Човек на име Уве

32 ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ НЕ ДЪРЖИ СКАПАН ХОТЕЛ

Соня веднъж каза, че ако някой иска да разбере хората като Уве и Руне още от самото начало, трябва да ги хване в неподходящ момент. „Това са мъже, които искат няколко простички неща от живота“, казваше тя. Покрив над главата, тиха улица, подходящия автомобил и жена, на която да останат верни. Работа, която да дава нещо ценно. Къща, където нещата се развалят от време на време, така че винаги да има с какво да се заемеш.

„Всички хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за различните хора“ – бе казала Соня. За мъже като Уве и Руне достойнството означаваше да се справят сами, когато пораснат, следователно смятаха, че е тяхно право да не разчитат на други, когато пораснат. В желанието им да упражняват контрол имаше някаква гордост. Също и в това да се окажат прави. Да знаят по кой път да поемат, как да завинтят нещо. Мъже като Уве и Руне бяха от поколение, в което хората вършеха каквото трябва, не говореха напразно.

Тя, разбира се, знаеше, че Уве няма представа как да се справи с неназования си гняв. Трябваше да му сложи етикети. Трябваше да го категоризира по някакъв начин. И така, когато мъжете в бели ризи в общината, чиито имена нито един нормален човек не можеше да запомни, се опитваха да направят всичко, което Соня не искаше – да я накарат да спре да работи, да се изнесе от къщи, като намекваха, че е по-долно качество от хората, които могат да ходят, и я уверяваха, че умира, Уве се бореше с тях. Бореше се с документи и писма до вестници, с молби, дори със съвсем незначителни неща, като рампата в училище. Бореше се с такова упорство за нея срещу мъжете в бели ризи, че накрая ги държеше лично отговорни за онова, което се беше случило на Соня и с детето.

Накрая тя го остави в свят, чийто език той вече не разбираше.

По-късно същата вечер, след като Уве и котката похапнаха и гледаха известно време телевизия, той гаси лампата в хола и се качва на горния етаж. Котката го следва предпазливо, сякаш усеща, че той ще прави нещо, за което не я е осведомил. Тя сяда на пода в спалнята, докато Уве се съблича и се оглежда така, сякаш се опита да измисли фокус.

Уве си ляга и лежи, докато на проклетата котка, отпуснала се в леглото от страната на Соня, ѝ трябва повече от час, за да заспи. Очевидно Уве не проявява търпение от чувство за дълг към котката, просто няма сили за разправия. Няма да тръгне да обяснява смисъла на живота и смъртта на животно, което не е в състояние да се погрижи за собствената си козина.

Когато котката най-сетне се настанява на възглавницата на Соня и започва да хърка с отворена уста, Уве се измъква от леглото тихо, доколкото е възможно. Слиза в хола, вади пушката от скришното място зад радиатора. Вади четири мушами, които е пренесъл от бараката за инструменти и е скрил в шкафа, за да не ги забележи котката. Започва да ги лепи за стените в антрето. След като размисля, решава, че това е най-подходящото помещение за деянието, защото има най-малка площ. Предполага, че всичко се оплесква, когато някой се застрелва в главата, а няма да му е никак приятно да остави след себе си по-мръсно, отколкото се налага. Соня мразеше мръсотията.

Отново е с обувки и костюм – мръсен и миришещ на изгорели газове, но ще трябва да свърши работа. Преценява тежестта на пушката в двете си ръце, сякаш проверява центъра на тежестта ѝ. Сякаш тя ще изиграе решаваща роля за бъдещето на събитието. Обръща я, оглежда я, опитва се да прецени ъгъла на цевта, сякаш е решил да прегъне оръжието на две. Не че Уве разбира от оръжия, но иска да знае дали в общи линии е добро оръжие, или не е. Тъй като не може да провери качеството на пушката, като я ритне, той решава, че проверката може да бъде направена, като я завърти и обърне наопаки, за да види какво ще стане.

Докато прави всичко това, му хрумва, че не е много разумно да облече най-хубавите си дрехи. Костюмът ще бъде напоен с кръв, решава той. Глупаво е. Затова оставя пушката, влиза в хола, съблича се, сгъва внимателно костюма и го поставя до обувките. След това вади писмото с инструкциите до Парване и пише: „Погребете ме в костюма“ под заглавието „Уреждане на погребението“ и поставя писмото върху купчината дрехи. Вече е подчертал ясно и недвусмислено, че не иска никакво суетене. Не иска натруфена церемония, никакви простотии. Важното е да го сложат в земята до Соня. Мястото вече е подготвено и платено, Уве трябва единствено да сложи пари в плика, за да има за транспорта.

И така, само по чорапи и бельо, Уве се връща в антрето и посяга към пушката. Вижда отражението на тялото си в огледалото в антрето. Не го е поглеждал поне от трийсет и пет години. Все още е доста мускулест и як. В много по-добра форма е от повече мъже на своята възраст. Нещо обаче се е случило с кожата му, което го кара да изглежда така, сякаш се топи, забелязва той. Изглежда ужасно.

В къщата цари съвършена тишина. В целия квартал е много тихо. Всички спят. Едва тогава Уве се сеща, че котката сигурно ще се събуди, когато проехти изстрелът. Сигурно ще уплаши горката гадинка до смърт, признава си Уве. Замисля се и накрая оставя решително пушката, влиза в кухнята и пуска радиото. Не че му трябва музика, за да отнеме собствения си живот, не че му е приятно радиото да лапа електричество, след като него вече го няма. Ако обаче котката се събуди от изстрела, може да реши, че това е част от някоя модерна поппесен, каквито непрекъснато пускат по радиото напоследък. След това ще заспи. Поне така мисли Уве.

Когато се връща в антрето и грабва отново пушката, открива, че по радиото не излъчват модерни поппесни. Предават местния новинарски бюлетин. Той се заслушва. Не че е важно да чуе местните новини, след като се кани да се застреля в главата, но Уве мисли, че не е зле човек да е в течение. Говорят за времето. За икономиката. За трафика. Колко е важно местните собственици на имоти да си отварят очите през уикендите, защото из града били плъзнали крадци. „Скапани хулигани“ – мърмори Уве и стиска по-здраво пушката, когато чува това.

Може да се каже напълно обективно, че с тази информация други двама хулигани – Адриан и Мисрад – са добре запознати, тъй като те небрежно се пръкват на вратата на Уве няколко секунди по-късно. Сигурно са напълно наясно, че когато Уве чува стъпките им да скърцат по снега, няма да си помисли: „Гости, колко хубаво!“, а ще си каже по-скоро: „Мама му стара!“. Сигурно двамата са наясно, че Уве, само по чорапи и бельо, с ловна пушка на три четвърти век, ще отвори вратата също като застаряващ, полугол Рамбо от предградията. Ако бяха наясно, може би Адриан нямаше да изпищи пронизително и гласът му да проехти по цялата улица, нито да се обърне кръгом, обзет от паника, да се втурне към бараката с инструменти и да се удари така, че едва не изпада в несвяст.

След няколко вика на объркване и много шум Мисрад успява да изясни своята самоличност на най-обикновен хулиган, а не крадец-хулиган, и Уве да разбере какво става. Преди това Уве разполагаше с предостатъчно време да размаха пушката пред тях и да накара Адриан да се разпищи като сирена на противовъздушна отбрана.

– Шт! Ще събудите тъпата котка! – съска Уве гневно, когато Адриан се олюлява, а на челото му набъбва цицина като пакет равиоли. – Какво, за бога, правите тук? – пита той, обзет от ярост, все още насочил пушката към тях. – Посред нощ е!

Мисрад държи огромна торба и я оставя внимателно в снега. Адриан вдига импулсивно ръка, сякаш някой се кани да го обере, и за малко да изгуби равновесие и да падне отново в снега.

– Идеята беше на Адриан – започва Мисрад и поглежда в снега.

– Мисрад се разкри днес! – избърборва Адриан.

– Какво?

– Той... разкри се. Каза на всички, че е... – започва Адриан, но се разсейва, отчасти защото разпененият старец по долни гащи е насочил пушка към него, отчасти защото е напълно убеден, че е получил сътресение.

Мисрад изпъва гръб и кима решително към Уве.

– Казах на татко, че съм гей.

Уве го поглежда по-спокойно. Въпреки това не оставя пушката.

– Татко ненавижда гейовете. Открай време разправя, че ще се самоубие, ако някое от децата му се окаже гей – изяснява момчето.

Мълчи за кратко, след това продължава.

– Не прие добре новината. Може и така да се каже.

– Изхвърляше го! – уточнява Адриан.

– Изхвърли го – поправя го Уве.

Мисрад вдига торбата от земята и кима към Уве.

– Идеята беше глупава. Не трябваше да те притесняваме.

– С какво да ме притеснявате? – срязва го Уве.

След като е излязъл на студа по гащи, а температурата е под нулата, иска поне да разбере причината.

Мисрад си поема дълбоко въздух. Сякаш натъпква гордостта си в гърлото.

– Татко заяви, че съм болен и не съм желан под покрива му с... „неестествените си предпочитания“ – казва той и преглъща с усилие, преди да изрече думата „неестествени“.

– Защото си обратен ли? – уточнява Уве.

Мисрад кима.

– Нямам роднини в града. Щях да остана у Адриан, обаче новото гадже на майка му ще спи там и...

Млъква. Изглежда, се чувства много глупаво.

– Идеята беше адски тъпа – прошепва той и понечва да се обърне, за да си върви.

Затова пък Адриан, изглежда, открива нов интерес в разговора и пристъпва нетърпеливо през снега към Уве.

– Какво толкова, Уве! Има предостатъчно място у вас! Затова си помислихме, че може да остане тук тази вечер!

– Тук ли? Това да не би да ви е тъп хотел? – отвръща Уве и вдига пушката така, че цевта сочи в гърдите на Адриан.

Адриан застива на място. Мисрад пристъпва бързо напред през снега и поставя ръка на пушката.

– Нямаше къде другаде да отидем, извинявай – шепне той и внимателно отмества пушката настрани от гърдите на Адриан.

Уве поглежда така, сякаш се опомня. Отпуска оръжието към земята. След това прави едва забележима крачка назад в антрето, сякаш чак сега е усетил студа навън, който обгръща недотам облеченото му тяло, ако може човек да се изрази дипломатично, и с крайчеца на окото си зърва снимката на Соня на стената. Червената рокля. Пътуването с автобус до Испания, когато тя беше бременна. Толкова пъти я беше молил да свали тъпата снимка, но тя все отказваше. Казваше, че и този спомен си „струва не по-малко от другите“.

Инатлива жена.

Това трябваше да бъде денят, в който Уве най-сетне умира. Вместо това на сутринта се събуди не само с котка, но и с друг човек, който живееше в къщата му. На Соня щеше да ѝ хареса. Сигурно. Тя обичаше хотелите.