Чужденците

Днес, 12:02 ч.

Кейт стои пред френския прозорец на дневната с дебели килими, високи тавани с гипсови орнаменти, библиотеки, пълни с книги и статуетки, вази с цветя, малки маслени картини и огледала с позлатени рамки.

Едно нещо не ѝ дава покой-загнездило сее в подсъзна­нието ѝ, сблъсквайки се с факти и догадки за живота ѝ, за съпруга ѝ, за цялата им обща история. Едно нещо, което раздрусва спомените ѝ, принуждава я да ги преосмисля от гледна точка на поредното възможно обяснение на всичко. Нещо, свързано с колежа...

Кейт пристъпва през дневната към големите книги и ал­буми, подредени върху най-високия рафт. Издърпва албу­ма на випуска на Декстър. Отпуска се на малкото канапе, албумъттежи в скута ѝ. Прелиства страниците, търсейки съ­ответната буква. Накрая го открива: един по-млад Декстър Мур, с бухнала коса, тънка вратовръзка и гладко чело без бръчки.

Вече е убедена, че наистина ще намери онова, което търси.

Ах, ти, копеле двулично.

Кейт е чувала името само веднъж, преди близо две го­дини, в Берлин. Почти е убедена, че завършва на -овски, ко­ето ще ѝ помогне да потвърди съмненията си, когато открие лицето.

Връща се към първите страници, към имената, започва­щи с „А“. Разглежда внимателно всяко изображение; всич­ките момчета и момичета на снимките, правени преди две десетилетия, сега са мъже и жени на нейната възраст. Обръща търпеливо страница след страница. Изведнъж всичко изглежда толкова очевидно, толкова неизбежно.

Не ѝ отнема кой знае колко време, за да открие снимка­та. Всъщност никакво. Ако не се броят двете години, през които не знаеше какво всъщност търси.

А сега, пълна смяна на парадигмата. Всички парчета от мозайката се разбъркват отново, въртят се в пространство­то, заслепяват я и я дезориентират. Но на Кейт ѝ се струва, че тази мозайка вече я е редила, и то отдавна.

Тя гледа познатото лице, което ѝ отвръща с оптимистич­ния поглед на абсолвентите от колежа и победоносна поза, предназначена да остане за поколенията.

Възможните обяснения бомбардират Кейт, обстрелватя като картечен огън, за който няма прикритие, но тя иска да се скрие, поне докато огънят отслабне, преди да подаде глава за глътка въздух.

Кейт долавя някакво движение в дневната, но бързо разбира, че това е самата тя, малък кичур коса от главата ѝ се отразява в огледалото на отсрещната стена, парченце от нея се движи, отделено от останалото, което не се вижда. Тя се изправя, отнася тежкия албум обратно към незабележи­мото му място на рафта насред стаята, в която живее семей­ството ѝ, насред семейния ѝ живот. Най-добрите скривали­ща са не там, където мястото е най-закрито, а там, където последно се търси.

Сега, когато разполага с тази нова информация, когато албумът на випуска на Бил ѝ е издал тайната си и когато си дава сметка за новата реалност, тя се чувства тотално пре­дадена. Но наред с това усеща новите възможности, които ѝ се предлагат. Новите врати, отварящи се пред нея. Тя не знае какво се крие зад тези врати, но вижда светлината, ко­ято струи изпод тях.

Това променя всичко.

13

Кейт беше ядосана на Декстър. Цял час му бе нужен, за да увеличи скоростта на круиз контрола на 160 км/час от фабрично зададените 130, за които имаше поставена черве­на резка на спидометъра. Но дори и сега, когато се движеха със сто и шейсет километра в час по главното шосе А8, по­вечето автомобили ги задминаваха.

Беше ядосана и на децата отзад, които се оплакваха от тъпия филм на портативния дивиди плейър, който на всич­ко отгоре падаше, когато Декстър вземеше по-рязко някой завой, и ги караше да пищят от уплаха.

Но най-много я беше яд на самата нея. Терзаеше се от мисълта за всичките грешки, които бе допуснала. Отпеча­тъкът от обувката ѝ в калта; калните ѝ следи върху прашния под в празния апартамент до офиса; влажните следи от под­метките ѝ върху чистите плочи в офиса на Бил. Космите, които бе оставила върху леглото му, върху възглавницата му, отпечатъкът от тялото ѝ - всичко това крещеше да бъде открито, изследвано, анализирано за ДНК. Какви ли още идиотски грешки бе направила?

На всичко отгоре бе одрала лицето си и на бузата си има­ше безформено петно в малинов цвят. Това не беше трудно за обясняване пред Декстър - лека злополука в гаража, когато бе разтоварвала провизии, - но си оставаше подозри­телно. Да не говорим, че беше признак на глупост и невни­мание.

Беше се държала като някакъв скапан аматьор.

Освен това на стълбището се бе засякла с двама съседи, ако не се брои старицата, мадам Дюпюи. Лесни за открива­не свидетели, от които нямаше къде да избяга.

Кейт наблюдаваше германския ландшафт, който се но­сеше назад покрай прозорците на колата. Долината на Заар, с внушителните бизнес паркове от стъкло и стома­на, извисяващи се насред гъстите гори; магазините за би­това техника и автокъщите от двете страни на аутобана; високите фабрични комини, складовете и пътищата, во­дещи към тях, които се събираха на вечно задръстени кръс­товища.

Това беше най-заплетената мисия в цялата ѝ кариера. Но нима кариерата ѝ не беше приключила? Нима преди три месеца Кейт не бе подала оставка?

Ротенбург об дер Таубер, скован от студ - къщички с кръстосани гредореди и прясно боядисани фасади, данте­лени завески, бирарии, колбасарски магазинчета, огромен коледен базар, средновековни укрепления, каменни стени с бойници и сводести порти. Поредният приказен сюжет, по­редната оживяла пощенска картичка. Поредната каменна кула на кметство за изкачване, чудесно забавление за малки момченца. Стъпалата - двеста? триста? - на извитото, стес­няващо се нагоре каменно стълбище бяха неравни и про­трити. Най-горе едноок касиер без униформа събираше такса за вход. Децата гледаха вдлъбнатината на липсващото око изумени, очаровани.

Изведнъж се озоваха навън, върху тясно като корниз балконче, под поривите на режещия вятър, високо над град­ския площад и улиците, водещи радиално към крепостните стени, зад които се простираха хълмовете и горите на Бава­рия. Декстър свали наушниците на червената си карирана шапка, подплатена със заешка кожа, която Кейт му бе пода­рила за една Коледа преди пет години.

Тя погледна надолу към сергиите на площада, между ко­ито щъкаха туристи с плетени или филцови шапки, абсурдно лесни мишени.

Но ако семейство Маклийн бяха наемни убийци, какво следваше от това? С какво беше отговорна тя за тях? Та това не беше неин проблем. Те не бяха тръгнали да убиват нито нея, нито Декстър. Какво я засягаше тогава кои са?

Но ако бяха дошли в Люксембург, за да убият някого, то коя беше набелязаната жертва? И кои бяха те! Със сигур­ност не бяха от мафията, особено Джулия. Не бяха ислям­ски терористи. Вероятно бяха някакви американски агенти - било от Фирмата, било командоси от специалните части, морски пехотинци, нещо такова. Може би наемници? Дали не бяха тайно вербувани, за да вършат мръсната работа на американската външна политика в Европа? Да убият няко­го, дошъл в Люксембург, за да пере пари? Някой украински олигарх, главатар на сомалийски пирати, сръбски контра­бандист?

Но какво я интересуваха мръсните им пари, какво ѝ вли­заха в работата?

Или може би жертвата беше някой, чиято смърт щеше да има по-непосредствени последици за американските инте­реси? Някой севернокорейски дипломат? Ирански пратеник? Латиноамерикански президент марксист?

Или пък може би бяха наемни убийци, изпратени да уреждат стари сметки, да отмъстят за отдавнашна обида, да раздават правосъдие?

Цялата история изглеждаше заплетена донемайкъде. Дали пък не бяха дошли да ликвидират високопоставен американец - министъра на финансите? държавния секре­тар? - и да го лепнат на кубинските, венецуелските или па­лестинските служби, за да може Щатите да го използват ка­то претекст за ответен удар, за инвазия.

По света имаше толкова много хора, които можеха да бъ­дат убити по най-различни поводи и причини.

Тук, на няколко десетки метра над Германия, тя се чувст­ваше като Чарлс Уитман на онази наблюдателна площадка над Остин, Тексас, докато се е чудел кого да вземе на мушка с карабината си.

Въпреки всички грешки, които бе допуснала, тя се чувстваше добре на онзи корниз под прозореца на Бил; там ѝ беше мястото. Не в мазето на някой фитнес клуб, за да об­съжда с други жени промоциите в супермаркета. А отвън, на корниза, без предпазна мрежа.

Кейт все повече се убеждаваше, че никога няма да бъде една доволна от съдбата си майка и домакиня.

- Хайде - подкани тя семейството си, нетърпелива да ги поведе нататък, да контролира каквото може. Декстър пра­веше снимки на зъзнещите деца, загърнати в палтата си, с червени бузи и течащи носове. - Тук ще замръзнем.

- Е, ще се видим в хотела в шест.

- Става - отговори Декстър и отвърна на беглата ѝ це­лувка, без дори да вдигне поглед към нея, седнал върху пер­ваза на един прозорец на приземния етаж в природонауч­ния музей.

За Кейт започваха четирите часа лично време. Някои от майките в Люксембург наричаха това „тичане“, както се пу­ска нервозен териер през вратата на кухнята да потича в зад­ния двор. Майките прекарваха „тичането“ заедно, на гру­пички по три-четири, без съпрузи и деца, в Лондон или Па­риж, или Флоренция - четирийсет и осем часа шопинг, яде­не и пиене, с добавената възможност да се запознаят с инте­ресен мъж в някой бар и под чуждо име и под въздействието на алкохола да го отведат в хотелската си стая за колкото се може повече и по-разнообразен секс, преди на сутринта да го изритат и да си поръчат закуска от румсървиса.

Кейт си запроправя път през забързаните обедни тълпи в центъра на Мюнхен, покрай сергиите на Виктуалиенмаркт, през прочутия Мариенплац с красивата неоготиче­ска сграда на кметството, по пешеходните улици в центъра - имаше ли на континента поне един град без „Ейч енд Ем“ и „Зара“? - и от там по лъскавата Максимилианщрасе, воде­ща началото си, както всички лъскави улици, от сградата на Операта. Витрините бяха отрупани с кожени палта и шап­ки, огромни лимузини чакаха с работещи двигатели покрай бордюрите, шофьорите седяха зад воланите с тържестве­ните си ливреи и фуражки, а в бутиците продавачки полиглотки упражняваха познанията си по английски, френски и руски, ловко опаковайки луксозни стоки в маркови торбички.

Кейт влезе в пищното фоайе на един хотел, намери теле­фонен автомат, пусна монети и набра номера, който бе за­дигнала от офиса на Бил, като преди това набра кода - 352, защото допускаше, че е люксембургски.

Листът, който бе откъснала от бележника, беше празен, но върху него бе останал невидим отпечатък от написаното на предишния лист, което тя възстанови лесно, като го натърка леко с върха на молив.

Оказа се права.

- Ало - чу се глас на жена, американка. - Джейн е на те­лефона. - Акцент от горните среднозападни щати, смътно познат, макар че Кейт не можеше да го свърже с конкретно лице.- Ало?

Кейт не искаше да рискува жената да я познае по гласа.

- Ало?

Тя затвори. И така, Бил се обаждаше на някаква амери­канка на име Джейн, живееща в Люксембург. Кейт опреде­лено имаше усещането, че връзката им е сексуална. Това усещане се подсилваше от нейната собствена самота в този предразполагащ към секс хотел, от възможността да вземе асансьора, да почука на вратата и да влезе при...

... Бил, разбира се. Сега повече от всякога, след като вече знаеше, че Бил е опасен. Че е престъпник или ченге, или - подобно на много други хора, с които я бе сблъсквал живо­тът - и двете. Бил беше красив, мъжествен, секси, чаровен, смел; освен това държеше пистолет под леглото, на което правеше секс с чужди жени. Може би такива като нея.

Кейт излезе от хотела, изтича до стоянката за таксита и се качи в едно.

- Alte Pinakothek, danke - каза тя.

Огледа се през всички прозорци във всички посоки, до­като се убеди, че никой не я следеше. И въпреки това помо­ли шофьора да спре още на Лудвигщрасе.

- До музей има половин километър - каза той.

- Нищо - каза тя, подавайки му десет евро. - Искам да походя.

Право напред спирката на метрото при Университета мамеше с неоновите светлини и оживлението пред барове, ресторанти и магазини, каквито заобикалят всяка спирка на метро навсякъде по света. Но тротоарите около Кейт бяха безлюдни. Тя крачеше покрай масивните неприветливи ка­менни сгради и внезапните пориви на вятъра я пресрещаха зад ъглите; ушите и носът ѝ пареха от студа.

Макар и развълнувана, Кейт владееше положението. Отново се чувстваше във форма, както тогава, на онзи перваз. Пулсът ѝ беше ускорен, докато крачеше енергич­но по непознатите улици на този чужд град с изострени докрай сетива и бистър ум. Бяха я отписали, когато на­пусна Оперативна дирекция и се премести като анализа­тор в дирекция „Разузнаване“. Когато доброволно се от­каза от работата на терен и свързаните с нея опасности. Когато се самоотписа, сядайки на мекия стол зад полира­ното бюро.

Но тя отново чувстваше познатия гъдел, а изострените сетива събуждаха либидото ѝ.

Изведнъж, противно на всякакъв здрав разум, Кейт об­вини Декстър за привличането си към Бил. Ако Декстър си беше повече време вкъщи, ако ѝ обръщаше повече внима­ние, във всеки смисъл на думата, ако по-често ѝ казваше благодаря, ако от време на време ѝ се обаждаше и за друго, освен да ѝ каже, че и тази вечер няма да се прибира, ако я чукаше по-често или по-страстно, или с повече въображе­ние - ако поне веднъж си бе дал труда да сгъне една сушил­ня пране, по дяволите!, - може би тя сега нямаше да крачи по тази улица, фантазирайки си как ляга в онова легло с пистолета, залепен с тиксо отдолу.

Но всичко това бяха глупости и тя го знаеше: прехвърля­нето на собствената вина върху изправната страна, измис­лянето на претексти да се сърди на друг вместо на себе си. Опита се да се съсредоточи.

Пресече ветровития площад пред Старата пинакотека; наоколо не се виждаше жива душа. Колкото повече се при­ближаваше до импозантната сграда, толкова студът сякаш се усилваше; в сводестите прозорци не се долавяха следи от живот. Имаше усещането, че се явява пред някакъв загадъ­чен съд, ръководен от всеведущ съдия.

Отиваше на среща с Магьосника, като в онзи филм. Пре­ди време по настояване на Джейк се бе опитала да го изгле­да с децата, но и двете момчета бяха избягали ужасени от стаята още през първите десетина минути.

Купи си билет, но не си взе апаратче с беседа и не остави чантата и палтото си на гардероба. Заизкачва широкото, лъснато до блясък мраморно стълбище. Започна поред, от ранната холандска и германска живопис, от които не се ин­тересуваше особено. Премина към основните галерии, пълни с чудовищно грамадни платна от големи имена: Ра- фаело, Ботичели, Леонардо. Срещна двойка японски ту­ристи, същите като навсякъде, улисани в беседата, с прове­сени от шиите фотоапарати.

Срещу „Мадоната с младенеца“ на Леонардо стоеше са­мотен мъж, преметнал през ръка палтото си.

Слънцето се спускаше над центъра на Мюнхен и лъчите му пронизваха огромните прозорци. Кейт погледна часов­ника си-3:58.

Тя мина в залата, намираща се точно в геометричния център на сградата, наблъскана с големи платна на Рубенс. „Смъртта на Сенека“ - древният философ изглеждаше учудващо блед. „Лов на лъвове“ - брутална, варварска сце­на. И най-голямата - „Страшният съд“, чудовищно струп­ване на гола човешка плът, отгоре съдникът Христос, на свой ред съден от Баща Си.

- Невероятно, нали?

Тя погледна встрани; беше мъжът от предишната зала, с преметнатото през ръка палто, по спортно сако и врато­връзка, със сгъната в джобчето кърпичка, памучен панта­лон и велурени обувки. Очила с рогови рамки, старателно подстригана посребрена коса. Беше висок и слаб, някъде между четирийсет и пет и шейсет години.

- Да. - Тя насочи вниманието си обратно към гигантско­то платно.

- Била е поръчана за църковен олтар в Нойбург ан дер Донау, с други думи в Горна Бавария. Обаче хората, по-точно свещениците, се възмутили от цялата тази голотия. - Той махна към изрисуваната човешка плът. - Така че платното висяло в църквата само няколко десетилетия, като често го покривали, за да не се вижда, докато накрая го разкарали.

- Благодаря - каза тя. - Много интересно.

Огледа се. Наоколо нямаше никой друг. В една от съсед­ните зали се виждаше пазач, който държеше под око семей­ството с малки деца, палави момченца - потенциална за­плаха за музея от гледната точка на един германски охрани­тел на изкуството.

- Всъщност неособено интересно. Максимум за чет­ворка. При щедрост на оценителя.

Мъжът се засмя.

- Радвам се да те видя, скъпа.

- И аз теб. След толкова време...

14

- Още си живееш в хубавия Мюнхен, а? - подхвърли Кейт. - Мина сякаш цяла вечност.

Хейдън отново се изсмя. И на него му се струваше, че е в Европа цяла вечност. В разгара на Студената война беше в Полша и Унгария, после в Германия - Бон, Берлин, Хамбург, - откъдето бе следил надпреварата във въоръжаването при Рейгън; бе наблюдавал изгряващата звезда на Горба­чов, разпада на СССР, постсъветските прекроявания на сферите на влияние, обединението на Германия. Беше в Брюксел за създаването на Европейския съюз, заличаване­то на границите, раждането на еврото. И обратно в Герма­ния, когато целият континент започна да реагира на напли- ва на мюсюлманите, надигаха се реакционни сили, възраж­даше се национализмът. Хейдън бе пристигнал в Европа, когато Берлинската стена беше в средата на живота си; сега я нямаше вече две десетилетия.

Когато Кейт постъпи във Фирмата, Стената вече бе пад­нала. Бъдещето беше Латинска Америка - в нашето полу­кълбо, до нашите граници, - въпреки че сандинистите бяха победени, а Клинтън намекваше за нормализация на отно­шенията с Кастро. По онова време тя нямаше усещането, че се появява в книгата чак към средата на последната гла­ва, по-скоро някъде по средата на самата книга, на основ- ното действие, след като фиаското „Иран-контри“ бе вече отминало в цялата си грозота, а комунистическата заплаха беше избледняващ спомен за една абстракция. Бъдещето беше конкретно, изискващо действие, резултати, конкрет­ни ползи.

Така се и оказа. Но малко по малко, година след година, Кейт чувстваше сферата си на дейност в рамките на дирек­цията все по-излишна, едно глождещо усещане за безпо­лезност, нараснало неимоверно след 11 септември, когато последната грижа на Фирмата беше кой е най-вероятният следващ кандидат за кметските избори в Пуебла. Макар ЦРУ да редефинира своята мисия още на 12 септември, Кейт така и не възстанови чувството си за полезност като оперативен служител.

През цялото това време Хейдън не беше мърдал от тук.

- Обичам Мюнхен - каза той. - Хайде, ела да ти покажа някои по-малки картинки.

Кейт го последва в друга зала, в една от северните гале­рии, гледащи към площада, който вече бе потънал в здрач. Хейдън мина покрай картините и се доближи до прозореца. Тя проследи погледа му и видя мъжа, облегнат на уличен стълб насред огромния пуст площад. Беше запалил цигара и поглеждаше нагоре към прозорците. Към тях двамата.

- Е, как беше разходката? Децата сигурно са се побърка­ли по онзи глупав замък, Нойшванщайн. Те на колко са?

- Единият на четири, другият на пет.

- Времето лети. - Макар да нямаше деца, Хейдън знае­ше, че след един момент в живота си много хора започват да измерват времето не със собствения си напредък, а с въз­растта на децата си.

Той още гледаше през прозореца, към мъжа на площада. Някаква жена слизаше бързо по стълбите. Мъжът се отдели от стълба. Когато жената се приближи, той захвърли цига­рата, хвана я за ръка и двамата се отдалечиха. Кейт се замис­ли дали с Декстър отново някога ще ходят по улиците, хва­нати за ръце, както навремето, преди да се оженят.

Хейдън обърна гръб на прозореца и се приближи към малък изчистен натюрморт в тъмни тонове. Фламандски шедьовър на светлосенките.

- Холандците - каза той - са най-високите хора на земя­та. Среден ръст: метър и осемдесет и три.

- За мъжете ли?

- За всички. Мъже и жени.

- Хммм. Това е за петица.

- Петица? Само толкова? Много си строга. - Той вдигна рамене. - И така, какво мога да направя за теб?

Кейт бръкна във вътрешния джоб на туиденото си сако и му подаде снимката, направена в онзи парижки нощен бар, сякаш преди цяла вечност, а всъщност преди месец и поло­вина.

Хейдън ѝ хвърли бегъл поглед, после я мушна в джоба си. Не искаше някой да го види, че е застанал насред музея и вместо картини разглежда някаква си снимка.

- На гърба има телефонен номер.

- С предплатена карта?

- Точно така.

Кейт усети как се изчервява в очакване на предстоящата критика. Но по изчервяването ѝ Хейдън разбра, че вече до- статъчно се е самонаказала за това, че използва домашния си телефон да поиска тази среща, и не сметна за необходи­мо да повдига отново въпроса.

- Знаеш ли кои са? - попита Кейт.

- Трябва ли да знам?

- Помислих си, че са от нашите.

- Не са.

Семейството с малките деца - французи - вече бяха в съседната зала. В следващата, на петдесетина метра по-на­татък, някакъв мъж с балтон стоеше сам, с гръб към Кейт. Беше дори с шапка, кафяво борсалино. На закрито, в музей.

- Сигурен ли си? - попита Кейт.

- Доколкото изобщо е възможно човек да е сигурен в нещо.

Кейт не беше докрай убедена, но за момента не можеше да направи нищо по въпроса.

- Мъжът вдясно е съпругът ми. - Говореше съвсем тихо, но внимаваше да не шепне. Шепотът привличаше внима­ние. - Този вляво се представя за Бил Маклийн, валутен търговец от Чикаго, който сега живее в Люксембург.

Двамата отново закрачиха през поредната осветена зала от южната страна на музея. Стъпките им отекваха под по­гледите на светци, ангели и мъченици.

- И смяташ, че не е този, за когото се представя?

- Именно.

Хейдън мина покрай друг Рубенс, „Падението на про­кълнатите“. Кейт вдигна поглед към платното, изпълнено с неописуеми сцени на ужас.

- Жената пък минава за негова съпруга. Джулия, малко по-млада от Бил. Интериорна дизайнерка, също от Чикаго.

Хейдън се спря и се загледа в „Жертвоприношението на Исаак“. Авраам се готвеше да убие единствения си син, за­крил с ръка очите на момчето, сякаш за да го предпази от неизбежната му съдба. Но един ангел бе пристигнал тъкмо навреме и бе сграбчил стареца за китката. Ножът беше във въздуха, в състояние на свободно падане, но изглеждаше все така заплашителен.

- Ще ми кажеш ли какво мислиш? - попита Хейдън.

Кейт продължаваше да разглежда огромното платно на

Рембранд, цялата гама от чувства, изписани по лицето на стария Авраам, ужаса и скръбта, но също и облекчението.

- И двамата не са тези хора, за които се представят - каза тя. - Нито като имена, нито като професия.

Кейт извърна поглед от картината към Хейдън точно в момента, когато мъжът с балтона се мярна в рамката на вра­тата, докато минаваше през съседната зала; за миг зърна профила му, но не беше достатъчно...

- Е? - подкани я Хейдън. - Кои са тогава? Каква е твоята теория? Какво търсим?

- Мисля - каза тя, колкото се може по-тихо, - че се гот­вят да ликвидират някого.

Хейдън повдигна вежди.

- Знам, че звучи неправдоподобно.

- Но?

- Но живеят през улицата срещу двореца на монарха, с идеален изглед към множество незащитени зони. А охрана­та там е просто жалка. Ако търсиш перфектното място да убиеш някого, това е то. Ако си намислил да ликвидираш някоя ВИП персона - президент, министър-председател, - не би могъл да мечтаеш за по-подходяща позиция.

- Може ли да е съвпадение?

- Може, разбира се. Апартаментът им сам по себе си е много хубав. Но те разполагат и с оръжие. Поне единият от двамата.

- Откъде знаеш?

- Виждала съм го.

- И аз имам оръжие. Предполагам, ти също. А не се гот­вим да убиваме когото и да било.

Кейт го изгледа така, сякаш искаше да каже: с кого се бу­далкаш?

- Така ли е, или греша?

- Хайде, стига. Знаеш какво искам да кажа.

- Е, добре - отстъпи той. - Съгласен съм, оръжието по­ражда известни подозрения. Но има стотици причини чо­век да притежава оръжие...

- Американец в Европа?

- ... и само една от тях е, ако подготвя убийство.

- Да, но много малко от тези причини са добри.

Хейдън вдигна рамене и направи гримаса като човек, който има мнение по въпроса, но би предпочел да го запази за себе си.

- А какво ще кажеш за фалшивите им имена? - настоя Кейт.

- Моля те! Кой в днешно време се представя с истин­ското си име?

- Нормалните банкери, когато се преместват в Люксем­бург, например. - Кейт губеше търпение; Хейдън не беше готов да допусне дори теоретичната възможност онези хора да са убийци. - Аз самата съм познавала доста наемни убийци през живота си.

- Аз също.

- Тогава знаеш, че те действат тъкмо по този начин, това им е почеркът.

Във всеки случай по този начин бе действал екипът от мъж и жена, наети от Кейт за ликвидирането на един салвадорски генерал. Бяха избрали къща до плажа в съседство с мястото, където знаеха, че рано или късно ще се появи гене­ралът: една вила в Барбадос, собственост на основния му доставчик на оръжие. Наложи се екипът да чака цели два месеца, през които събираха тен и усъвършенстваха умени­ята си по голф; дори се научиха да карат сърф.

Накрая една вечер, тъкмо когато генералът и домакинът му си пийваха в педантично поддържаната градина, жената провря дулото на карабината си през прозореца на банята на наетата къща и произведе доста лесен изстрел от триста метра - със същата лекота би могла да улучи целта и от двойно, и от тройно по-голямо разстояние. Генералът се беше излегнал на един шезлонг с бутилка бира в ръка; на челото му се появи широка кръгла дупка. Междувременно вторият човек от екипа беше запалил колата в гаража, а частният самолет ги чакаше на пистата в източната част на острова, на трийсет минути от мястото на инцидента.

С крайчеца на окото си Кейт поглеждаше към съседната зала. Мъжът отново се мярна за миг в полезрението ѝ.

- А знаеш ли какво стана в Париж? Една вечер, беше късно, ни нападнаха някакви хулигани на улицата и той ги отблъсна. Поведението му беше твърде... и аз не знам...

- Професионално?

- Да.

- Хубаво, да кажем, че си права. Ако наистина са убий­ци, кой е мишената?

- Нямам представа. Но в онзи дворец по всяко време се мотаят всякакви ВИП персони.

- Това не е кой знае колко конкретно, не мислиш ли?

Кейт поклати глава.

- Виж, аз просто... как да го кажа... не смятам, че е мно­го реалистично някой да е наел екип от убийци, мъж и жена, за... откога започна тази история?

- Преди три месеца.

- Три месеца със сляпата надежда, че все някога ще им се удаде да вземат на мушка еди-кого си. Колкото и да ти се струва недостатъчна охраната на този дворец, аз съм убе­ден, че за четирийсет и осем часа може да бъде подсилена сериозно.

Тя забеляза, че мъжът в съседната зала се е приближил към тях.

- Съжалявам - продължи Хейдън. - Съгласен съм, че тези образи изглеждат донякъде съмнителни. Но мисля, че си разчела неправилно ситуацията. Те не са убийци.

Изведнъж Кейт разбра, че той, разбира се, е прав. Не мо­жеше да повярва, че е вложила толкова много енергия в та­кава налудничава теория, в един сценарий, който не почи­ваше на каквито и да било факти. Беше се държала като пълна идиотка.

А какво тогава правеха семейство Маклийн в Люксем­бург? С усилие на волята Кейт изтласка нещо в дъното на съзнанието си, в един отдалечен, тъмен ъгъл, който отдавна се опитваше да забрави, но рядко успяваше.

- И ако ми позволиш да те попитам...

- Да?

- Какво те засяга теб всичко това?

Кейт не се сещаше какво да отговори освен истината, ко­ято нямаше как да си признае: страхуваше се, че онези два­мата преследват нея заради фиаското с Торес.

- Съветвам те просто да се откажеш - продължи Хей­дън.

Тя се извърна към него и видя предупредителния му по­глед.

- Защо?

- Защото онова, което ще откриеш, може и да не ти харе­са.

Кейт се взираше в лицето му за още нещо, но той не ѝ го даваше. А и тя нямаше как да го попита, без да му обясни причината за интереса си.

- Длъжна съм да го направя.

Хейдън я гледаше въпросително, но тя мълчеше.

- Е, добре. - Той бръкна в джоба си, извади снимката и ѝ я подаде. - Съжалявам. Не мога да ти помогна. Сигурно разбираш.

Кейт бе очаквала това. Хейдън беше важен човек в Евро­па; не можеше да си позволи да се лута из задънени улици.

Мъжът с борсалиното се появи в друга съседна зала, все така с гръб към тях. Кейт направи няколко крачки встрани, опитвайки се да смени ъгъла и да види лицето му.

- За колко време си в Мюнхен?

Двамата преминаха в следващата зала, заобикаляйки френското семейство и пазача, който се беше прилепил към него като частен бодигард. Хейдън се спря пред друг Рембранд. Кейт се отеда; от непознатия с борсалиното нямаше следа. И изведнъж го видя в съседната зала.

- Тръгваме си вдругиден - каза тя. - Ще се отбием за един ден в Бамберг и от там право у дома. В Люксембург.

- Бамберг е прекрасно градче. Много ще ти хареса. Но...

Тя се обърна с лице към него.

- Какво?

- Вместо това би могла да отскочиш до Берлин. Да се срещнеш с един човек.

Мъжът се прокрадваше все по-близо до тях, сякаш се опитваше да подслушва разговора им.

Кейт привлече вниманието на Хейдън и посочи с очи съседната зала. Той разбра и ѝ кимна. С няколко бързи крачки се плъзна до стената, подметките му сякаш не стъп­ваха по пода и цялото му тяло се движеше в перфектен ри­тъм. Докато стоеше неподвижно срещу Кейт, с контешките си дрехи и безупречна прическа, Хейдън приличаше на всеки друг мъж на средна възраст. Но в походката му, в же­ста, с който ѝ бе посочил картината, се долавяше и нещо друго, някаква стаена енергия; беше като скрита пружина, навита докрай под спокойната повърхност. А сега, когато се бе впуснал в действие, беше забележително ловък и пъргав. Той се шмугна в съседната зала, а Кейт изтича до отсрещната.

Там нямаше никой. Кейт погледна вляво и вдясно по дългата галерия, от едната страна с прозорци, от другата със зали, скрити от погледа.

Никой.

Тя закрачи напред. Когато стигна до следващата гале­рия, видя Хейдън, който крачеше през съседната, по-голя­ма. Двамата се движеха успоредно напред, зала по зала, в преследване на мъжа.

Но мъжът беше изчезнал.

Кейт ускори крачка, до ушите ѝ достигаше глъчка на френски ученици, някъде далеч се мярна балтон, който се шмугваше през врата; японците гледаха уплашено профу­чаващия Хейдън, но балтонът беше изчезнал. Кейт вече ти­чаше, но от мъжа нямаше и следа; коридорът свърши, после тя се озова на горната площадка на някакво стълбище, зави зад първия ъгъл и погледна надолу...

Ето го - с два скока взе последните няколко стъпала до долната площадка и зави зад ъгъла.

Кейт и Хейдън се затичаха надолу по стълбите, един от пазачите извика подире им: Halt!, но те продължиха, слязо­ха до фоайето и се заковаха на място задъхани.

Намираха се в огромното помещение, което Кейт бе ви­дяла празно на идване, но сега то беше претъпкано с човеш­ки тела, изсипани от десетки автобуси - стотици хора с пал­та и шапки, купуващи билети или тълпящи се на гардероба, седнали по пейките или стоящи прави.

Кейт опипваше с поглед множеството, като бавно при­стъпваше напред. Хейдън правеше същото, но в обратната посока. Прекосиха двата срещуположни края на фоайето, пълно с пенсионирани германци с карирани палта, шаечни панталони и прилични на овче руно шалове, гръмогласни, лъхащи на бира, със зачервени от студа бузи и разрошени редки косици.

Отвъд тълпата тя отново зърна нещо и припряно си за- проправя път през човешката гмеж - Bitte, bitte!, - докато стигна до стъклената входна врата, но мъжът с разветия балтон и кафявото борсалино беше вече на отсрещния край на площада, пред него закова кола и той се мушна на задната седалка откъм страната на шофьора, все така извърнал лице встрани.

Докато колата потегляше, шофьорът погледна за миг към музея, преди да насочи вниманието си напред, към уличното платно на Терезиенщрасе. Беше жена с големи слънчеви очила.

Разстоянието беше близо стотина метра, светлината бе слаба, но на Кейт ѝ се стори, че жената зад волана е Джулия.

- Струва ми се, че трябва да идем - каза Кейт. - Кога друг път ще дойдем толкова далеч на изток? - Разхождаха се в Енглишер Гартен. Беше започнало да се смрачава и пейзажът беше сиво-кафяв; сложна дантела от оголели кло­ни се очертаваше на притъмнялото небе. - Иначе ще трябва да летим. Но ако трябва да бъдем откровени, едва ли някога ще си купим четири самолетни билета за Берлин.

- Но защо тогава не включихме Берлин в първоначал­ния маршрут? - попита основателно Декстър.

Замръзналата трева хруптеше под краката им. Момчета­та оглеждаха земята за жълъди, с които тъпчеха джобовете си. Бяха си обявили негласно състезание.

- Не бях разгледала картата на цяла Германия.

- В понеделник трябва да работя.

- Но можеш да си свършиш работата и от Берлин, нали?

Декстър се направи, че не забелязва възражението ѝ.

- А и децата ще загубят още два учебни дни. Знаеш, че не обичам да отсъстват.

Слязоха в някаква долчинка, после отново се заизкачва- ха нагоре. Кейт се хлъзгаше по мократа шума.

- Знам - каза тя. - Съгласна съм. Но това все пак не е училище, а забавачка.

- За Бен. Но Джейк е в предучилищна група.

Кейт го изгледа ядовито. Нима Декстър си мислеше, че тя не знае в какво учебно заведение ходи детето ѝ? Помъчи се да игнорира ехидната му забележка; едно скарване тък­мо сега щеше да провали плановете ѝ. Тя отвърна с колкото се може по-равен тон:

- Знам. - Дъхът ѝ излизаше на бели облачета в студения сух въздух. - Но нали тъкмо затова искахме да живеем в Европа. Заради нас и заради децата. За да ходим навсякъде, да видим всичко. Ами тогава хайде да идем да видим Бер­лин. Джейк може да се прибере при букварите си в сряда.

Кейт съзнаваше, че от морална гледна точка позицията ѝ не е особено издържана. Не ѝ се искаше да се защитава, да се преструва, че прави това заради децата, а не заради себе си. Защото имаше нужда да го направи. Или просто го иска­ше. Това беше тъкмо онова ужасно чувство, от което се бе надявала да избяга, напускайки Фирмата. Лъжата, заради която бе захвърлила кариерата си на боклука.

Минаха покрай едно замръзнало езерце. Бреговете му бяха укрепени с обли камъни, наведени клони опираха вър­ху тънката ледена коричка.

Декстър обгърна Кейт с ръка, докато се наслаждаваха на тази жива зимна картина. Раменете им се потъркаха едно в друго, за да се стоплят.

- Хубаво - каза той, - да идем до Берлин.

Кейт накара децата да позират за снимка на Чекпойнт Чарли, точно пред надписа „Вue напускате американския сектор“ на Фридрихщрасе. Кенеди беше стоял там през 63-та, преди да произнесе знаменитата си реч „Аз съм берлинча­нин“ малко по-надолу, пред кметството в Шьонеберг. По­сле, през 87-а, застанал до Бранденбургската врата, Рейгън бе призовал Горбачов да „събори тази стена“.

Американците обичаха да произнасят бомбастични ре­чи в Берлин. Кейт също спази традицията с една разпалена версия на класическото „Ако не започнете да се държите прилично още сега, в тази минута...“ Вероятно виновен за всичко е шоколадът, обяви тя. Едно възможно решение би било никога повече да не им се купува шоколад, докато са живи.

Очите им се разшириха от ужас; Бен се разплака. Накрая Кейт омекна, отстъпи, както обикновено с вариация на тема „Не че го искам, затова не ме принуждавайте да го напра­вя.“

Децата бързо се окопитиха, както винаги. Тя ги пусна да се лутат из лабиринта от бетонни блокове, съставляващи Мемориала на жертвите на Холокоста, хиляди огромни късове, издигащи се нагоре и спадащи като вълни.

- Ако стигнете до тротоар - извика тя след тях, - веднага се спирате!

Децата нямаха представа що за място е това, нито пък тя можеше да им обясни.

Декстър се беше върнал в хотела, при кафето и безжич­ната интернет връзка. Изведнъж някакъв непознат застана до нея.

- Имате нещо за мен - каза на английски той.

За свое изумление Кейт позна шофьора, който ги бе взел с таксито от франкфуртското летище през първия им ден в Европа. Онзи, когото бе помислила за надрусан с амфета- мини. Хейдън още я държеше под око, след всичките тези години. Може би през цялото време я бе наблюдавал. Но като се замислеше, това не би трябвало да я учудва.

Тя кимна на мъжа - знак, че го е познала, и той отвърна на кимването ѝ. Кейт бръкна в джоба си и му подаде запеча­тано найлоново пликче с балсама за устни и визитната кар­тичка на тенис клуба, които бе задигнала от апартамента на семейство Маклийн.

- Утре по същото време на северния ъгъл на Колвиц- плац.

От петдесетина метра се чу гласът на Бен:

- Хееей, мамо!

Кейт погледна към редицата сиви блокове; синът ѝ беше като джудженце до огромния бетонен къс. Махна му с висо­ко вдигната ръка.

- Добре - каза тя, като се обърна към мъжа, но той вече бе изчезнал.

Беше ѝ все така приятно да изпълнява тази мисия в Бер­лин, дори да се окажеше, че „мисията“ е била единствено във въображението ѝ. Може би тъкмо това бе липсвало в живота ѝ, затова се бе чувствала толкова отегчена, безпо­лезна и нещастна.

Но каква мисия искаше всъщност? Може би не такава, която да включва оръжия, тайни самоличности, пароли и смъртна заплаха. Може би собственото ѝ семейство би мог­ло да стане нейна мисия, може би си струваше да гледа на своите деца като на работа, като на проблем, който трябва да бъде решен. Нищо не ѝ пречеше да направи живота си по-добър, един хубав, нормален живот, да помага на сино­вете си за домашните им и да овладее изкуството на френ­ската кулинария.

Но най-напред трябваше да узнае кои са Джулия и Бил.

При входа към детската площадка на Колвицплац Кейт се спря.

- Отивам за кафе - каза тя на Декстър. - Ти искаш ли нещо?

- Не, благодаря.

Тя пресече улицата, влезе в едно бистро и седна далеч от прозореца. От кухнята излезе изморена сервитьорка, помък­нала отрупан с чинии поднос към ъгловото сепаре, където я чакаше шумна компания. Входната врата отново се отвори и мъжът влезе. Седна на масата срещу Кейт.

Този път тя го огледа - около трийсетгодишен, с рядка къса брада, карирана каубойска риза, дънки, маратонки и вълнена шуба. Неразличим от който и да било хипстьр от Остин до Бруклин и от Орегон до Мейн. Глобализация - хо­рата бяха станали взаимозаменяеми. Всеки можеше да е всеки и да прави всичко. А това влюбено в ню уейв, гълта­що хапчета, брадато оръфляче беше шпионин.

- Нямам много време - каза тя.

- Добре. Виждам, че си водиш антураж.

Сервитьорката профуча покрай тях, без да ги погледне.

- Е? - подкани го Кейт.

- Онези двамата се казват Крейг Малой и Сюзан Пого- новски.

- Погоновски?

- Да. Полско име. Израснала е в Бъфало, щата Ню Йорк. А този Малой е от едно градче край Филаделфия.

Сервитьорката се спря и при тях, стиснала под мишница няколко менюта. Кейт си поръча кафе за навън. Мъжът не поиска нищо.

- Женени ли са? - попита Кейт.

- Хм. Не, не са.

- И кои са?

- Случаят е интересен - каза той, като се надвеси през масата, самодоволно усмихнат.

В този момент някой на голямата маса привърши с раз­казването на вица си и всички избухнаха в гръмогласен смях. Чу се трясък от халби върху дърво. Малката камион­етка за зареждане на магазини, която досега бе работила на празен ход отвън до бордюра, даде газ и потегли; в настъпи­лата тишина всеки звук се чуваше много по-отчетливо. Цвърченето на тигани от кухнята, когато сервитьорката от­вори междинната врата, понесла купа с пържени картофи. Звънкият смях от училищния двор зад ъгъла. Крясъкът на по-големия ѝ син на детската площадка през улицата, дока­то се изкачваше по катерушката.

Когато шумовете утихнаха, мъжът каза:

- Те са от ФБР.

Кейт се вкамени. Долната ѝ челюст увисна, сякаш я уда­ри гръм.

ФБР? Опита се да смели информацията, но я връхлетя вихрушка от безумни мисли. Гледаше през прозореца на бистрото как децата ѝ си играеха на площадката, а Декстър ги наблюдаваше, седнал на една пейка с гръб към нея и с лице към бледото слънце.

- Още по-интересното е - продължи мъжът, - че са ко­мандировани.

Кейт се взря в него с недоумение.

- Към едно звено за специални операции.

Тя повдигна вежди.

- В Интерпол.

15

Кейт отиде пеша до пазара на Плас Гийом, който се про­веждаше всяка сряда: цветарки и зарзаватчии, месари и пе­кари, продавачи на риба и фургони, в които се въртяха грилове с пилета. Дребничък французин рекламираше гръмо- гласно алпийските си сирена. Белгиец предлагаше един­ствено лук и чесън. Имаше щанд за домашно приготвена паста, друг за горски гъби, трети за маслини. Някаква без­умно бъбрива жена хвалеше своите специалитети от Бретан; двойка напомпани червендалести австрийци, незнаещи думица френски, камо ли английски, продаваха пушени месаотТирол.

Тя се нареди на зъзнещата опашка за печени пилета, унесена в размисъл. Добрата новина - ако изобщо имаше такава - бе, че не полудява. Тъй нареченото „семейство Маклийн“ действително се оказаха федерални агенти. Но какво целяха? Човекът на Хейдън в Берлин не разполагаше с допълнителна информация, нито беше в състояние да по­лучи такава, без да предизвика подозрения. Кейт не може­ше да спори с него. Всъщност можеше и го направи, но без успех.

Подобно на мнозина други от братството в Лангли, Кейт изпитваше дълбоко презрение към обитателите на Хувър Билдинг. Тази взаимна омраза между шпиони и ченгета беше почти изцяло ирационална, породена от съображения за политическа целесъобразност от страна на хората, по­ставени да ръководят двете агенции, които си нямаха вза- имно доверие, ритаха се по кокалчетата, надпреварваха се да се харесат на поредния татко в голямата бяла къща на Пенсилвания Авеню.

Но независимо дали Кейт уважаваше ФБР или не, агентите му бяха в Люксембург. Защо?

Едва ли това имаше нещо общо с нея. Може би преследваха беглец от закона - убиец, терорист. Някой, притежаващ тайна банкова сметка в Люксембург за милиони - милиарди? - евро, които можеха да се теглят само и лично от него. Рано или късно той щеше да се появи, за да си ги поиска. Ето какво правеха Бил и Джулия в Европа: чакаха ло­шия, за да го арестуват.

Или може би разследваха схема за пране на пари от тра­фик на оръжие или дрога, при която приходите се превърта­ха през анонимните перални на люксембургските банки? Може би наблюдаваха куриерите, минаващи през хлабавия митнически контрол на чистото, подредено люксембургско летище, помъкнали куфарчета с долари, събирани по гетата на Щатите, от там пренесени до централите на латиноаме­риканските наркокартели, за да бъдат прехвърлени в по-го­леми куфари, които се предаваха на багаж с полетите на „Ер Франс“ или „Луфтханза“ от Рио де Жанейро или Буенос Ай- рес до Париж или Франкфурт с прекачване за Люксембург. На връщане куриерите носеха в джоба си единствено банко­ви чекове. Така че агентите на ФБР бяха тук, за да следят процеса, да си водят записки и да подготвят обвинението.

Кейт поиска едно пиле и картофки, запечени в мазнината, която капеше от шишовете.

Но защо точно Люксембург? Защо ФБР бе дало под наем агентите си на Интерпол, за да бъдат изпратени във Велико­то херцогство?

Разбира се, не биваше да забравя и Декстър. Какво ли можеше да е направил? Какво правеше той в Люксембург? Може би беше присвоил пари от свой клиент. Може би в този момент се канеше да проникне в някоя корпоративна база данни, за да купува акции въз основа на открадната вът­решна информация.

Или...

Кейт пъхна термоизолирания плик с пилето и картофите в пазарската си чанта. От много време насам не използваше еднократни торбички.

Или какво? Ами то беше повече от очевидно: Интерпол най-после бе по следите ѝ. От мига, в който се качи на етажа на Торес в „Уолдорф“ - не, от мига, в който пристигна на Юниън Стейшън във Вашингтон и плати в брой билета си с Амтрак за Ню Йорк, - тя бе живяла със съзнанието за въз­можните последици. Беше си казала, че няма как да не ѝ се случат, и то тъкмо когато най-малко очаква.

Пазарската чанта на Кейт бе доказателство за усилията ѝ да си купи нормалност - букет кали, франзела, плодове, зеленчуци, а сега и пилето с картофи. Беше се натоварила здраво.

Щеше да избягва Джулия, да не я допуска в личното си пространство. Като дългосрочно решение не струваше - по-скоро би могло да постигне обратния ефект. Но това бе­ше нещото, от което се нуждаеше сега наред с цветята за трапезарията и готвенето като упражнение за проясняване на ума.

От пазарния площад Кейт свърна в една улица с автомо- билно движение; внезапно по тротоара срещу нея се зада­доха тълпа монахини. Може би бяха поне двайсет, всичките до една възрастни. Кейт се запита къде ли отглеждаха мла­дите послушнички, защо ги криеха от света като разсад в оранжерия.

Кейт слезе от бордюра на платното, отстъпвайки трото­ара на престарелите Божии служителки. Тръгна по паважа. В дълбоките фуги между паветата течаха миниатюрни рекички, лилипутска система от канали, някаква умалена Хо­ландия.

Водещата монахиня я погледна през малките си очилца с телени рамки.

- Merci, madame - каза тихо тя.

Докато Кейт се разминаваше с останалите, всяка повто­ри същото, поглеждайки я за миг в очите; хор от Merci, madame я изпроводи надолу по улицата.

Монахините отминаха и скоро се изгубиха от погледа ѝ. Улицата зад нея беше пуста и Кейт се зачуди дали изобщо ги бе срещнала, или бяха плод на въображението ѝ. Но оста­тъците от набожността им още витаеха във въздуха, заду­шавайки я с чувство на вина.

Кейт отново седеше в подземието на фитнес центъра, но сетивата ѝ бяха парализирани, неспособни да обръщат вни­мание на заобикалящата я глъч. Някъде наблизо приглуше­но иззвъня телефон, затиснат в дебрите на нечия спортна чанта. По средата на второто иззвъняване Кейт внезапно се сети, че това е новият ѝ еднократен апарат, който никога преди не бе чувала да звъни.

Вдигна чантата на коленете си.

- Извинете - каза, потършува вътре, излезе от кафенето и застана на стълбищната площадка. - Ало?

- Ало.

- Един момент, трябва да... - Тя се изкачи до горната площадка и подмина мъжката съблекалня. -... намеря спо­койно място.

Вече беше отвън, на студа, под падащия здрач на Север­на Европа, в четири и петнайсет следобед.

- Значи онези са от ФБР - каза Кейт.

За да задоволи любопитството си, тя отново се бе свър­зала със студентската канцелария на Чикагския универси­тет, после и с декана, който неохотно ѝ бе дал стария адрес на родителите на Уилям П. Маклийн, и след няколко позвънявания ги бе открила във Вермонт, попадайки на Луиза Маклийн, която ѝ каза, че преди двайсет години - през пър­вото лято след завършване на колежа - нейният син Бил, движейки се с мотопед под наем по коварния крайбрежен път на Чинкуе Тере, загубил контрол и се забил в каменната стена, отделяща пътното платно от пропастта. Веспата се спряла в стената, превръщайки се в купчина смачкано же­лязо, но Бил излетял като изстрелян от катапулт в шейсет- метровата бездна.

Бил Маклийн бе умрял през юли 1991 година.

- Да - каза Хейдън. - Чух това.

- Трябва да разбера какво правят тук - каза Кейт.

- Защо? След като вече знаеш, че не са престъпници, не е нужно да се тревожиш за... хм, скъпоценностите си. Нито пък се канят да ликвидират някого в двореца, предиз­виквайки задръстване на улицата ти. Какво те засягат?

В този момент Кейт си даде сметка, че разследва семей­ство Маклийн като претекст да не разследва собствения си съпруг. Беше си измислила външен враг, с когото да се бори, а това, както можеше да потвърди всеки политик, е далеч по-лесно, отколкото да се изправиш лице в лице с врага от­вътре.

- Засягат ме, защото се навират в живота ми - отвърна тя.

Хейдън не отговори, Кейт също замълча, явно и двамата не искаха да водят повече този разговор. Който бе започнал с въпроса на Хейдън: „Имаш ли какво да криеш от тях?“

- Е, добре - каза той. - Познавам един човек, с когото можеш да разговаряш. В Женева е. Казва се Кайл.

Женева. Хейдън започна да ѝ обяснява как да се свърже с Кайл, но съзнанието на Кейт беше блокирало на възмож­ните сценарии, които биха ѝ позволили да се метне на само­лета за Швейцария.

Това беше рутинно упражнение в предишния ѝ живот - да излъже, че е на конференция в Атланта, а всъщност да отскочи до Мексико Сити или Сантяго. По онова време оба­че тя имаше цяла торба с извинения, по онова време нейна­та работа, а не тази на Декстър беше напрегната и непред­видима. Но пък поне бе имала свободата да пътува докъде­то си иска и когато си иска.

- Аз...

Кейт не довърши изречението си, а именно, че може би щяха да са ѝ нужни седмици, за да се добере до Женева. Из­веднъж ѝ стана мъчно за личната свобода, с която бе разпо­лагала в предишния си живот. Макар тогава да не ѝ бе из­глеждало така.

- Да? - подкани я Хейдън.

- А не може ли в Париж? Или Брюксел? Или Бон? - Все градове, до които можеше да отиде и да се върне за един ден, при това с децата. Можеше да каже на Декстър, че са имали нужда да се поразведрят.

- Човекът, който ти трябва, е в Женева.

- Но няма как да стигна до Женева! - Не се бе чувствала толкова унижена от детството си, когато за нищо на света не можеше да признае пред приятелките си, че довечера няма как да излезе, понеже трябва да се грижи за родителите си, да сменя катетъра на баща си и да почиства декубиталните рани по гърба на майка си. Унижението да си зависим, да не можеш да вземеш самостоятелно решение. - Поне не вед­нага.

- Графикът с ангажиментите ти си е твоя работа.

- Има ли възможност да се свържа с него по електронен път?

- Има, разбира се. За което е нужно той само да те позна­ва, да ти има доверие, а ти да му гарантираш, че връзката е защитена. Но понеже не отговаряш и на трите условия, то отговорът е: не.

- Ясно. А сега имам един малко странен въпрос: въз- можно ли е да са тук заради мен?

- Не.

Кейт почака, но той не каза нищо повече.

- Откъде си сигурен?

- Ако някой се интересуваше от теб, това щяхме да сме ние -рече Хейдън. - По-точно аз.

На другата сутрин тя закара Декстър на летището, за да наеме кола за еднодневното си пътуване до Брюксел. Той се върна вкъщи за вечеря, но беше разсеян, напрегнат, по-от- чужден от всякога. Едва се включваше в разговора на маса­та или може би просто бе отвикнал да вечеря със семейст­вото си.

Когато едно от децата извика за четвърти път: „Тате?“, а той не отговори, Кейт хвърли вилицата и стана от масата. Разбираше, че мъжът ѝ трябва да работи, че се налага да пътува. Но не и да отсъства дори когато присъства.

Тя се подпря на барплота, за да се овладее. Погледът ѝ попадна върху изтривалката за крака до входната врата. Встрани от нея имаше масичка, върху която оставяха поща, ключове, мобилните си телефони и дребни монети в една купичка; а малко по-нататък - килимче, където събуваха обувките си, и големи, и малки.

Обувките на Декстър бяха кални. При това много - по подметките му имаше спечена кал, бомбетата бяха в кафяви пръски. Вярно, че цял ден беше валяло тихо и напоително, но Кейт не можеше да си представи, че центърът на Брюк­сел е бил покрит с кал, през която Декстър е трябвало да гази, за да стигне до офисите на банките.

Тя гледаше втренчено обувките му, като се насилваше да не го подозира. Беше си обещала, още навремето, че след като се оженят, ще остави настрана всякакви подозрения.

Но всеки човек си имаше тайни. Това бе част от човеш­ката природа - да пазиш своите тайни и да се мъчиш да узна­еш чуждите. Срамни фетиши и низки страсти, позорни по­ражения и пирови победи, унизителен егоизъм и отблъск­ваща нехуманност. Ужасните човешки помисли и деяния, най-страшните житейски падения.

Като това да влезеш в един нюйоркски хотел и да извър­шиш хладнокръвно убийство.

Кейт не откъсваше очи от обувките на Декстър. От това, че на семейство Маклийн не им беше чиста работата, не следваше, че собственият ѝ съпруг е вода ненапита.

В съзнанието ѝ изплува една сцена отпреди три години във Вашингтон. Беше люта зима. Тя подтичваше по улицата за среща в МВФ, като се ругаеше наум, че не е поръчала служебна кола. От едно такси пред Военния клуб слязоха хора и Кейт се втурна да го хване, но някакъв човек се появи изне­виделица на бордюра и я изпревари. Тя се закова на място и завъртя глава във всички посоки, оглеждайки се за друго такси. Този студен фронт бе нахлул съвсем неочаквано.

Погледът ѝ се спря на една пейка в парка отсреща, до алеята, водеща към Фарагът Скуеър. Не първата пейка, не­посредствено до тротоара, не и втората, а третата, на петдесетина метра навътре в парка. На нея, нахлузил на главата си червената карирана шапка, която Кейт не можеше да сбърка с нищо друго, понеже лично му я бе поръчала по ка­талог, седеше Декстър. С непознат мъж.

След като Декстър заспа, Кейт седна пред камината и си състави списък на възможните причини двама агенти на ФБР, командировани към Интерпол, да се намират тук, в Люксембург, и да се намесват в живота на бивша служител­ка на ЦРУ. После ги оцени по десетобалната система за сте­пен на вероятност. Най-ниски стойности - от 1 до 5 - даде против волята си на обясненията, според които това няма­ше нищо общо с нея и Декстър. Няколко сценария, в които участваше само Декстър, получиха от 1 до 7. Повечето зву­чаха по-скоро безобидно.

Но сценариите с нейно участие получиха осмици и де­ветки независимо от уверенията на Хейдън, че онези аген­ти не били тук заради нея. Разбира се, беше напълно възможно да е станала и грешка; все пак през годините Бюрото и Управлението не спираха да се надлъгват и да си погаж- дат мръсни номера. А може и да я пазеха от някого, който я дебнеше, за да ѝ навреди. Или пък, след като беше напусна­ла така внезапно ЦРУ, това им се бе видяло подозрително, или бяха попаднали на други улики, сочещи към нея, и я подозираха в престъпление, което не бе извършила.

Тя внимателно пусна списъка си върху тлеещите въгле­ни в камината.

Онази студена ветровита вечер във Вашингтон, докато стъклата на старите прозорци потракваха в износените си рамки, Кейт си бе блъскала главата дали - и как - да постави на Декстър въпроса за срещата му с непознатия на Фарагът Скуеър. В крайна сметка събра сили да го попита: „Днес прави ли нещо интересно?“ В отговор той бе казал само: „Не.“

Тя бе изоставила темата, картотекирайки я в по-отдалечените гънки на съзнанието си, за да бъде отворена някога в бъдеще, ако се наложи. Нямаше желание да узнава тайните на съпруга си освен в краен случай.

16

- Здрасти - каза Декстър. - Как я караш?

По линията имаше шум, както обикновено, когато се обаждаше от данъчни убежища, свърталища на престъпни­ци и аферисти, от местата, които обикаляше вероятно за да помага на разни мошеници да укриват парите си, или как­вото там вършеше, заради което му се налагаше да лъже женаси.

Кейт въздъхна; останала беше на края на силите си от разправии с децата, а и на него я беше яд.

- Добре - отвърна тя, като отиде в другата стая, далеч от детските крясъци. - Всичко е прекрасно.

- Така ли? Звучиш ми...

- Как?

- Не знам.

Тя погледна навън през прозореца, към небето, което в този момент променяше цвета си от сив - обичайния през деня - в черен.

- Всичко наред ли е?

Нищо не беше наред, абсолютно нищо. Но какво може­ше да му каже по телефона, докато той беше в Цюрих?

- Да - каза рязко тя. Тази една сричка, изплюта със стис­нати устни, отбеляза края на темата. - А ти кога се връщаш?

Пауза.

- Тъкмо се канех да ти...

- По дяволите, Декстър!

- Знам, знам. Наистина съжалявам.

- Утре е Денят на благодарността, Декстър. На благо­дарността.

- Да. Но хората, за които работя, даже не знаят за него. За тях утре е четвъртък.

- И това, с което си се захванал, каквото и да е то, не може да почака? - попита тя. - Или някой друг да го свърши?

- Чуй ме, на мен тази работа не ми доставя повече удо­волствие, отколкото на теб.

- Така разправяш.

- Какво искаш да кажеш?

Защо се заяждаше с него?

- Нищо.

Мълчание.

Кейт знаеше защо се заяжда - защото беше разярена, за­щото ФБР и Интерпол душеха нещо около нея, защото веднъж навремето бе взела едно ужасно решение, което ще­ше да я измъчва вечно, и защото единственият човек на све­та, в когото някога бе вярвала безрезервно, я лъжеше.

Може би това бяха невинни лъжи. И може би между тях и яростта ѝ нямаше нищо общо. В края на краищата не той я бе принудил да направи морални компромиси в кариерата си, които да съсипят живота ѝ. Не той я бе принудил да пази това в тайна. Нито я бе принуждавал да ражда деца, да жертва амбициите си, да напусне работа. Нито пък да се премести с него в чужбина. И сега не я принуждаваше да гледа децата, да чисти, пазарува, пере и готви, и всичко това сама. Не я принуждаваше да живее в самота.

- Може ли да говоря с децата? - попита той.

Няколко ехидни забележки бяха на върха на езика ѝ. Но тя не изрече нито една от тях. Защото беше бясна не на Дек­стър, а на самата себе си. Може би той не я лъжеше, може би никога не я бе лъгал.

Кейт постави телефонната слушалка на барплота и се отдалечи от нея, сякаш миришеше лошо.

- Бен! - извика тя. -Джейк! Баща ви е на телефона!

Бен изтича при нея.

- Мамо, но на мен ми се ака! - Беше изпаднал в паника. - Може ли първо да акам?

Тя знаеше защо се заяжда - защото утре беше Денят на благодарността, а нямаше за какво да е благодарна.

Кейт лежеше по гръб на дивана и прехвърляше канали­те: италиански телевизионни игри, испански футболни ма­чове, мрачни английски драми, безкраен асортимент от предавания на френски и немски. Децата най-после бяха заспали след дълъг безплоден разговор за отсъствието на Декстър: Бен и Джейк мрънкаха, а Кейт правеше усилия - и то героични според нея - да потисне ирационалното си же­лание да го съди и да му окаже някаква задочна подкрепа. Опитваше се да проявява разбиране към децата и съпруга си, като си напомняше, че това предполага разбиране и към самата нея.

Навън се чу смях, някакви тийнейджъри си тръгваха от бара на една пряка от тях и пронизителните им писъци отекваха по павираната улица. Стори ѝ се, че чува отделни фрази на английски. Представи си ги: шестнайсет-седемнайсетгодишни хлапета, преселили се да живеят в чужда страна, пушещи „Марлборо Лайт“ и пиещи разни странни смеси от водка и „Ред Бул“, докато почнеха да повръщат във входовете на жилищните сгради около бара. Чистачките португалки идваха на другата сутрин и първата им работа бе да измъкнат кофа и парцал от портиерната и да почистят повърнатото.

Не, Декстър не беше виновен за гнева ѝ. Всички реше­ния, които я бяха докарали дотук, си бяха нейни. Включи­телно решението никога за нищо да не го подозира.

Тя гледаше разсеяно трепкащия екран. По един от хо­ландските канали предаваха американски филм от средата на осемдесетте. Прическите и дрехите, колите и мебелите, дори осветлението - всичко изглеждаше точно както си бе­ше. Изумително бе колко много информация може да се по­черпи от един-единствен кадър.

Кейт не можеше повече да пренебрегва подозренията си към Декстър. Даваше си сметка, че досега беше правила тъкмо това - беше ги пренебрегвала.

Освен това не желаеше да се конфронтира с него и да му иска обяснения. Декстър не беше толкова глупав, че да се оплете в някоя тъпа, неправдоподобна лъжа. Един разпит не би постигнал нищо повече от това да му разкрие подо­зренията ѝ. С въпроси нямаше да стигне до истината. Ако той имаше желание да ѝ каже всичко, щеше вече да ѝ го е казал. А не беше.

Кейт знаеше какво следва да направи. Но най-напред трябваше Декстър да се прибере у дома. След което да от­пътува отново.

- Здрасти, семейство! - извика Декстър от входната вра­та. В ръката си държеше бутилка шампанско.

- Тате!

Момчетата се затичаха към антрето, размахвайки ръце и крака като герои от някакъв комикс, метнаха се върху баща си и го задушиха в прегръдки. Кейт ги беше оставила на масата в трапезарията, застлана с вестници, с два нови ком­плекта водни бои, четки и цяла редица чашки с вода. Темата беше: Нещата, които искам да правя на следващата екскур­зия. Като пример им бе нарисувала алпийска сценка, с коя­то зададе тона за ревизиране на коледните планове на се­мейството. Тъй да се каже, с един куршум - два заека. На свой ред децата се включиха със свои версии на снежни пейзажи, които Кейт залепи върху вратата на хладилника. , Долна манипулаторка“, нарече се мислено тя - едно доста точно описание.

- Това за какво е? - Кейт посочи бутилката в ръката на Декстър с острието на кухненския нож, който държеше. Златистото фолио блестеше, по студената повърхност бяха избили капки влага.

- Тате, ела да видиш какво нарисувах!

- Минутка, Джейк. - Той се обърна към Кейт. - Имаме повод да празнуваме. Днес съм изкарал - сме изкарали - двайсет хиляди евро.

- Какво?! Чудесно! Как? - С усилие на волята Кейт си наложи да преглътне хапливата забележка, която напираше на върха на езика ѝ. Но подозрението я глождеше отвътре.

- Спомняш ли си онези деривати, за които ти бях споме­нал?

- Не. Дори не знам какво означава това.

Той отвори уста, затвори я, после отново я отвори и каза:

- Няма значение. Както и да е, ликвидирах куп финан­сови инструменти и спечелих от това двайсет бона. - Декстър отваряше вратичките на шкафовете и надничаше вътре. Той дори не знаеше къде се държат чашите за вино.

- Ей там. - Кейт отново посочи с острието на ножа. Но междувременно Декстър се бе приближил и в жеста ѝ имаше нещо неуместно. Тя остави ножа върху кухненския плот.

Той гръмна тапата и наля чашите, пяната избликна до ръба, после бавно се утаи.

- Наздраве.

- Наздраве - отвърна тя. - И честито!

- Тате! Моля те!

Кейт отнесе бутилката в трапезарията. Декстър седна на масата, опитвайки се да отгатне сюжетите на детските ри­сунки. Бяха твърде абстрактни.

Декстър изглеждаше щастлив. Кейт си каза, че момен­тът е подходящ.

- Мисля си - започна тя, - че вместо в Южна Франция можем да отидем на ски. За Коледа.

- Охооо! - чу се обичайната му прелюдия към някоя за­ядлива шегичка. - Не оставяш парите да хванат мухъл, а?

- Не е това. Мисля си го отдавна. Хотелските ни резер­вации подлежат на отменяне. А в някои ски курорти още има свободни места.

- Но Южна Франция - възрази той - е в челната петорка, нали знаеш?

Челната петорка. Понастоящем тя включваше Париж, Лондон, Тоскана, Коста Брава и Южна Франция - в най- широкия смисъл на това понятие: Ривиерата и Прованс, но също и Монако, което, макар формално да не беше част от Франция, се намираше пак там някъде, ако не се брояха ня­кои логистични особености.

Декстър бе споделил списъка с Кейт преди няколко сед­мици в Лондон. Стопанисваното от британци международ­но училище на децата беше затворено без обяснения, по някакъв си техен, британски повод и те се бяха метнали на ранния полет до Сити Еърпорт, в десет преди обед вече бяха оставили чантите си в хотела и бяха излезли на разходка в противния есенен дъждец, покрай частни градинки с ре­шетки от ковано желязо, строги фасади и преустроени ко­нюшни по протежение на тесни павирани улички. Навсякъ­де звучеше красив английски.

Минаха покрай величествената дъга от белокаменни ре­зиденции на „Уилтън Кресънт“, заобления край на Бел- грейв Скуеър; отвсякъде ги оглеждаха охранителни каме­ри. Декстър изрично бе настоял да дойдат в този квартал и да минат по тази конкретна улица. Тогава тя не бе разбрала причината.

Кейт наблюдаваше децата, които тичаха по тротоара, развълнувани от самата форма на тази извита като полуме­сец улица. На тях малко им трябваше.

Един старинен ролс-ройс и едно чисто ново бентли, це­лите в полиран абанос отвътре и огледален хром отвън, бяха паркирани муцуна срещу муцуна до бордюра. Декстър погледна номера на сградата, после направи няколко крач­ки и застана до съседната. Бяха абсолютно еднакви.

- Може би един ден ще живеем тук.

Тя се изсмя гърлено.

- Никога няма да имаме толкова пари.

- Но ако парите не бяха проблем, къде би живяла? Тук?

В отговор тя пренебрежително вдигна рамене. Наивни мечти.

Тогава той ѝ каза за своя списък с петте най-желани мес­та за живеене и тя му влезе в тона. Дори предложи да заме­нят Коста Брава с Ню Йорк.

- Може би един ден - отвърна той. - Но не искам да фан­тазирам за живеене в Щатите. Поне засега. А само къде ще се установим в Европа - усмихна се той, - когато забогатея.

- Нима? И кога точно смяташ да забогатееш?

- О, не знам - отвърна закачливо Декстър. - Но имам план.

Той не се впусна в подробности, а на Кейт изобщо не ѝ хрумна, че съпругът ѝ наистина има план за забогатяване. Точно пък той!

- Значи на ски? - попита Декстър сега, заобиколен от децата и плодовете на тяхното въображение. - Но как ще стигнем до там? Не можем да се кандилкаме дванайсет часа с колата!

- Има една възможност...

Декстър вдигна поглед нагоре, сякаш над ръба на неви­дими очила. Беше жест, научен от филмите.

- Вярно, може и да не е най-добрата, но защо да не оти­дем със самолет?

- Докъде?

- До Женева - каза небрежно тя, сякаш Женева не беше единствената причина за това пътуване.

Шампанското преди вечеря бе последвано от бяло бургундско с телешката яхния, после Кейт извади бутилката „Арманяк“ и предложи на Декстър да си налее чашка, може би две, докато тя приспи децата. После двамата си погово­риха за курорти, за каране на ски, пийнаха още, послушаха музика; камината пламтеше, последва кратко боричкане на дивана, енергичен секс на пода. Останаха до късно будни с приятно замаяни глави.

На другата сутрин Декстър се успа, както обикновено след чашка „Арманяк“, може би две. Когато Кейт се върна, след като бе закарала децата на училище, го завари вкъщи - рядко събитие. Събираше си нещата и се готвеше да излиза. Двамата се целунаха нежно на вратата, която се затвори зад него и масивният език на бравата щракна.

Кейт стоеше в антрето срещу масичката. До гипсовия цокъл в ъгъла имаше останали парченца засъхнала кал - физически следи от миналата седмица, когато Декстър ѝ бе казал, че отива в Брюксел.

Тя още стискаше в ръка ключовете от къщи. Не си бе свалила палтото. Когато тихото бръмчене на асансьора престана, Кейт отвори вратата и го последва.

Чувстваше се унизена - едва ли не като престъпник, - че бе принудена да постъпва по този начин, за да научи къде работи съпругът ѝ. Проследи го през целия град, без да си дава труд да се прикрива особено. По цялото протежение на булевард „Роаял“ Декстър нито веднъж не се обърна назад, за да види дали някой не го следи. По нищо не личеше да се пази от някого или самият той да преследва някого, или да има какво да крие.

Той влезе във фоайето на една безлична осеметажна сграда, строена някъде към края на шейсетте, бетонна, де­модирана, грозна, но функционална. Приземният етаж бе разделен на обичайните търговски площи: павилион за сандвичи и химическо чистене, tabac и presse, аптека и ита­лиански ресторант. И пицария с пещ на дърва, каквито има­ше навсякъде в Люксембург, в цяла Европа. Пицата с прясна моцарела, която предлагаха, обикновено беше доста доб­ра.

Декстър пресече стъкленото фоайе и натисна бутона на асансьора, изчака да дойде кабината, после влезе вътре за­едно с още някакъв мъж, приблизително на неговите годи­ни. Асансьорът спря на третия, после на петия етаж; офи­сът му се намираше на единия от двата.

Кейт обиколи приличната на бункер сграда; от всички входове се виждаше мястото на охранителите в средата на главното фоайе. Вдигна глава и огледа прозорците - бяха без корнизи и от четирите страни гледаха към оживени ули­ци, по които се движеха тълпи и имаше безброй магазини. Сградата се намираше само на една пряка от администра­тивния център на града и автобусното депо, навсякъде се виждаха костюмирани служители и униформени полицаи, оръжия и охранителни камери, По булеварда се намираха представителствата на международни банки, а улиците бяха задръстени от колите на банкерите, които се прибира­ха в частните им гаражи под сградите - сдържано елегант­ните металносиви аудита и мерцедеси на женените, екстра­вагантните жълти ламборгинита и червени ферарита на ер­гените.

Оживеният административен и бизнес център на Люк­сембург. Сигурна, защитена градска среда. Далеч по-сигурна и защитена от квартала, където се намираше офисът на Бил. Тук не се влизаше през прозорците.

Налагаше се да се пробва през парадния вход посред бял ден.

17

- Мамо! Ела бързо! - Джейк внезапно се бе появил до масата им край детската площадка, задъхан и обзет от па­ника.

Дните минаваха в непрогледна мъгла от чистене на кух­нята, пазаруване и миене на чинии. От купуване на подаръ­ци за учителките до участие в заниманията на децата, дока­то те рисуваха коледни картички за най-добрите си прия- телчета или се готвеха за коледния концерт. От срещи за сутрешно кафе или обяд с останалите майки. От обикаляне из коледните базари.

Кейт разполагаше с предостатъчно извинения за пред Джулия. С всеки изминал ден тя увеличаваше дистанцията помежду им, като я запълваше с предпазни възглавници, меки стени, защита срещу евентуалния взрив, който се за­даваше в техните отношения. И прекарваше все повече вре­ме с англичанката Клеър, с датчанката Кристина, с всяка друга от приятелките си.

- Какво се е случило, миличък? - попита тя Джейк. - Бен добре ли е?

- Нищо му няма - отвърна Джейк.

Кейт въздъхна облекчено.

- Но Колин не е добре.

Кейт скочи като изстреляна от стола си. Всички затичаха по затревения склон към пиратския кораб, където групичка деца се бяха скупчили около едно момченце, легнало върху чакълената настилка с кървяща глава.

- Скъпа, не искам да водя Джулз с нас в болницата - каза Клеър, докато оглеждаше раната на скалпа му. Детето беше зашеметено. Тя погледна Кейт. - А се боя, че Себастиан е отново в Рим. - Клеър разви кашмирения шал от врата си, сгъна го и го притисна към главата на Колин, като се опит­ваше да спре кървенето. Лицето на детето беше покрито с кръв. - Ще имаш ли нещо против - продължи с каменна не- възмутимост тя - да погледаш малко Джулз? Предполагам, че ще загубим няколко часа в детската клиника.

- Разбира се - отвърна Кейт.

Клеър погледна часовника си.

- Скоро ще стане време за обяд. Но Джулз яде всичко, нали така, миличка?

- Да, мамо.

- Браво, моето момиче.

Клеър се усмихна на Кейт - уморено, но искрено. Вдиг­на по-малкото си дете на ръце и тръгна към колата, към бол­ницата, към едно изпитание, от което Кейт най-много се бо­еше: в опасност беше здравето на детето и майката трябва­ше да действа бързо, в чужда държава, на чужд език, сама.

Кейт винаги се беше смятала за силна жена. Но досега никога не ѝ бе хрумвало, че навсякъде има силни жени, кои­то водят прозаично съществуване, без да им се налага да носят оръжие, да се справят с отчаяни мъже в периферията на военни конфликти в Третия свят, а просто са в състояние, когато се наложи, невъзмутимо да откарат детето си в бол­ница в чужда държава. Далеч от майките, братята и сестри­те си, далеч от съученици и колеги. Някъде, където можеха да разчитат единствено на себе си за всичко.

На другия ден Кейт излезе на тясната павирана уличка, понесла поредната книжна торба с подарък, украсена с панделка, към поредния рожден ден в наета зала за детски празненства в някакъв минимол, някъде в белгийската про­винция.

- О, боже! - Беше Джулия, застанала на пътя ѝ, в компа­нията на възрастен мъж. - Как си? - Тя се наведе напред и я целуна по двете бузи.

- Здравей, Джулия, извинявай, че не ти върнах обажда­нията, просто...

Джулия великодушно махна с ръка.

- Слушай, Кейт, това е баща ми, Лестър.

- По-скоро Лес.

- Татко, това е Кейт. Една от най-добрите ми приятелки.

- Приятно ми е - каза Лес.

Кейт огледа мъжа, като си мислеше за цялата неправдо­подобност на срещата им.

- Толкова ми е приятно.

Въпросният Лес беше в стандартната униформа на аме­рикански пенсионер: памучен панталон, риза за голф, меки, удобни обувки и ватирана фланела с емблемата на бейзбо- лен клуб - избродирана с копринен конец фигура, замахва­ща със стика, очевидно спомен от фирмен семинар в някой закътан курортен хотел, някъде към края на деветдесетте. Точно така би се дегизирал някой висш служител на право- охранителна агенция, за да изглежда леко различен от това, което е.

- На гости, а? - попита Кейт. - Откъде идвате?

- От Америка! Казах си, че е време да го видя и аз този „бург“ на моята Джулия. Симпатичен градец е.

Кейт зяпна от наглостта, с която той избегна въпроса ѝ.

- Седмицата след Деня на благодарността едва ли е най-доброто време за посещения на роднини - отбеляза сухо тя.'

Лестър се усмихна.

- Какво дати кажа? Аз съм неконвенционален.

- Слушай, Кейт - сграбчи я Джулия за ръката. - Какво ще правиш довечера? Дали двамата с Декстър не бихте мог­ли да вечеряте с нас?

Очите на Кейт се разшириха, мозъкът ѝ трескаво търсе­ше извинение, за да откаже поканата, когато си даде сметка, че това би било невероятна глупост от нейна страна.

- Да, разбира се.

- Тате!

- Ей, Джейк, как си, моето момче?

- Тате, виж какво направих!

Джейк вдигна към лицето му няколко парченца картон, части от разглобени кутии от мюсли, които бе слепил, защипал с телбод и закрепил с тиксо към срязани наполовина бутилки от минерална вода. Кейт специално му бе събирала материали за целта, вместо да ги изхвърли за рециклиране. Имаше колекция и от парченца плат - самотни чорапи, долнища на стари анцузи - за друг проект. Беше намерила готварски рецепти, в които отделни операции можеха да се изпълняват от деца: белене и рязане на ябълки за щрудел, начукване на месо за шницел. Започнала бе да се отнася към заниманията на момчетата като към свое пълноценно занимание, а не като към нещо, което ѝ пречеше да си вър­ши другата работа.

- Страхотно - каза Декстър, като разглеждаше странна- та конструкция. - Какво е това?

- Робот! - Сякаш само идиот не би се сетил.

- Разбира се. Страхотен е - каза Декстър и се обърна към Кейт. - Значи бащата на Джулия ѝ е на гости? И ти си намерила бавачка за децата?

- Да, до няколко минути ще е тук. Срещата ни е в седем в ресторанта. Ще бъдат само Джулия и баща ѝ. Бил не може да дойде. Или не иска.

- Ами добре. - Декстър си погледна часовника, като из­въртя припряно китката си, за да види циферблата. - И така, какво искате да правим, деца? Татко си е у дома за малко и сега можем да играем на каквото си поискаме, така че каз­вайте.

- Лего!

Декстър изглеждаше неспокоен, раздразнителен, обзет от фалшива еуфория. Сякаш бе взел нещо. Дали не се дру­саше? Само това оставаше.

- Окей! Щом искате лего, да почваме! - Той отвори вра­тата на килера и грабна кутията с инструменти. - Едното от чекмеджетата на скрина се е разхлабило - обясни той, без някой да го е питал.

Кейт небе забелязала разхлабено чекмедже. Освен това този внезапен интерес към дребни домашни ремонти ѝ се стори странен.

- Хайде, момчета, вадете легото, докато аз оправя чек­меджето.

Декстър не беше такъв човек.

- И така, какво ви води насам? В Люксембург, имам предвид.

Бяха в ъгловото сепаре в една бирария на Плас д’Арм. По площада бързо изникваха дървените сергии на традици­онния коледен базар, опасани с гирлянди от светлини, оки­чени с коледни венчета. При всяко отваряне на вратата в помещението нахлуваха удари на чукове и бръмчене на портативни генератори заедно с талази леден въздух.

- Работата ми - отвърна Декстър. - Занимавам се с бан­ково дело.

- Банково дело? Не може да бъде! Къде ти банки в Люк­сембург!

Гръмогласната общителност и добродушният сарказъм на Лестър бяха взети директно от наръчника за поведение на бащи на най-близки приятелки. Междувременно той се бе преоблякъл в тъмносин блейзер, изгладен памучен пан­талон и раирана риза с копченца на яката, сякаш идваше ди­ректно от офиса и бе оставил вратовръзката си в жабката на буика. Карикатура на самия себе си.

- Откъде си ти, Лес? - попита го Кейт.

- Живели сме на много места, нали, моето момиче? - каза той и погледна Джулия. - Но сега живея в Санта Фе. Била ли си някога там?

- Не.

- Ами ти, Декстър?

Декстър поклати глава. Странният му прилив на енер­гия бе отминал. Сега си мълчеше, сякаш се стесняваше.

- Красота е там, при нас - каза Лес. - Красота.

- Но сте от Чикаго? - попита Кейт.

- Живели сме и там, да.

- Аз и там не съм била.

- Хм. Но се хващам на бас, че доста сте пообиколили Европата, а? Джулия разправя, че тук всички постоянно пъ­туват. Така ли е?

- Ами сигурно.

- Та и аз реших да ида... чакай, къде щях да ходя? Я да видим: в Амстердам, Копенхаген, Стокхолм. Някакви съве­ти и предложения? - Той премести погледа си от Кейт към Декстър и обратно към Кейт, усетил, че поне за момента тя е официалният говорител на семейството.

- Какво по-точно те интересува? - попита тя.

- Хотели. Ресторанти. Забележителности. Каквото има. Досега никога не съм идвал по тия места, едва ли някога ще повторя, та си рекох: я да разгледам и тая част на света, пре­ди да ме прибере Господ.

Кейт се усмихна.

- От трите града съм била само в Копенхаген.

Храната им пристигна, огромни блюда в кафяво и бежо­во - свински врат, агнешко бутче, задушени картофи. На­кълцаният магданоз, с който бяха поръсени картофите, бе­ше единственото зелено петно в чиниите.

- А къде беше отседнала? - попита Лес. - Биваше ли го хотела?

- Не беше лош.

- Колко звезди?

- Май беше четири. Или може би три.

- Не е за мен. На стари години съм се разглезил и по- малко от пет не признавам.

- Тогава не мога да ти помогна, Лес. - Кейт погледна към Джулия, която също се беше умълчала и имаше леко смутен вид.

- А какво ще кажеш за ресторантите? - попита Лес. - В тоя град май добре си похапват.

Тя се усмихна.

- И по тази линия ще те разочароваме, Лес. С две деца и ограничен семеен бюджет не си падаме по гурме заведения.

- Ограничен бюджет ли?! Аз пък си мислех, че люксем­бургските банкери са по-богати от Крез! - Лес огледа изпи­тателно Декстър.

- Възможно е - отвърна Декстър, - само че аз не съм банкер. Работя с банки, но по-скоро се занимавам с инфор­мационни технологии.

- Информационни технологии? - Лес изглеждаше шо­киран. - Я виж ти...

- Защо, толкова ли е необичайно?

- О, не, не, ни най-малко. Просто ми се стори странно люксембургска банка да наеме американец, за да се занима­ва с информационните ѝ технологии.

- И защо? - попита Декстър.

- Защото с тия работи се занимава останалият свят. Или греша?

Декстър сведе поглед към чинията си.

- Виж, става дума за защита на данни. Това е, което вър­ша. Аз съм консултант по сигурността. Помагам на банките да обезопасяват компютърните си системи.

- И как става тази работа?

- Основното е да се поставя на мястото на хакера. Какво бих направил? Как бих подходил? Опитвам се сам да орга­низирам атаката, да открия слабите звена в системата, от които би се възползвал хакерът. Питам се: какво търси хаке­рът? И как ще се опита да го открие?

- Имаш предвид слабости в компютърните системи?

- Да. Но също и човешки слабости.

- Което ще рече?

- Ще рече онези особености на характера, които притъпяват нашата бдителност. Които ни карат да се доверяваме на хора, незаслужаващи доверие.

- Имаш предвид манипулиране на хора?

- Да. - Декстър и Лес се гледаха през масата. - Точно това имам предвид.

Обикновено след секс на Кейт най-много ѝ се искаше да говори с Декстър. Да му каже, че Бил и Джулия са агенти на ФБР. Да му каже, че знае, че той, Декстър, я лъже за нещо, и да му поиска обяснение.

През цялата си кариера в ЦРУ Кейт никога не бе използ­вала леглото като инструмент за събиране на информация. Но сега си даваше сметка колко ефективно средство би бил сексът за измъкване на тайни от отсрещната страна. Поня­кога се питаше дали, ако бе получила това прозрение в друг момент от живота си, то би променило предишните ѝ нагла­си.

Тя гледаше към тавана в спалнята, като все не намираше начин да започне разговора. Дори с новото възможно встъп­ление - „Лестър не е баща на Джулия“ - пак не се решаваше да го направи.

Но Декстър заминаваше за два дни до Лондон. Това мо­жеше да почака.

18

- Няма нужда да се разкарваш - каза Декстър, като си събираше нещата. - Мога да взема такси. - С рязко дръпва­не на ципа той затвори чантата с ръчния си багаж. - Или може би ти е приятно да посещаваш нашето малко спретна­то летище? Или просто нямаш търпение да ми видиш гър­ба?

- Броя секундите - отвърна тя, като нарочно извърна лице на другата страна.

Той взе връзката с ключовете си от масичката в антрето и я пусна в чантата на лаптопа си. Беше същият сребърен ключодържател с гравирани инициали, който му бе пода­рил брокерът на недвижими имоти, когато продадоха къща­та си във Вашингтон. Кейт също имаше такъв, но не го ползваше. С еднакви ключодържатели щяха да предизвик­ват съдбата.

На връзката си Декстър носеше ключовете от апарта­мента плюс два непознати ключа, за които тя предполага­ше, че са от офиса му, и едно малко ключе от заключалката на велосипеда, която Декстър практически никога не полз­ваше. Имаше и флашка, изработена от специална сплав, ус­тойчива на физически въздействия и неразрешен достъп, при това програмирана да се самоизтрие в случай на чуждо проникване.

- За Лондон ли пътуваш? - попита тя, като затвори входната врата зад тях.

- Да.

В подземния гараж Декстър постави чантата с лаптопа и тази с ръчния си багаж върху стерилно чистата черна постелка на багажното отделение, професионално изпрана преди седмица на автомивката в търговския център в Кирхберг, докато Кейт пазаруваше по горните етажи: хранител­ни продукти, дивидита и коледна украса, дванайсет ком­плекта бельо за момчетата, защото на тази възраст всичко им умаляваше страшно бързо.

Кейт отвори шофьорската врата, но се спря и се престо­ри, че изведнъж ѝ е хрумнало да си свали палтото. Отиде отзад, при багажното отделение, погледна към съпруга си, който вече седеше на седалката до шофьора, и за момент се притесни за огледалата, макар да беше сигурна, че и централното, и страничните са под такъв ъгъл, че той не може да я види от мястото си.

Лампата на гаража угасна автоматично, както бе програмирана. Единствената светлина идваше от миниатюрните крушки в колата, с едноцифрени ватове, разположени на места, където човек би могъл да си удари главата.

Кейт се пресегна през чантите на Декстър и положи вни­мателно палтото си на плътна купчинка от тъмносиня въл­на, копринена подплата и месингови копчета. Изкашля се, за да заглуши звука от отварянето на ципа. Грабна връзката ключове и ги стисна в дланта си, за да не издрънчат. Изкаш­ля се отново, докато затваряше ципа, после пусна ключове­те в джоба си в пълен синхрон със затръшването на вратата. Започна да...

Декстър беше до нея. Кейт замръзна на място, спря да диша, хваната на тясно.

Няколко секунди - цяла вечност - двамата стояха и се гледаха.

- Какво правиш?

Тя не отговори. Устата ѝ бе залепнала.

- Кейт?

В тъмното не виждаше изражението на лицето му.

- Кат?

- Какво?

- Би ли се дръпнала, ако обичаш?

Кейт направи крачка назад и той отвори багажника. Грабна чантата с лаптопа си. Хвърли поглед към нея. Лам­пата в багажното отделение се беше включила и Кейт про­чете объркване и безпокойство на лицето му. Беше парали­зирана. Какво щеше да стане сега? Какво щеше да се случи с целия ѝ живот?

Декстър разкопча ципа на чантата. Бръкна вътре. По­глеждайки въпросително към нея, започна да рови в чанта­та, сбърчил чело.

Кейт не помръдваше.

Накрая Декстър извади ръка от чантата и погледна пред­мета, който стискаше в шепа - парче пластмаса, омотано с тънка жичка.

Тя стоеше неподвижно, сякаш краката ѝ се бяха срасна­ли със земята.

- Помислих, че съм си забравил зарядното. - Той по­вдигна предмета пред очите ѝ, сякаш за да ѝ докаже, че не го е забравил; в този момент и двамата въздъхнаха от облекче­ние, макар и по съвсем различни причини.

Кейт се добра някак до предната врата на колата и се строполи на шофьорската седалка. Завъртя с треперещи пръсти ключа на запалването, включи фаровете и натисна копчето за дистанционно отваряне на вратата. Декстър още не бе закопчал колана си, когато тя потегли.

През живота си Кейт бе лъгала толкова много хора, без да ѝ мигне окото, и редовно се бе оказвала на косъм от въз­можността да я хванат. Но усещането беше много различ- но, когато ѝ се налагаше да лъже собствения си съпруг, а и предметът на лъжите ѝ вече не беше тя, а той. Беше немис­лимо да се заблуждава, че това е игра, че е нещо различно от самия живот.

- Добре ли си? - попита Декстър.

Тя знаеше, че гласът ѝ ще я издаде, и само кимна.

Стигнаха до летището за десет минути. По пътя Декстър се опита с половин уста да я заговори, но Кейт му отвръща­ше с нечленоразделно ръмжене и накрая той се отказа, оставяйки я да се крие зад стената от мълчание.

Завиха по късата дъга на кръговото кръстовище и се озо­ваха пред малкото спретнато летище. Разстоянието от пар­кинга до гишетата за регистрация на пътници се вземаше за минута. Рядко се образуваха опашки. При скенерите и пас­портния контрол обикновено също беше празно. Разстоя­нията се измерваха в метри, нямаше ги километричните преходи на „Дълес“ или франкфуртското летище. От врата­та на апартамента им до който и да било изход за заминава­щи се стигаше за не повече от двайсет минути.

- Благодаря - каза Декстър, целуна я бегло по бузата, усмихна се, отвори вратата и слезе.

Наоколо други мъже слизаха от предните врати на други немски автомобили, събираха си чантите, бъркаха в джобо­вете си за паспорта и изговаряха - също както Декстър - ва­риации на тема „Хайде, до скоро!“, докато всеки си мисле­ше своето.

Кейт излезе от сградата, където живееха, точно в мо­мента, когато телефонът ѝ зазвъня. Отново Джулия Маклийн. За пореден път тя натисна бутона за отказ на повик­ването.

Тръгна под ръмящия декемврийски дъжд, който, ако беше с един градус по-студен, щеше да е сняг. Мина по собствените си следи от предишната сутрин, когато бе проследила съпруга си през половината град. По същия маршрут, както когато отиваше на курса по френски, до месарницата или до пощата. Същото сутрешно излизане, с което започваха разнообразните ѝ задачи, както подоба­ваше на грижовна домакиня. Но днес целта му беше съв­сем различна.

Тя премина с решителна стъпка през фоайето, без дори да погледне охраната, натисна копчето на асансьора и се из­качи до третия етаж в компанията на двама италиански бан­кери, които продължиха нагоре за петия. Не знаеше къде би трябвало да се намира вратата на Декстър, но допускаше, че няма да има табелка с името му или каквото и да било обозначение. Почти веднага откри една такава врата към края на осветения с неонови тръби коридор. Още първият ключ, който опита, пасна на бравата, тя го завъртя - съвсем лесно! - и отвори вратата.

Влезе в малко, смътно осветено антре. На метър и нещо пред нея имаше друга врата, а в антрето имаше място за максимум още един човек. Помещението беше предназна­чено за единично ползване.

На отсрещната стена имаше контролен панел за отключване на вътрешната врата; клавишите му светеха в яркочер­вено.

На колко комбинации имаше право? След колко грешни опита системата щеше да се самоблокира? След три? Два? Дали можеше да си позволи поне една грешка, преди устройството да подаде сигнал за тревога или да изпрати есемес до мобилния телефон на Декстър, или съобщение до нечия пощенска кутия?

В съзнанието ѝ се завъртя вихрушка от цифри, от идеи за комбинации: датата на сватбата им, рождените дни на деца­та, неговият собствен рожден ден или може би нейният, на майка му или баща му, домашният телефонен номер от дет­ските му години, всичките тези числа, но в обратен ред, ня­какъв код със заменяне...?

Единственият начин да влезе бе да отгатне кода. За цел­та обаче трябваше съпругът ѝ да е пълен дебил.

Беше си вече у дома, когато телефонът ѝ отново иззвъня. Номерът беше непознат - дълъг низ от цифри, сякаш я тър­сеха от друга държава.

- Bonjour. - Без да знае защо, тя отговори на френски.

- Аз съм.

- А, здрасти.

- Забравил съм си връзката с ключовете. Или още по- лошо: загубил съм я.

- О!

- Трябва ми. Нужно ми е да сваля нещо от флашката.

Тя погледна по посока на ключовете му, които си бяха на мястото в керамичната купа върху масичката в коридо­ра, точно където би ги оставил, ако наистина ги беше заб­равил.

- Какво предлагаш? - попита тя, като се опитваше да го­вори равно, без емоции, сякаш личните му драми не я зася­гаха.

- Вкъщи ли си?

- Да.

- Можеш ли да ги потърсиш?

- Къде?

- Където ги държа.

- Добре. - Тя пресече коридора и застана до масичката с ключовете, които си бяха в купата. - Не, няма ги тук.

- Би ли погледнала в колата? Може да са изпаднали от чантата ми, докато си търсех зарядното устройство.

- Разбира се. - Тя слезе до подземния гараж и погледна в празния багажник. - Тук са.

- О, слава богу! - Гласът му беше дрезгав и прекъсваше; сигналът в гаража беше слаб.

Тя не отговори. Тръгна обратно към асансьора.

- Виж - започна той, но се спря.

- Да?

Размишлява, каза си Кейт. Нека.

- Би ли ми направила една услуга?

- Естествено.

- Вземи връзката с ключове и иди при компютъра.

- Минутка. - Кейт отиде в дневната и седна на бюрото. - Казвай нататък.

- Компютърът включен ли е? Пъхни флашката.

- Готово.

- Добре. Кликни два пъти върху иконката.

Отвори се диалогов прозорец.

- Потребителското име - продължи Декстър - е AEMSPM217. Паролата е MEMCWP718.

Тя надраска двата кода на лист хартия, преди да ги набе­ре на клавиатурата, за да си ги запази за по-късно; бяха твърде сложни, за да ги запамети от едно чуване. Мозъкът ѝ работеше на пълни обороти, опитвайки се да отгатне какво означаваха тези номера, но нищо не ѝ идваше наум. Във всеки случай нищо не ѝ изглеждаше познато.

- Какви са тези кодове?

- Създадени са от генератор на произволни числа. Пом­ня ги наизуст.

- Защо?

- Защото само по този начин може да се получи код, който да е напълно неразгадаем. А сега, ако обичаш, кликни два пъти върху най-горната икона. Синьото „И“.

Това стартира някакво приложение, върху екрана пре- мигна непознато лого, след което се отвори малко прозор­че, появи се нова поредица от букви и цифри, абсолютно безсмислени.

- Прочети ми какво пише.

- И това ли е произволно генериран код?

Той не отговори.

- Защо ти трябва?

- Кат! Моля те.

- Дявол да го вземе, Декстър! Нищо не ми казваш!

Той въздъхна.

- Това е програма, която съставя динамични пароли. С тях си отключвам компютъра. Всеки ден с нов код.

- Не ставаш ли леко смешен?

- Това ми е работата, Кат. Смешна ли ти се струва?

- Не, не исках да кажа... Съжалявам.

- Хубаво. А сега би ли ми прочела кода, ако обичаш?

- СМВ011999. - Прочитайки кода, тя си го записа, по­сле му го повтори на глас. - Защо не запаметиш тази про­грама на компютъра си?

Той отново въздъхна, преди да отговори:

- Много е важно компонентите на една многофазна сис­тема за сигурност да се държат отделно един от друг. Колко­то и да е надеждна системата, всеки компютър, включител­но моят, е уязвим от хакерски атаки. Всеки компютър може да бъде задигнат. Конфискуван от правоохранителните ор­гани. Взривен. Залят с бензин и запален. Ударен с петкилограмов чук или изтрит с електромагнитен импулс.

- Ооо!

- Затова запаметих произволно генерираните кодове и затова използвам динамични пароли, подадени от външно устройство. Дали отговорът ми удовлетвори любопитство­то ти?

- Да.

- Чудесно. В такъв случай мога ли да се върна към зада­чите си за деня?

Двамата си затвориха. Кейт седя известно време, загле­дана в диалоговите прозорчета, после скочи от стола.

Пак навън, в гъстата мъгла, по хлъзгавите павета на при­тихналите улички около дома им, през мрачния Плас дю Театр, по тесните тротоари с два реда дървета на Рю Бомон, покрай магазини със скъпи детски дрехи, скъп шоколад и скъпи антики, после през оживеното кръстовище с Авеню дьо ла Порт Ньов и от там, притеснена, по лишения от чар булевард „Роаял“.

Сложи си ръкавиците.

Пак в бетонния бункер на онази офис сграда. Асансьо­рът този път бе празен, коридорът - дълъг и сив; антрето - тясно и тъмно. Пръстите на дясната ѝ ръка доближиха све­тещите клавиши. Тя усети с кожата си електрическото поле, сякаш искри прескочиха разстоянието от сантиметър до върховете на пръстите ѝ, разляха се нагоре и надолу по тя­лото. Мъчителният трепет на очакването.

Кодът едва ли беше произволно генерираният за деня; нямаше логика Декстър да се допитва до флашката всеки път когато искаше да си влезе в офиса. Можеше - трябва­ше - да е нещо, което той знае наизуст, да е един и същ код за всеки ден. Например онази парола, която с неохота ѝ бе разкрил. Тя си я бе повторила десет-двайсет пъти по време на краткия път до тук: трябваше да е същата парола. Няма­ше как иначе.

А дали бе толкова невъзможно, набирайки погрешния код, да се заключи в тази малка стаичка, докато дойде поли­ция? Или направо да задейства някаква електрическа вери­га и да се самоекзекутира?

Нямаше нужда да поглежда листчето в ръката си. Натис­на М, после Е, после, все по-бързо, набра MCWP, накрая 718.

След което натисна бутона със зелената стрелка. И зачака.

Code bon.

Ключалката изщрака. Тя издиша въздуха от дробовете си и бутна вратата.

Още един личен кабинет на още един мъж, държащ да го опази в тайна от съпругата си, истинска или фалшива. Кни­жа. Рамкирани снимки. Кейт и момчетата, поотделно и за­едно. Дори сватбена снимка, черно-бяла, непозната. Изоб­що не бе предполагала, че Декстър има и такава, камо ли рамкирана и пренесена през океана, за да бъде окачена тук, на тази стена. При вида на снимката изпита странно облек­чение - беше знак за нещо добро.

Бюро, настолен компютър, телефон, професионален кал­кулатор, принтер. Обичайните неща - химикалки и телбод, папки и самозалепващи се листчета, кламери и класьори.

Рафтове, пълни с картонени кутии за папки с изписани на ръка етикети, залепени на гърбовете: „ТЕХ“, „Биомед“, „Дерив. недвиж. имоти“. Купища вестници: „Файненшъл Таймс“ и „Инститюшънъл инвестър“.

Тя не разбираше какво представлява всичко това. По- точно разбираше какво е, но не и защо е тук.

Седна на въртящия се стол, висок и ергономичен, от ди­шаща материя, регулируем на височина. Огледа монитора, клавиатурата, мишката, колонките, слушалките, външния харддиск и странния тъчпад на бюрото.

Натисна бутона за включване, компютърът забръмча, екранът премигна. Когато се появи съответното прозорче, въведе потребителското име и паролата, затаила дъх, като се питаше дали е възможно лаптопът и настолният компю­тър да имат едни и същи защити и се молеше да имат.

Така се оказа.

От черен екранът стана бял, отвори се нов диалогов про­зорец с голяма удивителна и указание: ЗАДАЙТЕ ПРЪСТОВ ОТПЕЧАТЪК.

Кейт погледна странния тъчпад и разбра предназначе­нието му. Отново беше победена.

Угаси компютъра.

Изправи се, посегна към рафтовете и започна да сваля една по една кутиите с документи, прелиствайки финан­сови отчети, проспекти, брошури за инвеститори, прото­коли от събрания на акционери, многоцветни кръгови и колонни диаграми, таблици с тлъсти черни цифри в дол­ния десен ъгъл - суми от порядъка на десетки, стотици милиони.

Този офис... просто не беше на специалист по сигурност­та на компютърните системи. Беше работно място на ин­вестиционен банкер. Всичко в него принадлежеше на чо­век, вършещ нещо напълно различно от професията на Декстър. Това не беше кабинетът на съпруга ѝ.

Кейт отново огледа помещението: подредените в права линия семейни снимки, прозорците с изглед към фасадата на отсрещната не по-малко грозна сграда, продукт на съв­сем различна архитектурна мода. Зърна отражението си в стъклото и то насочи вниманието ѝ към вътрешността на отразената стая. Погледът ѝ обходи стените и ѝ се стори, че видя нещо в единия ъгъл. Обърна се, обзета от внезапна па­ника, и вдигна глава, отначало към погрешния ъгъл, но очи­те ѝ бързо намериха правилния, където наистина имаше не­що. Тя направи крачка към него, после втора, докато се убе­ди, че наистина е това, за което си бе помислила: устройст­во за наблюдение, парченце стъкло с размер на монета, по­ставено в пластмасов кожух.

Видеокамера.

Четирийсет минути по-късно Кейт седеше в колата си и за пореден път очакваше да стане три. Дъждът се бе усилил, натрапчив и вледеняващ.

Тя наблюдаваше останалите майки, които подтичваха към училищния двор, стиснали чадъри, загърнати в шли­фери. Едри дъждовни капки се стичаха по найлон, кожа и гумиран плат. Някои бутаха колички с бебета през ледения порой. Какъв ужас!

Поради дъжда повечето бяха дошли точно на часа. При хубаво време прииждаха още от два и половина, една по една, без да бързат. При хубаво време не се забелязваше толкова, че са стадо.

Видеокамерата.

Кейт не можеше да издържи и минута, без да се сети за нея. Дали Декстър щеше да провери записа? Дали сигналът от камерата не се подаваше направо към някой сървър, за да бъде видян от друг... От кого? И редовно ли? Дали Декстър можеше да проверява записа от разстояние, от Лондон? Или трябваше да изчака, докато се върне в Люксембург, в офиса си, което щеше да стане след цели две седмици, в първите дни след Нова година?

Дали всичките онези папки изобщо бяха негови? Или бяха собственост на клиента му, който и да бе той? Може би Декстър нямаше нищо общо с идиотското съдържание на този офис?

Кейт слезе от колата, задавена от въпроси без отговор, и закрачи в дъжда, смеси се със стадото и влезе в училищния двор точно когато първите деца заизлизаха през стъклената врата и нагазиха право в локвите, нехаещи за дъжда. И за каквото и да било друго.

Кога щеше да бъде разкрита? И от кого?

Кейт отново и отново си повтаряше наум, че няма дока­зателства да е действала по предварително начертан план. Декстър трябваше да приеме обясненията ѝ, дори да се съмняваше в тях. Но какви щяха да са тези обяснения? Как­во извинение щеше да измисли за това, че е откраднала ключовете му и е влязла в офиса му да души наоколо?

Можеше да изиграе докрай фарса, че ключовете са из­паднали в багажника на колата. И че след като той ѝ е про­диктувал кодовете по телефона, не е могла да сдържи любо­питството си.

Или пък можеше направо да мине в контранастъпление: да го обвини заради прекомерната му тайнственост. Ако ми беше споделил поне нещичко, щеше да му каже, каквото и да било, може би нямаше да изпитвам нужда да се ровя сама. Ти си виновен! Ти ме накара да го направя.

Но как щеше да обясни откъде е научила местонахожде­нието на офиса му?

Ако пък нещата се обърнеха, какво ли щеше да бъде не­говото обяснение?

Може би все пак Декстър беше такъв, какъвто твърдеше, че е: консултант по сигурността към някаква банка, който върши всичко предимно по електронен път. Затова цялата му работа, цялата информация, свързана с нея, беше в ком­пютъра, до който тя нямаше достъп. Ами всичките онези книжа в офиса му? Те може би бяха за свободното му време, нещо като хоби.

Или... Или какво?

Декстър редовно, всеки месец, добавяше доста пари към текущата им сметка и никога не теглеше съмнително големи суми от нея. Явно някой му плащаше, за да върши нещо. Кой?

Освен това изобщо не беше случайност, че Джулия и Бил са агенти на ФБР, командировани към Интерпол. Веро­ятно разследваха нея или Декстър. Защо?

Кейт бе живяла толкова години, без никой да знае исти­ната за нея. А сега ситуацията се бе обърнала и тя имаше насреща си хора, за които не знаеше каквото и да било. Зна­еше само едно: че вече няма друг избор, освен да преосмисли всичко, което някога си бе внушила за своя съпруг.

Тя се наведе към момчетата и протегна ръка да закопчае предпазните им колани; кожата ѝ настръхна от студения метал, острите ръбове се впиха в месото.

Разбира се, Декстър можеше и да е абсолютно невинен. За офиса му можеше да има обяснение, за което вече се бе сетила, или такова, за каквото никога нямаше да се сети. И тогава виновната щеше да се окаже тя. Нея следяха от Ин­терпол. Заради Торес.

Тя седна зад волана.

Това, което не можеше да си обясни, бе как тази отдав- нашна случка е станала повод за ново разследване. Или имаха доказателства срещу нея отпреди пет години, или ня­маха. Но нищо от сегашния ѝ живот в Люксембург не беше свързано по какъвто и да е начин със станалото в Ню Йорк, с онова, което се бе опитала на всяка цена да прикрие. То я бе накарало да разбере, че никога повече не може да върши оперативна работа. Че не беше достатъчно силна, нито до- статъчно рационална, за да запази обективност. Да разгра­ничи родителските си страхове от професионалните си за­дължения. Вече не вярваше на самата себе си, че е в състоя­ние да постъпва правилно; нито можеше да изисква дове­рие от околните. Трябваше да напусне. И напусна.

Но с напускането си не можеше да изтрие действията си. Онази част от миналото ѝ, от която нямаше как и къде да избяга.

19

Посланикът беше застанал в дъното на входното фоайе, до една кръгла маса с огромна ваза, в която беше натъпкан екстравагантен, издигащ се до тавана букет от цветя, клонки, пъпки, палмови и папратови листа, фльонги и финтифлюшки, стърчащи, висящи и развяващи се във всички посоки без всякаква видима логика. Антибукет.

- Добре дошли - каза той. - Аз съм Джоузеф Уилямс. - Подаде ръка на Декстър. - А това е съпругата ми Лорейн. Толкова ни е приятно, че отделихте време да бъдете с нас на ежегодното ни коледно парти.

При ръкуването четиримата кръстосаха ръце и неловко се засмяха.

- Но ние с вас сме се виждали - обърна се съпругата към Кейт и ѝ намигна, сякаш това си беше тяхна женска тайна, сякаш кой знае какви ги бяха вършили заедно. Но зад нами­гането нямаше нищо, жената просто обичаше да си намига.

- Разбира се - отвърна Кейт, смътно припомняйки си някакво сутрешно кафе, може би край училището. Толкова сутрешни кафета бе изпила с жени като тази. И не само сут­решни.

- И така, Декстър - попита посланикът, - отскоро ли сте тук?

- От близо четири месеца.

- За Люксембург това си е цяла вечност, а? - Послани­кът се затресе от смях на собствената си шега, която изобщо не беше смешна. - Аз съм тук от две години, а все едно са двайсет. Нали, скъпа? - Той дори не изчака отговора ѝ, за­щото явно не очакваше такъв. Пресегна се и бащински постави ръка на рамото на Декстър. - Добре ли сте се устрои­ли?

Декстър кимна, видимо уморен. Само преди час се бе върнал от Лондон. Все още не се беше отбил в офиса си, от­както Кейт бе проникнала в него колкото да огледа обста­новката и да позира пред скритата камера. И още поне десе­тина дни нямаше да има тази възможност. На другата сут­рин заминаваха за Женева.

- Браво, браво - каза посланикът. - Така се радваме, че можахте да дойдете тази вечер. Толкова рядко имаме въз­можност да поканим накуп цялата американска общност. Моля ви, почерпете се, шампанското се лее като река. - По­тен, със зачервено лице, той отново избухна в смях на по­редната си глупава забележка. Или беше пиян, или идиот. Вероятно и двете.

Кейт и Декстър се отдръпнаха учтиво, за да направят път на друга новопристигнала двойка, съпроводена от внезапен повей леден въздух откъм входната врата; гръмогласното насилено остроумничене на посланика ги следваше по петите, докато преминаваха в салона, из­пълнен с претенциозни мебели и предполагаемо скъпо­ценни джунджурии: бронзови статуетки и плакети, гра­вирано стъкло и инкрустиран махагон, лавини от разно­цветни меки възглавнички върху раирана копринена да­маска.

- Охо, здравейте!

Амбър влезе в стаята заедно с някаква друга жена, за ко­ято Кейт си спомняше, че е от някакво забутано място в Ща­тите. Оклахома? Освен това обичаше да говори за религия. И да описва всичко със „супер“: как била супер изкефена да си купи една супер готина блуза от някакъв супер снобар- ски магазин.

- Здра-стии! - провикна се жената, но се спъна в кили­ма и разплиска виното си. - Ууупс!

- Господи! - прошепна Декстър в ухото на Кейт. - Тези откога са запразнили, от вчера ли?!

- Миррранда - каза жената на Декстър. - Мнооого ми е пррриятно.

- Миранда? - попита Декстър.

- Аха.

- Драго ми е. Как е шампанското?

- Суперрр гот.

Кейт се огледа наоколо сред морето от предимно непо­знати лица.

Повечето гости бяха от един затворен кръг на общува­щи само помежду си американци, свикнали да изкарват на показ своя патриотизъм посредством малки значки с аме­риканското знаме на реверите. Държаха се така, сякаш не по свой избор се бяха озовали в Европа, а бяха заточени тук против волята си и се съпротивяваха според силите си на несправедливата съдба. Борци за свобода.

От своя страна Кейт отдавна бе решила да се сприятеля­ва с неамериканци, с всички възможни чужденци от цял свят, които можеха да се срещнат в Европа. Някак си обаче се бе появила Джулия. Беше се промъкнала през загражде­нията. Жена с мисия.

Пред тях изникна сервитьор със сребърен поднос, отру­пан с рулца от шунка. Всички поклатиха едновременно гла­ви, отхвърляйки и него, и мезетата му.

Кейт зърна Джулия в съседната стая; беше погълната от снимките на посланика с разни знаменитости, окачени по стените. Потърси с поглед Бил през гората от глави, скупчени около блок-масата и мокрия бюфет. Откри го в най-далечния ъгъл в компанията на хубава жена, която ся­каш му беше сърдита, защото му се караше за нещо с тих глас. Върху лицето на Бил беше изписано лицемерно раз­каяние.

Хубавата жена се казваше Джейн. Беше с елегантна зе­лена рокля, прилепнала по тялото, с дълбоко деколте и го­ли рамене. Работеше нещо в Американския женски клуб, а съпругът ѝ беше втори човек в посолството, каквото и да означаваше това. Породисти американски самец и сам­ка.

Изведнъж на Кейт ѝ светна: Джейн беше жената, на коя­то бе позвънила от Мюнхен, проверявайки номера, който задигна от офиса на Бил. Веднъж ѝ беше ходила на гости, на сутрешно кафе с други съпруги. Именно там се бяха засек­ли със съпругата на посланика.

Кейт се отправи към стаята, където беше Джулия. Няма­ше как да избегне срещата и реши да действа изпреварва­що, да поеме инициативата.

Джулия усети приближаването ѝ или може би я видя, от­разена в стъклото на някоя снимка. Извърна се бавно, кога­то Кейт беше вече на по-малко от метър. Допряха бузите си - първо лявата, после дясната. Дъхът ѝ миришеше на джин. Нямаше как да не го забележи.

- Весела Коледа - каза Джулия.

- Весела и на теб.

- Къде се губиш? Напоследък нещо не те виждам. - Джулия бе оставила на телефона ѝ няколко съобщения, на които Кейт не отговори. След онова, което знаеше, още не бе решила как да се държи с нея.

- Празници, нали разбираш. - Кейт не продължи мисъл­та си, а и Джулия не очакваше обяснение.

И двете усещаха, че естеството на отношенията им не предполага искрен отговор. То допускаше възможност едната да избягва другата, без да се чувства длъжна да ѝ дава сметка. Естеството на отношенията им можеше с ед­накво основание да се опише като взаимна откритост и взаимно лицемерие.

- Приятно ми беше да се запозная с баща ти.

Джулия се усмихна.

- Благодаря. Той ме изненада с това посещение.

- Аха.

- Е, радваш ли се, че ще ходите в Южна Франция? - по­пита Джулия. - Сигурна съм, че ще си изкарате страхотно.

- Хм - каза Кейт. - Всъщност решихме друго.

- Наистина ли? - В тона на Джулия, в насиленото любо­питство, с което повдигна вежди, имаше нещо, което нака­ра Кейт да си каже, че за нея това не е новина.

- Отиваме на ски.

- На ски?! Ти се шегуваш. Ами и ние също!

Последно Кейт бе чувала, че Джулия и Бил ще се върнат у дома за празниците. В Чикаго.

- Къде ще ходите? - попита тя, макар вече да знаеше от­говора.

- Във Френските Алпи. Горна Савоя.

Ама разбира се.

- Вие също ли?

Колкото и да се насилваше да каже нещо подобаващо възторжено, Кейт не можеше да се измъкне от задушаваща­та хватка на параноята. В отговор само кимна.

- Невероятно! -възкликна Джулия. - Непременнотряб­ва да се съберем. Ще караме ски заедно. Бил толкова ще се зарадва...

Кейт успя да се усмихне измъчено.

- Също и Декстър.

- Какво Декстър? - чу се гласът на съпруга ѝ, който се бе приближил неусетно. - Декстър е адски красив? - Той се наведе и целуна Джулия по двете бузи. - И неустоимо сек­си?

Джулия го плесна с длан по гърдите.

- Декстър ще се зарадва, че всички отиваме заедно на ски в Алпите.

Той извърна рязко глава към жена си и очите му про­блеснаха обвинително.

- Знам какво си мислиш - възропта Кейт. - Но не сме се наговаряли. Нищичко не знаех по въпроса. Джулия? Кажи му, моля те!

- Кейт нищо не знаеше по въпроса - потвърди Джулия. - Уверявам те. Двамата с Бил решихме в последната минута. Всъщност преди два дни.

- Лъжете - каза Декстър, колкото огорчен, толкова и за­радван. - Заобиколен съм от лъжливи жени.

Никой не се нахрани като хората. Гостите си вземаха ханки, дъвчеха нещо на крак, но вечеря в истинския смисъл на думата, със сядане на маса в определен час, нямаше, така че вилиците си лежаха недокоснати по масите. Всички се хранеха с пръсти. И най-вече пиеха.

Кейт не си бе дала труда да брои чашите си с вино - пет, може би шест. Пианистът, който в началото подрънкваше популярни джазови пиеси, бе изместен от класически рок парчета на запис, с намален звук, за да не пречат на разгово­рите. В един момент някой усили звука. Хотел „Калифор­ния „Никога не можеш да си отидеш.“

Тя беше застанала в центъра на малката дневна и се по­клащаше леко в ритъма на музиката. През алкохолната мъг­ла като колеблив слънчев лъч проникваше смътно усещане за яснота: всичко беше алтернативна реалност, може би нито един от присъстващите не беше това, за което се пред­ставяше. Също като Кейт, която знаеше единствено че годи­ни наред е играла роля.

А сега ѝ изглеждаше все по-вероятно и Декстър да не е този, който твърдеше, че е. Какво, по дяволите, правеха всички онези материали в офиса му? Какви ги вършеше той там?

Кейт се огледа и откри с поглед Джулия, затисната в ъгъ­ла от един баща от училището, за когото всички си мислеха, че е прикрит хомо. Бил беше изчезнал. Също и хубавата Джейн.

Кейт грабна поредната чаша шампанско от мокрия бю­фет - подредени плътно една до друга, издължените чаши приличаха на обърнати кегли. После с отработено нехай­ство прекоси стаята, като разсеяно докосваше всевъзмож­ните джунджурии по пътя си. Върхът на показалеца ѝ ми­наваше по гладките им студени повърхности: бронз, стък­ло, сребро. Щом излезе в коридора, тя извади мобилния те­лефон от чантичката си и натисна един от клавишите, за да освети дисплея.

- Да - каза Кейт на въображаемия си събеседник. - Всичко наред ли е? - Мъжът в тъмен костюм, застанал на пост до вратата, я изгледа и получи от нея извинителна ус­мивка. - Не, скъпи мой! - възрази тя на нищото. - Изобщо не ме безпокоиш. Казвай, какъв е проблемът?

Целта ѝ бе пазачът да си помисли, че ѝ пречи с присъст­вието си, макар че тъкмо там му беше мястото, плащаха му да охранява коридора дори по време на интимни разговори с „нейния скъпи“. Но човекът я разбра, стисна устни, обър­на се и се отдалечи към кухнята, офиса, сервизните поме­щения или каквото имаше в тази посока, оставяйки дамата на мира. Социално инженерство в действие.

- Разбира се - продължи Кейт със съчувствен и загри­жен глас. - Оздравявай скоро.

Заизкачва се по стълбището; стъпките ѝ заглъхваха по дебелия червен килим. На горния етаж коридорът водеше в две посоки - тъмен в едната, сумрачен в другата. Тя избра тъмнината. Всички врати бяха отворени, но в стаите също не светеше. Бавно и предпазливо Кейт се шмугна в първата стая. Малка спалня. Завесите бяха спуснати, мракът беше почти пълен. Тя се обърна и излезе.

В отдалечения край на сумрачната половина се отвори врата, избликна ярка светлина. Подаде се женски крак с мрежест чорап и високо токче. Кейт се дръпна назад в тъм- ната спалня.

- Стига с тия лъжи! - изсъска жената. - Днес е коледно­то парти, Лу! Трябваше да си тук, да те вземат дяволите! - Разговорът се отдалечи надолу по стълбите.

Кейт излезе в коридора и се прехвърли на следващата стая - по-голяма, с бюро, канапе и ниска масичка. Нещо като работен кабинет. Завесите бяха дръпнати встрани, през прозореца се процеждаше светлина откъм улицата, виждаха се клони, едната стена беше полуосветена, с ясно очертан силует на дърво.

В полуо светената стена се различаваха контурите на врата.

Кейт чу дишане.

Погледна през открехнатата врата, надолу към пода, къ­дето светлината беше най-силна, и различи панталон, за­хвърлен върху мъжки обувки, а по-нагоре прозрачен чорап, изпънат върху вдигнат във въздуха прасец, разтворени бед­ра и тъмно петно, разцепено на две, и нещо дебело и про­блясващо, движещо се енергично напред-назад, и пола, за­претната до хълбоците, над която се белееше разкопчана блуза с подаващо се навън зърно на гърда, и извита назад шия, и разтворена уста, и разширени ноздри, и притворени очи...

- Ооо! - изстена жената.

Мъжът бързо запуши устата ѝ с ръка, после пъхна палец между устните ѝ и жената го захапа, емайлът на белите ѝ зъби проблесна в тъмното.

Краката на Кейт се бяха сраснали с пода.

Жената пак изстена.

Сега клепачите ѝ бяха стиснати, а шията - още по-изви- та назад. Кейт не можеше да откъсне поглед от сцената.

- О, господи!

Тялото на жената се тресеше в конвулсии, главата ѝ се мяташе, лицето ѝ ту потъваше в сянка, ту отново се показ­ваше на слабата светлина. Беше Джейн. А мъжът, разбира се, беше Бил.

Кейт запристъпва назад, към вратата, бързо и безшумно като котка... вече беше почти в коридора... още една крач­ка и...

- По дяволите! - извика Бил.

Кейт зави зад касата на вратата и тръгна с бърза крачка по коридора, точно в момента, когато Джейн каза с дрезгав шепот:

- Какво! -И след секунда:-Какво?

Кейт вече тичаше надолу по стълбището; подметките ѝ се хлъзгаха по килима. Пазачът я изгледа и отвори уста, за да протестира, но така и не се сети какво да каже. Тя профу- ча покрай него и продължи по коридора. Искаше да се скрие в тоалетната, колкото да си поеме дъх. Натисна бравата, но вратата не помръдна. Беше заключена.

В края на коридора имаше една врата с полирана месин­гова пластина наместо брава. Сигурно беше на кухнята. Кейт пристъпи крачка напред и в този миг вратата се от­крехна. Тя замръзна на мястото си.

Пролуката се увеличи, отвътре се чуха мъжки смях и женски кикот, и двата звука - и двата гласа - звучаха позна­то, твърде познато и тогава вратата се разтвори докрай и пръв излезе мъжът, следван от жената.

Декстър. С Джулия.

- Кейт! - възкликна Джулия, бълбукаща от фалшив въз­торг, за да покаже, че не е направила нищо лошо.

Лицето на Декстър пламтеше.

Кейт изпитваше вътрешна потребност да обясни при­съствието си, но другите двама имаха много повече да обяс­няват. Тя се овладя навреме.

- Здравей - каза мъжът ѝ кратко и колебливо, а не напа­дателно.

Кейт поглеждаше ту него, ту нея - ту съпруга си, ту лъж­ливата си приятелка. Не че ѝ идваше съвсем като гръм от ясно небе, но не можеше и да се каже, че го бе очаквала. Поне не от Декстър.

Тримата стояха в коридора и се гледаха, секундите трае­ха цяла вечност. Джулия не каза дума повече, Декстър съ­що. Всеки миг мълчание ги правеше по-виновни и по-ви- новни.

- Какви ги вършите вие двамата? - попита накрая Кейт.

Те се спогледаха, Джулия и Декстър. Джулия отново се изкикоти. Внезапно Кейт си каза, че двамата приличат на брат и сестра, на стари приятели - на всичко друго, но не и на прелюбодейци.

- Ела - каза Декстър, като я хвана за ръката.

Кухнята беше обширна и професионално оборудвана, с голям работен плот, газови печки, аспиратори, рафтове с тенджери и тигани, доста очукани, бутилки с дозатори и всевъзможни съдове.

Джулия отиде до един шкаф, дръпна горното чекмедже и извади нещо.

- Ето, вземи - каза тя.

Кейт се обърка. Тя погледна надолу към предмета, който Джулия държеше в ръцете си, после към лицето ѝ.

Междувременно Декстър бе отишъл в отсрещния край на помещението и от някакъв голям шкаф със стоманени врати, хладилник или фризер, също извади нещо, затвори вратата и се обърна към Кейт.

Кейт поглеждаше ту Джулия, ту Декстър заедно с неща­та, които ѝ подаваха: Джулия лъжица, а Декстър - купичка сладолед.

Но тя не можеше да се отърси от усещането, че ги бе хва­нала в момент, когато бяха намислили нещо скрито, неред­но. Нещо, което нямаше нищо общо със сладоледа, нито с банална изневяра. Нещо съвсем различно.

Днес, 12:41 ч.

Кейт се скита безцелно из улиците на „Сен-Жермен-де- Пре“, потънала в мисли, мъчейки се да разплете смисъла на внезапното си откритие, да намери обяснение за неопро­вержимия факт, на който бе попаднала в албума на випу­ска. Факт, доказващ, че Декстър и жената, която сега се представя за Джулия, не са се запознали преди две години в Люксембург, а преди две десетилетия в колежа.

Сутрешният дъжд е отстъпил място на високи пухкави облаци, между които проблясва ярко слънце; силни пориви на вятъра въртят във въздуха нападалите листа.

Тя преминава през терасата на „Кафе дьо Флор“, където цялото семейство седнаха да отдъхнат преди година, след като бяха записали децата на училище и преди да направят прибързания избор с апартамента. Прочуто заведение, чи­ито бели порцеланови чаши със зелен надпис са негова за­пазена марка. Това е Париж, излязъл сякаш от пътеводите­лите, Париж на Пикасо. И на Кейт.

Тя никога не се е надявала на такъв живот.

Последната ѝ година в Париж беше много по-добра от предишната в Люксембург. А следващата -тя знае това - ще бъде още по-добра, и то много. Кейт харесва новите прия­тели, с които тя и съпругът ѝ са се запознали през последна­та година, и очаква с времето да ѝ станат още по-симпатич- ни. Освен това не се съмнява, че ще срещнат и други хора. Осъзнала е, че обича новите запознанства.

Свива по Рю Аполинер пред жизнерадостните раирани сенници на „Льо Бонапарт“.

Тя обича и тениса. Играе го от година, първо се бе запи­сала на някакъв интензивен курс по два пъти седмично, за да напредне бързо и да се присъедини към майките от учи­лище, които ходеха да играят в Люксембургската градина. Към края на годината беше една от най-добрите в групата. Но вече не е нито толкова млада, нито кой знае колко висо­ка и бърза. Дава си сметка, че никога няма да стане велика тенисистка. Стига ѝ да е добра. И да играе с Декстър.

Сега, откакто Декстър не работи толкова много и не му се налага да пътува където и да било, имат предостатъчно време-и пари,-за да вършат приятни неща заедно, по вся­ко време. Те са вечните туристи, тук, в Париж. Животът им е сбъдната мечта.

Но Кейт не отрича, че все още ѝ се иска нещо повече. Или нещо различно. Тя никога не може да бъде една от онези жени, които са доволни, ако отворят магазинче за детски обувки или бутик за дизайнерски пластмасови аксесоари от Стокхолм и Копенхаген. Едва ли някога ще се отдаде на из­учаване на старите майстори или на писателите екзистен- циалисти. Нито пък ще седне да пише женски романи. Още по-малко се вижда като екскурзовод с английски на разни пенсионери, дошли в Париж, за да видят най-старата пе- карна, магазина с най-много марки сирена или най-голе­мия покрит пазар.

Има толкова много неща, които Кейт няма желание да върши.

И макар животът ѝ да е хубав по всички възможни крите­рии, тя не отрича пред себе си, че ѝ е скучно и отново се чувства отегчена. Не че ѝ е за пръв път, но сега се познава по-добре. Което я кара да си мисли, че проблемът има ед- но-единствено решение. А днес следобед вече съзнава, че това решение е съвсем близо, че е по силите ѝ да го постиг­не благодарение на разкритието, дошло чрез албума на ви­пуска; досеща се и по какъв начин да използва тази инфор­мация.

Кейт не е изненадана, че онази агентка под прикритие я беше измамила. Все пак на един агент това му е работата. Но предателството на съпруга ѝ е съвсем друга история. Тя и за миг не се е съмнявала, че Декстър обича и нея, и децата им. Нито се тревожи за него по принцип. Той е добър човек. Нейният добър мъж. Каквото и да е обяснението за пре­струвките, когато го завари с Джулия, то не може да проме­ни реалността: Декстър е добър, а не лош.

Кейт вече е премислила половин дузина сценарии, от­ричайки ги като неправдоподобни. Сега обаче има нова храна за размисъл - съобщението на Джулия отпреди бро­ени часове: Полковника е мъртъв.

Тя завива покрай скосения ъгъл на улицата, където се на­мира елегантният вход на бистрото „Льо Пти Зенк“ - пре­тенциозен храм на сецесиона; следобедното слънце обли­ва в златно каменните облицовки на сградите по Рю Сен Беноа.

Мястото е красиво, с този изящно скосен ъгъл, с този елегантен завой...

Кейт се спира като закована насред улицата, вперила по­глед право напред. Съзнанието ѝ прави пълен кръг и се връ­ща в изходната точка, към потвърждението, към брилянт- ността на замисъла.

Вече знае точно какво е станало.

20

Кейт нахлупи ниско шапката си, за да се предпази от ле­дения вятър, който се носеше от Монблан над заснежените алпийски хребети, нагънати един зад друг, хребет след хре­бет, чак до Женева, заобикаляйки езерото Леман.

Сладоледът беше правдоподобно обяснение. Бяха пили много, повечето храна по масите в трапезарията беше вече изядена, на хората им бе втръснало от шунка. Накъдето и да се обърнеше човек в тази страна, все сандвичи с шунка се предлагаха. В пекарни и месарници, в супермаркети и бис­тра, по сергиите на пазара и в моловете, в автоматите за за­куски на офис сградите, под стъклени похлупаци във фит­нес салоните, като обяд в самолета - навсякъде все едни и същи противни сандвичи с шунка.

Значи така, Джулия и Декстър се бяха шмугнали в кух­нята, търсейки нещо за хапване, различно от шунка. Доста необмислена постъпка - да навлязат в зоните с ограничен достъп на посолството. Пиянска история. Но напълно правдоподобна.

Стъпките на Кейт я отведоха към „Ле Паки“, близо до железопътната гара. Кварталът беше пълен с араби и се- верноафриканци, с ресторанти, предлагащи кускус, и ма­газинчета за сувенири; закръглени туркини проститутки пушеха цигари във входовете на сгради от неизмазани тухли, мършави мъже с торбести джинси се мотаеха в сен­ките. От тук можеше да се купи пистолет, не ѝ беше за пръв път. Кейт вече беше почти убедена, че ще ѝ трябва оръжие.

Пресече река Рона при Пон дю Монблан и навлезе в парка, който бе пуст и потънал в сняг. От ледения вятър очите ѝ се насълзиха.

Кейт имаше нужда периодично да си напомня, че всъщ­ност не е открила нищо явно нередно в офиса на Декстър. Всичко там можеше да е легитимна част от онова, което той работеше. Тя не разбираше от работата му и никога не се бе опитвана да я разбере. Нямаше представа какво му е нужно, за да я върши.

Но, ей богу, там имаше видеокамера! Как щеше да му обясни, че е влязла тайно в работното му място? И по какъв начин го бе направила?

За радост - или може би не, кой би могъл да каже? - Декстър с нищо не даваше вид, че знае за проникването ѝ. Но ако знаеше и не го показваше, това би могло да означава само едно: той не беше мъжът, когото смяташе за свой съ­пруг.

Кейт се размина на тротоара с някаква жена, която ѝ се стори позната - висока, с тъмна коса и обилно гримирани клепачи. Отначало не се сети откъде я познава, после из­веднъж ѝ светна: беше стюардесата от краткия им полет тази сутрин. Стюардесите на „Люкс Ер“ с техните весели сини шалчета, буквално изсипаха сандвичите си с шунка върху пътниците още преди колелата на самолета да се от­лепят от пистата, сякаш нямаха търпение да приключат с тази тегоба. Всичките полети на „Люкс Ер“ бяха на къси разстояния.

Кейт тръгна по Рю Верден нагоре към билото на хълма; от двете ѝ страни се издигаха средновековни сгради, а тес­ните улички бяха павирани. Зърна парк с алея за разходки, отвъд него още каменни сгради, крепостни стени, арки. Та­зи част от Женева ѝ напомняше за Люксембург, за Арлон, за още куп места.

Във въздуха прехвръкваха снежинки, спускаха се бавно към улицата с два реда импозантни градски къщи от осем­найсети век, с огромни сводести порти, които водеха към вътрешни дворове; три сгради в един и същ стил се притис­каха една към друга като модели, заели поза за еротичен ка­лендар.

Определено не беше изключено Декстър и Джулия да са станали любовници. Биха могли да се срещат в апартамен­та на Джулия в работни дни предиобед, докато Бил вдигаше гири в странния си работен кабинет или майсторски чука­ше Джейн, а Кейт беше на кафе с поредната групичка майки от училището, за да си помрънкат по женски за вечните от­съствия на съпрузите си. В същото време собственият ѝ съ­пруг може би беше на една пряка от дома ѝ в леглото с най- добрата ѝ приятелка.

Или просто се бяха скрили в кухнята, възбудени като тийнейджъри, за да се поцелуват няколко минути?

Може би беше невинен флирт, безобидно развлечение, колкото да си докажат, че са още млади и стават за тия рабо­ти?

Почти всички антикварни магазини по Рю дьо л’Отел дьо Вил бяха затворени; дискретни табели, написани на ръка, съобщаваха, че няма да работят до началото на януа­ри. Тук никой вече не купуваше подаръци. В Щатите беше немислимо някой магазин да бъде затворен два дни преди Коледа.

Ами ако наистина бяха любовници? Дали можеше да ги разбере, да им прости, да се прави, че не забелязва? Дали Декстър още я обичаше? Или беше отегчен, или любопи­тен, или просто му се чукаше чужда жена, или се дължеше на егоизъм, на страх, че и той е смъртен? Или може би беше изпаднал в кризата на средната възраст? Дали го беше пра­вил и преди? Дали не беше непоправим женкар? Дали през всичките години, прекарани заедно, ѝ бе изневерявал? Да не би да се окажеше тотален мръсник, без тя изобщо да го е подозирала? Близо десетилетие?

Може би за всяка изневяра беше нужен шанс. Може би Декстър се бе оставил да бъде прелъстен. Джулия го бе на­ляла с алкохол, бе го предизвиквала, накрая му се бе пред­ложила и той не бе намерил сили да откаже.

След билото на хълма улицата извеждаше до Плас дю Бур-дьо-Фур - широко павирано пространство с неправил­на форма, заобиколено от кафенета, с фонтан по средата. Кейт погледна часовника си - беше 2:58 - и седна на един ратанов стол до газовия калорифер, който разпръсваше около себе си ореол топлина сред океана от зимен мраз. По­ръча си кафе с мляко на сервитьора - смугъл самодоволен красавец.

А може би беше нещо далеч по-зловещо от секс?

В другия край на терасата майка и дъщеря с еднакви кожени шапки пушеха еднакви цигари - тънки като клеч­ки за зъби. Майката галеше миниатюрното кученце в ску­та си, безформено кълбо от бял пух. Дъщерята каза нещо, което Кейт не можа да чуе, защото бяха твърде далеч. Много добре.

Кафето ѝ пристигна със завита във фолио бисквитка, както навсякъде.

Сервитьорът продължи нататък, към майката и дъщеря­та. Те се засмяха на някаква негова шега и той се подпря свойски на облегалките на столовете им, флиртувайки и с двете. Зад гърба си Кейт чу стъпки. Но не се обърна. Мъжът седна на съседната маса; само калориферът го делеше от Кейт - сребриста летяща чиния върху метален прът, изпус­каща синкав пламък.

Сервитьорът се върна. Мъжът си поръча горещо какао. Отвори вестника си, като го подгъна така, че да се вижда заглавието: „Льо Монд“. Беше педант. Облечен бе със сив балтон, червено шалче, прилепнали джинси и остри черни обувки със зелени връзки. Беше гладко избръснат и кожата му лъщеше, сякаш бе намазана с лосион. Декстър никога не успяваше да се избръсне така. Този мъж ѝ напомняше на младежите от Дюпон Съркъл, които с грижите за лицата си обявяваха сексуалната си ориентация.

Кейт постави ръчната си чанта на масата. Извади пъте­водител на Швейцария, небрежно сгъната карта на Женева, химикалка и малък бележник.

Сервитьорът донесе горещото какао на мъжа.

Кейт извади от джоба си фотоапарат, вдигна го нагоре и се наведе към мъжа.

- Excusez-moi - каза тя. - Parlez-vous anglais?

- Да, говоря английски.

- Бихте ли ми направили една снимка?

- С удоволствие. - Мъжът придърпа стола си към ней­ната маса и пое фотоапарата от ръката ѝ.

Кейт се заоглежда наоколо за подходящ фон - фонтан, красиви сгради, заснежена трева. Премести стола си с ня­колко сантиметра. Бутна настрани пътеводителя, уж за да не излезе на снимката. Между страниците му имаше сним­ка.

- На ски ли отивате? - попита мъжът.

- Да. Тръгваме утре сутринта. Ще бъдем една седмица в Авориаз.

Той ѝ каза да мръдне леко вдясно и я снима. Появи се сервитьорът, колкото да ги попита дали всичко е наред, по­сле насочи вниманието си към майката и дъщерята. Може би той беше причината за присъствието на двете жени.

Мъжът се надигна от стола си, наведе се напред и по­стави фотоапарата на Кейт върху пътеводителя. Преди да дръпне ръката си, пръстите му ловко разтвориха страни­ците, измъкнаха снимката и незабелязано я пуснаха в джо­ба на балтона. После вдигна чашата си и отпи глътка горе­що какао.

- Три дни - каза. - Да кажем, четири.

Той постави гигантска монета върху масата; тези швей­царски франкове приличаха повече на дискове за щанги, отколкото на платежно средство. За какво им трябваше дру­га валута наистина? Проклети швейцарци.

- Ще ви намеря.

Бяха се изкачили наполовина, когато заваля сняг. Беше мокър и тежък, колите едва пълзяха, някои бяха спрели встрани от пътя и шофьорите им припряно поставяха вери­ги, коленичили в зърнестата каша. Един след друг се реду­ваха завои на 180 градуса, правите участъци бяха по стоти­на метра, шосето преминаваше покрай вертикални скални стени, ако не се брояха издадените навън канари, хилавите борчета, по чудо пуснали корен в камъка, и тук-там по ня­коя дървена хижа.

До понеделник сутрин беше навалял още близо метър сняг, но през нощта облаците се бяха разсеяли и небето навън розовееше. Прозорецът на дневната им гледаше към центъра на курорта, към детското село, кафенетата и магазините. Когато Кейт влезе боса от спалнята, тя ахна от изгледа. През първите ден и половина Алпите бяха скрити в облаци, мъгли и снежни вихрушки, но сега изглеждаха като на цветна картичка - връх след връх, след връх, бели, сияйни.

Джулия се спусна насреща ѝ от края на пътеката; ските ѝ се плъзгаха без усилие от нейна страна.

- Божичко! - възкликна тя. - И това ако не е велико!

Тя целуна Кейт по бузата. Бил също се приближи, здра­виса се с Декстър и го плесна свойски по рамото.

Снегът беше ослепително бял, видимостта бе идеална във всички посоки, чак до края на света. На север се откроя­ваха четири гънки от планинската верига, зад тях синееше тясна ивица от езерото, после още планини, чак до хоризон­та.

- Хайде! - подкани ги Бил, като се оттласна с щеките си.

- Давай! - извика Декстър, обхванат от внезапен въз­торг, едва ли не героизъм.

А беше толкова уплашен, объркан, стъписан от бурята първия ден, когато влекът ги стоварваше на билото в непро­гледната белота на снежната вихрушка, на две хиляди и седемстотин метра над морското равнище, далеч от гората, без нито едно дърво, под което човек да се скрие, за което да се хване. Нищо не показваше границите на пистите; види­мостта беше двайсет и пет метра, които се изминаваха за една секунда. Още след първото изкачване до върха Декстър бе отказал да кара по билото и тихомълком бе сля­зъл обратно долу, при спокойните писти, които се виеха между дърветата.

- Държа да виждам накъде се движа, по дяволите - бе ѝ казал той.

Докато се спускаше лениво по лесната писта, Кейт раз­мишляваше върху неволно вложения философски смисъл на тези негови думи. Тя също държеше да вижда накъде се движи. Като се питаше дали това изобщо някога щеше да бъде възможно.

И ето, сега бяха отново на билото, но под ослепителното слънце преживяването беше съвсем различно. Кейт свали скиорските очила от челото си и ги намести внимателно върху очите си. Мекият пенокаучук притискаше леко ску­лите и слепоочията ѝ, затваряйки погледа ѝ в розова капсу­ла. La vie еп rose. За миг ѝ се стори, че вижда отново кръвта, изтичаща от главата на Торес, безжизнените му изцъклени очи, че чува бебешкия плач някъде наблизо.

Кейт тръсна глава, за да прогони образа от съзнанието си. Плъзна се със ските до началото на пистата, откъдето започваше стръмният склон; във въздуха се носеха малки вихрушки от ледени кристалчета.

- Аз тръгвам - каза Бил и се изстреля с щеките надолу по склона.

Декстър не изглеждаше особено въодушевен от тази писта, но послушно го последва. После и Джулия.

Кейт остана още малко на върха, изпращайки с поглед тримата, които очакваха да ги последва долу, в бездната.

Кейт се спря край един плавен завой на широката писта. Бяха минали три дни от срещата ѝ с Кайл в Женева и го очак­ваше всеки момент да се появи отнякъде, да се спре до нея и дай каже... какво?

Да ѝ каже, че това, което тези двама агенти на ФБР раз­следват, няма нищо общо с нея и Декстър. Едва ли имаше новина, която би я зарадвала повече от тази, колкото и мал­ко вероятна да беше.

Кейт изчака още няколко секунди, оглеждайки пухкави­те преспи наоколо. Никой не се появи.

Тя се отказа и продължи надолу по склона. Номерирани­те колчета по протежение на пистата отброяваха разстояни­ето до финала, откъдето половин дузина писти водеха до станциите на трите седалкови лифта и няколкото кафета; под яркото слънце бяха наредени стотици шезлонги, на ко­ито се изтягаха хора по пуловери. Някои пушеха и пиеха би­ра - в единайсет сутринта. Декстър и Джулия седяха с раз­копчани скиорски обувки в едно от кафетата.

Кейт откри Бил, двамата се плъзнаха със ските си през тълпата, минаха през бариерата и се подпряха на щеките. Иззад ъгъла се зададе първата седалка, металната греда ги атакува в сгъвките на коленете, краката им се подгънаха и те се стовариха върху нея, по-рязко и болезнено, отколкото бяха очаквали.

Никой друг не се качи с тях. Седалката се изстреля на­пред, после се заиздига стръмно над голите скали, нашаре­ни с плетеница от тъмни нишки като разширени вени.

- Вълнуващо, а? - подхвърли Бил.

Седалката се ориентира хоризонтално, за да премине над тясно дере, издълбано като с длето в склона на планина­та; някъде долу сред заснежените ели се пенеше забързан ручей, коритото му беше осяно с обли камъни, хиляди и хи­ляди, розови и сиви, бели и черни, кафяви и бежови, голе­ми, средни и малки.

- Когато се спускаш бясно надолу, не знаеш какво има на пътя ти.

Седалката им премина над дерето и се заизкачва по следващия скалист склон, покрит с преспи сняг и ледени висулки; навсякъде бяха разхвърляни огромни обли камъ­ни, сякаш великани бяха играли на петанк. Бяха високо над земята - поради особеностите на терена вместо на обичай­ните шест-седем се движеха на петнайсет-двайсет метра от каменния склон.

И тогава седалката забави ход. След което спря.

Висяха на студа, на ледения вятър. От рязкото спиране седалката им се люшна напред, после назад. Третият закон на Нютон в действие - тук, на този планински склон. На­пред, назад, пак напред, пак назад.

Нещо изскърца.

По гръбнака на Кейт премина студена тръпка. Това беше грешка. Не биваше да е тук в този момент, насаме с Бил.

Вятърът се усили и вече виеше, седалката се люлееше във все по-широка дъга, шарнирите скърцаха. Едва ли има по-ужасно усещане за студ от това да си заседнал с открит лифт във ветровит зимен ден. Всичко ти се смръзва.

Кейт погледна нагоре, към скобата, с която седалката бе закрепена за въжето.

- Страшничко, а? - Бил се наведе напред и хвърли бърз поглед надолу. - Ако паднеш от тук, мислиш ли, че ще заги­неш?

Скобата беше захваната за стоманеното въже сякаш с ги­гантски клещи, от мястото си Кейт виждаше шева, при кой­то би могла да се разтвори.

- Как мислиш?

Тя го погледна. Дори през розовите си очила забелязва­ше в него нещо ново, някакво изражение на лицето, което не бе виждала досега. Кораво и безмилостно.

- Страхувала ли си се някога през живота си, Кейт?

Едуардо Торес живееше в апартамент в „Уолдорф-Астория“ - хотела, където отсядат президенти, когато прескачат до Ню Йорк, за да се снимат на трибуната на ООН, в ложата на Метрополитън Опера или на бейзболен мач. Само че То­рес не бе отседнал в президентския апартамент. Не беше президент, макар да си мислеше, че едно президентство би му отивало. И то не само мексиканското. Торес имаше гран­диозни планове за панамериканско наддържавно управле­ние: Съвет на нациите, на който да стане председател. Да бъде най-могъщият човек в западното полукълбо, лидер на половин милиард души, живеещи на юг от Съединените щати.

Но най-напред трябваше да си осигури триумфално за­връщане след неофициалното си изгнание. Когато загуби изборите, той не се призна за победен като достоен поли­тик; вместо това гръмогласно отхвърли изборните резулта­ти и призова към насилие, което предизвика ответно наси­лие. Страхувайки се за живота си, бившият генерал бе при­нуден да напусне къщата си в тузарския квартал „Поланко“ в Мексико Сити и да се премести в Манхатън, където поне не му се налагаше да вдига под тревога цял полк, за да охра­нява ресторанта, в който вечеряше. В Щатите се чувстваше в безопасност и с пет-шест бодигарда.

Торес бе посветил цяла година на търсенето на съюзни­ци и набирането на средства за следващите избори или за преврат, или за какъвто начин измислеше междувременно, за да се върне на власт; беше обсебен до лудост от тази идея. Никой с капка здрав разум в главата не желаеше да има нищо общо с него.

В отчаянието си той затъваше във все по-голяма безиз­ходица, от което изпадаше във все по-дълбоко отчаяние. Порочен кръг.

Междувременно Кейт бе предприела едно пътуване до Южно Мексико, което щеше да се окаже последната задгранична мисия в кариерата ѝ. Провела бе поредица от неособено тайни срещи с местни политици, опитвайки се да привлече на своя страна - или поне да не настрои негатив­но - всеки, който имаше макар и минимален шанс да стане следващият държавен глава. Това включваше генерали, предприемачи, кметове - всякакви хора, разполагащи с ре­сурс рано или късно да стартират своя президентска кампа­ния. Седяла бе в градините на частните резиденции, с бу- генвилии, пълзящи по прясно белосани стени, отпивала бе силното им кафе от пъстри керамични чаши, поднесени на сребърни табли, успяла бе да ги изтърпи с цялата им пуеш- ка надутост.

След което се бе върнала във Вашингтон при своя съ­пруг и шестмесечния си първороден син. Един ден, както си вървеше по улицата, връщайки се в службата от обяд, до бордюра спря лимузина. Шофьорът свали прозореца си.

- Сеньор Торес ще е благодарен, ако му отделите някол­ко минути.

Кейт бързо направи разбор на ситуацията и възможните си реакции. Какъвто и безумец да беше Торес, той не би по­смял да посегне на служител на ЦРУ насред Вашингтон.

- Той е в „Риц“ и ви чака.

Кейт седна на задната седалка и след пет минути влезе в хотелското фоайе, където я пресрещна един бодигард и я насочи към апартамента на Торес.

- В никакъв случай - каза Кейт. - Ако иска да ме види, може да слезе долу в бара.

Сеньор Торес я откри в лоби бара, седна срещу нея, по­ръча си минерална вода и се поинтересува от здравето ѝ - един гратисен период, който продължи точно трийсет се­кунди, преди да се впусне в проповеди. Половин час тя слу­ша мълчаливо тъжната му история, визията му за Мексико и цяла Латинска Америка; не го прекъсна, докато с патос ѝ изложи тотално абсурдните си аргументи защо според него ЦРУ би трябвало да го подкрепи.

През цялото време Кейт се стараеше да излъчва съмне­ние и умерен песимизъм, да не се ангажира по никакъв на­чин и - най-важното - за нищо на света да не се конфронти­ра с него. Тя познаваше Торес от десет години и не желаеше да го дразни, освен ако не се налагаше.

Торес поиска сметката от сервитьора. Каза на Кейт, че на другата сутрин се връща в Ню Йорк, но ще очаква да пого­ворят отново при удобен за нея случай. Тя му отвърна, че трябва да се посъветва с началниците си.

Той кимна бавно, притворил очи, сякаш изразяваше дълбока благодарност. Но не и с думи.

Кейт стана да си ходи.

И тогава Торес посегна към сакото си и извади нещо от горното джобче. Сложи го върху полираната черешова маса, без да обяснява нищо.

Тя погледна надолу. Беше снимка - девет на тринайсет сантиметра, върху гланцова хартия. Наведе се, за да види по-отблизо ясното изображение, очевидно заснето от раз­стояние с мощен телеобектив. Очите ѝ се вдигнаха от сним­ката към мъжа, седнал срещу нея.

Торес гледаше в далечината, сякаш тази мълчалива за­плаха нямаше нищо общо с него. Сякаш беше просто кури­ер, а цялата тази грозна история беше между Кейт и някой друг.

21

Бил караше пред Кейт по стръмната необработена пис­та - от едната ѝ страна имаше гъста гора, от другата скали, а по цялата ѝ дължина стърчаха ограничителни прътове с чер­ни шапчици. Беше писта за напреднали, далеч над способ­ностите на Кейт. Той явно беше решен да я изведе на следва­щото ниво и тя имаше избор: да откаже или да се пребие. Така или иначе, след този опит вече нямаше да е същото.

Стиснала зъби, тя се носеше по пълния с бабуни склон. Двойка луди тийнейджъри профучаха с бясна скорост по­край тях и се загубиха в далечината. Двамата с Бил остана­ха отново сами в мъртвешката тишина на заснежените пла­нини, близо до швейцарско-френскага граница.

Кейт прекоси неравния терен към точката, където скло­нът рязко свършваше и започваше небето. От там се вижда­ха билата на далечните планини, но не и какво имаше под краката ѝ, толкова беше стръмно. С периферното си зрение зърна смразяващ кръвта предупредителен знак: фигура на скиор с разперени ръце и крака, отчаяно размахващ щеки, който падаше в някаква пропаст. Знакът обещаваше сигурна смърт на всеки, дръзнал да премине оттам.

- Добре се справяш! - чу гласа на Бил зад себе си.

Но това не я успокои. Реши да спре, но не спря, продъл­жи да се пързаля надолу, после отново реши да спре и отно­во не спря. Ските я носеха все по-бързо, чуваше свистенето при завоите на Бил зад гърба ѝ, вляво видя пропастта, поне десет метра свободно падане до стърчащите от склона ост­ри камъни, още шест-седем метра до дъното на дерето, ля­вата ѝ ска се плъзна натам, към ръба и въздуха зад него...

Тя рязко зави, кантовете ѝ се врязаха в снега, предната ска вдигна малка вихрушка и Кейт се закова на място.

И тогава разбра, с малко закъснение, че е спряла твърде рязко, без предупреждение. Защото в този миг зад гърба си чу вик...

Усети щеката му, която се опитваше да я събори на земя­та...

Върховете на ските му застъпиха нейните...

Почувства сблъсъка, моментния натиск върху хълбока, рамото и торса си и изведнъж тялото ѝ полетя във въздуха, понесе се към ръба на пропастта, към дългото фатално сво- бодно падане, щеките не бяха в ръцете ѝ, въртяха се като перки, прикрепени с найлоновите си каишки към китките, само едната ѝ ска беше закрепена за обувката, а мозъкът ѝ трескаво се опитваше да си припомни наученото кой знае къде - при скаутите, в тренировъчния лагер, по телевизия­та? - за най-добрата позиция при падане от петнайсет мет­ра върху гола скала...

Кейт се опита да повдигне глава, но не успя. Не можеше да движи шията си, раменете, ръцете. Не виждаше нищо освен някакво бледорозово сияние в почти пълния мрак. Лицето ѝ беше притиснато към сбития зърнест сняг. Студът проникваше през кожата ѝ, представяше си как лицевите мускули замръзват като във фризер, като прясно уловена сьомга в хладилната камера на океански траулер, очите ѝ застинали в орбитите.

Сякаш някаква огромна тежест беше паднала върху гръбнака ѝ и я приковаваше към земята, парализирайки движенията ѝ.

Опита се да раздвижи пръстите на краката си, но не мо­жеше да каже дали е успяла заради проклетите скиорски обувки.

Дишането ѝ се учести.

И тогава сякаш тежестта върху гръбнака ѝ се премести. Тежестта наистина се движеше, най-напред натискът се увеличи, после отслабна и накрая изчезна.

Кейт чу някакъв звук.

Стори ѝ се, че вече можеше да се движи. И наистина, тя се преобърна, претърколи се през рамо, отлепвайки лицето си от снега, малко сняг остана по очилата ѝ, но вече не ги закриваше изцяло, тя отново виждаше очертанията на све­та около себе си и звукът, който бе чула току-що, се повтори - беше човешки глас. През пролуките между снега видя Бил, надвесен над нея, който я питаше дали всичко е наред.

Ами наред си беше.

В планината мракът падаше бързо. Към три слънцето беше слязло ниско над хребета и светлината стана синкава, без сенки.

Кейт се спусна сама до подножието на леката писта - имаше нужда от почивка след агресивното каране с Бил. За­пъти се бързешком към бариерата на високоскоростния седалков лифт; за щастие нямаше други чакащи, щеше да си пътува сама. Но изведнъж до нея се появи още една фигура със ски на краката.

Беше мъж. Кайл. Най-после.

Бариерата се вдигна, двамата се оттласнаха с щеките си и застанаха на червената линия. Седалката се задаваше, ко­гато още един скиор застана на линията, нарушавайки личното им пространство. По дяволите!

Тримата се тръшнаха едновременно върху забавилата скорост седалка. Кайл постави предпазния лост.

- Bonjour - каза той, гласът му едва се чу от стърженето на потеглящата седалка.

Кейт повдигна очилата от лицето си и го погледна. По­сле се обърна на другата страна, за да огледа и другия ски­ор. Широко ухилен, той също я гледаше. Беше Декстър.

- Скъпи! - извика тя. - Как ме издебна само... - Достатъчно силно, за да чуе Кайл.

- Ами да, издебнах те! - отвърна тържествуващо Декстър. - Как беше при теб?

- Супер! - каза тя, като се питаше дали Декстър е чул поздрава на Кайл.

Декстър се беше навел напред и поглеждаше ту Кайл, ту нея.

Сто пъти по дяволите!

- Вие познавате ли се?

Господи - молеше се Кейт, - дано този тип Кайл да не се окаже идиот.

- Не - отвърна Кайл.

- Току-що я поздравихте.

- В планината хората се поздравяват.

Кейт гледаше пред себе си, докато двамата мъже разго­варяха през нея, а седалката ги носеше нагоре към небето.

- Декстър Мур - каза Декстър. - А това е съпругата ми, Кейт.

- Аз съм Кайл. Приятно ми е.

- Тук ли сте отседнали? - попита Декстър. - Или идвате само да карате?

- Дойдох да покарам - отвърна Кайл. - Иначе живея в Женева.

Седалката глухо изтропа и потрепери, бяха минали през стълб.

- Днес караме с още едно семейство американци - каза Декстър. - Наши приятели от Люксембург, където живеем сега.

Кайл не знаеше нито как да продължи този разговор, нито как да го прекъсне. Кейт се питаше как да постъпи. Реши да си мълчи, докато двамата мъже си разменяха ба­налности.

Бил си свали ръкавицата, Кайл също и двамата се здра­висаха.

- Открихме този човек сам в планината. И той е амери­канец - обясни Декстър.

Стояха на билото, под ледения вятър, от едната страна имаше възвишение, пълно с бабуни, от другата - скалист склон, преграден с хлабаво жълто въже, което по никакъв начин не би могло да забави, камо ли да спре човек, решил да се самоубива.

Бил огледа Кайл.

- Ние сме навсякъде.

Кайл се усмихна и едрите му бели зъби блеснаха на по­руменялото от студа лице.

Декстър погледна часовника си.

- Трябва да тръгваме. След няколко минути ще пуснат децата от ски училището. - Той се обърна към Кайл. - Как­во ще кажеш за едно питие след това?

Кайл се поколеба, но не за дълго. Точно толкова, колкото бе нужно на човек, за да си помисли дали да приеме, или да откаже покана от непознати.

- Разбира се - отвърна той. - С удоволствие.

Слънцето беше залязло зад назъбения хребет на югоза­пад и вече се смрачаваше. Петимата американци пресякоха билото в индийска нишка, ските им стържеха по отъпкания заледен сняг, найлоновите им костюми шумоляха, щеките им потракваха в обувките. Кейт усещаше Бил плътно зад себе си и от близостта му по гръбнака ѝ пробягваха ледени тръпки.

Всички мълчаха.

Зад един завой видяха няколкото високи сгради, заоби­калящи детското село и файтоните, които се движеха с учудваща бързина. Всичко бе покрито с прясно навалял сняг и осеяно с ярки електрически лампи - пъстра жизнера­достна сцена на фона на притъмнялата долина, далечните планини и безкрая на тъмносиньото небе.

- Кой е Кайл? - попита Бил.

Кейт вдигна рамене и каза нехайно:

- Човекът от лифта.

- Да, бе - изпръхтя подигравателно Бил. - Колкото аз съм човекът от тенис клуба.

Кейт усети как мозъкът ѝ прегря. Какво намекваше Бил? Тя отвори уста, после я затвори, отново понечи да каже нещо, но нищо не ѝ идваше наум. Каквото и да кажеше в този момент, щеше да прозвучи подозрително. Но не по- малко подозрително щеше да бъде и ако просто си замълче­ше.

- Не разбирам накъде биеш.

Внезапен порив на вятъра вдигна във въздуха ледени кристалчета.

- Е, ще ми кажеш ли?

Бил я изгледа, после се обърна и подкара напред, без да ѝ отговори.

Имаше едно-единствено обяснение: той знаеше. И знае­ше, че тя знае, че той знае.

Кейт се оттласна и го последва. Спуснаха се по склона, взеха завоя, прекосиха платото и скоро се сляха с тълпата в центъра на курорта. Родителите обикаляха детското село, прегръщаха малките скиори или им подаваха „пет“ с разпе­рени пръсти, а някои от дечицата плачеха от облекчение, че най-после виждат мама или татко след един безкраен ужа­сен ден на самота.

Декстър се отправи през портала към детското ски учи­лище, а Джулия и Бил предложиха да отидат до най-близко­то бистро и да запазят голяма маса. Кайл и Кейт останаха сами на главната алея, заобиколени от хилядно множество.

- Няма да ти хареса... - започна Кайл.

Кейт наблюдаваше Декстър, който се наведе и вдигна двете деца в прегръдките си, по едно във всяка ръка. Въпре­ки разстоянието и гората от ръце, крака и щеки тя ясно видя сияещите личица на синовете си. Татко им се беше върнал.

- ... като чуеш кого разследват - довърши той.

Кейт се обърна към него.

- Кого?

- Съпругата.

Кейт си каза, че би трябвало да е изненадана, но не беше. А също и че не е редно да изпитва облекчение, но изпитва­ше. Поне малко. Каквото и да бе направил съпругът ѝ, едва ли беше по-лошо от нейното.

- И за какво го разследват според теб?

Декстър сваляше яркожълтите жилетки на момчетата, с които те изглеждаха като миниатюрни състезатели в ги­гантски слалом.

- За компютърни кражби.

- На какво?

Внезапно до тях изникна Джулия.

- Ей там сме - каза тя. Кейт усети как сърцето ѝ спира. - В бистрото със зелената тента.

Кейт едва я чуваше в глъчката; беше невъзможно Джу­лия да е подслушала разговора им. Или се лъжеше?

Децата се приближаваха, помъкнали ските си като на- ръч дърва пред гърдите, следвани от широко ухиления Декстър. Кейт ги прегърна, опитвайки се безуспешно да от­влече поне за миг мислите си от ужаса, който я бе сковал.

Всички се затътриха през снега и тълпата към Бил, кой­то седеше сам на огромна дървена маса за пикник като из­паднал в немилост директор в края на управителен съвет.

Кейт имаше нужда от още минута насаме с Кайл, дори по-малко - няколко секунди.

Всички се настаниха около масата от грубо рендосани чамови дъски и скоро сервитьорът донесе поръчката им - горещ шоколад с разбита сметана, гигантски халби пенли­ва бира и чинии с ябълков пай.

- Е... - започна Бил. - Кайл беше, нали?

- Точно така, Бил.

- Живееш в Женева, казваш?

- Да.

- Интересен град.

- Не особено.

- Изглеждаш ми познат отнякъде. Не сме ли се среща­ли?

Кейт имаше чувството, че ще се пръсне.

- Мисля, че не.

Бил кимна, но не в знак на съгласие.

- С какво се занимаваш, Кайл?

- Адвокат съм. А сега ме извинете - той се надигна от стола си, - защото понякога дори адвокатите имаме нужда от тоалетна.

Кейт усещаше върху себе си погледа на Бил. Подозрени­ето му към Кайл изпълваше въздуха около масата като не­приятна миризма, която изгаряше ноздрите ѝ. Престори се, че наблюдава хората наоколо - скиори с ярки екипи и каски на главите, деца, замерващи се със снежни топки, лаещи кучета, сервитьорки, понесли над главите си отрупани с халби подноси, старици с кожени палта, тийнейджъри с цигари в устата.

Внезапно тя се оттласна с ръце от масата.

- Извинете ме - каза, избягвайки погледите им.

С периферното си зрение видя как Бил и Джулия се спо­гледаха. Знаеше, че си разменят сигнали, че се съветват без­мълвно дали да не я последват в тоалетната, кой да тръгне след нея и явно ли да го направят или прикрито.

- Ще дойда с теб - каза Джулия.

Естествено.

Кейт се запровира през масите, изчака да премине една шейна, после две пищящи от възторг момиченца; едното се обърна точно когато насреща му летеше снежна топка, коя­то го удари в лицето. От носа му потече кръв, последва жа­лен писклив плач. Едра червена капка падна върху отъпка­ния сняг, после втора, трета; кръвта бликна на тънка струя, образувайки локвичка в краката на детето. Майката дотича, карайки се през рамо на братчето ѝ, което гледаше отстра­ни, видимо доволно от себе си, и притисна кърпичка към кървящия ѝ нос. Червената локвичка се разпростираше встрани като умалено копие на познатото кърваво петно.

След неприятния завършек на извънредната ѝ среща с Торес в хотела му Кейт прекара тежка нощ. Тя се страхуваше от него, в това нямаше съмнение. През цялото време се вър­теше в леглото и обмисляше стратегии и контрастратегии.

Успя да се успокои и да заспи едва в три сутринта, когато взе окончателното решение. Събуди се два часа по-кьсно, ко­гато Джейк изплака; за него денят започваше. Накърми го и поседя с него, вперила поглед в просветляващото небе над оградата, отделяща нейната позанемарена градина от буренясалия, потънал в непроходими шубраци двор на съседите.

Тогава тя още не знаеше, че отново е бременна. Не го бе планирала, но когато научи, не се разстрои; по-скоро се за­радва.

Двайсет и четири часа по-късно Кейт беше във влака за Ню Йорк с билет, закупен без предварителна резервация, платен в брой на касата в Юниън Стейшън, дегизирана с огромни очила без диоптри - зрението ѝ беше перфектно - и руса перука. От Пен Стейшън се отправи пеша през Ман­хатън, на север, после на изток, отбивайки се за минута в едно магазинче за китайски боклуци, колкото да си купи бейзболна шапка с цветовете на „Янкис“, която нахлупи ниско над челото си.

Влезе в „Уолдорф-Астория“ не от Парк Авеню, а през по-малко оживения вход откъм Четирийсет и девета улица. Няколко минути след девет излезе от асансьора. Беше охце рано за камериерките на етажа - повечето гости спяха. Но същевременно беше достатъчно късно за командировани­те, които вече бяха тръгнали по делата си. Девет и нещо - най-тихият момент от деня на който и да било хотелски етаж.

Кейт знаеше, че Торес не прави изключение от мекси­канското отношение към времето. Обикновено закъснява­ше за срещи, понякога с цял час. Освен това никога не прие­маше никого преди десет часа. Кейт винаги се беше чудила как в неговата страна изобщо успяват да свършат някаква работа.

Ето защо очакваше в 9:08 ч. Торес да си е още в стаята.

Не срещна никого по застлания с дебел мокет коридор, ако не се броеше бодигардът пред вратата на Торес - набит намусен мъж в евтин черен костюм, който му беше твърде тесен. Явно А отборът отговаряше за публичните появи на шефа - когато трябваше да го охраняват в някой ресторант или нощен клуб, - докато сутрешната смяна беше от Б отбора. В най-добрия случай.

Като се доближи на метър-два, Кейт се усмихна свенли­во на мъжа и мина покрай него, без да забавя крачка, сякаш се беше запътила към някоя стая по-нататък по коридора, но в същото време ръката ѝ излизаше от джоба на палтото, стиснала за дръжката сгъваемия нож с вече отворено острие, което потъна като в масло в трахеята на мъжа; щом мозъкът му осъзна безнадеждността на положението, очите му се разшириха, ръцете му се опитаха да се вдигнат, но беше късно - тялото му се смъкваше надолу, гърбът му се плъзгаше по стената и тя го прихвана под мишниците, за да не се строполи тежко и да вдигне излишен шум.

Кейт искаше Джулия да мине пред нея. От тоалетната ги деляха броени метри, броени секунди, налагаше се да им­провизира. Направи няколко крачки с накуцване, после се спря.

Набрал ми се е чорапът. Ти върви, аз ще те настигна.

Тя се наведе, избягвайки погледа на Джулия; предчувст­ваше, че ще прочете в него само презрително недоверие.

Ако Бил знаеше за Кейт, то и Джулия знаеше. Освен това и Бил, и Джулия вероятно знаеха кой е Кайл, ако не с точност, то поне приблизително. И сега или щяха да ѝ поискат смет­ка, или нямаше.

Кейт бавеше топката, разкопчавайки бавно ботуша си, очаквайки Джулия да я остави на мира, поне за минута. На­края Джулия се обърна и се отдалечи.

- Шшшт! - прошепна Кейт, сочейки с глава към дамска­та тоалетна. - Тя е вътре. - Хвана Кайл за ръкава и го повле­че по коридора, по-далеч от вратите. - Казвай бързо.

- Смятат, че е откраднал пари.

Погледът ѝ бе привлечен от скиорските очила, които Кайл носеше на шията си; замисли се дали в тях няма скри­ти микрофони, после си каза, че едва ли някой би имал голя­ма полза да я подслушва тъкмо сега.

- Колко?

- Петдесет милиона.

- Какво?! - заекна тя. - Колко?

- Петдесет милиона. Евро.

Тя се наплиска и погледна лицето си, от което капеше вода.

Премълчаното между нея и Декстър надхвърляше спо­собностите на човешкия мозък да обработва информация. То бе нараствало малко по малко с всеки изминал ден от месеци насам, от години, през цялото време, откакто се по­знаваха. Но сега купищата лъжи и тайни се множаха в гео­метрична прогресия.

Как можеше да премълчи това от съпруга си?

От друга страна, как можеше да му го каже? Как щеше да му обясни своите подозрения, постъпките си, хората, с които се бе свързала? Щеше ли да му признае, че е проник­нала с взлом в апартамента на Бил? Щеше ли да му разкаже за Хейдън в Мюнхен и за шофьора агент в Берлин, и за Кайл тук, на тяхната маса, при децата им? Как щеше да му обясни всичко това, без да си признае, че е работила в ЦРУ? Без да отвори бездънната кутия на Пандора?

Беше в капан, в който сама се бе вкарала, при това осъде­на на мълчание.

Това, което следва да се направи, което аз трябва да направя, е да се поставя на мястото на хакера. Как бих по­стъпил, ако се опитвах да проникна в една система?

Полуизлегнат на пейката, загорял, разрошен от вятъра и неособено трезвен, Декстър обясняваше професията си на Кайл.

И така, започвам да ръчкам тук-там, да пробвам, да търся слабите звена. Дали са в архитектурата на системата? В защитната стена? В протоколите за актуализация на софт­уера? Или пък слабото място е в самата работна среда, в достъпа до централния компютър, в бъркотията, която на­става, когато всички се юрнат на обяд? Или може би систе­мата е податлива на социално инженерство? Предвидени ли са достатъчно надеждни процедури за избор и смяна на пароли, за опазването им в тайна?

Кейт погледна към децата, които се бяха нахвърлили върху храната, гребяха гъстата супа като избягали затвор­ници и между две сърбания се тъпчеха с хляб и пържени картофи. Бяха със зачервени бузи и изпръхнали от студа устни. Карираната блуза на сервитьорката беше с дълбоко деколте, което разкриваше едрите ѝ гърди; управителят на заведението беше смешен добродушен шишко. Всички ѝ приличаха на анимационни герои сред приказния декор: древните шейни и дървените щеки, окачени по стените, двуметровата пирамида от празни бутилки, каменната ка­мина с бумтящия огън, масите от груби дебели дъски, керамичните съдове за фондю и купите със задушени картофи.

Декстър бутна настрани чинията си с остатъци от огре- тена и отпи голяма глътка от огромната халба, преди да про­дължи лекцията си:

- Най-добрият хакер не е просто експерт по техниче­ските аспекти на разработването и конфигурацията на ком­пютърните системи, по връзките за пренос на данни, софт­уерните пакети и техните уязвими места. Не. С тези умения той може най-много да бъде добър програмист. Докато до­брият хакер е преди всичко ловък социален инженер, спо­собен безпогрешно да идентифицира и експлоатира най- слабите звена на всяка система, на всяка организация: чо­вешките несъвършенства.

Кайл го слушаше с любопитство.

- А след като съм отгатнал пътя, по който един хакер може да проникне в системата, трябва да помисля и по ка­къв начин се готви да излезе от нея, без да бъде засечен.

Джулия и Бил се спогледаха толкова мимолетно, че Кейт едва ги забеляза.

- Има много начини да те хванат, докато изнасяш нещо отнякъде. Ако не вярвате, питайте обирача на банки, който излежава трийсетгодишна присъда. Проникването в банка­та и задигането на парите са лесната част. Трудното винаги идва, когато се опитваш да се измъкнеш незабелязано.

Кейт си пое дълбоко дъх и внимателно почука на врата­та - две дискретни потропвания, като сервитьор с поръчан румсървис или като загрижена съпруга.

Операции от този вид би следвало в идеалния случай да отнемат по-малко от минута: влизане, реализация и излиза­не, като се разчита главно на изненадата. Ако Кейт бе почу­кала силно и настойчиво на вратата, елементът на изнена­дата отиваше на кино.

Тя броеше секундите - шест, седем, - сдържайки вът­решния си подтик да почука отново, още един начин да по­жертва изненадата. Осем, девет... Дръжката се завъртя, вра­тата се открехна съвсем малко, но Кейт се блъсна с цялата си тежест в нея, отхвърляйки Торес назад.

Той залитна, опитвайки се да запази равновесие, да не падне по гръб, докато мозъкът му регистрираше ужасната новина, че току-що е допуснал фатална грешка. Че по няка­къв каприз на съдбата от всички грешки, които бе правил през изпълнените си с авантюри, предизвикателства и удов­летворение петдесет и седем години, от всичките хора - де­сетки, стотици, хиляди, - които бе успял да раздразни, му се бе паднало тъкмо тази chica да го ликвидира, и то сега. Не биваше да наема онзи фотограф да снима детето ѝ през про­зореца на дневната им във Вашингтон. Не биваше да про­явява онези кадри на майката и детето, докато си четяха книжка на дивана. Не биваше за нищо на света да поставя онази снимка върху масата в лоби бара на хотела. Не бива­ше да отправя завоалирана заплаха за живота ѝ и за живота на най-близките ѝ.

Торес отвори уста да моли за пощада, но тя не му остави възможност.

Още докато тялото му падаше на пода - с два куршума от пистолета със заглушител в гръдния кош и един в глава­та, - тя чу бебешки плач, вдигна глава и видя младата жена, която в този момент влизаше откъм спалнята.