Чист грях

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Когато излязоха от града по посока на юг, видяха следите, оставени от голяма група конници — очевидно хората на Адам.

— Сигурно са открили местонахождението на Нед Сторхъм — каза графът, след като се качи отново на коня си. — Обикновено военните отреди не се движат през деня, на открито, а се стараят да прикрият следите си. Ако Нед беше наблизо, те нямаше да се показват.

— Дали ще ги настигнем? — попита Флора, явно загрижена.

— Напредват по-бързо, отколкото очаквах, но ние не сме много след тях.

Телеграмата, която Адам получи от своите хора, които следяха действията на Нед Сторхъм, даваше сведения не само за посоката, в която се движеше групата му, а и за нейната численост.

Петдесетте човека, наети да преследват индианци, със сигурност не бяха нещо повече от безредна сбирщина, мислеше Адам. Опитността им да действат с оръжие, смелостта им, както и доколко парите бяха достатъчно добра мотивация да се изправят лице в лице срещу врага, щяха да бъдат подложени на сериозно изпитание, когато се стигнеше до бойни действия.

Докато неговите хора, прекрасни бойци, бяха решени да защитават земите си дори с цената на своя живот. Освен това те бяха добре въоръжени, за разлика от повечето индианци, за които това беше сериозен проблем. Всички имаха хубави пушки и солиден запас от куршуми.

Този път шансовете им бяха приблизително равни.

Яздеха към скалите източно от големия завой на река Елк Ривър, където мислеха да заемат отбранителна позиция и да изчакат групата на Нед Сторхъм.

Утрото беше прекрасно, топло и слънчево. Нищо във въздуха не напомняше за настъпващата есен. Лятото като че не искаше да си отиде от прекрасните ловни земи на север, от земите, които неговият народ трябваше да защищава с кръвта си от незапомнени времена, мислеше си Адам, загледан в плодородната прерия, която се простираше още по на север, заобиколена от всички страни от неясните сини очертания на планините. Нед Сторхъм нямаше право да претендира за тези хубави земи, нямаше право да нахлува в тях. Днес щяха да се изправят срещу него и с помощта на Ах-бадт-дадт-деах — да го разгромят.

През нощта разузнавачите донесоха вестта, че Нед влязъл във Форт Елис вчера следобед заедно с отряда си от петдесет човека и два вагона с боеприпаси и храни. Хората му нощували зад стените на форта.

На другия ден бяха изпратени други разузнавачи, за да следят прогреса на неприятелите. Очакваха ги да се приближат до позициите им в началото на следобеда. През изминалата нощ Адам и хората му бяха обсъдили плана на битката, определили местоположението на бойците, говорили за различните възможности, в случай, че започнат да отстъпват пред атаката на Нед, опитвайки се да предвидят всички превратности в предстоящата битка. След приключването на съвета, доволни, че не са пропуснали нищо, воините се увиха в бизоновите си кожи и заспаха. Утрешният ден нямаше да бъде лек за тях.

Заповедта на губернатор Смит, получена съвсем наскоро във Форт Елис, оказа неоценима услуга на Нед Сторхъм. Тъй като в района най-после беше изпратена редовна войска, губернаторът нареждаше милицията да бъде демобилизирана. Във въпросния официален документ той уверяваше доброволците в „сърдечната признателност и благодарност на народа на Монтана“.

След прочитането на заповедта разформированите отряди останаха с чувството, че им се полага нещо по-реално от „сърдечни благодарности“. Бяха тръгнали с обещанието да плячкосват индиански селища, но лятото се беше оказало изключително неблагоприятно за тях. За една вечер, с помощта на няколко двайсетлитрови бъчонки с уиски, Нед успя да засили още повече недоволството им. А след това предложи на мъжете, току-що загубили новите си шестмесечни договори, възможност да наваксат пропуснатото и да получат това, което правителството не бе успяло да им осигури, а именно — истински грабеж на индианско селище. Абсароките, които обитаваха долината Аспен бяха богати, притежаваха големи табуни коне и Нед Сторхъм обеща на бившите представители на милицията всичко, което намерят.

Към десет сутринта разузнавачите на Адам пристигнаха галопирайки в лагера, конете им бяха запенени, а вестите, които носеха — тревожни: Нед Сторхъм беше минал през селцето Уилоу Крийк, придружен от двеста въоръжени мъже.

Всички се спуснаха трескаво да подсилват импровизираните укрепления, необходими за отбраната, която им предстоеше, да издигат по-високо насипите, да се окопават по-дълбоко, а конете отведоха за по-сигурно в една съседна малка падина. Не беше нужно и да търсят друго, по-подходящо място — тези скали предлагаха единствената отбранителна позиция чак до долината Аспен. А нямаше време и да изпратят някого за помощ.

Бяха изпратени други разузнавачи, за да разберат накъде се движи отрядът на Нед. А след това започнаха да се подготвят за предстоящата битка — съблякоха всичко, освен панталоните и мокасините, изрисуваха телата и лицата си с бойни краски, призоваха талисманите и духовете да ги закрилят срещу враговете им. Заредиха оръжието си, препасаха патрондашите, закрепиха здраво ножниците, завързаха на конете бойното си снаряжение — калъфите на пушките и кобурите на пистолетите. И след това зачакаха.

Малката армия се появи на хоризонта в ранния следобед. Наемниците яздеха в две колони, гласовете им се носеха надалеч в откритата местност, оръжията им блестяха на слънцето. Когато се приближиха достатъчно, хората на Адам се прицелиха в пушките си, поставили палец на спусъка, изчаквайки първите редици да отминат. Нед не яздеше начело, както се очакваше от един предводител. Беше се прикрил добре някъде назад. Но те не можеха да чакат да отмине цялата колона, така че Адам даде очаквания знак. В същия миг изгърмяха четиридесет пушки, над брустверите проблеснаха четиридесет пламъчета и се издигнаха белезникави струйки дим. Много от наемниците се олюляха върху седлата си, кон след кон започнаха да падат на земята и колоната се разтури. Всички се втурнаха да търсят някакво прикритие и се струпаха зад двата вагона, спрели малко по-нататък по склона.

Индианските воини използваха настъпилата суматоха, за да минат в настъпление. Те се спуснаха надолу по скалите, надавайки бойния вик на абсароките, а пушките им им пригласяха. Водеше ги Адам. Хората му яздеха между наемниците и падащите коне, стреляха, удряха враговете си със специалните бойни тояги, убиваха блъскащите се в опитите си да избягат противници. След това обърнаха коне, за да отидат и да съберат ранените си другари.

Прашилката, вдигната от копитата на конете и пушекът от пушките се носеха на облаци над бойното поле, свистяха куршуми и се забиваха в земята, а индианците се носеха в галоп назад, за да вземат ранените. Мъртви, умиращи, ранени наемници лежаха по земята, убити и ранени коне се валяха в безпорядък по тревата, цвиленето на животните и виковете и стенанията на хората се издигаха над прашилката, към огряното от слънце небе.

Първият щурм беше приключил.

След като събраха ранените, абсароките се спуснаха към прикритието си зад скалите. Нямаха намерение да позволят загубите им да се увеличават — противникът все още беше много по-силен. Само четирима от техните бяха ранени и то не особено тежко — добро предзнаменование за хора, чийто главен талисман беше самият живот. И след като се настаниха отново зад насипите, подложиха на непрекъснат обстрел противниците си, които се бяха скрили зад двата вагона.

Никой не беше разпознал Нед в суматохата. Дали беше още жив? Дали не беше избягал? Кой ръководеше отстъплението? Но когато наемниците започнаха отново да настъпват към скалите през покритото с трупове поле, стана ясно, че той все още стоеше начело. Никой, който имаше макар и малък боен опит, не би се втурнал да щурмува такава добре укрепена позиция, без да е принуден да го стори от някой висшестоящ.

Смъртоносният огън увеличаваше броя на ранените и мъртвите, което сложи край и на тази атака.

Следобедът се точеше бавно. Абсароките, всички отлични стрелци, улучваха всеки, който посмееше да вдигне глава. Тъй като зад вагоните не се забелязваше никакво раздвижване, те започнаха да се опасяват, че Нед е изпратил да повикат подкрепление от Форт Елис. Всичко изглеждаше прекалено спокойно, неестествено притихнало под жаркото слънце.

— Струва ми се, че чакат помощ — каза Адам, като попипа дръжката на висящия на колана му нож.

— Или пък мрака, за да се оттеглят — добави Джеймс.

— Само за да се върнат някой друг път — отвърна с отвращение братовчед му, като гледаше над насипа към бойното поле под тях.

— Но ако Сторхъм не е изпратил за подкрепление — обади се Джеймс, — бихме могли да ги заобиколим и да ги довършим.

— Не можем да чакаме толкова дълго. Дотогава те вече може да са изпразнили целия Форт Елис и да са довели тук друга армия.

Бездействието не му даваше мира. В желанието си да ускори конфликта и най-после да сложи край на грубото нахлуване на Нед Сторхъм в живота му, Адам каза:

— Ще яздя към тях, за да ги предизвикам.

Въпреки че това беше акт на изключителна смелост и безстрашие, подобен подвиг не беше нещо рядко сред северноамериканските индианци, където личната смелост и успешните акции водеха до завоюването на водеща роля в йерархията в племето. Адам беше станал вожд още на двадесет години, а талисманът му беше изключително силен и ефикасен от най-ранното му детство. Така че нищо не можеше да му навреди.

По време на военни походи войните обличаха само леки ризи и панталони, без каквито и да е ярки цветове по тях. Но те винаги си носеха и тържествено облекло, което слагаха за победоносното завръщане в селото си. Адам извади богато орнаментираните си дрехи от една кутия от необработена кожа и започна да се облича: украсена с ресни, мъниста, хермелинови опашки и човешки скалпове риза, панталони с мъниста и вълчи опашки в долната част, колие от нокти на мечка, две орлови пера в косите. Ако беше по-тщеславен, би могъл да сложи по едно перо за всяка от удържаните от него победи.

После извади малката кутийка с огледалце, изрисува с охра лицето си, провери дали талисманът му е здраво прикрепен към кичурчето коса зад лявото му ухо и, след като поговори тихичко с бойния си кон, който трябваше да го преведе невредим през редиците на враговете му, той го яхна. Измъкна „Уинчестъра“ от калъфа му, излезе иззад насипите и се спусна надолу към откритата равнина, като яздеше право към барикадираните вагони, където вече беше лесна мишена за пушките.

После обърна коня си и размаха високо оръжието си, като че искаше да предизвика неприятелите си да стрелят. Премина край тях под дъжд от куршуми, красивите му, украсени с мъниста дрехи блестяха на слънцето, орловите пера се развяваха след него, конят му като че летеше през тревистата равнина — беше недостижим, талисманът му го пазеше.

Чу Нед, който крещеше на хората си да стрелят. Куршумите свистяха край ушите му. Хората на Сторхъм, които се надигаха зад прикритията си, ставаха лесна мишена за абсароките. Откъм скалите се понесоха изстрели. В цялата тази бъркотия Адам ясно различи някакъв нов звук.

Той обърна животното и отново прелетя край вагоните. Черните му коси се развяваха от вятъра, кожените ресни и хермелиновите опашки по ръкавите му като че бяха увиснали във въздуха, синята фигура, нарисувана на щита му, като че се подиграваше на враговете му и ги приканваше да стрелят в нея. Младият мъж беше като призрак, недосегаем за куршумите, който яздеше нагоре по хълмовете. Бойният му кон достигна бруствера на окопа и спря рязко с невероятна точност.

Адам скочи от коня си, застана между Джеймс и Изправеното копие и, като погледна по посока на отскоро присъединилите се към боя изстрели, попита:

— Откъде се чуват тези пушки с пълнители?

Джеймс вдигна ръка и посочи на юг, където силен обстрел очевидно нанасяше значителни щети в оголения тил на хората на Нед.

— Отляво… от другата страна на онази скала. Убиват наемниците като мухи.

— Дявол да я вземе — каза Адам, като примигваше срещу слънцето. — Все пак е дошла.

Но въпреки това се усмихваше.

— Ако съдя по честотата на стрелбата, бих казал, че Флора е довела малко подкрепление. Виж какво остана от отряда на Нед. Започват да се паникьосват.

Никой от куршумите не отиваше напразно, тъй като от онази страна хората на Нед бяха напълно изложени на огъня. Адам несъзнателно започна да брои изстрелите и когато стигна до петдесет, съблече украсената си с мъниста блуза и каза с лека усмивка:

— Готови ли сме да се качим на конете си и да ги довършим?

Когато малко по-късно абсароките се спуснаха надолу по хълма, наемниците се оттегляха, като се опитваха да се измъкнат към Форт Елис. Адам поведе хората си след тях и спря за секунда край вагоните, търсейки с поглед Нед Сторхъм. Тъй като го нямаше нито сред мъртвите, нито сред ранените, той разбра, че врагът му беше все още жив. Младият мъж пришпори коня си, за да настигне приятелите си.

До Форт Елис оставаха четиридесет мили, достатъчно разстояние, за да догони Нед и да го убие. Той вдигна автоматично очи към слънцето, за да прецени времето. До мръкване оставаха още четири часа. Махна с ръка в безмълвен поздрав към Флора и се устреми на изток.

Флора наблюдаваше от височината на хълма как абсароките се спуснаха надолу към равното поле, преследвайки врага си. Видя и Адам далече напред.

Следобедното слънце къпеше всичко в златна светлина. Пейзажът беше наистина идиличен — сияен, прекрасен блясък, но уви, над бойно поле.

В този миг ръката й в ужас плесна устните й, защото видя как някакъв мъж бавно се отдели от една групичка точно срещу Адам и насочи към него пушката си, която проблесна на слънцето.

— Адам! — извика тя, за да го предупреди. — Адам!

Той не я чу — беше прекалено далеч, но видя с крайчеца на окото си отблясъците на оръжието за част от секундата преди изстрела. В последния момент изви рязко коня си наляво, за да избегне куршума и усети как животното се олюля, като че се спъна в нещо. Беше улучено право в гърдите. Младият мъж скочи на земята и се превъртя няколко пъти, а куршумите вдигаха парчета пръст и трева край него. След това се долепи до земята, използвайки за прикритие мъртвия кон и извади пистолета си. Когато скочи от седлото, беше загубил пушката си, така че който и да беше стрелял по него, трябваше да се приближи повечко — на такова разстояние, на което можеше да бъде улучен от револвер.

Адам лежеше абсолютно неподвижно в очакване.

Само миг след падането на коня на Адам, Флора вече беше на седлото, дръпна юздите на коня на баща си и, преди някой от малката им групичка да успее да я спре, тя пришпори животното към поляната под тях.

Графът изруга и побърза да последва безразсъдната си дъщеря, като се метна на най-близкия до него кон. Жребецът на Хенри се вдигна на задните си крака, изненадан от внезапно появилата се непозната тежест на гърба му. Джордж Бонам изруга отново, докато се бореше, за да усмири изплашеното животно. Безценни секунди бяха изгубени, преди да успее да последва Флора надолу по склона, Алън и Дъглъс бяха по петите му.

Адам я видя да приближава — малка момчешка фигурка в панталони, кестенявите й коси проблясваха с бакърени отблясъци на слънцето, вятърът си играеше с тях, дългите й опашки като че летяха след нея, докато тя препускаше надолу по хълма, смела като истински воин. Той се усмихна на смелостта й, помоли се кратко на духовете да я пазят и след това скочи, за да привлече към себе си изстрелите на нападателя си, преди Флора да влезе в обсега на пушката му.

— Не! — извика тя.

Изпълненият с ужас звук достигна ушите му, когато той се спусна напред, стиснал в едната си ръка ножа, а в другата — „Колта“.

Нед се изправи срещу него, масивното му тяло се открои на фона на синьото небе. Беше се прицелил право в Адам. Усмихна се злобно и триумфиращо, когато натисна спусъка.

Младият мъж се закова на място, улучен в рамото от четиридесет и четири калибровото оръжие и падна на колене, докато мозъкът му се бореше с разяждащата болка. Той се задържа за момент с ръката, с която стискаше ножа, след което се строполи в цял ръст, но само миг по-късно се изправи отново, стиснал здраво зъби, като принуждаваше краката си да се движат единствено със силата на волята. Още няколко метра и щеше да бъде достатъчно близко до Нед, за да го застреля с пистолета си. При по-благоприятни условия би могъл да го стори дори от това разстояние, при положение, че ръката му не трепне. Но тъй като случаят не беше такъв, трябваше да измине още десетина метра, преди да стреля.

— Аз съм от племето на абсароките — повтаряше си тихичко той. — Имам сърце на гризли. Аз съм от племето на абсароките.

Познатата още от детство молитва резонираше в мозъка и проясняваше съзнанието му, като го успокояваше и му даваше сили. Краката му като че сами се движеха по земята. Вече беше достатъчно близко, за да види жестоката усмивка на Нед. Още десет метра. Осем.

В този момент го улучи втори куршум.

Той не виждаше с лявото си око, когато се прицели с пистолета си. Кръвта внезапно го заслепи, затова, без да губи време, той изпразни „Колта“ в усмихващото се лице на Нед.

След това бавно се свлече на колене, но все пак намери сили да изчака да падне първо Сторхъм.

Флора стигна до Адам секунди, след като той се отпусна на земята. Той все още не беше загубил съзнание и я предупреди:

— Върви… Нед… трябва да се измъкнеш… оттук.

Говореше провлечено, с усилие, гласът му беше едва доловим шепот. Очите му се затвориха и той потъна в мрак.

Когато коленичи край тялото на любимия си, младата жена беше забравила за каквато и да е опасност, както и за Нед Сторхъм. Единствената й мисъл беше горещата благодарност, че Адам е все още жив. Тя огледа внимателно изцапаната с кръв неподвижна фигура. Доколко опасни бяха раните му, колко дълбоки или смъртоносни, беше ли засегната някоя артерия? Рамото му изглеждаше така, като че някой див звяр го беше разкъсал със зъби, плътта под ризата беше като насечена и обезобразена, гърдите му бяха плувнали в кръв, панталоните му бяха потъмнели там, където животворната течност беше започнала да се процежда през колана му. Раната на главата му й се стори още по-лоша, по лявата й половина се стичаха яркочервени вадички, косата му беше мокра от кръв.

Тя се надвеси над него, допря ухо до гърдите му и, затаила дъх, зачака да чуе ударите на сърцето му. Измина изпълнен с ужас миг, преди да чуе слабия звук и въпреки, че животът му беше в опасност заради раните, младата жена се усмихна.

Ударите на сърцето му бяха силни.

Нищо друго нямаше значение.

Когато баща й пристигна минута по-късно, тя вдигна глава.

— Адам е жив. Намери Нед Сторхъм — каза припряно тя. — Трябва да е ранен или мъртъв.

С напълно трезва мисъл, загрижена как да предпази Адам, тя посочи към долчето.

— Някъде там е.

Баща й скочи от седлото и хукна към въпросното място, последван от Алън и Дъглас. Флора пребърка чантата, закачена за коня на Хенри, извади оттам превръзки и се опита да спре кръвта, която изтичаше от раните на любимия й.

Трябваше да вземе всички предпазни мерки, за да не се инфектират, повтаряше си наум тя, като че бъдещето на Адам щеше да се определи от някакъв дух, който първо щеше да инспектира бдителността й. Щеше да се грижи той да яде и да спи, и да не се напряга, обещаваше тя. Щеше да се опита да бъде по-смирена и да ходи на църква, добави тя, за да омилостиви и християнските богове. Обеща дарове на божествата на абсароките. И щеше да стори всичко възможно, за да не пристъпи никакви мистични граници, добави сервилно тя, припомняйки си историята за онзи вожд на лакотите, който загинал в битката, защото приел да се храни от железен съд и с това разгневил боговете.

„Само запази живота му“ — молеше се наум тя. Неподвижността му я плашеше, от невероятната му сила като че не беше останала и следа, животът му като че висеше на косъм.

— Ще направя всичко — прошепна тя, коленичила над безжизненото тяло.

Кървавото петно, появило се на превръзката на рамото му, нарастваше заплашително.

Искаше й се да може да спре тази безценна течност, с която изтичаше и животът му, да излекува раните му, така че той отново да бъде жив и здрав. Искаше Нед Сторхъм да плати за невероятната си алчност. Мъката и омразата й бяха толкова силни, че тя пак изгаряше от желание да го убие, въпреки че той най-вероятно вече бе мъртъв.

„Винаги ще бъде така“ — мислеше, смазана от болка Флора, коленичила край мъжа, когото обичаше. Двамата изглеждаха като дребни фигурки, загубени сред огромната прерия. В един щат, където заглавията във вестниците призоваваха „Изтрийте от лицето на земята индианците“, Адам щеше да бъде принуден вечно да защищава земите и народа си. А тя непрекъснато щеше да се пита дали следващият куршум нямаше да й го отнеме.

„Но моля те, Господи, не този път“ — умоляваше тя, а сълзите се стичаха и падаха върху непрекъснато разширяващото се петно кръв на превръзката му.

— Дори една река сълзи да изревеш, това няма да му помогне.

Не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори — подигравката, която звучеше в гласа му, беше достатъчен индикатор. Младата жена се изправи и се втурна към коня си, тъй като кобурът с пистолета висеше на седлото.

— Спри или ще те убия — каза Нед, запънал петлето на пистолета си, който беше насочил към Флора. — А сега остави мъртвия индианец и бавно се приближи към мен.

Усетила опасността, надвиснала над Адам, тя се подчини незабавно на заповедта му и се отдалечи на няколко крачки от проснатото до нея тяло. Нед не би могъл да забележи от мястото си слабото дишане на Адам, размишляваше, изпълнена с благодарност младата жена. Не трябваше да позволи той да се приближи повече.

— Ти си открит — каза тя с надеждата да го принуди да си тръгне. — Трима мъже са по петите ти.

— Опитаха се — отвърна той, а окървавеното му лице се разкриви в гротескна усмивка. — Те се отдалечиха нататък в дола.

Нед махна с пистолета си.

— А сега ела насам.

Тя се опита да го разсее с приказки, докато дойде баща й. Очевидно Сторхъм беше ранен, но доколко опасно — това Флора не можеше да прецени. А тъй като нямаше представа кога ще се появи баща й, тя не можеше да рискува да остане тук, докато Адам се размърда или изохка, така че се подчини на заповедта.

— А сега ще отидем до онези два коня — съобщи той, докато тя се приближаваше, — и после ще пояздим върху тях. Мисля, че ще ми трябва заложник, за да мога да се добера цял до Форт Елис.

Когато се приближи, младата жена забеляза, че три от пръстите на лявата му ръка бяха прерязани от куршум и тя реши, ако е възможно, да язди от по-безпомощната му страна. Малкият двайсет и две калибров пистолет в джоба на панталоните й можеше да го убие от близко разстояние. Чувстваше се невероятно спокойна, съзнанието й работеше трескаво, обсебена най-вече от мисълта да отдалечи колкото се може по-скоро Нед от беззащитния Адам.

Сторхъм беше ранен, а тя имаше оръжие.

До Форт Елис имаше четиридесет мили и той имаше нужда от нея.

Първото, което усети Адам, беше блестящата бяла светлина, а след това чу някакви гласове. Светлината беше топла и приятна, далечните гласове му напомняха нещо. Съзнанието му се бореше да направи връзката между тях. Неспособен да задържи дълго каквато и да е мисъл, той отново потъна в приятна забрава.

Докато две думи не раздвижиха паметта му и той отново се върна към светлината.

Долината Аспен.

А гласът, който ги беше произнесъл, принадлежеше на Нед Сторхъм.

Като че някаква сила отвори поредица от врати в мозъка му и той внезапно си спомни къде се намира и какво се бе случило. И че врагът му още беше жив.

Когато до ушите му достигна и гласът на Флора, всичките му сетива моментално възвърнаха нормалното си състояние. Нетърпящата отлагане нужда притискаше притъпените му от болката и загубата на кръв нерви. Докато лежеше неподвижно, той се опита да прецени доколко беше способен да се движи. Следващата му задача бе да определи местоположението им според гласовете: на юг и леко на запад, а Флора беше по-близо до него. А на какво разстояние? Това му струваше немалко усилия и той усети как съзнанието му опитваше отново да се изплъзне от неговия контрол и да потъне в мрака. Все пак успя да го удържи и започна да пресмята отново. На какво разстояние, дявол да го вземе? И като по някакво чудо отговорът сам дойде — на две конски дължини. Младият мъж почти се усмихна.

— Качвай се на коня веднага, но бавно — нареди Нед.

Беше взел оръжията от коня й и държеше юздите му с останалите пръсти на ранената си ръка, допрял револвера в хълбока на Флора, докато тя промушваше крак в стремето.

В този момент, след като вече се беше качила, тя можеше да пришпори коня и най-вероятно да се измъкне и ако така не излагаше на риск живота на Адам, сигурно щеше да го направи. При дадената ситуация обаче тя бавно се намести на седлото и изчака Нед Сторхъм на свой ред да възседне коня си. Без да смее да погледне към Адам, от страх да не привлече вниманието върху него, тя стоеше напрегната като струна и всяка секунда й се струваше безкрайна.

Много неща бяха в нейна полза — стоеше от слабата страна на неприятеля си, баща й със сигурност щеше да ги последва, малкият пистолет беше в джоба й и Адам беше в безопасност.

Или поне щеше да бъде, щом тръгнеха оттук.

Адам наблюдаваше тази сцена с притворени очи, лявото му око беше заслепено от кръвта. Прецени, че Нед ще мине на няколко метра от него. А това беше наистина страшна опасност, ако реши на минаване да изстреля за всеки случай няколко куршума в проснатото на земята тяло. А това беше доста разпространена практика — често след края на битката победителите обикаляха бойното поле и довършваха ранените. Трябваше да бъде готов да се спусне върху му в най-благоприятния момент.

Не прекалено рано, защото тогава Нед щеше да има време да стреля, но не и късно, защото в такъв случай нямаше да може да спаси Флора. А с жалките остатъци от сила, с които разполагаше, щеше да има право само на един опит да срази врага си.

Флора яздеше до Сторхъм, юздите на коня й бяха привързани към седлото му. Тя не можеше да види мястото, на което лежеше Адам, но когато приближиха към него, каза нарочно:

— Не мога да повярвам, че мислиш да яздиш целия този път до Форт Елис.

Нед обърна глава към нея и отвърна провлечено:

— Ти няма да го изминеш, ако не си затвориш човката.

„Още няколко крачки“ — помисли Адам, като преценяваше скоростта, с която се движеха и оставащото до него разстояние.

— Ще видим — отвърна хладно Флора. — Кървиш доста силно.

Знаеше, че още не може да я застреля, защото имаше нужда от нея, за да избяга от абсароките.

„Сега.“ Призовавайки на помощ целия остатък от сили, младият мъж се изправи. Конят на Нед спря рязко при това внезапно движение. Ездачът му изви глава и забеляза грозящата го опасност.

Заставяйки тялото си да се движи, стиснал зъби от непоносимата болка, Адам измина делящото ги разстояние на две дълги крачки. Със здравата си дясна ръка измъкна ножа от неговата калъфка и го заби до дръжката в тялото на Нед Сторхъм.

Той замря за миг, като че беше закован за седлото. Тогава Флора удари с всички сили обезобразената му ръка и, издавайки последен агонизиращ вик, той се строполи на земята.

Падайки, удари раненото ляво рамо на Адам. Той залитна, после инстинктивно се отмести. Болката беше невероятна. Бореше се като лъв, за да остане в съзнание. Дишаше тежко като ранено животно, ушите му пищяха, пред очите му се появяваха бели петна.

Хванала юздите на своя кон и на този на Сторхъм, Флора обърна животните, скочи от седлото и ги пусна, за да може да се прицели необезпокоявана. След това пъхна ръка в джоба на панталоните си и извади малкия пистолет.

Имаше право само на иден изстрел.

Имаше само една единствена възможност да убие Нед.

А той все още се държеше на колене. Лявата му ръка висеше безжизнено. Револверът в дясната трепереше, но беше насочен срещу Адам, проснат върху тревата. Лявата страна на лицето му беше почервеняла от кръвта, изрисуваните му гърди също бяха окървавени. От дупката в рамото му продължаваха да се стичат алени струйки.

Флора вдигна малкия пистолет, подпря китка на лявата си ръка и се прицели в главата на Нед.

— Вече си мъртъв, Сер… — каза задъхано той, опитвайки се да спре треперенето на револвера, който беше насочил към Адам.

— Поздрави… Франк… от мен — изрече с усилие младият мъж, като успя да се изправи до седнало положение с помощта на ножа в ръката си.

От болката по челото му бяха избили едри капки пот.

— Ще го видиш преди мен, индианецо.

Пръстът му се намести върху спусъка.

С последната останала му сила, Адам вдигна дясната ръка над главата си и хвърли ножа.

Ножът беше дълъг двайсет и пет сантиметра, така че трябваше да бъде хвърлен с изключителна точност, за да се забие между второто и третото ребро, точно в сърцето на Сторхъм.

Той умря веднага.