Чужденците

ПРЕЛЮДИЯ Днес, 10:52 ч., Париж

- Кейт?

Кейт гледа съсредоточено през дебелото стъкло на ви­трината, отрупана с възглавници, покривки и пердета в бе­жово, шоколадово и масленозелено - нова цветова гама, различна от предишната седмица. Сезоните са се сменили неусетно.

Тя извръща поглед от витрината към жената, застанала до нея на тесния тротоар на Рю Жакоб. Коя ли може да е?

- О, господи, Кейт, ти ли си? - Гласът звучи познато. Но само гласът не стига.

Кейт е забравила какво гледаше разсеяно допреди миг на витрината. Някаква текстилна материя. Завеса за банята? Нещо по-фриволно.

Тя пристяга машинално колана на шлифера си - жест на самозащита. Тази сутрин, докато караше децата на училище, валеше; над Сена се виеше лека мъгла, токчетата на бо­тите ѝ потракваха по мокрия паваж. От джоба ѝ стърчи сгъ­нат днешен брой на „Хералд Трибюн“, кръстословицата е решена до половината в бистрото край училището, където закусва повечето дни заедно с други майки чужденки.

Но тази жена не е една от тях.

Тази жена носи тъмни очила, които покриват голяма част отчелото и бузите и, разбира се, очите; невъзможно е да се определи кой се крие зад черната пластмаса със златно лого. Късата ѝ кестенява коса е опъната назад с копринена диадема. Тя е висока и добре сложена, с налети гърди и ханш. Пищна. Кожата ѝ, с естествен тен, излъчва здраве като на жена, която прекарва дълго на открито, играе тенис или се занимава с градинарство. Нищо общо с кафеникавия оттенък на пържени понички, по който си падат повечето французойки и който може да бъде постигнат само с безкрайни часове под синкавите лампи в солариума.

Дрехите ѝ, макар и не точно бричове и кожено яке, са като за езда. Кейт разпознава късото палто на едри карета, което е видяла преди дни на витрината на близкия безоб­разно скъп бутик, появил се изневиделица на мястото на любимата ѝ квартална книжарничка. Клиентелата на бутика се състои от тексаски домакини, японски бизнесмени и руски мафиоти - последните плащат винаги в брой, с нови, прясно изпрани банкноти, за цели кашони ризи, шалове и дамски чанти, - но и от по-заможни жители на квартала. Всъщност в този квартал бедни няма.

Но коя е тази жена? Тя се усмихва, в устата ѝ проблясват идеално равни снежнобели зъби. Освен гласа и усмивката ѝ също изглежда позната, но на Кейт ѝ е нужно да види очи­те ѝ, за да затвърди най-лошите си подозрения.

Във Франция се внасят чисто нови автомобили от Далечния изток, които струват по-евтино от това късо карирано палто. Самата Кейт е облечена добре, в ненатрапчивия, дискретно изискан стил, предпочитан от нея, но тази жена играе по други правила.

Тя е американка, но в говора ѝ не се долавя регионален акцент. Би могла да е от всяка част на Съединените щати.

- Аз съм - казва жената и най-после сваля очилата си.

Кейт инстинктивно прави крачка назад и се препъва в покрития със сажди сив гранит в основите на сградата. Ме­талният обков на чантата ѝ издрънчава тревожно в стъкло­то на витрината.

Долната ѝ челюст увисва, но от устата ѝ не излиза звук.

Първата ѝ мисъл е за децата, обзема я паника. Но това е същността на родителството: мигновен, изначален страх за децата. Това е едничката част от плана, за която Декстър така и никога не се сети - онази неконтролируема тревога, онзи неистов ужас, когато нещата опират до децата ти.

Допреди миг жената се е крила зад очилата си, а и при­ческата ѝ е нова, както и цветът на косата; освен това е над­дала около пет килограма. Изглежда различно. И въпреки това Кейт е изумена, че не я е познала от пръв поглед, от първата изречена сричка. Но си казва, че просто не е искала да я познае.

- О, боже! - изтръгва се от устата ѝ.

В съзнанието си вече вижда как се носи надолу по улица­та, свива зад ъгъла, влита презтежката червена порта и про­дължава по усойния пасаж, прекосява закътания вътрешен двор и се озовава в мраморното фоайе, влиза в месингова­та клетка на асансьора и се добира до приветливия коридор с жълтите тапети и гравюрата от осемнайсети век в позлате­на рамка.

Но междувременно жената е разперила ръце - покана за сърдечна прегръдка, типично по американски.

Кейт тича по коридора към облицования с дървена лам­перия кабинет с изглед към Айфеловата кула. С изящно из­работения бронзов ключ отваря най-долното чекмедже на старинното писалище.

Но защо пък да нея прегърне? Та те все пак са стари при­ятелки. Или нещо такова. Ако някой ги наблюдава, може да му се стори подозрително, че не се прегръщат. Или пък че се прегръщат.

Не минава много време, преди да си даде сметка, че на­истина ги наблюдават. Както обикновено. А само преди ня­колко месеца Кейт си бе въобразила, че в новия ѝ живот вече никой не я наблюдава.

В най-долното чекмедже има малък стоманен сейф.

- Я, каква изненада! - възкликва сега Кейт. Което хем е вярно, хем не е.

А в сейфа има четири паспорта с фалшиви самоличности за цялото семейство. Както и дебела пачка банкноти, прегъната надве и пристегната с ластик-британски лири, долари и евро, все с по две нули отзад - нови, чисти банкноти като на руските перачи.

- Така се радвам да те видя.

Както и обвита в парче светлосин плюш берета 92FS, коя­то навремето бе купила от онзи шотландски сутеньор в Ам­стердам.