Червеният заек

Глава 2ВИЗИИ И ХОРИЗОНТИ

Кети почти изпадна в паника при мисълта, че трябва да го откара до гарата. Видя го да тръгва към лявата страна на колата и сметна, както повечето американци биха направили, че ще шофира той, затова видимо се изненада, когато й хвърли ключовете.

Откри, че педалите бяха същите като в американски автомобил, защото хората по целия свят си служеха по-добре с десния крак, дори англичаните, макар кормилото им да беше отдясно. Лостът за скоростите се намираше в централната конзола, така че трябваше да използва лявата си ръка, за да ги сменя. Докато даваше на задна по алеята за автомобили, си помисли, че не беше много по-различно от нормалното. И двамата се зачудиха дали и за британците беше толкова трудно да карат в дясната лента на пътя, когато дойдеха в Америка или вземеха ферибота до Франция.

— Запомни, че лявото е дясно и дясното — ляво, и че караш от обратната страна на пътя.

— Добре — отвърна тя с раздразнение.

Знаеше, че трябва да свиква, и разсъдливата част на мозъка й си даваше сметка, че сега беше моментът, който имаше гадния навик да се появява изневиделица като партизанин, изскочил из засада. Докато излизаха от квартала, минаха покрай едноетажна сграда, която приличаше на лекарски кабинет, задминаха парка с люлките, заради които Джак беше купил точно тази къща. Сали обичаше люлките и без съмнение на тях щеше да си намери нови приятелчета. А и малкият Джак щеше да играе на слънце през лятото.

— Завий наляво, маце. Десният завой тук отговаря на левия, иначе ще се нахендриш в насрещното движение.

— Знам — каза д-р Карълайн Райън, чудейки се защо Джак не извика такси.

Имаше още много работа в къщата и не й беше до уроци по шофиране. Добре поне, че колата беше бърза, установи тя, натискайки газта.

— Под хълма завий надясно.

— Ъ-хъ.

Това поне щеше да е лесно. Трябваше да открие обратния път към къщата, а мразеше да пита за посоката. Дължеше го на професията си. Хирургът трябваше да има самообладание като пилот на боен самолет. Хирургът нямаше право да изпадне в паника, нали така?

— Точно тук — каза Райън. — Не забравяй за насрещното движение.

В момента платното беше празно, но това щеше да се промени, вероятно след като той слезе от колата. Не й завиждаше, че се налагаше сама да продължи урока си по навигация, но най-добрият начин да се научи човек да плува беше, като скочи във водата, стига да не се удави. Но британците бяха гостоприемни хора и нямаше да я оставят така. Вероятно някой любезен местен шофьор щеше да я придружи по пътя към къщи.

Гарата беше внушителна колкото издигната платформа в Бронкс с малка каменна постройка, стълбище и ескалатор, които водеха към коловозите. Райън плати билета си в брой, но забеляза табелката, която предлагаше абонаментни карти. Купи си „Дейли Телеграф“. Така щеше да се покаже пред местните като консервативен тип. По-либерално настроените предпочитаха „Гардиън“. Реши да подмине таблоидите с голи жени на вътрешните страници. Не бяха най-подходяща гледка веднага след закуска.

Наложи му се да почака десетина минути влака, който пристигна почти безшумно и приличаше на нещо средно между американските провинциални електрички и мотрисите в метрото. Билетът му беше за първа класа. Настани се в малко купе. Прозорците се плъзгаха надолу и нагоре с помощта на кожен ремък, а купето беше точно срещу вратата на вагона, така че щеше да излезе директно, вместо да върви надолу по коридора. Все още под впечатление на тези открития, Райън седна на мястото си и хвърли едно око на първата страница на вестника. Както в Америка, вътрешната политика заемаше горе-долу половината от страницата. Райън се зачете в две от статиите с мисълта, че може да му е от полза да се запознае с тукашните нрави. По разписание трябваше да пристигнат на гара „Виктория“ след четиридесет минути. Не беше толкова зле, много по-приятно, отколкото да измине пътя с шофиране, както го бе посъветвал Мъри. Освен това в Лондон беше по-трудно дори в сравнение с Ню Йорк да се намери място за паркиране, да не говорим, че това ставаше на обратната страна на улицата, и за всичко останало.

Влакът почти не друсаше. Явно защото железопътният транспорт беше държавен монопол и имаше кой да дава пари за поддръжката на релсите. Кондукторът провери билета му с усмивка — това веднага направи силно впечатление на Джак, който беше дръпнат янки — и продължи нататък, оставяйки Райън с вестника. Гледката през прозореца привлече вниманието му. Пейзажът беше зелен и свеж. Британците наистина обичаха моравите си. Подредените в права линия къщи бяха по-малки от къщите от детските му години в квартала им в Балтимор, а и имаха скосени покриви, и мили Боже, тук улиците бяха тесни. Наистина трябваше да внимава, когато шофира, ако не искаше да се намери в нечия дневна. Това нямаше да се хареса дори на англичаните, макар да бяха привикнали към недостатъците на янките, които ги посещаваха.

Времето беше ясно, небето приятно синьо, с бели пухкави облачета тук-там. Откакто бяха дошли, не беше валяло. Но рано или късно нямаше да им се размине. Всеки трети минувач държеше сгънат чадър. Мнозина носеха шапки. Райън не беше слагал шапка от времето, когато служеше в морската пехота. Англия беше достатъчно различна от Америка, а това само по себе си беше опасно, реши той. По много неща си приличаха, но разликите се набиваха на очи и те ритваха по задника, когато най-малко го очакваш. Трябваше да внимава много със Сали, когато пресичат. На четири и половина години, тя можеше във всеки един момент да тръгне в грешната посока. Малкото му момиченце беше лежало вече веднъж в болница и това, Бог му е свидетел, му стигаше за цял живот.

Носеха се през някакъв град сега, нямаше добра видимост. Дясната страна, която гледаше към пътя, беше издигната. Огледа се за някакви забележителности, по които да се ориентира. Не беше ли онова там, вдясно, катедралата „Сейнт Пол“? Значи наближаваха гара „Виктория“. Отвори вратата на купето точно както правеха местните, и скочи на перона. Гарата представляваше редица от метални арки, покрити със стъклени сводове, зацапани с черни сажди още от времето на парните локомотиви, които отдавна си бяха отишли. Никой не си беше направил труда да почисти стъклата. А може би чернилката беше вследствие на замърсения въздух? Кой можеше да каже. Джак последва потока от хора към тухлената стена, която по всичко изглеждаше, че отделя секторите за заминаващите и пристигащите влакове. Естествено не липсваха и обичайните за една гара сергии и малки павилиончета. Намери изхода и излезе на открито, ровейки в джоба си за картата на Лондон. „Уестминстър Бридж“. Беше твърде далеч, за да стигне до там пеша, така че махна на едно такси.

От таксито Райън се оглеждаше наоколо и въртеше глава като турист, какъвто вече не беше. Ето я сградата.

Сенчъри Хаус — наричаха я така, защото се намираше на „Уестминстър Бридж“ номер 100. Според Джак сградата имаше типичната за времето между двете световни войни архитектура, висока и с каменна фасада, която… се лющеше? Беше покрита с оранжева изкуствена мрежеста материя, явно за да не пада мазилката върху минувачите. Оп-а-а! А може би някой ровеше в стените да търси руски бръмбари. Никой не го бе предупредил за това в Ленгли. Съвсем наблизо бяха мостът Уестминстър и сградата на парламента. Е, поне се намираше на хубаво място. Джак изкачи каменните стъпала до двойната врата и след десетина крачки стигна до пропуска, където седеше човек с нещо като полицейска униформа.

— Мога ли да помогна? — попита охранителят.

Британците винаги говореха по този начин, дори да не изпитваха желание да помогнат. Джак се зачуди дали имаше въоръжена охрана, която не забелязваше. Ако не тук, някъде наблизо. Не можеше да няма мерки за сигурност.

— Здравей, аз съм Джак Райън. Започвам работа тук.

Последва усмивка и разпознаване:

— А, сър Джон. Добре дошли в Сенчъри Хаус. Позволете да позвъня горе. — Точно това направи. — Всеки момент някой ще слезе да ви посрещне, сър. Моля, седнете.

Джак едвам седна и видя позната физиономия.

— Джак! — извика той.

— Сър Базил! — Райън се изправи и пое подадената ръка.

— Очаквахме те утре.

— Оставих Кети да разопакова багажа на спокойствие. Не ми се доверява за подобни неща.

— Да, нас мъжете не ни бива за някои неща.

Сър Базил Чарлстън наближаваше петдесетте, беше висок и строен като император, както беше писал един поет, с кестенява коса, която не беше започнала още да побелява. Имаше светлокафяви очи и умен поглед. Носеше скъп костюм от сив вълнен плат на тънки бели райета и създаваше впечатление на проспериращ лондонски банкер. Всъщност семейството му се занимаваше точно с този бизнес, той обаче го сметнал за прекалено ограничен и предпочел да използва образованието си в Кеймбридж в служба на страната си, отначало като оперативен агент от разузнаването, а по-късно като администратор. Джак знаеше, че Джеймс Гриър и съдия Мур го харесват и уважават. Самият той се бе срещал с Чарлстън преди година, малко след като го раниха, а по-късно научи, че сър Базил се възхитил на изобретената от него система „капан за канарчета“, благодарение на която го бяха забелязали шефовете в Ленгли. Явно Базил се беше възползвал от нея, за да запуши някое и друго досадно изтичане на информация.

— Ела, Джак. Ще трябва добре да те екипираме.

Той нямаше предвид костюма на Джак, който беше от „Савил Роу“ и не по-малко скъп от неговия. Не, това означаваше да мине през личен състав.

Това, че беше от ЦРУ, улесняваше нещата. Те вече бяха получили от Ленгли отпечатъци от пръстите му, оставаше само да го снимат и да му издадат пропуск, с който да отваря всички електронни врати, както беше и в ЦРУ. Провериха дали пропускът действа, след което се качиха на служебния асансьор и отидоха в просторния ъглов кабинет на сър Базил.

Беше по-хубав от тясното помещение на съдия Мур. Великолепна гледка към реката и двореца Уестминстър. Генералният директор посочи кожен стол и Джак седна.

— Е, какви са първите ти впечатления? — попита Чарлстън.

— Засега всичко е наред. Кети още не е ходила до болницата, но Берни — шефът й в „Хопкинс“ — казва, че главният лекар е готин тип.

— Да, Хамърсмит се ползва с добра репутация, а и д-р Бърд е най-добрият очен хирург във Великобритания. Никога не съм го виждал, но съм чувал, че е приятно момче. Обича рибарлъка, вади сьомга от реките в Шотландия, женен, с трима синове, най-големият е лейтенант в Колдстриймския гвардейски полк.

— Проверихте ли го? — попита Джак недоверчиво.

— Трябва да сме предпазливи, Джак. Някои от далечните ти братовчеди отвъд Ирландско море не те обичат особено много, нали знаеш?

— Това проблем ли е?

Чарлстън поклати глава.

— Едва ли. Когато им помогна да разгромят Армията за освобождение на Ълстър, вероятно си спасил живота на неколцина ИРА14. Все още може да има някакви последици, но това е работа на службата за сигурност. Нямаме си много работа с тях — не и по начина, който да те засегне пряко.

Това подсказа на Джак следващия въпрос.

— Да, сър Базил, а в какво точно ще се състои работата ми?

— Джеймс не ти ли каза? — попита Чарлстън.

— Не съвсем. Той си пада по изненадите, доколкото знам.

— Ами, съветската работна група се интересува преди всичко от съветските ни приятели. Имаме няколко важни източника. Вашите хора също. Идеята е да си разменяме информация, за да подобрим общата картина.

— Информация. Не източници — отбеляза Райън.

Чарлстън се подсмихна.

— Трябва да пазим източниците си, нали знаеш?

Джак знаеше много добре. Всъщност достъпът му до източниците в ЦРУ беше безобразно ограничен. Това бяха най-строго пазените тайни в управлението и без съмнение и тук беше така. Източниците бяха живи хора и само едно изплъзване на езика можеше да ги убие. Разузнавателните служби ценяха повече информацията, която им предоставяха техните източници, и не толкова живота им — разузнаването в крайна сметка си беше бизнес, — но рано или късно човек започваше да се притеснява за тях и за семействата им и за личните им наклонности. „Особено за пиенето“, помисли Райън. Това важеше най-вече за руснаците. Обикновеният съветски гражданин пиеше толкова много, че по стандартите в Америка си беше алкохолик.

— Няма проблем, сър. Не знам името и самоличността на нито един източник на ЦРУ. Нито един — натърти Райън.

Това не беше съвсем вярно. Никой нищо не му беше казвал, но човек можеше да разбере много неща от характера на информацията, която се получаваше, и от начина, по който той или тя цитираха разни хора — обикновено ги наричаха „той“, но Райън имаше някои догадки за неколцина от източниците. Беше забавна игра, която всички аналитици играеха, като си държаха езика зад зъбите, макар че Райън на няколко пъти беше споделил предположенията си със своя личен шеф, адмирал Джим Гриър. Обикновено заместник-директорът на операциите го предупреждаваше много-много да не говори, но погледът, който беше хвърлил два пъти на Райън, му беше достатъчен. Е, Райън много добре знаеше, че го бяха наели заради способността му да анализира. От него не се очакваше друго. Когато обичайната информация станеше по-особена, не беше трудно да се досетиш, че нещо се е случило с източника — или го бяха хванали, или даваше лъжливи сведения.

— Адмиралът се интересува конкретно от…

— От какво? — попита генералният директор.

— Полша. Все още ни е трудно да разгадаем колко далече и колко бързо ще стигне и какво ще стане — имам предвид последиците.

— И ние се чудим, Джак. — Кимна замислено. Хората — особено репортерите в пъбовете на „Флийт Стрийт“ — говореха много за това. А репортерите също разполагаха с надеждни източници, понякога по-надеждни от неговите. — Джеймс какво мисли?

— И на двамата ни напомня за събитията през 30-те години — Райън се отпусна уморено на стола. — Профсъюзът на автомобилните работници. Когато се организираше, в завода на Форд се стигна до неприятности. Голяма патърдия Форд дори нае главорези да се справят с профсъюзните лидери. Помня едни снимки на — как се казваше? — Джак се замисли за миг. — Уолтър Ройтър ли беше? Нещо такова. Бяха публикувани в списание „Лайф“. Виждаше се как главорезите разговарят с него и с неколцина от хората му. На първите снимки си хвърляха усмивки като хора, които всеки момент ще се хванат за гушите. Малко след това се стигна до бой. Да се чуди човек как Форд го е допуснал — да позволи нещо подобно да се разиграе пред репортерите, при това с фотоапарати? Тури му пепел, голяма издънка.

— Да, общественото мнение — съгласи се Чарлстън. — То е съвсем реално, а съвременната технология улеснява нещата още повече и, точно така, обезпокоително е за нашите приятели отвъд бодливата тел. Знаеш ли, тази новинарска телевизионна мрежа Си Ен Ен, която започна да предава от вашата страна на океана, може да промени света. Информацията си има собствени пътища за разпространение. Слуховете са лошо нещо. Не можеш да ги спреш, а те си имат собствен начин да се разнасят.

— Една снимка струва колкото хиляда думи, нали така?

— Мъча се да си спомня кой го беше казал. Който и да е, не е бил глупак. Още по-вярно е за видеокадрите.

— Предполагам, че се възползваме от това…

— Вашите хора са резервирани. Аз по-малко. Никак не е трудно служител от посолството да изпие една бира с някой репортер и да се изпусне по време на разговора. Нещо много важно за репортерите, те не са неблагодарни, ако им подхвърлиш интересна история.

— В Ленгли мразят пресата, сър Базил. И като казвам мразят, имам предвид точно това.

— Много старомодно от тяхна страна. Излиза, че ние тук можем да контролираме пресата повече от вас в Америка. И най-важното, не е толкова трудно да ги надхитриш, нали така?

— Никога не съм пробвал. Адмирал Гриър казва, че да говориш с репортер е все едно да танцуваш с ротвайлер. Никога не знаеш дали ще те близне по лицето или ще ти гризне врата.

— Няма зли кучета, както знаеш. Зависи как ще ги дресираш.

„Британците с техните кучета, помисли си Райън. Обичат домашните си любимци повече от децата си.“ Никога не беше искал да има голямо куче. Лабрадор като Ърни беше друго нещо. Лабрадорите имаха нежни муцуни. На Сали наистина му липсваше.

— И така, какво мислиш за Полша, Джак?

— Смятам, че гърнето ще ври, докато му падне капакът, а когато кипне, ще стане адски напечено. Поляците всъщност никога не са били комунисти в истинския смисъл. В армията им има свещеници, за Бога. Повечето от селяните им работят земята частно, продават шунка и други продукти. Най-популярното им телевизионно предаване е „Коджак“. Дори го излъчват в неделя сутрин, за да не ходят хората в църквата, от това следват две неща. Хората там харесват американския начин на живот, а управляващите се страхуват от католическата църква. Полското правителство е нестабилно и те си знаят, че са нестабилни. Предоставянето на малко повече свобода е умен ход, поне за близкото бъдеще, но основният проблем е, че липсва справедливост. Несправедливите страни са нестабилни, сър. Дори да изглеждат силни, отвътре са гнили.

Чарлстън кимна замислено.

— Преди няколко дни говорих в Чекърс с министър-председателя и й казах почти същото.

Генералният директор помисли малко и след това повдигна папка от купчината на бюрото си и му я подаде.

Върху нея имаше гриф СТРОГО СЕКРЕТНО. „Ето, помисли си Джак, започва се.“ Зачуди се дали Базил не се беше научил да плува, скачайки в Темза, и дали не смяташе, че всички трябва да постъпват по този начин.

Разтвори папката и видя, че информацията идваше от източник с кодовото име ВРЕН. Явно беше поляк, а от пръв поглед личеше, че е достоверен, я какво пишеше…

— Мамка му стара — каза Райън. — Надеждно ли е?

— Напълно. Пет от пет, Джак. — Това означаваше, че надеждността на източника се оценяваше на пет от пет възможни степени, същото се отнасяше и за важността на изпратената от него информация. — Не си ли католик?

Той естествено знаеше отговора. Англичаните просто разговаряха по този начин.

— Йезуити в гимназията, в колежа в Бостън и в Джорджтаун, плюс монахините в „Сейнт Матю“. Трябва да съм католик.

— Какво мислиш за новия ви папа?

— За първи път от четири или повече столетия не е италианец. Това говори само за себе си. Когато чух, че новият папа ще е поляк, очаквах да е кардинал Вишински, който има ума на гений и хитростта на лисица. А за тоя приятел дори не бях чувал, но от онова, което прочетох след това, ми стана ясно, че е много солиден. Добър енорийски свещеник, добър администратор, много хитър политически…

Райън замълча. Говореше за главата на своята църква така, сякаш беше политически кандидат, а беше адски сигурен, че притежаваше много повече качества. Трябва да беше дълбоко вярващ, с убеждения, които и земетресение не можеше да разклати или разруши. Той беше избран от други такива мъже, за да ръководи и да говори от името на най-голямата църква в света, към която по една случайност принадлежеше и Райън. Трябва да беше човек, който не се бои от нищо, човек, за когото куршумът не беше нищо повече от избавление, ключ към Царството Господне. Сигурно беше човек, който във всичко виждаше Божия пръст. Явно никой не можеше да го уплаши или да го отклони от правия път.

— Ако писмото е написано от него, сър Базил, значи не е блъф. Кога е изпратено?

— Преди по-малко от четири дни. Нашият човек наруши правилата, за да го достави спешно, но съдържанието е достатъчно важно, за да се бави, нали така?

„Добре дошъл в Лондон, Джак“, помисли си Райън. Току-що падна в казана. Огромен казан, каквито използват в анимационните филмчета, за да варят в тях мисионери.

— Ясно, предадено е в Москва, нали така?

— Така казва нашият човек. Е, сър Джон, какво според теб ще каже Иван за това?

И с този въпрос сър Базил Чарлстън запали огъня под казана с Джак.

— Този въпрос съдържа няколко подвъпроса — каза Райън, измъквайки се ловко, доколкото позволяваше ситуацията, но не стигна далече.

— Ще каже че — подкани го Чарлстън, измервайки Райън с кафявите си очи.

— Е, добре, няма да му хареса. Ще го приемат като заплаха. Въпросът е колко на сериозно ще го вземат и доколко ще повярват. Сталин щеше да се изсмее… а може и да не е така. Сталин страдаше от параноя, нали? — Райън млъкна и погледна през прозореца. Дъждовен облак ли се носеше? — Не, Сталин щеше да действа.

— Мислиш ли?

Джак знаеше, че Чарлстън го изпитва. Точно като устните изпити за докторската степен в Джорджтаун със заядливите въпроси и остроумните забележки на отец Тим Райли. Сър Базил беше по-цивилизован от сприхавия свещеник, но изпитът нямаше да е от лесните.

— Лев Троцки не е бил заплаха за него. Било е комбинация от параноя и чиста подлост. Личен въпрос. Сталин си е създавал врагове и никога не е забравял за тях. Но на сегашното съветско ръководство не му стиска да действа по начина, по който той е действал.

Чарлстън посочи към прозореца, който гледаше към Уестминстърския мост.

— Момчето ми, на руснаците не им мигна окото преди пет години да убият човек точно на този мост.

— И ги разобличиха — напомни Райън на своя домакин.

Просто имаха късмет да попаднат на способен британски лекар, което обаче не се оказа от полза да бъде спасен животът на клетото копеле. Все пак установиха причината за смъртта, а тя не беше дело на уличен престъпник.

— Да не мислиш, че не могат да спят след този инцидент? Аз не мисля така — увери го Чарлстън.

— Изглежда, че не им е приятно. Не съм чувал да са вършили повече подобни неща.

— Само у дома, обзалагам се. А Полша за тях е „у дома“, добре де, в тяхната сфера на влияние.

— Но папата живее в Рим, а той не е. Нещата опират до това колко са уплашени, сър. Отец Тим Райли от Джорджтаун, където защитих доктората си, ни казваше да не забравяме никога, че войните са били подпалвани от уплашени хора. Страх ги е от война, но повече ги е страх какво ще стане, ако не започнат война или друга подобна акция, предполагам. Така че въпросът е колко сериозно ще погледнат на заплахата и колко сериозна ще им се стори. По първия въпрос — не вярвам да го сметнат за блъф. Характерът на папата, неговият живот и куражът му — това са неща, които не подлежат на съмнение. Така че заплахата е реална. По-големият въпрос е как ще оценят степента на заплахата за тях самите…

— Продължавай — любезно му нареди генералният директор.

— Ако са достатъчно умни да я признаят — да, сър, на тяхно място бих се притеснявал… дори бих се страхувал малко. Колкото и Съветите да се смятат за свръхсила — равностойна на Америка и тям подобни, — дълбоко в себе си те съзнават, че държавата им не е истински легитимна. Кисинджър ни чете лекция по този въпрос в Джорджтаун… — Джак се облегна и затвори за миг очи, за да си припомни лекцията. — Спомена го към края, когато разказваше за характера на руските лидери. Брежнев го развеждал из официалните сгради в Кремъл, където Никсън щял да пристигне за последната им среща на високо равнище. Повдигнал покривалата от статуите, за да му покаже как всичко е било почистено преди визитата. Защо ли го е направил, чудех се тогава. Нали си имат чистачки и хора за поддръжка. Защо въобще е трябвало да споменава подобно нещо на Хенри? Явно от комплекс за малоценност, от усещане за несигурност. Продължаваме да слушаме колко са страшни, но аз не мисля така и колкото повече научавам за тях, толкова по-малко страшни ми изглеждат. С адмирала спорихме за това през последните месеци. Имат огромна военна машина. Разузнаването им е първокласно. Те са огромна, но грозна мечка, а Мохамед Али би мечката два пъти. Това е заобиколният път, по който може да се каже, да, сър, смятам, че това писмо ще ги уплаши. Въпросът е дали ще ги уплаши дотолкова, че да предприемат действия. — Райън поклати глава. — Вероятно да, но засега не разполагаме с достатъчно данни. Ако решат да натиснат копчето, ще знаем ли предварително?

Чарлстън изчакваше Райън да приключи.

— Можем само да се надяваме, но е невъзможно да сме сигурни.

— През годината, която изкарах в Ленгли, останах с впечатлението, че познанията за врага ни са дълбоки, но в някои области куцат, в други са повърхностни и много общи. Още не съм срещнал някой, който да се чувства спокойно, когато ги анализира — всъщност не е съвсем така. Някои са спокойни, но анализите им — поне за мен — са ненадеждни. Като данните, които получаваме за тяхната икономика…

— Джеймс позволява ли ти да ги четеш? — учуди се Базил.

— Адмиралът ме пращаше в първите месеци по всички отдели. Магистърската ми степен е по икономика в колежа в Бостън. Взех си изпита по публично счетоводство, преди да постъпя в морската пехота. Вие наричате тази специалност по друг начин, мисля. След като напуснах пехотата, бях в борсовия бизнес, преди да защитя докторат и да стана преподавател.

— Колко точно спечели на „Уолстрийт“?

— Докато работех в „Мерил Линч“ ли? О, между шест и седем милиона. Много от акциите ми бяха в „Чикаго и Норт Уестърн Рейлроуд“. Чичо ми Марио — братът на мама — ми съобщи, че служителите се канят да изкупят акциите и да направят железопътната компания отново печеливша. Поогледах се и ми хареса. Чистата ми печалба беше двайсет и три пункта за всяка купена акция. Трябвало е да вложа още повече, но в „Мерил Линч“ ме учеха да бъда сдържан. Никога не съм работил в Ню Йорк, между другото. Бях в представителството им в Балтимор. Както и да е, парите още са вложени в акции, а пазарът в момента е доста изгоден. Още играя понякога. Човек не знае кога ще спечели и това продължава да ми е хоби.

— Разбира се. Ако чуеш нещо обещаващо, се обади.

— Без процент, но и никакви гаранции — пошегува се Райън.

— Не съм свикнал с това, Джак, не и с този шибан бизнес. Ще те изпратя в руската група при Саймън Хардинг. Оксфордски възпитаник, докторат по руска литература. Ще знаеш всичко, което той знае — всичко освен източниците на информация — Райън го прекъсна, вдигайки два пръста.

— Сър Базил, не желая да ги знам. Не ми е нужно. Ако са ми известни, няма да мога да спя спокойно. Да ми предоставят само суровия материал. Предпочитам да правя собствени анализи. Този Хардинг бива ли го? — попита Райън с престорено равнодушие.

— Много. Може и да си виждал анализите му. Той направи оценката за Юрий Андропов, която ви изпратихме преди две години.

— Четох я. Да, добра работа беше. Мислех, че е на психоаналитик.

— Занимавал се е с психология, но не достатъчно, за да има степен. Има умна съпруга. Художничка, приятна жена.

— Сега ли ще ме представиш?

— Защо не? И без това трябва да се връщам на работа. Ела, ще те заведа.

Не беше далече. Райън почти веднага узна, че ще работи в кабинет точно тук, на най-горния етаж. Беше изненада за него. В Ленгли минаваха години, преди да стигнеше човек на седмия етаж, и често трябваше да се прескачат кървави трупове. Някой явно го смяташе за умен, помисли си Джак.

Кабинетът на Саймън Хардинг не беше нищо особено. Двата прозореца гледаха не към реката, а в обратната посока, към двуетажни и триетажни тухлени постройки с неясно предназначение. Хардинг наближаваше четиридесетте, беше блед, с руса коса и прозрачносини очи. Сакото му беше разкопчано, отдолу носеше жилетка и бозава вратовръзка. Върху бюрото му бяха разхвърлени папки, подшити с ширит на райета, универсалния знак за секретните материали.

— Трябва да си сър Джон — каза Хардинг, палейки лулата си.

— Името ми е Джак — поправи го Райън. — Не мога да си позволя да се правя на рицар. Освен това нямам нито кон, нито броня.

Джак се ръкува със своя колега. Хардинг имаше малки, кокалести ръце, но сините му очи гледаха умно.

— Грижи се добре за него, Саймън.

Сър Базил веднага си тръгна.

Забеляза въртящия се стол до подозрително голо бюро. Джак го пробва. Стаята щеше да е малко пренаселена, но иначе не беше толкова зле. Телефонът върху бюрото му беше с устройство против подслушване. Райън се зачуди дали беше надеждно като устройството, което имаше в Ленгли. Вероятно беше от същия вид, само че в различна пластмасова кутия. Не трябваше да забравя, че беше в чужда страна. Райън се надяваше, че няма да е чак толкова трудно. Хората тук говореха наистина смешно: като например: трава, йагода и замак, въпреки че американските филми и световните телевизионни мрежи бавно, но сигурно налагаха американската версия на английския език.

— Баз спомена ли за папата? — попита Саймън.

— Да. Онова писмо може да се окаже бомба със закъснител. Пита се как ли ще реагира Иван.

— Ние всички се питаме, Джак. Имаш ли някакви предположения?

— Току-що казах на вашия шеф, че ако Сталин беше жив, вероятно щеше да поиска да скъси живота на папата, но при сегашните лидери е дяволски трудно да се предвиди.

— Проблемът според мен е, че макар да взимат решенията си по-скоро колективно, влиянието на Андропов расте, а той може да се окаже по-решителен от останалите.

Джак се намести на стола си.

— Знаеш ли, преди две години приятели на съпругата ми от „Хопкинс“ бяха там. Михаил Суслов страдаше от заболяване на ретината на очите вследствие на диабет. Освен това беше адски късоглед. И те отидоха да го оперират и да обучат някои от руските лекари на този вид операции. Кети все още стажуваше. Но Берни Кац беше в екипа. Той е директор на клиниката „Уилмър“. Невероятен очен хирург, адски готин пич. Поразпитахме ги в управлението, след като се върнаха. Виждал ли си този документ?

В очите на Саймън беше изписано любопитство.

— Не. Полезен ли е?

— Едно от нещата, които научих от съжителството си с лекарка, е да се вслушвам в преценките й за хората. Аз лично бих се вслушал в Берни. Струва си да се прочете. По целия свят хората са склонни да се доверяват на хирурзите и както казах, лекарите забелязват неща, които повечето от нас пропускат. Казаха, че Суслов е интелигентен, възпитан, делови, но че дълбоко в себе си е тип, на когото не можеш да се довериш, ако държи пистолет или нож в ръка. Не му се понравило, че се е наложило американци да спасят зрението му. Акълът му не побирал как може да няма нито един руснак, който да го оперира. От друга страна, гостоприемството им било от олимпийска класа. Оказало се, че не са абсолютни диваци, както Берни очаквал. Той е евреин, семейството му е от Полша от времето, когато принадлежала на царя. Искаш ли да изискаме доклада от управлението?

Хардинг поднесе запалена клечка кибрит към лулата си.

— Да, бих искал да го прочета. Руснаците са големи чудаци. В някои отношения имат невероятна култура. Русия е едно от малкото места, където един поет може да живее добре. Те благоговеят пред поетите си и аз им се възхищавам за това. В същото време… както знаеш, Сталин е бил доста резервиран към хората на изкуството, особено пишещите. Спомням си за един, който живя по-дълго, отколкото можеше да се очаква… Но накрая пак завърши живота си в Гулаг. Така че цивилизацията им си има граници.

— Говориш ли езика им?

Британският аналитик кимна.

— Великолепен език за литература, като древногръцкия. Подходящ за поезия и същевременно със скрит потенциал за варварство, от което кръвта ти може да замръзне. Те са предвидими хора в много отношения, особено за политическите решения, с малки изключения. Непредвидимостта им се крие в противоречието между вродения им консерватизъм и политическия догматизъм. Нашият приятел Суслов е сериозно болен, има проблеми със сърцето вследствие на диабета. Човекът, който стои зад него, е Михаил Евгениевич Александров — наполовина руснак, наполовина марксист, с разбирания като на Лаврентий Берия. Той ненавижда Запада до дъното на душата си. Няма да се учудя, ако е увещавал Суслов — двамата са стари приятели — да предпочете слепотата, вместо да се оставя в ръцете на американските лекари. Това, че онзи приятел Кац е евреин — нали така каза, — едва ли е променило нещата. Гадно копеле. Когато Суслов си отиде — до няколко месеца според нашите предвиждания, — той ще е новият им идеолог в Политбюро. Ще подкрепи Юрий Владимирович за всичко, което пожелае да направи, включително за физическо нападение срещу Негово светейшество.

— Наистина ли могат да стигнат толкова далече? — попита Джак.

— Дали могат? Вероятно да.

— Добре, това писмо препратено ли е до Ленгли?

Хардинг кимна.

— Тукашният ви шеф ни посети днес и го взе. Предполагам, че вашите хора си имат собствени източници, но да не рискуваме.

— Съгласен съм. Знаеш, че ако Иван направи нещо толкова крайно, ще си плати.

— Вероятно е така, но те не разсъждават като нас, Джак.

— Знам. И все пак е трудно да си го представи човек.

— Нужно е време — съгласи се Саймън.

— Четенето на поезията им помага ли? — попита Райън.

Той беше чел много малко руска поезия, и то само в превод, което не е най-добрият начин да четеш поезия.

Хардинг поклати глава.

— Не много. За някои тя е начин на протест Протестът трябва да е достатъчно завоалиран, та по-недосетливите читатели просто да се наслаждават на лиричното описание на тялото на красива девойка, без да забележат призива за свобода на словото. В КГБ сигурно имат цял отдел, който анализира поетичните творби за скрито политическо съдържание, на което никой не обръща внимание, докато някой член на Политбюро не забележи, че сексуалният елемент е прекалено открит. Те се правят на много морални, както знаеш…

— Е, не можем да ги корим за това, че не одобряват „Деби завладява Далас“15 — отбеляза Райън.

Хардинг едва не се задави от дима на лулата си.

— Има нещо такова. Не е като „Крал Лир“, нали така. Те имат Толстой, Чехов и Пастернак.

Джак не беше чел нито един от тях, но сега не беше подходящият момент да си признае.

— Какво е казал той? — попита Александров.

Гневът му можеше да се очаква, но беше забележително сдържан, помисли си Андропов. Вероятно повишаваше тон само когато залата беше пълна или по-вероятно пред подчинените си в сградата на партийния Секретариат.

— Ето го писмото с превода — каза председателят на КГБ, подавайки документите.

Бъдещият главен идеолог пое листовете и зачете бавно. Не искаше гневът да му попречи да долови нюансите. Докато го чакаше, Андропов запали цигара „Марлборо“, Александров също. Гостът му не беше докоснал водката, която му наля, забеляза председателят.

— Този свети отец е доста амбициозен — каза накрая Александров, оставяйки документите на малката масичка.

— Съгласен съм — отговори Юрий.

— Да не би да се мисли за недосегаем? Не знае ли, че за подобни заплахи има последици? — попита със злорадство в гласа Александров.

— Моите експерти смятат, че съдържанието е истинско и че той не се страхува от възможни последици.

— Ако иска да става мъченик, ще удовлетворим желанието му…

Заплашителната нотка в гласа му смрази дори студената кръв на Андропов. Проблемът при идеолозите беше, че техните теории не винаги отразяваха действителността — факт, за който те бяха слепи.

— Михаил Евгениевич, подобни акции не се предприемат с лека ръка. Може да се стигне до политически последици.

— Не, няма да са големи, Юрий. Няма да са големи — повтори Александров на себе си. — Но съм съгласен, че трябва да обмислим добре отговора си, преди да пристъпим към действия.

— Какво мисли другарят Суслов? Консултира ли се с него?

— Миша е много зле — отвърна Александров без особено съжаление. Това учуди Андропов. Гостът му дължеше много на своя болен наставник, но идеолозите живееха в свой собствен свят. — Страхувам се, че животът му свършва.

Това не го учуди. Достатъчно беше да го видиш на заседанията на Политбюро. Суслов имаше отчаян вид на човек, който знае, че умира. Той искаше да оправи света, преди да си отиде от него, но съзнаваше, че подобна задача не е по силите му, факт, който му бе подействал като неочаквана изненада. Дали най-после беше разбрал, че марксизмът-ленинизмът е грешна посока? Андропов беше стигнал до този извод преди около пет години. Но подобни неща в Кремъл не се обсъждаха. Не и с Александров.

— Той беше добър другар през всичките тия години. Ако е вярно това, което казващ, ще е много жалко — отбеляза председателят на КГБ тъжно, коленичейки пред олтара на марксистката теория и на нейния умиращ проповедник.

— Така е — съгласи се Александров, разигравайки театър, както домакина си и както правеха всички членове на Политбюро, защото се очакваше от тях… защото така трябваше.

Не защото беше вярно, дори приблизително вярно. Като госта си Юрий Владимирович вярваше не защото вярваше, а защото онова, в което се правеше, че вярва, беше източник на нещо истинско: власт. Какво ли още ще каже този човек, зачуди се председателят. Андропов се нуждаеше от него и Александров се нуждаеше от него, дори повече. Михаил Евгениевич не разполагаше с необходимата лична власт, за да стане генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Уважаваха го за теоретичните му познания и неговата отдаденост на марксизма-ленинизма, който се бе превърнал в държавна религия, но никой около масата не го смяташе за подходящия кандидат за лидерския пост. Подкрепата му обаче щеше да е необходима на всеки, който имаше подобна амбиция. Като в Средновековието, когато по-големият син наследявал феодалното имение, а по-малкият ставал епископ на епархията. Сега Александров, подобно на Суслов някога, трябваше да докаже духовното — дали това беше подходящата дума? — оправдание за изкачването си във властта. Системата на проверки и баланси оставаше, просто още по-извратена отпреди.

— Ти, разбира се, ще заемеш мястото му, когато дойде времето — каза Андропов и думите му прозвучаха като обещание за съюз.

Александров естествено започна да скромничи… или поне се опита:

— Има доста изявени личности в Секретариата.

Председателят на Комитета за държавна сигурност махна с ръка:

— Ти си най-старши и заслужаваш най-голямо доверие.

Александров беше съвсем наясно с това.

— Много си любезен, Юрий. И така, какво ще правим с този тъп поляк?

А това, казано направо, щеше да е цената на съюза им. За да получеше подкрепата на Александров за поста генерален секретар, Андропов трябваше да го поласкае още малко… е, като направи нещо, което и без това беше замислил. Щеше да е безболезнено, нали така?

Председателят на КГБ придаде колеблив и служебен тон на гласа си:

— Миша, една такава операция не е банално или просто упражнение. Трябва да се планира много внимателно, да се подготви в подробности, след което да получи единодушното одобрение на Политбюро.

— Явно имаш нещо наум…

— Много неща имам наум, но фантазиите не са план. За да се придвижи, се изисква задълбочено обмисляне и планиране, за да се види дали въобще е осъществимо. Нужна е предпазливост — предупреди Андропов. — Дори и след това не могат да се дадат гаранции и обещания. Това не е сценарий за филм. Реалният свят, Миша, е сложен.

Това беше единствено възможният начин да подскаже на Александров да не се отклонява от въображаемия свят на теориите и играчките и да не се набърква в света на кръвта и последиците.

— Е, ти си добър партиен другар. Знаеш залозите в тая игра.

С тези думи Александров съобщи на домакина си какво Секретариатът очакваше. За Михаил Евгениевич партията и нейната идеология бяха държавата, а КГБ беше Мечът и Щитът на партията.

Странно, но Андропов съзнаваше, че папата поляк изпитва същото към своята вяра и светоглед. Но неговата вяра не беше идеология в истинския смисъл на думата, нали така? „Е, за подобни цели можеше да се приеме и като идеология“, си каза Юрий Владимирович.

— Моите хора ще го обмислят внимателно. Не можем да направим невъзможното, Миша, но…

— Има ли нещо невъзможно за този орган на съветската държава?

Това беше реторичен въпрос с жесток отговор. При това опасен, много по-опасен, отколкото този учен си мислеше.

Колко си приличаха, осъзна председателят на КГБ. Този човек, който кротко си пиеше кафеникавата водка „Старка“, вярваше безусловно в идеология, която не можеше да се докаже. А той искаше смъртта на човек, който също вярваше в неща, за които нямаше доказателства. Колко любопитно стечение на обстоятелствата. Сблъсък на идеи, които се страхуваха една от друга. Страхуваха? От какво се страхуваше Карол? Със сигурност не от смъртта. Писмото му до Варшава го показваше ясно. Той наистина си търсеше смъртта. Той търсеше мъченичеството. Защо един човек би се стремял към подобно нещо? Председателят не се чуди много дълго. Да използва живота или смъртта си като оръжие срещу врага. Без съмнение той смяташе Русия и комунизма за врагове — първата по националистически подбуди, а втория заради религиозните си убеждения… Но страхуваше ли се от врага?

„Не, вероятно не“, си каза Юрий Владимирович, а това правеше задачата му по-трудна. Неговата служба се нуждаеше от страх, за да работи. Страхът беше нейният източник на сила, а човек, който не се страхуваше, не можеше да бъде манипулиран…

А онези, които той не можеше да манипулира, винаги можеше да бъдат убити. Кой си спомняше за Лев Троцки?

— Малко са невъзможните неща. По-скоро трудни — съгласи се със закъснение председателят.

— Значи, ще обмислиш възможностите?

Той кимна предпазливо.

— Да, започваме утре сутринта.

Така бе сложено началото на процесите.