Червената мъгла

1

На Шереметиево, извисяващ се над гъстата тълпа посрещачи зад бариерата, чакаше увит в коженото си сако Толя.

По-голямата част от полета проспах. Докато си проправях път към митническата проверка, имах чувството, че са ме цапнали по главата. Отблизо, на зеленикавите лампи на терминала, Толя изглеждаше по-стар, отколкото го помнех, по-стар отпреди десетина дни в Брайтън бийч.

— Дойдох да те отведа у дома — каза.

Прииска ми се да избягам.

Толя ме отведе в провинцията на около петдесетина километра от Москва. Сутринта ми се стори ненормално горещо. Горите гъмжаха от излезлите за гъби руснаци. Или си въобразявах. Със звуците се върнаха спомените — сухото пращене на листата, възторжените викове на попадналите на добра находка, траурните гласове на старците, отдаващи дължимото на тъгата на сезона. После идваха сълзите. Не знаех дали да се смея, или да плача.

При завоя на реката, зад горичка стройни, белезникави брези, стоеше жена в бял бански; пушеше замислено, до колене във водата. Имаше тъмна, много късо подстригана коса. Филтрираните през дърветата слънчеви лъчи обгръщаха голата й, загоряла кожа като копринена рокля. За миг се чуваха само шумът на гората и музика от радиото на кацналото на тесния плаж кафене — „Американски пай“.

— Света! Света! Аз съм, Толя.

Гласът на Толя Свердлов изгърмя зад гърба ми. Спусна се към брега на един дъх като хлапе или куче. Момичето надигна глава и лицето й се озари в усмивка; затича към него и го прегърна. Беше едра и закръглена, но той с лекота я изнесе на ръце по хълма и я протегна към мен, като подарък, после свали якето си и я загърна с него.

— Трябва да си луда да се къпеш по това време.

— Пусни ме на земята — каза тя през смях на руски.

— Извинявай — каза и нежно остави босите й крака да стъпят на една туфа листа.

По глезените й имаше кал, като кафяви чорапки. Спомних си колко коварен е пясъкът на плажа в Николина гора, как само покрива калта и винаги излизаш от реката с кафяви чорапи. В Брайтън бийч, докато гледах как умира Лев — когато го убих — обувките ми бяха пълни с пясък.

— Толкова се радвам, че се върна. — Очите й блестяха от удоволствие.

— Такава си е тя, емоционална. А едва вчера се разделихме — каза ми Толя. — Братовчедка ми, Светлана Орлова. Понякога Кити.

— Това от „Ана Каренина“ ли е? — попитах идиотски.

— Не, от „Гън смоук“. — Английският й бе добър; явно ме взимаше за американец.

— Като малки — обади се Толя, хвана я за ръка и подкара в същия дух — гледахме нелегално филми за Дивия запад. Разигравахме уестърните тук. Аз бях Джеси Джеймс, Света — мис Кити.

През цялото време, докато говореше, усещах как сърцето ми препуска.

Толя се извърна към мен.

— А това е моят приятел Артьом. Арти на американски.

Светлана ме погледна право в очите. Протегна ръка и аз се влюбих в нея.

2

— Не ми е по вкуса, скъпи — каза Бърди. Отвори ми вратата, размахвайки евтино книжле в ръка. — Не е като Артър Хейли — добави с мелодраматична въздишка. — Или онзи, Стивън Кинг. Умно момче.

Бърди Голдън приглади грижливо страниците на книгата и я върна на мястото й в остъклената библиотека, донесена в Москва преди повече от шестдесет години. Романите й бяха подредени като по конец, на обложката на всеки бе написано името й, с плавния ръкописен почерк, запазена марка на обществените училища на Ню Йорк в началото на века.

Толя ме метна в Москва. Открих леля си в стария й апартамент в покрайнините. Седеше пред масата си за бридж до прозореца, подпъхнала крак като момиче. Входната врата бе отворена; очакваше ме. Стана и ме целуна бързо, сякаш се бяхме разделили тази сутрин, не преди четвърт век.

— Бърди цени добрата книга — все това казваше.

Не беше снобизъм, защото според нея нямаше по-добър разказвач от Артър Хейли. Естествено, знаеше, че това изобщо не е литература, но пък сюжета си го биваше.

— Хубава история, нали така? Навремето, когато те учех на английски, много обичаше тази дума. Хубава история, казваше, а дали е вълнена16? Седни — добави. — На удобния стол. Не ти е студено, нали? Много си пораснал, Артьом.

Отиде в кухнята и се засуети с чайника.

— Английският ти е добър. — Говореше бързо. — Добре те научих навремето. Нали?

Бърди започна да ме учи на английски с нюйоркски акцент още когато бях на пет или шест. Заедно се „разхождахме“ из Ню Йорк с „Пешеходец в града“ на Алфред Казан и дневниците на Горки. После минахме Уолт Уитман, Стивън Крейн, Уошингтън Ървинг. Заедно се възхищавахме на Томас Пейн, после Бърди ми даде Фенимор Купър и По, Хенри Джеймс и Мелвил, Линкълн Стивънс, О’Хенри и Едит Уортън. Стигнахме и до Дос Пасос и Харт Крейн, Клифърд Одетс и Ъруин Шоу. Отбивахме се в Харлем с Джеймс Болдуин и на Лонг айлънд с Фицджералд. Не знам с какви услуги бе получила книгите Бърди, но те ми вдъхнаха любов към Ню Йорк много преди да отида там.

— Ще ядеш кейк. — Беше команда.

Виждах, че не е готова да обсъжда Генадий Устинов. За нея бе прекалено болезнено, бяха стари приятели. Той й помагаше в лоши времена.

— Кейкът ще ми дойде добре.

През завесата видях, че кухнята е пълна с неща, които й бях изпращал, а тя трупала: кутии с бисквити, буркани кафе, шоколад, аспирин и сирене, всички безразборно наблъскани по шкафчетата. Докато чакаше чайника да заври, вдигна срещу светлината скъпия сапун, който й купих от безмитната зона. Помириса го, огледа етикета от полузабравената страна, опита да разгадае значението му.

Върна се с поднос кейк, маринован патладжан, бисквити, хляб с масло и чай.

Не се беше променила, с изключение на свилите се кости и сбръчканата кожа, увиснала по тях като стар комбинезон. Беше си все така устата и почти толкова будна. Забелязах обаче, че по-често използва умалителни; може и да мислеше, че е единственият останал на една старица начин да изкуши. Бърди поначало не беше обичлива жена, но възрастта донейде я бе смекчила. Сега често използваше фрази на идиш, сякаш се връщаше в детството си.

— Седни. Там, на онзи стол до прозореца — повтори, посочвайки сгъваемия стол, част от комплекта за бридж от миналото й. — Донесохме свои мебели, дойдохме за постоянно.

Грижливо облепеният с тиксо прозорец гледаше към занемарения парцел пред блока на Бърди. Сградите стърчаха като изгнили зъби от болни венци. Под апартамента й имаше държавен магазин, пред който се виеше опашка пенсионери.

Бърди ме приближи и тежко се отпусна на рамото ми.

— Всеки ден идват да чакат на опашка. Да ти кажа ли какво си мисля? Че го правят по навик. И за евтините огризки. Знаеш ли, слязох долу за пръв път от две години насам и видях неща, каквито не съм виждала от младостта си. Печено свинско. Пушени пилета. Стариците идват да зяпат нещата, които ще изядат малко преди червеите.

Върна се на стола си; аз седнах срещу нея.

— Може ли да запаля?

Подразни се.

— Не… Всички сега говорят само за мафията. И как иначе тук, в столицата на мърморенето и опяването, на обвинително вдигнатите пръсти, на измиването на ръцете. Няма дисциплина. Няма уважение — измърмори. — Бърди е направо отвратена, да знаеш. Мафията. Животът не ти харесва? Ами направи нещо, не вини за всичко мутрите… Аз, естествено, познавам истинската мафия — каза, връщайки се към детството си.

В красивата им стара къща във Флатбуш бяха идвали истински господа от мафията, с костюми от лама и бомбета. Сваляли шапки пред майка й, а на нея носели бонбони с формата на цветя и животни, докарани чак от Италия. Бащата на Бърди бил скъп адвокат, с връзки в града и оттам Бърди се запознала с дошлите на консултации Лъки Лучано и Бъгси Сийгъл. Това беше истинската мафия.

Слушайки брътвежа й, започнах да се съмнявам дали изобщо осъзнава, че ме е нямало. Думите й съпровождаше шум, като потракваща в чинийка чаша; беше се предала и сложила изкуствени зъби и протезата не й бе по мярка. А толкова се гордееше със зъбите си. „Знаеш ли как събрах пари да дойда в Москва? — питаше. — С мляко. Имах превъзходни зъби. В Ню Йорк се снимах в реклами за мляко.“

Седеше, отпиваше от чая си и говореше. Времената са тежки, казваше, ако под тежки разбираш, че не можеш да си позволиш дори да занесеш обувките си на обущар. Стоиш си вкъщи. Ако си на фиксирана пенсия в рубли, си седиш вкъщи и гледаш новите милионери по телевизията.

Тя, Бърди, има нещичко заделено, ми каза. След шестдесет години в Москва продължаваше да бъде дъщерята на Ейб Голдън, богатия адвокат. Взе една снимка в лакирана дървена рамка и я вдигна срещу белезникавата светлина — Бърди Голдън на двадесет и две, с бяла рокля и бели кожени сандали на Червения площад. Бърди се бе присъединила към революцията с два скъпи пътнически сандъка; дъщерята на Ейб Голдън пътувала първа класа.

Бърди Голдън пак ще пътува първа класа, каза. Често, особено когато планираше следващия си ход, мислеше за себе си в трето лице. Понякога се стряскам, когато случайно засека отражението си в огледалото над библиотеката, ми довери. Младите така и не разбират, че човек не започва да се чувства стар; ако си верен на себе си, ако си Бърди, вечно си на двадесет и две, готова да покориш света, грозна, но секси. А огледалото показва старица със свита на раздърпан кок рядка коса и сиви очи, забулени от катаракта.

— Достатъчно със самосъжалението — каза полу на себе си. — Помогни ми с това, Арти, миличък. — Клекна до библиотеката с евтините издания, подредени по предпочитание: Артър Хейли, Рос Макдоналд, Робърт Б. Паркър — беше луда по инспектор Спенсър, рецептите му и красивата му приятелка. Заопипва зад тях, докато пръстите й не попаднаха на скрит механизъм, издърпа го и панелът поддаде.

Измъкна няколко тетрадки, отдели ги встрани и извади тънък албум.

Сложи го на кремавата кожа на легендарната си маса за бридж и го отвори.

— Може ли да запаля?

— Вече ме пита. За сенилна ли ме мислиш? Не, не може. Вредно е за здравето. Твоето и моето, ако се не лъжа.

Бърди отвори албума. Снимките бяха покрити с паус: майка ми, широко усмихната, в цигански костюм; баща ми, красив мъж на около тридесет, с други красиви мъже, единият с предизвикателно накривена барета, другият с пура: Че Гевара, Фидел. Приятелите му. Идолите от детството ми. На третата снимка през смях намигаше на апарата, метнал ръка през рамото на младеж, който също се смееше. Бяха на брега на Москва река също като нас с Толя, но на тези двамата банските стояха като излети.

— Дипломатически плаж номер три — каза Бърди. — Знаех, че свалят там чужденки. Намирах им презервативи. Баба ти побесня.

Другият на снимката беше Генадий Устинов.

Имаше още: аз с училищната униформа изглеждах идиотски тъп. Аз с колата в Ню Йорк, малко след като пристигнах. Мама като булка със стилен костюм и шапчица; претенциозен студиен портрет на родителите на Бърди, заснет в Ленинград, преди да заминат за Америка в края на миналия век.

Имаше снимки на млади служители на Коминтерна с колела, на пикници, на Червения площад, лекомислено махащи с ръка, весело усмихнати. Предизвикателни момичета в летни рокли се смееха срещу апарата. Намахани момчета позираха с велосипедите си. Все другари на Бърди.

— Всички вече покойници — каза рязко тя.

— Как е Бела Николаевич? — питах.

Той бе последният от любовниците на Бърди, лустросан унгарски дипломат. През шестдесетте за кратко беше маоист, после се отказа от всичко земно и се отдаде на Дзен будизма в един манастир до Москва, който смърдеше на котки.

— В гроба. Всички си отидоха. Най-хубаво за Бела беше през войната, когато прие за свой дълг да стане шпионин. Виждам на 180 градуса, казваше. А сега е мъртъв. Всички са покойници. Или изкуфели. Знаеш ли кое мразя най-много, Артьом? Изкуфелите старци. Не за това дойдохме. — Тя махна към облепения прозорец, към телевизора и народните представители, сипещи отрова по опонентите си. Някакъв мъж на подиума залитна. — Пияница. Всички са пияници. Ние бяхме за реда. За дисциплината. Дойдохме, за да живеем тук. — Разбрах, че Бърди още вярва, истински.

Знаех историята, но това е Историята на Бърди, затова се приготвих да я изслушам. Бърди не желаеше да се признае за победена, нищо че навремето бе вложила цялата си енергия в, според нея, най-печалната авантюра в историята на тази проклета страна. Бърди бе сред чужденците, прегърнали великия социалистически експеримент и пристигнали в Съветския съюз в края на двадесетте и началото на тридесетте години. Чак след тях идваха шпионите, като Филби и Блейк, все професионалисти, пообъркали конците. „Ние дойдохме да живеем тук“, казваше Бърди.

Поколението на Бърди се вляло в революцията с масите си за бридж, шевните машини „Сингер“ и книгите си. „Дойдохме, защото вярвахме“, казваше. Вярвали с едва ли не наивен трепет в равенството, в благородството на труда. Повечето били интелектуалци, които не можели да различат трактор от танк. Самата Бърди изкарала школата за трактористи в Александров, нищо че в страната пристигнала през Бремен с джобове, пълни с бащините й долари. Известно време шиела работни облекла в комуна искрено вярващи в каузата западняци.

— В началото на тридесетте нямаше цинизъм — каза Бърди и подхвана любимата си история. Аз си взех още кейк; тя одобрително ми кимна. — Циник беше само Сталин. Искаш ли да ти кажа кой кого уби?

— Казвала си ми — отвърнах и тя изсумтя.

Бърди работила в Коминтерна. Инструментът на Ленин за разпалване на световна революция вербувал хлапета като Бърди; седели със скъпите си американски обувки в сградата до Болшой театър и планирали краха на капитализма. Служителите като Бърди Голдън четели чужди вестници, слушали Би Би Си. „Преслушвахме пулса.“

Свали очилата си и продължи отсечено; гласът й още безпогрешно издаваше Ню Йорк.

Бърди намирала солидарността за секси, безкласовото общество възприемала като поезия. Властвали свободната любов и фолкмузиката. Изкусителна култура. Сетих се за Лили Хейнс и родителите й, също стожери на каузата.

— Познавах ги всички — каза Бърди, спомнила си лидерите от младостта си. Каквито и зверства да бяха извършили, за нея оставаха красиви мъже по едно вълнуващо време. Бърди преди твърдеше, че е ходила с Пол Робсън17, което винаги ни разсмиваше. — Бяха поети.

— И другарят Мао беше поет.

— Имаш голямата уста на майка си. — Намигна ми, сякаш бях минал някакъв тест.

Бърди дала парите си на революцията и на съпруга си Гурам, грузинец, офицер от Червената армия и много красив мъж. В името на Гурам и сина си, и на каузата, Бърди като всички останали приела съветско поданство. Когато започнали чистките, хибридите като нея останали двойно по-беззащитни пред маниакалната ксенофобия на Сталин. За собствените си посолства вече били чужденци. На никой не му пукало.

През 1937 арестували съпруга на Бърди, чичо на майка ми: бил женен за американка и следователно заклеймен като „враг на народа“. Прекарал осемнадесет години по трудовите лагери. През 1939 арестували и Бърди, съпругата на „врага на народа“. Стефан, синът й, бил захвърлен в приют за „Деца на враговете на народа“.

Стефан спрял да говори английски от страх. Да говориш английски значело, че си шпионин. Удавил се на деветнадесет. Баща ми твърдеше, че е самоубийство, мама — убийство. Смъртта му уби Гурам.

— Умря от разбито сърце — каза Бърди, сякаш говореше за болест като рака. — Всичките ми познати се покриха. Спряха да говорят английски, за да не си навлекат разстрел. Забравиха кои са, започнаха да шепнат.

Не и Бърди. Бърди си останала Бърди. Измъкнала се от лагера. Барикадирала се в московския си апартамент. Войната дошла и си отишла. Сталин умрял, Джо Маккарти — също; Бърди не правеше голяма разлика между двамата.

Личният й бунт се изрази в това да дава частни уроци на всички проявили желание деца; вдъхна ни истинска страст към езика, Америка, Ню Йорк. Попихме с готовност урока. Видели бяхме как възрастните плачат за красивия мъртъв млад президент Джон Кенеди. Всеки знаеше, че Америка е страната на свободата, дом на смелите и Елвис.

Сега в апартамента, в който бях прекарал толкова много време, си спомних всичко. Можех да разкажа историите на Бърди като молитви. Бърди, това бях аз.

Бърди пое ръката ми — нейната бе суха като змийска кожа.

— Питал ли си се в какво вярвам аз сега? Мислиш, че съм като другите нещастници, че съм се отказала? Дорийн, помниш ли я, англичанката с хубавата кожа? Изкара войната в стая без прозорци и огледала. Спа с години. Бърди не спи. Бърди не е за окайване — говореше тихо. — Бърди не рони сълзи за Сталин или Горбачов, дето говореше като селянин, нито за Елцин, нито за себе си. Сталин уби съветската мисъл. Никой не очакваше от нас да задаваме въпроси. Единственият ни избор беше да оживееш или да умреш. Чак сега започвам да се питам. Бърди Голдън ще умре с всичкия си. Искаш ли още? Харесваш ли историите ми? Скоро ще умра и край с тях.

— Има ли истории и за Генадий Михайлович? Никога не си ми разказвала за чичо Генадий.

— Питаш дали предаде баща ти ли?

Бърди ми показа снимка на татко и Устинов във военни униформи.

— Горките, да отбиват служба по онова време. — Сетих се за дните си в израелската армия.

— На тях им харесваше, глупчо — сопна се Бърди. — Така можеха да си играят на войници. Искаха да са герои. Беше през петдесетте, да си войник беше патриотично. А и те бяха офицери, не прости солдати. Бяха щастливи.

Направих гримаса.

— Какво, мислиш, работеше баща ти? — попита Бърди.

Допих чая си.

— Беше в КГБ. Сам го избра. И му харесваше. И на двамата им харесваше, разбираш ли? Беше им в кръвта. Същият си като майка си. Беше несдържана, летеше в облаците. Знаеш ли, че навремето си бе добър журналист? Само че така и не й стигна кураж да постъпи правилно, не умееше да отказва учтиво и да се мазни срещу услуги. Онази нейна уста нямаше затваряне. Обичах я точно заради това. Създаде много проблеми на баща ти, но той не спря да я обича. Толкова му признавам.

— Моля?

— Какво, мислеше го за светец ли? Беше от КГБ. Като Генадий. И двамата не бяха ангели.

Не питах, но Бърди нямаше да ме остави току-така.

— Искаш да знаеш дали Генадий е предал баща ти? Дали е доложил думите на майка ти, вицовете й, озлоблението към системата, опитите да изпрати информация на приятелите си зад граница? Не знам. Генадий, разбира се, беше влюбен в нея.

Предполагам, че винаги съм го знаел.

— Обичаше я още отпреди баща ти, а Генадий много го биваше в говоренето, помниш ли? Можеше да омагьоса всеки. Но тя предпочете баща ти.

— Разбирам.

— О, не се дръж като дете. Не е предал баща ти заради това. Ако го е направил, е било, защото е вярвал в системата. Генадий беше красив мъж наистина. И винаги идваше да ме види на рождения ми ден, всяка година. Обичаше те, Артьом. Наистина го болеше, че отказваш да се срещнете. Накрая се оказа, че знае прекалено много за всичко това. — Махна с ръка — говореше за Москва, Русия, за живота. — Знае почти колкото Бърди — отплесна се. — Видя ли го в Ню Йорк?

— Не.

— Получи ли сладкиша ми?

— Изядох го до троха.

— Искам да ми помогнеш, Артьом.

Не бях чувал Бърди да моли за нещо. Беше пословична с това. „Ако на Бърди някога й потрябва нещо, каза веднъж майка ми, ще трябва да се досетиш какво е. Никога няма да те помоли открито. Има гордост, с лопата да я ринеш.“

— От какво имаш нужда? Какво мога да направя за теб?

— Женен ли си, Артьом, миличък?

— Не се дръж като еврейска майчица. Бях женен навремето.

— Навремето? За пет минути, когато беше на осемнадесет. И какво стана? Кръшна и тя те заряза. Фу! Тази твоя Евива беше малко трътлеста, но далеч нелоша за израелка. — Впи замъглените си от ревматизма птичи очи върху мен.

Ухилих се.

— Държах се лошо. Бях много млад.

— Ожени се. Ще живееш по-дълго.

— Кажи ми какво искаш.

— Да ми кажеш кой уби Генадий Михайлович.

Разказах й за Лев и убийството, и за мафията.

Тя направи гримаса.

— Остави това. Кой го е уредил? Кой е изпратил убиеца?

— Стана случайно.

— Не ставай глупав. — Също като мен не можеше да понесе, че смъртта му е станала погрешка, че е безсмислена.

Тя затвори очи.

— Уморих се. Можеш да изпушиш една цигара, преди да тръгнеш. — Поспря, за да подсили напрежението. — Познай кого видях?

Все пак бе остаряла. Прескачаше от тема на тема, без да се усети.

Хвана ръката ми и я стисна.

— Кой, миличка?

— Не ми викай „миличка“. И зарежи този поглед. Въпреки това ще ти кажа. — Присмиваше ми се.

— Кой?

— Чьом Бродски — каза го с триумф. — След всичките тези години Чьом се обади на Бърди. Дойде ми като гръм от ясно небе. Да видя, кога беше? Преди няколко месеца. Искал да се видим, да побъбрим. За доброто старо време. Да бе, и папата е евреин. Аз се правя на недостъпна: „Съжалявам, Чьом Арнолдович, вие сте известен човек и ви се полага уважение, но аз съм малко по-стара, така че ще трябва да дойдете при Бърди. Вече не излизам“. „Ще изпратя кола — ми казва той. — Ще дойдеш на вечеря в «Метропол».“ И изпрати, и то каква. Твърдеше, че било „Мерцедес Бенц“, но повече ми приличаше на катафалка. Немска на всичкото отгоре.

— Може ли да те питам нещо, лельо Бърди?

— Някога да съм отказвала да ти отговоря? Да съм те лъгала? Питай.

— Спала ли си с Чьом Бродски?

Намуси се, после избухна в смях.

— Е, сама те научих да задаваш въпроси. И то какви. Веднъж, всичко продължи един уикенд.

— Обичаше ли го?

Заразгръща албума си изчервена.

— Какво искаше?

— Тетрадките ми.

— Какви тетрадки?

— Такива. Записвам нещата в тетрадки. Бърди си води бележки от тридесет, може и четиридесет години. Откъде е разбрал Чьом? Клюки. Слухове. Обичайното. Всички знаят, че Бърди все си пише нещо. Само Чьом е достатъчно умен да се сети, че в тетрадките има хляб. Има информация. В тази смехотворна страна информацията винаги ще се котира. А това Чьом го знае най-добре. Сега е навсякъде, купува какво ли не, вестници, телевизии, онези сателити. О, не използва името си; господин Чьом Бродски, депутатът, господин Знам всичко за Русия се оттегли от активен живот. Но аз знам. — Тя отпи от чая. — Познавах хората. Записвах си това-онова. Имаше години, в които нямаше какво друго да правя. През войната. През чистките. Бърди си седи вкъщи, кротува си и пише в тетрадките. Кой ще ти забележи с какво се занимава някаква си грозна старица?

— Какво записваше?

— Искаш ли още кейк? Хайде, дояж последното парче.

— Благодаря. — Изядох го.

Без да забележа, се беше стъмнило. По блока от другата страна на двора пестеливо заблестяха жълти електрически крушки. Дръпнах плетените завеси и пуснах лампата. В светлия кръг личеше колко много е остаряла.

Посегнах към чантата си.

— Малко шнапс?

— Защо не?

Разлях в чаените чаши от уискито от безмитната зона.

— Какви неща? Всякакви. С кого съм се срещнала. Кого познавам. Политика. Пари. Кой с кого спи. За чорапите на Андропов. Знаеш ли, че носеше копринени чорапи? За Пол Робсън. Какъв глас!

— Даде ли тетрадките на Бродски?

— Мислиш ме за изкукуригала ли? Разбира се, че не. На Чьом Бродски не бих дала и използван лейкопласт. Тетрадките са за теб. Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш за тях, когато си отида. — Усмихна се като стара котка. — Когато си отида. Което ще е скоро, но засега се държа.

— Разбира се. Обещавам. Лельо Бърди?

— Много хубаво уиски, миличък. Какво?

— Да си чувала за червения живак?

Бърди изцъка с език.

— Ура за червения живак. Изведнъж всички луднаха да го търсят. Само това чувам от чужденците, писателите, сценаристите. Толкова много приказки, слухове. Разбира се, че съм чувала. Използват го за ядрени оръжия. Знаеш ли какво казвам на репортерите? Че имам връзки и мога да им набавя. Някои даже предлагат пари. — Просълзи се от смях.

— Наистина ли можеш?

От съседния апартамент се дочу кавга. Разплака се дете, изпищя котка.

Бърди уморено потри чело.

— Защо не продаде тетрадките на Чьом? Червив е с пари, ако ме извиниш за израза.

— Няма нищо. Не искам парите на Чьом. Мислиш го за велик човек ли? Окей. Само дето е другарувал с лоши мъже. Мъже, които разбиваха профсъюзи. Крадяха пенсиите на хората. Бомбардираха невинни деца в Камбоджа. Във Виетнам. Беше приятел с Робърт Максуел, с Маргарет Тачър, даже с Ричард Никсън. И сега се движи сред лоши мъже. Уморена съм — каза и аз разбрах колко се депресира да говори за мъж, когото някога е обичала и който се е погаврил с идеалите й. — Уморена съм.

— Да те отведа ли в Америка, лельо Бърди? Мога да го уредя.

— Какво ще правя в Америка? — пита строго. — Мястото ми е тук. Просто съм уморена.

— От какво друго имаш нужда?

— Само да си почина малко. Ела утре.

— Може ли да доведа един човек?

— Момиче?

— Момиче.

— Красива ли е?

— Много.

— Тогава ела с приятелката си, Артьом. Елате в сряда. Ще гледам да си оправя косата.

Когато я целунах, напипах костите й, тънки и крехки като евтини китайски клечки. Вдигнах куфара си.

— Колко точно са лоши сегашните приятели на Бродски?

Тя ме погледна.

— Достатъчно да опитат да ме убият.

3

Някой ме следеше от мига, в който излязох от Бърди, до хотела, където ме уреди Толя. Може и да бяха призраци. Или духове. Седях в таксито като насън, вдишвах изгорелите газове от колите, вдишвах Москва и зяпах тила на шофьора. Имаше дълга коса.

Права ли бе Бърди? Беше ли Чьом Бродски лош човек? Толкова ли бях поласкан от вниманието му, че не го забелязах? Не ми бе казал за срещата им в Москва. И какво от това?

Не вярвах на Бърди. Беше стара, живееше в миналото. Яд я беше, че мъж, когото някога е обичала, е станал приятел на Ричард Никсън. И задето светът й се бе сгромолясал.

И кой би я винил?

За мен новата Москва бе чужда, за Бърди трябва да бе по-лоша и от смъртта. Имаше билбордове и неонови надписи, реклами на „Кола“ и „Марс“, „Версаче“, „Шевролет“, „Плейбой“, стриптийз клубове. Имената на улиците бяха сменени, пътищата — пълни с коли. Видях „Алфа Ромео“, беемвета, джипове, буици, рейнджровъри. В насрещното платно ни изпревари „Мерцедес“ със затъмнени стъкла, фаровете му блестяха, изпод гумите и от ауспуха хвърчаха чакъл, отровни газове, корупция. Купих си „Известия“ — имаха бизнес страница. До вестникарската будка дремеха просяци.

Помнех много неща, разбира се, но основното бе колко пуста е Москва в сравнение с Ню Йорк: малко коли и магазини, никакви реклами. Е, вече не беше така. Зави ми се свят. Стори ми се, че дори видях полицейски „Шевролет“ в бяло и синьо.

Казах на шофьора да покара из центъра. Зад гара Славянска видях двама мъже да изхвърлят нещо увито в чаршаф. След секунди две хлапета с фенерчета дойдоха да приберат боклука, над главите им с писък пикираха чайки. Пред Беларуската гара беше пълно с бабички, които продаваха нещо, стояха неподвижно, вдигнали стоката пред гърдите си. Забелязвах това, което виждаха туристите; бях просто турист.

Таксито спря на един светофар; дете, може би момиченце, на около пет години провря глава през прозореца и запроси дребни. В замяна предлагаше „Космополитън“. Имаше лице на клоун; срещу няколко монети изнесе цял цирк.

Горката Бърди.

Обичах я, но какво знаеше тя? Откъде можеше да знае? Всички уважаваха Бродски. Всички. Ако изведнъж обявях, че държи на служба наемни убийци, щяха да ме пратят директно в лудницата. Върнах се в хотела, прекалено уморен да отбележа друго, освен музиката от „Огнени колесници“; точеше се от колоните на тавана като кошмар. Взех приспивателно.

Когато се събудих, вече беше сутрин. Светлана седеше на леглото, наблюдаваше ме усмихната и с едно око гледаше метеорологичната прогноза с Джо Вит. Последваха го Кейти и Брайънт от центъра „Рокфелер“.

— Тези хора познати ли са ти? — попита Светлана.

Кимнах — нюйоркското шоу „Днес“, по Суперчанъл.

Върнал се бях в Москва след двадесет и пет години и гледах „Днес“.

— Как влезе? — попитах идиотски, още замаян от хапчето.

— Примолих се на камериерката. Казах, че съм ти съпруга. Държах се много мило. Казва се Ирина — добави.

— Ти поначало си мила.

Светлана се изправи и свали якето си, после бавно пуловера и дънките. Надигнах се, прегърнах я и придърпах при себе си в леглото. Нямаше глупави разговори, шеги, неловкост или любовни увертюри. Беше абсолютно директна — желаеше ме.

По-късно се облякохме, слязохме долу и закусихме. На пианото в ресторанта жена в черна рокля забавляваше бизнесмените с композиции на Андрю Лойд Уебър. На излизане от хотела спрях на рецепцията и поисках ключ за Светлана.

Малката й кола беше навън. Лимона, така казваше Светлана на отровножълтия си „Трабант“.

— Продаде ми го един приятел от Източен Берлин. На майтап, след падането на стената.

Трабантите пак бяха излезли на мода сред държащите на имиджа си рокери и художници. Баща ми би се чудил дали да се смее, или плаче. Майка ми щеше да го намери за смехотворно.

— Малката ми косачка с мотор — потупа колата си Светлана. — Непрекъснато се чупи, но си го обичам.

— Много е шик. — Хилех се като глупак.

Тя изглеждаше чудесно.

Искала да напазарува, така ми каза.

Някакъв старец се препъна на стълбите към магазина зад хотела. Имаше лицето, брадата, шапката на стар евреин. Две пъпчиви хлапета му се подиграха.

Светлана усмихната помогна на стареца, след което се обърна към момчетата и им се скара жестоко. Направи го импулсивно, не за да се изхвърли. Когато приключи с тях, влезе в магазина и тръгна към щанда с плодове.

— Това беше много мило — й казах.

— Кое? — С присвити очи оглеждаше замразените риби.

Опитах се да разбера какво точно става между мен и Светлана. Четвърт век се бях страхувал да дойда в Москва. После пристигнах и хлътнах по тази жена, която сега през смях четеше етикетите на замразената риба. Бутах количката, тя я пълнеше бавно, разговаряхме. Исках я повече, отколкото някога съм искал нещо, но нямах нищо против и да почакам. Всичко бе съвсем естествено; тя някак успяваше да е едновременно отпусната и страстна, аз пък се чувствах възбуден и спокоен. Докато разглеждаше сладоледите, я прегърнах и целунах.

— Да се качим в стаята ти — каза и просто заряза препълнената количка.

Когато Светлана си тръгна, аз най-после разопаковах багажа си, после излязох на разходка. На „Арбат“ трупа мъже в клоунски костюми изпяха „Хава Нагила“, после „По-печени от Риц“. Шестте телевизора на една витрина излъчваха мексикански сапунки; притиснали нос в стъклото, няколко души гледаха „Богатите също плачат“.

Пресякох града към старата сграда на радио „Москва“, където работеше Толя.

Навсякъде бяха изникнали будки и сергии. Човек можеше да си купи какво ли не; аз купих вестник. Заглавията в таблоидите тръбяха, че Атила, Хитлер и Джефри Дамър18 са пратени от извънземните, за да провалят богоизбраните руснаци. Прочетох как чеченците се научили колко важно е подслушването с любителски радиостанции от скандалите покрай Чарлс и Даяна.

Открих Толя и слязохме на кафе в барчето.

— Представяш ли си — каза той. — Отивам да правя един репортаж в Кавказ и се срещам с група диви планинци. Истински чеченски главорези в колиба, с рунтави овчи ямурлуци. Бяха пет-шест, всичките барутлии. Подадоха ми бутилката, после насядахме покрай радиостанцията. Слушат и си умират от смях. И какво мислиш слушат? Как принц Чарлс и принцеса Даяна говорят с любовниците си. Чарлс казва на Камила, че иска да е на мястото на тампакса й. Вождът на чеченците пита: „Какво е това тампакс?“. Очите им ще изхвръкнат от любопитство. Мислят си колко е супер да прихващат всеки разговор, всяка информация. Запленени са от потенциала.

Излязохме през главното фоайе. На пожълтяла снимка на стената видях мъж с жилетка и очила, зад едновремешен микрофон. Първото предаване на радио „Москва“, гласеше надписът; мъжът с триумфалната физиономия казваше „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“.

Радвах се да видя Толя. Истината е, че имах нужда от него. Можех да се оправя дори при сменените имена на улиците и спирките на метрото. Стига да не изпитвах и страх.

— Добре ли си? — изгледа ме Толя.

Ами да, помислих, супер. Като изключим факта, че преди десетина дни вдишах дълбоко съдържанието на онзи куфар на плажа в Бруклин и че всеки момент мога да се гътна от радиацията или да си събирам носа по пода. Поне тестваха трупа на Лев и потвърдиха, че няма СПИН. Поне това. Бездруго ми беше тотално сюрреалистично да съм обратно в Москва.

Влюбил се бях от пръв поглед в рускиня, но с кого можех да го споделя? Рики, горкият, още бе в кома, крепеше се на фантазия. Оказа се, че леля ми Бърди от шестдесет години поддържа по-добър архив от КГБ и бе или луда, или хитра дотам, че да рискува за това живота си. Още не можех да докажа връзката между убийството на Устинов, наплива на радиоактивни вещества в Ню Йорк, мъртвите кучета, Олга, Лев. Кой, ако не Лев, посегна на Рики? Доказателствата сочеха, че не е той.

Не разбирах и новата Москва. Шефът на Толя например още имаше на бюрото си седем телефона с шайби, а светофарите светеха от дъжд на вятър, защото така им харесваше.

— Гледаш с очите на американец — каза ми Толя. — Не търси логика.

Клюки за кръстници и мутри се пускаха неуморно. Сега си имаме колкото щеш американски младоци, играят си на журналисти и разнасят клюките, каза Толя. Събират се на бургери в Тренмос, или в хотел „Радисън“ на капучино, или пред Болшой за екстази. В свободното си време въртят далавери с каквото им попадне, от консервирани плодове до радиоактивни материали. Истински представители на непукисткото поколение, разнасят клюките за кеф.

Разказах му за Рик и братовчед му в Шанхай.

— Кажи ми повече за тоя твой псевдоним.

— Значи Дон е братовчед на твоя приятел? Сериозно? Светът вярно е малък. Другарят Дон беше суперточен пич, изкарвали сме си страхотно. Имаше разкошна нелегална колекция албуми на „Бийтълс“.

— Би ли ми спестил носталгията по рокендрола от комунистическо време?

— Ти обичаш джаз, забравих — каза Толя пренебрежително. — Ред Меркюри, Червения живак, значи. Направих го мой псевдоним по две причини. Както ти казах, аз бях ядреният диджей. Голямата експлозия. Властите се изстреляха в небесата. Хората не знаеха за червения живак, аз им отворих очите. Бях смъртоносен, но неуловим. Кефехме се, това ни беше останало, да се кефим, или да умрем. А аз се падах господ бог на гъзарите.

— Трябва да си бил пълен изрод — казах с възхищение. — Искаш ли да прескочим да пийнем по нещо?

— Много ли ти се пие?

— Мога да устискам.

— Добре, защото искам да се отбием при един приятел в „Известия“. Младият Едуард е много печен по темата за червения живак. Казвате ли още печен?

— Аха! Обичам миризмата на напалм вечер. Обожавам го тоя филм. — Едуард Сколник погледна плаката на „Апокалипсис сега“, окачен на стената в офиса му в сградата на „Известия“.

Сколник беше на двадесет и пет, отракан млад репортер с кевларена жилетка и бейзболна шапка, обърната на тила.

Стаята беше осеяна с филмови плакати и бирени бутилки.

— Сутрин — поправих го.

— Какво?

— Напалмът сутрин.

Едуард се усмихна, бръкна в бюрото си и поклащайки го между пръстите си, протегна към нас прозрачно пликче, пълно с бял прах.

— Искате ли? В Москва коката минава за много шик; ако при Горби беше като през шестдесетте, значи сега сме седемдесетте. Искаш ли да видиш Студио 5419? Мога да те заведа. Същото е, само че много по-диво. Момичета. Момчета. Търговия с роби. Клуб, в който американки се разсъбличат за руски мутри. Каквото си поискаш. — Демонстративно смръкна и втри дрогата във венците си.

Едуард и Толя поклюкарстваха малко, после Едуард небрежно каза:

— Някой изкупува вестници, телевизионни компании. Даже ТАСС, за бога. Предадоха, че в Сибир бандити отвлекли сина на предполагаем търговец на червен живак и някой пробва да го изнудва. Чешки репортер пише, че е купил червен живак на черния пазар във Владивосток — опитват да купят репортера. Ще ви покажа нещо. — Разговорният английски на Едуард беше цяло поколение по в крачка от този на Толя.

Пъхна във видеото касета — на екрана се появи Джими Суагър и заговори на перфектен руски20. Беше направо зловещо, като религиозно караоке.

— Пардон — каза Едуард и превъртя напред. Когато отново пусна видеото, в кадър се появи гола стая със Сколник и някакъв седнал зад бюро дебелак. Нямаше друго, само една радиостанция и метална кутия. — Хванах едно приятелче да ми го заснеме нелегално. Гледайте.

Мъжът отвори кутията и измъкна стоманен профил. Извади от бюрото чук, клекна на пода и заудря по метала. Блъскаше, а от устата му към камерата се лееше отвращение.

— Предлага ми мостра. Твърди, че е плутоний. Може и да е.

Разхвърча се прах. Мъжът се разсмя.

— „Спокойно, казва — подхвана ролята на разказвача Едуард. — Това е само детергентът.“ С него неутрализират радиоактивните свойства. Мъжът преди е бил учен, сега е търговец на скрап. Продава мостри, опаковани в детергент. Обикновено на така наречените перачи на пари, хората, които лансират малки суми от името на големите банкери. Опаковани в прах за пране. — Изхили се и втри още кока във венците си.

— Това е нещо като двупосочна улица — ако внасяш кокаин, измисляш мит за уран. Ако искаш плутоний, пускаш легендарна дрога. Познавам хора, които изкупуват полета мак покрай Чернобил; цветовете били страхотно големи. Като парите от опиума. Радиоактивен мак — пак се изсмя. — Стига ли ви?

Поклатих глава.

— Бира?

Съгласих се.

Сколник затършува из бюрото си и измъкна „Будвайзер“ в кутийки.

— Виж, Русия е един разграден двор, всеки ще ти го каже. Няма нищо описано. А ние си умираме да подлагаме задници. Някой олигофрен в Държавния департамент на САЩ решава, че ядреното оръжие на Казахстан ще е в по-сигурни ръце в Америка, и ние вече се блъскаме на опашка да го отпразнуваме. Обичаме купоните. Познавам един руски генерал, имаше цяла бойна глава, готова за транспорт до Либия. И какво? Това е само върхът на айсберга, а аз ти говоря за „Титаник“. Мислиш ме за маниак на тема конспирация ли? Ами такъв съм си. Единственият изход е да се отървем от всичкия плутоний. А руснаците никога няма да го направят. Така че, бинго, взаимно осигурено унищожение, MAD на английски. Това е един луд, луд свят. Лудият Макс. Доктор Стрейнджлав. Нелегален трафик на ядрено оръжие. Изтичане към терористите. Този път говорим за бавна смърт, наистина бавна. Милиони случаи на деменция, милион мутанти. Ще ти покажа нещо друго. — Зареди нова касета във видеото.

Заснежени поля. Брезови гори, изоставени блокове, като този на Бърди, разпадащи се, с разбити фасади. Малко чист сняг, после врата, завод, тръби.

— Какво е това?

Едуард Сколник отпи от бирата си и стопира кадъра.

— Един от заводите покрай Томск 7, произвежда ядрено гориво за оръжия. Същият завод отоплява половинмилионен град. Свързахме цивилната и военната си икономика така, че да не можем повече да ги разделим. Никога, разбираш ли. Виждаш ли тези тръби? Вървят трийсет километра през девствена гора — единствената девственица в гората. — И Сколник беше шут като Толя. — Из цялата страна има ядрени централи. Енергията, с която се захранват, захранва и градове, фабрики, блокове, училища. Искаш ли да видиш запис на деца, родени в Семипалатинск? Живи домашни филми на ужасите. — Хвана няколко касети от бюрото. — Мога да ви заведа. Мога да ви уредя плутоний. Или да мръднете до Чернобил за половин, за един ден. Какво ще кажете?

— Трябва да пийна нещо — казах.

— Сигурен ли си?

— Какво, да не си ми майка? Да, сигурен съм. Ще дойдеш ли? — попитах, но Едуард се беше залепил за телефона.

— Внимавай — каза Толя. — Може да си изпросиш куршума някъде.

Едуард отсечено махна и извика след нас.

— Много съм готин да свърша така!

Толя закопча сакото си.

— Да отидем в „Метропол“, може да засечем някой. Или да мине Светлана.

— Никога ли не се прибираш у дома си?

Сви рамене.

— Жена ми ме заряза заради един от „новите руснаци“. Въшлив с пари, умен. Не я обвинявам. Позволява ми да виждам децата. Приятели сме.

За пръв път издаваше, че и той си има проблеми. Понечих да кажа нещо, но Толя се извърна.

— Няма нужда — каза.

В метрото отвсякъде ни притискаха тела; смрадта на пот, парфюм и Русия ме задави. Толя се извисяваше над мен. След малко извика:

— Мислиш да се уредиш с братовчедка ми, а?

— Влиза ли ти в работата?

— Абсолютно.

— Гледай си работата тогава.

Усетих как огромният му юмрук се сключва около рамото ми.

— Чуй ме, американско, империалистическо кучешко лайно. Тя ми е братовчедка. Обичам я. Дръж се добре с нея или ще ти извадя сърцето, преди да е спряло да бие.

— Да слизаме. — Едва дишах.

— Бездруго това ни е спирката — каза Толя и с мъка се измъкнахме от влакчето.

Толя ме притисна към стената.

— Тя си има само мен. Харесва те. Говоря сериозно. Обещай ми в името на мъртвата си майчица.

— Майка ми е жива.

— Стига глупости. Искам да ми дадеш думата си.

Може да беше старомодно, но все пак се развълнувах — Светлана наистина ме харесваше.

Надигнах глава към Толя и казах на руски:

— Обещавам.

Стигнахме пеш до края на „Горки“, сега „Тверска“. Страшно дезориентиращо е да видиш улиците от детството си с нови имена. А сега имаше и туристи, и просяци, стриптийз клубове, рекламиращи голи танцьорки с широко разтворени крака. На ъгъла беше старият хотел „Интурист“. Помня как веднъж нелегално се вмъкнах там да пробвам еспресо. Дори не помнех тогавашния Артьом, само тръпчивия вкус на кафето. А може да е било и друг хотел, нещата от миналото се бяха замъглили. Сега на тротоара мъже с фини италиански обувки говореха по мобилните си телефони. „Бизнесмени — подхвърли Толя. — Новата сол на земята.“

Войниците се бяха изпарили от Червения площад. Нямаше го набиващия крак караул пред мавзолея на Ленин. Видях да влизат няколко туристи. Екип снимаше епизод от „Нюйоркска полиция“.

Червеният площад винаги ме е плашил, особено когато манифестирахме на Първи май или се кълняхме на революцията пред мавзолея на Ленин. Винаги се преструвах на болен, но татко ме принуждаваше да ходя.

Самият мавзолей ме ужасяваше — спаруженото тяло на Владимир Илич, дискретното осветление, сифилитичното оранжево сияние, ужасът, че може да ме забравят вътре.

Една година Андрей Фьодоров забеляза, че ухото на Ленин го няма. Каза го с типичния си висок, нафукан, официален тон на първенеца подмазвач. Затвориха мавзолея, а ние останахме вътре, докато пазачите с автомати опипом претърсят пода за ухото на Ленин.

Ти си предател, си казвах, когато класът ми посещаваше мавзолея. Пред теб е великият човек, създал този великолепен, приказен свят точно за момчета като теб, а ти си мислиш само за ухото му и дали, когато са го балсамирали, са извадили вътрешностите му през носа като на египетските фараони.

Сега всичко беше изчезнало, площада бяха обсебили туристите и режещият вятър.

— Русия винаги ми е приличала на пилота от „Еър Индия“, който управлява реактивен самолет, но вярва, че светът се крепи на гърба на костенурка — отбеляза Толя.

— Спести ми философията. — Гледах туристите, новите руснаци с видеокамери и златни часовници. Старец в излъскано от мръсотия сако, окичено с медали, носеше плакат със снимка на Сталин. Квартет високи момичета в миниполички грациозно пресякоха към ГУМ.

— Тук винаги ли е имало толкова много хубави момичета?

— Просто преди не си обръщал внимание — каза Толя. — Нещата се променят и в същото време си остават същите. Мигът понякога е само сапунен балон от реалността.

Тези хора са ми чужди, помислих. Липсваше ми Рики.

Вятърът се усили. Идеше есента, после зимата. Руснаците могат да издържат на всичко, да оцелеят след всичко, каза Толя.

— Имаме си хиляда години страх. Никой вече не вярва на нищо.

„Метропол“ блестеше от пари. Бяха реставрирали фасадата в стил Арт деко и зелените и жълти плочки искряха. Вътре те посрещаха мрамор, стъкло и месинг, палми и гардове с якета, видимо издути от оръжията. Когато бях малък, в „Метропол“ ходеха само чужденци или хора с дебели връзки; входът строго се охраняваше. Нищо не се бе променило, освен актьорския състав.

На бара сред кибиците, търсещи материал за репортаж, далавера или тънка клюка, налетяхме на Гавин Крауи, в щабквартирата си, на разположение срещу няколко уискита. Заварихме го да пие с нюйоркска мутра с копринено сако; каза, че бил профсъюзен деятел или частен детектив, не помня. Може и двете. Очевидно беше и ЦРУ, от старата самовлюбена гвардия, продължаваща да вярва в собствената си пропаганда, нищо че организацията им допусна баба като Олдрич Еймс да ги върти на пръста си с години; за цялото това време нито един агент не забеляза това, което редово ченге щеше да засече за пет минути.

Държах под око входа; Светлана закъсняваше, ако изобщо дойдеше.

Крауи заряза дружката си.

— Как е? — попита и Толя ни представи един на друг.

— Познаваме се — казах.

Крауи ни представи двама американски младоци, които го зяпаха в устата.

— Отдавна ли си тук? — попита ме на руски.

— От няколко дни — отговорих на английски.

Сервитьорът се обърна към мен и аз съответно поръчах на английски. Всички ме взимаха за чужденец и аз не разсеях заблудата им. Усещах се, че на руски говоря с неестественото произношение на човек, прекалено дълго отсъствал от страната си; нямаше да е зле да понауча малко жаргон.

— Аз съм тук от маса време. Колко, осем години? Май шест, а, Тол? Вече съм се слял с пейзажа. Досвидания и прочие. Хей, чухте ли, че фашистите пак предлагат официални погроми? Проклети антисемити.

— А какво ще кажете за англичаните? — попита тих глас зад гърба му. — Чувала съм, че хората често обсъждат арогантността на евреите в Шепърдс Буш, не в Смоленск. — Беше Светлана, приближила ни неусетно. С една ръка прегърна братовчед си през раменете, мен хвана за ръка.

Докоснах рамото й, плътта беше закръглена и мека.

— Светлана, скъпа — изписка Крауи. — Шампанско?

— Какво знаеш за ядрените оръжия? — попита го Толя.

— Бира, ако обичате. — Светлана бързо хвърли поглед наоколо.

Всички мъже я зяпаха, от нея направо искреше топлина.

— Знам всичко за ядрените оръжия — каза Крауи. — Какво точно ви интересува? Тръгнали сте на туристическа обиколка с нашия приятел от Ню Йорк?

— Кой търгува с радиоактивни вещества? — попита Толя.

Мълчах, гледах Светлана и слушах Крауи.

— Ами да видим. — Той отпи от уискито си. — Така наречените интелектуалци правят каквото могат между вечното опяване, че им спряха държавните субсидии. Те, естествено, презират всичко земно, но и един академик трябва да яде. Има и евреи — не, малцинствен етнос, пристрастен към правенето на пари — които биха търгували с всичко. Или поне така казват руските ми приятели. Азерите въртят дрогата и търговията с цветя, свръхдоходен бизнес. И филмовата индустрия. Имам много скъпи приятели там. Грузинците са поели казината, таджикистанците — кражбите. Армията обяви война на онази дупка Грозни, защото местната мафия им се опъна. Кой значи остава да върти ядрената търговия?

— Моля те, Гавин, сериозно. — Толя изимитира акцента му и ми се ухили. — Това мога да го прочета и в Интернет.

— Печелившият отговор е: всеки — каза Крауи. — Милиони товаришчи опъват в търговията с радиоактивни вещества. Да не забравяме и местните, които пускат клюки, после минават с номера, че в Русия клюката е също толкова важна, колкото фактите.

— Ядрените оръжия са си златна кокошка за журналистите, малкият. Искаш ли да те заведа тук-там? Или искаш да купуваш?

— Да купувам. Искам да знам кой ги държи, кой продава. Интересуват ме сериозните играчи, не дребните мутри.

Толя поръча бира.

— Окей — кимна Крауи. — Друго? Впрочем как е прелестната ви майка и онази нейна разкошна виличка?

Толя схвана намека.

— Намери ми търговец на червен живак. И, Гавин?

— Да, любов моя?

— После може да прескочиш до дачата. Ще има парти.

Крауи кимна и изчезна към мъжката тоалетна.

— Не е глупак, има връзки — каза Толя.

Крауи се върна.

Трябваше да се махна оттук. Казах, че имам работа, и се сбогувах.

Докато се извръщах, Гавин Крауи, който бе кацнал на един стол до бара и съответно извисен почти до моя ръст, метна ръка през раменете ми и се облегна на мен подчертано другарски.

Отърсих се.

Светлана трябваше да иде на курс по португалски, отколешната й мечта била да види Рио.

— Арти, може би аз мога да помогна — каза тихо. Още бяхме в бара и нарочно снижи глас. — Преди бях журналистка, познавам някои хора.

Помолих я да види какво може да изрови за Устинов, евентуално за Бродски.

Кимна.

— Защо се отказа?

— Бях много млада. Повдигаше ми се от лъжите, които пишех — каза тя и стисна ръката ми.

Гавин Крауи ни проследи с поглед.

— До скоро, инспекторе — провикна се на руски, за да чуят всички.

4

— Добър вечер, господин Коен — каза рецепционистката в хотела, Татяна, и измъкна снопче факсове от пощенската ми кутия.

Довчера не бях отсядал в московски хотел. В Москва почти не бях ходил и на ресторант. Те бяха само за годишнини и сватби, ако не си работник, в който случай отиваш там, за да се напиеш до безпаметност в събота вечер.

Ако Татяните и Наташите нямаха място на рецепцията на няколко километра от Червения площад, то същото важеше и за мен; чувствах се така, сякаш ролята ми неубедително играе петнадесетгодишен, незрял за възрастта си хлапак. Никога не бях отсядал в хотел, нито пристигал в Москва със самолет; след като баща ми изпадна в немилост, не пътувахме много. Почти не бях излизал от Москва, освен няколко пъти до морето, и когато Бърди ме заведе с влак до Варшава. Шокирах се колко ни мразят поляците. Когато най-после си тръгнахме оттам, се прибрахме с влак през Рим. През цялото време изпитвах срам, там ние бяхме бедните имигранти. Никога няма да се върна, заклех се. Никога. Майка ми се усмихна, но видях колко е изморена.

— Желаете ли нещо, господин Коен? — попита момичето.

Предположих, че най-вероятно е прочела пощата и предала нататък информацията, може би на закръгления, потен дребен управител, който най-изнервящо изникна зад гърба ми. От името му предположих, че е ливанец. Поздрави ме мазно и ме покани на ВИП коктейла, който в момента течал в бара на мецанина. Взех ключовете си и поех към стълбите; управителят и момичето ме проследиха с поглед.

В бара групи отегчени бизнесмени ръфаха фъстъци и облизваха солта от пръстите си. Групата не беше лоша. Дебело момче с дълга черна коса свиреше на миниатюрна мандолина и пееше „Блусът на нещастника“. Момиче в жилетка на ресни стържеше виртуозно на цигулката, тропаше с крак и подвикваше кънтри напеви.

Карах на бира, цигари, адреналин и тестостерон. Тотално изтощен се отпуснах на един диван с изкуствена кожена дамаска в лайнен цвят и поръчах на сервитьорката скоч.

Приближи жена в кожен костюм. „Може ли?“, попита, седна до мен, опипа златния кръст на врата си и извади от чантата си списание. Надникнах — лъскавото издание се казваше „Домашен дух“. Прехвърли статиите, посветени на това как да се отнасяме с прислугата („Прислуга с по-добро образование от вашето“), къде да си купим правено на ръка пиано и новата колекция на „Версаче“. Новата Русия.

Натъпках факсовете в джоба си.

Жената кръстоса крака, лапна цигара и затършува в чантата си за златна запалка, която трябва да тежеше поне половин кило.

— „Картие“, специална поръчка — подаде ми я. — Чакам дъщеря си. Никак не ми е приятно, когато ходи по такива места. — Небрежно махна към бара. — Толкова е вулгарно. Дъщеря ми е отлична ученичка, с висока обща култура. Не знаем къде да я пратим да учи, в Англия или Швейцария. — Любопитството надделя над суетността, тя извади от чантата си очила и изпитателно ме изгледа.

— Струвате ми се познат — каза.

Предположих, че е един вид свалка, докато пристигне дъщерята.

Излезе намусено момиче на около четиринадесет, със сприхава горна устна, издадена достатъчно да окачиш на нея чадър. Имаше лицето на майка си и в него разпознах една моя съученичка отпреди двадесет и пет години. Майката беше в моя клас. Изхвърчах от бара, преди да разбере кой съм.

Ако сте учили в Москва, редом със спомена за снега по златните куполи на църквите и миризмата на дезинфектант и повръщано, натикана най-отзад в съзнанието ви, ще я има и зубрачката, готова да изпее всеки за червена точка в бележника. Малка нацистка, бледа, с руси плитки и пионерска връзка с изряден възел, тя и приятелките й вечно шептяха на учителя за нас, останалите. Бяха послушни; родителите им връзваха двата края с услуги и тормоз.

— Тези хора израснаха с морал, заврян дълбоко в задниците — каза Толя, когато му разказах. — Викахме им бутокрация21. Имах един съученик, бащата на който беше любимец на Брежнев — чистеше личната му тоалетна в най-забутаната дача.

В асансьора имаше камера. В хотела не се дишаше от охрана; преди няколко дни в „Русия“ бяха застреляли някакъв бизнесмен в банята, смърдял с часове, преди камериерката да го открие полуразложен във ваната.

Едва си поемах въздух. Параноята приближаваше, чувствах се като риба на сухо. Заключих вратата, проверих за разместени предмети, извадих скоча, налях си няколко пръста и се изтегнах на леглото.

Толкова ли бяха къси леглата преди? Чаршафите бяха ли с дупка по средата? Бях забравил.

Извадих факсовете и ги прочетох. Дан имаше новини от приятелите си в Имиграционните, Рой Питъс — също.

Така нареченият Лев Иванов бе влязъл в страната през Джей Еф Кей в Ню Йорк, използвайки паспорт с псевдонима и собствената си снимка. Питъс бе приложил и бележка от някакъв инспектор в Мюнхен. Преди няколко години германците прибрали Лев; подозирали го, че пренася мостри плутоний, но не могли да докажат нищо и го пуснали. Никой не спазва гражданските права на заподозрените по-стриктно от проклетите германци.

Същите бяха изпратили на Рой снимка, която той ми препращаше. Здравият, красив младеж с гъста коса по нищо не приличаше на побъркания, болен мъж в Брайтън бийч.

Пълното му име беше Иван Борисович Ковалски, представяше се като Лев Иванов и бог знае още как. Полуполяк; майка му бе мъртва, бащата живееше някъде в Москва.

По навик пуснах телевизора. Имаше немски канали, Би Би Си, Ен Би Си. По Си Ен Ен течеше предаване за седемте суперхотела в Малмьо. Над телевизора имаше прозорец, стаята ми гледаше към вътрешния двор. Валеше. Момичето в офиса отсреща още работеше; видя ме и помаха.

Набрах Рой Питъс и заслушах как сигналът отскача от сателитите. На заминаване му казах, че Бърди е болна; не ми повярва, но и не търсеше отговори. Съгласи се да помогне. Свързах се с него и го помолих да изпрати по факса старата снимка на Ковалски на Лили Хейнс. Вече го беше направил. Затворих и набрах клона на ФБР в Москва; Питъс каза, че имал там приятел, но никой не вдигна.

На леглото си намерих пуловера, който Светлана ми зае сутринта. Зарових лице в него и вдъхнах парфюма й; беше силен и познат. Никога не бях искал някого толкова силно. Не беше заради фиаското с Лили Хейнс. Имаше нещо, секс вероятно, но и нещо друго, нещо съвсем инстинктивно. Като в книгите, в оперите. Както го описва Стан Гец в „Отново и отново“.

— Ще ме поканиш ли някога на гости в Ню Йорк? — ме попита тя тази сутрин, сякаш за да прочете какво се върти в главата ми, бе достатъчно да надигне ъгълчето на съзнанието ми.

— Да.

— Добре. Ще ми се да видя мястото, където улиците са от злато и марково бельо — добави, ухилена като сладострастна котка.

— Ела с мен веднага — казах аз. — Завинаги.

— Не мога.

Престорих се, че не съм чул.

По-късно в хотела обявиха бедствена ситуация. Ядрена авария. Потях се от страх. От неспокойния сън ме изтръгна глас по кънтящ високоговорител, нареждаше всички евреи да излязат на двора. Стотици хора се изсипаха навън, на дъжда. В центъра на двора имаше огромен, затоплен плувен басейн, от повърхността на водата се издигаше пара. Вътре плуваха хора, но гласът по високоговорителя им нареди да излязат. После със старомоден кран спуснаха в басейна кон. Когато го изтеглиха, два от краката му бяха ампутирани.

Събудих се треперещ.

После Светлана ми каза, че сънят ми е много руски.

— Гладна съм — каза.

Прочетохме менюто за румсървиса като деца, поръчахме храна — сандвич за мен, пъпеш и шунка за нея, плюс сладолед, ягоди и бутилка бяло вино. Светлана изяде пъпеша с ръце, оставяше сока да тече по брадичката й.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на новата Русия? — усмихна се.

— Аз.

— Плодовете. Толкова много плодове.

Така се случи, че когато се обади Лили Хейнс, Светлана беше на леглото ми и ядеше пъпеш.

Рой Питъс съобщи на Лили за снимките й в стаята в Бруклин веднага след като ги открихме. Сега й бе предал цялата информация, с която разполагаше, включително мюнхенската снимка на Иван Ковалски с красивото, здраво лице. И тя си беше спомнила.

Гласът й беше напрегнат, но хладен. Разказа ми за онзи Иван, с когото се запознала преди години.

Тогава Лев бил още Иван. Джони на английски. Запознала се с него в Москва преди почти десет години. В първите години на гласността го срещнала в бара на стария хотел „Национал“. Тогава бил красиво момче.

— За мен си беше свалка за една нощ — каза Лили.

Връзката се разпадна, после пак я чух.

— Започна да говори за емигриране в Америка. За зелени карти. Аз се измъкнах. Той не настояваше, но аз се изнервих. Тръгнах си от Москва след около седмица. Съвсем го бях забравила. Срещала съм куп руснаци и абсолютно не свързах маниака убиец с онова симпатично момче от „Национал“. Това е. Банално, а?

— Винаги е така.

Докато говореше, си водех бележки.

— Не го разпознах на шоуто, нито на касетата. Напълно се беше променил. Зацепих чак когато видях старата му снимка и чух истинското име. Господи, си помислих. Аз само спах с него, а е преследвал мен. Мен.

— Добре ли си, Лили? — Галех крака на Светлана. Имаше една особена извивка точно на свръзката на коляното с бедрото, дълъг, стегнат мускул като на колоездач. Исках да питам Света дали обича велосипедите.

— По-добре съм. Реших да приема случилото се, вместо да се крия от него. — Говореше тихо.

— С какво ти каза, че се занимава той?

— Кой?

— Твоят Иван.

— Мисля, че работеше в някакво списание, нещо, свързано с фотография. Срещнах го на един прием в „Новости“. Това помага ли?

— Да — казах. — Наистина. Благодаря ти. — Усещах колебанието й.

— Арти, ще се опитам да ти намеря нещо. Ако успея, ще ти се обадя. Ще ти се обадя — повтори тя, после рязко смени темата. — Как са сега пирожките? Москва? — Звучеше неестествено, но и сякаш не й се искаше да затвори.

Светлана доволно четеше и галеше меката плът в сгъвката на лакътя ми.

— Интересна. Топло е. Почти горещо.

— Тук е студено.

— Как е гаджето?

— Не знам, не сме се чували. Дръж ме в течение, става ли?

— Разбира се, Лили. Довиждане.

— Виж, за онази вечеря. Май се държах гадно. Искам реванш. Като се върнеш може би? — добави. — Този път аз каня.

Последва пауза неловко мълчание.

— Благодаря — казах.

И двамата знаехме, че е прекалено късно.

Трябва да ми има нещо, помислих, някакъв морален дефект. Преди десет дни бях почти влюбен в Лили Хейнс, сега съм луд по тази рускиня. Оглупял от любов. Но това е различно. Възнамерявах да се оженя за нея, ако тя се съгласеше. Бях готов дори, ако се наложи, да остана в Москва. Вече усещах гравитационното поле на града. Когато Светлана ме погледна, имах чувството, че завинаги обвива с крака врата ми. А може и да бях такава трагедия, че точно това да бях търсил.

— Вярваш ли в синхрона? — попитах Светлана, когато затворих.

— Донякъде — усмихна се. — Приятелката ти ли беше?

— Нямам приятелка. Освен теб, ако ме искаш. Няма друга.

Преди Светлана не бях целувал рускиня. Имаше вкус на пъпеш.

5

Светлана ме целуна за последно, отвори вратата на жълтата си кола и ме пропусна в мастиленочерната нощ. През двора на панелната сграда пробягваха сенки. Небето приличаше на жарава с червен ореол дори в тъмното.

— Ще те изчакам — каза Светлана. — Виж, има телефон, ако стане нещо.

— Няма да стане нищо. Прибирай се. Ще взема такси. — Сложих длан на черната коса, която беше като коприна, и я целунах по бездруго подутите от целувки устни. После пак. — Омъжи се за мен — казах, но тя не ме чу.

Едва открих мястото. Груба табела оповестяваше, че горните етажи са нещо като студентско общежитие. Вдигнах запалката си и се втренчих в тъмното. В колебливото пламъче се появи безмълвната сянка на млад негър. Имаше сериозно лице, стиснати от концентрация устни, очила с телени рамки. Извиках, но него вече го нямаше, не бях и сигурен, че не ми се е привидял. Чувах ехо, звън на метал по панела.

В крайна сметка опипом открих влажно стълбище. Дубовски ме посрещна с яко като на борец ръкостискане, взе ми петдесет долара и ми посочи един стол. „Ню Йорк таймс“, казах. Той прошепна на скрит в сенките млад мъж.

Още няколко мъже седяха по диваните и пушеха. Под розовите прожектори на импровизираната сцена се появи момиче. Кикотейки се, свали дрехите си и в името на моралната ни разруха бавно, много бавно потри голите си гърди. Танцуваше на съпровода на Тина Търнър, после седна на ръба на подиума; смени я второ момиче, което се съблече на Едит Пиаф.

Бяхме пет „журналисти“, аз, един швед, двама датчани и Гавин Крауи. Платихме по петдесет долара на Дубовски за демонстрацията в така наречената от него школа по еротично изкуство. Момичето на сцената бе най-много на двадесет.

— Радвам се, че дойде — извика Крауи и потупа мястото до своето.

Бях тук заради слуховете, предадени от Крауи на Толя, че Дубовски поддържа връзки с някой си в ядрената мафия.

— Нали помниш, Артьом, в Москва слуховете са винаги по-интересни от фактите. Няма факти, информацията се манипулира, значи трябва да вярваш на клюките — бяха думите на Толя.

Спомнях си.

На сцената излезе много красиво момиче. Имаше невероятни, големи гърди с гладка кожа и много твърди розови зърна.

— Как се казва? — попита Крауи.

— Кажи им името си — провикна се Дубовски към момичето.

— Мадона.

— Циците истински ли са? — изхили се Крауи.

— На моите момичета? Разбира се. — Челото на Дубовски беше потно.

Мадона свърши номера си. Последваха още две момичета.

— Да видим пак оная с големите цици — изцвили Крауи.

— Ще ви струва по-скъпо.

— „Ню Йорк таймс“ черпи — отговори Крауи.

Светлините станаха приглушени. Някой изключи дръм бокса и пусна класическа музика, после сирена на влак. Мадона се появи, този път със старомодно наметало, широкопола шапка и дълги ръкавици. В края на номера, вече съвсем гола, слезе от сцената, застана пред Крауи и го перна през лицето с косата си. Все едно гледах пак Олга Грос. Сетих се за бедната Олга в гримьорната й, за черния сутиен, евтината водка, тялото й — без пръстите — в найлоновия чувал на плажа в Бруклин.

Едната ръка на Крауи беше на дюкяна му. С другата подхвърли на пода цигара, наведе се и стисна гърдата на момичето.

— Достатъчно — намеси се Дубовски.

Момичето се оттегли, пуснаха пак светлините. Дубовски ме хвана за лакътя и ме придружи един етаж по-горе, в стая с няколко тапицирани в брокат кресла и маса с поднос водка и мезета.

— Почерпете се. — Дубовски имаше подлярско лице със свински очички. Влажните устни така и не покриваха кривите му зъби. Намирисваше. — Добре дошли в академия „Еротика“. Известна и като Школа за еротични и шоуизкуства. Тук творим изкуство. Стриптийз без изкуство е като гинекологичен преглед на музика.

Запалих нова цигара, извадих бележник и химикал и започнах да задавам въпроси за школата му.

Дубовски набирал момичетата чрез реклами в провинциалните вестници. Момичетата задължително живеели в сградата — общежитието било в дъното на коридора. Карал ги да подпишат договор и да платят за обучението си, но тук започна да говори мъгляво и не разбрах откъде точно идва печалбата; таксата на момичетата беше абсолютно символична.

Да вземем Мадона, каза Дубовски. Преди водела отвратителен живот, без перспективи, лепяла метални части в автомобилния завод в Ростов. А сега „танцува“ в Москва.

— Нуждите на нашите момичета са изцяло задоволени. Предоставяме им подслон, храна. Поемаме всички разходи, включително козметиката и тоалетите. В замяна те се отказват от човешките си права — отбеляза и добави, — ха, ха. — Очите му се бяха свили до гнусни топлийки.

— Държа на физическата красота и вродения талант.

Нямало момичета над двадесет и шест, тогава изтичала трайността им. Тук, в училището, ги учели на танци, маниери и нещо, което Дубовски наричаше „пластичност и ориенталски изкуства“. Момичетата не напускали без разрешение сградата. Без разрешение не могат дори да се обадят по телефона, каза и се почерпи от водката.

— Разбирам жените. Знаете ли какъв бях, преди да стана бизнесмен?

— Какъв?

— Гинеколог.

Говореше малко английски, омесен с руски.

— През деня момичетата учат. През нощта изнасят демонстрации на гостите ни журналисти. И на бизнесмени — потенциалните им работодатели.

— В кои браншове?

Дубовски ми наля водка.

— Всякакви. Пътуват много. Държим се с тях добре.

Появи се съпругата на Дубовски, Вера, и също си наля от водката. Беше платинена блондинка с пуловер на „Лурекс“ и глас толкова остър, че можеше да троши стъкло. Точно Вера решила — цитирам дословно — че медицината е прекалено корумпирана за един чувствителен човек, и предложила идеята за училището.

— Аз бях медицинска сестра — добави тя.

„С разпадането на Съветския съюз тапата изхвърча от бутилката — ми беше казала Светлана. — Пльок — пъхна пръст зад бузата си и изимитира звука от коркова тапа. — Москва се превърна в град на греха. Сексшоута. Плаващи гей дискотеки. Всевъзможни проститутки, всички умиращи да срещнат своя «бизнесмен».“

Бизнесмените бяха новите товаришчи, новата номенклатура, новите щастливци. Москва отдавна го знаеше, но за мен дойде като нещо ново. Чел бях, гледал безкрайни псевдоенергични телевизионни репортажи у дома. Но навремето напуснах предвзета, пуританска страна, кълняща се, че капитализмът е чадо на дявола. Сексът рядко се споменаваше; бизнесът за социализма бе като греха за католическата църква. А сега бяха навсякъде — проститутки, бизнесмени, издокараните типове от Световната банка, с които закусвах в хотела. Руските мутри караха ролс-ройси. Ето ти я пазарната ниша на Дубовски. Новите бизнесмени не си падаха по Болшой театър, а по мръсните забави.

Къде обаче беше печалбата на Дубовски, това ме притесняваше.

— Аз инвестирам — каза той. — Момичетата са съгласни да ми изплащат процент от заплатата си, когато започнат работа.

— Какъв процент? — Драсках енергично, както бях виждал да го правят репортерите. Стинг пееше благочестиво от стереото в съседната стая. — Къде работят момичетата?

— Имаме няколко в Москва, но повечето изпращаме в чужбина. На добри места.

Съпругата му кимна.

— Фирми в сферата на шоубизнеса в Южна Америка или Близкия изток. — Темата го вдъхновяваше. — Естествено, не съм особено въодушевен за Арабския свят. Арабите не са джентълмени. Но и човек трябва да поема рискове. Работата си е работа, може да се каже, че правя един вид услуга на сънародничките си. Създавам ред от хаоса в женските глави.

Трябва да съм бил съвсем тъп да не го забележа от самото начало: Дубовски въртеше бардак. Демонстрацията целеше да те възбуди, после избираш.

— Искам да говорим по мъжки — казах и му показах пачка долари. — Разкарай жената.

Той каза на жена си да се маха.

— Да приемем, че искам да взема с мен едно от момичетата, за да въртя — както ти казваш — шоубизнес.

— Няма проблеми. Ако заплащането ме устройва.

— Имал ли си момиче на име Олга Грос?

— Може би, а може би не. Кой ги помни? Добра ли е? Приемам само първокласни момичета. Искаш тази Олга Грос ли?

— Да. Провери я. Мога да платя. Имаш ли вече момичета, „пътуващи“ с такива като мен?

— Имам момичета навсякъде — Италия, Румъния, Хърватска. Говорим за глобални пазари. Рускините са най-добрите.

— В Щатите?

— Да, Брайтън бийч, Лос Анджелис.

— Искам демонстрация насаме.

— Коя да е?

— Олга.

— Пробвай друга.

— Най-доброто ти момиче. Млада, здрава. С големи цици.

— За колко време?

— Час-два.

— За „Ню Йорк таймс“ — каза той — двеста долара.

— Прати ми онази, Мадона. — Дадох му пари и показах още. — И се разтършувай за Олга.

Отнякъде се появи Гавин Крауи. Отпиваше уиски от бутилка — половинка, с другата ръка закопчаваше ципа си.

— Мадона е в дъното на коридора — каза Дубовски.

Нямаше повече танци. Момичето, което се представи като Мадона, лежеше на мръсен памучен чаршаф с разтворени крака и пародия на сладострастна усмивка. Тихо свиреше касетофон. Наведох се и го изключих. Песента беше на Били Холидей, но не съм много сигурен дали момичето го знаеше — за нея това бе просто шум.

Беше много по-млада, отколкото ми се стори, може би на седемнадесет. Потърка тялото си — беше фантастично. Мадона, още дете, беше сладка стока за продан, сочна. Беше и зле насинена и пурпурните следи се отбелязваха като петна на плод по бялото й тяло.

— Облечи се. — Грабнах от стола халат и й го подхвърлих.

— Не ме ли харесваш? — опита да ме приласкае. — Да ти направя ли свирка?

Метнах халата отгоре й и казах:

— Можеш да говориш на руски. Облечи се. Искам да поговорим.

Тя навлече халата и се облече под него като ученичка. По тениска и шорти приличаше на дете.

— Познаваш ли едно момиче, Олга Грос? Сценичното й име беше Ана. — Запалих й цигара и оставих малко пари на масата.

— Беше ми приятелка. Добре ли е?

— Ходила ли си да работиш в чужбина? — попитах и оставих още долари на нощното шкафче.

Тя ги погледна.

— Да.

— Къде?

— Германия. Хърватска. Украйна. Румъния. Нали няма да кажеш, че съм се разплямпала?

— Няма.

— Парите ми трябват за лекар. Болна съм.

— От какво?

— Кажи ми за Олга.

— Мъртва е. Съжалявам.

Момичето захапа долната си устна.

— Къде другаде си била?

— Не им знам имената, в Арабския свят.

— Дубай? Кувейт?

— Може би. Ще ми помогнеш ли? — Сграбчи ръката ми като удавник.

Същото каза Олга Грос на Толя в „Батуми“. Кимнах.

Тя опита да се усмихне, но устните й бяха напукани, с грозни язви покрай устата. Трябваше да го забележа по-рано.

— Носила си мостри?

Тя кимна.

— Знаеше ли какво е?

— Не.

— Какво смяташе, че е?

— Мислехме, че отиваме в чужбина да работим. Като танцьорки.

— Карали са ви да доставяте стока.

— Да, понякога.

— На кого?

— Разни мъже, в градове по границата. Хърватска. Германия. Носехме каквото ни кажеха. Прекарвахме доставките в грима си.

Като Олга и Лев, това момиче бе пренасяло радиоактивни мостри през границата, изгубена сред бежанците, се бе вляла в хаоса на Запада.

— Разбра ли какво пренасяш?

— Да, случайно.

— Плутоний? — прошепнах.

Тя кимна.

— И други неща?

— Да.

— Червен живак?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Една нощ двете — аз и Олга — бяхме в някакъв малък град в Хърватска. Гнусно място, гнусна храна, пияни ченгета. Избягахме в стаята си. Олга беше смелчага. Да надникнем, каза. Мислехме, че може да е дрога. Тя отвори пакета. Вътре имаше нещо червено, приличаше на лак за нокти. Личеше, че не е наркотик. После някой ни каза.

Показах й снимка на Иван Ковалски.

— Той придружаваше момичетата.

Вратата с трясък се отвори и Мадона се сви към стената. Появиха се Дубовски и съпругата му, която се хвърли към момичето. Дубовски носеше 9-милиметров „Глок“.

Насочи го към главата ми; жена му обработваше момичето. Просто гледах. Накараха ме да гледам. Не бях Клинт Истууд, нито Харисън Форд. Бях никой, schlemiel22, който точно в този момент мразеше живота си. Не й помогнах, нямаше как. Не я спасих. Имах чувството, че вися на бънджи и ластикът се къса. Просто стоях там с хладния метал, опрян в главата ми, Били Холидей и пищящото от болка момиче, сигурен, че ако помръдна, ще съм мъртъв, тя също. Така навремето май казваха и „добрите“ германци.

— Искаш ли същото да се случи с приятелката ти? — изсмя се Дубовски. — Можем да го уредим.

Замолих се на господ да блъфира и Светлана да е имала достатъчно мозък да се разкара от този бардак. Дали е някъде вътре?

Жената отново удари шамар на Мадона, последва кух звук и момичето се свлече на леглото.

— Достатъчно — извика Дубовски. — Стига!

Предполагам, че му трябваха живи. Това беше печалбата му, тези момичета като Мадона, прилепена в ъгъла и опитваща да спре с ръка шурналата от устата й кръв. Момичетата на Дубовски бяха ядрени мулета.

6

Залитайки, се измъкнах на улицата. Светлана ме чакаше в колата, вдигнала крака на таблото и потънала в евтин роман. В нея имаше някаква странна смелост, шофираше също безстрашно. Отведе ме у дома, изпържи яйца, приготви ваната. Докато седях в топлата вода, започна да върти телефона и да се мъчи да измъкне Мадона от „общежитието“ на Дубовски. На сутринта я оставих пак на телефона, убеждаваше, молеше, смееше се, заповядваше, предлагаше насрещни услуги. „Пази се“, ми каза и аз я целунах за довиждане.

Фоайето на „Новости“ смърдеше, същата миризма на дезинфектанта, която надуших в „Св. Винсънт“, когато умря Устинов. Смрадта на утрините в Москва.

В детството ми „Новости“ кипеше като кошер. Бърди работи там за малко като секретарка в едно списание, издавано на английски. Често я посещавах, за да зяпам момичетата в списанията и да упражнявам английския си с приятелите й, все чужденци в Москва.

Тук се публикуваха десетки списания, които разпространяваха съветската пропаганда, но захаросана, като за употреба зад граница. Сега в част от сградата се помещаваше клуб „Up & Down“, според Толя най-мръсният секс клуб в Москва.

Около час се лутах по коридори, сякаш излезли от романите на Кафка, чуках по врати, надничах в прашни стаи с мъртви цветя на перваза. Случайно открих архива със снимки. Беше си цяла история на Съветския съюз, тази авантюра в публичните отношения. Разпитах за Иван Ковалски; не знаеха нищо. Пробвах и с Лев Ковалски, но пак ударих на камък.

По коридорите имаше черно-бели снимки от „Съветски живот“ от шестдесетте: мъж караше кола със седнала отзад мечка, Хрушчов се здрависваше с Кенеди. Мислех си как старите лидери приличаха, и то в най-добрия случай, на животни. Брежнев бе тромав, но изпълнен с енергия, като мечок. Не точно човешко същество, но обладан от вътрешна сила.

В последната стая в дъното на коридора двама забравени мъже, и двамата с очила и жилетки, седяха и си убиваха времето сред хвърчащи бумаги. Бяха закопнели за компания. Разтърсиха отсечено ръката ми по европейски маниер, леко се поклониха. Бях забравил как се прави.

Представих се за репортер от „Ню Йорк таймс“, само разглеждам, казах.

— Да сте чували за тоя Николае Бореску? — попита с надежда единият, Руди.

— За кой? — Предложих им цигари.

— Румънски магнат в книгоиздаването. Говори се, че ще ни купи и ще прави ново списание „Руски живот“.

— Пада си по хазарта значи — казах.

Английският на Руди беше елементарен, другият не говореше никакъв. Съжалих ги.

Отново се представих, този път на руски.

— Но може би познавате господин Чьом Бродски. Той също планира да купи някои издания, може би целите „Новости“.

— Това сигурно ли е? Има ли кой да го потвърди?

— Разбира се. Върви, Саша. — Руди избута колегата си към вратата. — Така — каза. Стоеше прав, от уважение. — Кажете ми, Артьом Максимович, как е в Ню Йорк. — Беше закопнял, жаден за новини; използва бащиното ми име, сякаш бях висок гост.

Показах му снимката на Лев. Дори не се замисли.

— Ами да. Иван ни беше приятел. Изчезна. Решихме, че се е пропил. Или е станал наркоман. Може да е болен, си мислехме. Какво се е случило с него?

— Не знам — излъгах. — Опитвам се да го открия. Може ли да ми дадете някакви подробности?

Руди беше приказлив, радваше се, че имат гости. Разчисти един фотьойл с цъфнала кожена тапицерия, махна към него и възбудено засмука от цигарата.

— Изчакайте малко.

Изчезна в едно хранилище, откъдето се върна, притиснал към гърдите си голяма папка.

— Иван беше специалист, може да се каже дори гений. Тушираше снимки. Преправяше ги. Можеше да направи така, че хората да изчезнат. Вижте.

Отвори папката: снимки на президиума, събрани на мавзолея на Ленин за Първи май. На едната Андропов беше със, на следващата — без шапка. Беше направено виртуозно за времето си. Сега с компютрите можеш да направиш какво ли не, но тогава си е било мъчен занаят, изкуство. Сетих се за Лили, за колажите, които й бе направил.

— Ето го и архимодела. — Показа ми книга с известната снимка — Ленин изнася реч, Троцки се качва на трибуната. Обърна страницата. — Погледнете по-внимателно. Вижте, Троцки вече го няма, но лакътят му стои. Забравили са да го махнат. Все се шегувахме с Лев. „Не забравяй лакътя“, му казвахме. Той не правеше такива грешки. — Погледна ме. — Знаете ли защо Съветският съюз загина? Винаги е имало нестандартно мислещи като мен и Саша, които да запазят оригиналните снимки. Хора, които да изнесат фактите на Запад. Там има толкова много места, където да ги публикуваш. После дойде Горбачов и гласността, и на никой вече не му пукаше дали на снимката има или няма шапка. Всички знаеха, малко или много, истината. Иван загуби работата си.

— Това огорчи ли го?

— Не, беше добро момче. Запозна се с някаква американка, луд беше по нея. Каза, че щели да се оженят и да живее в Америка. Стана малко странен, но и времената бяха странни. Показа ни снимката й, но тя така и не отговори на писмата му. После той изчезна. Искате ли телефона му? — Руди отвори някакъв бележник и преписа телефонния номер на листче. — Да го набера ли?

Кимнах.

Руди набра, изслуша отговора отсреща и затвори. После пак позвъни и пак говори с някого.

— Бащата на Лев се преместил и сега нямал телефон. Но открих адреса му. Сигурен съм, че ще се зарадва да види приятел на сина си от Америка. — Дръпна с все сили от цигарата и на лицето му се изписа дълбоко задоволство.

— Благодаря ви.

Саша се върна; изглеждаше доволен. Заговори така официално, сякаш се намирахме в класна стая.

— Имам удоволствието да потвърдя, че бях прав. Господин Чьом Бродски ще купува агенция „Новости“. — Усмихна се и тримата запалихме по цигара.

— Хубави цигари. Вкусни — каза Саша.

Двамата ми влязоха под кожата — можех да съм на тяхно място.

— Какво правите сега? — ги попитах.

— Изчакваме. Може би някой ще ни купи. Опитваме се да опазим архива. Трудни времена. Мислите ли, че нещата ще се оправят, Артьом Максимович?

— Не знам. — Пъхнах възможно най-дискретно всичките си цигари в чекмеджето на Руди. — И името ми е просто Арти — казах и излязох да открия бащата на човека, когото бях убил.

7

Мъжът с мъка отвори вратата.

— Извинете, бравата нещо заяжда — каза, когато ме видя от другата страна. — Казвам се Ковалски, Борис. Вие кой сте?

— Казвам се Коен — отвърнах сковано, сякаш бях учил руски в училище. — Вие ли сте бащата на Иван Борисович Ковалски, известен и като Лев?

— Да, понякога му викаме Лев. Така се казваше баща ми. Той ми изпрати това. — Погали кафявата си жилетка, сякаш беше персийска котка.

Предположих, че е полулуд, както става с възрастните или болните. После се поправих. Очите му се сключиха върху мен и в тях за миг проблесна съвсем здрав разум.

— Бих искал да поговорим за сина ви.

— Лев е мъртъв. — Не беше въпрос.

— Да.

— Добре.

Отстъпи да ме пропусне от тъмния коридор.

Ковалски беше покрил прозорците със стари вестници и през процепите навлизаше само бледо подобие на светлина. Очевидно живееше сам, като Бърди. Накуцваше с патерица и груба протеза. Докато ме водеше в стаята си, черепът му лъсна; част от темето му бе вдлъбнато, сякаш го бяха блъскали с чук. Пуловерът му беше кашмирен, но ризата отдолу беше цялата на лекета.

— Добре — повтори мъжът. — Отърва се от мъките. Озовах се в стая, отрупана с документи. Масата беше покрита с хартия, вестникарски изрезки, доклади, писма. По прозореца, по пода имаше куп хартии. Започвах да мисля, че всички старци в Москва доброволно са се затворили в мизерните си стаи и охраняват купчините документи, единствената си връзка със спомените. Над телевизора имаше икона.

— Седнете, моля — каза. — Ще направя чай.

Пред мен стоеше човек, останал без сили дори да мрази. А лицето му бе просто създадено за омраза: слабо, с издаваща силна воля брадичка, посивяла руса коса, стегната покрай устата кожа. Бледо полско лице със светли, жестоки очи. Но болестта бе изяла повечето от плътта и целия му хъс.

— Радвам се, че е мъртъв. Превърнаха го в чудовище. Познавахте ли го?

— Той опита да ме убие — казах.

— Тогава защо сте дошли?

— Реших, че може да искате да знаете.

— Полицай ли сте?

— Да, в Америка. Трябва да знам кой беше синът ви и с какво се занимаваше. — Предложих на стареца пакет цигари.

Той неохотно извади една. Запалих му я; пушеше с три пръста, другите ги нямаше.

Исках да му кажа: аз го направих, аз убих сина ти.

Наля чай и извади бисквити в чинийка, после седна на фотьойла с изтъркана дамаска на рози и свали протезата, остави я встрани и замасажира чуканчето, което бе покрил с кафяв чорап. Изчака ме да изпия чая си и изям няколко бисквити, после официално каза:

— Благодарен съм ви за новината. Какво искате?

— Откъде взимаше Лев мострите?

— Моля — каза и махна към найлоновата завеса. — Да отидем в кухнята.

Зад завесата имаше тезгях с везна. До нея спретнато бяха подредени дискове от неръждаема стомана, големи колкото хокейни шайби. Имаше метални съдове и чисти стъклени буркани. На жълта чиния видях прашен стрък червено цвекло, още с пръст по листата.

С оловните кутии пренасяли мострите цезий и плутоний, хокейните шайби пълнели със стружки уран, каза мъжът.

— Сертификатите?

Извади от едно чекмедже свитък официални документи, доказващи състава на мострите.

— Фалшиви?

— Някои. Други са истински. Не е скъпо. Взимаме ги от изследователските институти.

После ми обясни за мострите.

— Превърнаха сина ми в муле — каза. — Принудиха го да пренася тази гнусотия. — Плю. — В началото не знаеше какво носи.

— Кой го накара?

— Кой? Мафията. КГБ. Шефовете. Казали му, че ескортира момичета. Кара тирове. Има ли значение какво? Или кой го е казал? Вината не е наша. Всичко започна с американците в Бруклин. — Показа ми картичка от сина си.

— Откъде намери мострите, които пренесе в Америка? Кой му ги даде?

— Аз — безизразно обяви Ковалски. Премести тежестта си и лицето му се сви от болка. — Не го направих за парите, разбирате ли. Не съм някой смахнат за пари. Разбирате ли ме, господин Коен?

Докато говореше, местеше листовете по масата.

— Направих го за сина си. Нямах какво друго да му дам, затова му подарих смъртта.

В момента Ковалски работел като пазач в ядрен изследователски институт до Москва. Лесно го разбирах, говореше стегнат, културен руски, официалния език на поколението на баба ми и дядо ми. Разказа ми следното:

Прекалено стар за армията, изпратили Ковалски в Афганистан с инженерните части да проучи евентуалната употреба на неконвенционални оръжия. По-възрастен и бавен от другите, стъпил на мина и изгубил крака си. Върнали го обратно у дома и го понижили. Вече бил болен, защото преди това работел в завод за плутониеви сърцевини; главата му била близо до тръбопровода, ръцете му — в обезопасена кутия, която понякога пропускала радиацията.

В онези години Ковалски и съпругата му, с която после се развел по нейно желание, си мълчали. Били съвестни партийци. Щом държавата казвала, че радиация няма, кой бил той, Борис Ковалски, да не зачита мнението на висшестоящите?

После дошла гласността, започнал да чете. Горе-долу по същото време уволнили Лев. Никой вече не се нуждаел от подправени снимки. Лев се забъркал с лоши компании, чужденци, мафиоти.

Поканили го да изпълнява поръчки. Известно време карал тир с плодове до Варна. Плащали добре. Той си давал сметка, че парите не идват от плодовете. Откъде тогава? Наркотици? Придружавал момичета до Хърватска, Германия. Танцьорки, му казвали. Знаел, че са курви. Но парите били добри, работата — лесна, а и Лев харесвал момичетата. Споделил с баща си, когато няколко от тях се разболели.

— Тогава разбрах какво пренася — каза Ковалски.

Някъде по трасето Лев се запознал с мъж, който знаел как се правят истинските пари. Помолил баща си за помощ.

— После ще се откажа и ще отидем да живеем в чудна дача на село, ми каза. Съгласих се. Всички го правеха. В крайна сметка си беше нещо като семеен бизнес.

Минатом, старата съветска агенция по ядрена енергетика, преди била като държава в държавата. Там продължавали да работят милион хора, почти всички докарани до просешка тояга. Дори на най-ниски нива се въртяла нелегална търговия: продавали се плутоний, уран, литий, цезий. Борис Ковалски редовно изнасял това-онова от института.

— На всички ни е дошло до гуша. Много не са виждали заплата от месеци. От години. Затова и се спасяваме сами. Аз въртях бизнес от името на Лев. — Скръсти пръсти и изпука с кокалчетата.

— Как?

— Как? Криех мострите в кутията си с обяда. Какво значение има как?

Закри с ръка лице.

— Веднъж обаче обърках мострите или някой ми изигра номер. Взех цезий и Лев сериозно се разболя. Знам, защото един колега също взе и цезият го облъчи целия. Умря след две седмици. А аз вече бях дал мострите на сина си.

Поседяхме мълчаливо. Не знаех какво да кажа, затова изядох последната бисквита.

— Исках Лев да се откаже, но беше прекалено късно, беше се пристрастил. Към силата, евентуалните пари. Към смъртта. Беше търговец на мостри, муле. Аз съм ядрено муле, казваше, ще работя, докато пукна. Искаше да направи един последен опит да вкара плутоний в Америка. Мисля, че имаше и други планове.

— Какви?

— Едно момиче, което го беше измамило.

Размести листовете и извади снимка на Лили Хейнс, десет години по-млада, с пухкава ушанка, снежнобяла на фона на червената й коса.

— Нещо друго?

Ковалски сви рамене.

— Известни ли са ви последствията от облъчването? Да ви кажа ли какво ставаше със сина ми? Кръвта умира.

— Знам.

Запали смърдяща индийска цигара от розов пакет. Навън пак беше започнало да вали, този път град. Ледените топчета барабаняха по прозореца, в московския здрач протяжно изви полицейска сирена. Исках да кажа на Ковалски, че аз застрелях сина му.

— На кого, мислите, продаваше?

— В Германия, България и другите места — на посредници. Банкери. Италианци, които изчистваха парите. Така ли се казва?

— Изпираха.

— Да. Терористи, либийци, иранци, кой знае? И какво значение има? Тук напоследък човек може да купи всичко.

— Всичко?

— Разбира се.

— Плутоний?

— Колкото щеш.

— Червен живак?

— По-трудно, върви по-скъпо.

Дъждът падаше като олово по прозореца.

— Лев беше добър син — разплака се мъжът.

Замислих се за страстта на сина му към ножовете.

— Кой търсеше стоката в Америка?

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш?

— Кой съм аз — нищо. Може големите шефове в някой институт да ви кажат.

— В твоя институт? Ще ме заведеш ли?

— Ще трябва да се бръкнете.

— Колко?

— За нов крак.

Разтри чуканчето и аз разбрах. Борис Ковалски, измамил системата, която го бе предала и убила сина му, искаше за компенсация по-добра протеза.

8

— Дай сто рубли — каза Ковалски късно на следващата вечер.

Дадох му пачка намачкани банкноти.

Бяхме пред вратите на института, на около час от Москва. В будката на охраната похъркваше старица. Ковалски задумка по желязната ограда, тя се събуди и надигна глава.

— Ти си.

— Аз съм, майко. — Даде й парите. — Забравих вътре нещо.

Старицата кимна, вдигна бариерата и плю в нощта.

— Дай й цигари — ми каза Ковалски и аз подадох кутията през прозореца.

Жената наведе глава и се ухили сервилно. Господи, колко исках да си ида у дома. Стиснах ръката на Светлана — беше ни докарала с трабанта си.

Захладняваше. Пустият кален двор бе покрит с белезникав скреж. Подобна на трактор машина пуфтеше летаргично и запращаше към студеното нощно небе поток пара.

— Хелий — изръмжа Ковалски. — Продават го, за да позакърпят бюджета. Чакайте тук.

Остави ни в колата и тръгна към мръсножълтата сграда, после ни махна да го последваме.

— Остани в колата — казах на Светлана. Тя поклати глава. — Ами ако има радиация?

— Страх те е, че ще родя болни деца? — попита.

— Да.

— Тогава ще изчакам — каза и аз вече знаех, че ще се омъжи за мен.

Вътре Ковалски ме отведе в помещение, което приличаше на занемарена училищна лаборатория. Имаше опърпани таблици с трансурановите елементи, морално остарели микроскопи, газов котлон с чайник, побеляла от тебешир дъска, няколко маси и купища папки. Подпирайки се на патерицата си, Ковалски тежко се отпусна, запали от индийските си цигари и мълчаливо зазяпа прозорците.

— Ще почакаме.

— Какво?

Стоях с гръб към вратата, когато тя рязко се отвори. Извърнах се. Влезе жена на средна възраст, увита в шал като танцьорка. Бавно го свали и седна до масата.

Ковалски я представи като Валя Голицина. Научен работник, каза, професор.

— Колко? — говореше на Ковалски, който гледаше мен.

Отворих портфейла си и й показах парите.

— Не стигат. Говорите ли руски?

Кимнах и й показах още пари.

— Става. — Натика банкнотите в джоба на сакото си, огледа се и извади от найлонова торба голям буркан нескафе, бутилка водка, чаша, щафета салам и малък хляб. Подреди ги в редица на масата, огледа резултата и се усмихна. — Имаме половин час.

Седнах на един стол с лице към нея като ученик. Тя започна бавно да отваря водката. Имаше издължено, красиво лице, римски нос, тъмни очи, грациозни като на балерина рамене. Отвори нескафето, запали цигара, после извади висок около десет сантиметра оловен буркан, сложи гумени ръкавици и от буркана извади стъклен съд, пълен с розово, пихтиесто вещество. Приличаше на лак за нокти, само дето беше червен живак. Затова ли изминах целия този път, за тази бутилка какво? Смърт?

— Червен живак — обяви тя.

— Става ли за бомби?

— Разбира се.

— Какво количество ми е нужно?

Валя посочи към водната чаша.

— На половината на това.

— Какъв точно е механизмът?

— Разбирате ли от физика?

— Не.

— Окей. Червеният живак изобщо не съществува в природата. Като плутония е изцяло изкуствено вещество. Използва се за ядрен тригер. Поставен в плутониева сърцевина в центъра на ядрено устройство, той се компресира. По този начин може да се намали количеството живак, да се правят много по-малки бомби. Може да го използвате за гранатохвъргачки, дори за гранати. Персонални атомни бомби. Още?

— Да.

— Първата партида червен живак е получена преди много години в един отдалечен район. Веществото е уникално. Понякога се съединява със стронция. Силно радиоактивно е. Някои радиоактивни елементи му придават специфични свойства, отличаващи го от всички останали. Много лесно се прекарва през граница.

— Как се транспортира?

— Съществува под формата на прах или на течност. Течността може да се имплантира с различни изотопи до червен живак 2020. Нужен ви е ускорител на частиците. Тук имаме такъв. Сега го даваме под наем, на час, като курва. — Тя отпи от чашата и започна да реже салама.

Лекцията продължи още няколко минути. Червеният живак 2020 излезе топ убиец.

Част от това вече знаех от Андрей Фьодоров, но исках да съм сигурен.

— Използвате го за стелтове?

— За боята, да — каза. — И за миниатюрни бомби. Лесно се пренася, лесно се укрива. Най-великата съветска тайна заедно с антимоновия оксид. Малко известен е на Запад. През 1968 предадохме дисертация за „Дюпон“, после нищо. Дори вашите лаборатории в Лос Аламос отхвърлиха червения живак — каза, а аз си спомних, че Фьодоров е работил в Лос Аламос.

— Двадесетина години по-късно „Дюпон“ кандидатстваха за патент. Двадесет години тайни изследвания? Кой знае? — Валя си вземаше от салама и все по-често поглеждаше към прозореца. — За проектите са нужни мощни компютри, а тук нямаме такива. — Изсумтя презрително към разпадащата се лаборатория. — Нямаме нищо.

Попитах защо властите са криели съществуването му.

— Корупция. Моралните последици от секретността. Дори след като КГБ потвърди на Елцин, че червеният живак не е измислица, един академик — който знаеше прекрасно за съществуването му — обяви, че това е невъзможно, защото „противоречи на същността на природата“. Прекаляваме със секретността, това ни е проблемът. — Измъкна от джоба си намачкано писмо и ми го подхвърли. — Четете!

Беше писмо от Дубна до Екатеринбург за покупка на червен живак.

— Червеният живак е чудесно нещо, защото лесно се транспортира. — Зарови в чантичката си и триумфално ми показа гилза червило. Отвори го. — Като обикновения живак, червеният е много мек, много ковък, много чувствителен към топлина. При подходящите условия мога да го оформя на червило. Като това. — Размаха го под носа ми и се разсмя, когато отскочих назад, после извади от чантичката си огледало и се начерви.

— Донеси ми везни — нареди на Ковалски.

Валя продължи да реже салама с точността на учен, после сложи парчетата на лабораторната везна.

— Вижте. Сто грама, или четвърт фунт. Това количество червен живак е достатъчно за превъзходна малка бомба. — Сложи още салам, после отчупи малко хляб и със замах го добави на везната.

Сто грама салам. Господи, помислих. Говореше за живака като за кайма.

— Пренасянето му през граница е детска игра. Лесно е, също като с плутония. Не се открива. Слагаш го в стоманен буркан в ръчната си чанта и минаваш границата. Нищо за деклариране! — Започна да вади разни неща от чантата си и да ги хвърля на масата. — Може да вместите скрапа и мострите в топка за тенис, в стъклена пръчка, цигарена кутия, буркан от сладко. — Наслаждаваше се на собственото си представление. — Ако не истинска бомба, може да направите бомба със закъснител. Познавам една жена, отрови мъжа си с уранови стружки зад тоалетната чиния. Трябваха й години, но какво от това. Когато я попитах „Не се ли отрови и ти“, ми каза, че си е струвало.

Валя Голицина доизпи водката си. Изглеждаше вече пияна. Ковалски мълчеше в ъгъла и потриваше ампутирания си крак. Като мъж очевидно не одобряваше поведението й, но търпеливо я чакаше да свърши — тя му беше началник.

— С червения живак най-после разполагаме с технологията да произведем бомби с размера на този салам, способни да разрушат цял град. — Наквасена, вече се повтаряше.

Оставих я да дърдори.

— Тествано ли е?

— Няколко пъти, на север. Подведохме останалия свят. В Минатом, в Министерството на отбраната, все едно живеехме в друга Русия. Знаеха, че можем да спечелим милиарди от специалната ни ядрена технология. Горбачов знаеше. Искаше с нея да финансира реформите си. Документите бяха унищожени при преврата. Елцин знаеше. Дръжте. — Подхвърли ми още листове, сякаш извираха от чантата й.

— За колко върви?

— Двеста и петдесет хиляди долара килото, може и повече. Има истории за корупция, за откраднали го бизнесмени. Корупцията и слуховете са навсякъде. Никой не говори с учените, никой не ни плаща.

Погледнах към буркана с кафе.

— Кой купува?

— Америка, Англия, Франция, Германия, всички страни с ядрени и стелт технологии. Израел, Южна Африка, Ирак. Саддам плати милион за килограм червен живак.

— Как го пренасяте?

— Дипломатически багаж. Летище Цюрих е безмитна зона. Мексико отвори границите си със САЩ.

— Може ли да купя мостра? За тестване?

Тя поклати глава.

— Прекалено е опасно.

— А защо да ви вярвам?

Започваше да пристига първата смяна. Валя затвори „магическия“ буркан кафе и го прибра в чантата си, измъкна последния лист хартия оттам и я затвори. Беше документ за трансфер от американска компания, която се съгласяваше да посредничи при покупката на червен живак за 290 000 долара на килограм. Имаше техническа част, касаеща употребата на веществото за самолето- и електротехнологиите и евентуално за производството на полимери. Техничарски шашми, помислих. После погледнах подписа — писмото беше изпратено от пощенска кутия в Лос Анджелис, с препратка към автосервиз „Космос“ в Бруклин. Бях видял същото писмо в ръцете на Джони Фарони.

— Вярваш или не, това е истина. — Вера се уви в шала си. — Моля, забравете за срещата ни. — Метна бутилката водка в кофата за боклук, леко се поклони и изчезна през вратата, потраквайки по линолеума с токчета, като ме остави повярвал в целия този кошмар, но без никакви доказателства.

9

На другата сутрин Гавин Крауи ме заведе в апартамент до Измайловския парк, за да купя мостри червен живак от жена на име Таня. Знаех, че е рисковано да се сдушвам с Крауи, но той беше достатъчно мазен да разполага с контактите. Взех с мен Едуард Сколник — познаваха се, движеха в една и съща затворена среда.

Таня носеше пухкаво, розово ангорско болеро и ботушки с тънки остри токчета, които потракваха по мраморния под. Подаде ми да й целуна ръка, с другата ми тикна кутия локум.

— Гавин ми каза, че търсите нещо? Естествено, че мога да ви помогна — каза. — Няма проблеми.

Сладникавата, суха миризма на локума изпълваше до пръсване апартамента, пудрата захар изглеждаше като замръзнала в пътечките слънчеви лъчи. В средата на помещението имаше барплот и редица фикуси пред фототапет с минарета и кършещи снага танцьорки. От стереото се носеше ориенталска музика.

Таня, закръглена, дребна жена, с ярки очи и бенка на носа, седна с кутията локум в скута и вдигнати на розова копринена табуретка крака. Усмихна се и прегърна Крауи, който се присламчи като кученце на купчината копринени възглавници. Таня се държеше учтиво, беше много спокойна, много приятна. Слугиня внесе поднос с коняк и кафе, Таня разля и поднесе купа шамфъстък. В ъгъла, без да поглежда към нас, гризеше фъстъци дребен мъж, до него на масата лежеше полуавтоматичен пистолет.

Крауи почти не разговаряше със Сколник, който си убиваше времето да подхвърля черупките от фъстъка в един стар месингов пепелник.

— Значи искате да купите червен живак? Напоследък се търси много — каза Таня.

Нямаше мелодрама, със същия успех можех да купувам тоалетна хартия.

— Чисто теоретично, да. Правя го единствено и изцяло с журналистическа цел.

— Разбира се, разбира се. Колко искате да купите?

— Какво друго може да ми доставите? Ако, хипотетично, пожелая и нещо друго?

— Каквото кажете.

— Плутоний?

— Естествено.

— Цезий?

— Абсолютно.

— Какво друго?

— Берилий, литий, уран, обогатен уран, калифорний. Всичко, всякакви съединения. Каквото кажете.

— Толкова ли е просто?

— Разбира се.

— Хардуер?

— Не е по моята част, но имам приятели.

— Колко искате за червения живак?

Тя се изкикоти.

— За вас двеста и петдесет на килограм. Или искате само мостра?

— Мостра.

Едуард изведнъж се изсмя по момчешки на Таня, сякаш беше минавал през всичко това и преди.

— Намали заради нас, Таня, миличка. Ние сме от добрите.

Тя сви рамене и загреба от локума.

— Окей, сто грама, десет хиляди. За по-малко не си струва.

— Можете ли да го транспортирате?

— Разбира се, докъдето кажете. Ние сме като Федерал Експрес. Може и да прибегнем до услугите им. На тях или на Ди Ейч Ел. — Пак се изкикоти закачливо.

— Кога мога да го получа?

— Когато кажете.

— Ще ви се обадим — каза Сколник.

— Трябва да изтегля пари. Предполагам, че ще искате сумата в брой.

— Естествено. Елате в понеделник — каза Таня.

— Ще ви се обадим.

— Елате в понеделник. — Бяхме дребни риби, а Таня не си губеше напразно времето.

— Трябва да тръгвам, Светлана ме чака. — Исках да ги подразня.

За секунда лицето на Крауи се обезобрази от омраза.

Таня протегна пълничката си ръка. Сколник я целуна. С мен дамата се здрависа.

— Обичам американците.

Крауи остана. Не харесваше Сколник и почти не надигна поглед, когато си тръгнахме.

— Откъде ще вземеш пари за живака? — попита Светлана, когато се срещнахме преди Гастроном №1. — Пак се казва „Елисеев“, като преди — каза, махна към магазина и ме целуна. Ръцете й бяха пълни със сирене, шоколад и кафе, подаръци за Бърди.

Излязохме на улицата.

— Може да намеря фалшиви.

— Моля те, Артьом, не и с тези хора.

— Тогава ще намеря парите все някак.

— Да ти ги набавя ли аз?

— Разбира се, че не.

— Да ти покажа ли къде работя? Пита ме за господин Бродски, за Чьом Арнолдович. Имам нещо, което може би ще те заинтересува. — Тя метна покупките в колата си.

Беше с бели дънки и обикновена бяла тениска, с преметнат на раменете син пуловер. Пригладената зад ушите й коса беше като черно злато, пъстрите кафяви очи — като на котка. Беше силно загоряла и луничките по ръцете й изглеждаха златни на слънчевите лъчи. От кожата й, когато се пресегна през мен и затвори вратата, се разнесе наситен аромат. Подуших го като разгонено куче.

— Какво е?

— Кое?

— Парфюмът.

— „Джой“, от Толя. — Подаде ми нещо, увито в малка розова памучна кърпичка. — Подарък.

Беше тъмночервена круша.

Светлана работеше в огромна като палат стара сграда в покрайнините на Москва. Преведе ме през касетите, грижливо подредени в безкрайни редици, хиляди сребристи ролки филм, някои известни, някои секретни, други — напълно забравени. Всеки момент ще се срутят, каза, докато се лутахме по булевардите метални касети. „Филмовите ленти умират.“

През редиците към нас забързана се появи старица с плъстени пантофи, които се хлъзгаха по паркета. Отвори чантичката си, извади сандвичи с телешко и ги подаде на Светлана. Седнахме на пода, опрели гърбове на филмите. Сандвичът ми се услади невероятно, защото го ядях със Светлана.

— Жената казва, че се страхува за работата си. Ще продават архива.

— Има ли човек, който да е изгледал всичко това?

— Съмнявам се. Искам да ти покажа нещо. — Облегна се на рамото ми, изправи се и свали от една лавица голяма сива книга. — Нали ме накара да проверя онези неща и аз прегледах документацията. Тук се вписват филмите, които си взимал. Понякога е интересно да разбереш кой какво гледа.

— Какво откри? Открила си нещо, нали?

Светлана клекна до мен.

— Виж това.

През последните няколко месеца Бърди Коен на два пъти бе посещавала архива.

— Какво е гледала?

— Ела, ще ти покажа. Направих малка компилация само за теб.

В малката, облицована с дървена ламперия стая Светлана зареди лентата в старомоден киноапарат. Изгаси светлините, седнахме на два твърди стола и загледахме клиповете. Стана ми кофти. „Компилацията“ представляваше серия скучни документални филми, правени за съветската телевизия — за промишлеността, медиите, различните технологии. Имаше убийствено отегчителен коментар. Нищо особено. Прозях се.

— Нетърпелив човек си — разсмя се Светлана. — Ето там, гледай.

Клиповете биха представлявали интерес за Бърди с едно: във всичките фигурираше Чьом Бродски. ВИП посрещане на Бродски. На Бродски връчват цветя. Бродски с Андропов, Горбачов, Елцин. Бродски в лаборатории, оглеждащ печатарски преси, здрависващ се с работници и учени.

Представих си как Бърди гледа екрана в плесенясалия архив, в тъмното.

— Какво мислиш?

— Ти ми кажи.

— Някога е била влюбена в него. Видели са се преди няколко месеца.

— Може да е искала да влезе в крачка, да покаже уважение към работата му.

— Уважение? Не познаваш леля ми Бърди.

— Да тръгваме. Да вървим у Бърди, веднага — казах.

Бяхме в малкия апартамент на Светлана. Тя се приготвяше; от час стоях и я гледах изтегната във ваната. Имах чувството, че съм женен.

Облякох сакото си и взех стария пистолет „ТТ“, който Толя пазеше от службата си в армията. Заредих пълнителя с халосни патрони и пуснах оръжието в джоба си. След архива бях като на тръни. Телефонът на Бърди непрекъснато даваше заето.

Светлана видя пистолета.

— Толкова много оръжия. Станахме като американците — каза. — Не ни пасват особено — каза и се усмихна, за да смекчи думите си.

— Аз американец ли съм?

— О, да.

— Да тръгваме. Взе ли всичко?

Стигнахме до блока на Бърди почти по тъмно. Едва открих входа й. Влязохме.

— Асансьорът май не работи — каза Светлана.

— Ще се качим пеша.

Лампите в коридора не светеха. Имах фенерче. Проследихме лъча му нагоре по стълбите. Взех подаръците за Бърди от Светлана; торбата тежеше.

На етажа на Бърди ни посрещнаха обичайните звуци на телевизор на хора, които крещяха и спореха, плачеха бебета, течеше урок по пиано. Монотонно потракваше метроном. Капеше вода.

— С нетърпение очаквам да я видя — каза Светлана и приглади коса. — Добре ли изглеждам?

— Страхотно. — Целунах я и потропах на вратата на Бърди. Не последва отговор. Разклатих бравата — пак никакъв звук. — Бърди? — извиках.

— Отдръпни се — казах на Светлана, вмъкнах кредитна карта в процепа на вратата и я прокарах напред-назад няколко пъти. Езичето щракна и се отвори.

Някой побягна по тъмните стълби. Дланите ми се потяха, пулсът галопираше в ушите ми.

Стиснах пистолета и се пресегнах към ключа за лампата. Апартаментът беше отарашен набързо, посудата по лавицата бе заметена на пода, на парчета, стъклените витрини на библиотеката — строшени, по килима стърчаха парчета стъкло, книгите бяха вадени и разкъсвани методично, навсякъде като сняг беше наваляла хартия. Лавиците бяха изтръгнати, строшени, насечени. Знаех, че тетрадките са изчезнали.

Бърди лежеше простряна на леглото. Също като Рики, помислих. Докоснах врата й, имаше пулс. Кабелът на телефона беше изтръгнат от стената.

— Повикай помощ, извикай линейка — изкрещях на Светлана.

Чувах как в коридора Светлана думка по вратите, вика, моли за помощ. Никой не отвори. Отвсякъде долитаха тихи гласове, шепнещи подплашени хора, свити зад залостените си врати като мишки, изчакващи бедата, всяка беда, да отмине.

Увихме Бърди в едно одеяло и я свалихме по стълбите. Краката ме боляха. Трабантът беше прекалено малък. Изтичах по улицата и открих такси; шофьорът, облегнат удобно в седалката си, мирно похъркваше.

Сграбчих го за рамото и тикнах две двадесетачки под носа му. Помогна ни да вкараме Бърди в колата.

— Накъде? — попита.

— Знаеш ли къде е институтът „Бурденко“? — попита Светлана. Мъжът кимна. — Чакайте ме там, имам познат в болницата.

Върна се в своята кола. Аз седнах отзад в таксито и прегърнах Бърди. Шофьорът здравата натисна газта. Излезе свестен човек. Ако в тази забравена от бога страна изобщо може да се говори за перфектно човешко същество, то това бе той: солиден, свестен, мълчалив. Окейник, така им казваше Бърди. Нямаше ги много, но тази нощ извадихме късмет.

Заварихме жълтия трабант на Светлана паркиран пред болницата. Преди революцията тук се е помещавал пансион за благородни девици. Беше зеленикава сграда с гипсова мазилка, повечето проядена от киселинните дъждове, времето и лошите ремонти, разложила се така, сякаш с времето този архитектурен кейк се бе разсъхнал и пукнал.

Стиснал Бърди в обятията си, нетърпеливо зачаках Светлана във фоайето.

Тя се появи с някакъв млад лекар и санитар с количка.

— Ела. Това е Виктор.

Виктор и санитарят поеха от мен Бърди и я понесоха нататък по коридора, осеян с носилки. Приличаше на репортаж от железопътна катастрофа.

Върна се след няколко минути.

— Приехме я. Ще изчакаме в кабинета ми. Трябва да почакаме изследванията. Получила е удар.

„Кабинетът“ представляваше бюро в голяма стая, в която работеха още няколко лекари. Имаше само един телефон. Виктор, пушейки, разглеждаше рентгенова снимка. Имал отчаян случай. Трябвало да вземе решение. Нямало лекарства за всички.

— Ако стане пожар и можете да спасите само едно нещо, кое ще вземете — котката или картина на Гоген? — По лицето му се бе изписала отчаяна ирония.

Писнало ми беше от този руски маниер на говорене.

Приказки, вечно приказки. След няколко бутилки коняк дори най-големият егоцентрик, говорещ пет езика, роденият и пътувал много скептик, дори проклетият Толя твърдеше, че за него писателите са по-важни от лекарите.

— Много спокойно го понасяте — казах.

Яд ме беше за Бърди и си го изкарвах на младото докторче.

— А какво да направя? — усмихна се той унило. — Ако мислехме само за проблемите, отдавна да сме се гръмнали. Нека ви разведа из болницата.

Заведе ни в отделение с десетина легла, всичките с деца.

Онова там момиче е минало през пет операции, каза Виктор. Другото, от Казахстан, е на седем, с тумор. До нея лежеше бебе с младата си майка, под легълцето имаше чифт миниатюрни детски обувчици. Виктор описа състоянието им: едното ослепяваше, другото имаше половинкилограмов тумор. Сестрата флиртуваше с Виктор, той й се усмихна.

— Виктор е лекувал деца от Чернобил — обади се Светлана.

— Правим каквото можем — каза той, — но държавата не прави нищо. Нищо. А има малформации, мутации, болести. Най-засегнати са децата.

Той сви рамене и прегледа някакво малко момче, което дошляпа при него по коридора. Виктор нежно погали главата му, детето беше кротко, целуна го.

Потропвах от нетърпение и той го забеляза.

— Ще отида да проверя — каза и след няколко минути се върна мрачен. — Съжалявам. Леля ви е с доста крехко здраве. Изглежда, някой я е ударил с тъп предмет. Има съсирек, вероятно е получила и удар. Ще трябва да изчакаме. Ако оперираме, може да умре. Възрастна е, може и да се оправи, но мисля, че ще изгуби говора си.

— Искам да я видя.

— Не. Елате утре.

Отведе ни до главния вход и пъхна ръце в джобовете на бялата си престилка. Светлана го целуна.

Виктор стисна ръката ми.

— Винаги има шанс. Винаги. Може и леля ви да се оправи. Странно нещо е господ. Тук всичко опира до шанса — каза и ни остави в студеното преддверие.

Някакво момиченце се вкопчи в ръката на Светлана. Виктор го пое в обятията си.

В единия кабинет ще попаднеш на фантастичен хирург, в другия — на некадърник. В Русия всичко отива в един и същи казан: диамантите, старите обувки, зелето, лайната, бисерите. Понякога е трудно да отсееш бисерите.

10

Потърсих нов крак за Ковалски на кооперативния пазар в северната част на Москва. Пластмасовите протези се поклащаха над сергията като тигани. Две жени — бяха близначки — седяха на огромна маса и ги боядисваха в нездрав телесен цвят.

— Ще трябва да доведете пациента на проба — каза едната, без да надига очи от работата си.

Само че полицаите откриха Ковалски преди пробата увесен на лампата в мизерния си апартамент. Заключението беше самоубийство, но на кого ли му пукаше?

Все едно пропадах по стълби в кошмар надолу, към самия ад. Където и да отидех, умираха хора. Сега бе ред на Бърди. Звъних десетина пъти в болницата; нямаха новини. Отидох и подържах ръката й. Говорих й. Ръката й беше суха и студена, не можеше да говори, да ме чуе. Не знаех откъде да набавя пари за червения живак, а трябваше да ги изнамеря отнякъде. Бях се вманиачил да докажа съществуването му, да го докопам. И в същото време знаех, че тъпча на едно място.

Поръчах разговор с Рой Питъс. В Ню Йорк беше полунощ, събудих съпругата му. На Рой се наложило да замине за Уайоминг при болния си баща. Щял да се върне до ден-два. Искам ли номера там? Или ще оставя съобщение?

— Ела на дачата за уикенда — ми каза Толя. — Ще се почувстваш по-добре. Ще се срещнеш с хора. — Сви рамене. — Някои може и да не са кой знае каква компания, но имат връзки.

Отидох, защото не знаех какво друго да правя.

— Ела с мен у дома, в Ню Йорк — прошепнах на Светлана на излизане от Москва.

Пред нас Толя караше внушителния си „Зил“ с хромирани калници, червени плюшени седалки и копринени перденца отзад; твърдеше, че навремето си е принадлежал на Андропов.

Почти се здрачаваше. Мълчах, мислех за Бърди и за майка си, за времето, когато живеехме на село.

Мама не се интересуваше от материалните неща, но копнееше за дача. Всички важни личности имаха вили. В най-лошия период, малко преди да заминем, когато баща ми изобщо не можеше да си намери работа, някаква добра душа, поет или музикант, ни отстъпи къщата си. Майка ми най-после имаше дача, но тя не бе нейна; там бяхме в изгнание.

Мразех селото. Мразех пропиването на парче пръст с толстоистки идеали. Бодни две брези и отдолу все ще се разциври някой руснак, казваха преди. Мама донейде помагаше с игрите си. Рано сутрин ходехме на реката да гледаме дебелаците. Нахлупили бели гумени шапки за плуване, се носеха с часове по водата с цигари, щръкнали право към небето. Ние клечахме на плажа зад дърветата и си измисляхме истории за тях; повечето бяха висши партийци, китове с власт да се разпореждат с чуждия живот.

Светлана разчете мислите ми и пъхна ръка в моята.

— Някои казват, че тук променени са само мебелите — каза.

През шосето с тържествена невъзмутимост измарширува ято гъски. Светлана наби спирачки. Колата се закова на километър от малкото селце и отказа да запали. Толя обърна, качихме се в зила и отидохме да търсим помощ.

— Прибрахме се! — извика Толя и майка му изтича да ни посрещне по стълбите.

Излезе, че Толя има цял куп по-млади братя и сестри. В околността живееха тайфи богати, стилни, усмихнати братовчеди. Всички говореха английски. Търчаха покрай къщата с тенис ракетите си. Беше студено за тенис, но на тях не им пукаше; бяха високи, сърдечни и самоуверени.

Оказа се, че моето поколение — големите „лайфаджии“, които крадяха коли, пътуваха в чужбина и се напиваха до смърт в семейните дачи — е или мигрирало, или мъртво. Новото поздравяваше на английски, пак на английски викаха след теб „Приятен ден“.

Тази нощ си легнах рано и сам. Светлана остана с Толя и семейството му, но аз бях капнал. Не знаех какво точно търся, нито защо. Дошъл бях в Москва да открия кой преби Рики Тай. Бърди не можеше да ми каже нищо. Нямаше как да намеря парите за червения живак, ако Таня изобщо го имаше. А и да го купя, какво щях да докажа? Щях ли да проследя връзката до Брайтън бийч? И кой ще ми обърне внимание?

В другите стаи още светеше, подрънкваха телефони; виладжиите в Николина гора сплетничеха след вечеря.

В три сутринта чух на хълмовете да вият животни. Станах и излязох в градината. Захладняваше. Дали бяха вълци? Или просто местни кучета? Липсваше ми Ню Йорк. Върнах се в леглото, спах зле и бях доволен, когато петлите подкараха безкрайното си кукуригане призори. Скоро ме застигна успокояващият шум от бетонобъркачките по пътя и миризмата на кафе, после Светлана на пръсти се промъкна в стаята ми.

— Ще разрешим всички проблеми утре — каза през смях и скочи в леглото ми.

11

На следващата вечер с Толя и Светлана седяхме на верандата, увити в пуловери и обгърнати от руския здрач, и ядяхме наденички, хайвер, хляб, масло и сирене, и пиехме червено вино.

— Казват, че не можеш да разбереш Русия, преди да разбереш селото. Всичко тук, всички тези дачи зад стените и оградите си, са загадка, също като Русия — каза Светлана.

— Глупости — изсмя се Толя. — Аз съм руснак, а мразя селото. Лошото му е, че няма къде да се пазарува.

Двамата със Светлана започнаха да подсвиркват популярни мелодии. Толя се оказа голям фен на „Южен Пасифик“; обичаше да имитира Блъди Мери.

Бащата на Толя излезе, стиснал по бутилка вино в ръка.

— В Переделкино нямаше да ви позволят да пеете — каза и незлобливо се засмя. — В Переделкино щяха да обсъждат Хайдегер.

Седнахме на старите градински столове и той ни наля вино. Лара Свердлова застана на стълбите с ръце на хълбоците, погледна развеселена съпруга си и се разсмя.

Бащата на Толя, също Анатолий, беше известен актьор.

— Чувствам се изпълнен с тъга — извика, а шкембето му висеше от дънките. — Шофьорът ми бере ябълки от градината си, а аз купувам моите от магазина. Не е автентично. — Ухили се. — Иначе на вкус, честно казано, са същите. Наздраве.

Светлана и Толя запяха. Лара Свердлова продължи да се смее.

Анатолий старши обяви:

— Тази къща съм я строил сам, забих в нея пирон, значи е моя. Знаеш ли колко дълго чаках за място в Николина гора? Осемнадесет години чаках, не като новите руснаци с техните котеджи и мраморни камини, новата аристокрация. — Изсумтя. — Като западняци са, където домът не значи нищо и се купува лесно, стига да имаш пари. Моят дом е моята душа.

Голям приказливец, бащата на Толя можеше по обезоръжаващ начин в едно изречение да намеси душата, къщата и презрените пари. Всички съседи плуваха в отопления му басейн, а той ги посрещаше ден и нощ с думите: „И така, колко точно скъпо вино си ми донесъл?“.

В подивялата градина на Свердлови бродеха кучета и котки. Лара сновеше напред-назад с очи, блеснали от перспективата да нахрани толкова много хора. Двамата Анатолиевци, баща и син, напалиха огън.

Под дърветата изнесоха сгъваема маса с плата храна: бледорозов език с млад грах и ряпа; пилаф с фурми, праскови и шамфъстък; туршии; пушена риба; водка, вино и бира. Хайвер, черен, червен и златист. Печеното прасенце имаше хрупкава кожа с цвят на карамел.

Светлана, сега с бял пуловер и черни панталони, уви раменете си с червен шал. На ушите си имаше златни халки. Хванах я за ръка и я погледнах. Слънцето се скри, Лара запали още свещи, пристигнаха нови гости. Заобиколихме масата, Толя пусна музика — класическите джазмени, които обичах: Оскар Питърсън, Джанго Райнхард, Стан Гец. Чет Бейкър изпя „Моя смешна валентинке“.

През гората изви сирена, блесна светлина; в дипломатическа кола пристигнаха още гости.

— С чужденците показва колко е важен — прошепна Светлана.

— Аз чужденец ли съм?

Срещу мен седеше професор по етика, облечен в пуловер с емблемата на Харвард; представиха ми го като човека, който случайно се запознал с Витгенщайн на някаква гара. В Мюнхен, мисля, или може би Виена. Гавин Крауи цъфна с мека шапка. Съпругата му се оказа озлобена, мълчалива рускиня, третият човек в компанията му бе изпита германка със зачатъци на мустак, адвокатка, дошла да си търси късмета в Москва. Имаше и две американски хлапета, пленени от мършава блондинка, известна някога актриса; името й ми убягваше, но помнех нейни снимки. Тя и Анатолий за известно време били прочуто дуо.

Актрисата чоплеше плодовете; малките й очи бяха твърди, злобни и черни като динени семки. Съпругът й беше физик, тя не отместваше поглед от него, но едва отваряше уста, освен за някое „Не е така“, когато не бе съгласна с него.

— Министър на науката при Горби, голям човек — прошепна ми Гавин Крауи.

Това, че отрепка като Крауи е на ти с министри и ВИП персони, ми доказа, че Русия продължава да е едно голямо село: привилегированите й хора до един се познаваха.

Задължителното обсъждане на изкуството — тези тук бяха побъркани по картини от осемнадесети век — отстъпи на по-оживен разговор за пари и оръжие. Физикът беше пълен със злоба — щял да търси по-добра работа в чужбина, тук вече никой не отпуска пари за изследвания, каза. Свердлов-старши изнесе поднос с коняк. Над стройните бели дървета изгря жълта луна. Градината се обля в лунна светлина, в гъстата трева блещукаха поставените в буркани свещи, листата шумоляха на есенния ветрец. Хлапета се плискаха в забуления в пара басейн. Някой смени музиката и Пол Маккартни запя „Вчера“.

Светлана ме погледна и се усмихна.

— Защо се смееш?

— От щастие.

Обичах я. Но тази пищна градина, топлата есенна нощ, руснаците, въздишащи по миналото, ме изпълниха с гняв. Чувствах се объркан, прелъстен. Гняв, задето Бърди и Рики умираха, и двамата по моя вина. Защото пластовете самочувствие покрай масата бяха гъсти като черешовото сладко на Лара Свердлова. И защото исках да открия тук част от собственото си минало, а бе прекалено късно. Не можех, бях чужденец.

Светлана сложи в чая си сладко, както навремето го пиеше майка ми. Видя, че я гледам, дойде, седна до мен и ме прегърна.

— Ученият Фурмин, позна ли го? Имаше го на филма в архива.

Фурмин крачеше до мен към реката.

— Имате въпроси? Питайте. За мен вече няма значение, заминавам. Заминавам. — Погледна брезите и се насили да заплаче.

— Заминавате.

— Напускам родината си. Всичко това. — Махна към горите и реката. — Всичко дойде прекалено късно. Отдаваме ресурсите си за нищо. Не ме слушат. Казах да спасим плутония. Имаме мощност за три поколения напред, но ще я дадем на американците. Без нея сме нищо, държава от Третия свят. Добър за нас е само един американец. — Приседна на един дънер.

— Кой е добрият американец?

— Чьом Бродски.

— Защо?

— Той разбира, че разполагаме с технологията да построим новото поколение централи. Евтино електричество за сто години напред. Бродски разбира. Трябва само да убедим хората. Защо да хвърляме плутония си само защото така искат американците?

Повярвах на този озлобен дребен мъж. Заминаваше, всичко вече бе зад гърба му. Нямаше какво да губи.

— Какво представлява червеният живак? — попитах.

През дърветата виждах Светлана с червения й шал. Прекосяваше градината с поднос в ръце. Пламъчетата на свещите блещукаха по лицето й, гледаше към децата в басейна и се смееше.

Фурмин ме хвана за ръка. Изкривеното му лице замръзна в подигравателна гримаса. Приведе се и свали обувките и чорапите си, разтри подутите ходила.

— Едно голямо нищо.

— Нищо?

— Нищо. Да ви разкажа ли?

— Да.

— Ще ви кажа какво е червеният живак — страх, затворен в бутилка. Легенда, която учените създадоха преди много години. Имахме спад в производството, бяхме под паника. Учените ни мислеха, че ако създадат нещо още по-мощно, Западът ще се съобразява с нас. И същите тези учени изобретиха тайната субстанция. Съветското чудо, което напомпва самолетите и ги прави неуловими за радарите. С червения живак всичко е възможно, той е нещо като философския камък.

— Ами документацията? Дисертациите?

— Всичките са фалшифицирани. Измислиха на червения живак формула, натвориха документация, дисертации, официални писма, договори, разписки за продажба, сертификати за установяване на произхода. Червен живак никога не е съществувал. Той е една от най-големите измами. Смъртоносен, но неуловим. Вече е нещо като легенда. Обгражда го аура като тази около убийството на Кенеди — един куршум ли е имало, два, три, никой няма да узнае истината, а всичко останало са просто теории. Същото е и с червения живак. Хората пишат дисертации, правят документални филми за него, пишат дори романи, поезия. Превърнал се е в метафора. Смъртоносен, но неуловим. Това също е поезия.

Сетих се за Валя Голицина и подробното й описание. За убеждението на Чьом Бродски, че е смъртоносен. За собственото си безумно търчане. Щеше ми се да вярвам, че червен живак съществува, но знаех, че Фурмин казва истината.

Последвах го до реката.

— Ще поседя тук — каза и топна крака във водата. — Създадена бе легенда. Червен живак. Добро име, не мислите ли? Червеният живак после се превърна в реалност. Ето това е Русия. — Наблюдаваше ме. — Мислите ли, че искам да напусна родината си?

— Защо заминавате?

— Жена ми иска диамантени обеци. — Изправи се и шляпайки, се отдалечи на няколко метра надолу по брега.

— Откъде знаете за червения живак? — попитах го.

— Не ми вярвате, нали? Предполагам, че сте били в института и сте говорили с Валя Голицина. Тъпа кучка.

Не отговорих.

— Продава информацията на всеки. Винаги е била курва — изсъска. — Червеният живак е едно голямо нищо. Нищо. Слух, смъртоносна измислица. Голицина я продава за пари.

— Откъде знаете? — извадих цигара от смачканата кутия в джоба си.

— Почерпете ме.

Дадох му цигара. Около минута пушихме, после той метна фаса в реката, върна се при дънера за обувките и чорапите си и започна да се обува.

— Едно време бяхме женени — каза. — Никога не съм имал вкус за жените.

— Моля ви, важно е. Откъде знаете, че червеният живак е измама? — Бях объркан. Как така Чьом Бродски не знаеше истината? — Откъде знаете, че учените лъжат?

Фурмин се подпря на рамото ми, тежко се изправи и облегна цялата си тежест на мен.

— Аз бях един от тях.

12

Толя преджапа през дърветата към реката като огромен мечок.

— Търсиха те по телефона, Артьом — извика. — От Америка. Жената остави номера си, каза да й се обадиш. — Подаде ми някакъв хвърчащ лист.

Оставихме Фурмин до реката. Толя отиде да помогне на майка си да разпалят скарата, а аз прегърнах Светлана и я целунах с все сила.

— Какво има? — инстинктивно попита тя.

— Повикай Толя.

Тримата стояхме на верандата. Тостовете на масата ставаха все по-дълги. Фурмин се върна, прошепна нещо на съпругата си, тя рязко стана и двамата си тръгнаха. Луната плуваше сред белите дървета.

— Какво има? — попита Толя.

— Не знам. Не съм сигурен. Нещо не е наред. Не искам да оставате тук тази вечер. Отведи Светлана в Москва. Веднага. На някое сигурно място.

— Сигурно? — усмихна се.

— Възможно най-сигурното. Оправиха ли колата ти? — попитах Светлана.

— Да, в гаража в селото е.

Тихомълком ги изпратих до вратата.

— Нещо става, не знам какво. Искам да се върнете в Москва. Събери си багажа. Искам и двамата да дойдете в Ню Йорк. Мога да уредя визите.

— Без мен — каза Толя.

— Защо? Ако наистина се задават неприятности, си отписан. Вземи децата си и ела. Още имаш виза.

— Това е моят дом.

Със Светлана беше различно, тя вярваше и на малко.

— Мисля, че ще е добре да изпратя Светлана с теб на Запад — каза Толя.

— Какво, като колет? — заговори тя бързо на руски с блеснали очи и свити юмруци. — Не разбирате. — После целуна и двама ни и ми каза: — Но все пак ще дойда. Ще се изпратя сама.

— Искам да се обадя. Отнякъде, където ще мога да говоря спокойно.

— Ела.

Толя ме заведе в кабинета на баща си. На голямото бюро имаше разхвърляни филмови сценарии и купчини вестници и списания, книги, бутилки екзотични коняци, два телефона, телефонен секретар, факс, две ракети за тенис и мокър бански.

— Чувствай се като у дома си. — Той стисна рамото ми. — Всичко ще бъде наред, окей?

— Окей. Погрижи се за Светлана.

Вдигнах слушалката.

— Нищо няма да й се случи, обещавам. — Подхвърли ми ключовете за колата си. — Имам да свърша някои неща. Ще вземем колата на Светлана и ще те чакаме в Москва. В твоя хотел.

Толя изтрополи по стълбите в градината, където бяха започнали танци. Видях Гавин Крауи да нахлупва шапка и да си тръгва.

Набрах номера от листчето. Международните линии бяха задръстени, щеше да ми трябва около час, може и повече, да се свържа. През прозореца видях как Светлана целува Лара за лека нощ, после Толя вдигна малкия й куфар и двамата тръгнаха към завоя на реката, където за пръв път я видях.

Понечих да изтичам след нея. Почакайте, ми се щеше да изкрещя, но телефонът иззвъня и аз се върнах в кабинета. Грешка. Треснах слушалката, а когато пак погледнах през прозореца, Светлана вече я нямаше.

Обадих се в болницата и поисках да говоря с Виктор.

Бърди беше мъртва. Радвах се, че е мъртва. Не можех да си я представя няма като призрак. Поне я бях видял, разговаряхме. Щях да скърбя за нея по-късно. Тетрадките й обаче — ако такива изобщо съществуваха — бяха изчезнали.

Седях и пушех. Хората започнаха да влизат в къщата на чай. След няколко минути телефонът иззвъня. Беше Лили Хейнс.

— Опитах да се свържа. Къде си? Къде е този номер?

— У едни приятели — каза.

— Как разбра, че съм при Толя?

— Казаха ми в хотела — обясни тя, само дето аз не им бях казвал нищо.

— Говори, чисто е. А и бездруго няма значение, тук няма тайни.

— Видях онези страници.

— Как?

— Моля те, не ме питай как, важното е, че ги видях.

— Разкажи ми.

Така и направи. Не й повярвах, но чутото ме изплаши достатъчно да хукна след Светлана.

— Исусе.

— Пази се, Арти — прошепна Лили. — Пази се.

— Обади се на Рой Питъс — изкрещях, но линията се разпадна и не разбрах дали ме чу.

Излязох незабелязано от къщата. Зилът отказа да запали. Задави се, после млъкна.

Затичах се. Бягах с все сили през гората, към селото и гаража, където Светлана остави жълтия си трабант.

Луната сега бе нездраво жълта и се плъзгаше зад облаците. Брезите бяха безцветни, призрачни.

Крауи е забъркан, просветна ми отведнъж. Накъдето и да се обърна, налитах на него. Бил е в Ню Йорк в нощта на убийството на Устинов. Познаваше момичетата на Дубовски, познаваше Олга, Фрай и Теди Флауърс. Баща му е бил дребен шпионин, отрепка. Гавин Крауи обичаше Светлана или мразеше мен, нея и двама ни. Щеше да посегне пак. Точно Крауи каза, че слуховете са по-важни от информацията, но всъщност знаеше, че в крайна сметка всичко опира до информацията, че само с нея можеш да заличаваш хора, да ги караш да вярват в лъжи, да им втълпиш, че червеният живак ще доведе до края на света. Хората умираха, а аз бях като сляп. Чичо Генадий. Олга. Бърди. Онова копеле Лев. Рики, който все едно бе мъртъв. Не бях герой. Просто едно бивше ченге, което мечтаеше за по-добър живот.

Ще оставя нещата така, си помислих, спъвайки се в някакъв корен. От гората изви животно. Ще се откажа. Щом докопаха Рики и Бърди, значи могат да стигнат и до Светлана.

Пътеката към селото бе пуста, омазана с разсипана от някого нафта. Плъзгах се, но продължих да бягам. Стрясках се от шумоленето, но се оказаха само попаднали под краката ми листа. Затичах още по-бързо покрай малката, прясно боядисана църква с отворена врата и блестяща сред свещите на олтара икона.

Тогава чух експлозията.

Бях закъснял. Огненото кълбо се извиси в тъмната нощ, червено, жълто, дърветата чернееха на фона му.

Закъснях.

Продължих да бягам, а когато стигнах там, Толя ме сграбчи, извлече ме встрани и ме събори на земята, за да не видя разчлененото тяло по дърветата.

Часове по-късно, трябва да бяха часове, може би призори, лежах в стаята си в хотела с бутилка уиски на гърдите. Не знам как съм се върнал от дачата.

— Идвам с теб — бе казал Толя.

По едно чудо оцелял от експлозията. Отвел Светлана до гаража. Жълтият трабант бил там, където го оставила, до бял „Форд Бронко“.

— Много съм жадна — казала на Толя и той предложил да прескочи до магазина за цигари и кола.

Била жадна, така казала, умирала за кола.

— Ела ме вземи от магазина — провикнал се той.

На тръгване я видял да дава на монтьора пари за ремонта. Видял как мъжът отброява рестото, видял я да му се усмихва.

— Ще ти донеса — казал Толя на Светлана. — Ще ти донеса кола — само това й казал.

Не исках Толя да идва с мен в Москва. Казах му да остане и се погрижи за Светлана. Да я погребе. Исках да докопам Крауи сам.

Гавин Крауи ме бе продал. Само той имаше връзките. Знаеше името на хотела ми. Само той знаеше предварително, че ще бъда у Свердлови. Беше мръсно копеле, боклук. Може да го бе направил за пари, или защото обичаше Светлана, или за малко евтина тръпка. Отвел ме бе в апартамента на Таня, за да покаже лицето ми на мутрите, които щяха да уредят експлозията. Разбрах го в мига, в който Фурмин ми каза, че червен живак няма. Крауи не ме бе завел да урежда покупката, а да покаже лицето ми.

Погледнах ръката си — стисках кърпичката, която Светлана ми даде с крушата. Светлана беше мъртва заради мен.

Бавно, внимателно събрах багажа си и отнесох куфара до вратата. После легнах, вече готов за път, на леглото, да помисля. Пиех уиски и чаках Крауи да отговори на обаждането ми. Знаех, че ще се обади, защото оставих на телефонния му секретар съобщение, че съм готов за сделката с Таня, готов съм да вляза в играта. Дали ще се изненада, че съм жив? За мен ли бе предвидена бомбата? За Светлана? За двама ни? Крауи ме бе продал, но за кого работеше той?

Телефонът иззвъня. Погледнах часовника си.

Когато чух гласа отсреща, разбрах, че Лили Хейнс ми е казала истината.

13

Открих Чьом Бродски в дъното на синагогата. Беше рано, но вратите й бяха отворени и отпред вече чакаха няколко старци. Слънчевите лъчи танцуваха по боядисания в синьо и златно таван с изрисуваните зелени дървета, блестяха по старите дървени пейки и полилеите. В преддверието старец ме посрещна с „Шалом“.

По пейките отпред няколко мъже се молеха и клюкарстваха. Не видях бодигардове, но и хората на Бродски щяха да са дискретни, омесени сред богомолците или скрити отзад.

Бродски с тъмносиньо палто и сива шапка седеше със скръстени ръце и лице, застинало в лека усмивка.

— Съжалявам, че те изненадах, Артьом. Изненадан си, нали? А може би не? Все пак благодаря, че дойде. Опасявам се, че като всички старци и аз започнах да се замислям за корените си. Обичам да се отбивам в тази синагога. Приятно ми е да си представям, че дядо ми се е молел тук.

— Това са глупости — казах тихо. — Пародия. И клише.

Но Бродски знаеше, че няма да го убия, не и тук, въпреки че, предполагам, бе избрал мястото заради драматизма.

— Какво ти е, Артьом?

Беше събота сутрин, пейките бавно започваха да се пълнят; мъжете се кланяха пред олтара, здрависваха се. Синагогата закипя от живот.

Горе се качиха няколко жени, погледнаха надолу и подхванаха тих разговор.

— Съжалявам за приятелката ти. Това ли искаш да ти кажа?

— Ти я уби. Уби Бърди.

— Прав съм бил за теб, Арти, умен мъж си. За което те и уважавам. Времето на Бърди отмина, започваше да се превръща в бреме. Никак не е забавно да остарееш.

Песнопенията и клюките приглушаваха разговора ни.

— Ти си чудовище.

— Не, не чудовище. Мислиш ме за доктор Но, или доктор Стрейнджлав? Не, Арти. С риск да те разочаровам, нямам отровна котка, нито аквариум с пирани, нито армия въоръжени с автомати мъже. Дори задължителното лице за пред света, голямата яхта, те са за политиците и мутрите, които разпознават силата единствено по това, което са гледали по филмите. Всъщност мразя яхти.

— Къде е Полет?

— Почива си. — Гласът му бе почти нежен. — Обичаш я, нали?

— Да.

— И аз. — Каза го просто и за части от секундата стоманено студените очи се озариха като светкавица в буря.

Уискито и изгълтаните лекарства притъпяваха чувствата ми. Открих, че за секунда, дори две, успявам да прогоня Светлана от мислите си; не ми бе останало друго, освен маниакалното желание да убия този човек.

Вместо това седях и го слушах.

— Какво искаш? — попитах.

— Само да продължа да удържам демоните на разрушението под контрол. В тази страна има двадесет и пет хиляди ядрени бойни глави и хаос. Говорим за военна хунта. Страна, все по-враждебно настроена към Запада. Искам да помогна. Отказах се от останалия си бизнес. Бях изморен да преговарям с мутри, които ту влизат, ту излизат от правителството. Всички, към които изпитвах някакви симпатии, са мъртви.

— Същото каза и Бърди.

— Така ли? Да, с нея беше същото, разбира се.

— Заради тетрадките ли я уби?

— У теб ли са?

Не отговорих. Покрай нас мина мъж с двамата си синове, търсеха къде да седнат.

— Бих искал да ми ги дадеш, ако обичаш.

— Затова ли ми се обади?

— Отчасти.

— Притежаваш милиарди долари, сателити, телевизионни компании, а не можеш да докопаш тетрадките на една крехка старица. — Разсмях се. — Как разбра къде съм?

Бродски приглади пръстите на ръкавиците си. Спомних си какво ми каза Рой Питъс онази сутрин в закусвалнята в Бруклин, същата сутрин, след като Лев наряза лицето ми.

— Били са твоите хора, нали? Ти си изискал досието ми. Когато си разбрал, че Генадий ще идва в Ню Йорк.

— Знаех, че ще ти се обади. У теб ли са тетрадките? Или трябва да повторя, че наистина съжалявам за момичето? — Приведе се по-близо към мен. — Кажи ми, защо дойде? Надявам се, не за да ме убиеш?

— За мен ли беше бомбата в колата?

— Това наистина е без значение. Беше просто за отвличане на вниманието. Не знам. Нямам нищо общо с тази страна на нещата.

— А Устинов?

— Стана погрешка. Бях наистина опечален.

Убийството на Устинов бе грешката, отворила извратената кутия на Пандора, в която до този момент се бе спотайвал Чьом Бродски.

— Опечален за смъртта на Устинов или задето е станало погрешка? — попитах, но Бродски се престори, че не чу горчивината в гласа ми.

Храмът се напълни, шумът — на молещи се, шептящи, пристъпващи мъже — растеше.

— Всичко отминава. Колко станаха, шест или седем седмици от смъртта на Генадий? Сещаш ли се често за него? Сещаше ли се преди? Навремето бяхме много близки, но накрая започна да се държи като глупак. Вярваше в каузата, твърдо. Смъртта му усложни нещата. Хората започнаха да си задават погрешните въпроси. Хора като господин Липърт. И може би госпожица Хейнс.

— Като мен?

— Трябваше просто да ме питаш, Арти. Едно семейство сме.

— Липсващите страници в книгата на Устинов, ти си накарал да ги заличат.

Бродски сви рамене; махна леко, като човек, наддаващ на търг, и до нас се материализираха двама добре облечени мъже. Застанаха до стената, без да ни изпускат от поглед.

— Генадий открай време си падаше по мелодрамите. Написа глупости за мен и за любимия си ядрен тероризъм. Реших, че ще е по-добре конкретните пасажи да изчезнат, това е. Убийството му беше грешка. Част от това, което последва, бе планирано, друга стана случайно. Винаги е така, винаги.

Какво ми каза Лили Хейнс — „Понякога нещата просто се случват“.

— Значи Генадий знаеше за връзката ти с ядрената мафия, така ли?

— Да.

Устинов бе убит за това, което знаеше, но погрешка.

— Бърди знаеше ли?

— Донякъде.

— Нагласено ли беше онова предаване на „Теди Флауърс шоу“?

— Не беше необходимо. Филип Фрай смяташе да направи на книгата на Генадий обичайната промоция. Господин Флауърс е невероятно податлив на влияние, а Фил Фрай просто си разбира от работата.

— И ти ги притежаваш и двамата. Страшно много усилия за няколко страници.

— Можеше да има и други книги.

— Флауърс нарочно ли остави да го замества Лили Хейнс?

— Те не знаеха нищо.

— Но са схванали основното?

— Няма как да го избегнеш.

Синагогата вече беше претъпкана. Бродски изгледа наблъсканите тела на мъжете, славещи шумно своя господ.

— Стига толкова. Ще дойдеш ли с мен? — Стана и закопча палтото си.

Без да мисля, му отворих вратата.

— Благодаря — каза доволен и излезе от синагогата.

Последвах го през вратата, покрай белите колони, по стълбите на улицата.

Бодигардовете вървяха на няколко крачки зад нас. На тротоара мъж с костюм и фуражка махна към сиво „Волво“, но Бродски го отпрати с ръка.

— Денят е хубав, да се поразходим.

Тръгнахме, волвото бавно ни последва.

— Обичам страната си — каза Бродски. — Няма друго място като Америка. Обаче сами се проваляме. Алчни сме, не искаме да плащаме данъци, съсипахме системата на образование. Децата ни размахват оръжия като пакетчета дъвка, растат като животни. Нямат морал. И за това сме виновни ние.

Въздъхна почти безшумно.

— Медиите ни са напълно аморални. Излъчват това, което забавлява публиката, като тя един вид участва в собствената си експлоатация. Не след дълго ще предаваме по телевизията екзекуции и ще ги прекъсваме с реклами. Оставихме страната в ръцете на дребнавите фанатици от десницата и Християнската коалиция, вечно проповядващи закон и ред. Истината е, че те предизвикват хаоса и убийствата, защитават правото на живот и са срещу аборта, а убиват лекари. Никой не смее да им се опълчи. Те не правят абсолютно нищо по въпроса с ядрените оръжия. Токсичните отпадъци ще ни убият. Липсва дисциплина. Може и да е прекалено късно. Може китайският модел да излезе успешният. За щастие, няма да съм жив да го видя. Никой не ни е обещавал повече от двеста години демокрация, Артьом. — Нагласи шапката си. — Мислиш ли, че няколкото години демокрация ще променят нещата тук? — Махна към съсипаната Москва, улиците, вече пълни с пазаруващи, туристи, минувачи, просяци.

— Кажи ми, Артьом, кое е по-силно, страхът или любовта? Аз ли да ти казвам, че сме превърнали тази планета в сметище за радиоактивни отпадъци. В Роки флатс, Колорадо, в Оук ридж и Хандфорд, Амарило, Юта и Невада. Ние го правим. Руснаците също. Как да се отървем от боклука? Да го изпратим на луната? Да го заровим в стъклени контейнери? Никой не знае, никой. Русия е едно смрадливо радиоактивно сметище. Но плутоният е национално богатство. Мислят, че искаме да им го отнемем, да отнемем, буквално и преносно, силата им. Прави са, разбира се. Руснаците обичат електричеството. Електрификация в името на народа, помниш ли? В плутониевия резерв имат запаси за още век, с които да изнудват Запада. Без него Русия става страна от Третия свят с шепа добри цигулари. Но на теб всичко това ти е известно.

Колата ни следваше. Прекосихме Червения площад и Бродски се извърна да се полюбува на храма „Василий Блажени“ с искрящите по златните куполи слънчеви лъчи, после пое към реката.

— Всичко това го има и във вестниците. Тайни няма, само идиоти, които не могат да четат между редовете.

Ръцете ми бяха ужасно студени. Заподсмърчах. Бродски ми подаде кърпичката си и махна на шофьора. Влязохме в колата. Продължи да говори тихо, но настойчиво.

— Опитвам се да помогна. Плащам на учените им чрез фондацията си. Познаваш ли Фурмин?

Кимнах.

— Той разбира новата технология.

— Ти притежаваш Фурмин.

Усмихна се.

— Да, може и така да се каже.

— Каква точно е цената му?

— На мен ми излиза солен. Не можеш да се отървеш току-така от ядрената енергия, Арти. Светът сега е зависим от плутония по същия начин, по който преди зависеше от нефта. Цели икономики почиват на ядрената енергетика, британците и французите с милиардите им, вложени в преработващите заводи. Японците пък са в такава крайна нужда, че превозват суровината по море. По море! Четиринадесет тона на кораб, който пристига за два месеца. Да вземем „Ексон Валдес“. Представи си какво ще стане, ако с подобен кораб, превозващ радиоактивни отпадъци, се случи нещо. Мислиш ли, че японците ще се откажат от ядрените си амбиции? Те нямат нефт. Ами севернокорейците? Ами китайците?

Изсмях се.

— А ти ще уредиш всичко. Дотам опираме. — Видях, че на Бродски не се понрави да му се присмиват; само това донякъде минаваше през бронята му.

— Гаранция дават единствено новото поколение бридерни реактори, които използват ядрените горива в безопасен, автономен цикъл — каза.

Пак се изсмях.

— Даже аз знам, че бридерните реактори не са на мода още от времето на „Би Джийс“. Пробвахме ги през седемдесетте, когато имаше страх от недостиг на уран. Схемата не проработи, Чьом. За какво тогава изобщо говорим? Проектът не струва.

— Моята схема работи — спокойно каза той.

— Твоята?

Сложи ръка на рамото ми.

— Ще ме изслушаш ли? Знам всичко за бридерните реактори, които опитахме да построим. Трябва ни бридер, който използва ядреното гориво в автономен цикъл, който се самозахранва и се използва за добив на енергия, а не за обогатяване на плутоний за бойни глави. Опитахме, а после се отказахме, така както предадохме и здравеопазването, и образованието. Използвахме погрешната технология.

— А твоята е вярната?

— Само моята, да.

Дори на слънце реката имаше цвят на тиня. Бродски вярваше в проекта си така, както руснаците вярваха в червения живак. Луд е, помислих. Ще го убия, си казах, само дето не вярвах да го направя. Той го знаеше. Аз знаех.

Почувствах се като парализиран.

— Какво, мислиш, ще правим с всичкия този плутоний, ако той не се рециклира?

Не отговорих.

— Ще имаме нужда от война — каза Бродски.

Колата ни откара към „Арбат“ и „Спасо-Песковская“. Излязохме на малък площад, където няколко деца играеха на гоненица пред красива, но занемарена църква. На пилона на посолството жизнерадостно се вееше американски флаг.

Убий го, си казах. Убий го, преди да влезе вътре. За какво? За отмъщение?

— Какво търсим тук?

— Тук съм отседнал. Полет си почива горе.

Колата спря от другата страна на елегантната стара сграда.

Влязохме.

— Винаги съм обичал тази къща. — Бродски махна към жълто-бялата сграда, сякаш бяхме туристи, любуващи се на високите тавани, на градините отзад. Погледна към картините и добави: — Само ми се ще посланиците ни да проявяваха по-добър вкус. Матлок напоръча авангардни портрети на жена си. Щраус пък докара отвратителни пейзажи в тежки златни рамки. Чудя се какво ли ще остане след мен.

Последвах Бродски покрай гардероба, нагоре по стълбите, край стая, в която коленичила камериерка полираше разкошния паркет. Влязохме в малък апартамент на следващия етаж. Бродски свали палтото си. Отдолу беше с меки панталони и пуловер. Отвори барчето, наля шери в богато украсени чашки и ми подаде едната.

Бяхме сами в стилната всекидневна. Тиктакаше часовник. Въпреки поканата му не се съблякох. Седнах на един твърд стол. Вратите бяха затворени. Можех да го убия, но как щях да се измъкна после?

Чьом Бродски цяло лято бе плувал по гръб в басейна си и бленувал целия този хаос.

Той уби Бърди, Рики, Светлана. Не поднесе сам клечката, но подшушна на хората си да го направят.

Червеният живак беше само прах в очите. И той го знаеше!

— А ти дърпаше конците на целия този фарс от вилата си в Ийст Хамптън — казах.

— Предпочиташ да беше НАСА ли? Божественото се крие в детайлите, нали знаеш.

Сетих се за гнусната търговия със смърт, за мъртвия просяк от Пен стейшън, за бащата на Лев, стриптийзьорките, които използваха за мулета, Валя Голицина, умиращите кучета със свлечените кожи. Стоманените хокейни шайби можеше да се продават на пазара редом с матрьошките.

Вратата се отвори. Полет Бродски тихо пристъпи и седна на стол до стената; изцяло във властта му, присъствието на Бродски я озари. Беше с жълта копринена рокля, която пропускаше слънчевите лъчи. Влезе камериерка с поднос с чайник, чаши и сандвичи. Бродски я отпрати с ръка, разля сам чая и отнесе чаша на Полет. Целуна я по челото, а аз вече не знаех дали ще успея да го застрелям пред очите й.

Бродски нежно докосна рамото на Полет и когато тя отвори очи, видях, че са празни.

— Начален стадий на Алцхаймер — каза печално той.

Не почувствах нищо, абсолютно нищо.

— Имаш ли още въпроси?

— Купил си издателска къща в Ню Йорк. Купи шоуто на Теди Флауърс. Таблоиди в Лондон, списания по Западния бряг, радиостанции. В Русия купуваш нищо неструващи вестници и телевизионни компании. Архиви, снимки, филми.

— Спомни си какво си учил по история. Информацията е по-силна от оръжията. Телевизията е по-опасна от междуконтиненталните ракети.

— Как накара руснаците да продават?

— Когато Никсън умря, и слава богу, че умря, защото не бих понесъл мръсната му уста и ден повече, аз един вид заех неговото място. Новият експерт по Русия. Можех да правя каквото си поискам. Клинтън беше послушен. Каза на Елцин, че съм бент срещу фашизма. По-добре Бродски, отколкото Заленко.

Полет беше задрямала. Леко се размърда, после пак заспа. Някъде в сградата течеше парти.

Бродски говореше гладко. Аз бясно оглеждах стаята, премислях как да го докопам, как да избягам.

— Хората не вярват на опасността от радиация, толкова системно са ги лъгали правителствата им през последните петдесет години. Петдесет години, Артьом, откакто Опенхаймер пусна бомбата си над пустинята на Ню Мексико. Знаеш ли, че го познавам? Опи знаеше. Кой обаче помни? Радиацията не се чува като изстрелите, не можеш да я почувстваш като глада или да я помиришеш като отровните газове. Студената война свърши. Вместо да разчистим отпадъците, наехме пиари, които да ни убедят, че радиацията е не по-вредна от една игра на голф.

— Голф?

— Да. Мога да помогна на хората, само ако те се страхуват. Само страхът ще ни спаси.

— Но слуховете не бяха достатъчни.

— Не.

— Трябвало ти е реална заплаха.

— Да.

— И уреди мострите да стигнат Ню Йорк.

— Не бях аз.

— Мафията работи за теб.

— Трябват им нови номера. Този с бензина вече се изтърка. Правителството се задъхва покрай измамите в здравноосигурителните фондове. Всичко се върза отлично.

— Само дето хората ти раздробиха организацията.

— Както вече казах, няма как да се избегне.

— За какво тогава са ти мулетата? Отрепките като Лев?

— Дребните риби са важни. Атомните мулета, хората, пренасящи мострите, търговците на скрап, перачите на пари и курвите, мафиотите с малките си мозъчета и великите идеи. Мислиш ли, че ако Рафсанджами или Саддам искат нещо, ще се обърнат към муле, след като могат да купят директно от нобелиста учен в Русия или някоя от бившите републики? Има организации, огромни като „Дженеръл мотърс“, които се занимават единствено и само с трансфер на радиоактивни вещества. Германски банкери, италиански съдии, ирански бизнесмени. Малко се замислят за идеологията. В основата на тероризма стои бизнесът. Говорим за начин на живот.

— Значи според теб Лев беше абсолютно необходим. А и ти беше, как да кажа, под ръка? Зайцев също изпълни ролята си.

— А в края бях аз — каза той горчиво и осъзнах, че Бродски знае всичко и преструвките, че стои над грозното, дребно насилие, отрепките и мутрите, беше част от мита, в който сам почти вярваше.

Сетих се пак за Лев и баща му.

— Нуждаем се най-вече от малките хора — продължи Бродски. — Без тях системата няма да работи.

— Пушечно месо.

— Колко старомодно. Долнопробните убийства също раздухват историята. Хората се плашат от новината, че радиоактивни материали, пък било и в незначителни количества, се прекарват нелегално в Западна Европа или още по-добре в Ню Йорк. Няколко грама в Бруклин са далеч по-стряскащи от сто тона плутоний в Томск.

— А ако нещо се обърка? Ако осъмнем с ядрен взрив в Световния търговски център?

— Тогава ще преговаряме.

— Трябва да си полудял.

— Най-старият въпрос в етиката. Кого ще спасиш, Арти? Приятелката си или милиони хора?

— Целта оправдава средствата.

— Арти! Както сам каза, без клишета.

— А червеният живак?

— Кой знае? Излезе полезен. Звучи чудесно, не мислиш ли? Смъртоносен, но неуловим. Разкошен номер. Както казват, прах в очите. Няма значение. — Извърна се към съпругата си. — Няма значение, нали, Полет, скъпа?

Тя още дремеше, сладко усмихната.

— Иван Ковалски каза, че не е нападал Рики в апартамента ми. Така ли е? Някой се е целил в мен и погрешка е попаднал на Рики?

— Казал ти е истината. Започваше да се превръщаш в пречка. Съжалявам, че стана с приятеля ти, Арти. Ще ти се реванширам.

Изправих се.

Бродски инстинктивно постави длан на рамото на жена си. Тя отвори очи и посегна да докосне лицето му.

Извърна очи към мен.

— Тук ли следва сцената, в която ме убиваш?

— Няма да спечелиш. Това за спасяването на света са само празни приказки. Няма да успееш с далаверите си, няма да получиш монопола над сделките. Не можеш да притежаваш ядрената енергия.

Видях, че се ядоса.

— Все някой ще го направи.

— Никога няма да те пуснат у дома, в Америка.

— Не ставай глупав. — Огледа се и махна към посолството, към това, което символизираше. — Аз съм си у дома.

Полет Бродски не сваляше поглед от нас. Вратата внезапно се отвори и влезе камериерката с един морски пехотинец. През замъгленото си съзнание Полет бе надушила гнева ми към Бродски и незабелязано бе натиснала копчето за камериерката.

— Има ли проблем, сър? — учтиво попита пехотинецът.

— Има ли, Арти? — попита ме Чьом Бродски.

— Наистина ли вярваш, че можеш да монополизираш информацията? Всички слухове, клюки, новини? — попитах вече на вратата.

— Една част от тях ми стигат.

— За какво?

— За да притежавам страха.