Човек на име Уве

17 ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И КОТКАТА ДОСАДА ОТ ПРЯСПАТА

– Мъртва ли е? – пита ужасената Парване, когато се спуска напред бързо, доколкото огромният ѝ корем позволява, и се опитва да надникне в дупката.

– Да не съм ветеринар? – отвръща Уве сравнително любезно. Само съобщава фактите.

Просто не може да си обясни как става така, че жената се появява непрекъснато. Не може ли човек тихо и кротко да застане над дупката с форма на котка в собствената си градина?

– Трябва да я извадиш оттам! – провиква се тя и го перва с ръкавица по рамото.

Уве не е никак доволен от развоя на събитията и пъха ръце дълбоко в джобовете на якето. Все още диша трудно.

– Изобщо не трябва – отвръща той.

– Господи, ама на теб какво ти става?

– Не се разбирам с котките – уведомява я Уве и забива пети в снега.

Само че погледът ѝ, когато се обръща, го кара да пристъпи напред.

– Тя май спи – предполага той и наднича в дупката, преди да добави: – Иначе щеше да излезе, когато се позатопли.

Когато ръкавицата го перва, той си казва, че е най-разумно да се държи на разстояние от жената.

След миг обаче Парване се е заровила в пряспата и след малко излиза с дълбоко замразено същество в слабите си ръце

Прилича на четири сладоледа,разтопили се върху продран шал.

– Отвори вратата! – крещи тя, този път изгубила самообладание.

Уве забива пети в снега. Не бе започнал деня с намерението да пуска жени или котки в дома си, иска му се да ѝ го каже. След това обаче тя пристъпва към него с котката в ръце, много решително. Като нищо ще мине през него. Уве никога не е срещал по-лоша жена, която не желае да чуе онова, което свестните хора и говорят. Отново усеща, че не му достига дъх. Потиска импулса да притисне ръка към гърдите.

Тя продължава напред. Той се предава. Тя го подминава. Малкият пакет с провиснали от него ледени висулки напомня на Уве за неща,които той не може да спре; спомени за Ърнест, за дебелия глупав Ърнест, когото Соня толкова обичаше, че сърцето ѝ запяваше, когато го видеше.

– Отваряй вратата тогава! – изкрещява Парване и поглежда към Уве толкова сърдито, че той има чувството, като че ли всеки момент ще изплющи камшик.

Уве вади ключа от джоба си. Сякаш някой друг е поел контрол над ръката му. Трудно му е да приеме онова, което върши. Част от него крещи „Не!“, докато останалата част от тялото му е заета с някакъв тийнейджърски бунт.

– Донеси одеяла! – нарежда Парване и се втурна вътре с обувки.

Уве остава зад нея в продължение на няколко минути, поема си дъх и се затътря подире ѝ.

– Тук е кучешки студ. Пусни радиаторите! – изстрелва Парване, сякаш е очевидно, и размахва ръце към Уве, когато оставя котката на канапето.

– Тук не се пускат радиатори – заявява твърдо Уве. Застава на вратата на хола и се пита дали тя няма отново да го перне с ръкавицата, ако ѝ каже да постели вестници под котката. Когато тя се обръща отново към него, той решава да не проверява. Уве не помни да е виждал по-ядосана жена.

– Одеялата са горе – отвръща най-сетне той, като избягва погледа ѝ и неочаквано проявява интерес към лампата в коридора.

– Донеси ги тогава!

Уве изглежда така, сякаш повтаря думите ѝ безмълвно, ядосано, недоволно, но въпреки това сваля обувките си и минава през хола на безопасно разстояние от поразяващата ръкавица.

Докато се качва и слиза по стълбите, той си мърмори, че на тази улица е почти невъзможно да се живее тихо, кротко и спокойно. На горния етаж спира и си поема дълбоко дъх. Болката в гърдите е отминала. Сърцето му отново бие нормално. Понякога това му се случва и той вече не се стряска. Винаги му минава. И без това сърцето няма да му бъде необходимо още дълго, така че няма значение.

Откъм хола долитат гласове. Не може да повярва. Не стига, че системно му пречат да умре, а и съседите не проявяват никакъв срам, че го тласкат към ръба на лудостта и самоубийството. Това може да каже със сигурност.

Когато Уве се връща по стълбите с одеялото, дебелият младеж от съседната къща е застанал по средата на хола и наблюдава любопитно котката и Парване.

– Здрасти, човече! – поздравява весело той и маха с ръка на Уве.

Само по тениска е, въпреки че навън има сняг.

– Добре – отвръща Уве, ужасен, че няколко минути на горния етаж са достатъчни, за да се окаже, че в къщата ти са напъплили разни хора като в хотел.

– Чух викове и реших да проверя дали всичко тук е наред – обяснява ведро той, свива рамене и облечената му в черно плът се нагърчва.

Парване грабва одеялото от ръката на Уве и започва да увива котката в него.

– Така няма да я стоплиш – обажда се любезно младежът.

– Не се меси! – срязва го Уве, който макар да не е специалист по размразяване на котките, не понася хората да се намъкнат в къщата му и да раздават заповеди как трябва да се върши това или онова.

– Мълчи, Уве! – нарежда Парване и поглежда умолително младежа. – Какво трябва да направим? Тя е леденостудена!

– Не ми казвай да мълча! – мърмори Уве.

– Тя ще умре – казва Парване.

– Друг път ще умре, просто ѝ е студено... – прекъсва я Уве в нов опит да си възвърне контрола над положението.

Бременната вдигна пръст към устните си, за да го накара да замълчи. Уве е много ядосан и изглежда така, сякаш всеки момент ще направи пирует от гняв.

Когато Парване вдига котката, цветът ѝ е започнал да се мени от пурпурно към бяло. Уве не е вече толкова сигурен в себе си, когато го забелязва. Поглежда Парване. След това с нежелание отстъпва назад и се отказва.

Младият дебелак си сваля тениската.

– Какво по... това е... какви ги вършиш? – заеква Уве.

Стрелва Парване с поглед, застанала до канапето, прегърнала котката, от която кале вода по пода, след това поглежда и младежа, застанал гол до кръста по средата на хола на Уве, а сланините му се тресат и напират към коленете, сякаш е огромна кутия сладолед, който е бил разтопен, а след това отново замразен.

– Дайте ми я – протяга ръце младежът, без да се интересува от вида си, и изпружва ръце като дървесни стволове към Парване.

Когато тя му протяга животното, той я притиска към гърдите си. сякаш се опитва да направи гигантско пролетно рулце.

Между другото, казвам се Джими – усмихва се той на Парване.

– Аз съм Парване – представя се тя.

– Хубаво име – отбелязва Джими.

– Благодаря! Означава пеперуда – усмихва се жената.

– Супер! – възкликва Джими.

– Ще задушиш котката – предупреждава Уве.

– Престани, Уве! – обажда се Джими.

– Сигурен съм, че предпочита да замръзне с достойнство, вместо да я удушиш – продължава да реди той и кима към капещата топка косми, притисната в ръцете му.

Добродушното лице на Джими се озарява от широка усмивка.

– Споко, Уве. Можеш да разправяш каквото си искаш за нас, дебелаците, но ние сме върхът, когато някой има нужда от топлина.

Парване наднича нервно над пухкавата ръка и нежно полага длан върху носа на котката. След това се оживява.

– Вече ѝ е по-топло – възкликва тя и се обръща победоносно към Уве.

Уве кима. Тъкмо се канеше да изстреля саркастичен отговор. Сега обаче открива, с известно неудобство, че е облекчен от новината. Пропъжда чувството, като се заглежда с интерес в дистанционното на телевизора.

Не че се интересува от котката. Просто Соня щеше да е доволна. Нищо повече.

– Ще затопля малко вода – решава Парване и с резки движения се промъква покрай Уве, неочаквано се озовава в кухнята му и започва да отваря шкафовете.

– Какво, по дяволите... – мърмори Уве, оставя дистанционното и хуква след нея.

Когато влиза в кухнята, тя е застанала неподвижно и малко объркано по средата на стаята, стиснала електрическия чайник в ръка. Изглежда поразена, сякаш едва сега е осъзнала какво точно се е случило.

Уве за пръв път я вижда в състояние, когато не знае какво да каже. Кухнята е почистена, подредена, но и малко прашна.

Мирише на кафе, във фугите се е наслоила мръсотия, навсякъде се виждат вещите на съпругата на Уве. Малките ѝ украшения на прозореца, шнолите ѝ са оставени на масата в кухнята, бележки с нейния почерк са лепнати върху вратата на хладилника.

Кухнята е белязана от следи на колела. Сякаш някой се е придвижвал напред-назад с велосипед поне хиляда пъти.

Котлоните и плотът в кухнята са видимо по-ниски от обикновено.

Сякаш кухнята е пригодена за дете. Парване оглежда всичко, както когато хората видят нещо за пръв път. Уве е свикнал с обстановката. Той сам направи кухнята след произшествието. От общината, както трябваше да се предполага, отказаха да помогнат.

Парване се оглежда така, сякаш е озадачена.

Уве поема електрическия чайник от протегнатите ръце, без да я поглежда в очите. Пълни го бавно с вода и го включва.

– Не знаех, Уве! – прошепва тя разкаяно.

Уве се навежда над ниската мивка с гръб към нея. Тя пристъпва напред и отпуска нежно пръсти на рамото му.

– Извинявай, Уве. Много се извинявам. Не трябваше да нахлувам в кухнята ти, без да попитам преди това.

Уве прочиства гърлото си и кима, без да се обръща. Няма представа колко време са стояли така. Тя оставя ръка на рамото му. Той решава да не я отблъсква.

Гласът на Джими нарушава тишината.

– Имате ли нещо за ядене? – провиква се той от хола. Рамото на Уве се изплъзва изпод ръката на Парване. Тоя поклаща глава, избърсва лице с опакото на ръката си и се насочва към хладилника, без да я поглежда.

Джими цъка неодобрително с език. когато Уве се връща от кухнята и му подава сандвич с пуешко. Уве се отдръпва на няколко метра и поглежда мрачно госта.

– Как е тя? – пита той и кима към котката в ръцете на Джими.

Сега вече по пода тече вода, но животното бавно и сигурно си възвръща формата и цвета.

– Изглежда по-добре – хили се Джими. докато натъпква целия сандвич в устата си

Парване изписква, хуква към него и поема котката, за да я загърне бързо в одеялото.

– Трябва да отидем в болница! – провиква се тя.

– На мен ми забраниха да стъпвам в болницата – отвръща Уве, без да се замисля.

Когато поглежда към нея, тя е готова да го замери с колата, затова той свежда отново очи и пъшка нещастно.

Единственото ми желание е да умра, мисли си той и притиска палците на краката си към дъсчения под.

Подът помръдва едва доловимо. Уве поглежда към Джими. Поглежда котката.

Поглежда мокрия под. Клати глава към Парване.

– Ще трябва да вземем моята кола – мърмори той.

Дръпва якето си от куката и отваря входната врата. След няколко секунди пъхва глава отново в антрето. Поглежда гневно Парване.

– Само че няма да доведа котката в къщата, защото е забранено...

Тя го прекъсва с няколко думи на фарси, които Уве не разбира. Въпреки това му звучат ненужно драматично. Увива котката още по-стегнато в одеялото и изфучала покрай него, за да излезе на снега.

– Правилата са си правила – натъртва Уве и тръгва към паркинга, но Парване не отговаря.

Уве се обръща и посочва Джими.

– А ти облечи яке. Иначе няма да се качиш в сааба. Наясно ли сме?

Парване плаща за паркинга в болницата. Уве не казва и дума.