Чернова

39

— Нейтън, обажда се сержант Демарко. Имаш ли свободна минутка да поговорим?

— Да не би…? В участъка ли е?

Сержантът се взираше в листа върху бюрото си. Секунди преди да се обади на студента, бе добавил името му към останалите в списъка.

— Все още не — отвърна.

— Господи, напоследък имам ужасно усещане.

— Какво?

— Че нещо му се е случило. Нещо лошо.

— Надявам се да грешиш — каза Демарко. — Междувременно… чудех се дали би могъл да ми помогнеш за нещо.

— Разбира се, каквото и да е.

— Опитвам се да проумея рутинните му занимания, схемата на действията му, такива неща.

— Ще ти кажа всичко, което знам.

— Например как работи един писател. Любопитен съм за начина, по който стига до идеите си. Томас е работел върху роман, а романът е художествена измислица. Което означава, че той е измислял историята, прав ли съм?

— Ами, да, това е същността на художествената проза.

— Но той може да използва и неща, които действително са се случили, нали?

— Разбира се. В основата на сюжета често са заложени реални преживявания.

— Значи той може да вземе, да речем, своя реална среща с някого. Запознанството си с Анабел например. Но за романа ще промени мястото на събитието.

— Разбира се. Виж Хемингуей. Повечето му творби са малко или много автобиографични. Един белетрист се хваща за нещо реално, но го поизменя, придава му по-драматично звучене, прави го по-емоционално, по-интересно.

— Но няма начин да се разбере кои части са се случили наистина и кои са измислени?

— Не, освен ако писателят не ти го каже.

— Ясно. Така си и помислих. Още няколко въпроса. Доколкото ти е известно, Томас Хюстън имал ли е навика да става по изгрев-слънце и да се качва в колата, за да открие някое спокойно място, където да седне и да размишлява? Все пак е имал голяма, красива къща, един кабинет там и един в университета.

— Да, но… Би ли изчакал секунда? Искам да намеря нещо в компютъра.

— Разбира се. — Докато чакаше, Демарко отново огледа имената върху листа. Дани, Бони, Хюстън, Моби, Текс, Нейтън, Конеску, Дентън. Огради с кръгче първото и шестото име — единствените хора, на които имаше доверие.

— Ето, намерих я — обади се Нейтън. — Томас ми изпрати тази бележка през втората седмица от семестъра. Една вечер буквално заспах по време на семинар, но той се отнесе с разбиране. Само се пошегува с мен, а после продължи лекцията си. След това му се извиних и казах, че цяла нощ в главата ми са препускали сюжетни идеи и не съм спал добре. Той не каза почти нищо тогава, но на другата сутрин открих тази бележка в университетската си пощенска кутия. Сканирах я и я запазих в компютъра. Може ли да ти я прочета?

— Да, моля — отвърна Демарко.

— Добре, ето какво е написал. Скъпи Нейтън, през първите няколко години може би ще приемаш безсънието си като романтично злочестие, обичайно за професията ти, нещо като артистичен почетен знак. Може дори да ти харесва по един перверзен начин, защото в крайна сметка именно идеите, които те държат буден, всички онези потенциални истории, поеми и романи, са доказателство, че си избраник, надарен с талант. Ала, повярвай ми, когато си лежал буден хиляда нощи, изтощен и закопнял за сън, потиснат и мрачен денем, обаянието на безсънието постепенно изчезва. И колкото по-скоро се научиш да укротяваш неуморното си съзнание с медитация и прогресивна мускулна релаксация, толкова по-продуктивен ще бъдеш. По-бързо ще стане с таблетка приспивателно или с половин бутилка водка, но на другата сутрин ще си неспособен да работиш. Може дори да пробваш с тиха музика или с четене на творби от по-некадърните си състуденти. Онова, което никога не трябва да правиш, е да посягаш към химикалката, защото ще прекараш нощта в писане и няма да мигнеш до зазоряване, а после цяла седмица ще се бориш с влудяваща нарколепсия. Създай си режим и го спазвай дисциплинирано, Нейтън. Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина. Желая ти успех, продължавай да пишеш, но не се лишавай от сън. Томас.

— Сякаш говори от опит.

— Именно. По-късно същия ден му благодарих за бележката и той призна, че така и не е успял да намери практическо приложение на собствените си съвети. Каза, че през по-голямата част от пълнолетния си живот е практикувал полифазен сън. Макар и против волята си.

— Полифазен. Да спиш на фази?

— Точно така. По думите му с Клеър си лягали заедно около десет вечерта — малко телевизия, както и други семейни занимания, сигурен съм. Понякога заспивал след това, друг път не. Но никога не спял повече от два или три часа. Така че следобед или след вечеря си дремвал при всяка възможност.

— А когато е буден през нощта? Тогава с какво се занимава?

— Пише. Чете. Прави проучвания. Ако се чувства твърде неспокоен, излиза да се разходи — пеша или с колата.

— Значи за него не е необичайно да се озове на петдесетина километра в северна посока по изгрев-слънце някоя сутрин, седнал на пейка в малък парк?

— Ни най-малко. Каза ми, че често използва тези часове на безсъние, за да проучва различни терени, както се прави преди заснемане на филм. Само че в неговия случай става въпрос за книга. Той обичаше да визуализира сцените в главата си, преди да ги напише. Това е неговият начин да създаде силно усещане за автентичност.

— Това е много интересно, Нейтън. Благодаря ти.

— Знаеш историята за семейството му, нали? Имам предвид, случилото се с родителите му?

— Да.

— В такъв случай навярно можеш да си представиш колко трудно му е било да заспи.

— Мога да си представя.

— Виж, мислиш ли… Дори не искам да си го помислям, но…

Демарко търпеливо зачака.

— Случилото се с родителите му… възможно ли е да е отключило нещо в мозъка му? Просто да го е накарало да… Божичко, чувствам се ужасно, че изобщо го допускам.

— Той е угрижен човек. Прикрива го много добре и навярно насочва мъката си в писането. И въпреки това…

— Но Томас е толкова мил, по дяволите. Да отдели време да ми напише тази бележка. Да изрази такава загриженост…

Младият мъж плачеше, Демарко усети промяната в тона му, станал по-дрезгав от връхлетялата го тъга.

— Почти приключихме, Нейтън, и после те оставям. Да се върнем две седмици назад. Случайно да знаеш как Томас Хюстън е прекарал онази четвъртък вечер?

— Четвъртъкът преди две седмици? Не е ли ходил в клуба тогава? При Анабел?

— Не е. Точно затова питам.

— Чакай малко. Това не е ли вечерта, когато Томас имаше литературно четене в Синсинати?

— Онази вечер е бил в Синсинати?

— Точно така, имаше литературно четене в университета в четвъртък вечер, а на другата сутрин и среща със студенти, преди да се върне тук.

— Ти беше ли с него?

— Щях да го придружа с удоволствие, както и повечето от колегите ми. Правили сме го и друг път, дори сме пътували заедно с автобус до университета „Кейс Уестърн“. Но той не ни уведоми за това четене, каза ни за него впоследствие, на следващия семинар.

— Не го ли намираш за необичайно? Че не е казал на студентите си предварително?

— Честно казано… да. Даже ме заболя мъничко. И не само мен.

— Литературното четене би трябвало да е организирано чрез катедрата по английски език на държавния университет в Синсинати, нали така?

— Чрез магистърската програма на английската катедра, да. Има ли нещо конкретно относно онази вечер, което те интересува?

— Просто се опитвам да проследя действията му преди последната събота вечер.

— Имало е литературно четене, нали?

— Сигурен съм, че е имало. Нейтън, благодаря ти, че задоволи любопитството ми относно процеса на писане.

— Не би ни излъгал за това литературно четене, нали? Затова ли не ни каза предварително?

Демарко замълча, за да събере мислите си.

— Доколкото ти е известно, Томас проявявал ли е специален интерес към някоя от студентките си? — попита.

— Той проявяваше специален интерес към всичките си студенти.

— Знаеш какво имам предвид, Нейтън.

— Никога не съм забелязвал подобни прояви от негова страна. Нито веднъж.

— Никога не ти е споделял, че проявява интерес към някого?

— Не.

— Добре. Тогава ми кажи следното. Някоя от студентките му има ли сериозно заболяване? Болест в терминален стадий?

— Какво? Не. Що за въпрос?

— А леко накуцване, да речем? Можеш ли да се сетиш за студентка, която ходи с леко накуцване?

— Не се сещам… Не. Не, нищо подобно. Не е имал връзка със студентка. Какви са тези въпроси?

— Пази се, синко — каза Демарко и прекъсна разговора.

Съсредоточи се върху вътрешното усещане, заседнало точно под гръдната му кост. Беше с неправилна форма, топло и с тежестта на метал, сякаш бе погълнал парче олово и то му пречеше да преглъща и да диша.

Може би усещането за оловна буца в гърдите се дължеше на стопроцентовата му сигурност, че едно телефонно обаждане ще докаже липсата на литературно четене в Синсинати въпросната четвъртък вечер. Демарко бе сигурен, че онази нощ Хюстън е бил с Бони. Скрити в някоя стая може би? В такъв случай писателят не би искал сметката от мотелската стая да се вижда в извлечението от кредитната му карта. Така че преди да издири телефонния номер на катедрата по английски език в университета, сержантът се отби до бюрото на полицай Кармайкъл.

— Имам молба към теб. Трябват ми банкови извлечения от сметките на Хюстън за последните три месеца. Интересуват ме всички тегления, направени в сряда и четвъртък през този период. От всички сметки, негови и общи. Парите вероятно са теглени от банкомат. Обади ми се, когато откриеш нещо.

Щом се върна в кабинета си, Демарко отвори уебстраницата на университета в Синсинати и откри онова, което му трябваше: катедра по английски език, магистърска програма „Изящни изкуства“, ръководител — Алис Брамсън. Нямаше я в кабинета, затова остави съобщение на гласовата й поща да му звънне при първа възможност. После затрополи с палец по бюрото и се замисли дали да не си вземе още едно кафе от машината в дъното на коридора. Знаеше, че няма нужда от него, не искаше горчивата течност да се събира в локва върху оловната буца и да напира обратно към гърлото му.

— Мразя да чакам! — каза на глас, но не изпита никакво облекчение. — Мразя това шибано чакане! — извика. Почувства се малко по-добре, макар да не постигна нищо, освен светкавичната поява на полицай Кармайкъл.

— Даде ми го едва преди минута. Работя възможно най-бързо.

— Не говорех на теб — тихо отвърна Демарко. — Затвори шибаната ми врата, ако обичаш.

40

До ранния следобед Демарко научи три неща.

Факт първи: според доктор Алис Брамсън, Томас Хюстън не бе изнасял литературно четене в Държавния университет в Синсинати от публикуването на втората си книга. Тя би се радвала да го вижда там по-често, защото обожаваше работата му и все още пазеше топли спомени от предишното му посещение. Не бе изнасял литературно четене и никъде другаде в Синсинати същата вечер — иначе тя със сигурност би присъствала, стиснала в ръка екземпляр от последния му роман, за да си вземе автограф.

Факт втори: във всеки от деветте четвъртъка, предшествали смъртта на семейството му, Томас Хюстън бе теглил пари от банкомат на двайсетина километра от дома му. Всички тегления бяха направени от личната му чекова сметка, а не от общите им чекови или спестовни сметки. Всички, с изключение на едно бяха суми от осемдесет долара, извършени в рамките на двайсетина минути около 7:30 вечерта. Другото теглене бе в 6:42 сутринта, два четвъртъка преди смъртта на семейството му, и възлизаше на триста долара, максималната дневна сума. Предишния ден — сряда, в 4:16 следобед — той бе изтеглил още триста долара.

Въз основа на тази информация Демарко стигна до две предположения: сумите от осемдесет долара седмично са покривали таксите за вход в различните стриптийз клубове, питиетата му и посещенията в стаята за шампанско, а шестстотинте долара от другите две тегления са използвани за друго.

Третият факт, който успя да извлече от получената информация, бе следният: Бони лъжеше.

Демарко се взираше в записките от бележника си.

— Къде биха могли да изхарчат шестстотин долара в четвъртък Бони и Хюстън? Или в петък. Или и двата дни — каза на глас.

Вече се бе свързал със секретарката на катедрата и знаеше, че Хюстън си е взел почивен ден през въпросния четвъртък, но е отишъл на работа между един и три следобед в петък, а после се е прибрал у дома навреме, за да присъства на баскетболния мач на Томи.

По всичко личеше, че рутинният режим на писателя се е променил само от 6:30 сутринта в четвъртък до около обяд в петък. Трийсетчасова аномалия.

Демарко се запита кой, освен Бони би могъл да потвърди тази промяна. Дани — не. Нейтън — не. Може би братът на Бони, Моби, но ако го потърсеше човек от полицията, той веднага щеше да уведоми сестра си. Ами Текс? Текс кой? Не знаеше фамилното име, нито адреса му, не знаеше нищо за него, освен че е свързан с Бони.

Реши, че в крайна сметка се нуждае от още едно кафе. Но още не беше напълнил чашата си, когато му хрумна нещо. С каната за кафе в ръка се запъти право към кабинета на Боуен.

— Ще имам нужда от Кармайкъл и Морган за малко извънредна работа довечера.

— От какво естество? — попита Боуен.

— Цици и задници.

— Искаш да видиш техните?

— Запази фантазиите си за лично ползване — каза Демарко. — Цивилни дрехи. Искам да наблюдават „Уиспърс“ отвътре, докато аз наблюдавам отвън.

— Смяташ, че Хюстън ще се появи там?

— Не. Но жената, която е собственик на клуба… Има нещо гнило във връзката й с Хюстън. Мисля, че е по-сериозна, отколкото тя твърди. Освен това още един човек там привлече вниманието ми.

— Сигурен ли си, че не си търсиш предлог да погледаш голи момичета още веднъж?

— По тази причина съм абониран за „Шоутайм“. Просто подпиши разрешение за шибаната извънредна работа и пари за разходи, става ли?

— Пари за разходи? Какви разходи? Нека позная. Тримата смятате да си платите за танци в скута, прав ли съм?

— Входът е петнайсет долара. Ако не седят близо до сцената, няма да се наложи да дават бакшиш на танцьорките. Освен това искам да седнат на маса, откъдето могат да наблюдават цялото заведение. Но трябва да изглеждат като истински клиенти, за бога. По две бири на човек и едно-две питиета за момичетата може би. Сто долара, не повече. Вземи ги от фонда за дребни разходи.

— Това са трима полицаи по… колко? Четири часа извънреден труд за всеки?

— Винаги можеш да изтеглиш нашите хора и да оставиш шерифската служба и Агенцията за закрила на дивеча да се заемат с това.

Боуен издиша шумно.

— Някаква идея какво минава през главата му в момента?

— На Хюстън? Болка. Скръб. Гняв. Убийствена ярост.

— Имаш теория, нали?

— Винаги имам теория.

— Ще я споделиш лис мен?

— E е равно на mc на квадрат.37

Боуен застина неподвижен и го погледна изумен.

— Какво? Революционна е. Хората най-сетне ще осъзнаят какъв гений съм.

Боуен кимна с брадичка към каната в ръката на Демарко и каза:

— Вече пиеш кафето направо от каната ли?

— Донесох го за теб, задник такъв. Искаш ли да ти налея, или не?

Шефът му бутна празната си чаша към него.

— Започвам леко да се дразня от непокорството ти. Рай. От сега нататък за теб съм сержант Задник.

Демарко напълни чашата му.

— В името на любовта, мира и хармонията, сър, ще направя всичко възможно.

Демарко се върна в кабинета си и остави каната до ръба на бюрото. Вместо да я напълни, изля останалото кафе и я изплакна на мивката в тоалетната. Никакъв кофеин повече. Стомахът му беше достатъчно раздразнен, усещаше и лош дъх в устата си. Де да имаше малко дъвка или ментови бонбонки, или десертно блокче — нещо, което да създаде илюзията за сладост и чистота. Но нямаше нищо подобно. Монетният автомат за сладкиши и напитки във фоайето бе на половин сграда разстояние. Не му се вървеше толкова дълго за една илюзия, която щеше да изчезне след минути.

Обърна се надясно и погледна към бялата дъска, където бе преписал записките си от бележника. Обикновено, когато потънеше в някое разследване, една-две от драсканиците му сякаш изпъкваха сред останалите, изглеждаха по-тъмни или леко надигнати от повърхността на дъската. Тогава Демарко разбираше, че тези имена или указания са важни и крият ключа към решението. Не и този път обаче. Колкото по-дълго се взираше, толкова по-неясно и нечетливо ставаше написаното, докато накрая всичко плувна размазано пред очите му.

„Прибери се да поспиш“ — каза си. Обърна се към прозореца зад бюрото. Денят навън все още бе прекрасен, безоблачен и слънчев. Достатъчно топло бе, за да разпъне шезлонг в задния си двор и — екипиран с яке, ръкавици и скиорска шапка — да изгуби съзнание за малко. Би могъл да пробва препоръката на Хюстън за медитация и прогресивна мускулна релаксация. Само дето не знаеше как се медитира. Дали медитацията включваше и молитва? Молитвите никога не му помагаха. Телевизорът вършеше работа понякога, но само в два или три сутринта, ако звукът е намален, а трепкащите образи — приглушени от чаша уиски и топящ се лед. Неподходящ вариант за следобедна дрямка.

Градинският хибискус пред прозореца привлече погледа му. Този храст го бе приспал веднъж. Все още помнеше успокояващата дрямка в онзи мрачен следобед миналата пролет. Бе забелязал някакво движение в центъра на храста и издърпа стола си близо до прозореца, за да вижда по-добре. Отначало му беше трудно да възприеме обекта в сенките на храста, не се вписваше в никакви представи. Постепенно силуетът се раздели на две и Демарко видя, че долната част е птица, която лежи по гръб. Другият обект, втора птица, стоеше над първата и лекичко я кълвеше по гушката. Първата му мисъл бе за канибализъм — едната птица яде другата. Но после осъзна, че е свидетел на ухажване: две чинки, увлечени в любовна игра. Женската лежеше по гръб и периодично се обръщаше в различни посоки, за да позволи на мъжкия да я гали с яркочервената си човка.

Помнеше усещането за лекота и кротко щастие, което бе изпитал, докато наблюдаваше птиците до перваза на прозореца. Беше се отпуснал в стола си и по някое време, докато ги гледаше, затвори очи и заспа. Събуди се половин час по-късно, но се чувстваше отпочинал като след десетчасов сън. След това денят отново му се стори чист и нов. Същия следобед, на път към къщи, се отби в местна туристическа агенция и взе рекламни брошури за Пуерто Рико, Хавайските и Бахамските острови. Решил бе да отиде на почивка през лятото и да зареже всичко в скучната Пенсилвания — престъпленията, кървавите петна и очертанията на трупове. Придържа се към този план почти до края на юли. Сега бе ноември, а не можеше да се сети къде е оставил брошурите.

41

Нощта бе хладна и миришеше на пушек — от онези есенни нощи, в които при други обстоятелства Томас и Клеър Хюстън биха лежали по гръб върху одеяло в задния си двор, хванати за ръце и загледани в звездите. Алиса щеше да е сгушена до баща си, а Томи — отпуснал глава върху рамото на майка си. Възрастните щяха да се редуват да сочат с пръст съзвездия и може би щяха да разкажат историята за Орион и Артемида, както и за седемте сестри38, превърнати в звезди от Зевс. Томи навярно щеше да насочи разговора към извънземните, а Алиса — мълчаливо да наблюдава небето в очакване на падаща звезда. До главата на Томас радиоговорителят от бебефона щеше да жужи едва чуто с успокояващия бял шум, идещ от къщата.

Но тази вечер Томас Хюстън не се наслаждаваше на успокояващи звуци. Музиката от вътрешността на „Уиспърс“ достигаше до него накъсана и дразнеща, с басово думкане и вой от кресливи китари. Температурата бе над десет градуса, но той не спираше да трепери от студ. Преди да напусне Брадли същия следобед, претърси бараката, за да открие още нещо за обличане, което да е малко по-чисто от съдраното ватирано яке. Откри тъмносин суитшърт с качулка, смачкан на топка и напъхан на най-горния рафт, зад бейзболните каски. Дрехата му ставаше, явно бе на някой от треньорите, захвърлена там в горещ ден и после забравена. Беше като колосана от праха, но след енергично изтупване омекна. Сега я носеше, напъхал ръце навътре в ръкавите, с ниско нахлузена качулка върху бейзболната шапка и пристегната връв под брадичката. По пътя го топлеше, но сега, докато се криеше между дърветата зад паркинга, Хюстън на всяка минута се разтреперваше от студ, а тръпките се разпростираха от слънчевия сплит към гръбнака му.

От време на време го втрисаше. Очите му горяха, а стомахът му се свиваше от пристъпи на гадене. През целия ден бе твърде неспокоен, за да яде, и бе изпил само кутийка диетично пепси, купено от автомат за напитки пред бензиностанция едва преди трийсет минути.

Свлече се на колене насред потъналата в мрак горичка. Ниските дървета и храсти растяха до самия край на паркинга, така че му оставаха едва двайсетина метра до сградата. До Анабел. Единственото осветление в задната част на клуба идваше от гола жълта крушка над врата с неоновожълт надпис: „Само за служители. Всички останали да използват главния вход“.

Един-два пъти бе чакал Анабел да излезе от тази врата и да седне в колата му, за да си поговорят. Ако имаше мобилен телефон, можеше да й се обади. Сигурен бе, че тя веднага би дошла и би му дала отговорите, от които се нуждаеше. Щеше да му помогне — точно както той бе помогнал на нея. Но сега можеше само да чака на колене в храстите, нищо повече. Рано или късно тя щеше да излезе за кратка почивка от шума и ослепителните светлини, от миризмите на бира и отчаяние. Само преди три седмици — макар че Хюстън ги усещаше като месеци — беше направила точно това. „След няколко минути ще изляза навън за глътка въздух — казала му бе. — Какво ще кажеш да продължим разговора в колата ти?“

Тази вечер, когато пристигна, на паркинга имаше само седем коли, но през последните трийсет минути бяха дошли още четири — една с двама мъже, една с един мъж и други две, шофирани от танцьорки. Изкушаваше се да извика на някое от момичетата, да я помоли да предаде на Анабел, че трябва да разговаря с нея, но не можеше да си позволи риска. След първото му посещение бързо се бе разпространила мълвата, че е само зрител и идва (ако изключим единствения частен танц всяка вечер) просто да наблюдава, а пожелае ли нещо друго, усмихва се, кимва с глава и някое от момичетата идва на масата му. Така че нямаше да е безопасно да говори с когото и да било другиго, освен с Анабел. Налагаше се да чака.

Надяваше се, че щом „Уиспърс“ затвори, Анабел ще го покани в дома си, ще му позволи да си вземе душ и да се избръсне, да се почувства отново човек, поне на повърхността. Щеше да го снабди с информация, с отговори, с обяснение. А може би и с оръжие. Изглеждаше от онзи тип жени, които държат оръжие в дома си.

Хюстън трепереше и чакаше. От време на време вдигаше поглед към звездите.

Случи се по-скоро, отколкото очакваше. Мислеше си, че ще се наложи да чака почивката й до полунощ, но внезапно вратата се отвори, тя се появи на фона на жълтата светлина и надникна в тъмното. В първия момент той не повярва на очите си, сепна се, сякаш бе видял призрак. После се подпря на дървото и се изправи на крака. Не бе обмислил как точно да осъществи контакт с нея, как да я уведоми за присъствието си, без да я плаши.

— Пссст! — каза през зъби, колкото да привлече вниманието й.

Ала не беше достатъчно силно. Анабел продължаваше да стои до вратата и да оглежда паркинга. Хюстън направи няколко крачки напред, но спря, за да отмести трънлив клон, препречил пътя му.

Тогава на паркинга се отвори автомобилна врата и лампичката в купето светна.

— Насам — каза мъжът от колата и светна за миг с фенерче. Седеше в светлокафяв „Понтиак Боневил“, един от седемте автомобила, които вече бяха на паркинга, когато Хюстън пристигна.

Анабел тръгна към непознатия. Изглеждаше ядосана, крачеше енергично, леко приведена. Но преди да стигне до понтиака, човекът хлопна своята врата и отвори пътническата. Анабел спря до нея и се наведе. Хюстън я чу да казва:

— Добре, за какво става въпрос?

Отговорът на мъжа бе приглушен и неразбираем. Анабел се изправи, погледна към „Уиспърс“ и застина за няколко секунди.

— Това са глупости — заяви. После отново се обърна към колата, влезе и затвори вратата.

Хюстън се отдръпна и навлезе малко по-навътре между дърветата. Наблюдаваше колата, но виждаше само очертанията на Анабел и непознатия. Тя не се приближаваше към шофьора, нито пък той към нея. През следващите петнайсет минути късчета от разговора им достигаха до ушите на Хюстън, но само като приглушени звуци и интонация. Нямаше представа какво се обсъжда в колата. Нещо повече — нямаше никаква представа какво да направи, когато Анабел излезе от автомобила. Ако се разкриеше, за да привлече вниманието й, човекът от колата също щеше да го види — щеше да съзре мъж с качулка, който се провиква от храстите. Но ако не го стореше, Анабел щеше да се върне в „Уиспърс“ и той трябваше да чака до затварянето на клуба, за да я види отново.

В крайна сметка реши, че е най-разумно да изчака. В два сутринта всички клиенти щяха да си тръгнат, а след тях и собствениците. Така че той трябваше да остане тук. Щеше да стои скрит зад дърветата, да трепери и да чака.

Анабел остана в колата на мъжа двайсетина минути. После задната врата на „Уиспърс“ внезапно се отвори. Правоъгълникът от жълта светлина се изпълни с фигурата на едър мъж с мускулести ръце и рамене, широки почти колкото рамката на вратата. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка, прилепнала до крака му.

Шофьорската врата на паркираната кола се отвори, но лампичката в купето не светна. Хюстън сновеше с поглед между двамата мъже — единият обгърнат в светлина, другият потънал в мрак.

— Прибирай се, приятелче — каза онзи от колата.

Човекът от входната врата се втурна напред. Бухалката се люлееше напред-назад до крака му.

Мъжът от колата се измъкна навън, включи мощен фенер и го насочи право към очите на другия.

— Това е работа на щатската полиция — заяви. — Прибирай се обратно. Веднага.

Здравенякът с бейзболната бухалка замръзна на мястото си. Изминаха пет секунди. Накрая направи крачка и половина назад, обърна се, влезе вътре и хлопна вратата. Полицаят се върна обратно в колата и внимателно затвори вратата.

Томас Хюстън се задушаваше. Чуваше звука от задъханото си дишане, но до дробовете му не достигаше и глътка въздух. Около него не остана нищо, освен черен мрак, дори кислородът изчезна — лицето на мъжа с бейзболната бухалка заличи всичко останало. Разпозна ги и двамата. И сега всичко, освен тази информация бе задушено, изкормено. Залитна назад и се подпря на едно дърво, после на друго, докато най-сетне успя да се обърне и да хукне слепешката между клоните. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да прави нищо, освен да тича все по-навътре в гората, докато не усети остра болка в гърдите, сякаш ножът на осъзнаването го пронизваше отново и отново.

42

Демарко бе намалил звука на радиото в колата и до слуха му периодично достигаше мощен тътен от рокмузиката в „Уиспърс“, който всеки път му лазеше по нервите. Усещаше шума като вибриращо потупване по кожата си, като повтарящ се сърбеж. Избрал бе станцията на „Нешънъл пъблик рейдио“ в Ери с надеждата, че мекият глас на радиоводещия и музиката на Колтрейн и Монк ще намалят безпокойството му. Нервничеше, тъй като се налагаше да седи твърде дълго на едно място с празни ръце и трезва глава. Наблюдаваше паркинга вече осемдесет минути — откакто Морган и Кармайкъл бяха влезли в заведението, облечени като играчи, дошли направо от бара на голф клуба. През това време всеки от тях се бе отбил до тоалетната, за да звънне на Демарко. По думите им Бони стояла зад бара, без да показва признаци на безпокойство или интерес към когото и да било от присъстващите. Никой от клиентите не приличал на Томас Хюстън.

Демарко не можеше да обясни защо очаква Хюстън да се появи тук точно тази вечер. И същевременно бе сигурен, че писателят ще дойде. По някакъв начин това място и връзката на Томас с Бони бяха дълбоко свързани с убийствата в дома на семейство Хюстън. Демарко го знаеше, Хюстън го знаеше, Бони го знаеше. А Томас Хюстън бе човек на установения ред и използваше рутината като успокоително, като влажно одеяло, с което покриваше вътрешния си огън. Прекарал бе няколко последователни четвъртъка тук с Бони, а в едната от тези вечери и двамата не бяха дошли в „Уиспърс“. После Клеър, Томи, Алиса и Дейвид бяха убити, а Хюстън бе забелязан да се лута замаян из улиците по зазоряване. Сега отново бе четвъртък вечер. Къде другаде би отишъл Хюстън, смутен и объркан, обзет или от гняв, или от чувство за вина?

Демарко отново погледна часовника си. 10:07.

— Къде си, по дяволите? — каза.

Накрая призна пред себе си, че е сгрешил. Хюстън нямаше да дойде. Изпрати съобщение до двамата полицаи: „Пратете я отвън.“ С малко късмет поне единият щеше да усети вибрацията на телефона си през мощния грохот на „Деф Лепард“.

Четвърт час по-късно задната врата на клуба рязко се отвори. На жълтата светлина застана женска фигура и бавно огледа паркираните автомобили. Демарко не виждаше лицето й, защото тя стоеше с гръб към светлината, но носеше широки панталони и риза с къс ръкав, а не костюм на танцьорка. Той отвори вратата на колата си, подаде глава навън и каза:

— Насам. — После светна с фенерчето за миг и затвори вратата.

Бони тръгна към него решително, с широки и гневни крачки. Вратата на „Уиспърс“ хлопна зад гърба й и във внезапно настъпилия мрак Демарко я изгуби за секунди, но отново я видя, когато приближи към колата. Наведе се над седалката и отвори пътническата врата.

Жената подпря двете си ръце на покрива и се наведе да го погледне.

— Добре, за какво става въпрос?

— Ще водим разговор — заяви той. — Влизай.

Бони примигна два пъти и Демарко разбра, че гневът в очите й всъщност прикрива нещо друго. Когато заговори, в тона й нямаше раздразнение, само страх:

— Имам си достатъчно работа в клуба, ако не си забелязал.

— Ако не влезеш в колата, клубът вече няма да е твоя грижа — каза й.

Тя се изправи и погледна към „Уиспърс“.

— Това са глупости — отвърна.

Демарко замълча. Вече се чувстваше по-добре, малко по-спокоен.

Жената се качи, хлопна вратата и го изгледа свирепо. Той изключи радиото. После се обърна към нея и се усмихна.

— Това е полицейски тормоз.

Усмивката му не трепна.

— Къде беше по-миналия четвъртък през нощта? — попита я.

Усети сепването й, без да го вижда. Знаеше, че дори лампичката в купето да светеше, нямаше да го види в изражението й, но долови негативната му енергия, внезапна и мигновена.

— Къде може да съм била според теб? На същото място, където съм винаги. Тук. На работа. Грижех се за бизнеса си.

— Ако смяташ да започваш този разговор с лъжа, Бони, можем да го проведем другаде. Някъде, където седалките не са толкова удобни.

— И където мога да извикам адвоката си — добави тя.

— Нямам нищо против. Мога да те задържа за разпит. За седемдесет и два часа аз, ти и адвокатът ти можем да проведем няколко разговора.

Жената се взираше през предното стъкло и мълчеше.

— Знам, че онази нощ си била с Томас Хюстън. Четвъртъкът, в който той не се е появил в „Уиспърс“.

— Да, сетих се, бях на литературно четене. Любимото ми занимание.

— Последния път, когато говорихме, ти нямаше представа къде е бил Хюстън онази нощ.

Бони седеше леко прегърбена, мълчеше и не помръдваше. Измина половин минута. Накрая каза:

— Кълна се в бог, че не съм направила нищо.

— Знам, че не си. А и защо? Харесвала си Томас Хюстън, той е харесвал теб. Прекарвали сте доста време заедно в разговори, нали?

— Кой ти го каза?

— Е, къде бяхте онзи четвъртък? — настоя Демарко. — Знам, че сте били заедно. Знам, че сте прекарали нощта заедно, и то не на литературно събитие в Синсинати. Така че или ще ми кажеш къде сте били, или в рамките на двайсет и четири часа ще разбера сам и ще се върна, за да те арестувам и да затворя заведението ти.

— Това, което правиш, е незаконно.

— Разпитвам свидетел, Бони. Нищо незаконно няма в действията ми. Досега не съм имал причина да те арестувам. Но ако разбера, че укриваш информация, това ще се промени. И ще го направя. Изборът е твой.

Даде й няколко секунди да осмисли нещата, после добави:

— Имай предвид, че това е разследване на убийство. Не е дребна работа. Четирима души са мъртви. Трима от тях са деца.

С всяка минута, прекарана в колата, Бони се бе привеждала леко напред в седалката си и сега седеше, почти опряла чело в таблото и стиснала юмруци върху корема си. Демарко търпеливо я чакаше да прецени възможностите си. Измина цяла минута. Тътенът на музиката от „Уиспърс“ вече не го дразнеше. Чувстваше се по-спокоен.

— Той ме заведе да направя аборт — изрече Бони.

Ред бе на Демарко да се стресне.

— Томас Хюстън?

— Нали за него говорим през цялото време?

— Къде те заведе?

— В Кливланд. Направих го в четвъртък следобед. Прекарахме нощта в хотел „Супер 8“, до магистралата. На сутринта се прибрахме.

— Знаеш, че мога да проверя всичко това — каза й.

— Направи го — отвърна Бони. — Кливланд, „Център за женско здраве“ на Уотър стрийт. Регистрирах се като Бони Джийн Бърнс. Той измисли името. От някакво старо стихотворение, написано от някого си39.

— Защо Хюстън? — попита Демарко. — Защо той те заведе там?

Жената се обърна към него и го погледна през мрака.

— Ти как мислиш?

— Искаш да кажеш, че бебето е било негово?

Звучеше изтощена, когато отговори:

— Точно това ти казвам.

— Изневерявал е на съпругата си с теб?

— Толкова ли ти е трудно да повярваш? Или просто не искаш?

Демарко не разполагаше с отговор. Поне не и с такъв, който би изрекъл на глас.

— Някога обсъждали ли сте варианта за сериозна връзка? Да живеете заедно, имам предвид.

— Господи, не — отвърна тя.

— Никога ли не сте говорили какво би могло да се случи, ако съпругата и семейството му бяха извън картинката?

— Беше просто увлечение, Демарко, разбираш ли? Той го знаеше и аз го знаех. Три пъти му го лапах, два пъти го изчуках. Искаш ли да знаеш в какви пози? Това също ли е важно за разследването ти?

— И никой от двама ви не прояви разума да използвате презерватив?

— Използвам диафрагма. Очевидно не са достатъчно надеждни.

Той се облегна назад и се вторачи във волана. Изтощението в гласа на Бони започна да обзема и него. Спокойствието изчезна, тялото му внезапно натежа, крайниците му изтръпнаха. За пръв път от много време насам почувства, че ако затвори очи, веднага ще потъне в сън.

Внезапно блесналата светлина от „Уиспърс“ го изтръгна от вцепенението. В правоъгълника от жълта светлина се появи едър мъж — широки рамене, гола глава и огромни мускули. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка. Отвори вратата докрай, за да стопира пружинните панти, после направи няколко крачки напред, спря и присви очи към автомобилите. В рамките на няколко секунди забеляза силуетите в колата и закрачи към тях.

Демарко отвори вратата си.

— Прибирай се, приятелче.

Но вместо да спре, охранителят се затича. Сержантът излезе от колата, включи фенерчето си и го насочи към очите на мъжа.

— Това е работа на щатската полиция. Прибирай се обратно. Веднага.

Едрият мъж застина за миг. После направи крачка и половина назад, обърна се и влезе обратно в клуба. Вратата хлопна зад гърба му. Демарко отново се настани зад волана и затвори вратата.

— Разкажи ми за Текс — каза.

— Казва се Текс — отвърна Бони.

— Нещо друго?

— Охранява клуба.

— Фамилно име?

— Дойл, струва ми се.

— Струва ти се?

— Вече ти казах как процедираме с имената тук, нали? А сега сигурно ще ме арестуваш, защото съм дала работа на човек, без да съм получила разрешение от службите за национална сигурност.

— Защо е толкова загрижен, че си излязла навън?

— Защото му плащам точно за това: да наглежда мен и момичетата.

— Нов ли е?

— Да, тук е от около два месеца.

— Кой вършеше работата му преди?

— Брат ми Моби. Виждал си го. И ти е ясно защо имах нужда от нов човек.

— Откъде е Текс?

— Може би от Тексас, не мислиш ли?

— Чувам, че двамата се харесвате.

— Ами да — каза Бони. — Аз не знам със сигурност дори фамилното му име, не знам нищичко за него, обаче го чукам. Дявол да го вземе, явно чукам всеки, който ми се изпречи пред погледа. И теб ще изчукам, ако пожелаеш. Управлявам клуб, където момичетата си развяват циците и задниците пред мъжете, така че явно самата аз съм шибана курва, нали? Аз съм шибана нимфоманка, нали? Е, хайде, Демарко, извади си го и да започваме.

Той замълча. После попита:

— Кой от тези автомобили е неговият?

— Откъде да знам?

— Не знаеш каква кола шофира?

— Аз съм вътре, когато той пристига. Вътре съм и когато си тръгва. Възможно е да го спускат и от летяща чиния.

— Значи ще ме принудиш да проверя всички регистрационни табели на този паркинг. Само за да разбера кой е твоят охранител.

— Не те принуждавам да правиш каквото и да било. А и какво значение има кой е? Текс няма нищо общо с цялата тази история.

— Може просто да не харесвам мъже, които ми се нахвърлят с бухалка.

— Това е твой проблем, не мой.

Демарко отпусна глава на облегалката и затвори очи. Ритъмът на музиката отново му лазеше по нервите. Усещаше вибрацията в очните си ябълки.

— Е, ще го вадиш ли, или не? — попита Бони. — Какво има? Страхуваш се да ми го покажеш?

Той не отвори очи. Седяха в мълчание около минута. Накрая я попита:

— Как издържаш в този толкова тъжен бизнес?

— Не си ли забелязал? Целият шибан свят е тъжен.

Измина още минута. Демарко се изправи, закопча предпазния си колан и посегна към ключа.

— Ще те уведомя, ако имам други въпроси.

— Нямам търпение — отвърна тя.

Трясъкът на вратата отекна в костите му. Демарко запали двигателя и фаровете светнаха. Проследи я с поглед, докато пресичаше покрития с чакъл паркинг. На връщане в походката й нямаше и следа от предишната твърдост. Стъпваше унило и колебливо. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната брадичка, за да покаже, че не я е засегнал, но тътреше крака и това я издаваше. На моменти изглеждаше така, сякаш ще се спъне и ще залитне на една страна. Демарко се наведе, за да я вижда по-добре, но тя вече бе стигнала до вратата на „Уиспърс“. Отвори я, пристъпи в жълтата светлина и изчезна.

— Кучият му син — измърмори Демарко. Обърна се, посегна към куфарчето си и го разтвори върху пътническата седалка. Включи лампичката в купето, измъкна тефтера на Хюстън измежду документите и го запрелиства, докато откри откъса, който търсеше.

Имаше и още един откъс с описание на устата й. Не му отне дълго да го намери.

Двата откъса прилягаха повече на Бони, отколкото на Дани, осъзна Демарко. Всъщност те идеално описваха Бони. Вдигна поглед към „Уиспърс“, към затворената врата и мъждивата гола крушка.

— Тя е Анабел — каза. Все още не можеше да си го обясни, но въпреки това бе сигурен. — И двете са Анабел.

43

По обратния път към къщи Демарко три пъти обмисля дали да се обади на Нейтън Брайсън. Накрая набра номера му.

— Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обаждам. Но ти си довереното ми лице по всички литературни въпроси.

— Нямам нищо против — отвърна Нейтън, макар да звучеше сънен. — Не че съм някакъв авторитет.

— Учиш за писател. Значи знаеш как работят писателите. Как работи Томас. Аз съм чел много романи, но това не ми помага да вникна в съзнанието на един автор.

— Мисля, че ми приписваш твърде големи заслуги, но ще помогна, ако мога. Какво искаш да знаеш?

— Разумно ли звучи предположението, че Томас е използвал две жени за прототип на своята героиня Анабел? Една млада и една по-възрастна?

Нейтън мълча дълго, преди да отговори. Демарко спокойно го изчака.

— Комбиниран образ — изрече накрая младият мъж. — Ами… не виждам защо не. Може да е използвал едната като младата версия на Анабел, а другата — като по-възрастната. Или пък е черпил качества и от двете, за да изгради героинята си. Той често ни говореше за нуждата от сложни образи. Казваше, че именно противоречията в характера могат да доведат до конфликт. А той е в основата на всяка история.

Нейтън замълча. Демарко изчака няколко секунди и после наруши тишината:

— Сърцето в конфликт със себе си. Разбирам… Има ли нещо друго?

— Извинявай, мислех си за нещо, което Томас каза относно изграждането на образите. Че ние като писатели трябва да отделим достатъчно време да ги опознаем. Не просто да скачаме в романа, преди да сме добили пълна представа какви са нашите герои като хора. Че трябва да ги оставим да се изградят постепенно.

— Не съм сигурен, че разбирам, Нейтън…

— Неговата Анабел все още е била в процес на изграждане. Хюстън се е опитвал да разбере точно коя е като образ. И навярно е използвал различни хора, не само един или двама. Външният вид на този, начина, по който говори онзи, парченца история от трети и четвърти.

— Искаш да кажеш, че неговата Анабел не е вдъхновена от една реална личност?

— Така смятам. В крайна сметка, той започва с героините на Набоков и По, Анабела и Аннабел Ли. И оттам надгражда своята собствена.

Сержантът потисна въздишка, която би прозвучала като стенание.

— Добре — каза. — Благодаря. Оценявам го. Извинявай за безпокойството.

— Няма проблем — отвърна Нейтън.

По-късно, излегнат в креслото с падаща облегалка, което през повечето нощи му служеше за легло, Демарко отбягваше да мисли за усещането, че вътре в него нещо се е срутило и пропаднало. Нещо, което не можеше да назове. Сега се чувстваше по-тежък отпреди, сякаш центърът на тежестта му се бе смъкнал в коленете. Героинята на Хюстън, Анабел, бе станала по-неясна от всякога, а идеята за изневярата го тревожеше още повече. Надявал се бе, че Томас е човек, достоен за възхищение, неспособен на измяна. Но сега уравнението се бе променило. За полицията изневярата бе като Бръснача на Окам — обясняваше почти всичко. Изневяра. Похот. Глупост и слабост.

В този случай обаче не обясняваше всичко. За Демарко бе разбираемо как един човек е подреден и сдържан живот би могъл да се почувства привлечен от света на Бони, от хедонизма и самоугаждането, които са му присъщи. Но да опре нож в гърлото на жената, която обожава, да отнеме живота на собствения си син, на дъщеря си, на бебето си, това бе съвършено непонятно. Чистата похот, сексуалното привличане, желанието на плътта — как бе възможно тези неща да са отговорни за подобна лудост?

В мрака и тишината на всекидневната си, стиснал хладна чаша уиски в ръка, Демарко се запита дали не се опитва да намери логика в ситуация, лишена от смисъл. За случаен наблюдател животът на Хюстън би изглеждал благословен. Но това беше илюзията, която писателят бе създал и поддържал. Илюзията за мъж, търпелив и щедър към студентите си, с идеална съпруга и семейство, с грижливо изгладени ризи и панталони, постигнал слава и финансов успех; уважаван мъж, на когото да завидиш; човек с живот, за какъвто всичките му студенти копнееха. Дали всичко това не беше просто конструкция, създадена да прикрие факта, че у него се спотайват същите мрачни пориви, които тласкат и героите му? Животът му изглеждаше като огряна от слънце лагуна, но какви бяха онези течения, заради които блещукаше синята вода? Цял живот упорита борба и амбиция. Насилствената смърт на родителите. Професионалната завист. Тежестта на славата, загубата на анонимност. Напрежението да живее според очакванията, да бъде винаги по-добър, по-бляскав, по-успял, по-достоен за похвала.

Толкова просто ли беше? Фасадата — тънка и крехка като всички фасади — се бе строшила? Хюстън бе изгубил контрол?

Демарко отпиваше от питието си и се чудеше какво ли е усещането да захвърлиш всичко. Дали Хюстън беше безумно щастлив в своята лудост? Напълно безтегловен и свободен? Никакъв срам, никакви угризения, никакви задължения, никакъв грях?

Той самият не можеше да си представи такова състояние. Нито в този свят, нито в който и да било друг.

44

По зазоряване, след три часа неспокоен сън, Демарко отново се върна към записките на Хюстън. Каза си, че ще търси лудостта, която би обяснила всичко и би решила уравнението. Четеше всеки откъс на глас с надеждата да долови някой смътен намек, убягнал му досега.

Вече разбираше, че голяма част от живота на един писател може да се появи в произведенията му, деликатно маскирана като нечий чужд живот. Някои параграфи от дневника на Хюстън бяха пълна измислица, но други не. Намирането на разликата помежду им щеше да е трудната част.

Ако Анабел бе комбиниран образ, смесица от Дани и Бони, а може би дори и Клеър, то безименният разказвач на Хюстън също бе комбиниран. Най-вероятно в него живееше и част от самия автор. Дали желанията на този образ всъщност бяха желанията на Хюстън, извадени на повърхността?

Не след дълго някои откъси изплуваха пред очите на Демарко така, както безуспешно се бе надявал да стане с имената върху бялата дъска. С тефтера на Хюстън се получи. При това не веднъж, а три пъти.

По-рано бе прочел откъсите с убеждението, че са думи на Хюстъновия разказвач. Но ако приемеше, че разказвачът е самият автор… Настръхна, докато четеше записките отново.

Следващият откъс бе още по-смразяващ.

Последният обезпокоителен откъс бе написан по някое време в съботата след аборта на Бони в Кливланд. Внезапно двата кратки параграфа добиха нов смисъл.

— Другият мъж? — каза Демарко на глас. Тръпки полазиха гръбнака му. Прочете отново пасажа, този път бавно. И още веднъж.

И тогава му просветна.

— Пресвети боже — възкликна. — Тя пак ме излъга.

45

В 7:59 същата сутрин Демарко нахълта в стаята за почивка, запъти се право към полицай Морган, който разбъркваше сметана на прах в кафето си, и мушна сгънат лист хартия между две копчета на ризата му.

— Пусни ги за проверка в Агенцията за моторни превозни средства по най-бързия начин. Искам копия на всички документи за самоличност със снимка.

— Става ли първо да пийна глътка кафе?

Демарко вече вървеше към изхода.

— Не — отсече.

От своя кабинет влезе в интернет, написа името на уебстраницата, която търсеше, и откри телефонен номер и работно време. Жената, която отговори на третото позвъняване, звучеше млада и сънена, сякаш първата глътка от чая й все още не бе подействала.

— Център за женско здраве, Кливланд. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция. Разследвам множествено убийство в окръг Мърсър и смятам, че в случая е замесен ваш скорошен пациент.

— Божичко — ахна служителката.

— Ето какво ми е нужно. Имате ли химикалка, за да запишете?

— О — каза жената. Последва звук от отваряне на чекмедже, ровичкане, шумолене на хартия. — Добре, готова съм.

— Казва се Бони Мари Харис, но може би се е регистрирала под фалшиво име, най-вероятно Бони Джийн Бърнс. Не е изключено малкото име да е Анабел. Висока е сто седемдесет и пет сантиметра, на четиридесет и една години, около шейсет и пет килограма, кестенява коса, зелени очи. Била е в съвсем ранна бременност, вероятно не повече от шест седмици, и би трябвало да е платила в брой за процедурата. Бих искал да знам каква е кръвната група на плода, ако правите подобно изследване. Информацията ми трябва незабавно. Спешно е.

— Сержант…? — започна колебливо служителката. — Не съм сигурна дали мога да ви предоставя тази информация. Следваме политика за конфиденциалност и нямаме право да…

— Нека говоря с началника ви — каза той.

— Ами… в момента тук сме само аз, дежурният лекар и медицинската сестра.

— Лекар или сестра, без значение. Веднага. Благодаря.

— Добре, а… може ли да ви прехвърля на изчакване?

— Не, можете да… — успя да изрече, преди да започне фоновата музика, оркестрална версия на песента на Ленън и Маккартни „Тук, там и навсякъде“41. — Мамка му. Никакво уважение към органите на властта.

Докато слушаше мелодията, се сети за любимия си кавър на тази песен. Изпълняваше го Клодин Лонже, бившата френска съпруга на известния с баладите си Анди Уилямс. След развода им тя бе арестувана за убийството на любовника си, олимпийския скиор Спайдър Сабич. Лонже бе омаяла съдебните заседатели и съдията и в крайна сметка бе прекарала трийсет дни през уикендите в луксозна килия за убийство по непредпазливост. Доколкото Демарко си спомняше, музикалната й кариера бе приключила с куршума в корема на Сабич. Самият той бе хлапе по онова време, но все още помнеше крехката красота на певицата, все още чуваше кадифения й шепот. Тя бе едно от първите му увлечения. Очевидно дори тогава убийците са го привличали.

— Сержант Райън? — обади се мъж с плътен глас.

— Да. С кого разговарям?

— С дежурния лекар, доктор Атуотър. Джолин ми предаде молбата ви, но, за съжаление, ни е забранено да предоставяме лична информация, такава е политиката на центъра.

— Разбирам, докторе. Но нали осъзнавате, че ако се наложи, мога да получа съдебно разпореждане и…

— Сержант? Ще ми позволите ли да довърша?

— Слушам ви.

— Ако имах правото да предоставя подобна информация и ако в посочения ден пациентка, отговаряща на описанието ви, действително се е възползвала от услугите ни, то най-вероятно намесата ни е била ограничена до ултразвукова диагностика и прилагане на предписано по рецепта лекарство RU-486 за изкуствено прекъсване на бременността. В такъв случай пациентката би трябвало да е претърпяла спонтанен аборт през следващите двайсет и четири часа.

— Искате да кажете, че случаят с Бони е такъв?

— Казвам само, че ако при нас се появи пациентка в шестата седмица от бременността си, ще й бъде приложено лекарството RU-486. Опасявам се, че това е всичко, което мога да ви кажа.

— Добре, благодаря ви, докторе — каза Демарко.

— Съжалявам, че не мога да предоставя по-точна информация.

— Разбирам. А бихте ли могъл да ми кажете нещо за мъжа, който я е придружавал?

— Не бих, дори и да знаех.

— Добре… Е, благодаря ви за съдействието.

Сержантът се бе надявал, че клиниката извършва рутинни изследвания на всички абортирани ембриони, защото така би могъл да поиска сравнение с кръвната група на Хюстън. Предвид сходствата между кръвните групи писателят нямаше да бъде категорично потвърден или отхвърлен като баща, но Демарко трябваше да провери предчувствието си. Сега му оставаше само неподкрепената с доказателства увереност, че фразата „другият мъж“ от записките на Хюстън няма връзка с новия му роман, а се отнася единствено до личното убеждение на писателя, че не е създал още едно дете. И това убеждение можеше да се дължи само на две неща — или Хюстън не бе правил секс с Бони, или вече не бе способен да създава деца.

— Родителите на Клеър — сети се Демарко и сграбчи папката на Хюстън от ръба на бюрото. Разтвори я и започна да разлиства страниците, докато не откри домашния телефон на семейство О’Пачън. Вдигна Розмари, точно както се надяваше.

— Случайно да знаете — попита я веднага след поздрава — дали зет ви някога си е правил вазектомия?

— Какво значение има вече? — отвърна тя. Гласът й звучеше все така лишен от емоция, както и при първия им разговор.

Демарко си наложи да не бърза. Жената никога нямаше да се възстанови от внезапно сполетялото я нещастие. Дори и само поради тази причина заслужаваше цялото му търпение.

— Розмари — започна той, — дълбоко в сърцето си ти всъщност не вярваш, че Томас е способен да нарани семейството си, нали?

— Ед казва, че трябва да го приема. Че трябва да видя нещата такива, каквито са. Но аз просто не мога да осмисля станалото. Не мога.

— В момента работя върху предположение, което може да докаже, че си права.

— Наистина ли? Какво… можеш ли да ми кажеш какво е?

— Точно в момента не. Съжалявам. Но ще ти кажа, когато мога, обещавам ти. Междувременно, относно вазектомията…

— Двамата от самото начало искаха момче и момиче. И се получи точно както го бяха планирали. Първо Томас младши, после Алиса.

— Но десет години по-късно им се е родило още едно дете — вметна Демарко.

— Още от раждането на Алиса той възнамеряваше да си направи вазектомия. Но Клеър пиеше противозачатъчни, така че…

— Просто не се случи?

— Промениха си мнението. След като Алиса тръгна на училище, ако не се лъжа.

— За кое по-точно?

— Че искат само две.

— О. И после…

— Мисля, че изчакаха до седмия месец. Седмият или осмия, не съм съвсем сигурна. Искаха да са сигурни, че бебето е здраво и всичко ще е наред. Тогава го направи.

— Значи Томас наистина се е подложил на вазектомия?

— Същата вечер отидохме у тях на барбекю. Макар че още го болеше, той настоя да ни приготви пържоли. Помня, че Ед се шегуваше безмилостно с него.

Гласът й, тих и дрезгав, вече трепереше.

— Благодаря ти — каза Демарко. — Точно това исках да чуя.

— Наистина ли?

— Да, наистина. И съжалявам, че се наложи да звънна. Знам колко болезнено е това за теб.

— Нима? Откъде би могъл да знаеш?

— Изгубих собственото си момченце, когато беше още бебе — отвърна. — Той също се казваше Райън. Райън Демарко младши.

— Боже мой — възкликна Розмари. — Господи.

— Така че имам представа какво ти е в момента.

— Това е толкова ужасно. Как се случи?

— Автомобилна катастрофа.

— О, не!

— Той беше в детското си столче. Закопчан с колан, както си му е редът. И въпреки това…

— Мили боже, Райън. А съпругата ти? Ранена ли беше?

— Видимо не. Но не след дълго ме напусна.

— Всичко това е просто непоносимо.

Розмари хлипаше толкова силно, че раменете й се тресяха. Демарко долавяше тежката, черна болка в гърдите й. Лявото му око започна да сълзи и той попи влагата с пръст.

— Съжалявам — каза й. — Нямах намерение да те товаря с още болка. Просто исках да знаеш, че… наистина разбирам как се чувстваш в момента. Знам какво е.

— Болката никога не те напуска, нали? — попита тя. — Ед непрекъснато ми повтаря, че ще ни стане по-леко, но според мен греши. Така ще е до края на живота ни, нали, Райън?

„Какво би трябвало да й кажа?“ — запита се Демарко и започна да рови в съзнанието си за подходящите думи, но не откри нищо, освен съкрушителната истина.

— Подозирам, че е така — отвърна.

— Добре — заяви Демарко. — С какво разполагаме?

Стоеше пред бялата дъска в кабинета си, стиснал черен маркер в ръка. Под името на Бони написа „аборт“. Под името на Томас — „вазектомия“.

— Значи Томас я е завел до Кливланд за аборта — продължи на глас. — Вероятно дори е платил за аборта, но бебето не е било негово. Знаел е, че не е негово. Защо тогава го е направил, по дяволите?

Написа „Другият мъж?“ и го подчерта два пъти.

Все още се взираше в бялата дъска, когато на прага на кабинета му се появи полицай Морган.

— Дано не идваш с празни ръце — каза Демарко и дръпна купчината разпечатки от ръката на полицая. Загледа се в копията от шофьорските книжки на хората, паркирали зад „Уиспърс“ предишната вечер. Една от колите се водеше на името на Бони, а други две бяха на танцьорки от клуба. Собствениците на останалите четири автомобила бяха мъже, които по нищо не приличаха на охранителя Текс. — Няма ли други? — попита. — Това ли са всичките?

— Освен твоята и моята кола.

— А четиримата мъже?

— Не са осъждани. Говорих с Кармайкъл и той потвърди, че те са четиримата други клиенти на заведението, освен нас.

Сержантът тикна листовете в ръцете на Морган.

— Поисках да намериш онова, което ми е нужно. И то не е това, мамка му!

Полицаят запази спокойствие.

— Какво още да направя?

— Махни се и ме остави да помисля.

Морган се обърна към вратата.

— Чакай малко — каза Демарко. — Вземи една кола и ме чакай отпред.

— Патрулна ли?

— И дума да не става!

Когато полицаят излезе, Демарко отново заби поглед в бялата дъска.

— Значи липсва кола за Моби. Както и за Текс. За Моби ми е ясно… — Пристъпи по-близо до дъската и се втренчи толкова упорито в другото име, че буквите се размазаха. — Но ти кой си, дявол да те вземе? И кой те е закарал до „Уиспърс“?

46

Домът на Бони Мари Харис — малко тухлено ранчо в квартал от седемдесетте в Лайнсвил — се намираше на двайсетина километра източно от „Уиспърс“. Демарко, облечен в намачкания панталон и суитшърта с логото на Държавния университет в Охайо, които държеше в кабинета си, огледа внимателно прозорците.

Морган бе паркирал необозначената кола на отсрещната страна на улицата.

— Изглежда вкъщи няма никой — отбеляза той.

— Освен ако не спи. — Демарко извади мобилния си телефон. — Къде е онзи номер?

Полицаят му подаде бележника.

— Сигурен ли си, че това е домашният й телефон?

— Сигурен съм.

Демарко набра цифрите. След четири иззвънявания се включи гласовата поща на Бони.

— Точно както си мислех — каза Морган.

— Знаеш ли какво? — Колегата му отвори пътническата врата. — Спри да мислиш. Просто стой тук и си дръж очите отворени.

Сержантът притича през улицата и натисна входния звънец. Звукът отекна из цялата къща. Демарко засенчи очите си с длани и надникна през един от стъклените панели до вратата. Фоайето беше тясно, пусто и мрачно. Никъде в къщата не светеше, доколкото можеше да прецени. Натисна бравата. Заключено. Бронзова ключалка „Шлейг“ и резе над нея от същата марка.

Без да поглежда през рамо, за да види колко съседи надничат иззад завесите си, уверено се запъти към ъгъла на къщата, сякаш знаеше къде отива. Сигурен бе поне, че задната врата е някъде отзад. Десет секунди по-късно я откри точно там, където очакваше. Вратата водеше към малка дървена веранда, на която нямаше нищо, освен евтин шезлонг — нито барбекю, нито градински маркуч, нито вятърни камбанки или хранилка за птици. Външната алуминиева врата беше отключена, но не и дървената врата с три ромбовидни прозорчета на нивото на очите. Надникна в кухнята. Хладилник „Амана“, газова печка, масичка за закуска. Изглеждаше чисто и подредено. Вдигна юмрук към вратата и похлопа пет пъти. Къщата си остана все така тиха. Демарко огледа вратата. Нямаше резе. Обмисли възможностите си. Към тази врата имаше видимост от задните веранди на две съседни къщи, но дали някой гледаше? Кварталът бе тих и спокоен, от онези „спални“42 райони, които някога са били модерни, но сега ги обитаваха гимназиални учители, собственици на дребен бизнес и работници от заводите — средна класа на средна възраст и мизерстващи новодомци. Надяваше се, че всички те са твърде заети да изкарват прехраната си, за да обърнат внимание на мъжа до задната врата на Бони, който в този миг плъзгаше кредитна карта в процепа на касата и я прикриваше с тялото си.

Минута по-късно Демарко вече бе влязъл вътре и бе затворил вратата след себе си. Застана неподвижен в ъгъла и се ослуша. Хладилникът бръмчеше. Стенният часовник тиктакаше.

Прекоси с тихи стъпки кухнята и застана на прага на дълга и тясна всекидневна. Пристъпи навътре и с благодарност усети мекотата на грозния мокет в убито бледозелено. Отвореният портал в дъното водеше към тъмен коридор и сержантът се запъти нататък, без да го изпуска от поглед. Каза си, че ако Бони е в къщата, навярно е в спалнята си. Можеше само да се надява, че не си е поканила компания.

Имаше общо три спални: една съвсем празна, друга с гол матрак на пода и още една, напълно обзаведена с пълен комплект тежки, изчистени мебели — тоалетка и скрин с чекмеджета от опушен дъб, две нощни шкафчета, неоправено легло. Десетина закачалки се търкаляха по пода, вратата на гардероба зееше отворена.

Демарко светна лампата в стаята. Виждаха се вдлъбнатини от глава и по двете възглавници. Полупразен гардероб, още една купчина закачалки на пода. Стаята миришеше на цигарен дим. Бони пушеше ли? Доколкото си спомняше, Хюстън не пушеше. И ако отпечатъкът върху втората възглавница не беше на писателя, чий беше тогава? Угаси лампата и се върна във всекидневната.

На масичката пред дивана имаше две празни бирени бутилки. „Бъд Лайт“. От лявата страна на едната бутилка — чинийка с три угарки от цигари.

— Възможности — каза Демарко. — Бони пуши, Хюстън не пуши. Или някой друг мъж не пуши. Или някой друг мъж пуши, а Бони не пуши. — Огледа фасовете, но не забеляза червило по тях.

Когато се върна в колата, звънна на началника си.

— Ще ми трябва съдебно разрешение за обиск по най-бързия начин — заяви. — Веднага щом го получиш, изпрати тук екип от най-близкото управление, за да свалят отпечатъци. Някой е бил с нея, когато е офейкала. Оставили са две бирени бутилки и чинийка с фасове във всекидневната.

— А ти как точно разбра това? — попита Боуен.

— Надникнах през шибания прозорец. Как може да съм разбрал според теб?

— Значи завесите са дръпнати?

Демарко погледна към големия витринен прозорец и плътно спуснатите завеси.

— И как щях да погледна вътре, ако не бяха дръпнати? А, и докато сме на тази тема, вземи разрешително за обиск и на „Уиспърс“.

— На какво основание?

— Прекарала е нощта в четвъртък преди две седмици с Хюстън. Освен това ме излъга. И е достатъчно умна, за да знае, че няма да ми отнеме дълго да разкрия лъжата й. Сега Хюстън го няма никъде, семейството му е мъртво, а Бони е офейкала преди няколко часа с голяма част от дрехите си.

— А ти откъде знаеш, че не ги е занесла на химическо чистене?

— А ти искаш ли от сега нататък сам да си купуваш шибаните спаначени рула?

Когато разговорът приключи, полицай Морган попита:

— Сега накъде?

Демарко потупа горния си джоб.

— Май съм си изпуснал писалката някъде в къщата.

— В жабката има няколко. Вземи си.

— Тази беше специална. Веднага се връщам.

Излезе от колата, забърза към задната врата и влезе обратно в къщата. Върна се до прозореца и надникна през процепа между завесите. Морган си оглеждаше зъбите в огледалото за обратно виждане. Демарко дръпна шнура и разтвори завесите няколко сантиметра, после бързо излезе навън и се върна в колата.

— Намери ли я? — попита колегата му.

— Не, няма я. Да тръгваме.

— Мога да ти помогна да я потърсим.

— Остави — каза сержантът и закопча колана си.

— Но ако е толкова специална за теб…

— Просто една шибана писалка — промърмори Демарко.

Морган запали двигателя и подхвърли:

— Даваш ли си сметка, че напоследък доста ругаеш? Много повече от обикновено.

— Съжалявам — отвърна. — Наистина. Просто преливам от шибано разкаяние.

47

Леката мъгла около луната подсказваше за омекване на времето в края на деня, но Демарко усещаше единствено приближаващия студ на нощта. Макар да нямаше шест вечерта, слънцето гаснеше ниско над западния хоризонт, а набъбналата луна се издигаше бледа и мъглява в другия край на небето.

Демарко седеше на най-горното от трите стъпала към задната си веранда, отпуснал крака върху недовършената площадка от тухли, започната преди почти десетилетие. Беше махнал чимовете, бе разкопал и изравнил участъка от верандата до вратата на гаража — общо двайсетина метра разстояние, но бе успял да нареди само първите три части от пътеката, преди всичко да се обърка. Тухлите бяха подредени зигзагообразно и свършваха на три метра от стъпалото на верандата. Искал бе да направи пътеката, за да може Ларейн да върви от гаража до къщата, без да гази в локвите, които се събираха в градината след дъжд. Сега, когато валеше, последните петнайсетина метра от изкопа се пълнеха с кална вода и плевелите временно потъваха отдолу. Демарко паркираше на улицата и отключваше гаража единствено в редките случаи, когато вадеше косачката. В мрачните ъгли все още се въргаляха стари, разпрани чували със семена за трева, слама и градинска тор, както и глинени саксии, в които съпругата му всяка пролет подготвяше разсад за градинката си с подправки. Мяркаха се и прашни найлонови торби, пълни с изсъхнали луковици на латинки и гладиоли.

До гуша му бе дошло от недовършената пътека и обраслия двор, от мътната луна и залязващото слънце. Опита се да си припомни енергията и желанието за живот от онези далечни дни, когато работеше по градината, но се почувства така, сякаш се връщаше към сън отпреди десет години. Все още пазеше носталгията и усещането за загуба, ала останалото му се губеше.

Топна крайчето на малката пшенична франзела в пластмасовата кутия, пълна с маслини каламата, сушени домати и печени скилидки чесън, но приятната хлъзгавост на чесновия зехтин му се стори някак далечна, почти като спомен за нещо, вкусено много отдавна. Студената бира в запотената кафява бутилка му се услаждаше твърде за кратко, докато слизаше надолу по гърлото му.

Цял ден чакаше резултатите от обиска в къщата на Бони. Знаеше, че върху чаршафите са открити срамни косми от двама души, както и няколко ситни пръски кръв по кранчето на мивката. Но щяха да минат няколко дни, преди ДНК анализите да приключат. И дори тогава нямаше да му кажат нищо, ако не откриеше други ДНК проби за сравнение. Интересуваха го конкретно пръстовите отпечатъци по бирената бутилка върху масичката в хола. Те навярно принадлежаха на спътника на Бони — който и да бе той. Не му се искаше да вярва, че този човек е Хюстън. Не можеше да измисли и една-единствена причина, поради която писателят би направил подобен избор, но пък знаеше достатъчно за човешката природа, за да е наясно, че логиката няма особено значение, когато в картинката се добави обилно количество тестостерон.

За жалост, полицай Кармайкъл все още не бе успял да провери пръстовите отпечатъци в Националната картотека. Имало срив в системата. Междувременно друг екип криминолози правеше обиск в „Уиспърс“. Демарко можеше само да седи и да чака. Боуен му бе наредил да се прибере и да си почине през няколкото часа принудително бездействие. „И си вземи нещо за хапване, за бога!“ — бе добавил.

Демарко сдъвка една маслина и изплю костилката на тревата. „Може да поникне маслиново дръвче — помисли си. — Дървото на живота.“ До него можеше да посади ябълково дръвче. Дървото на познанието.

— Моя собствена шибана Райска градина — изрече на глас. Приглушеното бръмчене на телефона го стресна. Измъкна го от предния джоб на панталона си и го долепи до ухото си, без да поглежда екрана.

— Мамка му, крайно време беше — каза.

— Моля? — попита човекът отсреща. — Сержант Демарко ли е?

— Съжалявам, очаквах друго обаждане. Нейтън?

— Да, сър, аз съм. Аз… ъм… прибрах се вкъщи преди няколко минути и открих смущаващо съобщение на телефонния секретар. Реших, че е редно полицията да знае.

— В какъв смисъл смущаващо?

— От Томас е.

Демарко рязко изпъна гръб.

— И?

— Получено е в 4:19 следобед. Нямаше ме цял ден и…

— Какво каза той, Нейтън?

— Чакай малко, ще ти го пусна.

Чу се щракване на бутон. Записът на младежа за поздрав. Пиукане. После гласът на Томас Хюстън. Писателят говореше дрезгаво, бавно и със смразяващо равен тон:

Следваха няколко секунди мълчание и сигналът, който сложи край на съобщението.

— Добре ли го чу? — попита Нейтън.

— Рецитираше стихотворение, нали?

— „Аннабел Ли“ на По. Последното стихотворение на Едгар Алън По.

— Схванах частта за Аннабел Ли — заяви Демарко, — но не и защо го е направил. За какво му е да ти звъни само за да ти рецитира стихотворение?

— И аз се опитвам да разбера. Мисля, че поемата е послание.

Демарко се изправи на крака и се загледа в мъгливата луна.

— Слушам те.

— Според мен можем да приемем, че Аннабел Ли е препратка към Клеър, съпругата му.

— Но нали каза, че танцьорката от клуба е част от неговата Анабел?

— Ами, да, за романа, който пише. Но ако се замислиш за другите щрихи от описанието, тук Клеър пасва по-добре. Имам предвид… двамата са се оженили млади, тя е починала твърде рано. Връзката с героинята на По, изглежда очевидна. А и с Томас са израсли в този район, край езерото Ери, което — погледнато от някои скални възвишения — може да изглежда необятно като море. Това прави първата строфа сравнително ясна и автобиографична от гледна точка на Томас.

— Добре, ще се съглася. Продължавай.

— Естествено, не е възможно цялата поема да е автобиографична, защото не я е написал Томас. Но някои от стиховете биха могли да се възприемат за такива. Тези за ангелите, които я убиват от завист… не знам дали според него се отнасят до Клеър. Нея вече я няма, това е ясно, и съм сигурен, че той скърби за нея. Може би с тази поема просто изразява скръбта си, нищо повече. Има обаче една част, от която ме побиват тръпки. Последните четири стиха. В записа гласът на Томас натежава и той започва да хлипа. Звучи така, сякаш е задавен от собствената си мъка. И казва: В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!

— И според теб в тези стихове има скрито послание, така ли?

— Едгар Алън По не го е написал така. Неговите думи са малко по-различни.

— Кое е различното?

— По е написал: В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод… и така нататък.

— А как го е казал Томас?

— В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!

Демарко обмисли разликите и попита:

— Каква е вероятността просто да е сбъркал? Да го е запаметил грешно?

— Нулева — отвърна Нейтън. — Чувал съм го да рецитира стихотворението на лекции. Знае наизуст десетки поеми на По. „Гарванът“, „Ленора“, „Езерото“, „На Ани“… десетки. Понякога имам шибаното усещане, че се превъплъщава в По.

Демарко замълча. Бавно обърна глава и огледа пустото небе. Далече на хоризонта залязлото слънце бе оставило широка, неравна пъстра ивица — преливащи се цветове от розово до аленочервено и тъмновиолетово, приглушени зад облак мъгла. Напомни му за напоен с кръв бинт.

— Сержант? — обади се студентът. — Възможно ли е да е това, което си мисля?

— Опасявам се, че е възможно.

Младият мъж се разхлипа.

— Обадил се е да ми каже, че ще се самоубие. Довечера. Нали?

— Други съобщения нямаше ли? — попита Демарко. — Всичко ли чух?

— Само стихотворението, нищо друго. Нито думичка за сбогом. Господи, не можете ли да го проследите по някакъв начин? Да проверите някак телефонните ми обаждания и да откриете откъде се е обадил?

— Ще се опитаме, разбира се, но… просто не съм сигурен дали ще помогне. Мобилният му телефон не е у него — открихме го в къщата му, а мястото, откъдето се е обадил, навярно отдавна е зад гърба му.

Нейтън заплака още по-отчаяно.

— Значи е твърде късно да го спрем, така ли? Защото не бях тук. Ако се бях прибрал два часа по-рано…

— Чуй ме, той се е свързал с теб. Това е важно. Може би пак ще те потърси. Така че просто стой близо до телефона, разбра ли? Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се.

— Добре, аз се залавям за работа. Но ти ми звънни веднага щом Хюстън ти се обади. На секундата. Разбра ли?

— Ще се обадя. Ще се обадя, заклевам се.

48

Демарко заряза бирата и маслините на верандата, втурна се обратно в къщата, грабна ключовете си и се запъти към входната врата. Приближаваше колата си, когато дежурният полицай в службата отговори на обаждането му. Сержантът му даде телефонния номер на Нейтън Брайсън и точния час на обаждането на Хюстън.

— Звънни ми веднага щом откриеш адреса.

Минута по-късно запали двигателя и нервно забарабани с палец по волана. Трябваше да тръгне, но накъде? Нямаше представа къде би могъл да е Хюстън. Видели го бяха за последно близо до езерото Уилхелм, така че Демарко насочи колата към Магистрала 79. Искаше му се да настъпи докрай педала на газта, но държеше стрелката на скоростомера закована на шейсет и пет. Не искаше да се отдалечава твърде много в грешната посока, в случай че се наложи да се връща.

Петнайсет минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. — Обаждането е проведено от обществен телефон в денонощен магазин „Куик Стоп“ в Коно, Охайо.

— Охайо? Мамка му… Чакай малко, Коно е по Шосе 7, точно на север от Пиърпонт, нали така? След малко излизам на Шосе 7.

— Да, сър.

— Той все пак е ходил в „Уиспърс“.

— Моля?

— Дай ми точния адрес.

— Магазинът е по Магистрала 198, в западния край на града. На ъгъла с Франклин авеню.

Демарко свърна по входната рампа за магистралата. До Коно имаше поне час път. Стрелката на скоростомера стигна до сто и десет и продължи нагоре.

— Добре, свържи се с полицията на Коно да изпратят кола до магазина. Хюстън вероятно отдавна си е тръгнал оттам, но може и още да се мотае наоколо. И никакви шибани сирени, защото пак ще поеме към гората. Звънни и на момчетата от най-близкото управление в Охайо, нека проверят всички изоставени сгради, складове и изобщо навсякъде, където би могъл да се подслони през нощта. А сега ще ми се наложи да настъпя педала, така че предупреди колегите, които патрулират на магистралата. Шофирам светлокафяв стратус.

— Прието, сержант.

— Някакви новини от обиска в стриптийз клуба?

— Ще проверя и ще ви се обадя, сър.

Демарко затвори, взе сигналната лампа от пътническата седалка, постави я върху таблото и я включи. Пулсиращата светлина меко проблясваше през вечерния сумрак.

До паркинга на магазина стоеше черно-бяла патрулна кола от местното полицейско управление с включени габаритни светлини, млад полицай зад волана и картонена чаша кафе върху таблото. Демарко забеляза автомобила, докато чакаше на светофара, преди да завие към паркинга. Изключи сигналната лампа още на влизане в града и я прибра под седалката, но местният му колега стоеше на видно място, подозрителен като набъбнал цирей. Сержантът знаеше, че Хюстън отдавна е изчезнал, дори да се е навъртал около магазина. Паркира на заден ход, с лице към улицата, излезе от колата и се запъти към полицейския автомобил. Полицаят зад волана свали прозореца и Демарко му показа документите си.

— Служителят в магазина не е виждал вашия човек — докладва младежът. — Телефонът е извън сградата. Навярно е последният уличен телефон, останал в града.

— Хюстън не е ли влязъл вътре, за да вземе монети за обаждането?

— Така твърди продавачът. Казва, че никога не е виждал този човек.

— Значи Хюстън е имал дребни или си е купил телефонна карта отнякъде.

Полицаят кимна и посегна към кафето си.

— Продават ги във всички бензиностанции и бакалии. Бихме могли да поразпитаме наоколо.

— Няма значение откъде я е купил — заяви Демарко. — Той вече не е там. И тук го няма.

— Защо ли е дошъл чак насам?

Сержантът плъзна поглед към колонките за гориво и зад тях. Фаровете обливаха асфалта със студената си бяла светлина. Непълнолетно момиче зареждаше тойотата си и шумно се смееше, докато говореше по мобилния си телефон.

— Изненадах се, че тук изобщо има уличен телефон — добави полицаят. — Те са като реликви.

Демарко продължаваше да гледа момичето. Беше много красива — с дълга кестенява коса, дълги крака и нежен, добре оформен профил. Чудеше се дали е от типа момичета, които синът му би харесвал като тийнейджър. Дали щеше да хвърля погледи на всяко минаващо момиче и да се чуди какво би било да я докосва и прегръща, какво би било да е желан и обичан.

Когато момичето се качи в автомобила си, Демарко отстъпи на крачка от прозореца на патрулната кола.

— Втора смяна ли си тази вечер? — попита.

— В извънработно време съм — отвърна младежът. — Всъщност чаках вас. Само трима души сме в управлението.

— Е, благодаря за отделеното време. — Хвърли поглед към лявата ръка на полицая. — Предполагам, че си пропуснал вечерята си заради мен.

Младият мъж сви рамене.

— И друг път съм вечерял студено руло „Стефани“.

— Извини се от мое име на съпругата си.

— Няма проблем. Често се случва.

Демарко се наведе към прозореца и погледна колегата си в очите.

— Не, сериозно, кажи й, че съжалявам. Кажи й, че и ти съжаляваш. Кажи й колко много ти е липсвала. И колко много обичаш нейното руло „Стефани“.

— Добре — отвърна полицаят и се усмихна накриво.

— Важно е — настоя сержантът. — Не чакай да станеш на моята възраст, за да го разбереш.

Но разпозна онзи поглед в очите му и леко подигравателната усмивка. „Добре, татенце — сякаш казваше. — Както кажеш.“

Младежът си тръгна, но Демарко все още мислеше за насмешливия му поглед, докато седеше в колата си и наблюдаваше как автомобилите се точат един след друг през кръстовището, а светлините се сменят до безкрай от червено на зелено, на жълто и после пак на червено. Знаеше, че с бездействието си няма да постигне нищо, че Хюстън може да е на километри оттук. Беше някъде край езерото и скиташе по назъбените му брегове. Може би вече бе заедно с Клеър и семейството си, ако това изобщо беше възможно. Демарко нямаше представа кое е възможно и кое не. Със сигурност знаеше обаче, че в този си живот никога няма да разбере.

Служителите на реда от Щатската полиция на Охайо познаваха района и в момента обикаляха черните пътища с патрулни автомобили в търсене на запален огън някъде из горите. Тази вечер Хюстън щеше да има нужда от огън, за да се топли. Ако изобщо възнамеряваше да оцелее през нощта, разбира се. Полицаите разполагаха с телефонния номер на Демарко и трябваше да му се обадят, ако забележат нещо. Светлина в изоставена сграда. Самотен пешеходец. Тяло във водата.

Сержантът държеше прозореца си отворен въпреки студа. Харесваше лекия аромат във въздуха, влажния мирис на нощ. Хрумна му, че би било хубаво да живее тук, толкова близо до водата. Хубаво би било да има лодка, с която да влезе на километър-два навътре в езерото, да изключи мотора и да не чува нищо, освен водата, да не чувства нищо, освен движението и тихото плискане на вълните.

Отпусна глава на облегалката, обърна лице към отворения прозорец и затвори очи. Господи, чувстваше се страшно уморен. И щом го призна, усети тежестта на умората във всичките си крайници. Вратът и раменете го боляха, гърбът му беше схванат. Въздухът миришеше на бетон и вода.

В далечината иззвъня телефон. Помисли, че си е вкъщи, и се опита да се надигне от фотьойла си, но удари гърдите си във волана и това го събуди. После реши, че звукът идва от уличния телефон, монтиран на ъгъла на сградата, затова отвори вратата и излезе отвън. Едва тогава усети вибрирането в джоба си. Докато извади телефона си обаче, обаждането се прехвърли към гласовата поща. Номерът му изглеждаше познат, но не успя да се сети чий е. Набра го незабавно и попадна на гласовата поща, а когато чу поздрава „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“, изчака да чуе пиукането за край на съобщението и затвори. Не си направи труда да го изслуша, веднага й звънна отново. Дани вдигна на първото позвъняване.

— Той ми се обади току-що! — изрече развълнувано. — Само преди три минути.

— Томас Хюстън ли?

— Да. Не чу ли съобщението ми?

— Не, не ми се чакаше. Какво каза?

— Първо ме попита дали харесвам поезия. После ми изрецитира стихотворение.

— Пак „Аннабел Ли“ — промърмори Демарко.

— Какво?

— Заглавието на стихотворението, което е рецитирал. „Аннабел Ли“.

— Не, казва се „Езерото“. В него се разказваше за самотата на езерото.

— Дани, чуй ме. В стихотворението споменава ли се и за нещо друго, каквото и да е, свързано със смърт?

— Да — отвърна тя. — Имаше нещо, свързано с гроб.

— Разполагаш ли с компютър?

— Да.

— Имаш ли достъп до него в момента? Докато разговаряме?

— Да, тук е.

— Добре, влез в интернет и потърси текста на „Езерото“.

— Аз дори не знам кой го е написал…

— Пробвай с По. Едгар Алън По.

— Добре, дай ми минутка.

Демарко сновеше от единия край на паркинга до другия и чакаше.

— Готово, намерих го — каза тя.

— Прочети ми го.

Дани го направи.

— Последната строфа… тази, която започва с „таяха смърт“. Повтори ми я.

Момичето прочете отново думите, този път по-бавно:

— Благодаря ти, Дани. Каза ли нещо друго?

— Какво означава това обаждане? — попита тя.

— Означава, че Хюстън все още не се е самоубил, или поне допреди четири минути е бил жив. Затова сега те моля хубаво да разровиш паметта си и да отговориш на въпросите ми, става ли? Спомена ли ти нещо друго, или само изрецитира поемата?

— Да, каза… ъъ… че виждал чак отвъд езерото или нещо такова. Виждал светлините в Канада.

— От мястото, на което се намира, така ли?

— Не, точните му думи бяха, че ще ги гледа след няколко минути. Тази нощ нямало звезди заради облаците, но той бил близо до място, откъдето можел… как точно се изрази… да възлезе на небесата45, ако не се лъжа. Точно така. Каза, че би могъл да възлезе на небесата и отгоре да гледа светлините на Канада, сякаш са звезди. И ще трябва да слезе долу при тях, за да стигне до небето. Честно казано, нищо не разбрах, а и той говореше толкова тихо, сякаш бе изморен или нещо такова. Трудно ми е да го обясня.

— Много добре го обясни. Справи се прекрасно — увери я. — Сега трябва да затварям, но ако пак ти се обади, опитай се да разбереш къде точно се намира, разбра ли? И ми звънни незабавно.

— Добре — отвърна Дани.

Демарко прекъсна разговора и потърси номера на телефонната компания в регистъра на повикванията си. Но после се сети, че ще му отнеме няколко минути да получи нужната информация оттам, затова прибра телефона обратно в джоба си и нахълта в магазина. Освен продавачката на средна възраст, застанала зад тезгяха, вътре имаше и мъж над трийсет, който стискаше двулитрова бутилка шоколадово мляко в ръка и разглеждаше сладоледите „Бен и Джери“ в хладилната витрина за млечни продукти, както и двойка непълнолетни младежи с кошница, пълна с месни пръчици „Спим Джим“ и чипс.

— Моля ви за внимание! — изрече на висок глас и вдигна служебната карта над главата си. — Аз съм сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция и имам нужда от съдействието ви. Търся място, вероятно в радиус от няколко километра, откъдето е възможно да се видят светлините на Канада отвъд езерото Ери. Някой сеща ли се за което и да било подобно място наблизо?

— Отвъд езерото… това са над шейсет километра — обади се мъжът пред млечната витрина.

— Аз мисля, че от такова разстояние човек може да види светлините — намеси се продавачката.

Мъжът с млякото пристъпи напред.

— Не може заради заоблеността на Земята. Все едно да се опиташ да погледнеш зад хоризонта.

— Някъде високо — уточни Демарко. — Място, до което човек трябва да се изкатери. Хълм, кула, нещо такова.

— На около два километра оттук в посока Норт Спрингфийлд има ретранслаторна кула — каза продавачката.

— Фарът! — извика момичето.

— Къде е този фар, госпожице?

— Дали ще е достатъчно високо? — попита мъжът.

— Госпожице? — повтори Демарко. — Къде е този фар?

Тя се обърна към приятеля си:

— Ти му кажи.

— Горе на хълма, съвсем наблизо — обясни момчето.

— Къде точно?

— Не мисля, че е достатъчно високо — намеси се мъжът. — Освен това е опасан с ограда. Предполагам, че вече няма достъп до него.

Демарко се приближи до тийнейджърите и погледна момчето право в очите.

— Изключително важно е — настоя.

— Достатъчно високо е — потвърди младежът. — И има достъп до него. Просто не може да се стигне с кола дотам, защото пътят е затворен. И трябва да се прескочи телена ограда.

— Кажи ми как да стигна до фара.

— Тръгваш на изток по 531, докато завие на юг. Отляво има черен път, отбивка към Пери Пойнт. Но след двайсетина метра не може да се продължи с кола, защото три метални стълба препречват пътя. Старият фар е на около двеста метра нататък по същия път. Зад ограда, висока два метра и половина.

— И сте сигурни, че оттам могат да се видят светлините?

Момчето се поколеба, преди да отговори:

— Аз… ъъ… така поне съм чувал. Имам предвид… наоколо е пълно с табели „Влизането забранено“, така че…

Демарко погледна към момичето. Тя се усмихна и каза:

— Сигурни сме.

49

На десетина метра от металните стълбове фаровете угаснаха зад гърба на Демарко и той внезапно се озова в пълен мрак насред пътя. Ниските дървета и гъсто преплетените храсти смрадлика и лисичо грозде46 се сливаха с тъмното небе. Почувства се затворен в дълъг и тесен шкаф, а тъй като всички посоки бяха станали еднакво черни, главата му се замая и той залитна стъпка наляво, но успя да се овладее и застана неподвижно, с широко разтворени крака. Знаеше, че усещането за пропадане е само илюзия — стоеше здраво стъпил на твърда земя. Чуваше как двигателят на колата пука, докато изстива.

Мъчеше го нетърпение, но знаеше, че няма да направи услуга нито на себе си, нито на Хюстън, ако се втурне презглава към храстите. Пътят все още си беше там. Не бе изчезнал само защото фаровете бяха угаснали. Зрението му щеше да се адаптира към тъмнината. „Стъпка по стъпка“ — каза си.

Носеше фенерче, но реши да не го използва тук. Мощният му лъч щеше да освети цялата пътека до фара. И ако Хюстън наистина беше някъде там, в което Демарко не се и съмняваше, щеше да види приближаващата светлина. Смътно предчувствие му подсказваше, че трябва да действа предпазливо, да приближава към писателя внимателно, почтително, като към ранено животно, допълзяло до храстите, за да умре.

За миг му хрумна да извади мобилния си телефон и да освети пътеката със синкавата светлина на екрана, но не искаше да рискува дори с това. Очите му щяха да привикнат. Движеше се на север към езерото, а по всяка вероятност Хюстън също гледаше на север, освен ако вече не лежеше по очи върху каменистия бряг. Но необичайна синя светлинка, шареща по пътя, би могла да привлече вниманието на писателя и да го принуди да вземе трагичното решение, ако все още не го бе направил. Демарко знаеше, че повечето самоубийства не се случваха внезапно. Жертвите дълго време седяха с пистолет в скута си или стиснали бръснач между двата си пръста. Отнемаше им дълго време да съберат куража или отчаянието, необходими за следващата стъпка.

Даваше му надежда фактът, че Хюстън на два пъти бе потърсил контакт с някого. За жалост, първото обаждане бе прието от телефонен секретар. Нейтън щеше да прояви необходимите далновидност и съпричастие, за да усети мотивите на своя ментор. Може би щеше да успее някак си да промени намерението му или дори да го залови. Дани обаче бе твърде млада — прекалено млада да познава дълбините на неговата мъка. И в известен смисъл твърде далеч, за да бръкне в бездната на скръбта му.

Демарко се питаше защо Хюстън е избрал Дани и Нейтън. Стриптийзьорка и студент. Нима нямаше приятели, нима нямаше довереник, на когото да се обади? Първоначално това му се стори странно. После попита сам себе си: „А ти имаш ли?“

Продължи напред предпазливо, като се надяваше, че писателят още не е изпълнил онова, което бе загатнал с поезията на По. Демарко знаеше, че собствената му ръка е достатъчно дълга да бръкне във всяка бездна. Нямаше по-дълбока пропаст от онази, издълбана от загубата на дете.

Десетина минути по-късно, след няколко залитания към храстите, отново намери средата на пътя и усети как траекторията му бавно завива на север. Видя как тъмнината леко се отмества пред него и прелива в по-светъл нюанс на мрака. Очите му започваха да свикват, фоторецепторите пропускаха повече светлина. В далечината, на невъзможно за пресмятане разстояние — може би двайсет метра или пък двайсет километра, се издигаше тъмносива стена. Тук-там тъмнееха смътни очертания, но Демарко се интересуваше единствено от онова, което стърчеше като обелиск, като фар без светлина — остарял маяк на надеждата.

Вече чуваше езерото и усещаше миризмата му. Мирис на мокра пръст, не много по-различен от аромата на секс. Глухо бучене. Плясък на вълни по заоблени камъни. Мека тъмнина, преливаща в по-черен мрак, както въздишките преминават в стенания, а сълзите — в скръб.

Нощта бе станала още по-тъмна и Демарко не видя телената ограда, но я усети. Нямаше нито луна, нито звезди, единствено плътна небесна пелена. Нещо му подсказа да протегне ръка и не след дълго почувства студенината, която излъчваше оградата — съвсем различна от свежия мраз на нощта. Забави ход, но продължи да се движи. Секунди по-късно докосна с длан гъстата телена плетка.

Момчето бе казало, че оградата трябва да се прескочи. Не бе споменало нищо за шипове, бодлива тел или друга пречка в горния край. Демарко погледна нагоре, но видя единствено още мрак.

Телената ограда тихо изтрака, когато той се улови за нея и се оттласна от земята. Остана в това положение, докато шумът утихна и пръстите го заболяха. Момчето бе казало „два метра и половина“. Демарко бе висок около метър и осемдесет и висеше на половин метър от земята. Значи горният край се намираше на двайсетина сантиметра над главата му. И още трийсетина, в случай че имаше шипове или бодлива тел.

Плъзна лявата си ръка нагоре и напипа заоблен метален прът в последните брънки на телената мрежа. Над него — празно пространство. „Благодаря ти, боже, за дребните услуги“ — помисли си.

С всеки сантиметър от изкачването оградата проскърцваше или изтракваше, а Демарко потръпваше. Чудеше се дали Хюстън чува шума.

От горния край на оградата фарът се виждаше много по-релефно и напомняше на притихнала черупка. Демарко застина, та да запази равновесие. Усети забързания ритъм на сърцето си и болката в раменете. После прехвърли крака си през металния прът възможно най-тихо и увисна на пръсти от другия край на оградата. Надяваше се, че земята се намира на не повече от десетина сантиметра под ходилата му. Освен ако оградата не опасваше стръмна скала. Но в такъв случай фарът би стърчал във въздуха.

Остана така още няколко секунди, като си повтаряше, че страховете му са безпочвени, после разтвори пръсти и скочи. Логиката му гарантираше, че ще усети твърда земя под краката си, но въпреки всичко се изненада. Усети разтърсването в коленете и хълбоците си. Изправи се и остана с лице към оградата, докато си поемаше въздух. После се обърна и тръгна с бърза, уверена крачка към фара.

Вратата на кулата зееше отворена. Може би Хюстън я бе отворил или отдавна си беше разбита. Пристъпи крачка навътре. Въздухът миришеше на разруха, на влага и мухъл. Демарко извади мобилния си телефон, включи екрана и раздвижи синята светлина из малкото кръгло помещение. Голи циментови стени, нашарени с графити. Навсякъде се въргаляха боклуци, празни бутилки и кутийки от бира, бутилки от вино, фасове и опаковки от храна. Зелено вълнено одеяло, старо и сплъстено от мръсотия. А в дъното — спираловидно метално стълбище към върха.

Демарко изключи звука и вибрацията на джиесема и го прибра в джоба си. Положи лявата си ръка на ръждясалия парапет и започна бавно да се изкачва. Без сиянието на телефона отново го обгърна пълен мрак. Изпробваше всяко стъпало с ходилото си, преди да се отпусне върху него с цялата си тежест. Непрекъснато очакваше да попадне на липсваща плоскост и да полети обратно към земята.