— Казва се Лев. Копелето, което ти наряза лицето, се казва Лев. Ядрено муле е.
Свердлов намести туловище на високия стол до мен на бара и сграбчи китката ми с огромната си лапа.
— Изслушай ме, просто ме изслушай, става ли? Трябва да го откриеш и да го убиеш.
Беше нощта след срещата ми с Рой Питъс при реката. Ръцете ми бяха на решето от проклетите игли, с които ме набоде за кръвната проба някакъв шарлатанин в болницата. Бях в любимия си бар на Брум стрийт, в кофти настроение, на бира и пържени картофи. Помислих дали да не прескоча да хапна нещо по-сериозно в „Каб рум кафе“, но просто не бях в състояние да го направя. Заредих джубокса с песен на Тони Бенет и Бил Евънс — и това не помогна.
Изморен бях. Усещах клепачите си тежки, като закачени на топузи. Мразех живота на наемник, липсваше ми управлението, отделът, металните шкафчета, дори острата миризма на пот и обречената да си остане по картонените кутии китайска храна, мумифицираните пици. Липсваха ми работата и хората. Някой пусна на джубокса Хари Коник. „О, за бога“, измърморих.
Десет дни бяха минали от убийството на Устинов, а вече забутваха случая по задните страници на вестниците. Станало бе друго телевизионно убийство — по време на шоу за диети. Федералните си умряха от кеф, че няма да им търсят сметка какво са открили за Устинов и Брайтън бийч. Аз обаче знаех. Брайтън бийч ме сдъвка и изплю. Пак усещах старото озлобление към руснаците. Разтрих насинена ръка. Лекарят, който ми направи тестовете за СПИН, каза, че ще имат резултати до понеделник. Човекът обаче беше претрупан с работа. Замънка за последните постижения на науката, а аз кимнах, благодарих и въпреки ранния час тръгнах да се напия.
— Изглеждаш кофти — каза Боб, барманът, докато плъзгаше будвайзера по плота.
— Правя каквото мога — казах, изпих бирата и поисках уиски.
Горе-долу тогава цъфна Свердлов и започна да ми опява за този Лев. Същото име, което Питъс бе изкопчил от имиграционните; не че имах намерение да го споделя със Свердлов.
Определено не се зарадвах да го видя.
— Как ме откри?
— Сам ми каза, че често минаваш насам. — Махна към бара.
Пълна идиотия от моя страна. Отпих от скоча и се опитах да го игнорирам.
Той ме хвана за рамото.
— Чуй ме, моля те. Чел ли си онзи разказ на Борхес за състезанието между затворниците?
Ето така руските интелектуалци доказват добрите си намерения — дрънкат ти на главата, докато умреш от скука.
— Позволяват на затворниците да се състезават един с друг. Първо обаче трябва да прережат собствените си гърла. Последният умрял печели. Всички се включват в състезанието. Същото е и при ядрените мулета.
Довърших на една глътка скоча и поръчах нов.
— Продължавай — кимнах на Толя.
— Опасен е и болен. Нападна те. Бил е в апартамента ти. Има нужда от пари. Иска аз да продам проклетите му мостри.
— Какви мостри? За какво изобщо говориш?
— Казвам ти, Лев е ядрено муле.
— Ядрено?
— Да. Муле, или пътуващ търговец, ако повече ти харесва. Пренася радиоактивни мостри. Твърди, че има плутоний в хокейни шайби. Уран. Разтворими цезиеви соли. Има сертификати за всичко от водещи руски изследователски институти. Твърди, че има червен живак.
— Къде?
— В куфара си.
— Който вероятно държи под леглото?
— Точно.
Погледнах Толя Свердлов — може да беше шут, но в момента не се шегуваше.
— Виждал ли си мострите?
— Видях достатъчно. — Гледаше сприхаво, гневно. Наклони се на барплота така, че туловището му да образува плътна стена, после се надигна, махна за още пиене и ме изтика към дъното на бара.
Седнахме на маса в нишата под две увесени от тавана саксии.
— Сега ще ме изслушаш ли?
Едната саксия ме удари по главата. През прозореца мярнах момичето с ролери, което понякога засичам пред апартамента си. Правеше осморки под една улична лампа.
— Как така ти се довери?
— Почувствах се виновен след убийството на Олга. Аз я предадох. Исках убиеца й. Потърсих го.
— Той ли оправи Олга?
— Да. Чувствах се виновен. Разговарях с хора от Брайтън бийч, с мафиоти, с ченгета. Клюкарствах със старците, ония, дето вечно имат трохи в брадите. Там го видях. Цъфна ей така. Накарах го да си поговорим по руски.
— Как така ти се довери?
— Накарах го да повярва, че съм му приятел. — Изсмя се горчиво. — Както казваха в КГБ, накарах го да открие местенце за мен в сърцето си.
— Минал преспокойно през Имиграционните — каза Толя. — Разказа ми, че станало като на магия.
— Магия?
— Да де, магия, стига повтаря — каза Толя, аз най-после млъкнах и той ми разказа всичко, което бе научил от мъжа, представящ се за Лев Иванов.
Това било името на документите му, грижливо подправени; похвалил се на Толя, че сам оправил снимката си. Имал истинска покана от някакъв братовчед в Бъфало — още беше задължително за руснаци, но не и болка за умиране, ако се ръснеш малко. Американците си падат по добре облечени бели европейци като него, с вдъхващи респект кожени обувки и карирани спортни сака.
Когато прибрал багажа си от лентата на летището, Лев вече бил убеден, че прилича на новоизлюпен богаташ. Наредил се зад някаква жена с огромно кожено палто. Митничарят я държал двадесет минути, после дошъл ред на Лев.
— Разказал ти е всичко това?
— Да. Каза, че си носел Агата Кристи за четене. Имал два куфара, добра имитация на „Самсонит“. Представил се за шеф на полско-руска фирма. Дори ми изигра как сложил куфарите на масата в митницата. Инспекторът бил дебел, с шкембе, държал се учтиво. „Хубави куфари — му казал. — Харесвам самитата.“
Свердлов се бе вживял, роден актьор, играеше всички роли. Не го прекъснах, не знам защо.
— Митничарят наднича в големия куфар и проформа разръшква бельото на Лев. Посочва към по-малкия куфар и сака, но не ги отваря. Хвърля един поглед на документите на Лев. „Мостри?“ — пита, Лев кима. Във визата му пише, че е бизнесмен от Москва, надява се да установи контакт с американски партньори. В куфарите носи мострите. Инспекторът го пуска да мине, усмихва се. „Наистина ли сте Лев? И баща ми се казва така.“ После добавя на полски с бруклински акцент: „Добре дошли в Америка, Лев“.
Устата ми беше пресъхнала.
— И ядрените мостри през цялото време са били в куфарите?
Толя кимна.
— Призна всичко на втората ни среща. Пийнахме, после той изплю камъчето. Каза, че решил да ми се довери, защото съм истински руснак, не гаден чифутин, с извинение, като другите в Брайтън бийч.
— Давай нататък.
— Тръгва, значи, от летището и стига до Брайтън бийч.
— Кога е било това?
— Преди няколко седмици, може и повече. Покрива се, свързва се с някакъв мъж, приличал на Джон Ленън — със същите кръгли очила — който му дава пари за харчене. Ще има и още, казал мъжът. Ще уредим нещата. Нашият Лев си поръчва нов костюм, наема стая. Чувства се самотен, после вижда плакат на Олга пред „Батуми“ и отива да й се обади. Открил я да разговаря с някакво ченге.
— Знае, че съм бил в „Батуми“? Видял ме е?
— Възможно е. Възможно е да ме използва, за да се добере до теб. Не знам.
— Исусе!
— С нетърпение очаква парите. Седи на алеята към океана и пише картички на баща си. Едната беше със Статуята на свободата. Нашият си пада по черния хумор. Парите щял да даде на баща си, който изгубил крак в Афганистанската война. Така ми каза: „Семейството ми три поколения вярваше, а сега вече няма нищо, само американски боклуци, гадни западняци, които ни гледат отвисоко, и предатели като Елцин, които им се мазнят“. Трябваше да внимавам. Нашият човек непрекъснато сменя квартирите. След убийството на Олга държеше стая в Брайтън бийч. Каза, че го издразнили, някакво момиче по цял ден свирело тъжна музика.
— Каква по-точно? — питах, нищо че вече знаех.
— На флейта.
Стомахът ми се преобърна.
— Идеята била да е първият, внесъл такива мостри в Америка. Прочел за отровния газ в Токио миналата зима и надушил пазарната ниша. Щом отровният газ върви в Токио, защо да не пробута малко плутоний в Ню Йорк? Няма друга политика, освен омразата. Прави го за пари.
— Кой е купувачът?
— Мафията в Брайтън бийч, предполагам. Интересували се и хора от Ню Йорк. Когато пристигнал, Лев се срещнал с мутрите. После връзката замръзнала. Оказал се в капан, отлюспен.
— Къде е сега?
— Къде ли не. Вчера беше в един хотел до летището, „Палас“. Харесало му името, каза. Било хотел за старци. „Мутанти като мен“, така каза.
— Преместил се е, след като е пребил Женя.
— Какво?
Нанесе се в дома на братовчедка ми, после я преби — това беше съобщение за мен.
— Нищо, продължавай. Как точно вмъкнал мострите?
— Имал опит, правел същото из Източна Европа. Познавал разни дребни риби в бранша. Карал камиони до Варна, пренасял пакети от Украйна в Хърватска. При цялото натоварено движение там проверки на границата почти не се правят, митничарите са подкупни. Според него повечето търговци на мостри стигат само до граничните градове и там предават стоката. Само че той бил различен. Нашият Лев е амбициозен. Мразел съботите в кални градчета по хърватската граница, мразел миризливите селяни, мразел да се преструва, че търгува с гуми или разни зеленчуци. Веднъж стигнал още по-далеч — поел надолу към Средиземноморието, после Сиера Леоне. Било отвратително. Трябвало да върти бизнес с либийците по тамошните пристанища, а те според него работели за Хизбула. Лев ги мрази почти колкото евреите. В Африка предал мострите и оттам ги прекарали по море до Мексико. Това било голямото му приключение. — Толя си пое дъх и облиза устни. — Трябва да пийна нещо.
— Вярваш ли му?
— Да. — Махна за сервитьор и когато такъв не дойде, се надигна и донесе бутилка червено вино от бара. — Не знам кога точно, но в един момент Лев започнал да се надъхва. Решил, че пръв ще докара мостри в Ню Йорк.
— Трябва да се е побъркал.
— Сигурно. Решил да пътува директно. На московското летище мина лесно, казва. Буташ пачка на когото трябва и не ти проверяват багажа. Красива млада дама го ескортирала до ВИП класата, там няма детектори за метал. Предложила му френско шампанско. Той поискал руско.
— Руско?
— Да, било по-добро.
— Исусе!
— Решил да лети през Франкфурт. Знаеш ли защо?
Не отговорих.
— Спомнил си, че самолетът на Пан Американ, който се разби над Локърби9, спрял точно там и че във Франкфурт рядко проверяват багажа на транзитните пътници. Не че за него имало значение. Повечето от стоката му не задейства детекторите, другото носи в ръчния си багаж. В самолета пие шампанско и си мисли, че ако машината се разбие, експлозията ще е далеч по-голяма от Локърби.
— Този е направо болен.
— Да — каза Толя, а аз се зачудих дали знае. — Но умен. На Джей Еф Кей10 няма метални детектори за пристигащите.
Потях се. Къщата с момичето с флейтата. Олга. Радиоактивните мостри в куфара менте.
— Лев се установява тук и не след дълго излиза на пазар.
— На пазар?
— Да. Ню Йорк бил пълен с ножове. Изгубил един, купил друг. Доверява ми се. Ножът му трябвал за някакъв евреин. Пуска намеци, изпробва ме.
— Значи мина антисемитския тест.
— Да. В стаята му в „Палас“ забелязах хубав лаптоп. „Взех го от еврейското ченге“, ми се хвали той. Прескачал до шивашкия цех срещу апартамента на чифутина и го гледал като на кино. Чифутите са мамини синчета, казва. Мързеливи американски евреи. Иска да убие евреин.
— Как е разбрал, че съм намесен?
— Сигурно от мъжа с очилата — вдигна рамене Толя. — Или някой предател от вашите.
Избеснях, защото най-вероятно беше прав.
— Видя ли мострите?
— Ще стигна и дотам — продължи спокойно Толя. — Малкият куфар беше с двойно дъно, пълно с контейнери със стружки обогатен уран. Плутоний на скрап в метални дискове, приличаха на хокейни шайби. Разтворими цезиеви соли в дебел оловен буркан. В сака си имаше три, а може и повече буркана червен живак. — Докато рецитираше списъка, лицето му залъщя от пот. Мострите притесняваха дори Анатолий Свердлов. — Показа ми сертификатите. Всичко е истинско.
— Кой би проявил интерес?
— Всеки, който иска да си направи бомба. За терористите мострите се доставят като един вид доказателство, че продавачът има достъп до стоката. Дребните мутри могат да ги използват за изнудване. За размяна на заложници. Дадох на Лев да разбере, че съм впечатлен.
— Прегледа ли мострите?
— Видях достатъчно. — Сви рамене и отпи от виното. — Какъв избор имах? Исках да ми повярва.
Барът беше почти празен. Толя обърна на един дъх чашата си.
— Ами контактите му?
— Нали ти казах, зарязали са го.
— Защо?
— Ще стигна и дотам. Хората на Зайцев не са глупави. Зарязали го, защото Лев сгази лука. — Млъкна за момент и допи остатъка от виното.
— Как?
— Уби генерал Устинов.
Отделните части на загадката бяха пръснати пред мен като пъзел, който не можех да подредя — ножът, разговорът на Рой Питъс с митничаря поляк, намеците му за ядрени оръжия, плахите предупреждения на Максин, руснакът, тръгнал по петите ми може би от самото начало, който после се лепна и на Лили. А сега и това.
— Наистина ли мислиш, че той е убил Устинов? — попитах Толя.
— Да. Не е било основната му цел, но така те включи в играта.
— Лили също.
— Какво?
— Нищо.
Свердлов подхвърли пари на масата и каза:
— Да се поразходим.
— Къде е той? — стиснах гърлото на Свердлов, но той ме отръска като муха. — Къде, по дяволите, е той?
— В Брайтън бийч, чака да му намеря парите.
— Ще дойда с теб.
— Ако го направиш, никога няма да пипнем мострите.
Тръгнахме мълчаливо по Бродуей.
Нещо премълчаваше.
— Как така ти се довери? — попитах пак.
Свердлов се спря на една още отворена биташка сергия.
— Иска да продаде мострите. Обещах му парите. Накарах го да ми повярва. Нашият Лев е свикнал да вярва. А и няма на кой друг да се довери.
— Откъде си сигурен, че ще достави стоката?
— Парите му трябват.
Той обиграно лавираше сред страдащите от безсъние среднощни клиенти на сергиите по Бродуей. Вдигна една матрьошка и развеселен я огледа отблизо. Руските кукли се бяха превърнали в основен асортимент на битаците след имитациите на „Ролекс“, чантите „Вюитон“-менте и тениските с Джими Хендрикс. Хвърлих поглед към сомнамбулите. Дремеха, пушеха. Лев може и да бе тук. Можеше да е навсякъде.
Копелето се доверяваше на Толя Свердлов по същата причина, по която щях да му се доверя и аз: нямах друг избор. Толя беше роден манипулатор. Пазареше се, изнудваше, бърникаше по сергиите; лицето му бе огромно, като брашнена крива месечина.
На една сергия видях два интересни албума джаз, но дисковете бяха надраскани. Толя се уви в коженото си сако и пробва нигерийска шапка. Собственикът на сергията дрънкаше нещо, усмихваше се, предлагаше отстъпка. Навремето си Толя спокойно е можел да стане някой от хората на Устинов.
— Помниш ли как четяхме „1984“? — подхвърли през рамо. — Това си остава най-готиното ми преживяване, като изключим може би „Бийтълс“ и първото чукане. Беше издание на „Пенгуин“, с корица в бяло и оранжево. Даде ми я едно момче от нашия клас в смрадливия кенеф в училище. Знаех, че е провокация — тогава пращаха в затвора за Оруел. Съученикът ми, казваше се Патрис, на Патрис Лумумба, я извади от колана на панталоните си. „Искаш ли я, Тол?“ Все едно ми пробутваше мръсно списание. Прочетох я. На другия ден знаех, че всичко е измама.
— Аз изобщо не съм се съмнявал. Рисувах мустаци на Ленин в учебниците. Слушах „Гласът на Америка“ на къси вълни.
— „Джаз с Уилис Коновър“ — с носталгия се усмихна Толя.
— Виж, не че не обичам да си спомням за лошото старо време, но би ли ми казал защо не го предаде в полицията този твой Лев?
— Защото ми показа само част от мострите. Защото трябва да докопаме куфарчето, а имам нужда от пари, за да го направя. Защото — каза Толя, докато оглеждаше един стар „Никон“ — съм прост руски турист. Кой ще ми повярва? — Остави апарата, плати шапката и пое към улицата.
Беше излязъл леденостуден бриз.
— Какво изобщо представлява червеният живак?
Свердлов спря под една улична лампа.
— Най-мръсното нещо, произведено някога. По-гадно от плутония. По-смъртоносно, по-тежко. Няколко унции са достатъчни за атомна бомба, която да изличи милионен град.
— Глупости.
— Мислиш ме за откачил руснак ли? За прекалил с научната фантастика? За тъпанар? Я си спомни за бомбите в Оклахома сити. Мислиш, че дребните копелета като Лев, които пътуват с куфарчета, са пълен майтап, нали? Ще повярваш само ако става дума за огромна бойна глава, вързана с компютър, с хиляда тона обков. Така вече става, а? Бум! — Крещеше и половината хора по улицата се извърнаха. — Бум! — Сграбчи ме за ръкава. — Толкова отдавна не си бил в Русия, че не вярваш в хората, които произвеждат тези неща. В облаците ли живя през цялото това време, господин Американски полицай?
Все едно слушах Сони Липърт.
— Това е само началото. Остави го да се измъкне и ще има още, още много. Какво си мислиш, че няма да стане ли? Мислиш ли, че учен, чиито деца гладуват в някоя затънтена дупка в Кавказ, няма да продаде плутоний на скрап за жълти стотинки? Ела с мен в Москва и ще ти отворя очите.
— За нищо на света, мамка ти — казах.
Навън беше почти студено, но ме тресеше от страх.
— Както искаш. Обаче си пази гърба, окей? Той те следи. И е опасен.
— Господи! И какво друго?
— Болен е. Много болен. Не му пука кого ще докопа. Говорим за развилнял се луд, който на всичкото отгоре умира.
— Колко иска?
— Само десет хиляди. Искаш ли да го уредя? Дай парите, ще го направя.
— Мисля.
— Мисли по-бързо.
— Или?
— Открий го и го убий — каза Толя Свердлов.
На следващата сутрин станах след десет. Отидох до прозореца и рязко го отворих; цапардоса ме вълна студен въздух. В цеха от другата страна на улицата две китайки шиеха булчински була. Младата ми се усмихна и помаха. Виждаше ме идеално. Сигурно оттам ме наблюдаваше нощем Лев.
Знаеше адреса, държеше компютъра ми. Познаваше ме по лице, както и приятелите ми. Виждал ме беше с Олга, Женя, с Лили. Гледаше ме нощем от другата страна на улицата; моят живот беше неговото пийпшоу.
И беше болен. Казал бе на Толя, че е болен, че е нарязал лицето ми и кървял върху мен. Вдигнах слушалката, но на кого можех да се обадя? Не бях на работа, Сони Липърт беше отрязал каналите ми, дори Рой Питъс не изпитваше особена охота да говори с мен. Дани Гилфойл не вдигаше, сигурно беше излязъл на риба. Само ако Дани беше с мен, си помислих. Пуснах Майлс Дейвис и „Блус в синьо“. Нямах сили за закуска, извадих бира и седнах в кухнята.
— Не можеш да я караш така, човече — каза Рики. Изскуба бутилката от ръката ми и изключи стереото. — Ще се съсипеш с тази музика преди закуска.
— Малката ми гейша — казах и благодарих на господ за Рики.
— Конкубинка.
— Какво?
— Японците имат гейши, при нас са конкубинки. Поставяш под въпрос сексуалната ми ориентация, така ли? Искаш ли омлет?
Семейство Тай се готвеха да затварят за няколко седмици. Щяха да ходят в Хонконг на гости на сватовете. Искаше ми се да кажа „Не заминавайте“.
Набързо предадох на Рики част от разказа на Свердлов. Отнесе се скептично, а според мен и малко ревнуваше от Толя.
— Искаш да кажеш, че целият този ядрен боклук вече е в Манхатън? — Помириса зехтина и сбърчи нос. — Не е върджин. — Метна бутилката в кофата и отвори нова. — Обмисляш нещо глупаво, нали, Арти?
— Не знам, Рик. Вече нищо не знам. — Пуснах Стан Гец.
— Не го прави. Или нека дойда с теб. Може да съм красив, но съм силен. — Метна цигарата си в чешмата, тя изсъска и загасна.
Беше жилав. Чичовците му го бяха научили на бойни изкуства още като дете — можеше да прелети през стаята и да те изрита в карантиите така, че да ти се прииска да си мъртъв. Веднъж го видях в екшън, едно копеле се сваляше на Доун и Рики побесня.
— Ще отида на почивка — излъгах. — Ти замини за Хонконг с вашите и хубаво си хапни.
Рики надраска някакъв номер на кухненското ми тефтерче.
— Остави ми съобщение, ако нещата се объркат. — Номерът беше нюйоркски.
— Къде е това?
— Има ли значение? — Погледна през прозореца.
— Дороти знае ли?
— Запознах се с един човек, окей? Предпочитам татко да не знае, окей?
— Окей.
Изля малко зехтин в тигана, изпържи яйцата и ги прехвърли в чиния.
— Яж — заповяда.
— Благодаря.
— Плувец е. Професионален. — Метна ми хитра, доволна усмивка.
— И — надявах се да прозвучи гъзарски — е пристигнал в Ню Йорк за гей олимпиадата.
Рики се разсмя.
— Мислиш, че ще прекарам отпуската си да гледам как шепа педеруги играят волейбол? Само искам да спя с пича, Арти. — Сякаш го виждах в нова светлина. Дивият, открит Рики.
— Как се казва?
— Говорих с братовчеда Дон в Шанхай — смени той темата. — Казах му, че нещо се съмняваш в Свердлов.
— Имаш в Шанхай братовчед и той се казва Дон?
— Всъщност Дон Хо Втори. Това му е сценичното име. Има шест нощни клуба в хавайски стил. Помни Свердлов, били приятели преди години. Свердлов водел радиопредаване от Русия. Преди площад „Тянанмън“, когато рокът още си го биваше. Говорел китайски и успял да метне идиотите номенклатурчици и от двете страни, защото руснаците не разбирали китайски, а китайците не отбирали от музика. Падал се, ако извиниш израза, нещо като човек на изкуството. Познай какъв е бил псевдонимът му.
— Как? — Яйцата бяха вкусни, не исках да дразня Рики, а и Стан Гец ми повдигна настроението.
— Ред Меркюри, Червен живак — триумфално заяви Рик. — И какъвто съм си добричък, ти снесох всичко това абсолютно безплатно.
— Наистина ли вярваш на тези глупости за червения живак?
— Не са глупости, малкият. Червеният живак е нещото, което руснаците слагат в ядрените си оръжия, за да ги направят по-малки и мощни. Среща се наистина рядко. Смъртоносно е. Неуловимо.
— Ето затова трилърите от Студената война се харчат толкова, защото руснаците вярват на всичко.
— Имай ми доверие. Завършил съм физика, ако си забравил. Червен живак има. Арти?
— Да?
— Ако твоят поляк е убил Устинов погрешка, то в кого тогава се е целил?
Сякаш всичко това не ми стигаше, ами и лекарят каза, че резултатите от теста ще се забавят. Понеделник, обеща. Лили Хейнс пак не вдигаше телефона. Потърсих я в апартамента й на 10-а улица. Хосе, портиерът, ми каза, че е излязла. Той обаче ме помнеше от онази нощ и това, плюс петдесет долара го убедиха да ми подшушне, че според него Лили е във фитнеса на няколко пресечки на изток; видял я да излиза със спортен сак.
В стая с облицовани с огледала стени двайсетина жени с впити по тялото екипи се боксираха с въздуха в ритъм с лавината команди; типът, който ги издаваше, нямаше бог знае колко повече мускули от мен. Интересно, с какво ли го компенсираше?
Лили ме видя, отдели се от редицата и се затича през помещението.
— Не мислех, че си от феновете на здравословния живот — казах.
Червената й коса беше вързана на тила с жълто шалче, по високото чело се стичаха капчици пот. За разлика от другите жени носеше раздърпани шорти, нямаше грим. Под очите й видях тъмни кръгове. Изглеждаше на действителната си възраст. Така ми харесваше повече — стори ми се уязвима.
Отведе ме в ъгъла, при маса с пластмасова кана със зеленикав сок.
— Беше грешка — каза изморено. — Съжалявам. Не мислех да ти се нахвърлям така.
— Няма нищо — казах и застанах между нея и стаята, жените, огледалата, инструктора. Пресякох изгледа й към тях, после хвърлих поглед през рамо. — Кой е този?
— Кикбокс.
— Така ли се казва?
— Не, името му е Джейми. Инструктор е по кикбокс. Това е последният писък на модата — каза и най-после се усмихна. — Аз съм скарана със спорта. Един колега ми плати курса, нещо като подарък. Идиотска компенсация за гнева на Теди. Иска да ме наеме, при цялото това внимание. Не съм в добър период. Опитвам да откажа цигарите и май прекалявам с приказките.
Знаех, че трябва да й кажа за кръвта, но не събрах кураж.
— Не ме зарязвай — казах глупаво.
— Беше за една нощ. Точка. Една нощ. Дори не знам кой си и не искам да знам. Полицаите познавам само покрай Мел Гибсън, а ми е писнало от политика. Просто искам да се махна от целия този проклет кошмар. Разпитах Фил за липсващите страници от книгата на Устинов.
— Не съм Мел Гибсън и няма нужда да ме подкупваш.
— Мисля, че страниците са в сейфа на Фил в банката. Не знам какво точно е съкратил, но трябва да е нещо важно. Виж, мисля да замина за известно време.
— Къде?
— На едно място.
— Не са ти досаждали пак, нали? — попитах.
— Не съм много сигурна. Пак се обаждаха. Пред апартамента ми дреме някаква кола. Не знам.
— Ще те отведа където кажеш. Ела с мен.
— Точно от теб искам да се махна. — Избърса потта от очите си.
Зад гърба ни Кикбокс се възхищаваше на отражението си в огледалата.
— Нищо не схващаш, нали? Ти си замесен в това. Не съм пъзла, но копелето знае къде живея, а не искам да се събудя като онова момиче, с пръсти в буркан. — Вдигна ръце отчаяно и тежко се отпусна на един стол. Коленичих до нея, тя постави длан на рамото ми, сякаш за опора. — Изплашена съм, Арти. Хората мислят, че зад всяка загадка е скрит отговор, като в книгите. Свързваш точките и се появява картинка. Но понякога нещата просто се случват. Понякога картинка няма, хората умират без всякаква логика.
Лили Хейнс беше наистина умна жена; точно това харесвах у нея, плюс мъжкото й чувство за хумор, любопитството, самообладанието, естественото държание. Е, и краката.
Ударих го на молба.
— Каза, че е страхотен материал. Мога да ти помогна да го получиш.
— Не ме изнудвай. Последния път, когато тръгнах така след един материал, се озовах в източноберлински затвор. Никак не беше приятно.
— Фрай знае ли за нас?
— Вероятно.
— Заради Фрай ли е? Заминаваш с него?
— Не точно — каза, тежко се надигна от стола и погледна към движещите се пред огледалата фигури.
— Може ли да те питам нещо? — казах.
— Давай.
— Той е женен, нали?
— Проверил си?
— Поразпитах. Какво намираш в него?
— Преди го намирах за забавен. Има връзки. Познава всички, чете всичко. Както веднъж каза един мой приятел австралиец, мислех го за моя „Уондърбра“, мислех, че с него ще изглеждам по-голяма. Не се получи.
— Има и нещо друго.
— Да. Той малко ме плаши.
— С какво?
— Манипулатор е. Отърся ли се от него, винаги намира начин да ме повика обратно. Виж, трябва да вървя. Съжалявам, наистина.
Усещах потта и парфюма й.
Хванах я за ръката.
— Лили? Как страхотна жена като теб не се е омъжила?
Тя се разсмя.
— Що за старомоден въпрос. — Целуна ме по бузата. — Не знам, Арти, наистина. До скоро.
Прибрах се у дома.
На тротоара пред апартамента ми заварих дъщерята на Женя, втренчена в розовокоса кукла на една улична сергия. Заговорих я на руски, тя тикна в ръката ми бележка. Когато се извърнах да й купя куклата, побягна.
Женя ме канеше в Брайтън бийч в неделя на чай. Старецът, баща й, ме мразеше в червата, затова предположих, че поканата е само претекст. Че татенцето е клюкарило из квартала и се басирам, че ме е изкарало евтин за вербуване. Зачудих се кой ли е проявил интерес.
— Господин Коен, аз съм Елем Зайцев. — Представиха ми се на руски.
Пред дома на братовчедка ми на мощно черно беемве конвъртъбъл се бе облегнал слаб, културен, красив мъж към четиридесетте. Носеше синя риза „Гап“, дънки, и мокасини на босо. Гласът беше подчертано учтив; ръката, която ми протегна — с красив маникюр.
— Братовчедка ви смята, че може би ще проявите интерес към компанията ни. — Не си губеше времето в празни приказки.
— С други думи, искате да ви играя по свирката?
Той само се засмя и отвори вратата на колата.
Изчака ме да се мушна на кожената седалка.
— Стига да обичате да танцувате — каза.
Прекосихме Брайтън бийч авеню, Зайцев подкара покрай старческия дом „Менора“ и после отби към Емънс авеню.
Повечето знаци след Шийпсхед бей са на италиански. „Лунди“, приличащ на флорентинска църква с реставрираните си с любов фрески, обявяваше, че отваря отново врати като най-големия ресторант в света. В насрещния канал риболовни лодки рекламираха шестчасови излети за лов на камбала; камбалата кълве, твърдяха надписите. В градините зад обърнатите към каналите просторни къщи като уши стърчаха сателитни чинии.
Зайцев сви по чакълената алея на една от къщите и изгаси двигателя. В градината чакаха трима костюмирани мъже.
— Наши приятели — каза, но не излезе от колата.
— Каква точно работа имате предвид?
— Имаме организация, напълно легитимна. Корупцията е навсякъде. Предполагам, знаете за Агрон, наемните убийци руснаци и другите вестникарски измишльотини.
Кимнах.
— Мога да чета.
Зайцев се огледа в огледалото. Имаше все още гъста коса.
— Някои от нас вече разбраха и обикнаха американската демокрация. Знаеш ли, като малък нашите ми викаха Джак, на Джей Еф Кей. Приличам ли на него, как мислиш?
— Разбира се, Джак. Косата ти е същата.
— Преобладаващата част от хората ни така и не се погрижиха за себе си. Страх ги е. За да получиш нещо, трябва да се пазариш. Преди да надхитриш полицията или държавата, беше равносилно на това да си добър човек, дисидент. За повечето от тези хора законът е враг. Опитваме се да им помогнем. Осигуряваме им различни услуги, добри адвокати.
Държах си устата затворена. Зайцев не беше груб човек, за разлика от мутрите в копринени костюми в „Батуми“ и измета в „Арена“. Зайцев беше гледал „Кръстника“.
— Навсякъде има антисемитизъм, дори в Америка. Ние преуспяхме и защото това е Америка, властите не могат да ни преследват, задето сме евреи. Затова ни изкарват гангстери. — Засмя се. — Мислиш ли, че приличам на гангстер?
— Зависи от ролята.
Той рязко отвори жабката.
— Швейцарски шоколад, „Тьошер“. — Остави кутията на предната седалка и извади от жабката чорапи, от джоба си — вратовръзка. Сложи си ги, в огледалото нагласи вратовръзката като суетно момченце на гости при роднини. Направи го доста чаровно. — Според чичо ми възпитаните момчета носят вратовръзка от уважение. Може да съм на четиридесет и шест и да съм завършил право в Колумбийския университет, но в това семейство си оставам момче.
— Може да завъртим бизнес, ако искаш, Джак — казах.
Точно тогава един от костюмарите махна на Зайцев и той излезе от колата, смълчан, мобилизиращ се за предстоящата среща по начин, който не разбирах. Въпросът, осъзнах по-късно, не беше как точно да прояви уважение към чичото, а как да го детронира.
— Добре — каза. — Но първо ела да те запозная със семейството.
Официалната гостна беше тъмна, облицована с дъб и обсипана с огледала в позлатени рамки. На полицата над камината имаше семейни снимки в тежки сребърни рамки.
Старецът седеше в кресло пред камината. Зайцев-младши оправи пак вратовръзката си и се спъна в дълбоките цяла педя ориенталски килими по пода. Около десетината души в стаята преустановиха тихите си разговори; всички се извърнаха да гледат.
Елем Зайцев се приведе над стареца и го млясна по устата, както Брежнев едно време целуваше Чаушеску и другите соцлидери. Мляс, без никакви преструвки. До такава степен беше като сцена от филм, че едва не прихнах.
Зайцев се изправи и протегна ръка към простовата жена с безцветна коса, с велурена рокля в гълъбовосиво и перли, големи колкото яйца. Цветният диамант на пръстена й бе извърнат към дланта, сякаш мразеше подарилия го. Зайцев я побутна към мен, тя стисна тънките си устни и изстиска усмивчица.
— Господин Коен, съпругата ми, Екатерина — представи я. — Говори английски, Катя — добави меко.
Тя заговори несигурно на английски, аз отговорих на руски, поведохме суховат разговор за времето. Беше дъщеря на някаква номенклатура; Зайцев вероятно се бе оженил за нея заради връзките. Зачудих се защо тя се е омъжила за мафиот — може да е било и любов.
— Жена ми развъжда кучета — каза Зайцев и тя се усмихна и ми показа половин дузина кученца, рунтави, скимтящи, налягали по пода като килимчета. — Има собствени кучкарници. Интересно ли ще ви е да ги посетите? — попита.
— Разбира се.
Зайцев насочи чара си към останалите гости. Братовчедките му бяха все натруфени жени, с обувки от алигатор и тежки бижута на „Булгари“ с цветни камъни. Видях русата с фамозната стойка от „Батуми“.
Основно ме интересуваше старецът, Павел Зайцев. Зяпаше малкия телевизор на масата до него, стиснал рижава котка, която явно възнамеряваше да удуши. Животното се отърва от хватката, но старецът се затътри след него и го върна със студеното отегчение на дългогодишен инквизитор.
Зайцев беше мозъкът на Брайтън бийч. Говореше се, че като млад е бил в Гулаг, че е бил коронясан за бандитски бос в лагера и можел да го докаже с татуировките си. Беше недосегаем за закона, ключова фигура в имигрантската общност, поет. Чете стихове по радиото, руснаците останаха впечатлени.
Сега изнесе обичайната проповед: корупцията в Америка, продажните полицаи, нуждата от дисциплина.
— Ние не сме западняци — каза, взе хокейна шайба от една масичка и я завъртя из пръстите си като броеница. — Пробвахме вашите костюми, но те не са ни съвсем по мярка. Смени касетата — нареди на младия Зайцев, който изпълни заповедта и обясни:
— Чичо притежава няколко хокеисти.
— Искаш да кажеш отбори — поправих го аз.
Не ми отговориха.
Старият поседя мълчаливо около десетина минути. Попитах го за стиховете му. Намигна ми, сякаш щеше да ми показва порнография, махна да се приближа до старомодната остъклена библиотека и галейки кориците на книгите, ми показа първи издания на Робърт Фрост, Уолт Уитмън, Емили Дикинсън. Явно бях минал някакъв изпит.
Доведоха децата и сервираха обяд в трапезарията. Сложиха ме между чичото и русата. В живота си не бях виждал толкова хайвер, нито толкова големи яйца; след борша и пелмените две бабички с мъка сервираха цял телешки бут. Никой не продумваше. Колкото повече пиеха, толкова повече се смълчаваха. Вдигнаха се няколкото задължителни тоста, после старецът се върна при телевизора.
Дръпнах Елем Зайцев настрани.
— Може ли да поговорим, Джак?
— Разбира се. — Отведе ме на верандата зад къщата.
— За бизнеса, Джак — казах небрежно и извадих цигара от джоба си.
Запали ми я с пластмасова запалка за долар. Ролята му не включваше скъпа златна запалка.
— Чичо ми те хареса — каза. — Намери те за начетен човек. Какъв точно бизнес искаш да правим?
— Мислех си за търговия с радиоактивни вещества — казах. — Плутоний, уран, червен живак. За индустриални цели, разбира се. — Блъфирах колкото мога. — Или за медицината, да помагаме на болните.
— Гледаме да не се забъркваме с такива неща — каза той с усмивка.
— Жалко.
— Чат-пат пристигат джигити с мостри, обикновено търговци на скрап, със или без сертификати. Мъчно ми е за копелетата. Говорим за първокласни физици, които получават по петдесет долара на месец, а имат да изхранват семейства в Русия. Работата обаче не е за нас. Не е легална. Това е дребна далавера за дребни терористи. — Човек просто не можеше да не се поддаде на чара на Зайцев.
— А щяхте ли да проявите повече интерес, ако говорехме за големи сделки? Наистина големи?
Кимна едва.
— Напоследък да е имало оферти, Джак? Ще съм ти благодарен за малко помощ. Един вид услуга. — Трябва да звучах като тъпо ченге в долнопробен филм.
Номерът обаче мина, или поне Зайцев се усмихваше.
— Ще ти се обадя. Радвам се, че си вече част от нас — добави без ирония.
Поне аз не открих такава.
Предложи да ме откара у дома и когато казах, че ще взема метрото, се засмя.
— Човек от народа?
— Естествено. Обичам народа.
— Да се чуем ли пак? — продължаваше да се държи дружелюбно.
— Разбира се — казах. — Търся нещо, за което определено ще се разчуе.
Задната врата на къщата се отвори и навън излезе старецът с едно от рунтавите кучета на каишка. Слаб мъж в костюм притича да го подхване и когато се обърна, видях, че е счетоводителят с кръглите очила.
Тръгнах пеш, имах нужда от въздух. Покрай сюрреалистичния следобед за малко забравих теста за СПИН. А и какво можех да направя, освен да чакам?
Елем Зайцев знаеше за Лев. Толя беше прав: Лев е занесъл мострите на Зайцев, после нещата се размирисаха и Зайцев го е отрязал. На половината път към Брайтън бийч се обадих на Женя; дъщеря й каза, че е на фризьор. Открих я в козметичен салон „Чарминг лейди“. Поколебах се на вратата — виждах Женя под металния шлем, живнала беше, независимо от насиненото си лице, в компанията на другите жени, сплетничещи на родния й език. Острият, наситен аромат на лосионите и шампоаните се омесваше с развълнуваните гласове.
— Американците правят само боклуци — казваше една от жените. — Казвам ти, купи си „Сони“. — Приятелката й изръмжа нещо на руски.
Женя надигна поглед и ме видя.
Седнах на стола до нейния.
— Запознах се със Зайцев — казах. — И с двамата.
Тя ми изсъска да понижа тон.
— Знам, естествено.
— Мислиш ли, че ще мога да завъртя бизнес с тях?
Женя се скри под сешоара си, в скута й лежеше руско женско списание.
— Кажи ми какво става с момичето — попитах.
— Господин Зайцев предложи да плаща за уроците й по флейта.
Звънчета запяха „Московски вечери“ и вратата се отвори. Женя и другите жени надигнаха глави. Униформено ченге свали фуражка и опита да се усмихне. Никой не му отвърна — тук полицаите са предвестник само на лоши вести.
— Разкажи ми за наемателя си. За поляка.
Тя поклати глава.
— Моля те.
— Не го помня.
— Той те преби.
— Стана грешка — прошепна тя. — Не помня.
— Какво ще кажеш да отидем на кафе? Ще купим нещо за детето — предложих, но Женя поклати глава.
Улицата навън беше претъпкана. Отбих се в кафе „Арбат“ и пих бира, зяпайки как двама мъже с вързани на опашки коси и тениски на Келвин Клайн вечерят с жените си; жените се смееха истерично. Разговорите се въртяха все покрай парите. Облегнах се на стената и дълбоко поех коприненосиния есенен въздух, опитах да притъпя гадния вкус в устата, паниката.
Тогава го видях.
Разпознах го дори в гръб — наклона на главата, формата на челюстта. Виждал го бях десетина пъти на видеозаписа, познавах го от описанието на Толя, от размазаните снимки, с които не се разделях. Беше Лев.
Тръгнах да го търся едва ли не между другото, а той бе тук, може би търсеше мен по Брайтън бийч авеню, сред тълпата пазаруващи. За миг се оказа заклещен между две огромни старици; повлякоха го сред минувачите, сякаш го водеха към олтара.
Пак нямах оръжие; Зайцев не би ме пуснал при чичо си въоръжен. Все пак закрачих след него, затичах се.
След мен се развикаха хора. Подминах някаква старица толкова бързо, че тя залитна и сгъваемият й стол се прекатури. Не им обърнах внимание. Тичах след Лев по дървената алея към плажа. Поемах с пълни гърди океанския въздух, спъвах се по сплъстени купчини водорасли, кутийки от бира и използвани игли — тук се друсат изпаднярите, които нямат къде другаде да отидат.
Задъхваше се. Чувах дишането му, докато лавираше между подпорите на алеята към Кони айлънд.
Нещо проблесна. В ръката му имаше нож. Извърна се към мен и обляно в ярката есенна светлина, за пръв път видях лицето му: Лев Иванов, ако това бе истинското му име, някога трябва да е бил красив мъж. Не можех да определя възрастта му, но страните му бяха хлътнали като на старец, бледата славянска кожа — нашарена с язви и синини. По челото му падаха проскубани руси кичури, в блещукащите на слънцето очи нямаше нищо човешко.
— Искам да купя мострите ти — изкрещях му на руски. — Имам пари. Лев — повиках. — Лев Иванов.
Стори ми се, че се поколеба, а може и да не ме чу или да ми нямаше доверие. Метна ножа към мен, острието описа дъга и проблесна на процеждащата се през изгнилите дъски светлина. Закрих лице и залегнах, а когато отново надигнах глава, Лев бе изчезнал в мрака под алеята.
Затичах се, но бе безполезно, а и вече се задъхвах. Може би трябваше да го последвам с повече хъс, но той така или иначе бе изчезнал. Хванах метрото до Парк слоуп, където Толя каза, че е отседнал при приятел от звукозаписния бизнес. Натиснах звънеца на една спретната стара сграда. На верандата излезе мъж със сплетена на плитки коса и дънков гащеризон. Питах за Свердлов. Мъжът каза, че е музикален продуцент, наистина живее тук и информацията ми е точна във всичко, освен в едно: не е виждал, нито чувал Толя Свердлов от последното си пътуване до Москва преди десет години.
На телефонния ми секретар нямаше нищо от Толя. Мръсно копеле. Какви игрички играеше?
— Я по-леко — извиках на едно хлапе със скейтборд, което едва не се заби в мен. Дремех на ъгъла при един обществен телефон с дъвка по слушалката.
— Майната ти — извика хлапето. Беше на около десет.
Предположих, че семейство Тай вече са тръгнали за летището, но все пак опитах. Вдигна Рики.
— Заминаваме утре — каза. — Някой те търси, мама записа съобщението — добави колебливо.
— Изплюй камъчето.
— Обади се приятелката ти Максин. Имала новини за теб от някаква лекарка. Това говори ли ти нещо? Каза, ако искаш, да се видите?
— Къде?
— На кея до реката, на 23-а улица, щяла да води децата на лятната пързалка. Искаш ли да дойда с теб, Арти? — Само че аз вече бях затворил и се качвах в метрото.
Смятах се за непукист, а мислено правех уговорки като децата: ако нямам СПИН, ще бъда добро момче. Само дето в главата ми се въртеше единствено онова копеле. Лицето на Лев беше пред очите ми като слънчево петно, мигах, но не изчезваше. Болнавото славянско лице на процеждащата се през дъските светлина, изражението на загърбил скрупулите умиращ, готов на всичко, дори само за да покаже среден пръст на света. Очите или това, което видях от тях — празни като орбити на череп.
Инстинктивно разбирах, че е казал на Толя истината, че не лъже за мострите. Беше скрил някъде този червен живак, а аз трябваше да го открия. Само дето той нямаше да се довери на един полицай евреин, а Толя се беше покрил. Излъга ме. Внимавай със Свердлов, каза Гавин Крауи в хотел „Челси“. Пази се.
Метрото изстена и спря. Слязох, вече съвсем психясал. Под кожата ми сякаш се гърчеха червеи. Не исках да умирам, не исках да съм болен. Поех към кея. Опитах да си представя, че господ има и че той пази Арти Коен — само така можех да му обещая добро поведение срещу добри новини.
Макси седеше до пързалката и гледаше как близначките се препъват на кънките. Носеше шорти и раздърпана синя риза. Не изглеждаше особено добре, лицето й бе смръщено и нервно, захапала беше като биберон бутилка безалкохолно. Не ме целуна, само ме погледна и каза:
— Трябва да се откажеш, Арти. Чуваш ли? Трябва да престанеш с глупостите.
— Не съм дошъл да ми четеш конско — казах тихо.
Беше разсеяна, нещо я тревожеше. Закрачи в малки кръгове покрай пързалката. Зад гърба й хората се плъзгаха на ролерите, падаха, смееха се, викаха. Макси се огледа. Нещо не беше наред, а тя не искаше да ми каже какво. Реших, че е тестът. Взела е резултатите и не иска да ми каже, да ме докосва.
— Дойде ли? Кажи ми. — Сграбчих я за китката.
Тя с все сила се откопчи.
— Да — каза. — Дойде.
Значи това е. Потреперих и се извърнах с гръб. Имах чувството, че ще повърна.
— Нямаш СПИН, Арти. Тестът е отрицателен.
Едва не се разплаках от облекчение. Прегърнах я и опитах да я целуна по бузата, но тя пак се дръпна.
— Хей, защо не се порадваш с мен.
— Добре, Арти. — Наистина беше разсеяна.
Проследих погледа й, но Макси просто гледаше някакъв травестит под моста на магистралата. Беше с колоездачески клин, наколенки, гримирано като на жена красиво лице, по гърба му се спускаха златисти къдрици. Спря кънките на контра, с елегантен жест извади от раницата си кофичка кисело мляко и я отвори.
— Господи — казах. — Виж това. — Исках да накарам Макси да се отпусне, да живне, но тя беше на ръба на паниката. — Малките изглеждат добре — казах, загледан в близначките. Бяха на няколко метра от нас и паднали една връз друга, се кикотеха безпомощно. Прищя ми се да съм на седем. — Значи не е тестът. Ще ми кажеш ли какво става?
— Става това, че ти беснееш из целия град, а пасивите остават у мен — каза тя. Направо ми бръкна в червата, не знам защо. — Хората знаят, че сме приятели. Знаят, че ти помагам.
— И аз съм лъгал няколко пъти заради теб, Макси. Помниш ли онзи път, когато се издъни и аз те покрих?
— Понякога си истински задник, Арти. Бях бременна и мислех за друго, затова се издъних. Добре де, длъжница съм ти. Обаче искаш прекалено много, наистина. Мислиш, че е достатъчно да пуснеш малко чар и ще ти кажа каквото поискаш. И наистина ще ти кажа едно-две неща, после искам да спреш. Искам да ме оставиш на мира. Остави професионалистите да открият кой уби Устинов и момичето на плажа. Разполагат с оръжието, отговаря на револвера, с който е застрелян Устинов.
— Чух. — Сетих се за Сони на мача в „Гардън“. Значи не лъжеше. — Друго?
Тя сви рамене. Не мисля, че знаеше за Лев. Колко точно знаеше обаче? Пак погледна към пързалката, към върхушката тела, а аз внезапно изпитах гняв към всички тези безгрижни хора, отдали се на идиотското си забавление.
— Макси? Виж, извинявай. Благодарен съм ти за резултатите от теста. Не бях на себе си от страх, наистина. Това е и ще те оставя на мира.
— Добре — каза тя.
— А другото нещо?
— Моля?
— Каза, че ще ми кажеш едно-две неща.
— Сещаш ли се за онзи нож, с който те накълцаха?
Докоснах лицето си.
— Наряза ме ето тук. Ужасно боли.
— Аз вече изразих съчувствие, малкият. Ножът е радиоактивен.
— Откъде знаеш?
— Рой Питъс ме накара да го проверя. С гайгеров брояч. Направихме тестовете — реагира. Радиоактивен е.
— Разбирам.
— Това говори ли ти нещо? — Явно не знаеше за Лев и куфарчето му.
— Донякъде. Искаш ли да ти разкажа?
— Не, не искам да знам. Не искам да съм ти длъжница. Аз не съм като теб. Не искам да знам неща, които не ми влизат в работата. Трябва да се ожениш, Арти. Да слезеш на земята.
— Защо си толкова бясна? — попитах.
Максин по принцип е наистина мило момиче, приятел, после изведнъж цъфва изнервена, ядосана, сякаш се срамува от нещо и иска да го замаже.
Една от близначките — Ани — дотича за пари за кола.
— Здрасти, Арти — усмихна ми се хлапето.
— За теб е господин Коен — каза Максин и й даде малко дребни.
— Какво друго щеше да ми казваш?
— Бурканът, онзи с пръстите на момичето. И той е радиоактивен, също като ножа. — Хвърли поглед зад гърба си.
— Чакаш ли някого, Макс?
Тя пак погледна през рамо, но зад нас имаше само една млада двойка; бащата, качен на кънки, носеше бебето в раница.
— Не. Бурканът, който ми изпрати Рой Питъс, с пръстите на онова момиче, също реагира — повтори тя. — Никога нямаше да се сетя да го тествам, но Рой е направо маниак на темата.
— Макс, разбираш ли от радиация?
— Не. От време на време ни се обаждат от болниците, обикновено когато апаратурата им блокира. Търсят ни и за тестове, по принцип дреболии, дрехи, гумени ръкавици и тям подобни. За големите неща си имат специалисти. Радиоактивните материали не са сред приоритетите на Бруклин, ако ме разбираш.
— Можеш ли да тестваш труп? — Мислех за Олга.
— Доколкото знам, да. Но не съм сигурна.
Тя погледна часовника си и махна на близначките. Момичетата дотичаха, увиснаха от двете й страни и замолиха за още половин час. Максин им нареди да свалят кънките.
— Закъде си се разбързала?
— Трябва да се прибираме.
— Нека черпя малките пица или нещо друго.
Тресеше се като кукла, а на мен ми се щеше да разбера кой точно опъва конците й.
— Арт — обади се зад гърба ми Сони Липърт.
Не беше с кънки.
— Мамка му, Максин. Било е капан. Казала си му, че ще идвам.
Лицето й пламна.
— Нямах избор, Арти. Трябваше да го направя. Не мога вечно да лъжа заради теб. Накрая ще пострадаш. — Стори ми се нещастна.
— Можеш да вървиш — махна й пренебрежително Сони. — Оттук поемам аз.
Макси докосна рамото ми и забърза да прибере близначките.
— О, да не забравя — благодаря ти, миличка — извика Сони, но Максин вече бе прекалено далеч, за да го чуе.
— Не разбираш от дума, това е. Трябваше да се довлека до този шибан кей, за да ти кажа да спреш с простотиите — каза Сони.
Пиехме кафе на лавката.
— Не знам за какво говориш, Сони.
— До мен стигнаха какви ли не слухове — че се мотаеш из Брайтън бийч, движиш с хората на Зайцев. За тях ли работиш сега, Арти? Дълбоко в себе си оставаш руснак, а? Влязоха ли ти под кожата? Ще го направят, да знаеш. Или са докопали някой, на когото наистина държиш, ако изобщо има такъв де. Махни се оттук. Иди при Дани. Или… — Той остави краят на изречението да се оттече в чашата му с кафе.
— Да? Или какво?
— Кажи ми какво знаеш?
— Защо, по дяволите, да го правя?
— Защото ще те прибера на топло.
— Говори с Рой Питъс.
— А защо ли не дрънна за информация и на Саддам Хюсеин?
— Първо кажи какво знаеш ти.
Сони ме изгледа с неговата си версия на усмивка.
— Няма да стане. Имаме куп информация. Всичко, което ни е необходимо. Имам надеждни хора в Бруклин. Ще пипна копелето със или без теб, ще пипна и този, който стои зад него.
Всъщност се притесняваше да не разреша някак случая и да обера лаврите. Иначе наистина ме притесни. С лека ръка можеше да ми съсипе живота. Къде беше Толя, по дяволите? Къде?
— Може ли вече да си вървя? — попитах.
— Добре — ухили се той. — Къде?
— На почивка, както ме посъветва.
— Ще проверя. И, Арти…
— Да?
— Внимавай с кого си лягаш, човек може да пипне нещо.
Прибрах се навреме да видя как семейство Тай потеглят в натоварената с багаж кола. Стоях на тротоара, махах им за сбогом и се чувствах страшно самотен. Имах чувството, че съм останал сам в цялата сграда. Причуваха ми се какви ли не шумове. Погледнах през улицата към прозореца, откъдето ме следеше копелето. А може и да лъжеше. Засега поне нямаше да умра от СПИН. Сони знаеше, точно това имаше предвид с онова предупреждение да внимавам с кого си лягам.
Купих бира, качих се на покрива и се замислих за това, което ми каза последния път Рики. Обсъждахме ядрените бомби и червения живак и той ми каза: „На твое място щях да говоря с някой руснак“.
Табелката на вратата на псевдотюдорската къща в спретнатото предградие гласеше: Анди Федер. Реших, че съм сбъркал, но таксито вече си бе тръгнало.
Проклетата ми кола пак беше на ремонт. Падаше ми се, задето продължавах да карам антиката. Навремето обичах мустанга. Не купувай неща, които ядат, докато ти спиш, ми каза Рики; тази кола ми изяде парите. Вече исках голям червен „Кадилак“, с чисто нов кожен салон.
Погледнах къщата. Започвах да се задушавам от изсипалите се върху ми улики. Бяха прекалено много — Устинов, Лев, Зайцев. Сега пък бях в Лонг айлънд. Като ровещ из кофите бездомник се надявах на огризки.
— Артьом? Наистина ли си ти?
Вратата рязко се отвори, сякаш ме очакваха, някой бе дебнал за пристигането ми.
— Наистина ли си ти, Артьом?
— Сега си Федер значи?
От хърбавия зубрач, който познавах в училище, бяха останали само влажните, кафяви кучешки очи. Андрей Мелорович Фьодоров. Носеше безформени бермуди с натъпкани с всевъзможни мистериозни неща джобове. „Защо не си като Андрей“, казваше баща ми, когато учителите се оплачеха, че нелегално вкарвам в училище плочи с рокендрол. Тогава горкият ми баща още очакваше нещата да се оправят.
— Сега съм Анди Мелвин Федер. Понякога Мел. Ти винаги си имал американско име, Арт. Аз пък станах Анди Федер. Звучи малко еврейско, а? Научно погледнато, в този квартал е по-добре да си евреин. — Присви очи към алеята. — Нямаш ли кола?
— На поправка е. Дойдох с влака.
Потупахме се по гърба, малко по задължение, но какво пък, наистина се радвах да го видя. След като дойде в Америка, се срещнахме на няколко пъти, аз се чувствах малко неловко, после той замина на запад. Замразих връзката. Затова и не се обадих предварително, предположих, че може и да не иска да ме види.
Последвах го в къщата. И двамата му родители починали, каза. Помнех само бащата, дребен чиновник, бащата на който пък бил участник в Революцията и нарекъл единствения си син Мелор — Марк Енгелс Ленин Организация Революция. По мое време хората кръщаваха децата си Гагарин и Фидел; не знам как ги кръщават сега, сигурно Тифани, не ми и пука. Рики каза да говоря с руснак, а тук, в Лонг айлънд, САЩ, си имах оригинален руски физик.
— Мъчно ми беше, че не дойде на сватбата и не отговори на обажданията ми — каза той.
Значи трябваше да изкупя вината си с московски лафове за американските коли и дълбоката руска душа.
Отведе ме в типична за предградията кухня, пълна с електроуреди.
— Виж. Електрическа резачка за кифли! — Фьодоров наля кафе и отвори хладилника. — Какво да те почерпя?
— Ял съм.
— Трябва да са минали петнадесет години. Не съм те виждал, откакто дойдох в Америка — каза печално.
На хладилника имаше снимка с пет хлапета.
— Всичките ли са твои, Андрей?
— Всичките. А русото, по-едрото, е жената, ха-ха — добави.
— Рускиня?
— Естествено. От голямото добро утро обаче. Искаш ли кекс? — Седна на масата, аз се настаних насреща му.
Пак се пресегна към хладилника и извади кейк с кафе.
— Нека първо поговорим — казах. — Разкажи ми за ядрените оръжия.
— Ядрените оръжия? — изсмя се Федер. — Кои по-точно?
— Ти ми кажи. Двадесет и пет хиляди бойни глави, скрити по шахтите от Украйна до Казахстан. Искам да се ориентирам в обстановката.
Той замислено отпи кафе и загреба ментови бонбони от скъпа кристална купа.
— Дай ми изходна точка. Не вярвам да си дошъл за лекция по основи на физиката?
— Не.
— Тогава предполагам, че се интересуваш от изтичането на радиоактивни материали от бившия Съветски съюз, нали? Кой купува? Кой внася мострите? Мулетата? Търговците на скрап?
— На скрап?
— Горките копелета, които събират и продават боклука с ниско радиоактивно съдържание. Сигурно се интересуваш от внезапното наводняване на световния пазар с плутоний, обогатен уран?
— Откъде знаеш?
— Не е толкова трудно да се сдобиеш с информация. Понякога с колкото повече информация разполагаш, толкова по-малко знаеш. Мислиш, че като съм руснак, съм тъп? Това ти е проблемът, Арти. — Сега звучеше враждебно; познаваше ме отдавна. — ФБР отваря клон в Москва. И къде — право насред дипломатическия квартал. Хубави постове за камикадзета от Индиана. Всички знаят за търговията с радиоактивни материали. Изтичат от засекретените съветски градове, Арзамас, Томск. Цъфват в Европа, оттам ги продават на терористите. На Иран или Либия. Попаднал си на нещо подобно в Брайтън бийч? — За пръв път прояви интерес.
— Може би.
— О, стига! — Дръпна едно чекмедже, извади нож, тръшна чекмеджето и отряза парче от кейка. — Защо иначе ще идваш в дома ми след петнадесет години, да разпитваш за радиоактивни вещества? В училище мразеше физиката. Интересуваше се само от джаз. Рокендрол. Ако си открил нещо такова в Ню Йорк, значи наистина е сериозно.
Андрей говореше на смесица от руски и английски. Английският му беше неправилен, сякаш още беше на сегашното време. А може и комичната имигрантска версия да беше прикритие. От кого обаче се прикриваше в този богат квартал?
— Андрей, Анди, имам нужда от помощ.
Вените по носа му изпъкнаха, после се взе в ръце.
— Всичко това ни е известно от години. Години. Никой не обръща внимание.
— Ще ми покажеш ли лабораторията си?
— Днес не съм на работа — каза предпазливо.
— С какво се занимаваш?
— Екология. Съхранение на радиоактивни отпадъци. Витрификация. Интересуват ли те спорните моменти във витрификацията? — Стана саркастичен.
— Откога си тук?
— Десет години, може и повече. Лос Аламос, после Брукхейвън. Сега съм тук.
— Сериозно?
— Защо не? Аз съм от добрите. Баща ми беше дисидент — каза, прекроявайки миналото си. — Американски гражданин съм. Дори служих в армията. Капитан Федер. Ти взе ли поданство?
— Да, гражданинът Коен. Полицай съм. Бях полицай.
— Май излиза, че руските момчета си падаме по институциите? Какво стана, изритаха ли те? Сигурно си хойкал по жени? Винаги си бил женкар — каза и дояде кейка си.
— Пенсионирах се с почести — излъгах.
Фьодоров си падаше манипулатор, но ми трябваха знанията му, затова и си затраях, в името на доброто старо време.
Той пък се давеше с кекс.
— Кажи ми — подхвърли, — кой уби Генадий Устинов?
— Не знам.
— И защо веднага след смъртта му в Ню Йорк се появяват радиоактивни материали?
— Дали пък не ги е продавал?
Фьодоров прозря уловката зад въпроса ми и презрително изсумтя.
— Устинов минаваше за свестен. Само дето беше КГБ, боклук. Ела — каза изведнъж. — Да се поразходим.
Пропътувахме краткото разстояние до лабораторията в шевролета „Събърбан“ на Андрей. Седнахме на пейка в малкия парк. Аз запалих цигара. В подножието на зеления хълм от жълт автобус се изсипаха работници. Момче косеше ливадата с косачка голяма колкото танк; тревата ухаеше приятно.
Фьодоров прерови джобовете си и извади няколко шоколадчета. Предложи ми „Бейби Рут“. Ядеше сникърсите цели, като питон, поглъщащ заек. Беше далеч по-нервен, отколкото признаваше. Дали капитан Федер още работеше за военните? Дали бе длъжен да докладва за всеки свой разговор?
— Добре, материалите за оръжията се доставят по няколко начина. От изразходваните прътове в атомните електроцентрали. От заводите за специален плутоний, за бомби. От години се смята, че за бомбите трябва специална разновидност. Което не е така. Британците пробутаха на американците нискообогатен материал, а ние пак направихме читава бомба. А и не ти трябва много. На терористите пък изобщо не им трябват бомби, само да раздухат страх и терор. Да ти нахвърлям ли схемата?
— Давай.
Явно говореше буквално. Извади от джоба си смачкан лист, от джоба на ризата си — химикал, и без да спира да говори, скицира нещо.
— Добре. За бомбите с плутоний трябват няколко килограма, важното там е прецизната изработка. За урановите са нужни може би двадесет и пет килограма, но и грубата бомба върви. Значи, правя си бомба, натоварвам я на нает микробус, зарязвам я в гаража на Световния търговски център и си плюя на петите. Бум. Експлозията ще събори едната кула. Ще убие всички вътре, още най-малко сто хиляди ще загинат от взрива и радиацията. Може и повече, зависи от степента на облъчване, метеорологичните условия, вентилацията, евакуационните изходи. Манхатън е бъкан с радиация. Всичко това води до гадене, повръщане, диария, косопад, язви, катаракти, анемия. Говорим за кратко облъчване. При дълготрайното имаме рак, левкемия, зависи от продължителността на излагането. Травмата след облъчването може да дублира симптомите. Или имаме предпоставка за масова инфекция.
Потреперих леко.
— Като при СПИН?
— Като при СПИН.
Бинго, помислих. Лев нямаше СПИН, умира от мострите в куфарите си!
— Изгаряния, толкова гадни, че ти пада цялата кожа. Да спра ли дотук? Перспективата не се харесва особено на терористите, да знаеш. — Темата явно го възбуждаше. — Изгорелият плутоний попада във въздуха, откъдето можеш да го вдишаш. Стронций 90 заменя калция и ето ти го, рак на костите. А го има и цезият, също смъртоносен, ако не се овладее. И още куп неща.
— А ако няма бомба?
— Дори мострите са опасни. Отравят вентилацията, водоизточниците.
Запалих цигара и за секунда затворих очи и се отпуснах на топлото слънце.
— Какво ще ми кажеш за червения живак?
— Защо? — Отпуснатото му тяло се стегна. Изправи се и закрачи надолу по хълма. — Да се поразходим. Ще ти покажа лабораторията си… Червен живак значи? Имаш ли? — Почти подтичваше.
Закъде се разбърза толкова?
— Вероятно.
— Не знаеш какво имаш, нали? Не знаеш, че червеният живак под формата на токсичен прах може да ирадиира до течност, после да се имплантира с един рядък изотоп до червен живак 2020. Че с него всяка проявяваща хидродинамични свойства тежка течност може да бъде използвана за ядрен тригер. А и вероятно е емитер на неутрони.
— На нормален език?
— Много токсичен е, силно радиоактивен. В течна форма може да се използва за бомби, за покрития, които правят самолетите невидими — технологията на стелтовете. Казано на прост език, изключително смъртоносен е. По-опасен от плутония. По-тежък. Не съм чувал да се продава на международния пазар. Никога. Червеният живак е най-ревниво пазената от всички тайни.
Бръкна в раздърпаните си къси панталони, извади две топки за тенис и зажонглира с тях.
— Гледай — две топки червен живак в атомна бомба с размерите примерно на купа за салата, и чао, Лонг айлънд.
Не говореше наизуст. Вече бях сигурен, че Анди Федер още работи за военните. Упорито крачеше към телената ограда, която заобикаляше няколко от лабораториите; охраната може да не биеше на очи, но все пак засичах гардовете.
— Друго?
— Не знам — заувърта той. Само дето знаеше. Като малък хич го нямаше на шах. Лицето му издаваше всичко. — Ходил ли си скоро у дома, Арти? — попита.
— Моят дом е Ню Йорк — отговорих сковано.
— Изобщо не си се променил. — Той постави ръка на рамото ми. — Ела, Арти, ще ти покажа лабораториите. Нищо чудно да срещнем там от истинските факири, компютърни гении, които може и да ти помогнат.
— Май ще е по-добре да тръгвам — казах. — Наистина ми помогна.
— Имаш ли червен живак? — Присламчи се към мен, аз отстъпих назад. Сграбчи ме за ръкава. — Моля те, Артьом. Трябва да ми дадеш. От години искам да го видя. От години. Моля те!
В мен се надигна старата параноя. Не желаех да разбера защо толкова държи да ме вкара в лабораторията. Ние, руснаците, обичаме институциите. Сиреч той ги обича. Интересно, за кого точно работи Анди Федер?
— Внимавай — извика ми на руски, докато бягах към гарата. — Червеният живак ще те убие.
— Направо е изпечен. Ако угасиш лампите, ще светне като крушка. — Лекарят изключи гайгеровия брояч, вдигна ципа на найлоновия чувал с трупа и с плясък свали ръкавиците си, като домакиня, приключила с чиниите в кухнята. Погледна към трупа на перона на Пен стейшън. — Не знам какво е, но е силно радиоактивно. Разкарайте го оттук — добави и отряд „космонавти“ в защитно облекло отнесе чувала на количка.
Втори екип се захвана да мие перона, а аз кой знае защо се сетих за влаковите композиции към концентрационните лагери.
Когато пристигнах на гарата, не видях нищо. Направо бях бесен. Влакът от Лонг айлънд дрема на Джамайка половин час. Посещението при Фьодоров ме изнерви, очаквах да ме следят. Оказа се, че някакъв идиот метнал на релсите умряло куче.
На Пен стейшън пристигнахме точно за пиковия час. Познавам гарата, разследвал съм тук случай. Поради разположението й отначало не видях нито засиленото полицейско присъствие, нито побъркалата се охрана. От главния терминал до отделните перони се слиза по стълби. За да се прекачиш, също. Докато изляза на моя перон, терминалът вече гъмжеше от народ. Хора разбутваха тълпата като плувци сред стада враждебно настроени риби. Забиха ми поне десетина лакътя. Настъпи ме някаква жена с остри токчета.
— Внимавай — извиках и тя ме напсува.
Терминалът се намира в постоянен хаос, ремонтите така и не приключиха и оголените кабели висят от тавана като злонамерени плевели. Задъхвах се. Чувствах физически тежестта, топлината на телата. Шумът беше непоносим — упорит приглушен тътен. Тълпата всеки миг щеше да изпадне в паника. А може и да си въобразявах.
Спрях за кола в един „Дънкин донатс“. Имаше прекалено много ченгета. До поничките забелязах въоръжен до зъби полицай от транзитните11. Бренър, пишеше на табелката с името му.
— Какво става? — попитах.
Бренър заувърта, опитваше да се държи учтиво, но очите му блуждаеха към цвъртящите в тигана понички.
Влязох и му взех половин дузина. Разприказва се и посочи входа към един от пероните, на около стотина метра от нас.
— Там става нещо — измърмори с покрити с розова захар устни.
На входа открих един познат полицай.
— Не знам какво става. Казаха ни само да не пускаме никого. Направо ни се отели волът, докато опразним перона. Може да са заловили някой изрод.
Един бог знае защо проявих интерес. Може би не ми се прибираше. Или вече знаех. Придумах ченгето да ме пусне и по стълбите се спуснах в полумрака на перона. Терминалът вибрираше и бучеше над мен като мощна стереоуредба, после шумът замря. Тогава и чух лекарят да казва „Изпечен е“.
Перонът беше почти празен. Присвих очи срещу полумрака. На неколкостотин метра напред имаше сапьори с тъмносини якета, още хора от „Опасни материали“ в защитно облекло, някои с противогази. Сетих се за репортажите от бедствието в токийското метро, когато хората измряха като мухи от зарин, нервнопаралитичния газ.
Почти не се изненадах да видя Рой Питъс.
— Горкият. — Втренчил се беше в мъртвеца. Държеше противогаз. Някакъв тип от „Опасни материали“, шефът, предположих, го дръпна встрани.
— Признавам, че не бих го предположил. Сигурно никой, освен теб нямаше да се сети, нали при теб това е мания. — Нямаше нищо против, че слушам. — Този път излезе прав, има радиация.
— Господи — каза Рой и за малко да се прекръсти.
— Онзи пакет, който открихме при трупа, задейства брояча. Не мога да кажа нищо, преди да излязат резултатите от лабораторията, но според мен го е изпържило нещо силно радиоактивно и бързодействащо. Цезий например. Искам да евакуирам района възможно най-бързо. По-добре не сваляй маската.
— Изчакай резултатите от лабораторията — каза Питъс.
— Не можем да чакаме.
— Къде е човекът, който го откри?
Питъс махна на едно чернокожо момче, толкова младо, че горната му устна беше още по детски пухкава. Носеше плетена шапка с червен помпон.
— Живееш на Трето ниво, нали? — попита го меко Питъс.
— Да, сър. На трето.
„Пещерите“ под Пен стейшън са последното убежище за бездомниците, номади, прогонени от паркове, входове, дори обществени тоалетни. Един приятел от транзитните ми ги показа. Беше като жилищен проект на Оруел, нивата дори имаха номера.
— Познаваше ли го? — махна към трупа Питъс.
— Беше от редовните. Идваше да се пере. Обичахме го, оставяхме му кръстословицата.
— Кръстословицата?
— Умираше си за кръстословицата на „Таймс“. Знаеше какви ли не неща.
— Как се казваше?
— Не знам, не ми е казвал. Обичаше да пие и кръстословиците. Понякога се качваше до шкафчетата горе, да провери за нещо интересно, така викаше. Чат-пат откриваше интересни неща. Когато се довлече полуумрял, реших, че е сърцето. Затова повиках кондуктора.
— Сам ли беше?
— Стана посред бял ден, другите просят по улиците.
Питъс кимна и свери информацията с шефа на „Опасни материали“.
— Ами тоя?
Питъс ми подаде маска и каза:
— Сложи си я. И ми кажи какво точно правиш тук.
— Просто минавах. Кое е хлапето?
— Живее на Трето ниво. Съобщило на кондуктора на перона, че някакъв старец умрял. Имало и пакет. Слязло едно по-умно ченге и решило, че има нещо гнило. Опразнили перона. Бог знае как, но го отцепили и се обадили на сапьорите. Другото знаеш.
Шефът на „Опасните“ говореше по мобилен телефон.
— Обадиха се от лабораторията, Рой. Каквото и по дяволите да е това, е радиоактивно. Силно, както и предположих. Искам мястото да бъде изцяло обеззаразено и отцепено. Всичко и всички да се тестват, за да разберем докъде е стигнала радиацията. Да се проверят вентилационните системи. Ако е попаднало във въздуха, значи наистина сме го загазили.
— В най-лошия случай какво?
— Много болни, няколко мъртви. Паника. Чуваш ли ме, Рой? Искам районът да бъде обеззаразен.
— Кой район?
— По възможност цялата проклета гара и всички влакове. Където има един пакет, там може да има и два. Винаги има втори.
— Дай ни половин час — каза Рой. — Ако се разчуе, паниката ще е по-лоша от реалните последици. Не се шегувам — постави десет хиляди души под карантина и ето ти глобална паника.
Шефът погледна към перона. Малка група мъже работеха по него с гайгерови броячи и маркучи.
— Имам ли изобщо избор?
Лев е бил тук, разбира се, че е бил. Дали ме е проследил да тръгвам към Лонг айлънд?
— Искам да дойда с теб — обърнах се към Питъс.
— Защо?
— Да видя мястото, където са го открили.
— Не.
Изтиках Рой на няколко крачки от другите.
— Трябва да го видя. Лично е.
Той отиде при шефа на „Опасни материали“, прошепна му нещо и се върна.
— Да вървим.
Човек от отдела ни даде защитни костюми, в които човек се чувстваше като увит в тоалетна хартия, и гумени ръкавици. Маските миришеха на камфор, противогазите над тях — на гума. Едва дишах.
— Нека дойда и аз — примоли се чернокожото момче. — Знам къде криеше нещата си.
— Не — отсече Питъс.
— Беше ми приятел — каза простичко младокът.
Питъс ме погледна, после някой донесе на хлапето защитен костюм. За известно време останахме скупчени на опразнения перон, после Рой Питъс взе една радиостанция и ни даде знак да вървим.
Човек от „Опасни материали“ ни зае гайгеровия си брояч.
— Десет минути — повтори шефът им. — Не повече. Ясно?
Минахме през ръждясала метална врата, която водеше към тунел под релсите. Питъс вървеше пръв. Надушвах ръждата, канализацията; чувах сложната система звуци на подземния град, на заминаващите във всички посоки влакове горе.
— Внимавай, инспекторе — отекна откъм канала гласът на Питъс.
Чак сега осъзнах, че винаги се обръща към мен по чин, защото е свит, суховат човек и не знае как иначе да ме нарече.
Стъпките ни отекваха в пропитата с плесен тъмнина. Издрапахме покрай няколко подземни склада, оттам в една от просторните пещери. Осветяваха я две крушки, увесени на метална подпорна греда. От отдушника със съскане изтичаше топъл влажен въздух. Към една от тръбите беше вързана пералня, по въжето над нея бяха спретнато увесени дънки, тениски, бельо и чифт чорапи. През нечие сглобено от кашони легло пробяга плъх. Бездомните си бяха устроили цяло домакинство. Миризмата беше силна дори през маската, Дикенсова. Гайгеровият брояч меко потракваше.
— Открили го тук — лаконично каза Питъс.
Претърсихме нишата.
— Нищо, по дяволите — изпсува Питъс. — Абсолютно нищо. Ще трябва да ги оставя да евакуират.
— Почакайте. — Хлапето клекна и пропълзя под едно от импровизираните легла, където, хитро подпъхната в матрака, откри плоска кутия. Отвори я — вътре имаше намачкани листове.
Подаде ги на Питъс, който ги приглади и ми подаде един.
— Четеш ли го?
Кимнах.
— Да.
— Открихте ли нещо? — попита шефът на „Опасни материали“, когато се върнахме на перона.
Рой му подаде листа от кутията. За известно време тихо обсъждаха нещо.
— Добре, приемам думата ти, Рой. Ще затворя само пещерите долу и перона. Обаче само си въобразяваш. И кажи на хората си да си траят. Никакви журналисти, нищо. — Изгледа ме.
Хлапето с шапката сега се мотаеше покрай нас безцелно — бе изгубило дома си.
— Ела с мен — каза му Рой Питъс. — Ще намерим кой да се грижи за теб.
— Добре ли се справих? — попита то и чак сега видях колко е младо — на по-малко от двадесет — това хърбаво чернокожо хлапе с бебешката уста, което живееше в дупка под земята.
— Да — каза Рой Питъс. — Като истински герой.
Излязохме на улицата през един от тунелите. Горе присвихме очи като прилепи. Шефът на „Опасни материали“ ни насмете в чакащия микробус, където свалихме защитните костюми.
— Всички минавате на преглед, ясно? — каза. — Ще ви се обадя по телефона.
— Дай да видя пак онази бележка — казах на Питъс.
— Не си сваляй ръкавиците — предупреди той и ми я подаде.
Трябваше да съм сигурен. Бележката за откупа беше на руски. Пакетът в шкафчето е само предупреждение, пишеше. Имало още. Беше от Лев, но аз знаех това от самото начало. Лев искаше да продава. Искаше пари.
— Десет хиляди — казах. — Иска десет хиляди в шкафче на гарата. Казва, че ще предаде стоката. Дай му парите, за бога, Рой. Иначе никога няма да го открием. Ще се покрие, ще скрие мострите. Никой в Брайтън бийч няма да говори. Дай ми парите и ме остави да се оправя с него.
— Не можем да го направим. Ако му ги дадем, това никога няма да свърши.
Премълчаваше нещо.
— Какво те доведе на гарата, инспекторе? — попита и аз му казах.
— И дойде с влака от острова?
— Да.
— Кой знаеше, че ще ходиш?
Помислих за Рики.
— Никой. Мислиш, че ме е проследил?
— Възможно ли е?
— Защо не? Всичко е възможно.
— Защо пътуваш с влак?
— Колата ми е на ремонт.
— Дай цигара.
— Нали ги беше отказал. — Подадох му пакета, той запали и вдиша дима като манна. — Опитваш се да ми кажеш нещо ли?
— Аха. За онзи пакет, който намерихме при стареца.
— Да? — Свалих гумените ръкавици.
— На него беше името ти.
— Моля?
— Беше адресиран до теб, инспекторе.
Реших, че след като мъртвият старец ми „предаде“ пакета, съм му длъжник, и отидох на погребението му. От Пен стейшън се прибрах и останах под душа повече от час. Усещах тялото си като наелектризирано. Бях изплашен. Допреди месец не се бях и замислял за ядрените оръжия. Изведнъж те бяха навсякъде — мъртвия просяк, Фьодоров, а нямах друг избор, освен да продължа напред.
Изпратих всичките си дрехи на химическо. Спретнах си сандвич с малко забутана в дъното на хладилника шунка, направих кафе, пуснах на уредбата „Около полунощ“ на Джери Мълиган с Монк, колкото да си напомня, че нормален живот все пак съществува, и захапах телефона. Въртях старите връзки, докато получа каквото исках. Точно така и открих, че до два-три дни ще погребат бездомника от Пен стейшън в обществено гробище.
Гробарите там са затворници; оставих един да ми измуфти цигара. Мъжът се облегна на лопатата и се отдаде на удоволствието от никотина и ясния есенен ден.
— Този е вторият за последните два месеца. Привикват ни на пожар, иначе, като не им знаят името, обикновено се туткат с аутопсията. Да няма нещо? — попита.
Не отговорих. Върнах се в микробуса на Дороти Тай — заех го, защото ми писна от влакове — и нарушавайки всички ограничения по магистралата, подкарах към офиса на Рой Питъс в Бруклин.
Баламосах Еди и секретарката на Питъс и нахлух в кабинета му.
— Ще ми кажеш ли какво точно става?
Четиримата агенти в стаята, с прилежно увесени на облегалките на столовете сака и с опънали панталоните мускули надигнаха глави от документацията си. Бяха късо подстригани, с простовати лица, безлични като варени картофи. Зяпнаха ме с неприязън. Ню Йорк, прочетох по лицата им. Мръсен обратен евреин, либерал, това си мислеха.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита най-възрастният от агентите.
Лицето му приличаше по-скоро на ряпа, отколкото на картоф.
Не му обърнах внимание.
— Е?
— Седни — каза Питъс, — ако обичаш.
— Не искам да сядам. Кажи ми колко още е имало. Бях на погребението на просяка от Пен стейшън. Казаха ми, че е имало и други.
— За какво, по дяволите, отиде?
— Реших, че е редно, окей? Не увъртай, Рой.
— Беше преди ти да се намесиш в случая.
— Но не си направи труда да ми кажеш.
— Не.
— Защо?
Промитите лица на агентите зад нас неловко помръднаха — преструваха се, че не слушат.
— Трябва да ми кажеш — настоях. — Искам да знам дали този боклук е влизал в Ню Йорк и преди.
— Не съм длъжен. И не знам. Не съм сигурен. Това се опитвах да ти кажа. Не знам, инспекторе. Разполагаме само със слухове. Прошепнати на ухо предположения. Е, ти правиш изключение, обикаляш като изтърван и си вреш носа където не му е работата. Знаеш ли, Пат — обърна се към един от агентите, — мисля си дали да не се обадим на Сони Липърт. Да му кажем кой ни е дошъл на гости.
Ядосаше ли се, Рой гърчеше лице като проклето старо бебе, което го измъчват колики, а не може да се разплаче.
— Искаш да знаеш ли? Ето. — Сграбчи наръч листове, размаха ги и ги хвърли в лицето ми. — Искаш ли ти да се заемеш с това? Да ти кажа ли за всички откачалки в Ню Йорк, които бълнуват ядрени оръжия? Шизофрениците, които само чакат кого да изимитират? Да ти кажа ли как хората ще изпаднат в постоянна паника, ако разберат за радиоактивните материали? Още ли искаш да знаеш защо правя всичко по силите си да задуша случаите като този на Пен стейшън? Имаме си един идиот, който твърди, че върти търговия с плутоний от хотела си в центъра на Ню Йорк. В горната част на щата има чернокожи мюсюлмани, които вършат мръсната работа на приятелчетата си в Чикаго и смазват канала към Сиера Леоне. — Сетих се какво бе разказал на Толя Лев. — Имам израелци, които ми викат, нали те предупредихме, после продават ядрените си технологии на Южна Африка. Не можем да докажем нищо. Мислиш, че е трудно да прекараш нещо през граница? Минавал ли си от Хуарес в Ел Пасо? Няма никакъв проблем, ако си бял в кола под наем. Как си, амиго, добре дошъл в САЩ.
Станах и закрачих из стаята; чаках да видя дали Сони ще се появи.
— Седни, инспекторе, не съм свършил — каза Рой. — Появят ли се слухове за ядрен тероризъм, правителството изпраща топченгетата от Аварийния екип за елиминиране на радиоактивни вещества. Момчетата са добри, защо да си кривим душата, обаче какво? Спират някой и друг дребен терорист. А ги има много. И някой ден дори няма да трябва да внасят контрабанда играчките си, направо ще ограбят някой от неохраняваните ни складове. Знаеш ли, че тази страна се пръска по шевовете от радиоактивни отпадъци? Правителството само ни хвърля прах в очите, както обикновено. Наема компании, които да се занимават с ядрената индустрия, те пък наемат пиар агенции, които също лъжат. Не, извинявам се. Понякога дори не им се налага да лъжат, направо си купуват общественото мнение.
Не го бях виждал толкова ядосан. Сетеше ли се за радиоактивни материали, Рой все едно виждаше опустошенията след бомбите в Оклахома или изтичането на газ в токийското метро, експлозията в парижкото метро, трагедията в Пен стейшън. Виждаше хора, умиращи като мухи в някой тунел, мост или небостъргач, виждаше и себе си, Рой Питъс, неспособен да им помогне.
— Никой не го е грижа. Радиоактивните материали са непредсказуеми, нестабилни, статистиката не е надеждна. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Защото информацията за тях прекалено дълго беше засекретена. Защото оплетохме конците в страните, които ги произвеждаха. Знаеш ли какво стана с моето семейство? Пет поколения служиха в армията на тази страна, после правителството ни натресе ядрена глава в Чагуотър, Уайоминг. Не ни питаха, дойдоха и я зарязаха там. А сега е твой ред, инспекторе.
— Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Не беше твоя, не беше ничия работа.
— Колко като този бездомник е имало?
— Не сме сигурни. Не знаем доколко да вярваме на очите си. Не мога да си позволя да тръгнат слухове. — Погледна ме твърдо.
— Какво имаше в пакета, от който умря бездомникът?
— Според нас цезий.
— Използва ли се за бомби?
— Основно го използват в медицината. Цезий 137. Някакъв лекар в Южна Америка отворил по погрешка апаратурата за лъчева терапия — умрял след седмица. Няма значение какво е веществото. Обществеността се сеща за радиацията само когато стане голяма авария. Американците са хора със затворени очи, разбираш ли ме? С това трябва да работя. А сега е твой ред.
Разказах на Рой колкото сметнах за необходимо.
— Липърт на телефона — извика го един от агентите.
— Кажи му, че съм на почивка, моля те — казах. — Нека си тръгна. Моля те, Рой. Помниш ли миналата седмица при реката? Спомена червения живак?
Рой кимна. Отидох до прозореца, Рой дойде до мен; загледахме се навън.
— Чух за един, който продава — казах.
Питъс разпусна хората си в почивка и когато се изнесоха, му разказах останалото за Лев.
— Какво искаш от мен, инспекторе?
— Помогни ми да открия Анатолий Свердлов. Разказах ти за него. Руснак е, най-вероятно с редовна виза. С фалшив адрес на Парк слоуп. Прибери го, но тихо.
— Ще ти се обадя — каза Рой.
Когато телефонът иззвъня, сънувах, че летя за Москва, а самолетът не може да се приземи. Опипом затърсих ключа за лампата и прекатурих някаква чаша, която се разби на пода.
Погледнах часовника: шест сутринта.
— Арти? Хилел е. Опитвам да се свържа с теб от почти две седмици. Какво има? Не ме ли обичаш вече?
Знаех за обажданията на Хилел Абрамски.
— Съжалявам, затънал съм в работа, наистина.
— Попадна ми един клиент, който може да представлява интерес за теб. Намини по обяд, в петък затваряме рано.
— Хили, наистина съм зает. — Още една фалшива следа, и щях да изперкам.
— Ще те чакам.
Хилел Абрамски, най-добрият ми източник на информация в диамантения бранш, е свестен тип. Чух го да си пее още преди да отворя вратата към задната стая на втория етаж в неугледната сграда на 47-а улица. Беше обяд, тезгясите — почти празни. На мястото си бе само Хилел, с лице, полузакрито от дебели предпазни очила, с диамант, голям колкото орех в ръка. Замислено, но без да спира да пее, го надигна срещу светлината.
Видя ме, отметна очилата, стисна ръката ми и ме запозна с човек с обувки от велурена кожа — Томас Сароян, изчезналият участник от „Флауърс шоу“.
— Красота — каза Хилел, погледна диаманта и подкара пак монотонното си тра-ла-ла.
Сароян опитваше да се сдържа, но виждах, че е раздразнен. Не беше забогатял в чакане на евреи, които си тананикат народни песни и се любуват на майсторлъка си.
— Колко още?
— Не знам. Може час, а може и ден, седмица. Това е скъпо нещо. Ако искате, идете да ви го срежат другаде. Ще загубите към половината. Камъкът си е ваш.
— Минаха почти две седмици.
— Виж, господине, иди хапни един обяд. Ще ти олекне.
— Предпочитам да изчакам.
— Ще те черпя един обяд — казах.
Другите бижутери започваха да се връщат от почивката. Много харесвам Хилел. Жена му ми праща разкошен дроб, самият той има страшни записи с еврейска музика и въпреки че не храни илюзии относно човешката природа, винаги е в добро настроение; при Хилел Абрамски религията замества хапчетата „Прозак“.
— Ще ти го върна след час — казах на Хилел. — Как сте вкъщи?
— Чудесно. Бебето ще се роди другата седмица, може би дори навреме за празниците. Ще дойдеш ли на обрязването?
— Откъде знаеш, че ще е момче?
— Винаги познавам — сви рамене Хилел.
— Кой сте вие? — попита ме подозрително Сароян.
— Върви с него. Хайде — каза Хилел Абрамски, съвсем като домакиня, която се опитва да се отърве от хлебарки.
На улицата още брадати мъже подрънкваха диаманти на стойност милиони долари в джобовете си при дребните монети за телефон. С помощта на Хилел откривах разни мошеници, скрити сред хасидите. Тези почти светци не намираха нищо странно в това, че руски мафиот е готов да размени перуката и златните ланци за черна шапка с къдрици. Външната проява на вярата много ги впечатлява.
Хилел държеше на етичната страна на нещата. Бизнесът на 47-а улица открай време се е въртял на базата на доверието. Така бяха правили и баща му, и дядо му; милиони в скъпоценни камъни, разменени срещу стисната ръка, прошепната дума. Затова и ми помагаше. Когато Томас Сароян пристигнал с големия си колкото орех диамант, Хилел решил, че може и да има нещо гнило.
— Ченге си, нали? — сприхаво каза Сароян.
— Точно така. И искам да обсъдим защо Генадий Устинов беше убит на телевизионно шоу, на което по една случайност присъства и ти. И други неща.
Кожените мокасини на Сароян трябва да струваха поне петстотин долара, може и повече.
— Хубави обувки — казах.
Купих два хотдога от количката на ъгъла и му подадох единия.
— Аз съм зает човек — подхвана го гнусливо Сароян. — Не съм дошъл в Ню Йорк да говоря за обувки. Онзи там вече седмица се приготвя да среже диаманта ми.
— Спокойно — казах. — Не ме интересуват диамантите ти, поне за момента не. Може да си един издокаран боклук, не ме засяга. Искам само да знам какво видя на шоуто на Теди Флауърс онази вечер и какво знаеш за Генадий Устинов. Започни от началото. Как се уреди за шоуто?
Сароян предпазливо отхапа от кренвирша.
— Чрез един приятел в Москва, англичанин, Гавин Крауи. Каза, че може да завържа контакти с важни хора. Че ще е добре за бизнеса.
— С какъв точно бизнес се занимаваш?
— Помагам на хората да се снабдят с нещата, от които се нуждаят.
— Сиреч пазаруваш вместо тях. И Зайцев ли ти е клиент?
— Моля?
— Забрави. — Разбрал ме беше.
Подканих го да продължи.
— Казах на полицията всичко, което знам.
— Кажи ми го пак. Кажи ми нещо, което си забравил да им съобщиш.
Сароян ме изгледа преценяващо. Беше на тридесет и пет-шест, пълен, но стегнат мъж, с ниско чело, обрасло с гъсти къдрици. Приличаше на маймуна.
— Аз съм твърдо за международното разбирателство — най-неочаквано реши да заложи на дипломацията. — Каза, че името ти е Коен, нали?
Кимнах.
— Евреин си, значи ще ме разбереш. Аз съм Сароян, арменец. Мразя Съветския съюз, те съсипаха народа ми.
— Не бяха ли турците?
— Устинов беше от КГБ. Някой го уби за отмъщение. — Втренчи се в очите ми. — Какво точно искаш от мен?
Логично беше да предположи, че като всички ченгета в родината и американските могат да бъдат пречупени или купени. Оставих го да вдигне залога.
— Какво предлагаш?
Не отговори.
— Ще ти кажа какво ще направим. Искам проява на добра воля, като арменец на евреин. Покажи ми къде държиш стоката си.
Започна да го увърта, блъфираше.
— Не искаш визата ти да изтече, преди приятелят ми Хилел да приключи с диаманта, нали?
— Знаеш ли къде е хотел „Хелмсли палас“?
След половин час Томас Сароян изскочи на пожар от хотела.
— Имам ли думата ти, че ако ти покажа стоката, ще си остане между нас двамата?
— Разбира се, че я имаш. Обади се на Зайцев, нали? Той не ти ли каза, че съм му приятел?
Без да отговори, се пъхна в микробуса ми и го огледа с презрение.
Карах, без да разговаряме. Сароян бръкна в джоба на блейзъра си „Версаче“ и извади бележник „Гучи“. И писалка „Монблан“, която започна да щрака. Щрак-щрак-щрак.
— Имаш ли нещо против да престанеш?
— Излез на Белт паркуей.
— Знам пътя до Бруклин.
Обаче се изгубих. След лабиринта от шосета и околовръстни към района между Брайтън бийч и летището се озовах при някакъв природен парк до Джамайка бей. Пред колата пикира врана или гарван и едва не катастрофирахме.
Сароян си лепна доволно изражение и ме упъти към гараж на някаква оживена улица. Отпред няколко мъже опустошаваха огромен плик от „Кентъки фрайд чикън“. Единият махна на Сароян.
Сароян ме отведе отзад, където имаше втора барака; пазеше я полуумрял помияр. Метнах на кучето останало из джобовете ми шоколадово блокче и то като че ли оцени жеста.
— Надявам се, че си струва. Не бих път дотук за долнопробен битак.
— Струва си — каза Сароян.
Беше нервен. Показваше ми склада си като подкуп, за да не разровя другите му далавери; аз пък исках коз срещу него, в случай че знаеше за търговията с мострите. А може и да мислеше, че ще ме купи с няколко фалшиви ролекса.
Отключи вратата и щракна ключа за осветлението. Огледах се — направо си бях в проклетата пещера на Аладин. Сароян купуваше по заявка само качествена стока — дизайнерски дрехи, злато, диаманти, часовници „Ролекс“, „Картие“, „Патек“.
Нямаше прозорци. Чуваше се жуженето на мощен климатик. До стената спретнато бяха подредени сандъци и покрити с брезент предмети. Встрани видях голям сейф на „Чаб“.
Под брезента имаше три лъскави махагонови пиана „Стейнуей“. Персийски килими лежаха навити на спретнати рула. Десетки свръхмодерни стереоуредби и телевизори „Айва“, „Сони“, „Мицубиши“, цели залежи от лаптопи „Макинтош“ и Ай Би Ем, конзоли за игри „Геймбой“, „Нинтендо“. Имаше кашони с порцелан, кристал, сребро, играчки, сиди плейъри и десетки дискове. До стената имаше цял контейнер велосипеди.
Сароян отметна поредния брезент и ми показа редове грижливо опаковани в найлон кожи. Имаше рокли, костюми. „Армани“, „Шанел“, „Версаче“. Чанти на „Гучи“ и „Вюитон“. На полица бяха кашоните с по-дребна стока — тениски на „Келвин Клайн“, чорапогащи на „Хейнс“. Отвори сейфа и ми показа кутии златни бижута, стари порцеланови фигурки, камъни, рубини, смарагди, диаманти.
— Автомобили?
— На друго място са. Искаш ли да ги видиш?
— Ще го приема на доверие. И всичко това е по заявка?
— Абсолютно. Ние сме руски търговски канал. Имаме още много складове в Ел Ей, Ню Орлиънс. Доставяме стоката в Москва или Петербург. Имаме черни, червени, сребристи, нови и стари мерцедеси, ролс-ройси, лексуси. Купуваме в Ню Йорк и ги транспортираме обратно през Владивосток, Одеса, балтийските републики. Пристигат непокътнати, като нови. Стоката ми е първа ръка, при нужда модифицирана според клиента. Доставям и антики. Имам един клиент, купи MG от 1947 за рождения ден на сина си.
— И държиш стоката тук?
— Имаме голямо текучество.
— Ченгетата не са тъпи.
— Не — каза Сароян. — Но и те обичат да пазаруват.
— Направо ми отвори очите.
— Искаш ли да купиш нещо? — Беше си едно мазно копеле; представих си го в раирани панталони, с карамфил в бутониерата.
— Може би по-късно. — Огледах се. — Какво е това? — посочих малък сандък до вратата.
— Резервни части. Искаш ли да ги видиш? — Побутна сандъка към мен.
Отказах. Вече бях видял етикета. Понякога намираш отговорите точно в такива невзрачни малки сандъци. Вече се чудех защо Сароян купува резервни части за скъпите си коли от дупка като автосервиз „Космос“.
Сароян направо избесня, когато го оставих на спирката на метрото. Стъпи право на изплюта дъвка, която залепна за скъпата му обувка. Обадих се на Хилел Абрамски и му разказах за Сароян; Хилел каза, че няма да приключи с диаманта на Сароян поне още няколко седмици, не и при положение, че другата седмица са Нова година и раждането на бебето. После подкарах към Брайтън бийч.
„Космос“ е само фасада. Държи го Джони Фарони, хърбав, дружелюбен италианец с очила-полумесеци, който ходи с евтини ризи с къс ръкав и вратовръзка. Вратата му е винаги отворена, или поне така гласи рекламата.
Магазинът беше малък и прашен; паяжините по прозорците пресичаха светлината. Навсякъде в кутии бяха складирани авточасти. Фарони продава и климатици и вентилатори, които събират прах по первазите, при книгите за поръчки, инвойсите и картонените кутии. До стената под религиозен календар и пластмасово разпятие имаше опрени гуми. Бях се обадил за справка на един приятел и той ми каза, че Фарони е окей — един от малкото не руснаци в Бийч, зависел от полицията за благополучието си, а нерядко и просто за компания.
Фарони ми предложи еспресо. Седнахме и забъбрихме за това-онова и в крайна сметка успях да питам какво ново покрай бизнеса.
Сви рамене. Бизнесът вървял добре. Тези дни изнасял много неща, авточасти, климатици, какво ли не.
— Чудя се дали това няма да ти е интересно? — попита той, опитваше се да ми угоди.
Джони Фарони беше от хората, които обичат да правят услуги и съответно са винаги на червено. Посегна към една папка на бюрото си и измъкна омазнено ксерокопие.
Беше официално писмо на руски. Отиде до тоалетната, докато преглеждах документа, и го чувах как пикае.
— Разбираш ли го? — сигурно приемаше, че всички наоколо говорят руски.
Кимнах, облегнах се на касата на вратата и го препрочетох. Над главите ни потракваше метрото, бежовото пластмасово разпятие на стената вибрираше. Фарони спокойно скръсти ръце на бюрото си.
Документът беше инвойс за червен живак.
— Какво е това? Кой знае? Понякога клиентите ми питат за нещо, аз им го намирам. Други предлагат стока, аз намирам клиенти. Като го видях тоя, си помислих, ей на това му се вика болен пич. СПИН, познавам го. Косата му капеше. Нямаше зъби. С язви по устата. Все търчеше до кенефа, направо не можеше да седне. Предложи да ми продаде това нещо. Искаш ли да видиш видеото?
— Записал си го?
— Винаги така правя. Синът монтира камера. Направо се преродих. Аз осребрявам чекове. Записът си е застраховка, ако ми пробутат подправени карти.
Пусна записа — беше Лев.
— Купи ли стоката му?
— Да бе, съгласих се да я купя. — Фарони се разсмя. — По-точно, направих далавера с едни руснаци да я купят. Аз съм малко нещо брокер, посредник. Тоя живак хич не съм го чувал, затова поразпитах. Саддам бил купил, дал милиони долари за няколко кила. На Запад имало разни типове, дето се занимават с полимери, лубриканти и аеротехнологии, направо си умирали за живак. Искали мостра. Аз нали ти казах, не го бях и чувал. Пичът ми предложи да го шитна, поразпитах. Защо не, така му казах.
— Видя ли стоката?
— Не, не ми влиза в работа.
— Сериозно, чух, че си взел мостра — казах. — Да се върна ли с разрешително за обиск?
— Ченге ли си?
Кимнах.
— Хей, аз сътруднича на полицията. Всички знаят, че Джони Фарони е гъст с ченгетата.
— Къде е мострата?
— Няма мостра, кълна се в господ — каза и се прекръсти. — Ако искаш да обискираш, давай, нямам нищо против.
Препрочетох мазния лист. Червен живак.
— Дай ми тоя запис — казах.
Той го пъхна в кафяв плик и ми го подаде. Измъкна още листове от хаоса по бюрото си.
— Виж, мой човек, какво да я правя тази мостра аз? Нещата и така са ясни. Ето. — Подаде ми листа.
Този беше прегледен и на английски — заявка от някаква компания в Лос Анджелис.
— За какво са ми мостри, като направихме сделката още същия ден за четиридесет кила живак — каза Фарони.
Дори на измета се случва от време на време да каже истината; Джони Фарони ми казваше това, което знаеше.
Няколко минути след като си тръгнах, имало експлозия в празния парцел на няколко метра от магазина на Фарони; стъклата станали на сол и апартаментът на горния етаж изгорял, но вътре нямало никой. Същата нощ на Кони айлънд откъм Брайтън бийч друг пожар погълна покрива на къща; откриха седемчленното семейство на въглен. Полицията приписа пожара на повреден радиатор. Единственият репортер, който забелязал дискретно измъкналия се в тъмното малък екип радиационни експерти, работеше за рускоезичен вестник, а и на кого, по дяволите, му пукаше? Така и не открих дали двете произшествия са свързани. Както каза и Лили Хейнс, нещата понякога просто се случват. Права беше. Две седмици изминаха, откакто Генадий умря, а аз още не знаех защо.
Изкарах уикенда сам в апартамента си. Проверих всичките си контакти, бележките, всички досиета. Еврейската Нова година започваше в началото на седмицата, градът удряше кепенците. Проследих стъпките си. Прекосих града, върнах се в Бруклин. Толя беше потънал в земята. Рой Питъс, когото заварих в кофти настроение и в началото отказа да говори по телефона, каза, че и той е ударил на камък; нямаше как да разбера дали не крие нещо. Опитах да се свържа с Максин, но съпругът й обясни, че отишла да заведе хлапетата при майка си. Веднага разбрах, че лъже. Отдавна не се бях чувствал толкова кофти.
Все едно в гърлото ми беше заседнала топка, която не можех да преглътна.
Въртях се в кръг, който ме отведе обратно в Брайтън бийч. Нямаше как да го избягна. Търсех копелето Толя. И за какво? Не знаех.
Първо пробвах баровете, после кафетата и клубовете. Сред тълпата в „Батуми“ разпознах няколко лица, един от сервитьорите ме поздрави по име. Предложиха да ме черпят, момиче ме покани на танц. Приеха ме като свой, говореха ми на руски, сякаш бях един от тях.
В „Распутин“, скъпо ново заведение с изглед към дъсчените алеи, жени в норки ядяха френска храна. Налетях на Елем Зайцев, или може би той налетя на мен. Запозна ме с няколко адвокати от Уолстрийт, негови гости, после ме отведе в едно сепаре. Не каза, че е наясно какви ги върша, а може и да не знаеше. Отпивайки с финес от мартинито си, учтиво попита дали вече може да завъртим бизнес.
— Намери ли от моята стока? — попитах.
— Да — каза. — Мисля, че да. — Така и не разбрах дали блъфира, или наистина е докопал плутоний и червен живак. — Да приема ли, че си вътре, Арти — мога ли да ти казвам Арти? Че искаш да се присъединиш към нас?
— Разбира се — казах и го оставих да ме почерпи и да ме запознае с братовчедката на жена си, русата Марина.
Тя се държа топло. Танцува с мен, пийнахме; каза ми, че харесва Били Джоуел и ми изпя негова песен.
В крайна сметка се натрясках с „Абсолют“. Направо си изкарах акъла. Вече бях един от тях. Зайцев на изпроводяк ми извика „Честита Нова година, Арти Коен“.
Бях „вътре“ в далаверите им. А как щях да се измъкна? Кой щеше да ми помогне? На кого да разчитам?
— На мен винаги можеш да разчиташ.
В задния двор на Дан Гилфойл в Саг Харбър свистенето на колите достигаше приглушено; мъглата лижеше моторницата, която Дан държи на малкия кей в края на имота си.
Сложи лапа на рамото ми.
— Съжалявам, че не бях на линия, Арт, миличък. Рибата се скъса да кълве.
Дан е пенсионер и наближава седемдесетте, но го заварих в страхотна форма. С него и Дейна можех да се отпусна, може би дори да поспя. След няколко пиянски нощи в Брайтън бийч трябваше или да се измъкна от града, или да превъртя. А и Дани можеше някак да успее да помогне.
— Сони Липърт се обади да те търси. Казах, че си в Амангасет на палатка с мадама.
— Благодаря ти, Дани.
Дан е първият ми шеф, невероятен детектив, обигран на улицата и в бюрократичните игри, неподкупен.
Разля студено бяло вино от винарна в Норт Фолк, в която има дял, и се облегна.
— Мислех си за теб.
— Така ли?
— Да. Когато убиха Устинов, се сетих за теб. Ще ми кажеш ли какво става? Прескочи политиката, искам полицейската част. Започни от самото начало. Как разбра за убийството на Устинов?
Седяхме в двора на Дан в Саг Харбър час, два, а може и повече. Разказах му всичко, целия кошмар от нощта, в която застреляха Генадий по телевизията. Дан слушаше, без да ме прекъсва, и от време на време отпиваше от виното.
— Няма да се върна в Москва, Дани. Няма. За нищо на света.
— Успокой се, малкият. — Стана и се протегна. — Казваш, че е случайно, логиката нашепва, че е поръчково убийство, доказателства няма. Да ти кажа, не вярвам особено на това с радиоактивните мостри. Да го подхванем отначало. Приемаме, че убиецът се цели в някой друг. В кого точно? Кой, ако не Устинов? Заленко? Виждал съм го по телевизията. Пълна откачалка. Може ли да е Заленко? Стриптийзьорката? В крайна сметка той я докопа, но може да се е целил в нея още на шоуто? Защо обаче да го прави публично? Извинявай, Арти, отивам да пусна една вода. Проклета старост — изръмжа.
През прозореца на старата къща виждах Дейна, съпругата на Дан. Беше над шестдесет, но още зашеметяваща: кожа с цвят на кафе, черна, едва проблясваща в стоманеносиво коса. Навремето беше певица в нощен клуб. Излезе и остави плато печени калмари на масата.
— Остави момчето да си отдъхне — каза на Дан, после се качи в сребристия мерцедес и отиде да види сестра си в Нинева бийч.
— Откъде разбра за радиоактивните мостри? — попита Дан, когато се върна от тоалетната.
— Сдуших се с агента. Рой Питъс, чувал ли си го?
— Сдушваш се с много хора — усмихна се Дан, но добави: — ставате приятели, после ги захвърляш.
— Какво намекваш?
— Не се връзвай.
— Нали така ме научи ти, Дан. И съвсем правилно. Все казваше, че в Ню Йорк е важно кого познаваш.
— Ще се обадя на едни момчета в Имиграционните. Разбиха цялата им система, но още имам една-две връзки. Остави ми време да обмисля нещата. Искаш ли да се поразтъпчем преди лягане?
Тръгнахме през града по главната улица към пристанището за яхти. Тук са родени и бащата, и дядото на Дан. Обожава мястото; след пенсионирането се завъртя през митниците и Имиграционните, после се върна и се нанесе за постоянно. Подминахме „Парадайс грил“, където Дан закусва с приятели. Спомних си как големият му син се мотаеше покрай тях, притеснен дали ще е прилично да седне при съсухрените старци, повечето бивши ченгета.
— Сядай, малкият. Точно тук седя баща ти като младоженец и баща му преди него — каза веднъж Дан на Дани-младши; това чувство за принадлежност ме изпълни с ревност.
Беше есен, нощта се спускаше по-бързо, но още бе топло. Мъглата от океана пробягваше над жълтата луна, отразена във водата, плътна и застинала като влажна коприна. В Ню Йорк си бях у дома. Винаги съм бил, познавах го като петте си пръста. Тук, отвъд моста, в Америка, бях все още на гости.
Не исках да издам на Дан колко самотен се почувствах изведнъж. Вместо това подхвърлих няколко тъпи „мъжки“ забележки и купих сладолед във фунийка.
— Обичам времето, преди момичетата да извадят палтата си — казах идиотски.
Дани не беше глупак.
— Няма нужда да ме баламосваш, Арти.
Лодките бяха окъпани в светлина. От голямата лъскава яхта в края на пристана долиташе приглушена музика, тих смях и потракване на лед в кристални чаши. От кея я зяпаха похапващи вафли хлапета. Момиче в саронг погледна надолу и им помаха; лакът й изглеждаше златен на нощните светлини.
Исках да се кача на яхтата и да отплавам надалеч.
— На кого е? — попитах.
— Не знам. Хайде да спим.
Дан си легна, аз седнах в градината и зачетох Тони Хилърман. Страхотен е — индианци, черепи, пустиня, шамани. Или като изключим момента с племенните кланове, не точно позната територия за градско еврейче като мен. Дали пък да не отида да живея при някое племе. Навахо сигурно ще ме приютят, нали и те не одобряват убийството. Танцуващия с Коен, помислих. Плутонения танцьор.
Хапнах от калмарите, допих виното и загледах лунната пътека сред дърветата. На едно изсъхнало дърво в съседния двор долетяха птици и се закискаха; щурците пищяха. Мъглата се изкачи до ръба на обувките ми. Имах чувството, че някой ме гледа от водата, а може и да съм задрямал и да е било сън. Събудих се след час, още мислех за голямата яхта в марината, не можех да я прогоня от съзнанието си.
На сутринта, докато Дейна още спеше, Дан изкара небесносиния си „Корвет“ и ме заведе да поплуваме. Точно Дан навремето си ме запали по старите марки.
— Не си ли минал годинките за този звяр? — му казах.
— Майната ти — незлобливо отговори той, отби в „Канди кичън“ за закуска и махна на няколкото си ранобудни приятели.
На бара бяха насядали фермери, разреждаха кафето си наполовина с мляко и ядяха пържени яйца. Лятото свърши, но още имаше агенти, които обсъждаха успешните си сделки, местни гларуси ядяха палачинки и се хвалеха със завоеванията си.
Пристигнаха две жени със злобни лица и красиви тела, стегнати във велосипедистки клинове; колкото те бяха твърди, толкова лигави бяха децата им, най-доброто, което добрите стари долари могат да извлекат от генотипа за едно поколение. Момиченцата бяха с бричове и се лигавеха с млякото си с позата на Бет Дейвис, отпиваща от чаша джин. Зад бара свежи, бузести момичета сервираха закуските и се чудеха дали някога ще се измъкнат от Лонг айлънд. Мечтайте, помислих. Но гърдите им си ги биваше.
Обърнах се и чак сега видях стареца на масата в дъното. Опитваше да забавлява момченцето до себе си, като подмяташе с лъжицата си пакетчета захар. Беше загорял до цвета на добре опушена кожа, с черна ленена риза, бели къси панталони, мокасини на босо и златен часовник на стара кожена каишка. Главата му беше наведена към детето, грижливо подстриганата коса бе бяла.
Момченцето бе красиво и будно и се усмихваше при всяко приземило се на масата пакетче. Мъжът разряза яйцето на малки квадрати, опита да примами момчето, после го изяде сам. Зяпах го съвсем открито. Не знам дали ме видя; целенасочено беше посветил вниманието си на детето. „Яж, миличко“, сякаш казваше. „Виж колко е вкусно“, добавяше, безкрайно търпелив, докато пъхаше яйцето в собствената си уста.
Сега разбрах какво ме привлече в голямата яхта — беше негова.
— Какво има? — Дан още ядеше яйцата, когато поисках сметката и тръгнах към вратата с двайсетачка в ръка.
— Да се махаме.
Колкото се може по-бързо излязох на алеята и изчаках Дан, който се появи с торба кексчета за Дейна.
— Кой беше тоя? — попита.
— Чьом Бродски.
— Познаваш Бродски? — Дан беше заинтригуван.
Чьом Бродски живееше уединено в горичка пеперудени дървета до Джорджика понд в Ийст Хамптън. Моравата плавно се простираше от къщата му като килим до началото на дюните.
Основната постройка с многобройните й веранди е строена през деветнадесети век от Минар Лафевър. Сградата при басейна, където се срещнахме, датираше от по-късен период. На стената висеше картина на Матис, огромно възхитително нещо, което се виждаше отдалеч; денем цветовете необуздано искряха, нощем бяха приглушени, тайнствени. Отвсякъде се носеше ромонът на океана.
Рано или късно щях да стигна до Бродски. Разбрах, че трябва да отида в мига, в който го видях на закуска. В дома на Дани получихме писана на ръка бележка. Бих ли прескочил да поплуваме?
Видя ли ме? Дали беше съвпадение? Нямаше значение. Положително щеше да разбере, че съм в околността, а никой не отказваше на поканите му. Не знам защо толкова се опъвах, може би защото беше част от миналото ми.
С Бродски се падаме далечни роднини. По-младата сестра на баба ми по майчина линия заминала за Америка с първия си съпруг, после се оженила за Бродски. Починала няколко години по-късно, нямали деца, но при редките ни срещи той винаги ми напомня, че сме едно семейство.
— Ела да поплуваш — каза, когато пристигнах, целунахме се и се преоблякох.
Свали халата си. Беше с бродиран монограм: СВ, инициалите му. СВМ, Си Би Ем, беше името и на медийния му конгломерат. Трябваше ми доста време да се досетя: СВ бяха и инициалите в дневника на Устинов, вписани в деня на смъртта му.
Чьом Бродски беше на седемдесет и пет, но стегнат и жилест, плуваше по цял следобед с маниакално постоянство в леденостудена вода дори през лятото.
Махна към басейна; последвах го.
Той натисна копчето на синия часовник от Фаберже, който отброяваше дължините, и заплува. Числата на часовника представляваха малки, изработени от скъпоценни камъни златни рибки, бижуто било направено, но така и неизползвано, за една от дъщерите на последния цар, когато всички в дореволюционния Петербург луднали по плуването.
Чьом Бродски плуваше мълчаливо. Погледна назад към мен. Очите зад очилата бяха бледи и студени като на Генадий.
След няколко дължини спря на плиткото и се изправи.
— Как е леля ти? — попита, сякаш се бяхме срещнали случайно на чай след кратко отсъствие.
— Добре е — казах.
— А майка ти?
— Все в нейния си свят.
— Да, чух. Съжалявам. Беше красива жена. — Нещо в гласа му ме изнерви: каза го така, сякаш я е виждал гола.
— Навремето познавах всички в Москва. Всички чужденци, разбира се. Носех им книги. Филми. Помниш ли?
Помнех.
— Тогава бях много малък.
Слънцето светеше. Не се чуваше друго, освен водата, шепотът на дърветата и усилията на неопитен сърфист отвъд копринената зелена трева и белезникавите дюни.
— Мразя да заминавам дори за ден — печално каза Бродски.
— Заминаваш?
— За Москва. Трябва да съм там следващата седмица.
Въздъхна и отново заплува. Въртеше бизнес с Русия още от смъртта на Сталин. Баща му беше един от малкото преуспели в Казахстан евреи отпреди революцията; пристигнали бяха в Америка с билет първа класа от Одеса.
Бродски се родил и израснал в охолство на Ривърсайд драйв. След Харвард поел бизнеса на баща си. Ползваше се с преференции из целия Съветски съюз; познаваше всички играчи от двете страни на завесата: Брежнев, Громико, Андропов, после Горби. Познаваше Хариман, Арман Хамър му беше първи приятел12. Помня снимките му на погребението на Никсън. След Никсън Бродски си издейства всички изключителни права за търговия с Русия; не парадираше с това и отказваше повечето оферти на шефове на корпорации и президенти.
Бродски единствен в Америка познаваше Русия, разбираше връзката между старата номенклатура и новите политици, московската мафия и етническите кланове, ядрените гангстери и капиталистите, КГБ и ЦРУ. Знаеше за сметките в швейцарските банки, за златните депозити, нефта. Беше отлично запознат с особената мрежа чужд капитал в Москва, открай време тайно дърпащ конците и придаващ облик на културата. Разбираше от зърно, телешко и диаманти и се говореше, че държи дачи в Николина гора до Москва и на Черно море.
Като малък вечно слушах клюки за Чьом Арнолдович Бродски. За известно време държеше апартамент с изглед към парка „Горки“, на брега на Москва река. Бърди ме заведе веднъж да се запознаем и да видя картините му от Шагал. Бродски бе най-красивият мъж, който бях виждал. Тъмносиньото му, кашмирено палто бе небрежно метнато на един стол. Зарових лице в него — трябва да съм бил на девет или десет. Не бях докосвал нещо по-меко. Представих си, че Бродски и Бърди някога, преди милион години, са били любовници, но може и да е било само плод на момчешкото ми въображение.
Бащата на Бродски бе забогатял от руски нефт; самият той натрупа още от минерали, а по-късно от електроника и сателити. Не знам колко притежаваше, сигурно милиарди. После продаде всичко и се оттегли в Ийст Хамптън.
— Плувай — нареди ми меко той; бях изостанал.
Чувах в далечината косачка, контрапункт на мекия му глас. Още говореше на наситения, леко патрициански нюйоркски от детството си; гласът бе култивиран, но младежки.
Според слуховете Бродски се бе оттеглил, за да разшири колекцията си от първи издания, да издаде писмата на приятеля си Набоков и да напише мемоарите си. И най-вече, казваше на репортерите, да се отдаде на живота. Вярвам в живота, казваше, вдигайки еврейския тост: Le Chaim. Страшно изпипан номер. Давах си сметка, че не съм идвал досега, защото после нямаше да ми се иска да си тръгна. След Бродски светът изглеждаше долнопробен.
Пореше водата; едва го догонвах. Извъртя се по гръб, но главата му пак остана над водата, проницателните очи се взираха в небето, сякаш виждаше на триста и шестдесет градуса. По тялото му нямаше и грам тлъстина.
Глътнах корем и силно замахнах с крака.
Той се изтегли и седна на ръба на басейна.
— Ще ми се да се виждахме по-често — рече почти замечтан. — Кажи ми, с какво се занимаваш напоследък?
Аз пък го попитах, колкото се може по-небрежно, дали е чувал за червения живак.
Замислено размаха крак във водата.
— Червеният живак е една от последните велики съветски тайни. Малцина знаят за него. Преди го получаваха от тежки метали — но тук въпросът не е до физиката, а и се опасявам, че не съм особено блестящ в науките. Преди години производството на бомби спадна, последва ужасна параноя от Запада. Шепа физици решили, че ако изобретят нещо брилянтно, Сталин ще ги награди и ще отърват чистките. Речено — сторено. Изобретили вещество толкова мощно, че дори малки количества от него да нанесат огромни щети. Няколко унции били достатъчни за ядрен взрив, критичните му свойства били направо нечувани. За него се споменава още през 1950. Тествали го няколко пъти на Северния полюс. Радиацията била силно токсична, мутациите — отвратителни и прикрити, разбира се. Също както навремето Иван Грозни питал архитектите си за храма „Василий Блажени“, така и Сталин питал учените дали могат поне на теория да създадат друго също толкова мощно вещество. Казали да, защото искали да му угодят. Екзекутирал ги като врагове на държавата.
Не го прекъснах.
— Ако си се сблъскал с червен живак, значи ядрената контрабанда е излязла от контрол. Не знам много по въпроса, но се безпокоя. Знаеш ли, че много радиоактивни изотопи дори не са описани? Руснаците не поддържат документацията си на нужното ниво и никой няма да открие липсата им.
По негово желание пак плувахме, после той спря и говори още за радиоактивни отпадъци, оръжия, радиация, за засекретените градове в Русия. Моят мироглед опираше до Брайтън бийч, Бродски мислеше глобално.
— Руснаците никога няма да се откажат. Замразят ли бойните глави, се освобождава плутоний, който е нестабилен. Не ги е грижа. За тях плутоният е държавно богатство. Твърдят, че ние подхранваме слуховете за ядреното гангстерство, за да изкараме руснаците лошата страна, да ги принудим да зарежат цялата си програма.
Облегна се на стената на басейна и отметна очилата над челото.
— Ще става все по-зле. Ще има отвличания на самолети и на хора, случайни експлозии. Тероризмът изцяло ще се прекрои — каза, едва ли не цитирайки Рой Питъс. — Кой според теб уби Генадий Михайлович, Артьом? Кой стои зад убийството? — попита изведнъж.
— Не знам.
— За теб трябва да е било ужасно, знам. За мен също. Бяхме добри приятели, много го обичах. — Този човек е сто процента чист, помислих, по него не се е закачила и прашинка от корупцията, с която се е сблъсквал. А може и чист да го бяха опазили парите му. — Радвам се, че се видяхме. Липсваше ми — каза той.
Бях поласкан — срещали се бяхме най-много десетина пъти.
— Надявам се, че утре ще дойдеш на вечеря — добави.
Беше заповед.
Чьом Бродски излезе от басейна и се изправи. Позволи ми да му помогна. На сините плочки на терасата видях крака, приличаха на риби с телесен цвят. Бродски махна на един слуга да му донесе халат, после посочи към тялото с рибешките крака и каза:
— Артьом, запознай се с госта ми Филип Фрай.
Лили беше на партито с Филип Фрай.
Небето над имението на Бродски беше наситено като шоколад и както често става по островите есен — с намятани безразборно звезди. Доведох Дейна Гилфойл. Не ми се ходеше сам, а се досещах, че Лили ще е с Фрай. Дейна все още има поразително излъчване; носеше стара рокля на „Фортуни“, която обгръщаше тялото й като разтопено сребро.
Фрай разтърси по мъжки ръката ми. Беше висок, красив мъж, с определено английско, непроницаемо лице — червендалесто, живо, потайно. Напомняше ми за евангелските персонажи в учебниците по история, като Уилбърфорс13, вечно агитиращи срещу робството или отглеждането на овце. Фрай щеше да публикува мемоарите на Бродски. Говореше гладко, разказваше забавни вицове. Лили им се смееше. Фрай не сваляше ръка от раменете й — почувствах се изпълнен с ревност и самотен.
Къщата на Бродски бе осветена с фенери, свещи с аромат на лимон и бенгалски огньове. Светулките се трупаха над пеперудените дървета, като очакващи позволение за кацане самолети; вътре известен пианист свиреше Гершуин и руски балади.
Имаше хора от киното, група руски танцьори, писатели. Очаквах да видя Сони Липърт, но може и да не бе успял да си изкрънка покана. От другата страна на моравата Теди Флауърс се бе лепнал на някакъв унгарски милиардер, до тях известен поет нагъваше сьомга. Аз потуших страха си с водка.
Бродски, под ръка с красивата си жена французойка Полет, обикаляше щастливо гостите; храната и напитките сервираха красиви млади хора в черно, които се усмихваха почти естествено.
Упорито се наливах. Дейна ме целуна за лека нощ и каза, че е поръчала такси — искала да се върне при Дан. Пих още. Имаше невероятен избор: страхотни вина, водки с всевъзможни аромати от частните изби на Бродски, хайвер от частните му риболовни стопанства на Каспийско море. Устинов трябваше да е тук; партито беше в негова чест, в чест на книгата му. Само че той бе мъртъв.
Излязох на моравата. Гостите се бяха пръснали из старите дъбове и пеперудените дървета към дюните. Лили Хейнс седеше на стар плетен стол от ракита сама. Още когато я видях, забелязах, че се е подстригала късо като момче. Изглеждаше страхотно, но бе мълчалива. Харесваше ми предишната устата, отстояваща мнението си Лили; нещо си бе отишло.
— Здравей.
— Здрасти — отговори ми тя.
— Може ли да седна?
Изненадах се, когато каза:
— Разбира се.
— Цигара?
— Отказах ги. Почти.
— Страхотно парти — казах.
Съвсем банално. Исках я, много. Протегна напред километър-два гладки, почернели до златисто крака.
— Не очаквах да видя Теди Флауърс тук.
— Защо не? Чьом Бродски притежава Теди Флауърс. И Фил. И мен, предполагам. Нищо лошо, разбира се. Направо е благ в сравнение с повечето медийни барони. Чете много и най-малкото има вкус. Всички са тук.
— Всички?
— Звездите му. Писатели. Гъзолизци. Всички по някакъв начин свързани с Русия. Дори няколко руснаци.
— Какво стана със страниците от книгата на Устинов?
— Питах Фил. Отказва да ми ги даде. Не съдържали нищо важно — каза тя, но отклони поглед.
— Можеш ли да ми ги набавиш?
— Ще трябва да питаш Фил.
— Още си вързана за него, нали?
— Виж — извърна се към мен, сви рамене — бяха едрички за жена.
— Да?
— Не искам да се набърквам с тая история, опасно е.
— Затова ли не искаш да ме виждаш?
— Вече го обсъдихме във фитнеса. Беше грешка. Твърде си добър да се пилееш с мен, Арти. Намери си някоя свястна жена, създай семейство.
Слабините ме боляха от желание. Какво можех да изгубя? Знаех, че между нас е свършено. Сложих ръка на рамото й, беше топло от слънцето. Тя стана, после се наведе и ме целуна — все едно се давех в мед.
— Трябва да вървя — каза. — Филип ще ме търси.
По-късно Бродски ме дръпна встрани и в кабинета си ме помоли да работя за него.
— Като какъв? — попитах.
— Ще вършиш това-онова — каза.
Искаше да помагам с предложения по мемоарите. Знаех чужди езици, бях роднина.
— Аз съм един най-обикновен полицай.
— Много повече си — каза той меко. — Имам нужда от помощта ти, Артьом. — Искаш ли да изкушиш някого, го помоли за помощ, казваше баща ми. — Искам да разбера кой уби Генадий Михайлович. Беше ми приятел. Да ти предложа ли награда?
— Ще ми кажеш ли защо името ти беше в дневника на Генадий?
Усмихна се тъжно.
— Да, разбира се. Планирали бяхме да се видим в града. Както казах, бяхме големи приятели.
— Може ли да обмисля предложението ти?
— Разбира се — каза и за миг ме прегърна през рамото.
Жестът не му подхождаше.
— Всичко хубаво, Артьом. Искам да се срещаме по-често. Навремето обещах на баба ти да те пазя.
Протегнах ръка. Бродски присви очи; зачудих се дали не е трябвало да му целуна ръка. Вместо това той ме целуна три пъти, по руски.
— Чьом Арнолдович? — проговорих на руски.
Хареса му.
— Да?
— Държите ли яхта в Саг Харбър?
— Да.
— Как се казва?
— Меркурий14. На бога с крилатите нозе. — Усмихна се, блага усмивка на светски старец. — На римския бог с крилати нозе, бога на търговията и крадците.
Останах още. През прозорците виждах сбралата се около Теди Флауърс групичка. Гледаха късните новини. На екрана хора умираха в африканския библейски кафеникав прах. Изхвърляха телата в общи гробове. Глад. Холера. Войни. Матис искреше на стената.
На Джорджика понд гостите ядяха, пиеха и се смееха. Заложих на смеха, докато още можех да си го позволя, а вероятно исках и да натрия носа на Лили. Привлякох едно много младо момиче с влажна черна коса към горичката и за известно време я задържах там.
Рики Тай беше мъртъв.
Открих го в апартамента си проснат по лице, с неестествено извит под тялото крак. Не напипах пулс. Лежеше там като обуздано животно. Знаех, че са дошли за мен. Мярнах няколко извадени чекмеджета, намятани по пода книги; който и да го бе убил, не си бе направил труда да го изкара обир — задължителната постановка би била едва ли не подигравка.
Върнах се от острова, оставяйки Дан на телефона да търси информация за Лев от приятелите си в Имиграционните. „Експресуей“ беше претъпкан с увоняващи въздуха прегрети коли, до тунела вече се чувствах изцеден. Преди да се прибера, се отбих от другата страна на улицата за ледено кафе. Останах там около час, може и повече, зяпах сградата отсреща. А докато пиех проклетото кафе, го бяха убили.
Рики увърташе за плановете си, си спомних. Щеше да се среща с някакъв мъж, плувец?
Имаше ключове от апартамента ми. Сигурно го бяха причакали, когато е идвал да донесе пощата ми или да заеме дискове. Хванали са го неподготвен. Хванали са го, пречупили, убили. В моя апартамент.
Позвъних в Хонконг. Хванах Доун посред нощ и й пробутах гадното задължение да съобщи на родителите си.
Знаех кой го е направил.
Хората от „Бърза помощ“ дойдоха и отнесоха Рики на носилка. Качих се в линейката; в „Св. Винсънт“ седнах в същата чакалня като в нощта, когато умря Генадий.
Някакъв лекар ми каза, че е станало чудо, че не е мъртъв.
Не беше умрял. Беше в дълбока кома — вегетираше, по-лошо и от това да си мъртъв — но бе жив. Натикаха системи в ръцете и устата му, вързаха го за апаратура, която да позволи на тялото да имитира живот. Не можеха да направят нищо за мозъка му, докато не излезе от комата.
Това също се случва непрекъснато. Хората не умират. Вместо това влизат в зоната на здрача, където не мога да ги достигна. В Израел майка ми седи и забравя сред доминирания си от алцхаймера полуживот; Генадий Устинов изпадна в кома, преди да му кажа нещата, които исках да знае. А сега и Рики.
Преди няколко години леля Бърди ми писа колко от приятелите й в Москва са получили удар. Как тези старци сега лежат като презрели плодове — по нейните думи — в старческите домове и болниците, където навремето заключваха дисидентите. Земята на почти мъртвите. Разбирах защо хората предпочитат времето на Сталин пред Брежнев — преди нещата най-малкото са се довеждали докрай.
Винаги ме напушва смях от ченгетата по филмите, които изведнъж се отърсват от назубрените мъдрости за убийството, морала, живота и смъртта, вдигат се да пребият някого и им олеква. Глупости, до последния кадър. Всичко е една голяма глупост, важно е само да си жив.
Първо Генадий, после Рики. Не можеха да говорят, не можех да ги погреба.
Къде е копелето? Къде е Лев? Къде? Къде е Толя?
Върнах се в апартамента и зачаках Доун да се обади и ми каже кога се връщат. Огледах се, чудейки се дали копелето е домъкнало радиоактивните си боклуци, дали домът ми е заразен, дали ще успея да го убия. Обадих се на домашния телефон на Рой Питъс — каза ми да се разкарам веднага и да не се връщам, докато не проверят мястото, но аз трябваше да чакам обаждането на Доун.
— Успях да уредя билети за полета утре сутринта. — Звучеше глухо.
Взех душ и увит в хавлията, седнах на тоалетната чиния, запалих джойнт и се замислих за Рики. Не можех да спра сълзите. Мисля, че част от тях бяха и за мен.
На другата вечер посрещнах семейство Тай на Джей Еф Кей. Тръгнали бяха наперени и млади; в Ню Йорк се върнаха състарени. Две дребни, съсухрени фигурки като счупени оловни играчки, които са забравили да навият. Бавно тътреха крака към мен, като изгубени сред почернелите от слънцето отпускари. Изпълзяха от терминала и останаха с увиснали ръце не на себе си, докато Доун прибере багажа. Безпомощно се облягаха един на друг, защото в болницата бе синът им, не аз. Когато ги видях, разбрах, че може би ще трябва да направя това, от което се страхувах най-много. Че ще трябва да се върна в Москва.
— Не съм спирал да го мисля — каза Дани, когато се обади. — Мисля си, че е това, което изглежда на пръв поглед — покушение на мафията. После са изкарали късмет, защото убиецът, онзи поляк, е имал друго наум и отклони вниманието от тях.
Друго наум? Какво?
Имаше поне стотина нейни снимки, натикани зад гардероба, под разхлабената дъска на пода, навити на руло и внимателно прибрани в картонени цилиндри. Всичките на Лили Хейнс.
Снимки на лицето й, снимки в цял ръст. Често една и съща, увеличена до степен, където се виждаше всяка пора, и лицето на Лили бе изкривено до гнусна пародия. Някои бяха в балончета, като по комиксите. Снимки на Лили по скъпо бельо, в кожено палто, на Айфеловата кула, на Червения площад. Снимки на Лили като от средна страница в „Плейбой“, дори с типичното за „Плейбой“ излъчване. Колажите бяха майсторски изпипани, туширани виртуозно и поддържани с любов, всеки в цилиндър или в чист найлонов плик. Беше работа на професионалист.
— Познаваш ли я? — За пръв път Женя проявяваше интерес към мен. Хвана ме за ръка, докато измъкваше скритите снимки. Не беше дала отново стаята под наем, открила ги чак когато започнала да прави ремонт. Изплашена ми се обади.
— Последният ти наемател беше болен, нали? — попитах.
Тя кимна.
Показах й снимката.
— Този ли те преби?
— Да.
Лев се е целил в Лили Хейнс. Познавал я е отнякъде, отпреди. Планирал беше да убие Лили, а бе улучил Устинов.
Генадий Устинов беше умрял погрешка, поразен от куршум, толкова случаен, като куршумите, които в Ню Йорк всяка нощ случайно поразяват деца. Лев бе казал на Толя истината.
Свързах се с Рой Питъс. Той изпрати хора да вземат снимките. Тази нощ преспах в гостната на Женя — стареца го нямаше, а тя се страхуваше. Преди да просветлее, някой задумка на вратата.
Беше един от хората на Питъс.
— Елате с мен, моля. — Беше млад, изглеждаше ужасен.
На улицата грабнах оръжието от колата си. Агентът — така и не разбрах името му — се качи в един очакващ ни микробус. Последвах го.
Слънцето току-що изгряваше. Улиците бяха празни. Беше Йом Кипур15, всички си бяха у дома, спяха, молеха се или просто отмаряха. В Деня на изкуплението Бруклин бе студен, притихнал, красив. Океанският въздух миришеше на чисто, на сол. Младият агент спря пред спретната къща в една улица до Шийпсхед бей — рибарските лодки едва се виждаха, знаменцата им помахваха на вятъра.
„Кучкарници Катя“, гласеше надписът пред къщата. Спомних си името — беше на невзрачната жена на Зайцев. Моравата беше зелена, добре поддържана. В сандъче на прозореца цъфтяха розови мушкати. Предната врата беше украсена с боядисани, изрязани от дърво кучета и котки.
Рой Питъс вече ни чакаше. Чуваше се приглушена какофония гласове, далечният плясък на океана и знаменцата на рибарските лодки. Няколко от хората на Питъс мълчаливо работеха покрай къщата. Бяха със защитни екипи. Рой безмълвно ми подаде маска, сложих си я.
Прекосихме моравата; беше влажна от росата. Усещах пулса на врата си, устата ми беше пресъхнала.
— Исках да го видиш. Не можеш да влезеш вътре — каза Питъс и посочи закрепената под един прозорец стълба.
— Ти си влизал.
— Това е различно.
— Ще вляза — казах аз.
— Две минути, инспекторе, не повече. Лес, дай му костюм — извика на един от мъжете.
В малката къща ме посрещна направо пъклена сцена.
Сетих се само за един кинопреглед, който бях гледал някога, за ефекта на радиацията върху прасетата. Само за това, за розовите прасета.
Увиха седемстотин животни в нещо сребристо като фолио и ги приковаха в кошари големи колкото пощенски кутии. Заключиха ги и изнесоха клетките на пясъка на няколко метра от епицентъра, някъде в Невада. Взривиха бомбата, вдигна се гъба. Прасетата квичаха. Изглеждаха като изпечени живи, но квичаха; само това се чу, мъртвешката тишина миг след бомбата и после пронизителното, безконечно, безпомощно квичене на седемстотинте прасета.
В кучкарника ме посрещна същото зловещо квичене на безпомощни животни, лаещи за живот. Кучетата в клетките бяха мъртви или умираха. По стоманените прътове, там, където се бяха опитали да се проврат на свобода, висеше кожа. По пода се търкаляха зъби, кости, видях овъглените останки на малки животни. Изпищя котка — появи се, кожата висеше от гръбнака й. Виждах скелета й като на рентген.
Питъс трябваше насила да ме извлече навън.
— Какво беше това?
Той рязко смъкна маската си.
— Според нас малко устройство. Малко тор, малко химикали. Бомба-самоделка. Не е гръмнала.
— Кое ги е убило тогава?
— Не знам. Нещо пъхнато в бомбата. Нещо достатъчно токсично да нанесе тези поражения и без взрив. Хващам се на бас, че е цезий. Или някакви разтворими соли. Остава само да добавиш вода и да разбъркаш.
— А защо не се е задействало?
— Случайно. Нещо се е прецакало. Късмет. Късмет — този път го изръмжа и погледна към сградата.
Първата пристигнала за ранната смяна била в болница, каза Питъс. Отворила вратата и не могла да повярва на очите си. Поела си дълбоко въздух, от което й станало още по-лошо. Мъжът от нощната смяна вече лежал в собственото си повръщано.
Беше послание от копелето. От Лев. Да ви го начукам, крещеше. Мамка ви на мафията, която ме изхвърли и заряза. На властите. На теб.
— Всички вън — чух да вика от моравата Питъс.
Свалих предпазния костюм.
— Апартаментът ти обаче е чист, инспекторе. Пратих човек, гайгеровият брояч не се задействал.
Един от хората на Питъс носеше мобилен телефон — грабнах го и се обадих на Зайцев. Държа се хладнокръвно. Не знаел нищо.
— Осъществихме контакт, после го изритахме. Казах му: „За какво са ми мостри от тая гадост? Ние сме легални бизнесмени“. Видя ли какво направи с бизнеса на жената? Видя ли? — В гласа му имаше хладен гняв. Затвори.
Усетих някой да слага ръка на рамото ми.
— Какво щеше да стане, ако бомбата се беше задействала?
— Да зарази най-малко целия квартал — каза Питъс. — Имитаторите щяха да си умрат от кеф.
— Той е тук, нали?
— Да — каза Питъс. — Близо е. Мога да го подуша.
Открихме го на брега. Лев силно кървеше. Опитваше се да се завлачи до дъсчената алея, сякаш тя щеше да му предостави защита. С мъка понечи да се изправи на крака, после пак падна. Повтори го, отново и отново, като някакъв ритуал. В устата му влезе пясък, опита да го изплюе — излезе целият в кръв.
Кръв покриваше якето, карираната му риза, панталоните, ръцете. По подобната му на череп глава стърчаха мазни кичури рядка руса коса, страните му бяха хлътнали като на старец; всичките зъби бяха изпадали.
— Къде е онзи боклук? — попитах го на руски.
— У мен — каза глас зад гърба ми.
Обърнах се — беше Свердлов, държеше в ръце два куфара като портиер. По коженото му сако, когато се отвори на довеяния от океана остър полъх, имаше кръв.
— За бога, оставете ги на земята — обади се Питъс и се обърна към мен: — Това ли е Свердлов?
— Къде, по дяволите, потъна?
Свердлов махна към Лев.
— Трябваше да взема куфарите.
— Знам за артистичното ти име. Ред Меркюри. Ще ми обясниш ли, майната ти?
— Кръстих се ядреният диджей. Беше на майтап, преди много години.
— На майтап?
— Да, шега. Така оцелявахме, с шеги. Забравил си.
С оковани зад гърба си ръце, Лев сляпо залитна и се препъна в струпания под алеята боклук.
Този човек бе убил Генадий Устинов. Олга Грос. Старецът от Пен стейшън. Преследвал ни бе с Лили. Заради него Рики беше в кома в „Св. Винсънт“. Оставил беше след себе си огромна диря кръв. Сега изглеждаше жалък, недостоен за толкова много смърт. Но какво бях очаквал? Да вика „Аз съм върхът“ като Кагни в „Бяла топлина“?
Вместо това залитна към мен. Опита да ме повали с глава, но се строполи по лице.
Рой Питъс ме сграбчи за рамото.
— Пусни ме — казах.
— Искам да говори. Искам да знам останалото. Питай го.
Питах на руски, но Лев само изръмжа и отново опита да се изправи.
— Ами Лили? Кажи ми за Лили? — попитах отново, но той само изгрухтя — като прасетата от онзи преглед.
Опита да се изправи. Хайде, помислих, стани. Нападни ме. Искам да те убия. Искам го. Извадих револвера си.
— Ти уби приятеля ми, мамка ти — извиках. — Опита да убие Рики — казах на другите. — Разбирате ли?
Лев поклати глава.
— Не, не.
— Кога нападнаха Рики? — попита Толя, още стиснал куфарите.
Казах му.
— Не лъже — каза Толя, но аз не исках да го слушам.
— Не го прави, инспекторе — обади се Питъс.
Чух сирените. После с изписана по лицето омраза, каквато не съм виждал у друго човешко същество, издавайки мяукащи звуци като умиращата котка, като прикованите в кошарите прасета, Лев събра сетни сили и се метна към Толя и куфарите. Опита да ги ритне, да ги отвори и ни подари последен полъх смърт.
Не знам дали го застрелях от съжаление, защото приличаше на ранено животно, или от омраза. Той падна, около минута пошава на земята, после застина и пясъкът под него се обагри в червено.
— Да знаеш, че казваше истината — обади се Толя. — Поне за твоя приятел.
— Откъде знаеш?
— Тогава бях с него.
Вярно ли беше? Затова ли хората на Питъс не откриха радиация в апартамента ми? Кой тогава преби Рики?
— И това ли е някаква шега? — попитах.
— Ела с мен в Москва — каза Толя. — Ще те накарам да си спомниш.