Човек на име Уве

16 ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ, И ДЖИП В ГОРАТА

Преди да настъпи денят, в който мрачното и малко непохватно мускулесто момче с тъжни сини очи да седне до Соня във влака, имаше само три неща, които тя обичаше: книги, баща си и котки.

Очевидно се радваше на доста внимание, така че това не беше причината. Имаше си какви ли не ухажори. Високи и мургави, ниски и руси, купонджии, досадници, елегантни и нафукани, красиви и алчни, и ако не бяха леко разубедени от носещата се в селото мълва, че бащата на Соня държи едно или две огнестрелни оръжия в изолирана дървена къща в гората, сигурно някой от ухажорите щеше да стане прекадено напорист. Нито един от тях обаче не я гледаше така, както момчето, което седна до нея във влака. Гледаше я така, сякаш тя беше единственото момиче в света.

Понякога, особено през първите няколко години, приятелките ѝ я питаха защо е избрала него. Соня беше много красива и хората около нея бяха ре шили, че трябва непрекъснато да ѝ го повтарят. Освен това обичаше да се смее, приемаше всичко, което животът ѝ поднасяше, беше от хората които гледат леко на нещата. Уве пък... Уве си беше Уве. Поне така ѝ повтаряха хората около нея.

Беше досаден стар мърморко още откакто започна началното училище, поне така твърдяха. А тя можеше да си избере някой по-добър. За Соня обаче Уве не беше нито кисел, нито непохватен, нито чепат. За нея той представляваше малко позавехналите розови цветя на първата им вечеря. Той беше малко тесният в раменете кафяв костюм на баща си. Вярваше в някои неща: в справедливостта и честността, в упорития труд, в това, че докато си на този свят, трябва да постъпваш правилно. Не го правеше, защото щеше да получи медал, диплома или потупване по рамото, а защото това е правилно. Соня беше наясно, че такива мъже вече почти няма. Затова тя реши да се държи за него. Той може и да не ѝ пишеше стихотворения, да не правеше серенади, да не ѝ носеше скъпи подаръци. Но нито едно друго момче не би пропътувало часове в обратната посока всеки ден само защото му е приятно да я слуша как говори.

Когато стиснеше китката му, дебела колкото бедрото ѝ, и го гъделичкаше, докато лицето на намръщеното момче не се озареше от усмивка, тя имаше чувството, че мазилката, под която е скрит скъпоценен камък, се пропуква, и когато това се случеше, сякаш нещо запяваше вътре в Соня. Тези моменти принадлежаха единствено на нея.

Тя не се ядоса първата вечер, когато излязоха заедно, след като ѝ призна, че е излъгал за военната служба. Сърдеше му се за какво ли не след това, но не и онази вечер. През всичките години, които двамата прекараха заедно, той не я излъга нито веднъж.

– Казват, че най-добрите мъже се раждат от грешките си и често стават по-добри на по-късен етап, стават изключителни, благодарение на грешките – беше казала тихо тя.

– Кой е казал това? – попита Уве и погледна трите прибора пред себе си, както човек би погледнал кутия, която токущо е била отворена, докато някой е настоявал: „Избери си оръжие“.

– Шекспир – отвърна Соня.

– Интересно ли е? – полюбопитства Уве.

– Фантастично – кимна с усмивка Соня.

– Не съм чел нищо с него – измърмори ниско приведеният над покривката Уве.

– От него – поправи го тя и пъхна с обич ръка в неговата.

През почти четирите им десетилетия заедно Соня преподаваше на стотици ученици със затруднения в четенето и писането и ги накара да прочетат събраните съчинения на Шекспир. През това време така и не успя да накара Уве да прочете и една пиеса на Шекспир. Щом се преместиха в къщата, седмици наред той прекарваше всяка вечер в бараката. Когато приключи, в хола им бе монтирана най-красивата библиотека, която тя бе виждала.

– Все някъде трябва да ги държиш – измърмори той и натисна порязано място на палеца с върха на отвертката.

Тя се сгуши в прегръдката му и каза, че го обича.

А той кимна.

Попита го само веднъж за раните от изгоряло по ръцете му.

Трябваше сама да навърже обстоятелствата как е изгубил дома на родителите си от откъслечни случки, които Уве с нежелание разказваше. Накрая разбра как се е изгорил. Когато една от приятелките ѝ я попита защо го обича толкова много, тя отговори, че повечето мъже бягат от ада, докато мъжете като Уве се хвърлят в него.

Срещите на Уве с бащата на Соня се брояха на пръсти. Старият човек живееше доста на север, навътре в гората, сякаш бе начертал карта на всички населени места в страната, преди да стигне до заключението, че това е най-отдалеченото място, на което може да живее.

Майката на Соня беше починала при раждането ѝ. Баща ѝ така и не се беше оженил повторно.

– Имам си жена. Просто в момента не е вкъщи – изсъска той на няколко пъти, когато хората се осмеляваха да повдигнат въпроса. Соня се премести в близкия град, когато започна да учи за изпитите за горния курс – всички по хуманитарни предмети, за шестгодишен колеж. Баща ѝ я бе погледнал с пълно презрение, когато тя му предложи да замине с нея.

– Какво да правя там? Да се запознавам с хора ли? – бе изръмжал той. Винаги изричаше думата „хора“ така, сякаш бе мръсна. Затова Соня го остави на мира. Освен на посещенията в края на седмицата и ежемесечните му пътувалия до бакалията в най-близкото село, той разчиташе единствено на компанията на Ърнест.

Ърнест беше най-едрата котка в света. Когато Соня беше малка, тя си мислеше, че животното е пони. Котаракът идваше и си отиваше от дома на баща ѝ, когато му скимнеше, но не живееше при тях. Никой нямаше представа къде живее. Соня го нарече Ърнест на Ърнест Хемингуей. Баща ѝ не се интересуваше от книги, но когато дъщеря му започна да чете вестници, още на пет години, той не беше толкова ограничен, че да не направи нещо по въпроса.

– Момичетата не четат такива простотии, за да не си объркат главите – заявяваше той и я насочи към библиотеката в селото. Старата библиотекарка не знаеше какво има предвид той, но бе убедена, че момиченцето има забележителен интелект.

Ежемесечните посещения до бакалията трябваше да включат и ежемесечни посещения в библиотеката, както решиха библиотекарката и бащата и не намериха за необходимо да обсъждат повече въпроса. Когато Соня навърши дванайсет, тя бе прочела всички книги поне по два пъти. Онези, които ѝ бяха допаднали, като „Старецът и морето“, бе прочела толкова пъти, че дори не помнеше броя им.

Ето как Ърнест стана Ърнест. Никой не го притежаваше. Той не говореше, но обичаше да ходи на риболов с баща ѝ, който очевидно ценеше неговите качества. Разделяха си поравно улова, когато се върнеха у дома.

Първия път, когато Соня заведе Уве в старата дървена къща в гората, Уве и баща ѝ седяха, закопчали ризите си догоре, мълчаха и похапваха в продължение на цял час, докато тя се опитваше да проведе цивилизован разговор. Нито един от двамата не разбра какво прави там, освен факта, че срещата ял е много важна за единствената жена, която обичат. И двамата бяха против запознанството, негодуваха, възмущаваха се, но така и не постигнаха нищо.

Бащата на Соня бе отрицателно настроен още от самото начало. За момчето знаеше единствено, че идва от юг, а Соня беше споменала, че не обича котки. Ето две неща, които го превръщаха в човек, на когото не можеше да се разчита.

Уве пък се чувстваше като на интервю за работа, а никак не го биваше в тези неща. И така, когато Соня не говореше, а тя говореше почти през всичкото време, в стаята се възцаряваше мълчание, което съществува единствено между човек, който не иска да изгуби дъщеря си, и мъж, който все още не е разбрал напълно, че е бил избран да я отведе оттук. Най-сетне Соня изрита Уве по пищяла, за да го накара да каже нещо. Уве вдигна поглед от чинията си и забеляза гневните бръчици около очите ѝ. Прочисти гърлото си и се огледа с някакво отчаяние, докато се чудеше какво да попита стария. Уве бе научил, че ако човек няма какво да каже, трябва да измисли какво да попита.

Ако имаше нещо, което помагаше на хората да забравят неприязънта си, то това беше възможността да говорят за себе си.

Най-сетне погледът на Уве попадна на джипа, който се виждаше от кухненския прозорец на стария.

– Това е “ЕЛ-10“, нали? – посочи той с вилицата си.

– Аха – потвърди бащата, без да вдига поглед от чинията.

– Сега ги прави „Сааб“ – заяви Уве и кимна.

– „Скания“! – повиши глас старият и погледна с неприязън Уве.

Стаята отново потъна в мълчание, което може да възникне единствено между любимия на една жена и баща ѝ.

Уве се наведе мрачно над чинията си. Соня изрита баща си по пищяла. Баща ѝ я погледна сърдито. Най-сетне бръчиците около очите ѝ. Не беше чак толкова глупав, че да не избегне онова, което можеше да се случи след тях. Затова прочисти гърло раздразнено и започна да рови в чинията.

– Само защото някой костюмар от „Сааб“ е размахал портфейла си и е купил фабриката, не означава, че това не е „Скания“ – изръмжа тихо той с тон, който вече не беше толкова кисел, след това отдръпна крака си от обувките на дъщеря си.

Бащата на Соня открай време караше джипове на „Скания“. Не разбираше защо му е на човек да си купи нещо друго. След като години наред беше предан на марката, „Скания“ се сля със „Сааб“. За това предателство той нямаше никога да им прости.

Уве, който на свой ред се беше заинтересувал от „Скания“ след сливането със „Сааб“, погледна замислено през прозореца, докато дъвчеше картоф.

– Добре ли върви? – попита той.

– Не – отвърна с раздразнение старият и отново се наведе над чинията. – Нито един от тези модели не върви добри. Не ги правят както трябва. Автомонтьорите искат малко състояние, за да ги оправят – добави той, сякаш обясняваше на някой, седнал под масата.

– Да погледна, ако може? – попита Уве и неочаквано усети как се въодушевява.

Откакто Соня го познаваше, той за пръв път проявяваше ентусиазъм.

Двамата мъже се спогледаха за момент. След това бащата на Соня кимна. Уве също кимна, бързо и отривисто. Двамата станаха, без да губят време, решително, по начина, по който двама мъже се държат, след като са се разбрали да отидат и да убият трети. Няколко минути по-късно бащата на Соня се върна в кухнята, облегнат на бастуна, отпусна се в стола и замърмори. както обикновено. Остана на мястото си дълго, натъпка внимателно лулата си, накрая кимна към тенджерите и успя да каже

– Хубаво.

– Благодаря татко – усмихна се тя.

– Ти си го сготвила. Не аз – отвърна той.

– Благодарността не беше за храната – отвърна тя и вдигна чиниите, целуна нежно баща си по челото и в същия момент видя Уве, надвесен над двигателя под капака.

Баща ѝ не каза нищо, просто се изправи със сумтене и взе вестника от плота в кухнята. По средата на стаята спря и се облегна на бастуна.

– Той ходи ли за риба? – изръмжа най-сетне баща ѝ, без да я поглежда.

– Май не – отвърна Соня.

Баща ѝ кимна сърдито. Мълча дълго.

– Ясно. Значи трябва да се научи – изсумтя най-сетне той, преди да пъхне лулата в устата си и да се отправи към хола.

Соня не го бе чувала да изрича по-хубав комплимент за друг човек.