Червеният заек

Глава 6НО НЕ ТВЪРДЕ БЛИЗО

Новите неща са винаги интересни, което важеше и за хирурзите. Докато Райън преглеждаше вестника си, Кети зяпаше през прозореца на влака. Денят беше ясен, небето синееше като красивите очи на жена му. Джак помнеше пътя в подробности, а досадното еднообразие го приспиваше. Сви се в ъгъла на седалката и усети, че клепачите му натежават.

— Ще спиш ли, Джак? Да не пропуснем спирката.

— Тя е последна — обясни съпругът й. — Влакът не просто спира там, а свършва маршрута си. Освен това никога недей да стърчиш, ако можеш да седнеш, и никога недей да седиш, ако можеш да си легнеш.

— Откъде знаеш това?

— От моя артилерист — каза Джак, докато очите му се затваряха.

— Кой?

— Артилерист сержант Филип Тейт от морската пехота на Съединените щати. Командваше взвода ми, когато ме утрепаха при катастрофата с хеликоптера. Предполагам, че е продължил да го командва и след като напуснах.

Райън продължаваше да му праща коледни картички. Ако Тейт не му бе помогнал, сега „утрепаха“ едва ли щеше да прозвучи като тъпа шега. Тейт и морският пехотинец втори клас от болницата на корпуса на име Майкъл Бърнс бяха стабилизирали гърба на Райън, което най-малкото предотврати парализа. Бърнс също получаваше картички.

Оставаха десет минути до гара „Виктория“, когато Райън разтърка очи и се изправи.

— Добре дошъл — пошегува се Кети.

— До средата на идната седмица ще последваш примера ми.

Тя измърмори:

— За бивш морски пехотинец си доста мързелив.

— Скъпа, когато нямаш какво да правиш, и ти можеш да използваш времето за нещо полезно.

— Правя го — показа му списанието „Лансит“, което държеше.

— Какво четеш?

— Няма да разбереш — отвърна тя.

Беше вярно. Познанията на Райън по биология се свеждаха до жабата, която разряза в гимназията. Кети също бе рязала жаба, но трябва да я бе зашила, а после сигурно е наблюдавала как подскача към езерото с лилиите. Биваше я също да лъже на карти като закоравял покерджия във Вегас. Но не знаеше как се държи пистолет. Повечето лекари вероятно не знаеха, а тук също смятаха оръжията за нечестиви предмети, дори ченгетата, на някои от които беше позволено да ги носят. Смешна страна.

— Как ще стигна до болницата? — попита Кети, докато влакът приближаваше крайната спирка.

— Като за първи път вземи такси. Може да се стигне и с метрото — предложи Джак. — Нов град. Трябва време да го опознае човек.

— Безопасно ли е? — попита тя.

Зададе въпроса по навик, тъй като беше отраснала в Ню Йорк, а работеше в Балтимор, а там наистина не беше зле човек да си отваря очите на четири.

— Гледката е по-добра, отколкото около „Хопкинс“. Едва ли ще виждаш много огнестрелни рани в спешното отделение. А и хората са повече от приятни. Като разберат, че си американец, се държат приятелски.

— Да, и в магазина вчера бяха любезни с нас — съгласи се Кети. — Но знаеш ли, нямат сок от грозде.

— Мили Боже, каква липса на цивилизованост! — възкликна Джак. — Може да предложиш на Сали малко от тукашната биричка.

— Ах, ти, кучи син — разсмя се тя. — Сали си държи на сока от грозде или от череши, ако не си забравил. А тук имат само от касис. Не посмях да й купя.

— Да, и тя ще трябва да научи какво е две и какво двеста.

Джак не се безпокоеше за своята малка Сали. Децата умееха да се приспособяват лесно. Можеше дори да научи правилата на крикета и да обясни на своя татко как се играе тая неразбираема игра.

— Мили Боже, тук всички пушат — забеляза Кети, докато влакът навлизаше на гара „Виктория“.

— Скъпа, приеми го като бъдещ източник на доходи за докторското съсловие.

— Това е ужасен и тъп начин да се умре.

— Така е, мила.

Когато Джак запалеше цигара, в дома на Райън настъпваше ад. Още един от минусите на брака с лекарка. Тя, разбира се, беше права. Джак го знаеше, но всеки беше склонен на поне един порок. С изключение на Кети. Дори да имаше някакъв порок, умело го прикриваше. Влакът забави ход и спря, което им позволи да станат и да отворят вратата на вагона.

Слязоха заедно с напиращия поток от пристигащи чиновници. „Точно като крайната спирка в Ню Йорк, помисли си Джак, но блъсканицата не беше толкова голяма.“ В Лондон имаше множество гари, разположени като пипала на октопод. Перонът бе достатъчно широк, а и хората тук бяха много по-възпитани от нюйоркчани.

Пиковите часове бяха пикови часове навсякъде, но в английския град имаше атмосфера на вежливост, която не можеше да не допадне на човек. И Кети щеше да го оцени скоро. Райън изведе жена си навън, където чакаха цяла редица таксита. Той отиде до първото.

— Болница „Хамърсмит“ — каза на шофьора.

След това целуна жена си за довиждане.

— До довечера, Джак.

Тя винаги пазеше усмивка за него.

— Приятен ден, скъпа.

Райън се отправи към срещуположния край на сградата. Част от него не харесваше факта, че Кети трябва да работи. Майка му никога не бе ходила на работа. Баща му като повечето мъже от своето поколение смяташе, че е задължение на мъжа да храни семейството. Емет Райън беше доволен, че синът му се ожени за лекарка, но консервативното му виждане за мястото на жената се бе предало по един или друг начин на сина му въпреки обстоятелствата, че Кети изкарваше много повече от Джак, вероятно защото очните специалисти бяха по-ценни за обществото от аналитиците в разузнаването. А може би пазарите мислеха така, кой знае? Така или иначе, тя не можеше да върши това, което той вършеше, и той не можеше да върши нейната работа.

В Сенчъри Хаус униформеният постови го позна и му се усмихна.

— Добро утро, сър Джон.

— Здрасти, Бърт.

Райън пъхна картата в прореза. Светна зелено и той мина през вратата. От тук до асансьора имаше няколко крачки.

Саймън Хардинг също бе пристигнал току-що.

Размениха си обичайните поздрави.

— Добро утро, Джак.

— Здрасти — отвърна Джак, отивайки към бюрото си. Отгоре го чакаше плик от дебела хартия. От печата разбра, че е изпратен от посолството на САЩ на площад „Гросвийнър“. Отвори го и видя вътре доклада за Михаил Суслов от „Хопкинс“. Джак разгърна страниците и прочете нещо, което бе забравил. Берни Кац, един от най-добрите доктори, оценяваше диабета на Суслов като опасно напреднал и прогнозираше, че той няма да живее дълго.

— Ето, Саймън. Тук пише, че шефът на Секретариата на Централния комитет е по-зле, отколкото изглежда.

— Жалко — отбеляза Хардинг, приемайки го така, сякаш ставаше дума за лулата му. — Той не е много готин пич, знаеш ли?

— И аз съм чувал това.

По-надолу в купчината бяха сутрешните сводки. Имаха гриф СЕКРЕТНО, което означаваше, че съдържанието им няма да излезе във вестниците до ден-два. Но въпреки това представляваха интерес, тъй като този вид документи понякога даваха източника на информацията, което показваше дали е достоверна или не. Трябваше да се отбележи, че данните, които разузнавателните служби получаваха, невинаги бяха надеждни. Много голяма част от тях можеше да се определи като слухове, тъй като много често бяха замесени имената на важни хора от световния управленски елит. Те също бяха завистливи кучи синове и злословеха като всички останали хора. Особено във Вашингтон. А вероятно още повече това се отнасяше за Москва? Допита се до Хардинг.

— О, да, точно така е. Тяхното общество се гради на положението, което заемаш в него, и ударите под кръста може — да, Джак, може да се определят като национален спорт. При нас също го има, разбира се, но там понякога са невероятно ожесточени. Като в кралски двор през Средновековието — борба за позиции всеки проклет ден. Вътрешните боричкания в тяхната огромна бюрокрация са ужасяващи.

— А как тези неща се отразяват върху този вид информация?

— Често си мисля, че е трябвало да уча психология в Оксфорд. Тук при нас има неколцина психиатри, както предполагам и в Ленгли.

— Да. Познавам неколцина от тях. Главно от моето управление. Не сме добри в тази област, колкото би трябвало.

— Какво имаш предвид, Джак?

Райън се протегна в стола.

— Преди два месеца говорих с един приятел на Кети в „Хопкинс“, името му е Соломон, невропсихиатър. Трябва да ти кажа, че Сол е наистина печен — завеждащ отделение и прочие. Не вярва, че може да лекува хората, като ги кара да лягат, а той да им говори. Смята, че повечето от психичните заболявания се дължат на химичен дисбаланс в мозъка. Замалко не го изхвърлили от професията за тези приказки, но двайсет години по-късно разбрали, че е прав. Както и да е, та Сол казваше, че повечето политици са като филмовите звезди. Обграждат се с подлизурковци и лакеи, които да им шепнат на ухото приятни неща, и мнозина започват да вярват на тези простотии, защото така искат да бъде. За тях това е като голяма игра, но игра, в която всичко е само процес и никакъв продукт. Те не са като нормалните хора. Не вършат на практика нищо, но се правят, че много работят. В едно списание имаше следната фраза: Вашингтон е град, където си имате работа с хора, които не са това, което са, а това, което се смята, че са. Ако е вярно за Вашингтон, какво ли е в Москва? Там всичко е политика. Всичко е символи, вярно ли е? Така че вътрешните боричкания и ударите под кръста трябва да са зверски. Смятам, че това положение ни засяга по два начина. Първо, то означава, че голяма част от данните, които получаваме, са изкривени, защото или източниците не са наясно с действителността, дори да им вади очите, или я изопачават било съзнателно, било несъзнателно. Второ, означава, че и хората от другата страна, които се нуждаят от информацията, не знаят кое е вярно и кое не. Но дори да успеем да различим едното от другото, не можем да предвидим какво означава, тъй като те не могат да решат за себе си какво, по дяволите, да правят с това — дори да знаят как стоят нещата. Ние тук трябва да анализираме неточна информация, която вероятно ще бъде използвана неправилно от хората, за която се предполага, че е предназначена. При това положение как да предвидим, мамка му, какво ще направят, след като те самите не знаят какво трябва да се направи.

Райън си заслужи усмивка изпод мундщука на лулата.

— Много добре, Джак, започваш да схващаш. В много малко от онова, което правят, има смисъл, обективно погледнато. Но не е чак толкова трудно да се предвиди поведението им. Решаваш за себе си каква е разузнавателната акция и след това обръщаш всичко наопаки. Върши работа всеки път — Хардинг се разсмя.

— Но другото, което Сол спомена и което ме тревожи, е, че хора, които държат властта в ръцете си, може да бъдат опасни кучи синове. Те не знаят кога да спрат, нито пък как да използват властта си интелигентно. Предполагам, че така са започнали войната в Афганистан.

— Правилно — кимна Саймън, този път сериозно. — Те са жертва на собствените си идеологически илюзии и не могат да се освободят от тях. Истинският проблем е, че те наистина разполагат с огромна власт.

— Нещо ми се губи в уравнението — каза Райън.

— Всички сме така, Джак. Това е част от работата ни.

Време беше да сменят темата.

— Нещо ново около папата?

— Нищо. Ако Базил разполага с нещо, ще разбера преди обедната почивка. Вълнува ли те?

Джак кимна мрачно.

— Да, проблемът е, ако наистина съзираме реална опасност, какво можем да предприемем? Не можем да му пратим взвод морски пехотинци да го охраняват. Непрекъснато е изложен на показ — имам предвид, че често е на публични места и не можем да го опазим.

— А и хората като него не треперят от страх, нали?

— Спомням си, когато светиха маслото на Мартин Лутър Кинг. Мамка му, не може да не е знаел, че срещу него са насочени пушки. Но не се отказа. Моралът не му позволи да избяга и да се скрие. И в Рим няма да е по-различно, приятел, или на което и място да отиде.

— Движещите се мишени са по-трудни за улучване — отбеляза Саймън не много убедено.

— Не и ако знаеш месец-два предварително къде ще бъде. Ако КГБ реши да гръмне нашия приятел, не мисля, че ще можем да му помогнем.

— Освен ако не го предупредим.

— Върхът! Ще ни се изхили. През главата му е минало какво ли не — нацисти, комунисти, какво друго може да го уплаши? — Райън замълча за миг. — Ако решат да го направят, кой ще натисне спусъка?

— Мисля, че ще го гласуват на пленум на Политбюро. Политическите последици ще са много тежки, за да допуснем, че някой от тях може да действа на своя глава, колкото и да е високопоставен, а и не забравяй, че те действат колективно, никой никъде не мърда без другите, дори Андропов, който е най-независимо мислещият от тях.

— Добре, какво следва от това? Петнайсет души ще трябва да гласуват „за“ или „против“. Петнайсет усти плюс тези на помощниците им и на членовете на семействата им. Доколко може да разчитаме на нашите източници? Дали ще чуем за това, което ще решат?

— Деликатен въпрос, Джак. Страхувам се, че не бих могъл да ти отговоря.

— Не мога, защото не знам, или не мога, защото не ми е позволено? — попита Джак натъртено.

— Джак, разполагаме с източници, за които имам представа, но не мога да ги обсъждам с теб — каза Хардинг, без да прикрие неудобството си.

— Хей, Саймън, разбирам те.

Джак имаше същите проблеми. Например той нямаше право дори да споменава тук думите ТАЛАНТЛИВА КЛЮЧАЛКА, прозвище, с което вече не го наричаха, но това беше „НЕЧУЖД“, т.е. не можеше да се обсъжда с чужденци, въпреки че нямаше начин Саймън и сър Базил да не знаят нещичко за това.

Беше тъпо, тъй като се лишаваха от информация хора, които можеха да се възползват добре от нея. Ако „Уолстрийт“ действаше по този начин, всички в Америка щяха да са под прага на бедността, ядосваше се Джак. Хората или заслужаваха доверие или не. Но играта си имаше правила и Райън ги спазваше. Това бе условието да те допуснат в тази общност.

— Анализът е доста добър — каза Хардинг, преглеждайки данните на Берни Кац на трета страница.

— Берни е страшен — потвърди Райън. — Затова Кети обичаше да работи за него.

— Но той е очен лекар, не психиатър, нали така?

— Саймън, при сегашното ниво на медицината всеки разбира по нещичко от всичко. Говорих с Кети. Диабетната ретинопатия на Суслов показва наличието на сериозен здравословен проблем. Диабетът засяга малкия кръвоносен съд зад очната ябълка и това може да се установи при прегледа. Берни и екипът му успяха да оправят нещата донякъде — невъзможно е да се възстанови напълно, и му върнаха между седемдесет и пет и осемдесет процента от зрението, достатъчно дори да кара кола на дневна светлина, но основният здравословен проблем си остава. Не става дума просто за малкия кръвоносен съд в окото. Проблемът е в целия му организъм. Предполага се, че Червения Майк ще се гътне до две години я от бъбреци, я от сърцето.

— Нашите хора му дават до пет години — каза Хардинг.

— Е, не съм лекар. Ако искаш, изпрати някой твой човек да поговори с Берни, но мисля, че всичко е написано тук. Кети казва, че по очната ябълка може да се разбере наличието на диабет.

— Суслов знае ли за това?

Райън вдигна рамене.

— Добър въпрос, Саймън. Лекарите невинаги казват всичко на пациентите си, а за там това важи още повече. Предполагам, че Суслов се лекува от политически надежден лекар с професионален ранг. При нас това означава, първокласен специалист, който си разбира от работата. Но там…

Хардинг кимна.

— Правилно. Тамошният може да е чел повече Ленин, отколкото Пастьор. Чувал ли си за Сергей Корольов, първия им ракетен конструктор? Много гнусна история. Бедният човечец буквално беше убит на операционната маса, защото двама от старшите хирурзи не се понасяли и единият не си мръднал пръста да помогне на другия, когато момчето започнало да кърви лошо. За Запада вероятно е било добре дошло, но той беше способен инженер, а го убиха поради лекарска некомпетентност.

— Някой плати ли си за това? — попита Райън.

— Ами, никой. И двамата бяха високопоставени политически. Няма кой да ги пипне, освен ако не убият някой от своите, но това едва ли може да се случи. Предполагам, че и двамата имат около себе си компетентни млади хора, които да им покриват гърбовете.

— Знаеш ли от какво се нуждаят в Русия? От адвокати. Не че харесвам преследвачите на линейки, но все някой трябва да следи какво правят.

— Едва ли. Вероятно Суслов не знае тежестта на състоянието си. Така поне смятат медицинските ни консултанти. Той още пиел водка според докладите на ХУМИНТ, а това определено му е противопоказно — Хардинг направи гримаса. — Негов приемник ще е Александров, който е не по-малко гадно копеле от своя покровител. Трябва да попълня досието му.

Хардинг си записа в тефтера.

Колкото до Райън, той се върна към сутрешните сводки, преди да започне работа по официалния си проект. Гриър искаше от Райън да разработи доклад за управленската практика в съветската оръжейна индустрия, за да разбере как — и дали — този отрасъл на съветската икономика функционира. Райън и Хардинг щяха да си сътрудничат в изготвянето на доклада, в който щяха да се използват и американски, и британски сведения. Беше много подходящо за научния опит на Райън. Можеха да го забележат дори по върховете.

Обратното послание се получи в 11:32 часа. В Рим работят бързо, помисли си Зайцев, захващайки се с разшифроването. Щеше да звънне на полковник Рождественски веднага щом приключи. Капитанът погледна стенния часовник. Обедът му щеше да закъснее, но дългът изискваше да пренебрегне къркоренето на червата си. Единствената добра новина бе, че полковник Годеренко беше започнал шифроването от началото на страница 285.

Ясно, помисли си Зайцев, резидентът не одобрява много тази идея. Дали Юрий Владимирович ще се вслуша в съвета на един разузнавач? Зайцев знаеше, че това не му влиза в работата. Вдигна слушалката и набра номера.

— Полковник Рождественски слуша.

— Капитан Зайцев от Комуникационния център. Има отговор на вашата шест-шест-шест, другарю полковник.

— Идвам веднага — отвърна Рождественски.

Полковникът наистина удържа на думата си и се появи в комуникационния пункт само след три минути. Тъкмо Зайцев беше успял да върне папката с кодовете в архива и да пъхне телеграмата заедно с разшифрования текст в кафяв илик, който подаде на полковника.

— Някой видя ли съобщението? — попита Рождественски.

— Абсолютно никой, другарю — отговори Зайцев.

— Много добре.

Полковник Рождественски си тръгна, без да каже нито дума повече. На свой ред Зайцев напусна работното си място и се отправи към столовата да обядва. Струваше си да се работи в Центъра само заради храната.

Отби се в тоалетната да си измие ръцете, но мислите за съдържанието на посланието не го напускаха. Юрий Андропов искаше да се ликвидира папата, а резидентът в Рим не одобряваше идеята. От Зайцев не се очакваше да има мнение. Той беше само част от системата за комуникации. Рядко на някой шеф от Комитета за държавна сигурност му хрумваше, че хората в комуникационния център могат да мислят…

…или че имат съвест…

Зайцев се нареди на опашката и взе метален поднос с прибори. Спря се на говежда яхния, голяма чаша чай и четири дебели филии хляб. Плати на касата петдесет и пет копейки. Колегите, с които обикновено обядваше, си бяха тръгнали и той се настани на крайна маса с хора, които не познаваше. Говореха си за футбол, той не се присъедини, а остана сам с мислите си. Сосът беше вкусен, а също и хлябът, почти топъл. Единственото нещо, което липсваше тук, бяха сребърните прибори, с каквито разполагаха в столовата за висшестоящите на горния етаж. Вместо това използваха същите белезникави алуминиеви прибори като повечето съветски граждани. Не че с тях не можеше да се яде, но бяха твърде леки и не се усещаха в ръката.

Е, посмисли той, оказа се, че съм бил прав. Председателят планира убийството на папата. Зайцев не беше религиозен човек. Никога през живота си не бе влизал в църква — освен в огромните храмове, превърнати в музеи след революцията. Всичко, което знаеше за религията, бе пропагандата, преподавана в училище. Но някои от децата, с които дружеше в училище, бяха споделили, че вярват в Бога, а той не ги издаде, защото не беше в кръвта му да доносничи. Големите въпроси на живота не го бяха занимавали много-много. До голяма степен животът в Съветския съюз се ограничаваше до вчера, днес и утре. Икономическото положение не позволяваше на хората да правят дългосрочни планове. Не се предлагаха къщи в провинцията за купуване, нито луксозни автомобили по желание, нито екзотични ваканции, за които да пестиш. В условията на социализма управляващите позволяваха — налагаха — на хората от народа да придобиват едни и същи вещи независимо от индивидуалните им вкусове, което означаваше да те включат в безкраен списък и да те уведомят, когато ти дойде редът, ако междувременно някой връзкар не те измести. Неговият живот, както на повечето му сънародници, беше като на добитък върху хранилка. Грижеха се сравнително добре за тях, даваха на всички еднаква храна по едно и също време в безкрайните еднообразни дни. Животът им бе сив и болезнено скучен. Единственото разнообразие в неговия случай бяха телеграмите, които обработваше и придвижваше. От него не се очакваше да разсъждава върху съдържанието им, още по-малко да ги помни. И тъй като не можеше да сподели с никого, единственото, което му оставаше, бе да ги анализира насаме със себе си в мислите си. Днес в съзнанието му се беше настанил само един обитател, който май нямаше да го остави скоро на мира. Въртеше се шеметно като хамстер върху колело, въртеше се, въртеше се и все се връщаше в изходната точка.

Андропов иска да убие папата.

Беше обработвал телеграми за покушения и преди. Не много. КГБ вече изоставяше тази практика. Въпреки професионалните умения и изкусност на оперативните работници полицаите в другите страни бяха безкрайно умни и търпеливи като паяци в своите мрежи и веднага щом КГБ набележеше жертвата си и посегнеше на живота й, се появяваха свидетели и улики, тъй като шапки невидимки има само в детските приказки.

По-често обработваше телеграми за бегълци или бъдещи бегълци, или за също толкова смъртоносни подозрения към офицери и агенти, които бяха станали „двойни“ и бяха започнали да служат на врага. Веднъж дори му попадна телеграма, с която привикваха заподозрян агент за „консултации“. Обикновено те никога не се връщаха в резидентурите си. Какво се случваше с тях бе само предмет на слухове, които не бяха никак приятни. За един офицер изменник разправяха, че бил пъхнат жив в крематориума, както са правели германците от СС. Имало дори филм за това. Беше говорил с хора, които познавали други хора, чиито познати били гледали филма. Той лично не го бе гледал, нито беше срещал хора, които да са го гледали. Има неща, мислеше си Олег Иванович, които минават границите на приличието дори за КГБ. Не, в повечето от историите се разказваше за наказателни взводове, които често виждали нечия сметка, или за единични пистолетни изстрели в главата, както Лаврентий Берия правел собственоръчно. В тези истории вярваха всички. Беше виждал снимки на Берия, от които имаше чувството, че капе кръв. Без съмнение и Железния Феликс е вършил подобни неща между две хапки от сандвича си. Неговото име можеше да послужи като синоним на безмилостност.

Но според общото усещане, макар да не се говореше много за това, КГБ като че ли ставаше по-културен в отношението си към света. По-цивилизован. По-любезен и по-възпитан. Предателите естествено ги екзекутираха, но след съдебен процес, на който поне им даваха възможност, макар и проформа, да обяснят поведението си или ако са невинни, да го докажат. Не че се случваше, но се дължеше на факта, че държавата преследва само виновните. Следователите във Второ главно управление бяха едни от най-страшните и най-способните хора в страната. Говореше се, че никога не грешат и че никой не може да ги изиграе, нещо като богове.

Само дето държавата твърдеше, че не съществуват богове.

Мъже, а и жени. Всеки бе чувал за училището за врабчета, за което мъжете разказваха с игрива усмивка и светнали очи. Ех, да бъдеш там инструктор или още по-добре офицер по набиране на момичета! И да ти плащат за това. Както казваше неговата Ирина, мъжете са свине. Но да си свиня понякога е весело, шегуваше се Зайцев.

Да се убие папата — защо? Той не е заплаха за страната му. Веднъж самият Сталин се бе пошегувал: колко дивизии командва папата? Защо ще убиват човека? Дори резидентът предупреждаваше за политическите последици. Сталин бе наредил да убият Троцки и бе изпратил за тази мисия офицер, който е знаел, че го очаква дългогодишен затвор. Но верен на волята на партията, той бе изпълнил професионалния си дълг. В академията им разказваха тази история с уговорката, че ние вече не вършим такива неща. Само дето инструкторите не добавяха, че не е културно. И наистина КГБ беше изоставил тази практика.

До днес. До този момент. Дори нашият опитен резидент съветва да не се прави. Защо? Защото не желае той и службата му, а и страната му да се показват като некултурни ли?

Или защото подобна постъпка би била повече от глупава? Би била грешна…? „Грешна“ беше понятие, чуждо за гражданите на Съветския съюз. Поне що се отнася до онова, което хората смятаха за грешно от морална гледна точка. Моралните категории в неговата страна бяха заменени с политическата правда и неправда. Достойно за похвала бе само онова, което обслужваше политическата й система, а което не я обслужваше, заслужаваше… смърт?

А кой решаваше?

Хората.

Хората, защото липсваше морал в смисъла, в който го разбира останалият свят. Нямаше Бог, който да определя кое е добро и кое зло.

И все пак…

И все пак в сърцето на всеки човек се таеше вродено усещане за греха и добрината. Да убиеш човек беше грешно. За да отнемеш човешки живот, трябва да преследваш справедлива кауза. Хората с правилни възгледи на правилното място с право на власт можеха и имаха правомощието да убиват, защото… Защо?

Защото Маркс и Ленин бяха казали така.

Отдавна ръководството на страната определяше тези неща.

Зайцев намаза с масло последното парче хляб и обра с него останалата мазнина в купичката, преди да го лапне. Съзнаваше, че прекалено се задълбава и че мислите в главата му са опасни. Неговото общество не насърчаваше и дори не позволяваше самостоятелното мислене. Човек не можеше да оспорва правотата на партията и нейната мъдрост. Не и тук. В столовата на КГБ никога, ама абсолютно никога, нито дори веднъж не можеше да се чуе някой да разсъждава на висок глас дали партията и родината, на които служеше, са способни да извършат някаква неправда. Много рядко се случваше хората да изкажат мнение за тактиката, но само между четирите стени, които бяха по-високи и по-дебели и от тухлените стени на Кремъл.

Моралната система на страната му, унесе се той в мислите си, бе предопределена от един германски евреин, живеещ в Лондон, и от сина на царски чиновник, който просто не харесвал царя и чийто брат авантюрист бе екзекутиран заради антидържавна дейност. Този човек бе намерил убежище в най-капиталистическата от държавите, Швейцария. По-късно германците го изпратили в Матюшка Рус с надеждата да подкопае властта на царя, за да може Германия да победи останалите западни сили на западния фронт по време на Първата световна война. Както и да го погледнеше човек, не приличаше на съдбовна предопределеност за велик план в името на човешкия напредък, нали? Онова, което Ленин беше използвал като модел за промяна в страната му — а чрез нея и в целия свят, — бе взаимствано от една книга, написана от Карл Маркс, и от малко повече трудове на Фридрих Енгелс и бе плод на собствената му амбиция да стане вожд на държава от нов тип.

Единственото, което отличаваше марксизма-ленинизма от религията, бе липсата на главен бог. И двете системи претендираха за абсолютна власт над човешките дела, и двете претендираха, че са правилни априори. С едно-единствено изключение, че системата в страната му налагаше тази власт, като упражняваше правото на живот и смърт.

В страната му твърдяха, че всичко се прави в името на правдата, за доброто на работниците и селяните по целия свят. Но хората от върховете решаваха кои са работници и селяни, а те самите живееха в луксозни дачи и многостайни апартаменти, разполагаха с коли и шофьори… и привилегии.

Какви привилегии само! Зайцев беше изпращал също телеграми за бельо и парфюми, които мъжете в тази сграда поръчваха за жените си. Тези стоки бяха доставяни чрез дипломатически пратки от посолствата на Запад. Все неща, които в страната му не се произвеждаха, но които номенклатурата желаеше да притежава заедно с германски хладилници и печки. Когато наблюдаваше как техните зилове профучаваха с включени сигнални лампи по московските улици, разбираше много добре защо Ленин е ненавиждал царете. Царят оправдаваше правото си на самодържец с Божията воля, партийните величия — с волята на народа.

Само дето народът никога нищо не им беше давал с публично съгласие. В западните демокрации имаше избори — „Правда“ ги плюеше редовно, но това бяха истински избори. Англия в момента се управляваше от жена с неприятна външност, а Америка от застаряващ актьор палячо, но и двамата бяха избрани от хората в техните страни, а предишните управници бяха отстранени по волята на народите им. Никой от двамата лидери не беше обичан в Съветския съюз. Той беше виждал множество официални телеграми, изпращани като свидетелство за ненавистта към тях и за непоколебима политическа вяра. Безпокойството в тези послания бе видно, самият Зайцев имаше своите притеснения, но колкото и неприятни и нестабилни да бяха тези лидери, народите им ги бяха избрали. Съветският народ определено не беше избирал сегашната сволоч от велможи в Политбюро.

А сега комунистическите велможи замисляха да убият полския отец в Рим. С какво той заплашваше Родината? Папата нямаше военни формирования под свое командване. Тогава политическа заплаха? Но каква? Ватиканът имаше дипломатически статут, но държава без военна сила беше… какво? Щом като нямаше Господ, каквато и власт да упражняваше папата, трябваше да е илюзорна, не по-материална от цигарен дим. Страната му разполагаше с най-голямата армия в света — факт, който редовно се прокламираше в телевизионното предаване „Служа на Съветския съюз“, гледано от всеки.

Тогава защо ще искат да убиват човек, който не представлява никаква заплаха? Да не би да можеше да разцепи на две океана с бръщолевенията си или да изпрати чума на земята? Разбира се, че не.

А да убиеш беззащитен човек е престъпление, каза си Зайцев, позволявайки си да мисли за първи път, откакто работеше на „Дзержински“ 2, и давайки мълчаливо израз на свободната си воля. Беше си задал въпрос и беше намерил сам отговора.

Щеше да е полезно, ако можеше да го обсъди с някой друг, но това бе изключено. Така Зайцев остана без отдушник, без начин да сложи в ред чувствата си и да намери покой. Законите и обичаите в страната му го принуждаваха да таи мислите в себе си, а те го връхлитаха отново и отново, а това в крайна сметка водеше само в една посока. А че беше посока, която държавата не би одобрила, си беше неин собствен продукт.

След като привърши обяда, той си допи чая и запали цигара, която не успокои мислите му. Хамстерът продължаваше да се върти в своето колело. Никой в огромната столова не забелязваше. За онези, които виждаха Зайцев, той бе просто още един от мъжете, които се наслаждаваха на цигарата си, след като се бяха нахранили. Като повечето си сънародници Зайцев знаеше как да прикрива чувствата си, така че лицето му да не издава нищо. Той просто гледаше към стенния часовник, за да не закъснее за следобедното дежурство. Още един бюрократ в огромна сграда, пълна все с бюрократи.

На горния етаж нещата стояха по различен начин. Полковник Рождественски не желаеше да прекъсва обяда на председателя и седеше в кабинета си и чакаше стрелките на часовника да се мръднат, дъвчейки своя сандвич, без да поглежда към чашата със супа, която му донесоха към него. Подобно на председателя, той също пушеше американски цигари „Марлборо“, които бяха по-меки и по-приятни на вкус от съветските. Беше се пристрастил към тях, докато работеше на тихия фронт, но и сега като старши офицер от Първо главно управление можеше да ги купува с валутни рубли, а тъй като пиеше само евтина водка, компенсираше разходите. Чудеше се как ли ще реагира Юрий Владимирович на посланието на Годеренко. Руслан Борисович беше много опитен резидент, внимателен и разсъдлив и с достатъчно висок ранг, за да си позволи да изпрати подобна телеграма. Работата му в края на краищата беше да изпраща достоверна информация в Центъра в Москва и ако смяташе, че нещо може да компрометира мисията, бе негов дълг да ги предупреди. Освен това първата телеграма не съдържаше заповед, а само инструкция да направи оценка на обстановката. Така че едва ли Руслан Борисович щеше да си навлече неприятности със своя отговор. Но Андропов можеше да се ядоса и ако станеше така, полковник А. Н. Рождественски щеше да отнесе крясъците, които обикновено не бяха приятни. Мястото, което си бе извоювал, от една страна, бе за завиждане, но от друга — опасно. Той беше приближен на председателя, но тази близост предполагаше също да понася и гнева му. В историята на КГБ не липсваха примери някой да пострада заради действията на друг. Но в този случай беше слабо вероятно. Макар да не можеше да се отрече, че е суров човек, Андропов беше достатъчно разумен. Но и при това положение не си струваше да стоиш близо до изригващ вулкан. Телефонът на бюрото му звънна. Беше личният секретар на председателя.

— Председателят ще ви приеме веднага, другарю полковник.

— Спасибо.

Стана от стола и тръгна по коридора.

— Имаме отговор от полковник Годеренко — докладва Рождественски и го подаде.

Андропов не беше учуден и за успокоение на полковник Рождественски не изглеждаше ядосан.

— Очаквах го. Нашите хора са загубили чувството си за дързост, как мислиш, Алексей Николаич?

— Другарю председател, резидентът ви изпраща професионалната си преценка — отвърна той.

— Продължавай — нареди Андропов.

— Другарю председател — отговори Рождественски, подбирайки много внимателно думите си, — операцията, която обмисляте, не може да се предприеме, без да се поемат политически рискове. Свещеникът има огромно влияние, колкото и илюзорно да е то. Руслан Борисович се безпокои, че нападение срещу него може да засегне възможностите му да събира информация, а това, другарю председател, е неговата най-важна задача.

— Оценката на политическия риск е моя, а не негова работа.

— Вярно е, другарю председател, но това е негова територия и той се чувства задължен да ви докладва онова, което смята, че трябва да знаете. Загубата на част от агентурата му ще ни струва скъпо и в прекия, и в непрекия смисъл.

— Колко скъпо?

— Невъзможно е да се предвиди. Римската резидентура разполага с известен брой много продуктивни агенти, които доставят военна и политическа информация за НАТО. Може ли да минем без нея? Да, предполагам, че бихме могли, но е по-добре да разполагаме с нея. Човешкият фактор прави прогнозата трудна. Да се работи с агенти е изкуство, а не наука, както знаете.

— И друг път си го казвал, Алексей.

Андропов разтърка уморено очи. Кожата му днес изглеждаше малко сивкава, забеляза Рождественски. Дали не се бе обадил пак черният му дроб?

— Нашите агенти са хора, а всеки човек има индивидуални особености. Това не може да се избегне — обясни Рождественски вероятно за стотен път.

Можеше да е и по-зле. По всичко изглеждаше, че Андропов го слуша. Предшествениците му не бяха така просветени. Вероятно се дължеше на интелигентността на Юрий Владимирович.

— Това му харесвам на сигналното разузнаване — каза председателят на КГБ.

Всички, които работеха в тая област, го казваха, помисли си полковник Рождественски. Проблемът беше подсигуряването на комуникациите. Западът беше по-добър в това отношение от страната му, въпреки че те бяха успели да проникнат в техните комуникационни центрове. Американците и британците непрекъснато работеха, за да могат да пробият сигурността на съветските комуникации, и за съжаление често успяваха. Затова и КГБ трябваше да разчита на еднократните кодове. На друго не можеха да разчитат.

— Доколко може да се вярва на това? — обърна се Райън към Хардинг.

— Смятаме, че е точно, Джак. Част от данните са от явни източници, но повечето са от документи, подготвени за техния Министерски съвет. На такова равнище едва ли ще вземат да се лъжат един друг.

— Защо не? — попита Джак натъртено. — Всички други го правят.

— Но тук става дума за конкретни неща, за продукция, предназначена за тяхната армия. Ако не се появи на бял свят, ще се забележи и ще започне разследване. При всички случаи — продължи Хардинг, изразявайки се внимателно, — най-важният материал тук е свързан с политиката им и не биха спечелили нищо, ако лъжат.

— Предполагам. Предизвиках известна суматоха миналия месец в Ленгли, когато оспорих доклад за икономиката им, подготвен за кабинета на президента. Казах им, че е изключено данните да са верни, а човекът, който го бе подготвил, настоя, че са предназначени за заседание на Политбюро.

— А ти какво му отговори, Джак? — прекъсна го Хардинг.

— Саймън, казах, че независимо дали го гледат старчоците, или не, просто не може да е вярно. Целият доклад бе пълен с глупости, което ме кара да се чудя как, по дяволите, тяхното Политбюро взима политически решения, след като данните, върху които се базира, са толкова истина, колкото приключенията на Алиса в Страната на чудесата. Знаеш ли, когато служех в морската пехота, се бояхме, че Иван Иванич, руският войник, може да е висок два метра. Но не е. Може да има и такива, но повечето са по-ниски и от нашите войници, защото не се хранят добре, докато растат, а оръжията им засичат. АК-47 са добри автомати, но когато си поискам, мога да стрелям с моя М-16, а пушката е нещо, което се забелязва по-лесно, отколкото радиостанцията. След като отидох в ЦРУ, открих, че радиостанциите, които армията им използва, са боклук, което доказва, че съм бил прав, когато бях с обръсната тиква в зелената машина. Сигурен съм, Саймън, те лъжат Политбюро за икономическите показатели, а щом лъжат тях, следователно лъжат за всичко.

— Е, и какво стана с доклада за президента?

— Изпратиха му го, но с пет страници анотация от мен. Надявам се да я е прочел. Твърди се, че чете много. Както и да е. Това, което искам да кажа, е, че те основават политиката си на лъжи и вероятно ние можем да подобрим политиката си към тях, ако преценяваме фактите малко по-внимателно. Мисля, че икономиката им е яко затънала, Саймън. Абсурд да произвеждат толкова, колкото твърдят. Ако беше така, щяхме да видим положителните резултати в продуктите им, а ние не виждаме нищо, нали така?

— Защо да се страхуваме от държава, която дори не може да се изхранва?

— А сега, де? — поклати глава Райън.

— През Втората световна война…

— През 1941 г. Русия беше нападната от страна, която никога не е обичала, но Хитлер беше тъпанар и не успя да се възползва от антипатията им към собственото им ръководство, а приложи расистка политика, която беше пресметната така, че да върне руския народ обратно в ръцете на Джо Сталин. Така че това не е подходящо сравнение, Саймън. Съветският съюз е нестабилен поначало. Защо? Защото обществото е несправедливо, а няма такова нещо като стабилно несправедливо общество. Тяхната икономика — той спря за малко. — Знаеш ли, все трябва да има начин да се възползваме от това…

— И какво да направим?

— Да разтърсим основите им. Може би слабо земетресение.

— И да ги смажем? — попита Хардинг и повдигна вежди. — Имат ядрени оръжия, забрави ли?

— Е, добре, ще се опитаме да им подготвим меко кацане.

— Много благородно от твоя страна, Джак.