Чист грях

ГЛАВА ВТОРА

През следващите дни Адам Сер беше непрекъснато в мислите на Флора. Въпреки цялата суетня и заетост около приготвянето на багажа за пътуването до селата на племето абсароки, спомените за нощта в дома на съдията Паркман се отразяваха върху способността й да се концентрира. Обикновено тя се справяше така добре с тази задача, че баща й отдавна беше оставил организацията на експедициите им на нея. Този път обаче тя се хващаше, че прави два пъти списъци на едно и също нещо, че забравя най-прости задължения, че води интервютата за набирането на нужните им прислужници, без да слуша отговорите. И всичко това ставаше, защото внезапно пред очите й се появяваше усмихнатото лице на Адам или пък си спомняше допира на силното му мускулесто тяло или топлината на устните му. Тогава всяка друга мисъл секваше.

На няколко пъти необикновената й разсеяност направи впечатление и на баща й.

— Има толкова много неща да се вършат, татко — отвръщаше уклончиво тя, като се опитваше да накара ума си да се освободи от горещите спомени.

Даваше си сметка, че за първи път в живота й се случваше да се увлече така страстно. Никой мъж досега не я беше привличал така неудържимо. Като повечето красиви жени, свикнали с мъжките ласкателства, тя отдавна се беше научила как да постъпва с влюбените в нея ухажори. Беше известна с прякора „Спокойната Венера“ сред лондонския елит. Тя управляваше любовните си афери с игриво безгрижие. Привързаността й никога не беше особено силна, за разлика от бурните емоции, които беше изпитала към буйния граф дьо Шастелю. През нощта, прекарана с него, Флора беше обхваната от непривично силна страст. Тя се усмихна при спомена за този толкова изкусен, толкова издръжлив и енергичен, толкова безразсъден мъж, който я беше любил в опасна близост до пълната с гости къща. Младата жена се усмихна още по-широко както си седеше на малкото канапе в дневната, забравила напълно за лежащия пред нея списък.

През дните, последвали завръщането му в ранчото, Адам се наслаждаваше искрено на спокойния живот без Изолда. Винаги се беше проявявал като предан баща и двамата с дъщеря му Люси бяха неразделни. Тя яздеше до него, когато той отиваше да нагледа конете на летните пасища или да наблюдава тренировките на чистокръвните животни. Седнала в скута или качена на раменете на баща си, Люси участваше задължително във всекидневните срещи с прислугата. Възползвайки се от положението си на любимо дете, тя се намесваше в обсъждането на предстоящите планове. Адам винаги я изслушваше търпеливо и даваше такива отговори, че да предизвика усмивка на тригодишното й личице.

Още първият ден след завръщането на стопанина от Вирджиния Сити, менюто беше променено така, че да съответства на вкусовите особености на нейната възраст, а часовете за вечеря бяха изтеглени, противно на етикета, толкова рано, че бащата и дъщерята да могат да се хранят заедно. След вечеря, вместо задължителното преди прекарване на известно време във всекидневната в компанията на вечно нацупената и свадлива Изолда, Адам и Люси отиваха веднага в детската стая и играеха заедно, докато станеше време момиченцето да си ляга.

Адам не беше изглеждал толкова щастлив от години.

Също както някога, преди да се ожени — мислеха близките му хора.

Тази безметежност обаче беше само на повърхността, защото образът на Флора Бонам го преследваше упорито. Той я сънуваше непрестанно в бурни страстни сцени. След лягането на Люси младият мъж излизаше да поязди, с надеждата да избяга от леглото си и натрапчивите сънища. Студеният нощен въздух и спокойствието, лъхащо от обляната от лунната светлина равнина, му помагаха донякъде. Веднаж озовал се на воля сред безграничните простори, останал насаме с природата под звездния небосвод, той се чувстваше облекчен от всякакви пречки, освободен от желанието, което не можеше да удовлетвори. И когато стигнеше до подножието на хълмовете на северната граница на имението си, където винаги оставяше коня си да си почине, младият мъж оглеждаше със задоволство ширналата се в краката му равнина. В продължение на десетки мили нищо не се изпречваше пред погледа му и той безпрепятствено се наслаждаваше на сочната зелена трева, предостатъчна за изхранването както на неговите табуни, така и на целия му клан, която стигаше на конете му и за през зимата. След години на усилена работа ранчото му процъфтяваше, състезателните му коне бяха прочути не само в Америка, а и в Европа и ако ненаситните му съседи говедовъди не бяха превърнали вечните си домогвания към земите му в нещо подобно на война, Адам би могъл да осигури доста приятен и спокоен живот за Люси и за себе си.

Младият мъж се завръщаше винаги доста поохладен от дългата среднощна езда, което му позволяваше за известно време да прогони от мислите си графската дъщеря. Флора Бонам беше просто една жена с кръв, по-гореща от ада, чувствена, страстна, сочна, но най-добре беше да я забрави. Нямаше нужда от допълнителни усложнения в живота си.

Заради несигурността предизвикана от придошлите реки, Джордж Бонам беше предвидил повечко време за пътуването им на север, към ранчото на Адам. Но времето беше на тяхна страна, така че те не само не закъсняха, а пристигнаха един ден по-рано на уговорената среща.

Домакинът им обаче го нямаше.

Отишъл да си върне конете, откраднати от северния му табун, обясни икономката. Цялата прислуга дойде да ги поздрави с добре дошли. Адам трябвало да се върне на другия ден за срещата си с графа, допълни с пеещия си ирландски акцент мисис О’Брайън, а дотогава, завърши със сияеща усмивка тя, можеха да се чувстват като у дома си.

Домът на Адам беше разположен на много красиво място между ниски хълмове, покрити с тъмнозелени борове. Един от многобройните притоци на река Мъсълшел течеше през покритата с трева ливада пред къщата. На запад бяха засадени овощни градини, бледозелените им листенца отдалеч приличаха на ажур. Обширната сграда беше построена от камъни и украсена с многобройни тераси и веранди, плочите на покрива бяха покрити с мъх, яркозелен в сянката на боровете. В двата й края се издигаха кулички, със спираловидно виещи се около тях стълбички, които напомняха за Фонтенбло. Солиден френски замък в дивата Монтана.

Запознаха се с Люси малко след пристигането си. Малката задърпа бавачката си към всекидневната, където гостите пиеха чай, но жената очевидно не беше съгласна с възпитаничката си.

— Аз съм Люси — информира ги тя, застанала под рамката на вратата, а големите й тъмни очи ги наблюдаваха по детски наивно. — Това е Бебето Дий-Дий — добави тя, като вдигна нагоре куклата си с порцеланово лице, която държеше за златистите коси.

Говореше английски с лек френски акцент.

— Татко го няма — заяви тя и разтърси лъскавите си черни къдрици.

Младата прислужница, очевидно притеснена от натрапеното присъствие на малката си повереница, опита да я издърпа от стаята, но момиченцето измъкна ръчичката си от нейната, изтича в средата на стаята, подобна на жълто муселиново облаче, в центъра на килима в пастелни цветове, спря рязко пред масичката за чай, посочи към един от сладкишите с ягодов крем с пълната си ръчичка и каза:

— Може ли да ми дадете от това.

Флора й подаде веднага желания сладкиш, което незабавно скрепи дружбата им, а когато я покани при тях на масата, внезапно появилата се на лицето на Люси усмивка й напомни за друга една също така странна усмивка.

Освен това момиченцето имаше и очите на баща си — много тъмни, с гъсти мигли, толкова красиви, че моментално приковаваха вниманието на присъстващите, както и прямотата на речта му. Седна съвсем изправена на един стол в стил „Людвиг XV“, тапициран в кораловочервен атлаз, крачетата й се люлееха във въздуха, изпод изисканата й пола се подаваха украсени с мъниста мокасини. Тя продължи да ги забавлява, разкривайки пред новодошлите детското си виждане за живота в имението, като същевременно систематично унищожаваше съдържанието в чиниите със сладкиши. Речникът й беше доста по-богат от очаквания за тази възраст. Флора обаче си даваше сметка, че многобройният персонал в къщата имаше немалък принос за езиковите й способности. На входа на всекидневната вече се беше събрала цяла групичка от бавачки, чудещи се как да постъпят при дадената ситуация.

— Аз съм почти на четири години — отвърна Люси, когато я попитаха за възрастта й.

— А вие на колко години сте? — попита на свой ред тя, като посочи с изцапания си с крем пръст към Флора и баща й.

Когато чу отговора им, тя размисли за момент, след което заяви:

— Мисля, че маминка и мама са също на толкова години. Но мама отиде във Франция, за да живее с маминка. Тя мрази мръсотията, каза татко. А и тук нямаме павирани улици — допълни тя, като удължи „и“-то на „павирани“. — Обичам моето пони Бърди и никога не съм виждала павирани улици. А вие?

— В града, в който живеем има много павирани улици, но аз обичам и селото — отвърна Флора. — Какъв цвят е понито ти?

— То е нашарено. Братовчед ми Рейвън ме научи да яздя. Искате ли да я видите? Бърди обича сладкиши.

Тя награби шепа от сладкишите и вече слизаше от стола си.

Джордж Бонам учтиво отклони поканата, предпочитайки да се наслади спокойно на пурата си и на чашата бренди, така че Флора тръгна сама с малкия си водач. Люси заведе гостенката си първо в детската, защото трябваше да сложи ботушите си за езда, както обясни малката с типичната за добре научен урок сериозност. След като смени мокасините си, момиченцето се зае да запознава гостенката с бавачките си, които вече се бяха струпали на новото място. Любимите играчки също имаха право да бъдат представени. „Очарователна е като баща си — помисли Флора, — омагьосва околните без усилие.“ Тя я поведе на голяма обиколка из имението, околностите и обширната къща, обиколка започнала с Бърди.

Движеха се според фантазията на Люси. А на другия ден, докато търсеха изчезналия някъде ездачески камшик на детето, Флора се озова пред вратата на спалнята на Адам.

Младата жена усети как я обля внезапна горещина, неконтролируема, която не се интересуваше от обстоятелствата. Тази появила се напоследък неспособност да се контролира отново я учуди. Това беше само една празна стая, повтаряше си тя, една много строга стая, която не носеше почти никакви следи от човека, който я обитава. Въпреки монашеската обстановка обаче, кръвта й беше започнала да кипи, като че сам Адам стоеше пред нея и протягаше ръка, за да я докосне.

Люси бърбореше до нея, като дърпаше ръката й, за да влезе с нея. Още щом прекрачи през прага, Флора беше поразена от носещия се във въздуха мирис. Така миришеха кожата и косата му — на бор и градински чай с лек примес на портокал.

— Виж — казваше в това време Люси и Флора положи усилие, за да се освободи от обзелите я ухаещи спомени. — Това съм аз.

Малък пастелен портрет на златен триножник заемаше почетно място върху нощната масичка. От него й се усмихваше образът на дъщерята на Адам. Върху полираната дървена повърхност нямаше нищо друго, също както и върху нейната посестрима от другата страна на махагоновото легло. Погледът й пробягна по фината бяла кувертюра, опъната безупречно под възглавниците и върху матрака с почти военна точност. Младата жена усети пристъп на ревност, когато се опита да си представи как ли е изглеждала Изолда сред тази пуританска, почти първобитна обстановка. Беше видяла стаята й предишния ден, когато Люси я заведе там, за да й покаже блестящите зелени очи на позлатените лебеди, украсяващи леглото на майка й. От погледа й не убягна портретът над камината, рисуван от Винтерхалтер, от който я гледаше модерно облечена деликатна жена с лененоруса коса с пищно диамантено украшение на гърдите, достойно за султанския дворец. Адам наистина се беше оженил за много красива жена.

Стаята на Изолда беше украсена разточително с коприна и злато, с позлатени дървени и гипсови орнаменти, стените бяха покрити с богата розова дамаска. Мебелите бяха отрупани с възглавници, тапицирани с копринени платове в бледи нюанси. Скъпи порцеланови изделия и всевъзможни скъпи дреболии заемаха изцяло повърхността на всички масички, малки картини в златни рамки с идилични буколически пейзажи украсяваха стените. Всичко това наподобяваше театрална сцена, възпроизвеждаща обстановката в дворец в стил „Рококо“.

Стаята на Адам, в ярък контраст с тази на жена му, разполагаше само с едно бюро с огледална лицева част, с кожен диван край камината, с килим в дискретен морскосин и винен цвят и с легло. Почти спартанска стая, лишена от индивидуалност — или може би с прекалено ярка индивидуалност.

Ако съвместимостта на двама души можеше да се установи чрез сравняване на вкусовете им, то Флора искрено се чудеше как бракът на Адам беше оцелял толкова дълго при такъв контраст в характерите.

— Ела да видиш ножовете на татко — започна да я придумва Люси, като прекъсна разсъжденията на гостенката си и без да я изчака се запъти към вратата на тоалетната стая.

Миг по-късно момиченцето вече отваряше вратичките на един от вградените гардероби, заемащи две от стените на тясното помещение. Адам Сер беше предаден. Наредени на полиците или закачени на медни куки, пред очите й се изпречи истинска войска от разноцветни декорирани ножници, съхраняващи десетки ножове. Големи, малки, обикновени, богато украсени, с кокалени или бронзови дръжки — смъртоносна колекция от прекрасни образци на индиански занаятчии.

— Колко впечатляващо — възкликна Флора, силно поразена от тази сееща смърт изложба, всеки екземпляр от която беше истински.

Това нямаше нищо общо с изложена под стъклата на някой музей сбирка.

— Това тук също е хубаво — продължи Люси и се насочи към другия гардероб. — Мама казва, че са варварски, но ние с татко ги харесваме.

Още две врати се разтвориха и пред смаяния поглед на младата жена се появиха кожени дрехи, украсени с ресни, мъниста, пера, кожа с косъма. Върху пода бяха наредени богато декорирани мокасини. Окачените облекла бяха изработени от бледа, почти бяла или масленожълтеникава кожа, мека като тежка коприна и бяха украсени с хермелинови или вълчи опашки, кожени ресни, красиви картини от мъниста по ръкавите и рамената на ризите, които се спускаха върху кожени панталони с ресни. Очевидно Адам Сер се гордееше с индианския си произход.

— Красиви са — отвърна Флора, снишила глас пред цялото това великолепие.

Разбираше, че за да се създаде нещо толкова съвършено много сръчни ръце бяха работили в продължение на доста време.

— А това е татковият дух — заяви Люси и посочи към стилизирания образ на вълк, издълбан върху парченце дърво, прикрепено към предницата на една риза. — Ето го и тук — добави тя, като издърпа ръкава, с изобразен от мъниста върху му образ на черен вълк върху червен фон. — Неговият народ го нарича Тсе-дитсира-тси.

Нямаше съмнение, че това беше шипящият език на абсароките.

— Това означава „опасният вълк“. А татко е толкова мил, въпреки че мама не винаги мислеше така.

И Люси въздъхна като голям човек, нещо наистина необичайно за толкова малко дете.

— Мама все викаше на татко. Въпреки че тя самата ми казваше, че дамите не трябва да повишават глас, тя крещеше много често. Татко казваше, че така става ан-ти-па-тич-на — пребори се с успех с дългата дума момиченцето.

Тя очевидно беше нещо ново в тригодишния й речник.

— Радвам се, че не ме покани да отида с нея в Париж, защото Монтана ми харесва повече.

Тези разкрития, които детето споделяше с покоряваща невинност, караха Флора да се чувства неудобно, струваше й се че воайорства в интимните отношения на семейството. За миг не знаеше какво да отговори. Въпреки че се срамуваше от този факт, тя в същото време изпита истинско щастие при напомнянето, че Адам и съпругата му не са изпитвали особена любов един към друг.

— Много се радвам, че Монтана ти харесва — отвърна тя, умишлено насочвайки разговора към по-неутрална тема. — Двамата с баща ми мислим, че тук земята е наистина много красива. А сега нека да потърсим камшика ти — предложи младата жена, — така че да можем да излезем и да се поразходим с Бърди. Тя сигурно вече е започнала да се чуди какво ли ни се е случило.

— Ще използвам един от татковите — заяви внезапно Люси с типичната за Адам решителност. — А после ще ти покажа къде живеят братовчедите на татко, когато идват в ранчото.

На свечеряване мисис О’Брайън влезе във всекидневната, където Флора и баща й играеха на някаква детска игра на карти с Люси.

— Страхувам се, че Адам все още не се е върнал — обяви тя, извинявайки се за все още продължаващото му отсъствие, — така че няма да го чакаме за вечеря. Но той непременно ще бъде тук тази нощ — добави уверено тя, докато отваряше вратата към трапезарията. — Щом е казал, че ще се върне във вторник, значи наистина ще се върне във вторник. За десерт има боровинков пай, Люси — продължи тя, наблюдавайки момиченцето, което беше свило единия си крак върху ръба на бродирания стол, — но първо трябва да ядеш от зеленчуците. Готвачката е сготвила специално за теб пресен грах, защото знае, че го обичаш.

— Аз винаги си ям зеленчуците, мисис О — отвърна бодро момиченцето, приличащо на ангелче в роклята си от розов органдин.

— Хм… или кучето, което лежи в краката ти — измърмори икономката, като хвърли поглед към голямата хрътка, разположила се пред стола на Люси.

— Цезар обича само месо.

— Той обича всичко, което става за ядене, сурово или готвено. Преди да започнеш десерта изяж си поне граха — рече с лека въздишка мисис О’Брайън, която явно се отказваше от по-нататъшна борба.

— Аз ще напомням на Люси да изяде зеленчуците си, мисис О — намеси се Флора, взаимоотношенията й с икономката бяха станали доста близки след като през изминалите два дни Люси я беше помъкнала на няколко пъти до кухнята. — И ще се погрижа Цезар да си стои под масата докато се храним.

— Благодаря ви, мис Флора — отвърна с признателна усмивка икономката. — Удоволствие е, когато в къщата има истинска дама. Добре, Люси, слушай мис Флора. А за вас, милорд, имаме чудесно бордо — добави тя, като насочи усмивката си към Джордж Бонам. — От специалните запаси на Адам. Добре, вечерята вече не е официална, откакто тя… така де… по нареждане на графа — припряно се поправи тя, — така че заповядайте, хранете се, докато яденето е още топло.

И като истинска квачка тя ги подбра към трапезарията.

Вечерята беше разточителна, в никакъв случай не неофициална, ако се имаха предвид разнообразието и елегантността, царящи на трапезата. При сервирането й обаче не се спазваше строг етикет, а Люси и прислугата бъбреха през цялото време. Момиченцето очевидно беше всеобща любимка, но всички се отнасяха към нея като към голям човек. Поради липсата на нейни връстници, мислеше си Флора, беше естествено прислужниците да играят ролята на приятели на детето. По време на вечерята Флора чу разкази за няколко случки, в които Адам участваше активно, така че когато свърши да се храни, тя знаеше още няколко подробности за този, както се оказваше, наистина забележителен мъж.

Младата жена научи, че Адам готвел. Правел прекрасно кекс „Лейди Балтимор“, очевидно някаква типично американска рецепта, бил ненадминат в приготвянето на конфитюр от диво грозде, а бисквитите му направо се топели в устата — а за това бяха нужни сръчни ръце, всички бяха единодушни по този въпрос. Това не изненада младата жена, която още помнеше чувственото докосване на ръцете му. И освен това свирел на пиано. Това обясняваше доста овехтелия вид на „Бьозендорфера“ във всекидневната и разбърканата купчина ноти върху капака му. Никой не можел да се мери с него при дресирането на коне в стила на племето абсароки, при което кон и ездач са приятели, а не съперници. Играел крокет като жив дявол, можел да направи прекрасна кукла и да улучи окото на муха от петдесет метра. Не след дълго Флора разбра, че прислугата обожаваше не само Люси, а и баща й. И това не я учуди ни най-малко — той беше изключително привлекателен.

След като Люси беше отведена в детската, за да се приготви за спане, Флора и баща й излязоха на верандата. Полюлявайки се леко в плетените люлеещи се столове, изработени така и снабдени с достатъчно възглавнички, че да бъдат възможно най-удобни, двамата спокойно се наслаждаваха на най-добрия коняк на Адам и на постепенно потъмняващото небе. Въпреки че слънцето вече беше залязло, златистото сияние все още осветяваше хоризонта и къпеше простиращите се на изток равнини в кафеникава светлина. Нищо не нарушаваше тишината и спокойствието, които обгръщаха верандата.

— Щастлива ли си? — попита графът.

— Много — отговори Флора, облегнала назад на облегалката глава и полузатворила очи.

— Притеснявам се за теб.

Очите на младата жена се отвориха и тя изви леко глава, така че очите й да срещнат тези на баща й, седнал на срещуположния край на масата.

— Няма за какво да се притесняваш, татко. Наистина съм много доволна.

— Може би трябваше сега да бъдеш в Лондон сред връстниците си, а не отново да се отправяш с мен към малко познати диви места.

— Ти си моят най-скъп приятел и освен това обичаме дивите места. Моля ти се да не започваме пак този спор. Много по-интересно ми е да се занимавам с нашите изследвания, отколкото да се намирам сред обществото. Ти прекара целия си живот в търсене на доказателства на теорията на Блуменбах за равнопоставеността на всички народи и племена и по този начин ми даде възможност да наблюдавам и документирам най-различни общества и култури по целия свят. Това е толкова вълнуващо, татко, толкова поучително и толкова по-привлекателно от това да посветя живота си на търсенето на съпруг, както е програмирана да постъпва всяка съвременна госпожица.

— Все пак някой ден може да ти се прииска да се омъжиш — каза Джордж Бонам. — А за тази цел трябва да се движиш сред обществото.

— А как би се вместил някой занимаващ се с лов на лисици джентълмен в нашата програма? Знаеш, че цялото им съществуване се върти около ловния сезон, конните надбягвания, Мейфеър, Шотландия през есента…

Тонът й стана по-провлачен:

— Обичам нашия свободен живот — добави убедено Флора.

— Ако майката ти беше жива… може би тя щеше да успее по-добре да ти обясни необходимостта от…

— От какво, татко? — прекъсна го младата жена. — От благоприличие? Или от светски обноски? Ти си ми разказвал, че мама избягала с теб още първия ден, в който сте се запознали.

Флора се усмихна.

— Както знаеш, тя щеше да одобри начина ми на живот. Нали винаги те е придружавала при всичките ти пътувания? Нали съм родена на товарен кораб близо до китайските брегове? Незачитането ми на общоприетите правила вероятно води началото си от еманципираните маниери на мама.

— Тя беше истинско съкровище — въздъхна, изпълнен с копнеж графът.

— И ти никога не намери друга като нея измежду всичките дами, които така страстно те преследваха през изминалите години.

На петдесет и шест години графът все още беше красив мъж. Висок, слаб, загорял от годините, прекарани на открито, с жълтеникаво-рижи коси, леко посивели по слепоочията, той все още възбуждаше женския интерес.

— Не — отвърна тихо той. — Майка ти наистина беше нещо изключително.

Бяха водили същия или подобен на този разговор не веднаж през последните години, тъй като бъдещето на Флора тревожеше баща й. И всеки път тя го успокояваше, истински щастлива от изпълнения си с перипетии живот.

— Ако някой ден открия човека, към когото да изпитвам подобни чувства, аз ще се омъжа за него, но щом не мога да имам деца, няма никаква причина да бързам да се свързвам с някого заради самия брак.

— Лекарите може би грешат.

— Десетина лекари от различни, отстоящи далеч една от друга страни? Съмнявам се. Опасната треска едва не ме уби през онова лято в Александрия. Трябва да бъда щастлива, че останах жива.

— Слава Богу.

Графът все още потреперваше при мисълта, че още малко и щеше да загуби шестнайсетгодишната си дъщеря през оня влажен месец юли. В продължение на седмица тя беше на границата между живота и смъртта и само изкуството на гръцките и арабските лекари я беше спасило.

— А и не забравяй, какви са ухажорите ми, татко. Всички те са прекрасно възпитани и очарователни, но са толкова безинтересни и сухи, че не могат да достигнат до сърцето ми.

— Дори и граф дьо Шастлю ли? — попита с лека усмивка баща й. — Разходката ви в градината на съдия Паркман предизвика някои коментари.

Тя усети, че почервенява.

— Достатъчно съм голяма да постъпвам така, както ми харесва, татко — тихо се възпротиви младата жена, — без да се интересувам от „коментарите“ на непознати хора.

— Нямам възражения по този въпрос, скъпа — увери я спокойно той. — Твоята независимост е толкова важна за мен, колкото и за теб. А ако майка ти беше жива, тя веднага щеше да ти изброи имената на всички авторки, писали за равенството между половете. Само се питах дали Адам Сер все пак не е успял да достигне до сърцето ти.

Тя не отговори веднага, опитвайки се да разбере сама за себе си какво в този мъж я привличаше толкова много. Този факт не можеше да се обясни единствено със силното му физическо обаяние.

— Мисля, че е пробудил известни емоции… — произнесе бавно тя, — но не съм сигурна какви точно и защо.

Усмивката й проблесна за миг в лилавия полумрак.

— Не можеш да не признаеш, че е изключително красив.

— Всичките ти ухажори са били красиви — отвърна баща й.

— Той не е ухажор.

— Може би точно в това е привлекателността му — предпазливо изказа предположението си графът. — Слави се като много див.

— Татко, напомняш ми на леля Сара, която казва че именно развратният ти нрав е привлякъл мама.

Лорд Холдейн се усмихна широко.

— Хм — прошепна закачливо той. — Късно ли е вече за ти напомням да бъдеш предпазлива?

— Страхувам се, че закъснението е от няколко години — отвърна със също толкова широка усмивка Флора. — И знаеш не по-зле от мен, че наследството ми ме защитава.

— Както защитаваше и майка ти. Точно поради тази причина тя настояваше ти също да можеш да го контролираш.

— Скъпата мама знаеше много добре предимствата на наследниците с титли. Така че целият Вирджиния Сити може да клюкарства по мой адрес до второ пришествие, докато аз си правя това, което желая.

— Ако си щастлива, скъпа, и аз ще съм доволен.

— Тогава бъди спокоен, татко, животът ми е истинско съвършенство.

След това разговорът им премина към по-светски теми — обсъждаха броя коне, които възнамеряваха да купят от Адам, спореха дали да изпратят част от тях в Англия за ловния сезон.

— Неговите коне ми напомнят немските хунтари — отбеляза Джордж Бонам. — Наистина са великолепни.

— Най-много ми хареса огромната дореста кобила. Люси ми каза, че можела да прескочи препятствие, високо метър и осемдесет, без дори да се задъха — усмихна се младата жена. — За възрастта си Люси има учудващи познания за конете.

— Не толкова учудващи, като се има предвид, че това е главният интерес и занимание на баща й. Казаха ми, че от десетина години той се бил отдал сериозно на отглеждането на коне.

Графът повдигна чашата си и посочи към облачето прах, образувало се на хоризонта. Проблясвайки на последните остатъци от светлина полупрозрачният ореол започна да нараства, придвижвайки се на запад.

— Някой язди бързо насам — обяви Джордж Бонам, след което изпразни чашата си и я постави на масата.

Изправи се, за да вижда по-добре.

— Ако се съди по количеството прах, което се носи, групата е доста голяма.

Погледът на Флора беше привикнал към подобен вид гледки.

След малко вече можеха да различават свободните коне от тези с конници на гърба си, а когато се приближиха още повече, наблюдателите успяха да различат индианската им украса. Двадесетина конника яздеха в галоп към ранчото, като всеки от тях водеше завързан с въже друг кон. Ритмичният насечен звук от копитата им вече можеше да се чуе.

Групата не намали темпото, когато се заизкачва по хълма към портата на двора. Флора наблюдаваше смаяно изключителната скорост, с която напредваха конниците, като се опитваше да определи оставащото разстояние.

Водачът им се насочи към зелената ливада пред терасата все така без да намали темпото, като че не беше успял да прецени дистанцията, деляща го от струпаната между поляната и пясъчната пътека прислуга.

— Но той ще прегази слугите! — възкликна сподавено младата жена.

Но индианският воин, изрисуван страховито в черно и зелено спря буквално на сантиметри от неподвижната групичка слуги. Хората му го последваха също така безупречно. А когато прахта се слегна, Флора смаяно разпозна Адам под страховитите военни краски. Той се смееше, заобиколен от хората си, с които разменяше радостни поздравления, като че военните походи не бяха нищо друго освен разходка на гърба на коня.

Носеше кожени панталони, а голото му над кръста тяло беше цялото изрисувано, зелените и черните линии по лицето му се подчертаваха от червени резки по челото и носа му, червените щрихи слизаха симетрично надолу по гърдите и ръцете му. Дългата коса падаше свободно по раменете му, когато се обръщаше ту в едната, ту в другата посока, за да говори с един или друг от хората си. Усмивката му се белееше, като смайваше с контраста, който създаваше с черните краски по лицето му. Пушката и увитите около гърдите и гърба му патрондаши говореха за сериозността на задачата им. Това не беше очарователният граф дьо Шастлю, с когото се беше запознала на приема във Вирджиния Сити.

Един от индианците пръв забеляза Флора, която все още стоеше на тъмната веранда — бялата рокля и кожата й проблясваха в полумрака. Застопореният му в една точка поглед привлече вниманието на останалите и те също обърнаха глави към ефирната фугира и постепенно над приветстващите се хора се възцари тишина.

Увлечен в разговора си, Адам не обърна внимание на внезапно настъпилото спокойствие, докато един от другарите му не му каза за посетителите. Когато я забеляза, усмивката изчезна от лицето му. Какво правеше тук? Той очакваше графа, а не Флора. Докато гледаше към нея въпреки шока, който беше изпитал при появата й, в главата му започнаха да се въртят пламенни картини, изпълнени с плътски удоволствия, но той бързо ги отстрани — в крайна сметка той беше практичен човек. Но младият мъж все още трябваше да се бори с повишеното количество адреналин, бушуващо във вените му в резултат на възбудата от неотдавнашната битка и последвалата луда езда, надминаваща всякакви представи.

А сега я намираше в дома си.

След всички нощи, изпълнени с еротични сънища и с мъка потискано желание, тя стоеше в девствено бялата си рокля на верандата му — толкова близо, че можеше да я докосне. Адам пое дълбоко въздух, подаде юздите на стоящия до него човек, слезе от коня си и се отправи към гостите.

— Простете буйното ни нахлуване — каза той, като наближи терасата, като с мокасините си вървеше абсолютно безшумно по тревата, — но винаги е приятно, когато се връщаш у дома. Простете и за това, че не ме заварихте в дома ми, но се наложи да изминем половината разстояние оттук до канадската граница, докато намерим конете си.

Младият мъж гледаше към Джордж Бонам, докато говореше, чувстваше се несигурен в реакциите си, ако погледнеше към стоящата толкова близо до него Флора. Не можеше веднага да влезе в ролята си на джентълмен и да я обсипе с любезности според западния етикет. Културата на абсароките от своя страна му позволяваше да я отвлече със себе си без задръжки. Този път пренастройването му се стори наистина трудна задача.

— Конете са наистина първокачествени — каза графът. — И аз бих тръгнал да ги търся. Няма защо да се извинявате. Бяхме посрещнати изключително гостоприемно.

При многобройните си пътувания беше виждал мъже с бойна украса и преди. Така че видът на Адам не го впечатли особено.

— Дъщеря ви се представи като очарователна домакиня — добави той.

— Значи сте видели Люси.

Усмивката на младия мъж издаваше любящия баща.

— Тя е много мило дете — каза Флора.

Пресипналият й глас я изненада. Видът на силното тяло на Адам, покрито с бойни краски и други военни атрибути я вълнуваше извънредно въпреки космополитното й минало, въпреки че беше свикнала с различните туземни култури. Може би беше поразена от кървавите петна по панталоните му и от факта, че патрондашите бяха почти празни — доказателство за мрачната му мисия.

Той я погледна за миг, тъмните му очи не се виждаха от черната боя.

— Благодаря — отвърна тихо той. — Тя е радостта на живота ми.

След това обърна поглед към групата от хора и коне и добави:

— Ако ме извините за малко, ще отида да се погрижа за хората си и да съобщя на Люси, че съм пристигнал. После ще се видим във всекидневната… след… да речем половин час. Там ще се чувствате по-удобно сега, след като слънцето вече залезе.

Не искаше последните му думи да прозвучат толкова лично, но то се получи въпреки волята му, като че беше лично заинтересуван от допира на студения въздух по кожата на Флора.

— Не се притеснявайте да ни правите компания — намеси се графът. — Двамата с дъщеря ми сме напълно способни да се погрижим сами за себе си. Ако предпочитате да почакате до сутринта… моля ви, направете го.

— Не — възпротиви се Адам. — Няма да се бавя дълго.

А трябваше. Трябваше никога да не се приближава на по-малко от миля до Флора Бонам. Но тя изглеждаше особено красива с бялата копринена рокля и перлите, а той беше свикнал по-често да прави това, което му беше приятно, отколкото това, което трябваше.

— Зависи само от плановете на Люси — добави с усмивка той и като се поклони леко, се отдалечи.

Флора забеляза, че имаше обеци от розови раковини, когато косата му се отметна назад при изправянето след поклона. Порази я контрастът между деликатните раковинки и неговата мъжественост и сила, бойните краски и оръжието.

Прииска й се много силно да ги докосне.

Обеците обаче ги нямаше, когато Адам влезе във всекидневната след известно време, само леки следи от черната боя образуваха сенки около очите му. Носеше отворена на врата вълнена риза в карминов цвят, кожени панталони и мокасини, косата му, още мокра от банята, беше опъната назад и вързана на тила, така че му придаваше вид на спретнат ученик. Но още щом се отпусна в един от пастелните столове на Изолда, които бяха пълна противоположност на крещящата му мъжественост, предишното впечатление за ученическа невинност изчезна.

— Вашата компания се е понравила на Люси извънредно много — каза с усмивка той. — Благодаря ви, че сте й отделили толкова голямо внимание.

— Удоволствието беше изцяло наше — отвърна любезно графът. — Тя ми напомня за Флора, когато беше на нейната възраст. Веднаж, когато бяхме във Венеция, тя…

— Не започвай пак с някоя от онези истории, татко — каза предупредително Флора. — Сигурна съм, че на никой не му е интересно да ги слуша.

— Предполагам че сте била буйно дете — каза Адам, чиито интереси, въпреки желанието му, бяха насочени най-вече към възможността да бъде вътре в красивата Флора Бонам.

— Като дете бях просто любопитна. Като Люси. Всъщност днес прекарахме известно време в библиотеката ви в разглеждане на картите на Монтана, губейки се в догадки в коя посока сте тръгнали. Тя започна да очаква завръщането ви от сутринта.

— Не предполагахме, че това ще ни отнеме толкова време.

Младият мъж потърка с длан челото си, а после протегна ръка към гарафата върху масата край стола му.

— Изглеждате уморен — каза Флора, изненадана, че думите й прозвучаха толкова съпружески.

Адам вдигна поглед към младата жена за миг, докато пълнеше чашата си, на него гласът й му се стори не съпружески, а учудващо близък.

— Обикновено не остава много време за сън при преследване — отвърна той, опитвайки се да звучи възможно най-неутрално и да не мисли за евентуална близост с Флора Бонам. — Пътувахме три дни — добави той.

Той вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка бърбън, тъй като внезапно почувства, че трябва да се подкрепи.

— Пак ли черните пети бяха взели конете ви? — попита Джордж Бонам.

Адам кимна.

— Те постоянно мародерстват табуните ни, но решиха да изоставят конете, когато ги настигнахме.

Опитваше се да представи нещата по най-безобидния възможен начин, без да намеква за дългото преследване и суровата схватка, продължила през трийсет мили неравен терен.

— Успяхте ли да видите расовите ни коне? — попита младият мъж, тъй като не искаше да продължи да обсъжда започната тема — белите жени неизменно задаваха въпроси, на които не му се отговаряше.

— Мисля че видяхме всичките — отвърна графът. — Направили сте нещо наистина впечатляващо. Въпросът е — продължи той, — за кои от вашите красавци ще можем да се споразумеем. Флора хареса особено много голямата дореста кобила.

„Това означава, че тя ходи на лов с коне“ — помисли си Адам, добавяйки още един елемент към образа на така силно интригуващата го мис Бонам.

— А татко мисли, че би могъл да прибере част от парите на граф Хънтли на конните надбягвания в Аскот с лъскавия ви черен бегач. Миналата година спечели Хари и татко още не е намерил нужния кон, за да му отмъсти.

— Черният пробягва една миля за минута и 46 секунди — каза Адам. — Дяволски бърз е.

— Люси ни каза — обади се събеседникът му. — Тя знае времената на повечето бегачи.

— Това е така, защото тя борави с хронометър при изпитанията — обясни младият мъж, като че беше нещо напълно нормално едно тригодишно дете да се занимава с това. — Не мислите да се явявате в Аскот тази година, нали? Пренасянето на коня с кораб няма да бъде лесна работа.

— Не. Ще прекараме в долината Йелоустоун по-голямата част от лятото. Стига само на местните жители на не им омръзнат постоянните ми въпроси и огледи.

Адам сви рамене.

— Мисля, че повечето от абсароките няма да ви откажат съдействието си. Връзката на нашата култура с белите е с дълга традиция.

— Вашата собствена история е доказателство за това — отбеляза с усмивка графът.

— Точно така. Баща ми пристигнал тук в началото на 30-те години на XIX с принц Максимилиян. Те не са били първите. Абсароките били доста малобройни в сравнение с големите племена живеещи в съседство с тях. Поради тази причина те смятали, че е по-разумно да поддържат добри отношения с белите и с правителството. Когато станело въпрос за земи обаче не можело да се вярва на нито една от страните. Баща ми получил правата над тези земи с акт от Конгреса, което го защитава от по-нататъшни обсъждания на този факт. Това обаче не означава, че понякога не ми се налага да убеждавам едни или други неканени гости, че цялата тази долина е моя — добави той.

— Като например новите скотовъди — отбеляза Джордж Бонам.

— Точно така — съгласи се с лека въздишка Адам. — Те гледат на индианските земи като на свободни територии, без да се интересуват, че договорите за прокарване на пътища през Йелоустоун от миналата година така и не бяха ратифицирани и че тези земи са племенна територия на абсароките.

— Нима гледат и на вас като на индианец? — попита Флора. — Простете въпроса ми, но ми се струва, че се намирате в доста изгодно положение с това си наследство.

— На този свят винаги е добре да имаш пари — отвърна младият мъж без каквито и да е следи от неудобство, причинено от запитването на събеседницата си. — Титлата също не е за пренебрегване заради високата стойност, която има сред модното обществото, което — наблегна с усмивка той, — не липсва и в Монтана, както можахте да се убедите сама на приема у съдия Паркман.

Сега вече се усмихваше широко.

— Така че цветът на кожата и дължината на косата ми са от много по-малко значение, отколкото богатството и знаците по семейния герб.

— Колко странно — отбеляза саркастично Флора.

Широките й разбирания и познаването на различните култури бяха оформили напълно обоснования й цинизъм към социалните претенции. Въпреки че в себе си беше уверена, че репутацията, която Адам си беше спечелил с пушка в ръка беше още една от причините, поради които висшето общество на Вирджиния Сити се беше отнесло толкова толерантно към тях през онази нощ у съдия Паркман.

— Да не би да адвокатствате в полза на простичкия начин на живот? — попита дръзко той, имайки предвид разкошната й рокля и бижута, отпуснатата й поза, чашата шампанско в ръката.

— Често го правя — отговори тихо младата жена в същия дух като събеседника си, без да свежда очи под неприязнения му поглед. — Надявам се, че знаете как да използвате вилица за риба от най-ранната си възраст, щом не сте се отказал от наследството си. Това не ме прави като другите.

— Нима ще водим спор по въпросите на демокрацията? — осведоми се графът, в очите му просветваха весели пламъчета. — Поне майките и на двама ви са американки, което вероятно ви осигурява нужните качества за подобна тема.

— Не е вярно, татко — възпротиви се приветливо дъщеря му. — Никой не спори. Нощта е прекалено приятна, за да я разваляме с дрязги. Ще пиеш ли още един коняк?

— Не, все още не съм попълнил дневника си.

Графът остави на масата празната си чаша.

— Така че, ако ме извините, аз ще се качвам горе. До утре сутринта — обърна се той към Адам. — И не стой до много късно, Флора — напомни й той. Тази му бащина забележка беше нещо обикновено.

— Няма, татко.

Щом бащата на младата жена излезе от стаята, Адам попита:

— Имаш ли навика да стоиш до късно?

— Понякога.

— Следователно и да ставаш късно.

Като жена му, помисли си той, и всички други аристократки.

— Не, не ставам късно. А ти?

— Аз също не. Има много неща за вършене по имението, пък и Люси също се събужда рано.

— Забелязах го. Тази сутрин яздихме заедно. Тя е прекрасен ездач.

— Братовчед й е добър учител.

— Тя ме уведоми за това.

— Имаме късмет, че толкова много от роднините ми живеят наблизо.

— Люси ми показа жилищата им край реката.

— Да, тя ми го каза.

Настана неловко мълчание. И двамата се опитваха да водят банален разговор, а в същото време бяха обсебени от спомена за онази нощ.

— Аз…

— Съжалявам…

— Първо ти — каза Адам, гласът му едва се чуваше.

Флора преглътна преди да заговори, мислейки, че не беше се чувствала така неловко от юношеството си.

— Съжалявам, ако те карам да се чувстваш неудобно.

— Аз не те очаквах.

— Очевидно.

— Прости ми.

— Има ли някоя друга? Ако е така не бих искала да се натрапвам.

— Някоя друга?

— Някоя жена, с която поддържаш връзки.

Вътрешната му борба продължи няколко секунди — една лъжа би разрешила лесно тази дилема.

— Не — отвърна младият мъж.

— Аз ли тогава те карам да се чувстваш неудобно?

— Не — прошепна той. — Не е толкова просто и ти го знаеш.

Флора хвърли поглед към златистата течност в чашата си, след което очите им отново се срещнаха.

— Ти си уморен — произнесе със симпатия тя, — а аз ти досаждам.

— Не, нито съм изморен, — въздъхна Адам, — нито ми досаждаш.

— Много си прям.

— Не мисля, че е така.

Тя се облегна върху възглавниците и го изгледа продължително.

— Ловък тогава.

Веждите му се вдигнаха нагоре.

— Възможно е.

— Трябва ли да чакам, докато ме попиташ? Не знам дали бих издържала.

— Господи, Флора…

Младият мъж затвори за момент очи.

— Не казвай това.

— Съжалявам, трябваше да бъда по-благоразумна.

Той се усмихна внезапно на скандалната мисъл, появила се в главата му.

— Разумен секс?

Погледна я дяволито.

— Ще бъде интересно.

Тя се усмихна в отговор.

— Бихме могли да опитаме, въпреки че не съм сигурна, че си способен на подобно нещо.

— Нито пък ти. Господи, за това ще ми е нужна известна помощ.

— Може би…

— Не. Не мърдай. Опитвам се да си обясня разумно всичко това. Знаеш ли, че съм те сънувал всяка нощ след Вирджиния Сити? А това наистина ме кара да се чувствам дяволски неудобно.

— Колко романтично.

Флора се усмихна на сила.

— Това няма да промени живота ти.

— Това?

— Сексът с мен. Достатъчно ясна ли съм? Не съм тръгнала да си търся съпруг.

— Мисля, че съм чувал това и преди.

— Много пъти ли?

— Един път, но предостатъчно.

— Но аз не съм като нея.

— Знам. В това се състои и дилемата.

Адам въздъхна, отпусна се на стола и протегна обутите си в кожени панталони крака напред. Брадичката му се озова току над чашата с бърбън в ръката му.

— Колко ще останете? — попита тихо той.

— Тук ли? Не дълго. В Йелоустоун — цяло лято. След което заминавам за Юкатан.

— За?

— За да се срещна с приятелите, с които организираме следващата експедиция. Нямам никакво намерение да ти се натрапвам, Адам.

— Не съм сигурен, че се интересувам от една жена, която изпълва сънищата ми. През последните седмици двамата с Люси успяхме да постигнем нещо като душевен покой. Прости откровеността ми.

— Не става въпрос за друго, освен за секс, Адам. Не се притеснявам.

Той впери поглед в събеседницата си: беше красива като Тициановата Венера, седнала върху луксозното канапенце, изтъкана от чувствена женственост, нежна кожа и лъскава кестенява коса.

— Така би могла да ми предложиш чаша чай — промърмори нежно той.

— Бих могла, но не го правя — отвърна също толкова тихо тя, надигна се от миниатюрното канапе и постави празната чаша от шампанско в края на лакираната маса.

Той не промени отпуснатата си поза, когато младата жена се запъти към него и застана само на сантиметри от обутите му в украсени с мъниста мокасини крака. После тъмните му очи бавно се плъзнаха нагоре по тялото й и, когато достигнаха до нейните, той каза сподавено:

— Мисля, че загубих тази битка.

— И на мен така ми се струва — прошепна Флора.

Този път тя плъзна очи надолу по тялото му. Погледът й се спря върху явната издутина под панталоните му от еленова кожа.

— Затвори вратата.

Гласът му беше като дихание.

Тя го погледна право в очите.

— А ако не я затворя?

Резултат от привилегиите — тя не понасяше заповеди, колкото и меко и завоалирано да бяха дадени.

— Както желаеш — отвърна тихо той.

Адам остави чашата си, поизправи се в стола си, наведе се напред, хвана полите й и започна да повдига тежката коприна.

Тя издърпа дрехата си от ръцете му, към горещата й възбуда се беше прибавило и чувството за наранена гордост. Гласът й прозвуча обидено.

— Така е прекалено публично.

— Нима казваш „не“? — попита арогантно той, погледна я за миг през гъстата мрежа на миглите си и отново се отпусна върху стола.

— А ти? — отблъсна незабавно удара тя, нахалството й не отстъпваше на неговото.

Погледът й се спря за миг върху издутината, опънала кожените панталони.

Усмивката отново се появи на лицето му, пълна с очарование и любезност.

— Бихме могли заедно да затворим вратата.

Тя се усмихна в отговор, удовлетворена от отстъпката.

— Или да използваме твоята или моята спалня.

Той явно обмисляше предложението.

— Или пък неутрална територия.

Тя се спусна така внезапно, че той едва успя да я улови, когато скочи в скута му. После погледна към очите му, в които се четеше изненада. Прошепна, приближила устните си на сантиметри от неговите, обвила с ръце врата му:

— Дали ще бъде възможно да има и легло в тази неутрална територия?

Адам се чувстваше като в рая, когато тази жена беше в обятията му. Цялата беше от копринена топлина и ухание, меките й задни части върху коленете му увеличиха още възбудата му. От разстояние все пак можеше да устои на Флора Бонам, но когато се намираше близо до нея това не беше по силите му.

— Което и да е от всичките — прошепна той, като се наведе да я целуне. — Или всичките те — дъхът му опари бузата й, — ако предпочиташ маратон.

— Ммм…

Ръцете й придърпаха главата му надолу и в мига, преди устните им да се слеят, тя прошепна:

— Покажи ми…