг, но разпален от двубоя, предводителят не чуваше. Той и сам не забеляза как остана сам.

Фолко се биеше със студено сърце. Цялото Графство беше сега зад него, виждаше и чувстваше всичко. Той не направи нито едно излишно движение. Оркът се разяряваше, пръскаше слюнка, нещо ръмжеше – Фолко не слушаше. Оркът замахваше, сечеше, отново замахваше, отново сечеше – напразно.

А Фолко като излъга противника с лъжлив напад, се гмурна под ятагана му и го удари в лицето, както някога се целеше в гърбавия в страноприемницата в Брее.

Уфтанг рухна на земята. Изсипалите се хобити се разразиха с възторжени вопли. Авторитета на Фолко, и без това висок, сега литна на недосегаема височина

- Добър удар! – кръвожадно одобри Дребосъка.

Да вървим да довършим другите...

Но смъртта на водача бе достатъчна за орките. Без да приемат битката, те тичаха към селото.

- По-бързо! Докато не са си сложили доспехите! – викна на хобитите Торин.

Юноша хобит затръби в рогче. Отзоваха се далечните сигналисти, Фолко заповядваше на своите да свиват пръстена.

Като зли оси, орките се рояха около наполовина изгорялото, разбутано селище. Сега те бяха в доспехи, с щитове.

Но щом се опитаха отново да тръгнат – този път в плътен строй – и от всички страни, иззад всяко укритие към тях отново полетяха стрели. Стрелците орки се опитваха да отговарят – но хобитите изкусно се криеха, почти всички стрели на противника прелетяха даром. Вълкът на Уфханг издъхна, пронизан с повече от десет стрели, а орките както преди не можеха да завържат открита битка. Загубите им намаляха, но хобитите се разпръсваха още при първия натиск, лесно изплъзвайки се, и не жалеха стрелите.

В кървава престрелка минаха два дни, а на третия ден орките, като си избраха най-накрая нов водач, унило се повлякох към пустинните земи на югозапад. Отрядът им намаля почти с една трета.

Трудно е да се опише ликуването, царящо в Графството. Името на Фолко, Победителя на Орките, беше на устата на всички. Тана и Кмета, успели за последните битки да докарат опълчението на Белите ридове, преследваха орките и зад пределите на Графството. Гониха ги цяла седмица – и неведнъж на Фолко и джуджетата им се налагаше да влизат в ръкопашни схватки с някои особено упорити врагове.

Накрая подходът завърши. Остатъците от отряда на орките избягаха и тогава Фолко за пореден път учуди съплеменниците си. Веднага щом започнаха разговори за тържествена гощавка в Графството, той слиса всички, като заяви, че няма намерение да се връща.

- За известно време страната е в безопасност – каза той – и вие сега самите знаете какво трябва да правите, ако враговете се приближат отново. Не бива засега да излизате от Старата гора. Войната всеки миг ще се върне и ще покрие Графството. Враговете вървят към Сивите заливи – и аз трябва да бъда там... Съжалявам – добави той, ала толкова тихо, че никой не го чу, освен навярно Строри, който шумно подсмръкна с нос.

Глава 13. СИВИТЕ ЗАЛИВИ

Фолко решително отказа на онези млади хобита, които искаха да вървят с него.

- Вие сте необходими тук – внушаваше им той. – Вашата работа е да пазите Графството. А там, където отиваме ние, вие с нищо няма да помогнете и само напразно ще загинете. Необходими са ви доспехи, хубаво оръжие... Останете си вкъщи!

Той не каза, че самите те отиват почти на сигурна смърт – Олмер ще щурмува Заливите, докато там не остане камък върху камък или докато всичките му воини не загинат.

Без да си дават почивка, те препуснаха на запад. Местностите зад Графството се простираха обработвани, тук се бяха заселили немалко арнорци и сега приятелите яздеха право под закрилия половината хоризонт димен шлейф. Истерлингите не се сражаваха с „децата“, както наричаха те хобитите, за това пък онези, които те смятаха за врагове, не можеха да очакват пощада. И след предните отряди към елфическата твърдина една след друга вървях армиите на Господаря.

Дните бяха мрачни, безслънчеви и безрадостни. Приятелите яздеха, почти без да разговарят, мисълта беше една – да преминат незабелязани.

И те действително се промъкнаха. В суматохата на настъплението, последното настъпление, както сигурно си мислеха воините на Олмер, никой не им обърна внимание. Главните сили на арнорската армия бяха заседнали във Форност, Ануминас и други крепости, нито един ратник на Северната Държава не прегради тук пътя на враговете. Не излязоха иззад стените и елфите на Кирдан.

- Как ще се промъкнем в Заливите? – унило питаше приятелите си здравомислещият Строри. – Около тях сигурно има пръстен!

Не му отговаряха.

Първо им се откри Хълма на кулите. Три високи островръхи елфически кули, иззидани от бял камък – но сега почернели, изгорени отвътре. Една от тях вече разбиваха камък по камък суетящите се подобно на мравки орки. Пътниците благополучно заобиколиха опасното място.

Заливите се откриха внезапно – и за изумление на Дребосъка, никакъв пръстен около тях и досега нямаше. Войските на Господаря пред последната крепост на елфите не бяха достатъчни за обсада, камо ли щурм и да се приближат към суровата крепост те не бързаха.

А твърдината наистина поразяваше въображението Джуджетата от Сините планини се бяха потрудили съвестно и не напразно. По височина бастионите на Кирдан превъзхождаха дори стените на Минас-Тирит Вратите, заключени между две мощни кули бяха ни много ни малко, а каменни. Отгоре по стените Фолко не видя обичайните зъбци – там се нижеше редица от тъмни бойници, покрити отгоре с гранитни блокове. Изглаждаше невъзможно да бъдат превзети тези стени с обикновен пристъп – дори с помощта на обсадни машини и щурмови стълби.

Но още по-учудващо се оказа това, че тези порти бяха широко разтворени и през тях в плътен поток се вливаха хората. Воините на Олмер по някаква причина не им пречеха.

Вървяха елфи от Великите Зелени гори – народът на Трандул се готвеше да напусне Средната земя. Вървяха оцелелите в безкрайни отчаяни битки роханци, Вървяха арнорци – и воини, и селяни, и граждани. Вървяха джуджета, мярнаха се дори няколко хобита -ураганът на войната ги беше застигнал в Арнор, по тържищата и, като ги подхвана, понесе ги със себе си, заедно с отстъпващата Армия на Залеза.

- Нима всички арнорски твърдини са паднали? – прошепна Торин.

- Не бих се учудил – мрачно отговори Фолко. – Сигурно са ги ударили в гръб!

Те се присъединиха към потока влизащи. В портите с неописуема дебелина и здравина стоеше стража от елфи в доспехи и с копия. Часовите оглеждаха всеки с внимателен пронизващ поглед, и Фолко разбра, че вражески прислужници не могат да се промъкнат в твърдината на Кирдан.

Те стъпиха на павираната с цветен камък настилка.

- Какво е това, тук като че и въздуха е друг? – слисано проговори Дребосъка.

Въздухът действително изглеждаше друг. Фолко знаеше, какъв е вкуса на морския вятър, но сега към него се примесваше и нещо още, неуловимо и прекрасно като далечните аромати на цъфтящи нетукашни поляни. Незнайно откъде се взе и закритото вън от града с облаци слънце, раздробявайки се и проблясвайки по безкрайните ръбове на кристалните парчета, зазидани в стените на къщите и върховете на кулите.

Но нямаха време да се възхищават от това великолепие.

- Къде тук има някакъв воински началник? – попита Торин патрулиращ елф. – Ние бихме искали да знаем мястото си на стените.

- Ние предупреждаваме всички, че градът няма да се сражава – тихо, много уморено и много тъжно отговори елфът на Торин. – Ние отиваме зад Морето. Дойде нашият ред. Затова Кирдан ще задържа стената само докато не се отдалечи последният кораб. Ние казваме това на всички, но никой не ни слуша.

- И правилно! – изръмжа някакъв брадат арнорец. – Нашите съдби са с вас. Прекрасния народ си отива, но ние няма къде да отстъпваме, и ще се сражаваме!

- Вие какво?... – задъха се от ярост Дребосъка. – Изоставяте ни? Оставяте ни сами пред сигурна смърт?

- Ще ти помогне ли моята смърт, уважаемо джудже? – без гняв, разбиращо зададе насрещен въпрос елфът. – Сега вече зад стените на Заливите са се скрили четири пъти повече джуджета и хора, отколкото Първородни. Разберете, ние вече с нищо не сме в състояние да ви помогнем...

- Това още не е сигурно! – произнесе внезапно над самото ухо на джуджето много познат глас и Фолко подскочи, безсилен да повярва: Амрод? Да – Амрод, Беарнас и Маелнор в пълен състав!

Приятелите се прегърнаха.

- Хвала на вечните звезди, вие сте живи! – възкликна Беарнас, слагайки ръце на раменете на Торин.

Разговорът с елфа стражник замря от само себе си. Срещналите се след сторилата се дълга раздяла тръгнаха накъдето им гледаха очите навътре по градските улици, говореха и не можеха да

- Арнор вече го няма като държава – разказваше Амрод – Онези, които виждаш тук, са последните които все пак са решили да се сражават. По-голямата част, уви, се покориха. Форност и Ануминас паднаха – и там не се размина без предателство.

- Какво ви казвах! – подхвърли хобитът на джуджетата. .

- Ако си го казал, бил си съвсем прав. Ние отстъпвахме с отряд арнорци до самата столица. Наместника много пъти се опитва да премине в настъпление, но стрелците му се оказаха по-лоши от ангмарците и хазгите и арнорската конница почти цялата загина в тези безплодни атаки. Всички, които останаха, отидоха зад стените. Предполагахме, че в Ануминас ще може да се удържим доста дълго, но сбъркахме. И столицата и Форност паднаха в една нощ! На северната страна на града през нощта се запалиха внезапно страховити алени огньове – като стълбове от студен пламък. И от пламъка им тръгнаха... сигурно онези, които вие наричате Могилни твари. Високи сиви сенки със сиви мечове, самото приближаване на които караше хората да замръзват и безсилно да изтърват оръжието от ръцете си. Към призраците се присъединиха и странни хора, които им се покланяха и вървяха подире им като пчели след майка. Те бяха немалко, в тях познаха онези, които вече отдавна се бяха заселили в столицата и живееха в нея тихо, без да привличат внимание. А през онази нощ като че ли ги бяха подменили. Те вървяха, без да знаят страх, право срещу мечовете и копията, и малко можеха да им противостоят – такъв ужас внушаваха на всички могилните призраци. Над Ануминас кънтяха страхотни викове... Ние, то се знае, не седяхме със скръстени ръце. Няколко призрака сигурно сме застреляли – те избухваха в пламъци и изчезваха. Тогава губеха и бясната си храброст и следващите ги хора. Но, уви, бяхме само трима, а обикновените стрели не можеха да убият призраците. Тези създания доста бързо си пробиха път към портите и като избиха стражата, ги отвориха на воините на Господаря... По-нататъшно-то не се наемам да го опиша. Ние едва се измъкнахме от там: Ануминас е разграбен, а къде е Наместника, никой не знае... По пътя на запад ни настигнаха известия, че по същия начин е превзет и Форност. Гръбнакът на Арнор се оказа пречупен. Ние чухме, че на следващия ден Олмер е влязъл в Ануминас и е провъзгласил себе си за крал на целия Запад.

- Няма да видим повече нашата къщичка – внезапно не на място въздъхна Дребосъка.

- Да, с нея, мисля, ще ви се наложи да се простите – кимна Амрод. – Бедата е там, че Олмер бил искал не само да изтрие Обединеното кралство и Сивите заливи от лицето на земята – той иска да остане тук със своя народ. Истерлингите земеделци грабиха града наравно с другите племена от войската на Господаря, но не дадоха на орките да го запалят, едва не се стигна до кръв! Земеделците обявиха тази земя за своя и започнаха да се настаняват на новото място. Войската на Олмер започва да дели плячката – да с избият за нея помежду си дано!

Докато елфът разказваше, приятелите незабележимо достигнаха до самите Заливи, Фолко спря, като вдървен – цялото пространство между дългите вълноломи бе заето от сияещи със сребърните си платна кораби, водата почти не се виждаше и по дългите мостчета вървяха и вървяха, един след друг, десетки и стотици елфи. Около пристанищата се тълпяха някакви хора – от тези със слаби сърца, умоляващи да ги вземат със себе си. Никой не им отговаряше, само меко ги отстраняваха, когато те, забравяйки се, започваха да се мъчат да се качат на мостчетата. Лицата на елфите бяха отпуснати, те си отиваха, без да се обръщат.

Но Фолко забеляза и други – в пълно въоръжение те вървяха от корабите към градските стени. Те повикаха един от тях – едър златокос воин в прекрасна ризница.

Финдор – така се казваше елфът воин – на много неща гледаше по-различно, отколкото сродниците му.

- Трябва да се задържим тук колкото се може по-дълго, за да израсне до стените на Заливите още една стена – от вражески тела! Кой знае, може би ще ни се удаде да смелим толкова вражески полкове, че по-на-там няма да има с кого да се воюва? Аз и моите другари нямаме намерение да си тръгваме просто така! -каза той и страховито разтърси копието си.

Финдор им разказа много и им обясни, къде трябва да вървят сега.

- В крепостта е пълно с хора – каза той. – Най-силните, най-смелите, които успяха да си пробият път дотук през вражеските кордони. Командва ги славния Барахир, един от знатните хора на Северното кралство. Ще ви покажа пътя към двореца, където е спрял. Празни здания – колкото искаш – мнозина вече отидоха на Запад! – Елфът горчиво въздъхна.

- А джуджетата? Къде са те сега?

- Почти всички те копаят насрещен тунел – нали срещу нас идват подземните огнени твари...

Той започна да разказва за това, но Торин с нетърпелив жест вдигна ръка.

- Почакай, почтени, ние знаем кои са те, сблъсквали сме се...

Финдор, безкрайно учуден от това обстоятелство, започна сам да разпитва случайните познати...

Приятелите не му разказаха и десета част от историята си, когато Финдор ги доведе до великолепен, тънещ в градини двореца, около който сновяха най-много хора.

- Тук е домът на Барахир – показа Финдор. – Вървете, той ще ви определи място. Аз ще почакам тук – нямам търпение да чуя края на вашето повествование.

Барахир, едър чернокос воин на средни години, с пресен белег на лицето, не загуби за тях много време. Приятелите научиха, на кой участък от стената трябва да се явят и вече имаха намерение, като се простят, да се насочат към определеното място, когато Барахир вдигна съвсем леко затоплен поглед:

- Елфи, джуджета и дори перианнат! И не си тръгват, макар да знаят, че края ни е близък... Ех, ако всички бяха такива, като вас!'

Финдор не ги пусна от себе си. Местата им на стената се оказаха едно до друго, и той тръгна с тях.

Сивите заливи дотогава се напълниха с хора. Фолко обърна внимание, колко малко има жени и деца, но после си спомни, че хората си пробиваха път насам с бой.

- Тук камъкът е добър – одобри Торин, докато приятелите изкачваха витата стълба в кулата. – Не ще го разбият толкова лесно...

- Но ако Гълтачите на Скали стигнат до нас, няма да устои и той – отговори Финдор.

Торин се намръщи и млъкна.

Джуджетата не напразно бяха хабили време и сили за укреплението на града на Кирдан. Крепостта бе непристъпна. По високата и много дебела стена липсваха обичайните зъбци, затова пък по горната част на кулата се простираше закрит от всички страни с камък боен коридор с чести бойници, обърнати навън и навътре. Да влезнеш в този коридор можеше само от кулите, а дори и враговете да бяха се изкачили на самия гребен на стената, това малко щеше да им помогне – стълби надолу нямаше, парапети също, и гребенът лежеше като на длан пред настанилите се в горните етажи на кулите стрелци. Вратите на всяка кула също бяха изработени от камък, да разбие такава без таран не би могъл никой.

На стената не така, че да са много нагъсто, но не и нарядко, стояха воини – от всички племена и народи. Имаше тук елфи от Заливите и Зелените гори имаше арнорци, джуджета, гондорци, роханци, хора от Брее, беорнинги – всички, които бяха решили да не се предават до самата си смърт. Достатъчно бяха стрелите, обикновените и метателни копия, приготвени бяха и камъни и въобще всичко необходимо за отблъскване на нападението. Тук се бяха събрали най-добрите от най-добрите воини. Не пречупили се, не поддали се на отчаянието. Най-твърдите от твърдите, за които войната се губеше окончателно само с гибелта им. Затова тук не бяха необходими десетници. Всички и така отлично знаеха, какво и как трябва да правят.

Приятелите ги приеха, показаха им местата, където могат да хвърлят багажа си – на долния етаж на най-близката кула, сложиха ги да седнат до котела, и разбира се, поискаха обичайното в такива случаи заплащане – правдиви новини.

Въпреки отчаяното положение, събралите се тук воини бяха спокойни. Те вече всички бяха решили за себе си и бяха готови на всичко. Повечето от тях вече никъде не биха могли да се върнат, а и нямаше при кого. Те смятаха този бой за последната си битка и не криеха това. Какво ще стане после – вече не е важно.

- Жал ми е за вас, полуръстовете – нададе глас един от воините, когато в печалната и мъглива привечер приятели довършиха разказа си, – орките сте ги отблъснали, браво, а какво ще стане, когато враговете няма да имат закъде да бързат и се заемат с вас сериозно? Мисля си, че не си бил прав, уважаеми Фолко. Трябваше да си останеш вкъщи и да пазиш сродниците си.

Фолко премълча.

Лягайки да спи, хобитът усети, че подът забележимо трепери.

- Чувстваш ли? Джуджетата дълбаят скалата – обърна се към него Торин.

- Да, и там има още някакви звуци... Гадни, съвсем близо до повърхността – продължи Дребосъка, като доближи ухо до камъка. – И прекалено много ми напомнят Мория... Може би, Торин, по-добре да слезем долу, а?

- Там и без нас има достатъчно народ – възрази му Торин, – а тук, горе, много малко хора имат доспехи от митрил.

На сутринта – ако можеше да бъде наречено сутрин едва-едва пробилите се през завесата от въгленочерни облаци слънчеви лъчи, когато приятелите слязоха долу в града, там ги чакаше още една неочаквана среща.

В един от прозорците на най-близката красива постройка, в по-голямата си част празни и тъмни, много уютно и съвсем мирно мъждукаше огънчето на маслена лампа. Странна интуиция затегли хобита да влезе.

Зад дългата маса над разтворена книга седеше старец и нещо пишеше. Той се обърна към лекото скърцане на вратата.

- Теофраст!

- Велики звезди! – плесна с ръце старият хронист, като се вгледа и позна гостите. – Това вече наистина са учудващи капризи на всемогъщата Съдба!

- Дописвам последната си книга – говореше на приятелите старият летописец. – Повест за гибелта на Арнор и Гондор. Колко жалко, че е само в един екземпляр! Но аз все едно, продължавам да пиша. Сега вие ще се качите на своите бойни места, а аз ще започна да нанасям на страниците на тази книга всичко онова, което ми разказахте. Вече описах падането на Ануминас, което видях сам и откъдето по чудо се спасих. И още аз завърших една работа...

Той се порови в купчината от листчета.

- Перианнат Фолко! – тържествено се обърна старецът към хобита. – Едно време ти ми дари велико щастие, като ми даде да прочета Червената книга. Не искам да ти остана длъжник. През цялото това време, докато вие странствахте, аз подреждах всичко известно ми за този човек – Олмер от Дейл. Сега това няма никакво значение за битката, но ако ви е писано да оцелеете, аз бих искал да съхраните тази книга на истината за най-великия завоевател на нашата епоха. И ако той наистина направи небивала в историята империя – нека тези, които може би ще въстанат против тиранията му, прочетат за това, кой е бил той в действителност. А краят ти ще го допишеш сам, ако аз не успея да направя това...

- Ами къде е красивата Сати, вашата помощничка? – спомни си младото момиче хобитът.

Лицето на хрониста се изкриви от остра мъка.

- Тя си отиде... – мъчително проговори той. – Когато Ануминас падна, тя си тръгна с един отряд от онези разбойници, отиде при Олмер... Ох, не напразно забеляза ти нейните отдавнашни погледи! Ненапразно, явно, го е поглеждала... Едвам успях книгите да нахвърлям в подземието и да ги покрия с каменна плоча. Надявам се, че огънят няма да стигне до тях – бързаше да отклони мъчителната за него тема старият хронист.

„Какво ще стане сега с нас, с целия Запад? – без сън се въртеше на непретенциозната си постеля хобита. – Нима това е краят? Изглежда. Да, много прилича, че ще е така... Къде сега да се бием? Къде има още една отбранителна линия? Не, Фолко Брендибек, син на Хемфаст, не се самозалъгвай. Западът повече го няма и тези стени са последните. Други твърдини вече няма да защитаваш. – Горчивината свиваше сърцето му, той глухо застена, като си спомни, колко близо до него беше Олмер. – Всичко, което се изискваше, беше да хвърля ножа! Никога нямаше да успее да се отдръпне. Тази Сила, която го спаси от мълнията на гривната, едва ли щеше да го запази от най-обикновено острие. Тя такива неща сигурно изобщо и не усеща. Сандело, разбира се, щеше да му промуши врата – но каква е разликата? Ако враговете нахлуят тук, много е възможно, че гърбавия все пак ще му прониже същата тази шия. И какво спечелих? Страхливец! Страхливец! Колко си далеч по доблест от легендарната Четворка! Фродо е отивал на смърт – и щеше да умре, ако не бяха орлите. А ти все разчиташе да се продадеш по-скъпо, и какво постигна?“

Над Сивите заливи висяха облаци – небивали, непрогледни. Враговете надвисваха сега не само от сушата – армията на Господаря обкръжи крепостта привечер на третия ден, откакто до нея стигнаха хобита и джуджетата – флотилия на Морския народ отрязваше всички пътища за отстъпление към Задмория. Кирдан не можеше да праща корабите сами, а майсторите му спешно довършваха недостигащите, за да сместят всички елфи, събрали се до този момент в крепостта.

Никой не знаеше за какво разговаряха Кирдан и Барахир при срещите си. Елфите също се озоваха в капан – предстоеше им да влязат в бой с врага по море. Олмер трябваше да бърза – но въпреки всичко, той не бързаше, спокойно изтегляйки войски и нареждайки ги около непристъпните стени на града.

А облаците над града, веднъж сгъстили се, вече не се разсейваха и денят почти не се отличаваше от нощта. Из равнината горяха безбройни огньове на вражеските лагери, в морето, преграждайки изхода от залива, бяха застинали хищни дракари – и на един от тях Фолко видя цветовете на Скилудр.

Бойните рогове гръмнаха на четвъртия ден – когато мракът се беше сгъсти така, че на стените се наложи да запалят факли. Плътната пелена от синкаво-черни облаци неподвижно надвисваше над сребристия град. Тънко виеше вятърът в острите върхове на кулите – и стотици крака тропаха по камъните, тичайки по своите места.

Фолко се долепи до бойницата – през равнината, едва видими в сивия полумрак, пълзяха три смътни грамади, високи дори повече от крепостните стени. В пролуките между тях се разпознаваха безчислените редици на пехотата. Когато враговете се приближиха, стана ясно, че те влачат със себе си три исполински бойни кули и два ниски яки тарана.

Приятелите се спогледаха. Торин мрачно и криво се усмихна. Дребосъка си хапеше устните, дори елфите някак си посърнаха и пребледняха. На лицата на останалите воини, стоящи до хобита, също се четеше отчаяние и смъртна умора. Без да откъсват поглед, те гледаха приближаващото се към тях тъмно море от врагове.

На разстояние на няколко полета на стрелата воините на Олмер спряха, напред продължаваха да пълзят само тараните и обсадните кули.

- Интересно, как ще минат през рова? – чу мърморенето на Торин хобитът.

Дори сега джуджето си оставаше верен на себе си – самият той строител, сега на практика проверяваше идеите на сродниците си, вложени в тази крепост.

Защитниците на Сивите заливи не хабиха стрели, не приеха състезанието по точност, предложено от установилите се в обсадните кули стрелци на Господаря – върху черната повърхност на кулите бойниците бяха едва различими. Отбраняващите се чакаха.

- Ама че ни върви! – плесна с ръце Дребосъка, когато на всички стана ясно, че две от трите обсадни чудовища на Олмер се насочват право към тяхната част от стената – най-близо от дясната страна на портите на града.

Но против очакванията, това само ободри воините. В очите им се четеше само свирепа решителност, всички остатъци от неувереност и объркване изчезнаха безследно.

- Омотавай стрелите с кълчища! – предадоха по веригата заповедта на началника на най-близката градска кула, където нощуваха.

На стените стояха медни котли с масло, Фолко бързо намота меката връв на дървото и като го потопи в чана, поднесе стрелата към най-близката факла – острието лумна в пламък и след секунда огненото кълбо се лепна към повърхността на приближилата се вече съвсем близо обсадна кула.

След хобита запалителни стрели изстреляха и другите защитници на стените, приближаващата се грамада стана подобна на празнична новогодишна елха – само че упорито не искаше да се запали.

- Обкована е със сурови кожи! – извика някой, пръв разбрал какво става. – Невъзможно е да бъде подпалена.

Фолко присви очи. Духаше силен вятър, отнасящ стрелите настрани, затова хобитът се цели необичайно дълго, но пък стрелата му, оставяйки след себе си шлейф от огненорижави искри, изчезна в една от бойниците на вражеското съоръжение.

- Ще ги стъпчат там, ще ги стъпчат – мърмореше Торин, на свой ред забивайки арбалетна стрела в дупката на бойница.

- Да излезем! Време е да излезем! – разнесоха се викове недалеч.

Да запалят обсадната кула не им се удаваше, а предната й стена неочаквано със страшно скърцане започна да се отваря отвътре. От хаотичното сплитане на трупи и въжета започна да се показва широк мост за преминаване. Той се протягаше над рова и се отпускаше право над гребена на стената. До първата точно по същия начин се разгръщаше и втората кула.

Торин стисна зъби и имаше за какво I да стреляш отдолу нагоре е неудобно, освен това мостът се оказа защитен отстрани. И всички места, където само можеше да се забие огнената стрела на защитниците, ги покриваха сурови кожи, току-що одрани от заклан добитък.

В кулите на врага се разнесе звук на призоваващи към атака рогове. Завиха и закрещяха нападащите. Разнесе се честото топуркане на бягащи нозе.

Защитниците нас стената се оказаха в пълно неведение, какво става сега отгоре. Те чувах тропане, след това към трополенето се добавиха стонове, покрай бойниците от двете страни прелетяха няколко паднали долу тела, вече не можеше да се разбере, живи или мъртви. Стрелците на горните редове и на двете крепостни кули бяха взели на прицел изсипалите се на гребена на стената воини на Олмер.

От вътрешната страна на стената Фолко забеляза множество падащи надолу въжета и гъвкави стълби. Атакуващите нямаха намерение да се задържат под кръстосан огън. Настъпваше реда на Фолко и другарите му.

От бойниците в гърбовете на започналите да се спускат долу воини на Олмер удариха десетки копия и стрели. Въжетата се прерязваха, и катерещите се по тях с диви викове летяха надолу.

За да улучва със сигурност, Фолко хвана един от арбалетите, зареждани с къси и дебели железни метателни копия, пробиващи всяка броня. Почти всички защитници на стената хванаха това страшно оръжие – заимствано навремето от Кирдан от ангмарците. Бойниците бяха начесто, ръцете достигаха – и малцина от атакуващите, колкото и бързо да се плъзгаха надолу, успяваха да избегнат смъртоносния удар.

И все пак такива имаше – и Фолко видя, как иззад най-близките къщи се показа голям отряд от елфи и хора под командването на самия Барахир. Без да губят нито секунда, те удариха по спускащите е от стената, още замаяни от невиждания, както им се струваше, успех. Схватка завърши много бързо. Никой от преминалите през стената на оцеля.

- Ние победихме! – закрещя Дребосъка.

Но атаката бе ръководена от опитен воин. Сега войниците на Олмер, закривайки се с големи щитове, се опитваха да накарат да замлъкнат стрелците от крепостните кули. На гребена на стената се строяваха стрелците на атакуващите, хобитът различи гърления боен вик на хазгите.

- Ето, сега дори аз сега ще кажа – време е да излезем – забеляза Торин, като за пореден път безпогрешно стреля с арбалета.

Барахир не отвеждаше от атакувания участък своя отряд. Стрелците елфи засипаха със стрели опитващите се да се спуснат, и дори тези, които се при-плъзваха настрани между бойниците, не можеха да подминат шибащия отдолу железен порой.

Но врагът започна да се катери по шатрите на крепостните кули, загиваха защитниците на горните й редове, поразени от стрелите и метателните копия през бойниците, а враговете все прииждаха и прииждаха.

- Всички в кулите! Готови за атака! – предадоха по стената.

- Най-накрая! – ухили се Дребосъка, проверявайки, лесно ли се изваждат остриетата.

- Нима ще тръгнем през главните порти? – учуди се Фолко, спускайки забралото.

Но строителите на крепостта се оказаха по-хит-ри. Тайни врати имаше във всяка кула. Каменните плочи стремително и безшумно се разтвориха настрани, през рова се прехвърли широк гранитен мост – и от двете страни защитниците на Сивите заливи стремително атакуваха забравилите за предпазливостта нападащи.

В средата на строя елфи и хора влачеха някакви тежки чували, а пред всички с оголен меч, в нежно-зелени доспехи с цвят на младо зелено листо вървеше Барахир и още две десетки незнайно откъде взели се ниски, много широкоплещести воини в белоснежи и ризници, с огромни секири.

- Проклет да бъда ако това не са Черните джуджета! – изумено изхриптя Торин.

Насреща на защитниците на крепостта изскочи тъмен клин от хеги, а отгоре от пролуките за проветряване на обсадната кула, изсвириха стрелите на хазгите. Редом с Фолко паднаха двама воини, ужасно тежката стрела се счупи в па гръдната пластина на неговата собствена броня, като накара хобита да се олюлее.

Барахир със силен замах удари първия попаднал му противник, воините му след предводителя си дружно връхлетяха врага. И боен вик за всички разноплеменни защитници на Сивите заливи стана името на неустрашимия им предводител, които в този ден се покри с велика слава.

Отначало хегите се поддадоха, не издържайки отчаяния натиск на отбраняващите се. Дребосъка, Торин и Фолко се биеха в първите редове.

Небивал огън гореше в хобита. Можеше да се каже, той си загуби ума, опиянявайки се – за пръв път в живота! – от кървавата схватка. Никога не беше познавал той такъв омайващ боен бяс – тази черта изобщо бе дълбоко чужда на всички те му сродници – и затова толкова повече пленителна се оказа за Фолко. Никаква надежда не беше останала, нека тогава да умрем така, че да ни помнят дълго!

Мечоносците и копиеносците на хегите в изумление отстъпваха пред ниския разярен боец. Многократно превъзхождайки го по сила, те не можеха да се досетят дори, доколко техният противник е ловък и гъвкав, доколко издръжливи са неговите закалени в сурови изпитания и странствания мускули, Фолко се отстраняваше, извръщаше се, проплъзваше се под прицелените в него мечове, не успяваха нито да го закачат с острие, нито да го хванат с ръце. А редом сечаха всички опитващи се да им се противопоставят двете бесни джуджета, секирата на Торин до края на дръжката се беше покрил с кръв, бяха станали алени и меча и дагото на Дребосъка.

Светлия клин на воини на Барахир дълбоко се вряза във вражеските редици. Пристигналите навреме истерлинги вече го обхващаха отстрани, но нищо от това Фолко засега не виждаше. Двете десетки непознати воини, помислени от Торин за Черни джуджета, бяха отишли по-далеч от всички. Те като че ли очакваха нещо, само отхвърляйки хегите, безсилно удрящи се в несъкрушимия им строй.

А обсадната кула внезапно се озова съвсем близо. Барахир упорито си пробиваше път към нейните широки отворени врати – но тук съпротивлението беше най-силно, от кулата се изсипаха ангмарци и хазги, ала тогава неиздържалите най-накрая хеги, които се разбягаха пред воините на Барахир, смачкаха редиците на приготвилите се за отпор ангмарски копиеносци. Като се възползва от суматохата в стана на врага, Барахир поведе своите в решителна атака.

Треската на битката малко по малко изнесе Фолко, Торин и Дребосъка към самия им предводител. Елфите изостанаха – те се сражаваха с напиращите към лявото крило на строя им истерлинги.

И накрая – ето я кулата! Вонящо гадно чудовище, възкръснал по волята на Мрака звяр от отдавана забравени времена. Чуваше се, как в тъмните й недра ръмжат и беснеят някакви животни, навярно, от онези, които дърпаха цялото съоръжение. Смрад лъхаше от суровите, на места обгорели кожи, и това зловоние можеше сигурно да повали някого.

Торин с рев скочи върху ангмареца, безполезно разредил арбалета си право в гърдите на джуджето, Фолко успя да забележи и безкрайното учудване в очите на воина на Олмер – един миг, преди секирата на джуджето да разсече шлема му. Барахир вече заповядваше с гърмящ глас. Войниците му довличаха тежките чували и със замах ги хвърляха вътре, а подир последния някой хвърли и сноп горящи кълчища, след което Барахир и Торин, като натиснаха, затвориха вратите на кулата, а Дребосъка ги подпря с търкалящия се тук кол.

- Сега – следващата! – махна с ръка Барахир.

Известно време в кулата нищо не ставаше. После нещо тънко, пронизително засвири, разнесе се оглушителен трясък – и от всички бойници и отвори за проветряване на първото ниво излетя рижав пламък. От горните етажи на бойниците се донесе ужасяващия вой на попадналите в капан хора, обречени да изгорят живи. Барахир само жестоко се усмихна и, като събра своите, ги поведе към втората кула.

Но въпреки всички подкрепления, дошли от Сивите заливи, им беше много тежко. Олмер хвърли в битката най-добрите си сили, през полето препускаше ангмарската конница, бързаха нови и нови стотни на хазгите, приближаваха се колони от пеши воини със секири и шестоъгълни щитове, толкова успешно отразили натиска на гондорската пехота преди няколко седмици

А първата кула с невероятна бързина бе обхваната от пламъка. Отчаяните викове на озовалите се в огнения ад хора затихваха – някои, чупейки костите си, скачаха от горните етажи, някои се спасяваха на стените на крепостта, макар че там, под стрелите, едва ли можеха да разчитат на късмета. Гигантският огън бумтеше и фучеше, излъчвайки такава топлина, че сражаващите се волю-неволю се отдалечаваха. На стената воините на Олмер се опитваха да се укрият зад щитовете от нетърпимо парещите потоци разжарен въздух.

- По-бързо! – викна на своите Барахир. – Трябва да изпреварим стрелците!

Хазгите все пак не успяха да изтъкат от своите не знаещи пропуск стрели непроницаем заслон на пътя на защитниците на крепостта. Воините на Барахир се счепкаха с тълпящите се около втората кула ховрари и жестоката битка се възобнови. Успехът на втората атака на Барахир определиха двете десетки Черни джуджета – виждайки, как вражеските стрели отлитат от броните им, Фолко се увери, че те наистина са от Подземния народ. Те пронизаха, както нож масло, с острия клин на строя си бойния ред на ховрарите, разхвърляха ги, разпръснаха ги – и спряха, като в размисъл, загубили само един от своите, Фолко виждаше как излитаха и падаха огромните секири и скоро нито един от воините на Олмер не дръзваше да се приближи до тях.

Барахир и отрядът му щурмуваха втората кула. Знаейки съдбата на първата, защитниците й се биеха с удвоена ярост, но все пак и те започнаха да поддават на натиска. Като велики воини се показаха там елфите, това беше техният последен бой в Средната земя и тези, които хванаха оръжието, се сражаваха така, както сигурно се е бил народът на Нолдор в дните на отдавна отминалите войни на Белерианд.

Обхванат от три страни, отрядът на Барахир не изгуби нито порив, нито страст. Всеки знаеше мястото си, воините не се нуждаеха от наставления. Нито пороят стрели от обсадната кула, нито отчаяните нападения на истерлингската конница можеха да ги спрат.

Пред самите врати на втората кула Барахир бе посрещнат със стена от щитове и злобна ограда от остро наточени копия. Подражавайки на хирда на джуджетата, тук стояха воини от Дейл. Фолко едва не пропусна удар – той забеляза няколко познати от отряда на Отон лица.

Барахир, увличайки отряда след себе си, пръв се хвърли на копията на враговете и с едно замахване на меча разсече целещото се в него копие. След него се хвърлиха Торин и Дребосъка. Торин прие с гърди страшен удар с копие, прехвана го и с ръка дръпна към себе си, изтръгвайки копиеносеца от строя. В пробива се втурна Малкото джудже, а пристигналият навреме Фолко хвърли вдигнат от земята кинжал в открилото се за секунда незащитено гърло на щитоносеца.

В строя на защитниците на кулата се образува пробойна. Не издържали, губейки и губейки хора, те отстъпиха, а след Барахир вече влачеха запалителни припаси.

Издигна се пламък, рижавите езици жадно лизна-ха опорните греди на кулата и Фолко усети: нещо се е променило на бойното поле. Нещо невидимо се понесе по въздуха, нещо потече по земята. От изток вече бързаха нови отряди на врага, но не това накара хобита да застане нащрек. Олмер не можеше да допусне гибелта на своята последна обсадна машина и сам беше тръгнал в средата на битката.

Забравил за сражението, кипящо около тях, Фолко замря, затворил очи и с всички сили протегнал се към стремително приближаващата се нова заплаха. В облаците проблесна синя мълния, разнесе се тътнещ гръм. Нова опасност приближаваше и затворилият очи хобит с вътрешния си поглед, дара на Синьото цвете, видя носителите на тази опасност с необикновена яснота, така че дори можеше да различи лицата им. Ето го Сандело, ето го Берел, ето – гледай ти! – Отон и още някакви непознати. След тях препускаше голям конен отряд. В този момент объркалите се воини на Господаря се ободриха и с нови сили натиснаха отряда на защитниците на Заливите. Третата кула се извисяваше съвсем близо, но и хегите, и ховрарите, и остатъците от воини на Дейл застанаха толкова непоколебимо, че спряха дори самия Барахир. На помощ се притекоха Черните джуджета, натискът отслабна – и Фолко, изчакал кратката си почивка в задните редици, се сблъска с тези широкоплещести воини.

Предводителят им се задържа пред хобита и вдигна маската от митрил на чудния си шлем.

- Хубаво място за среща, нали? – избоботи гласът на Наугрим. – В чудесно време се виждаме отново, полуръсте!

- Наугрим! Ти, ти с Черните джуджета?! Та те нали...

- Това са техните рангтори! Но аз нямам време, полуръсте! Ти не успя да сразиш Олмер – това ще се постарая да направя аз! Той е близо, усещаш ли го?

- Да! Той приближава! Но...

- Сега ще видиш атаката на Черните джуджета! – Наугрим крещеше, разтърсвайки огромната си секира. – Надявам се, че тя ще се окаже изненада и за Олмер.

- Наугрим! Кой си ти? Черно джудже?

- Намерил време да разпитва! – разсмя се той. -Да! Черно джудже съм! Но само по майка. А баща ми е Алатар, един от двамата Сини магьосници, спътници на Гандалф и Радагаст! Разбра ли сега?! – Той внезапно се обърна. – Ние трябва да вървим. Сбогом! Пак ще се видим!

Той заповяда нещо на своите воини и те веднага се престроиха в нов боен ред – остър клин, а острието на този клин беше самият Наугрим. Клинът се обърна с върха си на изток, откъдето стремително нахлуваха нови и нови вълни от врагове. Зад многобройните полкове се различаваше невисок хълм, на който се беше изкачил Олмер със свитата си. Въпреки Мрака, той с виждаше достатъчно добре. Наугрим вдигна секирата – и мълчаливо, без бойни възгласи и викове, целият му малък отряд тръгна след него, забързвайки все повече крачката. Да им пресекат пътя се хвърлиха няколко стотни истерлинги – и пеши, и конни. Но стрелите отскачаха от броните, върховете на метателните копия се чупеха, а когато джуджетата се врязаха в редиците на врага, секирите им внезапно излетяха всички заедно – и се отпуснаха окървавени. Разкъсвайки строя на врага, джуджетата преминаха в бяг, като мачкаха всички, които заставаха на пътя им. Клинът им изглеждаше като острието на исполински меч, разсичащ костеливата плът на врага. Истерлингите заотстъпваха, а Наугрим си продължаваше по-натам – право към хълма, на който видим и за своите и за чуждите стоеше Олмер.

Атаката започнаха деветнайсет Черни джуджета, трима все пак загинаха и останаха шестнайсет. Срещу тях се разгръщаше ангмарската конница с черни наметала, арбалетчици, копиеносци, бързаха пехотинци, замрякаха се водачите на тигровълците и цялата тази сила – много стотни – вървеше да пресече пътя само на шестнайсет воини от Подземния свят! И Фолко си спомни старото изречение, че „джуджетата биха завладели целия свят, ако наистина им беше необходим“.

Наугрим прониза и втората преграда. Конете на враговете се вдигаха на задни крака, отказвайки се да идат под блестящите полукръгове на секирите. Пешите ангмарски арбалетчици не преуспяха – като разбра какво става, Барахир поведе всичките си сили след Наугрим.

Втората преграда струваше на Черните Джуджета още четирима – но и вражеските тела се камареха по следите им. Повече прегради пред тях не останаха. Пред хълма, на които стоеше Олмер с приближените си, имаше празно пространство и вражеските полкове, далече изтеглени настрани, не успяваха да го покрият.

И тогава иззад хълма излетя самотен конник – съвсем малка фигурка на грамаден черен кон. Ездачът като по чудо се задържаше в седлото и като се изравни с отряда на Наугрим, с лекота спря своя зъл жребец, вдигна към устните си голям рог и затръби атака. На този рог отговориха веднага и други в далечината – и нови стотни на Олмер потекоха да прережат пътя на Черните джуджета. А конникът, като обърна животното, го подкара право към изскочилия напред Наугрим. Той бързо се приближаваше – и за свой неволен ужас хобитът позна в този ездач младата Сати, помощничката на Теофраст!

Черният кон се вдигна на задни крака, стремейки се да удари Черното джудже с копита, но Наугрим ловко отскочи, хвана коня за юздите и с едно движение наведе надолу гордата шия. Ала Сати не се смути. Тя пъргаво излетя от гърба на поваления от джуджето кон настрани и замахна към облечения в плътна броня Наугрим, с малко детско кинжалче... И Фолко с трепнало сърце видя, че Наугрим не вдигна секирата. Със закованата в метал ръка той само отблъсна дръзката – дори не я удари, а леко я отблъсна... Но или в разгара на битката разгорещеното джудже не си пресметна силите, или нещо друго – но Сати с къс, задавен, веднага пресякъл се стон отхвръкна на няколко ярда, рухна на земята и остана да лежи неподвижно.

Какво стана с нея после, Фолко не разбра, защото конницата на Олмер не успяваше, не успяваше да прегради пътя на джуджетата и на Господаря му оставаше само едно – да приеме предложената му честна битка или да бяга.

Около Олмер стояха едва шепа хора – Сандело, Берел, Отон. Какво можеха да направят те срещу изглеждащия неуязвим Наугрим, чиято секира не знаеше грешка, разсичайки всякакви доспехи?

Клинът на Черните джуджета достигна вече до самото подножие на хълма. В галоп се носеше резервната конница, извикана от нещастната Сати, но още се намираше прекалено далеч.

И тогава от хълма се стрелна Берел. Фолко чуваше краткия спиращ възглас на Господаря, но старият му другар сигурно за пръв път в живота пренебрегна заповедта. Като измъкна широкия двуръчен меч, той с мека котешка стъпка тръгна срещу Наугрим. След него се хвърлиха Сандело и Отон, но ги спря властния жест на Господаря – и те се подчиниха.

Наугрим вдигна секирата срещу гърдите си, готвейки се да отрази удара с меч, но само това чакаше Берел – нали конницата вече бе съвсем близо... Той също се приготви да се защитава. Но Наугрим мамете, правейки се, че чака първия удар от своя противник и няма да тръгне напред. Вместо това внезапно скочи като светкавица, острието на Берел само проскърца по бронята на джуджето, секирата се вдигна и падна. Берел рухна като поразен от гръм.

Веднага, без да се наговарят, тръгнаха Гърбавия и Отон, така че на Господаря му се наложи да ги хване и двамата за раменете, произнасяйки нещо непредаваемо заплашително. Гърбавия дори отскочи, а Господаря спокойно направи няколко крачки напред, срещу Наугрим. Мечът му беше вече в ръката, Черният Меч на Еол, Мрачния Елф, дочакал най-после достоен противник.

В полите на наметалото на Господаря отново се беше сгъстил мрак и Фолко разбра, че Силата на Злото отново се издига на повърхността и разтваря могъщите си криле. Острието в ръката на Господаря внезапно започна да свети с тъмночервена светлина, карайки хобита неволно да си спомни описанията на огнения меч на Балрога от Мория, и държейки пред себе си този език от Пламъка на Удун, Олмер се сблъска с Наугрим.

Джуджето замахна със секирата. Но Господаря отговори с такъв мълниеносен напад, че никой не можа да го забележи отначало. Огнена ивица премина през гърдите на Наугрим, разсече надве секирата му, прогори доспехите и дълбоко потъна в тялото.

Удари гръм, ослепителна мълния се пръсна в небето и целият вцепенил се от ужас отряд на Барахир съзря стояща на върха на хълма висока, мрачна и страшна фигура, надарена с велики враждебни сили на Вечния Мрак, пребивавали като същност още до сътворяването на този свят от Илуватар. Като река, най-накрая разкъсала омразния си бент, Олмер овладяваше тази бездънна сила.

Наугрим падна беззвучно. И последното, което успяха да направят съратниците му, преди да ги покрие яростната вълна на пристигналите резервни истерлингски стотни, беше да поемат на ръце тялото на предводителя си, като го издърпаха изпод вдигнатия пламенеещ Меч на Мрака.

А след това свежите сили на Господаря удариха спрелия и заотстъпвал отряд на Барахир. Отново започна жестока сеч – наежили копия, защитниците на Сивите заливи бавно отстъпваха към града. Главното дело на излизането беше свършено: две кули изгоряха, третата макар и да не успяха да я подпалят, но след като хвърлиха на върха й няколко десетки здрави вериги с железни куки, хванаха, смятай, почти половината отряд, напрегнаха се, изохкаха – и кулата бавно, като с нежелание, със скърцане и трясък падна настрани, като запращяха всичките й греди и подпори. Тя не се разпадна напълно – здраво я бяха правили майсторите-баскани, ала бе доста изпочупена и докато врагът я оправи...

Отстъпваха към портите, бавно вървяха назад, като отблъскваха с копия напиращите конници. Късмет бе, че Господаря изтегли почти разбитите отряди на хазгите, пазейки ги за решителния момент.

...През тази вечер в града цареше ликуване. Щурмът бе отбит, обсадни кули врагът трябваше да стори отново, а и бе загубил голям брой войници. За Наугрим се носеше слуха, че джуджетата все пак го изнесли от полесражението, но самият хобит това не го видя и не можеше да каже истина ли е или не.

Странна вечер беше това. Под краката трепереше земята, понякога се донасяха някакви звуци от самите й недра, тежки и глухи като удари на масивен дървен чук по плътно завързан сноп – Гълтачите гризяха скалата, а срещу тях водеха сложна система от контра изкопи джуджетата от Лунните планини. И във всеки момент изглеждащите несъкрушими стени можеха да рухнат, разпадайки се в прах от небивала подземна конвулсия, Фолко дори се страхуваше да помисли какво ще стане, когато водата се съедини с огъня в тясното пространство на подземните каверни.

В Морето, зад линията на далеч изнесените от брега и укрепени не по-зле от градските стени вълноломи, застрашително стояха в тясна верига дракарите на Скилудр и съратниците му, стояха и чакаха, но засега не нападаха. И всички кораби на Кирдан както и преди си оставаха в Заливите.

И все пак, въпреки всичко това беше победа! И бранителите на стените, и излизалите навън воини – и хора, и джуджета, и елфи – в нищо не си отказваха тази вечер. Менестрелите на Първородните сигурно за пръв път пееха пред такова количество смъртни. И с тънките, неописуемо прекрасни и омагьосващи звуци на елфическите напеви се смесваха донасяните от вятъра иззад стените смелите песни на враговете. В стана на Олмер цяла нощ биеха барабани, между огньовете сновяха тъмни сенки. Явно и там никой не спа тази нощ.

Фолко не можеше да се весели. Тъпа болка стискаше главата му. Той наяве чувстваше съвсем близкото присъствие на нещо плашещо, тежко и тъмно. Като че ли Силата, от която толкова безгрижно се възползва най-накрая Олмер, се обърна и го покоси, като окончателно победи в него човешкото – проблесна мисъл у хобита.

На следващия ден те така и не дочакаха слънцето. Досега неподвижно стоялите над Сивите заливи облаци приличаха на много голям навес, така че и сутрин, и вечер лъчите на светилото все пак надникваха под облачния слой и достигаха стените на града, ала този път не се появиха и те. Сив полумрак обви полесражението. В сърцата на защитниците като студена змия впълзя потискащата тежест на страха. И в същото време...

- Те си тръгват! Те си тръгват от Заливите! – донесоха неочакваната вест изумените от видяното разузнавачи, пратени в нощта от Барахир.

Гъстите колони на войските се отдалечаваха от крепостта, едни на североизток, други – на юг. Лагерът на Олмер бързо се опразваше, но черно-бялото знаме както и преди се вееше на висок прът, забит в земята на същия този хълм, където Господаря срази Наугрим. Вместо опълченията на източните племена, от вътрешността, от далечните покрайнини, се придвижваха други сили.

Изсвириха тревога. Бързо грабвайки оставеното по обедно време оръжие, Фолко и другарите му се хвърлиха към бойниците. Долу на равнината отново се събираха готовите за щурм полкове – но съвършено различни от предишните, които миналите дни настъпваха към стените, Фолко не виждаше хора! Нито хеги, нито въоръжените със секири, нито ховрари, нито укротителите на тигровълци – нямаше никой. Какви ти хеги и ховрари! Той не можеше да съзре даже ударните сили на Господаря – победоносните му истерлингски и ангмарски конни стотни, отонската пехота от Прирунието и несравнимите стрелци-хазги.

А вместо тях... Вместо тях сгъстяваха строя си безчислени орди орки – и мордорски, и Саруманови.

Сред тях, но малко по-отдалечени, ревяха, размахвайки сопите си, познатите още от похода на Отон планински троли, събрани в голям отряд, а до тях, дребни като кучета до мечки, се суетяха гурите. В здрачавата мараня зад гърбовете им се разпознаваха странни мъждукащи светлини – странни за всеки, който не бе виждал оживяващите Лъжливи камъни. И Фолко с потръпване разбра, че Поклонниците на Могилите заедно в чудовищните си господари също са пристигнали за дългоочакваната от тях кървава жътва.

- Ама тоя е подкарал цялата нечиста сган от Средната земя! – слисано възкликна Малкото джудже, гледайки ставащото с окръглени от учудване очи.

- И като домъкне тук и Нощната господарка? – мрачно процеди Торин.

- Да ни опази от това Дурин – отказа да го слуша пребледнелият Дребосък.

И отново настъпи очакване. Остреха затъпените и назъбени във вчерашния сблъсък мечове, майстори джуджета бързо поправяха прокъсани и пробити брони. По стените забележимо намаляха елфите, а на тяхно място започнаха един след друг да се появяват полусъблечени мокри джуджета, дрезгаво крещящи, че почти са завършили да пробиват тунели насреща на Гълтаните на Планини и всички защитници да се приготвят – когато тръгне водата, може да друсне сериозно земетресение.

След това командващият тяхната кула арнорски стотник (Фолко често си спомняше Рогволд, но никой не беше чувал за него, макар че мнозина познаваха ловеца) се върна от военен съвет при Барахир. и донесените от него новини се оказаха много по-лоши от другите.

Елфите си тръгваха от града. Майсторите на Кирдан завършиха последния кораб, и сега Владетелят на Сивите заливи се готвеше да си пробива път в открито море. Но да изостави останалите защитници на града той също не можеше и се разкъсваше между опасността от съвместен щурм по море и суша и опасността да загуби честта си. Той предлагаше на отбраняващите стените хора, на пробиващите тунелите джуджета да си тръгват, да си пробият път с бой докато има възможност, докато войските на Олмер са се отдалечили от градските стени.

- Там не ни чака нищо друго, освен робство – отговори му Барахир. – Ние ще се бием! Впрочем, аз никого не държа. Нека който иска, да си опита късмета. Всеки има своя орис. Ала надали ли тя ще се окаже по-добра от нашата!

Воините се разотидоха по местата си. Амрод, Беарнас и Маелнор се събраха тримата, нещо тихо и тревожно обсъждайки, Фолко хвърли към Амрод въпросителен поглед.

- Там, по стените, има много зла Сила – полугласно поясни елфът. – Много зла. Една и главна. Освен нея други, по-малки, но също мъртви. – В очите му трепкаше тревога. – Боя се, че хората няма да издържат този натиск.

На хобита му оставаше само силно да стисне зъби.

Далече зад гърбовете им, някъде в пристанището тихо запяха прощални рогове. Кирдан викаше своите на корабите. Бухаше и гърмеше под краката им – все по-силно с всеки час. Джуджетата бяха почти привършили работата си. А Олмер, Кралят-без-Кралство, в същата тази минута започна последния щурм на крепостта.

Елфи почти не бяха останали до бойниците и на стените и навярно Олмер чувстваше това, той не можеше да им разреши да си тръгнат – и затова щурмът се разгръщаше стремително.

Запищяха и вдигнаха врява орките, бегом хвърляйки се към стените. С широка крачка тръгнаха тролите, а зад тях ситнейки, пристъпваха гурите. Право срещу портите се насочваше главният удар – Фолко видя приближаващи се пълчища от сиви сенки, увенчани с островръхи шлемове, с бледо мержелеещи се мечове в ръце – това бе войнството на Могилите. И отдавна преживяният страх, уж със сигурност забравен, се размърда в душата му – и изчезна, веднага сподавен от стиснатата в пестник, готова за отпор воля.

Но след Могилните твари се движеха и страховитите призраци от мордорските Стени, а след всички размерено като самата Смърт крачеше Нощната господарка.

Злобният и яростен зов на това кошмарно същество потресе защитниците. Опитните воини, пребледнявайки, се отдръпваха, падаха по лице, обхващайки с ръце главите си. Само с огромно усилие Фолко се накара да гледа в лицето приближаващата се Сила.

Този път придвижваните от Олмер към крепостта орди поразяваха врага със съвсем друго оръжие, макар че при орките, тролите и гурите си оставаше и обичайното. И поразяваше това ново оръжие, трябва да се признае, без грешка.

- Елфите! Кирдан трябва да обърне своите елфи! – хриптеше Торин, раздрусвайки замръзнал от ужас воин. – Бягай по-бързо! Иначе ония ще са в града след няколко минути!

Това не го беше предвидил никой от отбраняващите града, дори Кирдан Корабостроителя. Ако враговете успеят да стигнат до пристанището по-рано отколкото воините на Кирдан смогнат да отблъснат нападащите елдринги, всички елфи ги чакаше неминуема смърт.

Орките ловко хвърляха към гребена на стената въжета с куки, гурите пълзяха нагоре, стиснали къси ножове в широките си усти и като страшно изчадие на Мрака се приближаваше към обречения град войската на Нощната господарка. Летящите на места от бойниците стрели, пратени с трепнала ръка, макар и намираха цел, но твърде рядко. И съвсем безполезно беше да се хвърлят стрели по сухия скелет на Господарката.

На хобита не му стигаше време да мисли, защо Олмер не е пратил тези твари веднага, а първо се опитваше да превземе крепостта с човешките си армии. Снопчето грижливо пазени и съхранили се почти в предишното количество елфически стрели беше последната надежда на Фолко. Неведнъж ги беше пускал той в действие – но винаги ги пазеше, знаейки, че главната битка предстои. И ето дойде ред да ги похарчи всичките без остатък.

Неспрени от никой, мерзките призраци на Олмер се събраха накуп пред портите. На стените през това време защитниците се опитваха да се съвземат и някак си да посрещнат орките – и ето, скъса се една от стълбите и няколко троли с глух рев рухнаха на земята, но какво ще стане после...

Амрод внезапно вдигна ръка, като че ли призовавайки към тишина, и заедно с приятелите си елфи също се напрегна, като че ли вслушвайки се в някакви далечни, само на тях разбираеми звуци, а после хвана хобита за ръка и го повлече след себе си.

Заедно с джуджетата те слязоха от стената и Фолко разбра защо – техният участък, съдейки по всичко бе останал недокоснат от враговете, които съсредоточаваха главните си усилия против портите на града. Начинът им на действие много приличаше на обсадата на Минас-Тирит, сети се Фолко.

Изпращаха ги с гневни възгласи, някой си помисли, че са се изплашили, но Амрод извика: „Към портите! Те сега ще нахлуят!“ – и ги последваха и други бойци, Фолко молеше съдбата неизвестният пратеник на Торин да намери в суматохата Кирдан и да го убеди да върне воините в града. Само така можеха да отстоят крепостта от мъртвешките твари.

Те тичаха с всички сили. Фолко изоставаше от бързоногите елфи, но все пак – един завой, втори – ето ги портите!

Мътният поток от страх тук бе особено силен.

Стража не беше останала – сигурно се бяха изпокрили И всички притичали с тях хора се държаха, само защото с тях имаше елфи.

Отвън се разнесе ужасяваш вой, а после хор от мъртви гласове запя древно, необикновено злобно и могъщо заклинание. В страховитата песен на Неживите се вплете още нечий неправдоподобно нисък глас, почти рев, изпълнен с такава сила, че Фолко едва устоя на крака. Разнесе се продължителен стържещ звук, като че ли нечии нокти се впиха в камъка на крилата на портите и ги разтресоха.

Амрод с трескави движения палеше неголяма факла, която нави от ивици зебло, а другарите му, съдейки по всичко се готвеха към отпор с магическа атака, Фолко по-удобно наложи стрелата на тетива и си спомни отдавнашния си изстрел в Могилите...

Беарнас, яростно хапейки устни, по странен начин сплете пръсти, лицето му се сгърчи от чудовищното вътрешно усилие, до него в подобна поза беше застинал Маелнор, Амрод бързо мушна факлата в ръцете на хобита, като го накара да свали лъка.

- Спомняш ли си Защитния знак? – изкрещя той над самото ухо на Фолко. – Веднага щом портите рухнат, чертай го! Поне онези твари да спрем...

А крилата на защитата действително започваха да поддават. Малко по малко хората, стоящи до Фолко, с чудовищно погрознели от ужас лица, започнаха да отпълзяват назад. Джуджетата се крепяха. Но Дребосъка непрекъснато бършеше обилно леещата се по лицето му пот, дори вдигна забралото.

Къде са елфите, къде е Кирдан?!

Земята кратко потрепери, разнесе се тежък подземен тътен – и, като че ли отговаряйки му, вратите разтресе мек, но неимоверно силен удар – и по камъка плъзнаха черни пукнатини. Неживите гласове зад портите продължаваха унилото си песнопение.

- Гответе се! – издиша Амрод. – Чертай знака, Фолко!

Хобитът се подчини – навреме! Гласовете на Неживите се издигнаха до нетърпим писък, а после още веднъж изрева ръмжащият бас – и крилата се разтвориха на една длан. В пролуката веднага се промуши дълъг черен нокът, дотолкова отвратителен, че Фолко го сви пристъп на едва сподавено гадене, люшнаха се Дори елфите, и само Дребосъка презглава скочи напред с оголен меч. Блесна стоманата, острието се вряза в страшната плът, като заседна в ставата. Дори цялата немалка сила на джуджето не стигна, за да го отсече съвсем.

Фолко очакваше вопъл от болка – но нищо не последва, след първия се промушиха още четири нокътя. Резетата трепереха в гнездата, готови всеки миг да се разхвърчат на парчета.

- Дребосък! – Торин със сила издърпа другаря си назад.

В процепа блесна ослепителна кратко избухване – и резетата не издържаха. Каменните крила отлетяха настрани. Право в очите на събралите се воини погледнаха мъртвешки жълтите зеници на Нощната господарка. Зад нея се виждаха Могилните твари и призраците на Мордор...

Последните се люшнаха, като видяха затварящия пътя им знак, но той нищо не означаваше за Господарката и нейните кошмарни сродници – Могилните твари, отдавнашните воини на Моргот, отслабнали с времето, но отново надигнали се и съумели да подчинят на себе си неразумните племена.

Изсъска първата елфическа стрела, пусната от хобита. Сега той не се страхуваше от никого и от нищо, беше преминал онази граница, отвъд която всеки смъртен вече престава да мисли за запазването на собствения си животи и мисли само за едно – как, умирайки, да повлече със себе си в бездната повече врагове.

Избухване – и се издигнаха, веднага отпускайки се сивите одежди, разнесе се скърцащо стенание, изпълнено с мъка и тъга... Високият шлем се затъркаля по камъните, но вече пълзеше Нощната Господарка, хищно протягайки многоставните лапи, бавно падаха страховитите думи на заклинанията й – и Фолко почувства как гърдите му се стягат в обръчи, от които затрещяха костите, още миг и щеше да загине, смачкан като онзи воин от отряда на Отон, но елфите нанесоха ответен удар.

Те стояха в тесен кръг и дланите им сякаш обхващаха само на тях видимо кълбо. И подобно на това, както човек навежда съд, изливайки от него вода, така Амрод, Мелнор и Беарнас бавно наведоха създаденото от тях вместилище на Силата и остър сребрист лъч плисна право в главата на Нощната господарка...

Фолко, чиито гърди веднага се освободиха от натиска, прати втора стрела, смъртоносна за Могилните твари.

И все пак не можаха да отстоят портите, нощната господарка нададе тънък вой на непредставима за човешкото съзнание ярост, между ноктите й се завихриха алени пламъци, ноктестата лапа удари, за да смете с един замах от лицето на земята осмелилите се да й противостоят.

Хобитът просто бе отвеян от тази нейна атака настрани, а утробно виещото пълчище на Могилните твари се люшна към него и ако не бяха джуджетата, Фолко щеше да пострада.

Сребристият светилник на елфите угасна, като духнат от вятъра, но и Господарката, ревейки нещо, отдръпваше назад лапата си, от която вместо нокти безсилно стърчаха уродливи овъглени чуканчета. Амрод поддържаше за раменете странно свличащия се Маелнор – и също крачка след крачка отстъпваше.

Вдигнатият от Торин на крака хобит, олюлявай-ки се отново хвана лъка. Стоманата на Могилните твари вече се сблъскваше с остриетата на Дребосъка и секирата на Торин. Ето, Малкото джудже направи своя обичаен неотразим напад, мечът прониза облеченото в сив саван тяло на призрака – без никакви видими последици. Ответният удар се оказа толкова силен, че Дребосъка отхвърча на няколко крачки и едва се удържа прав, но и за мъртвешките мечове митрилът се оказа непосилно труден.

Виейки, хобитът пусна тетивата, изчезна още една сянка, но в този миг Нощната господарка отхвърли още по-далече още не съвзелите се елфи и на Торин с Дребосъка им се наложи да отстъпят.

А зад армията от призраци в отворените порти вече нахлуваха на тълпи орките, с размерена крачка настъпваше Господарката. Сигурно тук щеше да завърши историята за приключенията и борбата на Фолко Брендибек, ако на него и другарите му неочаквано не им беше дошла навреме помощ.

- Отстъпете! – разнесе се нечий старчески глас и една суха ръка властно отстрани хобита.

Радагаст Кафявия вървеше като в захлас, като сляп право срещу Нощната Господарка – и чудовищната форма се позабави като в съмнение. Старият маг изглежда напрегна всичките си сили. Изопнат като струна, той бавно вдигна дясната си ръка и с чист, силен, млад глас – съвсем не приличащ на онзи, с когото говореше секунда преди това – прочете някакво заклинание. Фолко разпозна в него елфическите думи „тюре“ – победа, подчинение, заповед – и „унго“ – облак, сянка, а последната беше „ванна“ – изчезване...

Небивала мощ изпълваше сухата фигура на Радагаст, магът завърши произнасянето на думите, тропна с крак – и Нощната господарка се присви в ужасна конвулсия. От невероятно силния й вой Фолко едва не оглуша. А Радагаст стоеше, олюлявайки се – бе изчезнала изправената му осанка, раменете му се изгърбиха, коленете неудържимо трепереха.

Но дори магията на Радагаст не можа окончателно да съкруши Нощната господарка. Чудовищната форма стоеше и се поклащаше, тялото й, оголеният й скелет се гърчеше в конвулсии, тя не можеше да помръдне нито един свой крайник – но все пак стоеше. Чашите на везните се залюляха – Радагаст изхаби всичките си сили, а Нощната господарка бавно, но сигурно се съвземаше.

И тук отново оживя кинжалът на Фолко. Подареното от Олмер острие за втори път се обърна към стопанина си:

- Аз пих кръвта ти – ти пръв я сподели с мен доброволно. Слушай! Метни ме в гърлото на това чудовище, което стои сега пред теб. Цели се в гърлото!

И хобитът се подчини. Без да разсъждава, той издърпа кинжала от ножницата и пресметливо, както на занятията с Дребосъка, метна украсеното със сини цветя оръжие.

Острието разсече костта като жива плът, от устата без устни на Нощната господарка се изтръгна дрезгав стон. Главата й, ужасният костест череп, затрепери, готова всеки момент да рухне от раменете. Изчезнаха последните следи на злите магии на подземното чудовище. И тук свестилите се Авари тръгнаха в нова атака. Сребристият безжалостен сноп светлина удари право в полузатворените жълти очи на страшилището. Воят премина в пронизителен писък а после зениците на Господарката внезапно се пукнаха, взривявайки се като фойерверки, костите се залюляха, като купчина сухи съчки и след миг всичко беше свършено.

Нощната господарка загина, но и магът, като залиташе, отстъпи към стената и бавно се свлече по нея надолу. Уплашени, заотстъпваха орките, тръгнаха назад дори и Могилните твари, а Фолко, ползвайки кратката пауза, се хвърли към Радагаст.

- Е, това е всичко... – мъчително измърмори старецът, едва-едва разлепвайки устни. – Това е разплатата... не се грижи, това е разплатата... аз си позволих забранено за мен оръжие... и трябва да си ида, за да удържа Везните.... Може би Великият Манве...

Той понечи да каже още нещо, но главата му безсилно се отпусна назад, от гърлото му се изтръгна хрип. Вълшебникът бе мъртъв.

Фолко, внимателно придържайки Радагаст за раменете, го сложи да седне по-удобно. Над тялото на Мага вече се сгъстяваше лека перлена мъгла, бързо оформила се в подобие на странна човекоподобна прозрачна сянка. Сянката бавно се поклони на приятелите, а след това налетя порив на източния вятър, подхванал я и я понесе далеч на запад, през Морето – към Валинор.

На хобита и спътниците не им достигаше времето да мислят за случилото се. Елфите след нанесения от тях удар едва се държаха на крака, а пред портите вече плисна крещящата и пищяща оркска орда, да я спрат само тримата приятелите не можеха, Фолко едва успя да вдигне скъпоценното си острие. Така воините на Олмер нахлуха в Сивите заливи.

Вече тичаха от стените хора, воините на Барахир. Вече самият Барахир, спокоен, прав и строг, облечен в най-хубавите си дрехи, извади меч, за да се бие като прост войник по улиците на града до последно издихание, но късно – силата на Нощната господарка си свърши работата, в ръцете на врага паднаха две градски кули. Поток от орки, троли и гури нахлу в крепостта.

Тази последна битка беше най-страшната от всички, в които се беше налагало да се сражава хобитът. Враговете десет пъти превъзхождаха защитниците, а всички елфи вече бяха на корабите, въжетата до едно вече бяха прерязани, до кея оставаше само „Лебеда“ – корабът на Кирдан и самият господар на Сивите заливи мълчаливо стоеше на кърмата, държейки приготвен меч, и като че ли към нещо се прислушваше.

А на улиците се беше разразило отчаяно клане -другояче не може да бъде наречен този безумен кървав хаос, възцарил се в крепостта. Воините на Барахир, смъртници, сбогували се с надеждата да оживеят, се биеха отчаяно, на орките им се налагаше скъпо да плашат за всяка къща. Разярените троли влачеха със себе си трупи и избиваха с тях вратите на дворците, а пъргавите гури хвърляха вътре някакви глинени гърнета, взривяващи се с оглушителен грохот и плискащи около себе си странен синкав пламък, бездимен, безшумен, жадно попиващ във всичко, което можеше да гори. Той поглъщаше всичко – дори мекия камък. Призрачните сини пламъци на огъня се издигаха по-високо от покривите, пламтяха керемидите, на причудливи ручей чета течеше разтопен метал, пречупваха се греди и горните етажи като камънопади се сгромолясваха долу. Ставаше невъзможно да се задържат, защитниците отстъпваха към пристанището.

Приятелите не се отдалечаваха един от друг нито на стъпка. Елфите можаха най-накрая да хванат оръжието и крачещите по улицата, неподвластни на огъня Могилни твари една след друга загиваха под незнаещите грешка стрели. Иззад завоя към тях се хвърлиха група крещящи и ръмжащи троли – но четиримата предни паднаха със стрели в гърлата и очите, двама бяха посечени от джуджетата, а върху последния Фолко сполучи да събори стената на горящо здание.

Но какво означаваше този успех в битка, която не водеше до победа и в която не можеше да има победа? Воините на Барахир отстъпиха не толкова пред врага, колкото пред пламъка. Могилни твари не останаха, те и се явиха малко повече от десет... Но в същите тези мигове в града влизаше друга Сила, по-голяма от всички Господарки и Призраци. С едно ма-хване на ръката тя изтри защитния знак и сенките от Мордорските стени с радостни вопли, предвкусвайки кървавото забавление, се устремиха през портите.

Съзнанието на хобита като че ли се раздвояваше. Той чуваше далечния зов на множество тъжни гласове, но не разпознаваше думите, обърнати към него, затова пък с всяка секунда все по-ясно и по-ясно пред него заставаше страшно видение – черна висока фигура обвита в Мрак, в която под външно човешките форми не беше останало вече нищо човешко, спокойно крачеща сред облаците син огън, бързо разтварящи се пред своя Властелин. И Фолко разбра, че тази фигура повече не бива да бъде наричана Крал-без-Кралство, защото кралство му ставаше цялата Средна земя.

И вече без да мисли, способен ли е или не да спре тази Сила, Фолко се хвърли през хаоса пламтящи и рушащи се постройки, повличайки след себе си приятелите си – да пресече пътя на главния Враг.

Под краката земята вече не трепереше, а се тресеше, на места започваха да се отварят лакоми пукнатини – Гълтачите на Скали приближаваха.

Безумната гоненица през горящия загиващ град, в която хобитът водеше спътниците си само благодарение на чудната си интуиция, през кратки сблъсъци с орките, през избитите от раменете на джуджетата врати – всичко това завърши на края на голям площад, някога заобиколен от градини и дворци с куполи и кулички. В далечния край на площада, зад огнения водовъртеж Фолко безпогрешно разпознаваше задаващия се Господар – езикът на хобита не се обръщаше да го нарече с човешкото му име – но пътя му прегради някаква незрима стена, в която Фолко се блъсна затичан и едва не се търкулна по трошащата се каменна настилка.

Тогава не само той, а и всичките му спътници чуха гласа, изпълнен с болка и скръб, произнесъл думите:

- Спрете, смъртни и безсмъртни! Не от вашата ръка е съдено да падне врагът ви. Спрете и чакайте!

Всички замряха, а Фолко затвори очи, отново призовавайки на помощ всичките си способности, и като наяве видя залива и великото множество кораби на Кирдан, вече вдигнали платна и прибиращи котвите, и самия Кирдан, неподвижно застинал на високата резбована кърма, мълчаливо гледащ обхванатите от огън високи кули на своя град и последните му защитници, които умираха на залетите с приятелска и вражеска кръв кейове. От корабите летяха точни стрели, падаха орки и троли, а Барахир вече събираше около себе си юмрук от последните воини, готвейки се да си пробие път извън града... И тогава Кирдан като че ли дочакал някакъв знак, внезапно тръгна от мястото си, притича по мостчето, с един замах разсече сдържащите кораба въжета и, без да слуша отчаяните възгласи на спътниците си, с насочено напред острие бързо закрачи навътре в огнения хаос. Както и Фолко, него го водеше вярното чувство, защото той вървеше срещу Краля.

Те се появиха почти едновременно от противоположните краища на площада – светлата и тъмната фигури, всяка облечена в Сила и Власт. Господаря вървеше, както обикновено, за да победи, но Кирдан... Корабостроителят вече със сигурност знаеше съдбата си – той отиваше да умре.

- Най-после! Колко отдавна чаках среща с теб! – разнесе се над паветата нечовешки нисък рев.

Кирдан не отговори. С леки крачки той вървеше през площада и острието му ярко сияеше с ослепителен бял пламък.

Господаря се разсмя, неговият собствен меч пламтеше със застрашителна алена светлина, с него той срази Наугрим, велик воин в несравнима броня от митрил, защо да се страхува от някакъв си елф, излязъл освен това против него без всякакви доспехи?

Светлината и Мракът се срещнаха в центъра на заобиколения от огън площад. Като ален размах, като необуздана подземна мълния излетя в страшна атака Пламъкът на Удун, а в отговор се възправи студеният блясък на Пламъка на Анор. На Фолко му се струваше, че фигурите на воините се размиват, порастват, техните мечове се превръщат в огнени ивици и че се бият вече не двама воини, а две Начала, много повече превъзхождащи по сила онези, които сега бяха техни Носители. Над сражаващите се започна да расте, стягайки се като пружина, блестящ огнен стълб, алената и сребриста ивици все излитаха и се спускаха, кръстосваха се и се сблъскваха, отлитаха и отново се усукваха. От вълните на синия пламък, поглъщащ града, изскочиха остри тъмни стрели – точно като клинове на Мрака, те се вливаха в противостоящата на Светлината фигура и Фолко чувстваше как от всяка такава стрела нарастват силите на Врага. Кирдан обаче не помръдваше и крачка назад. Всеки напад на Мрака се натъкваше на несъкрушима преграда.

А противникът на Кирдан все растеше и растеше, жадно попивайки вливащата се в него иззад Пределите на Света Сила. Все по-бързо и по-бързо се мяркаше меча му, все с по-голяма мъка отблъскваше Кирдан атаките.

Тънко-тънко звънеше до предел обтегна струна. И Фолко чувстваше как нараства и нараства мощта на Мрака и разбираше каква участ чака сега Кирдан. Когато бъде достигнат пределът, когато Мракът опустоши себе си, влагайки всичко, което може в своето оръжие, само тогава, не по-рано и не по-късно трябваше да отговори елфът с една-единствена атака, без да загине преди това и издържи чудовищния всенарастващ напор на Мрака. И тази единствена атака щеше да бъде последна.

Като че ли тежка въздишка премина по площада, като че ли се скъса най-накрая онази далечна струна и по чувството на диво освобождение хобитът разбра, че мигът е дошъл, всички прегради са свалени и е ред на Светлината да отговори.

Аленото острие се стовари в неотразим удар – но никой не го и отразяваше. С не по-малка бързина сребристият меч се плъзна през мрежите тъма и настрани, с широк размах, разсече средоточието, сърцето на Мрака, което се таеше под покривалото на противника му.

Вик, какъвто не бяха чували на земята от дните на Последния съюз на хората и елфите, съкрушили Саурон, вик, изтръгнат от най-дълбоките обиталища на Мрака, с ужасяваща сила се удари в небесния свод, като че ли проверявайки го на здравина, и умря изгасен.

Но и самият Кирдан не оцеля. Вече помръквайки, Пламъкът на Удун го прониза. Облечената в светлосияещи одежди фигура на Корабостроителя още миг стоя неподвижно, а след това с лека въздишка, с каквато след тежка работа в предвкусване на дългоочакваната почивка уморен работник се настанява да почине, тялото на елфа се разпростря на камъните.

Всички звуци умряха, стоеше толкова пълна тишина, че не можеше да се чуе дори шумът на кръвта в ушите. Две тела на площада и огнен ярко-риж стълб над тях, езиците на студения пламък се вият и преливат, вълните син пламък поглъщащ къщи и дворци, сега застинали в недоумение...

Отново тънко-тънко зазвъня струната, притегната над цялото мироздание, и Фолко, всички чувства на когото сякаш умряха, почувства само едно – неописуем непредаваем ужас от мисълта, че тази струна, на която се държи сега всичко и всички, може да не издържи. Вкамени се, спря светът – дори джуджетата в тъмните и тесни тунели под Заливите, дори бездушните Гълтачи на Скали.

И в следващия миг тази струна се скъса.

От всички страни нахлу, нараствайки, нисък и неимоверно страховит рев. Над тялото на Олмер се сгъсти черен облак, пронизван от десетки и стотици сини мълнии. Ревът се усилваше и под краката на хобита и спътниците му бавно заплува земята, като че ли чудовищен жар бе разтопил изкованият й от ръцете на Черните джуджета скелет, стените от бледо-син пламък се издигнаха високо в небето, облизвайки безследно изчезващите облаци, Фолко видя звездното небе, далечните и бледи огънчета на светилата, а после над главите им гръмна.

Този преминал от залеза до изтока гръм ги оглуши, разкъса ушите им с остра болка и облакът над тялото на Олмер тутакси изчезна. Потресените приятели видяха как тъмната фигура бавно се надига, изправя се в цял ръст, широко разпростирайки ръце настрани – и като черен прах паднаха от раменете на тази фигура и доспехите, и дрехите. Пред погледите им застана човек, гол и прекрасен, тялото му излъчваше ярка бяла светлина, тъмните къдрави коси падаха до раменете му, а когато той се обърна с лице към приятелите, Фолко разбра истината.

И тази истина бе, че Него не може да не го обичаш, и не може да не Го следваш, защото Той е прекрасен. Целият живот, всичките нищожни дребни дела се мярнаха пред хобита. Цялата суета изчезваше, оставаше само Той – Властелинът и Повелителят, Вечният Владетел на Средната земя. О, какво неизразимо блаженство би било веднага да загине от най-лекото махване на ръката му.

И Той, все още стоейки с разтворени настрани ръце, се усмихна – и тихо, но така, че думите Му се чуха из цялата Средна земя, произнесе:

- Елате при мен, мои воини.

Въздухът се изпълни със скърцане и дращене/ стените от син пламък се разтвориха и през образувалите се порти нахлуха безкрайни тъмни колони, а в двойните редици вървяха най-сетне дочакалите часа си безплътни призраци на Безименните планини – не намерилите покой стари войници на Моргот.

Земята се тресеше вече така, че Фолко едва се задържаше на крака, ревът достигна неистова сила, звездите се търкаляха по небосклона като грах по килната тава, оставайки само сляпата тъмнина на приближаващото се Нищо. Линията на хоризонта на запад, където дивият огън още не беше успял да събере вълните си, затанцува, извивайки се, някъде там, в страшна далечина се мяркаха алените и почервенелите искрици на забушувалите исполински пожари.

„Дагор Дагорат – успя да помисли Фолко. – Той се върна. Дагор Дагорат. Води ни! Води!“

Изпепеляващ възторг и жажда за смърт за Него.

Реалността трепна и започна да се размазва, като че ли затулена от мараня. Полковете все прииждаха и прииждаха, пълнеха станалия изведнъж безкраен площад и Той приветстваше всички, които заставаха при Него, не правеше разлика и не припомняше миналото, макар че знаеше всичко за всеки, който бе дошъл тук сега.

Но сред възторга си проби път и друго чувство – острието на Отрина настойчиво го буташе в гърдите, молейки за действие. Ръката на хобита бавно се вдигна и стисна дръжката, Фолко чувстваше, че невидимата преграда е изчезнала – пътят е свободен и повече никой не пречи. Какво означава това – призовават го за някакво действие? Но Той е толкова прекрасен... как може да Го нападаш, да враждуваш с Него?!

Острието стана горещо. Сините цветя на стоманата ярко засветиха. И до вътрешния слух на хобита достигна глух глас, изкривен от страшна мъка, но не дотолкова, че Фолко да не познае гласа на Олмер, онзи същия, с който тогавашния предводител на ангмарската войска се обърна към хобита на Сиарнон, когато Олмер още беше Човек:

- Убий ме! С твоя кинжал! Убий!

И този страховит глас накара хобита да тръгне напред. Кръгът се затваряше, чудесното оръжие от отдавна отминалите епохи накрая си намери достойна цел.

Без да осъзнава какво върши, Фолко тичаше по каменните плочи на площада насреща на Онзи, който стоеше сега в центъра на празното пространство, оградено със стени от пламък. От другия край на тълпи прииждаха полкове от тъмни воини, а срещу тях -един-единствен хобит.

Светещата фигура бавно обърна лице към полуръста.

Като окрилен Фолко летеше напред, а Онзи, който стоеше сега в самия център на превърнатите сега в руини Сиви заливи, явно не виждаше в тази малка фигурка нищо подозрително и сияещата с извън този Свят пламък длан се вдигна за защита, но прекалено късно.

Острието на Отрина се заби в Неговата плът.

Хобитът бе отхвърлен по гръб върху камъните, той силно си удари главата... а после пръстите му напипаха лежащия до него кинжал.

В ослепително сияние на тялото Му Фолко в последния миг забеляза два черни белега – отдясно на гърдите и на рамото – и разбра, че това са белези от елфическите стрели, пратени от хобита и Маелнор. Два пъти Той се оправяше от тези рани, а сега...

Фолко не можеше да каже, било ли е всичко, което видя, действителност.

А после... Беше ли това нечий Лик, укорително и скръбно погледнал отгоре и произнесъл някакви Слова, сред които се чуваше: „Още не е време?“ Или стремителното златисто драконово тяло, мярнало се в мълниеносен полет, издигнало меч и отпуснало го? Или прекрасната жена в доспехи, яздеща бял еднорог с огнена пика в ръката? Всички казват различно. Но каквото и да беше това, та всеки го виждаше инакво от другите, и затова – беше ли реално, имаше ли го? И милосърдно спасявайки своя стопанин, гаснеше съзнанието.

...А после те бягаха с последни сили. Кошмарните видения още ги преследваха по петите, около тях се появяваха пукнатини, под земята нарастваше предсмъртно конвулсивно треперене.

Тичаше ли Фолко сам, или го носеха? Как се озоваха на раменете им техните раници, оставени в градската кула? Той така и не научи това и неговите спътници също малко можаха да му разкажат. Той само си спомняше как в последен конвулсивен гърч потрепери земята в момента, в който джуджетата разбиха най-после последната запушалка и водите на Великото море, благословените Води, миещи бреговете на Тол Ересю, се стовариха най-накрая върху пламъка на Гълтачите на Скали.

Чудовищно острие разпра Средната земя. В конвулсиите на неописуемия взрив изчезваше всичко, променяха течението си реките, потъваха планини, издигаха се нови върхове. Дълбоко в тялото на континента се вряза нов залив, за щастие, той мина по на юг от Графството.

А флотът на елфите, подхванат от родилата се в първите мигове на катастрофата исполинска вълна, същинска водна планина, се оказа изхвърлен далече от брега, а дракарите на Морския народ бяха разпилени в различни посоки... Пътят беше чист, вдигна се силен източен вятър и цялото огромно ято кораби тръгна по Правия път – право към Задмория.

Фолко видя последните мигове на Сивите заливи, видя как избухналите фонтани от огън и вода поглъщат разчупващите се кули, стени, покриви и изчезна градът, великият град, равен на който няма и няма да има в Средната земя, докато стоят троновете на Валарите и сетне тъмнината пое хобита и той вече нищо не си спомняше.

А когато дойде на себе си окончателно, то се учуди да види небето, и слънцето, и окапващите черни дървета, и приятелите си, бледи и отслабнали, тревожно навели се над него.

- Това... беше ли? – изстиска от себе си Фолко.

Всички мълчаха, и само Амрод отговори:

- Кой знае?

Фолко стоеше на върха на невисок хълм, по чудо оцелял в преминалите над Средната земя бури. Той гледаше нагоре – и чувстваше, че се е променило всичко, че светът никога няма да стане същия, защото Правият път престана да съществува. Благословената земя загуби последната си връзка със земите на смъртните.

„Ето го и краят на дните на Западните елфи в Средната земя – внезапно чу Фолко скръбния глас на Гандалф. – Дойде ред да се сбогуваме и ние, скъпи мой перианнат. Връзката между нашите два свята вече не съществува. Само с особеното разрешение на Манве – а навярно и на самия Илуватар – ще могат да идват кораби по Правия път. Ти направи всичко, което можа – и все пак постигна целта. Никой нямаше да преуспее повече. Средната земя щеше да стане родина на Мрака и Валарите само с цената на унищожение на целия свят в Последната битка биха могли да спрат Тъмата... Не плачи! И сбогом... сбогом... сбогом...“

Гласът на мага заглъхваше все повече, докато не замря съвсем.

И чак сега Фолко видя, че на ръката му повече я няма сивата гривна-убиец, а кога е изчезнала – никой и не забеляза в суматохата.

В околностите не беше останал нито един орк, гур, трол или призрак – всички бяха пометени от водите на Великото море. Гваетах Мори, на езика на елфите Авари. Просторите на Средната земя ставаха наистина владения на хората, в Арнор сега се установяваха нови стопани...

Но все пак трябваше да се движат, нещо да правят, нанякъде да вървят – колко може да се седи край руините?

Те някак си поделиха багажа. И бавно, много бавно, не закрачиха дори, а насила се повлякоха на изток.