Червеният заек

Глава 21ВАКАНЦИЯ

Не беше никак лесно наистина човек да хване подходящия влак в едно метро. Но Заекът и Фоли се възползаха от нечовешки ефективния начин, по който функционираше то в Москва — може би единственото нещо в съветската система, работещо както трябва. А най-забележителното бе, че влаковете се движеха по разписание, по-редовно и от изгревите на слънцето, само че по-начесто. Фоли остави съобщението си в ръцете на Ръсел, облече си шлифера и излезе от посолството в точния момент, извървя обичайното разстояние и се озова на перона по същото време, след което се обърна, за да провери часа върху часовника, който висеше от тавана. Да, отново успя да стигне навреме. Влакът спря веднага след като предишният потегли, и Фоли се качи в обичайния вагон, огледа се и забеляза, че Заекът е там. Фоли разгърна вестника си. Разкопчаният шлифер падаше свободно върху раменете му.

Зайцев се изненада, като видя червената вратовръзка, но не можеше да се оплаче. Както и досега, той си проправи път в съответната посока.

„Действията ни сякаш са се автоматизирали“, помисли си главният агент. Той усети как ръката внимателно се вмъква в джоба му и след това как се измъква. Надяваше се никой да не е забелязал. За Фоли бе безопасно, но за Заека — определено не, колкото и ловко да действаше. Присъстващите във вагона — някои от лицата им дори бе запомнил — можеше да са хора от Второ главно управление. Не бе изключено да го следят, използвайки различни екипи. Това би било умна тактика от страна на опозицията, намаляваща възможността той да ги забележи.

В уречения час влакът пристигна на спирката и Фоли слезе. След някоя и друга седмица щеше да се наложи да сложи подплатата на шлифера, а нищо чудно и шапката, която Мери Пат му бе купила. Трябваше да помисли вече какво ще прави, след като измъкнат Заека. Ако БЕАТРИКС минеше без проблеми, вероятно щеше да е най-добре да се покрие за известно време и да се въздържа от всякаква шпионска дейност. А дали да не започне да пътува до посолството с кола? Подобна промяна едва ли щеше да озадачи руснаците. В края на краищата той бе американец, а американците бяха прословути с това, че навсякъде се движеха с автомобили. Метрото бе започнало да му омръзва. Претъпкано с народ. А често сред тълпите се намираха и хора, които явно не знаеха за какво служи душът. Подлагаше се на всичко това заради страната си. Не, правеше го против враговете на страната си, поправи се той. Иначе не си струваше. „Да причини на голямата стара Мечка болка в търбуха — а може би рак на стомаха“ — размишляваше той, докато приближаваше към къщи.

— Кажи, Алън? — подкани го Чарлстън, поглеждайки иззад бюрото си.

— Значи, сам поемам тази специална операция? — попита Кингшот.

— Специална е като цел — потвърди генералния директор. — Като изпълнение е обикновена. Имаме само трима души в Будапеща, но едва ли ще е много уместно да изпратим там цял взвод.

— Някой друг ще ходи ли?

— Джак Райън, американецът — отвърна сър Базил.

— Той не е оперативен агент — възрази веднага Кингшот.

— Това е в основата си американска операция, Алън. Те съвсем основателно поискаха някой от техните да наблюдава. В замяна ще имаме ден-два на разположение да разпитаме техния Заек на място, което сами ще изберем. Без съмнение ще получим полезна информация, при това ще говорим първи с него.

— Е, добре, надявам се оня приятел Райън да не ни издъни.

— Алън, той е доказал, че умее да се оправя в критични ситуации, нали така? — попита сър Базил, както винаги основателно.

— Сигурно се дължи на службата му в морската пехота — заяви Кингшот с неочаквано великодушие.

— Освен това е много умен, Алън. Анализите, които прави за нас, са отлични.

— Щом казвате, сър. За да намерят три трупа, ще трябва да поискам помощ от Специалния отряд, а след това да падна на колене и да се моля да се случи нещо страшно.

— Какъв е планът ти?

Кингшот обясни своя оперативен замисъл. Хрумването му бе наистина единственият възможен начин за действие. А както сър Базил бе отбелязал по-рано през деня, щеше да е зловещо като при аутопсия.

— Каква е вероятността да се случи подобно нещо? — попита Базил.

— Трябва първо да се консултирам с полицията и тогава ще мога да отговоря.

— Коя е връзката ти там?

— Групов началник Патрик Нолън. Срещали сте се с него.

Чарлстън затвори за миг очи.

— Огромният мъжага, дето арестува нападателите по ръгби, защото не се ръгат достатъчно?

— Точно той е Нолън. Викат му Мъника в полицията. Мисля, че изяжда по един казан каша. Мога ли да обсъждам БЕАТРИКС с него?

— Само онова, което е необходимо, Алън.

— Слушам, сър — съгласи се Кингшот и излезе от стаята.

— Какво искаш? — попита Нолън над половинката бира в кръчмата на една пряка по-надолу от Скотланд Ярд в четири следобед.

— Много добре ме чу, Мъник — отвърна Кингшот и запали цигара да не остане по-назад от останалите клиенти на бара.

— Трябва да призная, че откакто съм в Скотланд Ярд, съм чувал какви ли не странности, но такова нещо не бях чувал. — Нолън бе висок поне метър и деветдесет и тежеше най-малко сто и десет кила, но по него нямаше и грам тлъстина. Той прекарваше поне един час дневно в гимнастическия салон на полицията. Рядко носеше пистолет по време на дежурства. Никога не се бе налагало да използва оръжие, за да убеди някой престъпник колко безполезно е да оказва съпротива. — Би ли ми казал за какъв дявол е всичко това? — попита той.

— Съжалявам, не ми е позволено. Само мога да ти кажа, че е нещо много важно.

Дълга глътка бира.

— Е, добре, както знаеш, не държим такива неща на склад дори и в „Черния музей“37

— Мислех си за пътна злополука. Катастрофи стават често, нали?

— Да, така е, Алън, но не и с тричленни семейства.

— Добре, колко често се случват всъщност подобни неща?

— Някъде около двайсет случая на година, при това с напълно произволна периодичност. Не може да се разчита, че ще се случи точно в определен момент.

— Тогава ще се надяваме на късмет и ако не се получи, няма да се получи и толкова.

Това щеше да създаде неудобства. Дали да не се обърне за помощ към американците? По магистралите в Америка загиваха най-малко по петдесет хиляди годишно. Кингшот реши да го обсъди със сър Базил на следващата сутрин.

— Късмет? Не съм убеден, че е точната дума, Алън — каза Нолън.

— Е, сещаш се какво имам предвид, Мъник. Само мога да ти кажа, че е дяволски важно.

— И ако се случи на магистрала номер Четири, след това какво?

— Прибираме труповете…

— А близките на загиналите? — попита Нолън.

— Заменяме телата с тежки торби. Състоянието на труповете ще предполага, че ще ги погребат в затворени ковчези, нали така?

— Добре. А после?

— Ще оставим на нашите хора да се оправят с труповете. Наистина не ти трябва да знаеш подробностите.

Сикрет Сървис поддържаше тесни и сърдечни отношения с лондонската полиция, но само толкова. Нолън си допи бирата.

— Да, ще оставя кошмарите за теб, Алън. — Сдържа се да не трепне. — Значи, от този момент нататък да започна да се оглеждам за трупове?

— Незабавно!

— А може да помислим евентуално да приберем останки не само от една катастрофа?

— Очевидно — кимна Кингшот. — Още по една?

— Добра идея, Алън — съгласи се Нолън. — Домакинът му даде знак на бармана. — Знаеш ли, един ден ще ми се прииска да знам за какво си ме използвал.

— Един ден, като се пенсионираме, Патрик. Ще останеш доволен, като узнаеш за какво ми помагаш. Обещавам ти, стари приятелю.

— Щом казваш, Алън — примири се Нолън. Засега.

— Какво, по дяволите, е замислил? — възкликна съдия Мур, четейки последното съобщение от Москва. Той подаде новопристигналата телеграма на Гриър, който й хвърли едно око и я предаде по-нататък на Майк Бостък.

— Майк, твоето момче Фоли има голямо въображение — каза адмиралът.

— По-скоро ми прилича на изчанчените идеи на Мери Пат. Тя е каубоят — така де, каубойката, както, предполагам, знаеш. Оригинално, а, какво ще кажете, момчета?

— Оригинално не е точната дума — отговори шефът на ЦРУ, примигвайки. — Е, Майк, осъществимо ли е?

— Теоретично да, а и оперативният замисъл ми допада. Да измъкнеш беглец, без Иван да разбере. Това е стил, господа — каза Бостък, без да прикрие задоволството си. — Най-гнусната част е, че трябва да се намерят три трупа, единият от които на дете.

Тримата разузнавателни шефове успяха да се въздържат да не потръпнат при тази мисъл. Най-лесно го понесе съдия Мур, който си беше оцапал ръцете преди повече от трийсет години. Но това се бе случило по време на война, когато правилата са по-различни. Но не чак толкова по-различни, че да му спестят угризенията, които понякога го спохождаха. Те го бяха накарали да се върне към правото. Не можеше да промени нещата, които бе направил, но поне можеше да предотврати да се повторят. „Или нещо подобно — каза си той. — Нещо подобно.“

— Защо пък автомобилна злополука? — попита Мур. — Защо не пожар? Не е ли по-подходящо за целта, която преследваме?

— Добра идея — съгласи се веднага Бостък. — Това ще ни спести обясненията за физическите травми.

— Ще се свържа веднага с Базил.

Дори най-умните хора понякога не можеха да излязат извън рамките на своето мислене, осъзна Мур. Именно по тази причина той не преставаше да съветва хората си да избягват клишетата. Понякога се случваше някой да последва съвета му, но не достатъчно често.

— Знаете ли — обяви Майк Бостък, след като поразмисли, — може и да се получи, ако имаме късмет.

— Понякога „ако“ се оказва голяма дума, Майк — предупреди Гриър.

— Добре де, този път чашата е наполовина пълна — предположи заместник-шефът на операциите. — Така да бъде. Най-важната част от мисията е да измъкнем оня приятел, но понякога не е зле да се пробва и нещо по-различно.

— Хм-м — измънка Гриър колебливо.

— Добре, ще звънна на Емил от ФБР да видим какво ще ни посъветва — каза Мур. — Това е повече по неговата част, отколкото по нашата.

— А ако някой адвокат надуши какво ще последва, Артър?

— Джеймс, има си начини да се оправиш с адвокатите.

„Най-полезният от тях е пищовът“ — не посмя да изрече на глас мислите си Гриър. Кимна в знак на съгласие. Да не си създаваш излишни ядове бе едно от добрите правила, особено в шпионската работа.

— Как мина денят ти, скъпи? — попита Мери Пат.

— Както обикновено — бе отговорът за микрофоните в тавана.

Много по-важен бе жестът с двата палеца нагоре, последван от измъкване на съобщението от джоба на шлифера. Разполагаха вече с уговорено място и време за срещата. Мери Пат щеше да се погрижи за това. Тя прочете бележката и кимна. Двамата с Еди щяха да излязат отново на разходка и да се видят с малката Светлана, зайчика. След това въпросът щеше да опре единствено до това как да измъкнат Заека извън града, но тъй като той работеше в КГБ, не следваше да е трудно. В конкретния случай работата му в Центъра бе предимство. В края на краищата те щяха да измъкнат не мужик от някоя кравеферма, а нещо като дребен благородник.

Забеляза, че за вечеря има пържоли — ястието на успеха. Мери Пат се бе вманиачила, както и той, а може би и повече от него. С много малко късмет операция БЕАТРИКС щеше да им донесе славата на превъзходни оперативни агенти, към което и двамата се стремяха.

Райън взе влака за Чатъм. През целия ден бе усещал липсата на жена си. Надяваше се да си е тръгнала по-рано като повечето лекари на държавна работа, с каквито работеше. Понякога се питаше дали този вреден навик няма да й се отрази зле, след като се върнат у дома в Перегрийн Клиф. Дано да не се случва. Берни Кац обичаше бюрото му да е разчистено и списъкът на чакащите да е празен, а тукашните трудови привички подтикваха дори жена му към пийване. Добрата новина бе, че през тази седмица нямаше насрочени операции, така че щяха да си пийват вино с вечерята.

Чудеше се колко време ще отсъства от къщи. Не бе свикнал да е далече от дома си. Едно от предимствата на работата му като аналитик бе това, че вършеше всичко в кабинета си, след което се прибираше. Откакто бе женен, почти не се бе случвало да спи извън дома си, далеч от Кети. Това бе свещено правило в техния брак. Харесваше му, когато се събуди в три сутринта, да я прегърне и да я целуне, а тя да се усмихне в съня си. Бракът с Кети бе нещо като котвата на живота му, центърът на неговата вселена. А сега дългът му щеше да го отдели от нея за няколко дни — мисъл, която не му допадаше. Не гореше от желание също да лети със самолет до комунистическа страна с фалшиви документи за самоличност, за да контролира тайна операция. Не разбираше и бъкел от тия неща с изключение на онова, което му бяха разказвали оперативните агенти в Ленгли… и на собствените си преживявания в Чесапийк, когато Шон Милър и неговите терористи нахлуха в дома му с насочени дула. Полагаше огромни усилия да забрави тази история. Вероятно нямаше да се случи, ако бе останал в морската пехота, макар че и там щеше да е заобиколен от бойци, само че свои. Щеше да се радва на тяхното уважение, да си спомня с гордост бойните си подвизи, да разказва за тях в някоя кръчма на онези, които проявяват любопитство, да споделя опита си в областта на тактиката, който бе усвоил на висока цена, в условията на почти истинска битка, и да се надсмива на неща, които на обикновените хора въобще не им се виждат смешни. Но напусна морската пехота със счупен гръбнак, след като изтърпя бойната служба с ужаса, който изпитва всеки цивилен. Макар че някой някога бе казал, че смелостта е израз на страха. А той бе проявил това качество точно когато трябва. Е, в Унгария само щеше да наблюдава, а после да слуша, докато сър Базил и неговите момчета разпитват Заека на някое тайно място в Лондон или другаде, преди самолет КС-135 на ВВС да ги откара във Вашингтон от военновъздушната база Бентуотърс, а по време на дългия полет щяха да им предложат за успокоение вкусна храна и напитки.

Слезе от влака, качи се по стълбите и хвана такси до Гриздейл Клоус, където завари Кети да приготвя вечерята с помощта на Сали, след като бе отпратила госпожица Маргарет.

— Здрасти, маце — каза той и я целуна, след което вдигна Сали за обичайната прегръдка. — Малките момиченца се прегръщат най-добре.

— Е, какво толкова важно ти съобщиха? — попита Кети.

— Нищо особено. Дори разочароващо.

Кети погледна мъжа си в очите. Джак не го биваше да лъже. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много у него.

— Ясно.

— Честно — настоя Райън, тъй като познаваше този поглед, но се оплете още повече. — Не съм застрелял никого — направи той опит да се пошегува.

— Добре — отвърна тя, което означаваше: „Ще поговорим по-късно.“

„Пак се издъни, Джак“ — каза си Райън.

— Как върви бизнесът с очилата?

— Прегледах шестима пациенти, макар че имах време да приема осем или девет. Но толкова бяха записани.

— Обсъди ли с Берни условията за работа тук?

— Днес му звъннах, малко след като се прибрах. Умря от смях и ме посъветва да се наслаждавам на ваканцията.

— А онези типове, които прекъснаха операцията, за да отидат на кръчма?

Кети се обърна.

— Думите му бяха, цитирам: Джак работи в ЦРУ, нали така? Накарай го да застреля копелетата. Край на цитата — след това тя продължи да готви.

— Не е зле да му кажеш, че ние не правим подобни неща. — Джак се усмихна. Това поне не беше лъжа и той се надяваше тя да го знае.

— Знам. Това е в разрез със съвестта ти.

— Защото съм католик — потвърди той.

— Е, поне ще съм сигурна, че няма да ме баламосваш.

— Да ме убие Господ, като ми прати рак, ако го направя.

Клетвата за рака й допадна.

— Няма да му се наложи, Джак.

И това бе вярно. Тя мразеше оръжията и кръвопролитията, но него обичаше. А за момента това стигаше.

Вечерята бе вкусна, последваха обичайните занимания, докато стане време да облекат четиригодишната Сали в жълтата й пижамка и тя да се изкачи в голямото си момичешко легло.

След като Сали и малкият Джак заспаха, дойде време за обичайното безсмислено висене пред телевизора. Поне така се надяваше Джак, но…

— Добре, Джак, казвай лошата новина.

— Нищо особено — отвърна той.

Но отговорът му бе възможно най-лошият. Кети можеше да чете мислите му.

— Какво значи това?

— Трябва да замина на кратко пътуване — в Бон — Джак си спомни съвета на сър Базил. — Нещо, свързано с НАТО.

— И какво е то?

— Не мога да ти кажа, скъпа.

— Колко дълго?

— Три-четири дни вероятно. Смятат, че аз съм най-подходящият по неизвестна за мен причина.

— Ъ-хъ — тя веднага разгада, че казаното от Райън бе само наполовина вярно. — Надявам се, че няма да носиш пистолет или нещо такова?

— Скъпа, аз съм аналитик, не оперативен агент, забрави ли? Тия неща не ми влизат в задълженията. Между другото, не мисля, че и оперативните агенти често носят оръжие. Трудно е да се обясни, ако ги набарат.

— Но…

— Джеймс Бонд е измислен герой, маце, в истинския живот няма такива като него.

Райън се загледа в телевизора. По Ай Ти Ви даваха сериала „Опасност от бомба“ и Джак се замисли отново дали неговият приятел Брайън ще доживее края на службата си на сапьор, за да се оженят със Сузи, когато се уволни. И неговата работа бе гадна, но ако допуснеше грешка, поне нямаше да боли дълго.

— Боб обаждал ли се е? — попита Гриър малко преди шест часа.

Съдия Мур се бе изпружил върху скъпия въртящ се стол. Твърде дълго седеше на едно място и твърде малко се движеше. В Тексас имаше малко ранчо — наричаше го така, защото притежаваше няколко коня. В Тексас никой не можеше да мине за изтъкнат гражданин, ако не притежава някой и друг кон. Три-четири пъти седмично той яздеше Ацтек по един час, а това му помагаше да се освободи от стреса и да помисли на спокойствие извън кабинета си. В такива моменти му идваха най-добрите идеи. Сигурно по тази причина се чувстваше сега толкова непродуктивен. Кабинетът не бе най-доброто място за мислене, макар всеки директор на света да твърдеше, че е точно така. Само Господ знае защо. Точно от това имаше нужда в Ленгли — от конюшня. В двора имаше толкова много място — беше най-малко пет пъти по-голям от ранчото му в Тексас. Но само да споменеше за това, историята щеше да се разчуе из целия свят: директорът на ЦРУ язди кон, нахлупил черна каубойска шапка, и с „Колт“-45 на пояса, а това едва ли щеше да се хареса на телевизионните екипи, които рано или късно щяха да се появят до оградата с миникамери. Така само от суета се лишаваше от един превъзходен начин на мислене. Беше пълна глупост, разсъждаваше бившият съдия, да позволиш подобни предразсъдъци да пречат на работата ти. Например в Англия Базил можеше да преследва лисици върху гърба на чистокръвен кон, без на някой да му пука от това. По дяволите! Дори щяха да му се възхищават или в най-лошия случай да си помислят, че е донякъде ексцентрично. В Англия ценяха ексцентричността. Но в страната на свободата хората робуваха на предразсъдъци, налагани им от медиите и избираеми представители на властта, които чукаха секретарките си. Е, не съществуваше закон, който да задължава света да е нормален.

— Нищо важно. Само телеграма, в която съобщава, че срещите му с корейските приятели вървят добре — съобщи Мур.

— Знаеш ли, тези хора малко ме стряскат — призна Гриър, но не обясни защо.

Корейското разузнаване като че ли понякога се отнасяше прекалено безцеремонно със служителите на другото корейско правителство. Тук правилата бяха различни. Състоянието на война между Севера и Юга беше все още факт, а във военно време загиваха хора. ЦРУ не вършеше такива неща от трийсет години. Азиатците обаче не споделяха западния идеал за стойността на човешкия живот. Може би защото страните им бяха пренаселени. Или защото изповядваха други религиозни убеждения. Причините сигурно бяха разнообразни, но заради някоя от тях техните оперативни правила бяха по-различни и те се чувстваха свободни да действат в техните рамки или извън тях.

— Те са най-важните ни очи в Северна Корея и Китай, Джеймс — напомни му Мур. — И са верни съюзници.

— Знам, Артър — не беше излишно от време на време да се осведомяват какво става в Китайската народна република. ЦРУ срещаше огромни затруднения да проникне в тази страна. — Просто ми се ще да не се отнасят толкова лекомислено към убийствата.

— Те действат по строго определени правила и както изглежда, и двете страни се съобразяват с тях.

И в двете страни, изглежда, убийствата се извършваха с позволение от най-високо равнище. Не че това имаше някакво значение за жертвите. „Мокрите“ операции бяха в разрез със същността на тяхната работа, която бе събиране на информация. Някои хора понякога го забравяха. Но ЦРУ и КГБ го съзнаваха много добре, поради което двете служби се бяха разделили с тази практика.

Но когато дадена информация плашеше или по някакъв друг начин смущаваше политиците, които контролираха разузнавателните служби, шпионските екипи получаваха заповеди да вършат неща, които обикновено се мъчеха да избягват. Тогава обикновено действаха чрез подставени лица или наемници, главно…

— Артър, ако КГБ иска да убие папата, как според теб ще постъпи?

— Няма да го направи чрез свой човек — каза Мур. — Прекалено опасно е. Може да предизвика политическа катастрофа, нещо като торнадо, което да връхлети самия Кремъл. Без съмнение ще съсипе политическата кариера на Юрий Владимирович, така че не вярвам той да поеме подобен риск, каквато и да е каузата. Властта е много важна за него.

Заместник-директорът на разузнаването кимна.

— Прав си. И аз смятам, че скоро ще се откаже от председателския пост. Няма начин. Няма да му позволят да скочи от шефското място в КГБ начело на партията. Би било прекалено зловещо, дори за тях. Те още не са забравили Берия — не и хората в Политбюро.

— Това е идея, Джеймс — каза Мур, поглеждайки през прозореца. — Чудя се колко още му остава на Леонид Илич.

Здравословното състояние на Брежнев бе непрестанна грижа за ЦРУ, всъщност всички във Вашингтон проявяваха интерес.

— Андропов е най-добрият показател за това. Със сигурност знаем, че той ще заеме мястото на Брежнев. Щом стане ясно, че Леонид Илич ще се отправи към последното си пътуване, Андропов ще смени поста си.

— Добро разсъждение, Джеймс. Ще уведомя за това Държавния департамент и Белия дом.

Адмирал Гриър кимна.

— За това ни плащат. Да се върнем към папата — предложи той.

— Президентът още задава въпроси — потвърди Мур.

— Ако предприемат нещо, няма да използват руснак. Политическият риск е много голям, Артър.

— Изцяло съм съгласен с теб. Но какво следва от това?

— Те използват българите за мокрите работи — каза Гриър.

— Колко българи ходят на поклонение в Рим според теб?

— За жалост не може да поискаме от италианците да проверят. Ще се разчуе, а не може да го позволим. Ще изглежда много глупаво в печата. Не бива да го правим, Джеймс.

Гриър въздъхна дълбоко.

— Да, знам, не и без да сме сигурни.

— Да, Джеймс, не и без да сме сигурни, защото сега не знаем нищо, по дяволите, абсолютно нищо.

„Колко щеше да е хубаво — помисли си съдия Мур, — ако ЦРУ беше вездесъщо като във филмите или както смятат противниците му. Не през всичкото време. Само понякога.“ Във всеки случай те не бяха.

Следващият ден започна в Москва по-рано, отколкото навсякъде другаде. Зайцев се събуди от алармата на будилника, измърмори, изпсува като всеки работник по света и се завлече към банята. След десет минути пиеше сутрешния си чай и ядеше черен хляб с масло.

На по-малко от километър от тук семейство Фоли правеха почти същото. Ед реши за разнообразие да хапне кифла с масло и желе от грозде заедно с кафето. Към него се присъедини малкият Еди, който остави за момент Бабанката и „Трансформерите“. Очакваше с нетърпение да тръгнат за предучилищната забавачка, която бяха организирали за децата от западните страни тук, в гетото, и където той показваше завидно майсторство с боичките и току-що доставените конструктори, освен че бе шампион по въртене в клас.

Каза си, че днес може да си почине. Срещата бе насрочена за вечерта и на нея щеше да отиде Мери Пат. След около седмица… може би… операция БЕАТРИКС ще е приключила и той отново ще си отдъхне, оставяйки агентите си да се оправят в тоя отвратителен град. Без никакво съмнение скапаните „Ореоли“ от Балтимор се класираха за плейофите и щяха да се срещнат с „Филаделфия Финикс“, а неговите „Бомбъри“ от Бронкс да се върнат в нисшата лига. Какво им ставаше на новите собственици? Как може богаташите да са толкова тъпи?

Трябваше да се придържа към обичайното пътуване с метрото. Ако КГБ го следеше, щеше ли да им направи впечатление, че взима точно определен влак? На този въпрос нямаше отговор. Ако опашката му се състоеше от двама агенти, единият можеше да остане на перона, след като влакът потегли, и да отбележи времето по часовника на спирката, по който се ръководеха влаковете и който бе единственото нормално нещо тук. Хората от КГБ бяха ли чак толкова добри? Точността бе германско качество, но ако копелетата успяваха да накарат влаковете да се движат с такава точност, тогава и КГБ можеше да го забележи, а спазването на разписанието му бе помогнало да се свърже със Заека.

„Да му се не види и шибаният живот!“ — възнегодува за кратко Фоли. Но той бе наясно с това, преди да приеме назначението в Москва, а тук не беше ли вълнуващо? „Да, вероятно и за Луи Шестнайсети е било така вълнуващо, докато са го карали с каруцата към гилотината“ — помисли си Ед-старши.

Един ден щеше да изнася лекции за това във Фермата. Надяваше се да оценят подобаващо колко труд е хвърлил, за да състави урочния план в лекцията за неговата операция БЕАТРИКС. Е, можеше и да ги впечатли поне малко.

След четирийсет минути той си бе купил вестник „Известия“ и се носеше с ескалатора към перона и както винаги се правеше, че не забелязва погледите, които руснаците му хвърляха, възползвайки се от възможността да видят на живо американец, сякаш беше същество от зоопарка. Подобно нещо не би се случило с руснак в Ню Йорк, където имаше представители на какви ли не етнически групи, особено върху шофьорските седалки на такситата.

Денят започна както обикновено. Госпожица Маргарет се зае с грижите за децата, а Еди Бийвъртън чакаше пред вратата. Обичайните прегръдки и целувки за довиждане с децата и родителите тръгнаха за работа. Ако Райън мразеше нещо, то бе именно този момент от деня. Само да бе успял да убеди Кети да купят апартамент в Лондон, работният им ден сега щеше да е по-кратък с два часа. Кети обаче се възпротиви, тя държеше да има зеленина, където хлапетата да играят. Много скоро нямаше да виждат слънцето, докато отиват на работа, а не след дълго и в по-късните часове.

След десетина минути се бяха настанили във вагона първа класа и пътуваха на северозапад към Лондон. Кети четеше своето медицинско списание, а Райън — „Дейли Телеграф“. Имаше статия за Полша и Райън забеляза, че репортерът бе много добре осведомен. Статиите в британските вестници се отличаваха с далеч по-малко празнословие от тези във „Вашингтон Поуст“ и Джак изведнъж осъзна, че съжалява за това. Тоя тип знаеше много или бе добър в анализа. Полското правителство наистина се намираше натясно и го притискаха все повече и повече. Споменаваше се и за папата, който се бе загрижил за свободата на родината си и за своя народ, а това, изтъкваше репортерът, можеше да предизвика големи трусове.

„Самата истина“ — помисли си Джак. Лошата новина бе, че се е разчула. Откъде ли е изтекла информацията? Името на журналиста му бе познато. Той бе специалист по международна политика, по-специално европейската. И така, кой се е раздрънкал? Някой от Форин Офис? Там служителите, общо взето, бяха умни, но подобно на американските си колеги във Фоги Ботъм понякога говореха, без да мислят, а тук това можеше да стане на чаша бира в ъгловото сепаре на някоя от хилядите приятни кръчми, където правителствен служител да подхвърли нещо или умишлено, или за да покаже пред медиите колко е умен. Дали ще падне някоя глава заради тая издънка? — чудеше се Райън. Трябваше да го обсъди със Саймън.

Освен ако информаторът не бе самият Саймън. Той бе старши служител и се харесваше на шефа си. Дали Базил не бе наредил да подхвърлят на медиите информация? Или и двамата познаваха някое момче в Уайтхол и му бяха наредили да изпие една бира с някой тип от „Флийт Стрийт“38?

Или журналистът бе много умен и бе събрал сам две и две? Умниците не работеха само в Сенчъри Хаус, както в Америка не всички умници бяха в Ленгли. Всъщност талантливите отиваха там, където са парите, тъй като и умните хора искаха да притежават големи къщи и да почиват в луксозни курорти като всички останали. Онези, които избираха държавната служба, знаеха, че животът им ще е удобен, но не разточителен. А най-кадърните от тях бяха наясно, че имат дълг към страната си, поради което се срещаха и умни хора с униформи или с оръжие и значки. В неговия случай той се бе справил отлично в областта на финансите, но това не го удовлетворяваше. Следователно не всички хора с талант се интересуваха единствено от пари. Някои търсеха приключения.

„Затова ли се захвана с тая работа, Джак?“ — питаше се той, докато влакът навлизаше на гара Виктория.

— За какво си се замислил така дълбоко тая сутрин? — попита жена му.

— Какво? — опомни се Джак.

— Познавам по погледа ти, скъпи — каза тя. — Занимава те нещо важно.

— Кети, ти очен хирург ли си или психолог?

— За теб съм психолог — отвърна тя с игрива усмивка.

Джак стана и отвори вратата на купето.

— Хайде, миледи. Чакат те очи за оправяне, а мен ме чакат тайни за разгадаване — той направи път на жена си да излезе от купето. — Научи ли нещо ново от списанието, което чете по пътя?

— Едва ли ще разбереш.

— Сигурно — съгласи се Джак, слизайки от вагона.

Взеха синьо такси вместо обичайното черно.

— Болница „Хамърсмит“ — каза Райън на шофьора, — а след това улица „Уестминстър“ 100.

— МИ-6, така ли, сър?

— Моля? — попита Райън невинно.

— Там, където е работел Джеймс Бонд, сър — каза шофьорът и се захили, след което подкара колата.

Е, помисли си Райън, табелката на магистралата след изхода от парка „Джордж Вашингтон“, където се намираше ЦРУ, вече не носеше надписа ДЪРЖАВНА АДМИНИСТРАЦИЯ. На Кети й стана смешно. Нямаше никакви тайни за лондонските таксиджии. Кети се измъкна до големия подлез към „Хамърсмит“, след което шофьорът обърна таксито и подкара към Сенчъри Хаус. Райън влезе през вратата, мина покрай старши сержант Кандъртън и се качи в кабинета си.

Веднага щом влезе през вратата, преди да свали шлифера си, той пусна „Дейли Телеграф“ върху бюрото на Саймън.

— Прочетох я, Джак — каза веднага Хардинг.

— Кой се е разприказвал?

— Не съм сигурен. Вероятно Форин Офис. Уведомиха ги за това. А може да е някой от кабинета на премиера. Сър Базил не е никак доволен — увери го Хардинг.

— Никой не е звънял в редакцията на вестника, така ли?

— Не. Не знаехме нищо, преди да излезе тая сутрин.

— Смятах, че тукашният печат поддържа по-сърдечни отношения с правителството.

— Общо взето, е така, което ме навежда на мисълта, че е излязло от кабинета на премиера.

Изражението на Хардинг беше съвсем невинно, но Джак се усети, че се опитва да прочете мислите му. Жена му я биваше в това повече от него. Имаше чувството, че Хардинг не е напълно откровен, но той лично нямаше причина да се оплаква, нали така?

— Нещо ново нощес?

Хардинг поклати глава.

— Нищо впечатляващо. Няма новини и за операцията БЕАТРИКС. Каза ли на жена си за предстоящото пътуване?

— Да, но както споделих с теб, от нея не мога да скрия нищо.

— С повечето жени е така — каза Хардинг и се разсмя.

Зайцев се настани както винаги на бюрото си, заварвайки обичайната купчина от шифрограми, които се различаваха само в подробностите, но всъщност бяха едни и същи: съобщения от тайни агенти с информация от чужди граждани на всякакви теми. Той съхраняваше в паметта си имената на стотици оперативни служители и хиляди факти, включително истинските имена на част от агентите и псевдонимите на много, много други.

Както всеки работен ден, се зае да изчете сутрешните съобщения, преди да ги разпрати по етажите, напрягайки обиграната си памет да запечата най-важните подробности.

В някои от шифрограмите, разбира се, се съдържаше и прикрита информация. Подозираше, че в ЦРУ имат внедрен агент, но всичко, което Зайцев знаеше за него, бе псевдонимът му ТРОМПЕТ. Дори данните, които съобщаваше, бяха закодирани с помощта на няколко шифъра, включително еднократен код. А информацията отиваше директно до полковник на шестия етаж, който бе специалист по ЦРУ и работеше в тясно сътрудничество с Второ главно управление. Следователно по пътя на логиката можеше да се заключи, че ТРОМПЕТ снабдява КГБ със сведения, от които се интересуваше Второ главно, а това бе агентурната мрежа на ЦРУ в Москва. Кръвта му се смрази само от мисълта за това, но той бе предупредил американците за сигурността на техните комуникации и силно се надяваше, че шифрограмите, свързани с него, ще бъдат известни на ограничен кръг от хора. Освен това ТРОМПЕТ получаваше големи суми пари, което означаваше, че не е измежду старшите служители на ЦРУ, които според Зайцев трябваше да са много добре платени. Един идеологически мотивиран агент би бил причина за притеснение, но в Америка нямаше такива, поне той не бе чувал, а ако имаше, щеше да разбере, нали така?

След седмица, а може би и по-рано щеше да е на Запад в безопасност, мислеше си Зайцев. Надяваше се жена му да не изпадне в шок, когато й съобщи за плановете си. Тя нямаше роднини. Майка й бе починала предната година за голямо съжаление на Ирина, нямаше ни братя, ни сестри, които да я задържат тук. Не се чувстваше щастлива от работата си в ГУМ-а заради огромната корупция там. А той щеше да й обещае мечтаното пиано, което дори постът му в КГБ не можеше да осигури, толкова лошо бе снабдяването тук.

Зае се с обработването на книжата, малко по-бавно от обикновено, макар не прекалено. Малко бяха работягите в страната му, включително в КГБ. В Съветския съюз имаше следната цинична поговорка: „Те се правят, че ни плащат, ние се правим, че работим.“ Този принцип действаше и при тях. Ако човек работеше свръхнормата, на следващата година я повишаваха, без да подобрят условията на труд. Затова малцината, които се трудеха здраво, се забелязваха и ставаха герои на социалистическия труд.

Малко след 11:00 часа полковник Рождественски се появи в комуникационния център. Зайцев долови погледа му и му махна.

— Да, другарю майор? — попита полковникът.

— Другарю полковник — каза той тихо, — напоследък не са идвали съобщения за шест-шест-шест. Има ли нещо, което трябва да знам?

Въпросът изненада Рождественски.

— Защо питаш?

— Другарю полковник — продължи Зайцев със смирен глас, — доколкото разбрах, операцията е важна, а аз съм единственият офицер за свръзка. Да не би да съм действал неправилно?

— А — успокои се Рождественски. — Не, другарю майор, нямаме никакви оплаквания от работата ти. Операцията вече не изисква тоя вид свръзка.

— Разбирам. Благодаря, другарю полковник.

— Изглеждаш уморен, майор Зайцев. Някакви проблеми?

— Не, другарю. Предполагам, че ще мога да ползвам отпуската си. През лятото не успях да отида на почивка. Една-две седмици отдих ще ми се отрази добре преди началото на зимата.

— Разбира се. Ако имаш трудности, се обади да оправим нещата.

Зайцев успя да пусне благодарна усмивка.

— Благодаря, другарю полковник.

— Справяш се добре, Зайцев. Всички хора се нуждаят от почивка от време на време, дори служителите в Държавна сигурност.

— Още веднъж ви благодаря, другарю полковник. Служа на Съветския съюз.

Рождественски кимна и излезе. След като изчезна през вратата, Зайцев пое дълбоко дъх и се върна към работата си, опитвайки се да запомни съобщенията… но не заради Съветския съюз. „Ясно — помисли си той. — Операция шест-шест-шест вече се движи чрез куриер.“ Не научи нищо ново за нея, но току-що разбра, че тя е в пълен ход. Те наистина щяха да го направят. Чудеше се дали американците ще успеят да го измъкнат навреме, за да я предотврати. Информацията бе в ръцете му, но не можеше да направи нищо. Като древната Касандра, дъщерята на цар Приам в Троя, която е знаела какво ще се случи, но не е била в състояние да предупреди никого, за да го предотврати. Касандра бе разгневила боговете по някаква причина и те й бяха пратили като отплата това проклятие, а с какво той го бе заслужил? Изведнъж Зайцев изпита гняв заради неефективността на ЦРУ. Само че той не можеше да вземе самолета на „Пан Ам“ от летище „Шереметиево“, нали така?