Чернова

1

Водите на езерото Уилхелм са тъмни и студени. На места то е достатъчно дълбоко да погълне къща. На други, точно под повърхността на застоялата вода, би могъл да лежи труп, оплетен в бурени и коренища, и да остане незабелязан — поредното смътно очертание в мочурището, лесна плячка за сомове, шарани и гигантски костури, които ще го ръфат, докато костите му се разпаднат и потънат чак до тинестото дъно.

В края на октомври Полярният експрес1 започва да шепне през канадските равнини и да дипли повърхността на езерото Ери с разпенени до бяло вълни, които мятат първия леден дъх на зимата към Северозападна Пенсилвания. От този момент до април слънчевите дни са рядкост и по обточените с пенести води плажове на Преск Айл се мяркат само навъсени скитници; летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, а яхтените пристани са като оголени кости с потрошените си дъски. През следващите шест месеца въздухът ще е сив и натежал от дъждовни пръски или замъглен от снежни вихрушки. Сезонът на мрачното настроение.

Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, отряд Д от главното управление на окръг Мърсър, е посрещал и изпращал този сезон твърде много пъти. Виждал е как мрачното настроение прелива в отчаяние, как отчаянието води до чувство за безизходица или — още по-зле — до съзнателно злонамерени действия, до поведение, което демонстрира липса на почит към крехкостта на плътта и презрение към всички последствия.

Знае, че в десетината колежа между Ери и Питсбърг студентите — все още достатъчно млади, че да мечтаят за щастливо бъдеще — ще се увият в пашкул от дебели дрехи, за да се предпазят от лютия студ, но дори техните младежки души ще страдат от сивотата на сезона. До ноември вече ще се дразнят от съквартирантите си, ще се ядосват на преподавателите си и за пръв път от септември насам ще започнат да тъгуват по родните си места. У дома е топло и светло, там ги чакат за празниците. Но тук, в най-далечния северен край на Пенсилвания, езерото Уилхелм се извива като кокалест пръст край набраздена с ледници долина; водите му са тъмни от боровата смола, бреговете му са гъсто обрасли с хиляди декари дървета, храсти и увивни растения, потънали в мрак и влага. Наоколо бродят мечки, койоти и диви котки, а нощем се чуват крясъците на ястреби.

Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец: човек, внезапно изгубил ума си.

Колежаните вече нямат търпение да се приберат у дома — където ги чакат Денят на благодарността, Коледа и Ханука — при топлината, любовта и светлината. У дома, където на уважаваните и обичани хора не им хрумва внезапно да избият семейството си и да избягат в гората.

Вестта за наличието на убиец в нечие обкръжение е в състояние да разклати всяка общност, малка или голяма. Но когато този убиец е един от своите, когато си му поверил обучението на синовете и дъщерите си, когато си виждал усмихнатото му лице във всяка книжарница в града, гледал си го как бъбри с Кейти в „Добро утро, Америка“, изпитвал си и гордост, и завист от внезапния му успех, тогава неизбежно усещаш тежест в гърдите и ти е трудно да дишаш. Може миналата пролет да си тръбил, че си играл футбол с Том Хюстън в гимназията. Може да си излизала с него преди цяла вечност, да си вкусвала целувката му, да си усещала движенията и трепета на телата ви, докато сте лежали в тучната трева край стадиона в гореща августовска нощ, когато любовта ви е била бурна и млада. Миналата пролет си бързала да споделиш с околните за стара интимна връзка с него, нетърпелива да уловиш част от неговата внезапна, искряща светлина. Днес искаш само да се скриеш у дома. Седиш и гледаш към прозореца, смутена от собственото си бледо отражение.

Сега Клеър О’Пачън Хюстън, една от най-красивите жени в града, скромно елегантна по начин, недостижим за никоя местна хубавица, лежи върху маса в криминалистичната лаборатория на Пенсилванската щатска полиция в Ери. На гърлото й зее дълбока рана, противен разрез от ръба на челюстта по диагонал към ключицата.

Томас младши, дванайсетгодишен, момчето с най-чистата усмивка и най-бързите крака в шести клас; момчето, чието развитие са следели ревностно всички училищни треньори, сега дели студената стая с майка си. Ножът, докопал го в съня му, е оставил дирята си в основата на гърлото — бърз, смъртоносен разрез с извивка нагоре.

Колкото до сестра му Алиса — на пръсти се броят четвъртокласничките, които преди седмица биха я описали като надута, но най-добрите й приятелки я познават като срамежлива и все още несигурна как да приема и носи едва напъпилата си красота. Тя, изглежда, се е надигнала в последния миг, защото рукналата от гърлото й кръв е оплискала не само възглавницата, но и наоколо; шурнала е надолу по гърдите, преди момичето отново да падне на една страна. Дали е разбрала какво означава онази клокочеща глътка въздух в последните си съзнателни мигове? Дали, докато кръвта й е попивала в избелялото розово горнище на бархетната пижама, е вдигнала поглед към очите на баща си, преди той да се отдръпне от леглото й?

А малкият Дейвид Райън Хюстън, заспал по гръб в креватчето си — какви ли сънища са препускали из бебешкото му мозъче тогава? Дали баща му е спрял за миг, заслушан в хрипливото му дишане? Дали се е успокоил от ритъма му? Първият натиск на острието пропуснал сърцето на детето и се плъзнал надолу през все още меката гръдна кост. Вторият удар успял да улучи пулсиращия мускул и почти го разрязал на две.

Идеалното семейство. Идеалната къща. Идеалният живот. От тях вече няма и следа. Щракни с пръсти пет пъти — ето толкова време е отнело. Пет тихи почуквания по вратата. Пет драсвания с метално острие през крехката плът на нощта.

2

Райън Демарко прие обаждането в дома си броени минути след началото на мача. Тъкмо бе преполовил първата си бутилка „Корона“. След само четири срещи отборът на „Браунс“ успешно бе влязъл в червената зона. Стоманената завеса2 на „Питсбърг Стийлърс“ изглеждаше като от алуминиево фолио. Демарко се настройваше за следобед на сумтене и ругатни, когато му позвъни патрулен полицай Липински, дежурен в щатската полицейска служба.

Труповете на семейство Хюстън били открити двайсетина минути по-рано. Родителите на Клеър пристигнали от близкия Ониънтаун, както правели всяка неделя през есента, за да гледат как „Стийлърс“ се бият сами — думи, които Ед О’Пачън често повтарял през този сезон. По стар обичай семейство О’Пачън тръгнали по алеята към покритата веранда. Ед мъкнел две опаковки по шест кутийки „Пабст Блу Рибън“3, Розмари носела в ръце крок-пот4 с наденички в млечен сос. Влезли в къщата, без да чукат, както винаги. Розмари тръгнала да търси притихналото семейство на горния етаж, докато Ед се опитвал да разгадае как работи дистанционното на новия широкоекранен телевизор.

„Браунс“ отбелязаха точка точно когато Демарко приемаше обаждането. Нищо повече не видя от мача.

По-късно същия ден той и още трима патрулни полицаи започнаха да разпитват съседите на семейство Хюстън от двете страни на трилентовата улица „Мейфийлд“. Нито един от тях не каза лоша дума за семейството, никой не знаеше за финансови или каквито и да било други проблеми между Томас и Клеър. Всички бяха смаяни, повечето скърбяха.

Двама жители обаче, една домакиня и един възрастен мъж, съобщиха, че видели човек може би Томас Хюстън, а може би не, който вървял през квартала в бледата светлина преди зазоряване. „Едва си тътреше краката“ каза домакинята. „Изглеждаше объркан“ — добави възрастният мъж.

Свидетелите стояли близо до собствените си домове и наглеждали кучетата си, които обикаляли наоколо и душели влажната трева. Забелязали мъжа в гръб, докато се отдалечавал от тях. Домакинята още не си била сложила контактните лещи и го видяла само като „смътна фигура, нали разбирате? Просто човешки силует“. Възрастният господин съзрял мъжа от по-близко разстояние и докладвал, че човекът, който би могъл да е Томас Хюстън, спрял на два пъти и постоял така с наведена глава, а веднъж се обърнал изцяло и погледнал надолу към улицата. Възрастният господин подвикнал от две къщи разстояние: „Изгубихте ли се?“, ала мъжът не отговорил и в крайна сметка продължил нататък.

Четири жени, които пътували на север по Магистрала 79 около осем и половина сутринта в неделя, за да закусят в „Боб Евънс“, а после да пазаруват в търговски център „Милкрийк“, позвънили на 911 около десет същата сутрин и съобщили, че подминали мъж, надвесен над ниската бетонна преграда на моста, където магистралата се простира над вретеновидно разклонение на езерото Уилхелм. Човекът се взирал в тъмната вода, така казали. Потвърдили показанията на останалите свидетели относно облеклото на Хюстън: жълтеникавокафяв панталон, тъмносиня памучна риза, кафяв колан и мокасини в тон. Не могли да постигнат единно мнение дали мъжът изглеждал така, сякаш се канел да скочи, или пък е наблюдавал нещо, докато е падало, преди да изчезне под водата. Само една от жените заявила, че е видяла предмета в ръката му, преди да изчезне в езерото. „Нещо лъскаво — обяснила. — Като нож. Но голям нож“. Щели да се обадят и по-рано, но пътували от Нюкасъл и разбрали за трагедията едва когато някакъв продавач споменал за станалото пред една от тях.

В хладните часове на следващата сутрин, само два дни преди Хелоуин, плътно над водата на езерото тегнеше сива мъгла — като дух, който отказва да се откъсне от спомена за плътта. Сержант Демарко стоеше до същата бетонна преграда на моста, където Хюстън бе видян предишния ден. Двайсетина мъже и жени от криминалистичните екипи на отряди Д и Е се бяха скупчили от двете му страни — основно полицаи от двете окръжни служби, засегнати от убийството в окръг Мърсър и последвалото издирване на главния заподозрян в окръг Крофърд. Всички носеха яркооранжеви елеци върху черни якета. Четирима бяха коленичили до полицейските си кучета и засега ги държаха на каишка. Кучетата, всичките от различни породи, бяха обучени в търсене, проследяване и спасяване на хора, както и в идентифициране на трупове.

Очите на Демарко смъдяха от утринния студ. В левия му долен клепач се бе събрало плитко езерце влага и замъгляваше зрението му. Слабото око на сержанта бе тъкмо лявото — онова, което бе наранил преди много време. Напоследък сълзеше при най-лекото дразнение — от порив на вятъра, невидима прашинка или струя въздух от климатична инсталация, и колкото и да мигаше, сержантът не можеше да премахне това миниатюрно езерце влага. Заради него виждаше част от света изкривен, сякаш го наблюдаваше иззад прозорец, покрит с дъждовни пръски. Понякога окото се насълзяваше без каквато и да било причина, най-често в тишината на нова утрин, когато Демарко седеше в тъмната си къща пред включения телевизор с чаша топло уиски в ръка. Сега, застанал на моста, усещаше умора в очите заради липсата на сън. Но и това не беше нещо ново, очите му бяха вечно уморени.

Дясната лента на Магистрала 79 беше затворена в продължение на почти половин километър, включително и по самия мост, с оранжеви конуси и жълти мигащи светлини. Вътрешната лента обаче бе отворена, така че през повечето време Демарко трябваше да крещи на полицаите, за да надвика грохота от преминаващите автомобили.

— Ако е успял да се снабди с непромокаемо покривало или с одеяло — каза им, — може да издържи навън поне две седмици. Възможно е все още да носи оръжието на убийството. Приемете, че е така. Ако съдим по лабораторния анализ, не става въпрос за джобно сгъваемо ножче. Представете си мачете, нож „Боуи“ или дори някаква декоративна сабя. Накъде се е запътил или какви мисли минават през главата му можем само да гадаем, така че не правете опит да го задържите. Тук сте, за да помагате в издирването на заподозрян за множествено убийство. Работата ви се ограничава единствено до издирване. Всякакви други действия трябва да се съгласуват допълнително.

По моста премина с грохот осемнайсетколесен камион, Демарко усети вибрациите през ботушите си, та чак до коленете.

— При никакви обстоятелства не бива да губите визуален контакт с най-близкия до вас полицай. Забележите ли нещо, каквото и да е, веднага ми докладвате по радиостанцията. Видите ли отпечатъци от стъпки, обаждате ми се. Видите ли пресни следи от огън, обаждате ми се. Видите ли Хюстън, мигом се оттегляте и ми се обаждате. Не се приближавайте! Заповедта за обграждане и задържане ще дойде единствено и само от мен. Освен това трябва да знаете, че на територията на тези гори са разположени оперативни сътрудници на Агенцията за закрила на дивеча, с цел да държат цивилните граждани настрана, но това не изключва възможността някой да се промъкне незабелязано. В такъв случай сте длъжни да осъществите предвидения от закона арест.

Демарко зарея поглед към потъмнялата от танини вода, присви очи към оредяващата мъгла и се замисли какво още да каже. Дали да спомене за тревогата, която цяла сутрин го чоплеше, за смътното усещане, че губи равновесие, сякаш бе застанал върху наклонена плоскост още от онзи момент предишния ден, когато влезе в дома на Хюстън? Трябваше ли да се помъчи да опише онази особена болка от скръбта, която го връхлиташе като брулещ вятър всеки път, щом се замислеше за най-малката жертва на Хюстън, за бебето, което носеше същото име като него самия? Трябваше ли да им каже, че е прочел всички романи на Хюстън; че първите издания на книгите му с автограф от автора — една, от които надписана лично за Демарко — стояха една до друга в библиотеката, оставена от съпругата му, и деляха най-горния рафт заедно с другите му ценни първи издания (почти всичките подарък от Ларейн), в това число бисерите от колекцията му; „Името на розата“ на Умберто Еко и „Ездачи към морето“ на Джон Милингтън Синг?

Трябваше ли да им каже за трите пъти, когато бе обядвал с Томас Хюстън, за привързаността и уважението, които изпитваше към този човек, за нарастващото усещане и надежда, че за пръв път от толкова много години може би най-сетне бе срещнал приятел в негово лице?

Дали тази информация би помогнала по някакъв начин на някого, най-малкото на самия него?

— Ако разполага единствено с дрехите на гърба си — заяви Демарко, — Хюстън няма да издържи дълго навън. Навярно вече е мокър, гладен и премръзнал. Така че нека просто влезем в тази гора и си свършим работата.

Един червенокрил кос прехвръкна толкова близо до него, че ако беше достатъчно бърз, сержантът би могъл да се протегне и да го улови с ръка. Птицата разпери криле и се плъзна ниско над водата. После кацна върху острия връх на тръстика, израснала току до водата. Стъблото се залюля напред-назад под тежестта й. „Толкова деликатно — помисли си Демарко, — като вода.“

Тогава внезапно, като от нищото, до слуха му достигна грохот на камионетка, минала по моста. Ръмженето на двигателя го прониза като леден полъх, като тръпка страх. Неочаквано се сети за съпругата си. Надяваше се да е добре, надяваше се, че който и странник да е приютила в леглото си предишната нощ, той е бил мил с нея и нежен. И не й е дал онова, за което тя копнее. Обърна гръб на преминаващия автомобил, но въздушната струя го връхлетя като леден вятър. Демарко обърса влагата от ъгълчето на окото си.

Полицаите го наблюдаваха и чакаха. Спокойствието им го ядоса, но той положи огромно усилие да се овладее. Знаеше, че това е стар гняв, насочен в грешна посока.

— Добре, да се залавяме за работа! — извика. — Искам Томас Хюстън на задната седалка в колата ми до залез-слънце в този хубав октомврийски ден. Жив, в добро здраве и с белезници.

3

На стотина метра от водата, върху ниска могила, имаше плитка пещера под надвиснала скала. Кухината бе с ширина едва метър и половина, висока бе половин метър и не повече от метър дълбока. В нея, зад три смърчови клона, които бе откършил и довлякъл до пещерата по здрач предишната вечер, лежеше свит на кълбо Томас Хюстън, притиснал колене към гърдите си. През ароматните иглички наблюдаваше бледата светлина, която проникваше в гората. Знаеше, че ако изпъне краката си, изтръпнали от липса на движение, студът ще прониже цялото му тяло, чак до костите. После ще му се наложи да изпълзи от дупката си, да се изправи на крака като човешко същество и да се опита да намери някакъв смисъл в заобикалящия го свят. А точно това изобщо не му се правеше. Не се чувстваше способен да вземе нужните решения, а още по-малко да предприеме необходимите действия. Смяташе, че ако се размърда, навярно отново ще започне да повръща, а в стомаха му вече нямаше нищо, освен кръв и жлъчка. Единствено вътрешности, макар да се чувстваше кух и изкормен като четирите бройлера, които бе сготвил в събота вечер — последното му ястие. Онези четири миниатюрни трупа, които изми със студена вода, старателно подсуши и напълни с галета и гъби, подправени с мащерка, босилек и салвия. Не, не би имал нищо против позивите за повръщане, стига да водеха до безсъзнание, стига чрез тези пристъпи да можеше да заличи всякакво усещане и да потъне в забвение. Позволеше ли на един от четирите ужасяващи образа да изплува в съзнанието му, го връхлиташе такава болка, каквато не бе изпитвал никога в живота си; болка, която го караше отново да се превива одве в агония, а единственото избавление от нея — краткотрайно и болезнено само по себе си — бе да вие като животно.

„Мислѝ за вечерята — повтаряше си, — за последния път, когато сложи храна в устата си. Върни се в началото. Обмисли всичко отново.“

Четирите малки голи кокошки „Корниш“ лежат в редица върху дъска за рязане, разцепени през гърдите. Шепа плънка. Пъхаш в отвора, натъпкваш хубаво. Долавяш уханието на сладък босилек и кълцан лук. Горещината от фурната. В дневната Клеър, Томи и Лиси, седнали по турски на пода около масичката за кафе, играят на „Монопол“. Томи е магнатът на недвижима собственост — прибира всеки имот, до който успее да се докопа. И малкият Дейви, миличкият, неуморим Дейви, който непрекъснато дърпа конеца на играчката си „Животните в обора“. Кравата казва: „Муу!“, петелът казва: „Ку-ку-ригуу!“.

Да, това беше реално. Съботната вечер беше реална. Но всичко останало… Как бе възможно?

„Фрикативи — помисли си. — Африкати. Дифтонги.“5

Това бяха думите, които повтаряше наум онази вечер — първо по време на вечеря, после в леглото, до съпругата си. Възнамеряваше да си ги запише, да ги добави към списъка, който подготвяше за главния герой в романа си. Протагонистът му бе логофил — човек, който харесваше повече звученето на думите, отколкото значението им; човек, който редовно произнасяше „фрикативи“ заради самото удоволствие. Думите намериха Хюстън, докато мислеше за главния си герой и се опитваше да си го представи с всичките му нюанси. И както често се случваше, когато влизаше в главата на героя си, те сякаш идваха право от устата на литературния образ. Понякога дори не разбираше съзнателно тези думи и нямаше ясна идея какво точно означават. Чуваше ги и си ги записваше, а по-късно — както възнамеряваше да направи в събота вечер — търсеше значенията им, за да провери дали ги е употребил правилно. Неизменно откриваше, че не е сгрешил, и тази мистерия на сътворението, това късче история, паднало в скута му като дар, го радваше неимоверно.

Ала в събота вечер не му се удаде възможност да провери точните значения на новите думи, които протагонистът му беше дал. Сега главният му герой мълчеше, а Хюстън бе вцепенен от студ, от глад и от неверие — да се събудиш в пещера в ситуация, която може да съществува само в книгите, бе твърде ужасяващо, за да е истина.

Сюжетът се бе променил. Нямаше компютър, нито писалка. Нито мастило, нито хартия.

— Фрикативи — прошепна Хюстън към оранжевата светлина, която нахлуваше през смърчовите клони. — Африкати. Дифтонги.

Нещо просветна в съзнанието му. В полезрението му се появи екран. Той потръпна, размърда се и обърна лице към пръстта. Образът беше болка. Споменът — удар, пробождане от хиляда остриета едновременно.

Усещаше съзнанието си като склад за отпадъци, претъпкан с купища несъвместими частици. Като огромен пъзел, който някой е разпръснал из цялата стая. Ето парче синьо небе. Ето друго парче с ъгълче от око. Това крило на птица ли е? Ами това — суха трева или кичур копринена коса?

Ето, всеки момент, всеки момент ще събере сили да се надигне и да се измъкне от този кошмар, повтаряше си непрекъснато.

— Събуди се! — заповяда си отново. Този път разклати глава толкова силно, че в лявото око го прониза режеща болка и стомахът му се присви от нов спазъм. — Събуди се, за бога!

Спомни си как след вечеря влезе в интернет и провери уебстраницата на „Таймс“. И я видя, там си беше: „Безнадеждно лято“ — все още на осмо място след седем седмици. Това беше реално. „По-добра ли е от «Зимата на нашето недоволство» на Стайнбек? — бе написала Мичико Какутани. — Смятам, че да.“.

Хюстън пазеше хартиената изрезка от вестника в една папка в шкафа си, там държеше всички изрезки. Понякога вадеше папката и ги четеше, просто за да си напомни, че са истински, че щастливата му съдба не е сън. Да, бяха истински. Истински думи, увековечени в пресована дървесна маса, памучни растителни влакна и мастило. Напълно и осезаемо истински.

Кучето казва: „Бау!“

Патето казва: „Па-па!“.

После отново видя малкия Дейви, спящото бебе. Затвори очи и отново чу бебешкото дишане, онзи нежен шепот на живота; видя повдигането и спускането на мъничкия гръден кош. Усети тежестта на ножа в собствената си ръка. Но неговата ръка ли беше това? Как бе възможно? „Какво е туй? Кинжал? И с дръжка към ръката ми? Кой беше казал това? Макбет, нали? Обезумелият Макбет. Какво си ти: знамение съдбовно, достъпно за окото и безплътно за осезанието или само кинжал измислица?6“

Какво си ти?

— Какво си ти? — попита Хюстън. Скова се от скръб, сви се и от гърдите му се изтръгна сподавен стон, напрегнат като опънато сухожилие и остър като наточена стомана. — Моля те, господи! — простена в пръстта. — Моля те, моля те, моля те, господи. Моля те, събуди ме от този сън!

4

През лятото, в една юлска петъчна сутрин, Демарко присъства на изслушване в съда, където даде показания, че агресивен към съпругата си мъж с помътнено от наркотици съзнание стрелял по него два пъти, а после пуснал пистолета на земята и го поканил в дома си да изпие чаша студен чай. Мъжът заяви, че изобщо не е възнамерявал да застреля Демарко или когото и да било другиго, а сержантът призна, че по-близкият от двата куршума улучил капака на контейнер за боклук на около два метра вляво от него.

— И нито за миг не почувствахте, че животът ви е в опасност, така ли? — попита съдията.

— Чувствам, че животът ми е в опасност всеки път, когато стана от леглото — отвърна Демарко. — Не е ли така с всички?

Осъдиха побойника на осемседмичен престой в клиника за рехабилитация и сто и двайсет дни в затвора за безразсъдно излагане на опасност.

Няколко минути преди единайсет Демарко се върна в полицейската служба с две чаши кафе от супермаркета. Взел бе едно черно за себе си и едно капучино с лешников сироп за началника на управлението. Както обикновено, потисна усмивката си, когато влезе в работното помещение и откри сержант Кайл Боуен зад дългото махагоново бюро изглеждаше много сериозен, много зает и много млад.

Демарко му подаде кафето.

— Днес явно пак е ден, в който родителите водят хлапетата си на работа. Татко ти в тоалетната ли е? — попита.

Боуен свали капачето на картонената чашка и подуши.

— Това какво е, лешник?

— Нали такова пиеш винаги?

— Ще го напиша на един лист и ще го забода на сакото ти, заклевам се. Мока може. Ванилия може. Обикновено еспресо с двойна сметана и бучка захар може. Всичко може, само да не е лешник. Защо ми го причиняваш непрекъснато?

— Твърде малък си да пиеш кафе. Ще спре растежа ти.

Боуен бутна чашата към края на бюрото си.

— Е, колко му дадоха?

— Два месеца рехабилитация, четири месеца да размишлява над грешката си.

— Господи. Поредната победа за невменяемите.

— Но гарантирана трудова заетост за нас — отвърна Демарко.

Боуен поклати глава, откъсна лист от бележника си и го подаде на колегата си.

— Ще го оставиш ли на бюрото на Джени, като излизаш?

— Пак ли отсъства?

— За четвърти път през последните две седмици.

— Сигурно е бременна.

— Няма какво друго да е.

— Кога ще кажеш на жена си?

— Имам предложение за теб: иди да свършиш малко работа.

Демарко се усмихна и погледна към листчето.

— Т. Хюстън? — каза. — Томас Хюстън?

— Молил ли съм те да го четеш?

— Не си ме молил да не го чета.

— Не го чети. За Джени е, не за теб.

— Молба за информация — прочете Демарко. — Т. Хюстън. Писател. — Свали листчето и погледна към Боуен. — Каква информация му е нужна?

— Такава, каквато Джени предоставя.

— Това домашният му телефонен номер ли е, или този в университета?

— Не си от отдел „Връзки с обществеността“. Ако нямаш какво да правиш, иди да вземеш един радар7.

Демарко сгъна листчето и го пъхна в джоба на сакото си.

— Имам нужда да си почина от престъпниците. Чел ли си някога този човек? Или все още се мъчиш с поредицата „Момчетата Харди“8?

— Моля те, остави Джени да си върши работата, става ли? А ти върши своята.

— Този човек пише мрачни неща. Истински ужаси. На Джени й дай кученца и розички. Аз ще се погрижа за това.

Боуен се облегна в стола си и положи и двете си ръце върху бюрото.

— Виж, нямам нищо против шегичките с кафето и другите глупости, но не смяташ ли, че би могъл поне веднъж да направиш това, за което те моля?

Демарко разтри бузата си.

— Чувал ли си една стара песен на Джони Кеш, „Момче на име Сю“9? Ти си моят Сю.

— Значи се опитваш да ме закалиш, така ли?

— Можеш да ми благодариш, когато се издигнеш в службата.

Кайл Боуен се наведе, долепи длани и зашари с палец по опакото на другата си ръка.

— Всичко това заради баща ми ли е?

— Хей, баща ти е свестен човек. Направил е каквото трябва. И е взел правилното решение. Как е старият козел впрочем? Все още ли е шампион в хазартните игри от Тампа до Сейнт Пийт?

— Разправя, че на моята възраст си бил безупречен, вечно изпънат като струна. „Окото на тигъра“10 и прочее. Но после… сякаш ти самият си поискал да те понижат в длъжност.

Демарко се втренчи в тавана и издаде пукаш звук с устни. После отново погледна към шефа си.

— Е, приключихме ли със спомените? — подхвърли и потупа джоба на сакото си. — Някои от нас, възрастните, имат работа за вършене.

— Тръгвай — каза му Боуен и махна с ръка. — Просто излез. Райън посегна към чашата.

— Благодаря за кафето.

5

Демарко за пръв път се видя с Хюстън в едно заведение, наречено „При Дино“ — малка и тясна тухлена постройка с интериор на закусвалня. Всичките шест сепарета бяха наредени едно до друго край дългия прозорец и гледаха към оживената Стейт стрийт.

— Рядко идвам насам — призна писателят. — Ерин ни е по-близо за всичко. Но тук е хубаво. Харесва ми атмосферата.

Демарко кимна, усмихна се и отпи от сладкия си чай. Бе разпознал Хюстън от снимките върху обложките на книгите му. На никоя от тях авторът не носеше сако и вратовръзка, но сержантът все пак се изненада приятно от едва наболата еднодневна брада по бузите на Хюстън, от избелелите джинси и тъмносинята му тениска. С изключение на ръста му от поне метър и осемдесет, той напомняше на Демарко за младия Джак Керуак.

Хюстън свали тъмносинята си бейзболна шапка и я остави на пейката до себе си, после вчеса с пръсти косата си и се загледа в менюто на стената зад барплота.

— Кое е за препоръчване тук? — попита.

— Аз идвам заради техния „Джънк ярд Дог“11 или заради сандвича с патладжан и пармезан.

— Тогава какво ще кажете да си разделим един трийсетсантиметров сандвич и да поръчаме четири хотдога? Дали имат айскафе?

— Няма проблем, сигурен съм, че могат да ви налеят малко от вчерашното и да добавят лед.

— Точно така си го правя вкъщи — каза Хюстън.

Демарко се облегна в стола и най-после си позволи да се отпусне. Имал бе вземане-даване с университетски учени и смяташе повечето от тях за социално неадекватни или снизходителни. Но този човек бе уважаван преподавател в много скъп частен колеж, аплодиран от критиците романист, красиво лице от големия екран и все още млад. Изпита мъничко завист, но и внезапна, съвсем неочаквана симпатия към събеседника си.

— Е, кои са „Тигрите“? — попита.

Хюстън го погледна с недоумение.

— Бейзболната шапка. Това не са цветовете на Детройт.

— Миналогодишният отбор на сина ми от Малката лига. Аз бях помощник-треньор.

— Вече не сте ли?

— Тази година той вече е в Пони лигата. Можех и там да помагам, но Клеър, съпругата ми, реши, че е крайно време да се отдръпна малко. Да му позволя да се справя сам като голям мъж.

Демарко се вгледа в изражението на лицето му.

— Не е лесно, а?

— Бащи и синове, нали знаете? Трудно е да си обикновен наблюдател.

Този път Хюстън забеляза леката промяна в очите на мъжа срещу себе си.

— Имате ли деца, господин полицай? Това ли е правилният начин да се обръщам към вас впрочем? Или предпочитате „сержант“?

— Райън ще свърши работа, нека минем на „ти“. И не, нямам деца.

— Райън е второто име на малкия ми син. Дейвид Райън Хюстън.

— Хубаво име — отбеляза Демарко.

Писателят кимна към златната халка на лявата му ръка.

— Но си женен.

— Разделени сме.

— Съжалявам, човече.

— Няма защо. Такъв е животът. — Райън сведе поглед към масата и подравни хартиената подложка.

Хюстън побърза да прекрати неловкия момент.

— Е, какво е усещането да си служител на закона?

— Страхотно е. Всеки божи ден имаш шанса да видиш най-лошите страни на човешката природа. А какво е усещането да си университетски преподавател?

Писателят се усмихна.

— Знаеш ли колко университетски преподаватели са нужни, за да сменят електрическа крушка?

— Колко?

— Четирима да сформират комисия, двама да напишат доклад, един да подаде оплакване до академичното ръководство и един да помоли секретарката да повика портиера.

Демарко се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно — добави Хюстън. — Обичам студентите си. И получавам много от тях. Страстта им е заразна. Нали се сещаш, онзи огън отвътре.

Сержантът понечи да кимне, но после се отказа. Какво знаеше той за страстта? Вътрешният му огън отдавна бе угаснал.

— Новата ти книга — поде, — тази, върху която работиш в момента… за щатската полиция ли е?

— Един от главните герои е полицай, да.

— От добрите ли е?

— Добрите, лошите… границата е доста размита.

— Струва ми се, че е размита във всичките ти романи.

— Значи си читател.

— Добих този навик, когато се запознах със съпругата си. Тя е преподавател по английски език и ясно ми даде да разбера, че ако искам да излизам с нея, трябва да разширя литературните си хоризонти.

— Трябва да сме благодарни за каляващия ефект на жените — заяви Хюстън. — В такъв случай запознат ли си с Набоковата „Лолита“?

— Чувал съм за нея, но не съм я чел. Не е ли за увлечението на възрастен мъж по младо момиче?

— Точно така. И там има един литературен герой на име Куилти, съперник на разказвача. Обмислям да го превърна в щатски полицай.

До масата им се появи сервитьорката, слабо азиатско момиче в безупречна бяла униформа. Хюстън даде поръчката и се впусна в приятен разговор с нея в продължение на една-две минути. Когато момичето тръгна, той се обърна и видя усмихнатото лице на Демарко.

— Не съм флиртувал с нея — заяви писателят.

— Знам. Освен това не погледна към задника й, когато тя се обърна.

— А ти погледна ли?

— Хубав задник.

Хюстън се ухили.

— Доста по-различен си от очакванията ми за полицай.

— И ти си доста по-различен от очакванията ми за надут задник — отвърна Демарко. — Както и да е, да се върнем на героя в твоята книга, чийто прототип съм аз. Изключително привлекателен мъж, нали? Нещо като Джордж Клуни, такъв тип.

— Добър избор — каза Хюстън. — Клуни е доста убедителен в роли на дръвник.

— Чакай малко. Героят ми е дръвник?

— В романа на Набоков — да. Той е твърд. Той е обсебен. Той е морализатор, който отказва да проумее неморалността на собствените си действия.

— Виж — подхвърли Демарко, — може би ще е по-добре просто да ме махнеш от сюжета. Така няма да се налага да те арестувам за нещо.

Видяха се още три пъти това лято. На втората среща, отново в „При Дино“, Томас Хюстън разпита Демарко за управленческата йерархия в организацията на щатската полиция — кой какво върши, какъв тип оръжия носят, при какви обстоятелства щатската полиция подпомага или изземва правомощията на местната. Но освен това говори надълго и нашироко за собствения си живот, за съпругата си и за трите си деца, които явно обожаваше.

После, след възцарилото се мълчание, Хюстън тихо каза:

— Вероятно знаеш за родителите ми.

Полицаят кимна. Писателят описа несполучливия обир в семейната железария; взривът, който откъснал гърлото на майка му; самоубийството на баща му две седмици по-късно със свръхдоза от предписаните му антидепресанти. Ужасяващите картини, които все още преследвали Томас. Спомените, които понякога го смазвали.

Демарко бе толкова разчувстван от интимността на разговора, че едва не извади на показ собствените си призраци и демони. Струваше му се, че ако точно в този момент, след толкова много години, най-сетне реши да проговори за онова почти въображаемо щастие от ранните години на брака и бащинството си, а после за внезапното им унищожение, за гнева и твърде агресивното си поведение, както и за последвалото понижение в длъжност, човекът отсреща ще го разбере. За жалост, успя да каже едва няколко думи за Райън младши, а за Ларейн добави: „Скоро след това тя ме напусна“.

Хюстън плъзна ръка през масата, сякаш за да стигне до Демарко, но после се спря и изрече само:

— Мамка му, човече. Господи. Съжалявам.

Полицаят кимна, но вече гледаше през прозореца към оживената улица. Изпита облекчение, че Хюстън не го попита нищо повече, и благодарност, когато сервитьорката дойде и Хюстън й каза:

— Бихте ли ни донесли сметката?

За третата им среща, състояла се през август, Демарко бе поканен на барбекю в дома на Хюстън. Запозна се с красивото му семейство, разходи се из прекрасната им викторианска къща и прекара остатъка от онази вълшебна вечер в негодувание срещу тежката болка от завистта, която усещаше дълбоко в гърдите си.

Тази завист достигна кулминацията си привечер, когато с домакина се настаниха един до друг на градински столове, отпуснати и зареяли поглед към останалите гости. Демарко наблюдаваше как Томи и приятелчето му се редуваха да удрят с детска бейзболна бухалка. Момчетата притискаха езици към вътрешната страна на бузите си, сякаш за да наподобят топки тютюн за дъвчене — навярно имитираха някой родител или треньор от тренировките на Малката лига. Гостът се усмихна на тази сцена и когато каза на Хюстън: „Колко много прилича на теб“, не искаше да прозвучи тъжно.

Но писателят явно усети скритата болка в думите му — погледът му издаваше, че е така — и също се усмихна, а после потънаха в дълго мълчание. Двама бащи, усмихващи се заедно на един син, и двамата наясно с болезнената липса на другия син.

И точно тогава, в тези мигове на мълчание, Демарко разбра каква е истинската разлика между него и Хюстън. Нямаше нищо общо с пари или професия. И двамата бяха отшелници, всеки посвоему, макар че единият живееше сам, а другият — не. И двамата имаха сложни взаимоотношения с други хора. Но докато Хюстън управляваше своите връзки от солиден център, от вътрешността на стабилно семейство, откъдето излизаше набързо и отново се връщаше, и синхронизираше всяко свое действие с близките си, като поставяше семейството на първо и последно място винаги, Демарко нямаше център. Той тръгваше към другите от празнота и към празнота се завръщаше. Всяко свое действие синхронизираше с… нищо. Празнотата бе на първо и последно място винаги.

Последната им среща се състоя на следващата сутрин, когато Хюстън цъфна пред вратата на Демарко. Стоеше отпред ухилен до уши, с книга в едната ръка и картонена кутия в другата.

— Миризма на хотдог с чили ли усещам? — попита полицаят.

— Пробвал ли си ги някога за закуска?

— Винаги ми се е искало. Влизай.

Хюстън му подаде кутията, а Демарко кимна към книгата.

— Ще ми четеш, докато ям?

— Ще ям, докато ядеш. — Остави книгата върху малка масичка до стената.

Демарко прочете на глас заглавието:

— „Безнадеждно лято“.

— Знам, че вече си я чел, или поне се престори, че е така. Но това е първо издание. Надписах ти го. Доколкото ми е известно, вече вървят по хилядарка.

— Благодаря — отвърна домакинът. — Още утре ще я пусна за продажба в „Ибей“.

Хюстън се засмя и го плесна по ръката.

— Какво питие ще върви за закуска с лют хотдог?

— В хладилника има кана студен чай. Ще донеса чаши и салфетки.

Седнаха един до друг на стълбите към задната веранда и поставиха картонената кутия помежду си. Изядоха първите си хотдози в мълчание. Когато преполови втория, Хюстън кимна към обраслия двор.

— Кой ти коси тревата? — подхвърли.

— Поръчах една коза от „Амазон“, но още не е пристигнала.

Писателят се изкиска.

— Пътеката ми харесва обаче. Ако някой ден се нуждаеш от помощ…

— Ами… — Демарко довърши последния си хотдог, избърса устните си със салфетка и отпи от студения чай. — Това е нещо като временно изоставен проект.

— Да не чакаш още тухли?

И след десет секунди мълчание това бе достатъчно, за да му развърже езика.

— Не съм работил по него, откак Ларейн си тръгна — призна Демарко. — Зарязах и едностайния апартамент, който започнах да строя над гаража.

— Онзи малък хамбар от другата страна на пътеката?

Полицаят кимна.

— Съпругата ти те е напуснала след смъртта на детето ви, така ли?

— Седмица след погребението, още първия ден след връщането ми на работа. Прибрах се вкъщи и нея я нямаше. Брачната й халка лежеше на барплота в кухнята.

Демарко разказа за злополуката, отнела живота на бебето Райън, и завърши с думите:

— Сега живее сама в Ери. Предимно сама. Виждам я от време на време, само че… Кани ме да вляза, но отказва да говори с мен. Мога да дърдоря до посиняване, без тя да обели и дума.

Отново потънаха в мълчание.

— Все още носиш брачната си халка — отбеляза Хюстън.

— Никой от двама ни не е подавал молба за развод. Дори не сме го споменавали.

— Значи все още има надежда.

Дълго време мълчаха. Накрая Демарко се изправи и каза:

— Прав си за този двор. Трябва да извадя косачката.

Хюстън също стана.

— Аз лично харесвам естествения вид на мястото.

Домакинът се усмихна. Остана загледан в пътеката още известно време, после се обърна към Хюстън:

— Благодаря за закуската и за книгата. Благодаря ти, че се отби. — Обърна се към верандата и се наведе да вземе каната и празните чаши. — Просто остави кутията там — добави. — Държа контейнера за боклук в гаража.

Гостът се наведе към него и с меката част на юмрука си го тупна лекичко по ръката.

— Обаждай се — заяви и се усмихна, а после се обърна и тръгна към колата си, паркирана до тротоара.

Демарко изми каната и чашите, смачка картонената кутия и я натъпка в препълнената кофа за боклук под мивката. Едва тогава взе книгата на Хюстън от масичката в коридора.

Отвори я на титулната страница.

На моя нов добър приятел Райън Демарко, бе написал Хюстън със синьо мастило, в знак на признателност — не заради информацията, която ми предостави, тя е налична и в интернет, а заради удоволствието от компанията ти. Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро, братко мой, и нека запасите ни от хотдог никога не намаляват.

А сега бе октомври, почти Хелоуин. Последната издадена книга на Хюстън беше международен бестселър от средата на септември. Цялото му красиво семейство лежеше на студени метални маси под студени бели чаршафи. Писателят се луташе някъде из тъмните непроходими гори, а Демарко вече нямаше апетит за хотдог или за каквото и да било друго.

6

По-малко от час след влизането на полицаите в гората Демарко получи първото обаждане по радиостанцията. Вървеше доста пред останалите, но същевременно достатъчно близо, така че ако погледнеше през рамо, можеше да види четирите екипа с кучета, разпръснати в редица, с двайсетина метра разстояние между отделните групи. На все още бледата светлина по зазоряване кучетата се движеха бързо, доколкото им позволяваха каишките. Душеха покритата с листа земя с влажните си носове и дълбаеха тесни криволичещи пътеки с мускулестите си тела. Засега никое от тях не бе надушило търсената следа. Всеки полицай носеше найлонова торбичка с дреха на Хюстън. От време на време някое куче спираше рязко, вдигаше муцуна, подушваше въздуха и се оглеждаше, а накрая вдигаше поглед към инструктора си. Тогава полицаят отваряше торбичката и оставяше кучето да зарови муцуна вътре, да опресни паметта си с неповторимата миризма на Томас Хюстън, след което животното отново навеждаше глава и се втурваше напред.

След групите с кучетата вървяха останалите полицаи. Образуваха неравна редица, широка колкото две футболни игрища, а оранжевите им елеци проблясваха като гигантски светулки между дърветата в мрачната гора.

„Светулки мутанти — помисли си Демарко. — Привлечени тук не от любов, а от яростта и лудостта на Хюстън.“

Крачеше напред и вдишваше уханието на гората — влажен и тежък мирис. Мирис на есен и на гнило, но същевременно някак сладък и плодороден. Демарко обичаше мрачните гори, харесваше пълната тишина, прекъсвана единствено от чуруликане на птици или цвърчене на катерици. Доставяше му удоволствие да слуша тропота на белоопашат елен, препускащ през храсталака; мощният плясък от криле на внезапно излетяла яребица; далечните бълбукащи крясъци на влюбен пуяк.

Пукането на радиостанцията, от друга страна, го стряскаше като пчела в ухото.

— Открихме пещера, сержант. Изглежда напълно възможно да е прекарал нощта тук. Намира се на левия склон, на стотина метра от брега на езерото.

Демарко изпрати екипите с кучетата към указаното място, а на останалите полицаи нареди да изчакат. Когато самият той пристигна до плитката пещера, кучетата, в желанието си да се втурнат напред, опъваха поводите и скимтяха от нетърпение да достигнат плячката.

— Укротете животните — нареди на инструкторите. Коленичи пред скалната кухина и я освети с фенерчето си.

— Тези борови клони са били откъртени, вероятно с цел да прикрият дупката — обади се полицай Морган. Той бе слаб, среден на ръст мълчалив мъж с издължена брадичка. Често се усмихваше, но рядко говореше. — Ето тук се виждат дирите от влачене по земята.

Демарко си представи какво е било усещането за мъж с ръст над метър и осемдесет да лежи свит на кълбо в това тясно пространство. Глинените стени бяха осеяни с десетки отпечатъци от пети на обувки — полумесеци, издълбани в пръстта. Докосна с ръка единия от отпечатъците. „Въртял се е, обръщал се е, ритал е тези стени през най-дългата нощ от живота си.“ Но пръстта беше студена. Хюстън бе изчезнал поне час по-рано и бе оставил след себе си единствено влажен отпечатък. Миризмата му бе достатъчна, за да подлуди кучетата — от черните им венци и изплезените им езици капеше слюнка. Но гледката на тясната дупка изпълни Демарко с печал. „Един възхитителен човек, превърнат в животно.“

Отдръпна се от пещерата, изправи се и угаси фенерчето. После погледна към кучетата.

— Време е да ги раздвижим — каза.

Два часа и половина по-късно, изтощени от ходене, сержантът и четирите екипа с кучета спряха край черен път срещу мочурище. На фотокопието от картата, която Демарко носеше, този район бе отбелязан като боровинково блато, но пред тях се простираше само обширно пространство от тиня, бодливи храсти и увивни растения.

— Няма начин да е тръгнал оттук — каза Демарко на глас, макар и само на себе си.

Три от кучетата седяха задъхани до инструкторите си, четвъртото лежеше в краката на своя човек, отпуснало брадичка върху пръстта. Сержантът си помисли, че позата на четириногите им водачи изразява обезсърчение, може би дори срам. Преди десетина минути бяха пресекли черния път и поели в южна посока, следвайки дирята на Хюстън. Но само трийсетина метра по-нататък бяха спрели. Кучетата се бяха върнали назад, открили бяха отново мириса и с наведени към земята муцуни бяха тръгнали в посока северозапад по същия път. При блатото обаче бяха изгубили дирята.

— Променил е решението си — заяви Демарко.

— Да не е тръгнал да се прибира? — попита един от полицаите.

— Доста неразумно решение, нали, сержант? — обади се друг.

Водачът на групата не отговори. Кучетата бездействаха, полицаите стояха с вързани ръце.

Трима униформени се събраха недалеч зад Демарко. Единствено Морган бе от службата на сержанта в окръг Мърсър и само той не участваше в разговора.

— Нали не смятате, че е прегазил или преплувал това мочурище?

— Успешен начин да заблуди кучетата.

— Да, обаче… за бога… по това време на годината тази вода е студена, не повече от десет градуса.

— Би му отнело… колко? Двайсет-трийсет минути да го прегази? Хипотермията ще го събори за десет.

— Казваш „прегази“, все едно знаеш колко е дълбоко.

— Това е боровинково блато, за бога. Колко да е дълбоко?

— Ти си експерт по боровинковите блата, така ли?

— Просто знам, че не са много дълбоки.

— Тогава колко са дълбоки, умнико?

— Бих казал между метър и метър и половина. Там някъде.

— Пробвай да го прегазиш тогава и ще разберем.

Демарко хвърли към полицая от своята служба поглед, изпълнен с раздразнение. Познаваха се от седем години и бяха работили заедно много пъти. Морган се обърна към останалите и каза:

— Говорете малко по-тихо, момчета.

— Защо да си правим труда? — попита един от колегите му. — Ако Хюстън беше някъде наблизо, кучетата щяха да са го надушили вече.

Морган се обърна към него и повтори:

— Тихо.

Високо над главите им се чуваше монотонното бръмчене на хеликоптера, който сновеше между блатото и езерото Уилхелм. Демарко натисна копчето на радиостанцията си.

— Нещо ново? — попита.

Полицаят в хеликоптера огледа инфрачервения си екран.

— Виждам вашата група до блатото, както и останалите, които вървят към вас. Помежду ви няма нищо.

— Поеми на север — нареди сержантът.

Няколко минути по-късно получи ново съобщение.

— Попаднах на гореща точка, която се придвижва бързо на изток — информира го полицаят. — Обаче прехвърли Блек Рън с петдесет километра в час, така че се съмнявам да е нашият човек.

Демарко плъзна поглед през блатото.

„Водата е ледена — помисли си. — Шейсет декара увивни храсти те шибат през лицето и се оплитат в краката ти… Къде отиваш, Томас? — запита се. — Каква е следващата стъпка според сбъркания ти мозък?“

— Е, как смятате, че се е измъкнал оттук? — попита един от полицаите. — Дали е възможно да се е качил в нечия кола?

Никой не отговори.

Райън Демарко стисна устни, присви очи и се загледа през блатото. Пое дълбоко въздух и усети слаб плодов мирис, неуловим дъх, примесен с мрака на блатото и болката от неизбежната зима. „Боровинки ли?“ Докъдето му поглед стигаше, не се виждаше и една боровинка.

Отново погледна картата си, после извади радиостанцията, обади се в централата и обясни на диспечера къде да изпрати автомобилите за прибиране на екипите. След това се спусна по хълмчето към блатото и приклекна до брега. Загреба шепа вода и я огледа. Отблизо и в малки количества тя губеше тъмния си цвят и изглеждаше прозрачна и с кехлибарен оттенък като добро уиски. Приближи я до носа си и я подуши. Долови мирис на зима в нея, на гниещ плод. Сръбна малка глътка, но тя бе толкова студена, че сякаш опари гърлото му и го замая. Демарко отметна глава назад, стисна очи и се подпря с една ръка на земята, за да не падне.

Не знаеше как да се справи с болката, която го прониза. Искаше му се да потопи лице във водата, да ослепее от тъмнината й, а мозъкът му да изтръпне от студ. После можеше да допълзи до някоя плитка дупка в земята, да се затрупа с борови клони и никога повече да не излезе. Никога повече да не помисли и една-единствена мисъл.

Знаеше, че четиримата полицаи горе край пътя го наблюдават и може би шепнат помежду си. Може би кучетата също го наблюдаваха.

— Нека гледат, по дяволите — промърмори на водата. — Нека се чудят.

7

Първото нещо, което Демарко направи, когато се върна в службата, бе да измие ръцете си. Миеше ги често, по осем или десет пъти на ден. Държеше пакет с антисептични бебешки кърпички в колата си и още един в бюрото. Но този път отиде в служебната тоалетна, защото искаше да си наплиска и лицето — надяваше се, че шокът от студената вода ще разкъса паяжините, обвили мозъка му. Насапуниса хубаво ръцете си, изчопли мръсотията под ноктите, изплакна пяната и хвърли четири шепи вода върху лицето си.

Ръцете му бяха чисти, умът — все така замъглен. Отломки от мисли плаваха по повърхността му като обгорели късчета хартия по вода и отказваха да се съединят в нещо цяло.

Преди да се върне в кабинета си, продължи нататък по коридора, почука два пъти на друга стъклена врата и я отвори. Полицай Джейми Матсън вдигна поглед иззад бюрото си. Беше трийсет и шест годишна, дванайсет години по-млада от него, висока и слаба жена, която някои от колегите тайно наричаха Икабод. Но Демарко знаеше, че приликата й със слаботелесния герой от „Слийпи Холоу“ се дължи по-скоро на униформата, отколкото на телосложението й. Знаеше, че в лятна рокля без ръкави, на петсантиметрови токчета, със свободно разпиляна около лицето червеникаворуса коса, а не прибрана на кок, тя е елегантна като газела. Освен това знаеше причината за печалната усмивка, с която винаги го посрещаше.

— Още ли учиш за онази магистърска степен по психология? — попита я още щом влезе в кабинета й.

— Трябва да покрия още девет кредита — отвърна тя. — Защо питаш?

Демарко придърпа стол до бюрото и седна.

— Разследвам мъж, който си има всичко на света. Идеално семейство, страхотна работа…

Джейми закима в съгласие и вметна:

— Слава, репутация, уважение. Нищо не му липсва.

— На пръв поглед човекът си живее напълно безгрижно — продължи той.

— И въпреки това внезапно превърта.

— Дали? — попита Демарко.

— Случва се, Райън. Просто се случва. Невъзможно е да разберем какво се върти в главата на човека отсреща.

Усмихна му се с толкова тъжно изражение, че той се извърна и заби поглед в ръцете си.

— Добре, да речем, че е така — продължи. — Човекът превърта. И в момент на… сляпа ярост… очиства семейството си. Цялото, един след друг, така ли?

— Не знам — отвърна Джейми. — Трябва да се вземе предвид и естеството на нанесените рани.

— Добре. Нанесени са много методично. Обмислено, преднамерено. Всички, освен тези на малкия Дейви.

Тя го изчака да подреди мислите си.

— Хубаво — каза най-после Демарко. — Да продължим с теорията за внезапното превъртане. Какво би могло да го предизвика?

— Кажи-речи всичко: финанси, стрес в работата, спор със съпругата…

— Той печели луди пари.

— Това също може да е стресиращо.

Райън се намръщи и се замисли над думите й.

— Може да е решил, че се е изчерпал — предположи колежката му. — Той е сериозен писател, нали? Чел ли си нещо негово?

Наклони глава и я погледна. Идвала бе у тях и бе разглеждала етажерките с книгите му. Всъщност онзи път, когато се извъртя в леглото му и му обърна гръб, тя взе точно последната книга на Хюстън от нощното шкафче. И тъкмо нея запрати в другия край на стаята.

Колкото до теорията за изчерпването, Демарко отказваше да я приеме. Гледал бе участието на писателя в „Добро утро, Америка“, а по-късно и интервюто с Чарли Роуз. И в двата случая Хюстън изглеждаше отпуснат, уверен и напълно спокоен при отговорите си. „Как ви се отразява всичко това? — попита Чарли Роуз. — Тази внезапно придобита слава и всичко останало, което тя носи със себе си?“ Томас Хюстън не каза нищо в продължение на няколко секунди. Просто седеше с наведена глава и мълчеше. После вдигна поглед към водещия и каза: „Последната ми книга е най-доброто, което някога съм писал. Най-после достигнах върховната си форма. Чувствам се утвърден“. А Демарко — сам в мрачната си всекидневна, с чаша топло уиски в ръка — повярва на всяка негова дума. „Браво на теб, братко!“ — каза на глас.

Така че не, да върви по дяволите теорията за изчерпването. На полицай Матсън каза:

— Баща му се е самоубил.

— Преди колко време?

— Преди около четири години — заяви. — Значи това би могло да е фактор?

— Цялото му минало е фактор. Райън. Въпросът е какво го е накарало да се обърне срещу семейството си.

— Добре — каза Демарко. — Значи нещо го е подбудило. А после какво?

— После ли…?

— Имам предвид след разсейването на мъглата. След като е осъзнал какво е направил. Тогава какво се е случило? В какво състояние е сега психически?

— Ами — започна Матсън, — ако всъщност не е социопат… а те, впрочем, са доста трудни за разпознаване…

— Да предположим, че е точно такъв, какъвто изглежда. Добър и почтен човек. И когато мъглата се е разсеяла…?

Колежката му се замисли.

— Навярно е бил ужасѐн. Меко казано. По всяка вероятност е пожелал да отнеме собствения си живот.

— Но не го е направил. Излязъл е навън. И е продължил да върви чак до езерото Уилхелм, което е на почти пет километра от къщата му.

— Значи е изключил. Прекъснал е връзката.

— Просто е изтрил станалото от паметта си?

— Не точно… Но в общи линии, да. Потиснал е информацията за случилото се. Защото е твърде ужасна, за да се изправи срещу нея.

— И просто е потънал в гората. Може би все още върви. И не знае нито кой е, нито къде е, така ли?

— Всеки човек е различен, Райън. Да, има определени шаблони на човешко поведение, но аз не съм експерт в тази област…

— Ти си най-доброто, с което разполагам в момента.

— Може да е получил амнезия — допусна тя, — а може и да не е. Възможно е всичко това да му изглежда нереално. Като лош сън, който не може добре да си спомни.

— Точно от това се страхувам — призна Демарко.

— Защото е невъзможно да се предвидят действията му.

Той кимна.

Матсън го изчака да продължи, но Демарко наведе глава и застина на място. Само движеше напред-назад палец по кокалчетата на другата си ръка.

— Смяташ, че не го е извършил той — изрече тихо Джейми.

Демарко вдигна поглед към нея и се усмихна. Отново я видя със спусната коса в онази вечер, когато излязоха да хапнат. Паста пене със сос „Портобело“ за нея, паста „Путанеска“ за него. В крайна сметка той изяде и половината от нейната вечеря, а тя изпи твърде много вино — нарочно, както призна по-късно, за да добие куража да му признае.

Сега, докато я гледаше и си спомняше, усети как лявото му око започва да сълзи. Примигна, разтърка го и премести поглед леко наляво, над рамото й, към празен участък на стената.

— Помня съвета, който ми даде веднъж: ако наистина искам да проумея нечии действия, трябва да се дистанцирам от себе си, да вляза в главата на въпросния човек и да се опитам да видя света през неговите очи.

— Давала съм ти много съвети. И ти напълно си пренебрегвал повечето от тях.

— Просто се опитвам да разбера Хюстън, да разгледам ситуацията от всички възможни ъгли.

— Ще ми се да ме гледаш, когато говорим, Райън — изрече още по-тихо тя.

Демарко отново я погледна.

— Сега искам да говорим за Томас Хюстън.

Жената вдигна брадичка малко по-високо, пое си въздух, заряза тъжната усмивка и заяви:

— Да приемем, че не го е извършил той. Какво тогава? Случило се е пред очите му? Открил го е по-късно?

— И двете са възможни. Ще го изтрие ли от паметта си в такъв случай?

— Ти как би постъпил?

Демарко постави и двете си ръце върху страничните облегалки и се приготви да се надигне от стола.

— Адски много ми помогна, Джейми. Сигурна ли си, че ти трябват само девет кредита, за да се дипломираш?

Колежката му се облегна в стола си.

— Изглеждаш изморен, Райън.

Той се изправи.

— Прекарвам твърде много време в басейна на кънтри клуба. Обичам да седя под водата и да гледам краката на жените.

— Още ли ги харесваш високи и слаби?

— Джейми…

— Мога да сготвя онази паста пене с гъбен сос, която харесваш.

— Ще се възползвам от поканата някой друг път — отвърна Демарко и отвори вратата.

Бе изминал три крачки надолу по коридора, когато му се стори, че я чу да мърмори: „Майната ти. На теб и на другите ти пъти“, но може и да си въобразяваше.

8

От своя кабинет Демарко се свърза с градската полиция.

Те наблюдаваха дома на Хюстън на улица „Мейфийлд“.

— Какво става там? — попита.

— За пръв път виждам подобно нещо — каза му полицаят. — Микробуси с телевизионни новинарски екипи по цялата дължина на улицата. Истинска лудница. Пет-шест човека с микрофони стоят пред входната врата на празна къща.

— Какъв е шансът да ги разкараш оттам? От Мейфийлд изобщо?

— Ще вдигнат олелия и ще започнат да звънят на адвокати.

— Затвори улицата — нареди Демарко. — За всички, освен за местните жители. Кажи на журналистите, че присъствието им пречи на действащо разследване. И че скоро ще дадем пресконференция.

— Къде искаш да ги преместя?

— Градът е твой, полицай. Ти решаваш.

— Онзи празен парцел, където се разполага фермерският пазар всяка събота, е само на две пресечки оттук.

— А сега няма пазар, така ли?

— Може би три или четири сергии, не повече. Ябълки, късни есенни продукти.

— В такъв случай събери новинарските микробуси заедно в единия ъгъл и дръж главния вход свободен за сергиите.

— Това би трябвало да свърши работа. За кога е насрочена пресконференцията?

— Ще те уведомя. Благодаря за помощта. Оценявам я.

Затвори телефона и се запъти към кабинета на Боуен в другия край на коридора. Началникът на службата оглеждаше долната част на брадичката си с малко огледалце.

— Кремът за пъпки не помага ли? — попита Демарко.

Боуен остави огледалцето върху бюрото си.

— Какво има?

— Насрочи ли пресконференция?

— Веднага щом получа доклада ти, ще го направя. Какво ще кажеш за утре на обяд?

— Изключи ме от всякакви пресконференции.

— Ти водиш разследването. Сам настоя за това, ако позволиш да добавя. Какво ще кажеш да следваш протокола и да позволиш на екипа си да свърши подготвителната работа?

— Говорим за знаменитост, и то не просто местна. Познавам този човек по-добре, отколкото ти — себе си.

— Ето още една причина да поемеш пресконференцията.

Демарко поклати глава.

— Твърде красив съм за екран. За разлика от теб.

— Слушай…

— Ще получиш доклада ми до час — заяви, обърна се и тръгна към вратата.

Щом седна отново на бюрото си, Демарко се загледа в тъмния екран на монитора. Завиждаше му за способността да „заспива“ от време на време и да се изключва, да скрива изображенията, да угася лампичките си. „Изглеждаш изморен“ — казала бе Джейми.

— Уморен съм — призна на монитора. Погледа го още известно време, после се изтръгна от вцепенението. — Добре. Щом аз трябва да стоя буден, и ти няма да спиш. — Раздвижи мишката и мониторът отново светна.

Отвори гугъл и в полето за търсене написа: „Томас Хюстън родители“. После прегледа дългия списък с резултати. Повечето статии бяха рецензии за книгите на Хюстън. Но две от тях представляваха кратки очерци за писателя и най-новия му роман — „Безнадеждно лято“, издаден почти четири години след смъртта на родителите му.

Първият очерк описваше книгата като „първата творба на автора след трагичната загуба на двамата му родители, единият загинал при убийство, а другият при самоубийство две седмици по-късно“. Вторият очерк, публикуван в „Поети & Писатели“, разказваше как наркоман с обезумял поглед влязъл в железарския магазин на семейство Хюстън, поискал пари и след като му отказали, извадил деветмилиметров „Зиг Зауер“ и прострелял Синтия Хюстън веднъж в шията и веднъж в гърдите. После прострелял Дейвид Хюстън четири сантиметра над сърцето и изпразнил безуспешно пълнителя в черния сейф зад тезгяха.

Очеркът продължаваше с интервю, което задълбаваше още повече.

На този етап от разговора интервюиращият бе сменил темата. Преминал бе към обсъждане на настоящия работен проект на автора — роман с работно заглавие „П“. Отговорите на Хюстън бяха кратки, но показателни. Ясно беше, че писателят е преживял някои много мрачни моменти също като героя си. Но дали чак толкова мрачни, та да посегне на собственото си семейство?

Демарко добре познаваше „Безнадеждно лято“ — любимата му от трите книги на автора. Главният герой, Джошуа Кенеди, е потънал в мъка заради изнасилването на дъщеря му и ареста на сина му за търговия с наркотици. Излива гнева си върху съдебната система и върху живота като цяло чрез прибягване към дребни престъпления — първо графити, после кражби от магазини, накрая вандализъм и унищожаване на общинска собственост. Намира запасите от екстази на сина си, но вместо да ги унищожи, пробва наркотика и прекарва следващите три дни в мотелска стая с двайсет и четири годишно момиче, една от приятелките на сина му. Дали това означаваше, че самият Томас Хюстън някога е прибягвал до престъпления, наркотици и изневяра като начин да се освободи от болката? Не, разбира се. Но Демарко с интерес отбеляза факта, че авторът е избрал именно тези дейности за облекчаване на гнева и мъката на героя си.

Болката на Хюстън от смъртта на родителите му очевидно е била все още прясна четири години след случилото се. Може да е била прясна и в онази съботна нощ. Може да е гноясвала в него през цялото това време и накрая нещо съвсем тривиално — саркастичен коментар, телефонно обаждане — да я е отключило и да е възпламенило в гърдите му гняв, който литературните успокоителни са били неспособни да потиснат.

Демарко си отбеляза наум да провери разпечатката от телефонните обаждания на Хюстън от онази вечер. Ако успееше да усети настроението на мъжа, състоянието на духа му, може би щеше да стигне до разумно предположение, което да го насочи къде да търси писателя.

Междувременно продължи да сърфира из интернет. Четиридесет минути по-късно попадна на обещаваща статия, написана от Хюстън за списание „Райтър“ — „Да се превърнеш в героя си“. Наложи се да плати трийсет долара за абонамент, за да получи достъп до текста.

В него Хюстън съветваше начинаещите писатели да шлифоват наблюдателските си умения, да се ослушват за нюанси в речевите шаблони, да тълкуват езика на тялото и да намират жестовете, които разкриват естеството на скритите мисли, онези дребни, но издайнически физически подробности, които разбулват скрити черти на характера. „Създайте си навика да наблюдавате хората и да слушате — бе написал Хюстън. — Приемете го като част от изследователската ви работа. Вършете я навсякъде, където е възможно: в търговския център, в кафенето, в автобуса или във влака, на оживената улица. Това е вашата класна стая. После се научете да прехвърляте тези наблюдателни умения от реални хора върху литературни герои. Трябва да опознаете героинята си отвън и отвътре, да научите всичко за миналото й, за детството й, всичките й травми и победи, които са я превърнали в това, което е в самото начало на историята ви. Едва тогава бихте могли да се превърнете в тази героиня, докато тя прави избор след избор, които тласкат историята напред. Вие, авторът, седнал в удобния си стол пред клавиатурата, трябва едновременно с това да бъдете и героинята, която реагира на изневярата на любовника си, на повишението в работата или на онзи автобус, който лети срещу нея по магистралата. Защото само ако се слеете с героинята си, може да сте напълно сигурни за нейните реакции в подобни ситуации. И едва тогава тя ще се превърне в правдоподобна героиня, която заслужава доверие. Едва тогава ще стане истинска“.

Демарко се облегна в стола си и се загледа в мигащия курсор. Постави се на мястото на Хюстън, видя се как приближава към всяка от спалните, опита се да си представи ужасяващия момент на осъзнаването. Съпруга — мъртва, прерязано гърло. Син — мъртъв, прерязано гърло. Дъщеря — мъртва, прерязано гърло. Бебе — мъртво, намушкано в сърцето.

„Гневът и мъката навярно са избухнали в съзнанието му като ядрена експлозия — помисли си. — Гигантски гъбовиден облак постепенно е изпълнил всички гънчици на мозъка му. Просмукал се е във всички клетки и ги е оставил вцепенени, задавени, задушени.“

За Демарко не беше трудно да си го представи. Виждаше се в къщата на Хюстън. Залиташе от една стая към следващата. Трябваше да види с очите си, да се увери, да опровергае онова, което вече знаеше. Осъзнаването, че тях вече ги няма — всичките до един, щеше да е непоносимо.

„Как би могъл да го понесе?“ — чудеше се. Непоносимо бе да загубиш дори едно дете. Никога не успяваш да преодолееш нещо подобно, никога не можеш да прогониш образите. Стъклото винаги ще се троши и ще се сипе по лицето ти. Ларейн винаги ще пищи и винаги ще удря с юмруци по гърдите ти. Внезапно усети, че се е върнал в собствения си спомен. Знаеше го, но не роптаеше. Понякога дори копнееше отново да се почувства раздран от тази болка, да свърне незабелязано по онази мрачна, хлъзгава от дъжда улица…

Усети сянка на вратата и вдигна поглед. Полицай Морган го наблюдаваше и съобщи:

— Въздушният доклад е отрицателен.

— Да — дрезгаво отвърна Демарко с пресъхнало гърло. Усети струйка влага по лявата си буза и вкус на сол в ъгълчето на устата си.

— Управителят на резервата иска да знае дали могат да отворят отново пътеките.

Сержантът бавно си пое въздух и с мъка преглътна.

— Моля те, припомни на управителя на резервата, че по всяка вероятност в онези гори все още има въоръжен заподозрян. Така че той може да отвори шибаните пътеки едва когато съм дяволски сигурен, че не съществува опасност от прерязване на още гърла.

Морган кимна, но остана неподвижен.

— Това е всичко — добави Демарко. — Благодаря.

Колегата му не помръдна още десетина секунди и едва тогава се обърна и тръгна към вратата.

Демарко прокара длан през лицето си и я избърса в крачола на панталона си.

9

За да избегне гаденето и поредното свличане на колене, както и усещането, че отеклият му мозък не се побира в черепа, а сърцето му е твърде подуто от свирепата болка и заплашва да изкара въздуха от дробовете му, Томас Хюстън с усилие насочваше вниманието си към околната обстановка. „Дълбок и грозен е леса“12 — мислеше си. Беше му студено, а все още влажните дрехи лепнеха по кожата му. Периодично прокарваше длан през лицето си, но все не успяваше да се отърве от усещането за полепнали паяжини.

„Дълбок и грозен е леса, но аз на думата държа“.

Кому бе дал думата си? И какво точно бе обещал? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че не може вечно да остане тук. Някой можеше да го забележи. Лошо ли бе това? Или хубаво? Не беше сигурен. Нищо не беше сигурно. Нищо не беше ясно.

Пред него се появи тясна пътека, навярно проправена от елени. Хюстън започна да гледа на себе си като на герой от история, стигнала до задънена улица. Или до разклонение на пътя. Историята можеше да продължи или да приключи.

Той тръгна. Траекторията на дивечовата пътека щеше да определи посоката на историята. Газеше през утринната мъгла и краката му започваха да се затоплят. В крайна сметка движението не изискваше чак такова усилие. Започнеш ли веднъж, ще ти е по-трудно да спреш. Усети как ставите му се отпускат, а мускулите започват да набират предишната си сила. Едва преди две години бе пресякъл финала на маратона в Питсбърг за три часа и четиридесет и девет минути и оттогава навърташе поне трийсет километра седмично. Имаше силни крака, на които можеше да се разчита. А сега те принадлежаха на един литературен герой, на мъж, който търсеше отговори в движението и бягаше от спомена; мъж, който се движеше по тясна лъкатушеща пътека.

Когато литературният герой стигна до широка блатиста местност, а сетне забеляза от лявата си страна черен път, покрит с твърда глина и чакъл, той свърна към него и пое на север много по-енергично и нетърпеливо, докато Хюстън не му каза: „Чакай!“ Героят спря.

„Не можеш да се прибереш у дома — заяви писателят. — Трябва да се махнеш от този път“. Героят се завъртя и вече доста по-колебливо и несигурно се върна при боровинковото блато. Изправи се на брега, загледан във водата, и зачака решението на автора.

„Той знае, че полицията е някъде навътре в гората — помисли си Хюстън. — Знае, че навярно разполагат с кучета. Знае, че щом се вдигне мъглата и е безопасно да се лети, биха могли да повикат дори хеликоптер. Е, в такъв случай какво ще направи сега?“

С лекота Хюстън постигна двойната гледна точка, която му позволяваше да върти работата си най-добре. Обикновено бе на първо място себе си, авторът, седнал на бюрото си, с диря от синьо мастило върху жълтите листове на бележника, но междувременно се потапяше и в историята, която се развиваше във въображението му, като влизаше в кожата на главния й герой. Този път обаче перспективите бяха обърнати. Той бе първо героят, измръзнал, уморен и гладен, а след това писателят, който наблюдава и режисира действието, изнесен на заден план.

Героят от историята на Хюстън стоеше до брега на блатото и чакаше. Писателят все още не му беше дал име и нямаше желание да обмисля причината за бягството на този човек. Пазеше предисторията на персонажа скътана зад тъмна преграда в съзнанието си. Единствената грижа на Хюстън в момента бе да насочи вниманието си върху този тежък момент от развитието на сюжета. Как да постъпи героят му сега?

„Трябва да влезе във водата“.

Героят погледна надолу, към обувките си — кожени „Скечърс“, тип мокасини, с връзки от сурова кожа. Изобщо нямаше да го предпазят от ледената вода.

„След месец вече ще нося ботите си. — Ботите с марка «Кларкс» бяха с височина до глезена, с почти три сантиметра предпазен слой черна гума около подметките, изработени от водоустойчива естествена кожа, подходяща за хлъзгавите алеи в университета до началото на март. — Трябваше да си обуя ботите.“

В този момент Хюстън се оттегли, излезе от кожата на героя си, защото не искаше да бъде в ролята на мъжа до блатото, предпочиташе да е писателят, който изгражда образа на героя. „Мокасините «Скечърс» са добър избор, защото го поставят в по-голяма опасност каза си. — А опасностите са добро решение за всяка история. Колкото повече опасности, толкова по-добре.“

„Той трябва да влезе във водата, но не твърде дълбоко.“

Героят предпазливо нагази в блатото — първо с левия крак, после с десния. Водата покри пищялите му като ледени чорапи. Дъното бе меко и тинесто, покрито със слой отъпкана трева.

„Трябва да си проправи път през блатото“ — помисли си Хюстън и героят пое в южна посока. Авторът не знаеше колко е голямо мочурището, защото не го бе написал. То съществуваше отпреди историята и се бе появило по своя воля. Като писател Хюстън нямаше друг избор, освен да вземе този непредвиден сюжетен елемент и да го употреби възможно най-добре, без да има каквато и да било представа за последствията. Припомни си думите на Е. Л. Доктороу14, който бе казал, че писането на история е като шофиране през мъгла нощем. Нужно е само да се движиш.

„Просто не спирай да вървиш — каза на героя си. — Дори и да не виждаш много далеч пред себе си. Страница по страница. Нека историята се развива естествено.“

Хюстън със задоволство отбеляза, че тъмносивата вода поглъщаше всяка следа от преминаването на героя му. С всяка своя стъпка мъжът трябваше да вдига крака си над повърхността на блатото, за да не се заплете в примките на подводните корени, но поне водата бързо изтриваше отпечатъците му, а мътните бразди бързо се разсейваха и отново се утаяваха на дъното. Не след дълго ходилата на героя изтръпнаха от студ, но той нямаше друг избор, освен да продължи да върви. Все още не можеше да рискува да стъпи на твърда земя. Писателят му каза просто да се движи възможно най-бързо и персонажът се подчини. Не беше герой на абсурда, а герой на Хюстън. Вършеше онова, което му кажеха, по най-добрия начин според собствените си възможности.

В южния край на боровинковото блато стигна до поточе, което течеше на юг. Спря и зачака решението на автора. Хюстън не искаше героят му да се движи все на юг, но съзнаваше, че потокът му дава добра възможност да продължи да прикрива дирята си. А и въпреки че ходилата на персонажа му вече туптяха и горяха от болка, все още не можеше да му позволи облекчението да стъпи на суха земя.

Каза на героя си да следва потока и да ускори темпото. Придвижването ставаше по-лесно, дълбочината бе едва десетина сантиметра и мъжът можеше да върви, без да забавя ход. Освен това водата сякаш бе станала с няколко градуса по-топла. В крайна сметка бе възможно героят да не увреди ходилата си и те да не са почернели от измръзване, когато излезе на сухо и свали обувките си. Може би щяха да са увредени, а може би не. Хюстън просто трябваше да изчака, за да види как ще се развие историята и къде ще отведе героя му потокът.

„Малко е странна тази история“ — мислеше си писателят, докато наблюдаваше как героят му вече почти тичаше през плиткия поток и чуваше плискането на водата. Но сега усещаше и слънчевите лъчи върху лицето на мъжа и си каза онова, което редовно си повтаряше, когато се почувстваше безсилен и объркан от литературния проект и изпитваше желание да се предаде. „Довери се на процеса, Хюстън. Довери се на историята.“

10

Демарко не помнеше някога да е използвал в разговор думата покров, но сега, макар да не я изрече на глас, усети значението й. Докато изминаваше осемдесетината метра разстояние от университетския паркинг до Кембъл Хол, усети спусналия се над колежа „Шенанго“ покров толкова осезаемо, как го би доловил внезапен спад в атмосферното налягане. Въздухът бе тежък и влажен. Студентите се тътреха между сградите като затворници, тръгнали от килията си към газовата камера. Дори редките им изблици на смях кънтяха рязко и фалшиво.

Идвал бе в района на колежа неколкократно — два пъти за блус концерти, но по-често, за да прибере някой студент по подозрение за продажба на наркотици, за сексуално посегателство или заради зарязан автомобил в някоя канавка извън градчето. При тези случаи, независимо от сезона, атмосферата сякаш преливаше от обещания, празничност и невинна жизнерадост. Сега бе просто въздух от спукан балон.

Администрацията на „Шенанго“ предпочиташе всички външни полицаи, които посещават академичното градче, да бъдат придружавани от служител от охраната на колежа. Демарко винаги се съобразяваше с това изискване, но днес не бе в настроение да търпи присъствието на някой неквалифициран сноб, който ще се мъкне подире му, ще го въвлича в любезни разговори и ще се опитва да спечели благоразположението му, за да изкрънка покана за работа в щатската полиция. Днес не му се любезничеше.

Предишния ден се скита из държавния резерват „Морис Годард“, докато краката го заболяха. Изпи твърде много прегоряло кафе от твърде много стиропорни чашки, изтърпя твърде много младежки погледи, които цял ден го следваха втренчено, сякаш той бе пазителят на всички тайни и по всяко време би могъл да издаде четвъртинка от тях или да изрече някоя безценна мъдрост. Днес се чувстваше изцеден от всичко ценно, празен като джоб, обърнат с хастара навън.

В Кембъл Хол тръгна към канцелариите на катедрата по английски език, разположени на втория етаж. В коридора нямаше жива душа, с изключение на една студентка — бледа, руса и много слаба, седнала на пода пред затворената врата на един от кабинетите, с отворена тетрадка в скута си. Докато я подминаваше, Демарко хвърли поглед към вратата. Под табелката с името на доктор Робърт Дентън имаше залепена бележка с част от стихотворение, отпечатано с удебелени черни букви:

Разпозна името на Дентън, местния поет. Пред вратите на поетите очевидно винаги чакаха красиви млади създания. „Но защо ли е така?“ — запита се Демарко.

Отговорът бе прост: Защото поетите и красивите млади създания все още вярват в романтичната любов. Все още вярват, че истината лекува, а красотата съшива раните. Все още вярват, че любовта предугажда, възпира и пропъжда трагедията, наречена живот.

Отново се замисли за съпругата си Ларейн. Някога и тя бе красиво младо създание. Известно време тя също вярваше в любовта. Докато не гушна в прегръдките си безжизненото телце на бебето си.

Вратата на стая 214 бе запечатана с жълта полицейска лента. Демарко се протегна отдолу и натисна бравата, макар да знаеше, че е заключено. После отново подмина влюбената студентка на път към канцеларията на катедрата до стълбището. Секретарката бе афроамериканка със светла кожа, ненавършила трийсет. Седеше зад компютъра с дисциплинирано изпънат гръб и високо вдигната брадичка и ритмично потракваше по клавиатурата с дългите си тънки пръсти с безупречен маникюр.

Приближи към бюрото й.

— Трябва ми ключът за кабинета на Томас Хюстън, моля.

Жената се сепна от гласа му, но успя да прикрие изненадата си, когато се обърна към него.

— Вече претърсиха кабинета му — отвърна. — Всъщност взеха компютъра и още някои неща.

— Да, така е — потвърди Демарко и се усмихна. После извади кожен калъф от джоба си и показа значката и картата си за самоличност. — Но това не означава, че сме приключили с огледа.

Секретарката кимна, отвори едно чекмедже, извади ключ и му го подаде.

— Обикновено отивам да обядвам в дванайсет и половина — каза му.

Той погледна часовника си: 12:21.

— А по кое време се връщате?

— Четвърт час по-късно.

— Вземете си цял час. Мога да почакам.

Кабинетът на Хюстън му се стори студен и лишен от всякаква жизненост. Демарко облегна гръб на затворената врата и отново плъзна поглед върху отрупаните книжни рафтове и сивия метален шкаф за документи, който в момента бе празен, а съдържанието му все още се каталогизираше в полицейското хранилище за веществени доказателства. Върху бюрото имаше единствено телефон и попивателна. На масичка зад стола лежеше купчина студентски писмени работи, оценени и готови за връщане. Два дни по-рано Демарко ги бе разлистил: дванайсет разказа от семинара на Хюстън „Занаятът писане“. До тях имаше голяма рамкирана снимка на Хюстън с децата му. Малкият Дейви седеше на раменете на баща си, заровил пръсти в гъстата му пясъчно кестенява коса. Самият Хюстън стоеше на малкия пристан към езерото в задния си двор през летен следобед. Томас младши се бе навел опасно над ръба на пристана и се опитваше да достигне с гребло червеното кану, което всеки момент щеше да отплава навътре в езерото. Алиса стоеше до брат си и чакаше с притаен дъх, долепила длани към гърдите си като за молитва.

Съпругата на Хюстън не присъстваше на снимката. Отделен неин портрет в тежка сребърна рамка стоеше от лявата страна на семейната фотография.

„И какво означава това? — запита се Демарко. — Означава ли нещо изобщо?“

Прекоси стаята, седна на кожения стол зад бюрото и се завъртя към снимките.

— Би могло да означава — каза на усмихнатото лице на Клеър Хюстън, — че ти си направила снимката на пристана. Затова те няма на нея. И поради тази причина получаваш отделна снимка. Но дали поставянето на твоя снимка тук е било просто жест от негова страна, нещо за публична консумация? Или получаваш отделна снимка, защото заемаш специално място в сърцето му?

Облегна се назад и зачака — нещо, шепот, предчувствие.

— Хайде, Клеър, говори ми.

Демарко седеше и мълчеше. Когато вратата на кабинета се отвори с проскърцване, той се завъртя в стола с очакване да види секретарката на катедрата. Ала вместо нея съзря тромав мъж на средна възраст със слабохарактерно излъчване и издължено, отпуснато лице, който го гледаше изненадано.

— Съжалявам — изрече мъжът и побърза да затвори вратата.

„Какво, по дяволите?“ — помисли си Демарко и се изправи толкова рязко, че столът се изплъзна изпод него и се блъсна в малката масичка, а снимките се преобърнаха. Докато успее да ги оправи, радиостанцията му изпука.

— Водолазите са открили оръжието на убийството — докладва Морган.

Демарко потръпна и усети как нещо прободе гърдите му.

— След петнайсет минути ще бъда там.

Втурна се към коридора. Там вече нямаше никого, дори самотната студентка си бе отишла. Демарко отново погледна часовника си: 12:32. Хлопна вратата на кабинета на Хюстън, заключи я, залепи обратно полицейската лента и хукна надолу по стълбите. Отвън секретарката на катедрата тъкмо се качваше в бяла „Селика“. Забеляза Демарко и свали прозореца. Той й подаде ключа.

— Заключих. Трябва да се върна в службата.

— О… — каза тя. — Добре.

— Но там имаше един мъж — продължи сержантът. — Може би метър осемдесет и пет, метър осемдесет и осем. Поне деветдесет килограма. Напомни ми малко за Томас Улф16?

Тя сбърчи чело.

— Авторът на „Погледни към дома, ангеле“?

— Същият. Е, кой би могъл да е?

— Опасявам се, че не знам как е изглеждал Томас Улф.

Той се усмихна и се опита да се успокои. Сърцето му винаги препускаше, когато бързаше или се вълнуваше, а в такива случаи Демарко често говореше твърде бързо.

— Всъщност и аз не знам. Но винаги съм си го представял така, както изглеждаше онзи мъж. Едър и някак мърляв? С леко параноичен поглед?

Младата жена кимна.

— Навярно е бил Конеску.

— Конеску — повтори Демарко. — А защо би пресякъл полицейската лента, за да влезе в кабинета на Томас Хюстън?

— Така ли е направил?

— Очевидно не знаеше, че съм вътре.

Тя хвърли поглед през рамо към сградата, после сниши глас:

— Просто си е такъв. Обича да слухти наоколо. Вечно си вре носа в чуждите работи.

Демарко отново се усмихна и се отдръпна от колата.

— Приятен обяд — каза й.

Секретарката запали двигателя и потегли. Сега бе ред на Демарко да обърне лице към Кембъл Хол. Той погледна към втория етаж тъкмо навреме, за да види как нечия сянка бързо се скри зад един от прозорците.

11

Ходилата на Томас Хюстън бяха сини, но не и черни. Седеше в бетонна канализационна тръба, на десетина сантиметра над тънката водна струя, която бълбукаше през нея, подпрял едното си ходило на отсрещната страна. Бе свалил подгизналите си обувки и чорапи и разтриваше ходилата си едно след друго, докато най-сетне спря да ги усеща като късове замразено месо от фризера. Успя да пропъди мъчителното усещане за иглички по кожата си, а после продължи да масажира, докато раздвижи пръсти без опасението, че биха могли да се откършат.

Шмугна се в дренажната тръба няколко минути по-рано, несръчно прекрачил малкия поток, и се придвижи около пет метра навътре, някъде по средата на асфалтовото шосе над главата си. Според ръчния му часовник сега бе 11:40 сутринта, макар че часът, та дори и датата, нямаха почти никакво значение за него. Нещо се бе случило с представата му за време. Някои от парчетата на строшеното време се сливаха в едно, други напълно липсваха. Десет минути можеха да носят болката на цял месец, а два дни не бяха нищо повече от късче стъкло в ъгълчето на окото му.

Може би стоеше в тази тръба от цяла вечност. Може би беше герой от пиеса на Бекет и онова, което смяташе за свои спомени, бе просто теч от мозъка на неговия създател.

Вдигна яката на мръсното яке около врата си, а после пъхна ръце в страничните джобове. И едва тогава забеляза, че носи чужда връхна дреха. Нямаше представа откъде е дошла и кога я е облякъл. Беше му твърде широка около гърдите и раменете, сякаш принадлежеше на доста по-едър от него мъж. Старото ватирано яке бе тъмнозелено и осеяно с тъмни петна, които миришеха на моторно масло. Беше съдрано по ръкавите, а от дупките се подаваше мръснобелият пълнеж. По ръкавите и предницата, а и навсякъде, имаше полепнали ситни пръски изсъхнала кал. Подуши плата, миризмата му напомни за пещерата. Но самият спомен за пещерата бе неопределен, неясен и нереален. Кога е бил в пещера? И защо?

Съвсем ясен обаче бе тежкият, дълбок копнеж в гърдите, усещането за скръб, което му причиняваше болка при всяко вдишване и го караше да чувства главата си като подута. Отчаяно му се искаше да заплаче, копнееше за тази утеха. Но нямаше представа защо.

От време на време по асфалтовия път над него преминаваше автомобил и Хюстън инстинктивно се прегърбваше и навеждаше глава. После се усмихваше на себе си, осъзнал безсмислието на тази поза. Едната му половина безпомощно се поддаваше на импулса да заеме защитна позиция, а другата се забавляваше с това.

Седеше, опънал и двата си крака над потока, подпрял босите си ходила върху отсрещната страна на тръбата, със съвсем леко присвити колене, колкото да не изтръпнат. Държеше мокрите обувки и чорапи в скута си. Миризмата на мокра кожа и подгизнал от пот и вода памук някак си го успокояваше — напомняше му за края на сутрешното му тичане, поредната част от всекидневната му програма. Ще си почине няколко минути, ще вземе душ, а после ще се облече за лекцията си в единайсет. „Кой ден е днес? — запита се. — Ако е понеделник, преподавам съвременна литература. Ако е вторник — Занаятът писане.“

Но не успя да избяга от истината задълго. Тя го връхлетя внезапно и бързо като куршум, нахлу с грохот през тръбата и го премаза, остави го разтреперан, разплакан и сгърчен от мъка.

— Дечицата ми — стенеше. — Милите ми, прекрасни дечица… — Ала болката бе твърде силна и Хюстън потъна в сън, превит одве, със сключени около коленете ръце.

След известно време пръстите му се разплетоха и той се събуди — стреснат и останал без дъх. Въздухът бе мъгляв, сив и влажен, а първият образ, който проблесна в съзнанието му, бе на ножа, насочен към гърдите на Дейви. Тогава Хюстън изпищя от болка. Писъкът му отекна в бетона, раздели се на две и пое в двете посоки на тръбата, а ехото кънтеше и удряше мозъка му като с чук.

Известно време нямаше сили за друго, освен да хлипа и да се бори за въздух. Накрая онази част от него, която успя да се откъсне от тялото, каза, че в този си вид е безполезен. Нищо не можеше да постигне, докато е подвластен на болката. Налагаше се отново да започне да възприема себе си като герой от историите си, а не като Томас Хюстън; не като мъжа с изклано семейство; не като човека, чийто живот бе заличен; не като тяло, пълно с отрова; не като труп, лишен от смърт. Знаеше го и дори успя да се възхити на това очевидно разделяне в психиката му, на това раздвоение на личността, което му позволяваше да усеща болката си и същевременно да я наблюдава от разстояние.

Той самият бе едновременно истина и плод на въображението си. По-силното от двете обаче бе истината, а тя го отвращаваше и опустошаваше. Вече се чувстваше опустошен и от глада и знаеше, че скоро ще му се наложи да яде, макар че от мисълта за храна му се гадеше. Водата, от друга страна, не беше проблем. Районът бе влажен като тайгата на Аляска, пропит от стотици малки езера, блата и потоци. Преди да излезе от последния поток, Хюстън загреба вода с шепи и я вдигна към устата си. Това си го спомняше. Водата бе толкова студена, че проряза гърлото му и го замая. И все пак жадно поглъщаше глътка след глътка, докато напълни стомаха си. Но скоро трябваше да открие и храна. А сега, когато телесната му температура бе застрашена, трябваше да открие по-подходящо убежище, където да събере сили и да обмисли плановете си.

Хрумна му да тръгне към Ониънтаун и семейство О’Пачън, но градът се намираше на повече от трийсет километра разстояние, а Ед О’Пачън навярно щеше да го застреля на мига. Все още носеше портфейла си с кредитната и дебитната карта, а може би и малко пари в брой, но всичко това бе част от един друг живот, изкоренен и изтърбушен.

Не можеше да продължи да живее, това поне знаеше. Но преди да спре, трябваше да направи едно-единствено нещо. Замисли се за мъжете и жените, с които работеше, и студентите, които обучаваше, но не смяташе, че би могъл да се довери на когото и да било от тях за помощ. Те твърдяха, че го обичат и му се възхищават, но това беше вчера или онзи ден, част от илюзия с изтекъл срок.

Наистина ли не можеше да се довери на никого?

На Нейтън — да, но Хюстън не искаше да го въвлича в това. Нека разполага с живота си, който и бездруго не беше розов.

Значи оставаше само Анабел. Единствено Анабел би го разбрала. Можеше да му откаже помощта си, но можеше и да му помогне. Поне толкова му дължеше. Той й бе помогнал, когато тя имаше нужда, и то не с безразличие, а с тъга в сърцето, затова вярваше, че и тя ще му отвърне със същото. Цялата работа бе толкова тъжна. Ужасно тъжна. Трябваше да пробва с Анабел.

Не знаеше как да се свърже с нея, освен на работното й място, а тя работеше само през уикендите и нощем в четвъртък, петък и събота. Колко дни оставаха до четвъртък?

Някои неща си оставаха съвсем ясни за него. Други виждаше като в парченца от строшено огледало. Това яке например сякаш нямаше предистория. Откъде се беше взело?

„Кой ден е днес?“ — запита се отново. Върна се мислено към съботната нощ, но положи огромно усилие да спре до къщата. Не искаше да влиза обратно вътре. Стоеше отвън — един мъж, който бродеше из улиците с нож в ръка. Тежък, противен нож, нещо, с което да реже мрака, а след това мъглата; нещо, което да му дава тежест. Спомняше си как ножът проряза водата, как падна право надолу и прониза езерото почти без плясък, а после изчезна в мрака.

„Не, чакай — каза си. — Това не се ли случи на другия ден? Не носех ли ножа, когато открих пещерата? Да. Да! В неделя вечерта открих пещерата. Как съм стигнал до нея? Не знам. Вървял съм, предполагам. Да, вървях цял ден. После открих пещерата, откъртих малко клони и се скрих вътре. Носех и ножа. Ами якето? Не знам, но ножът беше у мен. Исках да го използвам върху себе си, това си го спомням. Исках да си прережа китките и да напълня пещерата с кръв. И почти го направих, нали? Или може би съм сънувал? Не, почти го направих. Притиснах острието към китката си. Исках да го направя. Господи, колко много исках да го направя. На другата сутрин… понеделник. Беше понеделник; днес е понеделник. Отново излязох на пътя. Смятах да спра някоя кола и да се прибера у дома. Исках да се прибера у дома. Исках да си върна всичко. Но никой нямаше да спре, докато носех ножа. Затова го пуснах във водата. Видях го как пада вътре. Мразех го, но изобщо не исках да се разделям с него. Защо бе толкова трудно да се отърва от проклетото нещо? Това беше в понеделник, нали? Или може би в неделя?“

„После какво направи? — попита сам себе си. — После си спомни всичко. Как би могъл да се прибереш у дома? Там няма нищо, там няма никого. Тогава продължи да вървиш. Стигна до блатото. Тръгна по течението на потока. Стигна до пътя и дренажа, но не успя да направиш и крачка повече, затова се пъхна в тръбата. И после какво направи? Намери якето. Беше облечен с него. Откри го, когато осъзна, че си облечен с него. После спа цяла нощ.“

„Не — спомни си, — първо ходилата ми бяха сини. Държах ги в ръце и ги усещах като късове замразено месо. Затова ги масажирах известно време, но после ми стана безразлично и заспах. Събудих се и беше тъмно. Беше пълен мрак навсякъде, а аз треперех. Мислех, че съм под вода, и се опитах да изплувам, но си ударих главата в тръбата и отново заспах. Изгубих съзнание, мина още време. И сега отново е ден. Нова сутрин. Значи трябва да е вторник.“

Хюстън погледна към краката си и опипа чорапите. Вече не бяха мокри, а ходилата не бяха ледени. По-голямата част от деня му се губеше. Този ден бе някъде в канализационната тръба, може би бе изтекъл от него в тънката струя вода под краката му. „Къде изчезна?“ — запита се и остана загледан във водата известно време; представяше си как самият той изтича надолу с водата.

После се върна в реалността.

„Днес е вторник — помисли си. — Занаятът писане.“

Но днес нямаше да има семинар заради отсъствието му. Нямаше да има часове, освен ако Дентън не ги поеме. Кого другиго биха могли да помолят? „Не и Конеску, за бога. Дори портиер би се справил по-добре от Конеску.“

„Няма значение — настоя другата му половина. — Открий Анабел. Трябва да говориш с Анабел.“

„Но Анабел е само за четвъртъците. Знам къде да я намеря в четвъртък. А днес е едва вторник.“

„Тогава ще се наложи да чакаш — каза си. — Ще трябва да се опазиш жив и да чакаш.“

Още два отвратителни, невъзможни дни. Отново се преви одве и обви коленете си с ръце. Тресеше се от плач и хленчеше на глас:

— Още два шибани, шибани, шибани дни.

12

Демарко огледа ножа в прозрачната му найлонова торбичка, застанал под луминесцентната лампа, в центъра на стаята за веществени доказателства. Двайсетсантиметрово острие, пълноразмерна шина, троен клин и дръжка, изработена от лъскав, черен композитен материал.

— Майсторска изработка — каза.

— Нарича се нож на майстор готвача — отбеляза Морган.

— И е нашият нож?

— Според лабораторния анализ е съвместим с раните на четирите жертви.

Демарко присви очи към надписа върху острието, но не успя да го прочете.

— Шибаното луминесцентно осветление — изрече.

— „Вюстхоф“. Произведен в Солинген, Германия.

— И сме сигурни, че е на Хюстън?

— Има един празен жлеб в комплекта ножове. Този пасва.

— И всички останали са „Вюстхоф“?

— Всичките двайсет и пет.

— Комплект от двайсет и пет ножа? Някой май има сериозен фетиш към ножове.

— Това е професионален комплект качествени ножове. Продава се за около хилядарка.

— Шегуваш се, нали?

— Открихме квитанцията в чекмедже с всички документи за гаранцията. Платен е на 12 декември миналата година с кредитната карта на Клеър. Очевидно комплектът е неин.

— Освен ако не е бил коледен подарък за него.

Морган посочи към назъбеното острие.

— Тези вдлъбнатини не позволяват на храната да полепва по острието. Стилът се нарича „Сантоку“.

— И ти навярно знаеш какво означава това.

— Трите свойства: сечене, рязане, кълцане.

— Господи — каза Демарко.

— Имаше описание в инструкцията за употреба.

— Там пишеше ли и защо го е извършил?

Сержантът вдигна ножа към светлината и го огледа от двете страни. В двете вдлъбнатини при основата на острието се виждаха миниатюрни петънца като от ръжда. Останалата част на стоманата беше чиста.

— Обзалагам се, че това тук не е ръжда — заяви.

— От бебето е — поясни Морган.

— Ничия друга?

— Не е идентифицирана друга.

— Изненадан съм, че има някакъв остатък. Колко дълго е стоял във водата?

— Приблизително трийсет и осем часа.

— Достатъчно дълго, за да се изтрият всички отпечатъци по дръжката.

— За съжаление.

— Значи не можем да сме сигурни кой го е използвал.

— Но все пак знаем, че това е оръжието на убийството.

— Аха. — Върна ножа на полицай Морган. — Нещо друго?

— Лабораторните резултати от спалното бельо. Оставих копие на бюрото ти.

— Разкажи ми накратко.

— Петното върху покривката на леглото в родителската спалня е единствено от кръвта на Клеър.

— Значи е прерязал гърлото й, а после е избърсал острието.

— Но не идеално. Петното върху леглото на момчето е основно от неговата кръв, но има мъничко и от тази на Клеър.

— А леглото на момиченцето?

— Там се е позабавил. Всъщност е увил острието с ъгълче от чаршафа и го е почистил добре. Кръвта тук е основно от момичето, с оскъдни следи от момчето.

— Няма от Клеър или от бебето, така ли?

— Съвсем малко количество би могло да е от Клеър. Лабораторията не може да потвърди със сигурност.

— И никаква от бебето?

— Никаква.

— Но в момента кръвта върху острието е само от бебето?

— Точно така.

— Значи… първо е убил Клеър. После момчето. След него момичето. Прерязвал е гърлото на всеки от тях и всеки път е избърсвал острието, като след момичето се е постарал особено добре. Може дори да е измил ножа. Възможно ли е?

— Точно така изглежда.

— Защо е трябвало да почисти ножа толкова добре, преди да наръга бебето? Не виждам логика.

— А във всичко останало виждаш ли?

— Освен това бебето е било наръгано.

— Да, сър. Два пъти.

— Защо?

— Очевидно, за да е сигурен, че е улучил сърцето.

— Защо не е прерязал и неговото гърло? Защо е променил метода си на убиване за бебето?

— Предполагам, че само той знае отговора.

— Предполагам, че си прав. Има ли нещо друго?

— Вагиналните проби от момичето са отрицателни.

— Слава богу поне за това.

— Но ДНК профила на пробата от спермата съвпада с ДНК от децата.

— Значи със сигурност е на Хюстън. От лабораторията успяха ли да определят кога с била произведена спермата?

— От същата вечер е.

— И няма следи от изнасилване?

— Никакви.

— Значи същата нощ е правил любов със съпругата си.

Полицай Морган замълча.

— Прави любов със съпругата си. После отново се облича и методично избива цялото си семейство, един по един.

— Освен ако не ги е убил, преди да се е облякъл.

— Ще разберем това едва след като го открием и проверим дали има кръв по себе си.

— Как би могло да няма?

— Виждал ли си някога по-чисто местопрестъпление от убийството в онази къща? Нито един кървав отпечатък от ходило. Нито капка кръв, където и да било другаде, освен по леглата. Девет капки кръв от бебешкото креватче до коридора. Това е. Девет шибани капки.

Беше разгневен, а луминесцентната светлина пронизваше очите му.

— Е, знаеш ли с какво разполагаме в крайна сметка? — попита.

— Не, сър, не знам — тихо отвърна Морган.

— С куп шибани въпроси и с нито един шибан отговор.

13

„Важно е да проумееш нещата — това си повтаряше Томас Хюстън непрекъснато. — Трябва да си обясниш всичко.“ Сега отново вървеше през гората, проправяше си път между дебели дънери и брези в посока североизток, или поне така се надяваше. Предполагаше, че е ранен следобед — светлината вече бе по-мека и нахлуваше косо иззад гърба му през оголелите клони. Накъдето и да се обърнеше, имаше особеното чувство, че зрителното му поле е замъглено и ограничено, а загледаше ли се в далечината, не виждаше на повече от четиридесет метра разстояние. Главата му тежеше, натъпкана с тъмни облаци, и макар да го боляха раменете, вратът, коленете и ходилата, болката сякаш не беше негова, а чужда и далечна.

„Ти си писател и учител — напомни си. — Първо писател, после учител. Работата ти като писател е да създаваш ред от безредието. Да откриваш смисъла в метафората. А работата ти като учител е да обясняваш този смисъл на учениците си. Сега ти си ученикът. Ти си писателят и учителят, и ученикът. Открий смисъла и го обясни. Това ти е работата сега.“

Анабел можеше да помогне. Писателският инстинкт му подсказваше, че тя би могла да разбере нещата по-добре от него. Анабел обитаваше свят, където се случваха подобни неща. Той не живееше така. Неговият живот беше благословен.

„Но нека не избързваме — каза си. — Днес е вторник. С Анабел можеш да се видиш в четвъртък. Така че нека караме подред. Намери си нещо за ядене. А после и място, където да отседнеш. Топло и сухо място.“

Може би някой щеше да му помогне, да го приеме в дома си. Да му осигури местенце, където да чака до четвъртък. Кого би могъл да потърси за помощ?

Обмисли един по един съседите, приятелите и колегите си. Лицата им му се струваха далечни като на хора, които не е виждал от години. Спомени от спомени. Единствено Анабел му изглеждаше ясна, истинска и достъпна. Той й бе помогнал и тя щеше да му помогне. „Но Анабел е в четвъртък — напомни си. — Днес е вторник.“

„Може би трябва да отидеш в полицията. Те ще те нахранят и ще ти дадат подслон.“

„Да, но в замяна на това ще искат отговори, а аз не разполагам с никакви. Те ще попитат: Къде е ножът?, аз ще кажа: Хвърлих го във водата. Те ще питат: Защо го хвърли във водата?, аз ще кажа: Наложи се, инак щях да се нарежа на парчета с него. И ще ми попречат да си свърша работата. Моята работа е да намеря смисъла. Да намеря смисъла и да го обясня.“ „Защо полицията не може да открие смисъла?“

„Защото не знаят къде да търсят.“

„Ти можеш да им кажеш къде да търсят.“

„Не, аз искам сам да намеря смисъла. Това ми е работата. Ще намеря смисъла и ще го обясня, а после отново ще открия семейството си.“

„Наистина ли вярваш, че това е възможно, Томас?“

„Трябва да вярвам. Нямам друг избор, освен да вярвам.“

„Ти спря да вярваш, когато беше на четиринайсет, помниш ли? Коя е била съпругата на Каин?, попита. Ако Бог е единственият Бог, защо тогава е ревнив Бог? На кого е говорил Бог, когато е казал «Да създадем човека по свой образ и подобие»? Ако Бог е любов, защо има толкова много омраза? Задаваше толкова много въпроси, че госпожа Линер пламваше цялата и те наричаше невъзможен. Ако смяташ да ме прекъсваш постоянно. Томас Хюстън, просто можеш да спреш да идваш на неделно училище. Е, ще ти хареса ли?“

„Много ми хареса даже. Това се случи по времето, когато сериозно започнах да търся смисъла. И видях как добрите християни един след друг душеха чуждата съпруга и чуждия съпруг. Видях дякон, обвинен в педофилия, който сетне заряза жена си и децата си. Чух как приятелите на баща ми се смееха на рушветите за строителните инспектори, на подкупите за градоустройствената комисия. Видях кой продаваше наркотици и кой ги купуваше. Видях кой си държеше любовница, видях и любовницата. Видях кой мамеше данъчните, кой обичаше да краде червило от «Улуърт» и кой прибираше социалните помощи на мъртвия си брачен партньор.“

„Ако Бог е любов, попита ти, защо от нас се очаква да се страхуваме от него?“

„А пастор Барет отвърна: Отворѝ сборника с песнопения на страница 193. Велико е Твоето изкуство.“

„Щом помниш всичко това — каза сам на себе си Хюстън, — кое те навежда на мисълта, че някога би могъл отново да срещнеш семейството си? Ако няма бог, няма и рай. Ако няма рай, няма го и семейството ти.“

При тази мисъл болката в стомаха му избухна като подпален бензин и го повали на колене върху покритата с листа пръст. Огънят бе черен и погълна слънцето; изсмука всичкия кислород от гората. Повали го по очи върху мокрите листа и наоколо не остана нищо, освен студ, влага и смрад на гнило.

14

В шест вечерта Демарко все още седеше на бюрото в кабинета си и се опитваше да сглоби несъразмерните късове от живота на Томас Хюстън. Мислеше си за всички онези пъти, когато бе виждал семейство Хюстън заедно на публични събития: Летния карнавал, Парада на тиквите, благотворителната вечеря със спагети за местно момиченце с левкемия. Спомняше си усмихнатите им лица, Клеър и Томас — хванати за ръце, смехът на децата, ококорените очи на малкия Дейви и сладката му усмивка. Биха могли да позират като рекламни лица на семейното щастие.

Знаеше колко лесно е да потулиш по-мрачните емоции от околните, да скриеш мъката, гнева и неприязънта в тъмните кътчета на сърцето си. Болшинството от хората нямат никакво желание да надничат в тези мрачни ъгли. Та кой има нужда от допълнителната тежест на хорските тегоби? Но някои хора, злополучните малцина, са програмирани да виждат първо тези сенки. Демарко смяташе това за недъг, подобен на далтонизма и късогледството. А в случаите, когато бе виждал Томас Хюстън на публични места, винаги бе усещал, че щастието на този човек е истинско, както и радостта, която черпеше от семейството си. Но писателят имаше и сенки. Те се спотайваха в ъгълчетата на очите му. Събираха се в краищата на устата му, когато се усмихваше.

„Хюстън забеляза същото у мен“ — каза си Демарко. Спомни си какво бе написал мъжът на книгата, която му бе подарил: Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро.

Защото писателят също имаше своите демони. И бе дяволски добър в това да ги държи затворени в клетка или да ги отвежда в книгите си — поне до миналия уикенд. Тогава по някаква причина зверовете бяха избягали. Но къде го бяха отвели след касапницата? И накъде го водеха в момента?

Някой почука на вратата и прекъсна мислите му. Демарко вдигна поглед от белия лист, върху който си драскаше бележки. На прага стоеше полицай Кармайкъл с диск в ръка.

— Файловете от електронната поща — обясни. После се доближи и остави пластмасовата кутийка върху бележника на сержанта.

Кармайкъл бе дребен мъж с гъста, къдрава черна коса и неспокоен поглед. Взираше се с широко отворени очи и винаги напомняше на Демарко за кученцето чихуахуа от детските му години. Кучето бе на майка му, казваше се Типи и бе френетично дребосъче, изпълнено с безполезна енергия. Обожаваше да копае дупки в градината, а после тичаше помежду им като обезумял търсач на съкровища и навираше цялата си глава в тях. Кармайкъл беше същият с компютрите. Забиваше нос в клавиатурата и тракаше с пръсти, за да изкопчи съкровище от някой компютърен код, и това го правеше неимоверно щастлив.

— Все още работя върху изтритите файлове и върху няколко защитени с парола документа. Предполагам, че ще са готови до утре следобед.

Демарко погледна лъскавия диск в пластмасовата кутийка.

— Нещо интересно?

— Не ги чета, сержант. Просто ги вадя.

— Благодаря ти. А сега си почини, чу ли? Не искам пак да работиш цяла нощ.

Кармайкъл се ухили.

— Имам планове за довечера.

— Свързани с жена, надявам се.

Полицаят се изчерви.

— С един приятел пишем програма, която праща паяци из целия интернет.

— Паяци?

— Малки късчета от програма. Тършуват из интернет и улавят цялата информация, която са програмирани да издирват. В нашия случай търсят малолетни престъпници на възраст между шест и осемнайсет, участвали от побой в училище до истинско престъпление. Както и всички хлапета, писали в блог или изпращали имейл с подстрекателски език, независимо дали е насочен към отделен човек или група.

— Звучи амбициозно — заяви Демарко. — А каква е целта?

— Съставяне на база данни. На всички малолетни в страната, предразположени да станат пълнолетни престъпници.

— Предразположени?

— В случай на инцидент в конкретен град програмата ще ни каже кого точно да потърсим предвид естеството на престъплението. Край на догадките!

— Край на детективската работа.

— И не само това, ами — това е най-вълнуващата част — ще можем да предвиждаме действията им!

— Сега вече ме плашиш.

— Помниш ли онзи филм с Том Круз, където виждат престъплението, преди да се е случило? Почти сме стигнали дотам. Съвсем скоро това ще е реалност. Нашата програма ще изгражда профил на намерението, базиран на минали деяния. Тя не е просто информативна, а дедуктивна. Изключва всяка вероятност за човешка грешка.

— Господи — каза Демарко.

— Нали! От „Вътрешна сигурност“ вече имат своя версия на програмата. Проблемът е там, че не желаят да я споделят. На мен ми е все тая обаче, защото страхотно се забавляваме, докато сглобяваме нашата програма.

Понякога Демарко имаше чувството, че светът е в застой. Друг път, като сега например, му се струваше, че светът се върти с толкова бясна скорост, че има опасност да излети в космоса.

Положи длан върху кутийката с диска.

— Е, междувременно…

Кармайкъл му намигна.

— Останалото ще е готово до утре на обяд.

— Добре — отвърна Демарко. — За жалост, току-що се сетих за нещо друго. Имаш ли време да наблюдаваш социалните медии за коментари относно случая? Не просто обичайните брътвежи, а нещо, което загатва… сещаш се… вътрешна информация. Хора, които проявяват прекомерен интерес към разкритията по случая. Имаш ли време за това?

— Ако ти е нужно, ще намеря.

— Оценявам го. Благодаря.

Бързото излизане на Кармайкъл сякаш изсмука въздуха от стаята. Демарко хлътна в стола си и разтри лицето си с две ръце. Светът около него се въртеше като центрофуга.

Изправи се, все още замаян, и се запъти към тоалетната да си измие ръцете.

15

За вечеря Демарко отвори консерва бяла риба тон и я прехвърли в чиния. Наряза домати, лук и моцарела за салата „Капрезе“, добави сух босилек и поръси всичко с италиански сос. Наля си половин водна чаша „Джак Даниълс“ и сервира вечерята на масата в трапезарията. Там стоеше и компютърът му, насред купчина папки и всевъзможни листове, която никога не намаляваше.

Дискът на Кармайкъл съдържаше шейсет и седем имейла до и от осем различни източника, повечето от входящата поща, всичките не по-стари от шест седмици. Очевидно Хюстън не обичаше да трупа информация и редовно прочистваше пощата си. Кармайкъл бе подредил писмата в отделни папки, надписани с имената на кореспондентите.

Първата папка съдържаше съобщения, разменяни между Хюстън и литературния му агент. Тонът на агента му преливаше от оптимизъм относно шумотевицата, която се вдигаше около „Безнадеждно лято“. Уведомяваше го, че всекидневно получавал запитвания относно филмовите права, че водел преговори относно правата върху аудиокнига, а чрез подагентите си — и върху правата за превод в девет държави. За февруари бе насрочено отпечатването на издание с едър шрифт, а изданието с меки корици за масовия пазар се очакваше да излезе през май следващата година. В един от имейлите той предричаше половин милион долара авансово плащане за следващия роман на Хюстън. „За бога, Том, изпрати ми петдесетина страници и ми опиши набързо сюжета — настояваше агентът. — Трябва да ковем желязото, докато е горещо, човече, а точно в момента огънят гори като бесен. Освен това наскоро се запознах с една жена, която работи в «Снамалот», адски секси брюнетка с крака, които стигат до най-изящния задник, по който някога съм точил лиги. Обещах й да я заведа в Ибиса, ако се съгласи да преспи с мен, така че се нуждая от шибаната комисиона!“ Отговорите на Хюстън показваха по-голяма литературна загриженост. „Планирам да не бързам с тази, Хари. Сюжетът е доста по-заплетен, а и проучването изобщо не е лесно. Трябва да внимавам. Може би онази брюнетка ще се примири с Рузвелт Айлънд вместо Ибиса? Кажи й, че там ще има по-малко терористи“.

В друг имейл писателят се оплакваше от репутацията си. „Проблемът ми е, че изпълних твърде успешно задачата си да залича пропастта между сериозната и комерсиалната проза. Създадох твърде силни сюжети. Продадоха се твърде много копия от книгите. И сега според «Уошингтън Поуст» аз съм «ветеран в областта на детективските романи». А нито една от книгите ми не е истински детективски роман“.

В друг имейл: „Забелязал ли си, че всяка шибана рецензия започва с това, че съм получил двеста хиляди аванс за «Лятото»? Така ли се оценяват книгите напоследък, Хари?“

Демарко отпи от бърбъна си.

— Значи и той си има своите проблеми — отбеляза. — Далеч не е толкова щастлив, колкото изглежда.

Ала в имейлите до студентите си Хюстън поддържаше коренно различен тон. Повечето преливаха от окуражителни думи и съвети: „Точно сега изобщо не се тревожи относно публикуването. Ти пишеш добре, Никол, и ще ставаш все по-добра. Така че се концентрирай върху това. Публикуването ще се случи тогава, когато си готова за него“.

„Всичко е в изпълнението, Бен. Научи се кога да драматизираш и кога да резюмираш. Правиш твърде много от второто и твърде малко от първото“.

Имаше имейли от и до деветнайсет различни студенти. Хюстън подписваше всичките си имейли с ТХ. Във всичките му коментари присъстваше любезна, но настоятелна откровеност, на която Демарко искрено се възхити.

— Не е човек, който ще седне да те залъгва — изрече на глас.

Повечето студенти имаха само по един или два имейла от Хюстън, но един от тях, Нейтън Брисън, бе получавал поне по едно писмо седмично за последния месец и половина. Всички бяха отговори на въпроси, задавани от младежа относно постройката на текста. Нещо обаче привлече вниманието на Демарко — макар че всеки от отговорите на Хюстън започваше с полезен съвет и окуражителни думи, три от тях завършваха с леко променени вариации на една и съща покана: „Научноизследователска работа тази седмица. Искаш ли да ме придружиш?“ Още по-интригуващо бе най-последното съобщение отпреди осем дни: „Трябва отново да говоря с Анабел. Искаш ли да ме придружиш?“

— Анабел? — изрече Демарко. — Коя, по дяволите, е Анабел?

Написа „Нейтън Брисън“ в бележника до клавиатурата, а под него добави „Анабел?“

Два файла съдържаха кореспонденция между Хюстън и декана на катедрата за хуманитарни науки, както и между Хюстън и ректора. Поздравления от ръководството, покани за обяд, прочувствени словоизлияния, сърдечни ръкувания и потупвания по рамото, учтиви благодарности от Хюстън. Единственото интересно съобщение във входящата поща беше от декана, който пишеше: „Исках само да те уведомя, че получих копие от изобличителната реч на Конеску. Можеш да си сигурен, че ще отговоря на това по обичайния начин. И все пак трябва да стъпваме на пръсти. Съдебният спор е мръсна работа, независимо дали е оправдан, или не“.

— Хмм — каза Демарко и наклони чашата си, която бе празна. Изкуши се да я допълни, но нямаше търпение да отвори файла с надпис „Конеску“.

Първото съобщение беше дълго две страници, на места едва разбираемо осъждане на Хюстън. Поздравът беше злокобен: „Sieg Heil, mein Chairman!“17. После писмото обвиняваше Хюстън и друго лице — „твоят последовател подлизурко“ — за неотдавнашното решение на катедрата да отхвърли молбата на Конеску за постоянно назначение. Мъжът обещаваше съдебен процес по обвинение в „етническа дискриминация“. Писмото бе подсилено с пейоративи18, повечето от които с главни букви или удебелени в черно: подъл, жалък, низък, садистичен. Наричаше Хюстън неонацистко юпи, сводник, проститутка, задник. Пожелаваше му „канцерогенен живот, пълен с брадавици и злочести ни“.

Демарко написа в бележника „Конеску. Адски ядосан“. Отговорът на Хюстън бе доста по-премерен:

Демарко посегна към бележника и постави удивителна след името на Конеску.

Последният файл също съдържаше три съобщения — две от колегата на Хюстън, поета Робърт Дентън, и едно от Хюстън до Дентън. В първото Дентън съобщаваше, че също е получил копие от гневното писмо на Конеску, и добавяше: „Искам да видя топките на това лигаво, мижаво копеле отрязани и заковани с пирон на стената. Обаче курешката-знаеш-кой се тресе в гучито си от страх при мисълта за съдебен процес“.

В писмото си до поета Хюстън призоваваше към сдържаност. „Резултатът от гласуването беше 9 на 3 срещу него. Смята да съди всички ни ли? Блъфира, знаеш го. Изпуска пара в тези писма, после седи, без да гъкне, на съвещанията на катедрата“.

Отговорът на Дентън бе изпратен в петъка преди убийствата.

В папката нямаше отговор от Хюстън. Дали му беше отговорил лично, или просто не бе имал време? В бележника Демарко написа „Робърт Дентън“.

Беше почти единайсет вечерта, когато приключи с четенето на имейлите. Гърбът го болеше, очите му сълзяха, но вече разполагаше със списък от четирима души, които представляваха интерес за следствието. Хюстън все още бе основният заподозрян, но вече нямаше съмнение, че животът му не е толкова идиличен, колкото изглежда. Демарко не изпита никакво удоволствие от това откритие.

16

„Портфейлът е в мен — каза си Томас Хюстън. — Тук са дебитните и кредитните ми карти. Имам и деветдесет и три долара в брой. И венчалната халка. Часовникът ми… Къде ми е часовникът?“

Нямаше го на никоя от двете му китки, нито в джобовете. Хронограф „Конкорд Саратога“ с циферблат в сребристо и черно, монтиран в корпус от полирана неръждаема стомана, с черна кожена каишка. Беше подарък за рождения му ден от Клеър и децата. Всичките му красиви вещи бяха подаръци от Клеър и децата. Но къде беше часовникът? Вчера го носеше, нали? Както и предишния ден?

Помнеше, че в събота вечер си легна заедно с Клеър. Свали дрехите си, погледна часовника, реши да го остави на ръката си, защото планираше да свърши малко работа същата вечер, а не искаше да се увлича и да остава на бюрото цялата нощ, но в кабинета му нямаше часовник, освен този на компютъра. Той обаче предпочиташе да поглежда часовника си от време на време — в него виждаше не само точния час, но и любовта на семейството си, носеше тази любов върху китката си.

Носеше часовника на ръката си, когато прави любов с Клеър. Държа я в прегръдките си, докато тя заспа, после тихо се измъкна от леглото и отново се облече. Тревожеше се, че боклукът не е изнесен навън, а и в главата му се въртяха мисли, които искаше да запише, преди да му се изплъзнат, но те все още бяха ръбести и тромави, затова ги остави да се поразбъркат още малко, да се повтарят, да се блъскат и полират, докато той, след като се погрижи за боклука, си направи кратка разходка в нощта. Подиша чист въздух отвън, а сетне се върна в кабинета си и писа в дневника си известно време.

„Какво е последното нещо, което написа? — Опита се да си спомни. — Написа: Той знаеше какво трябва да направи, нали? Тази сцена, тези встъпителни думи? А после писа за Клеър, нали?“

Изреченията бяха започнали да се оформят още докато лежеше в леглото и гледаше как Клеър се съблича. Продължиха да се развиват в главата му през цялото време, докато правеха любов.

Последва пристъп на паника, писателски страх. „Това го записа, нали?“ Да, сигурен беше. Записа го, после написа и още — дълъг описателен пасаж, който планираше да преработи по-късно, да поизглади тук-там. А после щеше…

„Не — каза си, — спри. Мисли за този момент, тук и сега. Часовникът го няма, без значение е къде, кога или как е изчезнал. Вече няма нищо. Миналото е история, откъснати страници от книга. Бъди тук сега. Точно тук.“

„Имаш малко пари в брой, имаш дебитните и кредитните си карти — напомни си. — Можеш да купиш храна. Само че откъде?“

Под прикритието на дърветата, на десетина метра от Норт стрийт, внимателно проучи възможностите. На трийсетина крачки вдясно от него, отсреща през улицата, имаше денонощна бензиностанция с магазин — „Кънтри Феър“. До нея бе „Бейсик Нийдс“, магазинче за сандвичи, в което продаваха домашно изпечен хляб и кроасани. Но то тънеше в мрак, както и „Джайънт Ийгъл“, разположен на пресечка и половина в източна посока. „Значи е поне девет часът — каза си. — Или може би час-два по-късно, съдейки по оскъдния трафик.“

Отново насочи вниманието си към бензиностанцията с денонощен магазин. Две коли до колонките за гориво. Един мъж зареждаше, другата кола беше празна. „Пътниците са в магазина“ — отбеляза. Чакаше и наблюдаваше. Не след дълго първата кола отпътува. Няколко минути по-късно от магазина излязоха момче и момиче тийнейджъри, смееха се и отпиваха през сламки от големите си пластмасови чаши. Тя се качи зад волана, момчето седна до нея. Шум от двигател, фарове и малката синя кола продължи щастливия си житейски път надолу по улицата.

Доколкото си спомняше, никога не бе идвал в този магазин, винаги зареждаше гориво в кварталната бензиностанция „БП“, а пазаруваше в големия „Америко“ в края на града. Ходеше там почти всяка събота сутрин, с Клеър си правеха седмична среща за пазаруване — всеки със своята количка или кошница, и си говореха през магазина по мобилните телефони. Обожаваше този техен час заедно. Мотаеха се покрай купищата плодове и зеленчуци, пръскачките изригваха неочаквано като фонтани, а на заден план се носеше музиката на Андре Превин, Джон Теш или Яни. Щандът за маслини, кошниците с гевречета и кроасани, рафтовете с хрупкави франзели и ръчно омесени хлябове, витрините със сирена стилтън и шропшър, асиаго и фонтина, бушерон и пекорино, витрините с деликатеси и месо, трийсетте вида морски дарове, положени върху искрящия лед. И Клеър, красивата Клеър, която казваше в слушалката: „Тези раци са гигантски!“

Хюстън обожаваше чувствеността на тези моменти, предвкусването, атаката върху сетивата от всички посоки. А когато думата „край“ изникна в мислите му, „Край на всичко“, той я усети като удар с чук — толкова мощен и внезапен, че се свлече върху близкото дърво и захлипа. Шепнеше „Клеър“ отново и отново и дори не усещаше жуленето на бузата си по кората на дървото…

Времето минаваше…

Той дишаше…

И не можеше да накара сърцето си да спре…

Денонощният магазин от отсрещната страна на улицата. Студени светлини, студен асфалт. Наблюдаваше как колите идват и си отиват.

Божичко, как копнееше за уюта на кабинета си в университета, за познатата сграда. В сутерена имаше автомати за дребни стоки, както и автомат за обмяна на монети. Днес беше вторник. Можеше да живее на солени бисквити и сладкиши до четвъртък, нали?

Не, ключовете за Кембъл Хол бяха на връзката му с ключове, а тя висеше на закачалка до кухненската врата. „От полицията навярно наблюдават сградата, нали? Пък и всички вече знаят, сигурно се е разчуло из целия град.“

„Днес е вторник — напомни си. — Това се случи в събота вечер.“

Всеки път, когато се сетеше за събота вечер — а тя никога не се отдалечаваше, винаги се спотайваше в близките сенки, — всеки път, когато събота вечер се върнеше в мислите му, беше по-зле от удар с чук. Тя бе жива и свирепа, връхлиташе го като лъв и го разкъсваше на парчета.

Дълго време стоя облегнат на дървото, неспособен да помръдне. Опитваше се да накара сърцето си да спре. Но не успяваше, никога не успяваше. Просто трябваше да продължи още малко. Налагаше се да продължи да живее известно време.

„Снабди се с храна — каза си. — Направи каквото трябва.“

Отново насочи поглед към денонощния магазин. Сега на колонката беше спрял пикап.

Копнееше отново да изпадне във вцепенение, онова странно усещане, че наблюдава себе си от разстояние. Но по някаква причина раздвоението на личността го бе напуснало. Сега вече знаеше, че не е литературен герой, облегнат на измислено дърво, който чака създателя си да му каже какво да прави. Томас Хюстън стоеше в края на гората, Томас Хюстън бе мръсен, гладен и премръзнал. Трябваше само да погледне ръцете си, за да се убеди. Бяха мръсни и изподрани, но това бяха ръцете на Томас Хюстън, ръцете на писател и преподавател, ръце без мазоли, ръце, създадени за клавиатура, за писалка, показалка и тебешир. Не минаваше и семестър, без някоя студентка да направи комплимент за ръцете му. Една от тях в изпитната работа за края на семестъра на въпроса му „Какво ви хареса най-много в този курс?“ бе отговорила: „Ръцете ви. Гласът ви. Задникът ви в тесни джинси“.

Тези ръце пред очите му бяха негови, да, но той ги ненавиждаше, искаше му се да ги отсече, да ги беше отсякъл още преди седмица. Наистина ли някога бяха държали писалка, или съботната вечер бе изтрила всичко това? Бяха ли галили някога косата на сладко ухаеща жена? Бяха ли милвали някога гърдите й, бяха ли усещали мекото надигане на корема й, нежната извивка на бедрата й? Беше ли лягала някога ръката му върху кадифената цепка на страстта, долавяла ли бе трептенето на мускулите, стягащи се около пръстите му?

Искаше отново да усети тялото на Клеър до своето, искаше да почувства тежестта на гърдите й върху гръдния си кош, искаше да сложи члена си в устата й, искаше да усети вкуса между краката й, да почувства тласъците на тялото й върху своето. Копнееше за всичко това, а никога нямаше да го получи. Само мъж като Томас Хюстън заслужаваше тези неща. Кой беше той сега — нямаше представа. Скимтенето, което се надигаше от гърлото му, не беше негово. За пръв път в живота си чуваше подобни звуци.

„Божичко, защо изобщо стана от леглото? — чудеше се. — Ти и твоето шибано писане. Ти и твоите шибани думи.“

Отново не можеше да диша. Нямаше въздух. „Дишай — каза си. — Вдишай. Издишай.“ Вече нищо не се случваше по естествен начин. Нищо не се случваше доброволно.

Свлече се до дървото, обви ръце около дънера и в опит да пропъди ужасните образи притисна устни към кората и започна да повтаря като мантра: „Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно…“

17

„Сега започва трудното“ — помисли си Демарко. След вечерята бе измил и подсушил чинията и ръцете си, а после бе напълнил още веднъж водната чаша с уиски. Сега стоеше до кухненската мивка и гледаше през прозореца към потъналото в мрак задно дворче. Когато беше по-млад, в летните вечери редовно сядаше на стълбите към верандата с чаша студен чай или ледена бира в ръка и си говореше с Ларейн, докато тя плевеше цветните лехи. Съпругата му много обичаше нарциси, лилии и гладиоли — високи, величествени цветя, които изискваха много грижи. Собствените му предпочитания включваха хризантеми и невен, китайско слънце и слънчогледи — ефектни експлозии от ярки цветове. Но повече от тях обичаше да гледа изящните ръце на Ларейн, докато тя обработваше почвата и скубеше плевелите. Тогава приемаше тази грижа като доказателство за педантичната й натура и дори не подозираше за крехката душевност в основата й.

Но всичко това беше много отдавна и около къщата вече не растяха цветя.

Заради Ларейн бе започнал тухлената пътека, която пресичаше двора от верандата към гаража плевня. Там щеше да бъде нейната стая за шиене, за тренировки, за четене или за каквото тя си пожелаеше.

— Ти също можеш да я използваш — казала му бе. — Не искам да я възприемаш като лично моя.

Но той я приемаше точно така. Всичко беше за нея. И недовършената пътека. И недовършената стая.

Взираше се в мрака и копнееше да намери сили да се върне към работата. Мечтаеше си да е достатъчно жилав, за да работи по двайсет часа на ден, така че да се докара до пълно изтощение и да си извоюва четири часа безпаметен сън. За жалост, се изморяваше и започваше да се разсейва, преди да е готов за сън. Ако се завлечеше до леглото сега, щеше да се наложи да заглуши мислите си с радиото. Любима му беше една нощна програма, посветена на свръхестественото, на разговори за хора сенки, духове и демони, полтъргайсти и призраци. Историите за щастлив и съдържателен задгробен живот задържаха вниманието му и той упорито слушаше, като се надяваше да открие късчета правдоподобност. Друг път задрямваше и тогава демоните и полтъргайстите яхваха радиовълните и нахлуваха в мозъка му.

Знаеше, че разполага с поне три часа, преди да си легне с реалистични очаквания за сън. Би могъл да пие до ступор, но щеше да си плати за това на другия ден, а точно в момента имаше нужда от разума си; искаше да държи парчетата от житейския пъзел на Томас Хюстън разстлани отчетливо пред себе си и готови за сглобяване, а не разбъркани в небрежна купчина и замъглени от махмурлука.

Знаеше как ще убие тези три часа, но нямаше желание да го признае дори пред себе си. Само веднъж или два пъти в месеца се поддаваше на импулса да шофира до Ери. Ненавиждаше се дни наред след това, винаги, сякаш бе момче, уловено да мастурбира над порнография. Знаеше, че тази вечер отново ще го направи, но остана до прозореца още петнайсет минути. Накрая призна своята слабост както винаги и си каза: „Просто отивай и толкова, мамка му!“

Пътят от дома му до входа за Магистрала 79 бе по-малко от трийсет километра — достатъчно, за да влезе в изгладения от уискито ритъм на пътя. Пое на север по междущатската магистрала, заслушан в блус станцията от Кливланд, като от време на време отпиваше глътка от чашата си. Топлото уиски се плъзгаше по езика и гърлото му, носеше помирение чак до сърцето му и той се предаде пред неизбежното. Почти не обръщаше внимание на познатите крайпътни обекти, осветявани за кратко от фаровете. Освободи се от гневното напрежение, натрупано в мускулите на раменете и шията му, и разхлаби пръстите, с които стискаше здраво волана. Понякога имаше усещането, че колата се управлява сама и взема решенията вместо него. На сутринта щеше да е наясно, че не е така, но за момента си позволи да остане потопен в тази илюзия.

Малката островърха къща тънеше в мрак, с изключение на меката светлина от източния прозорец на първия етаж. „Лампата над печката“ — каза си. Единствената светлина, която Ларейн оставяше включена, когато излизаше вечер. Напълно достатъчна да ориентира нея и придружителя й към стълбището до горния стаж. Подмина ирландската кръчма „Моли Браниган“ на Стейт стрийт, но бялата максима на Ларейн не се виждаше никъде. Една кола, подобна на нейната, бе паркирана пред пожарната служба на Олд Френч роуд, но регистрационният номер беше друг. Продължи да кръстосва града, като следваше отъпканата пътека до любимите нощни заведения на Ларейн. Колата се движеше като на автопилот. Демарко настрои мозъка си на ниски обороти и се опита да не си въобразява нищо неприятно, опита се да не си представя неизбежното.

Демарко паркира на Осемнайсета улица, само на една пресечка от малкия театър, където с Ларейн често ходеха през първите пет години от брака си (единствените им хубави години от общо осемнайсет). Спря автомобила възможно най-далеч от уличните лампи, но все пак достатъчно близо, за да вижда бялата максима от другата страна на улицата, на паркинга пред „Холидей Ин“. Ларейн можеше да скрие колата си по-навътре, да не паркира толкова очебийно, но никога не го правеше. Демарко обаче предпочете да не мисли за този факт. Мисленето бе занимание, което се вършеше най-добре през светлата част от денонощието. Прекомерната мозъчна дейност нощем можеше да доведе до употреба на по-силни наркотици.

Наблюдаваше колата й и се опитваше да не си представя как тя седи в бара на хотела и чака някой мъж да й купи питие. Или може би вече не чакаше. И двата варианта му действаха зле. Затова реши да насочи мислите си към малкия театър наблизо. Зачуди се дали все още работи. С Ларейн бяха гледали много пиеси там, бяха прекарали много приятни часове в онази малка тъмна зала. „Грозна като смъртта“19 бе първата им постановка. Усмихна се, като се сети колко шокирана бе Ларейн, когато във второ действие главната актриса излезе на сцената съвсем гола.

„Колко бързо се променят нещата“ — помисли си Демарко.

После се запита: „Но какво още сме гледали там?“ Спомни си „Истински Запад“, „Американски бизон“, „Гленгари Глен Рос“ „Кожата на нашите зъби“, „Голяма Туна“, „Деца, забравени от бога“20.

Ларейн го запозна с живия театър. Запозна го с поезията и литературата, с магията на думите. Сега той цитираше Рилке и Маркес, без да се замисли, но висините на настоящия културен живот на жена му се ограничаваха до извратения филм, който се въртеше до безкрай в собствения й мозък отново и отново — мъгляви образи от една и съща сцена. Демарко знаеше кой филм гледа съпругата му в главата си, защото и той го гледаше твърде често.

Сцената винаги започваше с далечен кадър на червен пикап, който се движеше с бясна скорост към тях по тъмна, мокра от дъжда улица; торпедо с тегло един тон и само един работещ фар. Ларейн го забеляза преди него. Демарко гледаше право напред и караше твърде бавно, не мислеше за светофара, който се сменяше от жълто на червено, а за предстоящия си изпит на другия ден и за евентуалното си повишение.

— Побързай! — изпищя Ларейн. Но той погледна първо надясно, видя ръцете й върху таблото, вперения й поглед в страничния прозорец, единствения фар, който се носеше към тях, и едва тогава натисна педала на газта.

Дойде в съзнание от ударите с чук по предното стъкло. Таурусът, който шофираше онази вечер, бе излетял на тротоара, до витрината на магазин за дрехи. Помнеше, че когато обърна глава и погледна през счупения си страничен прозорец, отвисоко го гледаше модел по бански. Яркочервен бански костюм като цвета на пожарен камион. Моделът имаше червена коса и лакирани в червено нокти, а лицето й от фибростъкло също изглеждаше бледочервено. Всъщност, където и да погледнеше онази вечер Демарко, виждаше все червено. Влагата, която капеше от едната страна на лицето и от лявото му око, беше червена. Пияният шофьор на червения пикап, ударил тауруса, лежеше по очи върху капака на колата си, излязъл наполовина от предното стъкло, а главата му бе подгизнала в червено. Автомобили се приближаваха към мястото на катастрофата от различни посоки и светлините им също проблясваха в червено; сирените им бяха червени и писъците на Ларейн бяха точно толкова червени, колкото и безжизнената й лява ръка. Едната страна на жълтата й лятна рокля бе подгизнала в червено, ярко като банския на модела, като сирените, а тя се мъчеше да свали колана си и да се обърне към задната седалка; опитваше се да се качи отзад, протегнала здравата си ръка към Райън в детското му столче на седалката зад Демарко. Преди Ларейн да го докосне, по тялото му нямаше и капчица червено, но въпреки това той продължаваше да спи спокойно, с неестествено килната настрана глава. Копринените му кичури коса бяха все така бледожълти — като слънчева светлина, живи като лято, с изключение на онзи цвят, който Демарко виждаше навсякъде, щом примигнеше и от окото му капнеше червена сълза.

„А може би това е само моят извратен филм — каза си. — Може би Ларейн вече не го вижда. Може да е успяла да го блокира.“

Макар че се съмняваше. Иначе не би излязла от „Холидей Ин“ в полунощ в делнична вечер и не би стояла до колата си, докато някакъв мъж, когото Демарко не познаваше, мачкаше гърдите й с една ръка и я пъхаше под блузата й, а с другата я пипаше между краката. Винаги наблюдаваше с изумление колко самоуверено приема Ларейн тези опипвания. Стоеше неподвижна и величествена като гладиола, положила ръце върху раменете на мъжа, докато той шареше с длани по тялото й.

Пет минути по-късно колата й излезе от паркинга, следвана от тъмнозелен хюндай. Сега щеше да шофира бавно към дома си — винаги го правеше. Демарко, от друга страна, ускори по страничните улички, за да стигне до къщата й преди нея. Паркира на половин пресечка встрани.

Изчака, докато жената отключи входната врата и влезе вътре с компаньона си за нощта. Тогава отново потегли и паркира колата до тротоара пред къщата. Излезе и натисна входния звънец.

Ларейн отвори вратата и остана загледана в него. Лицето й не издаваше нито изненада, нито гняв.

— Тоя изобщо познаваш ли го? — попита Демарко.

Тя не отговори. Примигна веднъж, но иначе не помръдна.

— Трябва да прекратиш това — каза й. — Не знаеш кои са тези мъже и на какво са способни. Рано или късно някой ще те нарани.

Ларейн се усмихна, сякаш имаше нещо смешно в идеята да бъде наранена.

— Ще бъда в колата си — заяви той накрая, в случай че имаш нужда от мен.

В изражението й липсваше каквато и да било позната емоция.

Съпругата му затвори вратата и завъртя ключа, а той се върна в колата си. Спусна назад облегалката и остана загледан в тъмната къща известно време, после отклони поглед. Слуша радио двайсетина минути, слуша агонизиращите ридания на китарата на Рай Кудър чак от Тексас, слуша Нора Джоунс, Дайна Уошингтън, Клептън и Райт, Джон Лий Хукър. После изключи радиото, защото нямаше нужда от саундтрак на онова, което чувстваше.

Прекара следващия половин час в рецитиране на откъси от поезия и проза; фрази, чути за пръв път на глас от Лорейн в леглото. Тя обожаваше музиката на думите, както сама я наричаше, и когато му четеше, Демарко също чуваше тази музика. По-късно, когато спря да му чете и къщата бе твърде празна, той препрочиташе същите книги сам и винаги ги чуваше с гласа на Ларейн, но вече с тъга в сърцето, защото не знаеше дали тя някога ще му проговори отново.

— Майка ми е риба — бе написал Фокнър21. — Петлите се изхабяват от много гледане22 — бе казал Маркес. Демарко помнеше цял параграф от началото на „В чужда страна“ от Хемингуей. Но не можеше да се сети за стиховете от „Първа елегия“ на Рилке, които следваха О, и нощта, и нощта, щом изпълнен с простора световен, вятърът впие зъби в лицето ни23.

След известно време новият приятел на Ларейн излезе от къщата, без да бърза. На вратата се обърна да я целуне, но тя му каза довиждане с усмивка, отстъпи назад и затвори вратата. Той остана объркан на мястото си няколко секунди, навярно се чудеше къде е сбъркал. Демарко изпи последната глътка от разреденото си уиски и си помисли: „Винаги си тръгват объркани“.

Накрая мъжът се обърна, качи се в колата си и потегли.

Няколко минути по-късно светна лампата в банята на горния етаж. „Сега ще си вземе душ — каза си Демарко. — После ще подсуши косата си с хавлия, ще си измие зъбите и ще пусне сешоара.“ Беше сама, в безопасност, зад заключената врата на дома си — и това беше най-важното. Демарко запали двигателя и отново включи радиото, благодарен за компанията по обратния път към къщи.

18

„Вдишай — нареди си Томас Хюстън. — Издишай. Направи го пак. И пак.“

Нищо вече не се случваше лесно. Нищо не се случваше естествено.

„Трябва да държиш мисълта си бистра, човече. Намери храна. Трябва да ядеш.“

Със сигурност минаваше полунощ. От доста време пред денонощния магазин не бяха спирали коли.

„Сега“ — каза си.

Излезе от дърветата, пресече улицата и се постара да изглежда като човек на разходка. Държеше главата си наведена заради охранителните камери. Вдигна поглед само веднъж, съвсем за кратко, колкото да надникне през прозореца, преди да влезе, и видя младежа зад щанда. Висок, слаб и кокалест, с червеникава брада. „Не го познавам — помисли си. — Не е от моите.“

Отвори вратата, влезе вътре и се запъти право към централната пътека, сякаш знаеше къде отива. Всъщност знаеше, че тоалетните би трябвало да са в дъното, и точно там ги намери, от дясната си страна, между автомата за газирани напитки и хладилника с млечни продукти.

На мивката се постара да не поглежда в огледалото, докато не изплакна сапунената вода от лицето си. После вдигна глава и си позволи да се погледне. Лицето му изглеждаше по-познато, отколкото очакваше. Може би в крайна сметка все още си беше Томас Хюстън.

Тридневна брада, щръкнали кичури коса тук-там. Но той познаваше лицето, в което се взираше. Очите бяха уморени, лицето — изпито, но това не беше лице на звяр, нали?

Хубаво сапуниса ръцете си и изчопли калта изпод ноктите. След това се обтри с влажна салфетка надолу до врата, но внимателно, за да не намокри ризата си. Подсуши се, прокара пръсти през косата си, изплакна устата си, прокара пръст по зъбите си и отново изплакна.

Излезе от тоалетната и внимателно се зае с пазаруването, като се опитваше да обмисли нуждите си предварително. Протеини, хранителни вещества. „Пазарувай разумно, за да не ти се налага да го правиш отново.“ Един хляб, буркан фъстъчено масло. Метална кутия кашу, четири пакетчета говежда пастърма. Когато отвори хладилника, за да вземе галон портокалов сок, кутийката с кашу изтрака на пода. Той коленичи, вдигна я и притисна всички покупки към гърдите си.

— Ето — обади се касиерът и го стресна. Младият мъж бе застанал зад гърба му и усмихнат му подаваше малка пластмасова кошница.

— Да, благодаря — отвърна Хюстън, пусна покупките си в кошницата и я взе от ръката на момчето. — Храна за из път — каза.

— Накъде пътувате?

— Торонто. Тръгнах от Тексас преди два дни. — Стоеше с лице към хладилника, обърнал главата си настрана, сякаш търсеше нещо друго.

— Това е… колко? Поне две хиляди и четиристотин километра. Пътувате, без да спирате, така ли?

— На два пъти спряхме на крайпътни паркинги за кратка дрямка, но да, пътуваме почти без почивка.

Младежът кимна, но не помръдна от мястото си, очевидно му се говореше.

Хюстън му обърна гръб и застана с лице към рафтовете, заредени с чипс, бисквити и кутийки с безумно скъпи курабийки.

— Съпругата ми заведе Джейми с колата до „Макдоналдс“ за детско меню. А това ме прави титуляр в пазаруването.

— Откривате ли всичко, което ви е нужно?

— Надявах се да намеря нещо здравословно. Но такива неща обикновено не се продават в денонощните магазини.

— В дъното на пътеката има малко ябълки и банани.

— Сериозно? — попита Хюстън и се обърна нататък.

Бананите бяха три за долар, ябълките „Фуджи“ — седемдесет и пет цента за брой. Взе по три от двата вида и тръгна към щанда.

— Колко струва пицата?

— Цялата? Девет деветдесет и девет. Два долара отгоре за пеперони.

— Без пеперони — отсече Хюстън и остави кошницата върху щанда. — Знаете ли какво, ако искате, започнете да маркирате стоките, а аз ще отскоча набързо да взема още едно-две неща.

— Става — отвърна момчето.

Хюстън отново се почувства странно, като герой в разказ. Като герой, който се преструва на труп, преструващ се за нормален, макар че всъщност светът е свършил, бомбата е избухнала и всичко е разрушено. Какво друго му трябваше натрупа, за да продължи шоуто още известно време? Четка и паста за зъби. Чифт огледални слънчеви очила. Черна бейзболна шапка с жълта бродирана буква Р. Остави тези неща до останалите върху щанда и се загледа в променящите се цифри върху екрана на касовия апарат. Усещаше отражението си, надвиснало от сферичното огледало на тавана, както и изучаващото око на охранителната камера.

— Шейсет и осем долара и петдесет и шест цента — обяви касиерът.

Хюстън извади от портфейла си три банкноти по двайсет и една от десет и прибра рестото си. „Останаха двайсет и четири долара и няколко монети — каза си. — Това са всичките ти спестявания.“ Взе двете найлонови торби и портокаловия сок с лявата си ръка, а пицата с дясната.

— Тази вечер ли продължавате за Торонто? — попита младежът.

— Такъв е планът — отвърна Хюстън и тръгна към вратата.

— Е… всичко хубаво.

— На вас също.

Нощният въздух бе захладнял с няколко градуса. „Сега накъде?“ — запита се. Скъса етикета на бейзболната шапка, огъна козирката и я сложи на главата си. „Макдоналдс“ се намираше на няколко пресечки оттук в лява посока, така че се запъти нататък, в случай че касиерът го наблюдава. След първата пресечка свърна обратно към гората.

„Мисли! — каза си. — Знаеш къде се намираш. Трябва да намериш място, където да прекараш нощта.“

На двайсетина метра навътре в гората вече не можеше да чака. Седна зад един висок блатен дъб и сложи кутията с пица в скута си. Ядеше бързо — две парчета пица за малко повече от минута, с дълга глътка портокалов сок, почти без да усеща вкуса и аромата на храната. После се насили да забави темпото. За жалост, това позволи на спомените да се върнат — за миг видя как Томи се тъпче с пица на последния си рожден ден в „Пица Хът“, а от устата му висят дълги конци кашкавал…

Хюстън стисна здраво очи и пропъди щастливите образи. Край. От тях нямаше и следа.

— Чии гори са, мисля, знам — смотолеви на глас и се опита да фокусира мислите си, да изпълни съзнанието си със смисъла на самите думи. — Домът му в селото е там…24

19

Демарко се събуди в сивата пустота на зората. Къщата беше пуста и светът бе пуст и той можеше да запълни цялата тази празнота единствено с работа от сутрин до вечер. Днес. Утре. Вдругиден. Известно време не прояви никакъв интерес към това, не желаеше да се изправя лице в лице с поредната процесия от бавно точещи се часове, но както винаги правеше след продължително взиране в бледата утринна светлина през прозореца, в крайна сметка си наложи да вдигне жалкия си задник от леглото.

— Направи нещо хубаво за някого днес — каза.

Няколко минути по-късно кафето вече капеше в каната. Демарко влезе под душа и парата от горещата вода замъгли стъклото. После се подсуши, избърса огледалото и както винаги, без да полага каквото и да било усилие, се остави на рутината, механиката на живота — първа стъпка, втора стъпка, трета стъпка… и човекът на пружина отново се движеше.

На бюрото си в службата откри флашка от Кармайкъл. Полицаят бе успял да получи достъп до всички изтрити и защитени с парола файлове на Хюстън. Демарко пъхна устройството в компютъра и отвори папката с надпис „Изтрити“. Вътре имаше чернови на препоръки за бивши студенти и всяко писмо се открояваше с любезен тон и непоколебима откровеност.

Папка с надпис „Домашни“ съдържаше писмени работи на Алиса и Томас младши, проверени от баща им. Те също разкриваха типичните за Хюстън деликатност и такт. Той успяваше например да критикува дъщеря си за слабостта й към клишета и думи като „симпатично“ и „мило“, като същевременно хвалеше усета й за ритъм и повествователна структура. Подчертаваше множеството правописни грешки в домашното на сина си и добавяше бележки: „Правописът, Томи! Повече старание.“ Но освен това пишеше: „Чудесно описание. Изящен изказ. Много сполучливо!“

Папка „Разни бележки“ разкриваше друга страна от характера на Хюстън и тези случайни мисли събудиха интереса на Демарко:

„Никакво време за поети ли? — изненада се Демарко. — Дентън ли има предвид?“ Отбеляза си наум да разпита поета, да се поразрови за слабости и стари рани. После отново насочи вниманието си към папка „Други бележки“ и прочете още три страници от откровенията на писателя. Нещо в ритъма на прозата му съответстваше на ритъма на Демарко. Сякаш с Хюстън бяха настроени на една и съща честота.

— Разликата е там — изрече на глас Демарко, — че ти имаш талант, а аз имам проблеми със съня.

Папката „Служебни имейли“ съдържаше още съобщения, разменени между Хюстън и Дентън. Всички, освен едно касаеха проблеми на катедрата. Кармайкъл ги бе подредил хронологично, като бе започнал с писмо от поета. Мейлите заинтригуваха Демарко и той се наведе към монитора, докато четеше.

Демарко се облегна в стола си. „К. за Конеску“ — каза си. Отново прочете имейлите. Очевидно Дентън и Хюстън са имали намерение да разкрият Конеску като измамник и позьор. Имейлите създаваха усещането, че Дентън е водел атаката, но се е опитвал да постави Хюстън в позицията на главен обвинител.

— Много интересно — отбеляза Демарко.

Влезе в интернет, за да потърси телефонния номер на катедра „Английски език“, набра го и проведе разговор със секретарката. Когато попита дали Дентън има часове същия ден, тя отвори графика му.

— Понеделник, сряда и петък преподава от два до три без десет, после от три до четири без десет. В понеделник и петък е тук в рамките на работния ден, но днес няма никакви часове.

— А домашния му адрес? Имате ли го?

Жената замълча, после хладно отвърна:

— Знам, че сте полицейски служител, но… не съм сигурна дали ми е позволено да давам такава информация.

— Няма проблем — отвърна Демарко. — Не бих искал да ви създавам неприятности.

После звънна в окръжния съд и помоли Черил от регистъра по вписванията да потърси Робърт Дентън в базата данни. Две минути по-късно записа адреса в бележника си: Локъст драйв, 619, Грийнууд Вали.

Грийнууд Вали беше част от просторен фермерски район с постройки, които имитираха къщите от епохата на Тюдорите. Демарко изчисли, че на Дентън са му нужни десет минути да стигне от дома си до колежа, а може би малко повече, ако се наложи да свърши някоя работа по пътя или да спре за капучино. Така или иначе, едва ли щеше да излезе от дома си преди един следобед. Сега бе едва 10:47.

— Имам предостатъчно време да разваля деня му — каза си.

20

Къщата на Робърт Дентън в Грийнууд Вали бе на няколко нива, с фасада от тухли и пластмасови плоскости, разположена върху затревен парцел от един декар, който не беше виждал косачка поне от средата на август.

Цветните лехи бяха пълни с избуяли увивни растения и сухи листа. Демарко пристигна с необозначена сребриста импала от служебния автомобилен парк. Остави я на половин пресечка от къщата на поета и измина останалото разстояние пеша.

Всички завеси на прозорците откъм фасадата бяха спуснати. Сержантът натисна звънеца на входната врата три пъти. Още докато сигналът от две ноти отекваше из къщата, бързо заобиколи сградата и надникна към задния вход иззад ъгъла. Вътре хлопна врата. Чуха се бързи стъпки и приглушени гласове. Минута-две по-късно задната врата се отвори и слабото русо момиче, което Демарко бе видял пред кабинета на поета в Кембъл Хол, излезе забързано от къщата. Прекоси задния двор и се шмугна през процеп в живия плет.

Сержантът се върна пред входната врата и отново натисна звънеца.

Най-сетне вратата се отвори. Дентън, бос и разрошен, в халат за баня на сини и зелени райета, с чаша кафе в едната ръка и дебела литературна антология в другата, примигна срещу него.

— Добро утро — поздрави Демарко и се усмихна през междинната врата. — Аз съм сержант Райън Демарко от щатската полиция. А вие сте Робърт Дентън, предполагам?

— Точно така — отвърна поетът. Стоеше напълно неподвижен. Демарко си помисли, че ако не беше стреснатият му вид като на елен, заслепен от автомобилни фарове, ако не беше бос, с голи крака и по халат, човек би помислил, че Дентън позира за снимка от годишник.

— Чудех се дали бихте отделили няколко минути, за да поговорим за вашия колега Томас Хюстън?

Мъжът остана неподвижен в продължение на още две мигвания. После внезапно се оживи.

— О, да, разбира се. Заповядайте горе. — Обърна се и продължи да говори, докато изкачваше стълбите: — Нека само се преоблека набързо. Тъкмо работех върху днешната си лекция. Ще се видим във всекидневната на горния етаж.

Демарко хлопна входната врата зад себе си и подхвърли:

— И на мен още не ми е останало време да сваля междинните врати.

Дентън спря за малко на най-горната площадка и погледна към него.

— Междинни врати ли? — попита. После добави: — О, тези ли? Да. Дори не бях забелязал.

— Изгубените калории отоплителна мощност бързо се натрупват.

— Ще стигна и дотам през някой от почивните дни — заяви поетът. — Качвайте се. Няма да се бавя.

От стълбите направо се влизаше във всекидневната — стая, която щеше да е обляна в слънчева светлина, ако хоризонталните щори на широкия панорамен прозорец бяха отворени. Демарко остана на най-горната площадка и изчака очите му да се адаптират към сумрака. Кафяв кожен диван. Библиотека, пълна с книги. Бежов килим с отпечатъци от друга мебел, която дълго време е стояла облегната до страничната стена, където сега нямаше нищо, освен акустична китара върху метална поставка в ъгъла. „Пиано, може би?“ — помисли си сержантът. Полицата над камината беше празна, а върху скарата имаше купчина стара пепел. Навсякъде по килима личаха и други отпечатъци, а от стените стърчаха голи пирони. „Тук е имало аудио-визуален шкаф — отбеляза наум Демарко. — Дълбоко кресло. Масичка за кафе. Комплект табуретки. Снимки там, там и там.“ Единственият признак за обитаемост бе неделният вестник, разтворен на пода пред дивана.

Дентън се появи от спалнята си в широки джинси без колан и бяла риза в синьо райе, разпасана отзад и с разкопчани маншети.

— Моля, седнете, господин полицай. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

Демарко се усмихна.

— Изглежда, някой е разчистил мебелите ви.

— Бившата ми съпруга — поясни Дентън. — Всъщност сме разделени. Е, поне ми остави местенце за сядане. — Кимна към дивана. — Моля, седнете. Аз ще си взема стол.

Поетът придърпа в средата на стаята невисок стол тип щъркел от кухненския плот, седна и подпря босите си ходила на най-горната пръчка. После забеляза колко непохватно седи Демарко, разтворил широко крака, за да не настъпи вестника.

Скочи от стола.

— Божичко, съжалявам — каза, сгъна вестника и го захвърли в един от ъглите. — Живея като шибан ерген, нали разбирате? Липсва ми всякакво желание да подредя това място.

— Опитвате ли се да изгладите отношенията със съпругата си? — попита Демарко.

— Откъде да знам? Тя иска да излизаме на срещи, разбирате ли? Това и правим. Обаче непрекъснато дъвче старите проблеми. Направо се чудя защо изобщо опитваме.

Демарко кимна, но не каза нищо.

Дентън се ухили.

— Пианото обаче ми липсва. А тя дори не свири на пиано! Взе го само за да ме ядоса.

Сержантът се усмихна, но отново не каза нищо. Вече знаеше, че поетът се изнервя от неловко мълчание.

— Както и да е, да поговорим за Том — смени темата Дентън. — Какъв шок само. Целият университет е стъписан. Вие от полицията имате ли някаква представа къде е? Защо би направил такова нещо?

— Минах покрай кабинета ви онзи ден, но още ви нямаше — заяви Демарко. — Разговарях с една студентка, която ви чакаше. Слаба. Симпатична. С червеникаворуса коса.

— Хедър Рамзи — поясни Дентън. Изчака, но не успя да изтърпи твърде дългата пауза. — Добра студентка. Много умна. — Раздвижи босите си ходила върху пръчката на стола. — Ами… аз… предполагам, че искате да ме питате някои неща за Том?

— Просто се надявам да разбера що за човек е — каза Демарко. — Да добия усещане за него.

— Той е моят герой — призна поетът. — Така де… не сега, не след това, което направи, но… Той беше моят пристан. Не знам как ще оцелея сега, когато го няма наоколо.

— Вашият пристан?

— Да… предполагам, че трябва да сте наясно какво точно представлява академичният живот, за да ме разберете. Направо не е за вярване с колко дребнавост се сблъсква човек всеки ден. Пълно е с шибани кариеристи, които се интересуват повече от офис пространството, отколкото от идеите. Глътнали бастун, сдухани задници… съвършено безполезни извън класната стая.

— С изключение на Томас Хюстън.

— С него сме единствените публикувани автори в цялата катедра, знаете ли? В английска катедра от седемнайсет души. Двама. Жалка история.

— Ами… Конеску? — попита Демарко.

— Той е пълен идиот.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Той е въплъщение на академичната параноя. Мисли си, че цялата катедра е срещу него само защото е румънец. Защото говори с акцент. Защото дядо му е бил циганин, обесен в Бухенвалд. Или поне така твърди той.

— И така ли е?

— Кое…?

— Вие и Хюстън срещу него ли сте?

— Искахме да се отървем от него, да. Но само защото този човек е адски некомпетентен. Вреди на цялата катедра.

— Затова ли му е отказано постоянно назначение?

— Изобщо не е трябвало да го наемат. Мястото му е в стая с тапицирани стени.

Демарко се усмихна, бръкна в джоба на сакото си, извади оттам малък бележник, погледна записките си и отново го прибра.

— Значи вие и доктор Хюстън сте организирали гласуването срещу него…

— Той не е доктор.

— Моля?

— Том няма докторска степен.

— Но вие имате.

— Да. Магистърска степен по изящни изкуства от Калифорнийския университет на Сан Диего и докторска от Денвърския университет.

Сержантът кимна.

— Така де, това никога не е имало значение за мен. Човекът е написал два бестселъра.

— Мислех, че са четири — вметна Демарко.

— Точно така, написал е четири книги, колкото и аз. Но само две от тях, последните две, имаха значителни продажби. Първата едва се продаваше. По някаква причина обаче аз винаги съм харесвал най-много нея.

— И вие имате четири издадени книги, така ли?

— Поезия, разбира се. Малки издателства. Не са за масовата публика.

Демарко кимна. Спомни си какво бе написал Хюстън. „Лесно е да четеш между редовете, щом веднъж успееш да се ориентираш.“

— А този Конеску… той способен ли е да причини подобно нещо на семейството на Хюстън по ваше мнение?

— Нима твърдите, че не го е извършил Том?

— Просто питам кой от двамата е по-способен на това.

— Мили боже — възкликна постът. — По-способен? Няма никакво съмнение. За мен поне. Не казвам, че Том е идеален… И той си има своите слабости, разбира се, като всички останали. Но да направи нещо такова? Да очисти цялото си семейство? Просто умът ми не го побира.

— Какви слабости?

— Основно служебни. Просто не изпитваше особена загриженост към работата на катедрата. Интересуваше се единствено от семейството си, от студентите си и от собственото си писане. За всичко останало чакаше да го подбутнат.

„Собственото си писане?“ — помисли си Демарко.

— Значи смятате, че Конеску може да е замесен по някакъв начин?

Сержантът се усмихна:

— Не знаем дали е така.

— Но смятате, че има такава възможност.

— На този етап всичко е възможно. — Демарко положи ръце върху коленете си. — Ще ви оставя да си вършите работата. — Изправи се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен.

— По всяко време. Щастлив съм, че успях да помогна.

Преди да слезе по стълбите, Демарко спря и се обърна към него.

— Между другото, само за протокола, къде бяхте миналата събота вечер?

— Шегувате се, нали?

— Стандартна процедура.

— Ами, нека помисля. Тук, предполагам.

— Предполагате?

— Бях тук. Бях тук цялата нощ.

— Някой друг?

— Тук? Само аз и музата ми.

— Тя има ли си име?

— Наричам я Кучката. Но бяхме само двамата през цялата съботна нощ. Аз бях в спалнята на компютъра до… не знам… може би доста след полунощ. Проверявах ръкопис за един конкурс.

— Значи, ако помоля нашия компютърен гений да бръкне в компютъра ви и да извади всички часови сигнатури от твърдия диск, той ще потвърди думите ви, така ли?

Дентън трепна едва забележимо.

— Възможно ли е това? Имам предвид, компютърът наистина ли пази такава информация?

— До минутата — отвърна Демарко. Нямаше представа дали е вярно, или не. Надяваше се да е така. Усмихна се на другия мъж.

— Няма проблем — заяви най-сетне поетът. — Разбира се.

Полицаят кимна и тръгна надолу по стълбите.

Дентън остана на площадката.

— И все пак мога ли да ви попитам нещо, сержант? Имате ли представа къде би могъл да е изчезнал Том?

Демарко не се обърна.

— Приятен ден, докторе.

21

Демарко стоеше в центъра на общата всекидневна на апартамент 312 в северното крило на общежитието. Момичето, което му отвори вратата и отиде да уведоми Хедър Рамзи за присъствието му, сега стоеше с гръб към него до кухненската мивка и миеше една и съща стъклена чаша отново и отново. Когато Хедър влезе във всекидневната, момичето затвори крана на чешмата и педантично подсуши всеки милиметър от чашата.

— Искам само да ви задам няколко въпроса, това е всичко — каза Демарко на Хедър Рамзи.

— След дванайсет минути трябва да вляза в час. Пътят дотам е осем минути.

— В часа на доктор Дентън?

Младата жена кимна.

— Така че наистина нямам никакво време в момента…

— Ще повървя с вас — заяви той. Изчака я да прекоси стаята и да излезе навън, после отново се обърна към другото момиче. Вече се бе отдръпнало от мивката.

„Сега ще отиде до прозореца“ — помисли си Демарко. Гласът му я стресна.

— Бихте ли ми казали колко често госпожица Рамзи не се прибира в стаята си нощем?

Момичето, дребно и тънко като тръстика, го гледаше с широко отворени очи.

— Ъм… — започна.

— Всяка нощ или от време на време?

— Ами, аз всъщност… не обръщам внимание.

— Бихте ли ми казали каква е политиката на университета по отношение на преподавателите, които спят със студентките си?

Разшири очи още повече.

— Ами аз… аз наистина не знам нищо… по въпроса.

— Много благодаря — отвърна Демарко.

Излезе от сградата и мина напряко през тревата, за да настигне Хедър. Младата жена вървеше бързо, с широки крачки и леко приведена напред, сякаш се бореше с вятър. Не носеше нищо в ръце и докато ходеше, свиваше и разтваряше пръстите си. Когато сержантът я настигна, тя се усмихна напрегнато и каза:

— Видях ви в Кембъл Хол. Влязохте в кабинета на Томас Хюстън, нали?

— А аз ви видях да се измъквате от къщата на Робърт Дентън тази сутрин, нали?

Хедър го стрелна с поглед, след което отново се вторачи пред себе си. Цялата се скова.

— Не знам за какво говорите.

— Съквартирантката ви ми каза нещо съвсем различно.

Тя поклати глава и издиша гневно:

— Мразя това място.

— Съпругата му заради вас ли го напусна? Или заради момичето преди вас?

Бледото й лице пламна.

— Той каза ли ви, че все още спи с жена си? — попита Демарко.

Когато го погледна, в очите й имаше сълзи.

— Трябва да поговориш с мен, Хедър.

Младата жена забави ход и погледна към другите студенти, които бързаха за лекции. Всички хвърляха любопитни погледи към полицая, който я придружаваше.

— Какво общо има това с Томас Хюстън? — прошепна тя.

— Точно това се опитвам да разбера. И поради тази причина трябва да ти задам няколко въпроса.

— Ще закъснея за лекция.

— Къде са ти учебниците? — попита я. — Дори молив нямаш, Хедър.

Тя забави ход още повече. Накрая спря.

— Всички ни гледат.

— Просто се усмихвай — каза й. — Ето, виждаш ли? Голяма усмивка за всички.

Хедър се опита да последва съвета му, но усмивката й изглеждаше по-скоро като гримаса.

— Добре — заяви Демарко. — Какво е онова място там, с масичките за пикник под навеса?

— Вътрешният двор на студентския съюз — отвърна тя.

— Можем ли да изпием по чаша кафе там?

Момичето отново въздъхна:

— Все ми е тая.

От сградата на студентския съюз гърмеше музика — неясен тътен от басов ритъм и неразбираем хип-хоп текст. Демарко се появи в двора с две картонени чаши кафе. Сложи пред младата жена еспресото с мляко и аромат на лешник, а за себе си остави черното препечено колумбийско кафе, след което се настани до нея на издрасканата масичка за пикник. Хедър седеше, свила крака под масата, с лице към матовата стъклена стена на сградата.

— От тази музика ме заболя главата — каза сержантът.

Момичето кимна.

Демарко отпи от кафето си.

— Откъде знаете, че той все още спи със съпругата си? — попита Хедър.

— Каза ми, че излизат на срещи.

— Така ли? — попита тя. — Но само на срещи, нали?

Сержантът погледна към сградата на университета. Моравите и алеите бяха почти пусти, студентите бяха на лекции, в общежитията си или в библиотеката.

— Тъй като те видях тази сутрин, преди да дойда тук, направих малко проучване за твоя преподавател по поезия. Този е третият му брак, знаеш ли? Има четири деца от първите си две съпруги.

— Той ми каза всичко това.

— А каза ли ти, че все още спи с последната?

— Просто така говориш. Не знаеш със сигурност.

— Знам със сигурност, че деканът е разговарял два пъти с него на четири очи заради оплаквания от родители на бивши студентки. Университетът не може да предприеме никакви официални мерки, защото всички момичета са били поне на осемнайсет — също като теб. Той работи тук от колко… девет години? Навярно има поне по две момичета годишно.

Сълзите й капеха по масата и се превръщаха в малки черни точици.

— Тон казва, че съм специална.

Демарко положи ръце върху нейните.

— И е точно така — увери я. — Но не и за него.

22

Томас Хюстън се събуди разтреперан от студ. Около час след полунощ се бе свил на кълбо в стаичка на втория етаж в новото жилище на ректора на университета. Сградата с площ от деветстотин квадратни метра се строеше от месец март, а церемонията с рязането на лентичката се очакваше не по-рано от май следващата година. Всичките четири етажа бяха изградени, но все още никъде нямаше прозорци, а електрическа и водопроводна инсталация бе положена само под цимента на сутерена и гаражите.

Точно до входа на сутерена, в дъното на къщата, строителните работници бяха струпали част от материалите си: кутии с подови плочки, ролки електрически кабели, кашон е електрически контакти и щепсели, купчина дъски и десетина или повече ролки с изолация „Тайвек“, които заемаха поне една трета от просторното помещение. Върху купчината дъски беше захвърлена мръсна памучна риза, втвърдена от изсъхнала пот. Хюстън я нахлузи върху тениската си с къс ръкав, закопча я до врата, спусна навитите ръкави и закопча и тях. Ризата, също като мръсното ватирано яке, което облече върху нея, беше твърде голяма за него, но на него му бе все едно как изглежда, а вонята, която се носеше от дрехата, не беше по-лоша от неговата собствена.

Промъкна се нагоре по стълбите, за да огледа наоколо, като потръпваше при всяко проскърцване на дъските. През отворите за прозорците нахлуваше светлина от натриевите улични лампи, затова се стараеше да се движи в дъното, под прикритието на вътрешните стени, а покрай отворените врати притичваше наведен.

На втория стаж откри вътрешна стаичка само с една врата, която водеше към друго, по-голямо помещение. „Дрешник“ — каза си. Към голямата спалня. Сви се в един от ъглите на стаичката, придърпа към себе си торбите с хранителни продукти и се опита да заспи. Ала в съзнанието му веднага нахлуха спомени от вечерите, които бе прекарвал с Клеър в подобни недовършени сгради.

През последните си две лета като студент Хюстън работеше в строителна бригада, но живееше с родителите си. Клеър О’Пачън също живееше с техните в селце на десетина километра разстояние. Младите влюбени бързо се измориха да правят любов на тясната задна седалка в очуканото волво на Томас — той го паркираше встрани от един черен път и при всеки проблясък на автомобилни фарове с Клеър се отдръпваха един от друг. Една вечер, в търсене на усамотено място, където да паркира, Хюстън подмина строителната площадка на двуетажната колониална къща, където работеше с бригадата си.

В средата на юни с Клеър правиха любов върху спален чувал на циментовия под в сутерена. Първата нощ мина толкова добре, че Томас остави в багажника на колата си спален чувал и раница, която редовно зареждаше с бутилка вино и пакетирана храна. Към края на август прекарваха повечето от нощите си заедно под отворен прозорец на втория стаж. Когато през есента се върна в колежа. Том бързо откри всички новостроящи се обекти в града — те бяха много по-уединени от общежитието и далеч по-евтини от мотел. Места, където единствените им тревоги се ограничаваха до това колко далеч в нощта се носят виковете и стенанията на Клеър.

Обърнат с лице към ъгъла на тясната стаичка, Хюстън усещаше свежия мирис на дърво и аромата на нощния въздух. Притисна колене към гърдите си, сви се на топка, но не успя да пропъди болката и дълбоките си терзания.

Памучната риза и ватираното яке изобщо не го спасяваха от студения нощен въздух. Тресеше се от плач и трепереше от студ. След половин час на пода до стената, вкочанен от напрежение и студ, се изправи на крака и се върна обратно в сутерена. Взе оттам ролка с изолация „Тайвек“, отнесе я до втория етаж, разгъна я и се уви с фолиото. После придърпа торбите с покупките и ги притисна плътно към корема си.

Преди зазоряване се събуди обгърнат в сивота. Пробуди се с мисълта, че все още държи ножа в ръка, и отвратен го захвърли, отдръпна се назад, усети нещо меко до гърба си и започна да рита фолиото, за да се измъкне. Торбите с храна се разпиляха наоколо, а той продължи да рита и да се мята, докато накрая се озова притиснат към отсрещната стена, задъхан и объркан. Усещаше парене в очите, гърлото му бе продрано, целият бе премръзнал до кости.

Постепенно в съзнанието му започнаха да изникват и да се подреждат фрагменти от предишната нощ. Намираше се в новата къща на ректора. Беше сутрин, около шест и половина. Скоро щяха да се появят строителните работници. По улиците щяха да тръгнат хора. Твърде много очи.

Скочи на крака, събра храната и тръгна към сутерена. Хвърли поглед към задния изход. Навън светът тънеше в сивота. Но той познаваше тези мъгли, бе вървял през тях почти през целия си живот. След час щяха да се вдигнат и светът отново щеше да стане светъл. Трябваше да се върне обратно в гората. Да планира следващия си ход. „Днес е сряда — каза си. — Утре вечер мога да се видя с Анабел.“

Придърпа козирката на бейзболната шапка ниско над челото си. Провери джоба на памучната риза, за да е сигурен, че огледалните слънчеви очила са все още там. Потупа портфейла си. После взе найлоновите торби с храната, пристъпи навън и тръгна сковано, но бързо по наклона на дългия заден двор. Не след дълго се затича — смътна сянка в мъглата. „Трябва да поема към Анабел — помисли си. — Пътят дотам е дълъг. Километри. Дълги километри до следващата ми възможност да поспя.“

23

Демарко почука на вратата на Конеску в Кембъл Хол за втори път през последните четири минути. Първия път, три минути по-рано, не последва никакъв отговор, така че прескочи до канцеларията на катедрата и попита секретарката кога би могъл да открие преподавателя.

— По всяко време между осем и шест — отвърна тя. — Че и до по-късно, доколкото ми е известно. Аз си тръгвам в шест, а той винаги е тук.

— В кои дни?

— Всеки ден. Аз съм тук пет дни седмично и той винаги е тук. Преподава в понеделник, сряда и петък в десет, единайсет, два и три, но през останалото време е в кабинета си. По цял ден във вторниците и четвъртъците.

Демарко погледна часовника си: 1:17.

— Почуках, но не ми отвори.

— О, вътре е — заяви секретарката. — Повярвайте ми. Винаги е там.

Върна се пред кабинета и започна да чука упорито. На всеки петнайсет секунди почукваше три пъти бързо, всеки път по-силно от предишния. Накрая дрезгав глас иззад вратата попита:

— Кой?

— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция.

Последва мълчание в продължение на десетина секунди. И тогава, точно когато Демарко се канеше да почука отново, резето изщрака. Изчака вратата да се отвори, но металната топка не помръдна. Протегна ръка, завъртя я и отвори.

Конеску бе организирал кабинета си по такъв начин, че единствената видима част от вратата бе тесен коридор, който водеше към прозорец на по-малко от два метра разстояние. Стената от лявата страна на вратата бе заета от метална библиотека с натъпкани една върху друга книги — вертикално и хоризонтално. Отдясно имаше два метални шкафа за документи с височина метър и половина. Върху тях бяха натрупани още книги, които блокираха гледката към кабинета. Демарко пристъпи към тесния процеп между шкафовете и радиатора под прозореца и там, свит в ъгъла, до обърнатото срещу стената бюро, седеше Конеску — едър, прегърбен, с разрошена коса. Седеше вторачен в метален шкаф за документи, допрял кокалчетата на ръцете си до компютърната клавиатура. На екрана се виждаше текстов документ, плътно изписан със ситен шрифт.

— Съжалявам за прекъсването — обади се Демарко. — Можете ли да ми отделите няколко минути?

Конеску остана неподвижен известно време, после разтвори пръсти и затрака по клавиатурата с бясна скорост.

— Твърде зает съм в момента — отвърна. — Елате пак към три. И отново затрака по клавишите.

— В три имате лекция — заяви Демарко. Пристъпи навътре в кабинета, застана от лявата страна на Конеску и седна на ръба на металното бюро, едва на няколко сантиметра от него. Преподавателят се вцепени, а сержантът се усмихна. — Така че по-добре да е сега.

Мъжът спря да пише. Скри страницата от екрана, облегна се в стола си, обърна глава към Демарко и го изгледа заплашително. Всяко негово движение бе отчетливо и самостоятелно, сякаш нямаше никаква връзка с предходното.

„Параноидна шизофрения — помисли си Демарко. — Класически случай.“

— Как бихте определили връзката си с Томас Хюстън?

Конеску обмисли отговора си. Накрая каза:

— Не обичам нацисти. И нацистите не ме обичат.

— А защо го наричате така?

— Какво е нацист? Човек, изпълнен с омраза. С предразсъдъци. С желание да смаже, да преследва и да унищожи онези, които го заплашват.

— Вие заплашвахте ли го?

Конеску присви очи към него. После се вторачи в монитора си.

— Професионални разногласия.

— Той е бил един от членовете на комисията, гласувала срещу назначението ви на постоянна работа. Заплашвали сте както него, така и университета със съдебни дела.

— Репутацията ми е заложена на карта.

— А каква е вашата репутация?

Раменете на Конеску се сковаха и шията му сякаш изчезна. Сержантът чуваше как преподавателят бавно вдишва през носа и бързо издишва.

Накрая Демарко каза:

— От онова, което имах възможност да установя, всички заплахи са идвали от вас. Разполагам с копия от имейлите и писмата ви. Така че имам само още един въпрос. Къде бяхте в събота от десет вечерта до ранната сутрин на другия ден?

— Къде би могъл да бъде един почтен човек по това време? Заспал в леглото си.

— Вие не сте женен, нали?

— Нямам време за такива неща.

— Такива неща? Имате предвид съпруга?

— Романтика! Любовни афери! Аз съм посветил живота си на разума.

— Тоест никой не би могъл да потвърди, че сте били в леглото си?

Конеску издиша през зъби.

— Проверете записите — изръмжа.

— Кои записи имате предвид?

— На всеки етаж от сградата, в която живея, има охранителни камери. Прибирам се в седем. Не излизам до четири на другия ден. Поръчвам си вечеря между осем и осем и половина. Проверете записите, ако ви интересува.

— Поръчали сте си доставка на храна?

— Стромболи25 с пържола и пръчици моцарела.

— Името на ресторанта?

Конеску му хвърли изпепеляващ поглед.

— Смятате ме за лъжец?

— Просто питам за името на ресторанта, това е всичко.

— Шибаната „Пица Джо“.

— „Пица Джо“ на Дванайсета?

— Искате ли да помиришете празната кутия в кофата ми за боклук?

Демарко се усмихна.

— Ще ви уведомя, ако се наложи.

Три минути по-късно, докато крачеше към паркинга, усети внезапна ледена тръпка.

— Висше образование — изрече на глас. — Мътните да го вземат!

24

До десет същата сутрин мъглата се вдигна. От време на време Хюстън излизаше от гората, за да потърси с поглед слънцето и да се ориентира за местоположението си, но през останалото време стоеше скрит между дърветата по пътя си на север. Беше следвал потока Санди Крийк обратно на течението му от езерото Уилхелм чак до извора и за няколкото часа от зазоряване насам навярно бе изминал между петнайсет и двайсет километра. Ако сметките му бяха верни, до работното място на Анабел оставаха по-малко от три часа път.

„Трябва да поемеш на запад — каза си. — Не, спри за малко. Хапни нещо. Пести си силите.“

Знаеше, че от него вече не е останало нищо, освен неведение и гняв. Надяваше се да отстрани неведението след разговора с Анабел, а малко след това да потуши и гнева. Звучеше лесно, но знаеше, че няма да е така. Тя можеше да не знае нищо. Но дори и да знаеше, щеше ли да му каже? Ако откажеше, какво щеше да прави той?

Хюстън седна на земята и изяде една от ябълките си, както и няколко парчета говежда пастърма. Все още пазеше половината портокалов сок и съзнаваше, че трябва да го разпредели на порции, за да му стигне за по-дълго, но пластмасовата туба му тежеше. „Винаги можеш да намериш нещо за пиене — помисли си. Във всяко малко градче по пътя има поне един автомат за безалкохолни напитки в близост до детска площадка или обществен център. Изпий портокаловия сок. Имаш нужда от енергия.“

Чудеше се дали да потърси Нейтън. Цяла сутрин прехвърляше имена на различни хора в главата си и преценяваше възможността да му помогнат. Единственото име в списъка, което остана незадраскано, бе това на Нейт. „Той знае за Анабел — отбеляза наум Хюстън. — Може да ме закара при нея. А после и другаде. Да ми донесе дрехи, които не вонят, и обувки, които не са подгизнали. Може дори да ме снабди с оръжие… Но имам ли право да го въвличам във всичко това?“

Хюстън не се беше чувствал толкова сам от малък. Да, в интервютата си често говореше за самотата на писателя, но тя беше временна — онези няколко часа усамотение, от които се нуждаеше всяка сутрин. Но Клеър винаги бе до него, за да запълва празнотата. Да разпръсква ярката си светлина из всичките му мрачни ъгли. Още от февруари през първата му година в колежа. Танцът на влюбените. Първата им целувка. С тази целувка тя заличи самотата му и изпълни душата му със светлина.

Сега Томас отново бе дванайсетгодишно момче. Момчето, което излизаше от къщата всеки следобед, за да избяга от крясъците на родителите си. От споровете им, които никога не свършваха. Всеки ден след училище бродеше из горите сам, спеше по поляните и се молеше родителите му да се разведат, щом толкова много се мразят. Но те не се разделяха въпреки крясъците. Три-четири нощи седмично матракът в спалнята им скърцаше върху металната си рамка. Веднъж попита татко си: „Защо тя никога не говори с нормален тон? Защо непрекъснато звучи толкова ядосана? След нея и ти започваш да крещиш. Тук не се чува нищо друго, освен крясъци“. Баща му, който в онзи момент тъкмо сменяше маслото на понтиака, изпълзя изпод колата, избърса ръцете си в син парцал и сви рамене. „Майка ти е страстна жена — отвърна. — Покрай плюсовете търпя и минусите“. Едва тогава Хюстън успя да разбере донякъде връзката им.

С раждането на Томи младши се появиха още плюсове. Тогава майка му и баща му някак омекнаха. Томи беше съкровището на баба си, а по-късно Алиса стана принцесата на дядо си. После родителите му си отидоха.

Но Клеър винаги бе до него. Неговият източник на светлина. Пазителят на душата му.

Сега и нея я нямаше. Сега можеше да разчита единствено на Анабел. Сега имаше само Анабел, неведението и гнева си.

Захвърли огризката на ябълката и сковано се изправи на крака. Наведе се и вдигна торбите с храна. „Още няколко километра — каза си. — Не заслужаваш почивка.“