Човекът плюс

10. Пируетите на Батман

За всеобщо изумление изведнъж се оказа, че до старта остават само девет дни.

Застанал пред своята обител, отец Кейман потръпваше от студ в очакване на колата на Брад. В резултат на боевете в Близкия изток и взривяването на тръбопроводите от Северно море от борците за освобождение на Шотландия през последните две седмици имаше все по-голям недостиг на гориво. Проектът се ползваше с приоритет за доставките и щеше да получава всичко необходимо, дори ако някои от балистичните ракети останеха без капка гориво; но хората от персонала трябваше да пестят енергията, да се събират по няколко души, за да отидат с нечия кола на работа; да изключват домашните климатични инсталации, да гледат по-малко телевизия. Ранните снежни бури бяха засипали прериите на Оклахома и един от семинаристите сънливо почистваше снега по пътеката пред църковното владение. Снегът не беше много, пък и не изглеждаше особено чист, помисли си Кейман. Дали си въобразяваше или наистина беше мръсносив? Не беше ли това пепелта от горящите калифорнийски и орегонски гори, на хиляда и петстотин километра оттук?

Клаксонът на Брад го накара да подскочи.

— Съжалявам — каза Кейман, като влезе и тръшна вратата. — Не е ли по-добре следващия път да вземем моята кола? Харчи по-малко.

Брад сви зиморничаво рамене и погледна в огледалото за обратно виждане. Друг ховер, лек и бърз спортен модел, зави иззад ъгъла.

— Няма значение, и без това карам за двама. Същата опашка като във вторник. Започват да стават немарливи. Или искат да са сигурни, че зная, че ме следят.

Кейман погледна през рамо. Колата, която ги следваше, явно не си правеше труд да остане незабелязана.

— Знаеш ли кой е това, Брад?

— Има ли съмнение?

Кейман не отговори. Съмнение всъщност нямаше. По време на половинчасовата среща, всяка мъчителна секунда от която Брад си спомняше ясно, президентът му беше дал да разбере, че при никакви обстоятелства не бива да наобикаля съпругата на чудовището. Сянката му бдеше, за да е сигурно, че Брад не е забравил.

Но това не беше нещо, което Кейман би желал да обсъжда с Брад. Той включи радиото и хвана новините. Послушаха няколко минути цензурирани, но въпреки това зашеметяващи съобщения за бедствия, докато Брад, без да каже дума, не се пресегна и не го изключи. Продължиха да пътуват мълчаливо под оловносивото небе, докато стигнаха до бялата сграда, в която се осъществяваше проектът, самотна в безлюдната прерия.

Вътре нямаше нищо мрачно: светлините бяха силни и блестящи; лицата — уморени, малко загрижени, но живи. Поне тук, помисли си Кейман, можеш да видиш осъществени неща и реализирани цели. Проектът се движеше по график.

След девет дни екипажът щеше да полети към Марс. Той също беше включен в него.

Кейман не се страхуваше да замине. Целият му живот беше посветен на това; още от първите дни в семинарията, когато разбра, че може да служи на Бога навсякъде, а не само от амвона, баща му поддържаше интереса му към небесата, независимо дали бяха астрономични или теологични. И все пак мисълта за пътуването го безпокоеше.

Чувстваше се неподготвен. Чувстваше, че и светът не е готов за тази авантюра. Всичко изглеждаше като странна импровизация, независимо от многомесечния труд, който всички участници, включително и той самият, бяха вложили в проекта. Дори екипажът още не беше определен окончателно. Роджър щеше да тръгне; той беше крайъгълният камък на целия проект. Кейман щеше да тръгне, това също бе твърдо решено. Но двамата пилоти бяха все още под въпрос. Кейман се срещна с тях и ги хареса. Смятаха ги за едни от най-добрите пилоти на НАСА, а единият бе летял заедно с Роджър със совалката преди осем години. Но в съкратения списък на подходящите летци имаше още петднадесет души. Кейман дори не знаеше имената на всички, знаеше само, че са много. Върн Скейниън и генералният директор на НАСА отлетяха, за да обсъдят избора лично с президента, но Даш си запази правото на окончателно решение и все още не бързаше да го направи.

Но едно нещо като че ли беше напълно готово за авантюрата — брънката във веригата, която преди се смяташе за най-съмнителна — самият Роджър.

Тренировките преминаха идеално. Сега Роджър беше напълно подвижен, обикаляше из цялата сграда, непрекъснато сновеше между стаята, която все още считаше за „Вкъщи“, камерата с нормална марсианска атмосфера, помещенията с тестовата апаратура и всяко друго място, където искаше да отиде. Целият персонал свикна да вижда високото чернокрило същество да се носи из залите, огромните фасетирани очи да се взират в лицата и равният глас да ги вика и поздравява весело. Последната седмица бе посветена на Катлийн Даути. Сензорната система на киборга се справяше отлично; вече бе дошло времето да овладее възможностите на своята мускулатура. Ето защо тя доведе един слепец, един балетист и един парализиран човек. Когато Роджър започна да се упражнява, те поеха настойничеството над него. Балетистът беше бивша звезда, учил в детството си при Нуреев и Долин. Слепецът вече виждаше. Той нямаше очи, но визуалната му система беше заменена със сензори като на Роджър. Двамата сравняваха и най-дребните оттенъци, хватки и възможности за управление на зрението си. Паралитикът, който се движеше с моторизирани крайници, предшественици на крайниците на Роджър, се бе обучавал цяла година да ги управлява и сега двамата с Роджър вземаха заедно уроци по балет.

Но те не бяха през цялото време заедно, поне не съвсем. Бившият паралитик на име Алфред бе много повече човек, отколкото Роджър Торауей, а сред човешките черти, които притежаваше, беше и необходимостта от въздух. Когато Кейман и Брад влязоха в контролната камера на помещението с нормална марсианска атмосфера, Алфред правеше подскоци „антраша“ от едната страна на голямата двойна стъклена стена, а Роджър повтаряше движенията му от другата страна в почти безвъздушното помещение. Катлийн Даути отброяваше такта, а по високоговорителя звучеше валс в ла мажор от „Силфидите“. Върн Скейниън седеше на обърнат стол близо до стената, подпрял брада върху сключените си над облегалката ръце. Брад веднага се насочи към него и двамата започнаха да си шушукат.

Дон Кейман си намери местенце близо до вратата. Паралитикът и чудовището правеха невероятни подскоци, ситнейки толкова бързо, че петите им се сливаха. Музиката съвсем не е подходяща за такива скокове, помисли си Кейман, но това изглежда не правеше впечатление и на двамата. Балетистът ги наблюдаваше с непроницаемо изражение. Навярно му се иска да бъде киборг, мислеше Кейман. С такива мускули би могъл да покори всяка зала в страната.

Мисълта беше безобидна и забавна, но по някаква неясна причина Кейман се почувства неловко. След това си спомни: седеше на същото място, където се намираше, когато Уили Хартнет умря пред очите му.

Струваше му се, че е било толкова отдавна. Изминала беше само една седмица, откакто Бренда Хартнет беше довела децата, за да се сбогуват с него и сестра Клотилда, а като че ли изобщо не я беше имало. Сега звезда на шоуто беше чудовището на име Роджър. Смъртта на другото чудовище на същото това място, съвсем неотдавна, бе вече само история.

Кейман извади молитвената си броеница и започна да пее петнадесетия стих от „Дева Мария“. Докато част от него повтаряше „Аве Мария“, другата усещаше приятната топлина от допира на зърната от слонова кост и хладния контраст с кристала. Беше си наумил да вземе дара от Светия отец със себе си на Марс. Наистина щеше да е жалко, ако се загубеше, но би било жалко ако и той се загубеше, помисли си Дон. Не можеше да прецени рисковете, затова реши да изпълни заръката на Негово светейшество и да я вземе при най-дългото си пътуване.

Усети, че някой стои зад гърба му.

— Добър ден, отец Кейман.

— Здравей, Сюли. — Той любопитно се вгледа в нея. Защо му изглеждаше странна? Като че ли в корените на тъмните й коси нещо се жълтееше, но това не можеше да учуди никого; дори свещениците знаеха, че жените избират цвета на косите си по желание. Същото правеха и някои свещеници.

— Как вървят нещата? — попита тя.

— Бих казал отлично. Погледни какъв скок! Роджър изглежда напълно подготвен и мисля, че с божията помощ, ще можем да спазим датата на изстрелването.

— Мразя ви — каза сестрата, взирайки се през него в марсианското помещение. Той я изгледа стреснато. В гласа й имаше много повече чувство, отколкото предполагаше една случайна забележка. — Точно това искам да кажа, Дон. Причината да се включа в космическата програма беше най-вече, защото искам самата аз да летя. Можеше и да стане, ако…

Тя замълча и сви рамене.

— Е, мисля, че ви помагам, на теб и на Роджър. Нали се смята, че жените са създадени за помощнички? Все пак, не е лошо, когато помагат нещо важно като това тук.

— Не звучи като да си много убедена.

Тя се засмя и се извърна към марсианската камера.

Музиката беше спряла. Катлийн Даути извади цигарата от устата си, запали друга и каза:

— Добре. Роджър, Алфред, получавате десетки. Великолепни сте.

Вътре в камерата Роджър си позволи да седне с кръстосани крака. На Кейман му приличаше съвсем на дявола, клечащ на върха на планината от стария филм на Дисни "Нощ на голия връх "?

— Какво става, Роджър? — запита Катлийн Даути. — Със сигурност не си уморен.

— Уморен от това, как не — изръмжа той. — Не зная защо ми е този балет. Уили не го упражняваше.

— Уили е мъртъв — стрелна го Катлийн.

Настъпи неловка тишина. Роджър обърна глава към нея, вперил огромните си фасетирани очи през стъклото и изръмжа:

— Не защото не скачаше.

— Откъде знаеш? Е, да — съгласи се тя. — Предполагам, че би могъл да оживееш и без някои от тези неща. Но с тях ще се чувстваш по-добре. Тук не става въпрос само да се научиш да се разхождаш. Трябва да се научиш да не разрушаваш нещата около себе си. Имаш ли представа колко си силен сега?

Роджър се поколеба, след това поклати глава.

— Всъщност, съвсем не се чувствам силен — отвърна с равния си глас.

Можеш да минеш през стената, Роджър. Попитай Алфред. За колко пробягваш един километър, Алфред?

Бившият паралитик потупа с ръка дебелото си шкембе и се захили. Беше петдесет и осем годишен и не се беше занимавал с атлетика дори преди „myasthenia gravis“ да унищожи естествените му крайници.

— Минута и четиридесет и седем — отвърна с гордост.

— От теб очаквам по-добър резултат, Роджър — усмихна се Катлийн. — Но трябва да се научиш как да ги управляваш.

Роджър изсумтя нещо нечленоразделно, след това се изправи.

— Изравнете налягането — каза той. — Излизам навън.

Техникът натисна ключа и помпите започнаха да вкарват въздух в изходната камера със звук, наподобяващ раздиране на линолеум.

— О — простена Сюли Карпентър до Дон Кейман, — не съм си сложила лещите! — и изчезна, преди Роджър да е успял да влезе в стаята.

Кейман погледна след нея. Една загадка беше решена: знаеше защо му се видя странна. Но защо беше необходимо Сюли да носи контактни лещи, променящи цвета на очите й от кафяв на зелен?

Сви рамене и се предаде.

Но ние знаехме отговора. Бяхме се потрудили доста, за да намерим Сюли Карпентър. Списъкът на критичните фактори беше много дълъг, а най-маловажните неща от този списък бяха цветът на косата и цветът на очите, тъй като и двете можеха да бъдат променени лесно.

С наближаването на крайния срок положението на Роджър започна да се променя. Две седмици беше парче месо върху касапския тезгях, разсичано, търкаляно и кълцано, без да може да участва или контролира това, което се вършеше с него. После стана ученик, който изпълняваше нарежданията на учителите, за да се научи да управлява сетивата и да използва крайниците си. Това беше пътуване от лабораторния препарат към състоянието на полубог. Половината от пътя беше зад гърба му.

Усещаше как се извършва това превръщане. От няколко дни задаваше въпроси за всичко, което му нареждаха да направи и въпреки че понякога отказваше обяснения, Катлийн Даути вече не му беше началник, който можеше да му заповяда да направи сто лицеви опори и цял час да върти пируети. Беше се превърнала в негов наемен работник, със задача да му помага в това, което искаше да направи. Брад, вече не толкова безцеремонно ироничен и доста по-напрегнат, молеше Роджър за различни неща:

— Ще направиш заради мен тези тестове за различаване на цветовете, нали? Ще стоят добре в статията ми за теб! — Роджър обикновено се съгласяваше, но понякога наистина му писваше.

Човекът, когото глезеше най-често със сигурност беше Сюли Карпентър, защото тя винаги беше там и винаги се грижеше за него. Почти беше забравил, колко много прилича на Дороти. Знаеше само, че изглежда много добре.

Тя следеше настроенията му. Ако беше раздразнителен, тя беше весела. Ако искаше да говори, тя говореше. Понякога играеха шах или табла; биваше я и на анаграмите. Веднъж, късно през нощта, когато Роджър проверяваше колко дълго може да остане буден, тя донесе китара и заедно пяха. Приятният й ненатрапчив контраалт допълваше неговия равен, монотонен шепот. Когато я гледаше, лицето й се променяше, но той се беше научил да се справя с това. Медиаторните схеми в мозъка му отразяваха чувствата му, когато им позволяваше да го правят, и понякога Сюли Карпентър приличаше твърде много Дороти.

Когато приключи престоят му в помещението с нормална марсианска атмосфера, двамата със Сюли си устроиха надбягване до неговата стая — едно смеещо се момиче и трополящо чудовище, тичащи един до друг из широките лабораторни коридори — естествено не му беше трудно да я победи. След това побъбриха малко и той я отпрати.

Оставаха девет дни до изстрелването.

Всъщност бяха по-малко. Щяха да го откарат в Мерит Айлънд три дена преди полета, а последният му ден в Тонка щеше да бъде посветен на свързването на преносимия компютър и пренастройването на част от сензорите му към марсианските условия. Така че имаше на разположение шест — не, пет дни.

А не беше виждал Дороти от седмици.

Погледна се в огледалото, което беше поискал да му монтират: очи на насекомо, крила на прилеп, матово блестяща плът. Забавляваше се, като остави визуалната интерпретация да се развихри: прилеп, гигантска муха, демон… самият той, така както се помнеше, с приятно лице и младежки вид.

Само ако Дороти имаше компютър, който да преработва зрението й! Само да можеше да го види такъв, какъвто беше преди! Закле се да не й звъни; не можеше да я кара да гледа комично изваяната измишльотина, която е била неин съпруг.

Както се беше заклел, така вдигна слушалката и набра номера й.

Това беше импулс, на който не можеше да устои. Чакаше. надипленото му като акордеон усещане за време се разтегли и му се стори, че е изминала цяла вечност, преди растерът на екрана да припламне и звънът от говорителя да се чуе за първи път.

След това времето отново го излъга. Пак мина цяла вечност, преди да се чуе вторият звън. След това звъненето продължи безкрайно и спря.

Тя не отговаряше.

Като разумен човек Роджър знаеше, че повечето хора не отговарят преди третото позвъняване. Дороти, обаче, беше винаги нетърпелива да разбере кого й води видеофонът. Дълбоко заспала или в банята, тя рядко го оставяше да звъни два пъти.

Дълго след това дойде и третият звън, а отговор все още нямаше.

Роджър започна да страда.

Контролираше се доколкото можеше, защото не искаше да задейства алармата на телеметричната уредба. Но не можеше да се контролира напълно. Сигурно е излязла, помисли си той. Съпругът й беше превърнат в чудовище, а тя вместо да си стои у дома, изпълнена със съчувствие или притеснение, беше отишла на пазар или на гости на приятелка, или на кино.

Или с някой мъж.

Кой мъж? Брад, помисли си той. Не би било невъзможно; бе оставил Брад в долното помещение преди двадесет и пет минути според часовника. Достатъчно време, за да могат да се срещнат някъде. Дори имаше достатъчно време, за да стигне Брад до дома на Торауей. Може би тя въобще не беше навън. Може би…

Четвърто иззвъняване…

Навярно бяха там, двамата, голи и съвокупляващи се на пода пред видеофона. Тя сигурно ще каже: „Иди в другата стая, скъпи, искам да видя кой звъни“. А той ще отвърне през смях: „Не, нека така да отговорим“. А тя… Пети звън… и растерът избухна в цветовете на лицето на Дороти. Мембраната прошепна:

— Ало?

Със скоростта на звука ръката на Роджър се стрелна и закри обектива.

— Дороти — гласът му прозвуча дрезгаво и равнодушно. — Как си?

— Роджър! — извика тя. Удоволствието в гласа й беше съвсем искрено. — О, скъпи, толкова се радвам да те чуя! Как се чувстваш?

Той отвърна автоматично:

— Добре.

И млъкна, подсъзнателно усещайки безсмислието да разказва какво му се беше случило, да изброява тестовете и да описва тренировките. В същото време втренчено следеше образа на екрана, с всички сензори включени на максимално усилване.

Тя изглеждаше… Как? Уморена? Това, че изглеждаше уморена, беше потвърждение на неговите страхове. Тя пируваше с Брад всяка нощ, без да я е грижа за болката и палячовското унижение на съпруга й. Отпочинала и весела? Това, че изглежда отпочинала и весела също беше потвърждение. Означаваше, че се отпуска и забавлява… отново без да я е грижа за страданията на съпруга й.

Наистина с мозъка на Торауей всичко беше наред, нямаше никакъв дефект в изграждания от години навик да анализира и прави логически заключения. Той не пропусна да отбележи, че играта, която играеше, се наричаше „Ти губиш“. Всичко можеше да бъде доказателство за вината на Дороти. И колкото и внимателно да сканираше образа, с колкото по-чувствителни сетива да я проучваше, тя не изглеждаше враждебна или подигравателно нежна. Изглеждаше просто като Дороти.

Когато си го помисли, усети завладяваща вълна от нежност, която прекърши гласа му:

— Липсваш ми, скъ-ъпа — тонът му остана равнодушен. Единственото, което говореше за чувствата му, беше тази сричка, удължена с частица от секундата: „Скъ-ъпа“.

— И ти ми липсваш. Стараех се непрекъснато да съм заета, мили — бърбореше тя. — Боядисах кабинета ти. Ще бъде изненада, но има толкова много време, докато го видиш… ще е в нежно розово. С лютичета по дървенията и, смятам, светлосин таван. Харесва ли ти? Щях да го направя целия в охра и кафяво, цветовете на есента, цветовете на Марс, за да празнуваме. Но си помислих, че като се върнеш ще ти е писнало от марсианските цветове! — И бързо, без пауза: — Кога ще те видя? — промяната в гласа й го изненада.

— Изглеждам доста ужасно — отвърна.

— Зная как изглеждаш. О, господи, Роджър, мислиш ли, че Мидж и Бренда, и Сали, и аз не сме говорили за това през последните две години? Откакто започна програмата. Виждали сме скиците. Видяхме и фотографиите на макетите. Видяхме и снимките на Уили.

— Не съм съвсем като Уили. Нещата се промениха…

— И това зная, Роджър. Брад ми е разказвал. Искам да те видя.

В този миг лицето на съпругата му внезапно се превърна в маска на вещица. Куката за плетене в ръката й стана дръжка на метла.

— Виждала си се с Брад?

Не се ли забави за микросекунда, преди да отговори?

— Мисля, че не трябваше да ми казва, поради мерките за сигурност. Но аз настоявах. Не е толкова лошо, скъпи. Аз съм голямо момиче. Мога да го понеса.

За момент на Роджър му се прииска да дръпне ръката си и да открие обектива, за да бъде видян, но започваше да се притеснява, чувстваше се странно. Не можеше да разбере усещанията си. Беше ли това виене на свят? Вълнение? Някаква повреда в електронната му половина? Знаеше, че остават секунди, преди Сюли или Дон Кейман, или някой друг да влезе, предупреден от клюкарката — телеметричната система. Опита се да се контролира.

— Може би по-късно — отвърна неубедително. — Аз… аз мисля, че сега е по-добре да прекъсна, Дороти.

Зад нея до болка познатата дневна се променяше. Дълбочината на рязкост на видеофонния обектив не беше голяма; дори за неговите сетива останалата част от стаята оставаше неясна. Не беше ли това там мъж, застанал в сянката? Не носеше ли риза на морски офицер? Не беше ли Брад?

— Сега трябва да прекъсна — каза той и прекъсна.

В стаята влезе Клара Блай с много въпроси и съмнения. Той мълчаливо поклати глава.

Нямаше слъзни жлези в новите си очи, затова, разбира се, не можеше да плаче. Дори това облекчение му беше отнето.