Чернова

25

Преди да си тръгне, Демарко се отби на още едно място в университета. Административната секретарка бе кръглолика жена с чуплива руса коса, яркозелени очи и непринудена усмивка. Но някъде под тясната рокля на цветя и привлекателното деколте биеше сърце на учителка, която обича да чете наставления.

— Единственото, за което моля — заяви Демарко след петминутен разговор с нея, като се стараеше да не издава колко е вбесен, — е да ми дадете домашния му адрес и да ми кажете кога има лекции.

— Вече ви отговорих, че това е лична информация — отвърна секретарката. — Тя може да бъде предоставена единствено с разрешение от студента. Или със съдебна заповед.

— Тогава ви моля да му се обадите и да поискате разрешение. Жената се усмихна.

— Опасявам се, че ще се наложи сам да свършите това.

— Тогава ми дайте телефонния му номер.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Нали разбирате, че водя полицейско разследване?

Тя се усмихна толкова широко, че носът й се набръчка.

— Веднага ми стана ясно.

— Значи университетът няма желание да съдейства на полицията?

— Винаги съдействаме на полицията.

— Като отказвате да осигурите информация?

— Съжалявам, но това противоречи на принципите ни.

— Главата ме заболя от вас — оплака се Демарко.

Секретарката отново се ухили до ушите.

— Днес има ли лекции? Това поне ще ми кажете ли?

Жената обмисли молбата му, превъртя я в съзнанието си, обърна я във всички посоки и най-накрая написа „Нейтън Брисън“ в полето на търсачката.

— Не, няма — отговори.

— Ами утре?

— Съжалявам — заяви. — Предоставянето на подобна информация е в разрез с политиката на университета.

— Знаете, че лесно мога да получа съдебно разпореждане.

— Сигурна съм, че можете да получите много неща, ако наистина го искате.

Тогава му хрумна, че тя може би флиртува с него. Възможно ли беше? Замисли се за натруфената прическа, за твърде тясната рокля и твърде пищното деколте. Но после отхвърли тази възможност. Познаваше този тип жени. Хвърляха стръв, колкото да подмамят жертвата си достатъчно близо, за да й ударят шамар.

Демарко избра да стои далеч от въдицата й. От джоба на якето си извади малкия бележник, в който бе записал адреса и телефонния номер на Хедър Рамзи. Въведе цифрите в мобилния си телефон и натисна слушалката. Студентката вдигна на четвъртото позвъняване. Гласът й бе тих и натежал от сълзи.

— Обажда се сержант Демарко. Опитвам се да открия Нейтън Брисън. Случайно да го познаваш?

— Асистентът в катедрата?

Усмивката на секретарката угасна и бръчиците по носа й изчезнаха.

— Случайно да знаеш къде живее?

— Някъде в центъра — отвърна Хедър. — Над една пекарна, ако не се лъжа. Не знам точния адрес.

— А ти как си? — попита Демарко. — По-добре ли се чувстваш?

— Честно казано, не знам.

— Обади ми се, чу ли? Ако имаш нужда от нещо. Или просто искаш да поговорим.

— Благодаря.

Сержантът прибра мобилния си телефон и се усмихна на секретарката.

— Благодаря за отделеното време — каза й.

— С кого говорихте? — попита тя.

— Приятен ден.

26

Демарко знаеше за две пекарни в града. Първата, „Бейсик Нийдс“, се намираше в едноетажна къщичка. Другата, „Пекарната на Шнайдер“, заемаше първия стаж от голяма триетажна тухлена сграда на Мейн стрийт. Отворен портал от едната страна на пекарната водеше към площадка и заключена врата, до която имаше четири звънеца. Под копчето за апартамент 3Б имаше черен етикет, на който с бели печатни букви пишеше „Брисън“.

Демарко натисна бутона и го задържа няколко секунди.

От говорителя се разнесе мъжки глас:

— Да?

— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, господин Брисън. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.

— Качвайте се — примирено отвърна мъжът.

Студентът го чакаше на площадката на третия етаж, до отворената врата на апартамента си.

— Между другото, произнася се Брайсън. Не Брисън.

— Съжалявам — каза Демарко.

— Случва се често. Влизайте.

Младият мъж изглеждаше по-възрастен от очакванията на сержанта. Може би на трийсет, плюс-минус една или две години. Беше по-висок от Демарко, около метър осемдесет и пет, чернокож мъж с нормално телосложение, гладко избръснат, с късо подстригана коса и в добра физическа форма. Носеше широки избелели джинси, бели памучни чорапи и избеляла синя тениска с надпис „Морски вълци“, изписан в оранжево през гърдите му.

— Рядко виждам такива — подхвърли Демарко и кимна към тениската. — Почитател ли сте?

Брайсън затвори вратата след сержанта и го последва към всекидневната.

— Играч от втора база за три сезона. Вечната резерва, така че известно време продавах застраховки. Сега отново съм в училище. Седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Демарко седна на сгъваем брезентов стол в ъгъла до фасадния прозорец. Брайсън издърпа кожения стол на колелца от бюрото си, обърна го към сержанта, седна и каза:

— Вече се чудех кога ще дойде и моят ред да ме потърсите.

Полицаят се усмихна. Вече харесваше този млад мъж.

— Колелата на правосъдието се въртят бавно.

— Не толкова бавно всъщност. Изминали са само четири дни. Но се усещат като четири месеца.

Демарко кимна.

— Родом от Ери ли сте?

— Чикаго. Когато „Тайгърс“ подписаха договор с мен, ме изпратиха в Ери.

— Какво ви доведе в този университет?

— Томас Хюстън.

— Познавахте ли го, преди да дойдете тук?

— Само чрез работата му. Дойдох в „Шенанго“, за да се уча от него.

— Откога сте тук?

— Това е третият ми семестър, последният от курса ми.

— Имахте ли лекции при него този семестър?

— Самостоятелно обучение. Той е мой научен ръководител и съветник. Имах лекции при него през другите два семестъра.

— Значи сте имали възможност да го опознаете добре.

— И точно затова случилото се ми изглежда толкова невероятно. Аз просто… не мога да го проумея.

— Никога не сте подозирали, че е способен на такова нещо?

— Немислимо е. Семейството му беше всичко за него. Всичко.

— Значи, ако не е той… кой друг би могъл да го извърши?

— Господи, дори не мога да… аз…

Демарко търпеливо зачака. Младият мъж се мъчеше да преглътне сълзите си. Живееше в този апартамент с два стола, сто книги върху пластмасови етажерки, кухничка и спалня. Горещината и уханията от пекарната правеха въздуха тежък и твърде сладък. Непрестанното бръмчене от уличния трафик нахлуваше през прозорците и понякога стъклата им дрънчаха. По изящните ръце и дългите му пръсти личеше, че най-вероятно е привилегировано момче от Линкълн Парк или Стрийтървил, но се бе провалил като бейзболист и му беше омръзнало да продава застраховки. Живееше сам и мечтаеше да стане писател, а сега с неговия кумир беше свършено, необяснима трагедия му го беше отнела.

— Ами Конеску? — попита Демарко.

Брайсън вдигна поглед към него.

— Той е подлец от класа, но… убиец? Честно казано, не мисля, че има смелост да го извърши.

— А Дентън?

— Доктор Дентън?

— Усетих доста професионална завист у него.

— Ами… да, но… кой не би завидял на Том? Той беше… самото съвършенство.

И тогава на Демарко му стана ясно.

— Той знаеше ли какво изпитвате към него? — попита тихо.

Брайсън трепна едва забележимо. После сви рамене.

— Никога не съм го изразявал, никога не сме го обсъждали. Но съм сигурен, че знаеше.

Полицаят търпеливо го изчака да продължи.

— Работата е там, че още от самото начало Том се отнасяше с мен като към равен. Имам предвид… Аз може никога да не публикувам и дума, но той уважаваше… моите стремежи, разбирате ли? Уважаваше мечтата. И това повече от всичко друго го правеше толкова специален за мен.

Демарко помълча около минута и чак тогава попита:

— Имате ли представа къде може да е отишъл, Нейтън?

— Ужасно много ми се иска да знам. Представете си какво му е в момента.

— Правя всичко възможно да си го представя. Къде би отишъл? Какво би направил?

— Мисля, че търси убиеца.

— Така ли смятате?

— Вие не бихте ли, ако бяхте на негово място? Аз бих. Божичко, с радост бих му помогнал в този момент, ако можех.

— Смятате ли, че знае кой го е извършил?

— Много съм мислил за това. И не мога да си представя, че знае. Имам предвид… вече открили ли сте и други трупове?

— Значи вярвате, че Хюстън е способен на жестокост.

— При определени обстоятелства. Но нима това не важи за всички ни? Ако питате дали вярвам, че Том би наранил семейството си, бих отговорил „никога“. Никога. Дали е способен да очисти онзи, който е убил семейството му? Вие способен ли сте?

Полицаят прехапа долната си устна и сведе поглед към ръцете си. Понякога все още си фантазираше как измъчва мъжа, преминал на червено и ударил странично колата му с пикапа си. Той бе прекарал седем месеца зад решетките за убийство при пътнотранспортно произшествие, но за Демарко нямаше да са достатъчни и седем години. Нито дори седем пъти по седем години. Нито двайсет по седем.

Усети, че неволно е стегнал челюст и скърца със зъби, и положи огромно усилие да се върне духом в апартамента.

— Значи не сте имали какъвто и да било контакт с него.

— Нито дума. Но не спирам да се надявам.

Демарко кимна.

— Местонахождението ви в събота през нощта?

Младият мъж остана неподвижен известно време. Накрая каза:

— Един клуб в Ери. „Зоната“.

— А след като затвориха?

Брайсън бавно издиша.

— Алекс Ферис. Той е студент тук. Но ви моля да проявите деликатност, става ли? Родителите му са… в неведение… не знаят.

„Божичко — каза си Демарко. — Толкова много шибани трагедии на този свят. Толкова много болка.“

— Коя е Анабел? — попита.

— Анабел…?

— В един от имейлите си до вас Хюстън казва, че смята да посети Анабел, и ви кани да го придружите.

— О — отвърна Брайсън. — Една жена, която използва като модел за героинята си Анабел. От романа, върху който работи. Работеше.

— Тя е героиня в новия му роман?

— Точно така. Образът на Лолита.

— Тук се обърках малко. Анабел е героиня, създадена по подобие на литературната героиня Лолита?

— Новият му роман с работно заглавие „П“ е съвременен прочит на Набоковата „Лолита“. Том наричаше героинята си Анабел. Жената, която ме покани да посетим заедно, според мен беше физическият прототип на тази литературна героиня, която е създадена въз основа на Набоковата Лолита.

— Вие запознахте ли се с тази жена? С Анабел?

— Имах желание. И планирах да го направя, но късно следобед промених решението си.

— Защо?

— Един приятел ми се обади. Пътувал на север и решил да се отбие да се видим. Попита дали съм свободен.

— И вие приехте.

— Ами… имах желание да отида с Том. Неприятно ми беше да му откажа. Но в същото време не исках да ходя там с него.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Просто не си падам по стриптийз клубове.

— Срещата на Хюстън с Анабел е била в стриптийз клуб?

— Неговата Лолита, Анабел, работи в стриптийз клуб. В романа му. Затова той правеше проучванията си на такива места.

— Ще се наложи да проявите малко търпение с мен, защото не съм чел „Лолита“. Искате да кажете, че той избира името Анабел за своята героиня, която изгражда по подобие на героинята Лолита от романа „Лолита“?

Брайсън се усмихна.

— Не. Лолита е галеното име на героиня от Набоковия роман „Лолита“. Тя е младо момиче, нимфетка, както я нарича Набоков. Не е дете, но все още не е и жена. А разказвачът в романа, Хумберт Хумберт, е литератор, който има нездрав интерес към нимфетки. Той проследява тази своя маниакална обсебеност назад във времето до първата си интимна среща, когато все още е бил малко момче, с дванайсетгодишно момиче на име Анабела, по-късно починало от тиф. Том използва това име в своя роман. Възнамеряваше също така неговата Анабел да има някаква връзка с Аннабел Ли, героинята на Едгар Алън По от едноименната поема, точно като Набоковата Анабела.

— Леле — възкликна Демарко. — Зави ми се свят.

— Всички романи на Том, както навярно знаете, заимстват герои и ситуации от други литературни произведения. Том възнамеряваше този му роман да наподобява Набоковия и също като него да изобилства от игри на думи и множество литературни алюзии, да бъде критика на съвременното американско общество. Сюжетът щеше да е различен, разбира се, всички сюжети на Том са изцяло негово творение, но като тема, така да се каже, неговият „П“ щеше да повтаря идеите на „Лолита“ за похотта и за моралните последици от това как откликваме на плътските си желания.

— Много полезна информация — отбеляза Демарко. — Но ме гложди въпросът откъде сте толкова добре информиран.

— Казах ви. Том беше мой научен ръководител. Ходех в кабинета му почти всеки ден. Задавах му въпроси непрекъснато. Той е много, много щедър човек, що се отнася до време и съвети. Освен това ми се ще да вярвам, че виждаше в мен някакъв творчески потенциал и затова ме подкрепяше толкова.

— Значи, ако искам да открия тази героиня Анабел… Казвате, че тя е едва дванайсетгодишна?

— В романа на Набоков. Но не и в поемата на По. Нито пък в романа на Том. Но все пак е достатъчно млада, за да излъчва накърнена невинност.

— Накърнена невинност?

— Човек, който е бил наранен, но все още е… уязвим, предполагам. Доверчив е. Но все още не е изтощен. Все още не е станал циничен.

— Някой като вас — вметна сержантът.

Нейтън Брайсън се сепна и го погледна.

— Странно, че го споменавате. Том ми го каза веднъж.

„Каква ирония“ — помисли си Демарко. Хюстън пишеше роман за възрастен мъж, който се влюбва в момиче, а този младеж тук бе влюбен в по-възрастен мъж.

— Похот — изрече. — Това ли стои зад работното заглавие? „П“ като похот?

— Книгата трябваше да е разделена на четири части: Похот, Подлост, Печал и Проникновение.

— Проникновение? С щастлив край ли ще бъде?

— Не знам. По всяка вероятност Том също не знае. Със сигурност мога да ви кажа обаче, че проникновението невинаги води до щастие. Понякога става точно обратното.

— Знаете ли в кой клуб работи Анабел? — попита сержантът.

— Знам, че от два месеца Том обикаля различни нощни заведения и се опитва да открие момиче с търсените от него качества. Истинско момиче, което не се преструва, разбирате ли? Той каза, че някои от тях много ги бива в преструвките.

— Престорен интерес към него?

— Престорена невинност.

— Това възможно ли е? Жена, която работи като стриптийзьорка, да притежава невинност?

— Том смяташе, че е възможно.

— А вие?

Брайсън сви рамене.

— Ако трябва да съм откровен, личният ми поглед към живота не е толкова… ведър. Не че не ми се иска да можех да споделя гледната точка на Том. А вие, сержант?

— Моля?

— Вие как гледате на света?

Демарко се усмихна.

— Хюстън случайно споменавал ли е името на клуба, в който работи Анабел?

— Споменавал е другите, онези, които е зачеркнал от списъка. Но този, новия? Не мисля. Знам, че го е посещавал три или четири пъти, преди да ме покани да го придружа. Мисля, че просто искаше и аз да видя момичето, за да е сигурен, че не е сгрешил в избора си.

— Странно място е избрал да търси невинност.

— Същото казах и аз. И знаете ли какво ми отвърна той?

— Бих искал да знам.

— Каза ми, че точно това си струва да бъде описано. Очевидната дихотомия26. Вътрешният конфликт.

— Човешкото сърце в конфликт със себе си.

Брайсън го погледна многозначително и се усмихна.

— Чели сте Фокнър.

— Някога — отвърна Демарко. — Колкото до онзи стриптийз клуб…

— Със сигурност не е от местните.

— Не е искал да рискува среща с приятели или познати.

— Точно така. Е, съпругата му знаеше, но въпреки това…

— Знаела е, че той ходи в стриптийз клубове?

— Това беше проучване и тя го разбираше. Двамата си имаха пълно доверие.

— А вие знаете това, защото…?

— Той ми каза.

Демарко се усмихна и кимна. „Вярваме в онова, в което искаме да вярваме.“

— Значи клубът не е местен — заяви сержантът. — Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Мисля, че спомена нещо за пътуване на север. Имам предвид първия път, когато отиде в този клуб. Може би преди три или четири седмици.

— На север от Ери?

— Не… не, той ме попита за някакво голф игрище в района. „Туин Оукс“ или нещо такова. Кънтри клуб „Туин Оукс“ това е. Попита ме дали знам как да стигне дотам, защото стриптийз клубът се намирал на няколко километра разстояние по същия път.

— „Туин Оукс“ е на границата между Пенсилвания и Охайо. На север от Пиърпонт.

— Ето, това е. Точно там е клубът. Не е много далеч оттук.

Демарко се усмихна.

— Помогнахте ми много днес.

— Ще ми се да знаех повече.

— Този роман, който е пишел… с работно заглавие „П“. Не го открих никъде. Нито в компютрите му, нито където и да било в документите.

— Няма да го откриете в компютрите му. Може би кратки откъсчета. Нахвърляни бележки, мисли, които са му хрумвали от време на време. Той винаги пишеше първите си чернови на ръка.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Насърчаваше всичките си студенти да правят същото. Казваше, че писането на ръка не е толкова механично, по-органично и чувствено е. Твърдеше, че така мисълта тече много по-леко и свободно.

— Какъв обем от романа е написал според вас?

— Едва ли е много, защото все още не беше приключил с проучването си. Не би се заел със същинското писане, докато не подготви обстойно сюжета.

— И съвсем наскоро е срещнал своята Анабел.

— Точно така. Сигурен съм, че има някакъв дневник или бележник, защото го видях да пише в него в кабинета си. Но не бих се изненадал, ако по-голямата част от книгата все още съществува единствено в главата му.

Демарко помълча известно време, после се изправи на крака.

— А как ще се отрази това на вашата дисертация? Ще помолите ли Дентън да замести Хюстън като ваш научен ръководител?

Брайсън поклати глава.

— Опитвам се да бъда като Том. Все още храня надежда, че всичко ще се нареди.

Демарко се усмихна сковано, досущ като гримасата на Хедър, но задържа усмивката на лицето си чак докато излезе на улицата.

27

Скрит зад гъстите бодливи храсти в края на полето, Хюстън наблюдаваше малките бели постройки на двеста метра разстояние в посока североизток. Една, две, три… общо седем дървени къщички, ако не броеше навесите на двете игрища. Всичките бяха боядисани в бяло и имаха червени метални покриви. Знаеше, че ги е виждал и друг път, но не можеше да се сети кога. Две складови бараки бяха разположени по средата между две игрища (на Малката лига и може би на момичешкия отбор по софтбол) — едната бе с дължина десетина метра, два пъти по-дълга от другата. Две тоалетни се помещаваха в една постройка с два входа. Малка сграда се издигаше зад закритата тренировъчна площадка, а до нея имаше друга постройка със същия размер — може би помпено помещение и барака за електрооборудването и водомерите? Най-голямата сграда между двете игрища бе дълга и тясна, разположена на двайсетина метра зад заслоните, с долепена до нея лавка за продажба на храна и напитки. И двете игрища бяха оборудвани с осветление, електронни табла за резултатите, скъпи огради и скамейки за зрителите. Целият комплекс изглеждаше по-подходящ за малък колеж, отколкото за миниатюрно селце насред нищото.

И тогава си спомни. Плейофите на Звездите от Малката лига преди две лета. „Това е Брадли — каза си. — Името на града е Брадли.“ Самото селище бе малко, с не повече от четиристотин жители, но тук бе родена известна филмова актриса. Общински парк „Брадли“ бе нейният подарък за градчето.

— Наричаме го Общински парк на свирките — бе казала една жена на Клеър в онзи безветрен юлски ден. Мачът на Томи бе едва в началото си и той играеше защита на втора база. Треньорският екип на Звездите се състоеше от главните треньори на четири различни отбора, затова в онзи ден Хюстън седеше на трибуните и се опитваше да следи събитията на терена, но неволно подслушваше съпругата си и жената, която й обясняваше историята на парка. Непознатата като че ли наближаваше четиридесет и говореше с дълбок дрезгав глас, който със сигурност дразнеше Клеър, но Хюстън знаеше, че тя никога не би споделила това дори и с него.

— Беше ми съученичка — обясни жената. — Повярвай ми, знам. Изкара гимназията с чукане и свирки. Разправят, че през последната година направила два аборта. Веднага след дипломирането се метна на самолета и офейка от града. На следващия ден започна да си проправя път в Холивуд с чукане и лапане. Разправят, че прави най-добрите свирки в Бевърли Хилс. Лично аз не бих могла да дам мнение, но бившият ми твърди, че е напълно възможно. Както и да е, върна се тук преди пет или шест години и заяви на градския съвет, че ще построи детски парк, ако се съгласим да преименуваме главната улица на нейно име. Че защо не, какво ни пука? Улицата има-няма петдесет метра от край до край. Сигурно си въобразява, че си е купила гигантска гумичка за изтриване, нали се сещаш? Смея се на това всеки път, когато идвам тук.

Хюстън искаше да се съсредоточи върху мача, но жената беше голям образ. Носеше тесни дънки и сини плажни чехли и седеше разкрачена на скамейките, изпружила крака върху пейката пред себе си. Хрумна му да опише впечатленията си от нея, щом се прибере у дома — симпатичното й, но грубовато лице, гъстата черна коса, която блестеше на слънцето като гарванови пера, плътния, похотлив тембър на гласа й. Но отборът на Томи изгуби мача с една точка и отпадна от плейофите, така че отидоха семейно в „Чък И. Чийз“, за да го разведрят, и се прибраха късно, а дотогава жената бе изхвърчала от паметта му. За да се върне сега. Заедно с всичко останало.

Спомените се стовариха върху Хюстън като мощен удар в гърдите — денят, яркото слънце, широката усмивка, която се появяваше на лицето на Томи, щом той стигнеше благополучно до база и погледнеше към трибуните. Болката прониза гръдния му кош като копие, избухна в токсичен облак от мъка и го изпълни целия, от главата до петите. Хюстън се свлече на колене зад бодливия храст.

— Не вярвам, че всичко това вече го няма — изрече на глас. — Усещам миризмата на хотдог. Чувам бейзболния мач.

Ръцете му трепереха, тялото му се тресеше. Тръните се забиваха в черепа му.

28

И къщата на Хюстън, и кабинетът му бяха старателно претърсени. „Къде тогава би могъл да се крие ръкописът на «П»? — запита се Демарко. — И защо му е на Хюстън да го крие?“ Ако успееше да отговори на втория въпрос, може би щеше да налучка отговора и на първия.

Седеше в колата си на улицата пред апартамента на Нейтън Брайсън. Беше свалил прозореца — нуждаеше се от усещане за свобода и простор. Шумът от автомобилния трафик не го притесняваше, но от уханието на кифлички, понички и топъл хляб, което се носеше от пекарната, стомахът му закъркори. „Имам нужда от разходка“ — каза си.

Четири минути по-късно, с чаша кафе в едната ръка и половин ръжена франзела в другата, тръгна на север по Мълрейви стрийт. Улицата пълзеше нагоре по хълма към колежа през жилищен квартал със стари двуетажни къщи и домове с фасади от винил и дърво, обитавани от работническата класа. Кучета, вързани на вериги из страничните дворове, лаеха срещу полицая. Възрастни жени надничаха иззад избелелите завеси на прозорците. Демарко си даваше сметка за всичко това, усещаше и топлината на прясно изпеченото хлебче и плътната горчивина на силното черно кафе, но тези детайли оставаха само фон на мислите, които се въртяха в съзнанието му.

„Той крие ръкописа, за да го предпази — каза си. — Защото е оригинал, ценен, единствен. И в такъв случай всъщност не го крие, а го държи на сигурно място някъде. В огнеупорна кутия?“ В кабинета му нямаше подобен контейнер. Малкият сейф от къщата вече беше отворен. Паспорти, карти за социална осигуровка, удостоверения за раждане, копие от договора за покупка на имота, документи за собственост на автомобилите. Няколко от най-хубавите бижута на Клеър, в това число пищен пръстен с диаманти, навярно принадлежал на баба й. Копие от завещанието на родителите й, копие от завещанието на семейство Хюстън. Стар златен часовник, може би останал от бащата на Хюстън. Но ръкопис нямаше.

„Добре тогава, крие го, защото… е суеверен? Възможно е да смята, че е на късмет, ако прибира ръкописа на едно и също място всеки ден. Място, за което знае единствено той. Или го крие, защото не иска никой друг да го чете. Не иска съпругата му да знае за посещенията му в стриптийз клубове. Не иска никой от университета да знае — и по-специално човек, който с радост би очернил името на Хюстън.“

Каквато и да бе причината, ръкописът, ако съществуваше изобщо, би могъл да е навсякъде. Но криминалистите вече бяха надигнали всеки килим, бяха изсмукали с прахосмукачка всички настилки, бяха обработили с луминол и осветили с ултравиолетов лъч всяка повърхност. Бюрата в кабинетите на Хюстън на практика бяха разглобени на парчета, всички гардероби бяха изпразнени, всяка преграда в шкафовете с документи беше преровена. Но ръкопис нямаше.

Първоначалният доклад на криминалистите бе идентифицирал три различни вида черни найлонови влакна, открити във всяка спалня и в кабинета на Хюстън. Те бяха съвместими с найлонови чорапи, найлонов спортен екип и найлонови ръкавици за бейзбол. Подобни влакна обаче не бяха открити под стола на писателя в дома му, където би могъл да ги остави самият той, което означаваше, че са дошли от другиго. От човек, който бе стоял близо до бюрото и стола му и бе обикалял навсякъде. Но кой? Момчето? Клеър? Някой друг? Криминалистите все още се опитваха да открият съвпадение между влакната и иззетите от къщата дрехи. Подобни черни влакна бяха намерени и от вътрешната страна на вратата към задния двор. За жалост, всяка седмица през тази врата бяха минавали десетки хора. Съученици на децата. Съседи. Репортери. Невъзможно бе да се издирят и идентифицират всички.

„Добре, зарежи влакната засега — каза си Демарко. — Да речем, че Хюстън крие ръкописа, защото се страхува, че палавите му деца и техните приятелчета могат да го повредят. Бръсначът на Окам27: най-точен е най-простият отговор. Ръкописът е единственият документ от настоящия му проект и съдържа всичко, над което писателят е размишлявал през последните месеци. Затова го е скрил на сигурно място. Но в такъв случай той просто би го прибрал на място, до което децата нямат достъп. Шкаф за документи например. Чекмедже на бюро. Горен рафт в гардероба. Лавица за книги. Все места, които вече са претърсени. Но ръкопис нямаше.“

Демарко се върна в университета и прекара още петнайсет минути в кабинета на Хюстън. Прерови всяко местенце, достатъчно голямо да побере бележник или сноп листове. Не откри нищо.

Извади мобилния си телефон и позвъни на Нейт Брайсън.

— Ударих на камък, Нейтън, и смятам, че вие сте единственият човек, който би могъл да ми помогне.

— Разбира се, стига да мога.

— Ръкописът, за който ми казахте. Романът, над който работи Хюстън в момента. Изобщо не мога да се сетя къде би могъл да е. Къде пишеше преподавателят ви? Вкъщи, в колежа, в колата си, в местното кафене?

— Вкъщи и в служебния си кабинет със сигурност. Но другите места? Съмнявам се. Той обича да се усамотява, докато работи. Понякога си пуска тиха музика за фон, но нищо повече.

— Той ли ви го каза?

— Рано или късно всеки студент му задава този въпрос. Всеки интервюираш. Как работи писателят?

— Значи ръкописът би могъл да е на някое от тези две места? В домашния му кабинет или в служебния. Носел го е със себе си, така ли?

— Точно така, да.

— Е… в служебния му кабинет го няма. Няколко пъти претърсихме дома му, там също го няма. Очевидно логичните места отпадат.

— Наистина не знам къде другаде би могъл да бъде. Съжалявам.

— Възможно ли е да го е оставил в колата си по случайност? В нощта, когато е отишъл в стриптийз клуба например? Сега не е в колата му. Това вече го знам, но се чудех дали е възможно да го е оставил в колата и да е забравил да я заключи…

— Дълбоко се съмнявам. Първо, не мисля, че би го взел със себе си на подобно място. И второ, за последен път говорих с него в петък. Ако беше изгубил ръкописа, той просто… нямаше да е на себе си. Щеше да е съсипан.

— Сигурен ли сте, че този ръкопис съществува?

— Сигурен съм, че съществува роман в процес на писане — отвърна Брайсън.

Демарко наклони глава и се замисли.

— Аз го наричам „ръкопис“, вие го наричате „роман в процес на писане“. Има ли разлика?

— Зависи какво разбирате под „ръкопис“.

— Ами… вие казахте, че той пише първата си чернова на ръка. Така че си мисля за бележник или нещо такова. Дневник? Тетрадка?

— Той използваше тефтер. Доста по-лесно се разнася наоколо.

— Имате предвид нещо като бележник?

— По-голямо — отвърна Брайсън. — Двайсет на трийсет сантиметра, да речем. Изглежда като книга с твърди корици. Като справочник, нещо такова. С тъмночервена подвързия.

— Като книга без обложка — каза Демарко. — Не се сещам да съм виждал нещо подобно. А е написал четири книги досега.

— Няма да откриете старите тефтери. Веднага щом прехвърли втората чернова в компютъра си, той прибира тефтера в банков сейф.

— Възможно ли е последният ръкопис също да е там?

— Вероятно е точно под носа ви всъщност. И едва сега осъзнах защо.

— Много бих искал да споделите тази информация с мен.

— Когато човек стане известен — поде Брайсън, — хората започват да крадат парченца от него. Веднъж задигнах стъклена чашка от къщата музей на Хемингуей в Кий Уест.

— Ако тефтерът е бил откраднат, как би могъл да е точно под носа ми?

— Нямах това предвид. Том бе наясно, че съществува вероятност някой да се опита да го открадне. Той вече беше знаменитост. Ако си на деветнайсет или двайсет, имаш огромно желание да станеш писател и един ден попаднеш в дома или в кабинета на известен автор и видиш дневника му да лежи върху бюрото или да се подава от куфарчето му…

— Студентите му са го посещавали в дома му?

— Често. Три или четири пъти през семестъра той организираше гостуване за малка група студенти и правеше жестока яхния от бамя.

— Винаги едни и същи студенти ли канеше през различните семестри?

— Понякога се получаваше застъпване, но той се опитваше да включи всички поне веднъж. Всички от семинара му за напреднали.

Демарко си отбеляза наум да вземе списъка със студентите на Хюстън от секретарката на катедрата.

— И ако някой от тези студенти види тефтера на идола си, той просто може да го свие, ако му се удаде възможност, така ли?

— Точно така се сдобих с любимата си стъклена чашка.

— В такъв случай, за да предотврати подобна възможност, той трябва някак си да скрие тефтера. Така че да не прилича на тефтер.

— Точно така. Затова ръкописът изглежда като голяма книга. Остава само да се пъхне в обложката на някой том с подходяща големина.

Демарко пристъпи към металната библиотека. Със свободната си ръка издърпа първата книга от най-горния рафт, разтвори я върху бюрото и свали обложката.

— Предполагам, че нямате представа как изглежда обложката…

— Цивилизацията — каза Брайсън.

— Моля?

— Последния път, когато видях ръкописа, Хюстън използваше обложката от „Цивилизацията“ на Кенет Кларк. Смяташе, че повечето хора биха били отегчени или уплашени от подобна книга. Особено студентите. Следователно не биха се изкушили да я откраднат.

Демарко бързо прокара пръст по заглавията.

— Не е на най-горния рафт. Не е и на втория… нито на третия… нито на най-долния. Възможно ли е да е сменил обложката?

— Възможно е, но се съмнявам. Защо да си прави труда, щом тази му върши работа?

— Значи, ако не е тук, трябва да е в къщата му.

— Готов съм да се обзаложа, че е така.

След като се увери, че нито една от книгите в кабинета не е маскираният тефтер, Демарко се качи в колата си и пое към дома на Хюстън. Извади от багажника чифт ръкавици и ботуши и ги нахлузи, щом влезе във фоайето. После тръгна към просторната бърлога на писателя.

И там го откри — точно по средата на втория рафт, в махагоновата библиотека, която заемаше цяла стена.

— Кучият му син — промърмори. Ръцете му трепереха, докато разтваряше книгата с помощта на химикалка, за да свали обложката. Тефтер с обикновена платнена подвързия с цвят на бургундско вино. Съвсем малко от страниците бяха изписани със ситния, но четлив почерк на Хюстън. Около двайсетина. — Не е много — каза Демарко на глас. Но може би щеше да е достатъчно.

Постави отново обложката, след което загъна книгата в памучна кърпа от чекмеджето в кухнята. В службата въведе двете улики в описа на веществените доказателства и веднага след това махна тефтера. Остави обаче обвивката. Преди да се върне в своя кабинет, изми ръцете си с обилно количество гореща вода, но те все още трепереха, докато нахлузваше чифт тънки бели ръкавици.

29

Хюстън се спря на по-малкото от двете складови помещения. В по-голямото, чиято врата бе широка като на плевня, навярно имаше една-две косачки за трева, може би дори и мини трактор за косене, гребла за изглаждане на терена, торби с бързо съхнеща вар за маркираните полета, тревни семена, лопати, машина за мятане на бейзболни топки, както и още цял куп инструменти. В малката барака най-вероятно съхраняваха бухалките, топките и каските, екипите на кетчърите и допълнителните бази. Заради безупречния порядък в комплекса Хюстън предположи, че тези предмети стоят окачени по вътрешните стени, за да не се пречкат. На пода сигурно имаше предостатъчно място, за да си легне. Както и дъждобрани, с които да се увие и стопли. И предпазни нагръдници за кетчъри, един от които можеше да му послужи за възглавница.

По празния паркинг се въргаляха единствено боклуци, донесени от вятъра. Беше на четиридесет метра от комплекса и от това разстояние той му изглеждаше затворен за зимата. Ако успееше да влезе в бараката, без да го видят, можеше да се скрие там, а после да тръгне към Анабел. Опита се да си спомни колко е пътят дотам. Опита се да си представи на картата стриптийз клуба и лъкатушещия двулентов път в посока север-северозапад към границата с Охайо. „Пълзя към Витлеем“.28

„Как се сети за това? — запита се. — Йейтс и неговото мистично безвластие. Неговият вселенски дух, неговият безпощаден сфинкс. И приливът от тъмна кръв е пуснат, и церемонията на невинността се дави.29“

За миг си се представи отново в класната стая — как рецитира на студентите си и се опитва да вникне в безумното въображение на Йейтс. Колко много обичаше тези моменти, когато се изгубваше в думите. Когато се вълнуваше с околните от музиката и мощта им.

„Съсредоточи се!“ — каза си. Стисна силно очи и рязко разклати глава като пияница, който се мъчи да остане буден.

„Томас Хюстън е мъртъв — напомни си. — Учителят е мъртъв. Писателят е мъртъв. Думите, музиката, историите — всички те са мъртви. Сега остава само мощта. Мощта на мъртвите.“

Впери поглед в бараката. „Сигурно е заключена.“ Да, навярно всички сгради са заключени. Вече нищо няма да е лесно, нито пък трябва да е лесно. Всичко ще боли. Всичко боли.

Имаше нужда от инструмент. Метален. Достатъчно здрав, за да разбие ключалка или да изкърти дървото около резе. Беше твърде далеч и не можеше да види системата на заключване, така че трябваше да е готов за най-лошото. Нуждаеше се от нещо като лост. Не можеше да си позволи да чука и да блъска дори през нощта. Звуците щяха да отекнат до небесата.

От лявата му страна, на по-малко от половин километър на юг, се простираше градчето Брадли. Заобиколил го бе през гората. Можеше ли да рискува да се върне, за да проучи възможностите? „Трябва да го направиш — каза си. — Нямаш друг избор.“ Щеше да стои настрана от центъра и да се придържа към страничните улички. Възможно бе някой да е забравил вратата на гаража си отворена. Или градинската барака.

„Местните са доверчиви — помисли си. — Хората тук не знаят.“

Изправи се и изтупа листата от коленете си. Торбите с храната остави в тръните.

„Не изглеждаш чак толкова зле — опита се да си вдъхне увереност, макар че не си повярва. — Какъв избор имаш?“

„Добре. Старай се да изглеждаш нормален.“

30

Според Демарко първите няколко страници от тефтера на Хюстън съдържаха случайни, спонтанно написани бележки. Нищо повече. Идеи за различни сцени, имена на герои, експериментална сюжетна линия, цитати от романа на Набоков.

Следваха още подобни записки, а от време на време се споменаваха и някои от стриптийз клубовете, които Хюстън бе посещавал.

Посещенията на Хюстън в клубове в Тайтъсвил, Уийлинг, Бийвър Фолс, Амбридж, Нюкасъл и един по изход 7 от Магистрала 80 го потапяха в депресия не само заради емоциите на танцьорките и начина, по който те са гледали на себе си, но и заради начина, по който той самият се е чувствал, когато момичетата са навирали бръснатите си слабини в лицето му.

Демарко с интерес четеше записките, но едва на деветата страница попадна на нещо, което можеше да му бъде от полза. „Встъпителна сцена!“, прочете. Съдейки по датата, беше написана едва преди четири седмици.

— Господи — възкликна Демарко. — И това би трябвало да е забавно, така ли?

Под този откъс Хюстън бе добавил бележка: „Стремеж към Набоковата проза? Може би нещо подобно, но по-съвременно, не толкова смущаващо, по-близо до Буковски?“

Демарко отвори бележник и на първата страница написа: „Кой е Буковски?“

Следващият откъс в тефтера бе добавен ден по-късно.

Демарко разлисти бележника на нова страница и написа с големи букви най-отгоре АНАБЕЛ. Под името добави „излъчва невинност“ и „зелени очи“.

Следващите два параграфа — единствени на тази страница, бяха без дата. Делеше ги празно място от няколко реда.

Една тревожна мисъл не спираше да човърка Демарко, докато четеше: „Кой е този персонаж? Дали Хюстън се опитва да влезе в болното съзнание на един умопомрачен мъж?“

После се появи друга, още по-тревожна идея: „Ами ако това не са реплики на герой от романа? Ами ако това е самият Хюстън?“

— Мили боже — ахна.

Минута по-късно отвори календара си. Встъпителната сцена бе написана в неделя, следващата — в понеделник, останалите нямаха дати. Запита се защо липсват дати на някои от текстовете. Дали Хюстън е бързал? Или просто всички записки за деня носеха само една дата? Имаше ли изобщо значение?

Нейтън Брайсън бе казал, че Хюстън най-сетне е открил своята Анабел в стриптийз клуб около шест седмици преди изчезването си. Дали бе възможно да се е срещнал с нея малко преди това? Жената се е загнездила в съзнанието му. Може би се е влюбил в нея, а може би не. Мислил е за нея и на другия ден. Може би в четвъртък вечер е отишъл за пръв път в клуба й. Дали тя му е казала, че е стриптийзьорка, когато са се запознали? Вероятно да. Той може би й е разказал за книгата, която пише. Може тя да го е разпознала… може би тя се е влюбила в него! Така или иначе, Хюстън не бе сложил дата на последния пасаж — онзи, в който разказвачът иска да я изяде жива.

В бележника си Демарко написа:

Остана загледан във въпросите известно време, като се опитваше да обмисли добре всеки един поотделно. Но защо Хюстън би убил Анабел? Кога? Нямаше данни за изчезнали стриптийзьорки. Нямаше други трупове. Задраска първия въпрос и премина към останалите. Наличието на съучастник би обяснило двата метода при убийствата — наръгване с нож за бебето, прерязани гърла за всички останали. После си каза: „Чакай малко, не бързай. Бъркаш писателя с литературния герой. Това е роман, това е просто измислена история. Това изобщо не е Хюстън.“

Посегна да задраска въпросите, но спря, вдигна химикалката от листа, огледа ги още веднъж и накрая ги остави.

Дали писателят се бе слял с героя си? Възможно ли беше убийството и самоубийството на родителите на Хюстън да са отключили нещо в него, да са породили някакъв гняв, с който той се е борил, но в крайна сметка не е успял да потисне? Демарко знаеше какво е потиснат гняв. Отлично разбираше как едно-единствено събитие може да направи на пух и прах добре подредения ти живот и да го захвърли — разбит и съсипан — на произвола на съдбата.

Но Демарко все още не можеше да си разясни нещата. Истинска ли беше описаната в откъсите Анабел? А Анабел от стриптийз клуба? Или и двете бяха измислени. Къде точно изчезваше Хюстън и къде се появяваше авторът на тези мрачни пасажи? Писането на Хюстън никога досега не е било толкова кръвожадно и безжалостно. Къде беше оптимистичната нотка? Или все още бе твърде рано за финала?

Писателят, сътворил този текст, бе твърде различен от онзи, когото Демарко смяташе, че познава. Каква част от този глас бе измислица и каква част отразяваше човека зад него?

Облегна се в стола си и погледна към ръцете си в бели ръкавици. „Каква част от теб е измислица?“ — запита сам себе си.

— Всички сме измислени — каза на глас. — Истински сме единствено нощем.

31

Хюстън тръгна по обратния път през гората, в посока към Брадли. Движеше се достатъчно навътре между дърветата, където вероятността да го видят бе малка, но и достатъчно близо до жилищните райони, за да се оглежда за подходящо място, на което да се появи. Място, където, забелязан отдалеч, не би събудил подозрение, а би изглеждал като обикновен турист на разходка, като поредния заможен почитател на пантеизма31, пропуснал да си обуе здрави обувки.

„Трябва да предусещаш въпросите на читателя и да отговаряш на тях“ — казваше на студентите си. Въпроси относно подбудите. Целта. Нищо в литературата не е безцелно. Предусещаш и отговаряш.

От мястото си в гората Хюстън видя задната част на двуетажна къща с пластмасова ламперия, друга къщичка с обшивка от застъпващи се дъски и гараж помежду им с чакълеста алея, която водеше към шосето. Свърна напряко към гаража, но малко преди да излезе от гората, на пет-шест метра навътре между дърветата, се натъкна на обръч от камъни с обгорели дърва по средата. Стар кухненски стол, полуизгнила седалка върху ръждясала метална рамка. Угарки от цигари наоколо.

„Нечие тайно местенце“ — предположи. Спря и внимателно огледа двете къщи. Малката изглеждаше тъмна, със спуснати завеси на прозорците. В задния двор нямаше нищо, освен гола дървена маса за пикник с две пейки и избуяла трева, покрита с дебел килим от сухи листа, които вятърът бе довял от гората.

„Лятна вила — каза си Хюстън. — Или може би ловна хижа.“

Зад двуетажната къща се издигаше сложна конструкция с люлки. Напречната алуминиева траверса беше огъната, червената боя — избеляла. Навярно децата, които си бяха играли на тези люлки и се бяха спускали по сега килнатата на една страна пързалка, вече бяха твърде големи за това. Тийнейджъри. Така или иначе, къщата също изглеждаше тъмна и празна. „Родителите са на работа, децата на училище“ — помисли си Хюстън. От страничната врата на гаража проблясваше слънчев лъч, отразен в стъклото на прозореца, който се намираше на височината на гърдите.

Вратата можеше да е заключена или пък да не е.

„Няма да откриеш по-добро място.“

Знаеше как да го направи. Двама от героите му го бяха правили. Той ги бе създал и ги бе наблюдавал. Вече го бе обмислил и бе наясно със стъпките. Приближава уверено към страничната врата на гаража, пробва бравата, ако с отключена — влиза. Ако е заключена, без колебание прибягва до бърз удар с лакът в ъгъла на прозореца, протяга ръка вътре, докато стъклата се сипят по циментовия под, открива ключалката, завърта я, отваря вратата и влиза. Звукът от счупено стъкло можеше да привлече вниманието на някого от близките къщи. Хората щяха да спрат заниманието си, да се заслушат и да се запитат откъде е дошъл шумът. Но дотогава той вече щеше да търси подходящ инструмент в гаража. Да излезе незабелязано, щеше да е по-трудно, отколкото да влезе.

„Знаеш всичко това — каза си. — Просто го направи.“

Извади слънчевите очила от джоба си и ги сложи. Придърпа козирката на шапката ниско над очите си. Събра всичката си налична енергия и се подготви.

Но люлките и пързалката го разколебаха. Сякаш изсмукаха силите му.

Децата се връщат от училище. Втурват се към задния двор. Качват се на люлките. Разказват си как е минал денят им, смеят се. А лиса стъпва на земята, изтласква люлката максимално назад, вдига крака и се плъзва напред. Томи се люлее по-внимателно, държи здраво малкия Дейви в скута си.

Звук от счупено стъкло, люлеенето спира, децата стъпват на земята. Алиса пита: „Кой е онзи мъж там?“ А Томи й казва: „Тичай вътре да доведеш татко.“

Хюстън се олюля, тръгна обратно към огнището и стисна облегалката на стария кухненски стол, за да запази равновесие. Впери поглед в студената пепел. Отново усети пулса на надигащите се в гърдите му болезнени ридания — искаха да излязат навън, удряха отвътре, задушаваха го, докато накрая той се предаде. Свлече се на колене, събори стола и се срути върху него. И заплака, искаше да умре. „Моля те, нека умра. — Загреба пепел и я стисна в юмруците си. — Моля те, господи, позволи ми да умра.“

32

Демарко се връща три пъти, преди да открие мястото.

— Караш петнайсетина километра на север по 58 — инструктира го един от полицаите. — Щом подминеш кънтри клуба отдясно, остават още два-три километра. Отляво ще видиш козметичен салон „Вита Стайл“, доста луксозно име за козметичен салон в преустроен гараж, нали? След него има няколко къщи. И тогава започваш да се оглеждаш за черен път от същата страна. Клубът се намира на около два километра по този път. Казва се „Уиспърс“.

Но по пътя нямаше никакъв знак или рекламно табло с указание къде да завие, а в тъмна безлунна вечер отбивките с необозначени черни пътища се виждат едва когато ги подминеш. Първият черен път, по който пое, водеше до баптистка църква в жълта сграда. Църквата и паркингът бяха пусти. Върху малка затревена ивица отпред имаше табела със светещ надпис: „В мрак ли си? Последвай Сина“.

Вторият погрешен завой го отведе до задънена улица при една ферма, от чиято автомобилна алея се виждаше трапезарията. Около масата в добре осветената стая имаше четирима души. Най-близо до прозореца седеше мъж, прехвърлил седемдесетте, до него, по посока на часовниковата стрелка — друг мъж, може би трийсетина години по-млад, после жена на средна възраст с къса кестенява коса и накрая момче с червена бейзболна шапка. Когато фаровете на колата му осветиха прозореца на трапезарията, и четиримата обърнаха глави към него.

— Съжалявам — извика Демарко и завъртя волана наляво, преди да включи на задна.

Но никой от хората, които го наблюдаваха, не изрази изненада или тревога и той разбра, че не е първият шофьор, озовал се тук по погрешка. Навярно се случваше по няколко пъти на вечер през почивните дни — полупияни мъже, които търсеха голи жени, търсеха вниманието им, докосването им, илюзията за желание.

Семейството наблюдава колата му още няколко секунди, после беловласият мъж отново извърна поглед към масата и вдигна ръката си. Тогава Демарко видя, че играят на карти. Усмихна се, но усети и лека завист. Той бе последният от рода си и — освен ако не се случеше чудо — никога нямаше да играе на карти или на каквото и да било друго с някой от внуците си.

Включи на задна скорост и бързо потегли. Отнякъде внезапно се появиха четири кучета и се втурнаха към колата — мелези от различни породи и размери, но всичките еднакво гръмогласни и очевидно гладни за вкуса на метал или гума. Когато стигна до магистралата, животните се обърнаха като по команда и се затичаха обратно. В крайна сметка Демарко се оказа незначителен и за кучетата, и за семейството от фермата — едно мимолетно разсейване.

Третият черен път, тесен и осеян с дупки, завиваше рязко след по-малко от три километра и там, зад редица лирови дървета, оголени от есенните ветрове, върху площ от няколко декара суха пръст се простираше паркинг, а до него — продълговата дървена постройка. Дъските бяха прогнили и небоядисани, ако изключим бялата врата, върху която някой бе написал „Уиспърс“ с разкривени червени букви. Ламариненият покрив почти се сливаше с черното небе, а цялата постройка изглеждаше така, сякаш някога е била складова барака или стара дъскорезница. Може би беловласият старец от трапезарията някога бе притежавал и обработвал тази земя, може би бе построил къщата си от дървения материал в имота си. Сега семейството отглеждаше десетина декара соя и живееше от държавни субсидии, докато собственикът на „Уиспърс“ жънеше солидна реколта долари от плодородната почва на фантазиите.

Отвътре се носеше приглушено стържене на китари, онази крещяща рок музика, която винаги му лазеше по нервите. Демарко предпочиташе по-спокойната музика на Нора Джоунс, Рики Лий Джоунс, Кории Бейли Рей, а след обилно количество уиски дори Били Холидей, Дайна Уошингтън и удивителната Ета Джеймс. Но той не бе тук заради музиката.

Бялата врата водеше към преддверие, обляно от светлини на прожектори. Яркото осветление и силата на музиката го връхлетяха внезапно, като юмрук, и окото му отново се насълзи. Стоеше прав и примигваше, вторачен в жълтата стена пред себе си. От лявата му страна се разнесе мъжки глас, който прозвуча като падащи камъни през тръба:

— Петнайсет долара, моля.

Мъжът седеше на нисък стол зад мръсно стъкло: слаб, дребен човек с едва доловима усмивка върху тънки безцветни устни. На възраст някъде между петдесет и шейсет и пет, почти мумифициран от алкохол и пушене. Имаше поглед на бездомно куче — закоравял и измъчен, тревожен и бдителен.

Демарко пъхна двайсетачка през отвора в стъклото и прибра рестото си от пет по един.

— Трябва ми лявата ви ръка, сър — изрече мъжът и му показа гумения печат, който държеше.

Полицаят протегна ръката си през отвора, после я извади и присви очи към черното мастилено петно.

— Това какво е, катерица?

— Може и да е катерица, не знам — отвърна човекът зад стъклото. — Приятно прекарване.

Демарко отново се обърна към жълтата стена и този път успя да различи жълта топка на брава и очертания на врата, която вибрираше в ритъма на музиката от другата страна. Подготви се психически да посрещне удар от още по-шумна музика, после отвори вратата.

Тук отново присви очи и примигна. Тази стая бе толкова тъмна, колкото беше ярка онази зад гърба му. Остави жълтата врата леко открехната, докато очите му свикнат с тъмнината.

На стената точно срещу него, отвъд дъсчения под с ширина десетина метра, се виждаше затворена врата, над която висеше мъждив червен надпис „Изход“. От лявата й страна имаше автомат за кока-кола и голям казан за боклук, после друга врата — отворена, с табела над нея, на която пишеше „Тоалетна“. Основното осветление в залата идваше от двете табели и монетния автомат, както и от отворените врати в двата края на стената от лявата му страна. Навярно и двете врати водеха към сцената, където танцуваха момичетата.

Две от петте маси бяха заети, едната от три танцьорки в оскъдно облекло, а другата от дребен, плешив мъж с очила, който седеше вторачен в кутийката си диетична кола, докато тъмнокоса жена по бикини и потниче с леопардови шарки разтриваше крака му.

Тази жена и другите три се обърнаха едновременно към Демарко веднага щом влезе. Усмихнаха му се. Измериха го с поглед от глава до пети, сякаш можеха да видят и банковата му сметка, и височината на купчините му с двайсетачки. Беше избрал за вечерта жълтеникавокафяв панталон, кафяви мокасини и бяло поплинено сако върху черна трикотажна риза — според личните му разбирания за всекидневно облекло. Надяваше се, че им изглежда като бизнесмен или като търговски представител. Танцьорките продължаваха да му се усмихват и той прие това за добър знак. Знаеше, че лицето му може да го издаде. Понякога му казваха, че прилича на Томи Лий Джоунс, но той смяташе това за обида към един добър актьор.

Една от танцьорките се изправи и се запъти към него и за момент той отново се почувства като шестнайсетгодишен на първия си танц в гимназията — прииска му се да хукне към вратата, преди да е станал за смях. Стомахът му се преобърна.

Момичето беше около метър и седемдесет на високите си обувки. Имаше дълга червена коса, която в полумрака изглеждаше червеникавокестенява, и нос като на Джулия Робъртс, който се разширяваше, когато се усмихваше. Но клиентите едва ли обръщаха голямо внимание на лицето й. Носеше единствено бяло сако с едно копче, обшито със заешка козина около врата и бедрата. Един бърз поглед му бе достатъчен да установи, че никъде другаде нямаше и косъмче. Усети как тялото му се затопли, а кръвта му се раздвижи.

Тя улови дланта му и приближи устни към ухото му. Косата й се разпиля по ръката му, ароматът й го обгърна.

— Изглеждаш девствен — прошепна.

Той не отговори, само вдигна вежда и я погледна.

— За пръв път си тук — уточни момичето.

— Да — потвърди той.

— Не се тревожи. Много ме бива с девствените.

Поведе го към една от масите. Настани го на стола, сложи ръце на коленете му, завъртя ги настрана от масата и го възседна. Сакото й се разтвори от кръста надолу и той ясно видя бледата гладка кожа от коленете до пъпа й.

— Е, как се казваш, сладурче? — попита го.

— Томас — изтърси първото име, което му хрумна.

— При нас идват много мъже на име Томас — усмихна се танцьорката.

Той също се усмихна. Косата й ухаеше на „Обсешън“, любимия парфюм на жена му.

— А твоето име?

— Аз съм Ариел. Като от „Малката русалка“ на Дисни, нали се сещаш?

Доближи уста до ухото му и издаде звук, който едновременно го стресна и обезоръжи, за миг изцеди от него цялата му бдителност. Тих мъркащ звук, съчетание между стенание и пърхане на езика. Главата му се замая от топлината на дъха й.

Младата жена плъзна ръка по вътрешната част на бедрото му. Демарко вече нямаше контрол над усещанията си. Начинът, по който тялото му откликваше на докосването й, го плашеше и съживяваше.

— Какво търсиш тук тази вечер? — попита Ариел. — Малко забавление? Или добро забавление? Или дяволски добро забавление?

Песента, която бумтеше от високоговорителите, свърши точно на последния въпрос и го остави възбуден насред сумрака и тишината. Преди да успее да формулира отговора си, изригна нова песен, този път динамично кънтри. „Ако не става лесно — пееше Таня Тъкър, — по-добре го зарежи…“

— Дойдох да ви погледам как танцувате — отвърна Демарко.

— Танците започват чак след час, сладурче. Какво ще правим дотогава?

— Ами… не знам. Какво ще кажеш да те черпя едно питие и да обсъдим възможностите?

Ариел вдигна ръка във въздуха и раздвижи пръсти. Демарко проследи погледа й към жената зад късия бар, разположен близо до входа към сцената. Малко след това тя се появи до масата им и сервира на червенокосата танцьорка малка бутилка шампанско и висока чаша от кристал.

— А за вас, сър?

Стори му се, че когато го погледна, в очите й се появи сянка на неодобрение. Навярно наближаваше четиридесет, бе дългокрака и с пищни гърди, които бавно отстъпваха пред силата на гравитацията, лицето й се бореше с ентропията.

— Двоен Джак — поръча. — Без лед.

Жената се обърна и тръгна към бара.

Ариел положи длан върху бузата му и обърна лицето му към своето.

— Можем да си организираме танци само за нас двамата — каза му. — Така ще убием известно време.

— Боя се, че не ме бива особено в танците.

Тя се изкиска тихо.

— В тази стая танците са по двайсет долара на песен — заяви. — Но за петдесет можеш да получиш двайсетминутен танц на дивана. — Отново говореше с уста, долепена към ухото му. — Има завеса на вратата в стаята с дивана.

Демарко кимна.

— Добре ли звучи?

— Дори много добре.

Наля й малко шампанско. Тя вдигна чашата си и отпи глътка, после притисна устни към неговите и пусна струйка от затоплената течност върху езика му. Демарко вкуси влагата и сладостта по устните си, а после, когато замайването му премина, си помисли: „Това е добър начин да хванеш хепатит.“

Барманката се върна и сложи чашата му на масата.

— Благодаря — каза й той.

Жената се усмихна сковано, а на тръгване потупа Ариел по рамото.

Момичето се сепна и ококори очи. Хвърли поглед към Демарко, после извърна глава.

— Веднага се връщам — заяви. Взе чашата си и бутилчицата с шампанско, слезе от скута му и бързо се отдалечи. Заешката козина по долния ръб на сакото й се опитваше да прикрие задника й, но не успяваше. Той я проследи с поглед и осъзна, че младата жена няма да се върне. Щеше му се да бе погалил тази козина, докато имаше възможност.

Отпи няколко глътки от питието си, изправи се и с чашата в ръка се запъти към бара. Усмихна се на барманката, чийто поглед излъчваше едва доловимо примирение.

— Познаваме ли се? — попита я.

— Не мисля, че съм имала това удоволствие.

— Реши, че съм ченге. Видях как я потупа по рамото.

— Струва ми се, че имаш такъв вид.

— Струва ми се, че сме се срещали и друг път.

Тя сви рамене.

— В предишен живот може би.

— Навярно е било по времето, когато работех в отдела за борба с проституцията.

— Сигурно е било така.

Демарко отпи глътка от питието си. Жената извади бутилка от рафта зад себе си и наля още един пръст в чашата му.

— Не съм тук, за да създавам проблеми — каза й.

— Нито пък аз.

— Просто търся някои отговори.

Барманката го изгледа сурово и отмести поглед. После отново го погледна.

— Ако става въпрос за онзи писател, едва ли ще съм ти от полза.

— Добро предположение.

Жената отново сви рамене.

— Той е единственият ни клиент, който се появява по вестниците напоследък.

— И?

— Беше клиент. Това е всичко, което знам за него.

— Знаеш и професията му.

— Някои от клиентите не се сещат да си измислят лъжлива самоличност.

— За какво друго не е излъгал?

— Кого, мен? Аз никога не съм разговаряла с него, освен в случаите, когато приемах поръчката му на бара.

Демарко кимна и отпи от уискито си. Вече се чувстваше по-удобно, играеше роля, която му бе позната. Ароматът на Ариел, топлината и докосването й го бяха разсеяли за няколко минути, вдъхнали му бяха неувереност за първи път от много време. Това му припомни колко лесно човек би могъл да се поддаде на такава покана и да се почувства изгубен на подобно измамно място.

Но човек като Томас Хюстън? Той е бил женен за красива жена, при това щастливо. От друга страна, след тринайсет години брак един мъж може да стане неспокоен. Любопитен. Изпълнен с копнеж по неизвестното, което живее единствено във въображението му. Може би дори уплашен от бавното приближаване на старостта и всички загуби, които тя вещае.

Какво бе казал Бил Клинтън? „Защо човек във вашето положение, господин президент, човек, постигнал всичко, което е пожелал, би се отклонил от правия път?“

„Защото мога“ — бе отвърнал Ловкия Уили. Направил бе всичко възможно да изглежда разкаян, но така и не бе успял да пропъди арогантната усмивка от устните си.

Дали Томас Хюстън се бе поддал на подобна слабост?

— Ако никога не си говорила с него, как разбра, че е писател? — попита Демарко.

— Женски приказки — отвърна барманката. — А и макар да работя на такова място, не съм неграмотна. От време на време чета вестници.

— Точно това ме изпълва с недоумение — отбеляза той. — Защо един толкова известен човек ще рискува репутацията си…

— За да общува с утайката на обществото?

Демарко се вгледа в лицето й. Започваше да му изглежда познато.

— Нека ти спестя усилието. Арестувал си ме един-два пъти преди десетина години. Заедно с няколко мои приятелки.

— За управление на публичен дом.

— Така разправят. Аз лично се смятам за педантичен домоуправител.

— Педантичен — повтори Демарко и се усмихна.

— Валмата прахоляк се разбягват, щом чуят името ми.

— На Форт стрийт — спомни си. — Малко по-нагоре от яхтклуба.

Жената кимна.

— Сега там има магазин за сувенири. Някакъв човек организира демонстрации по духане на стъкло в сутерена.

Начинът, по който произнесе „духане на стъкло“, отново го разсмя.

— Познай кой го научи на тази техника — добави барманката.

Демарко се ухили и поклати глава. Отпи още една глътка уиски. И тогава се сети:

— Бони.

— Браво на теб. Помниш имената на всичките си арестантки ли?

— Само на онези, които ми предлагат секс.

Жената пак сви рамене.

— Използвай онова, с което те е дарил милостивият бог. Това съм запомнила от майка ми.

— Предполагам, че е често срещано мнение тук.

— По-скоро религиозно убеждение. Единайсетата божия заповед.

— Помниш ли останалите десет?

Тя ги изрецитира, без да й мигне окото:

— Не плюй, не ругай, не докосвай танцьорките, не се бий, не пуши, забранено е ползването на мобилни телефони и фотоапарати, забранено за непълнолетни, никаква храна в близост до сцената и никакви напитки, които не са от бара.

— Обзалагам се, че знаеш и имената на седемте джуджета.

— Ангажирали сме ги за новогодишната вечер. Трябва да дойдеш. Шоуто им е забележително.

Демарко се изкиска, после се почувства виновен, че се забавлява.

— Може би ще е по-добре да се върнем на темата.

— Нека първо допълним тази чаша.

Той се поколеба. Официално не беше на работа. Всъщност, ако сега си беше вкъщи, щеше да седи на дивана с натежали клепачи и чаша в ръка.

— Добре, един малък Джак.

Барманката напълни чашата му до половината.

— Това ли наричаш малък?

— Избягвам тази дума. Мъжете се засягат.

— Престани — каза й.

— Щях, ако смятах, че наистина искаш да престана.

Демарко се обърна с гръб към бара, за да прикрие неудържимата си усмивка. Така можеше да наблюдава сцената. Около ниска шперплатова платформа, опасана с ниски шперплатови стени, бяха наредени няколко евтини стола с черни подложки на седалките. Осем души вече седяха около сцената и нетърпеливо очакваха първата танцьорка. Над сцената висеше огледална топка и разпръскваше трепкащи светлинки наоколо.

В две от стените на помещението — тази в дъното и една от страничните — бяха изрязани по три отвора. Два от онези в дъното водеха към миниатюрни стаички, в които имаше само по един стол. В едната стая голо момиче бе възседнало напълно облечен мъж, който седеше с облегната назад глава, затворени очи и отпуснати встрани ръце, докато танцьорката лениво се извиваше и подрусваше върху него под звуците на песента „Бавно и приятно“32 на Ъшър. Третата стаичка изглеждаше празна, но Демарко забеляза очертанията на друга врата по-навътре. Навярно гримьорната.

И трите входа на другата стена бяха закрити с тежка завеса. „Танци на диван — помисли си той. — Петдесет долара за двайсет минути.“

Отново се обърна към Бони.

— Какво предпочиташе Томас Хюстън? Танци на диван, предполагам.

— Танц на диван. Единствено число. По един на вечер.

— И толкова? Двайсет минути, а после си тръгваше?

— Първо си поръчваше едно-две питиета и гледаше танцьорките известно време. След това танцът на диван. После лека нощ.

— Винаги с едно и също момиче ли беше? Имам предвид, в стаичката.

Бони отмести поглед за момент и се вторачи в огледалната топка. Когато отново погледна Демарко, се усмихна.

— Не ми е работа да забелязвам едно друго, нали се сещаш? Точно обратното.

— Не ти е работа, но така или иначе забелязваш. Твърде умна си да не го правиш.

— Знам само, че той вече не идва тук, и поради тази причина изгубих един редовен неголям доход.

Полицаят кимна.

— Ти ли си собственик на мястото, Бони?

— Общо взето.

— Разкажи ми тогава за момичетата, които работят тук.

— Няма кой знае какво за разказване. Ако си хубава и дружелюбна, можеш да изкараш много пари. В брой.

— Какво значи много?

— В натоварена вечер? Петстотин, шестстотин. Понякога и повече.

— Това натоварена вечер ли е?

— Към единайсет ще стане. Тогава излизат най-хубавите момичета.

— Тези тук не са ли хубави?

— Видя ги вече. Ти ми кажи.

— Мисля, че Ариел е красива млада жена.

— Би могла да работи и втора смяна, ако искаше.

— А защо не иска, ако това означава повече пари?

— Защото обича да си е вкъщи, когато момченцето й си ляга да спи. — Щом видя изненадата в погледа на Демарко, добави: — Какво, да не би да смяташ, че тези момичета са лишени от майчински инстинкт?

— Познаваш ги по-добре от мен. Ти ми кажи.

— Имаме си курви на хероин и крек33, да. Може би вече си забелязал някои от тях. Имаме си и момичета, които работят, за да плащат таксите си в колежа. Имаме и самотни майки, които се опитват да хранят децата си. Намират се и обичайните откачалки, разбира се.

— Кажи ми за откачалките.

— Откога си ченге? Познаваш ги по-добре от мен.

Вярно беше, Демарко ги помнеше всичките. Садистките, мазохистките, онези, които се самонараняваха, онези, които стискаха мъжете за топките, малките изгубени момиченца, пристрастените към адреналин, порочните, нимфоманките, фетишистките. Знаеше защо се чукат жените, които не търсят удоволствие или пари. Те искаха да бъдат обичани, искаха власт или просто да наранят себе си или някого другиго. Чукаха се заради усещането за унищожение, колкото и временно да бе то.

— Хюстън имаше ли си любимка?

— Аз просто наливам питиетата.

— Знам, работата ти е да не забелязваш нищо. Но все пак те питам, Бони. Просто искам да знам дали случайно си забелязала нещо такова.

— Повечето вечери след девет-десет часа съм толкова заета да наливам питиета, че единственото нещо, на което обръщам внимание, са парите, които прибирам. В тази връзка, дължиш ми трийсет долара. Плюс бакшиш.

— Трийсет долара? Аз не съм поръчвал онова двойно тройно, което ми наля.

— Не съм ти го слагала в сметката. Двайсет за шампанското и по пет долара за двете ти малки уискита. Останалото е за моя сметка.

Демарко се намръщи и остави две двайсетачки на плота.

— Една вечер в „Уиспърс“ не излиза евтино, а?

— Ако търсиш евтино, има и такива места. Сигурно вече ги знаеш всичките.

Остави коментара й без отговор.

— Значи Хюстън идва всеки четвъртък…

— От около месец или малко повече.

— Към колко, десет?

— Понякога и малко по-рано. И винаги си тръгва преди единайсет.

— Гледа няколко от танцьорките. Поръчва си танц на диван…

— Плаща си сметката на бара и си тръгва.

— Тихо и кротко.

— Идеалният клиент.

— А тези танци на диван…

— Сега ще извикам Ариел.

— Не за мен. Говоря за Хюстън.

— Сигурен ли си? Мога да се закълна, че забелязах искра помежду ви.

— Престани вече.

— Струва ми се, че се заражда любов.

— Бони, моля те.

— Добре ще й дойде един добър татко за момченцето й.

— Не проявявам интерес и не искам да бъда ничий татко. Нито на нея, нито на детето й.

— Тя каза ли ти, че в гимназията е свирила на валдхорна?

— Интересува ме повече какво се случва в онези стаички.

— Виждаш ли завесите?

— Виждам ги.

— Виждаш ли какво има зад тях.

— Не.

— Нито пък аз.

— Единайсетата божия заповед важи ли зад тези завеси?

— Самата аз не влизам там, освен за да пусна прахосмукачка. Така че наистина не знам.

— А кой би могъл да знае?

— Ти. Срещу петдесет долара.

— Плюс бакшиш.

— Бързо се учиш, Демарко.

— Не по-бързо от теб. — Пресуши чашата си и внимателно я остави на бара. — Трябва да разбера кое е момичето на Хюстън. Би трябвало да е много млада…

— Тук няма момичета под двайсет и една.

— Или поне да изглежда много млада. Зелени очи. Дълги крака. Възможно е да накуцва, но съвсем леко — нещо, което повечето хора дори не биха забелязали.

— Тук никой не куца — заяви Бони. — Зелени очи и дълги крака имаме в изобилие. Постой малко и ще се убедиш сам.

— Поддържа се във форма. Вероятно тича в парка.

— Не общувам с такива.

— Можеш ли да се държиш сериозно поне за минута? Моля те.

— Виж — каза тя. — Дай ми нещо конкретно, за да се опитам да ти помогна.

— Млада, красива, дълги крака и зелени очи. За теб това не е ли достатъчно конкретно?

— Достатъчно конкретно е за телефонен медиум.

— Тогава какво ще кажеш за това? Искам имената и адресите на всички момичета, които работят тук.

— Не става. Дори и да ги знаех.

— Не знаеш имената им?

— Тук не са нужни автобиографии. Всеки е независим изпълнител. Казват ми име, с което да ги наричам. Идват и си отиват. Не се сближаваме.

— Никоя от тях ли не се нуждае от майчинско приласкаване понякога?

Барманката потръпна.

— Не съм жена от майчински тип.

Той се загледа в лицето й, за да научи повече, но то си остана безизразно.

— Трябва да ми помогнеш, Бони. В противен случай може да дойда отново. Може да се наложи да разпитам всичките ти клиенти. Или просто да паркирам патрулната кола отпред.

Жената го изгледа сурово. Демарко отвърна на погледа й. Накрая тя каза:

— Две имена. Това е всичко, което мога да направя. Без телефонни номера, защото не разполагам с такива.

— Истински имена или работни?

— Истински, доколкото ми е известно.

— Благодаря за съдействието.

Бони извади химикалка и малък бележник, написа нещо на най-горния лист, след което го откъсна, сгъна и подаде на Демарко.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие е за мен да те видя отново — каза му. — Да го направим пак след десетина-дванайсет години, а?

Сержантът се изправи, пъхна листчето в джоба на ризата си, без да го поглежда, усмихна се и тръгна към изхода.

— Ще кажа лека нощ на Ариел от теб.

— Недей — отвърна, без да се обръща.

— Любов е, повярвай ми.

33

„Като герой от разказ на Фланъри О’Конър34“ — помисли си Хюстън. Дотам се бе докарал. Да се крие в барака. Неудачник. Преследван. Мразен. Свит на кълбо в мизерия и тъмнина.

Известно време бе лежал до онова студено огнище с усещането, че пропада надолу в собствения си мрак. Накрая осъзна, че желанието му няма да се сбъдне и никога няма да стигне дъното на този мрак. Нямаше друг избор, налагаше се да поживее още малко. Когато се изправи на крака и посегна да вдигне кухненския стол, видя, че държи нужния инструмент в ръце. Ако успееше да отвинти единия метален крак от ръждясалите болтове, които го придържаха към седалката, би могъл да изкриви единия край и да го използва като лост. Трийсет минути по-късно вече бе в бараката за инструменти на Общински парк „Брадли“.

Постройката нямаше прозорци, но той открехна вратата и пъхна в отвора дръжката на бейзболна бухалка, за да не се затваря. Нощният полумрак се процеждаше през тесния процеп и разсейваше непрогледната тъмнина в помещението. Хюстън успя да различи трите дълги лавици и наредените върху тях кутии с мръсни топки за бейзбол и софтбол, бази, каски и два комплекта екипи за кетчъри. Под лавиците имаше два двесталитрови пластмасови бидона с бухалки за бейзбол и софтбол. Двете торби с храната му и почти празната бутилка с портокалов сок лежаха на една ръка разстояние.

В портфейла му имаше две банкноти по десет долара и четири по един. Две кредитни карти с общ кредитен лимит от петдесет и четири хиляди долара. Две дебитни карти с достъп до още трийсет и осем хиляди. Притежаваше красива къща, пълна със спомени за извоювани с труд удобства, но този дом вече бе необитаемо, прокълнато място и трябваше да бъде опожарен и заличен от лицето на земята.

Хюстън знаеше, че О’Конър би описала тази сцена с тънко чувство за хумор. Повествованието щеше да се разгърне бавно и да достигне до момент на опрощение за отчаяния мъж. Харесваше разказите на писателката и понякога безумните противоречия в живота на героите й. Безумието на собственото му положение би го разсмяло, както го разсмиваха разказите на О’Конър, стига да не осъзнаваше с болезнена яснота неговата необратимост. Знаеше, че животът му никога няма да стане по-добър. Никога не би могъл да се изкачи по-високо от най-ниската си точка.

Трябваше да хапне нещо, но само при мисълта за храна стомахът му се свиваше и започваше да му се гади. Имаше чувството, че е изял пицата преди цяла вечност. Оставаше му да свърши още само едно нещо и тогава, ако всичко мине добре, можеше да се върне в красивата си къща, да събере за последен път семейството около себе си и да изпрати духовете им да полетят нагоре с отвесните потоци топъл въздух.

„Още едно противоречие, Том…“

Чу тези думи с гласа на Клеър и я остави да говори вместо него. На нейния глас можеше да се вярва, на неговия — не.

„Смяташ да изпратиш духовете ни в рая, но ти не вярваш в рая. Как ще стане това?“ Той усещаше как Клеър роши с пръсти косата му в основата на тила, а сладкият й дъх гали лицето му.

„Да — каза й. — Искам всички ви в рая.“

„Ами ти? Нима вече си започнал да вярваш и в ада?“

„Само в този“ — отвърна.

„И тук ли ще останеш завинаги?“

Хюстън се взираше в сивата светлина, която нахлуваше през открехнатата врата, но не успя да открие отговор там. Нямаше отговор и в мириса на сухия прах по пода. Нямаше отговор нито в торбите с храната, нито в портфейла му, нито в гаденето, което никога не го напускаше.

„Обичам те, бебче — само това успя да й каже. — Моля те, прости ми. Моля те, опитай се да ми простиш някой ден. Моля те, любима. Моля те.“

34

Демарко нямаше желание да се прибира вкъщи. От последната му чаша кафе бяха минали поне осем часа, но имаше чувството, че нервите му са набодени с иглички от кофеин, а кожата му е твърде тясна — копнееше да я свали от себе си. Ако тръгнеше направо към дома си, щеше да пристигне преди десет и половина. И после какво? Ще включи телевизора, ще отвинти капачката на бутилката с уиски и ще седи вторачен в екрана, докато заспи.

„Тогава не включвай телевизора и мисли за Хюстън — каза си. — Опитай се да го разгадаеш. Влез в главата му. Поразходи се из мозъка му.“

Ала се чувстваше твърде неспокоен и неспособен да се концентрира. Уханието на Ариел му беше влязло под кожата и се бе просмукало в порите му. И остроумията на Бони, и лекотата, с която ръсеше сарказъм… Божичко, как му липсваше женска компания. Липсваше му топлина, аромат и докосване на жена. Женска доброта и закачливост. Сантиментален женски поглед.

Можеше да се върне и да постои с Ариел още малко, да й каже, че и полицаите са мъже. Не че тя не го знаеше. Той бе усетил — или поне вярваше, че е така — нежност зад преструвките й. Нещо истинско. Ако имаше зелени очи вместо кафяви, би могла да е Анабел.

Не зави по шосе 417, което щеше да го отведе у дома — там, където знаеше, че трябва да отиде, единственото място, на което истински принадлежеше и където не можеше да навреди на никого, освен на себе си. Вместо това продължи направо и след по-малко от километър последва знаците за междущатската магистрала. Двайсет минути по-късно паркира колата си от другата страна на улицата срещу къщата на Ларейн. Ненавиждаше се заради слабостта, която го теглеше насам вече две нощи подред; мразеше се, задето не намира сили да се прости с наивната си надежда за промяна.

Угаси двигателя и си пусна диск с музика. Нора Джоунс запя за мрак и тъмни ъгли. „Как искам да изгоря устните си, но знам, че не мога да надвия…“35

Между завесите на всекидневната се процеждаше бледосиня светлина. „Сигурно чете — каза си — или може би слуша музика.“ Ларейн беше учителка по английски език в частно училище в Ери, преподаваше литература и творческо писане. Преди му четеше в леглото. „Сега чете само на себе си — помисли си. — Чете си сама и води у дома непознати мъже от нощните барове.“

Рано или късно щеше да вдигне глава и да погледне през прозореца. Сякаш винаги знаеше кога той е отвън, усещаше го интуитивно. Демарко си каза, че няма желание за това сега. Каза си, че ще изслуша четири песни на Нора Джоунс — само четири, а после ще запали двигателя и ще се прибере у дома.

По средата на третата песен лампата на верандата светна. Той затаи дъх и потръпна, когато усети старата болка дълбоко в себе си. Почувства вълнение в гърдите си като от камък, хвърлен в много дълбок кладенец. Е, значи бе видяла колата му през прозореца. Сега щеше да отключи входната врата. После щеше да угаси лампата във всекидневната… Ето, прозорецът потъна в мрак. „Сега се качва на горния етаж — помисли си. — Чака горе на стълбите, но този път аз няма да вляза. Този път няма да вляза.“

Нора пееше: „Прошепнатата истина ще те разкъса…“36

Когато Демарко открехна входната врата и пристъпи в антрето, тя стоеше в профил на най-горното стъпало, отпуснала ръка върху парапета и обърнала лице към спалнята. Изглеждаше като сянка в притъмнената къща и той се почувства натежал от мрака, довел и двама им до това място, винаги до това място и винаги на тъмно. Тя влезе в спалнята, без да поглежда към него. Той се облегна на вратата. „Прибери се у дома“ — каза си.

Но знаеше, че няма да го направи. Не би влязъл в къщата, ако смяташе да се прибира. Изхлузи обувките си и заключи вратата. Първо отиде в кухнята и си изми ръцете с препарат за миене на съдове. После се качи на горния етаж.

В тъмната спалня, където завесите бяха спуснати както винаги, където дори радиото бе обърнато към стената, за да не хвърля бледосинята си светлина върху леглото, Демарко легна до нея, вдиша аромата й в мрака и усети как празнотата го поглъща.

— Как си? — попита. Гласът му бе тих като шепот и дрезгав от уискито.

Тя мълчеше. След една-две минути се обърна с лице към него. Той все още не виждаше тялото й, но усети топлината му и разбра, че е гола. Искаше му се да легне върху нея, да я притисне към себе си и да премахне завинаги тази болка и от двама им. Но вместо това погали с пръст меката плът под челюстта й.

Ларейн протегна ръка към него и я притисна между краката му.

— Не е нужно да го правим — каза й Демарко.

Тя мълчеше. Винаги мълчеше.

Искаше му се поне веднъж да захвърлят сценария, но също така знаеше, че е дошъл тук с надеждата да следват същия този сценарий. Докато Ларейн плъзгаше ръка по тялото му, а ароматът й изпълваше мрака, му се прииска единствено да следват сценария точно както е написан. Тя нямаше да го целуне, но той можеше да я докосва, затова положи едната си ръка между гърдите й, а другата плъзна между краката й. Винаги се изненадваше колко е мокра, когато я докосва, и все се чудеше кое я възбужда в тези техни редки нощни срещи. Дали мисълта, че той се нуждае толкова много от нея? Или мисълта за скръбта, която той ще усети после, когато шофира сам по обратния път?

Ларейн го докосваше без думи, докато накрая вече не му стигаше само докосване. Тогава Демарко стана от леглото и свали всичките си дрехи. Когато отново легна до съпругата си, тя се обърна на една страна и му предостави гърба си, а щом проникна в нея и я притисна към себе си с ръка през кръста, тя рязко си пое въздух, но отново запази мълчание.

Заради нейната пасивност никога не бързаше. От време на време от гърлото й се откъсваше едва доловимо стенание, но Ларейн не му даваше нищо повече — никога не слагаше ръка върху гърдите му, никога не обелваше и думичка. Демарко се стараеше да е нежен и се надяваше, че ще долови насладата й, надяваше се, че тя ще извие гръб и ще си позволи да изпита удоволствие както преди катастрофата, когато надаваше толкова силни викове, че лятно време се налагаше да затварят прозорците, а след раждането на Райън притискаше устата си към възглавницата, за да не го събуди.

Но, разбира се, вече не бе така. Съгласно сценария, написан от нея преди много време, сега Ларейн само дишаше учестено, мускулите на корема й се стягаха и тя вкопчваше пръсти в матрака. После Демарко също свършваше. Опитваше се да е тих и сдържан като нея, но чувстваше как пропада надолу и потъва в мрак.

Половин минута след като приключиха, отвори очи и я усети неподвижна до себе си. Прокара ръка по корема, а после и по ръцете й, стиснати в юмруци и кръстосани през китките върху гърдите.

Накрая се отдръпна и остана да лежи, загледан в нея. Когато докосна гръбнака й, тя потръпна и застина.

Знаеше, че не бива да й говори, но се надяваше, че този път ще е различно. Надяваше се, че този път тя може да е готова, че тази жена, която обожаваше думите и преподаваше литература на единайсетокласници, може да му позволи да чуе няколко думи, за да овладее вълните на мъката, която се надигаше в него.

— Ларейн — изрече.

Тя се отдръпна и стана от леглото.

— Ларейн, чакай.

Но жената влезе в банята и заключи вратата. После пусна горещата вода и струята плисна във ваната.

По обратния път към къщи Демарко слуша албум на Пол Уинтър, пълен с песни без текст, без гласове, без искрени и безполезни думи.

35

Денят дойде с онази яснота, присъща само на мразовитите ноемврийски утрини. Няколко минути след осем Демарко стоеше с чаша кафе на верандата и чакаше студът да отвори натежалите му клепачи. Тревата в двора му светеше в неоновозелено под ранните слънчеви лъчи и блестеше от замръзналите капчици роса, а сенките на околните тополи падаха на ивици върху зеления килим. На сутринта всичко му изглеждаше чисто и ново и той се надяваше да запази тази илюзия. Беше твърдо решен да не се самонаказва повече заради своята слабост. Трябваше да спре, защото съжалението изсмукваше енергията и концентрацията му. Една жена и трите й деца бяха жестоко убити, а основният заподозрян все още бе на свобода — човек, когото Демарко познаваше и бе харесвал. Негово задължение бе да залови заподозрения, а не да решава дали е виновен или невинен. Не искаше да прахосва още един ден без напредък по случая.

Надяваше се, че с достатъчно кофеин и слънце денят му ще бъде плодотворен.

Когато същата сутрин влезе в кабинета си в полицейската служба по Шосе 208, постоя известно време до прозореца зад бюрото си. Дигиталната табела пред „Ситизън Банк“ от другата страна на пътя отбелязваше два градуса над нулата. Зад сградата и от двете й страни, чак до горите в далечината, се простираше царевично стърнище в жълтеникавокафяви и сиво-зеленикави нюанси. Тези гори продължаваха на север чак до езерото Уилхелм, прекъсвани единствено от няколко селца и асфалтови пътища, както и от нестихващия автомобилен трафик по четирите платна на междущатската магистрала.

— Ти си някъде там — каза на глас. — Премръзнал, гладен и навярно напълно изгубил разсъдъка си. Но си там някъде. А аз съм по петите ти. Ще те открия, приятелю.

Седна зад бюрото и извади от джоба на ризата си листчето, което Бони му бе дала предишната вечер. Вече беше възложил първото име — Трейси Бътлър — на полицай Кармайкъл. Второто, Дани Рейнолдс, щеше да уплътни времето му през следващите два часа.

Провери името в няколко картотеки на регистрирани престъпници. Нямаше провинения. После провери агенциите за моторни превозни средства в щатите Пенсилвания и Охайо. Нямаше регистриран автомобил на името на Дани Рейнолдс. Пусна името за цялостна проверка в съдебните регистри. Направи справка с имотните регистри в три окръга за недвижима собственост на името на Дани Рейнолдс. Провери името в търсачките на Google, Classmates.com, Facebook, EmailFinder.com, People Finder, Zabasearch, ThePublicRecords.com. Пробва четири различни пощенски кода в Whitepages.com. Нямаше наличен адрес за Дани Рейнолдс. Нямаше Дани Рейнолдс. Нямаше Даниел Рейнолдс. Нито Дана, Даник или Даника Рейнолдс.

Последната му надежда бе регистърът на мобилните оператори. Нямаше попадения за Дани, Даниел и останалите разновидности на името, но имаше седемнайсет регистрирани абоната с името Д. Рейнолдс. Само четирима от тях — двама Д. Рейнолдс, един Д. Дж. Рейнолдс и един Д. Л. Рейнолдс — живееха на по-малко от осемдесет километра разстояние от „Уиспърс“.

Демарко използва стационарния телефон в кабинета си, но преди това блокира изписването на номера. На първото обаждане отговори дълбок мъжки глас.

— Д. Дж. Рейнолдс? — попита Демарко.

— Кой се обажда?

— Аз съм приятел на Дани, господин Рейнолдс. Знаете ли къде бих могъл да я открия?

— Ха, че аз дори не знам коя е Дани, приятелче.

Номерът на Д. Л. Рейнолдс го свърза с гласовата поща на фирма за озеленяване. При обаждането до първия Д. Рейнолдс попадна на предварително записан поздрав с гласа на непълнолетно момиче: „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“

Огради този номер в бележника си и набра последния. И този път женски глас, но по-възрастен, уморен.

— Ало?

— Здравейте, госпожо Рейнолдс. Казвам се Боб Лиланд. Служител съм в окръжното бюро за преброяване на населението. В момента опресняваме данните в регистъра за следващото преброяване. Бихте ли уточнили дали разговарям с Даниел или Дани Рейнолдс?

— Съжалявам. Казвам се Дарлийн.

— Е, това също е хубаво име. Да, ето ви, три имена под Даниел. И обитавате същия адрес, отбелязан при предишното преброяване?

— Уви, да — отвърна тя.

— Добре, много ви благодаря, това е всичко, което ме интересуваше. Освен ако… дали случайно не знаете адреса на Дани или Даниел Рейнолдс? От доста време се опитвам да я открия.

— Съжалявам, не я познавам.

— Е, благодаря ви все пак. Приятен ден.

След това Демарко проучи номера, който бе оградил в бележника си. Трийсет секунди по-късно откри онова, което търсеше: Д. Рейнолдс, Ийст Пърл стрийт 14, апартамент 2В, Албион, Пенсилвания. Живееше на двайсетина километра от стриптийз клуба.

— Ти си моето момиче — изрече на глас.

Часът беше 10:09. Ако тръгнеше веднага, можеше да пристигне в Албион около единайсет. Удобно време, каза си. Стриптийзьорка, която работеше до два-три сутринта, навярно бе в леглото по това време, но нямаше да е толкова дълбоко заспала, че да не чуе телефона. Щеше да е сънлива, с неясна мисъл и можеше неволно да изтърси нещо полезно.

Напъха бележника в джоба на якето си и тръгна по коридора към бюрото на Кармайкъл.

— Откри ли нещо?

Полицаят му подаде малко сгънато листче.

— Само телефонен номер. Все още не разполагам с адрес.

Демарко погледна листчето, извади мобилния си телефон, блокира своя номер и набра другия. Трейси Бътлър вдигна на третото позвъняване. Говореше дрезгаво и бавно, навярно все още замаяна от ксанакса, погълнат предишната вечер.

— Ало?

— Анабел? — попита Демарко.

— Кой, скъпи?

— Търся моята Анабел. Ти ли си?

— Не мисля. Но името е хубаво, нали?

Демарко затвори, смачка листчето и го хвърли върху бюрото на Кармайкъл.

— Съжалявам — каза колегата му.

Сержантът потупа джоба на якето си.

— Не се тревожи. Адресът й е тук.

Преди да излезе от сградата, Демарко се отби в кабинета на началника си.

— Тръгвам на север. Издирвам момиче, което може да знае нещо относно местонахождението на Томас Хюстън.

— Откъде го познава? — попита Боуен. — От университета?

— От „Уиспърс“.

— Моля?

— Това е стриптийз клуб на изток от Пиърпонт, Охайо.

— Искаш да кажеш, че човекът е имал таен живот?

— Проучване за романа му.

— Удобно извинение, нали? Върши работа за всичко, в което би могъл да се забърка един мъж.

— Ще се върна след около два часа.

— С патрулна кола ли отиваш?

— Не и този път. Не искам да се набивам на очи.

— Е, невзрачната ти таратайка е идеална за целта. Мислиш ли, че ще успее да те закара дотам и да те върне?

— Когато заема мястото ти, ще си купя линкълн — подхвърли и тръгна към изхода.

— Ей! — каза Боуен.

Демарко отново се обърна към него.

— Ще минаваш ли по 62 на запад към междущатската?

— Нямам намерение да ти нося шибани спаначени рула — отсече.

— Правят ги само в един ден от седмицата. Какво толкова ще ти стане?

— Да ти приличам на разносвач на храна?

— Колата ти е такава.

— Начукай си го и умри — каза Демарко.

— Ако случайно минаваш оттам. Това казвам, нищо повече.

— Ако мина — кимна на шефа си и се запъти към коридора.

— И този път не забравяй соса.

36

С население под две хиляди души, Албион имаше три отличителни характеристики. Бесемерската железопътна линия периодично потракваше през южната част на града под тежестта на вагоните, които превозваха въглища и други стоки към товарните докове на езерото Ери в Коно, Охайо. От 1993 година в околностите на селището функционираше затвор със строг режим, обитаван от пълнолетни мъже, които бяха с няколкостотин души повече от жителите на града. Но онова, с което повечето местни помнеха Албион, се беше случило в края на месец май 1985 година — деня, в който четиридесет и едно торнада профучали през Канада, Охайо и Пенсилвания. Вихрушката от четвърта степен, която издухала от пустите улици всички коли, пикапи и файтони, ударила Албион в 5:05 следобед, две минути след предупредителния сигнал от Националната метеорологична служба в Ери. Над сто къщи били сринати до основи.

Демарко бе чувал всички истории. Един мъж наблюдавал от верандата си приближаването на черната фуния и летящи отломки откъснали крака му. Стихията изтръгвала жилищни фургони от основите им и ги подмятала във въздуха, преди да се разбият в земята. Една кола, в която имало млада жена и куче, била засмукана шейсет метра навътре във фунията, прелетяла над силоз и се приземила насред нива. Открили телата на повече от три километра разстояние от мястото, където били вдигнати във въздуха. Съседните градове — Уийтланд и Атлантик — също били изравнени със земята. Десетки изгубени животи, хиляди хора с опропастено бъдеще.

На влизане в Албион, един час преди обед в слънчевия есенен ден, Демарко размишляваше за торнадото, за това внезапно и неочаквано насилие над живота. Спомни си думите на Самюел Бътлър — животът е един дълъг процес на изтощаване. С Ларейн бяха избухнали в смях, когато тя му го прочете от „Цитатите на Бартлет“. Но Демарко вече знаеше, че Бътлър не е бил съвсем прав. „Животът е дълъг процес на разрушаване — помисли си. — Всъщност дори и не толкова дълъг.“

Апартаментът на Дани Рейнолдс се намираше на Ийст Пърл стрийт — една от улиците, изцяло пометени от торнадото и после възстановени набързо и през пръсти, в постройка на два етажа от греди и дъски, с паянтови балкони, парапети и стълбища, които изглеждаха така, сякаш не биха издържали на по-силен вятър. На местата, където жълтите пластмасови плоскости от облицовката бяха изметнати или липсваха, снопове розова изолация стърчаха като мръсен захарен памук. Повечето прозорци бяха покрити с хавлии, чаршафи или тежки завеси, за да спират течението.

Демарко спря на отсрещната страна на улицата и огледа сградата. Четири апартамента на първия етаж и още толкова на втория. Апартаменти А и Б към улицата, В и Г в дъното. Дани живееше в дъното.

Заобиколи и спря колата на павирания паркинг зад постройката. Оттам нямаше достъп до съседната улица, освен ако не прескочиш телената ограда. Момичето можеше да излезе от къщата по два начина — по задното стълбище към паркинга и по страничното стълбище към Ийст Пърл стрийт. Най-вероятно притежаваше някой от петте малки автомобила на паркинга, всичките по-стари от четири години, до един одраскани и огънати тук-там. „Ако й хрумне да бяга — каза си Демарко, — най-вероятно ще хукне към колата си.“ Прибегнеше ли до бягство, това щеше да му изясни много неща. Всъщност всичко, което го интересуваше.

Върна се на Ийст Пърл стрийт, но паркира колата си в края на алеята и блокира входа й. После излезе от автомобила и се запъти към страничното стълбище. На балкона на втория стаж подмина апартамент Д и спря достатъчно близо до жилището на Дани, така че да чуе звъненето на телефона й, ако си е вкъщи. После извади мобилния си телефон от джоба си и набра номера й. След четири позвънявания се включи гласова поща. „Здрасти! Сега не мога да…“

От апартамента не се чу приглушено звънене или мелодия. Може би момичето държеше телефона си на режим вибрация. Може би го изключваше, когато спи. Може би не си беше вкъщи.

Изчака десет секунди и натисна бутона за повторно набиране. После още веднъж. И още веднъж.

— Ало? — обади се най-сетне тя. Сънена звучеше съвсем като момиченце, като дете.

Той се опита да смекчи дрезгавостта на гласа си и едва чуто каза:

— Анабел?

Момичето мълчеше. Демарко чакаше.

— Томас? Ти ли си?

— Не, Дани — отвърна. — Обажда се сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция. Налага се да поговорим.

Връзката мигновено прекъсна. На екрана се появи надпис „Край на обаждането“.

37

Демарко напъха телефона обратно в джоба си, пристъпи по-близо до вратата на Дани и зачака. Тя или седеше в леглото си, обзета от нарастваща паника, и се чудеше как да постъпи, или тъпчеше дрехи в чанта. Може би шепнеше напрегнато името на Томас Хюстън. Може би му звънеше, за да го пита какво да прави.

Стори му се, че чу раздвижване зад вратата. Не тежки стъпки или трескаво суетене наоколо, а тихи, бързи крачки и потракване на ключове. Пулсът му се ускори и го завладя онова познато вълнение от преследването. Но още щом разпозна жегата от прилива на адреналин, побърза да го потисне, да угаси пламъка. Това не беше някой надрусан хулиган, когото трябваше да притисне до стената и да усмири с белезници; зад тази врата имаше една уплашена млада жена, момиче, което той бе изтръгнал от съня със споменаването на едно име. А тъгата в тона й, когато попита: „Томас? Ти ли си?“, споменът за този глас внезапно притисна гърдите му и Демарко изпита болка, която заличи всяка следа от вълнение.

Вратата рязко се отвори и той се сепна. Момичето пристъпи отвън на балкона, видя го и ахна от изненада.

Сержантът се усмихна.

Тя отмести поглед. Обърна се към вратата, затвори я и с трепереща ръка напъха ключа в ключалката.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам на работа. Не мога да говоря точно сега.

— „Уиспърс“ е затворен през деня, Дани. Скоро няма да отвори.

Момичето си пое въздух, обърна глава към него и смутено го погледна.

— Исках да кажа лекции. Бързам за лекции.

Носеше жълти баскетболни шорти, сив суитшърт с качулка и маратонки „Найк“ на бос крак. След обаждането му навярно бе скочила от леглото и бе нахлузила горнището и обувките, а дългата си кестенява коса бе вързала на конска опашка. Демарко си я представи как тича срещу него през мъглата, докато той седи сам на пейка в парка.

— Не съм дошъл да те арестувам, Дани — каза й тихо. — Стига да си откровена с мен.

— Аз не… — Хвърли поглед към мръсния асфалт на паркинга. — Не знам нищо.

— Томас Хюстън в апартамента ти ли е, Дани?

— Не! Не, защо? Той никога не е идвал в апартамента ми.

— Тогава защо не влезем вътре? Ще седнем и ще си поговорим, нищо повече.

Тя започна да трепери и от очите й бликнаха сълзи. Когато заговори, гласът й също трепереше:

— Не съм направила нищо лошо.

— Знам, че не си. — Пристъпи към нея и се опита да я успокои. — Знам, че не би направила нищо лошо. Просто искам да си поговорим, нищо повече. Пет минути и си тръгвам.

Момичето подсмръкна и примигна два пъти. После се обърна към вратата и отново насочи ключа към ключалката.

Демарко наблюдаваше непохватните й усилия да отвори. Изглеждаше едва прехвърлила двайсет, метър шейсет и осем на ръст, малко над петдесет килограма. Крехко момиче. Дете. Отново усети познатата болка в гърдите и с мъка си пое въздух. Лявото му око се насълзи.

— Ще отида да преместя колата си, блокирал съм алеята — каза й. — Веднага се връщам. — И бързо се обърна, за да избърше влагата от ъгълчето на окото си.

Оскъдно мебелирана всекидневна, миниатюрна кухня, баня с размерите на килер, спалня, отделена със завеса. Минималистичното обзавеждане включваше матрак на земята вместо диван и два сгъваеми стола, зелен и жълт, купени на цена 12,95 долара за брой от „Уолмарт“. Демарко предположи, че момичето спи върху матрак втора употреба на пода в спалнята, че няма гардероб или скрин и държи дрехите си грижливо сгънати в кашони, наредени до стената. Но всичко беше подредено и чисто, нямаше прах, нито мръсни чинии в мивката. Във въздуха се долавяше лек аромат на ягоди. Незапалена свещ върху кухненския плот.

Дани седна на матрака с подвити крака. Демарко застана до прозореца, над който тя бе окачила пластмасова щора и прозрачна дантелена завеса в кремаво.

— Кога видя или чу за последно Томас Хюстън? — попита я.

Тя прехапа долната си устна, после каза:

— Преди седмица, предполагам. Миналия четвъртък вечерта.

— И къде се случи това?

— В „Уиспърс“.

— Видяхте ли се насаме?

— За малко.

— Частен танц на дивана?

— Той плащаше за това, но…

— Но какво?

— Не сме го правили. Никога не сме го правили.

— Какво правехте тогава?

— Просто си говорехме.

— Говорехте си. В стаята, където се провеждат танците на диван.

— Никога не сме правили нищо повече, кълна се.

— Добре. И за какво си говорехте?

— Той пишеше книга за стриптийзьорка. Питаше ме разни неща.

— Какви неща, Дани?

— Неща, които един писател би искал да разбере, предполагам. Например как се чувствам, когато съм на сцената или в стаята за шампанско с клиент. За какво си мисля, докато ме гледат. За какво си мисля, когато се прибера вкъщи.

Демарко кимна.

— Това обаче са само три въпроса. А той е идвал в „Уиспърс“ пет или шест пъти, нали така?

— Вижте, след първия път вече не беше като интервю. С него… просто си говорехме. Той беше добър човек, много мил.

— Искаш да кажеш, че в стаята за шампанско помежду ви не е имало физически контакт, така ли?

— Нямаше. Кълна се. Сядах до него на кушетката и просто си говорехме. Това е всичко, което някога сме правили.

— И никога не си се срещала с него извън „Уиспърс“?

— Само първия път.

— Разкажи ми за първата ви среща, Дани.

— Една сутрин бях излязла да потичам. Обичам да тичам рано, когато навън няма хора.

— В Ери?

— Не, тук.

— Не видях парк в града.

— Има общински парк, но аз не бях там, а на велоалеята, която върви успоредно на железопътната линия, пресича канала и продължава чак до Шейдитаун.

— Къде се намира Шейдитаун?

— На около пет километра южно оттук.

— И къде точно на тази алея срещна Томас Хюстън?

— Шейдитаун е съвсем малко селце. Едва ли имат и пощенска станция. Но веднага след отбивката от Шосе 18 има едно местенце до канала. Дори не знам дали си има име. Просто няколко маси за пикник и скари за барбекю, но велоалеята минава оттам и продължава още стотина метра. После просто свършва.

— Значи тичаш в едната посока, после се обръщаш и поемаш обратно.

Тя кимна и задъвка устната си, после подпъхна ръце под краката си.

— А къде беше Томас по тази алея?

— В парка. На първата маса за пикник.

— И ти се задаваш по алеята…

— Почти по цялото протежение на алеята от едната й страна е или каналът, или железопътната линия. От дясната страна в посока към Шейдитаун и от лявата на връщане.

— А от другата страна какво има? Шосе?

— Да, но то не се вижда от велоалеята. От другата й страна винаги има дървета или гъсти храсти. Ако не се чуваше автомобилният трафик, човек дори не би разбрал, че там има шосе.

— И ти се чувстваш спокойна да тичаш там рано сутрин?

— Нося си лют спрей и свирка.

Демарко се усмихна. „Божичко“ — помисли си.

— Та, точно когато велоалеята навлиза в малката зона за пикник, от същата тази страна се открива голяма поляна с маси и разни неща. Първата маса е точно до храстите. Всъщност, когато си на пътеката, дори не виждаш масата, докато не се озовеш точно до нея, а тя е на около метър встрани от алеята.

— И точно там беше седнал Томас.

— Беше много стряскащо. Никога не съм срещала, когото и да било там рано сутрин. И изведнъж попадам на този мъж.

— Какво се случи?

— Той ме уплаши. Беше… Каза ми, че е чул стъпките ми. Чул дишането ми, представяте ли си? Седеше си там, приведен леко напред, и се опитваше да надникне зад храстите. Обаче рано сутрин е мъгливо, особено ако е валяло през нощта. И аз връхлетях отгоре му за изненада и на двама ни. Едва не стъпих върху главата му.

Дани се усмихна и се загледа в краката си. Демарко чакаше.

— Той се отдръпна тъкмо навреме, а може и да съм надала лек писък или по-скоро ахване. Както и да е, препънах се в собствените си крака и за малко да падна в канала.

— А после?

— Той скочи да ми помогне. Но аз вече бях извадила лютия спрей. — Отново се усмихна. — Беше толкова смешен. Вдигна и двете си ръце във въздуха, седна отново на масата и каза: „Не мърдам. Не мърдам от мястото си. Само ми кажи дали си добре“.

— И добре ли беше?

— Навехнах си глезена.

— А после как се прибра вкъщи?

— Стояхме си така в продължение на петнайсетина минути: той на масата, аз с лютия спрей в ръка. Томас ми каза как се казва, къде преподава, имената на децата си и на съпругата си… Дори ми подхвърли портфейла си, за да погледна снимките и личната му карта. Така че накрая… се съгласих. Позволих му да ме закара вкъщи.

— И това беше всичко?

Тя поклати глава.

— Дотогава вече го бях разпознала. Знаех, че е известен писател. Казах му, че четем втория му роман на лекциите по литература.

— В университета „Пен Стейт“?

Дани кимна.

— Последен курс. Специалност „Начално образование“.

— И…

— Той просто излъчваше… непринуденост и спокойствие. Създаваше впечатление, че проявява интерес към мен, макар да бе известен и талантлив писател. Почувствах се поласкана. Така че, когато го попитах върху какво работи в момента, той ми каза…

— И ти му разказа за „Уиспърс“.

— По пътя към апартамента ми Томас се отби в денонощен магазин и взе по едно капучино за двама ни. После паркира отвън и просто си говорихме в колата известно време. И да, казах му за „Уиспърс“.

— Така си станала неговата Анабел.

— Той никога не го е казвал всъщност. Прекарваше повече време с мен, отколкото с останалите момичета, но никога не е казвал, че пише за мен. А и това е литературна измислица, нали?

— Ти ли си единственото момиче, на което е плащал за частни танци?

— Доколкото ми е известно.

— Значи може би в тази част от срещите ви е имало нещо повече от разговори?

Момичето вдигна поглед към него.

— Той каза, че му напомням за съпругата му, когато е била на моята възраст. Само че нейната коса била малко по-тъмна.

— Това обаче не отговаря на въпроса ми, нали?

— Никога не ме е докосвал. Не и по този начин. Дори не се е опитвал. Нито веднъж.

Демарко обмисли дали да я попита какво би се случило, ако Хюстън се бе опитал да я докосне. Но после реши, че отговорът е без значение.

— И след онази първа среща в парка той е идвал в „Уиспърс“ всеки четвъртък. Прекарвала си двайсет минути с него в стаята за шампанско и сте си говорили.

— Това е — каза тя. — Това е всичко. — Няколко секунди по-късно добави: — Само дето не беше всеки четвъртък. Пропусна един.

— Помниш ли кога?

Дани се замисли, преди да отговори.

— Трябва да е било в четвъртъка преди последното му посещение.

— Ти попита ли го за причината?

— Каза, че е бил извън града по работа.

Демарко се опита да се сети за още нещо, което би могъл да я попита.

— Какво друго можеш да ми кажеш за връзката си с него?

Тя се замисли няколко секунди.

— Дадох му телефонния си номер.

— Дала си му го? Кога?

— Последния път, когато дойде в „Уиспърс“. Просто… струваше ми се нелепо да плаща за услуги и всичко останало само за да си говори с мен. Така че му го казах. И му дадох номера си. Той обеща да ми благодари в новата си книга. Каза, че някой ден би искал да ме запознае със съпругата си.

След последното изречение очите й се насълзиха.

— Той даде ли ти своя телефонен номер? — попита Демарко.

Дани кимна.

— Каза ми, ако някога се нуждая от нещо, просто да му се обадя.

— А той някога обади ли ти се? Или ти на него?

— Не се е обаждал. Нито пък аз на него.

Демарко се загледа в нея. Момичето седеше с наведена глава и бършеше сълзите от ъгълчетата на очите си.

„Дали е заради великодушието му? — запита се. — Затова ли плаче? И дали великодушието му е било истинско?“

Нямаше отговори на въпросите си. Накрая каза:

— Защо искаше да избягаш от мен, Дани?

— Не знам. Ти си полицай. Всички от семейството на Томас са били убити, а той е в неизвестност. Аз прекарах известно време с него в клуба… Уплашила съм се навярно.

Демарко я наблюдаваше внимателно.

— Значи тази година ти е последна в университета?

— Остава ми само педагогическата практика в училище през пролетта и приключвам. Дипломирам се, намирам си работа и евентуално започвам да водя нормален живот за разнообразие.

— Имаш ли си приятел?

— Има един мъж, с когото се виждам.

— Той знае ли, че си стриптийзьорка?

— Живее в Питсбърг. Виждаме се само когато аз ходя там.

— А родителите ти знаят ли?

Тя не помръдна. Единствено раменете й се разтресоха. Демарко видя как върху ръба на дивана капна една сълза, после втора.

Пристъпи към нея и положи ръка върху главата й.

— Може да се наложи да ти се обадя пак, Дани, ако се сетя за още нещо, което да те питам. Пази се, когато тичаш, чу ли? Знам, че сутрин е приятно, но… пази се.

38

Веднага щом се прибра в службата, Демарко остави върху бюрото на Боуен дългата и тясна бяла хартиена торба.

— Искаш ли половината? — попита шефът му.

— Искам шест долара и четиридесет и девет цента.

Боуен посегна към портфейла си.

— Научи ли нещо полезно?

— Не, ако трябва да отговоря веднага. Но ще обмисля всичко, за да съм сигурен. Струва ми се, че нещо куца в цялата работа.

— Откри ли момичето?

Младият мъж остави една банкнота от пет долара и две по един в края на бюрото. Демарко ги взе, сгъна ги и ги пъхна в джоба си.

— Открих я, но нямаше сензационни откровения. Тя е просто едно хлапе. При това свястно.

Боуен разопакова спаначеното руло — дълга тръба от печено тесто за пица, напълнена със спанак, гъби и лепкава моцарела.

— Сигурен ли си, че не искаш да го опиташ?

— Не, не съм гладен. Вече го облизах няколко пъти по пътя насам.

Шефът му се ухили, вдигна рулото към устата си и отхапа единия край.

— Не се ли е натискала със заподозрения?

— Казва, че не е. Склонен съм да й вярвам.

— Защо й гласуваш доверие?

— Може ли да довършим този разговор друг път, когато от устата ти не висят спанак и моцарела?

— Искам да знаеш, че има неща, които все още ме тревожат…

— Крем против хемороиди, обилно. Действа безотказно.

— Казвам само, че познаваш Хюстън. Може би това влияе на преценката ти, а може би не.

— А ти може би нямаше да имаш хемороиди, ако не седеше на сплескания си задник по цял ден.

Боуен махна с ръка:

— Тръгвай. Предпочитам да остана насаме с тази красота. Направо съм в рая.

Демарко влезе в кабинета си, седна зад бюрото и впери поглед в скрийнсейвъра на монитора: черен фон и вихър от точки. Уж трябваше да създават усещането за звезди, които се движат край теб, докато се носиш в открития космос, но Демарко ги възприемаше по-скоро като снежна буря в тъмна нощ — Полярният експрес, който фучи срещу него от езерото Ери.

Чудеше се какво го е напрегнало толкова. Откакто напусна Албион, усещаше нервите си оголени и опънати. Нещо се прокрадваше по ръба на съзнанието му и се хилеше злобно; нещо, което не можеше да назове, а би трябвало да знае. Почти се сещаше кое е, но му се изплъзваше.

Взе лист хартия и го обърна хоризонтално пред себе си, най-отгоре, на равни разстояния едно от друго, изписа три имена: „Дани. Бони. Хюстън.“.

Под името на Дани написа „Анабел“, а отдолу — „Вярвам й“.

Под името на Бони написа: „Не й вярвам“.

А под името на Хюстън: „Защо Шейдитаун на разсъмване? Пропуснал един четвъртък в «Уиспърс» — защо? Казал на Дани, че е бил извън града по работа. Бони пропусна да спомене въпросния четвъртък“.

Но барманката не пропусна да спомене Дани. Можеше да му даде две имена на които и да било стриптийзьорки. Но едната от тях случайно се оказа момичето на Хюстън. Защо? Бони можеше да предпази Дани и да му даде друго име. Това подарък ли беше? Или отвличане на вниманието?

Загледа се в листа. В тази ситуация имаше нещо повече от онова, което бе записал, знаеше го, но какво пропускаше? Не разсъждаваше правилно, не виждаше връзките. Извади мобилния си телефон и набра номера на Дани. Този път не си направи труда да блокира своя.

— Два въпроса — каза й след нейното „ало“. — Кой е охранителят на клуба?

— Текс ли имаш предвид? — попита младата жена.

— Слаб, кокалест, с криви зъби. Събира парите на входа.

— Това е Моби — поясни тя.

— А кой е Текс?

— Текс е едър, не много висок, мускулест и набит, сещаш ли се? С бръсната глава и вид на касапин.

— Нямаше такъв човек, когато бях там.

— Може и да не си го видял. Той прекарва по-голямата част от времето си на горния етаж, наблюдава всичко през еднопосочното огледало.

— Знаеш ли второто му име? Или къде живее?

— Не, но Бони би трябвало да знае. Почти съм сигурна, че между тях има нещо.

— Защо смяташ така?

— Просто имам такова усещане. Заради начина, по който стоят, когато разговарят. Заради начина, по който той я гледа.

Демарко написа „Текс“ на листа, после „Моби“.

— А Моби? Какво можеш да ми кажеш за него?

— Че е душичка. О, да, освен това е брат на Бони.

— И кое го прави такава душичка?

— Просто си е такъв. Някои момичета се тревожеха, че е толкова слабичък и добричък.

— Какво тревожно има в това?

— Нищо, откакто се появи Текс. От два месеца всички се чувстват в безопасност около него. Моби не би наранил и муха, но Текс…

— Текс е нов, така ли?

— Не знам точната дата на постъпването му, но едва ли е било преди повече от два-три месеца.

— Добре, хубаво. Благодаря ти. И един последен въпрос.

— Ще си имам ли неприятности с Бони, задето говоря с теб?

— Смяташ ли да й кажеш, че си говорила с мен?

— В никакъв случай.

— Аз също, Дани. В никакъв случай.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

— Защото тази работа ми е нужна. Още съвсем малко. Само докато започна стажа си в училище. Тогава ще се наложи да напусна, така или иначе. Мога да си представя какво би могло да се случи. Родителска среща следобед…

— И среща в стаята за шампанско с някой от бащите същата вечер.

— Именно.

— Добре — каза й. — Последен въпрос. Вечерта, в която Хюстън не се появи за обичайното си посещение…

— Преди две седмици.

— Точно така. Всички останали момичета ли бяха на работа тогава?

— Божичко, не знам. Те просто идват и си отиват…

— Опитай се да си спомниш. Някой отсъстваше ли същия четвъртък? Някой, който обикновено е там в четвъртъците на Томас.

Петнайсетина секунди мълчание. И после:

— Почти съм сигурна, че същата вечер не се появи и Бони.

Демарко усети как нещо си дойде на мястото. Парченце от пъзела.

— Бони не се появи онази вечер, така ли?

— Почти съм сигурна, да.

— Случайно да знаеш причината за отсъствието й?

— Според Уенди баба й била много болна и тя трябвало да се погрижи за нея. Бабата на Бони.

— А Уенди е…?

— Една от танцьорките. Тя е на около четиридесет. Има три деца. Предполагам, че Бони я е помолила да стои зад бара онази вечер. Уенди не печели големи бакшиши. По-късно каза, че ако Бони й позволи, би обслужвала бара всяка нощ.

— Същата тази вечер Текс беше ли в клуба?

— Да.

— А Моби?

— Да. Моби винаги е там.

— Значи от обичайните присъстващи единствените, които не са били там, са Томас Хюстън и Бони?

— Доколкото си спомням, да.

Демарко сви устни, кимна и съхрани информацията в паметта си.

— Следващия четвъртък си видяла Томас за последен път и той е обяснил, че е пропуснал една вечер заради някаква работа извън града. Каза ли ти още нещо?

— Помня, че се опитах да се пошегувам. Попитах го дали въпросната работа не е някоя лудория. И ми се стори странно, че той дори не се усмихна. А винаги е проявявал отлично чувство за хумор.

— Но не и онази вечер?

— Обикновено идваше с един-два въпроса, които искаше да ми зададе. Като например дали момичетата от стриптийз клубовете говорят много за секс. Харесват ли мъжете? Мразят ли ги? Приятелите и съпрузите им знаят ли с какво се занимават? Твърдеше, че се опитва да разгадае психологията ни. Сбърканият начин, по който мислим.

Демарко долови самопрезрение в тона й, разпозна го веднага.

— На мен не ми изглеждаш толкова сбъркана, Дани — каза й.

— Понякога и аз не знам.

— Срещал съм и много по-тежки случаи.

— Сигурно е така, с тази работа.

„Точно така — помисли си той. — Работата да бъдеш човешко същество.“

— Значи онази последна вечер Томас не прояви чувството си за хумор, за разлика от обичайно? Как би описала настроението му?

— Трудно ми е да го опиша. Стори ми се някак смирен… Разсеян може би?

— Сякаш нещо му тежи?

— Точно така.

— Но не знаеш какво?

— Ще ми се да знаех.

— Май си го харесвала, прав ли съм?

Въпросът очевидно я изненада. Демарко търпеливо зачака.

— Истината е, че чаках с нетърпение да го видя — призна най-сетне. — С него се чувствах някак… Не съм сигурна дали ще можеш да разбереш…

— Кажи ми и ще видим.

— Повечето пъти, когато си тръгвам от онова място и се прибирам вкъщи, седя във ваната в продължение на цял час. После излизам от банята, но не се чувствам чиста. Имам предвид… не се гордея с това, което правя, разбираш ли? Но къде другаде би могло едно момиче да изкара хиляда долара седмично само с танци? И това е всичко, което правя. За разлика от някои колежки.

— Но с Томас се чувстваше различно.

— С него някак си усещах, че всичко ще е наред. Че наистина ще се дипломирам, ще си намеря работа и ще имам пари в банката, вместо дългове цял живот. И че някой ден ще успея да забравя всичко, което ми се е налагало да правя през изминалата една година.

Демарко й завиждаше за оптимизма, за способността й да се надява. Той също имаше надежди, но от съвсем различно естество. Дани се надяваше да живее щастливо. Той самият — да поспи през нощта и поне за малко да не изпитва болка.

— Благодаря ти, че си поговори с мен — каза й. — Ще се постарая да не те притеснявам повече.

— Всъщност сега, когато вече не се страхувам от теб, нямам нищо против. В това отношение ми действаш като Томас.

Той замълча.

— Просто не мога да повярвам, че е виновен за случилото се.

— Знаеш ли — започна Демарко, но премълча останалото. Искаше да каже „Нито пък аз“, ала вместо това добави: — Обади ми се, ако се сетиш за нещо важно. Каквото и да е.

— Добре — отвърна Дани.

Остана заслушан още няколко секунди, после свали телефона от ухото си и прекрати разговора.