Човекът плюс

8. През лъжовни очи

Времето застудя рязко и неочаквано. Промяната дойде като вълна студен полярен въздух, изтласкана от Алберта чак до Тексас. Предупрежденията за силни ветрове бяха причина ховерите да останат на земята. Онзи от участниците в проекта, които нямаха превозни средства на колела, бяха принудени да използват обществения транспорт, а по полупразните паркинги вятърът гонеше вълма изкоренени трънаци.

Не всички проявиха предпазливост и първото сериозно застудяване през годината докара доста простуди и настинки. Брад беше на легло. Уайднър боледуваше на крак, но не му позволяваха да влиза при Роджър за да не го зарази с незначителната си настинка, за която нямаше защитни сили. Повечето от работата остана в ръцете на Джонатан Фрийлинг, чието здраве се охраняваше почти толкова ревностно, колкото и това на Роджър. Катлийн Даути, непоклатимата стара дама, прекарваше часове наред в стаята на Роджър, като сипеше цигарена пепел и даваше съвети на сестрите.

— Отнасяйте се с него като с човек — нареждаше тя. — И се пооблечете преди да си тръгнете. Можете да показвате красивите си кълки по друго време — сега трябва да се пазите от настинка, докато имаме нужда от вас.

Сестрите не можеха да й противоречат. Те даваха всичко от себе си, дори и Клара Блай, чиито меден месец бе прекратен, за да замени една от болните си колежки. По усърдие не отстъпваха на Катлийн Даути, въпреки че, гледайки гротеската фигура, която се наричаше Роджър Торауей, трудно можеше да се повярва, че всъщност това е човешко същество, способно да изпитва тъга и да страда от депресия като тях.

Роджър започваше да проявява все по-ясни признаци на съзнание. Повече от двадесет часа на ден беше абсолютно неконтактен, или в полусънна замаяност от упойката; но понякога разпознаваше хората в стаята и дори им говореше разбираемо. След това отново изключваше.

— Бих искала да зная как се чувства — заяви Клара Блай на сестрата, с която беше на смяна.

Момичето погледна към маската, която бе всичко, останало от лицето му, с големи широко отворени очи, конструирани специално за него.

— Може би е по-добре да си починеш — каза тя. — Иди си в къщи, Клара.

Роджър чу; показаха го импулсите по екрана на осцилоскопа. Ако изучим телеметрията, бихме могли да добием представа какво ставаше в съзнанието му. Очевидно често усещаше болка. Но болката не беше предупреждение за нещо, на което трябва да се обърне внимание или подтик към действие. Тя беше просто част от живота му. Научи се да я очаква и да я приема, когато настъпи. Не беше наясно с много от нещата, които се отнасяха до собственото му тяло. Усещанията му все още не бяха успели да се справят с новата реалност. Не знаеше кога очите, дробовете, сърцето, ушите, носът и кожата му са били заменени или допълнени с други. Не можеше да улови нишките, които биха могли да му дадат някаква информация. Вкусът на кръв и гаденето в гърлото? Откъде можеше да знае, че това означава, че вече няма дробове. Мракът и тъпата болка в черепа, която не приличаше на никое главоболие, измъчвало го досега? Как можеше да обясни какво означава това, как можеше да различи отстраняването на цялата му зрителна система от изключването на светлината в стаята?

В един момент установи, че е престанал да долавя познатите болнични миризми, ароматизатора на въздуха и дезинфекциращия разтвор. Кога? Не знаеше. Само знаеше, че вече не усеща миризмите около себе си.

Можеше да чува. С острота на разделителната способност и ниво на усещане, каквито не беше имал никога досега; можеше да чуе всяка дума, изречена в стаята, колкото и тихо да е прошепната, както и повечето от онова, което ставаше в съседните стаи. Чуваше какво говорят хората, когато беше в съзнание. Разбираше думите, можеше да усети добротата на Катлийн Даути и Джон Фрийлинг, както и притеснението и гнева, които се криеха в гласовете на заместник директора и генерала.

Но повече от всичко усещаше болката.

Имаше толкова различни видове болка! Всякаква болка, във всички части на тялото. Зарастването на хирургичните рани, възпаленото пулсиране на разтерзаните тъкани, възстановяващи се след поредната операция. Пронизващите спазми, когато сестрите или Фрийлинг включваха уреди към безбройните болезнени места по повърхността на тялото му, за да могат да изучат показанията им.

Имаше и една по-дълбока, вътрешна, но на моменти почти физическа болка, която се появяваше, когато мислеше за Дороти. Понякога, в полусън, се опитваше да попита дали е идвала или обаждала. Не си спомняше да е получил някога отговор.

Един ден усети нова, странно притъпена болка в главата си… и разбра, че това беше светлина.

Той виждаше отново.

Когато сестрите установиха, че може да ги вижда, веднага съобщиха на Джон Фрийлинг, който вдигна телефона и се обади на Брад.

— Ей сега тръгвам. Остави го на тъмно, докато дойда.

На Брад му трябваше повече от час, за да пристигне, Когато се появи, трепереше от вълнение. Взе антисептичен душ, напръска гърлото си със спрей и сложи хирургическа маска върху лицето си, след това внимателно отвори вратата и влезе в стаята на Роджър.

Гласът от леглото попита:

— Кой е там? Беше слаб и треперещ, но все пак гласът на Роджър.

— Аз съм. Брад. — Той опипа около вратата, търсейки ключа за осветлението. — Ще усиля светлината постепенно, Роджър. Кажи ми, когато ме видиш.

— Вече те виждам — прошепна гласът. — Поне смятам, че си ти.

Брад спря ръката си.

— Как по дяволите можеш… — поде и млъкна. — Какво означава, че ме виждаш? Какво виждаш?

— Е — зашепна гласът, — не мога да различа добре лицето. Там има само блещукане. Но виждам ръцете ти, главата. Те са по-ярки. Мога да разгранича доста добре тялото и ръцете ти. Доста по-бледо… виждам краката ти. А лицето ти е смешно. В средата му има някакво петно.

Брад докосна разбиращо хирургичната маска.

— Инфрачервената част на спектъра. Виждаш топлинното излъчване. Какво друго можеш да видиш, Роджър?

За момент от леглото настана тишина. След това:

— Там има някакъв квадрат от светлина; мисля, че е рамката на вратата. Виждам очертанията й. И нещо много ярко там срещу стената, оттам също чувам нещо… телеметричните монитори? И мога да видя собственото си тяло, или поне чаршафа върху мен и някакви очертания под него.

Брад огледа стаята. Дори след като свикна с тъмнината, не виждаше почти нищо: блестящи точки от мониторите и много бледа проникваща около вратата зад гърба му светлина.

— Доста добре, Роджър. нещо друго?

— Е, но не зная какво е. Някакви светлини долу ниско много близо до теб. Много бледи.

— Мисля, че е от топлопроводите. Добре се справяш, момче. Сега почакай. Ще включа малко светлина в стаята. Ти май можеш да се справиш и без нея, но аз — не, нито пък сестрите. Кажи ми какво усещаш.

Бавно завъртя ключа, само на осмина оборот или малко повече. Светлините зад корнизите на тавана оживяха — в началото слабо, след това малко по-силно. Брад можа да види онова, което лежеше върху леглото; първо блещукането на разперените над тялото на Роджър Торауей крила, след това самото тяло, покрито до кръста с чаршаф.

— Сега те виждам — въздъхна Роджър с остър, пронизителен глас. — Малко по-различно е — вече виждам цветове и ти не си толкова ярък.

Брад свали ръка от ключа.

— Това е напълно достатъчно засега. — Облегна се замаяно на стената. — Съжалявам. Настинал съм или нещо такова… Ти как си, усещаш ли нещо? Искам да кажа, някаква болка, нещо друго?

— Исусе Христе, Брад!

— Не, искам да кажа, нещо свързано с виждането. Светлината причинява ли ти болка… в очите?

— Те като че ли са единственото нещо, което не ме боли — въздъхна Роджър.

— Добре. Ще усиля малко светлината… така добре ли е? Има ли проблеми?

— Не.

Брад внимателно се доближи до леглото.

— Добре. Сега искам да опиташ нещо. Можеш ли… да си затвориш очите? Искам да кажа, можеш ли да изключиш визуалните рецептори?

Пауза.

— Не, мисля че няма да стане.

— Е, можеш, Родж. Тази функция е предвидена, само трябва да я намериш. В началото и Уили имаше проблеми, но успя. Каза, че просто поровил в себе си и я открил.

— …Нищо не става.

Брад се замисли за секунда. Виеше му се свят от болестта и усещаше, че силите го напускат.

— А защо не опитаме така… Имал ли си някога проблеми със синузита?

— Не… е, може би. Рядко.

— Можеш ли да си спомниш къде те е боляло?

Фигурата върху леглото се раздвижи схванато, огромните очи го фиксираха.

— Мисля, че да.

— Потърси някъде около това място — нареди Брад. — Опитай да раздвижиш някой мускул. Самите мускули не са там, но са останали нервните окончания, които ги управляват.

— …Не става. Какъв мускул трябва да търся?

— О, по дяволите, Роджър! Нарича се rectus laetralis, но какво би ти помогнало името му? Просто потърси някъде там.

— …Нищо.

— Добре — въздъхна Брад. — Засега стига. Но не се отказвай! Ще откриеш как се прави.

— Лесно ти е на тебе — прошепна сърдитият глас от леглото. — Хей, Брад? Сега си по-ярък.

— Как така по-ярък?

— По-ярък. Лицето ти излъчва повече светлина.

— А-ха — отвърна Брад, усещайки отново замайване. — Мисля, че вдигам температура. По-добре да се махам оттук. Тази маска би трябвало да пази да не те заразя, но е надеждна само петнадесет минути…

— Преди да си тръгнеш — прошепна гласът настойчиво, — направи нещо за мен. Изгаси отново светлината за минута.

— А? — Брад сви рамене и отстъпи.

Тялото в леглото се размърда.

— Просто се обръщам, за да виждам по-добре — обади Роджър. — Слушай, Брад, искам да те попитам как вървят нещата? Ще се справя ли?

— Мисля, че да — засега всичко е наред. Не искам да говоря общи приказки, Роджър. Това е неизследвана материя и винаги нещо може да се обърка. Но досега всичко е наред.

— Благодаря. И още нещо, Брад. Виждал ли си напоследък Дороти?

Пауза.

— Не, Роджър. Тази седмица не съм. Бях доста болен, а преди това — дяволски зает.

— Аха. Запали ако обичаш лампите, за да могат сестрите да се ориентират.

Брад включи светлините отново.

— Ще идвам, когато мога. Опитвай се да си затвориш очите. И нали имаш телефон — обаждай се винаги, когато поискаш. Искам да кажа, не когато нещо не е наред — ще узная, ако това се случи — не трябва да се притесняваш; дори когато отивам до тоалетната, оставям телефонния номер, на който мога да бъда намерен. Обаждай се,ако просто искаш да си поговорим.

— Благодаря, Брад. До скоро.

Поне хирургическите операции бяха приключили — или във всеки случай най-страшните. Когато Роджър осъзна това, усети нещо като облекчение, въпреки че в съзнанието му имаше още много натрупани напрежения, с които искаше да се справи.

Клара Блай го изми и въпреки забраната му донесе цветя.

— Добро дете си — прошепна Роджър, обръщайки глава да ги погледне.

— Как ти изглеждат?

— Е, това са рози, но не червени. Бледожълти? Почти същият цвят като гривната ти.

— Оранжеви. — Тя приключи с нагъването на новия чаршаф върху краката му. — Искаш ли подлогата?

— За какво? — изръмжа той. Вече трета седмица беше на нискоостатъчна диета и десети ден приемаше течности под контрол. Отделителната му система беше вече, както отбеляза Клара, по-скоро за украшение. — Между другото, позволено ми е да ставам, така че ако се наложи, мога и сам да се справя.

— Значи вече си голям — усмихна се Клара, сгъна бельото и излезе. Роджър седна в леглото, изучавайки света около себе си. Изгледа розите преценяващо. Големите фасетирани очи доловиха цяла допълнителна октава излъчване, половин дузина цветове, които никога преди не беше виждал — от инфрачервено до ултравиолетово. Нямаше имена за тях, защото познатият му досега спектър се беше разширил, включвайки нови цветове. Знаеше, че това, което му изглежда тъмночервено, всъщност е област с по-ниска температура. Но не можеше да се каже, че е червено; беше всъщност по-различна светлина, носеща усещането за топлина и добро физическо състояние.

Имаше нещо странно около розите, но не беше цветът им.

Той отметна чаршафа и огледа тялото си. Новата кожа беше без пори, без косми и бръчки. Приличаше повече на неопрен, отколкото на плътта, която беше познавал през целия си живот. Знаеше, че отдолу има изцяло нова мускулатура, задвижвана от външна енергия, но от нея нямаше видими следи.

Скоро щеше да стане и да се разходи сам-самичък. Не беше съвсем готов за това. Включи телевизионния приемник. Екранът се изпълни с мрежа от ослепителни точки в пурпурно, синьо и зелено. С усилие на волята трябваше да се вгледа и разграничи образите на три момичета, които пееха и ръкомахаха; новите му очи искаха да разложат картината на отделни компоненти. Той превключи каналите и намери новините. Нова Народна Азия беше изпратила още три ядрени подводници на „приятелско“ посещение в Австралия. Говорителят на президента Дашътайн обяви твърдо, че съюзниците ни от Свободния свят могат да разчитат на нас. Всички футболни отбори от Оклахома бяха загубили. Роджър го изгаси; усети, че започва да го боли главата. Всеки път, когато сменяше положението си, образът се изкривяваше, а иззад апарата се появяваше странно сияние. След като изключи захранването, остана да съзерцава как излъчването от катодната тръба намалява, а тлеенето отзад избледнява и изчезва. Разбра, че това беше топлината.

Какво му бе казал Брад?

— Опитай около мястото, където са синусите ти.

Беше странно усещане: първо, да бъдеш в непознато тяло и после — да се опитваш да локализираш вътре в него някакъв орган за управление, който никой не би могъл да ти покаже. И всичко това, за да можеш просто да си затвориш очите. Но Брад го беше уверил, че ще успее. Роджър изпитваше сложни чувства към Брад,но беше изпълнен и с гордост; щом Брад бе казал, че нещо може да бъде направено от всеки, тогава и Роджър щеше да го направи.

Само дето нещо не ставаше. Опита всички комбинации от мускули, събра цялата си воля, но пак не успя.

Внезапно го връхлетя един спомен: времето, когато той и Дороти току-що се бяха оженили. Не, още не бяха женени; живееха заедно, спомни си той, и се опитваха да решат дали искат да свържат живота си законно. Бяха се отдали на източни масажи и трансцендентална медитация, изучаваха се взаимно по всички възможни начини, които им идваха наум; спомни си дъха на бебешко масло с едва доловима следа от мускус и как се смяха над инструкциите за втората чакра5: „Поемете дълбоко въздух с далака си и задръжте, след това издишайте, като леко поглаждате с ръце от двете страни на гръбначния стълб на партньора си.“ Така и не успяха да определят къде се намира далакът, а Дороти беше много смешна, като тършуваше из тайните кътчета на телата им: „Дали е тук? А тук? О, Родж, ти май не го приемаш на сериозно…“

Почувства как замайващата болка отново се надига в душата му и се отпусна на леглото си: Дороти!

Вратата рязко се отвори.

Вътре влетя Клара Блай, очите й блестяха върху красивото тъмно лице.

— Роджър! Какво правиш?

Той пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Какво се е случило? — Чуваше безизразния си глас; не беше останало много след всичко, което бяха направили с него.

— Всички записи подскочиха! Помислих си — дори не зная какво си помислих, Роджър. Но каквото и да беше, то ти причиняваше безпокойство.

— Съжалявам, Клара. Той я проследи с поглед, докато тя се наведе над мониторите край стената.

— Вече е малко по-добре — отбеляза неохотно. — Мисля, че сега е наред. Но какво, по дяволите, правеше със себе си?

— Притеснявах се.

— За какво?

— Къде се намира далакът ми. Ти знаеш ли?

Тя го погледна замислено за момент преди да отговори.

— Под най-долното ребро, отляво. Близо до сърцето. Малко по-ниско. Будалкаш ли ме, Роджър?

— Е, малко. Мисля, че си спомних нещо, което не трябваше, Клара.

— Моля те, не го прави повече!

— Ще се опитам. — Но мисълта за Дороти и Брад все още блуждаеше покрай съзнателните му мисли. Той продължи: — Само още нещо — опитвам се да затворя очите си и не мога.

Тя приближи и докосна рамото му с приятелско състрадание.

— Ще го направиш, сладур.

— А-ха.

— Не, наистина. Бях с Уили по това време и той беше много обезкуражен. Но успя. Между другото — тя се обърна, — сега ще ти изгася лампите. Утре сутринта трябва да бъдеш свеж като кукуряк.

— Защо? — запита Роджър подозрително.

— О, няма повече да те режат. Засега приключи. Брад не ти ли каза? Утре ще те свържат към компютъра заради медиацията. Ще бъдеш много зает, Родж, така че поспи малко.

Тя изключи осветлението. Роджър наблюдаваше как тъмното й лице се превърна в нежно сияние, приличащо на праскова.

Нещо му щукна:

— Клара? Ще направиш ли нещо за мен?

Тя се спря, сложила ръка на вратата.

— Какво има, сладурче?

— Да ти задам един въпрос.

— Добре, питай.

Той се поколеба, чудейки се откъде да започне.

— Искам да знам — каза, като продължаваше да обмисля как да продължи, — е, да речем… о, да. Това, което искам да знам, Клара, е когато сте с мъжа ти в леглото и се любите, какви начини използвате?

— Роджър! — Яркостта на лицето й внезапно подскочи с половин децибел; той вече виждаше следите на вените под кожата с преминаващата през тях топла кръв.

— Съжалявам, Клара — отвърна. — Мисля… мисля, че като лежа тук се превръщам в сатир. Забрави за това, искаш ли?

Тя замълча за момент. Когато заговори отново, гласът й звучеше като на специалист, а не на приятел:

— Разбира се, Роджър. Всичко е наред. Просто ме завари неподготвена. Това е… е всичко е наред, просто никога преди не ме беше питал за такива неща.

— Зная. Съжалявам.

Но той не съжаляваше, или поне не съвсем.

Проследи как вратата се затваря зад нея и остана с поглед, вперен в правоъгълния контур на светлината, която се прокрадваше от външната зала. Внимаваше да запази съзнанието си спокойно, доколкото може. Не биваше да предизвиква паника в екипа, който следеше телеметричната информация.

Но искаше да мисли за нещо, което се намираше точно на границата на опасната зона, и то беше следното: защо червенината, която изби по лицето на Клара, приличаше толкова много на внезапната яркост, заляла лицето на Брад, когато го попита дали е бил с Дороти.

На следната сутрин всички ние бяхме напълно мобилизирани, проверявахме схемите, изключвахме резервните вериги, уверявахме се, че аварийните блокировки са настроени да се задействат и при най-незначителната повреда. Брад влезе в 6 часа сутринта, поотслабнал, но с бистра глава и готов за работа. Уайднър и Джон Фрийлинг пристигнаха минути след него, въпреки че почти всичко този ден трябваше да се свърши от Брад. Те не можеха да останат настрана. Катлийн Даути както винаги също беше там, разбира се, не защото го налагаше дългът, а защото сърцето й го искаше.

— Не причинявайте болка на момчето ми — боботеше тя с цигара в уста. — Той ще се нуждае от цялата помощ, която може да получи, когато аз започна работа над него през следващата седмица.

— Катлийн — отвърна Брад, наблягайки на всяка сричка. — Ще направя най-доброто, на което съм способен.

— Добре де. Зная, че ще го направиш, Брад. — Тя смачка цигарата и веднага запали друга. — Никога не съм имала деца, но мисля, че Роджър и Уили един вид запълват тази празнина.

— А-ха — измърмори Брад, вече без да я чува. Не го допускаха да работи с 3070 или с периферните му устройства. Всичко, което можеше да стори, бе да наблюдава, докато техниците и програмистите си вършеха работата. Когато и третата проверка приключи успешно, той напусна компютърната зала, взе асансьора и се качи три етажа по-горе до стаята на Роджър.

На вратата поспря, да си поеме за момент дъх, и я отвори с усмивка.

— Почти си готов за включване, приятелю. Как се чувстваш?

Очите на насекомо се извърнаха към него.

— Не зная какво трябва да чувствам — прозвуча равният глас на Роджър. — Това, което усещам е предимно страх.

— О, няма от какво да се страхуваш. Днес трябва да проверим само медиацията.

Крилата на прилеп потрепнаха и смениха положението си.

— Това ще ме убие ли? — попита влудяващо монотонният глас.

— О, овладей се, Роджър! — внезапно се ядоса Брад.

— Само питам — трепна гласът.

— Това е глупав въпрос! Виж, зная как се чувстваш…

— Съмнявам се.

Брад се спря, изучавайки безизразното лице на Роджър. След малко отвърна:

— Нека пак да ти обясня. Целта на това, което ще направя, е не да те убие, а да те съхрани жив. Сигурно те притеснява случилото се с Уили. С тебе няма да стане така. Ти ще се справиш с всичко тук и, което е по-важно — на Марс.

— За мен е важно тук.

— О, за Бога. Когато цялата система влезе в действие, ще виждаш и ще чуваш онова, което ти е необходимо, разбра ли? Или, което искаш. Ще можеш до голяма степен волево да управляваш възприятията си. Ще можеш…

— Но аз не мога даже да си затворя очите, Брад.

— Ще ги затвориш. Ще можеш да използваш всичките си способности. Но няма да успееш, преди да сме включили компютъра към теб. След това информацията ще се филтрира, ще се отстраняват ненужните сигнали, така че няма да има какво да те обърква. Това уби Уили: объркването.

Настъпи пауза, докато мозъкът зад гротескното лице размишляваше. Накрая Роджър каза:

— Изглеждаш кофти, Брад.

— Съжалявам. Всъщност не се чувствам много добре.

— Сигурен ли си, че ще се справиш с всичко?

— Сигурен съм. Хей, Роджър, накъде биеш? Искаш да се откажем от всичко ли?

— Не.

— Добре, какво тогава?

— Ех, ако знаех, Брад. Хайде, давай.

По това време ние бяхме готови; „зелената светлина“ вече от няколко минути беше включена. Брад сви рамене и мрачно нареди на дежурната сестра:

— Давай да започваме.

Изминаха десет часа, през които медиаторните схеми бяха включвани, тествани и настройвани една по една, преди Роджър да изпробва новите си сетива чрез теста на Роршах6 и цветните кръгове на Максуел. Денят се изниза много бързо. Роджър не можеше още да свикне с усещането си за време. То вече не се управляваше от биологичния му часовник, а от електронните елементи; те забавяха усещането му за време, когато не се намираше в стресова ситуация, и го ускоряваха, когато беше необходимо.

— По-бавно — молеше се той, докато наблюдаваше сестрите, които фучаха като куршуми около него. Но когато Брад, замаян от умора, събори една кутия с мастило и моливи, Роджър дълго гледа как те бавно падаха надолу. Без затруднение хвана двете шишета с мастило, както и кутията, преди още да са докоснали пода.

По-късно, когато размишляваше върху това, осъзна, че е уловил само нещата, които можеха да се разсипят или да се счупят. Беше оставил моливите да паднат свободно. За част от секундата беше избрал кои от нещата да улови и кои да остави да паднат.

Брад беше страшно доволен.

— Справяш се великолепно, момче — каза му, държейки се за ръба на леглото. — Сега отивам да поспя, но ще се върна, за да те видя утре след хирургичната операция.

— Операция? Каква операция?

— О, само една дребна намеса. Нищо в сравнение с това, което вече си преживял, вярвай ми! Отсега нататък — продължи той, готов да тръгне, — ще си като новороден; от теб се иска само да растеш. Упражнявай се. Научи се да използваш това, което имаш. Трудните времена отминаха. Успяваш ли вече да изключиш зрението, когато поискаш?

— Брад — прокънтя безчувственият глас по-високо, но със същия равен тембър, — какво по дяволите искаш от мен? Опитвам се!

— Зная — омекна Брад. — До утре.

За пръв път този ден Роджър беше оставен сам. Започна да експериментира с новите си сетива. Бързо разбра, че биха могли да бъдат много полезни в жизненоважни ситуации. Но бяха и доста объркващи. Всички недоловими шумове от всекидневния живот се усилваха. Можеше да чуе разговора на Брад с Джони Фрийлинг в залата, чуваше и сестрите, които приключваха дежурството. Знаеше, че с ушите, които майка му беше отгледала в утробата си, не би могъл да долови всичко това; а сега можеше да различи, ако пожелае, и отделни думи: „… местна упойка, но аз не искам да слагам. Достатъчно травми му се струпаха“. Това беше Фрийлинг, който говореше на Брад.

Светлините бяха прекалено ярки. Опита се да намали чувствителността на зрението си, но не излезе нищо. Нещо, което наистина му трябва, помисли си той, е една-единствена коледна свещичка. Но го заливаше светлина в изобилие ; тези сияйни потоци го разстройваха. Забеляза, че светлините бяха влудяващо ритмични; можеше да проследи всеки импулс на тока с честота шестдесет херца. Виждаше гърчещите се газови змии във вътрешността на луминесцентните тръби. Нажежаваните лампи, от друга страна, бяха почти тъмни, с изключение на нажежаващата се жичка в центъра, която, ако искаше, можеше да изследва с подробности. В очите му нямаше и следа от напрежение, дори когато гледаше към най-ярката светлина.

Отново дочу нов глас в коридора и наостри уши.Беше Клара Блай, която току-що пристигаше, за да застъпи на смяна от единадесет часа.

— Как е пациентът, доктор Фрийлинг?

— Добре. Изглежда почива. Снощи не беше необходимо да му даваш приспивателно, нали?

— Не. Добре беше. Само малко — тя се захили, — малко разгонен. Направи нещо, което не бях очаквала от него.

— Хм — настъпи объркано мълчание. — Е, това вече едва ли ще представлява проблем. Трябва да проверя данните. Наглеждай го.

Роджър реши, че трябва да бъде мил с Клара; нямаше да му е трудно, тъй като тя беше любимката му сред сестрите. Облегна се назад, заслушан в шумоленето на черните си крила и в ритмичните звуци от телеметричните блокове. Беше много уморен. добре би било да заспи…

Можеше да си затваря очите!

Доволен, Роджър се отпусна и потъна в удобното разлато легло. Беше истина; той се учеше.

Събудиха го за хранене и отново го приспаха за последната операция.

Нямаше анестезия.

— Просто ще те изключим — каза Джон Фрийлинг. — Няма да усетиш нищо.

И той наистина не усети. Първо го откараха с количка в съседната хирургична зала, където бяха наредени бутилки кислород, тръби, дренажи и всичко останало. Не усещаше мириса на дезинфектанти, но знаеше, че съществува; долавяше блясъка, събран във върха на всеки метален предмет, и топлината от стерилизатора като слънчево избухване върху стената.

После доктор Фрийлинг му нареди да се изключи и той се подчини. Ние подтиснахме входовете на сензорите един по един; той имаше усещането,че звуковете ставаха все по-слаби, светлините по-бледи, а докосването до тялото по-нежно. Ние притъпихме усещането за болка навсякъде по новата му кожа, като напълно го изключихме там, където ножът на Фрийлинг щеше да реже, а иглата му да съшива. Това не беше толкова просто. Много от сензорите за болка трябваше да бъдат възстановени, след като дойдеше в съзнание. Когато се озовеше на повърхността на Марс, трябваше да има някаква предупредителна система, нещо което да му казва, че изгаря, че е разкъсван или нараняван; болката беше най-острата алармена система, която можехме да му дадем. Но за голяма част от тялото му тя вече не съществуваше. След като забранихме входовете, ние ги програмирахме да останат изцяло изключени, извън сензорната му система.

Роджър, разбира се, не знаеше нищо. Той просто заспа и след това отново се събуди.

Отвори очи и изкрещя.

Фрийлинг, облегнат назад и разкършващ пръстите си, подскочи и изпусна маската.

— Какво става?

— Исусе! — извика Роджър, — за момент видях… не зная. Би ли могло да бъде сън? Но видях всички ви около мен, вперили поглед надолу, приличащи на върколаци. Скелети. Черепи. Захилени срещу мен! После отново се превърнахте в това, което сте.

Фрийлинг хвърли поглед към Уайднър и сви рамене.

— Просто медиаторните ти вериги са в действие. Нали знаеш? Преобразуват, което виждаш, в нещо, което можеш веднага да схванеш.

— Това не ми харесва — избухна Роджър.

— Е, ще трябва да уведомим Брад. Но, честно казано, Роджър, мисля, че трябва да бъде точно така. Както компютърът изключи сетивата ти за страх и болка — това, което всеки изпитва по време на операция — така ги е съединил с визуалните сигнали: нашите лица, нашите маски, всичко наоколо. Интересно, все пак. Чудя се до каква степен се дължи на медиацията и доколко на обичайната следоперативна замаяност?

— Драго ми е, че това те забавлява — сопна се Роджър.

Но честно казано, той също го намираше за интересно. Когато го върнаха обратно в стаята, остави съзнанието си да блуждае. Не можеше да управлява фантастичните картини. Идваха, когато си искат, но не бяха толкова страховити, колкото първото ужасяващо зрелище на голите челюсти и празните орбити на очите. Когато Клара дойде с подлогата и излезе след като й махна, че не я иска, затварящата се врата се превърна във вход на пещера, а Клара — в пещерна мечка, раздразнено ръмжаща към него. Разбра, че все още е леко притеснена; сензорите му бяха регистрирали някакъв инфразвуков сигнал, който беше анализиран от бръмчащия три етажа по-долу 3070 и оценен като предупреждение.

Но когато се върна, имаше лицето на Дороти. То се разми и се преобрази отново в познатата тъмна кожа и ярки очи, които съвсем не приличаха на Дороти; но Роджър го възприе като знак, че нещата между тях отново са наред…

Между него и Клара.

Не, помисли си той, между Дороти и него. Втренчи се във видеофона край леглото. По негова молба видеоканалът беше постоянно изключен; не искаше да уплаши някого, ако му се обади, забравил какво лице може да му покаже. Но досега още не го бе използвал за разговор с Дороти. Доста често протягаше ръка към видеофона, но всеки път я дръпваше обратно.

Не знаеше какво да й каже.

Как да попиташ жена си дали спи с най-добрия ти приятел? Просто я питаш, ето как, настояваше волята му, но не можеше да се насили да го направи. Не беше съвсем сигурен. Не биваше да рискува с такова обвинение; можеше и да бърка.

Проблемът беше, че не можеше да поговори с приятелите си, с никой от тях. Дон Кейман би бил най-естествената възможност; нали такава бе работата на свещениците. Но Дон беше толкова явно, толкова нежно влюбен в красивата дребна монахиня, че Роджър не искаше да му причини болка, като обсъди терзанията си с него.

А при повечето му приятели бедата беше, че те всъщност не биха могли да разберат къде се крие проблемът. Наистина, отвореното семейство беше нещо обикновено както за Тонка, така и за по-голямата част от западния свят; редките затворени двойки пораждаха клюки. Ревността не беше на мода.

И все пак, твърдо си каза Торауей, не ревността го притесняваше. Не точно ревността. Беше нещо друго. Не сицилианската мъжественост или яростта на собственика, открил, че някой друг престъпва границите на плодородните му градини. Дороти трябваше да иска да обича само него. Тъй като той искаше да обича само нея…

Осъзна, че се плъзга към състояние, което със сигурност ще предизвика звъна на алармата в телеметричните системи. Той не искаше това. Съзнателно престана да мисли за жена си.

Известно време упражняваше „затваряне на очите“; уверяваше се отново и отново, че може да използва новото си умение, когато пожелае. Не би могъл да опише по-добре от Уили Хартнет какво прави, но по някакъв начин можеше волево да спре зрителната информация, а схемите в него и долу в компютъра 3070 да преобразуват това решение в тъмнина. Можеше дори избирателно да намалява светлината. Можеше да я прави по-ярка. Откри че, е способен да филтрира всички дължини на вълните с изключение на една тясна честотна лента, да намалява или да усилва яркостта на един или повече цветове от спектъра.

Беше доста приятно, наистина, въпреки че от време на време втръсваше. Искаше му се да имаше обяд, който да очаква, но този ден нямаше да се храни, защото беше прекарал операция и защото постепенно го отучваха да яде. През следващите няколко седмици щеше да пие и да яде все по-малко и по-малко; когато стигнеше на Марс, щеше да се храни не повече от веднъж на месец.

Повдигна чаршафа и погледна лениво към артефакта, в който се бе превърнало тялото му.

Секунда по-късно изкрещя диво от болка и страх. Телеметричните монитори пламнаха в ослепително червено. Навън в коридора Клара Блай подскочи и се втурна към вратата. В ергенския апартамент на Брад аларменият сигнал, известяващ за нещо спешно и сериозно, го извади от неспокойния сън.

Когато Клара отвори вратата, видя Роджър, свит като ембрион върху леглото, стенейки от мъка. Едната ръка стискаше слабините между свитите му крака.

— Роджър! Какво се е случило?

Главата се вдигна и очите на насекомо я погледнаха невиждащо. Роджър не престана да издава животински звуци. Само вдигна ръката си.

Там, между краката му нямаше нищо. Нито пенис, нито тестиси, нито скротум; нищо освен проблясваща изкуствена плът, покрита с прозрачен бандаж, който прикриваше хирургичните шевове. Като че ли никога нищо не бе имало. Отличителните белези на мъжествеността му липсваха. Малката лека операция беше приключила и след нея бе останало… нищо, съвсем нищо.