Човекът плюс

14. Мисионер на Марс

Дон Кейман бе ограничил молитвите, които отправяше към Бога до шест на ден. Молеше се за различни неща — понякога да не чува звука с който Тайтъс Хесбърг обичаше да смуче зъбите си, понякога за глътка свеж въздух, различен от спарената атмосфера в обитаемите сектори на кораба — но в молитвите му винаги имаше три постоянни желания: успеха на мисията, изпълнението на плановете на Господ за човека, каквито и да бяха те, и, най-вече, здравето и благоденствието на неговия приятел Роджър Торауей.

Роджър имаше право на собствена каюта. Вътре бе доста тясно, а уединението се изразяваше в еластична, почти прозрачна завеса от фина материя; но въпреки това бърлогата си беше само негова. Останалите трима споделяха обща каюта. Понякога Роджър също идваше там, или поне част от него. Той като че ли се простираше из целия кораб.

Кейман го навестяваше често. Пътуването се оказа за него особено дълго и скучно. Собствената му специалност, която разбира се, не можеше да упражнява, докато не стъпеха на Марс, не изискваше ежедневни занимания или практика. Марсологията беше статична наука, и щеше да си остане такава докато той самият, поне така се надяваше, не добави нещо към нея. Ето защо той се остави Тайтъс Хесбърг да го запознае с апаратурата на борда, а Брад да го обучи как се разглобява и поддържа киборг. Гротескната фигура, лениво излегната в пенестия си пашкул вече не му изглеждаше толкова странна. Кейман познаваше всеки инч от нея, отвътре и отвън. С всеки изминал ден губеше отвращението, което го възпираше да издърпа очната ябълка от мястото й или да отвори панела, откриващ гофрираните пластмасови въшрешности на киборга.

Но той си намираше и други занимания. Можеше да слуша записите си, можеше да прегледа някой и друг микрофиш, можеше да поиграе. С Тайтъс Хесбърг бяха с почти изравнени сили в шахмата. Провеждаха безкрайни турнири по 38 от 75 партии и използваха личните си права за достъп до комуникационните канали, за да получават шахматна информация от Земята. Кеймън смяташе ще отпочива, отправяйки слово към Бога но след първата седмица се оказа, че дори молитва би могла да бъде в повече. Той ги рационализира: една при събуждане, преди всяко хранене, привечер и преди лягане. В сметката, разбира се, не влизаше по някой бърз „Отче наш“ или литания на Дева Мария. След това се връщаше към безкрайните процедури над Роджър. Понякога от тях му се гадеше, но очевидно Роджър не обръщаше внимание на тези неща и те не му причиняваха никаква болка. Кейман постепенно започна да оценява вътрешната красота на анатомията на киборга, както на частта, създадена от човека, така и на тази от Бога, а сърцето му се изпълваше с възхищение и пред двамата творци.

Но не можеше да бъде благодарен за това, което Господ и човекът бяха сторили със съзнанието на Роджър. Притесняваше го, че са откраднати седем месеца от живота на приятеля му. Натрапваше му се сравнението, че любовта на Роджър е била отдадена на жена, която я е пропиляла по вятъра.

Но като цяло Кейман беше щастлив.

Никога преди това не беше участвал в експедиция до Марс, но тази му допадаше. В космоса беше летял два пъти: със совалка, до един от спътниците, когато все още беще аспирант и работеше върху доктората си по планетология; след това прекара деветдесет дни в космическата станция „Бети“. Двата полета бяха взети предвид, когато го избираха за мисията на Марс.

Всичко, което знаеше за червената планета, беше научил от астрономически наблюдения, от публикуваните материали на предишните експедиции, или по дедукция. Беше гледал многократно записите „Спътник“, „Маринър“ и „Сървейър“. Беше анализирал изпратените образци от почва и скали. Беше разговярал с всички американци, французи и англичани, които бяха стъпвали на Марс, както и с повечето от руснаците, японците и китайците.

Знаеше всичко за Марс. Струваше му се че винаги го е знаел.

Като дете беше израснал с Марс от описанията на Едгар Райс Бъроуз10 — колоритния Барсум (Barsoom) с оцветените в охра дъна на мъртвите морета и прелитащите малки луни. Като поотрасна започна да разграничава фактите от измислицата. Четириръките зелени бойци и червенокожите, снасящи яйца прекрасни марсиански принцеси нямаха нищо общо с реалността, или поне с онази реалност, до която науката бе успяла да достигне. Но знаеше, че научните схващания за „реалността“ се променяха от година на година. Бъроуз не беше изградил Барсум само чрез лекомислени фантазии и химери. Беше го извадил почти дословно от най-авторитетната научна „реалност“ на своето време. Но не Марс на Бъроуз, а този на Пърсивал Лоуел11 бе отречен в края на краищата вследствие на получените от мощните телескопи и космическите сонди данни. В „реалността“ на научните теории, животът на Марс беше се зараждал и умирал десетки пъти.

Но дори това никога не беше напълно установено. Зависеше от отговора на философския въпрос „Какво е животът?“ Дали това означаваше същество, което прилича на горила или на дъб? Дали живият организъм непременно трябваше да е нещо, което разтваря хранителните вещества в биологична среда на основата на водата, участва в окислително-редукционния цикъл на превръщане на енергията, възпроизвежда се и по този начин се издига над околната среда? Дон Кейман не мислеше така. Смяташе, че да се дефинира „животът“ толкова тясно е чисто човека билогическа надменност, и беше смирен пред лицето на необхатното величие на неговия Създател.

Във всеки случай, все още стоеше открита възможността да съществува живот, генетично свързан със земния. Е, или поне открехната. Наистина, горила или дъб не бяха открити. Нито лишеи. Нито дори една-единствена жива клетка. Нямаше даже и такива предпоставки като свободен кислород или вода.

Но Кейман не приемаше заключението, че само защото никой досега не се беше подхлъзвал на купчина марсиански мъх, то никъде по Марс не растяха мъхове. На повърхността на планетата бяха стъпвали по-малко от сто човешки същества. Общата площ, изследвана от тях възлизаше на няколкостотин квадратни киломентра. И това на Марс! Където нямаше океани и подлежащата на изследване суша беше по-голяма от тази на Земята! Все едно да се твърдиш че познаваш Земята след четири бързи тура до Сахара, хималайските върхове, Антарктика и снежната шапка на Гренландия…

Е, не, признаваше пред себе си Кейман. Не беше точно така. Имаше безкрайно количество прелитания, автоматични орбитални станции и спускаеми модули, които бяха кацали и вземали проби от почвата.

Независимо от всичко, по принцип беше прав. Марс беше прекалено голям. Никой не можеше да твърди, че той няма повече тайни. Все още може да бъде намерена вода. Някои от пуктатините изглеждаха обнадеждаващи. Някои от долините имаха форма, която едва ли можеше да се обясни по друг начин освен като издълбана от водни потоци. Дори и да бяха пресъхнали, все още съществуваше вероятност да се намери вода Можеше дори да има големи водни басейни, скрити под повърхността. Кислород се знаеше, че има. Средната стойност не беше висока, но тя не бе толкова важна. На отделни места количеството му можеше да бъде голямо. И така можеше да има и…

Живот.

Кейман въздъхна. Едно от нещата, за които съжаляваше, беше че не успя да наложи своето мнение при избора на място за кацане, един от любимите му райони, където подозираше, че може да има живот — областта Solis Lacus. Решението беше взето без него и то на много високо равнище — всъщност самият Даш каза: „Не не ми пука, че някъде може да има нещо живо. Искам да кацнат там, където нашето момче най-лесно би могло да оцелее.“

И така, избраха място близо до екватора в северното полукълбо; близо до Isidius Regio и Nepenthes и намиращият се между тях кратер, който Дон Кейман бе кръстил „Домът“.

Той съжаляваше за отхвърлянето на Solis Lacus с неговите тайнствени сезонни изменения (развиващи се растения? едва ли, но пък знае ли човек!), яркият облак с формата на W около каналите на Ulysses и Fortunae, чието образуване и изменения бе наблюдавал много нощи по време на едно от съединенията на планетите, яркият блясък, достигащ шеста звездна величина (отразена слънчева светлина? струя горящ водород?), който Сахеки видя в Tithonius Lacus на първи декември 1951 година. Някой друг щеше да се занимава с изследването на тези неща. Не той.

Но при все това, Кейман беше доста доволен. Северното полукълбо бе разумен избор. Смяната на сезоните там беше по-подходяща, защото, също като на Земята, на северното полукълбо беше зима, планетата се намираше най-близо до Слънцето и така оставаше с по-малка разлика в температурите през цялата година. Зимата там беше с двадесет дни по-къса от лятото; в южното полукълбо, разбира се, беше точно обратното. И въпреки че никога не бяха наблюдавани нито изменения във формата на „Домът“, нито пък тайнствени светлинни излъчвания, в района имаше с голяма вероятност за наличие на облачни образувания. Кейман не се беше отказал от надеждата, че някои от облаците биха могли да съдържат ледени частици, ако не и вода. Представяше си следобедните гръмотевични бури носещи се над марсианската равнина, но когато се отърсеше от фантазиите, си припомняше големите лимонитни жили, открити наблизо. Лимонитът съдържа свързана вода в количества; които можеха да послужат на Роджър, дори и да се бяха оказали недостатъчни за зараждането на живот върху планетата.

Въобще, той беше доволен от всичко.

Летеше към Марс! Това беше извор на голяма радост, за който благодареше по шест пъти на ден. Извор на радост и на надежда.

Дон Кейман беше прекалено добър учен, за да смесва надеждите си с наблюденията. Той щеше да докладва само за това, което открие. Но знаеше какво би искал да намери. Той искаше да намери живот.

Дотолкова, доколкото целите на мисията позволяваха, той щеше да си държи очите отворени през деветдестте и един дена, които щеше да прекара на повърхността на Марс. Всички знаха, че ще направи така. Това всъщност беше част от неговите най-общи, съобразени с краткото време, инструкции.

Но не всички разбираха защо всъщност Кейман бе толкова заинтересован.

Надеждата в него не беше напълно угаснала. Той все още вярваше, че там може да има живот; не просто живот, а интелигентен живот; не просто интелигентен живот, а живот с душа, която той можеше да спаси и да предложи на своя Бог.

Всичко, което ставаше на космическия кораб, беше под непрекъснато наблюдение, сеансите за връзка следваха установената честота. Ние пазим записите от тях. Наблюдавахме партиите шах и споровете. Следяхме настройката на телесните функции на Роджър — както на плътта, така и на метала. Видяхме нощта, когато Тайтъс Хесбърг в продължение на пет часа плака тихо, отхвърляйки с усмивка през сълзи опитите на Кейман да го успокои и да му съчувства. Излизаше, че на Хесбърг се е паднала най-гадната част от работата; седем месеца на отиване, седем месеца на връщане и между тях три месеца… нищо. Щеше да остане сам самичък в орбита, докато Кейман, Брад и Роджър се развличат на повърхността. Самотен и отегчен.

Имаше и нещо по-лошо. Тези седемнадесет месеца в космоса бяха сигурна гаранция, че през следнващите няколко десетилетия от живота си щеше да бъде сполетян от различни болести на мускулите, костите и кръвоносната система. Всички упорито правеха упражнения, бореха се и разтягаха пружини, размахваха ръце и тичаха на място; но това нямаше да е достатъчно. Калцият от костите се резорбираше неумолимо, а мускулите губеха тонуса си. За тези, които щяха да кацнат на планетата, нещата бяха по-благоприятни. През това време щяха да успеят да се възстановят и щяха да са в по-добра форма при завръщането им. За Хесбърг нямаше да има такова прекъсване. Седемнадесетте месеца при нулева гравитация нямаше да бъдат прекъсвани, а опитът от предишните космически пътешествия сочеше ясно резултатите. Животът му щеше да намалее с десетилетие или повече. И ако понякога плачеше, той имаше много сериозна причина за това.

Времето минаваше. Месец, два, шест. Зад тях в безкрая се носеше капсулата с 3070; след него летеше МХД генератора с двучленния си екипаж. Когато до пристигането останаха само две седмици те тържествено пренастроиха часовниците си според марсианското денонощие. Оттогава насетне живееха в марсианско време. На практика разликата беше доста незначителна: денят на Марс бе с малко повече от тридесет и седем минути по-дълъг от земния; но в съзнанието им промяната беше огромна.

Седмица преди пристигането започнаха да ускоряват Роджър.

За него седемте месеца бяха изминали като тридесет часа субективно време. Беше изял няколко порции храна, беше разменил няколко десетки съобщения с останалите от екипажа. Беше получил съобщения от Земята и беше отговорил на няколко от тях. Беше търсил китарата си, но му я отказаваха тъй като не би могъл да свири на нея. Все пак продължи да настоява за нея от любопитство и откри, че не го лъжат: можеше да дърпа струните колкото си иска, но не чуваше никакъв звук. Всъщност, освен специално забавените записи, почти през цялото време, не бе чувал нищо друго, освен някакво високо пищене. Въздухът не пренасяше честотите, които той можеше да възприеме. Когато магнетофонът не беше в контакт с металната рамка, към която беше прикрепен, не чуваше дори и него, нито пък можеше да запише собствения си глас.

Предупредиха го, че започват да ускоряват възприятията му. Оставиха отворена завесата към неговия кът и той започна да забелязва проблясъци на движение. Зърна Хесбърг да дреме наблизо, след това някакви движещи се фигури; а след време дори разпозна кои са те. Приспаха го, за да направят последните настройки на преносимия компютър и когато се събуди се намери сам, с пуснати завеси и неясни гласове зад тях.

Когато дръпна настрана завесите, първото нещо което видя бе усмихнатото лице на любовника на жена си:

— Добро утро, Роджър! Радваме се, че отново си сред нас.

… Осемнадесет минути по-късно, дванадесет от тях необходими за изминаване на разстоянието, а останалите за декодиране и преобразуване, президентът видя върху екрана в Овалния кабинет това, което ставаше на сто милиона мили от там.

Не беше само той. Телевизионната мрежа предаваше сцената, а спътниците я разпространиха по целия свят. Гледаха я в Долния палат в Пекин, в Кремъл; на Даунинг стрийт, на Шан’зЕлизе и Гинза.

— Кучи синове — възкликна за историята президентът, — направиха го.

До него беше Върн Скейниън.

— Кучи синове — потвърди като ехо и продължи — Е, почти го направиха. Сега им предстои кацане.

— Има ли някакви проблеми?

— Не, доколкото аз знам… — внимателно отвърна генералът.

— Гсподи, — решително каза президентът — не бъдете толкова неискрен. Мисля че дойде моментът и двамата да си сипем малко бърбън.

Останаха и гледаха в продължение на половин час и четвърт бутилка. През следващите няколко дни гледаха още доста, те и още милиарди като тях. Целият свят видя как Хесбърг да подготвя спускаемия апарат за отделяне. Видя как Дон Кейман се упражнява под стриктното наблюдение на пилота, тъй като той щеше да отговаря за пътуването след отделянето от орбиталния кораб. Видя как Брад да прави последната решителна проверка на телеметрията на Роджър, констатира че всичко е наред и след това проверява още веднъж. Видя самият Роджър да преминава през кабината и да се натиква в спускаемия апарат.

Видя отделянето на спускаемия апарат и тъжния поглед с който Хесбърг изпрати отдалечаващият се към повърхността на Марс пламък.

Ние изчислихме, че три милиарда и четвърт хора наблюдаваха кацането. Нямаше какво толкова да се гледа; след като си видял едно кацане, все едно че си ги видял всичките. Но това беше историческо.

Започна в четири без петнадесет сутринта, вашингтонско време, и президентът се събуди, за да го гледа.

— Този свещеник, — каза намръщено, — що за пилот е? Ако нещо се обърка…

— Той е проверен, сър — успокои го пмощникът от НАСА. — Въпреки това е едва трети дубльор. Управлението се води автоматично. Ако нещо се повреди, генерал Хесбърг който го следи от орбиталния кораб ще се намеси. Отец Кейман не трябва да прави нищо, освен ако всичко останало не рухне изведнъж.

Даш сви рамене и адютантът забеляза, че президентът стиска палци.

— Как вървят другите два полета? — попита той, втренчен в екрана.

— Без проблеми, сър. Компютърът ще влезе в орбита на Марс след тридесет и два дни, а генераторът след още двадесет и седем. Веднага след кацането на спускаемия апарат генерал Хесбърг ще направи корекции на курса и ще достигне Деймос. Очакваме да се там да кацнат и корабите с компютъра и генератора, вероятно в кратера Волтер; Хесбърг ще определи точно къде.

— Хм — президентът отмести очи от телевизионния екран и стана. Отиде до прозореца, вгледа се в поляната пред Белия дом, цялата в пролетна зеленина и цветове, и заяви — Ще дойде някакъв човек от компютърния център в Александрия. Бих искал да сте тук, когато пристигне.

— Да, сър.

— Командир Чиарозо. Минава за голям специалист. Бил е професор в Масачузетския технологичен институт. Казва, че имало някакви странни неща, свързани с проекта. Чували ли сте нещо подобно?

— Не, сър — разтревожено отвърна момчето от НАСА — Странни ли?

Даш сви рамене.

— Точно това ми трябваше — цялото това дяволско нещо да тръгне и след това да стане ясно, че… Хей! Какво по дяволите става?

Образът на телевизионния екран започна да прескача; изгуби се напълно; възстанови се и отново изчезна оставяйки само следи от трепкащия растер.

— Всичко е наред, сър — бързо реагира помощникът. — Загубата на видеоканала се дължи на удара при навлизането в атмосферата. Това ще повлияе дори върху телеметрията, но там имаме предостатъчно запаси; всичко ще бъде наред.

— Защо по дяволите, — настоя президентът, — става така? Мислех, че всичко се върти около факта, че на Марс няма атмосфера?

— Не съвсем, сър. Има някаква атмосфера, но тъй като тя е незначителна, се получава по-плитка и по-плоска гравитациона яма. Горната част на атмосферата е почти толкова плътна, колкото и земната на същата височина, и точно там става сблъскването.

— Дяволска работа — изръмжа президентът. — Не обичам изненадите! Защо никой не ми е казвал това?

— Е, сър…

— Няма значение! По-късно ще говорим. Мисля, че изненадата, която очаква Торауей, няма да неприятна… Е, забравете това. Какво става сега?

Помощникът погледна не към екрана, а часовника си.

— Отваря се парашутът, сър. Обратната тяга на двигателите е изключена. Сега просто трябва да кацнат. След няколко секунди… — помощникът посочи към екрана, на който отново се появи картина. — Ето! Сега са в режим на контролирано спускане.

Седнаха и зачакаха докато капсулата летеше надолу през рядката марсианска атмосфера под огромен купол, петкратно надвишаващ размера на парашут, пригоден за земната атмосфера.

Звукът от удара пристигна от сто милиона мили и прозвуча като че кофи за боклук падат от покрива. Но спускаемият апарат беше конструиран да издържи на такъв удар, а екипажът се намираше в своите защитни пашкули.

От монитора се чу се свистенето и пукането на изстиващия метал.

След това долетя гласът на Брад:

— Ние сме на Марс — тържествено изрече той, а отец Кейман зашепна думите на молитвата от требника. „Laudamas te, benedicimus te, adoramus te, glorificamus te. Gloria in excelsis Deo, et in terra pax hominibus bonae voluntatis.“12

А към познатите слова добави „Et in Martis.“13