Чист грях

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Едуин Бут изпълни първо сцена от „Хамлет“, последвана от нещо по-леко: комедия на нравите, току-що пристигнала от Лондон. Театърът, макар и не толкова голям, не отстъпваше по великолепие на най-прекрасните си европейски събратя — тапицирани с червено кадифе седалки, украсен със стенописи таван, превъзходни кристални полилеи, гарнирани с имитация на злато ложи, елегантно облечена, ослепителна с бижутата си публика.

Едуин Бут, завърнал се на сцената след едногодишно отсъствие, причинено от извършеното от брат му убийство на президента Линкълн, беше във върхова форма.

Флора и Адам наблюдаваха представлението от една от разположените на най-добрите места ложи и се наслаждаваха на първата вечер, в която излизаха заедно. Те очевидно привличаха погледите, но това беше нещо обичайно за граф дьо Шастлю, а според слуховете красивата дама до него трябвало да замести съпругата му. Въпреки че клюкарската поредица на „Хералд“ все още се печаташе, докато мистър Бут се вълнуваше на сцената, и нямаше да се появи по-рано от сутринта на следващия ден, вълнуващите новини се бяха разпространили сред висшето общество още след обяд.

Журналистът на „Хералд“ беше споменал за станалия в „Тифани“ анекдот само пред тесен кръг приятели, изисквайки от тях дискретност, а те от своя страна, разбира се, бяха споменали също така дискретно пред още няколко души и т.н.

По време на антракта, веднага след запалването на светлините, оттук-оттам от залата, към Флора и Адам се насочиха театрални бинокли. Собствениците им гледаха към тях без никаква свян. Привикнала да бъде обект на наблюдение, младата жена просто реши, че американската публика има навик да показва по-открито любопитството си. Адам от своя страна отдавна се беше научил да не обръща внимание на интереса, който предизвикваха както видът му, така и развратният му начин на живот. Но когато някои от наблюдателите започнаха да сочат към тях и после да шепнат нещо на съседите си, Флора се наведе напред и измърмори:

— Това не може да е заради бижутата ми — тук има десетки хора с повече диаманти по тях, в това число и мъже. По какво са се захласнали всички?

— Ти наистина си смайваща, скъпа, а може би и Хамлет ги е отегчил — отвърна нехайно младият мъж, като обхождаше с поглед партера и ложите. — Нямам търпение за следващото — паузата, която направи беше едва забележима, — действие, — довърши той.

Погледът му се върна към ложата, в която мозъкът му беше регистрирал зловещ образ. Руса коса, до болка позната диадема с големи диаманти — една жена, която се накланяше кокетно към рамото на седящия срещу нея мъж.

Тя се разсмя и отметна назад глава, скъпата украса за глава, купена с неговите пари, привлече като магнит светлината от всички полилеи.

Неговата съпруга.

Стомахът на Адам се сви. Тя винаги беше произвеждала подобен ефект върху него, като че беше демон, който отново се появяваше в живота му.

Беше невъзможно да не ги е забелязала при положение, че толкова много бинокли бяха насочени към тях. Кога ли беше пристигнала в Саратога? Защо беше дошла? Нима нямаше приеми, които да привлекат вниманието й? А да не би Каулес да беше загубил интереса си към нея? Защо се беше върнала?

Тъй като познаваше добре злия език на Изолда и не искаше да рискува Флора да срещне съпругата му, той предложи:

— Защо да не отида и да донеса шампанско? Във фоайето е такава блъсканица, че може да те смачкат.

И действително беше така. Той с мъка си проправи път до бара, разположен под две огромни, посадени в саксия палми във фоайето и помоли за бутилка шампанско и две чаши.

Нямаше никакво съмнение коя беше жената, която влезе в ложата им, помисли си Флора. Портретът на Винтерхалтер беше напълно достоверен. Тя беше точно като грациозния идеален образ, който беше видял в имението на Адам — деликатна, с бяла, нежна кожа, с лице във формата на сърце и огромни очи на кошута, а изящното й като на нимфа тяло беше най-доброто, което можеше да си пожелае да има една жена и което пасваше прекрасно за наложилата се по време на Втората империя мода на рокли с много широки поли. Художникът обаче не беше изобразил злобата, която се четеше в погледа й.

— Чувам някакви слухове, че съпругът ми обещал да се ожени за вас — каза хладно графиня дьо Шастлю, докато слизаше по няколкото покрити с килим стъпала. — Реших да дойда, за да ви помогна да научите истината по този въпрос.

Тя седна така, че да могат да я виждат от всички страни и се усмихна на Флора като че нищо не се беше случило.

Внезапната поява на Изолда, която трябваше да бъде в Европа, смути Флора, но тя отдавна беше свикнала с ехидността на аристократичните си събеседници, така че успя да отговори с привидно спокойствие:

— Струва ми се, че би трябвало да ви кажа, че това изобщо не е ваша работа, но в действителност мисля, че сте закъснели с няколко години и вече по никакъв начин не бихте могли да повлияете на плановете на Адам.

— Боже, колко сме язвителни — отвърна Изолда, но усмивката й определено беше малко изкуствена. — Чух, че сте привличали доста вниманието в „Мейфеър“ — Адам винаги си е падал по опитни жени.

— Очевидно говорите така от собствен опит. Баронът с вас ли е?

Порцелановото лице на Изолда леко порозовя, а студенината в тона й изчезна:

— Адам няма да може да се ожени за вас, защото е женен за мен, а Франция не признава разводите. Реших да изясним този въпрос.

Въпреки че Флора знаеше, че Изолда нямаше да сътрудничи на Адам, тези думи пресякоха всякакви по-нататъшни илюзии.

— Явно не успяхте да постигнете целите си с барона? — каза с лека арогантност в гласа Флора. — Адам ще бъде разочарован да го чуе.

— Каква кучка.

Светлосините очи на Изолда придобиха високомерно изражение.

— За ваша информация — животът ми не ви засяга.

— Нито пък моят може да бъде повлиян от вас. Предлагам да отидете да заплашвате някой, който по-лесно би се поддал на заплахите ви — отвърна Флора, привикнала на арогантността във висшето съсловие. — Справяла съм се с бедуини и с китайски бандити, въоръжени с нещо по-съществено от злите ви намерения. Сбъркали сте в избора си на човек, който бихте могли да уплашите.

— Мога да превърна живота ви в ад.

Изолда седеше изпъната като струна, гласът й се беше превърнал в шепот.

„Вече го направи“ — помисли си Флора.

— Вече не — отвърна вместо това тя. — Пристигнахте твърде късно.

— Струва ми се, че всъщност е твърде късно за вас.

Усмивката на Изолда се появи отново на лицето й.

— Защо не оставя Адам сам да ви обясни всичко утре?

Мина доста време, преди Адам да успее да си проправи път през гъстата тълпа и да се добере до втория етаж.

Докато крачеше забързано по коридора, от който се влизаше в ложите, той чу гласа на Изолда преди още да я беше видял. Само за секунда през главата му преминаха всевъзможни планове за действие, като всички те не бяха нито етични, нито законни. Беше далеч от усмивката, когато вдигна кадифената завеса в задната част на ложата им. Лицето му беше мрачно като на палач.

И двете жени обърнаха глави към него при влизането му. Физиономията на Флора изразяваше облекчение, а тази на Изолда — злоба, точно както си я спомняше.

— Добър вечер, скъпи — изгука съпругата му. — Дойдох да видя пръстена, който си купил на тази сладурана. Това е най-новата клюка в града. Не знаехте ли? — попита невинно тя, когато веждите му се събраха заплашително. — Той е толкова щедър — добави тя, като се обърна към Флора с подигравателна усмивка.

— Какво правиш тук? — попита рязко Адам, застанал с мрачен, заплашителен вид в задната част на ложата.

— Просто проявявам общителност. Слушах толкова много за новата ти любовна афера, че просто реших да се запозная с милото момиче.

— Никога не си знаела какво е общителност, Изолда, така че ако обичаш, напусни.

— Нима няма да ме целунеш за добре дошла в къщи, скъпи? Чакам с нетърпение да се върна сред здравословния въздух на Монтана.

— Сменихме ключалките след последното ти напускане, Изолда. Затова по-добре си спести пътните разноски дотам.

— Предполагам, че възнамеряваш да направиш тази жена новата домакиня на имението си?

— Намеренията ми не ти влизат в работата.

Тя вдигна вежди.

— Боже, Боже, струва ми се, че и тя каза същото.

— В такъв случай вече си предупредена два пъти, Изолда. Ако не искаш да излезеш оттук, ще го сторим ние. Нямам за какво да разговарям с теб.

— Ами дъщеря ни?

— Какво те интересува за нея?

В гласа му обаче се долавяха напрегнати нотки.

— Дойдох, за да прекарам малко време със скъпата Люси.

— Какво си замислила, по дяволите — изръмжа младият мъж. — Та ти не си прекарала и пет минути насаме с нея откакто е родена.

— Открих, че ми липсва страшно.

— Ако баронът не е съдействал достатъчно за попълването на банковата ти сметка, Изолда, ще бъда щастлив да ти помогна. Но не включвай Люси в плановете си. Не искам да разрушаваш живота й отново. Това, което направи досега е предостатъчно.

— А моята майчина любов, нуждата ми да се грижа за нея?

Изолда погледна мъжа си. Изражението й беше сантиментално.

— Не можеш да ми откажеш това.

— Би трябвало да гледаш на театъра като на новото си призвание — рече саркастично Адам. — Тъй като аз не съм толкова добър актьор като теб — продължи той с равен, безизразен глас, — ще изложа позицията си без увъртане. Стой далеч от Люси. Не искам отново да я нараним.

— Очевидно днес не си настроен разумно — заяви любезно Изолда и стана от стола си, а диамантите й проблеснаха.

— Ако да бъда разумен за теб означава да ти давам всичко, което поискаш — каза тихо той, застанал неподвижно като статуя, — тогава — не, не съм. И никога вече няма да бъда.

— Не бих ви съветвала да си купувате чеиз — обърна се Изолда към Флора. — Този път наистина си намерил големи цици, скъпи — каза подигравателно тя, застанала с лице към Адам, докато бавно изкачваше няколкото стъпала към изхода.

— Господи, Изолда. Какво по дяволите ти става — изръмжа той.

— Ще заприлича на крава, когато забременее — присмя се тя и мина край него, обгърната от облак парфюм и тюл в прасковен цвят, а усмивката й беше леденостудена.

— Съжалявам — каза с въздишка Адам, като се приближи към Флора и остави бутилката и чашите на един стол. — Бих искал да ти спестя нейната грубост и злоба.

— Виждала съм и други като нея — отвърна, изпълнена със сарказъм Флора.

Сега, след като се беше запознала лично с Изолда, симпатията й към него бе станала още по-голяма. Жената на Адам се беше оказала много по-порочна, отколкото бе предполагала.

— Не се притеснявай, скъпи, почти невредима съм. Но какво ще правим с Люси? — попита тихо тя. — Колко опасна може да бъде Изолда за нейното спокойствие?

Адам се отпусна на стола до нея, протегна напред крака, облегна глава назад върху облегалката и затвори за момент очи.

— Приказките й за майчинска загриженост ми действат като сигнал за опасност — прошепна той. — Нямаше да й повярвам повече, ако беше казала, че възнамерява да стане монахиня.

Той се обърна към Флора и я погледна.

— Мисля, че трябва да тръгнем още утре. Каквито и намерения да има Изолда, преговорите с нея трябва да се водят по-далеч от Люси. Представата ми за Изолда в ролята на грижовна майка ме кара да проверя дали съм заредил оръжието си.

— След тези няколко дни, прекарани сред висшето общество, започвам да мисля за Монтана като за рай.

„Както и след петте минути с Изолда“ — допълни на ум тя.

— Ще бъда готова с багажа си след петнайсет минути — усмихна се Флора. — Дойдох тук с единствената цел да те намеря и мисията ми вече е изпълнена.

Адам се ухили.

— Откровена жена.

— Увъртанията не са силната ми страна.

— След Изолда това е истинска благодат за мен. Искаш ли шампанско?

Флора поклати глава.

— По-добре иди да видиш как е Люси.

— И аз мисля така. Ще те изпратя до вас и ще дойда да те взема сутринта. Искам да тръгнем рано.

След като пожела „Лека нощ“ на Флора, Адам се върна в „Кларъндън“ и намери Люси спокойно заспала. Той обясни на готвачката, че ще тръгнат по-рано, отколкото бяха предвиждали и че тя при никакви условия не трябва да пуска Изолда в апартамента. След това кочияшът му го отведе до хиподрума, за да даде указания на кочияшите във връзка с предстоящото пътуване на конете. Ако беше прекалено трудно да подготвят всичко до сутринта, каза им той, можеха да го последват по-късно.

Джоузеф го увери, че конете ще бъдат готови до зазоряване, така че следващото, което трябваше да направи, беше да отиде на гарата и да каже да приготвят за пътуване както пътническия му вагон, така и този, играещ ролята на конюшня. Там го успокоиха, че в пет и половина вагоните ще са в готовност за закачане към влака за Чикаго, който щеше да потегли в осем и половина.

След това Адам се отби в „Морисей“, за да се сбогува с приятелите си. Очакваха го по-късно тази вечер за няколко игри на покер. Те също бяха чули за случката в „Тифани“ и го посрещнаха с типичните за подобни компании грубовато-цинични поздравления по повод брачните му намерения. След като радостно изпи с тях чаша уиски и прие с усмивка закачките им, той им разказа за срещата си с Изолда в театъра и ги предупреди за внезапното си заминаване.

— Постъпката ти е разумна — отбеляза Колдуел и взе една пура от кутията с овлажнител на масата. — Обаче купуването й ще ти коства една прилична сума.

— Заслужава си всеки цент, повярвай ми — отвърна Адам.

— Трябваше да го направиш преди това — обади се един банкер от Атланта. — Сега, след като вече си си намерил друга, тя ще те разори.

— От опит ли го знаеш, Грант? — осведоми се със закачлив тон един милионер, производител на железопътни линии.

Всички знаеха колко много беше струвала на Грант Пътнъм втората му съпруга.

— Нямам нищо против един милион, но Уини беше дяволски алчна, особено за дама от района на Начез Трейси. Аз осигурявам високия стандарт на всичките й роднини-безделници.

— Но затова пък имаш истинска утеха в дома си — отбеляза Колдуел. — Аз не мога да кажа коя от четирите ми съпруги ме е утешавала най-добре.

— Ей, момчета, искам да ви напомня, че сред нас има и такива, които все още обичат жената, за която са се оженили още в началото — заяви бодро един конгресмен от Ню Йорк.

— Нямам нищо против първите съпруги, Тейлър. Просто казвам, че е дяволски трудно да намериш съвършената — отвърна със стокаратова усмивка Колдуел. — Не че не съм се опитвал.

— Тъй като баща ми избра моята първа съпруга — обади се Адам, — това ще бъде за мен първият и последен път.

— Звучиш като влюбен мъж — избумтя Колдуел. — Изпрати ни покани за сватбата, щом получиш разрешението за анулиране от Ватикана.

— Познавам един адвокат във Вашингтон, който би могъл да ти помогне — каза конгресменът. — Нарича се Том Бартън. Успя без проблеми да уреди анулирането на двайсетгодишен брак с шест деца. Каза, че всичко тръгнало като по мед и масло, щом била предложена прилична сума.

— Ще кажа на Джеймс да влезе във връзка с него, въпреки че ще имам нужда и от парижки адвокати — обади се Адам. — Но все пак — благодаря, бързината е от голямо значение за мен.

— Твоята дама е истинска красавица. Желаем ти щастие — каза конгресменът. — Но с твоя късмет, дявол да го вземе, ти нямаш нужда от нашите пожелания.

— Въпреки това — благодаря — отвърна младият мъж. — А покани наистина ще изпратим, така че планирайте едно пътуване на запад по някое време тази година.

— Ще се наложи да минем из доста несигурни места. Чух, че червените облаци отново създавали проблеми.

— Ще осигуря ескорт, ако е нужно — увери ги Адам. — Лакотите са наши врагове по традиция.

Той обаче не спомена, че миналата година те бяха дошли при тях с подаръци, тъй като също имаха нужда от съюзници. Никой от тези мъже нямаше да го разбере.

— Все забравям името на твоите…

— Абсароки — намеси се любезно Адам, за да помогне на Грант Пътнъм, който не знаеше как по-учтиво да спомене за индианската му кръв.

За повечето жители на източните щати индианците бяха или благородни диваци, или опасни диваци, без да правят разлика за племенна принадлежност или индивидуални особености.

— Дявол го взел, баба ми беше от племето на команчите, Грант — отбеляза Колдуел. — Така изглежда родословното дърво на всички, които са се преселили по-рано на запад, в противен случай изобщо нямаше да имат родословно дърво. Не е нужно да се разсипваш от любезности само защото кожата на Адам е малко по-тъмна от тази на останалите, косата му — дълга, а на ушите му висят обици, като че е някоя циганка. Той е просто човек като всички нас, макар и да е прекалено добър играч на покер за банковата ми сметка. И да знаеш, Адам, щом веднаж се качиш на влака за Монтана, аз също мога да се надявам да спечеля нещо.

— А аз ще се чувствам много по-спокоен, когато разстоянието между мен и Изолда се поувеличи — каза Адам, като се изправи от стола си. — Лека нощ, господа.

Той се усмихна.

— Ще се видим на сватбата ми.

Докато вървеше по улица „Матилда“, която водеше към „Кларъндън“, Адам прехвърляше в ума си колко време му оставаше за приготвянето на багажа. Беше казал на мисис Ричардс да събере само малко дрехи и други неща от първа необходимост за себе си и за Люси. Той сам щеше да се погрижи за своите вещи. Вагонът му беше добре зареден, а това, което оставеха, прислугата на хотела щеше да опакова и да изпрати по-късно.

Най-належащото в момента беше да се погрижи да отдалечи Люси от Изолда. Тъй като познаваше добре невероятния егоизъм на жена си, той беше сигурен, че каквито и да бяха плановете й относно дъщеря им, те нямаше да бъдат в полза на детето.

Обзет от мисли по предстоящото пътуване, Адам не забеляза човека, който го следваше от известно време. По улицата все още имаше доста хора, които се наслаждаваха на лятната нощ въпреки късния час. Баловете, организирани от хотелите, бяха в разгара си. Из въздуха се носеше музика, чуваха се смехове и откъслечни разговори. Той беше единственият забързан сред спокойно разхождащите се хора.

След като отмина хотел „Гранд“, тълпата започна да оредява. Младият мъж случайно забеляза проблясващите през клоните на брястовете звезди. От градината на хотел „Кларъндън“ насреща се носеше уханието на цветя, лятната нощ беше наистина идилична. Пред него блещукаха светлините на главния вход на хотела. Още няколко минути и…

Отекна изстрел и разкъса нощното спокойствие.

Младият мъж се хвърли на земята и се претърколи. Беше развил чувството за самосъхранение до много високо ниво благодарение на вечните набези и военни походи. Даде ответен изстрел още докато залягаше. Револверът, който носеше в кобур на рамото си от спречкването си с Франк Сторхъм, припламна в мрака. Предполагаше, че нападателят му е Франк, въпреки че тъмната фигура, която се плъзна зад ствола на бряста се скри веднага от погледа му.

Виковете на пешеходците, уплашени от изстрела, замлъкнаха и улицата внезапно опустя, като че тълпата бе отнесена от вълната на страха. Портиерът бе изчезнал от входа на „Кларъндън“. Нощта беше невероятно тиха. Далечните светлинки, носещи се от верандата на хотела, бяха единственото осветление под сенчестите брястове.

— За малко да те улуча, индианецо!

Въодушевен глас. Гласът на Франк.

— Ще те убия, когато най-малко очакваш. Проклет да съм, ако не го направя!

Полицаят на Саратога нямаше да му помогне особено. Освен това Франк надали щеше да се покаже и да застане лице в лице с него сега, след като беше разбрал, че мишената му също бе въоръжена. Можеше да изчака Франк да се измъкне, но това означаваше да остави тила си незащитен срещу един опасен враг, който можеше да реши да ги нападне по всяко време — може би дори на отиване към гарата или по време на пътуването им към къщи.

Следователно трябваше да се справи с Франк Сторхъм сега.

Нямаше кой знае какъв избор.

Докато зареждаше револвера си, младият мъж прецени разстоянието, което го делеше от дървото от другата страна на улицата — около двайсет и пет метра равна, открита местност, огряна от луната… но и засенчена от брястовете. Именно тяхната сянка щеше да му помогне, пък и предполагаше, че Франк както винаги беше пиян. Това беше всичко, на което можеше да разчита по време на пробега си през този къс ничия земя.

Той пъхна зареденото оръжие обратно на мястото му и огледа улицата за последен път. Ненарушавана от нищо тишина. Изправи се, прескочи ниския плет, който му беше служил като прикритие, сниши се и ловко и бързо започна да напредва зигзагообразно, като се извиваше ту вляво, ту вдясно, за да избяга от свистящите край ушите му куршуми. Последните няколко метра измина пълзешком, прикрит зад няколко храста. Най-после видя тъмната форма, представляваща тялото на Франк и даде два изстрела.

Когато онзи извика пронизително, Адам вече се търкаляше надясно, после коленичи и стреля отново, хвърли се на земята, търкулна се пак, изправи се и стреля един след друг още три пъти в мишената, която сега се виждаше напълно.

След това видя как Франк Сторхъм се свлече бавно на земята — първо на колене, после ръцете му се отпуснаха край тялото и накрая бавно се строполи в цял ръст.

Не трябваше да усеща подобни зловещи тръпки — много пъти беше виждал пред очите му да умират хора. Абсароките бяха нападани непрекъснато от неприятелите си, бяха заобиколени от племена, желаещи да си присвоят земите им, така че непрекъснатото водене на война беше единственият начин да оцелеят.

Нед Сторхъм обаче беше наел истинска малка армия, която му даваше възможност не само да защитава своите пасища, а и да посяга към тези на съседите си. Щом научеше как беше умрял Франк, Адам предполагаше, че и на него ще му бъде нужна цяла армия, за да запази долината си. Това впрочем беше напълно възможно и без смъртта на Франк, но сега вече ставаше неизбежно и близко.

„Какъв пиян глупак“ — мислеше вбесен той, докато наблюдаваше увеличаващата се локва кръв под тялото на Франк. Този път брат му не стоеше зад гърба му да го пази, а той не беше достатъчно бърз, за да оцелее със собствени усилия. Дори и мъртъв обаче той все още си оставаше сериозна заплаха.

Адам пъхна револвера в кобура под рамото си и се отдалечи от хотел „Кларъндън“. Нямаше възможност да остане в Саратога за официалното разследване на случая, тъй като Изолда го преследваше по петите. Приближи се към хотела си откъм северната му страна и влезе през задната врата.