В летописите на Графството е казано, че по онова време, когато хобитите не са разполагали още с постоянно място за живеене, в календара им не е имало седмици, а месеците – макар и да са присъствали, са съвпадали с умирането на старата луна и раждането на новата. Датите са се изчислявали приблизително. Когато хобитите се установили в западната част на Еридадор, те са приели дунеданското Летоброене на Кралете, но го променили в някои неща, като го приспособили за себе си. Новият календар, който по-късно започнал да се нарича Летоброенето на Графството, бил приет дори и в Брее, но там броенето не започвало от основаването на Графството, а от заселването на тази местност.
Често е доста трудно да се извлекат от легендите и преданията достоверни сведения за това, което в стари времена се е приемало от само себе си за разбиращо се (например названията на буквите от азбуката, дните на седмицата и продължителността на месеците в годината). Но благодарение на увлечението на хобитите по генеалогията и историята (от която най-мъдрите от тях се заинтересували след Войната за Пръстена), материалите по датирането на събитията от Третата епоха са напълно достатъчни. Възможно е тези материали, сведени в огромни таблици, не винаги да са абсолютно точни. И въпреки това в Червената книга хронологията на годините от 1418 до 1419 по Летоброенето на Графството е написана толкова старателно, че тя поне не предизвиква съмнения.
Първата година по Летоброенето на Графството съответства на 1601 година на Третата епоха (следователно, за да разбереш годината на Третата епоха по изчисленията на елдарите и хората, трябва към хобитската дата да се прибави 1600). В седмицата на хобитите има седем дни, а годината е съставена от дванайсете месеца.
Планини
Железните хълмове Неизвестно
Мордор 1282
Пепелявите планини 498
Белите планини 852
Мъгливите планини 702
Сивите планини 580
Сините планини 559
Вътрешни морета и големи езера
Име Площ в квадратни мили
Хелкар 1025000
Море на руните 17898
Нурнен 5718
Дългото езеро 93
Най-важнитереки
Име Дължина в мили
Андуин 1388
Митейтел 689
Брендивин 572
Исен 359
Сиранон 390
Лун 307
Държави и владения
Обединеното кралство 909510
Гондор 716426
Южното кралство 471158
Умбар 38757
Източните владения 206511
Харад 486776
Арнор 245847
Арчедайн 113957
Кардолан 83299
Рудаур 48880
Рохан 52763
Графството 21400
Гербове
Гондор – Бяло дърво и седем звезди на черно поле
Дол-Амрот – Бяла лодка-лебед на синьо поле
Рохан – Бял кон на зелено поле
Северното кралство – Звездата на Елендил
Наместникът на Гондор – Бяло поле без знаци
Олмер – Черна тризъба корона на бяло поле, на черен фон
В превод от синдарин „синьо-сив“. Скъпоценен метал, добиван в Средната земя само в мините на Хазад-Дум (според някои източници зад пределите на Средната земя мит-рил добивали и на остров Нуменор). Джуджетата ценели митрила повече от всичко на света, този метал бил също така високо ценен от елфите и хората. Той е едновременно здрав и ковък, а сребристият му оттенък не потъмнява с времето. Нолдорите от Ерегион изработвали от митрила итилдин, от митрил били шлемовете на Стражите на Цитаделата в Минас-Тирит и пръстена Нения, пазен от Галадриел. Още, както се разказва в Червената книга, от митрил била ризницата на Билбо Бегинс, която той по-късно предал на племенника си Фродо. В книгата „Мечът на елфите“ джуджетата Торин и Строри изковават от намерения в тайно скривалище в Мория митрил, ризници, шлемове и оръжия за себе си и своя приятел и другар, хобита Фолко Брендибек.
Залежите на митрил в Хазад-Дум привличали не само джуджетата. Именно те накарали елфите-ковачи начело с Келембримбор да се заселят през Втората епоха в Ерегион. Митрилната жила вървяла към самите недра на Мъгливите планини, и към 1980 година на Третата епоха джуджетата слезли в тези недра дотолкова, че пуснали на свобода балрога, заточен в подземята. Оттогава повече не добивали митрил, тъй като никой не се осмелявал да слиза в мините, и този скъпоценен метал станал наистина безценен.
За дорвагите
За разлика от другите народи на Средната Земя, отдавна напуснали прародината си, дорвагите живеели в горите на североизтока от незапомнени времена. Техните собствени митове и предания се връщат назад с хиляди години и са се запазили дори спомени за срещите с Нуменорците, когато разузнавачите и търговците на горския народ са ходили далеч на юг и запад, до самото море. Известно е, че между Нуменорците и дорвагите са се поддържали търговски отношения, после, когато на Земята-Подарък паднала сянката на Саурон, дорвагите благоразумно отстъпили навътре в горите, като прекъснали почти всички отношения с външния свят.
Саурон, дори в зенита на своето могъщество, не се интересувал прекалено много от далечните горски покрайнини. Враговете му живеели на запад, натам бил насочен и главният му удар. Но на дорвагите все пак им се наложило да се сблъскат с мощта на Мордор: в дните, когато армията на Хамул, Черния Истсрлинг, единия от Деветимата, се опитала да се придвижи от Дор-Феафарот към Барския Хребет и се срещнала там с елфите Авари. В тези битки дорвагите се сражавали заедно с Първородните, Хамул така и не успял нито да премине през прохода, нито пък да покори дръзките горски обитатели.
Войните с басканите продължавали няколко века, като станали в някаква степен свещени. И двете страни ги движело не желанието да завладеят земите или богатствата на враговете, а жаждата за мъст – кръвните сметки между басканите и дорвагите били много големи. В края на краищата чашата на везните се склонила в полза на дорвагите, басканите били окончателно изтласкани в пустинните области на юг и изток от Железните хълмове.
Към момента на описваните в „Пръстена на Мрака“ събития, дорвагските племена живеели под единно управление, но разпръснато. Да ги обедини, и пак за малко, можела само външна заплаха, подобна на нахлуването на Черния Истерлинг, или както по-късно станало, когато към дорвагските гори плътно се приближили железните полкове на възродения Гондор.
През 1649 година по летоброенето на Графството, гондорската войска достигнала най-близките подстъпи на дорвагските владения. Крал Елрос Втори се стремял да покори далечните области на Рованион и да свърши с постоянно тревожещите Гондор набези на равнинците истерлинги, още не забравили поражението си в дните на Войната за Пръстена. Въпреки отдавнашните разпри на истерлингите, особено номадите, с уседналите горски жители дорваги, вчерашните врагове се обединили – което дало впоследствие възможност на редица гондорски хронисти да обвинят дорвагите в „служба на Мрака“. Невнимателно придвижилия се навътре в горите отряд на гондорците попаднал в засада и бил изтребен до последния човек. Най-късните историци се съгласявали, че подобно деяние превъзхождало пределите на необходимата отбрана – нали гондорците, всъщност, още не успели да причинят на дорвагите никаква вреда, освен нарушаването на търговията във Великата Равнина около Морето Рун. Може би на решението на старейшините на дорвагите да атакуват първи, е повлияла съдбата на превзетия от гондорската войска Айбор? Съхранилите се писарски и разредни книги на гондорските летописци, които са съпровождали войската на Елрос Втори, не дават ясен отговор на причините за внезапния и дързък удар, обяснявайки всичко с „вероломството“ на дорвагите. Това е още повече странно, тъй като никакъв договор между дорвагите и Обединеното кралство не е имало, и следователно, не е имало какво да се нарушава.
След гибелта на предния полк гондорците станали по-внимателни. На Елрос биха му стигнали силите, ако беше примамил в полето цялото дорвагско опълчение, за да го смачка в открита битка, но горските жители не се поддали на простата хитрина. Войната се задълбочила, превръщайки се в обмяна на малки удари, нощни нападения. Ту дорвагите атакували някои от гондорските лагери, ту гондорците успявали да изненадат дорвагски отряд, ала нито едната, нито другата страна не успявала да победи. Войната продължила цели две години, докато гондорците не започнали отстъпление, така и не приключили със своеволните обитатели на гората. В областта на дорвагите задълго се възцарил мир, нарушен само от голямата война на Олмер Велики. Но дори това бедствие засегнало само странично дорвагите.
Към момента на началото на Войната за Адаманта, дорвагите най-после се обединили в племенен съюз. Тяхната държава я чакало голямо бъдеще...
Разделението на народа на елфите е станало, както е известно, още преди началото на времената. Отишлите на Запад три клана на елфическите родове, Елдар, започнали да казват, че останалите. Авари, са били забравени и са изчезнали безследно. Отчасти това било истина, но само отчасти.
След заминаването на елфическите родове на Олве, Ффинве и Ингве останалите елфи се сплотили около господаря Илве. За него говорели, че е постигнал много изкуства и науки „през мъдростта на собствените си ръце, тоест сам, без да има друг учител, освен само вечното и безкрайно време. Илве станал първият – и Вечният – крал на Водите на пробудата и пръв започнал да плете магическата мрежа, която сигурно пази елфическите владения от чужди погледи и в наши дни. На картите лягали изкривени очертания на източните земи и доста пътешественици се оказали излъгани от хитроумната магия на Първородните, прекрасно умеещи да объркват пътеките.
Необезпокоявани, Авари преживяли войната на Валарите с Мелкор. Всички помисли на Черната Вълна били насочени за борба със силата на Валинор, доколкото останалите някъде на изтока на Средната земя елфи малко вълнували Великия Враг. Неговите разпръснати отряди стигнали и до Водите на пробудата, но объркани от елфическата магия, така и не се върнали.
А със Саурон елфите Авари водили истинска война. Броят на Първородните, макар и бавно, но нараствал, трябвали им нови земи. Те тръгнали на запад и северозапад. Внукът на Вечния Крал, принц Форве, основал своето селище в непроходимите гори на север от жилището на Великия Орлангур. Като преминали през Барския хребет, елфите се сблъскали с армията на Хамул, Черния Истерлинг.
Жестока битка, не отстъпваща по размах на сраженията от Първата Епоха, се разиграла на равнините на Дор-Феафарот. Не издържали на стремителния натиск на леката истерлингска конница, елфите се оказали отхвърлени към границата на великата гора Таур-ну-Амарт, Горите на Съдбата. Там Авари съумели да подредят опърпаните си полкове и да заемат отбрана. Но, въпреки прославената точност на елфическите стрелци, те едва ли биха успели да спрат напора на настъпващите напред истерлинги, поддържани освен това от цялата мощ на магията на Черния Истерлинг, ако не бяха успели да дойдат на помощ дорвагските дружини. Опълчението на дорвагските родове прикрило елфите стрелци, като приело върху себе си решителния натиск на Хамул и дало възможност на Авари да стрелят иззад хорските гърбове. Градушката от елфически стрели разредила редиците на атакуващите, но така и не могла да ги спре. Истерлингите се сблъскали с дорвагите, жестоката сеч продължила няколко часа, горските опълчения стояли до коляно в кръв, но все пак успели да издържат до този момент, когато във фланга и в тил на Хамул ударили пристигналите навреме фаланги на Черните джуджета. Преобърната и наполовина разпръсната, войската на Хамул отстъпила. Вярно, че и победителите понесли такива загуби, които ги отказали от мисъл за преследване.
След падането на Арнор на негово място се образувало Новото Царство (или кралство) на истерлингите. Вчерашните земеделци и номади учудващо бързо се усвоили в каменните градове. Завоюването на Арнор не се съпровождало с масово клане или поробване на жителите – отначало за това следил Олмер, а след това, след като Той си отишъл, истерлингите сами не давали на другите да разоря-ват страната, която смятали за своя. Като се обосновали в Аонор, истерлингите образували военно въоръжено съсловие като заимствали от стария Арнор административния апарат. Терлинг, Първият Владетел на Новото Царство, предвидливо решил да не се намесва в живота на покореното население. Той отменил много данъци, премахнал военната повинност, решително и жестоко се разправил с шайките мародери от най-различни племена, които известено време след края на войната действали по границите. Ануминас и Форност попаднали в ръцете на победителите практически невредими. Терлин се короновал в старата столица на Арнор, като се обявил за законен наследник на крал Елесар. Владенията му се простирали от Форнидон до Брулените хълмове на запад, от Бледоздрачните хълмове до Ерин Ворн на юг. Тарбад станал най-далечният преден пост на Терлинг на Зеления път.
Графството се оказало под истерлингски скиптър, но след разгрома на нахлулата там банда орки, Терлинг сметнал за по-добре отново да потвърди неприкосновеността на земите на хобитите.
На бреговете на новия залив, образувал се на мястото на Сивите заливи, и до южните разклонения на Сините планини се настанили бившите жители на Дейл и Есгарот, дребните родове от Рованион, част от истерлингите земеделци от близките към Дейл области, немногобройните обитатели на Айбор и Търговската Област, тръгнали на запад заедно с войските на Олмер Велики. Неголямото, но войнствено и силно кралство го управлявал Отон. На запад владенията му се ограничавали от Южния Път.
Държавата на Отон много бързо почти се сляла с Морския народ.
В Минхириат и Енедвеит се заселили хегите, ховрарите, хазгите и разни други дребни племена. Образували се три племенни съюза: ховрарски на брега между старото устие на Брендивин и мястото на вливане в Морето на Гватхло. Под властта на хегите попаднали областите на цялото пространство от Мъгливите планини до самото Брее, от Голо Бърдо до Роханския пролом. Хазгите се обосновали в исконните си земи до границите на Страната Дун. Между тези съюзи никога нямало постоянен мир, непрекъснати набези, големи и малки сблъсъци – всичко това впоследствие облекчило на Еодред неговата знаменита Реконкиста.