Чернова

50

Демарко имаше чувството, че стените се стесняват около него и го притискат, но постепенно въздухът стана по-свеж. Всички оптични стъкла и огледала навярно бяха свалени още след затварянето на фара, а впоследствие вандали бяха оголили горната платформа и строшили всички прозорци. Хладният влажен ветрец гъделичкаше лицето му.

Плъзна длан по извития надолу край на перилото. След него нямаше нищо. Демарко се наведе, опипа мрака с дясната си ръка и докосна грубия дъсчен под на горната платформа. Намираше се на три стъпала от върха. Запита се накъде е север. Бавно обърна глава и изчака вятъра да погали лицето му. Откри посоката и пристъпи още едно стъпало нагоре.

Долу езерото се плискаше тихо в крайбрежните камъни. Далеч напред в мрака блещукаше дълга прекъсната ивица от бледи светлини като разпръснати матови перли. А на фона на тази скъсана огърлица стърчеше сянка. Мъжът стоеше с гръб към Демарко, наведен и здраво стиснал парапета. Полицаят чуваше неравномерното му накъсано дишане. Сянката на мъжа бе черна като скръб.

Демарко разрови съзнанието си за подходящи думи. Търсеше онази фраза, която да закове сянката за парапета, вместо да я тласне напред. В продължение на секунди не успя да измисли нищо. Мозъкът му тънеше в мрак. После думите внезапно се появиха и той ги изрече без колебание, като се опитваше да слее своя шепот с този на езерото.

— То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли…

Сянката рязко се обърна и затаи дъх. Двамата мъже не помръдваха. Когато Хюстън най-сетне проговори, гласът му прозвуча едва-едва, като дрезгав дъх, носен от вятъра към водата.

— И в тази страна бе девойка една, наречена Аннабел Ли.

— Съжалявам, Томас — обади се Демарко. — Нататък не си го спомням. Ще ми се да можех.

— Райън Демарко — изрече Хюстън, без да помръдва от мястото си.

— Цяла седмица се мъча да те открия, приятелю.

Хюстън замълча. Демарко не виждаше лицето на писателя, но усещаше отчаянието му и болката от осъзнаването, че разрушеното никога няма да бъде поправено. Долови мирис на страх във вятъра, който идваше от езерото. Долови мирис на мъка, на печал, на безнадеждност. Усети ледения хлад на мрака и самотата на скалите по обруления бряг. И внезапно се почувства изцеден от умора. Отново. Не искаше да прави нищо повече тази вечер. Приседна на ръба на платформата и облегна гръб на стената.

— Уморен съм до смърт, мамка му — каза.

Хюстън помълча известно време, преди да се обади. Гласът му звучеше приглушено и стигаше до Демарко като от друга стая, като шепот през тънки стени.

— Дойдох тук, за да скоча — призна.

— Знам — отвърна Демарко.

— Идвали сме тук с Клеър и децата. Веднъж. Много, много отдавна. Преди да се роди Дейви. Томи беше на шест, ако не се лъжа. През цялото време трябваше да държа Алиса на ръце, защото отказваше да стъпи на земята.

— Сигурно имаш купища хубави спомени. Завиждам ти.

Искаше да се изправи и да застане до Хюстън при парапета. Искаше да види светлините отвъд езерото, през дългите километри мрак.

— Как стигна дотук, Томас? Доста далеч си от вкъщи.

Хюстън не отговори и след известно време Демарко си каза: „Сега трябва да се изправиш. Опитай се да стигнеш до него, преди да се е прехвърлил през парапета.“ Но преди да успее да помръдне, другият мъж заговори и той реши да остане на мястото си още малко.

— Ний бяхме деца — две деца в таз страна, окръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов — непозната до днес…

Демарко довърши вместо него:

— Те обвързваше с Аннабел Ли.

— Писатели… — изрече Хюстън няколко секунди по-късно.

— Какво за тях, Томас?

— Всички сме такива романтици.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Обичаме страданието си. Докато не стане твърде тежко за понасяне.

Демарко не помръдваше от мястото си и размишляваше над думите му. Седеше, облегнал глава върху заоблената стена, и се бореше с изкушението да затвори очи. Клепачите му тежаха от изтощение, а лявото му око обилно сълзеше от ледения въздух. Струйката влага върху кожата му бе студена, но белегът в ъгълчето на окото пареше и туптеше в ритъма на пулса му. Намираше за забележителни всички неща, които усещаше, докато седеше неподвижен в мрака без питие в ръката си; всички неща, които можеше да подуши, да вкуси, да чуе, да запомни. Не разбираше какво изпитва към Хюстън в този момент — беше твърде особено и твърде лично. Чудеше се колко дълго трябва да седи неподвижен в мрака, за да го проумее.

След известно време се замисли за Нейтън и Дани, които стояха до телефоните си и чакаха Хюстън да им се обади отново. Замисли се за обажданията, които самият той очакваше. Възможно най-тихо измъкна мобилния телефон от джоба си. Държеше го под най-горното стъпало, за да не стресне Хюстън със светлината от екрана. Видя, че има две гласови съобщения. Натисна бутон „Избери“ и вдигна телефона до ухото си.

Първото съобщение беше от сержант в полицейското управление в Ери относно обиска в „Уиспърс“. Хората му не открили нищо, което би могло да помогне на Демарко да проследи Бони. Горният етаж бил недовършено таванско помещение, напълно празно, с изключение на пълен пепелник с угарки, картонен кашон с празни бирени бутилки и въртящ се стол от изкуствена кожа, разположен между два еднопосочни огледални прозореца: единият в посока към бара, другият — към сцената.

— Стандартен наблюдателен пост — поясни колегата му. — Този тип заведения не пилеят много средства за охрана. И все пак прибрахме бутилките и всичко останало. Обади се и ми кажи дали искаш да изпратим нещо в лабораторията, или не.

Второто гласово съобщение беше от полицай Морган. Получил бе резултатите от лабораторния анализ на бутилките в апартамента на Бони. Вторият комплект отпечатъци съвпадал с тези на лице, регистрирано в Националната картотека за пръстови отпечатъци — мъж на име Инман. Името му звучеше познато. Морган искаше да знае дали да изпрати сигнал BOLO47 за този човек като заподозрян. Демарко написа бързо текстово съобщение до полицая: „BOLO незабавно“.

Тихо остави телефона с екрана надолу върху стъпалото. После изпусна дълга и бавна въздишка.

— Томас — изрече и малко се изненада от жаловитата нотка в гласа си. — Можеш ли да ми разкажеш какво се случи онази нощ?

51

След като вечеряли пълнени кокошки „Корниш“, след като Томас и Клеър почистили трапезарията и кухнята и заредили миялната и след като дъската за „Монопол“ била подредена за четирима играчи, всички без малкия Райън се изредили да хвърлят заровете за честта да изберат вечерния филм. Спечелила Алиса с чифт шестици и избрала „Веднъж в живота“. Съгласно семейните правила Томас младши упражнил еднократното си право на вето и накарал сестра си да избере друг. Следващият й избор, „Принцесата булка“, не срещнал съпротива. Фехтовка и битки за Томас младши, романтика за Алиса, смесица от тъповат и изтънчен хумор за възрастните. Играели „Монопол“ на почивки заради коментари като „Чакай малко. Искам да гледам тази сцена“.

Цяла вечер местели бебето от един скут в друг. Известно време малкият играл самичък с фермата си за животни, докато накрая заспал сгушен до Томас младши. Томас старши наблюдавал и попивал всяко движение, дума и смях на любимите си хора, наслаждавал се на всеки момент от типичната им съботна вечер заедно, защото знаел колко преходно е всичко. Знаел, че много скоро Томас младши ще прекарва съботните си вечери другаде: първо ще се мотае с малки групи приятели, а после с онова единствено и неповторимо момиче. Не след дълго и Алиса. Сетне само трима от тях ще споделят тихата съботна вечер, а докато мигнат — само двама.

Същата вечер в леглото, малко след полунощ, Клеър сгушила глава на гърдите му, косата й била все още влажна и напоена с аромат на манго от шампоана. Томас заговорил за болката от копнежа, който изпитвал, а тя както винаги започнала да го успокоява. Казала: „Нещата се променят, но ние винаги ще сме семейство, скъпи“. Казала: „Някой ден къщата ни ще се напълни с внуци“. Казала: „Искам пак да се любим. Никога не мога да ти се наситя“.

По-късно, след като изключила сешоара си в банята, тя се върнала при него и бързо заспала в ръцете му. Томас изчакал около половин час, преди внимателно да се измъкне от леглото. В главата му се въртели няколко изречения и искал да ги запише, преди да отлетят в нощта — няколко думи за разказвача в романа му, няколко реда описание на неговата Анабел, появили се от нищото, докато гледал как Клеър се съблича. Освен това се тревожел за боклука. Бил забравил да провери дали Ти Джей48 е изнесъл боклука навън след вечеря, както го помолил. Понякога момчето се разсейвало, докато изпълнявало домашните си задължения, и ги оставяло недовършени. Томас не спирал да мисли дали найлоновата торба, пълна с пилешки кокали и кожа, не лежи зарязана някъде между кухнята и контейнерите за боклук пред гаража. В такъв случай торбата щяла да протече и той най-вероятно щял да я открие разкъсана на сутринта, а съдържанието й — разхвърляно из двора им и този на съседите.

Измъкнал се от леглото с ясното съзнание, че зад безпокойството му за пилешките кокали се крие по-дълбока тревога. Достатъчно дълбока, за да го държи буден още известно време, достатъчно дълбока, за да го изведе на бавна разходка из квартала. Събрал захвърлените си на пода дрехи, облякъл се в коридора, извадил обувките си от шкафа на долния етаж, нахлузил ги на краката си и тихо тръгнал към кухнята. Там нямало торба с пилешки кокали. Стенният часовник на батерии — една от онлайн покупките на Клеър — с надпис Bienvenue au café Huston, изписан през средата на циферблата с червени букви, отмервал секундите. Миялната била приключила. Томас отворил капака й, за да изсъхнат съдовете до сутринта. После тръгнал към вътрешната врата за гаража, отключил я, протегнал ръка и светнал лампата. Торбата с пилешките кокали стояла върху покрива на колата. Ти Джей обичал да се качва в сребристата алтима на Клеър и да се преструва, че шофира. Наужким сменял скоростите, натискал спирачка, включвал на по-ниска предавка, натискал газта докрай в правите участъци. Вероятно бил направил няколко обиколки на пистата „Дейтона“, преди да върне колата обратно в гаража. През цялото това време останките от четирите кокошки „Корниш“ се возили на покрива.

Томас Хюстън се усмихнал, когато взел торбата, отворил страничната врата на гаража и излязъл навън в мрака. До стената стояли два пластмасови контейнера с вместимост седемдесет и пет литра всеки. Отворил по-близкия от тях, сложил торбата вътре и здраво затворил капака, така че мародерстващите из квартала миещи мечки да не могат да го отворят. Сетне се върнал пред гаража и се загледал в небето. Нощта била ясна, хладна, но не и студена, температурите все още не падали под нулата, макар че много от листата на четирите клена в двора вече били опадали. Във въздуха се носел мирис на приближаваща зима и Томас отново усетил онази безименна болка, онзи странен копнеж, който изпитвал, когато оставал сам, особено нощем. Онова желание за нещо, което не можел да назове или разпознае. На моменти го завладявало с такава сила, че му се доплаквало, а се случвало и да заплаче. Понякога било достатъчно да се разходи, за да се почувства по-добре.

Излязъл на тротоара и завил надясно. Смятал да стигне само до края на улицата — три пресечки до кръстовището с „Редфърн“, и да се върне. Бил оставил вратата на гаража отворена, лампата светела и ако останел навън твърде дълго, помещението щяло да се напълни с нощни пеперуди.

Напоследък често мислел за По. Две години преди него бил Стайнбек. А преди това — Фокнър. Троица тревожни умове. Изпитвал дълбока близост с всеки от тях, усещал, че разбира страданието им. Напоследък често мислел за По и за неговия „демон на перверзията“, онзи непреодолим импулс към противоречието, който винаги подтиквал писателя да си отвори устата, вместо да си прехапе езика и да се въздържи от критика към колегите си. За разлика от него, Хюстън се владеел до съвършенство. Гневът му кипял близо до повърхността, видим единствено за него. Усвоил това умение от баща си, когото повечето хора смятали за изключително приятен човек, винаги усмихнат, винаги кимащ в съгласие. Едва когато родителите му си отишли от този свят, Томас проумял, че баща му всъщност бил много по-сложна личност.

На кръстовището с „Редфърн“ спрял за малко. По това време улиците били пусти. Къщите тъмнеели. Кучетата не лаели, котките не дебнели в сенките по алеите. На крайградския фронт всичко било спокойно.

Когато се върнал в гаража, в съзнанието си вече бил оформил няколко изречения за романа. Първите две щели да въведат сцената, в която разказвачът за пръв път се поддава на желанието. Той знаел какво е редно да направи. Сърцето му знаело какво е нужно и кое е правилно, но не успял да накара тялото си да се отдръпне от нея, не съумял да събере сили да устои на онова, което вечно щяло да го измъчва. Другите изречения били за Анабел в образа на Клеър, за желанието на разказвача като желание на автора.

Затворил вратата на гаража, заключил я и тръгнал към кухнята. Сторило му се, че усеща лек мирис на цигарен дим. Може би някой съсед бил излязъл навън да изпуши цигара на спокойствие. Дали пък Ти Джей не бил запалил тайно по-рано вечерта? Спрял за миг и подушил въздуха. Цигарен дим ли долавял наистина? Може би все усещал миризмата от торбата с пилешките кокали. Или пък просто си въобразявал.

Заключил вътрешната гаражна врата след себе си и тръгнал към кабинета. „Той знаел какво е редно да направи…“ — мислел си. Повтарял изреченията, обмислял ритъма, паузите, опитвал се да ги изглади до съвършенство. Знаел, че понякога само една запетая е в състояние да промени всичко.

Седнал на бюрото си, отворил тефтера пред себе си и записал изреченията. После добавил още няколко. Обмислял внимателно всяко едно от тях и чак тогава го записвал. Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Минало известно време, може би двайсетина минути, със сигурност не повече от трийсет. На горния етаж подът проскърцал под нечии стъпки. Вероятно Ти Джей отивал до тоалетната. Или пък тайно бил станал да си отвори лаптопа. Хюстън отново прочел написаното и останал доволен от звученето. После затворил тефтера и го върнал на рафта.

Тогава, съвсем внезапно, отново усетил миризмата на цигарен дим. Този път бил напълно сигурен. Самият той никога не бил пушил, ненавиждал глупостта на този егоистичен и саморазрушителен навик и имал остра чувствителност към вонята на цигари. Но не изпитал гняв, а единствено тъга, защото сега трябвало да се качи на горния етаж и да залови Ти Джей на местопрестъплението, а после да му чете конско. Момчето щяло да се засрами. Може би щяло да се разплаче. А единственото желание на Томас Хюстън било да изпълва дома си с щастие. Налагането на наказания било задължение, което приемал, но не харесвал.

Точно пред кабинета на Хюстън, в тъмното фоайе в подножието на стълбите, стоял напълно непознат за него мъж. Прекрачил прага, преди Томас да стигне до вратата. Едър мъж, по-нисък от писателя, но с широки рамене и дебел врат. Главата му била обръсната и лъщяла от пот. Миризмата на цигарен дим се процеждала от тясната черна тениска и джинсите му.

Хюстън се сепнал от изненада при вида му и съвсем неволно ахнал, макар и едва чуто. Сякаш цялата къща около него потънала в мрак, но мъжът си останал огрян от светлината в кабинета. В този първи миг Томас огледал мъжа от главата до петите: широкото му кръгло лице и сиви очи, които изглеждали твърде малки за главата му, черните бейзболни ръкавици, черния пистолет с емайлирана дръжка в дясната му ръка, готварския нож в лявата. „Това е моят готварски нож“ — помислил си и изпитал внезапно объркване от разпознаването на ножа, от призрачната несъвместимост на думите „непознат“, „нож“, „пистолет“ и „у дома“. В продължение на няколко мига съзнавал единствено остротата на всяка глътка въздух и внезапната тежка болка в корема си. Не страхът го парализирал, а онова внезапно вмешателство на необяснимото, и в мрачния блокаж на съзнанието си можел да мисли единствено за майка си и баща си.

— Назад — казал мъжът.

Хюстън не помръдвал от мястото си. Опитал се да преглътне, но не успял. От миризмата на спарен цигарен дим му се гадело.

Непознатият вдигнал пистолета. Томас отстъпил назад.

— Не спирай. Още по-назад.

Три колебливи крачки. Движението отприщило нещо в гърдите на Хюстън и той поел три отчаяни глътки въздух. Мъжът вече бил влязъл в стаята и тя внезапно се сторила твърде тясна на писателя — като застлана с килим клетка.

— Кой си ти? — попитал.

— Аз съм мъжът, чието бебе уби.

— Какво? Какви ги приказваш?

— Не ме баламосвай, човече. Знаеш много добре какво казвам. Ти я заведе в Кливланд, ти уби шибаното ми бебе.

Някъде в периферията на съзнанието му нещо просветнало. „Бони — помислил си Хюстън, — хапчето за аборт.“ Сетил се за дългата нощ в хотелската стая, докато тя чакала да започнат спазмите и кръвотечението. Сетил се за мълчанието, докато пътували обратно към Пенсилвания в петъчната сутрин. И все пак не можел да открие нищо, с което да си обясни онзи пистолет, онзи нож и онзи мъж, чието присъствие усещал като вкопчени в шията му пръсти.

От този момент нататък нощта потънала в пихтиеста мъглявина за Хюстън. Не бил сигурен колко дълго продължила. Може би час, а може би и повече. Ножът, притиснат в ръката му. Ужасяващият избор. „Твоето бебе за моето. Или то, или цялото ти шибано семейство. Всички до един от шибаното ти семейство“.

Спомнял си как се навел над креватчето на малкия Дейви. Тихото дишане. Сладкият аромат на бебешка пудра. После сълзите и страховитата болка, която взривила всяка клетка от тялото му. „Сега — прошепнал мъжът от вратата. — Или започвам да стрелям“.

Бебето изглеждало на Хюстън като малка, бледа рибка под вода. Заспало на дъното на океан от сълзи. Първият натиск на острието бил твърде нерешителен и встрани от целта. Вторият бил акт на милосърдие. Носел цялата ужасяваща тежест на безмерната бащина обич.

52

Хюстън се бе превил одве с гръб към парапета и хлипаше неконтролируемо, заровил лице в шепите си. Демарко бавно се изправи и се приближи внимателно до него. Положи ръка върху гърба на писателя и усети изгарящата топлина между лопатките му. Усети и ледения вятър от езерото върху лицето си. Стоеше така, без да помръдва, загледан в необятния мрак. В далечината се мержелееше разкъсаната огърлица от светлини. Те сякаш подскачаха, плаваха и се мятаха напред-назад по течението на скръбта.

Тогава Демарко също се наведе и опря чело в гърба на другия мъж.

Малко по-късно Хюстън се свлече на земята. След няколко минути се надигна в седнало положение, обви коленете си с ръце и оброни глава. Демарко се обърна с гръб към езерото. Искаше му се да седне до Томас, но остана прав, налагаше се да започне разговора.

— След колко време откри останалите? — попита.

— Не знам.

— Но след известно време… Когато си осъзнал, че той вече не е там, не стои зад теб в стаята на Дейви.

— Нямаше го никъде — изрече Хюстън.

— И тогава ти тръгна към другите стаи.

Писателят не каза нищо. Както бе отпуснал глава върху ръцете си, я мръдна два пъти, сякаш кимаше.

— И нямаш никаква представа кой е този мъж?

— Свързан е с Бони. Само това знам.

Демарко се зачуди колко информация да сподели с него. Дали не бе най-добре първо да го отведе до колата? Или Хюстън щеше да се отдръпне сам от парапета, щом чуе новините от разследването?

— Снощи отидох да я видя — каза Томас. — Да я попитам. Но той беше там. Излезе отвън и го видях.

— Бил си там? — попита Демарко.

— Тогава разбрах, че тя няма да ми помогне. Видях и теб.

— Защо не ми се обади? Трябваше да ми се обадиш още в самото начало.

— Ти си мой приятел. И полицай. Щеше да е мъчително за теб да вземеш правилното решение. И да приемеш моето решение.

Демарко помълча известно време. После заговори:

— Мъжът се казва Карл Инман. Сега се представя с името Текс. Охранител е в „Уиспърс“, но избягва да се показва. Преди три месеца е излязъл от затвора, има дълъг списък от провинения, повечето са свързани с упражняване на насилие. Този път е лежал четири години. Помня го още от времето, когато за пръв път срещнах Бони. Променил се е много оттогава. Подозирам, че е на стабилна диета от стероиди.

Хюстън бе вдигнал поглед към него.

— Знаеш ли къде е?

— Още не. Но ще разберем. Ще го открием.

— Не съм си представял, че е възможно — поклати глава писателят. — Никога.

— Невъзможно е да си го представим — отвърна Демарко.

Изминаха няколко минути. Полицаят вече трепереше от студ, беше измръзнал до кости.

— Трябва да слезем долу, Том. Да ти намерим местенце, където да си починеш. Да се нахраниш.

Хюстън се подпря на една ръка и бавно се изправи на крака. Но вместо да тръгне към стълбите, застана на метър от извития парапет.

— Томас — каза Демарко. — Хайде, моля те.

Писателят поклати глава.

— Ти тръгвай. Просто ме остави.

— Да те оставя, за да направиш онова, което си намислил? — Пристъпи към него, но спря, когато Хюстън се отдръпна и се облегна на парапета. — Томас, мисли. Забрави за По. Няма рай до езерото. И твоята Анабел не е тук.

— Тръгвай тогава. В противен случай ще се наложи да разбера дали наистина е така.

— И ако те оставя тук, няма да се опиташ да разбереш?

Хюстън погледна надолу към скалите.

— Ще го заловим, Томас. Обещавам ти.

— В такъв случай ще се върна, когато го хванете.

Демарко обмисли вероятностите. Можеше да се хвърли към писателя с един дълъг скок и да го хване, но дали щеше да е достатъчно бърз, за да му попречи да прескочи парапета? Едва ли. Дали Хюстън действително възнамеряваше да скочи? „Семейството му е заклано — каза си. — Ти какво би направил?“

Би могъл да извика подкрепление, да обградят фара с хора и спасителни мрежи. „И те ще дойдат тъкмо навреме, за да изстържат Хюстън от скалите.“

А можеше и да приеме честната му дума. Човекът не беше престъпник. Не беше убиец.

— Добре, ще ти се доверя — каза Демарко, — но при едно условие. — Бръкна във вътрешния джоб на якето си, измъкна оттам визитка и я протегна към Хюстън. — Това е номерът ми. Можеш да стигнеш до телефон, нали? Обаждай ми се на всеки… шест часа, става ли? Съгласен ли си?

— Остави визитката на земята. Не се приближавай повече.

— Вятърът ще я издуха.

— Тогава я остави някъде вътре.

Демарко отпусна ръка.

— Даваш ли ми думата си? Защото знам, че си честен човек, Томас. Знам, че си държиш на думата.

Хюстън изсумтя:

— Вече не съм онова, което бях.

— Ние сме такива, каквито сме. И аз вярвам в теб. Даваш ли ми думата си?

Изминаха няколко секунди.

— Остави визитката вътре.

Демарко остави визитката си и три банкноти по двайсет долара върху най-горното стъпало. В последния момент реши да сложи върху тях и мобилния си телефон.

Веднага щом се добра до колата си, използва радиостанцията, за да се свърже с телефонната компания. Поръча им да следят непрекъснато местоположението на телефона му. После го налегнаха съмнения относно собственото му решение. Правилно ли бе постъпил? Дали солидарността му към Хюстън не влияеше на преценката му?

Разбира се, че влияеше. Така би постъпил приятел.

Отново посегна към радиостанцията и уведоми полицията в Охайо за потенциален самоубиец на върха на фара до Пери Пойнт.

— Доведете психолог и спасителен екип — каза. — Никакви светлини или сирени. Ще ви чакам там.

Излезе от колата и тръгна обратно към телената ограда. Прескочи я отново възможно най-тихо. Промъкна се през отворената врата на кулата. Изкачи предпазливо стълбите, като стискаше зъби при всяко проскърцване. На най-горното стъпало откри само мобилния си телефон. Знаеше, че и долу на скалите има само пръски от пяна, нищо друго. На небето никой не се нуждаеше от пари или от телефонния номер на сержант Демарко, нали?

Отмени проследяването на телефона си, отмени и спасителния екип и неохотно пое обратно към колата, размахвайки фенерчето си като сърп.

53

Преди сутрешния инструктаж Демарко се срещна с началника си в кабинета му. Сигналите до полицейските служби за издирване на Инман, Бони и Хюстън вече бяха променени според обстоятелствата. Ако случайно забележеха Хюстън, трябваше да приближат внимателно и по възможност да го задържат със защитна цел. Бони се смяташе за вероятен заложник или съучастник на Инман. Самият Инман трябваше да бъде арестуван на всяка цена.

— Ще бъда откровен с теб, Райън — каза Боуен. — Онази част, в която просто зарязваш Хюстън до парапета и се връщаш в колата си, ме притеснява.

— Защото не си присъствал — отвърна Демарко. — Още една крачка да бях направил към него, и щеше да скочи. Така по-спокоен ли си?

— Да не говорим, че изобщо не е трябвало да ходиш там сам…

— Проверявах следа. Както вече казах, няма как да знаеш, защото не си присъствал.

— Защо просто не се отдръпна някъде извън полезрението му и не използва телефона си?

— Ти чете ли доклада?

— Шест страници е. Прелистих го.

— Тогава го прелисти пак. И този път прочети шибаното нещо.

— Много си раздразнителен.

— Осем сутринта е, мамка му. Не съм спал цяла нощ, а шибаният доклад е точно тук, на шибаното ти бюро. Взел съм решение според обстоятелствата. Престани да издевателстваш над мен, става ли?

— Смяташ, че след като си ми бил началник, можеш да ми говориш по този начин?

— Точно така смятам. Така че си пий шибаното капучино мока лате гранде и ме остави на мира поне за малко. Чака ме инструктаж.

Демарко се обърна и излезе от кабинета на Боуен.

Четири секунди по-късно отново цъфна на прага.

— Между другото, извинявам се за ругатните.

Шефът му облиза пяната от устните си.

— Извинението се приема.

След инструктажа Демарко застана до прозореца в кабинета си и се загледа в изоставеното гнездо. „Може пък да си му спасил живота — каза си. — Погледни го от тази страна.“

„А може и да не си.“

Постави се на мястото на Хюстън, опита се да мисли като писателя, да усети емоциите му. „Току-що си научил името на човека, който те е принудил да намушкаш собственото си бебе и е заклал семейството ти. Разбрал си, че жената, на която си имал доверие и на която си помогнал заради вроденото ти състрадание и въпреки собствените ти опасения, по-късно те е разкрила на своя човекоподобен приятел. Може да е била заставена, бита, заплашвана, кой знае. Има ли значение? Не, сега единственото важно е, че вече знаеш името на мъжа. Затова не скачаш от кулата на фара. Кухото ти досега тяло се изпълва с решителност. По дяволите състраданието, приключил си с него. Е, може да отделиш стотина грама съчувствие за Бони заради всичко, през което е преминала, но нито капка за Инман. Искаш той да страда. Искаш да го накажеш с максимална жестокост. Със собствения ти живот е свършено, знаеш го. Приемаш го като неоспорим факт. Но докато си още жив, искаш да видиш как Инман страда. Нуждаеш се от това. По дяволите да вървят храната, сънят, кислородът. Сега сърцето ти изпомпва лава. Във вените ти кипи отмъщение“.

Демарко усети жегата в собствените си вени и не беше сигурен чии мисли подклаждат този огън — неговите или на Хюстън. Не че имаше значение. Искаше да докопа Инман не по-малко от писателя. Шансовете на Хюстън да открие Инман бяха почти нулеви. Той нямаше нито кола, нито оръжие, нито информация за местоположението му, нито средства да го издири. Демарко обаче разполагаше с подкрепата на най-добрите полицейски екипи в страната и имаше по-добри шансове.

54

Дълъг мрачен ден, изпълнен с мудни и нерадостни мисли. Рано сутринта на Демарко тихо му кипеше отвътре, докато чакаше телефона да звънне. А когато прецени, че е в състояние да проведе разпит, без да прибегне до душене или други мерки за убеждаване, пое на север към малък жилищен фургон в периферията на пясъчна кариера. Започна да хлопа по металната врата, докато братът на Бони — Моби, се появи и замига насреща му иззад мътните стъкла на очилата си. Носеше потник и сиво спортно долнище с изрязани до коленете крачоли. Имаше двудневна брада и поглед на мършав рат териер, сритан в топките от сиамска котка. Празните ръце на домакина бяха достатъчна покана за Демарко и той влезе. Промуши се покрай стреснатия мъж и прекоси тясната кухня, която бе същевременно трапезария и всекидневна.

— Къде е сестра ти? — попита.

Моби почеса наболата си брада.

— И аз бих искал да знам, мамка му.

— А Карл Инман? Скоро виждал ли си го?

— Инман. Това пък какво е, по дяволите?

— Текс. Охраната.

— Доколкото знам, фамилното име на Текс е Снайдър.

— Аха — каза Демарко и надникна в първата спалня. Кълбо от чаршафи и зелено вълнено одеяло върху матрака, тежка миризма на пръдня и спарена пот. Мръсни дрехи на пода, супена купа, препълнена с боклуци и черупки от фъстъци, а до нея — отворена бутилка „Лейк Ери Райн“ с четири пръста вино на дъното.

„Освен ако не е пикня“ — помисли си. Постара се да не докосва бутилката, когато коленичи до леглото, за да надникне отдолу. Три чорапа и валма прахоляк, които навярно са се трупали в продължение на двайсетина години.

— Сам съм, ако това се опитваш да разбереш.

Другата спалня беше пълна от стена до стена с картонени кашони и бели торби за боклук, натъпкани с празни бутилки от вино.

— Тези отиват за рециклиране веднага щом намеря някой, който да ги разкара оттук — обади се домакинът.

— Радвам се, че живееш екологично — отвърна Демарко. Хвърли бърз поглед в банята, потръпна и отново се насочи към Моби, който запристъпва заднешком обратно към всекидневната.

— Не е ли редно да имаш съдебно разпореждане, преди да влезеш в нечия къща?

— Дойдох просто да си побъбрим. И да се възхитя на дарбата ти за интериорен дизайн. — Положи два пръста върху рамото на Моби и го бутна да седне на дивана. Настани се срещу него на ръба на ъглова кушетка, тапицирана с оранжев винил. Усети как мобилната къщичка се тресе върху основите си. Долови и колко крехък е животът на притежателя й.

Когато Демарко се наведе към него, Моби се отдръпна.

— Значи, доколкото ти е известно, мъжът, с когото сестра ти се чука през последните… седемнайсет години, ако броим и съпружеските визити в затвора, се казва Снайдър?

Моби го погледна и примигна.

— Дори не се опитвай да ме баламосваш — каза му Демарко. — Тя ти е сестра и се е грижила за теб през по-голямата част от живота ти. Това го разбирам. От вида и миризмата ти разбирам също, че черният ти дроб ще издържи още две-три години в най-добрия случай. Две-три години, които едва ли би искал да прекараш в бетонна стаичка, където единственото вино, което ще имаш възможност да пиеш, ще пръска от патката на някой дебел надзирател.

— Затвор по каква причина? Нищо не съм направил.

— Какво ще кажеш за съучастничество в убийство? По-точно множествено убийство.

— Глупости.

Изненадата му изглеждаше напълно искрена.

— Може и да не си бил съучастник, обаче знаеш ли какво? Работата е сериозна. Ако укриваш информация за местонахождението на сестра си, пак ще прекараш последните си дни в смучене на златно вино през космата сламка.

— Виж, тя ми каза да го наричам Снайдър, ако някой пита. Не знам друго.

— Кога я видя за последно?

Моби се почеса под брадичката.

— Кой ден е днес?

— Събота. Шабат. Сега би трябвало да седя на църковната пейка и да пея песни във възхвала на Всевишния, но заради теб седя в този ламаринен кенеф и хич не ми е до песни. Така че, бог ми е свидетел, ако до пет секунди не престанеш да се чешеш и не пропееш, ще завлека кльощавия ти задник до колата.

— В четвъртък, след като затворихме, ме докара до вкъщи. После, вчера сутринта, с онзи дебил дойдоха да ми кажат, че трябвало да заминат някъде за два-три дни.

— С колата на Бони ли дойдоха?

— Бях в леглото, човече. Едва отворил очи. Те влязоха направо в спалнята ми.

— Два-три дни?

— Така каза тя. Щяла да се върне след два-три шибани дни. Най-много.

— А дебилът?

— Той ме предупреди да си държа устата затворена, инак щял да ми откъсне топките с клещи.

— Обаче ето ни тук, потънали в сладки приказки.

— Чакай малко, не подозирах, че става дума за убийства. Не одобрявам насилието.

— Но знаеш, че дебилът го одобрява, нали?

— Знам как се отнася със сестра ми.

— И с теб също, обзалагам се.

— Все ми е тая как се държи с мен.

— И все пак едва ли ще възразиш, ако го уредя със самостоятелна стая далеч оттук за следващите стотина години.

— Интересува ме само едно — да направиш така, че Бони никога повече да не чува гласа му и да не знае къде е. Не че моят живот е цвете, но убий ме, не мога да проумея защо една жена би позволила на боклук като него да я тормози.

— Пълна загадка, несъмнено.

— А онова място, където работя — продължи Моби. — Защо момичетата си причиняват това? Някои от тях са толкова мили.

— Заради парите, предполагам.

— Дявол да го вземе, човече. Жените могат да са господари на планетата, ако пожелаят. Стига да стискат крака достатъчно дълго, всеки нормален мъж ще им падне на колене максимум до два месеца.

— Може и така да е. А може би човешката природа е малко по-сложна.

— Нищо сложно няма в нея. Мъжът иска путка и е готов на всичко, за да я получи.

„И това го казва човек, който сигурно не го е вдигал от години“ — помисли си Демарко. От друга страна, може би точно затова беше толкова умен.

— Така де… просто не го разбирам — каза Моби. — Жените трябва да бъдат носени на ръце, нали така? А в същото време позволяват да се отнасят с тях като с боклук.

— Случва се непрекъснато. По цял свят.

— Което го превръща в още по-голяма шибана мистерия, нали?

55

Понеделникът пристигна като товарен влак, дълъг километър и половина и пълен с радиоактивни отпадъци. Часовете се точеха мъчително. Демарко можеше единствено да чака някой да го осведоми, че е видял Инман или Бони. Чувстваше се натежал и измъчен като простреляно в корема куче, което се влачи нагоре по стръмен баир. Мислеше си за Хюстън и се чудеше къде е прекарал нощта. Питаше се дали е още жив. „Изобщо не биваше да го оставяш сам — каза си. — Трябваше да го задържиш с цел защита, да го подмамиш, да го излъжеш, да измислиш нещо, каквото и да е. Трябваше да разпознаеш Инман още онази нощ на паркинга. Трябваше да погледнеш назад през мъглата на всички онези години и незабавно да го разпознаеш, незабавно да сглобиш парчетата от пъзела и незабавно да застреляш животното. На място. Не трябваше да ставаш ченге. Учител, може би, като Ларейн. Социология и история, там щеше да те бива. Учебни планове и училищни екскурзии.“ Запълваше времето си с бумащина и критикуваше решенията си. Грешките му се простираха години назад. Ако в дъждовната нощ преди дванайсет години бе постъпил различно, сега малкият му син Райън можеше да е жив. Къщата му може би нямаше да прилича на смрадлива, усойна пещера. Душата му може би нямаше да е окапало листо, празна черупка, изсъхнала фъшкия или нещото, в което се бе превърнала.

— Изглеждаш ужасно — каза му Боуен следобед.

— И ти не си от най-красивите — изстреля Демарко от прага.

— За кой път си доливаш кафе, дванайсети?

— Не е твоя работа, гледай си порното в интернет и ме остави на мира.

— Влез — настоя началникът му.

— Зает съм.

— Влизай веднага. И затвори проклетата врата.

Демарко прекрачи прага, хлопна вратата и се облегна на нея.

— Изглеждаш като наркоман, знаеш ли?

Шумно сръбна от кафето си, защото знаеше, че Боуен ненавижда този звук.

Шефът му отвори едно чекмедже, разрови съдържанието, извади кехлибарено шишенце за лекарства, тръсна две бели таблетки в шепата си и ги остави в далечния край на бюрото.

— Вземи ги, завлечи си задника вкъщи, глътни ги и си легни. Не приемам възражения.

— А аз не приемам лекарства — заяви Демарко.

— Аха. Цял ден кофеин, цяла нощ уиски, никаква храна, никакъв сън. Съсипваш се, даваш ли си сметка?

Усмихна се и отново сръбна от кафето си, този път още по-шумно.

— Ето какво ти предлагам, Райън, и това е единственото ми предложение. Вземаш тези хапчета, прибираш се и лягаш да спиш. Или ти отнемам случая.

— Няма да посмееш.

— Очаква се да водиш това разследване, а ти си пълна развалина, погледни се. Не знам какво толкова има около този Хюстън, но ти приемаш случая твърде лично. Вероятно е грешка, че изобщо ти го възложих. Но не очаквай от мен само защото сме приятели да се правя на сляп, докато ти се разкъсваш на парчета заради този човек.

Демарко продължаваше да стои облегнат на вратата. Опитваше се да остане спокоен въпреки кофеиновите тръпки, които го тресяха, и наблюдаваше вълничките в чашата си.

Тонът на Боуен омекна:

— А може би това няма нищо общо с Хюстън. Може би е свързано с Ларейн? Или с малкия Райън?

Стисна чашата си с две ръце. Усети кисел вкус в устата си, езикът му лепнеше.

— Не говори за семейството ми — прошепна.

Боуен се изправи, събра таблетките от бюрото и тръгна към Демарко. Взе чашата от ръцете му, притисна хапчетата в дланта му и сви пръстите му в юмрук. Стоеше много близо до него и продължаваше да стиска ръката му.

— Иди си вкъщи, Райън. Ако има новини, ще изпратя полицай да ти измъкне задника от леглото. Това не е предложение, а заповед. И този път ще се подчиниш на шибаната заповед.

По някаква причина Демарко нямаше сили да погледне Боуен в очите. По някаква причина единственото му желание бе да се прибере вкъщи и да заспи. Искаше да спи сто години, без да сънува, без да се облива в пот и без да мисли за миналото.

Наведе се леко, протегна ръка зад себе си и стисна топката на бравата. Внимателно се обърна с лице към вратата, отвори я и каза, докато прекрачваше прага:

— Като приключиш с галенето на чашата ми, да я измиеш хубаво.

56

Дългите студени сенки на следобеда. Демарко стоеше до ръба на задната веранда и се взираше в недовършения плочник. Меки слънчеви лъчи падаха косо в двора му. Веднъж Ларейн му беше казала, че фотографите и художниците наричат този момент от деня, когато слънчевата светлина е толкова ясна и мека, часът на вълшебната светлина. Запита се как би възприел един художник картината в задния му двор. От голата пръст и между тухлите стърчаха глухарчета и плевели. Тревата не беше косена повече от месец и бе станала десетина сантиметра висока. В дъното на двора прозорците на недовършения едностаен апартамент върху гаража го гледаха като очи от комикс, черни и застинали.

За един кратък миг му се стори, че вижда собственото си лице зад един от онези черни прозорци, но после образът изчезна. „Може би това е другото ми аз, което никога не е било — помисли си. — Никога не е било и никога няма да бъде.“

Искаше му се да си налее питие, но белите хапчета на Боуен бяха в джоба му, а знаеше, че не бива да ги смесва с алкохол. Каза си, че трябва да си стопли консерва супа. И може би да хапне един компот. Да хапне нещо засищащо, преди да глътне хапчетата и да спи дванайсет часа, а после да се събуди освежен и готов да се хвърли отново в работата.

Добър план, простичък. Беше доволен от себе си. За да го отпразнува, влезе вътре, извади бутилка „Корона“ от хладилника и я пресуши на четири глътки. Изпи още една, докато оглеждаше осемте консерви храна в шкафа. Имаше пет консерви риба тон, една с цвекло на резени, една с цели картофи и една с нарязани гъби. Изпи още една бира, докато стоеше до задната врата и гледаше навън през мрежата. „Бира може — каза си. — Бирата е предимно вода. Водата е полезна.“

Извади четвърта бира за компания на другите три, отнесе я във всекидневната, глътна белите таблетки и включи телевизора. С бирата в едната ръка и дистанционното в другата взе да прехвърля каналите, докато най-накрая се спря на готварско предаване. Слаба, красива жена показваше нагледно как се готвят пилешки гърди с карамелизиран лук и сос, приготвен с бяло вино, каперси и сока на един лимон. Красивата жена му обясни, че същият сос може да се използва за скариди и е чудесен за задушена сьомга.

— Прекрасно — каза й той. Представи си, че ако вдигне косата от тила й, тя навярно ще ухае на лунна светлина с нотка лимон. Гледа я, докато клепачите му натежаха, после затвори очи и се заслуша в гласа й, който постепенно утихна. А когато тя се наведе над него и започна да шепне, Демарко усети дъха й на бузата си. Чистият, хладен мирис на красивата жена го изпълни и тялото му натежа от мека вълшебна светлина.

— Това е прекрасно — промълви. Празната бутилка се изплъзна от ръката му и тупна на пода.

57

Дистанционното се плъзна покрай пръстите на Демарко. Хрумна му да стисне ръка и да го задържи, но се намираше в някакво сиво, меко място и не успя да открие причина да го направи. Чу как телевизорът угасна и в последвалата тишина се замисли над това, но от много далечно разстояние.

След доста време проумя, че щом не го е сторил той, навярно някой друг е издърпал дистанционното от ръката му и е изключил телевизора. Опита се да отвори очи, но огромна тежест натискаше клепачите му, така че се предаде и потъна обратно в сивотата.

След известно време сивата пелена отново се вдигна и пак го споходи мисълта, че в стаята има и друг човек. Надяваше се да е красивата жена от готварското предаване, но когато застана до ръба на сивата пелена и погледна назад, видя, че сивотата се разкъсва на снопове и се издига нагоре като мъгла над вода. Не искаше да се разделя с нея, ала тя бързо изтъняваше и вече бе твърде прозрачна, за да го приеме отново, да го покрие и задържи.

Още по-късно си каза, че навярно Боуен е изпратил полицай, за да го събуди. Не се запита кой е полицаят и как е влязъл в къщата му. В крайна сметка беше оставил задната врата отворена. А може би и шкафа с консервите. Навярно и хладилника. Но нищо от това нямаше значение. Важни бяха единствено белите хапчета — чудесните бели хапчета, и чудесната сива пелена, които носеха със себе си блажено безразличие.

Онова, което най-сетне проникна отвъд безразличието и го пропъди, бе вонята на цигарен дим. Появи се отдалеч като спомен, който го чоплеше, но си оставаше неясен. Ако мирисът бе по-сладък — като пушек от листа в есенна вечер например, Демарко можеше да го използва за задълбочаване на безразличието, за усилване на ефекта от белите хапчета. Но нямаше как да сбърка миризмата на цигарен дим. И докато тя проникваше все по-дълбоко в съзнанието му, блаженото безразличие отстъпваше пред раздразнението.

Зловонието го човъркаше, дразнеше го. Демарко искаше да се върне в сивата пустота, но миризмата не му позволяваше и не след дълго той отново започна да чува собствените си мисли. Знаеше, че трябва да се вслуша в тях.

Инстинктивно усети, че е най-добре да стои неподвижен, докато блуждаещите му мисли намерят опора, а когато това се случи, пулсът му се ускори, дишането му стана бързо и плитко. За последен път бе усетил този мирис в къщата на Бони. Но той никога не я беше виждал с цигара, нито бе усещал тази миризма около нея. Най-сетне успя да се досети откъде идва вонята и защо го тревожи толкова.

Държеше очите си затворени и се чудеше на какво разстояние от него се намира Карл Инман и от коя страна на креслото. Ослуша се за дишането на мъжа, опита се да усети топлината на тялото му и накрая реши, че Инман стои от лявата му страна, при това много близо. Навярно седеше на дивана и го наблюдаваше отдавна, така че очите му бяха свикнали с тъмнината. По всяка вероятност държеше нож, а може би и оръжието, с което бе заплашил Хюстън. Демарко се запита каква част от секундата ще му е нужна, за да изхвърчи от креслото и да залегне, а ако имаше късмет — и да изтича към спалнята, където бе служебното му оръжие.

„Нямаш достатъчно време“ — каза си. Все още се чувстваше замаян от белите хапчета. Все още се мъчеше да сглоби накъсаните си мисли, да ги подреди праволинейно. Докато Инман бе напълно буден и нащрек.

„Нямаш никакъв шанс“ — помисли си.

Отвори очи и бавно обърна глава към дивана. В мрака се открояваше едрата сянка на Инман. Единствената светлина в стаята идваше от синия дигитален часовник на DVD плейъра върху телевизора и от уличната лампа, чието сияние нахлуваше през спуснатите щори и тънките завеси. Спомни си деня, в който бе окачил тези щори. Спомни си и щастливата си помощничка Ларейн. Сложила бе ръка на кръста му, докато той пробиваше първите дупки, и се бе пошегувала: „Толкова си секси с електрически инструмент в ръка“. В спомена му беше млада, красива и с ясен поглед. Мъжът, който пробиваше дупките обаче, бе на средна възраст, твърде уморен за годините си и знаеше, че скоро ще умре.

— Нищо няма да промени съдбата ти, Карл — каза Демарко на тъмния силует. — Каквото и да направиш с мен. Полицията вече издирва теб и Бони. Няма къде да отидеш.

— В такъв случай мога просто да се позабавлявам с теб.

Но Инман не помръдна от мястото си. Седеше отпуснат на дивана, облегнал главата и раменете си на възглавницата.

— Спиш доста дълбоко за ченге — изрече.

— Хващаш ме в една от добрите ми нощи.

— Смяташ, че това е добра нощ за теб, така ли?

Демарко отмести поглед от него. Дигиталният часовник на DVD плейъра показваше 3:27.

— Спал съм почти девет часа — отбеляза. — Толкова сън не ми се събира за цялата седмица.

Смехът на Инман прозвуча като еднократно изсумтяване.

— Така че майната ти — добави Демарко. Спусна лявата си ръка към дървения лост от едната страна на креслото и докосна с кутре нещо гладко и хладно. Стисна празната бирена бутилка за гърлото и я вдигна от пода. После придвижи ръката си към дървения лост на фотьойла. Пое си въздух бавно и дълбоко и го задържа.

Тогава дръпна лоста нагоре. Щом подложката за крака падна с трясък на пода, Демарко се прехвърли през страничната облегалка и се приземи на колене. Сега креслото бе като параван между него и Инман.

Гологлавият мъж се надигна от дивана и спокойно каза:

— Струва ми се, че ти си този, който няма къде да отиде.

„Значи няма пистолет — помисли си Демарко, — иначе досега да ме е застрелял. С нож е по-забавно. Иска да си поиграе.“

Изправи се и застана с лице към него. Бирената бутилка криеше зад крака си.

— Някой някога казвал ли ти е, че смърдиш? — попита. — Буквално. Вониш на шибан пепелник.

Инман отново изсумтя и заобиколи креслото откъм облегалката. Демарко се извъртя и замахна с бутилката към главата му, но здравенякът се отдръпна. Инерцията на полицая го извади от равновесие и той отново се строполи напречно върху креслото. Тогава Инман го докопа за гърлото, издърпа го от стола и удари главата му в килима.

Демарко вдигна ръка, за да го удари с бутилката, но движенията му бяха станали мудни, тежки, замаяни и бавни, така че преди бутилката да достигне целта си, Инман дръпна ръката му и я прикова с коляно към пода. Сержантът направи опит да вдигне свободната си длан през натежалия въздух, да прореже с пръсти мрака и да ги забие в очите на Инман, но той пресрещна ръката му с лакът, вдигна го във въздуха и отново удари главата му в пода. За един кратък миг стаята припламна в червено, после отново потъна в мрак и засмука Демарко надолу, към черно мазе, отвъд блажената пустош.

58

Далечен звук от счупване на стъкло. Не, не стъкло, твърде продължителен бе. По-скоро като звънтеж на камбанки. Празнични камбанки. Коледа? Сладоледаджията? Звукът се приближаваше и ставаше все по-силен или пък Демарко се приближаваше към него, излизаше от тъмнината, от дупката, която го бе засмукала. Опита се да помръдне, да вдигне глава, да отвори очи, но мозъкът му туптеше в ритъма на сърцето, сякаш не се побираше в черепа, и болката бе нетърпима. А шибаното звънтене звучеше още по-силно и само влошаваше нещата. Нещо не беше наред и с ръцете му, с цялото тяло — не можеше дори устата си да отвори. „Какво става, мамка му? Защо не мога да се движа?“

С всяка изминала секунда тъмнината изтъняваше и Демарко си проправяше път през нея към разсеяната светлина, която можеше да е слънцето. Реши, че е възможно да е под вода и да плува нагоре към повърхността, но после осъзна, че диша през носа си и въздухът е топъл. Светлината не беше слънцето. Той седеше… не, лежеше по гръб. Звънтенето се приближи до главата му и стана още по-остро. Нещо студено докосна ухото му и Демарко направи опит да се отскубне. Тежестта на мрака започна да се изпарява и той успя да отвори очите си. Видя единствено ослепителна светлина и усети вонята на цигарен дим в лицето си. Тогава осъзна, че е бил в безсъзнание, но вече знаеше къде е и разбра, че е прецакан.

Лежеше под лампиона в ъгъла на стаята. Карл Инман се беше навел над него ухилен и поклащаше ключодържател до ухото му. Демарко се отдръпна и погледна към тялото си. Китките му бяха омотани с тиксо, ръцете — пристегнати плътно до тялото. Глезените също. Парче тиксо притискаше здраво и устата му.

— Добро утро, слънчице — обади се Инман.

Демарко обърна глава. Сините цифри на дигиталния часовник показваха 3:42. „Минали са едва няколко минути — помисли си. — Напълно достатъчно за тотално прецакване.“

— Ето какво ще направим — заяви гологлавият. — Следиш ли ми мисълта?

Райън го погледна. Инман бе застанал на колене до него, лицето му — твърде близо, вонята също. Извади цигара. Болното око на Демарко щипеше от дима, из цялата къща се носеше смрад.

— Това са твоите ключове — продължи здравенякът и разклати ключодържателя под носа му. — Благодаря ти, че ги остави на кухненския плот. Хрумна ми, че с теб можем да си направим разходка с жалката таратайка, дето си я паркирал отзад. Да идем до Ниагарския водопад, а? Да офейкаме в Канада за известно време? Забелязах, че в колата си имаш полицейска радиостанция, така че ще се забавляваме по пътя. Какво ще кажеш? Навит ли си да попътуваме?

Сърцето на Демарко блъскаше неистово, мозъкът му пулсираше болезнено в собствен ритъм. И двете му очи пареха от дима, лявото сълзеше. С мъка поемаше хрипливи глътки въздух през носа. Отговорът му беше яростно, нечленоразделно мънкане иззад тиксото:

— Ще те убия, шибан, безполезен боклук.

— Чудесно — отвърна Инман. Изправи се с цигарата в уста, наведе се, хвана полицая под мишниците и го вдигна на крака. Стояха прави, лице в лице. Гологлавият мъж извади цигарата от устата си и издиша дима. Със свободната си ръка измъкна дълъг нож с тежка дръжка от кожения калъф на колана си и долепи гладката част на острието до бузата на Демарко, опрял върха съвсем близо до ъгълчето на здравото му око.

— Има няколко места по границата, през които спокойно бихме могли да се измъкнем. Ако успеем, може и да те пусна. Ако не успеем… — Ухили се и отново дръпна от цигарата си. — Разбрахме ли се по тоя въпрос?

Демарко присви очи, но не каза нищо. „Мъртъв си“ — помисли си.

— Е, значи всичко е наред — заяви Инман. — Подръж това за малко, ако обичаш. — Дръпна за последно от цигарата и я пусна в джоба на ризата му. После пристъпи зад него и опря ножа във врата му. Остра пареща болка прониза Демарко отляво, после горещината се разпростря и той усети по миризмата, че ризата му гори.

Инман се кискаше, докато полицаят се гърчеше от болка. Накрая се протегна и стовари длан върху горящата цигара достатъчно силно, за да изкара и въздуха от дробовете на Демарко.

— Ето, виждаш ли как се грижа за теб? — каза и го блъсна към кухнята.

Демарко се стараеше да се движи бавно, със ситни стъпки, и дишаше дълбоко през носа. Благодарение на адреналина и на удара в гърдите замайването му изчезна, а умът му се проясни. Хрумна му да приклекне, да се засили назад и да халоса с глава Инман под брадичката. Или да се хвърли настрана, да спъне гологлавия с крак и да го повали на земята. Или да се хвърли напред и да ритне с пети Инман в чатала.

Но беше наясно, че никоя от тези хватки няма да успее. Престъпникът се движеше на една ръка разстояние от него, колкото да държи ножа до югуларната му вена. Освен това бе по-силен, по-млад и по-бърз от него.

„Ще си изпробвам късмета, когато влезем в колата — каза си Демарко. — Може да пратя и двама ни в някой пролом. Щом ще се мре, този боклук идва с мен.“

Веднага след прага на кухнята Инман улови полицая за яката и го дръпна да спре. Завъртя леко ножа и тихо каза:

— Съседите ти спят дълбоко. В цялата къща не свети нито една лампа. Не можеш да бягаш, не можеш да викаш и по никакъв начин не можеш да промениш положението. Ясно ли ти е?

Демарко се взираше през мрежата на външната врата към потъналия в мрак двор. „Там трябва да има градинска лампа. Красива тухлена алея, обточена със соларни лампички от двете страни. Детска люлка. Място за игра с топка.“

Инман плъзна острието надолу по тила на сержанта и опря върха на ножа в гръбначния му стълб.

— Ясно ли ти е, свиньо?

Демарко кимна.

— Мърдай тогава.

Толкова много мисли по пътя към гаража. Куп различни емоции. Осъзна, че винаги се е надявал всичко да се нареди все някак със семейството му — Райън и Ларейн — въпреки мрачните пиянски нощи и годините, изживени погрешно. И си даде сметка колко глупава е била тази надежда. Никой не можеше да изтрие грешките, издълбани във времето. Една погрешна стъпка, три погубени живота. Стореното — сторено. Мъртвият — мъртъв.

Обувките му подгизнаха от росата по избуялата трева, глезените му бяха мокри, маншетите му тежаха. Уханието на росата го изпълваше с тъга, която се просмукваше в ходилата му — тежка, мокра и хладна. Усещаше мириса на зима в нощния въздух, приближаването на края. И внезапно осъзна, че иска да умре точно тук, не в Канада или по пътя дотам, а тук, в края на една пътека, която никога нямаше да довърши.

Забеляза, че Инман вече е отворил вратата на гаража и е вкарал вътре колата на заден ход, а когато приближиха, видя, че капакът на багажника зее отворен. „Ето къде отивам. Без мен обаче.“ Разбра, че мъжът възнамерява да го натъпче в багажника под прикритието на плевнята; беше махнал дори крушката на лампичката в багажника. Щеше да го държи там, където нямаше да му създава грижи, и да пристигне на границата около разсъмване. Демарко бе просто застраховка, нищо повече. Когато станеше ненужна, застрахователната полица щеше да бъде анулирана. Никакви обезщетения, никакви дивиденти.

Имаше и друга възможност — Инман да хвърли Демарко в багажника, да му пререже гърлото, да затвори капака и да го остави там да вмирише гаража. Историята за пътуването до Канада можеше да е просто уловка, за да го отведе до плевнята. В крайна сметка собствената кола на престъпника навярно бе паркирана някъде наблизо.

Но ако смяташе да убие Демарко веднага, защо не го бе направил още в къщата? Всъщност, защо изобщо му беше нужен той? Какво щеше да постигне? В действията на Инман нямаше никаква логика.

Нямаше логика и в особеното чувство на спокойствие, което завладя Демарко на влизане в плевнята. Вътре бе толкова хладно, толкова тъмно. Не беше паркирал колата си тук от години, отваряше вратата на гаража изключително рядко, и то само посред бял ден, за да извади косачката или да вземе някой от инструментите си. Харесваше му усещането, че е на непознато място, усещането за мечтателност, сякаш можеше да умре тук на забавен каданс и да остави цялото си минало да отлети, а мракът да погълне всичките му грешки.

Инман го избута към задницата на стратуса. „До багажника — каза си Демарко. — Там ще го направя.“ Знаеше точното място на мачетето и се надяваше да успее да го докопа дори в тъмното. Върху дългия дървен рафт зад колата отдавна бе подредил всички инструменти, които притежаваше, и след употреба винаги връщаше всеки от тях на мястото му. Най-близо до него лежаха електрическите инструменти — циркулярният и портативният трион, ъглошлайфът и бормашината, прибрани в пластмасови кутии. После бяха наред чуковете, а след тях, разпределени в различни кутии, всички по-дребни неща: гвоздеи, винтове, гайки, рулетки, канап.

В далечния край на рафта бе монтирал менгеме, а под него на кожения си ремък висеше мачетето, което понякога използваше, за да сече избуялите покрай гаража плевели. Сега плевелите достигаха метър и се огъваха от собствената си тежест, но ако успееше да се добере до острието, тази вечер Демарко щеше да го въведе в употреба. Щом завиеше покрай задната броня, трябваше да действа, това бе единственият му шанс. Три мощни скока — не много красиви, но може би сполучливи, после щеше да дръпне мачетето от гвоздея с вързаните си ръце, да се завърти и да замахне мощно. Ако имаше късмет, щеше да изкорми Инман с един-единствен удар. След това здравенякът навярно щеше да използва последните си сили, за да пререже гърлото му със собствения си нож, а Демарко щеше да се строполи на земята до него. Двамата можеха да си лежат там и да се гледат в очите, докато угаснат.

Докато тътреше крака към задницата на колата, внезапно се сети за Бони. За миг се зачуди къде е, но после заряза тази мисъл и насочи цялото си внимание към мачетето. Сега бе спокоен, ала с нетърпение чакаше експлозията на аленочервена ярост, която щеше да избухне в мига, в който сграбчи мачетето. Вече виждаше ясно цялата сцена в главата си и дори мисълта за неизбежната му смърт го изпълваше с дълбоко спокойствие. Докосна с ръце хладната странична броня. Една стъпка зад ъгъла на колата и щеше да действа.

Инман стисна лявото му рамо и премести ножа обратно на гърлото му.

— Не бързай — каза.

Усещането за спокойствие изчезна. Демарко вече нямаше избор. Мислеше си, че няма нищо против да умре, но искаше да си отиде, докато върши нещо полезно — като например да изкорми Карл Инман. Сега престъпникът отново владееше положението, вървеше залепен за гърба му и го притискаше към задната броня.

Положил ръка на рамото му, Инман го блъсна с главата напред в багажника. Случи се за миг и докато полицаят се опитваше да се извърти, за да изрита врага, гологлавият мъж улови краката му и ги натъпка вътре. Капакът на багажника хлопна бързо и рязко и Демарко потъна в пълен мрак.

Лежеше неподвижно. Нямаше смисъл да рита капака на багажника. Сега единственият му шанс бе да свали някак лепенката от устата си и да прегризе тиксото около китките. Разполагаше с четири часа, за да го свърши. Инман със сигурност бе преровил брезентовата раница, която Демарко държеше в багажника, и бе открил единствено кецовете, чорапите и спортния му екип. Но дали беше претърсил малкото отделение отстрани в багажника, където Райън държеше стария пистолет на баща си — „Харингтън и Ричардсън“, двайсет и втори калибър? В барабана имаше само три бойни куршума, другите гнезда — по-точно първите три — бяха пълни с дребни сачми. Но три изстрела с дребни сачми в лицето щяха да подобрят значително чертите на Инман, а три бойни куршума в сърцето щяха да подобрят поведението му. Колко жалко, че трябваше да чака четири часа, за да натисне спусъка.

Чу как шофьорската врата се отвори. Очакваше да усети разклащане от тежестта на Инман върху седалката, а после да долови запалването на двигателя. Но последва единствено глух удар, изпъшкване, а след него още един удар. Сетне тишина в продължение на десетина секунди. Демарко се ослушваше, затаил дъх.

В ключалката на багажника влезе ключ. Капакът изщрака и се отвори. Отвън стоеше мъж и се взираше в него. По-слаб от Инман, усмихнат, с гумен чук в ръка.

— Добре ли си? — попита Томас Хюстън.

Демарко надигна глава.

— Радвам се — каза писателят и хлопна багажника.

59

Демарко не можеше да направи нищо друго, освен да се ослушва. Чу се драскане и потракване, нещо метално падна от рафта и издрънча на пода. Отново драскане. После тишина. Цели пет минути тишина. После ключът отново влезе в ключалката на багажника. Изщракване. Скърцане на пантите, докато капакът се вдигаше.

— Съжалявам, че трябваше да го направя — изрече Хюстън. Говореше тихо, наведен над багажника. — Освен това съжалявам, че ще се наложи да те оставя така известно време. Сега искам само да поговорим. Може ли да го направим? Мога ли да ти се доверя, че ще останеш неподвижен за минута и ще разговаряш с мен?

След кратко колебание Демарко кимна.

— Благодаря ти — каза писателят. — Сега не мърдай за секунда. — Внимателно разлепи тиксото от устата му.

— А сега ме чуй — започна полицаят.

Хюстън се изправи и вдигна ръце към капака на багажника.

— Добре, добре — съгласи се Демарко. — Мълча и те слушам. Усмивката на Хюстън изглеждаше тъжна дори в тъмното — толкова тъжна и уморена. Той кимна към пода и попита:

— Какво искаше този боклук от теб?

— Той там долу ли е?

— Вързан като прасе за ръцете и краката. Има голяма грозна цицина от едната страна на голямата си грозна глава.

— Звучи приятно.

— Не разбирам защо е дошъл за теб — каза Хюстън.

— Аз също. Не ми е ясно и какво правиш ти тук.

Писателят се усмихна.

— Отседнал съм горе, в малкия апартамент, който още не си довършил. От нощта, в която се видяхме на фара.

— Бил си тук през цялото време?

— Ти ми повярва. Реших, че в дома ти ще съм в безопасност.

— Господи — ахна Демарко. — Как стигна дотук?

— След фара просто вървях по брега известно време. Натъкнах се на три хлапета, които седяха там и пиеха бира. Две момчета и едно момиче. Бяха с пикап, така че им предложих шейсет долара, за да ме закарат до дома на мой приятел.

— Шейсетте долара, които ти оставих.

— Отначало възнамерявах просто да почукам на вратата ти. Но после видях тази малка плевня и… като малък често спях в плевнята на дядо ми. През лятото му помагах да коси и пласти трева. Преди баба ми да почине и да продадат къщата, с Клеър сме влизали тайно там няколко пъти като студенти. Все още усещам мириса на сено, нощния въздух… начина, по който… винаги се чувствах край нея.

Гласът на Хюстън доби звучене, което развълнува Демарко. Тембърът му бе пропит от меланхолия, от копнеж, сякаш се бе примирил със загубата.

— Само че в моята плевня няма сено — изтъкна Райън.

— Така е, но… беше много успокояващо да поглеждам навън и да виждам светлина в къщата ти. Гледах как излизаш и се прибираш с колата си. Тази вечер погледнах навън и те видях на задната веранда. По някое време през нощта чух как колата ти влиза в гаража, после забелязах как този задник те бута през двора. Не беше трудно да събера две и две.

— Радвам се, че те бива в аритметиката.

Хюстън се усмихна.

— Какво ще кажеш да ме освободиш от това тиксо? Аз ще се погрижа за всичко оттук нататък. Гарантирам ти, че той ще страда дълго за онова, което е направил.

— Няма време, приятелю — отвърна писателят все така усмихнат. — Така че смятам да се заема лично с разчистването. Няма смисъл да си цапаш ръцете с кръв.

Демарко познаваше този тип усмивка. В нея нямаше радост, само онова особено усещане за покой и приятната, необичайна увереност, че краят е близо.

— Не можеш да направиш онова, което си намислил, Томас — каза му. — Не можеш да тръгнеш по този път.

— В момента това е единственият път пред мен.

— Томас, моля те, трябва да ми се довериш. Мога да си представя какво изпитваш. Аз също изгубих дете.

— Аз изгубих всичките си деца. Всичко и всички.

— Знам. Аз също. И все пак продължавам напред. Вече дванайсет години.

— Нужно е да го искаш — заяви Хюстън. — А аз нямам такова желание.

— Не, аз никога не съм го искал. Просто го направих.

Томас отново се усмихна. После каза:

— Намерих пистолета ти в къщата.

— Служебното ми оръжие? В спалнята?

— Ще се наложи да го взема. Съжалявам.

— Ти си писател, Томас. Не си убиец.

— Убиец съм. И искам да бъда. Писателят е мъртъв. Съпругът и бащата са мъртви. Остана само онзи, другият.

Демарко вдигна крака, прехвърли петите си през ръба на багажника и успя да седне. Хюстън пристъпи към рафта, протегна ръка зад гърба си, извади пистолета от колана на панталона си и го насочи към гърдите му.

— Продължавай, само че съвсем бавно.

— Няма да ме застреляш — изрече Демарко.

— Той, ти, аз… в крайна сметка какво значение има всичко това?

— Има значение и ти го знаеш.

Томас не отговори. Застана отстрани до колата и изчака Райън да се измъкне от багажника и да се изправи. После сложи ръка отзад на рамото му и го насочи към пътническото място на колата. Там, на кука тип „Око“, завинтена за стената на гаража на нивото на кръста, Хюстън бе завързал найлоново въже с дължина малко под два метра. Обърна Демарко с лице към куката и завърза свободния край на въжето около китките му.

— Така ли смяташ да ме оставиш? — попита сержантът.

— Ще намериш начин да се освободиш.

Хюстън се върна до колата, остави служебното оръжие върху рафта и извади от багажника парчето тиксо, което бе отлепил от устата на полицая.

— Опасявам се, че се налага да върна това на мястото му — каза.

— Дори ако обещая да мълча?

Писателят се усмихна и лепна тиксото върху устата му.

— Нямаше да те застрелям — добави.

— Знам — измънка приглушено Демарко.

После Хюстън направи нещо много странно. Положи длан върху главата на сержанта и се наведе към него, докато телата и слепоочията им се докоснаха. Затвори очи и застина така за няколко секунди. Райън отново се почувства като малко дете и дъхът секна в гърдите му. Сетне Томас се отдръпна и се върна до колата.

В продължение на пет минути писателят се бори с тялото на Инман — влачи, надига и бута, докато най-сетне успя да го натъпче в багажника. Въжето беше достатъчно дълго, така че Демарко успя да се обърне и да наблюдава борбата. Карл Инман бе вече в съзнание, но все още доста замаян. Гърчеше се и се съпротивляваше, но с лепенка на устата и свити в коленете крака, привързани към китките с найлоново въже, съпротивата му не постигна много — само забави Хюстън.

След това писателят отиде в другия край на гаража, където под стълбите за апартамента бяха струпани десетина циментови тухли. Взе две от тях и ги сложи на пода зад шофьорската седалка. После вдигна ножа на Инман от земята и го напъха под колана си. Затъкна пистолета в панталона си, отзад на кръста, и хлопна капака на багажника. Демарко ръмжеше и стенеше с всичка сила, за да привлече вниманието на Хюстън.

Томас отлепи единия край на тиксото от устата му.

— Не вземай служебното ми оръжие, моля те — настоя сержантът.

— Съжалявам. Трябва ми.

— Томас, моля те. Твърде стар съм за ново понижение.

— Нямам избор — отвърна Хюстън и понечи да залепи обратно тиксото.

— Чакай, чакай, чакай. Бръкни в страничното отделение на багажника, там има друг пистолет. Вземи него, не е регистриран.

Писателят отново отвори капака на багажника. Насочи служебното оръжие към свития на една страна Инман и измъкна другия пистолет. После хлопна капака на багажника.

— Благодаря ти — каза и залепи тиксото върху устата на Демарко. — Ще оставя служебното ти оръжие на рафта. Извън обсег засега.

Усмихна се още веднъж. После се качи в колата и потегли.

60

Ранната утринна мъгла се процеждаше през отворената врата на плевнята, хладна и сива като сянка. През първите няколко минути след заминаването на писателя, Демарко не направи нищо друго, освен да вдиша утринта на дълбоки глътки. Мислеше трезво и не беше ранен, ако изключим тъпото пулсиране в основата на черепа му. „По всичко личи, че може би няма да умреш точно днес“ — каза си и малко се разочарова от себе си заради леката тръпка на удоволствие, което му донесе тази мисъл.

Още по-приятно бе осъзнаването, че Инман пътува към смъртта си. Демарко щеше да направи всичко възможно да предотврати това, защото дългът му го изискваше, но знаеше, че шансът му да успее е нищожен, а и първият му приоритет бе да опази Хюстън жив, въпреки явното намерение на писателя да осуети изпълнението на тази задача.

Стоеше близо до стената и проучваше възможностите си. Наблизо нямаше гвоздеи, с които да разкъса тиксото и найлоновото въже. Но скоро откри, че ако се отдалечи от стената, опъне въжето докрай и завърти дланите си надолу, би могъл да пререже с въжето края на тиксото с леки и бързи движения. Три минути по-късно тиксото около китките му се скъса. Сега вече можеше да свали лепенката от устата си и да развърже възела на въжето. Последното го затрудни, тъй като над лактите ръцете му все още бяха пристегнати с тиксо към тялото. Навеждаше се, захапваше възела и на сляпо го дърпаше със зъби, после проверяваше резултата и повтаряше действието, докато в крайна сметка постигна успех.

След като се освободи от въжето, Демарко затътри крака към ъгъла на рафта за инструменти, свали мачетето от кукичката и внимателно притисна острието към пластовете тиксо, омотано около гърдите му. Успя от първия път, а със свободните си ръце бързо размота и глезените.

Знаеше, че трябва да се обади за подкрепление и да обяви колата си за издирване. Но в такъв случай се налагаше да докладва също, че Хюстън е въоръжен. Полицаите щяха да използват всички възможни начини и средства за обезоръжаването му. А как би реагирал писателят на това?

Демарко вярваше, че ще успее да издири приятеля си и без подобни конфронтации. „Дано си сигурен — каза си. — Защото и в двата случая ще си платиш за стореното.“ Взе служебното си оръжие и се запъти към къщата.

Вдигна мобилния си телефон от пода на всекидневната, прегледа списъка с последните разговори, откри номера, който му трябваше, и натисна бутона за набиране. Дигиталният часовник на DVD плейъра показваше 4:54.

Изпита благодарност, щом чу сънения глас на Розмари О’Пачън в слушалката.

— Сержант Демарко е — каза й. — Много съжалявам, че ти звъня толкова рано, но имам огромна нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя? — попита Розмари.

— Искам да разбера дали около езерото има място със специално значение за Томас. Някое уединено местенце, което му е добре познато.

— Има, да. Той там ли е?

— Възможно е. Не съм сигурен. Но имам причина да вярвам, че мога да го открия там. Къде е мястото?

— На северния бряг.

— В Канада?

— Моля?

— Северният бряг на езерото Ери е в Канада, нали?

— О… — каза тя и Демарко долови разочарованието в гласа й. — В такъв случай не мога да ти помогна, съжалявам. Не се сещам за място около езерото Ери, което е специално за него. Децата обожаваха плажовете, обикновено ходеха на Плаж 7. Но той съвсем не е уединен.

— Нещо се обърках. Ти за кое езеро говориш?

— Езерото Уилхелм. Там ходехме на къмпинг всяко лято.

— Разбира се. Първо за него трябваше да се сетя. И това ваше място за къмпинг е уединено, така ли? — попита я.

— Много. Всъщност, когато ходехме там, той настояваше всеки път да следваме различен маршрут до мястото, за да не оставим постоянна пътека.

— Как да стигна дотам, Розмари?

— Най-лесно ще е да тръгнеш на север по 19.

— Колко на север?

— Някъде по средата между Шекливил и Блек Рън.

— Добре, това е добре. Само че точно сега нямам време да отварям карта, Розмари. Можеш ли да ми дадеш ориентири? Да ми кажеш къде точно да сменям посоките?

— Нека помисля мъничко.

Демарко зачака.

— Точно след деветнайсетата отбивка по шосето, отдясно, ще видиш стар път за извозване на дървени трупи. Започва успоредно на Блек Рън, но после отново поема на юг. Пътят свършва на едно сечище, на около стотина метра от Скофийлд Рън. Там често организират детски партита, така че ще видиш куп боклуци, стари огнища и други такива.

— Справяш се добре. Продължавай.

Докато говореше, сержантът тръгна към задната врата. Колата му я нямаше, но Инман не бе дошъл до къщата му с такси. Автомобилът на Бони навярно бе паркиран някъде наблизо, не по-далеч от две-три пресечки разстояние от гаража на Демарко. Може би нищо неподозиращата жена търпеливо чакаше приятеля си вътре.

— Скофийлд Рън не се вижда от сечището — продължи Розмари, — но ако запазиш пълна тишина, можеш да го чуеш. Просто намери начин да стигнеш до него. Няма пътека, но дърветата са предимно борове и няма гъсти шубраци. После просто тръгни надолу по течението на потока до мястото, където се влива в езерото Уилхелм. Разстоянието е около триста метра. После трябва да прекосиш потока, широк е метър-два и дълбок трийсетина сантиметра, и да изминеш още петдесетина метра по брега. Там е мястото ни за лагеруване.

Демарко вече стоеше зад плевнята и присвиваше очи през мрака, докато оглеждаше Лосън стрийт в едната посока, после в другата.

— Не се стига лесно до това местенце — каза на Розмари. И си помисли: „Особено ако мъкнеш Инман като вързоп заедно с две циментови тухли.“

— Точно затова Томас го харесваше толкова много. Не позволяваше да се носи почти никаква техника на тези излети. Вземаше един мобилен телефон за спешни случаи и MP3 плейър, но нищо друго от външния свят. Само семейството.

— И няма по-лесен начин да се стигне дотам, така ли?

На разстояние пресечка и половина от дясната му страна се виждаха тъмните очертания на нещо, което можеше да е или автомобил, или няколко контейнера за смет. Запъти се нататък.

— Никакъв — отвърна тя. — Но ако Томас се крие близо до езерото, трябва да е там.

— Благодаря ти. Съжалявам, че те събудих толкова рано.

— Няма да го нараниш, нали? — попита.

— Никога.

— Моля те, Райън, обещай ми, че няма да позволиш някой да го нарани.

— Кълна се в бог. Той не го е направил, Розмари. Предай това на съпруга си от мен. Томас никога не би наранил семейството си по какъвто и да било начин. Вече го знам със сигурност.

— Божичко — ахна тя и се разхлипа. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

Демарко разпозна специфичната задница на мустанга, стоповете и спойлера. Колата на Бони.

— Съжалявам, Розмари, трябва да тръгвам — каза и затвори.

61

Демарко държеше пистолета до крака си, докато крачеше към мустанга. Наоколо нямаше улични лампи, а всички къщи все още тъмнееха. Съмняваше се, че Бони ще насочи оръжие към него, но пък и през ум не му беше минало, че тя би могла да участва в множествено убийство. Каза си, че любовта кара хората да оглупяват, и продължи да се движи през моравите пред къщите, като се придържаше достатъчно далеч от дясната страна, за да не се появи в страничното огледало на мустанга.

Почти се изравни с колата и едва тогава забеляза силуета на пътническата седалка. Бони седеше, отпуснала глава върху облегалката. „Адско спокойствие за убиец — помисли си Демарко. — Може би не знае какви ги върши приятелят й.“

Вдигна пистолета в позиция за стрелба и тръгна напред. Тя не се обърна към него. Райън пристъпи още по-близо и я погледна през прозореца. Бони отново не помръдна. „Спи“ — каза си той. Почука с цевта по прозореца. Никакъв отговор. Почука още веднъж, по-силно. Никакво движение.

С насочен към нея пистолет, Демарко протегна свободната си ръка към дръжката на вратата и я отвори рязко. Лампичката в купето беше изключена и в мрака преди съмване Бони почти се сливаше с тъмнината, но Райън все пак забеляза, че тя е напълно неподвижна. Наведе се и докосна с пръст бузата й. Кожата й не беше студена, но бе достатъчно хладна.

— Мамка му — изпъшка и усети как нещо заседна в гърдите му.

Плъзна ръка към сънната артерия, но вместо пулс усети лепкаво петно кръв, напоило блузата й, а миг след това различи и непогрешимата миризма.

Изправи се, затвори внимателно вратата, вдиша дълбоко и издиша.

— Ама че шибана каша — каза на последните бледи звезди над главата си. После приклекна и избърса пръстите си в мократа трева.

Знаеше, че оттук нататък не бива да продължава сам, знаеше също, че ако го стори, може да прекара остатъка от кариерата си като патрулен полицай с радар в ръка или да работи дълги часове като охрана на някой строеж, да седи на хемороидния си задник и да внимава да не заспи. От друга страна, си мислеше, че знае какво е планирал Хюстън. Циментовите тухли трябваше да забавят Инман, ако направи опит да избяга. По всяка вероятност Томас възнамеряваше да отнеме живота на Карл Инман по абсолютно същия начин, по който онзи психопат бе убил семейството му. А после да използва револвера на Демарко върху себе си.

Ала Хюстън не бе наясно, че първите три патрона в 22-калибровия барабан са пълни с дребни сачми. Какво би могъл да причини заряд сачми, изстрелян в човешка глава? Демарко не искаше да знае.

Заобиколи колата и седна на шофьорското място. Инман не беше заключил колата, защото не бе възнамерявал да се връща. Ключовете висяха на таблото. Блъсна го силна миризма на ръждясало желязо — специфичният мирис на кръвта. Демарко включи лампичката в купето и погледна към Бони. Бялата й блуза бе подгизнала от засъхваща кръв, която бе потекла до горната част на дънките и се бе просмукала до бедрата й. Ръцете й бяха целите в кръв, върху таблото имаше отпечатъци от кървави длани.

Демарко се наведе над трупа й, издърпа колана през гърдите й и го закопча.

„Двайсет минути“ — каза си. Двайсет минути до сечището и Скофийлд Рън. Хюстън имаше преднина от двайсет минути. Но той щеше да шофира внимателно. Не би искал да го спрат за проверка с открадната кола и човек в багажника. Демарко, от друга страна, нямаше подобни тревоги. Шофираше през сивеещата утрин толкова бързо, колкото му позволяваха завоите. Знаеше, че патрулните полицаи няма да се появят на магистралата поне още два часа. Така че с превишена скорост може би щеше да успее да скъси разстоянието, което го делеше от Хюстън.

— После пеша до мястото за лагеруване — каза на Бони. — Ще му се наложи да освободи краката на Инман. След това или ще се върне до колата за циментовите тухли, или ще накара приятеля ти да ги носи. Аз така бих направил.

Предпазният колан придържаше тялото на Бони плътно към седалката, но главата й клюмаше във всички посоки. Ходилата й се плъзгаха по стелката, а понякога рязко отскачаха на острите завои. Носеше чифт бледожълти пантофки, но не след дълго и двете обувки се изхлузиха от краката й. Искаше му се да спре, за да й ги обуе, но не разполагаше с достатъчно време.

— Защо те уби? — попита я. — Опита се да му попречиш, когато ти каза, че идва при мен? Искаше да го разубедиш ли?

Запита се дали тя изобщо е знаела за убийствата. Може би не. В затвора човек се научаваше да не се доверява на никого. Извън затвора хора като Инман споделяха информация само при необходимост, и то най-често лъжлива.

— Защо Инман дойде при мен? Защо просто не заминахте възможно най-бързо и най-далеч?

Главата й се полюшваше в синхрон с движението на колата. Босите й крака драскаха по пода.

62

В сивкавата светлина по зазоряване Демарко си проправяше път през боровата гора. С лявата си ръка, вече одрана до кръв, предпазваше лицето си от клоните. Движеше се към звука от бълбукаща покрай речни камъни вода. Под краката си усещаше мекия ароматен килим от борови иглички. На сечището зад него двете коли — неговата и мустангът на Бони — стояха една до друга, а от капаците им се издигаше рехава пара заради топлината на двигателите. Надяваше се да пристигне навреме. Може би все още имаше шанс да предотврати онова, което Хюстън планираше да извърши тук.

Първият изстрел отекна сред дърветата и над мъгливото езеро като пукот на камшик. Демарко се олюля за миг и забави темпо, но после хукна още по-бързо, заслушан в тишината, в паузата. Молеше се тя да продължи. Хюстън навярно се бе изненадал от ефекта на този първи изстрел — от пороя ситни сачми, от кървавите точици по лицето и гърдите на Инман. Изстрелът би бил смъртоносен само от упор, но той се съмняваше, че Томас е способен на подобно нещо. Така че сега писателят може би проверяваше барабана, виждаше двата останали патрона със сачми и трите двайсет и втори калибър. Може би щеше да изпита известно удоволствие от сачмите, да ги приеме като начин да удължи агонията на Инман. Но със сигурност планираше да запази последния патрон за себе си.

По-неприятният сценарий бе Хюстън да е изпразнил патрона със сачми в собствената си уста или в слепоочието си. Което би означавало, че вече е използвал ножа, за да ликвидира Инман. И двата варианта изпълваха Демарко с ужас.

Още десетина метра и щеше да излезе на светло отвъд дърветата, в мъглата покрай брега на езерото. Вече тичаше с все сила, усещаше болка в гърдите. Молеше се за още тишина.

Втурна се между последните дървета към покрития с камъчета бряг и зави наляво. В следващия миг вече газеше с широки крачки през ледената вода на Скофийлд Рън. Подхлъзна се и падна на лакът върху камъните, но бързо се изправи и излезе на сухо. Потупа джоба на якето си, за да се увери, че служебното му оръжие е все още там, ала не изпитваше нужда да го вземе в ръка. Вече бе решил, че независимо от обстоятелствата няма да насочи оръжие към Хюстън.

Демарко различи две тъмни фигури в мъглата, два силуета без лица. Единият стоеше във водата, другият по-ниско, може би седеше на камъните. После изпука вторият изстрел. Звукът бе като силен шамар през лицето на полицая.

— Томас, недей! — извика Райън. Но думите потънаха в пукота на още четири бързи изстрела и фигурата на брега падна по гръб.

Демарко забави ход и примигна, а когато успя да види фигурата на брега малко по-ясно, болката в гърдите му се разрасна и запулсира. Посегна към джоба си, извади оръжието и тръгна към Инман. Мъжът стоеше до малък скален блок, който стърчеше от водата, и с омотани с тиксо китки здраво стискаше револвера на баща му.

Лицето, шията и гърдите на Хюстън бяха осеяни с кървави дупчици от първите три изстрела. Последните три, всичките в гърдите, бяха отворили малко по-големи рани, а около тях кръвта бе ярка и бликаше в ритъм с бавните, глухи удари на сърцето му.

Демарко коленичи до него. Дясната си ръка протегна към езерото, за да държи Инман нагазил до глезените във водата. Лявата си ръка положи върху главата на писателя. Томас Хюстън лежеше с широко отворени очи и се взираше нагоре в безкрайната белота. Стискаше здраво ръце от болка, но на устните му играеше тънка усмивка.

— Ти си един много умен човек — каза Райън.

Томас не даде вид да го е чул. „Той е някъде другаде“ — помисли си сержантът. Може би вече бе с Клеър и децата. Може би гледаше как вървят към него, хванати за ръце.

— Човече, кръвта ми изтича, мамка му — обади се Инман, но Демарко не проявяваше интерес към него в момента. Сега го интересуваше единствено изкуството на умирането, упражнявано от писател, на когото се възхищаваше. Седя безмълвно с ръка на челото му, докато измъченото дишане на Томас Хюстън спря и той застина спокоен и усмихнат. Вече бе някъде далеч, отвъд каменистия бряг.

Едва тогава Демарко насочи вниманието си към всичко останало. До коляното му лежеше ножът на Инман — там, където го бе оставил Хюстън. Престъпникът стоеше приведен над водата и се тресеше от студ. На двете му мускулести ръце, от мишницата до лакътя, зееха дълги разрези с нож, имаше още два от вътрешната страна на бедрата му. Джинсите и сивата му тениска бяха покрити с алени петна на Роршах. Към всеки от глезените му бе привързана по една циментова тухла от гаража на Демарко.

Сержантът се усмихна. Беше попил част от спокойствието на Хюстън и сега не бързаше, вече нямаше нищо важно за вършене.

— Онзи задник си получи заслуженото — каза Инман. — Той е луд!

— Мислиш ли? — отвърна Демарко.

— Виж какво направи с мен!

Райън внимателно огледа обстановката. Дрехите на Инман бяха мокри до кръста. Тези на Хюстън — също. Плътна ивица кал се вихреше през зеленикавата вода зад престъпника. Но нямаше следи от влачене, които да водят към езерото.

— Да видим правилно ли съм разбрал, Карл. С насочен към теб пистолет, той те застави да влезеш навътре във водата, така ли?

— Замръзвам тук, мамка му!

— Отговори на въпросите ми и ще излезеш.

— Добре, да, точно така направи.

— След като влезе във водата ли завърза циментовите тухли към краката ти?

— Не, преди това. Накара ме да ги нося, докато нагазих още по-навътре.

— И тогава нанесе порезните рани?

— Докато държеше шибания пистолет насочен към главата ми!

— После е оставил пистолета върху онази скала там, върнал се е тук и е седнал на брега. Правилно ли съм разбрал?

— Казах ти, че е луд за връзване, нали? Какво си е мислел, че няма да взема пистолета? Шибаният глупак просто седеше там и ми се хилеше.

Демарко се усмихна.

— Дори е оставил ножа ти тук, за да се освободиш, когато излезеш. Знаел е, че единствената ти надежда е да се върнеш обратно на пътя. Но колкото по-бързо тичаш, толкова по-силно ще кървиш. Искал е да почувстваш смъртта си. Всеки ужасяващ момент от нея.

Инман трепереше.

— И ти, мамка му, намираш това за смешно, така ли? Направи опит да хвърли револвера към полицая, но с вързани ръце успя само да го метне към брега и той изтрака върху камъните.

Демарко се изкуши да вземе пистолета, да го почисти и да го отнесе у дома, където му беше мястото — единственото нещо, което пазеше от баща си. Но трябваше да го остави тук.

Отмести поглед от гологлавия мъж и се загледа към езерото и дърветата отвъд брега. Все още тъмнееха в изтъняващата мъгла, но зад тях вече проблясваше меката оранжева светлина на зората.

— Ей, задник — обади се Инман. Гласът му звучеше по-меко, сякаш се молеше. — Просто ще си седиш там и ще ме оставиш да умра, така ли?

— Никога не бих го направил — заяви Демарко. — Излез на брега.

Инман повлече единия си крак напред, после другия. Циментовите тухли стържеха по дъното на езерото и вдигаха тинята на повърхността. Накрая стъпи на брега треперещ, обвил ръце около тялото си, и застана на метър от полицая.

— Е, смяташ ли да махнеш шибаните тухли от краката ми, или не?

— Разбира се — отвърна Демарко. Положи лявата си ръка върху главата на Хюстън за последен път, вдигна дясната и простреля Инман право в сърцето.

63

Боуен остави тънкия сноп листове върху бюрото си и погледна към Демарко, който седеше срещу него и зяпаше през прозореца. В ясния ранен следобед въздухът изглеждаше изумително прозрачен иззад стъклото. Малкото останали листа върху кленовете близнаци на поляната пред полицейското управление трептяха като кафяви пламъчета на острия вятър.

— Написано е добре. Спор няма — отбеляза Боуен.

Демарко се усмихна.

— Изкарах кратък курс по творческо писане.

— Какво ще кажеш да го прегледаме заедно? Някои неща все още ме озадачават.

— Давай — каза Демарко.

— Значи снощи Хюстън се е появил изневиделица у вас. Почукал на задната ти врата и ти си го поканил във всекидневната. Обаче не помниш почти нищо от последвалия разговор.

— Само онова, което е в доклада. Можеш да благодариш за това на онези твои бели хапченца. Бях замаян от момента, в който Хюстън ме събуди с хлопането по вратата, до момента, в който Инман ме цапардоса.

— В кухнята?

— Точно така.

— Където си отишъл, за да вземеш две бири.

— Да взема бира, да направя сандвичи… Хюстън не беше ял, откакто се видяхме във фара.

— Ти си влязъл в кухнята сам и там е стоял Инман.

— Едър, плешив и грозен.

— Как е разбрал къде е Хюстън?

— Искаш да гадая ли?

— Искам да предположиш. Да се впуснеш в размисъл. О, по дяволите, добре, отгатни!

— Може би е наблюдавал къщата ми с надеждата да го отведа до Хюстън.

— Ако е искал да убие Хюстън, защо не го е направил още миналата седмица, когато е имал възможност?

— Май трябваше да го попитам. Моя грешка.

— Кажи какво мислиш, мамка му!

— Навярно първоначално е смятал, че Хюстън ще бъде арестуван, осъден, опозорен и затворен зад решетките, където приятелчетата на Инман биха могли да се позабавляват с него. Човекът очевидно е обичал да си играе с жертвите. Само че ние не успяхме да открием Хюстън и Инман е започнал да се изнервя. Затова е решил да потърси единствения човек, който би могъл да го отведе при писателя.

Боуен потри брадичката си. Прокара и двете си ръце през косата. Накрая каза:

— Значи ти си влязъл в кухнята, за да приготвиш на Хюстън нещо за ядене, и Инман те е фраснал. Просто ей така.

— Бях още замаян, нали се сещаш? Тромави рефлекси. Благодарение на теб. В честна битка щях да му наритам задника точно за шест секунди.

— Аха, разбира се. И следващото, което си спомняш, е как си отворил очи на кухненския под и си видял, че Инман влачи Хюстън през вратата.

— Спомням си и какво сънувах. Нещо с морски сирени на линолеума. Трябваше ли да го включа в доклада?

Боуен се облегна в стола.

— Значи си се надигнал от пода и си излязъл навън тъкмо навреме, за да видиш как колата ти се отдалечава по алеята зад плевнята.

— Ти си внимателен читател, Кайл. Радвам се, че приемаш писането ми сериозно.

— А какво ще кажеш и ти да приемеш този разговор сериозно?

— Разбира се.

— Всеки въпрос, който ти задавам аз, ще ми бъде зададен от журналистите. Не искам да изглеждам като пълен идиот.

— Малко е късничко за подобни житейски решения, не мислиш ли?

Боуен въздъхна.

— Не разчитай прекалено на общата ни история. Дългогодишното ни приятелство няма да те спасява вечно. Трябва да проумееш това.

Демарко се усмихна.

— Историята беше любимият ми предмет. Онези, които не могат да се поучат от историята, са обречени да я повторят. Или нещо такова. Джордж Сантаяна49.

— Китаристът Сантаяна ли го е казал? Онзи, дето е написал песента за жената дявол?

— Песента е „Черна магьосница“50, китаристът е Карлос Сантана. Всъщност парчето не е негово. Записано е от „Флийтууд Мак“51 две години преди кавъра на Сантана. Съвсем в нищо ли не те бива, а?

Боуен се усмихна пряко сили, после се сепна от жуженето на мобилния си телефон и погледна екрана.

— „Канал 4“ — каза и спря звука. — Е, да се върнем на темата. Излязъл си навън и си видял как колата ти се отдалечава. Но вместо да вземеш телефона и да се обадиш за подкрепление, ти си хукнал подир нея.

— Със залитане. Написал съм „със залитане“, нали?

— Тръгнал си да я преследваш със залитане…

— Не да я преследвам, а по-скоро да установя вероятния път за бягство на извършителя. И едва тогава да се обадя за подкрепление.

— Това не си го написал тук — изтъкна шефът му и почука с пръст по доклада.

— Сега се сетих. Навярно такова е било намерението ми.

— Навярно?

— Виж, ти ме накара да изпия хапчетата. Всъщност ме заплаши с нещо ужасно, ако не ги изпия, не помня вече с какво. Така че, ако има бели петна в паметта ми, ти си причината за появата им.

— Дадох ти двайсет милиграма валиум, за бога. Има меко успокоително действие.

Демарко сви рамене.

— Може да се дължи на дясното кроше в челюстта. Възможно е също така Инман да е ударил главата ми няколко пъти в пода.

— Това сега ли си го измисли?

— Започвам да си припомням отделни детайли. И не съм тичал подир шибаната кола. Да ти приличам на лабрадор? Исках да видя накъде ще завие на ъгъла.

— Освен това си видял и разпознал автомобила на Бони, паркиран на улицата.

— Точно така.

— И си се приближил към колата с извадено оръжие.

— Доколкото си спомням.

— Значи си бил въоръжен, когато Инман те е фраснал в кухнята.

— Едва ли — отвърна Демарко.

— Обаче пистолетът е бил у теб, когато си излязъл навън.

— Ето още едно петно в паметта ми. Явно съм взел оръжието от спалнята по някое време. И после съм излязъл в двора със залитане.

— Така ли си го спомняш вече?

— Просто се опитвам да запълня дупките. Малко неща са напълно сигурни.

— Така изглежда.

— Когато видях Бони с прерязано гърло, сякаш получих шамар за събуждане.

— Само дето пак си пропуснал да се обадиш за подкрепление.

— Мислех, че внимателно си прочел доклада ми.

— Добре де, пробвал си да звъннеш, докато си преследвал Инман с автомобила на Бони. Само че батерията на мобилния ти телефон е била изтощена.

— Замислял ли си се как технологиите винаги ни предават точно когато най-много се нуждаем от тях?

— Направо ме побъркваш. Опитвам се да извлека някакъв смисъл от този… този…

— Доклад?

— Този монтаж от противоречия. И ако не те познавах добре, щях да предположа, че всячески се опитваш да ми попречиш да схвана смисъла.

Демарко се изкиска.

— Кое е толкова смешно, мамка му?

— Съжалявам, просто се сетих за онази реплика от „Големият сън“ на Реймънд Чандлър: При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение.52 Не че има връзка с този случай, разбира се. Аз също си блъскам главата и търся отговори от самото начало. Виж, не ти преча да схванеш смисъла по никакъв начин, категорично. Просто се чувствам леко замаян, навярно защото всичко свърши. Най-сетне този отвратителен, потресаващ епизод приключи, дяволите да го вземат. И да, аз също съм страшно ядосан заради начина, по който приключи. Изгубихме един добър човек. Много добър човек.

Няколко секунди изминаха в мълчание.

— Добре — заяви Боуен. — Не си могъл да проведеш обаждането, защото мобилният ти телефон е бил с изтощена батерия. Продължил си преследването. Къде ги настигна?

— Така и не ги настигнах всъщност. От време на време виждах чифт стопове в далечината, колкото да се ориентирам. Най-много ценно време изгубих, след като Инман заряза колата на сечището.

— Добре — каза началникът му. — По това време вече е било… колко… шест сутринта? Все още сравнително тъмно. Обаче ти някак си успял да ги проследиш до място за лагеруване, за чието съществуване не си и подозирал.

— Водех се по слух. След първия изстрел вече не беше толкова трудно.

— А онова, което си видял там, ми се струва доста странно.

— Наистина — кимна Демарко.

— Защо Инман с използвал сачми?

Райън сви рамене.

— Беше садист. Това поне е сигурно.

— Прострелял е Хюстън три пъти със сачми само за да му причини още по-голямо страдание?

— Така изглежда.

— После го е довършил с три 22-милиметрови в гърдите. С петдесетгодишен револвер.

— Думата „странен“ е твърде слаба, за да опише човек като Инман.

— Съгласен съм. Защото после е нагазил във водата и е започнал да реже собственото си тяло с нож. Защо му е да го прави?

— Искаш да ти дам обяснение за нелогични действия.

— Искам да направиш предположение.

— Той беше садист и мазохист. Откачалка.

Боуен се намръщи и поклати глава.

— Значи ти си пристигнал на местопрестъплението. Проверил си пулса на Хюстън. Разбрал си, че е твърде късно за него. И си наредил на Инман да излезе от водата.

— И в този момент той тръгна да ме напада с онзи негов брутален дълъг нож.

— Край на историята.

— Поне на неговата.

— Той е паднал по гръб във водата, ти си се хвърлил след него и си измъкнал тялото навън.

— А водата си беше студена.

— И тогава се случило чудо. Мобилният ти телефон внезапно проработил!

— Върнах се до сечището, включих го към зарядното в колата и се обадих. Май съм забравил да включа тази част в доклада.

— Още ли си замаян? — попита Боуен.

— Не. Точно сега се чувствам свеж като този красив есенен следобед. Малко съм уморен обаче. Гладен и уморен.

— Нека отделим минутка и за местопрестъплението. Очевидно по китките и глезените на Инман има ожулвания от въже. Но ти никъде не си открил въже, така ли?

— В района на лагера ли? Само камъни, нищо друго.

— Някаква представа как са се появили тези ожулвания тогава?

— Може би с Бони са правили груб секс, преди да тръгнат към къщата ми.

— Който очевидно е завършил с прерязване на гърлото й в сублимния момент.

— Нека освежа паметта ти, Кайл. Говорим за Карл Инман. Човекът беше луд за връзване.

Началникът му отново издиша тежко.

— А докато си чакал пристигането на полицейските екипи, си решил да си стъкнеш един хубав, голям огън. Нещо като сигнален огън, такова ли беше намерението ти?

— Намерението ми беше да предпазя измръзналите си, вкочанени топки от откършване.

— Знаеш ли, ти винаги си бил малко непредсказуем, истинско буре с барут, обаче този път… Този път в историята ти има ужасно много дупки.

— Значи не ме бива за писател. Още един недостатък, с който трябва да се науча да живея.

— Имаш ли подозрения, че е възможно, след като си бил толкова замаян и прочее, да си възприел погрешно някои неща?

— Например? — попита Демарко.

— Например че е възможно Хюстън да е нанесъл порезните рани върху тялото на Инман? Това би обяснило поне охлузванията от въже.

— Звучи ми доста скалъпено и изсмукано от пръстите.

— Отказваш дори да обмислиш подобна възможност, така ли?

— Такъв сценарий предполага, че Хюстън е надвил Инман по някакъв начин, завързал го е… с въже, което е намерил… къде? Знам със сигурност, че в колата ми нямаше въже. И сетне някак си е успял да убеди Инман да влезе до кръста в ледената вода, за да може спокойно да го нареже с ножа? И после какво? С ясното съзнание, че Инман ще умре от студ или ще кърви до смърт, преди да успее да се върне в цивилизацията, Хюстън му е подал нерегистрирано оръжие, заредено със сачми, за бога, седнал е на брега и е казал: Добре, сега е твой ред, застреляй ме. Наистина ли мислиш, че това е по-правдоподобният вариант на историята?

— Мисля си, че не е съвсем извън сферата на възможното да се надяваш да пренапишеш част от истинската история. От уважение към Хюстън.

Демарко замълча. Няколко секунди по-късно се завъртя в стола и отново се загледа през прозореца. Сърцето му се свиваше от болка при вида на голите дървета. Небето беше удивително синьо.

Накрая отново се обърна към Боуен.

— Питаш ме дали един добър, почтен и състрадателен човек е способен да подложи някого на мъчение?

— Точно това те питам.

— Ти ми кажи. Имаш съпруга и момиченце, в живота ти няма нищо по-важно от тях. Да речем, че една вечер се прибираш вкъщи и ги намираш заклани. Какво би причинил на виновника? Кое е според теб справедливото наказание?

Боуен се взираше с наведена глава в доклада на Демарко. Не помръдна от мястото си в продължение на половин минута. После отвори едно чекмедже, измъкна оттам жълто-кафяв плик, пъхна доклада вътре и го затвори.

— Направи ми една услуга — каза. — Вземи си вкочанените топки и се разкарай оттук.

Райън се изправи.

— О, те вече се затоплиха приятно. И двете. Искаш ли да провериш?

64

Същия следобед, преди да се прибере, Демарко се отби до Ониънтаун. От алеята на семейство О’Пачън видя Розмари в задния двор. Лазеше на четири крака между лехите с изсъхнали домати в градината си, скубеше стръковете из корен и ги тъпчеше в пластмасова кофа. Приближи се към нея и тя вдигна подутите си и зачервени от плач очи. По бузите й се стичаха кални вадички.

— Къде е Ед? — попита Демарко.

— Пред телевизора — отвърна Розмари. — Може би се надява, че новините ще се променят някак си. Само че няма да се случи. Последният член на семейство Хюстън — брутално застрелян, преди убиецът му да бъде пронизан от полицейски куршум.

Изтръгна поредното растение и изтръска пръстта от корените му.

— Поне сте заловили кучия му син — добави. — Получил си е заслуженото.

Демарко коленичи до нея. Вдигна кофата и я изчака да натъпче мъртвото растение вътре.

— Умееш ли да пазиш тайна? — попита.

65

Погребението на Хюстън бе в подобаващо мрачен и мразовит ден. Сега, когато новината за невинността му се разгласяваше в интернет и се излъчваше от една радио-телевизионна кула до друга през няколко континента, колегите и съседите му побързаха да го обявят отново за свой близък приятел, в чиято невинност никога не са се съмнявали. Завистта, която бяха изпитвали към живия Хюстън, се превърна в лично усещане за загуба след смъртта на писателя. В деня, когато бе обявена смъртта му, всички книжарници в страната продадоха наличните екземпляри от романите му и направиха поръчки за още десетки хиляди.

В тълпата около гроба студентки притискаха копия от романите на Хюстън към ватираните си якета, хлипаха и трепереха, а слабички, чувствителни младежи ги гледаха с копнеж и крояха планове как да превърнат мъката в сексуално завоевание. Поетът Дентън — в тъмносиво кашмирено палто и бледолилав шал, опасан два пъти около врата — изнесе петнайсетминутна реч за специалната връзка, която са споделяли той и Томас Хюстън.

— Бяхме колеги, приятели, дори съавтори — каза, — работници, трудещи се рамо до рамо в лозята на истината… братя по оръжие… поети войни.

След това отметна глава и изрецитира „Ленора“ и „Аннабел Ли“ на По. Силният вятър надигаше буйната му кестенява коса, очите му блестяха от сълзи, а гласът му едва забележимо трепереше.

Демарко стоеше най-отзад, далеч от събраните в полукръг опечалени. До ушите му стигаха само откъслечни фрази от речта на Дентън. Бе възнамерявал да остане съвсем за малко на погребението, а после да се върне към тишината на дома си и мислите, които го човъркаха, но остана, докато спуснаха ковчега в земята и започна спектакълът на хлипащите оплаквани. Розмари и Ед О’Пачън първи се наведоха над гроба за последно сбогом. Останаха неподвижни един до друг в продължение на половин минута, Ед бе положил длан върху гърба на съпругата си. Когато се обърнаха, за да отстъпят място на другите от опашката, Розмари откри с поглед Демарко в дъното на тълпата и с една прошепната дума насочи и съпруга си към него. Макар че бузите им аленееха от студа и блестяха от сълзи, и двамата поздравиха сержанта с неуловима усмивка, разбираема само за него. Той кимна веднъж, после се обърна и тръгна сам към колата си по дългата, криволичеща асфалтова алея.

Не спираше да го измъчва въпросът защо Инман се бе появил в къщата му преди три нощи. Защо бе рискувал да го заловят след сблъсък с полицай? Двамата нямаха общо минало. Демарко никога не го бе арестувал, нито бе участвал в някой от арестите му. Хрумваше му единствено, че в някакъв момент Бони бе споменала името му пред Инман и нещо в тона й отново бе събудило ревността му. Затова мъжът бе направил леко отклонение в маршрута им за бягство — за да пререже гърлото на Бони и да докопа Демарко. Сержантът познаваше психиката на престъпниците и сметна това обяснение за приемливо, но то така и не успя да сложи край на шепота в съзнанието му. Ето защо нареди да конфискуват и огледат под лупа автомобила на Бони. Уви, и това не доведе до обяснение за поведението на Инман. Малкият багажник бе натъпкан с дрехите им, събрани в два куфара и три брезентови раници, в жабката на колата имаше пътни карти на Пенсилвания, Западна Вирджиния, Кентъки, Арканзас и Тексас, а в дамската чанта на Бони бяха парите им за път — две пачки по три хиляди долара, увити в квитанции от „Ситизън Банк“. Нищо от намереното не подсказа каквото и да било на Демарко. Остави му само бегло усещане за безпокойство, което отказваше да се разсее.

А сега към усещането за безпокойство се прибавиха и стъпки, които приближаваха зад гърба му — пъргави, широки крачки, звучно шляпане на подметки, което се чуваше все по-отблизо с всяка изминала секунда. „Мъж — помисли си Демарко — или висока, атлетична жена с ниски обувки.“ Без да забавя значително темпо, той обърна глава леко назад.

— Здрасти — каза Нейтън Брайсън. Черното му палто висеше разкопчано, отдолу носеше черно поло и джинси. Бузите му червенееха от студа, а очите му бяха обрамчени от по-дълбок вътрешен хлад.

— Здрасти — отвърна Демарко.

Младият мъж го настигна и изравни крачка с неговата. Известно време вървяха в мълчание. После Райън му каза:

— Съжалявам, Нейтън. Знам, че бяхте добри приятели.

Младежът кимна. Погледът му се рееше в далечината.

— Какво ще кажеш за представлението?

— Трогателно.

— Изненадан съм, че не сложи и маса, та да използва момента за раздаване на автографи.

— Дентън?

— Кучият му син си правеше шибана самореклама. Исках да го удуша.

Демарко хвърли поглед към намръщеното лице на младия мъж. Вече разбираше нуждата на Нейтън от компания, гнева му, обидата, примесена със скръб.

— Да използва нечие погребение по този начин — добави. — И то на човек като Томас. Той би се отвратил, ако можеше да го види.

— Може би — кимна Демарко. — Или просто щеше да го приеме от забавната му страна. Като човек, способен да опрощава изблиците на приятелите си.

— Приятели? — изрече Нейтън и поклати глава.

Известно време вървяха в мълчание. Накрая стигнаха до тротоара, завиха надясно и продължиха покрай дългата редица паркирани до бордюра автомобили.

— Значи Томас не го е смятал за приятел? — попита Райън. — Сигурен ли си?

— Той никога не би разобличил някого открито. Просто не беше такъв човек. Обаче това постоянно самоизтъкване на Дентън… намираше го за отблъскващо, меко казано.

— Разкажи ми повече за Дентън.

— Човекът не пропуска възможност да се намърда в светлините на прожекторите. Непрекъснато се опитва да се домогне до деканското място, до щатния академичен състав… или просто да бъде център на внимание. Обсебен е от това. Не се въздържа и днес. Настоя да произнесе хвалебствено слово. А после го превърна в шоуто на Робърт Дентън.

Демарко разпозна колата на младия мъж, когато я подминаха — синьо двуместно БМВ. Но Нейтън продължи да върви и той запази мълчание.

— Всеки път, когато публикуваше стихотворение в някое невзрачно литературно списание, пускаше съобщение до пресата, за бога. До местните вестници, до университетския вестник, до бюлетина на академичното дружество. Изпращаше и верижни имейли до всички студенти и преподаватели.

— И Томас не одобряваше това, така ли?

— За него всичко бе в интерес на работата, разбираш ли?

Демарко кимна.

— Беше изключителен човек, съгласен съм.

Тогава стигнаха до колата на сержанта и спряха до десния заден калник. Демарко се обърна с лице към младежа и зачака.

Нейтън се взираше встрани от него.

— Дори онова нещо в Албион — продължи. — Изпращаше съобщения до пресата и за него, с което наистина лазеше по нервите на Томас.

При споменаването на Албион нещо просветна в съзнанието на Демарко, и то в същата онази гънка, където тлееше усещането му за безпокойство.

— Кое нещо в Албион?

— Четеше лекции по поезия на затворници.

— Дентън е преподавал в затвора?

— Доколкото знам, води курс по поезия там от две години насам, ако не и по-дълго.

Демарко внезапно усети тежест в гърдите, някакво стягане, от което сърцето му започна да бие по-бързо. Не му достигаше въздух.

— Явно не си наясно, че Карл Инман е излежал присъдата си в Албион. Освободен е съвсем наскоро.

Младият мъж го погледна право в очите.

— Шегуваш ли се? — попита. — Мамка му, сериозен си.

— Наистина ли не знаеше?

— Не знаех, кълна се.

66

Демарко можеше да се свърже със затвора и по телефона, но тогава нямаше да има причина да не се прибере у дома. У дома беше сиво като небето и тихо като в гроб. Трийсетминутното шофиране до Албион щеше да му осигури не само усещане за движение, за някакъв напредък, но и време, в което да обмисли на спокойствие всички детайли около последната новина. Ценното сведение относно поста можеше да се окаже и задънена улица, но Демарко се съмняваше в това. Онзи бодеж в съзнанието му, който го тормозеше от смъртта на Хюстън, бе изчезнал, а на негово място се бе появила неочаквана лекота. Денят изглеждаше с един-два лумена по-светъл, а въздухът беше станал по-свеж. Нещо се бе променило с разкритието на Нейтън. Мъглата на неведението започваше да се разсейва.

Новият заместник-директор на затвора бе слаб, среден на ръст мъж на име Галахър. Демарко се бе надявал на среща със самия директор Уудс — човек с увиснали бузи и решителен поглед на ловджийска хрътка. Галахър, от своя страна, напомняше за роботизирана чихуахуа; всяко негово движение бе тихо и бързо, предшествано от поне пет секунди покой, през които мозъкът му препускаше през бинарния код. За жалост, днес директорът имаше почивен ден. Но молбата на Демарко бе нещо повече от стандартна канцеларска справка и не изискваше темперамент на блутик кунхаунд53. Той се настани до саксията с фикуса в кабинета и изчака Галахър да открие информацията в компютъра си.

— До този момент Робърт Дентън е водил пет двуседмични курса по творческо писане на поезия. По един всеки юни и януари. Ще преподава отново при нас в началото на следващата година.

— А списъците с курсистите? — попита Демарко.

Галахър впери поглед в екрана на компютъра. Седеше напълно застинал, движеше единствено пръста си, за да управлява мишката. Накрая каза:

— Няма Карл Инман.

— Никъде? В нито един от петте курса?

— Точно така — потвърди Галахър.

Демарко се облегна в стола си. После се наклони настрана, за да избегне онова листо на фикуса, което гъделичкаше ухото му.

— Знаете ли дали Дентън е имал други контакти със затворниците? Някаква възможност за лични срещи, нещо такова?

— Едва ли. На всяко занятие присъстват двама пазачи. Броят на курсистите варира между… седем и дванайсет.

— Регистърът за външни посещения компютризиран ли е?

— Да, сър.

— Бихте ли проверили дали Дентън някога е идвал на посещение при Инман?

— Две години назад достатъчно ли е?

— Би трябвало да е.

Демарко отново зачака. Чудеше се дали Галахър е толкова скован и механичен и в дома си. Питаше се дали е женен, дали има деца, дали притежава истинско куче и каква порода е то.

— Не — заяви заместник-директорът.

— Никакви посещения, никакво общуване по време на курса. Никакъв директен контакт, доколкото е възможно да проверите.

— Доколкото е възможно да проверим. Точно така.

След няколко секунди Демарко положи ръце върху коленете си и се изправи на крака. Приближи се към бюрото на Галахър и протегна ръка.

— Благодаря ви. Оценявам помощта ви.

Мъжът остана неподвижен няколко секунди, после се изправи и протегна ръка.

Демарко се изненада от топлината на дланта му и от енергичното му ръкостискане.

— Е, харесва ли ви новата работа? Тук сте от… колко… пет месеца?

— Да, пет месеца без една седмица. Работата ми харесва, сър.

— Плюс-минус две хиляди затворници. Това е голяма отговорност.

— Така е — отвърна Галахър. После като по задължение добави: — Но не се оплаквам.

И тогава сержантът внезапно разбра защо събеседникът му е толкова скован. Той бе уплашен. Ужасен до смърт, че може да сбърка някъде.

— Може да изпием по бира заедно някой път — подхвърли Демарко. — Какво ще кажеш?

Заместник-директорът примигна.

— Добра идея, сър.

— Аз съм Райън, между другото. Спести си любезностите за онзи, който подписва чековете със заплатата ти.

— О… — каза Галахър, а миг по-късно се представи: — Нелсън.

— Така ли те наричат приятелите ти?

— Казват ми Джей Джей — отвърна след поредната кратка пауза.

— Как, по дяволите, се получава Джей Джей от Нелсън Галахър?

Слабият мъж се усмихна и се изчерви.

— Нелсън Джеймисън Джером Галахър. Братята на майка ми.

— Късметлия си, че са само двама.

— Аз ли да не знам.

Бодежът в черепа на Демарко се завърна около полунощ. След разговора с Галахър някак бе успял да убеди сам себе си, че затворническите курсове по творческо писане са лъжлива следа и нямат връзка с деянията на Инман. Репликата му в кабинета на Боуен бе достатъчно обяснение: „Говорим за Карл Инман. Човекът беше луд за връзване.“ Нямаше защо да търси логика в действията на едно лишено от разум съзнание. Накрая усещането за безсилие щеше да докара до лудост и собственото му логично съзнание.

Двеста милилитра топло уиски „Тенеси“ и безсмисленото жужене на телевизора в тъмната стая му донесоха облекчение. Но скоро след като си легна и се вторачи в мрака пред себе си, бодежът започна отново. Сякаш някой подръпваше един и същ косъм на темето му и този косъм бе забит дълбоко в мозъка му. Почесваше мястото и го разтриваше с кокалчетата на пръстите си, притискаше го. Бодежът се връщаше на всеки десет или петнайсет секунди. Колкото по-дълго го изучаваше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че усещането е по-скоро лингвистично, отколкото физическо. Подръпването на дълбоко вкоренения косъм бе неговото нежелание да приеме собствения си довод за поведението на Инман. Демарко поставяше под съмнение дори съпротивата си срещу това обяснение. „Чувствам ли се лично засегнат, че Инман ме нападна? — питаше се. Затова ли не мога да го приема?“ Не съжаляваше, че е застрелял престъпника край езерото, укоряваше се само за това, че е избързал. „Защо дойде при мен? — трябваше да го попита. — Защо уби Бони?“

Тъмнината не даваше никакви отговори, нито отмора. След известно време Демарко се върна във всекидневната и се настани в креслото си. Допълни чашата си и включи телевизора. На канал 262 попадна на „Допир до злото“, стар черно-бял филм. Чарлтън Хестън бе в ролята на мексиканец, Орсън Уелс играеше корумпирано ченге, Марлене Дитрих — проститутка. Намали звука до минимум (чуваше го, без да различава думите) и се остави на мрака да го погълне. Тих шум и мека светлина — колкото да заглушат бодежа. И глътка уиски — колкото да го приспи.

67

Събуди го поредното сиво утро и телевизионна реклама на хапче за уголемяване на пениса. Две едрогърди жени с дълбоки деколтета и къси поли хвалеха продукта и ефекта му върху мъжете им. Демарко гледа жените, докато се събуди достатъчно, за да изпадне отново в мрачно настроение. После заведе неуголемения си пенис в банята, където уринира, съблече се и застана под горещата струя на душа, притиснал чело към плочките на стената. Тъкмо се подсушаваше с хавлия, когато телефонът звънна.

Вдигна на четвъртото позвъняване, гол и мокър, стъпил на килима във всекидневната.

— Демарко — каза.

— Не съм те вдигнал от тоалетната, нали?

Разпозна на мига Делбърт Уудс, директора на затвора в Албион, чийто топъл и дрезгав глас винаги му напомняше за актьора от петдесетте години Бродерик Крофорд.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Дел, но не си.

— Сега ли си измъкваш мързеливия задник от леглото?

— Преди няколко минути. Какъв е проблемът?

— Кръвното ми. Онзи тъпак разправя, че вчера си наминал за някаква информация.

— Така е.

— И не ти е дал онова, за което си дошъл, прав ли съм?

— Даде ми каквото имаше. Просто не беше онова, което се надявах да получа.

— Защото е педантичен малоумник. Ти си попитал дали Инман е посещавал курс по творческо писане на поетия. И Нелсън е отворил списъците от курсовете за поезия.

— И?

— Трябвало е да пусне търсене с името на Инман, а не с вида на курса. Тук предлагаме най-различни курсове. Повечето затворници се записват на някакъв. Окуражаваме ги.

Демарко бавно си пое дълбока глътка въздух.

— Престани да ме баламосваш, Дел. Какво откри?

— Курс за грамотност. От януари до март тази година.

— През пролетта?

— Да.

— Мислех, че Дентън преподава само поезия.

— Ти да не си падаш по него, а?

— Кой е водил шибания курс по грамотност?

— Конеску. Изглежда като Роман Полански с проблем в щитовидната жлеза, нали?

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

В продължение на няколко секунди Демарко не успя да обели и дума. Мозъкът му бръмчеше и се въртеше, сякаш бе натъпкан в центрофуга. Ала бодежът в черепа бе изчезнал.

— Отстранен си от длъжност за няколко дни, така ли? — попита Уудс.

— Да. Стандартна оперативна процедура.

— Разбира се. Добре ли си?

— Добре съм. Все по-добре — отвърна Демарко.

— Хубаво, оправяй се. Никой не заслужава куршум повече от Инман.

— Защо го освободи тогава?

— Образцов затворник, нямах друг избор. Комисията за предсрочно освобождаване казва „пускай ги“ и аз ги пускам. Инман обаче… е като домашен любимец акула, нали се сещаш? Непрекъснато ти се хили и ти показва бисерните си зъби, но ти си сигурен, че рано или късно ще ти отхапе шибаната ръка.

— За жалост, направи много повече.

— И аз това казвам. Крайно време беше някой да му продупчи гърдите.

Демарко кимна. Беше настръхнал от вълнение и хладна тръпка пълзеше надолу по гръбнака му.

— Време е да се обличам — каза.

— Има ли смисъл да ти напомням, че временно си отстранен от длъжност?

— Мисля, че решението току-що бе отменено.

— Доколкото те познавам, никога не си го спазвал.

Демарко понечи да затвори, но после се сети нещо.

— Чуй, относно Джей Джей…

— Относно кого?

— Заместникът ти. Това му е прякорът.

— На тъпака? Че откога?

— Откакто той ми го каза.

— За пръв път го чувам.

— Мисля, че го предпочита пред Нелсън. И пред Тъпака.

— Та кой не би го предпочел?

— Недей да го дъвчеш за този пропуск, чу ли?

— Че защо не, по дяволите? Не му е за пръв път.

— Защото умира от страх.

— Съвсем основателно.

— Мисля да го изведа някоя вечер и да го напия. Да видим дали ще успея да го поочупя малко. Може и ти да дойдеш.

— Ти ли черпиш?

— Виж какво, твоята заплата е четири пъти по-голяма от моята.

— Това не е единственото нещо, дето ми е четири пъти по-голямо от твоето.

Демарко се засмя.

— Благодаря ти за обаждането. Много ценна информация. Ще те уведомя за развитието на случая. Поздрави Джей Джей от мен.

— Ти май харесваш хлапето, а? Не е ли сладичък?

— Още ли шофираш онова зелено „Чероки Ларедо“? Ще кажа на момчетата, които дежурят на магистралата, да си подготвят радарите.

— Аз пък ще кажа на Джей Джей колко много ти липсва. Приятен ден, Райън.

— И на теб, старче. Скоро ще се чуем по въпроса за бирата.

68

Първата задача на Демарко бе да уведоми началника си за получената информация.

— Официално си отстранен от длъжност — напомни му Боуен. Все още не беше махнал пластмасовото капаче от гигантското капучино с аромат на крем брюле, което Райън му бе донесъл от денонощния магазин. Седеше зад бюрото с ръце в скута си, когато вдигна поглед към колегата си. Сладкият аромат на напитката се носеше от дупчицата в капачето и се усещаше с всяко вдишване. Боуен се надяваше, че нежната пяна все още не се е стопила. Искаше да усети вкуса на първата глътка кафе върху езика си, искаше да каже „да“ и да зарадва приятеля си, но освен това искаше да е стриктен в работата си.

— Дори не си и помисляй да ми откажеш — каза Демарко.

— Не знам как да оправдая това разрешение. Аз ще нося отговорността за него.

— Защо просто не кажеш на всички да ти целунат розовия задник?

— Хабер си нямаш какъв цвят е задникът ми, не се прави, че знаеш.

— Трябва да ми разрешиш, Кайл. Искам да пробвам, мамка му.

Изминаха трийсет секунди в мълчание. Боуен свали капачето от чашата си. Най-отгоре все още плуваше тънък слой пяна. От димящото кафе се носеше сладък аромат.

— Присъствието ти със сигурност ще го стресне. Може да се окаже полезно.

— Така е, повярвай ми.

— А бихме могли и да го доведем тук за разпит. Ще ти позволя да стоиш в ъгъла и да гледаш.

— Не познаваш този човек. Той се чувства в безопасност в тясната си кутийка. В шибаната си пещера. Трябва да го направим там.

— Може да си напъхам розовия задник в прашки за по-удобно.

Демарко се усмихна.

— Полицай Морган би могъл да свърши всичко. Аз само ще наблюдавам.

Боуен вдигна картонената чаша към устните си и докосна пяната с върха на езика си. Топлина с аромат на карамел изпълни устата му. Накрая каза:

— Аха. Силно се съмнявам.

69

Демарко и полицай Морган тихо крачеха по коридора в Кембъл Хол. Когато стигнаха до точната врата, сержантът пъхна етажния ключ, който бе измолил от секретарката на катедрата, завъртя дръжката, отвори и влезе в кабинета. Морган го последва, но остана скрит зад редицата шкафове.

Конеску рязко завъртя глава. За миг в очите му проблесна гняв, отвори уста, за да нахока нежелания гост. Но после застина и едва чуто изсумтя.

— Добро утро — каза Демарко.

— Правя последни редакции по книгата си — заяви преподавателят и махна с ръка към монитора. — Нямам време за вас.

Сержантът прекоси помещението и застана точно до лявото му рамо. Конеску неохотно се обърна наляво и изгледа нежелания гост. Очите му блестяха, но този път не от гняв.

Демарко не спираше да се усмихва.

— Явно сте смятали Карл Инман за схватлив ученик, така ли е?

Конеску примигна.

— Името ми е непознато. Нямам такъв студент.

— Затова ли изтеглихте пет хиляди долара от сметката си в „Ситизън Банк“? Пет хиляди долара преди четири дни и още толкова преди две седмици.

Демарко чуваше бързите, плитки вдишвания на мъжа, виждаше как гръдният му кош рязко се надига и отпуска.

— Изпратих тези пари на семейството си. Чичо ми и леля ми са в Румъния.

— Защо не им изпратихте чек? Или не им изпратихте парите по банков път? Защото са били за Карл Инман. Повечето от тях открихме в автомобила му, все още увити в банковите квитанции с датата на теглене.

Конеску се взира в него още десетина секунди. После затвори очи. Пое си дълбоко въздух и издиша няколко пъти, докато накрая клюмна и отпусна рамене. Щом отвори очи и леко се завъртя надясно, погледна от Демарко към прозореца и се втренчи в десетината сантиметра мръсно стъкло, което се виждаше под избелялата платнена щора.

— Не съм му казвал да убива никого — изрече. — Трябваше само да го опозори. Защото той си го заслужаваше.

— Само че Томас Хюстън не е заслужавал да бъде опозорен, нали така? Защото никога не е докосвал, която и да било от танцьорките. Само е разговарял с тях.

Конеску не отговори.

— Как разбрахте, че е посещавал „Уиспърс“? Инман ли ви потърси?

— Просто исках Хюстън да ме остави на мира. Заради него не можех да си върша работата на спокойствие.

„Защото е ненавиждал измамите“ — помисли си Демарко.

— И скроихте план, за да се сдобиете с видеозапис от посещенията му в „Уиспърс“. За да получите назначение, повишение или нещо подобно. Само че Хюстън ви се е изплъзнал, нали? Оказал се е твърде добър човек.

— Онова… което направи Инман. Онова, което стори със семейството му. Аз нямам нищо общо.

— А какво ще кажете за парите, които сте му дали, за да се погрижи за мен?

Конеску не отговори. Демарко приближи до прозореца, вдигна щората и стаята се изпълни с ярка утринна светлина. Преподавателят примигна, присви очи и насочи поглед към пода.

— Дадох му ги, за да се махне — каза. — Той ме заплашваше.

— Не сте му платили, за да се погрижи за мен, така ли? Защото може би съм ви разтревожил?

— Не знаех на какво е способен. Инман… не беше цивилизован човек.

— Явно сте отишъл твърде далеч.

Конеску бавно завъртя стола си и отново се обърна към монитора. Запази документа, върху който работеше, и го затвори. После изключи компютъра. Когато екранът угасна, заяви:

— Майка ми често казваше: „Ако лежиш в лайна, не се оплаквай от вонята“.

— Умна жена — отбеляза Демарко. Десет секунди по-късно се прокашля според уговорения сигнал с Морган.

Полицаят влезе в стаята, свали белезниците от колана си и се обърна към Конеску:

— Изправете се.

Но преподавателят не помръдна. Седеше прегърбен на стола си. Демарко хвана облегалката с две ръце и бавно го завъртя към себе си. Мъжът вдигна поглед към него.

— Той не те харесваше — изрече.

— За господин Инман ли говорите?

— Никак не те харесваше.

Демарко погледна към Морган с изумление.

— Представяш ли си? — каза. — А аз съм толкова прекрасен.

70

Демарко не отиде на погребението на Бони, което навярно бе организирано от брат й или от танцьорките. Но два дни по-късно, малко след седем сутринта, се отби до гробището. Гробът й беше маркиран единствено с малка бронзова паметна плоча върху метално колче и букет попарени от сланата цветя, поставени върху малката купчина пръст — бели и жълти калии с изсъхнали и покафенели фунийки, сбръчкани като старческа кожа. Не знаеше какво да каже на Бони, не се сещаше за нищо, което не би прозвучало глупаво, изречено на глас в такава сива и тиха утрин. Остана няколко минути, пъхнал голите си длани под мишниците, загледан в осеяното с листа пространство. „Толкова много мъртви“ — помисли си. Въздухът щипеше прясно избръснатите му бузи, а от студа се насълзяваше дори здравото му око. Небето изглеждаше като акварел, кално петно, нарисувано от дете. На петстотин метра от гробището осемнайсетколесен товарен камион натисна спирачки на първия светофар в града и внезапният грохот от изпуснатия въздух изправи Демарко на нокти. Той изчака ръмженето да утихне напълно и погледна към гроба за последен път.

— Е — каза накрая, — ще се видим някой друг път, предполагам.

Половин час по-късно паркира колата си до фургона на Моби. Вътре не светеше нито една лампа, нямаше никакви признаци за човешко присъствие. Изключи двигателя и надникна през предното стъкло към слоя скреж върху насмоления покрив на караваната. Отвори вратата си и взе от поставките за напитки двете картонени чашки кафе от денонощния магазин.

Никой не му отвори, когато почука на входа. Остави едната чашка върху циментовото стъпало и завъртя топката. Вратата се отвори с лекота и в лицето го лъхна студен, спарен въздух. Демарко вдигна второто кафе от стъпалото, влезе вътре и затвори вратата с хълбок.

Моби лежеше на късото диванче от изкуствена кожа със свити към гърдите колене и мушнати между краката длани. Носеше твърде голям черен костюм, навярно купен наскоро от магазин за употребявани дрехи, и чифт протрити кафяви пантофи върху бели вълнени чорапи. До дивана стояха бутилка бяло вино и пластмасова чаша за кафе. Чашата бе празна, а от виното бяха останали само няколко глътки на дъното.

Демарко се наведе над мъжа и се заслуша. Кафето пареше в ръцете му, но стаята бе толкова студена, че виждаше собствения си дъх под формата на мимолетни, призрачнобели облачета. Наведе се още по-близо и се вгледа в гръдния кош на Моби, за да провери дали диша. Успокои се, но вече трепереше от студ и се огледа наоколо за термостата. Откри го в ъгъла на стаята, наведе се и присви очи. Дванайсет градуса. Плъзна пластмасовото лостче до двайсет и два градуса и чу как газовата горелка се включи с пукване.

Смушка Моби по рамото. После още два пъти, малко по-силно. Той тихо изръмжа и повдигна леко единия си клепач.

— Какво ще кажеш да се надигнеш за минутка и да пийнеш малко кафе — каза Демарко.

Изминаха още десет секунди, преди Моби да отговори. Но вместо да се надигне в седнало положение, мъжът се сви още повече и изрече:

— Тук е ужасно студено, мамка му.

Демарко се настани срещу него на масичката за хранене и сложи отгоре двете чаши кафе.

— Беше си изключил отоплението — обясни. — След минутка-две ще усетиш затопляне.

Моби лежеше и примигваше срещу него.

— Донесох едно черно кафе и едно със сметана и захар. Избери си.

Мъжът кимна към бутилката на пода.

— Нещо останало ли е там вътре?

Демарко изля остатъка от виното в пластмасовата чаша, но вместо да я подаде на Моби, я остави на масата.

— Искам да се надигнеш и да седнеш.

Братът на Бони вдигна ръка към бузата си, разтри лицето си и започна да се чеше по челото с мудни, повтарящи се движения. Бавно обикаляше с нокти от върха на челото до веждите и обратно — отново и отново. Накрая сержантът се наведе и дръпна ръката му.

— Ще си смъкнеш кожата от чесане. Изправи се и седни. Искам да поговорим.

Моби се надигна съвсем бавно и седна, свлечен на една страна. Полицаят му подаде чашата с вино, той отпи голяма глътка и потрепери.

— Кафето ще ти подейства по-добре — увери го Демарко.

— Не съм съгласен — отвърна дребният мъж.

Сержантът свали капачето на черното кафе, отпи глътка и закрепи чашата между коленете си.

— Помогни ми да разбера нещо — поде. — Защо му е на Инман да убива сестра ти?

Домакинът притискаше с две ръце чашата към гърдите си, точно под брадичката. От време на време я вдигаше към устните си, без да откъсва поглед от пода.

— Защо, Моби? Ти си единственият човек, който би могъл да знае.

Дребният мъж раздвижи глава бавно в отрицание. „Отрицание на какво?“ — запита се Демарко.

— Бони не е участвала в нещата, които е сторил Инман — каза. — Просто не беше такъв човек.

— И аз така мисля — кимна сержантът. — Но после, когато съобщиха по новините за случилото се в дома на Хюстън, навярно е имала своите подозрения, нали? Може би му е задала някой и друг въпрос.

— Забеляза ли, че тя леко накуцваше с единия крак? Веднъж зададе на Инман въпрос, на който той не искаше да отговори, и това беше резултатът.

— Ами абортът?

Моби застина, но не обели и дума.

— Знаеш за него, нали?

Мъжът стисна устни, замисли се за момент и кимна.

— Хюстън не я е докосвал, нали?

— Поне доколкото ми е известно.

— Значи бебето е било на Инман?

Той мълчеше и се взираше в пода.

— Моби! — каза Демарко. — Вече няма нужда да пазиш тайните й.

Дребният мъж вдигна чашата към устните си, задържа я там за момент и едва доловимо се усмихна. После я надигна и отпи глътка. Затвори очи и остана неподвижен известно време, притиснал чашата към гърдите си. Накрая жадно пое въздух, отвори очи, облегна се на възглавниците и закова поглед във вратата.

— Виж, тя имаше двама-трима редовни клиенти — обясни. — Нямам предвид клиенти на „Уиспърс“. Частни клиенти. Дългогодишни приятели. Знаеше само, че нещичко от някого се е промъкнало покрай диафрагмата й. Четиридесет и една годишна собственичка на стриптийз клуб, за бога. Да роди дете на този свят, без значение колко го искаше?

А Инман как разбра за аборта? Защо му е казала?

— В оная болница за аборти са й направили нещо. Преди да й дадат хапчето. Нещо като рентген. На корема.

— Ехография?

Моби кимна.

— Сложили снимката на диск и я дали на Бони. Тя каза, че приличало на мъхеста точица и толкоз. Обаче непрекъснато ми разправяше за това, разбираш ли? С насълзени очи. Заради една мъхеста точица. Предполагам, че по тази причина е запазила компютърния диск.

— И Инман го е открил?

— Тя вече е знаела, че той ще я пребие при всички положения, нали? Било е неизбежно. Но ако му каже, че бебето може да не е негово…

— Постъпила е както е редно.

— Цял живот правеше така — каза Моби.

— Добре. Значи смяташ, че това е причината Инман да я убие онази нощ, когато дойде при мен?

Дребният мъж сви рамене.

— Знам само, че те смяташе за свестен човек. Доста свестен за полицай, така каза. А когато си опакова багажа за път, просто мислеше, че заминават за известно време. Че се махат от цялата каша. Щял да я заведе на някое топло място, така ми обясни. Да избутат зимата. Тя мразеше шибаните зими тук. Винаги е искала да избяга от студа.

— В такъв случай вероятно се е изненадала, когато той е спрял колата на улицата зад къщата ми.

— Предполагам, че се е пресегнал да вземе онзи негов голям нож, нали се сещаш? Държеше го под седалката, когато шофираше. Тогава тя със сигурност е казала нещо.

Демарко кимна.

— Сестра ти знаеше къде живея. Още от едно време, когато държеше онова малко заведение на „Уест Венанго“.

Моби отпи от виното си.

— Тя рядко му се противопоставяше, но за такова нещо не би мълчала. Даже се сещам какво може да му е казала. Направиш ли го, няма да съм тук, когато се върнеш.

Демарко кимна и обмисли възможностите. Значи Инман е планирал да ме отвлече, да открадне колата ми, да прехвърли дрехите си и парите за път от мустанга, а после да тръгне на север. Картите сигурно са били уловка, за да заблуди Бони, че ще пътуват към Мексико. Може би от самото начало е възнамерявал да убие и нея. Като наказание, че е унищожила онова, което е смятал за негово, че го е лишила от още едно нещастно същество, което да бие и тормози. Той е бил луд, но не и идиот. Знаел е, че рано или късно ще го прибера на топло. Може би е смятал, че като ме отвлече, а после ме убие и скрие добре тялото ми, така че да затрудни откриването на останките, ще спъне разследването за достатъчно дълго време и ще успее да си намери безопасно място, където да се покрие. Може би е смятал, че аз знам как да го отведа при Томас.

— Бони рядко избухваше — призна Моби. — Обаче случеше ли се, ставаше страшно.

— В какъв смисъл? Какво точно имаш предвид?

— Нужен й беше сериозен повод, за да изгуби контрол. Обикновено се случваше, когато много, ама наистина много се страхуваше за нещо.

— Какво например? — попита Демарко.

— Знаеш ли защо ме назначи на работа в „Уиспърс“? — попита Моби.

— Разкажи ми.

— Допреди три години винаги наемаше за охрана някое хлапе от колеж. Младежи с повече мускули, отколкото мозък.

— И какво се случи преди три години?

— Една вечер пийнах малко повечко. Взех назаем чужда кола, натресох се в телефонен стълб и го скърших на две. Горната половина проби покрива на колата точно през средата. Пропусна ме на косъм.

— И тогава тя с изгубила контрол над емоциите си.

— Да. Същата вечер в болницата. Аз бях леко замаян, нищо повече. Но тя започна да вика. Нарече ме с всички обидни имена на света, крещеше с пълно гърло. Стана толкова зле, че искаха да й сложат инжекция с успокоително и да я завържат. Казах им да не я закачат, защото си го заслужавах. А и знаех, че просто е уплашена заради онова, което едва не си причиних.

— И мислиш, че може да е избухнала по този начин с Инман?

— Мисля, че е напълно възможно. Той вечно я тормозеше, вечно я чоплеше за нещо. Непрекъснато я обвиняваше в това или онова. Предполагам, че наистина са тръгнали за някое топло място. И тогава той й се е нахвърлил. Нарекъл я е курва, мръсница. Казал е, че се е чукала с този или онзи. И тя просто си е изпуснала нервите. С него Бони почти винаги бе на ръба на търпението си. А тя умееше да наранява, ако пожелае. Такива неща ще ти чуят ушите, че ще кървиш като заклано прасе, независимо дали са верни, или не.

— Какво може да е казала онази нощ според теб?

— Когато я дразнеше, основната му тема… имам предвид онова, което винаги й натякваше, беше свързано със секс. Например: Колко мръсни пишки лапна днес, кучко? Кого чука днес, мръснице? Ако не я обвиняваше в разврат, й казваше, че е твърде грозна за чукане, че не става за нищо. Че е просто боклук и нищо повече. Така я наричаше. Боклук. Това наистина ме вбесяваше.

— И смяташ, че най-накрая й е дошло до гуша?

— Направо я чувам, човече. Така де, не съм я чул, не го знам със сигурност. Но си представям ясно какво може да е казала. „Искаш ли да знаеш какво правих днес? Лапах пишката на някакъв непознат, после Хюстън ме изчука три пъти, а Демарко ми го сложи отзад. После, след като се наобядвах, лапах пишката на Демарко и лизах задника на Хюстън“. И така нататък. Беше цапната в устата и можеше да бълва страшни мръсотии. Обаче не беше курва. Лягаше с Инман, защото се страхуваше от него, освен това имаше няколко частни клиенти, които се отнасяха добре с нея. Обаче не беше шибана курва. И аз съм адски доволен, че това болно, извратено копеле вече не е между живите. Яд ме е само, че нямах смелостта да го очистя аз.

Моби седеше прегърбен, смачкан от мъка, притиснал пластмасовата чаша към гърдите си.

Демарко отпиваше от кафето си в мълчание. Бе едва второто за деня, но вече му горчеше. Имаше вкус на пето кафе — стомахът го свиваше, а в гърлото му бе започнала да се надига стипчива горчилка. Остави полупразната чаша на масата до пълната. „Трябва вече да се отнасям по-добре към стомаха си“ — помисли си.

После отново погледна към Моби. Дребен мъж в твърде голям костюм, отчаян, самотен, с набола брада и сълзи в очите.

— Не можеш да спиш тук на изключено отопление — каза му. — От погребението ли си така?

Братът на Бони отговори с печален поглед, който безмълвно питаше: „Какво значение има?“

— Мога да ти издействам настаняване на едно място в Ери, ако ми позволиш. Нещо като общински дом. Вероятно ще имаш собствена стая, но около теб ще има още няколко души. Място, където всеки наглежда останалите.

— Смяташ, че не мога да се грижа за себе си? Може би просто не искам.

— Хубаво. Изключвай парното и лягай да спиш тогава. Ще потънеш в онзи сън, от който не се събуждаш. Това ли искаш? Ако е така, надявам се да ти харесва идеята за плъхове, които ровичкат из стомаха ти, защото точно това ще се случи след някой и друг ден. Веднага щом започнеш да вониш. За нула време ще се превърнеш в бюфет за плъховете. Започват да ръфат навсякъде, където намерят отвор: очи, нос, задник, където се сетиш. Дъвчат и си проправят път навътре, канят семейството си и всичките си съседи, а после само ръфат и сърбат. Накрая ще се превърнеш в купчина миши изпражнения върху собствения ти под. Много ефикасен процес.

Моби обви ръце около себе си и потръпна. След кратко мълчание попита:

— На онова място ще ми дават ли да пия?

— Знаеш отговора, Моби.

Той отново замълча.

— А ще ми върнат ли поне колата на Бони?

— Когато си готов за това, аз лично ще се погрижа да я получиш. Същото се отнася и за къщата на сестра ти.

— Цялата ли е в кръв? Колата, имам предвид. Там, където е седяла.

— Можеш да смениш седалките. Вероятно ще получиш и някакви пари. Сградата на „Уиспърс“ нейна собственост ли беше?

— Под наем.

— Е, поне за това няма нужда да се тревожиш. Вземи се в ръце и ще се погрижа да получиш всичко нейно. Само ако се погрижиш за себе си обаче.

— Щом ми се полага, не можеш да ме лишиш от собственост.

— Ще се изненадаш, като разбереш какво мога, Моби.

— Мислех, че си свестен човек.

— Смяташ ли, че Бони би искала да се превърнеш в миши фъшкии? Правя го за нея, независимо дали ти харесва, или не.

Моби подсмръкна няколко пъти.

— Ами той?

— Кой? Инман?

— Къде го погребаха?

— Кремиран е.

— Къде е прахът му?

— Ще го задържим известно време, в случай че някой го потърси. После ще го разпръснем.

— Може ли аз да го получа?

— Защо ти е?

— За да го изсипя в тоалетната и хубаво да го опикая. Демарко се замисли.

— Ще ми позволиш ли да те закарам до Ери? — попита.

— Не знам — отвърна Моби. — Може би.

— В такъв случай… В известен смисъл ти си нещо като роднина на Инман, нали така?

По устните на дребния мъж плъзна подобие на усмивка.

— Така ми се струва.

— Ще изчакаме трийсет дни — заяви Демарко. — Ако никой не потърси праха му дотогава, твой си е.

71

Накрая се появи празнотата. Дълбока дупка, която, ако скоро не се запълнеше, щеше да стане идеален дом за птиците на скръбта. Демарко вече усещаше как кръжат наоколо и пискливо цвърчат, нетърпеливи да се нанесат. Но този път не желаеше да им дава подслон. Защо сърцето му винаги трябваше да е гнездо на тъга? За жалост, не притежаваше таланта да промени това. Липсваше му дарбата на Хюстън да твори, да си представя, че е нещо различно от онова, което беше.

Следобед прекара доста време на задната веранда, загледан в занемарения двор и недовършената пътека, но ги възприемаше като заден фон на онова, което оставаше невидимо. Разбираше причината за тъгата си. Източникът на цялата тъга. Загубата на миналото, което никога нямаше да се върне. Загубата на неслучилото се, което никога нямаше да се случи.

През всички изминали години бе запълвал тази празнота с работата си. Трагедия след трагедия, загадка след загадка, една от друга по-кошмарни. „Това ли е всичко, което очакваш от бъдещето? — запита се. — Просто да седиш тук, вторачен в тревата, докато се случи поредната катастрофа? Да намираш смисъл единствено в грешките и нещастията на другите?“ Въздухът беше свеж, чист и хладен, какъвто може да е само през ноември. Три седмици преди Деня на благодарността. Седем седмици преди зимата. Демарко не искаше птиците на скръбта да се заселват отново в сърцето му. Бяха дребни, черни, шумни птици и щяха да донесат единствено още мрак в предстоящите мрачни дни и дълги нощи. Но той не знаеше как да ги пропъди. Работата ги смълчаваше само в светлата част на денонощието. Никакво количество уиски не можеше да ги удави.

В края на романа, който Хюстън бе надписал и подарил на Демарко като благодарност за споделените обеди, разказвачът казваше: „Сега трябва да направя онова дето не е лесно. Онова дето най-много се страхувам от него. Ако продължавам да подслонявам страховете си, мога да се движа само на заден ход. Това би било добре, ако чрез движението на заден ход бих могъл да пътувам назад във времето, но миналото е стена, монолитна и непробиваема. Миналото е крепост, която не може да бъде щурмувана“.

Демарко се сети за първия път, когато прочете този откъс, и как в онзи миг си помисли, че на първия ред има грешка. Години по-рано, още когато Ларейн беше бременна и той бе решил да кандидатства за повишение в службата, я бе помолил да провери краткото есе, което трябваше да предаде. Ясно си спомняше нейната забележка относно пунктуацията. Запетая пред дето, без запетая пред онова. Доста по-късно, сам в пустата къща, без съпруга, учител и редактор да му обясни нещата, на последната страница във втория роман на Хюстън попадна на онова дето не е лесно. Без запетая. В първия момент го озадачи и фактът, че грешката се повтаряше и в следващото изречение. Онова дето най-много се страхувам от него. Тогава реши, че Хюстън навярно е имал причина да употреби тази необичайна конструкция. Демарко внимателно проучи двете изречения. Прочете ги на глас. Вслуша се в тях. И най-сетне намери едно необичайно обяснение на съмнението си. В думите имаше намек за увещаване. „Да, разбира се — помисли си тогава. — Хюстън иска изреченията да бъдат необичайни. Защото разказвачът губи самообладание и се опитва да убеди сам себе си в нещо. Опитва се да потисне страха си от онова, което знае, че трябва да направи. От онова много трудно нещо, което знае, че е длъжен да направи.“

И тогава в къщата, с чиято тишина постепенно бе привикнал през годините, Демарко отново прочете целия параграф. После се облегна в креслото, разтвори книгата върху гърдите си, загледа се в тавана и се запита: „А ти от какво се страхуваш, Демарко? Кое е онова дето трябва да направиш?“

Дълго размишлява над това. Но въпреки усилията си не успя да измисли повече от един отговор.

72

Доста по-късно от обичайното, колата на Ларейн най-сетне спря на алеята пред къщата й. Този път я следваше черен джип. Мъжът, който слезе от автомобила, изглеждаше малко по-млад от нея. Вървеше по-наперено от повечето, а от лявата му ръка се поклащаше бутилка бира; дори спря за момент, за да огледа квартала и бледата, кръгла луна. Сякаш искаше да го видят там, на моравата пред къщата на по-възрастна от него жена. В излъчването му нямаше и следа от потайността на предшествалите го шкембелии, може би дори искаше Ларейн да забележи нехайството му и да се зарадва още повече на късмета си, че е успяла да привлече вниманието му. Самата тя вече бе влязла в къщата и вратата зееше отворена, преди мъжът да благоволи да прекоси моравата.

Този път Демарко не изчака обичайните сигнали, че Ларейн и приятелят й се качват нагоре по стълбите. Излезе от колата, запъти се с твърда крачка към входната врата и почука. Не след дълго тя отвори вратата и застана на прага със същото добре заучено изражение на лицето, със същия мътен поглед.

— Знаеш що за човек съм — каза й. — Когато реша да направя нещо, правя го.

Лицето й остана безизразно като студен и красив камък.

— Така че просто искам да знаеш следното: слагам край на това, което ми причиняваш. Освен това спирам да гледам как го причиняваш и на себе си.

За един кратък миг тя сбърчи чело.

— Наистина не знам дали смяташ, че по този начин наказваш мен, себе си или и двама ни. Знам само, че аз повече няма да участвам.

Устата й остана все така здраво стисната, но той вече чуваше дъха й, едва доловимото съскане от ритмичните глътки въздух, които поемаше. Вярваше също, че чува как сърцето й кърви с всеки удар в тишината на нощта.

Докосна бузата й. Топлината й го сепна и прониза гърдите му.

— Сбогом, любов моя — изрече. — Съжалявам за всичката болка.

После си тръгна. Бореше се с копнежа да се обърне. Ако погледнеше през рамо и тя все още стоеше на прага, щеше да се върне при нея. Но се качи в колата, без да се обръща. И потегли, без да поглежда назад.

Няколко минути по-късно, докато шофираше по магистралата в южна посока без музика, заслушан единствено в свистенето на гумите по асфалта през студения нощен въздух, Демарко отби колата встрани от пътя и се облегна назад задъхан, с ходило върху спирачката.

Когато най-после успя да укроти дишането си, протегна ръка към пакета с влажни бебешки кърпички, извади една, забърса дланите си и обтри пръстите си един по един. Сетне смачка салфетката, захвърли я на пода и се загледа в мрака пред себе си.

След това съвсем спонтанно извади мобилния телефон от джоба си. „Относно онази покана за вечеря…“ — написа, натисна бутона за изпращане и зачака.

И точно когато му се прииска да можеше да отвори съобщението, да го изтрие, да се прибере у дома и да остане сам, за да продължи да живее сам с цялата си мъка — точно както заслужаваше, екранът светна и на него се появи отговорът на Джейми Матсън: „Събота вечер. Донеси цветя. Облечи сако и сложи вратовръзка. Ще ме водиш в най-скъпия ресторант в града. И пробвай да не се държиш като задник“.

Двайсет секунди по-късно отново пое по магистралата и настъпи педала на газта. И чак тогава откликна на нуждата да погледне в огледалото за обратно виждане. Зад него светлините на Ери изглеждаха като под вода — един блещукащ град, потънал в индиговосиньо море.