Червеният заек

Глава 20ПОСТАНОВКА

Младшият оперативен агент пристигна на лондонското летище „Хийтроу“ и малко преди седем сутринта мина необезпокоявано през митническия и емиграционния контрол на Четвърти терминал. Навън забеляза шофьора, който държеше табелка с името му — фалшиво, разбира се, — тъй като тайните агенти на ЦРУ използваха истинските си имена само в определени случаи. Шофьорът се казваше Ленърд Уотс. Той караше ягуар с дипломатически табели, а тъй като имаше дипломатически паспорт, не се съобразяваше много-много с ограниченията в скоростта.

— Как пътува?

— Добре. Спах почти през целия полет.

— Е, добре дошъл в света на шпионажа — каза му Уотс. — Колкото по-добре се наспи човек, толкова по-добре.

— Предполагам. — Това бе първата му задача зад граница, която не изискваше особени усилия. — Ето я пощата.

Пътуваше само с дипломатическо куфарче и малка чанта с чиста риза, бельо и принадлежности за бръснене, което трудно можеше да му осигури стабилно прикритие.

— Между другото, името ми е Лен.

— Аз съм Пийт Гейтуд.

— За първи път ли си в Лондон?

— Да — отвърна Гейтуд, опитвайки се да свикне с мисълта, че е на лявата седалка, пред която липсваше кормило, и че го вози човек, който въобще не се съобразява с правилника. — За колко време се стига до посолството?

— Половин час — Уотс се съсредоточи в шофирането. — Какво носиш?

— Нещо за главния агент — само това знам.

— Едва ли е нещо случайно, като се има предвид, че ме вдигнаха от леглото, за да те посрещна — промърмори Уотс.

— Къде си работил? — попита Гейтуд с надеждата, че тая откачалка ще понамали скоростта.

— А, къде ли не. Бон, Берлин, Прага. Чакам да ме пенсионират и се връщам в Индиана. Там имаме жесток баскетболен отбор.

— Да, също и царевица — каза Гейтуд.

Той никога не бе ходил в Индиана, а и нямаше особено желание да посети този огромен щат, който, не можеше да се отрече, бе дал неколцина доста добри баскетболисти.

Не след дълго минаха покрай огромен зелен парк отляво и след няколко преки се озоваха на правоъгълния площад „Гросвийнър“. Уотс спря колата и Гейтуд излезе. Промъкна се покрай сандъците с цветя, чието предназначение бе да държат бомбаджиите на автомобили по-далеч от грозната каменна постройка, и влезе вътре. Пехотинците провериха документите му и се обадиха по телефона. Жена на средна възраст се появи във фоайето и го придружи до асансьора. Качиха се на третия етаж, където се намираше техническият отдел, работещ в тясно сътрудничество с британското главно командване в Челтнъм. Гейтуд влезе в един от ъгловите кабинети и видя мъж на средна възраст зад дъбово бюро.

— Ти си Гейтуд?

— Да, сър — Гейтуд дръпна ципа на чантата, извади голям кафяв плик и му го подаде.

— Интересува ли те какво пише? — попита Силвестри, наблюдавайки младока.

— Ако има нещо, което трябва да знам, предполагам, че ще ми кажете, сър.

Главният агент кимна одобрително.

— Много добре. Ани ще те придружи до долу да закусиш, ако желаеш, или може да хванеш такси до хотела. Имаш ли британски лири?

— Сто лири, сър, по десет и по двайсет.

— Добре, това ще покрие разноските ти. Благодаря, Гейтуд.

— Няма защо, сър — каза Гейтуд и излезе.

Силвестри отвори плика, след като се увери, че никой не се е опитвал да го отлепи. В папката имаше около четирийсет-петдесет листа, изписани със случайно подбрани букви, което подсказваше, че текстът е шифрован с еднократен код. На корицата беше отбелязано, че е за главния агент в Москва. Налагаше се да я изпрати по куриер със следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Москва. Също и две писма, едното за сър Базил, което трябваше да се предаде на ръка. А другото за оня новак Райън, когото Джим Гриър харесваше толкова много. То също трябваше да се предаде на ръка чрез службата на сър Базил. За какво ли се отнасяше? Явно не ставаше дума за нещо обичайно, след като беше донесено по този начин. Вдигна телефона и натисна бутон номер пет.

— Базил Чарлстън слуша.

— Базил, Ранди е. Току-що пристигна нещо за теб. Кога да го донеса?

Чу се шумолене на хартия. Базил трябваше да знае, че е нещо важно.

— Да кажем в десет часа, Ранди.

— Добре. Доскоро — Силвестри отпи от чашата с кафе и пресметна, че трябва да тръгне след половин час. След това натисна бутона върху интеркома.

— Да, сър?

— Ани, дойде пратка за куриер до Москва. Имаме ли човек на разположение?

— Да, сър.

— Добре, би ли я отнесла долу?

— Да, сър. — На секретарките на ЦРУ не им плащаха, за да са многословни.

— Добре. Благодаря — Силвестри затвори.

Джак и Кети пътуваха във влака. Когато наближиха спирката до площада „Слонът и замъкът“, Райън се сети, че още не бе научил защо това място носеше такова странно име. Времето вещаеше буря. „Англия не е достатъчно обширна, за да се очаква, че бурята ще се разсее“ — помисли си Райън. Може пък да са само дъждовни облаци, които ще преминат над Атлантика? Каквото и да станеше, едно бе ясно — хубавото време свърши. Не беше никак приятно.

— И тази седмица ли ще предписваш само очила, скъпа? — попита той съпругата си, която както винаги бе заровила глава в медицинското си списание.

— Цялата седмица — потвърди тя. След това вдигна очи. — Не е вълнуващо като операциите, но е важно.

— Кет, щом го правиш, значи е важно.

— А ти не знаеш с какво ще се занимаваш днес, както винаги?

— Не и докато не стигна до кабинета си.

А нищо чудно и тогава да не разбере. Каквото и да беше, без съмнение се бе получило или по безопасния факс, или бе изпратено по куриер. Часовата разлика беше удобна. Самолетът по линия 747 от „Дълес“ обикновено пристигаше рано сутрин между шест и седем часа, а от летището имаше още четирийсет минути до Сенчъри Хаус. Правителството можеше да работи по-бързо и от „Федерал Експрес“, стига да поискаше На гара „Виктория“ се забави още петнайсет минути, за да купи „Дейли Телеграф“ за себе си и медицинско списание за нея, след което се разделиха. За разнообразие Кети взе метрото. Райън предпочете такси. То профуча край двореца Уестминстър, след това мина на отсрещния бряг на Темза. Райън плати таксата от четири и половина лири плюс щедър бакшиш. Десетина секунди по-късно бе вътре.

— Добро утро, сър Джон — поздрави го Бърт Кандъртън.

— Как е, старши сержант? — попита Райън и се мушна през вратата, след това се качи с асансьора до последния етаж.

Саймън вече бе на бюрото си и преглеждаше съобщенията. Вдигна очи, когато Джак влезе.

— Добро утро, Джак.

— Здрасти, Саймън. Как мина уикендът?

— Без градинарство. Гаден дъжд.

— Нещо интересно тази сутрин?

Наля си чаша кафе. Английският чай, който Саймън предпочиташе, не беше лош, но на Джак не му вършеше работа сутрин рано.

— Още не, но всеки момент ще донесат нещо от Америка.

— Какво?

— Базил не ми каза, но когато в понеделник сутрин пристигне пратка на ръка, обикновено е нещо интересно. Явно е свързано със Съветския съюз. Предупреди ме да имам готовност.

— Е, поне ще започнем седмицата с нещо интересно — каза Райън и отпи от кафето. Не беше като на Кети, но по-добро от чай. — Кога пристига?

— Към десет. Вашият главен агент Силвестри идва насам.

Райън се бе срещал с него само веднъж. Бе достатъчно компетентен, както се полагаше за един шеф, та бил той и на спокойно местенце като тукашното.

— Нищо ново от Москва, така ли?

— Само поредните слухове за здравето на Брежнев. Изглежда, не му е помогнало много и това, че спря да пуши — каза Хардинг, палейки лулата си. — Противно дърто леке — добави британският аналитик.

— Какво става в Афганистан?

— Иван поумнява. Хеликоптерите МИ-24 изглеждат доста ефективни. Лошо им се пише на афганците.

— Докога смяташ, че ще продължават?

Хардинг вдигна рамене.

— Зависи колко жертви е готов да понесе Иван. Имат огневата мощ, от която се нуждаят, за да спечелят, така че е въпрос на политическа воля. За нещастие на муджахидините на ръководството в Москва май не му пука много за жертвите.

— Освен ако нещо не промени баланса — каза Райън.

— Като например какво?

— Като ефективна ракета „земя-въздух“ за неутрализиране па хеликоптерите. Разполагаме със „Стингър“. Никога не съм я използвал лично, но от онова, което съм чел за нея, изглежда да е много добра.

— Но как една тълпа неуки диваци може да си служат с ракета? — попита Хардинг недоверчиво. — Със съвременна пушка, да. С автомат също. Но с ракета?

— Идеята при новите оръжия, Саймън, е да са лесни за използване от войниците. Достатъчно опростени, за да не мислят, когато ги зареждат. Обикновено няма много време за мислене и затова действията трябва да са прости и бързи. Както ти споменах, не съм използвал лично такова оръжие, но съм си играл с противотанкови оръжия и мисля, че са съвсем прости.

— Е, вашето правителство ще трябва да реши дали да им достави ракети САМ. Тоя въпрос не ме вълнува особено много, ако трябва да бъда честен. Вярно е, че убиват руснаците и вероятно това е хубаво, но те са едни шибани диваци.

„Някога са убивали и британци — припомни си Райън. — А британците никога не забравяха.“ Стоеше също и въпросът някоя от ракетите „Стингър“ да не попадне в руски ръце, от което ВВС на САЩ едва ли щяха да се почувстват щастливи. Но това не му влизаше в работата. В Конгреса, доколкото знаеше, се дърлеха по този въпрос.

Джак се настани на бюрото си, отпи от кафето и се зачете в съобщенията. След това се зае със същинската си задача — да анализира съветската икономика. Това беше като да чертаеш пътна карта върху чиния със спагети.

Постът на Силвестри в Лондон не бе тайна за никого. Той бе в шпионажа от дълги години и макар досега да не се бе издънвал, към края на престоя му във Варшава в целия Източен блок бяха разбрали за коя правителствена служба работеше. В полската столица той ръководеше стройна агентурна мрежа и успя да събере огромно количество важна политическа информация. Лондон бе последният му пост, същото важеше и за повечето от подчинените му. Получи назначението, тъй като се ползваше с уважението на всички съюзнически разузнавания, а работата му тук бе да осъществява връзката с британското разузнаване. Силвестри пристигна с „Даймлер Бенц“ на посолството. Охраната дори не му поиска да се легитимира. Сър Базил лично го чакаше на входа, където двамата се здрависаха сърдечно, преди да се качат по стълбите.

— Какви са новините, Ранди?

— Нося ти пакет и един за Райън — отвърна Силвестри.

— Така ли? Да го извикам ли?

Главният агент в Лондон беше прочел първата страница и знаеше какво има в пакета.

— Разбира се, Баз, няма проблем. Хардинг също може да присъства, ако искаш.

Чарлстън вдигна телефонната слушалка и ги извика. Двамата аналитици пристигнаха след по-малко от две минути. Бяха се срещали в същия състав поне веднъж. Сър Базил им посочи столовете. Той беше отворил вече плика. Силвестри подаде на Райън посланието. Джак вече си бе помислил, че трябва да е нещо необичайно, а той се бе научил да не се доверява на нищо ново и различно в ЦРУ.

— Наистина е интересно — каза Чарлстън.

— Да го отворя ли? — попита Райън.

Силвестри кимна и му подаде армейското си джобно ножче, за да разреже плика от дебела хартия. Посланието до него бе само от три страници, подписано лично от адмирал Гриър.

„Заек“ — веднага забеляза той. Знаеше терминологията. Някой искаше да избяга от… Москва… и ЦРУ щеше да му помогне със съдействието на СИС, тъй като Будапеща беше в момента извън играта…

— Кажи на Артър, че с удоволствие ще помогнем, Ранди. Вероятно ще имаме възможност да поговорим с него, преди да го отведете от Лондон?

— Иначе няма да е честно, Баз — потвърди Силвестри. — Дали ще е трудно да го измъкнем?

— От Будапеща? — Чарлстън се замисли за миг. — Няма да е прекалено трудно. Унгарците имат доста неприятна тайна полиция, но не са чак толкова правоверни марксисти. Я, тоя Заек твърди, че вашите комуникации може да са компрометирани. Ленгли май доста се е развълнувал от това.

— Съвсем обяснимо, Базил. Ако има дупка, трябва бързо да я запушим.

— Тоя тип бил от техния МЕРКУРИЙ, а? Мили Боже — въздъхна Райън.

— Правилно си схванал, синко — потвърди Силвестри.

— Но какво, по дяволите, ще правя аз на терена? — попита Джак. — Аз не съм оперативен агент.

— Някой от нашите трябва само да наблюдава отстрани.

— Разбирам, Ранди — каза Чарлстън, който продължаваше да чете посланието. — И желаете да е човек, когото опозицията не познава.

— Така изглежда.

— Но защо аз? — продължи да упорства Райън.

— Джак — опита се да го успокои сър Базил, — работата ти ще е само да наблюдаваш какво става. Ще си там проформа.

— Ами прикритието ми?

— Ще ти дадем нов дипломатически паспорт — отвърна Чарлстън. — Ще си в безопасност. Виенската конвенция и прочие…

— Но… но… ще е фалшив?

— Те няма да го знаят, синко.

— Ами моят акцент? — Болезнено очевидно бе, че акцентът му е американски, а не британски.

— В Унгария? — усмихна се Силвестри.

— Джак, при техния шантав език сериозно се съмнявам, че ще забележат разликата, а и при всички случаи с новите документи личността ти ще е неприкосновена.

— Успокой се, хлапе. По-безопасно е и от плюшеното мече на дъщеря ти. Повярвай ми — увери го Силвестри.

— Освен това през всичкото време ще те придружава човек от сигурността — добави Чарлстън.

Райън трябваше да седне обратно на стола си и да се успокои. Не биваше да се показва като страхливец, особено пред тези хора и пред адмирал Гриър.

— Добре, извинете ме. Просто досега не съм бил на терен. За мен е нещо напълно непознато — надяваше се, че е успял да замаже нещата. — Какво точно ще правя и как ще стигна до там?

— Ще те качим на самолета до Будапеща. Там ще те поеме някой от нашите и ще те придружи до посолството. Ще поседиш там два-три дни, предполагам, и след това ще наблюдаваш как Анди ще изведе вашия Заек извън Червената земя. Ранди, колко време предполагаш, че ще отнеме?

— За да се задвижи ли? Краят на седмицата или един-два дни по-дълго — каза Силвестри. — Заекът ще замине за Будапеща със самолет или влак, а вашият човек ще измисли как да го измъкне от там.

— Два-три дни за това — предположи сър Базил. — Не трябва да се прибързва.

— Добре, това значи, че ще отсъствам от къщи четири дни. Какво обяснение да дам?

— На жена ти ли? — попита Чарлстън. — Кажи й, че трябва да заминеш за, да речем, Бон, по работа, свързана с НАТО. Не конкретизирай колко време ще отсъстваш — посъветва го той.

— Добре — отстъпи Райън. „Ясно е, че нямам никакъв избор така или иначе.“

След като се върна в посолството, Фоли се отби в кабинета на Майк Барнс. Барнс беше културният аташе и отговаряше за връзките в областта на изкуството и културата. Това беше важен пост в Москва. В СССР имаше богат културен живот. Фактът, че най-стойностната му част датираше от времето на царизма, не смущаваше сегашния режим ни най-малко, тъй като според Фоли Великите руснаци много държаха да изглеждат културни и по-извисени от западняците, особено от американците, чиято „култура“ беше много по-нова и много по-долнопробна от тази в страната на Бородин и Римски-Корсаков. Барнс бе завършил „Джулиърд Скул“ и Корнелския университет и особено много ценеше руската музика.

— Здравей, Майк — поздрави го Фоли.

— Как са новаците? — попита Барнс.

— Нормално. Имам въпрос към теб.

— Казвай.

— Мери Пат и аз обмисляме да пътуваме, може би в Източна Европа. Например Прага или нещо такова. Как е там музиката?

— Пражкият симфоничен оркестър още не е започнал сезона, но Йожеф Рожа е в Берлин, а после отива в Будапеща.

— Кой е той? Не съм го чувал? — призна Фоли, а сърцето му за малко да изскочи от гърдите.

— Унгарец, братовчед на Миклош Рожа, холивудския композитор — Бен Хур и прочие. Семейство музиканти. Чувал съм, че е върхът. Унгарските железопътни линии имат четири оркестъра, колкото и да ти звучи невероятно, и Йожеф ще дирижира най-добрия от тях. Можете да отидете до там с влак или със самолет, зависи с какво време разполагате.

— Любопитно — изрече на висок глас мислите си Фоли. „Зашеметяващо“ — помисли си вътрешно.

— Московският държавен оркестър започва сезона в началото на следващия месец. Имат нов диригент на име Анатолий Шеймов. Не съм го чувал досега, но се говори, че е много добър. Мога да ви уредя билети. Иван обича да се показва пред чужденците, а те наистина са от световна класа.

— Благодаря, Майк. Ще помисля. Доскоро, приятел — каза Фоли и излезе.

По пътя до кабинета си сияеше от радост.

— Да го вземат мътните — ядоса се сър Базил, докато четеше последните съобщения от Москва. — Кой дяволски гений може да роди подобна идея? — попита той въздуха.

След това разбра. Американският агент Едуард Фоли. И как, по дяволите, можеше да се изпълни това? — чудеше се генералният директор.

Тъкмо смяташе да тръгне за обяд в Уестминстърския дворец отвъд реката, но не можа да се откъсне от това. Е, щеше да го обмисли, докато хапваше говежда пържола и йоркширски пудинг.

— Голям късметлия съм — каза Райън, когато се върна в кабинета.

— Джак, ще е по-безопасно, отколкото да пресечеш улицата — което в Лондон си беше преживяване на живот и смърт.

— Мога да се грижа за себе си, Саймън — напомни Райън на своя колега. — Но ако се издъня, ще пострадат други хора.

— Няма да носиш отговорност за това. Просто ще наблюдаваш. Не познавам лично Анди Хъдсън, но съм чувал, че е отличен професионалист.

— Върхът — отвърна Райън. — Не е ли време за обедна почивка, Саймън? Умирам за една бира.

— Хайде, ще те заведа в „Херцог Кларънс“.

— Не беше ли това оня тип, който се удавил в бъчва с малвазия35?

— Гаден начин да си отидеш от тоя свят, сър Джон — отбеляза Хардинг.

— Всъщност какво е малвазия?

— Силно и сладко вино, нещо като „Мадейра“. В момента го правят точно на тези острови.

„Научих още една дреболия“ — каза си Джак, докато си взимаше сакото.

В Москва Зайцев проверяваше личното си досие. Имаше да взима дванайсет дни отпуска. Предното лято не бяха почивали със семейството си на Сочи — през юли и август бяха заети всички места. Беше по-лесно да заминеш на почивка, когато си с малко дете, както е във всяка страна — можеш да напуснеш града, когато пожелаеш. Светлана ходеше на детска градина, но да изпусне няколко дни рисуване не беше такъв проблем, като да изпусне материала в началното училище, където децата бяха много натоварени.

На горния етаж полковник Рождественски четеше последното съобщение от полковник Бубовой в София, донесено току-що от куриер. Значи българският президент беше удовлетворил искането на Москва, без да задава при това досадни въпроси. Българите си знаеха мястото. Държавният глава на тази предполагаемо суверенна страна знаеше как се изпълняват заповедите на един старши офицер от руския Комитет за държавна сигурност. „Точно както му е редът“ — мислеше си полковникът. Сега оставаше полковник Строков от Държавна сигурност да избере стрелеца, без съмнение турчин, и Операция 666 можеше да се задвижи. Ще докладва на председателя Андропов малко по-късно.

— Три човешки трупа? — попита доста изненадано Алън Кингшот. Той беше най-опитният разузнавач на сър Базил. По време на трийсет и седем годишната си служба към кралицата и страната той бе пребродил улиците на всички големи европейски градове, отначало като „законно“ акредитиран служител, а по-късно като представител на главната квартира за кризисни ситуации. — Нещо като размяна, така ли?

— Точно така. Момчето, което го предлага, е почитател на „КЪЛЦАНО МЕСО“, доколкото схващам — отвърна Базил.

Операцията „КЪЛЦАНО МЕСО“ беше легенда от Втората световна война. Нейният замисъл бил да създаде у германското разузнаване грешното впечатление, че съюзниците се канят да нахлуят на Корсика, а не на Сицилия, каквото в действителност било намерението им. Така те подхвърлили на германците трупа на алкохолик, умрял от преливане, обявявайки го за майор от кралския флот, който уж планирал фиктивната операция за завземане на Корсика. Тялото било пуснато във водата от британската подводница „Серъф“ недалеч от испанското крайбрежие, а вълните го изхвърлили на брега. Оттам то надлежно било прибрано и отнесено в полицейския участък, направили му аутопсия, а куфарчето с документи, закопчано на китката на удавника, било доставено на местния офицер от Абвера. Той моментално изстрелял книжата към Берлин, където те оказали търсения ефект. Така няколко германски дивизии били прехвърлени на острова, чието военно значение се свеждало до факта, че е родното място на Наполеон. Историята, която се бе превърнала в сюжет на роман и във филмов сценарий под заглавие „Мъжът, който никога не го е имало“, бе поредното доказателство за жалките възможности на германското разузнаване, което не е можело да различи мъртъв пияница от професионален войник.

— Какво друго знаем? Имам предвид — уточни Кингшот — възраст и пол, сър?

— Да, и цветът на косата, и прочие неща. От значение ще е и начинът, по който е настъпила смъртта. Още не сме наясно с тия неща. Така че поставям въпроса принципно: възможно ли е да се изпълни?

— Теоретично — да, но преди да започнем подготовката, трябва да получа поредица от конкретни данни. Както споменах — ръст, тегло, цвят на косата и на очите, пол естествено.

— Е, Алън, започни да мислиш по това. Дай ми списък за данните, от които се нуждаеш до утре следобед.

— Къде ще стане?

— В Будапеща най-вероятно.

— Е, това поне е нещо — каза оперативният агент.

— Проклета, мръсна работа — измърмори сър Базил, след като разузнавачът си излезе.

Анди Хъдсън си седеше в кабинета и отдъхваше, след като хапна в бюфета на посолството и поля с чаша бира „Джон Къридж“ обяда си. Не много висок мъж, той имаше зад гърба си осемдесет и два скока с парашут и болни колене, за да му напомнят за тях. Беше излязъл от активна военна служба преди осем години, но тъй като си падаше по вълнуващите неща в живота, се нави да работи за разузнаването. Издигна се бързо в служебната йерархия главно заради стабилната си езикова подготовка. В Будапеща се нуждаеше от нея. Унгарският език е в групата на угро-финските, както всички филолози знаят. Най-близък до него в Европа е финландският, а след това монголският. Той няма нищо общо с останалите езици, които се говорят в Европа, с изключение на християнските собствени имена, възприети от маджарите след покръстването им, предшествано от доста убийства на мисионери. В хода на историческото си развитие маджарите изоставили своята войнственост, с която някога се отличавали. Унгарците се бяха превърнали в крайна сметка в най-миролюбивия народ на континента.

Но много ги биваше в интригите и като всяко общество и те си имаха криминални елементи, повечето от които заемаха високи постове в комунистическата партия и във властта. Тайната им полиция, Аламвиделши Хатошаг, понякога действаше не по-малко жестоко от ЧК по времето на самия Железен Феликс. Но жестоко не беше същото като ефективно. Сякаш се опитваха да компенсират вродената си неефективност с жестокост към онези, които по някаква случайност успееха да хванат. Полицаите им бяха пословично тъпи. Имаше унгарски афоризъм, който гласеше: „Тъп като шест чифта полицейски ботуши.“ Хъдсън беше установил, че до голяма степен отговаря на истината. Нямаше нищо общо с британската полиция, но и Будапеща не беше Лондон.

Всъщност той смяташе, че животът тук е приятен. Будапеща бе изненадващо красив град, с архитектура, която напомняше на френската, и учудващо разхайтен за комунистическа столица. Храната бе определено добра, дори в работническите столове, каквито имаше на всеки ъгъл, срещу никакви пари. Общественият транспорт пасваше идеално на целите му, които бяха свързани предимно със събиране на политическа информация. Разполагаше с източник с псевдоним ПАРАД в Министерството на външните работи, който го захранваше с много полезни данни за Варшавския договор и за политиката на Източния блок като цяло срещу заплащане и тъй като парите не бяха много, не бяха големи и очакванията му.

Както в останалата част на Централна Европа, Будапеща беше с един час напред от Лондон. Куриерът от посолството почука на вратата на Хъдсън, след това влезе и сложи плик на бюрото му. Хъдсън захапа пурата си и го повдигна. Беше от Лондон, лично от сър Базил…

„Виж ти“ — помисли Хъдсън. Най-после животът му щеше да стане малко по-интересен. „Очаквай подробностите по-късно“ — завършваше писмото в типичния стил. Човек никога не узнаваше всичко, докато не дойдеше времето да действа. Сър Базил не беше гадняр и с него се работеше добре, но като повечето шефове от разузнаването обичаше да се прави на умен, което невинаги можеше да се оцени в достатъчна степен от пчеличките на терена, които освен всичко друго трябваше да внимават и за оси. Хъдсън разполагаше само с двама агенти. Будапеща не беше важно място, а той гледаше на нея като на междинен етап, докато се отвореше нещо по-интересно. Съзнаваше, че е твърде млад да ръководи голям разузнавателен екип. Базил му даваше възможност да се изяви. Това бе добре дошло за Хъдсън. Повечето главни агенти висяха в кабинетите си като паяци върху паяжина, което отстрани изглеждаше вълнуващо, но в действителност бе твърде досадно, тъй като бе свързано с писане на безкрайни доклади. Той сам изпълняваше шпионските задачи, а това го излагаше на опасността да го разкрият, както се случи с Джим Сел. Американецът изгърмя само заради шибано стечение на обстоятелствата, както научи Хъдсън от източник с псевдонима БОТУШ в самата държавна сигурност. Но именно в опасността се криеше чарът на шпионската работа. Беше по-безопасна, отколкото да скочиш с парашут от самолет „Локхийд Херкулес“ с трийсеткилограмов товар на гърба. Не можеше да се сравнява дори с патрулирането по улиците на Белфаст заедно с военните полицаи. На уменията, които си създаде, докато патрулираше по улиците на Ълстър, се дължаха и шпионските му качества. Като във всяка област на живота горчилката вървеше ръка за ръка със сладостите. Той обаче предпочиташе бирата пред другите горчивини.

Трябваше да очаква Заек. Едва ли щеше да е много трудна задача, макар че тоя Заек явно бе много важен, след като ЦРУ искаше помощ от МИ-6, а това не се случваше всеки ден. Само когато шибаните янки оплескваха работите, което според Хъдсън не беше рядкост.

Не можеше да предприеме нищо засега. Не и докато не му съобщят подробностите. Чисто теоретично обаче той беше наясно как се измъкват хора извън Унгария. Нямаше да е трудно. Унгарците не бяха достатъчно правоверни марксисти, за да са сериозен враг. Той изпрати до Сенчъри Хаус потвърждение, че е получил съобщението, и зачака по-нататъшните инструкции.

Британските авиолинии имаха следобеден полет до Москва с „Боинг“-737. Стигаше се за около четири часа в зависимост от ветровете, които днес бяха слаби. След като самолетът кацна на летище „Шереметиево“, дипломатическият куриер се отправи към външната врата, мина без проверка граничния контрол, тъй като бе с дипломатически паспорт и пренасяше дипломатическа поща, и се качи на колата от посолството, която го очакваше. Куриерът беше идвал многократно, така че шофьорът и охраната на посолството го познаваха по външност, а той самият познаваше сградата на посолството. След като достави пощата, слезе в бюфета за сандвич и бира и се зачете в поредната книга. Понякога се замисляше, че няма да е зле да прави някакви физически упражнения, тъй като работата му бе свързана изцяло със седене на едно място, най-вече в автомобили и самолети. Едва ли бе здравословен начин на живот.

Майк Ръсел се загледа в чудовищния еднократен код, който му бяха изпратили, с надеждата, че няма да се наложи да го използва целия само за един ден. Да се замества текст с произволно избрани букви беше без съмнение къртовска работа, от която човек можеше да лудне. Трябваше да има и по-лесен начин. Всъщност такова бе предназначението на шифровъчните машини КХ-7, но Фоли го предупреди, че системата може да е компрометирана, а тази мисъл го вбесяваше. КХ-7 беше най-модерната машина за шифроване, лесна за използване и напълно непробиваема — поне той така смяташе. Познаваше екипа от математици, които бяха измислили алгоритмите. Алгебричните формули, използвани в КХ-7, бяха достатъчно сложни за самия него и той трябваше доста да се напъва, за да ги разбере. Но теоретично всяко нещо, създадено от един математик, можеше да се разгадае, а руснаците имаха много способни хора в тази област. Това бе причината за целия тоя кошмар: комуникациите, чиято безопасност бе негова работа, се засичаха от врага.

А това бе недопустимо.

Значи, трябваше да използва еднократен код за най-деликатните съобщения, колкото и да е неудобен. И социалният му живот в Москва не бе наред. Обикновените руски граждани възприемаха черната му кожа като признак, че е в роднинска връзка с африканските маймуни по дърветата, което бе толкова обидно за Ръсел. Той не споделяше болката си с никого, а я таеше в сърцето си, където тя се превръщаше в гняв, същия вътрешен гняв, който изпитваше и към ку-клукс-клан, преди ФБР да разгони тая пасмина от невежи. Те вероятно продължаваха да го ненавиждат, но страшната омраза сама по себе си не можеше да му навреди, както не можеха да му навредят и тия фанатизирани идиоти, които явно бяха забравили, че Улисис Симсън Грант в крайна сметка бе сразил Боби Лий36. Бяха свободни да си мразят когото си искат, но законът ги бе натикал в малките им тъмни дупки. „Руснаците са същите гнусни расисти“ — смяташе Ръсел. Но той имаше своите книги и записи с джаз, и допълнително възнаграждение за трудната работа. А сега щеше да покаже на Иван такива свръзки, които той не може да разкодира, и Фоли щеше да измъкне своя Заек. Вдигна телефонната слушалка и набра номера.

— Фоли.

— Ръсел е. Можеш ли да се отбиеш при мен за малко?

— Тръгвам веднага — отвърна главният агент. — Какво има, Майк? — попита той, влизайки през вратата.

Ръсел му показа папката.

— Само по три копия с това. За нас, за Ленгли и за Форт Мийд. Искаш сигурност, човече, ето ти сигурност. Само гледай съобщенията да са по-кратки, че от тия гадости може да ми се качи кръвното.

— Дадено, Майк. Срам и резил, че няма по-лесен начин.

— Все някой ден ще се намери. Не може да няма начин да се направи с компютър — все пак кодът може да се качи на дискета. Ще напиша нещо по въпроса до Форт Мийд — каза Ръсел. — Това чудо може да ти кръстоса погледа.

„По-добре твоя, отколкото моя“ — помисли си Фоли, но нямаше как да го изрече на глас.

— Добре, малко по-късно днес ще има нещо за теб.

— Слушам — кимна Ръсел.

Не бе нужно да добавя, че първо ще го шифрова с КХ-7, а след това и с еднократния код. Надяваше се Иван да прехване сигнала и да възложи на своите хора да го разшифроват. Само като си представяше какъв зор ще видят тия копелета, му идеше да се въргаля от смях. Така да бъде, ще даде възможност на математиците им от световна класа да си поблъскат главите.

Но нямаше нищо сигурно. Ако КГБ беше успял да сложи бръмбари в сградата, те се захранваха не с вътрешни батерии, а чрез микровълни, излъчвани от „Света Богородица Микрочипская“ на отсрещната страна на улицата. Той имаше два постоянни екипа от експерти, които проверяваха посолството за неидентифицирани радиосигнали. Често те откриваха по някое подслушвателно устройство в стените. За последен път това се бе случило преди двайсет месеца. Сега те твърдяха, че посолството е чисто. Но никой не вярваше. Иван бе твърде умен. Ръсел се чудеше понякога как Фоли успява да запази самоличността си в тайна, но това си бе негов проблем. Сигурността на комуникациите му бе достатъчно тежка задача.

Обратно в кабинета си Фоли нахвърли текста на следващото си съобщение до Ленгли, стараейки се да е възможно най-кратко, за да е по-лесно за Ръсел. То със сигурност щеше да отвори очите на някои хора на Седмия етаж. Надяваше се британците да не са споделили още идеята с Вашингтон. Щяха да я сметнат за неуместна, а високопоставените служители навсякъде се цупеха на нещата, които излизаха извън клишетата. Понякога времето не позволяваше всичко да се придвижи по каналния ред, а освен това той бе главен агент и се очакваше понякога да проявява инициативност.

А заедно с инициативността може би и малко перчене.

Фоли погледна часовника си. Беше с най-червената вратовръзка. Оставаха час и половина преди да вземе метрото към къщи. Той непременно трябваше да се засече със Заека. Вътрешно гласче подсказваше на Фоли да ускори операцията БЕАТРИКС, доколкото бе възможно. Дали защото Заекът бе в опасност или по друга причина, той не бе сигурен, но Фоли знаеше, че трябва да се довери на инстинкта си.