Човекът плюс

3. Човекът се превръща в марсианец

Имаше време, когато Марс изглеждаше като една друга Земя. През 1877 г. в Милано астрономът Скиапарели, взирайки се през телескопа си по време на доближаването на двете планети видя неща, които сметна за „канали“, обяви ги за „canali“ и половината от образованото население на Земята започна да ги възприема като такива. Включително и почти всички астрономи, любопитно насочили телескопите си в същата посока и открили нещо повече.

Канали? Тогава те трябва да са били изкопани с определена цел. Каква ли е била? Да събират вода — нямаше друго логично обяснение на този факт.

Логиката на този силогизъм се наложи и към края на века едва ли на света имаше някой, който да се съмнява в него. Прието бе като научна истина, че Марс се обитава от по-стара и по-мъдра цивилизация от нашата. Само да можехме да си поговорим с тях, какви чудеса бихме могли да научим! Пърсивал Лоуел размишлява дълго над скиците си и предложи първия опит за връзка с марсианците. Да се нарисуват големи евклидови триъгълници в пустинята Сахара, да се очертаят със съчки или да се изкопаят като канавки, които да се напълнят с петрол. След това през някоя безлунна нощ, когато Марс се намира високо в небето на Африка, да се запалят. Огньовете трябваше да бъдат видени от марсианските очи, които, според Лоуел, трябваше да бъдат постоянно приковани към марсианските телескопи. Те щяха да разпознаят триъгълниците и квадратите. Те щяха да разберат, че се търси контакт, и поради по-напредналия си разум щяха да намерят начин да отговорят.

Не всички вярваха толкова много и толкова твърдо като Лоуел. Някои твърдяха, че Марс е прекалено студен и прекалено малък, за да подслони високоинтелигентна раса. Да се прокопаят канали? Та това е едно доста елементарно селско умение, а раса, която умира от жажда, би могла да изкопае толкова големи канали, че да се виждат и от Космоса, за да оцелее. Но това означаваше, че там природата е доста сурова. Раса, която обитава такава среда, би приличала на ескимосите — завинаги уловени на прага на цивилизацията, тъй като светът извън иглутата е прекалено враждебен, за да могат свободно да се занимават с абстрактни размишления. Без съмнение, ако нашите телескопи можеха да уловят лицето на марсианеца, щяха да ни покажат само една животинска маска, безстрастна и застинала, с волското изражение на същество, което може да пренася пръст и да засява култури, но не и да се стреми към висините на духа.

Но така или иначе, умни или диваци, марсианците съществуваха — или поне така смятаха най-добрите умове на времето.

По-късно бяха създадени по-добри телескопи, намериха се и по-добри начини за разгадаване на образите, които те разкриваха. Към лещите и огледалата се прибавиха камерата и спектроскопът. С всеки изминал ден Марс се доближаваше все повече и повече до очите и мозъците на астрономите. С всяка следваща крачка, с получаването на все по-голямо и по-ясно изображение на планетата, образът на предполагаемите обитатели на планетата ставаше все по-мъгляв и нереален. Въздухът беше недостатъчен. Водата беше недостатъчна. Беше прекалено студено. С повишаването на разделителната способност на телескопите каналите се разпаднаха на неправилни петна по повърхността на планетата. Нямаше ги и градовете, които трябваше да се намират край пресечните им точки.

След първия полет на космическа сонда до Марс митът за марсианците, които не бяха живели никога и никъде, освен във въображението на хората, беше безвъзвратно мъртъв.

Все още имаше известна надежда да съществува някаква форма на живот, може би нисши растения или прости амфибии. Но не и хора. Дишащо въздух, зависимо от водата същество, подобно на човека, не би могло да преживее на повърхността на Марс дори и четвърт час.

Най-бързо би го убила липсата на въздух. Смъртта му нямаше да настъпи от просто задушаване. То не би могло да остане живо достатъчно дълго, за да се случи това. При налягане 10 милибара на повърхността на Марс кръвта му би закипяла и би умряло в конвулсии. Ако по някакъв начин успееше да го преодолее, тогава би загинало поради липса на въздух за дишане. Ако и това можеше да бъде преодоляно — например, чрез резервоар с въздух и маска на лицето, в която да се подава смес от газове, несъдържаща азот, при някакво средно налягане — между това на Марс и на Земята пак би умряло. Би умряло от излагането без всякаква защита на прякото слънчево излъчване. Би умряло от екстремните температури на Марс — най-високите стойности, на които се доближаваха до тези през горещ летен ден, а най-ниските бяха под тези на антарктическата полярна нощ. Би умряло от жажда. И ако по някакъв начин успееше да преодолее всичко това, бавно, но сигурно би умирало от глад, тъй като никъде по повърхността на Марс не може да се срещне и хапка храна, подходяща за човешко същество.

Но има и други аргументи, които противоречат на изводите, направени върху основата на обективните факти. Човек не е прикован към обективните факти. Ако не са му удобни, той ги променя или ги заобикаля.

Човек не би могъл да оцелее на Марс. Човек не би могъл да оцелее и в Антарктика. Но все пак успява.

Човек оцелява на места, където би трябвало да умре, като си осигурява по-добра среда за живот. Той носи със себе си необходимите неща. Първото му постижение в това отношение е облеклото. Второто — способността да съхранява храната си, например пушено месо и сушено зърно. Третото — огънят. Последното му постижение са всички онези устройства и системи, които му осигуриха достъп до морското дъно и космическото пространство.

Първата чужда планета, върху която стъпи човешки крак, беше Луната. Тя е по-враждебна от Марс, тъй като нужните за живота вещества, които на Марс се намират в много ограничени количества, на Луната въобще липсват. Въпреки това през 60-те години човекът се озова на Луната, като въздуха, водата и всичко останало, необходимо за животоподдържащите системи беше монтирано в скафандрите или вградено в модулите за прилуняване. Тези системи можеха да се направят и по-големи, но трудностите идваха от огромните разстояния. Това беше началото на изграждането на полупостоянни колонии, не беше далече и моментът, когато щеше да бъде възможно да се създадат самоподдържащи се колонии със затворен вътрешен цикъл. И тук от първостепенна важност се оказа проблемът с доставките. За поддържането на живота на един човек са необходими тонове материали, а за всеки килограм товар, изстрелян в Космоса, се изразходват милиони долари за гориво и оборудване. Но и това все пак беше в рамките на възможното.

Марс е няколко пъти по-далече от Луната. Луната обикаля само на около четиридесет хиляди километра от Земята. Разстоянието между Земята и Марс при максималното им доближаване, което се случва само няколко пъти на век, е над сто пъти по-голямо.

Марс е не само по-далече от Земята, той се намира и по-далече от Слънцето. Докато Луната получава същата енергия на квадратен сантиметър като Земята, Марс, съгласно закона за обратно пропорционалните квадрати, получава само половината от това количество.

По всяко време на денонощието има точка от повърхността на Земята, от която може да се изстреля ракета към Луната. Но Марс и Земята не обикалят една около друга, а се въртят заедно около Слънцето, и тъй като правят това с различни скорости, понякога не са много близко една до друга, а има моменти, в които са много отдалечени. Единствено, когато разстоянието между тях е минимално, може ефективно да се изстреля ракета от едната планета към другата, а тези моменти са само веднъж на всеки две години и продължават около месец.

Дори факторите, които правят Марс да прилича повече на Земята, действат против създаването и поддържането на колония. Планетата е по-голяма от Луната и гравитацията й е по-близка до земната. По тази причина за ракетата е необходимо повече гориво, за да кацне, и повече гориво, за да се откъсне от притеглянето й.

От всичко казано дотук следва,че една колония, изградена на Луната, може да се поддържа от Земята, докато една колония върху Марс не може.

Поне колония от обикновени човешки същества.

Но какво би станало ако бъде поизменена човешката природа?

Да предположим, че вземем стандартното човешко тяло и променим само някои от елементите му. На Марс няма въздух. Тогава да извадим дробовете и да ги заменим с миниатюрна каталитична система за регенериране на кислорода. За това е необходима енергия, но тя може да се получава дори от далечното Слънце.

Кръвта в стандартното човешко тяло би закипяла; добре, да елиминираме кръвта, поне от крайниците и повърхностните части на тялото — да изградим крака и ръце, които се задвижват от мотори, вместо от мускули — и да оставим кръвта да обслужва само топлия, добре защитен мозък. Нормалното човешко тяло се нуждае от храна, но ако по-голямата част от мускулатурата се замени с мотори, необходимостта от нея рязко спада. Остава единствено мозъкът, който трябва да се захранва във всеки момент, и за щастие, предвид енергийните нужди, мозъкът е органът в човешкия организъм, чиито потребности са най-ниски. Филия хляб на ден е напълно достатъчна.

Вода? Тя вече не е необходима, освен за евентуалните загуби — подобно на добавянето на спирачна течност към спирачната уредба на автомобила на всеки няколко хиляди километра. След като тялото веднъж се е превърнало в затворена система, през него не е необходимо да шурти вода, за да се осъществяват процесите пиене, циркулиране в организма, отделяне или изпотяване.

Радиация? Това е проблем с две остриета. Слънчевите изригвания са непредвидими, тогава дори на Марс нивото на радиацията е прекалено високо за човешкия организъм; следователно тялото трябва да бъде защитено с изкуствена кожа. През останалото време съществува само обикновената видима и ултравиолетова светлина, която идва от Слънцето. Тя не е достатъчна, за да осигури топлина, дори не е достатъчна за добро зрение; ето защо енергията трябва да се поглъща от по-голяма площ — трябва да се създадат големи рецептори, подобно ушите на прилепа, а очите да се заменят с механични структури, за да се подобри зрението.

Ако всичко това бъде извършено върху човешкото тяло, би се получило вече далеч не човешко същество. Това ще е човек плюс голям брой елементи на допълнително оборудване.

Човек, превърнат в кибернетичен организъм — киборг.

Първият човек, превърнат в киборг, по всяка вероятност бе Уили Хартнет. Съществува и известно съмнение. Носеха се упорити слухове за експерименти, проведени в Чиком, които са имали временен успех, но после са се провалили. Беше обаче пределно ясно, че Хартнет е единственият жив в този момент. Роден по най-нормален начин и носил обикновен човешки образ тридесет и седем години, той започна да се променя едва през последните осемнадесет месеца.

Първоначално промените бяха незначителни и временни.

Сърцето не бе отстранено веднага. Само за все по-дълги периоди от време на време биваше замествано от пластмасова ротационна помпа, която беше прикачена към раменете му.

Очите също не бяха отстранени… веднага. Само бяха скрити зад гумена превръзка, докато се упражняваше да разпознава обърканите форми от околния свят, предавани чрез електронна камера, свързана по хирургичен път с очния му нерв.

Една по една бяха тествани отделните системи, които щяха да го превърнат в марсианец. Едва след като всеки отделен компонент беше изпитан и настроен и се потвърдеше задоволителното му функциониране, пристъпиха към постоянните изменения.

На практика те не бяха съвсем постоянни. Това бе нещо, в което Хартнет вярваше. Хирурзите му бяха обещали, а той от своя страна бе обещал на съпругата си. че всички промени са и щяха да бъдат само временни. След приключване на мисията и след успешното му завръщане хирурзите щяха да отстранят всички допълнителни елементи и да ги заменят с мека човешка тъкан, за да му върнат обикновения човешки образ.

Той разбираше, че никога няма да бъде съвсем същия. Нямаше начин да бъдат запазени собствените му органи и тъкани. Само можеха да бъдат заменени с еквивалентни. Трансплантираните органи и пластичната хирургия щяха да възвърнат хуманоидния му вид, но шансът да използва паспорта със старата си снимка беше минимален.

Но това нямаше особено значение за него. Никога не се беше смятал за особено красив. Беше доволен да знае, че отново ще има човешки очи — разбира се, не неговите собствени. Но лекарите обещаха да бъдат сини и отново да ги покриват мигли и клепки, а при известен късмет, смятаха те, щяха да могат отново да плачат. (От щастие, надяваше се Хартнет.) Сърцето му отново щеше да представлява шепа мускули и да изпомпва червена човешка кръв до крайниците и цялото му тяло. Гръдните мускули щяха да вкарват в белите му дробове въздух, а там естествените човешки алвеоли щяха да абсорбират кислорода и да освобождават въглеродния двуокис. Огромните фоточувствителни уши като на прилеп, (те създаваха доста проблеми, защото здравината им беше съобразена с гравитацията на Марс, но не и със земното притегляне, поради което често се налагаше да бъдат демонтирани и връщани за ремонт) щяха да бъдат разглобени и махнати. Кожата, толкова болезнено създадена и имплантирана, щеше по същия болезнен начин да бъде отстранена и заменена с човешка, която отново щеше да се изпотява и окосмява. (Собствената му кожа все още се намираше под плътното изкуствено покритие, но той не очакваше, че тя ще се запази по време на експеримента. Функциите й щяха да бъдат нарушени, докато се намираше под пластмасовия защитен слой. Почти сигурно бе, че през това време тя щеше да изгуби качествата си и щеше да се наложи да бъде заменена.)

Съпругата на Хартнет бе изтръгнала от него едно обещание. Беше го накарала да се закълне, че докато носи ужасяващата маска на киборг, няма да се появява пред погледа на децата си. За щастие децата бяха достатъчно малки, за да бъдат заблудени. а учителите, приятелите, съседите, родителите на съучениците им и всички останали бяха въвлечени в играта чрез разказвани на ухо истории за тропически кожни заболявания. Те бяха любопитни, но легендата проработи и никой не настояваше бащата на Тери да присъства на родителските срещи или съпругът на Бренда да участва в барбекютата, организирани в задния двор.

Самата Бренда Хартнет опита да не се среща с мъжа си, но след известно време любопитството прогони страха. Един ден тя се промъкна в помещението, докато Уили извършваше тестове за координация, карайки колело по червеникавите пясъци с кофа вода, сложена върху кормилото на велосипеда. С нея беше Дон Кеймън, който очакваше тя да припадне, да закрещи или да повърне. Тя не стори нито едно от тези неща, като учуди не само свещеника, но и самата себе си. Киборгът изглеждаше като изваден от японски филм на ужасите, за да бъде възприеман сериозно. Едва през нощта тя свърза съществото с уши на прилеп и кристални очи с бащата на своите деца. На следващия ден посети шефа на медицинската група и му каза, че Уили би трябвало да усеща нужда от полови контакти и че не вижда причина да не се срещне с него. Докторът трябваше да й обясни, че Уили не е намерил у себе си сили да й каже, че при сегашното му положение, тези функции са били счетени за излишни и по тази причина временно, хм, са били отстранени.

Междувременно киборгът се трудеше над тестовете и очакваше болките на всяка следваща трансплантация.

За него светът бе разделен на три части. Първата се състоеше от няколко помещения с налягане, съответстващо на височина около 2 500 метра над морското равнище, така че при необходимост в тях да можеха да влизат и излизат участниците в проекта, които след това усещаха само леко неразположение. Там спеше, когато можеше, и ядеше малкото, което му даваха. Непрекъснато беше гладен. Безуспешно се бяха опитвали да притъпят ненаситния апетит и да го изключат от усещанията му. Втората част беше помещение, в което се поддържаха нормални за Марс условия. В него Хартнет правеше гимнастически упражнения и изпълняваше тестовете, чрез които архитектите на новото му тяло можеха да наблюдават своето творение в действие. Третата част представляваше камера с ниско налягане върху колела, с която се придвижваше от личните си покои до отделението за тестове или до всяко друго място, където, макар и рядко, му се случваше да отиде.

Помещението с нормални за Марс условия приличаше на клетка от зоологическа градина, където можеше да бъде наблюдаван по всяко време. Камерата на колела не му предлагаше нищо освен очакването да бъде преместен на някое друго място.

Единствено в малкия двустаен апартамент, който официално се смяташе за негов дом, намираше известен комфорт. Там бяха неговият телевизор, неговата стереоуредба, неговият телефон, неговите книги. От време на време го посещаваше някой от аспирантите или асистент-астронавтите за партия шах или за кратък разговор, но гърдите им понасяха тежко натоварването, а дробовете напразно се опитваха да помпат въздух при налягане, съответстващо на 2 500 метра височина над морското равнище. Той очакваше тези посещения с нетърпение и се опитваше да ги направи по-дълги. Когато беше сам, разчиташе единствено на себе си. Рядко четеше. Понякога сядаше пред телевизора, независимо какво предаваха. Най-често „почиваше“. Поне така описваше този процес на посетителите си, като под това разбираше седене или лежане с визуална система в състояние на готовността. Сякаш лежиш буден със затворени очи. Сензорите му можеха да регистрират силна светлина, така както очите на заспал човек могат да усетят светването на лампа през затворените клепачи; звукът също можеше да проникне. В тези моменти мозъкът му скачаше от една мисъл на друга, връхлитаха го спомени за секс, храна, ревност, секс, гняв, деца, носталгия, любов… докато не закопнееше за облекчение и не получеше доза самохипноза, след което усещаше мозъка си напълно промит. След това в режим „почивка“ не правеше почти нищо съзнателно, докато нервната му система се прочистваше и подготвяше за новите болезнени усещания, а мозъкът му отброяваше секундите до края на полета и връщането на нормалното му човешко тяло.

А тези секунди бяха безчет. Той често ги пресмяташе. Седем месеца полет до Марс. Седем месеца обратно. В началото няколко седмици подготовка за старта и в края — за отдих, преди да започнат процедурите за възвръщане на собственото му тяло. Няколко месеца — никой не можеше да каже точно колко — необходими за хирургически операции и подмяна на отделните органи.

Секундите, доколкото можеше да ги пресметне приблизително, бяха четиридесет и пет милиона. Плюс-минус десет милиона. Той усещаше настъпването на всяка една от тях, разгръщането и отминаването й във вечността.

Психолозите се опитаха да го предпазят от това, като планират всяка минута от времето му. Опитаха се да го проучат с помощта на непочтени тестове и сканиране. Позволи им да надничат, но вътре в себе си запази цитаделата на уединението, където нямаше да ги допусне. Хартнет никога не се бе смятал за самовглъбен човек; знаеше, че е малко вятърничав, отворен и не крие нищо от живота си. На времето това му допадаше. Но сега, когато от него не бе останало нищо, освен дълбините на съзнанието му, ревностно ги пазеше.

Понякога му се искаше да знае как да изследва собствения си живот. Искаше му се да може да разбере причините, поради които вършеше това или онова.

Защо беше станал доброволец в тази мисия? Понякога се опитваше да си спомни, след което решаваше, че никога не е знаел. Дали защото Свободният свят се нуждаеше от марсианското жизнено пространство? Или защото желаеше славата на първи марсианец? За пари? Заради възможността да прати децата си в по-добри училища и колежи? Да спечели любовта на Бренда?

Вероятно причината беше някъде сред изброените, но все не успяваше да си спомни. Ако въобще някога е знаел.

Във всеки случай съдбата му беше предопределена. Единственото нещо, в което беше сигурен, бе, че път назад няма.

Щеше да им позволи да вършат всякакви диви, садистични експерименти с тялото му. Щеше да управлява космическия кораб и да го отведе до Марс. Щеше да прекара седем безкрайни месеца в орбита, щеше да слезе на повърхността, щеше да изследва, да определи границите на участъка, да запази „правото на собственост“, да вземе проби, да фотографира и анализира. Щеше отново да се издигне в космическото пространство и да преживее по някакъв начин следващите седем месеца на обратния път, за да им донесе цялата желана информация. Щеше да приеме медалите и поздравленията, лекциите и телевизионните интервюта, договорите за книги.

След което щеше да се остави в ръцете на хирурзите, за да върнат нормалния му вид.

Беше решил всичко това и беше сигурен, че ще го направи.

Имаше само един въпрос, който го терзаеше и на който не бе намерил отговор. Беше свързан със случайност, за която не бе подготвен. Когато за първи път се записа доброволец в програмата, съвсем откровено и честно му заявиха, че медицинските проблеми са много сложни и не докрай познати. При някои от тях щяха да се учат как да постъпват върху самия него. Беше възможно някои от решенията да са труднооткриваеми или погрешни. Можеше възвръщането на първоначалния му образ да се окаже, е, да речем, трудно. Това беше казано ясно още в самото начало, след което повече не бе повторено.

Но той помнеше. Проблемът, който все още не бе решил, бе какво щеше да направи, ако по някаква причина не успееха да му възвърнат човешкия образ. Това, което не можеше да реши, бе дали просто да се самоубие или заедно с това да не убие и възможно най-много свои приятели, началници и колеги.