Червената мъгла

1

„По дърветата имаше разчленени човешки тела.“

Връщах се с колата от Бруклин, когато по радиото тръгна репортаж от самолетна катастрофа в Средния запад и една от първите пристигнали на мястото, медицинска сестра, каза: „По дърветата имаше разчленени човешки тела“. После забравих за самолета. От реката бързо се спусна белезникава мъгла, която всеки момент заплашваше да отцепи Манхатън. Цяла сутрин бе валяло силно. В Ийст ривър се врязваха капки като иглички, реката на места преля, а сега и мъглата ме гонеше по петите от Бруклин. Изпреварих я до средата на Бруклинския мост, после движението замря.

Виждаха се само върховете на сградите. Манхатън се превърна в островна държава, изолирана, с прерязани от мъглата граници. Небостъргачите се извисяваха, мрачни чудовища сред настъпващата бяла мъгла, която обгръщаше Емпайър стейт билдинг на парцали като призраци, увиснали по голите крайбрежни дървета.

Запалих цигара и се загледах в пълзящата по предното ми стъкло мъгла. В полумрака изведнъж проблеснаха фарове, две хлапета изскочиха от колата пред мен и опитаха да се покатерят на перилата на моста. От белезникавия мрак изникнаха глави без тела, в парапета се вкопчиха ръце. Аз седях и пушех. Чаках.

В Бруклин отидох рано да купя хайвер за сватбата на Доун. На Фиш таун в Брайтън бийч човек още може да намери качествена стока срещу пари в брой. Не ми се ходеше особено. Не си падам по далаверите с руснаци, но Дороти Тай, майката на Доун, ме помоли, а за нея съм готов да довлека всичката проклета есетра на света, или сам да я уловя. Всичко обаче мина окей и в хладилната чанта на задната седалка на мустанга ми в синя консерва пътуваха няколко килограма от най-добрия есетров хайвер.

После всичко свърши.

Мъглата се раздигна, дъждът отстъпи. Изведнъж, както спират тропическите бури. Градът остана вкопчен във влагата, тежка като пилешка мазнина, като депресия. Слънцето отново се показа, тумбесто като мутренски „Ролекс“, и от него се запроцежда мътна светлина. Беше много горещо, ненормално за септември. Слязох от моста при Сити хол и подкарах по „Лафайет“. Спомних си как за пръв път прекосих моста. Бях на осемнадесет, току-що пристигах от летището и наех циганин с раздрънкано такси да ме прекара през Бруклинския мост. Страшен пич бях. Умирах да се изфукам, че знам къде отивам. Не знаех. Не знаех нищо. Исках да изглеждам печен, но истината е, че бях изплашен. После видях небостъргачите на хоризонта — високи, арогантни, красиви. За малко да се разплача. Имах чувството, че с лекота ще загърбя миналото. Двадесет години по-късно Ню Йорк вече бе мой дом.

— Педал. Задник. Лайно. Мърдай! — Мъжът зад мен направо легна на клаксона. Беше бял, с обърната назад шапка на „Никс“.

Светофарът светеше зелено, а аз завеяно зяпах през прозореца.

Човекът си беше в правото.

— Да го духаш — извиках учтиво и подкарах към Бродуей да оставя хайвера, да взема душ и да облека смокинг.

— Имаш ли си тайна? — попита ме на сватбата на Доун същата вечер красиво момиче.

Смеех се с глас без причина, освен че бях пиян. И щастлив. По-късно, когато животът ми тотално се обърка, си спомнях, че на сватбата си изкарах супер. Доун можеше да я направи в някой тузарски ресторант, но предпочете да е тук. За нея това бе дом, за мен също. Семейство Тай, собственици на най-добрия китайски ресторант в Чайнатаун, ми се падат хазяи. Престроиха горните етажи на сградата в апартаменти и избиха отделен вход, така че да не трябва да минаваш през ресторанта. Уредбата ме устройва идеално.

— Аз съм един щастлив човек — казах на момичето в син сатен.

Плъзгахме се по дансинга, усещах податливата й плът под тънкото сако. Над главата й огромни като пъпеш огледални топки се въртяха и разпръскваха отраженията на стотиците хора на сребристи отрязъци светлина. В жегата разцъфваше уханието на лилии, екзотични блюда и скъпи, деликатни парфюми; искряха вази с червени рози. Червено, за щастие.

Знаех, че съм пиян, но в онова шампанско опиянение, което само изостря сетивата. По-късно сцената щеше да се върне в съзнанието ми като украсена за Коледа витрина на Пето авеню. Двойките валсираха из ярко осветената зала, младоженката обикаляше и повдигаше настроението на гостите, хлапета прескачаха краката на похъркващите по креслата старци; сервитьорите, прегърбени под пълните подноси, гостите, пристъпващи по фиксирани тангенти, сякаш задвижвани от невидимо динамо. Господин Тай, мазен като тюлен, сияеше: Питър Чу произлизаше от добра хонконгска фамилия — Доун бе сключила добър брак.

Оркестърът свиреше „Страна до страна“. Предпочитам Астер пред всяка класика, дори Шопен в изпълнение на Хоровиц, да не говорим за шибания Доги Дог и кой да е тъп рапър. Танцувах със стъпили на ходилата ми деца и възрастни дами, които ме водеха в сложен тустеп. Танцувах с момичета с тесни копринени рокли, кацнали като екзотични птици на високите си токчета.

— „В рая съм.“

Осъзнах, че пея на глас чак когато момичето в синия сатен ме изгледа странно. Роден си щастлив, каза веднъж майка ми, това ти е дефект по рождение.

— Как е, инспекторе? — До мен се озова Рики Тай, брат на Доун и мой най-добър приятел.

— Страхотно — отвърнах. — Страхотно.

Докато танцувахме, осъзнах, че момичето в синьо, с високото чело, зашеметяваща усмивка и невероятни гърди е гола под сатененото сако.

— Как се казваш? — попита тя.

— Арти — казах и я придърпах по-близо. Миришеше на хубаво.

— Ти си полицаят на Рики, нали? Мислех, че ченгетата са вкиснати. Знаеш, закърнели депресари. Осакатени от работата си.

— Така е по филмите с Ал Пачино. Аз съм от веселите ченгета. Искаш ли да се качим и да се убедиш сама? Живея на горния етаж — казах.

Не й досадих с истината, не споменах, че съм в отпуск и мисля да се махам от управлението, нито че с колкото повече трагедии се сблъсквам, толкова повече се убеждавам, че има само един начин да не им позволя да ме прекършат. Тя искаше депресар. Пробвах да й пробутам младия Брандо. Момичето се разсмя, после изчезна нанякъде.

Доун ме подмина; протегнах се и я хванах.

— Не те ли хареса? — Изглеждаше ослепителна в червения си костюм.

— Заложила беше на Ал Пачино — казах. — Изглеждаш убийствено. Дали пък не се омъжи за погрешния човек?

— Ще ми се да беше ти — прошепна тя само полу на шега.

С нея се занасяме от години, откакто се нанесох в сградата, дори преди от време на време се натискахме на противопожарното стълбище.

Само дето един брак за ченге с недръпнати очи щеше да разбие сърцето на баща й и двамата го знаехме.

— Хайде да танцуваме — казах.

Излязохме на дансинга и другите отстъпиха встрани, защото бяхме добри. Рики запя „Обичам те такава, каквато си“ от подиума за оркестъра. Гостите през смях се понесоха в ритъма на танца, глобусите се въртяха, а аз притисках Доун към себе си и вдъхвах уханието на розите.

— Пиян си. Не съм те виждала пиян — каза тя.

— Досега не си се женила — отвърнах.

Половин час по-късно ризата ми вече бе подгизнала от пот. Изтърчах горе; Доун и приятелките й бяха иззели апартамента ми за съблекалня и вътре се носеха какви ли не благоухания: спрей за коса, аромат на момичета и парфюм. Доун ползва „Джой“, радост. На леглото ми бяха метнати червени копринени бикини. Зарових лице в тях, после щракнах сидито и Ела Фицджералд запя „Върнете го на индианците“.

Грабнах чиста риза, без да изпускам от поглед огледалото. На 39 съм, метър и осемдесет и пет, в доста добра форма. Глътнах корем. Господи, направо бях капнал. Запалих цигара, закопчах ризата с пръсти изведнъж надебелели като кебапчета, вдишах дима и парфюмът се сля с него и ме цапна в главата като чист кислород или чисто удоволствие. Ще си намеря готино момиче, ще се оженя. Ще стана истински американец. Ще си живея живота. Слушай Ела Фицджералд. Няма страшно. На сигурно място си.

Телефонът ме хвана на средата на стълбите. Обаждането пое секретарят. Нещо ме накара да се върна, нещо се беше случило. С блъскащ на врата ми пулс прослушах съобщението.

— Застреляли са Генадий Устинов.

Главата ми експлодира. Застреляли. Къде? Стърчах вкочанен, замръзнал, виждах се как слушам гласа на секретаря. Генадий Устинов е бил застрелян в челото по време на шоуто на Теди Флауърс. Застрелян?

Тичешком, като замаян прекосих улицата. Беше убийствено горещо, бягах, за да изпреваря кошмара, усещах как ме дърпа назад. В очите ми се стичаше пот като дъждовни капки. Омекналият от жегата асфалт забавяше стъпките. В главата ми се въртеше само едно: „Не умирай“.

2

— Не умирай!

Чух дишането на машините още преди да вляза в стаята му в интензивното отделение. Навън. Навътре. Навън, навътре. Навън, навътре. Минаваше полунощ и в болницата беше тихо. Едва преполовил коридора, чух дишането — като на космонавт в скафандър.

На леглото под зеленикавите лампи неподвижно лежеше Генадий Устинов. Приковали го бяха към кълбо системи като с котви към живота. Лицето, полузакрито от пластмасовата маска, през която дишаше, беше изпито, далеч по-старо, отколкото го помнех.

Виждал го бях, разбира се. Покрай излизането на книгата му вестниците поместиха снимки, но там възрастта изобщо не личеше. Поначало си беше суетно копеле, а и винаги можеш да изфалшифицираш снимките. Отметнах косата от очите си и се наведох над него. Някаква сестра ми направи знак да се отдръпна, но агентът на ФБР, който ме посрещна още с пристигането в „Св. Винсънт“ и стисна ръката ми в кратко, сухо засвидетелстване на съчувствие и чието име не запомних, й каза да ме остави на мира.

Кокалчетата ми кървяха. Чак след три-четири пресечки спринт по „Бродуей“ видях такси и се затичах да го хвана. Препречих пътя му, стоварих юмрук на капака, за да привлека вниманието на шофьора, и се метнах вътре. Видях името на разрешителното: Петров, Фьодор. Излаях адреса и ядосаният шофьор изведнъж омекна, заопъва кичур коса. „Окей, шефе — каза. — Да, господине“, смотолеви, сервилен, подплашен от мен, и аз със закъснение осъзнах, че крещя на руски.

— Не умирай, моля те — прошепнах на Генадий Устинов, този път на руски. — Не ми умирай в ръцете, по дяволите. Какво си направил? — питах. — Кой иска смъртта ти?

С изключение на сестрата, един стажант-лекар и агента, стаята се беше опразнила и останах сам с него. Стоях със сведена глава до леглото. Колко пъти през последните години бях прослушвал съобщенията му на телефонния си секретар? Винаги говореше английски, сякаш да уважи желанието ми да съм американец. Аз така и не върнах обажданията му.

„Искаш ли да се видим, Артьом?“ — ми писа. Не отговорих на писмото. Лентата от телефонния секретар обаче запазих и прибрах в едно чекмедже.

„Искаш ли да се срещнем?“

„Моля те — писа ми леля Бърди от Москва. — Моля те, срещни се с него. Моля те, Арти, в името на баща ти.“

На тясното бяло легло, вързан на системи, глух за обкръжаващия го свят, лежеше някогашният най-добър приятел на баща ми. Чичо Генадий, така му казвах аз. Не го бях виждал от двадесет и пет години. После Бърди ми писа. Аз се съгласих. Трябваше да се срещнем на следващия ден в моя апартамент. В писмото си молеше да му покажа къде живея. „Толкова се радвам, че най-после ще се видим“, ми писа; сега това му желание никога нямаше да се сбъдне.

Агентът изникна зад мен и постави ръка на рамото ми. Гледах как зелените линии по черния екран се изправят. Заприиждаха лекари, гумените им подметки делово заскърцаха по линолеума. В непреклонна фаланга, която ме изолира, наобиколиха леглото и се заеха с тялото.

— Съжалявам — каза ми някакъв лекар. — Трябва да излезете.

— Мъртъв ли е? — питах. — Мъртъв ли е?

Никой не ми отговори.

Бавно се измъкнах на улицата. Имах нужда от цигара.

— На кого му е притрябвало да убива бивш генерал от КГБ? — изхили се зад гърба ми намахана, рошава журналистка.

— На кого ли не? — й казах. Махай се, помислих. — На кого ли не?

На улицата, облегнати на новинарския автобус, дремеха операторите с оптимистично включени камери. По 12-а улица бяха паркирани пет-шест полицейски коли, два реда ограждения отсичаха движението по Седмо авеню.

От лимузини се изсипваха костюмари и тихомълком изчезваха в болницата. Покрай тях подтичваха с вдигнати високо камери журналистите.

Периметърът пазеха млади ченгета, едва сдържащи прозевките си; момчетата почесваха брутално късо подстриганите си глави, момичетата се мъчеха да опазят косата под фуражките си. Залитаха под тежестта на белезниците, оръжието, палките, умората. Съчувствах им, но и не можах да разпозная младия Арти Коен в изтощените им от патрулиране лица.

После от една от големите коли пълен с енергия изскочи Сони Липърт и забърза към болницата. Видя ме, а не му е в стила да изтърве възможността да блесне.

— Арти, съжалявам, мой човек — каза тържествено и разтърси ръката ми като на погребение.

— Да, да, благодаря, че се обади, Сони. — Тъкмо гласът на Сони Липърт съобщи на телефонния ми секретар, че Устинов е мъртъв. Няколко седмици по-рано в прилив на откровение — плод на прекалено многото изпити бири — доверих на Сони, че имам среща с Устинов. Което беше грешка.

— Такъв съм си, душа човек.

Също като мен и Сони бе със смокинг, неговия без нито гънка. Здрависа се с половин дузина ченгета. Сони, при когото амбициите са чак в излишък, поддържа огромна, гладко смазана мрежа „приятели“.

— Трябва да вляза. Възложиха случая на мен, мой човек. А на такова разследване никой не подвива крак. — Сони сега работи за федералната прокуратура. Интересува се живо от всичко руско и нито за миг не те оставя да забравиш, че е бивш инспектор. Държането му тръби „Аз съм ченге до мозъка на костите си“.

— За кой точно пост се стягаш, Сони? — чух да го питат веднъж.

Липърт направо побесня.

— Хей, Сони, къде е убиецът? — извиках след него.

Сони ме избута от групата ченгета към стената на болницата.

— Къде е?

— Изтървахме го.

— Изтървали сте руснак, застрелял бивш генерал от КГБ на телевизионно шоу, предавано на живо от центъра на Ню Йорк?

— Откъде знаеш, че е бил руснак?

— Остър ум, това е. — Погледнах надолу към Сони. — Какво всъщност стана?

Сони оправи несъществуваща гънка по сакото си. Пенеше се — буквално. Очевидно се готвеше за голям случай.

— Не знаем. Охраната там е пълна нула. Станал тотален хаос, чаткаш ли? Публиката се разпищяла, хората налягали по земята. Онзи си излязъл от студиото. Изпарил се. А какво знаеш ти, Арти?

— Абсолютно нищо.

Сони влезе, а аз прекосих улицата, избрах си една стена и с изтръпнали пръсти зарових за цигара.

На няколко метра стоеше висока почти колкото мен червенокоса жена с преметната през рамо кожена чанта и незапалена цигара в уста. От тротоара я гледаше една полицайка.

Жената отметна гъстата си червена коса от врата.

— Може ли огънчето? — попита.

— Разбира се.

Изнамерих кибрит.

Около минута пушихме, мълчаливи заговорници в нечовешки топлата лятна нощ. Усещах как раздразнението кипи из града и бавно се надига към повърхността. Неуморният глух тътен на гръмотевиците ни достигаше като безсилен хленч. Наркомани от другата страна на Седмо авеню продаваха дрога, колежанче пробутваше „Прозак“. Пращяха полицейски радиостанции, мобилни телефони и самонадеяност съскаха из нощния въздух като щурчета. Някъде на паважа се разби бутилка.

— Полицай ли сте? — попита жената, пак отметна косата от врата си и нервно я сви на кок.

— Толкова ли ми личи?

— Можеш ли да отпратиш кучето пазач? — кимна към полицайката на тротоара.

Свих рамене. След чакането, напрежението, обаждащия се вече махмурлук, бях доволен да се залисам с нещо.

— Напоследък съм малко в немилост.

— Казвам се Лили Хейнс — представи се тя. — Стана на моето шоу. Устинов умря на моето шоу.

— Още не е умрял — казах.

Тя не отговори.

Лили Хейнс замествала Теди Флауърс. Според мен се разприказва, защото беше изплашена, а аз бях там и съм добър слушател. Пулсът на слепоочието й караше една синя вена да изпъква на фона на бялата й кожа; ближеше пресъхнали устни и говореше, а аз чаках да съобщят официално, че Генадий е мъртъв.

— Наистина ми хареса, много. Беше горещо, аз — ужасно нервна, а той се държа добре с мен.

Не казах нищо; тя не търсеше отговори.

— Виж, аз съм репортерка, не телеводеща. Просто резервен вариант на Теди. В края на лятото сме. Рейтингът се е спаружил като кожата на леля ми Марта след лятната отпуска. Щеше да е добра реклама за мен, това е. Бях нервна. За пръв път снимахме в новото студио, до касапниците, и не знаех кое къде е. „Все едно си на официална вечеря“, все повтаря Теди. „Дръж се като добра домакиня, Лили“, ми каза по телефона. Той се развява из Бриджхемптън, а ми обяснява как да се правя на Ивана Тръмп. Не мога да проумея как така никой още не го е пребил.

— Ами публиката?

— Не ги свърташе на едно място. Идват да гледат как Теди се гаври с гостите. Това основно продава шоуто. Харесват го жесток. Останаха разочаровани, че го няма.

— Май си пада подло копеле.

— Абсолютно.

Опъна от цигарата си. Изведнъж ми се прииска да я прегърна. Миришеше на бадеми, може би от шампоана й.

— Мислиш, че някой е скроил номер на Флауърс?

— Аз му го скроих — уморено каза тя. — Аз.

— Моля?

— Устинов пише книга, цялата истина за КГБ. Не е точно О Джей или икономът на принцеса Даяна, но пак става за това време на годината. Най-ясно си спомням перфектния му английски. Бейби, гримьорката ни, го подготвяше. Питах го къде е научил езика. „В Харвард, разбира се“, ми каза той. Разбира се! По програма за обмяна на студенти. „И не бях единственият агент на КГБ там“, така ми каза.

— Знам — казах на Лили Хейнс.

— Моля?

— Нищо. После? — подканих я, но тя не продължи.

Дремех пред „Свети Винсънт“ в един през нощта, слушах тази симпатична червенокоса жена, чаках потвърждение за смъртта на Генадий Устинов и се чувствах едновременно претръпнал и възбуден.

Тя отново отметна коса и най-после я завърза на опашка с гумено ластиче.

— Беше толкова чаровен. — Скри лице в длани. — Шегуваше се. Питах го дали държи КГБ униформа под леглото си, а той каза, че предпочита костюми от „Брукс брадърс“, но наистина има „Остин Мартин“ с катапулт и експлодираща писалка. Естествено. Всички се смяхме. После падна върху мен мъртъв, мамка му.

Тя трепереше и имах чувството, че всеки момент ще изпадне в истерия. Вкарах я в болницата; вътре беше хладно, намерихме една чакалня и седнахме на оранжевите столове. Чистачка побутна количката си в нашата посока, ние вдигнахме крака като послушни деца и я оставихме да изчисти. Дезинфектантът смърдеше на гнили ябълки. Едва не ме задави — така миришеше сутрин в Москва, със същото, каквото и да бе то, почистваха повърнатото след пияниците.

— Моля те, опитай да си спомниш. Кой още беше там?

— Помня една наистина ядосана рускиня на първия ред, която искаше да си го изкара на генерала. Жилите по врата й щяха да се спукат, толкова се беше наточила. Като кокошка.

— А на сцената?

— Моля? — потърка лице Лили.

— Другите гости?

— Един руски диджей или музикален продуцент, нещо такова. Свердлов. Едър тип, стори ми се свестен, оправен. Стриптийзьорка от някакъв нощен клуб в Брайтън бийч. Олга, но държеше да я наричат Ана К. — Безрадостно се засмя. — Мисля, че я изкопа Теди. Или аз, не помня. Вкисна се, че не й дадохме отделна гримьорна. Томас Сароян, натрупал пари от здравни осигуровки. И други неща, може би диаманти. И Леонид Заленко.

— Фашистът?

— А аз си мислех, че фашисти в Ню Йорк са ченгетата. И Ричард Никсън. Явно съм грешила.

Тя нервно се изправи и опря хълбок на масата, на която имаше празна хартиена чаша от кафе. Полата й се вдигна по бедрата — бяха гладки и загорели. Преглътна на сухо.

— Дали имат автомат за безалкохолни?

С периферното си съзнание чувах хора да пристъпят от крак на крак, да шептят. Смъртта на Устинов щеше да стигне до първа страница. Голяма клечка от едно време, депутат от правителството на Елцин, щяха да го третират като звезда. Официални лица говореха приглушено на руски и английски, санитари миеха пода. Открих автомат и взех две коли.

— Заленко смърдеше — каза Лили. — Буквално. Имах чувството, че е ял чесън.

— Защо?

— Сигурно да държи по-далеч върколаците от Горки парк — каза тя и разтърка студената кутийка кола по врата си, после я изпи на две глътки, разтършува из чантата си и извади мумифицирани „Джуси фрут“. Скъса станиола и съвсем по ученически ми предложи половината дъвка.

— Заленко имаше предварително набелязана програма — да опява за матушка Русия. Против Запада. Устинов си затрая. Не хареса особено и Крауи.

— Крауи?

— Гавин Крауи. Британски писател, живее в Москва. От тия, дето познават всички. Дребен, с развалени зъби.

Тя дишаше тежко, потеше се.

— После падна върху мен.

— Добре ли си? — попитах и жената свенливо се извърна.

— Господи, колко съм уморена. — Облегна се назад и затвори очи.

— Кой падна върху теб?

— Шоуто започна, онзи се изправи и вдигна пистолет.

— Само един човек ли беше?

— Мисля, че да. Не съм сигурна. Бях като парализирана. Като в кошмарите, когато някой пада, а ти не можеш да го спреш. Върху мен се стовари нещо тежко, цялото в кръв. Беше Устинов.

— После?

— Нали военните обичат да разказват какво е на война. Как пищят хората. — Попипа розовото сако, което носеше в ръка. Беше цялото в кръв — дошла бе, без да се преоблече. — А аз си мислех само за сакото на Джаки Кенеди в Далас. — Най-после отпусна лице в дланите си и се разплака. — Знаеш ли какво каза той?

— Какво?

— Устинов усети, че съм нервна. На първите реклами още не предаваме на живо. Той ме погледна — имаше такива сини очи — и сложи ръка на рамото ми. „Загряват — ми каза. — Ще бъде забавно.“ Така каза, ще бъде забавно.

Към пет сутринта, а може би по-късно, агентът на ФБР дойде в чакалнята и ми съобщи, че Устинов официално е обявен за мъртъв.

Излязох на улицата с Лили Хейнс. Беше отвратително горещо дори призори, сред нездравото подобие на светлина. Репортерката още чакаше, енергична и с нетърпящ възражения поглед.

— На кого му е притрябвало да убива бивш генерал от КГБ?

Страхувайки се да не я изтърва, стиснах рамото на Лили и тя изтощено се притисна към мен. Метнах ръка през рамото й; исках да я прегърна.

Тя изведнъж се отдръпна, сякаш бях мъж, с когото е спала, но когото не може да познае на сутринта.

— Чак сега разбрах. Ти го познаваш, нали? Познавал си го отпреди. Нали?

— Да, познавах го.

По врата й се застичаха капки пот. Стисна здраво чантата си, сграбчи я, сякаш да се предпази от мен, и бавно заотстъпва към бордюра.

Последвах я, нищо че се чувствах като престъпник.

— Нека те изпратя до вас — казах идиотски. — Не бива да оставаш сама.

— Познавал си го? — повтори тя.

— Хайде, стига.

— Мога да се оправя и сама. — Беше ядосана. — Това е родният ми град.

Протегнах ръка, но тя се извърна и побягна по 12-а улица. Преди да изчезне, видях в очите й това, от което толкова дълго бягах — миналото си.

С леденостуден глас извика:

— Кой, по дяволите, си ти?

Докато най-после се довлека у дома някъде към пет, вече сам не знаех. Бях изпълнен с гняв. Със страх. Включих телефонния секретар и оттам се разнесе глас, който също не познавах. Говореше литературен, мъркащ руски, все едно обработваше душата ми с памук. Изключих секретаря; не исках да слушам никакви руснаци.

Коментаторите по сутрешните новини само се правеха на интересни, единствено Владимир Познер от Ей Би Си внесе нотка здрав разум. Схванах само, че не съм сънувал и Устинов е мъртъв.

В апартамента ми още ухаеше на момичета, но не и на „Джой“. Без да мисля, вкарах името на Лили Хейнс и адреса на телевизионното й студио в компютъра си. Съмна се, в сградата викаха деца, лаеха кучета, чувах телевизори, канализация, секс — беше началото на септември, още лято и никой не затваряше прозорците. По принцип обичам да слушам как сградата се пробужда. Сега я игнорирах.

Седях като вкопан пред телевизора и едва чух Рики. От устата му висеше цигара, беше сменил костюма от сватбата със сив анцуг; носеше поднос с кана кафе. Разля и ми подаде една чаша, после седна напречно на сгъваемия стол.

— Как си? — попита тихо.

— Пребит.

— Яде ли? Искаш ли да закусиш?

— Не, благодаря. Научи ли?

— Гледах ранните новини. — Той махна към телевизора. — Съжалявам, малкият, наистина. — Подхвърли ми пакет цигари. — Искаш ли да поговорим за това?

— Мислиш ли, че може да е станало случайно?

Рики ме изгледа.

— Няма начин.

— Копелето преживя цялата Студена война, а накрая го очистиха на някакво токшоу. — Имах нужда от сън. — Дай ми няколко часа — казах и Рики кимна.

Може да е още хлапе, но проявява невероятен такт.

— Тръгвам, отспи си. Ще се навъртам наоколо. Всички сме тук. Окей?

Извадих бира от хладилника и опитах да подредя случилото се в главата си. Излязох през прозореца на противопожарното стълбище и откъснах няколко изсъхнали листа от мушкатото, които бях засадил; жегата го убиваше, миризмата беше тръпчива.

Телефонът иззвъня, как да е се вмъкнах вътре и сграбчих слушалката. Мъжки глас заговори на руски. Същият глас, задушаващ те от съчувствие, молеше за внимание, изискваше лептата си. Подейства ми като напалм.

— Сбъркали сте номера — треснах телефона.

Иззвъня отново. Оставих го да звъни.

От телефонния секретар се обади гласът на Сони Липърт. „Искам да те видя.“

— Не сега, Сони.

— Днес, инспекторе. Най-късно в пет. В кабинета ми, чуваш ли?

Бих се замъкнал до телестудиото, в което застреляха Устинов, но реших, че там ще е пълно с народ. На ченгетата, натоварени със случая, ще им трябва цял ден само да вземат показания от публиката.

Въпреки че официално се водех в отпуск, се обадих в участъка, накарах да ме свържат с шефа и съобщих, че по възможност бих желал да ме зачислят към 6-о управление, което водеше разследването. Нямало проблем, каза, но Сони Липърт — старо приятелче на шефа — вече звънял и лично помолил за помощта ми.

Съблякох се, навлякох шорти и по противопожарното стълбище изпълзях на покрива, където в една барака държа велосипеда си.

Облегнах гръб на грубите дъски. Градът се отърсваше от сутрешното си вцепенение напук на убийствената жега, небостъргачите се стягаха за новия работен ден. Довърших бирата и се унесох. В полусън си спомних, че по време на обсадата на Ленинград, когато нямало друга храна, майката на Генадий го хранела с лепило за тапети. „Не беше чак толкова зле — ми каза той веднъж. — Не беше никак зле на вкус.“

Преживя всичко това, войната, Студената война, беса на Сталин, корупцията на Брежнев и пиянските изстъпления на Елцин, само за да го убият в костюма му от „Брук Брадърс“ на телевизионно шоу през една гореща нощ в края на лятото. За което си имаше милион причини. Или, тъй като се намирахме в Ню Йорк, нито една. Само дето не го вярвах.

Върнах се и седнах на бюрото пред отворения прозорец. Предната вечер Доун беше оставила рози с прасковен цвят, които сега примамваха светлината. На бюрото ми беше транзисторът с форма на бейзболна топка, който Генадий ми подари навремето. Взех го и го запрехвърлях в ръцете си. „Кои са «Мете», чичо Генадий? Знаеш ли?“

Ако е израснал в Москва, човек се оплита в спомените си. Когато КГБ изхвърли татко от работа, не ми казаха нищо; темата беше само за възрастни. Но нощем през вратата на кухнята виждах сгърченото лице на баща ми, приведен над масата, пресмяташе нещо на малки листчета — колко ни остава, какво можем да си позволим, ако го отведат. Генадий Устинов изчезна от живота ни, но никой не спомена и това.

Когато татко умря, открих листчетата в чекмеджето му, при чорапите — огризките от отишлия си нахалост живот се съдържаха в дребните суми, изписани с твърдата му ръка.

Годините минаваха, гадният вкус изчезна. Край, си казах. Загърбих миналото. Никога вече няма да се върна в Москва. Дори няма да припаря дотам. Завръщането ще е равносилно на смърт.

3

— Няма да го направя — казах още когато видях Сони Липърт във фоайето на Федералния съд в Бруклин по-късно същия ден. — Няма.

— Арти, радвам се да те видя, мой човек — възкликна Сони, все едно не ме чу, разтърси ръката ми и ме приветства като ВИП персона.

Сони Липърт е дребен мъж, но стегнат като куршум; тъмната къдрава коса обгръща главата му като качулка. Може да е на петдесет и пет, но изглежда десет-петнадесет години по-млад. Има очи твърди като камък, пресметлива уста и гладка като на момиче кожа.

— Май не ме чу, Сони. Няма да го направя.

— Не мисля, че имаш избор, Артьом. — Нарече ли ме Артьом, винаги звучи като заплаха.

— В Брайтън бийч убиват ченгета. И семействата им.

— Ти нямаш семейство — каза Сони, отпускайки си подобие на усмивка.

Планът му се спаружи като спукан кондом, когато отказах да му стана доносник в Брайтън бийч. Убеден беше, че убиецът на Устинов е руснак. Аз също, но нямах намерение да му върша мръсната работа.

Сони се извини, че има да звъни на разни места, и ме остави. Добре че ме бива в чакането, защото ме заряза за почти час.

Огледах се из мрачното фоайе на сградата на Кадмън плаза. Има пет-шест необозначени врати. Подът е покрит с груб син мокет, столовете са сиви, пластмасови, миризмата — на пластмасов бор. От другата страна на бронираното стъкло двама пенсионирани полицаи пиеха кафе от чаши с емблема на „Янките“ и ме държаха под око.

— Как си, инспекторе? — обади се единият, след като Сони се разкара.

— Здрасти, Еди. Джо. Внуците добре ли са? — Целите разцъфнаха, кимнаха и се върнаха към разглеждането на семейни снимки и бистренето на клюките в „Поуст“.

Познавам такива Едита и Джо из целия град. Помня рождените им дни, пращам им картички. Аз съм всеобщият любимец.

В този град не е важно какво знаеш, а кого познаваш, ми каза Дани Гилфойл, когато постъпих в полицията. Даже ми показа как работи машината, как полицията на Ню Йорк градира участъците си, кой получава тлъстия пай, кой от техническите ще ти помогне, къде се поставят бръмбарите, дори на кого да се обадя в Куантико и Лангли, където има експерти по оръжия, кръв, ДНК, тъкани, храни, радиоактивни материали, дори пера. Имат хора единствено и само за шибаните пера. Дани се пенсионира от Уест Сайд в Манхатън и се оттегли в Саг Харбър. Липсва ми, много.

Чаках и гледах как ченгетата влизат и излизат, как агентите мълчаливо изчезват зад необозначените врати. ФБР държи няколко кабинета в сградата, до Отдела за борба с организираната престъпност, и другите федерални служби, и всичко това е част от препокриващата се, непробиваема съдебна система на Ню Йорк; смъртта на Устинов трябва вече да бе накарала отделните звена да се хванат за гушите.

Полицията на Ню Йорк обикновено контактува с ФБР само по нареждане отгоре. Федералните прокурори се съревновават за дела с главния прокурор. По този случай сигурно работеше и Държавният департамент, ЦРУ, един бог знае още кой.

В самия град има цели дивизии специалисти — разузнавачи, сапьори, спецове по опасни материали, специални подразделения, пиари. На Полис плаза ги има толкова много, че е трудно да се оправиш кой къде е, затова и някакъв майтапчия го прекръсти Пъзъл плаза. А остават и частните охранители, намахани като наемни убийци, защото не трябва да се съобразяват с правилата и работят за фирми като „Рол“, големи колкото цели правителства. Познавам един такъв, напоследък нещо ме зарибява. Парите са добри, но ми писна от институции, а и вече подадох документи за разрешително за частен детектив.

— Агент или прокурор? — питаха Джо и Еди при всяко отваряне на вратата.

Адвокатите се обръщаха един към друг със „съветник“, като придворни. Бяха зализани като расови кучета, само че в човешки дрехи. Агентите носеха безформени костюми, мускулестите им бедра изпъваха до пръсване евтиния плат.

Аз продължавах да чакам Сони.

— Не е важно какво знаеш, а кого познаваш — казваше Дани. — Останалото са подробности, момчето ми. Все едно че ти се е развалил клозетът — не ти трябва да го знаеш как работи, нали, а кой водопроводчик да извикаш, да знаеш номера му и дали ти е длъжник.

Аз бях длъжник на Сони.

— Можеш да влезеш, инспекторе — най-после се провикна Джо.

Минах през вратата и покрай многострадалната секретарка на Сони, Ронда, в кабинета му. Сони Липърт щеше да се разсипе от усмивки.

— Съжалявам, че се забавих, Арти. Кафе?

Сони е такъв сметкаджия, че може да разплаче и петаче. Давах си сметка, че кафето ще ми излезе през носа, но какво толкова, Сони дори не подозира колко ме бива в тази игра.

На свой ред се усмихнах.

— С удоволствие.

Ронда се появи с кафеник, голям и лъскав като царски самовар.

— Аз ще го приготвя — отпрати я Сони. — Йергачефе — каза, тиквайки нос в кутията с кафето. — Етиопско. Струва цяло състояние, бейби. Докъде бяхме стигнали? Мислиш ли, че Устинов е работил за руската мафия?

— Откъде да знам, Сони?

За Сони всичко се свежда до руската мафия в Бруклин. Това му е нещо като фиксидея. Убийството на Устинов най-вероятно се падаше извън юрисдикцията му, но той бездруго щеше да си присвои част от лаврите. Според него развенчаването на руската мафия ще го направи главен прокурор, а Сони бълнува за поста от години.

В офиса си има всичко — кожения стол, изгледа, снимка на жената и децата, бейзболна бухалка в стъклена витрина с автограф от самия Джаки Робинсън, или поне той така твърди. Може номерът да минава в Бруклин, а може и да е скъп трофей за Сони, не съм го питал.

— Какво им има на ФБР? Или на полицията? А и чух, че сформират специален екип.

Сони приготви кафето, след което ми дръпна реч.

— Не по-зле от мен знаеш какво им има. Полицията от години води Брайтън бийч за специален квартал. На пръсти се броят ченгетата, които говорят руски. Проникването ни в общността е нулево. Не сме мръднали от 1986 и ти го знаеш, мой човек. ФБР хваща Иванов, после се бие в гърдите, че не могат да го разпитат, защото не знаят руски. Не знаем кой за кого и как работи. Влизаш в закусвалня в Брайтън бийч, касата е празна, стената е надупчена на десет места, има ранени. Питаш проклетия руснак зад щанда какво се е случило. И какво ти казва той — „Нищо. Абсолютно нищо“.

— Нещата се менят. — Дрънках глупости и го знаех.

— Не на мене тия! Никой не свидетелства. Предпочитат да ги тикнем в затвора, отколкото да изпеят свой. А и убиват ей така, за кеф.

— Какво точно искаш от мен?

— Структурата, имената на шефовете, на десните им ръце. Как да ги докопам с шепа ченгета, които говорят скапан руски и поначало са по-тъпи от галош. Опитвам да привлека вниманието на федерално ниво и какво става — евреите в Министерството на правосъдието се разсмърдяват. Не искали публичност. Страх ги е, че лошата публичност ще навреди на имиграцията. Брайтън бийч е еврейски. Мафията им е еврейска. Аз съм евреин, за бога.

— Не мога да ти помогна.

— Трябва. Имам нужда от теб.

Вън над реката изръмжа гръмотевица. Жегата скоро щеше да избухне.

— Обичам работата си. Харесва ми да съм редово ченге.

— Спести ми глупостите, Арти. В отпуск си цял месец и мислиш да напускаш. Какво, да не би да не знам? А и никога не си бил редово ченге. Ти си моето ченге. Моето. Чаткаш ли?

Преди много време, когато пристигнах в Ню Йорк, дори преди да постъпя в академията, се запознах със Сони Липърт и той задейства връзките си, за да взема поданство. Да получа желаната работа. В Ню Йорк винаги ще се намери място за откачалки като теб, така ми каза. Помагал ми е хиляди пъти, длъжник съм му и той не ми позволява да го забравя. Вършех разни неща от негово име и още го правя от време на време. Говоря руски и иврит, имам хубави костюми. Мога тихомълком да проверя злоупотреби сред дипломатическия корпус, да укротя разпенени аташета и да си служа с нож и вилица.

— Изпълнявам ти поръченията, Сони. Действам от твое име. Умилостивявам еврейските групировки. ФБР ме харесва. ЦРУ ме харесва. Даже в проклетия МОСАД ме харесват. Обаче няма, повтарям, няма да живея в Бруклин с шибаните руснаци. Защо точно аз?

— Казах ти. Искам да си моите очи и уши там. Устинов го убиват по телевизията. Кой го е направил? Някой Иван, наемник, хванал се за шепа долари? Или по-голяма клечка, убиец с политическа платформа? Напоследък тъпанарите от Имиграционните пускат в страната кого ли не. Пука ми за поредния мъртъв руснак, но най-после, най-после имам основателна причина да стисна ония копелета от Брайтън бийч за топките и да ги гърча до смърт. Така ще наплаша хората с руската мафия, че ще плащат да им изпратим ядрени ракети.

Застанах до прозореца; небето се раздра от светкавица.

— Като кон с капаци си, Коен. Това тук не ти е земен рай. Не е невероятният град на Джордж Гершуин или на който там беше. Ню Йорк е мръсна септична яма, а мафията в Брайтън бийч иска да клекне и изсере още отгоре му. Аз просто те моля за малко помощ.

— Леонард Бърнстайн.

— Моля?

— „Невероятен град“. На Леонард Бърнстайн е.

Сони застана до мен. Сигурно щеше да сложи и ръка на рамото ми, стига да можеше да го стигне.

— Виж, бейби, знам, че си разстроен. Устинов ти е бил приятел. Аз също съм ти приятел, ако ме разбираш. Е, мой човек, сега имам нужда от теб. Наистина. — Звучеше като холивудски продуцент, който навива някоя новоизлюпена звезда да му направи свирка. — Може би нещо в плана ми те притеснява — добави, преливащ от загриженост.

Не отговорих. Не му влизаше в работата.

Сони Липърт се извърна, изтегна се в креслото си и вдигна крака на бюрото. Мокасините му бяха от телешка кожа, с черни пискюли, чорапите — кашмирени. Когато дойдох в Ню Йорк, умирах за такива обувки. Купих си, но с години събираха прах в гардероба.

Навън заваля. Исках да разбера защо убиха Устинов, но не желаех да върша мръсната работа на Сони и нямах намерение да ходя в Брайтън бийч от негово име.

— Може би Москва ще ти помогне — казах.

— А защо ли пък не помоля Джейн Фонда да оправи Джеси Хелмс1 — изръмжа Сони. — Я стига.

— Сигурен ли си, че е работа на мафията?

— Видях проекта на книгата на Устинов. Ни в клин, ни в ръкав този бивш КГБ тип започва да кастри мафията. Може да не са го харесвали. Или да са искали да предупредят другите. Може да са се дразнели от вратовръзките му. Не знам. Помогни ми.

— Съжалявам.

Сони мълчаливо заотпива от кафето си и ме остави до шия затънал в тишина. Мина доста време, преди да ми отправи злобна, самодоволна усмивчица.

— Окей.

— Окей?

— Ами да. Подхвърлих ти кокала. Не захапваш, значи си аут. Забрави. — Той се изправи, срещата беше приключила.

Не схванах накъде бие; в мозъка на Сони има улеи толкова затлачени с мръсотия, че човек може да се удави в помията.

— Не съм казал, че искам напълно да се оттегля от случая. Даже направих стъпки да ме зачислят към 6-о управление.

— Не мисля, че следва да участваш в разследването, не и след като отказа да ми помогнеш. Според мен си претоварен емоционално. Още не си се отърсил от миналото.

Зачудих се дали ще измисли още хамалски метафори.

— И сега какво? Ще изпратиш там някой италианец?

— Имам и други хора, освен теб, Коен.

— А оръжието?

— Ще го открием. Обикновено ги откриваме.

— Убиецът?

— Някой мошеник. Каубой. Писнало му да смърка дрога в Москва и пристигнал да си търси късмета. Не ми пука, да знаеш. Казах ти, не ми пука за Устинов. Искам хората, които наемат убийците, рекетьорите, дилърите, сводниците, руснаците, които ми мърсят града.

— Може ли да видя записа?

— Какъв запис?

— Устинов е бил убит по време на телешоу. Трябва да има запис.

Липърт сви рамене и изведнъж се разбърза.

— Дай си почивка, Арти. Иди виж Дани Гилфойл.

— Отпуската ми почти свърши. Връщам се на работа.

— Мисълта ми е, че следва да изчакаш до края и да си вземеш още дни. Според мен си стресиран. Вече говорих с шефа ти. Доскоро, Арти. — Обърна ми гръб и вдигна телефона.

На излизане видях на бюрото на Ронда отворена папка с името на Устинов, но Ронда гледаше, затова излязох и зачаках асансьора.

— Инспектор Коен?

Чак се стреснах от официалния тон на стегнатия, лаконичен глас. Беше агентът от болницата, чието име така и не запомних.

— Агент Рой Питъс — протегна ръка той.

Имах чувството, че срещата ни не е случайна. Питъс беше едър, склонен към оплешивяване, сдържан мъж на средна възраст, с някак детско лице. Кожата му беше тънка и розова, очите — кръгли и светлосини, без мигли. Малкото му останала коса бе жълтеникава като слама; въпреки убийствената жега носеше тъмен костюм с измачкано сако.

— Бих желал да ви помогна — каза тихо и ми подаде визитка.

— Благодаря.

— Обадете ми се, инспекторе. Може и да ви бъда от полза — добави и изчезна зад една от необозначените врати.

4

Исках само да се прибера у дома, да се върна на работа. Исках жегата да се разкара и Лили Хейнс да отговори на обажданията ми.

На етажа под кабинета на Сони са съдебните зали, по стените има снимки на мъртви и живи президенти. Въздухът нямаше никакъв вкус. Все едно се бях върнал в Москва.

От колата се обадих в офиса на Лили Хейнс. Отговори ми дрезгавият й глас на телефонния секретар. Оставете съобщение. Не моето обаждане очакваше тя, за нея аз бях врагът. Нямаше смисъл да ходя до управлението. Отскачал бях — колегите подхвърляха „Здрасти, супер, че намина“. В гнусната жега бяха затънали до шия в убийства, а аз вече не бях един от тях.

Излъгах някакво момиче от „Флауърс шоу“ да ми даде името на охранителната фирма на програмата и домашния телефон на Лили. Стана прекалено лесно. После, напук на вътрешния си глас, обърнах и подкарах към Бруклин.

От двете страни на реката са старите бруклински докове, откъдето навремето са поели войските за Европа. Сега там чапли пристъпят на тънките си като клечки крака и ровят из боклука. Чаплите също са на доизживяване. „Свидетелите на Йехова“ изкупуват стари сгради и училища по цялото протежение на реката и ги префасонират в издателски къщи, фитнес зали, хотели. „Наблюдателна кула“, тръбят надписите, зад които промитите им мозъци поглъщат квартала в името на господ. Познавам едно момиче, художничка, преди живееше в Дъмбо. Имаше страхотен изглед.

Обичам реката.

Ако си израснал в забутан в сушата град като Москва, на петстотин мили от вода, заклещен във вътрешността на страната и заклето провинциален, архипелагът на Ню Йорк, крайбрежните мостове, реките, островчетата и блатата крият неустоим чар. Обичам да си представям града като голямо, оживено пристанище и стане ли ми кофти, ходя при реката, карам колело, сядам някъде или ловя риба. Купих си и лодка, която май така и ще изгние в бараката на тавана ми.

По Шор паркуей видях баща и син да ловят риба. Сгушили се бяха под един чадър. Бодна ме ревност. Прииска ми се да положа някъде глава и да заспя. Вместо това продължих напред. Може и да го дължах на Устинов. Може истината да е по-безобидна от това, което рисува въображението ни. Отбих на Кони айлънд авеню и подкарах към Брайтън бийч.

Малката Одеса, така му казват. Разположено успоредно на океана, Брайтън бийч авеню минава източно от Кони айлънд, под Ел, така че слънцето тук мистериозно се процежда през релсите на минаващите над улицата влакове. Кварталът е изцяло руски — закусвалня „Черно море“, хлебарница „Киев“, музикално училище „Шостакович“, автосервиз „Космос“. Банка „Анкор“ приветства клиентите си на руски. На Нова година хората се гърмят в кафене „Арбат“.

Десет мили от Уолстрийт, и все едно си пътувал с машина на времето: провинциална Русия се засича в трета глуха с Бруклин от двадесети век. Русия е едно стъпало нагоре, Бруклин — на последното надолу. Подухне ли вятър, надушваш океана, солта, понякога боклука.

Мина година, може и повече, откакто за последно бях в Брайтън бийч. Отбих се при братовчедката на майка ми, Женя. Женя ми се обади, когато пристигна в Америка и аз отидох да я видя в невзрачната й двуетажна къща, иззидана с хоросан и червени тухли, с евтина сива изолация. Отпред имаше ръждясал велосипед с три колела. Женя живееше там — а сигурно още живее, не й се обадих повече — с дъщерята и баща си; свързваха двата края, като даваха едната стая под наем.

Във всекидневната с плътно спуснати кафяви завеси ме сложиха да седна на единственото прилично кресло, с покрита с найлон сребриста дамаска. Пих чай, а дъщерята ми посвири на флейта. Беше хърбаво, анемично хлапе, което отказваше да научи английски. Старецът също не го говореше, насичаше музиката с гневни истории за службата си в Съветската армия, разказваше полу на руски, полу на идиш, който не разбирам.

Меланхолията на онази кафява стая в Бруклин сякаш ме провеси в облак апатия, наполовина между Русия и Америка; поразила бе вече всичко, без флейтата на детето. Изгубени в Бруклин, помислих. За миг ме обзе паника. Имах чувството, че съм се върнал в Москва. Доядох ябълковия си пай и изпих чая, разгледах снимки на хора, които не познах, дадох на хлапето малко пари и побягнах. Беше към края на зимата, по улицата се лутаха старци; стиснали в длан пирожки, за да се стоплят, зяпаха океана.

Открих място за паркиране на 6-а улица в Брайтън, недалеч от дома на братовчедка ми. Стъмваше се. Не знаех какво точно търся и не бях въоръжен. Водех се в отпуск, а когато тръгнах от Сони, нямах никакво намерение да идвам насам.

Мразя оръжията. Справям се с тях прилично — израелската армия ме пречупи. Дори спечелих награда, мамка им. А и свикнах с оръжието, то вече е неизменна част от тялото ми. Може и затова да напускам отдела. Невъоръжен в тоя квартал обаче се чувствах по-зле и от гол.

Изрових от багажника гаечен ключ и го тикнах в джоба си. Пак беше по-добре от нищо.

Дъждът спря. От къщите излязоха хора с кашони и табуретки, насядаха по тях и започнаха да си веят с руски вестници и да мелят на руски. Без да искам, хванах откъслечни фрази — все за пари. Накъдето и да свърнех, чувах зад гърба си стъпки на демоните ми. Демони, които до смъртта на Генадий мислех за мъртви. Лъгал се бях.

— Артьом Максимович?

Мекият мъжки глас прозвуча току зад гърба ми в кафе „Арена“, където се отбих да хапна. На масата ми на метален поднос имаше пелмени, спаружени като тестисите на болен старец. От какво ли беше плънката? Конско? Кучешко? Кой знае? Набодох един на вилицата и вдигнах глава.

Беше гладко обръснат, аскетичен мъж, с кръгли очила в тънки метални рамки. Приличаше на нещо средно между Джон Ленън и счетоводител. Седна и остави на масата ми тетрадка.

Когато влязох, може би преди половин час, седеше на една маса с други руснаци. Всички пушеха. Най-едрият имаше рамене на щангист, тъпчеше се с протеинов коктейл и пържени яйца, без да извади цигарата от устата си. Никой не погледна към мен. В Брайтън бийч не обичат непознати. Ето в това грешеше Сони Липърт. Може и да говоря руски, но съм чужд. Кръгът се бе затворил.

— Казвам се Коен — поправих го.

— Както желаете, Артьом Осталски, Арти Коен, известно ни е кой сте.

— Е, и?

— Според нас трябва да спрете да търчите след призраци. — Мина на английски, сякаш бе някакъв код. — Знаем кой уби Генадий Устинов. Убиецът скоро също ще е мъртъв.

— Глупости.

— Моля?

— Чу ме. — Оставих пари на масата и изгасих цигарата си в пелмените.

— Казвам ви го, само защото също обичахте Генадий Михайлович.

Използва бащиното име на чичо Генадий едва ли не с благоговение.

Всички разговори бяха секнали. В ресторанта беше толкова тихо, че чувах как преглъща мъжът на съседната маса.

— Разбирам как се чувствате, защото чичо ви Генадий, нали така го наричахте, беше и наш приятел.

Не помръднах от мястото си. Мъжът свали очилата и потърка основата на носа си; чак сега видях, че е само с едно око.

Върна очилата и се вторачи в мен.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите у дома.

Аз обаче не си тръгнах. Не отговорих. Мъжът се върна на масата си и зачака следващия ми ход.

Аз също чаках. Какво? Убиецът на Генадий да влезе и да си поръча борш?

Да търсиш мафията в Брайтън бийч е все едно да търсиш Елвис в Мемфис — доказателствата са навсякъде и никъде. Тук ще ти кажат, че мафията в Москва държат чеченците, после ще плюят, нищо че след Грозни се усещат и наченки на респект.

Сервитьорката се правеше, че не ме вижда. Имаше големи гърди, голям задник, изтъркани от пране дънки и тонове злато по спаружения врат. В началото опита да флиртува, но аз не захапах и тя ме отписа като сноб.

Заслушах се в двете жени на съседната маса — ядяха шоколадови бонбони от голяма кутия и клюкарстваха.

— Подари ми диамантени обеци.

— Моичкият пък ми даде голям диамантен „Ролекс“. Менте като него.

— Тъпо копеле.

До бара, на който една бабичка размазваше с парцала кръгове мръсотия, имаше мънистена завеса. Потръпваше на струята на климатика и разкриваше закачалка с контрабандно внесени кожи.

Скарах се със Сони, а ето ме все пак тук. Това ли целеше той? Дали го беше планирал? Дали е знаел, дори преди мен, че ще тръгна по следите на убиеца на Устинов?

Жените ровеха из бонбоните, оглеждаха ги един по един, отхапваха, отделяха тези, които не им харесват, и мечтаеха за злато и диаманти. Хленчеха, викаха. Дай бонбон. Дай „Ролекс“. Дай, дай. Стана ми кофти. Това, което мразех най-много, което очаквах: грубата, полузабравена карикатура на руския живот. Какво общо имаше всичко това с чичо Генадий?

— Може ли едно кафе? — извиках на намусената сервитьорка.

— Свърши — отговори ми тя на руски.

— Тогава чай.

Донесе ми го в дебела порцеланова чаша.

— Искам го в стъклена. — Чаят в стъклена чаша ми напомня за майка ми. А и търсех за какво да се заям със сервитьорката.

— Няма стъклени.

Мъжете гледаха. Изпих чая, отново преброих парите, избърсах уста, захапах една клечка за зъби и се усмихнах на жените.

Кафенето се бе наелектризирало от очакване. Никой не продумваше.

Нямаше да си тръгна по заповед на първия самозван мошеник, който и да беше той и откъдето и, по дяволите, да знаеше името ми. Но бях изплашен. Опитах да запомня лицата, преброих до десет, запалих цигара, изпуших я до фаса, изгасих я, станах, облякох сакото, прибрах цигарите си и драснах към вратата.

Спрях при счетоводителя.

— Ще се върна — казах.

Усмихна се с безрадостната си руска усмивка.

— Животът, както сигурно ви е казвала скъпата ви майчица, не е Холивуд, Артьом — каза той.

На излизане от ресторанта вече знаех, че някой през цялото време е чакал отвън, наблюдавал ме е, дебнел.

Вдигнах яка, за да се предпазя от завърналия се топъл дъждец, напоен със смрадта на тежък одеколон, какъвто използват мъжете с меча походка, златни ланци и пръстени, и кожени сака. Миризмата ми се лепна. Бедата е, че животът понякога заприличва на Холивуд, си мислех, докато бавно се отдалечавах от „Арена“, мъчейки се да не издам, че съм изплашен до смърт. Усещах впитите в гърба ми мъжки очи, едва ли не ги виждах как ме зяпат от кафето.

Светлините на Фиш таун, откъдето взех хайвера за сватбата на Доун — в един вече друг живот — се разсипаха по мокрия тротоар. На витрината бяха наблъскани мъртви резени пушена риба: розова сьомга, бял главуш с напръскана със злато кожа, прозрачни филета есетра, скъпи колкото кожени палта. Бурканите яркозелени кисели краставички бяха подредени до тежък като гюле черен хляб.

Спря сребрист „Ягуар“, от него излезе мъж в кожа и купи синя консерва хайвер. Подхвърли я от длан на длан, плати с тлъста пачка и се върна в колата.

В този квартал всичко се върти покрай кеша, ми каза веднъж един колега. Сейфовете тук са свободноизбираема финансова институция.

Пред мен жена, облечена в тениска с костенурките нинджа, закачи токчето си в асфалта. Кафявият й сак се отвори и по тротоара заподскачаха ябълки. Застанал до количката си с пирожки, стар продавач се смееше ли, смееше. Никой не понечи да помогне. Аз я приближих, но тя набързо събра нещата си и побягна. В Брайтън бийч всеки си гледа неговата работа.

Още го надушвах, одеколона. Качих се на паралелната алея на Брайтън бийч авеню. Исках да го принудя да предприеме нещо, да приключа с него веднъж завинаги.

Вървях, а някой ме следеше. Вдясно се падаше нескопосаният строителен проект, който руснаците наричаха Великата китайска стена. Кефят се, че държи чернилките от другата страна.

Алеята беше празна, осветена единствено от кораби на милиони мили към хоризонта. Зад мен стъпките забарабаниха по-бързо по мокрите павета, някой ме следеше открито, безсрамно.

Ускорих крачка.

По челото ми се стичаше пот. Онзи продължаваше да ме следи, надушвах одеколона. Поех дъх и стиснах гаечния ключ в джоба си. Усетих дъха му на врата си. Извърнах се рязко, за да го изненадам и да се изправя лице в лице с изпратеното ми от съдбата чудовище.

5

— Здрасти — приветства ме бодро огромен мъж в черно кожено сако.

На голямата си колкото Статуята на свободата глава носеше обърната назад бейзболна шапка на „Доджърс“. Имаше вързана на опашка черна коса, сипаничава кожа и светлосиви очи. Когато се усмихнеше — или през повечето време — на брадичката му разцъфваше неуместна трапчинка. Дадох му горе-долу моите години. Аз съм прилично висок, обаче той трябва да бе над метър и деветдесет; тежеше към сто и петдесет кила, но изглеждаше стегнат.

— Как си, питам? — каза на руски.

— Разкарай се. — Започвах дори да говоря като тях.

— Всъщност се казвам Свердлов, Анатолий, Толя за приятели — каза мъжът, преминавайки на английски. Поклони ми се присмехулно. — И ще се разкарам, само ако дойдеш с мен. Опитвам се да се свържа с теб по телефона от цяла вечност. — Гласът беше образован, познат.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах, но вече знаех — спомних си името.

Каза ми го Лили Хейнс. Свердлов, диджеят от „Флауърс шоу“. И руснакът на телефонния ми секретар, осъзнах, когато отново закрачих бързо към Кони айлънд и огромното виенско колело, лумнало сред влажните сенки.

Свердлов пое успоредно с мен.

— Следиш ме.

— Да. Не си вдигаш телефона. Искам да обсъдим някои неща. — Приличаше на мутра. Спокойно можеше да мине за щангист. Но като изключим случайните грешки, говореше елегантния английски, който се учи в езиковите училища в Москва.

Запали джойнт и издиша сладникаво облаче марихуана към тъмното нощно небе.

— Искаш ли да се повозим — махна към виенското колело.

— Къде си мислиш, че си, на снимките на „Третия“ ли? Имам си работа. Казвай каквото имаш за казване и се махай. И разкарай това нещо, незаконно е — казах. Бях раздразнен, звучах надуто дори в собствените си уши.

Свердлов метна цигарата към пясъка, като я накара да подскочи няколко пъти като камъче в езеро. Хвърли поглед през рамо и пак тръгна до мен.

— Е?

— Снощи участвах в шоуто на Теди Флауърс.

— Знам.

— Аз съм доста известен руснак.

— Да бе.

Сви рамене, лицето му беше безизразно. Не заплашваше и не усукваше перчем като таксиметровия шофьор — нямаше страх.

— Искаш да говориш — окей. Не искаш, пак става. Но има неща, които трябва да знаеш — каза и извади от джоба си листче с телефонния си номер. — Обади ми се, ако ти се доприказва — добави, махна и се отдалечи, пътем запалвайки нов джойнт.

Надуших болест и смърт още преди ледената стомана да раздвижи молекулите въздух покрай врата ми. На 6-а улица в Брайтън, където паркирах колата си, цареше мъртва тишина. Никой нямаше да ми се притече на помощ.

Докато отварях вратата, някой ме цапна толкова силно, че се оказах заклещен в капан. Неспособен да противостоя на грубия тласък, се стоварих на седалката. Онзи ми заби юмрук, пресегна се и изскуба телефона в колата, после прокара плетения колан през врата ми и стегна примката. Усещах как устата ми се пълни с кръв — трябва да ми бе избил зъб. Давех се. С другата ръка онзи натисна плоското, хладно острие на ножа в кожата, докато не почувствах как по страната ми потича кръв. После сякаш погали врата ми, бузите, челото с дълги, несигурни пръсти и пуфтейки от усилието, дръпна косата ми. Виждах само тъмни очила, синя шапка. За миг мярнах бледо славянско лице, после ножът закри очите ми и вече не виждах нищо.

Острието леко бръсна окото ми. Задъхвах се. Чух стъпки — отдалечаваха се. Тук никой нямаше да ми помогне. В Брайтън бийч можеш да убиеш човек посред бял ден, пред десетина свидетели, събрали се да пият чай, които после ще твърдят, че са гледали право в чашата си.

Нападателят издърпа главата ми назад и рязко я изви. Усетих как пулсът ми затупа. Дъхът му беше зловонен, задавих се, когато размаха ножа пред лицето, после пред клепачите ми. Промърмори нещо на руски, само че аз губех кислород и не го разбрах. Пред очите ми бе раненият войник от Омаха бийч, с увиснали на бузите очи. Бях само наполовина в съзнание, копелето стискаше гръкляна ми. После го чух.

— Мога да направя така, че повече да не видиш децата си — казваше.

Гласът му беше писклив, говореше на руски с груб акцент, но го разбрах. Стандартна мафиотска закана. Първия път не те убиват, ослепяват те с киселина или ти отрязват клепачите, за да не можеш да мигаш, да спиш, да плачеш.

Някак събрах въздух.

— Нямам деца.

По лицето ми покапа топла кръв. Беше влажна, гъста, лепкава, омесена със слюнка. Чух как по бронята на колата издрънча нещо метално, което после падна на тротоара.

— Я по-полека — каза нов глас, отново на руски, но този път с културен акцент.

Коланът изщрака и се върна на мястото си. Рамото на нападателя ми за миг увисна като на парцалена кукла, после, който и да го държеше, отслаби хватката, копелето залитна към канавката и задъхан остана да лежи там.

— Свердлов, Анатолий — бодро избоботи гласът, минавайки на английски. — Помниш ли ме?

Пак проклетият руснак. Само той ми липсваше!

— Да го убия ли?

— Не си прави труда — казах. — Ще повикам помощ. — Само дето телефонът ми не работеше.

— Добре ли си?

За частта от секундата, нужна на Свердлов да се убеди, че съм жив, нападателят ми събра някаква животинска воля, надигна се от канавката и побягна към мрака надолу по улицата.

Свердлов хукна след него без особени шансове.

Върна се, останал без дъх.

— Окей. Благодаря ти. Сега съм ти длъжник. Какво точно искаш? — Лицето зверски ме болеше.

— Това май е твое — каза той, поклони се и като сервитьор поднесе на огромната си длан зъба ми.

Шут значи.

Приглади сако.

— Мръсно копеле! Да те закарам ли у вас? Изглеждаш като премазан от валяк.

Смеейки се, ни приближиха момче и момиче, сплели ръце. Видяха ни, надушиха неприятности и рязко поеха в обратна посока.

— Не. — Исках да остана сам. Без руснаци, без значение кои. Добре де, Свердлов ми помогна. Обаче сега му бях длъжник.

— Какво искаш? — попита той.

— Да открия копелето, което уби Устинов. И ме нападна.

— Един и същ човек?

— Откъде да знам? — Само дето знаех.

— И аз мисля така. Да поговорим?

— Става. Говори.

— Не сега. Върви си у дома. Почисти се. Ще ти се обадя скоро. Чувал ли си за „Батуми“?

— Нощният клуб? Защо точно там?

— Има интересни хора. Обичам оживените места. И е най-безопасно, стига да си седнал с лице към вратата.

— Бях забравил цялата тази параноя.

Свердлов измъкна чиста кърпа от джоба си, вдигна ножа и ми го подаде.

— Отдавна не си си бил у дома — каза и пое обратно към Брайтън бийч. Коженото му сако се издуваше бодро на вятъра като хелоуински костюм.

6

Остатъкът от нощта прекарах свит като просяк под стария си дъждобран в колата. Съвсем сериозно — лежах на задната седалка с налепени по разкървавеното лице носни кърпички и слушах как дъждът барабани по покрива. За героичното не бях героичен, просто прекалено гроги да се добера до дома. А не исках едрият руснак да ми опява за връщане в Москва.

Инстинктивно усещах, че нападателят ми най-вероятно е и убиецът на Устинов или пък е бил изпратен от същите хора. Което значеше, че вероятно знае за връзката ми с Генадий или че ме е следил. Кога ми се е лепнал? В кафето? Или още в болницата?

Кокалестите му пръсти, когато погали лицето ми, бяха голи; по ножа трябваше да има отпечатъци.

Лежах на задната седалка на колата и си мислех как Брайтън бийч те засмуква и после те изплюва мъртъв.

Призори дъждът спря.

Изчаках зората, издрапах до океана, съблякох се до кръста и измих лице в солената вода. От нея ме засърбя, започваше и да ме тресе. В жабката си имах лейкопласт — налепих го по лицето си, при „Нейтънс“ до Кони айлънд открих телефон. Пих кафе, но още се чувствах така, сякаш съм прекарал нощта в тоалетна. А и ми трябваше помощ. Максин Краб, която работи в криминалната лаборатория, си беше у дома и се нави да хвърли един поглед на ножа. Не звучеше особено охотно. Може да се страхуваше, че пак ще й се свалям.

Вместо по магистралата се прибрах по Бруклинското шосе. Дори толкова рано няколко евреи бяха излезли на крос в името на господ.

Пред грозната федерална сграда мярнах само свити до статуите при фронтона опърпани старци.

— Добре ли си? — Гардът ме позна, прозвуча ми загрижен.

Излъгах, че съм паднал от колелото, престорих се на засрамен.

Пусна ме да се кача.

Дежурен беше Еди, казах му, че съм забравил куфарчето си, и той ме пусна в кабинета на Сони. Не ми повярва, но недолюбва Сони, а и имах няколко билета за идния сезон на „Никс“ — внуците му са големи фенове.

От дъното на коридора към кабинета на Сони се носеше металното жужене на принтера; някой беше подранил. Ронда поддържа офиса си в изряден ред. Лесно открих досието на Устинов в един шкаф. Вътре беше и видеокасетата. Взех я.

Чух пред вратата стъпки, затворих досието и го върнах на мястото му в същия миг, в който вратата се отвори.

— Здравейте, инспекторе — поздрави Рой Питъс.

Излязох при него в коридора и притворих вратата. Държах в ръка касетата, но Питъс не го направи на въпрос.

Огледа внимателно лицето ми.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Просто драскотини.

— Чух, че си паднал от колелото — пусна лека усмивка. — Кафе?

Поканата ме изненада — агент Питъс не приличаше на приказлив или контактен човек.

— Не тук — уточни.

Тихомълком напуснахме сградата.

Отидохме в едно кафене до „Променейд“. Над реката чайки практикуваха тай чи за напреднали.

— Рано ставаш — изръсих.

Не отговори.

— Паркирайте се някъде, веднага идвам — извика ни сервитьорката. Лицето й беше изтощено колкото косата.

Кафенето беше почти празно, с изключение на един таксиметров шофьор с тюрбан, който нагъваше палачинки, и възрастна двойка, разменяща си влюбени погледи над закуската за 99 цента. Може и те да страдаха от безсъние.

Рой Питъс сгъна сакото си, внимателно го остави на пейката и се пъхна до него. Аз седнах от другата страна.

Когато кафето пристигна, той леко се наведе към мен и без всякакъв увод каза:

— Това, което се чудех дали да ти кажа, е, че някой ти е вдигнал мерника.

— Кой? — попитах и извадих цигара от джоба си.

— Имаш ли нещо против да не пушиш?

— Извинявай.

— Опитвам се да ги откажа, адска мъка е.

През цялата тази размяна на любезности сърцето ми галопираше. Давай по същество, си мислех, но беше ясно, че Питъс ще наложи своето темпо. Поръча препечена английска кифла. Аз пих кафе. Зъбите ме боляха зверски.

— Ще ми донесете ли мармалад вместо гроздово желе? — попита той сервитьорката.

О, за бога!

— Знаеш ли името му?

— Не.

Опитах да прогоня паниката. Умирах си за цигара.

— И си знаел още преди убийството на Устинов?

— Мисля, че да. Към теб беше проявен интерес. Поискаха ни досието ти на базата на Закона за свободен достъп до информацията. Вярваш ли в съвпаденията?

— Естествено.

Питъс се ухили.

— Не раздаваме току-така досиета. Обикновено се размотаваме, после замазваме най-интересното с черен маркер. Този път заповедта беше за спешна доставка от място, на което не можехме да откажем.

— Кога?

— Преди две-три седмици. Това говори ли ти нещо?

— Горе-долу тогава получих писмото на Устинов.

— Той ти писа?

— Чрез издателя си. Някой си Фрай.

— Филип Фрай?

— Аха. — Не исках да намесвам леля Бърди. — Мислиш ли, че има връзка с Устинов?

— Или с някой, който не го обича и е решил, че знае прекалено много. И че ако се е доверил на някого, това може би си ти.

— Откъде е разбрал, че се познаваме?

— Това е Ню Йорк, клюките се промъкват навсякъде. Липърт знае. Аз знам.

— Нещо ново за убиеца?

— Нюйоркската полиция комуникира с нас само в краен случай. — Това прозвуча леко саркастично.

— Видеокасетата не помогна ли?

— Не особено. Получихме километри лента от шоуто, но записът не струва.

— Говорим за наемен убиец руснак?

— Като че ли да.

— Но защо да го убиват сега? Защо по телевизията?

Питъс сви рамене.

— Връзва се само ако е предупреждение. Отмъщение. Ще ми разкажеш ли за белезите по лицето си, инспекторе?

Не отговорих.

— Знаеш ли, че навремето аз разследвах твоя случай? — попита Питъс.

— Сериозно?

— Тогава бях зачислен към Имиграционните. Заинтригува ме. Говореше чужди езици, беше умен. Решихме, че си човек на КГБ.

— Майтапиш се.

— Никога не се майтапя — отсече Питъс. — След като те проверихме, те искаха от много места, но Сони Липърт се беше наредил на опашката пръв. Даде ти каквото искаше, предполагам.

— Какво мислиш, исках?

— Обикновен живот. Без минало. Малко тръпка, но не прекалено. Тук гадая. — Питъс разбърка кафето си и се вторачи в пяната като човек, мечтаещ за родния Уайоминг и разполагащ с куп свободно време. — Знам, че официално си в отпуск и вероятно ще напускаш. Не ми влиза в работата. Знам и че имаш интерес да откриеш убиеца на Устинов. Ще съм ти благодарен, ако ме държиш в течение. Ще ти дам домашния си телефон.

— Разбира се — казах.

Питъс ми се виждаше точен, а и знаех, че ще имам нужда от помощ. Само дето и той щеше да поиска нещо в замяна.

Разказах му за нападателя от Брайтън бийч.

— Къде е ножът?

— В колата ми. Мислех да го покажа на Макси Краб. Познаваш ли я?

— Да. Искаш ли аз да й го занеса? — Молеше да му се доверя.

Кимнах.

— Ще бъда откровен с теб, инспекторе. Убийството на Устинов не е точно в моята компетенция. Такъв случай заминава директно за Вашингтон. Само че лично следя мафията в Брайтън бийч от години. Преди пипахме меко. Помниш ли рекламите на ЦРУ в руските вестници? Все едно подканваха отрепките да изкарат някой друг долар. Тогава още държахме нещата под контрол. Сега раздаваме визи като пуканки. Знаеш ли, че отворихме клон в Москва?

— Чух. — Не ме свърташе на едно място. Питъс криеше нещо.

— Напълно излишно според мен. Само ги потупваме по гърба и ги изпровождаме по живо, по здраво. Руснаците ме плашат. Разпитвах един тип, на когото отрязали ухото и го накарали да го изяде.

— Благодаря.

— Имам нещо за теб.

Питъс вдигна на масата очукано кафяво куфарче, щракна старомодните бронзови закопчалки и извади пакет в найлонова торба. Подаде ми го — беше от безмитната зона на Шереметиево.

— Открихме го сред вещите на генерал Устинов. Адресиран е до теб.

— Какво има вътре?

Питъс бавно се усмихна, взе сметката и извади от задния си джоб пет долара. От време на време явно се отпускаше да играе роля — Гари Купър в „Пълнолуние“.

— Фонданов сладкиш.

— Моля?

— Да. И снимки. Да имаш леля на име Бърди Голдън?

— Да.

— Предполагам, от тия, които ще накарат един генерал на КГБ да донесе в Ню Йорк домашни сладки?

— Да.

— Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се. Сони знае ли, че ми даваш това?

— Не.

— Защо го правиш?

— Странно, при това образование и дрехите ти, очаквах да си някой тъп нюйоркски гъзар.

Трудно беше да му устоя; винаги съм имал слабост към четки от влиятелни хора. Може би заради баща ми и Генадий, или системата, в която израснах.

— Какво точно те интересува? Подскажи ми — казах.

— Кой е убиецът? Защо е бил по следите на Устинов? Дали е замесен още някой. Всичко за секса, смъртта и рокендрола.

Надигнах учуден глава.

— Какво толкова, и аз бях в Удсток.

— Защо Липърт иска да ме отстрани от случая?

— Може би иска цялата слава за себе си.

— Определено не го обичаш.

— Не — меко каза Питъс. — Просто не одобрявам амбициите му. Амбицията е като катаракт, замъглява погледа. Липърт веднъж прецака няколко от нашите. А сега трябва да вървя. А, инспекторе…

— Да?

— Подсети ме да те питам какво мислиш за видеото.

Рой Питъс ме изплаши. Определено не беше маниак на тема конспирация, решил да си начеше крастата. Нито човек, който с лекота ще си заложи главата в торбата. Генадий Устинов бе убит по време на телевизионно шоу. А мен следяха.

Все още беше рано, Бруклин — сравнително празен. Беше топло, но аз треперех. С мъка стигнах до колата и оставих торбата на Питъс на задната седалка внимателно, сякаш беше бомба. Запалих, колата отказа. Проклета антика. Все мисля да сменя тоя „Мустанг“, който само ми трови живота. Не знаех какво му е този път, но и нямах време да проверявам. По „Хайтс“ мина такси, аз сграбчих торбата и хукнах да го хвана.

Шофьорът беше руснак. На половината мост намали до пъплене. Нямаше други коли, беше ужасяващо тихо.

— Какво има? — попитах.

— Колата прегря — тросна ми се, а аз чак сега си спомних, че точно на това място застреляха Зилбер, мутрата от Брайтън бийч, от минаваща кола; куршумът го уцели право в окото.

7

Генадий Устинов ми се усмихва, синеок, с облегната на длани брадичка, с лакти на масата. Красив мъж е, дори на скапания запис, който откраднах от кабинета на Сони. Прониза ме болка. Изискан, очарователен, лицето му те подтиква да говориш, да признаеш. Напълно спокоен се привежда напред, поглежда те, приканва те да споделиш тайните си. С това си изкарваше хляба.

Генадий винаги носеше американски дрехи. Суетата си инвестираше в ефекта, в летния костюм от „Брукс брадърс“, в синята риза, червената копринена вратовръзка. Обожаваше Америка.

Лицето му е направо създадено за телевизионния екран — камерите обожаваха издяланите му скули, хладните сини очи, които се връзваха страхотно с бездушната медия, славянската уста, леко похотливата усмивка, която озаряваше лицето му. Навежда се напред енергично, сякаш има да ми каже нещо.

До него стои Лили Хейнс. Казва й нещо, което не чувам. Камерата бавно минава към другите гости, после се спира на публиката. Става някакъв мъж, вдига ръце. В едната държи пистолет. Извръща се и закрива със свободната ръка лицето си, сякаш знае, че камерата ще му го открадне.

Хората в публиката пищят, бягат, лягат на пода. Генадий опитва да стане и рухва в стола си. Отново и отново натискам дистанционното и връщам записа, после давам напред и го гледам как пада върху Лили Хейнс и розовото й сако, сетне двамата се свличат на пода.

Изключих видеото. Лицето ме болеше. Тресеше ме от раните или инфектирания венец, или от страх. На връщане от Бруклин се отбих при зъболекаря, закърпи ме временно и ме натъпка с антибиотици, но не можах да заспя.

Стоях на бюрото си, пушех и пепелта от цигарата се сипеше по купа документи, ксерокопия и факсове, полицейски доклади и имиграционни формуляри, досиета в зелени картонени папки и цялата документация, която успях да събера от познати из града. Факсът ми не спираше да жужи. Един приятел в „Таймс“ влезе в тяхната база данни и сега факсът ми плюеше материали за руската мафия. Повечето неща знаех. Но така или иначе въпросът не опираше до информацията, а до разгадаването на фактите и откриването на доказателствата.

Ножът беше у Макси, но тя щеше да се захване с него в някоя почивка, тайно; случаят не беше неин.

Нито пък мой.

Стопирах видеото на Генадий.

Двамата с баща ми бяха златните момчета, после, вече младежи — най-добрите и умни сред хората на Хрушчов; тъкмо те се очакваше да въведат ред в социализма. Първи мой приятел, с който се отнасях като към чичо, Генадий се връщаше от Америка с плочи с джаз, хубави обувки и радиоприемници с формата на бейзболни топки.

Малко по малко избутаха баща ми от предните редици — КГБ не одобряваше брака му. Заядлива, несдържана еврейка, която поставя под съмнение системата, така гледаха на майка ми. Тихите евреи са окей, приказливите — не. Дали Генадий е останал верен на баща ми, или го е предал? Така и не разбрахме. Когато бях на петнадесет, заминахме в Израел, завинаги.

Натиснах play и героите на екрана отведнъж оживяха. Лили Хейнс ги беше подредила като актьори в английска кримка, от онези, по които навремето си падаха руснаците. Майка ми ги обожаваше. Заподозрените на вечеря — Свердлов, стриптийзьорката, юпито Сароян, фашиста Заленко, Крауи, британеца. „Десет малки негърчета“ в руски вариант.

Фокусирах кадъра върху Заленко. Беше плешив мъж с брада — главата му сякаш бе обърната наопаки. Говореше добър английски, в очите му гореше пламът на фанатика. Спрягаха го за заместник на Жириновски, новия любимец на националистите, с добри връзки в американската десница и християнската коалиция.

Разсеях се. Гледах отново и отново смъртта на Генадий Устинов и все повече се убеждавах, че мъжът с пистолета е нападателят ми от Брайтън бийч. Щях да направя увеличение на снимката, но това, което и така виждах, беше класически руснак — ъгловато лице, високи скули, тънки устни. Или може би украинец. Някога трябва да е бил красив, но сега изглеждаше болнав, по челото му бяха залепнали мазни русоляви кичури.

— Кой си ти, мръснико — прошепнах към екрана на руски. — Кажи ми кой си. Кажи ми защо го направи.

Превключих на новините. Бум на престрелки, дясна терористична групировка докарала в града микробус, пълен с изкуствена тор — може би бомба. Умните глави вече разглеждаха убийството на Генадий Устинов като номер едно в нова тенденция — екзекуции в ефир.

Навремето си Генадий сигурно щеше да измисли нещо подобно за пропагандната машина — мъж, застрелян по телевизията, резултат от крещящата злоупотреба с подозрителните свободи в Съединените щати. Седнала в кухнята ни в Москва, майка ми щеше да се залее в смях и да го скъса от подигравки.

Колко много време мина. Лошото беше избледняло и сякаш принадлежеше на друг човек, от стара снимка в един друг живот, от тия, на които се гледаш и се питаш кой ли пък е тоя.

За какво изобщо се тръшках толкова? В онази забравена от бога страна хората страдаха. А мен не ме пратиха в Гулаг, не умрях от глад. Остана ми ужасът от неизвестността, после — от неизказаните неща.

На петнадесет всичко остана зад гърба ми, на деветнадесет вече бях в Ню Йорк. Методично, като милиони други имигранти, се отърсих от миналото си. Не се срещах с руснаци, не четях, нито говорех руски, освен служебно. Иронията е, че езикът ми върши работа. От малък — като всички в семейството ни — имам дарба за езиците.

На никой в Ню Йорк не му пукаше откъде съм. Ню Йорк беше въздухът, който дишах, отколешната ми мечта.

Пуснах пак записа. От другата страна на Лили седеше англичанинът, Гавин Крауи. Лили Хейнс изглеждаше фантастично. Имаше секси, отзивчиво лице. Страхотни крака. Беше умна.

Ти си едно животно, си казах. Пред очите ти убиват най-добрия приятел на твоя баща, а ти точиш лиги по дългокрака червенокоса жена.

Върло жаден, извадих от хладилника бира. Обадих се на един тип, който ми беше длъжник, и уредих да извози и оправи колата ми. За малко задрямах в стола. Беше ми толкова кофти, че спах докъм два, после се прехвърлих в спалнята. На сутринта се лепнах на телефона и досадих на служителите от „Флауърс шоу“, докато не научих, че Гавин Крауи е отседнал в „Челси“.

Ако питате мен, хотел „Челси“ на 23-а улица, врата до врата с долнопробен магазин за миди и испански буламачи, си е една дупка. Изпаднали художници и писатели го превърнаха в легенда; там е отсядал Сид Вишъс2, а, мисля, и Дилън Томас.

Заварих Крауи да пуши в стаята си.

— Здрасти.

— Здрасти. Тежка нощ? — посочи лицето ми.

Крауи с лошите зъби и подпухналата от лошата храна и алкохола кожа беше англичанин и държеше да го възприемат като такъв. Излезе по-дребен, отколкото на записа — метър и шестдесет, може и по-малко без обувките. Носеше каубойски ботуши с високи токове и стелки, и чарлстон панталони. Според досието му през 60-те за малко свирил в никому неизвестна английска банда. Представяше се за писател.

— Искам да поговорим — започнах.

Беше противен, но си затворих очите. Не му се връзвай, си казах. Генетично не търпя англичаните. Татко им викаше „чайници“. Вероломният Албион, затова агентите им в началото са супер, а към края се издънват. Обаче пишат страхотни книги.

И правят супер уиски. Говорят на абзаци — едно време излизах с цяла поредица англичанки и съм свикнал, но им нямам особено доверие.

— За какво да говорим? — попита Крауи.

— Това-онова. Генадий Устинов. За шоуто. За убийството. Русия. За нас двамата.

— Имам да хващам самолет — каза Крауи. — Но можеш да ме черпиш обяд.

— Пуснаха те да си вървиш?

— Ами ченгетата ми зададоха куп идиотски въпроси. Решиха, че съм чист. Досадно си беше.

— Кой тогава е убиецът?

— Икономът?

По принцип не съм избухлив, обаче мразя хитрягите. Крауи беше почти две педи по-нисък от мен. Замъкнах го до прозореца и го отворих.

— Виждаш ли улицата? Искаш ли да осъществиш контакт? Да станеш на пица? — изтървах си нервите, но типът си го просеше.

— На пица — ухили се. — Трябва да си го запиша, хареса ми. Значи си от Москва?

Не отговорих.

— О, стига, скъпи. Занимавал съм се с лингвистика. Аз съм Хенри Хигинс на моето поколение. Познавам откъде са хората, особено пък имигретата като теб. За другите може да звучиш като кореняк нюйоркчанин, но не и за мен. — Определено не беше скромен. — Виж, гладен съм и искам да хапна нещо, преди да се върна при матушка Русия и революцията, така че ако ти трябвам за нещо, ще трябва да ме нахраниш.

— Коя революция?

— Която и да е. — Вече беше на вратата.

На улицата махна на едно такси и му нареди да кара към „Малката Италия“. Оказа се пълна отврат, беше рано и празно. Крауи поръча кианти и спагети с червен миден сос.

— Ето това се разплиска по стените, когато застреляха Джоуи Гало в „Умбертос клам хаус“ — ми каза, докато увиваше спагетите на вилицата си. — Познавам един братовчед на Гало, интересно семейство. Спазваха правилата.

А аз мислех, че така говорят само по „Мастърпийс тиътър“ — гледам програмата с Дороти Тай, която е маниачка и на „Завръщане в Брайтсхед“.

— Кой поръча убийството?

— Това е лесно.

Взе си филия хляб, намаза я с масло и я топна в зехтина, после поръча телешко с патладжани. Говореше с пълна уста.

Взех си antipasto3 и зачовърках из салама.

— И все пак?

— Заленко. Няма кой друг да е. Той е наел убиеца. Схващаш ли защо? Устинов беше от старата гвардия на КГБ и не обичаше мръсните номера. Вярваше в системата. Прекалено благороден бе да се погрижи за моя старец, но нали за това говорим. Устинов искаше да разкаже всичко, повече от разумното.

— Твоят старец?

— Шпионин — провлече той безгрижно. — Беше шпионин. От дребните риби. Приключи кариерата си в Москва. Не беше от ранга на Филби, разбира се. Никой не го повиши в генерал от КГБ. Според него трябвало да се благодари, че изобщо са го приели.

Крауи явно обичаше да се изкарва главен герой в семейния си шпионски филм.

— Да се върнем на Заленко.

— Ами според Устинов точно националистите на Заленко съсипват страната.

— Откъде знаеш?

— Питай приятеля ми Филип Фрай. Той ме уреди за шоуто. Знае мръсните им тайни. Всичко е документирано.

— И?

— Информацията струва пари. — Натъпка се с още храна. — Разполагаш ли със средства?

— Ще си помисля. А защо да го убиват тук?

— Заленко е дупе и гащи с мафията. Използват се взаимно. Когато националистите дойдат на власт, ще узаконят мафиотите. Новата казашка гвардия.

Хапнах от наденичката.

— Мислиш, че Жириновски е изрод? Почакай да видиш следващото поколение. Със скъпи костюми, добър английски, гъсти с новата американска десница. Християни, до един. Мразят Клинтън. Той иска да им вземе ядреното оръжие.

— Моля?

— Руснаците си падат по ядреното оръжие. Според тях Америка иска да изхвърлят плутония си, което ще ги превърне в страна от Третия свят. Няма ядрено оръжие, няма сила. Ще трябва да се разкарам, нещо са ме нарочили.

— Теб?

— Аз съм демократ с главно Д. Участвах по свой си начин в преврата.

— Така ли? На чия страна? — попитах, но той остана невъзмутим. — И как точно е уредил Заленко убийството на Устинов?

— Ами лесно. Изкопал е от Брайтън бийч наемен убиец. А това че стана по време на шоуто, го превърна в публична политическа екзекуция. Живея в Москва, но познавам Брайтън бийч, бандите из целия град, Гам Синг в Краун хайтс, корейците в Куинс. Руснаците поддържат връзки с всички. Ще те запозная, ако искаш.

Беше маниак на тема мафия, престъпността го възбуждаше.

— Кажи ми нещо, което да не знам.

Той се почерпи от цигарите ми.

— Всички на това шоу имаха сметки за уреждане с Устинов. Според Заленко беше продал родината. Сароян пък мислеше, че е против капитализма. Официалните кадри мразят такива като горката Олга.

— Устинов е бивш кадър от КГБ, нормално е руснаците да го мразят. Е, и?

— На твое място щях да внимавам с Анатолий Свердлов.

— Защо?

— Устинов някога го е вкарал в затвора на „Лубянка“. Накарал го да проговори. Беше чаровен човек, можеше да те накара да си изпееш всичко.

— Друго?

— Лили Хейнс си падна по Устинов — ухили се Крауи и си наля още вино.

— И Лили Хейнс ли познаваш?

— Аз познавам всички, скъпи.

— Може да си бил и ти — казах. — И ти си имал сметки за уреждане с Устинов, нали? Устинов се е отнесъл с баща ти като с боклук. Какъвто и е бил. — Тук гадаех.

Очите на Крауи се изцъклиха от омраза.

— Остани в Ню Йорк още няколко дни — казах и подхвърлих малко пари на масата.

— Това официална молба ли е?

— За теб — да.

— А, и още нещо — подхвърли, когато вече се надигах от масата.

— Бързам.

— Питай Фил Фрай за книгата на Устинов. Питай го къде са липсващите страници.

8

Реших, че съм открил следа, а когато опитах да се свържа с Филип Фрай, вече бях убеден. Остатъкът от деня прекарах в опити да открия издателя. Излезе саможивец. Секретарката му твърдеше, че е излязъл, на заседание е, прибрал се е у дома.

Още на нокти от раните по лицето ми и все по-реалната смърт на Генадий, се прибрах, но това с Фрай не ми излизаше от ума. Звъннах в „Челси“, откъдето ми казаха, че Крауи е напуснал града. Мислех и за това, че Устинов е опандизил Свердлов. Очилатият от кафето в Брайтън бийч пък ме плашеше до смърт. Знаеше името ми. Предположих, че трябва да има връзка с нападателя ми, който вероятно беше убил и Устинов. Не можех да се обърна към Сони по моя вина. Не знаех къде да потърся помощ. Изпаднал бях извън системата.

Прахосмукачката стоеше опряна на стената. Вдигнах се от дивана, развих кабела и я включих. Забръмча като изтребител. Апартаментът ми беше пълна кочина. Семейство Тай свършиха основния ремонт, но аз сам го боядисах и циклих старото дюшеме, и го лакирах, докато не заблестя като стъкло. Когато се преместих тук преди десет години, Бени Онг още държеше Чайнатаун — изглеждаше ненормално ченге да живее над Канал стрийт.

Чет Бейкър пееше от уредбата „Така и не разбрах“. Още се чудя как един бял може да прави толкова разкошна музика. „Появи се едно малко бяло котенце, което ще ви изяде с парцалите, момчета“, казал Чарли Паркър, когато за пръв път чул Чет. Дори отидох на поклонение в „Лайтхаус“, клуба в Хермоса бийч, където са свирили Чет и Шорти Роджърс.

След почистването ми стана по-добре. Качих се на стълба и избърсах корнизите, после прибрах мръсните дрехи в торби, лъснах ваната и измих чиниите. Обичам да чистя. Обичам реда.

До убийството на Устинов бях сравнително щастлив човек. Пътувах. Харесвах работата си, понякога много.

Ню Йорк е моят дом, семейство Тай — семейството ми. Имам приятели. Музиката, софтбола с момчетата. Момичета. Веднъж седмично ям ребърца в „Тенеси маунтън“ с Лоа и Луиз от апартамента отсреща; бих се оженил за коя да е от тях, или и за двете, ако вече не бяха влюбени една в друга. Дори имам малко пари в банката, от 80-те, когато човек можеше да спекулира на борсата. Помогна ми Доун Тай — тя е завършила бизнес администрация и може да прави с парите неща, за които не бях и сънувал. По-голяма част от печалбата изхарчих по апартамента. Купих си няколко картини, които харесвам, и мустанга. Отидох в Ню Орлиънс, слушах джаз и видях крайбрежните дървета. Останалото запазих за черни дни.

В мига, в който осъзнах, че вече не дължа пари на никого, все едно ми поникнаха криле. Имам си дори брокер — Стефани, която не ми позволява да докосна сметката си. Ню Йорк е приятно място, ако не си болен или беден. Най-вече не ми се налага да се обвързвам с корупцията като толкова много други ченгета, които изобщо не виня.

От време на време получавам писмо от леля Бърди и се безпокоя за майка си. След като баща ми загина от избухналата в един туристически автобус към Галилея бомба, тя се оттегли в своя си версия на юдаизма, в света на предците си. По възможност я посещавам веднъж годишно в Хайфа; алцхаймерът й отпуска светли периоди, но те стават все по-кратки.

Тъкмо си правех сандвич с моцарела, когато вратата с трясък се отвори.

Хвърлих се към револвера.

— Ти къде се намираш, в Дивия запад ли? — провикна се Рики. — Това тук е Ню Йорк, Арти. Цивилизация, нали се сещаш?

Прегърнал беше няколко бири.

— Виж какво открих. Вълшебна малка пивоварна в Ню Хейвън.

— Ставаш досаден с тази бира, Рики, а аз мразя досадниците и обичам „Будвайзер“. Нещо ново?

— Има вкус на котешка пикня. — Рики седна с кръстосани крака на кухненския ми плот и с хъс отпи. — Във вестника прочетох нещо, което може да ти влезе в работа. Кой притежава „Теди Флауърс шоу“?

— Как така кой го притежава?

— Мрежа? Кабеларка? Синдикат?

Съседчето пусна „Найн инч нейлс“.

— Намали го, по дяволите — задумках по стената.

— Исусе, ама наистина си изнервен — меко подхвърли Рики. — И така, кой е собственикът?

— Хайде, изненадай ме.

— Си Би Ем, ето кой.

— Е, и?

Рики обожава тези номера — да ти подава информация според него виртуозно. Дори мислеше да стане професионален фокусник. На майка му й писна от разхвърляните навсякъде мъртви зайци и накрая сготви един.

— Си Би Ем е медиен конгломерат, който изведнъж започва да изкупува токшоута. Ще изграждат минимрежа, като „Фокс“.

— Е, и?

— Днес прочетох, че Си Би Ем притежава и „Мадисън хаус“. Чудих се за какво й е на една такава медия, гъста с таблоидите, консервативна издателска къща.

Извадих от хладилника лук и започнах да го режа за омлет.

— Да ти помогна ли?

— Не, благодаря. Кажи ми накъде точно биеш?

— „Мадисън хаус“ публикува мемоарите на бивш генерал от КГБ. Интересно, а? Издателят на Устинов и Теди Флауърс са собственост на един и същи човек.

— Изгледа ли касетата, която ти оставих?

Рики кимна.

— Дебелия?

— Свердлов. Диджей е. Рокаджия.

— Стори ми се познат. Мисля да се обадя тук-там. Имам братовчед с връзки из старите комунистически рок среди.

Като повечето китайци Рики има братовчеди навсякъде. Десет години по-голям от него съм, и десет сантиметра по-висок, но той е по-жилав и по-умен, едва ли не гений, когато се напъне. Завърши физика в Бронкс, после следва в Масачузетския технологичен институт, но в крайна сметка се захвана със семейния бизнес. „Добре приготвената храна ми замества ходенето на църква“, обича да казва.

Рики също има апартамент в сградата. Сприятелихме се още с нанасянето ми. Понякога, когато техните се приберат в Ривърдейл, с него оставаме до късно в ресторанта, обсъждаме политика, пушим и играем шах. Точно Рик убеди баща си да смени името на ресторанта от „Чайна хост“ на кафе „Тянанмън“ — той им е единствен син и му угаждат.

— Арти? Вкъщи ли си, бейби? — извика от коридора кастинг директорката през две врати от мен. Казва се Ирма, но се представя като Окси, от Оксиджън.

— Ела след малко.

— За бога — промърмори Рики. Окси никога не си плаща навреме наема и семейството му направо побеснява. — Какво толкова й харесваш? Болшая грозотия е, мой човек.

Обичам Рики, той ме разсмива. Разбрах, че е бисексуален още преди години, и той знае, че аз знам. С Рики мога да споделя почти всичко. Веднъж прекалих. Говорехме за жени и защо не мога да завържа дълготрайна връзка и да се оженя, а аз му казах, мислиш ме за мъжка курва ли? Рики ме изгледа странно; веднага разбрах, че съм сгафил.

— Не е толкова лоша.

— Я свали розовите очила. — Той погледна през прозореца. — Ще си вървя, имаш гости. Това тук си е направо Гранд сентръл стейшън.

Наведох се през прозореца и подхвърлих ключовете на излизащата от едно такси Максин Краб. Тя ми махна и се качи.

— Здрасти, Арти. — Целуна ме, но беше изнервена.

Тънка като клечка, твърде висока за тялото си, Макси има розова пънкарска прическа, ангелско лице със съответния темперамент и дълги, халтави крайници. Искаше да стане джаз певица, но накрая се озова в криминалната лаборатория. За кратко излизахме, но на нея й писна да ме чака и се омъжи за красив пожарникар на име Марк. Сега живеят в къща на Стейтън айлънд, където буквално можеш да ловиш риба от задния си двор. Имат близначки.

Обади ми се, че ще се отбие, не искала да говори по телефона. Прие студена бира и неловко подръпна ципа на чантата си. С тези две деца парите никога не й достигат.

— Нека ти върна за таксито.

— Не е това. Приятели сме, нали, Арти?

— Знаеш, че е така. И няма да ти се свалям. Харесвам Марк.

Тя отпи от бирата.

— Не ме е страх от това. Виж, изобщо не се предполага да съм тук. Откъде изкопа тоя нож? И какви точно са ти отношенията с агент Питъс?

Разказах й, донякъде.

— Виж, миличък, убийството на Устинов сега е грижа на големите шефове. Прехвърлиха разследването почти изцяло на федералните. Рой Питъс позволи да говоря с теб, защото според него си го загазил, а те харесва, но от тук нататък статуквото се затяга според разпоредбите на запечените задници горе. Направо са се побъркали. А аз дори не съм под шапката на Питъс. — Запъна се.

— Какво има? Хайде, Макс. Познаваме се.

— Сони Липърт се обади на шефа и му каза, че си в отпуск. И да има едно наум за Арти Коен. Все едно си чумав. Защо, Арти? — Погледна към дървения плот, който отделя кухнята от всекидневната ми. — Намира ли ти се нещо за хапване? Умирам от глад.

Направих й сандвич със сладък италиански салам и резен мортадела върху focaccia4.

— Благодаря. — Отхапа, седна на едно от високите столчета пред барплота и се подпря на лакти. — Окей, още съм в началото, но май успях да сваля отпечатъци. И да взема проба от кръвта. Обичам кръв — каза тя въодушевено с пълна уста.

Максин е луда по темата. След О Джей и ДНК тестовете кръвта се превърна в отпечатъците от пръсти на 90-те.

— Обясни ми бавно.

— Ножът е за обезкостяване. Продават такива само на две-три места. Луксозна изработка, като за майстор-готвач, много скъп, над сто долара. — Извади от чантата си някакъв лист. — Нося ти списък на магазините.

— Това не е всичко, нали?

Поклати глава.

— Какво има?

— Дай ми цигара.

Запалих й една.

— Хората говорят какво ли не, знаеш как е.

— Знам.

— Пусни музика, в случай че ни подслушват.

— Добре, но никой не подслушва. — Пуснах Пеги Лий.

Макси снижи глас.

— Странното е и това не е в моята компетенция, обаче пристигнаха някакви експерти от Вашингтон, които не съм виждала преди. Става нещо голямо, не знам какво, но внимавай, Арти. Внимавай.

— Какво? Какво става?

— Нищо. — Лъжеше. Беше изплашена. — Трябва да вървя, Арти, наистина.

Ходът на разследването без съмнение се обсъждаше и Макси най-вероятно, без да иска, бе попаднала на някоя клюка. Шикалкавеше, което ме вбеси, но пък трябваше да мисли и за децата си. Обадих й се на няколко пъти безрезултатно. Оставих съобщение на шефа й. Нищо. Магазините, в които можеш да си купиш нож за сто долара, не ми бяха от особена полза — свързах се с повечето, но не научих нищо.

Отворих найлоновата торба за трети път, откакто Рой Питъс ми я даде. Знаех съдържанието й наизуст — сладкиша на Бърди, книга, писана от един бивш съученик, няколко снимки, включително на родителите ми и Генадий до някаква река, забавна бележка с красивия почерк на Бърди. Изпитвам към нея вина, но тя така и не взе надмощие над страха от завръщането, затова и не съм ходил да я видя. И най-ценното — Рой Питъс беше добавил тънък лист с копирана двойна страница от дневника на Устинов, последния му ден и деня на смъртта му.

Всичко се връзваше. Хотелът, където е отседнал Генадий, ресторантите, в които се е хранил, хората, с които се е срещнал, всичко това вписано с елегантния му почерк. Включително аз — закуска, беше написал, с Артьом. Уговорката беше да се срещнем на сутринта след „Флауърс шоу“.

В ъгъла на страницата Генадий с малки букви беше записал СВ. Кой или какво беше СВ?

Телефонът иззвъня. Беше Свердлов. Напомни ми за обещанието да се видим. Искаше да е на следващата вечер; бях му длъжник и се съгласих. Съблякох се и влязох под душа. Пуснах водата вряла, на силна струя, после изведнъж я спрях и опипом затърсих хавлията. От лицето по гърдите ми се стичаше кръв.

— Арти, миличък? Там ли си? — Окси крещеше през вратата. — Ей, скучно ми е, отвори. — От време на време ми предлага роля. Което ми харесва — ако имах талант, щях да стана актьор.

— Какво искаш да играеш, нощна птица? — вика, потраквайки на десетсантиметровите си платформи. — Имам дезертьори, имам дисиденти, имам КГБ-та, супер униформи между другото. — „Защо да не играя американец“, питам пък аз. — Американци си имаме. Искаш ли ролята или не? Продуцентът е на телефона, Майк Нюъл5 е на телефона.

Беше ранен следобед, горещо. „Внимавай със Свердлов“, каза Крауи, само че аз му бях длъжник и не вярвах на Крауи. Типът, който ми докара колата от Бруклин, каза, че съм му длъжник. Задлъжнял бях на всички. Какво толкова, си казах, веднъж се живее.

Увих хавлията около кръста си и отидох да отворя.

Часове по-късно, посред нощ, Окси седна скована като дъска и шапката, която винаги носи в леглото, падна на пода.

— Какво?

— Навън има някой?

— Заспивай — й казах.

— Не, чуй. Слушай.

Сградата беше тиха. Не лаеха кучета. Бебетата в апартамент 4В спяха. От улицата не идваше шум — трябва да е било около четири, единственото време, по което Ню Йорк задрямва.

В застиналия мрак стиснах ръката на жената в леглото ми и пак се заслушах. Сега чух глухото проскърцване на старата сграда; стените тук са дебели тридесетина сантиметра, отдолу има желязна арматура, но дюшемето вибрира и във ветровити нощи стене като фар в буря. Времето обаче беше влажно и спокойно, не се чуваше друго, освен потракването на хладилника.

После го чух.

— Не мърдай. — Провесих крака от леглото, опипом открих гуменки и долнището на анцуга и изрових револвера си калибър 38 от гардероба. Възможно най-тихо дръпнах резето. Лампата в тесния коридор не светеше. Чух слабо дращене като от плъхове. Само че нямаме плъхове, госпожа Тай е маниачка на тази тема.

Промъквайки се бавно, с револвер в ръка, проследих шума до стълбите.

В тъмното физически усетих миризмата, същата, на разложена плът, която надуших и в Брайтън бийч. В дъното на коридора се раздвижи сянка. Устата ми пресъхна. Чух да се затръшва врата — вероятно Окси бягаше у дома си. После покрай глезена ми се уви нещо влажно и мазно. Може все пак да беше плъх. Протегнах се, сграбчих го и напипах кръвта. Бинтът от лицето ми — паднал беше, без да го усетя.

Опитах да проследя сянката. Танцуваше в мрака, после се пресегна.

Някой рязко включи осветлението. Бях готов.

— Рики? Какво, за бога…?

Рики беше свалил подгизналата си в кръв тениска и хладнокръвно я увиваше около главата си. Може да беше хърбаво хлапе, но кураж не му липсваше.

— Искам цигара. — Подадох му. — Чух нещо. Реших, че може да имаш нужда от помощ.

— Благодаря. — Не знаех какво да кажа. Рики беше поел удара вместо мен. — Да извикам ли лекар?

— Не. Ударих главата си на вратата, това е.

— Ами, благодаря.

— За какво? Реших, че ако чукаш куклата, няма да чуеш и атомна бомба. — Отметна коса от гладкото си лице. — Отивам да се почистя.

— Да дойда с теб.

— Няма нужда, ще се оправя. — Рики не пуска кой да е в апартамента си.

Бил съм там, разбира се, но само по негова покана. Стилен е, с хубави кожени столове и няколко разкошни китайски килима. Може да имаше гост и да не му се говореше за това.

— Какво ли щях да правя без теб?

— Главата ми не го побира. Иди поспи — каза Рики и се прибра.

Чух някъде пак да се тряска врата, после тежката тишина се завърна. Докато се прибера в апартамента си, копелето вече се беше изнесло. Надуших го. Лаптопа ми го нямаше, само това. Типът не беше оставил следи, само смълчан ужас.

9

Ужас изпитах и на следващия ден, докато паркирах до бар „Батуми“. Прекарах деня в проверки из града. Не открих кой знае какво, федералните се показаха пълни досади и докато стигна Бруклин, вече се чувствах пребит. Небето беше мазно, металносиво, ръмеше и капките миришеха на водорасли.

Пред входа, с кръгло лице, обляно от светлината на съседната закусвалня „Одеса“, стоеше Толя Свердлов, заобиколен от фаланга руснаци, които го обгрижваха като жрец.

През нощта Брайтън бийч се затваря в корубата си. „Батуми“ като повечето клубове е без прозорци. Таксита и лимузини задръстваха улицата — беше събота вечер, четири дни след убийството. Струваха ми се година.

На няколко метра от Толя стояха две познати ченгета. Бяха издокарани и когато ме видяха, извърнаха неловко глави.

— Пази се от Свердлов — беше казал Крауи. — Устинов го е вкарвал в пандиза.

Местни хулигани в кожа — а някои с кожа и вместо мозък — залитаха по улицата под Ел. Всички носеха оръжие, някои съвсем открито. В Брайтън бийч обаче най обичат ножовете, муш и беж е запазена марка на квартала; професионалистите използват и горелки.

Руснаците винаги оставят подписа си, виждал съм техни работи. Не претендират за семеен дълг или чест. Въртят бизнеса си на кланове и банди, които се разпадат и прегрупират по райони и специализация: чеченци, украинци, грузинци, измами с горива, наркотици, проституция. В дъното са парите, но обичат и да убиват.

Още мъже излизаха от лимузините и приветстваха Свердлов, който не спираше да дърдори като гид, сипеше остроумия ту на английски, ту на руски неуморно, гладко. Проправи си път към клуба с мъжете по петите. Отблизо и на светло изглеждаше истински гигант. Както вече казах, аз съм висок, но Свердлов стърчеше доста над мен.

— Толя — поздравяваха го хората. — Толя! — викаха, тупаха го по гърба, стискаха рамото му, целуваха го по три пъти по всяка буза.

„Батуми“ беше едно от новите заведения. Подът във фоайето бе от зелен мрамор, от двете страни на бутика за раци, омари и хайвер имаше златисти пластмасови голи статуи. Свердлов мина напред, опиянен от вниманието. Дребен мъж със смокинг се изправи на пръсти да го прегърне и Свердлов буквално го вдигна във въздуха.

— Виж там, на стената — прошепна в ухото ми.

С мен говореше английски — обичаше да се фука с познанията си по езика, само че напиеше ли се, акцентът му избиваше. А вече беше порядъчно пиян.

В ъгъла стоеше мъж с копринено сако, крещеше в мобилен телефон. Със свободната си ръка галеше плаката на стената. Като омагьосан прокарваше длан по голата жена на снимката. „Артистичен танц“, пишеше на руски. „Неповторимата Ана К.“

— Стриптийзьорката от „Флауърс шоу“?

Толя кимна.

— Ще изгледаме номера й, после ще я посетим зад кулисите. Става ли?

— Познаваш ли я?

Усмихна се.

— Аз съм от Одеса, а тук е Ню Йорк. Всички се познават. Ще те запозная с някои хора, може да ти е интересно.

Тръгнах след него по стълбите.

— Знаеш ли, че Устинов веднъж ме прибра на „Лубянка“? — извърна се и попита жизнерадостно, преди да влезем в клуба.

— Прекали с приказките ли?

— Опитах се да изчукам китарата си на един рок концерт в Талин. По онова време бях голяма звезда. Колкото Гребеншчиков. За петнадесет минути. — Изсмя се. — Ти тогава вече си бил в Израел.

Смехът му се всмука в шума от клуба. Толя пое напред и обиграно си запроправя път сред пулсиращата тълпа.

Стените на „Батуми“ бяха облицовани с огледала. От едната страна беше барът, от другата — платформа, на която група в сребристи смокинги изпълняваше кавъри на „Бийтълс“.

На дансинга жени във впити по тялото кожени рокли танцуваха с мъже с копринени костюми, със затъкнати под саката пистолети. Ризите им също бяха копринени, извадени над реверите. Заклети контета, непрекъснато оправяха тези яки; пръстите им тежаха от злато, ноктите бяха с маникюр. А и бяха невероятни танцьори.

— Искаш ли нещо за пиене? — официално попита Толя на бара.

Покрай дансинга хората седяха на дълги маси и ядяха. Масите се огъваха от храна — пушена риба, дроб, мариновани орехи и гъби, шунка, салам, сирене, херинга, черен и червен хайвер, черен хляб и руска салата с моркови и грах, плуващи в яркожълтата майонеза. Имаше цели армии водка и кола. Приведени над масите, хората крещяха на руски, украински, грузински, еврейски. Възрастна жена мажеше сандвичи с риба, увиваше ги в салфетки и методично ги тъпчеше в огромната си ръчна чанта.

— Запасяваме се, а — извика Толя и през смях се наведе към мен.

Мъжете в по-тъмните ъгли бяха неспокойни сенки, отразени в огледалата. Веднъж на едно разследване в Краун хайтс влязох в синагога. И там мъжете пристъпяха бавно, клюкарстваха, молеха се, дори продаваха дрога, скрита в мистериозните им дълбоки черни джобове. Всичко това ми беше чуждо, сякаш бях попаднал в джамия. Сега изпитах същото. Руснаците, които аз познавах, в моята Москва, хора като моите родители интелектуалци вечеряха у дома си на кухненската маса. Тук разбирах езика, но смисълът ми се губеше.

Свердлов спря пред барплота, махна на бармана и ме изгледа изпитателно.

— Какво?

— Как ти е лицето?

— Кофти.

— Внимавай. Онзи ще се върне.

— От сега нататък ще ходя с бодигард даже до тоалетната.

Свердлов поръча коняк, аз — бира.

— Какво ще ми кажеш за Гавин Крауи?

Той сви рамене.

— Гадно копеленце. Бащата беше същият. Познавах го. Вършеше разни дребни неща за КГБ. Мръсна работа. Човек трябваше да се къпе след среща с него.

— Къде е сега?

— Покойник. Знаеш ли по колко вървят напоследък наемните убийци? — попита ме Свердлов.

Определено прекаляваше с коняка.

— Изпитваш ли ме?

— Свестните са по двеста. Първокласните наемници — по два бона. Плюс билет обратно за Москва, може би и една нощ скатавка в Маями. Две хиляди американски гущера — добави, а аз забелязах, че жаргонът му е малко демоде, и изпитах превъзходство.

Казах нещо на руски.

— На английски, Артьом. По-безопасно е. Обаче ще ти кажа нещо. Това с Устинов не ми прилича на обикновен удар на мафията. Не, не го вярвам. Не ми се връзва. — Почти шептеше.

— Кое не ти се връзва?

— Имаш ли някаква информация? Може да успея да ти помогна.

Не отговорих.

— Да пием — каза той.

Усещах как подът под краката ми вибрира в такт с тълпата. На масата пред нас кротко седяха добре облечени мъже и жени.

Свердлов проследи погледа ми.

— Излезли са да се слеят със сганта — каза. — От другата страна на моста са. Чифути в „Армани“. Чудят се как да изхарчат милиончетата си.

— Моля?

— Абе ти къде си живял досега? Виж, нямам нищо против евреите. Съпругата ми е еврейка, следователно децата ми също са евреи. Пристигне ли тук руснак с еврейска кръв, пиши го уреден. За пръв път в руската история хората се натискат да са евреи. И защо не? Кацат в Америка, дават им наготово пари в брой, медицинско осигуряване, настаняват ги с преференции. Хитри копелета са.

— Това не ги прави гангстери. — Вече личеше, че е пиян: изтърваше членовете като руснак от комиксите.

— Разбира се. Разбира се. Обаче същото намазва и руската мутра с еврейски паспорт. Да кажем, че съм инженер евреин. Не мога да си намеря работа. Казвам, че ме е страх от настроенията в страната — комунистите се завръщат, Елцин си заминава, идват фашистите, националистите, хунтата, антисемитите. Искам да живея в Америка. „Забравям“ да спомена факта, че въртя и рекетьорска банда в Киев. Пристигам тук, опъвам яко, научавам английски. След няколко години вече съм уреден. Закачат ли ме, евреите надават вой. В Брайтън бийч никой не ти се бърка. Кой ще се разприказва? Всички се страхуват да не ги погнат у дома. Също като едно време. Не сме мръднали ей на толкова.

— Кажи ми нещо, което да не знам. — Чувствах се депресиран.

Групата подхвана микс на Стиви Уондър. Облицованият с огледала бар с облегнатите по него десетки мъже се простираше по цялата дължина на залата. Толя Свердлов изглеждаше съвсем у дома си; пиеше френски коняк и на висок глас поръчваше скъпите марки. С една ръка дегустираше оставените на плота мезета — риба и хайвер, с другата потупваше рамото ми с лековата bonhomie6. Исках да престане, но това явно му беше ритуал.

— На италианците им трябваха три-четири поколения да се легитимират. А тези хора, за които ти говоря, вече са уважавани граждани. Умни копелета са. Висшисти. Ние, руснаците, сме факири на бумащината. На книжните пари. — Разтресе се от смях.

— Кой върши мръсната работа?

— Огледай се. Имат шампиони по борба от олимпийския ни отбор. Командоси от Израел, още на служба. КГБ също помага. Страшна комбинация, а — подхвърли Свердлов и се залюбува на отражението си в огледалото.

— Това го четох и във „Ванити феър“ — казах.

Светлините изгаснаха, разнесе се глухо думкане на барабан. Допих бирата си. От тъмнината в лъчите на цветните прожектори изскочиха акробати по трико. Шоуто започваше.

Последва двойник на Том Джоунс, после от тавана се спуснаха позлатени клетки, от които излязоха три момичета, облечени в пера. Жонглираха, но не видях точно с какво.

Свердлов надигна глава.

— Препарирани птици — обясни.

Поисках скоч.

— Значи си кръщелник на генерала — подхвърли Толя. — Наблюдавай масата в дъното. — Той шумно изгълта коняка си.

Около кръгла маса на издигната платформа седяха осем мъже, всички с тъмни костюми и бели ризи. Говореха тихо.

— Нефт — каза Толя. — Спекула с гориво му викате вие. Подправени медицински осигуровки. Знаеш ли колко смъкват? Милиони. Предпочитат да скубят обикновените хорица. Нали се сещаш, като в поговорката — по-добре открадни по долар от един милион души, отколкото милион долара от един човек.

Мъжете в тъмните костюми едва докосваха водката. На масата им имаше само една жена. Висока блондинка в семпла копринена рокля, с коса, хваната ниско на тила в тежък кок; стойката й беше оттренирано предвзета, като на танцьорка на фламенко. Мъжете, които спираха да засвидетелстват уважение на костюмарите, първо й целуваха ръка.

Не можех да откъсна поглед.

— Даже не си го и помисляй — каза Толя. — Това е Марина, братовчедка на жената на Елем Зайцев. Познаваш ли Зайцев?

Миризмата на тела, алкохол и корупция ме потискаше, същото важеше и за грубите руски гласове. Естествено, знаех кой е Зайцев, но оставих Свердлов да говори, пак и пак да натяква, че тук е най-безопасното място за разговори. Обичаше риска. Възбуждаше се от интригата.

Потях се; свалих сакото си и поръчах кола. Свердлов дърдореше като навит. Шоуто си вървеше, жонгльорите смениха гълтачи на огън и танцуващи степ джуджета, а той ме посвещаваше в историята на Брайтън бийч: как курортът на Бруклин през 70-те години на деветнадесети век, наречен на английския крайбрежен град, се превърнал, цитирам, в еврейско гето; как през 70-те години на двадесети век и разведряването на Никсън и Брежнев пристигнали още четиридесет хиляди емигранти, включително всички престъпници от затворите. КГБ трябва да са си умрели от смях. Искате ли ги? Ами вземете ги, казали, отворили затворите и изпратили боклука да мърси американската кръв.

Естествено имаше истински имигранти, истински дисиденти, но и крадци, изнасилвачи, убийци, също като по време на бягството с лодки от Мариел, когато Фидел прочистваше така Куба.

Групата свиреше „Роден в Америка“. Свердлов говореше за рекетьорите, търговията с валута, горива, памперси, вестници. Твърдеше, че познавал Агрон, първия Кръстник, дъртия мошеник, който се паркира въоръжен в баните на Лоуър Ийст Сайд и привика журналистите. Застреляха го през една улица от „Батуми“. Свердлов твърдеше, че познава и Балагула.

Прозях се.

— Не ти ли харесва тук? — подкачи ме Толя. — Предпочиташ нещо по-стилно? — попита и аз му казах, че обикновено вися в един бар на Брум стрийт. Светски разговор и толкова.

Изгубих Свердлов в шума и се замислих за убиеца, за руснака, който покоси Генадий Устинов. Кой беше? Дали е тук, скрит в тълпата?

— Хайде — каза Толя и се присегна към купата твърдо сварени яйца на бара. — Искам да хапна нещо, докато гледаме grand finale. — Проправи си път към една малка празна маса и махна на сервитьор, който му донесе шашлик.

Групата подхвана кавър на „Обадих се да кажа, че те обичам“. На дансинга с танцова стъпка излязоха танцьори във военни униформи от царско време, всички с телефони в ръка и натъпкани в триката чорапи, за да изглеждат по-надарени. Хор в стил Вронски, предположих, когато по колоните забуча влак и на сцената бавно се появи момиче в наметало с качулка; представиха я като неповторимата Ана К.

Смях се до сълзи.

— Какво ли щеше да каже Толстой? — прошепнах, но Свердлов не ме чу.

Ана К., чието истинско име бе Олга Грос, започна номера си. Беше добра, наистина добра. В повечето стриптийз барове, дори скъпите като „Стрингфелоус“, момичетата се събличат толкова безцеремонно, сякаш са в тоалетната — свалят роклята, тикват гърди в лицето ти, разкършват задник и ето ти ги двадесет долара. Усмивка, времето е пари. Олга обаче не бързаше. Останах наистина впечатлен.

Първо свали наметалото, после дългите бели ръкавици една по една, шапката, воала. Събличаше се влудяващо бавно — шала, силно вталения жакет с милион копчета. После полата. Под нея имаше фуста, корсет. Една по една оголи гърди и бавно ги погали. Мъжете в публиката дишаха тежко. Аз дишах тежко. Олга имаше безлично, намусено лице, но тялото й беше убиец.

Когато остана гола, само по прашки, копринени чорапи и токчета, се уви в наметалото и се отправи към нас.

Толя се потеше. Беше спрял да яде. Момичето се наведе над него, перна с дългата си коса лицето му и прокара големите си гърди с настръхнали зърна по предницата на сакото, после съвсем леко през лицето му. Музиката се усили. Олга захвърли прашките. Пуснаха стробоскопни прожектори. Обезумяло, момичето се свлече на пода пред нас с широко разтворени крака и като че ли издърпа Толя върху си.

Върнаха светлините. Олга беше изчезнала. Толя изтри лице и довърши вечерята си. После каза:

— Да вървим.

Свердлов нахлу в гримьорните в дъното на клуба. Заварихме гола жена, седнала по турски на пода, да яде хамбургер, покрила гърдите си с хартиени кърпички. В стаята имаше още десетина жени, някои голи, други полуоблечени. Момичето с бургера ни изгледа безразлично и се върна към вечерята си.

Коридорът бе осветен от две голи крушки, миришеше на алкохол. Край вратата се мотаеха мъже.

От четвъртата врата се носеха пискливи гласове. Отвътре, без да затваря вратата, излезе мъж в сив копринен костюм.

Влязохме.

Олга Грос носеше черен сутиен и изтъркани дънки; сценичният й костюм лежеше захвърлен на пода.

Тя надигна поглед от дивана, на който седеше, видя Свердлов, метна се към него, обви ръце покрай врата му в почти смъртоносна хватка и се прилепи към тялото му като пиявица.

— О, Толя, нали ще ми помогнеш? — проплака на руски.

— Разбира се. Да. Но първо ти ще ни помогнеш.

Тя навлече пуловер, после опипом откри очилата си на обсипаната с гримове и фасове маса. Без костюма Олга Грос беше простовата жена.

— Разкажи на приятеля ми какво се случи на шоуто.

— Може ли на руски?

Кимнах.

Тя се поколеба.

— Олга, помниш ли какво ти обещах — подкани я Толя.

Тя кимна и зачеса лицето си; имаше лош херпес, по язвичките покрай устата й личеше засъхнала кръв.

— Видях убиеца на генерала. Преди шоуто.

— Къде? — Чудех се защо изобщо говори с мен.

— Казвам ти го, защото Устинов беше генерал, като баща ми — каза и отметна изтощената си коса от лицето.

Да бе, помислих, също като Джордж Патън и Шарл дьо Гол. Но си премълчах.

— Преди няколко седмици тук, в „Батуми“. Досажда ми цяла нощ, но изглеждаше беден. Със стари дънки — отбеляза с ехидна усмивка. — Две нощи преди телевизионното шоу дойде пак, с копринен костюм. „Версаче“!

— Много си наблюдателна — казах.

— Благодаря.

— Какъв цвят беше? Костюмът?

— Син. Или зелен. Не съм сигурна.

— Къде тук може да се намери такъв?

Тя погледна нервно към вратата.

— В две или три ателиета. Мога да ти дам имената утре.

— Защо да ти вярвам?

Тя умолително погледна Толя.

— Нали обеща.

— Как попадна на шоуто, Олга? Кой те покани?

Тя сви рамене.

— Червенокосата, госпожица Хейнс. И приятелят й. Само че тя се държа гадно, не ми даде гримьорна.

— Какъв приятел?

— Англичанинът. — Крауи, помислих. Лили и Крауи.

Свердлов ме хвана под ръка.

— Остави ме пет минути с нея.

Заговорих на Толя отсечено и високо, за да ме чуе и тя. Игнорирах я, все едно я нямаше. Държах се като руснак, чак усетих в устата си жлъчка.

— Искам името на ателието, сега. Ти й го кажи. Искам да знам кого точно е видяла. Каквото и да си й обещал, за да говори, може да почака, докато не пропее. — Бях сърдит на Лили и си го изкарах на горкото момиче. — Искам и съгласие да даде показания, ако ни потрябват. В съда.

Олга се сгърчи пред огледалото. На слабото й, жълтеникаво лице се появи полуужасен, полупресметлив израз. Устните й бяха нашарени със следи от засъхнала кръв, тъмночервената раничка на челото й беше замазана с прекалено светла пудра. Сграбчи бутилка водка, отметна глава и отпи, като лекарство. Очите й се насълзиха.

— Много искаш.

— Визата й изтича следващата седмица — излъгах. — Проверих. Ако иска да остане, ще говори. Ще даде показания. Чуваш ли?

— В теб ли е снимката? — попита ме Толя.

Дадох му я. Изкарах я от видеозаписа на „Флауърс шоу“. Беше на мъжа с пистолета, но замазана.

Свердлов прегърна Олга през раменете и я отведе на дивана.

— Хайде, Оля — изгука и й показа снимката. — Хайде, захарче. Аз ще ти помогна. Ще ти помогнем. — Шепнеше на ухото й с мъркащия руски от телефонния ми секретар. — Кажи ни. Познаваш го, нали? Кой е той?

Толя беше внимателен, държеше се мило. Беше като най-добрите следователи, по-убедителен от изповедник. Клечеше до нея, поставил огромни длани на раменете й, сякаш да я защити. — Обещавам — повтаряше. — Ще ти помогна. Разкажи на Толя. Кажи ми всичко.

Тя се откопчи от прегръдката му и изчезна в съседната тоалетна. Чух я да повръща.

Върна се и взе снимката от Толя.

— Познавам го — каза.

Изведнъж проумях.

— Познаваш го от Москва? — попитах.

Тя кимна.

— Как се казва?

— Използва различни имена.

— Как му е проклетото име? Кажи ми името.

— Дай ми малко време. — Дланта на Толя беше на гърдата й.

Извърнах се.

— Искам името. И да даде показания — казах.

Без да изчакам отговор, се извърнах и ги оставих. Момичето се беше вкопчило като удавник за врата на Толя.

10

Върнах се в Брайтън бийч в неделя сутринта. Открили бяха пръстите на Олга в запечатан пластмасов буркан под дъсчената пътека към плажа.

Всъщност бях тръгнал да видя Женя, братовчедка ми, но първо се отбих на Чърч авеню.

Открих Брунел Дьодоне заспал в обществената пералня; дремеше на стол, килнат към стената срещу редицата сушилни, със затворени очи и тикната назад шапка; в краката му лежеше сънлив шпаньол.

— Хей, има ли някой?

— Няма какво да викаш, мой човек — каза той, пробуждайки се от мирния си сън. Беше хаитянин, огромен, със сладуранско лице и непогрешимите маниери на чаровен мошеник. — Какво има?

— Трябва да поговорим. — Облегнах се на една пералня.

— Ами говори — каза, изправи се, мързеливо измъкна прането от пералнята до моята и го зареди в сушилнята. — Имаш ли монети, мой човек?

Дадох му.

— Казвай — подхвърли, докато пъхаше монетата ми в сушилнята.

Придърпа разхлопана пейка, седнахме един до друг и загледахме как се върти прането. Мястото беше пълно с жени, кисело-сладката миризма на влажни чаршафи се омесваше с мириса на виолетките, които Дьодоне неуморно мяташе в устата си. Отнякъде се чуваше радио, мъжки глас четеше новините на френски.

— Работиш за охранителната фирма на „Флауърс шоу“, нали?

— Да. Ченге ли си?

— Да — казах. Не виждах смисъл да тръбя, че са ме изритали.

— Искаш ли бонбон?

— Не, благодаря.

— Какво толкова искаш, като вече идваха поне десет ченгета?

— Бил си на работа преди няколко нощи. Обикновено ти ли охраняваш шоуто?

— За коя нощ говориш? — Метна ми невинна усмивка и лапна нова виолетка.

— Я стига. Искаш ли да свършим с това по лесния начин, или да ти изпратя някой друг? Аз си падам добряк.

Сви рамене. За много хаитяни ченгетата са просто част от живота.

— Никой не ни е казвал да следим кой излиза от студиото. Какъв смисъл, като вече са влезли? На влизане им казваме здрасти, прибираме билетчетата. След това пазя студиото с кучето. Имаме си телевизор. Общо взето, си клатим краката.

— Гледа ли „Флауърс шоу“?

— Обикновено гледаме шоуто на Летърман. По-добро е. — Разсмя се от сърце.

Падаше си комик. Ченето му се разтресе като шоколадов пудинг.

— Ами детекторите за метал?

— Нямаме. Много били скъпи.

— Ще се напънеш ли малко, ако ти покажа снимки?

Той пак сви рамене. В пералнята беше горещо, миризмата на пране ме задушаваше.

Извадих снимки на Устинов и една на убиеца. Вече знаех, но исках още доказателства.

Той ги вдигна и извъртя към светлината. Посочи Устинов.

— Ей тоя го убиха. Тази тук не става. От видеолента ли я свали?

— Голям режисьор се извъди.

— Какво искаш да ти кажа? Виждам куп хора. Може и този да съм видял. Не помня.

— Окей. Ако чуеш нещо, каквото и да е, ми се обади. Става ли? — Оставих му визитка с домашния си телефон. — Окей?

— Окей, окей. Може и да чуя нещо. Имам приятел, който работи в Брайтън бийч. Харесва му кухнята.

От Бевърли роуд напуснах града и подкарах покрай големите къщи със зелени морави и сенки, под които хората пиеха леден чай, после обърнах към Оушън паркуей. В квартала цареше циганско лято, жени с дълги поли и перуки, повечето бременни, клюкарстваха под дърветата, мъже в черно бързаха към пригодените за синагоги сгради. Все едно попаднах в друг век. За момент ми се прищя да се оставя на течението, да паркирам колата, да седна на стъпалата и позяпам жените и децата, да пуша с мъжете и да разказвам вицове, да разчитам в числата и кодовете на Кабалата значението на живота, да се потопя в един смислен свят.

Вместо това отидох да видя Женя. Братовчедката ми не остана изненадана, нищо че не й се бях обаждал повече от година. Когато отвори вратата, видях пред себе си жена, отдавна загърбила изненадите.

— Здравей, Артьом. Ей сега ще изляза.

Виждах зад нея стареца, баща й.

— Има ли нещо?

— Ще се поразходим — каза тя.

— Той не ме харесва, защото съм полицай ли?

Тя кимна. Тук никой не обича ченгетата.

Поехме по улицата и аз намекнах на Женя, че си търся нова работа. Отведох я в един магазин за играчки и я оставих да избере нещо за детето, мисля, булка Барби. Дъртият не ме харесваше, но Женя щеше да му предаде думите ми, а той щеше да седне на тротоара с другите старци. Тук всички се познават, слухът, че бивше ченге си търси добре платена работа, ще се предаде от уста на уста.

— Обаждай се. — Пъхнах малко пари в джоба й.

Оставих я пред магазина за играчки и тръгнах към океана. В края на Кони айлънд, недалеч от влакчето, се беше събрала малка тълпа. В далечината видях полицейски коли и сини полицейски ограждения. Бавно си проправих път. Обувките ми се напълниха с пясък. Стресна ме ято чайки, които внезапно се появиха със свистящи като изстрели крила. Привлечена от миризмата на горяща плът, една от тях се снижи над грила, изваден от някаква жена на плажа, и отмъкна хамбургер.

По периферията на тълпата засякох Рой Питъс.

— Инспекторе.

— Какво е станало?

— Копелета. — Беше ядосан. — Отрязали пръстите й и ги оставили в буркан. Отървали се от отпечатъците.

— Коя е жертвата? — попитах, нищо че знаех. Вече знаех.

— Открихме тялото под дъските. В торба за боклук. Искали са да я открием. Това е послание.

— Искам да я видя.

Питъс се огледа.

— Ела.

На неколкостотин метра от нас тъкмо товареха трупа в микробус.

— Дайте му да погледне — каза Питъс на натоварения със случая инспектор.

— Става, Рой. Както кажеш.

Питъс дръпна ципа на чувала.

— Познаваш ли я?

— Видях я за пръв път снощи — казах.

Питъс поклати глава.

Някой трябва да е разбрал, че ще се разприказва пред Толя Свердлов, и я е убил. Олга със зашеметяващите гърди и черния сутиен се е изплашила, защото я притиснах. Разказах на Рой Питъс за Свердлов, исках от него ответна услуга.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попитах. — Преди Сони Липърт да надуши за убийството?

Той зачака.

— Максин Краб. Дай й да хвърли едно око на буркана с пръстите.

— Ще значи да превиша правата си — каза, после се вторачи в пясъка. — Окей. И аз като теб искам да знам. Надявам се копелето да изгние в ада. И се моля вече да е била мъртва, когато са й отрязали пръстите.

Около четиридесет и осем часа след като откриха пръстите на Олга, бях извън играта. Пипнах грип, костите ме боляха толкова, че едва се движех. Замъкнах се някак на срещите, които си бях уредил в руското консулство, с надеждата, че ще открия нещо за Генадий, но наистина не бях във форма.

Във вторник вече се чувствах по-добре. Първото нещо, което направих, бе да отида пак при зъболекаря и да го оставя най-после да натъпче пръсти в устата ми и веднъж завинаги да оправи положението със зъбите. Лежах в стола, слушах как доктор Пелтън Крейн ме забавлява с истории от последната си ски ваканция в Таос и си мислех, че животът определено не спира, само защото в Брайтън бийч и по други места умират хора. Хващаш грип. Зъболекарят ти тръсва тлъста сметка. Жените побесняват, ако се държиш гадно с тях. Приятелите се ядосват, ако забравиш рождения ден на хлапето им. Продължаваш да усещаш глад, умора, мерак за секс.

В Ню Йорк непрекъснато умират хора. Мисля, че шефът окончателно ме отписа онзи вторник. През последните двадесет и четири часа бяха станали шест убийства, а аз продължавах — по негови думи — да се покривам в отпуск. Гнусната жега се задържа, хората станаха избухливи. Банда хлапета се качили на третия етаж на жилищна сграда до реката и претрепали някаква старица, защото непрекъснато им крещяла да пазят тишина; те по цяла нощ пускали Тупак под верандата й, тя се опитвала да гледа повторението на Мери Тайлър Мур. Едното момче било на десет. На две пресечки оттам, сдухан от наркомански глад, мъж изхвърлил триседмичното си бебе през прозореца право в кофата за боклук.

Шефът се обади и каза, че има нужда от помощ; аз пък му казах, че си имам друга работа. Едва ли не го чух да свива рамене. Прекалих с извиненията. Той знаеше, че мисля да напускам отдела. Бях почти на четиридесет, исках съвсем различен живот. Но дори мисълта за него ми намирисваше на ампутация.

Олга бе мъртва, Крауи замина, Заленко също; Сароян се беше измъкнал между капките — или оставаше само Свердлов. При положение че другите гости на „Флауърс шоу“ изобщо участваха в играта, но само с това разполагах. Имах и ножа и снимката от видеото. Знаех единствено, че седмица след убийството, който и да бе убил Устинов, би се чувствал далеч по-щастлив, ако аз също умра. Напредвах страшно бавно. Ужасявах се, че с времето разследването ще се затлачи. А и вече не можех да нахлувам с вдигнат револвер като по времето, когато бях полицай. Ако не внимавах, Сони щеше да ми се стовари като тон тухли. И при моя късмет точно на него налетях в Гардън.

Бях обещал на вуйчовците на Рики да гледам с тях мача на „Никс“. Отписаха Рик като запалянко още преди години, но от време на време хващат за канарче мен. Гардън винаги смърди на хотдог и старческа възбуда; направо е заразно. Рики веднъж ми каза, че чичо му Лиу умрял от удар в „Гардън“, толкова се разгорещил на плейофите на Ен Би Ей. Поне имал достойнството да се гътне до количката за хотдог, а не на седалката си.

Сони Липърт ме видя пръв и ме накара да сменя мястото си с един от вуйчовците. През цялото полувреме, докато ме обработваше, държеше под око ложата на знаменитостите, махаше на Уди, Спайк и другите тъпанари, които си умират някой двуметров негър със златна верига да благоволи да им се усмихне. Мразя точно тази част. Мазните треньори с костюми на „Армани“ подскачаха с вдигнати за поздрав ръце пред камерите. Беше си като на гладиаторски бой, публиката искаше кръв.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Арти? — Сони протегна ръка по облегалката на седалката ми.

— Гледам мача, Сони. Също като теб. — След новокаина сутринта ченето ми беше схванато като на труп в пълен rigor mortis. Отпих малко бира и се напънах да не се наплюнча пред Сони.

— Искам да спреш да душиш покрай убийството на Устинов. Разбираш ли? Близо сме до убиеца. Имаме отпечатъци. Открихме оръжието. Предложих ти да участваш, ти не благоволи, сега искам да се разкараш от Брайтън бийч. Ако пак се намесиш, ще накарам да те скастрят дисциплинарно, чаткаш ли? Ако пак те хвана да ми се месиш в разследването, край с теб и с Рой Питъс. О, да, знам всичко. — Усмихна ми се кисело и отиде да поздрави Спайк или Уди, или на която там знаменитост беше решил да се мазни.

— Разправят, че случаят вече не е твой, Сони. Че са го изпратили във Вашингтон — казах, но той не ме чу.

Бръкна ми под кожата, затова може би и за да го подразня, на следващата сутрин проследих призрака на Устинов из целия град; чакаше ме само една изненада.

11

Генерал Генадий Устинов от двадесет години имаше разкрита сметка в „Брукс брадърс“. Беше ходил по всички места, вписани в дневника му: с издателя си в кафене „Юниън скуеър“, където сервитьор помнеше, че поръчал сандвич с пушен стек, при стар приятел в мисията на ООН, в едно радио, на още няколко интервюта, в „Брукс брадърс“. Отбелязал си бе да отскочи дотам и го беше направил.

— От години лично обслужвам господин Устинов. Често му изпращахме ризи в Москва чрез консулството ви. Предпочиташе оксфордския тип, с копчета до долу. Синьото много отиваше на очите му — каза тъжно продавачът. — Даде ми книга с автограф, много мило от негова страна. — Да, идвал наскоро, спомни си мъжът. Дошъл за подарък.

— Какъв подарък?

— За някакъв младеж. Племенникът му, мисля.

Питах какво точно е купил, но в този момент иззвъня телефонът и продавачът се разсея. След няколко минути се разкарах.

Останах като цапнат с мокър парцал, че Генадий ми е купил подарък. Тръгнах си, без дори да разбера какъв е, даже и без тази утеха. Не ми пукаше за нарежданията на Сони или с какви гадняри ще се сблъскам, исках да знам защо умря Генадий.

Отидох в офиса на Филип Фрай. Казаха, че отсъства от града, затова се отбих в телевизионното студио до кланиците — целият квартал смърдеше на сурово месо — и с лъжи се добрах до кабинета на Теди Флауърс.

Заварих Теди на телефона, хладнокръвно врънкаше някого за покана за Белия дом.

Теди Флауърс минава за върха сред телеводещите. Носеше му се репутация на здравомислещ човек — предполагам, че сам беше пуснал слуха. Аз по принцип се погаждам с хората, но намразих Флауърс от пръв поглед. Има типове, които ти се ще да използваш вместо торбичката за повръщане в самолета. Теди направо ме изправи на нокти. Беше толкова мазен, че чак се разкапваше по пода.

Без да чакам покана, седнах на стола с раздрана зелена кожена тапицерия — „Флауърс шоу“ залагаше на „неподправените“ новини, на които едва ли не очакваш хората да се появят с насинени очи.

Извадих цигарите си.

— Имате ли нещо против да не пушите? — попита Флауърс. — Димът е най-вреден за пасивните пушачи. — Изнесе ми цяла лекция по въпроса. В този бизнес често се срещат идиоти, но Тедитата се броят на пръсти.

— Не мога да ви отделя много време, но, разбира се, бих желал да ви помогна. — Теди Флауърс изду мускулите на гърдите си.

Носеше тясна бяла тениска, на врата си бе преметнал хавлия като боксьор след мач. Преди да успея да отворя уста, се изжабурка с „Евиан“, плю в кошчето за боклук и дръпна нова лекция, вече не помня за какво, здравеопазването, Нют Гингрич7 или Китай. Имаше се за страж на истината. Облегнах се назад, запалих и без да изпускам от око вратата, в случай че мине Лили Хейнс, издишах дима към него.

— Не познавам лично генерала. Тогава бях в Хамптън. Включихме го в шоуто, защото според мен Русия пак излиза на преден план. А и един вид направих услуга на приятел.

— Кой е приятелят?

— Познат в книгоиздаването.

— Да не е Филип Фрай? Двамата сте гъсти значи? Правите си услуги?

— Не е тайна, че Фил похарчи много по книгата на Устинов, а стана гаф. Имаше нужда от реклама. Аз пък исках да помогна.

— Какъв гаф?

— Фил плати много за книгата, а чух, че е трябвало да ореже най-пикантните места. А това, което чуя, обикновено е вярно.

— Защо ги е орязал?

Флауърс сви рамене.

— Теди — обади се сприхав глас от коридора.

— Треньорът ми — обясни Теди. — Трябва да тръгвам.

— Колко жалко, че изтървахте шоуто. Подочух, че рейтингът се е забил в тавана.

— Нищо не съм изтървал. Не ми е в стила. А сега, както вече ви казах, съм зает. Знам всичко за вас, Сони Липърт ми разказа. Опитвам се да помогна, но вие не ме слушате.

— Слушам ви от половин час — казах. — Искам да знам как така наемате скапани охранители аматьори.

— Не зависи от мен, а от канала. Помощният персонал е грижа на телевизионния канал.

— Ами вашият персонал?

— За тях имам грижата аз. Давам шанс на всеки. Дадох на Лили Хейнс шанс да направи страхотно шоу. Тя се издъни.

— Издънила се е, защото застреляха Устинов?

— Естествено. Стана на нейното шоу. Това е животът. Аз съм зает човек. Ако имате нужда от нещо, уговорете си среща. Говорете с агента ми. — Стана и отвори рязко вратата.

— Побързай, Теди — отново се обади гласът.

Лили Хейнс надигна глава.

— Здрасти — каза не особено топло.

Седеше, затъкнала под себе си крака на стола в преградения си с плексиглас офис, с очила на носа и цигара в уста, и гледаше намаления докрай телевизор на лавицата над главата й. Си Ен Ен без звук ми заприлича на тапет.

На екрана се появи нейното лице.

— Имам нужда от помощ.

— Съжалявам, че онази нощ психясах така. Виж, заета съм. — Погледна към телевизора и го изгаси. — Изведнъж съм най-горещата новина за месеца. Звънят откъде ли не. „Ню Йорк магазин“ искат статия. Знаеш ли какво ме пита един стилист — дали съм изпрала онзи костюм, или петното си стои, с кръвта щяло да е по-добре за снимката. Мъж умира в скута ми, а аз удрям джакпота — каза по-скоро озадачена, отколкото ядосана.

— Не отговори на обажданията ми.

— Казах ти каквото знаех. Вече почти не вдигам телефона. Получавам едни странни обаждания.

— Какви?

— Тежко дишане посред нощ. Обичайното. Не е болка за умиране.

Не й казах, че лаптопът ми изчезна, а нейното име беше вътре. Може би трябваше да го направя. Но споменах, че от студиото са ми дали домашния й телефон.

— Мамка му — изпсува тя. — Хич ги няма откъм охрана. — Сви рамене, но ми се стори разтревожена. — Харесах Устинов. Сложих го да седне до мен. После някой го уби. Чувствам се виновна, разбираш ли? Наистина ми е гадно. А и се случи навръх рождения ми ден.

— Съжалявам.

— Е, какво повече може да иска една жена за четиридесет и петия си рожден ден от мъртъв съветски генерал в скута, мамка му?

За цялото това време така и не свикнах интелигентни, гледащи те в очите нюйоркчанки да псуват като каруцари. Не че и моята уста не е като септична яма.

— Това вече го минахме, нали така? Обсъдихме го онази нощ. — Свали очилата, потърка основата на носа си и за минута лицето й изглеждаше на действителната си средна възраст.

— Ами Теди?

— Теди е професионалист. Захапа далаверата преди доста други. Има връзки. Не говорим за голи астролози или обществено достъпни канали, нали разбираш? Теди е култ за хора, които си купуват книги на Салман Рушди и най-вероятно не ги четат. Гледат шоуто му, защото така се чувстват умни. Има хиляди токшоута, но Теди говори добре и си пада по мръсните номера.

— Онази нощ е бил извън града.

— Виж, радвах се, че ми повери шоуто. Добра реклама е. Сега обаче е бесен, задето го изтърва.

— Мислиш ли, че Теди Флауърс има нещо общо с убийството?

— Честно?

— Честно.

— Ще ми се да е така. Но не вярвам. Би го направил при възможност, но не е толкова тъп.

— Разкажи ми за Гавин Крауи.

— Срещала съм го веднъж, инспекторе. Така ли следва да ти казвам?

— По-скоро Арти — казах и добавих: — Да си ходила с него в нощен клуб в Брайтън бийч?

Изгледа ме странно.

— Разбира се, че не.

Телефонът иззвъня, тя вдигна.

— Казах ти, Фил, заета съм. — Закри мембраната с длан и ме погледна. — Нека продължим това друг път, става ли? След шоуто утре?

— Защо не тази вечер.

— Добре, Арти. Мини да пийнем по нещо.

На излизане от кабинета й заварих Теди Флауърс в коридора. Сграбчи рамото ми.

— Още ли си тук?

— Тръгвам си. Я ми кажи нещо.

— Какво?

— Кой е Фил?

— Фил? — Той погледна към вратата на Лили. — Фил Фрай, както вече ти казах, е издателят на Устинов. И по една случайност — гнусно се засмя — чука Лили Хейнс.

За да убия времето преди срещата с Лили Хейнс, се помотах при семейство Тай. Изядох донесената ми от Дороти Тай чиния миди с черен боб и през прозореца на ресторанта позяпах как чернокожа жена със ситно сплетена коса и забрадка продава от количка съдинки за ароматерапия, отвари и мазила. Около нея кръжеше момичето с ролерите, което всеки ден кара на улицата. Виждах собственика на кафето отсреща, Джордж, да яде лимонов пай.

Здрачът беше безцветен. Влажността се покачваше, есента закъсняваше, небето бе надвиснало над града. Лили Хейнс не ми каза, че познава Фрай, издателя на книгата на Устинов. Водеше „Теди Флауърс шоу“, на което бе убит Устинов. А шоуто и издателската къща бяха собственост на едни и същи хора.

Поиграх малко табла с господин Тай. Остави ме да спечеля. Рики подсказваше, не че ми помогна особено.

Телефонът иззвъня, господин Тай вдигна и ми подаде слушалката.

Беше Сони Липърт.

— На какво дължа тази чест, Сони?

— Спести ми сарказма, мой човек. По-добре веднага се изстреляй към Бруклин.

— Имам работа.

— Някой е пребил братовчедка ти. Лицето й прилича на „Текила сънрайз“. Китката й е счупена. Старецът пък скочи на оръжие, твърди, че ще убие някой и най-малкото ще съди полицията, защото 911 се забавили. Момичето е в кататония. Квартирантът им е изчезнал.

Отидох в Бруклин, но докато пристигна, старецът, бащата на Женя, се беше паркирал с приятелчетата си пред стаята й в болницата на Кони айлънд.

— Махай се — изписка на руски. — Махай се оттук. Не искаме да си имаме работа с полицията.

Почувствах се като боксова круша. От един обществен телефон се обадих на Лили. Някаква жена ми каза, че се е прибрала у дома си. Каза да намина по-късно, а си беше тръгнала. Бях бесен и мислех да й го кажа.

Набрах домашния й телефон, като очаквах да вдигне секретарят.

— Можеш ли да наминеш насам? — Лили говореше много тихо. — Моля те, май имам нужда от помощ — добави и докато ми диктуваше адреса, долових нещо повече от загатнат страх. Каза да отида и аз подкарах като луд.

Във фоайето в сградата на Лили на 10-а улица имаше солидна охрана — тип от частна фирма, бивше ченге. Зачудих се защо. Показах му значката си и се качих.

Тя отвори вратата по стар хавлиен халат и гуменки. Червената й коса беше сплетена на плитки. Изглеждаше млада, изплашена и доволна да ме види. Което ме изненада.

— Съжалявам, че те довлякох в тоя час. Май имам проблем. — Седна тежко на един стол и се втренчи в стената.

— Какво става? И при мен нещата не са розови. Мога да си тръгна и да се върна по-късно. Кажи какво да направя.

Всекидневната на Лили беше боядисана в жълто, с големи дивани и добри картини. Стените едва се виждаха от книги. По масичката бяха разхвърляни касети, носни кърпички, бутилки от вино. На старомодното пиано имаше снимки на Лили с Горбачов и висока, слаба двойка с Пит Сийгър8; и двамата бяха хърбави, но Лили беше наследила солидната порода на Ню Ингланд.

— Съжалявам за бъркотията. За всичко. Искаш ли нещо за пиене? Вино?

— Става.

Върна се по дънки и пуловер, с бутилка вино под мишница. Разля го в две чаши, седна и леко се усмихна.

— Окей, вече се чувствам по-добре. Радвам се, че си тук.

— Какво има, Лили?

— Преди малко тук нахлу един тип с нож — каза тя и преди да продължи с разказа си, отпи малко вино. — Знаеше коя съм. И къде живея. Знаеше как да ме открие.

12

Лили се върнала от работа рано, около седем, още преди шоуто да тръгне в ефир. Било й кофти, сърцето й блъскало, главата я боляла, просто трябвало да се махне от шоуто, от Теди, от всички. Приятелката й Бейб се обадила, че ще намине с нещо за хапване, но Лили отказала, искала да поспи.

— Трябва да хапнеш нещо — възразила Бейб.

— Не съм гладна.

— Ще ти стане по-добре. Обещай ми, окей? — Лили обещала и се обадила на един китайски ресторант. После звъннала на Хосе, портиера, както обикновено, когато чакала доставка, и му казала да изпрати момчето с поръчката горе. Това било голямата й грешка. Хосе винаги в общи линии й играел по свирката, защото се надявал да направи кариера в телевизията и бил решил, че Лили е по-добър вариант от живеещия от другата страна на улицата Ричард Гиър. Практичен човек, това е.

Лили пуснала музика и задрямала. Събудил я звънецът. Отишла до вратата и надникнала през шпионката.

— Кой е?

Не отговорил. Лицето му оставало скрито зад плика с храната.

— Кой е? — повторила тя рязко, после съжалила за тона си. Много от китайчетата били току-що пристигнали и не говорели никакъв английски.

Онзи извикал нещо. Едва разбирала английския му. Съжалила го, а и й било писнало от параноята; малко оставало да се изроди в злобна активистка от десницата. Затова се пресегнала да свали веригата.

После мъжът отстъпил назад и тя видяла обувките му. Откога китайските разносвачи носят скъпи кожени обувки? Мъжът отново почукал тихо, търпеливо. През шпионката виждала хартиения плик с храна, но не и лицето му. Изтръпнала, сякаш я полазили паяци.

— Оставете храната пред вратата. — Знаела, че той няма да си тръгне. Щял да чака търпеливо за парите. Имала само кредитна карта. Ако не му плати, той щял да изгуби работата си или още по-лошо, да удържат вечерята й от мизерната му заплата.

Съзнанието на Лили галопирало. Обадила се по домофона на Хосе, но никой не вдигнал. Хосе излизал във вечерна почивка точно в осем, като по часовник.

— Престани! — казала си и осъзнала, че говори на глас.

Отворила вратата, но без да сваля веригата.

Мъжът отвън бил готов. Пуснал плика, проврял ръка през отвора и опипал за дръжката от вътрешната страна. Като в най-лошите си кошмари гледала как ръката пълзи по вратата й. Мъжът мотолевел нещо на език, който тя в началото не разпознала; носел тъмносиня шапка и слънчеви очила.

— Върви си! — изкрещяла Лили.

Напсувал я приглушено, тя събрала сили и блъснала вратата, но той излязъл по-силен и пак напънал. Бравата се завъртяла.

Лили усетила, че й се повдига, все едно отгоре й отново бил мъртвият генерал. Ушите й запищели, завил й се свят.

Като в кошмар ръката отново се появила и пръстите пак заопипвали за бравата.

Лили бавно отстъпвала. Някак успяла да се отдръпне назад и да събере инерция, после с все сила се хвърлила с рамо върху вратата, толкова силно, че премазала ръката на мъжа. Чула как се трошат костите, като на яребица, когато я прережеш на две с ножа. От другата страна се чул писък, нещо изтракало на пода, мъжът изтеглил пострадалата си ръка и Лили видяла да проблясва острие. Успяла да затвори вратата, щракнала резетата и след секунди вече набирала 911. Само че той вече бил изчезнал през мазето в тъмните улици.

По-късно Хосе, портиерът, разказал на ченгетата, че не обърнал особено внимание на мъжа. Да, повъртял се малко, но изглеждал богат и можел да мине за човек с познати в сградата. Бил там и когато китайчето от ресторанта попитало за Лили. Хосе излязъл в почивка. Онзи надушил шанса си, имал късмет или просто рискувал — проследил момчето в асансьора, цапардосал го, извлякъл го на втория етаж, пак го ударил и се качил при Лили. Открили хлапето на стълбите с насинено око. Лили мислела да се премести, да се скрие. Той знае къде живея, това било единствената й мисъл.

13

— Напсува ме на руски. — Бяхме в „Брадли“. Лили искаше да се махне от апартамента си, затова излязохме да хапнем нещо. Аз поръчах бира, тя — червено вино.

— Говориш руски? — изгледах я.

— Колкото помня от училище — каза тя. — Гладна съм.

— Странно как човек продължава да изпитва глад след подобно нещо.

— И аз си го помислих.

В „Брадли“ беше тъмно, прохладно и почти празно, с изключение на няколкото окъснели пияници на бара.

— Честно казано, страх ме е. Някой знае къде живея. В кой ресторант си поръчвам храна. Този някой е отмъстителен и преследва мен. Дали е знаел? Или се е навъртал и е чакал сгоден случай? Дали го е планирал? Живея в този квартал почти откакто се помня. Тук израснах. После заминах, но когато родителите ми починаха, се върнах. Познавам всяка плочка по улиците. Преди предизвиквах съдбата, като стъпвах по фугите.

— Кога беше това?

— Бях на шест.

— Къде е ножът?

— Сигурно си го е прибрал. — Лили довърши виното си. — Виж, благодаря ти, че дойде.

— А аз — за поканата.

— Това свалка ли е?

— По-добре да се изясним веднъж завинаги — имам нужда от помощта ти, за да открия убиеца на Генадий Устинов и да разбера защо го е направил. Но има и нещо друго, което е крайно време да ти кажа. — Потях се като пубертет.

— Давай.

— Вече не съм точно полицай. Бях полицай. Полицай, не мозъчен хирург. Ако можех да стана мозъчен хирург, най-вероятно нямаше да стана ченге, окей? Което не значи, че съм неандерталец, прасе и фашист.

— Е, и?

— Искам да те поканя на вечеря.

— Това евфемизъм ли е?

— Ако по ти харесва. Повече няма да го споменавам. Може просто да се срещнем и говорим за убийството и прочие на публични места. А ако решиш, че искаш да вечеряш с мен — както и да го тълкуваш — ще ми кажеш.

— Много добре формулирано.

— Благодаря. Още ли си гладна?

— Това покана ли е?

— Не, може да си платиш.

Лили поръча чийзбургер с бекон и пържени картофи; последвах примера й.

Бургерите пристигнаха. Тя отхапа голяма хапка, по брадичката и по тениската й покапа сос. Засмя се, аз също.

— Познаваш ли издателя на Устинов? — попитах.

— Познавам Филип Фрай.

— Но не ми го каза.

— Лично е.

Изведнъж се сетих нещо.

— Той англичанин ли е?

— Да — каза тя, а аз разбрах, че все пак съм бил прав.

Олга я е видяла в „Батуми“ с Филип Фрай, не с Гавин Крауи. Само че доникъде нямаше да стигна, ако не си меря приказките.

— Съжалявам, не ми влиза в работата.

— Аз измислих това за шоуто — каза тя. — Беше по моята тема.

— Живяла си в Русия?

— За кратко. Исках да видя какво е с очите си.

— Да видиш?

— По какво толкова се превъзнасяха родителите ми — каза тя малко горчиво. — Наистина вярваха, знаеш ли. Не точно в Сталин, но вярваха в комунизма и Пит Сийгър. В крайна сметка, когато Горби дойде на власт, отидох в Москва, като всички. Беше суперматериал.

Говореше бавно, без да се притеснява. Беше приветлива жена. Нямаше скрити мисли, не се мусеше, не правеше намеци. Потърка очи с юмруче като дете.

Трио, което не бях чувал, засвири „Дезафинадо“.

— Стан Гец го прави по-добре.

— Да — казах. — Обичаш ли Гец?

— Няма по-добър от него — каза тя и аз окончателно лапнах. — Родителите ми бяха от старите комунисти и до последно съхраниха вярата си. Праведни пилигрими от Нова Англия. Приютяваха всички — пътуващи събратя по идея, хипита, черни пантери. Господи, как копнеех поне за една вечеря насаме с родителите си. Вложиха цялата си енергия в това, всичко. Мисля, че майчинството направо изкара ангелите на майка ми.

— Откъде знаеш?

— След като умря, открих в нещата й писмо. От баба ми, нейната майка. Според мен следва да прибереш малката Лили, пишеше. Тогава трябва да съм била почти на година, затова предположих, че ме е зарязала.

— Добре си се оправила обаче.

— Да, даже зарязах позите на добро момиченце, за да им привлека вниманието. — Беше се зачервила от виното. Подпря се на лакти на масата и се приведе напред. — Добре ми дойде, станах по-силна. Сега не ме е страх почти от нищо.

— Освен от чувствата ти?

— Право в десетката. — Премести тежестта си. — Не знам защо ти разказвам всичко това. Може би те харесвам.

— Надявам се.

— Трябва да ти кажа още нещо. — Наведе се по-близо.

Надявах се да ми каже, че е лудо влюбена в мен.

Усещах дъха й.

— Наистина обичам Тони Бенет. Може би дори повече от Синатра. Твой ред е — добави и махна на келнера за още вино.

— Какво искаш да знаеш?

— Има ли много за разказване?

Разказах й повечето от нещата, които бях изкопал. Не ми отне много време.

— Мислиш, че е по поръчка на мафията?

— Това е очевидният отговор, но защо? Какво е знаел Устинов, което да не е известно на всички останали апаратчици на КГБ?

Тя ме изгледа.

— За теб е важно.

— Да.

— Страшен случай.

— По-скоро е лично.

— Разкажи ми. — Отпи от виното, изтри уста с опакото на ръката си, наведе се и сложи длан върху моята. Погъделичка ме.

Отпих, поех си дълбоко дъх и погледнах в светлите сиво-сини очи. Знаех, че у нея има нещо, до което никога няма да достигна, но ако успеех да я изненадам, може би щях и да я прелъстя. Не бях говорил за Генадий с никого, освен малко с Рики.

— Разкажи ми — повтори тя.

Разказах й за Генадий и баща ми. Нейното беше талант — слушаше, обгърнала лице в длани, сякаш й разказвах най-интересното нещо на света.

Облегнах се назад и я погледнах.

— Наричах го чичо Генадий. Обожавах го. Генадий се връщаше от Америка като кинозвезда, с приказни подаръци, истории, плочи и новини от една друга планета. Все едно беше ходил на Луната. — Отпих. — Господи, колко исках да съм американец. Не интелектуалец. Истински американец. — Имах чувството, че мога да й разкажа всичко. — Майка ми казваше, че съм роден за американец. Защото винаги бях в добро настроение. Това беше семейната ни шега.

Лили наля вино в чашата ми.

— После Генадий изчезна. Може би ни предаде, кой знае. Баща ми изгуби работата си. Известно време живеехме в мизерия. Аз почнах да трупам омраза. Не знам дали ме разбираш. Дори когато дойдох тук. Мразех всичко руско. Мрънкането, идеологията, суеверията. Мразя мусенето, инерцията. А, и борша.

— И затова се прекрои в нюйоркско ченге.

— Ами да. Нали това е Ню Йорк — всеки си избира роля, а не можех да свиря на саксофон. Генадий искаше да се срещнем, аз отказвах. После си помислих, какво толкова, и се съгласих. Бях престанал да тая гняв. Да съм руснак. Бях съвсем друг човек. Исках да го видя. Отидох в болницата и какво видях — един закачен на системи мъртвец.

— Наистина съжалявам.

— И аз.

— Как е истинското ти име?

— Артьом Осталски. Открай време ми викат Арти. Приех фамилията на майка си.

— Значи Артьом Осталски стана Арти Коен. — Избърса уста със салфетка. За толкова едра, приказлива жена имаше свенлива усмивка. — Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Ще ми кажеш ли, когато откриеш нещо по случая? Материалът е страхотен. Искам да го пипна първа.

Определено знаеше как да те накара да й заиграеш по свирката, си помислих кисело, но казах:

— Разбира се. А става ли ти да ми изнамериш непубликуваните страници от книгата на Устинов?

— Знаеш за това?

— Да.

— Туше — каза. — Договорихме се. — Протегна ръка.

Поех я и я задържах; беше топла.

— Това не е всичко, нали? — попита тя.

Вече бях леко пиян.

— Да. Разследването — имам предчувствие, че ще завърши в Москва. Знам го. Усещам го. А няма да се върна там никога. Никога.

Лили се наведе напред и ме прегърна.

— Няма нужда да се връщаш — каза, — окей?

— Предполагаше се аз да те успокоявам.

— Не е ли все същото?

Пианистът ни погледна, ухили се и подхвана „Някой ме гледа от небето“.

— Тоя ме хареса — засмя се Лили.

— Аз също.

— Мислех, че съм вече прекалено стара за тия неща.

— Не си.

— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита, топлата й длан лежеше на врата ми. Тя се наведе и ме целуна, дълга целувка.

— Това евфемизъм ли е?

— Да — каза и пак ме целуна.

Когато си тръгнах от апартамента на Лили на следващата сутрин, се чувствах добре за пръв път от седмица насам. Беше страхотен ден, появилият се хладен морски бриз издуха влагата. Оставих колата и се поразходих. Пушех и си подсвирквах.

На „Бродуей“ спрях в „Дийн & Де Лука“. Беше в списъка на Максин, ходил бях и преди, но реших да се отбия пак.

Разпитах продавачите и най-после попаднах на един, който помнеше купувача на скъпия нож. Ножът за обезкостяване за над сто долара. Не бях разговарял точно с този мъж, цяла седмица бил на почивка.

— Славянин според мен — каза вежливо.

Беше нисък и спретнат, с дебелите компетентни ръце на готвач и набито за подробности око. Точно подробностите, рутината, разбиват прикритието на престъпника.

— Помня го, защото дойде в деня, в който заминавах на почивка. И беше рано. Дойдох да направя инвентар на готварските книги. Той влезе малко след като отворихме. Магазинът беше празен и веднага го забелязах. Вървеше като болен. Помислих си, че трябва да е бил много красив като момче.

— Продължавайте.

— Наблюдавах го. Понякога чужденците се държат така. Беше като хипнотизиран. Огледа всичко, сирената, хлебчетата, после спря тук и посочи витрината. Говореше много слабо английски. Попитах го какво желае. „Майка ми е, как го казвате на английски… кук? В Русия.“ Успокоих го, че и ние казваме кук. Той посочи ножовете, аз казах, че всички готвачи обичат добрите ножове, и той попита кои точно. Отворих витрината и му показах асортимента ни. Разбирахме се май повече със знаци, но все пак загрях, че му трябва нещо за обезкостяване на пилета. Показах му и по-евтини, но той хареса този. — Продавачът извади стоманения нож от витрината и ми го подаде.

Беше същият като ножа, с който ме нападна копелето от Брайтън бийч.

— Наистина ми дожаля за него — каза, върна ножа и заключи стъклената витрина.

— Защо?

— Очевидно не беше богат, а толкова искаше да избере най-добрия подарък за майка си. Личеше си по начина, по който оглеждаше ножа. Реших, че може и той да е готвач. Съжалих го.

— Задето е беден?

— Не. Беше болен, потеше се. Свали си шапката — затова го помня толкова добре — и видях, че челото му е покрито с отвратителни язвички. Не съм виждал по-лоши. Горкият, имаше СПИН.

14

Улицата беше окъпана в светлина. Почти не я забелязах. Открих телефон и позвъних на Рой Питъс.

— Утре — каза той.

— Сега.

— Не тук. — Питъс си имаше други грижи.

— Къде? — Бях отчаян.

— Ще се опитам, но нищо не обещавам. Затрупан съм с работа. По-късно.

Към пет седях на една пейка до реката, в центъра на Ню Йорк, зад Световния финансов център. Гледах яхтите и чаках Питъс.

След малко пристигна, свали сакото си, внимателно го остави на пейката, извади две картонени чаши кафе от кафяв хартиен плик и ми подаде едната. Беше с бяла риза и вратовръзка на райета.

— Какво има? — попита.

Разказах му за мъжа с ножа. За язвите.

— Разбирам.

— Какво толкова разбираш? Би ли ме светнал, ако обичаш? Какво друго научихте?

Питъс заслони очи от слънцето и погледна към реката, после остави кафето на земята, наведе се напред и сключи пръсти.

— Вече разполагаме с отпечатъци от ножа. Имаме касетата, сега и описанието му от продавача. Кръв, буркана с пръстите на Олга. Всичко се връзва. Мисля, че го идентифицирахме.

— Руснак?

— Руснак или поляк. Открихме човек на летището, който вероятно го помни. И знаеш ли защо?

— Не.

— Името му било Лев, като на бащата на служителя. И двамата били поляци, адаши, затова го пуснал, без да го провери обстойно.

— Олга?

— Отпечатъците от пръстите в буркана са на Олга Грос. — Пак надигна глава и внезапно подхвърли: — Кажи ми нещо, инспекторе, замислял ли си се някога за ядрените оръжия?

— Моля?

— Ядрените оръжия.

Какви ги плещеше тоя? Мен ме нападна мъж със СПИН, накапа ме с кръвта си, а Питъс все едно ми говореше на друг език.

— Не знам. Ние ги произвеждахме, Русия също! И прочие.

— Говоря за това, което се слага вътре, за радиоактивните вещества.

— Баща ми все опяваше, че стронций 90 от американските бомби ще попадне в тревата и кравите ще започнат да дават отровно мляко.

Питъс не се засмя.

— В Уайоминг казвахме същото за руските бомби. След всяка служба се молехме за душите на горките руски деца. Тревожех се за тях. Не казвам, че има изтичане на радиоактивни материали, само че ме е страх. Контрабандата им от Русия в Европа и Близкия изток тече от години. Говорим за големи дози, достатъчно уран за бомби. Плутоний във все по-големи количества.

Изчаках.

— Застреляха бивш генерал от КГБ по телевизията в Ню Йорк. Няма начин да не плъзнат слухове.

Наострих уши.

— Какви слухове?

Питъс беше разсеян.

— Това ми е работата, инспекторе. Безпокоя се тези неща да не влязат в страната.

Изчаках.

— Мислех си за бомбите в Световния търговски център. За Оклахома сити. Какво ще стане, ако следващия път използват ядрено устройство? Но най-лошото са слуховете. Мисля за всеки самозванец, всеки набеден терорист. Само си представи — някой се обажда на кмета и му казва, ей, Руди, заредил съм радиоактивно устройство в тунела Мидтаун. За пиковия час.

— Това не е просто хипотеза? Нали?

Питъс не отговори. Метна кафето си в кофата за боклук — преди да падне, се разплиска по ръба на чашата.

— Нека просто кажа, че ме е страх, много. Чувал ли си за червения живак? Напомни ми да ти разкажа за него някой път. — Обикновено безизразното му бебешко лице гореше от отдаденост; темата го напомпваше.

Не издържах и го стиснах за рамото.

— Изслушай ме, моля те. Какво общо има това с мен?

— Не знам. Разказвам ти го, защото си намесен някак с убийството на Устинов, а сега и в други неприятности. За което наистина съжалявам. Харесваш ми.

Този селски йезуит бавно ми влизаше под кожата с приказките си. Може и да беше луд. Треперех толкова силно, че разлях горещото кафе по ръцете си. Пак му разказах за нападението, за раните, за мъжа с язвите.

— Съжалявам, инспекторе. Бях зает с други неща. Чувам те, но не разполагам с отговори. Идентифицирахме го, ще опитаме и да го заловим. Междувременно предполагам, че ще трябва да си пуснеш тестове за СПИН. Онзи те е нарязал с ножа и те е накапал с кръвта си.