Чужденците

- Кейт!Ехо!

Каролина ѝ маха, докато се приближава усмихната към нея. Поредната чужденка на поредния тесен парижки тро­тоар, този път холандка, майка на дете от училището. Още една жена, която притежава комплект куфари в еднакъв цвят, купени от някой бутик в радиус километър и половина от улицата, където се намират сега - Рю Верньой, на стотина метра от мрачния Пон Роаял, по който се стига до Лувъра.

Каролина започва да говори и от устата ѝ потича река от възторг и възклицания. Тя е емоционална жена, свръхдружелюбна и със светски амбиции, едва ли не патологично контактна, разпращаща покана след покана за всевъзмож­ни събирания сред имигрантската общност на Левия бряг. Холандците, както се е убедила Кейт, са общителен народ.

Тя не слуша внимателно какво ѝ говори Каролина, очите ѝ регистрират движенията на устата, но съдържанието на монолога ѝ убягва; темата май се върти около някакво об­новено кафене на ъгъла с Рю дю Бак и кога ще организират там първата сбирка на майките за новата учебна година, ос­вен това наскоро била пристигнала нова американка от Ню Йорк, та дали Кейт вече се е запознала с нея?

Кейт се усмихва широко и кима на приятелката си, която познава вече от година, виждат се почти всеки ден, а поня­кога и по два-три пъти дневно при гигантската зелена порта на училището, в ресторанта на съседната пряка, в магазин­чето за цигари или за вестници, на детските площадки в околните паркове, в музея „Д'Орсе“, на тенис или кафе или когато пазаруват детски дрешки и червено вино, обувки и дамски чанти, завеси и свещници, разговарят за бавачки и чистачки, за разстоянието между седалките на трансатлан­тическите полети, а също и за комплекти от чанти и куфари в тон.

Кейт може никога повече да не я види и това да се окаже последният им разговор. Такъв е животът в чужда страна - никога не знаеш кога някоя жена, с която се срещате всеки ден, ще изчезне завинаги, ще се превърне във фантом. Не след дълго няма да си спомняш името ѝ, цвета на очите, в кой клас са децата ѝ. Сега не можеш да си представиш, че утре няма да се видите, че самата ти можеш да се окажеш една от онези, които просто ей така изчезват. Но... такъв е животът.

- Ще се видим ли утре?-пита Каролина, като си мисли, че въпросът ѝ е риторичен.

- Да - отговаря Кейт, без да се замисли, но в следващия момент си дава сметка, че е отговорила на съвсем различен въпрос, обвързвайки се с един план, който от близо час се е оформял в съзнанието ѝ.

В този моменття знае, че няма да са ѝ нужни куфарите за уикенда, опаковани и готови за четирийсет и четвърти път, нито зареденото с бензин ауди. Семейството ѝ няма да ходи никъде. Нито тази вечер, нито утре.

За Кейт има друг живот, тук. И тя знае как да го постигне.

22

Пук!

Кейт се извърна, стресната от звука на поредната тапа, изтръгната от Кристина, която беше твърде нетърпелива или може би твърде пияна, за да я избута бавно навън, а вместо това я хващаше и дръпваше с всичка сила, така че пенливата струя избликваше от гърлото, после тя я попива­ше с хавлиена кърпа и забърсваше стените на бутилката, преди да налее - също така припряно и небрежно, разсип­вайки част от шампанското. Из кухнята се въргаляха много празни бутилки.

Тази вечер беше първото им светско събиране след кара­нето на ски и вечерята с тъй нареченото „семейство Маклийн“ преди седмица. Бяха се върнали в Люксембург предишния ден.

Кристина доля тежката кристална чаша на Кейт. Нима тези хора наистина притежаваха дузини кристални чаши за шампанско? Стъклария за хиляди долари? Която се ползва веднъж в годината?

В съседната стая забеляза Джулия. За последен път бе разговаряла с нея на сбогуване пред ресторанта в алпий­ския курорт, когато си размениха фалшиви целувки, а тя си мислеше за децата, изморени и капризни, и за Кайл, който се бе оказал изненадващо приятен за компания, и за нови­ната, че двамата агенти на ФБР подозират съпруга ѝ в при­свояване на близо седемдесет и пет милиона долара.

Кейт все още не бе казала нищо на Декстър.

Най-използваният език на партито беше английският, тук всички го говореха. Но понеже домакините бяха датчани, чуваше се и много датска реч, неразличима за Кейт от шведски или норвежки, много подобна на холандски или немски. Кейт се справяше с романските езици, можеше да общува почти на всички, дори на оскъден португалски, трябваше просто да си върти малко по-различно езика в ус­тата. Но тези северни езици? Пълна мъгла.

Джулия срещна погледа ѝ. Кейт си пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си.

Подобно на други мъже от компанията, Декстър беше по дънки и черна риза; неговата обаче беше единствената пусната над панталона, докато всички останали се бяха препасали с широки кожени колани с тежки токи. Явно особено държаха да изложат на показ гравираните златни или сребърни монограми върху токите. На Декстър никога не би му хрумнало да си купи такъв колан с такава тока, че на всичко отгоре да си натъпче ризата в дънките, за да се изфука с него. Кейт си мислеше, че познава съпруга си: то­ва просто не беше в негов стил. Но дали наистина го позна­ваше?

Тя огледа мъжете наоколо. Банкери с платинени часов­ници и обувки от алигатор, по дизайнерски дънки и копринено-памучни ризи с проблясващи седефени копчета, увле­чени в разговори за ски курорти и планински хижи с всички удобства, каквито мнозина от тях притежаваха, за вилите си в Испания и полетите си в първа класа до Сингапур, за новия модел „Ауди“ и предишното поколение „Ягуар“, за обменния курс на долара спрямо еврото, за данъчни декла­рации и хедж фондове. Всичко опираше до пари - как се изкарват и как се харчат, изяждат, изпиват, обличат, слагат на китката.

За Коледа Декстър ѝ беше подарил часовник - златен, с кожена каишка, семпъл и елегантен. Тя бе видяла цената му на онази витрина на Рю дьо ла Бушри: 2100 евро. Всички съпрузи излизаха на пазар по централните улици два пъти годишно: за Коледа и за рождения ден на жените си. Гледаха едни и същи витрини на едни и същи улици, сравняваха едни и същи цени, които съпругите им вече знаеха наизуст, така че всеки можеше с точност да оцени всяка дамска чан­та: тези от среден размер бяха по 900 евро, а онези с по-големите прегради - по 1390.

Всичките тези жени и майки, всичките бивши адвокатки и учителки, бивши психиатърки и рекламни агентки, сега бяха готвачки и чистачки и излизаха само на пазар и колкото да обядват заедно. Те знаеха кое по тях колко струва - бе­лег за доходите на съпруга им и за готовността му да си пръска парите за нищо. Доказателство за брачна привързаност.

Дали и Декстър не беше станал един от тях, без да го за­бележи? Ако да, все още го криеше. Пък и Кейт му позволя­ваше да го крие. Защото не смяташе, че би имало голяма полза да го подлага на разпит точно в този момент, когато единственото, което знаеше със сигурност, бе, че ФБР го подозира в престъпление. Искаше сама да стигне до исти­ната. За което шансовете ѝ бяха не по-лоши от на когото и да било. Дори по-добри: имаше достъп до компютъра му, до вещите му, до дневното му разписание. Познаваше цяла­та му история. Начина му на мислене.

- Здрасти, Кейт - каза Джулия.

Изражението на лицето ѝ беше непроницаемо. Кейт не можеше да определи на какво равнище на истина, или на измама, се бяха договорили негласно да останат занапред. Честността е въпрос на взаимно съгласие.

Дали Джулия беше наясно, че Кейт знае, че е агент на ФБР? И че знае точно каква е мисията ѝ?

Кейт преглътна гордостта си. Или отвращението си. Или може би защитните си рефлекси. Или неприязънта си.

- Здрасти, Джулия.

Каква пълна, абсолютна самота! Заобиколена от хора, просмукана от неистини, без да е в състояние да каже нико­му нищо. Нито на случайни познати, нито на повече или по-малко близки приятелки, нито дори на единствения чо­век на света, нейния партньор в живота, който беше истин­ски важен за нея. В този момент той се смееше, отметнал безгрижно глава назад, с разчорлена коса и дяволито изра­жение на лицето. Толкова много го обичаше! Дори когато го мразеше.

Кейт си мислеше за съпруга си, за тайните между тях, за отчуждението, което тези тайни пораждаха. Нейните тайни - целият ѝ двойствен живот. Обстоятелството, че го бе шпио­нирала и възнамеряваше и занапред да го прави, огромната стена от лъжи, която ставаше все по-висока с всеки изми­нал ден, с всеки непроведен разговор, с всяко ненаправено признание.

Тя се заизкачва по стълбите. Тихо мина покрай вратата на тяхната спалня, после покрай тази на децата, докато стигна до отдалечената баня. По полиците имаше пластма­сови боклуци в ярки цветове, шишенца шампоан, украсе­ни с неизвестни герои от анимационни филми - френски, немски, може би датски. Няколко тубички паста за зъби в различни степени на деформация, с които бе омацана мив­ката.

Кейт седна на чинията. На отсрещната стена имаше огле­дало в цял ръст, поставено като покана - предизвикателст­во - пред ползващия банята да се любува на собствената си голота. Кейт се гледаше, напълно облечена, с черната си по­ла и черен чорапогащник, черен пуловер, красива огърли­ца, висящи до раменете обици и този нов скъп часовник. Глупави дрънкулки.

Всичко ѝ изглеждаше толкова очевидно: разбира се, че тя можеше да бъде привлечена само от мъж с двойствен живот. Разбира се, че би проявила интерес само към някого, който таи нещо под повърхността, нещо загадъчно и опасно.

Избирайки Декстър, тя се бе постарала да повярва, че всичко това е останало назад, в миналото ѝ - един свят на хора, дефинирани от своето двуличие. От целия ѝ живот, изпълнен с лъжи, тази беше най-голямата: успяла бе да из­лъже себе си.

Декстър беше казал, че най-добрите хакери са онези, ко­ито се възползват от човешкото несъвършенство. Разбира се, Кейт си даваше сметка, че и тя като всеки човек по света си има своите недостатъци. Но никога преди не бе знаела какви са. Сега вече ги знаеше.

Познаваше ли изобщо съпруга си?

Отново, за кой ли път, заплака.

Входната врата изщрака и Декстър вече го нямаше, връ­щаше се на работа за пръв път отпреди Коледа. Беше вече на път към същата онази стая, в която Кейт бе проникнала. Към компютъра, който не бе успяла да стартира, към папки­те, в които се бе ровила. И към видеокамерата, висяща без­мълвно в ъгъла.

Беше първият работен ден след Нова година. Първият ден на обичайни домакински задължения, откакто Кейт бе научила, че съпругът ѝ вероятно е престъпник. Пазаруване, мъкнене на торби, разопаковане, прибиране по шкафове и килери. Зареждане и изпразване на миялната машина. Сор­тиране и сгъване на пране, разделяне по цветове: светло и тъмно, цветно и дюс.

Рано сутринта пътищата бяха покрити с черен лед, по вся­ка павирана повърхност имаше тънък слой невидима запла­ха, навсякъде - по малките улички и скоростните магистрали, по рампите към гаражите - се пързаляха и блъскаха коли. Кейт мислено благодари на съдбата, че живееха в центъра, където ранобудните банкери бяха разтопили с гумите си леда, когато точно в осем седна в аудито и подкара, заобикаляйки първите жертви: поршето, ожулено в каменна стена, ферари- то, което извличаха с паяк от прегръдката на едно дърво.

Декстър беше пристигнал в офиса. Ако първото нещо, което правеше сутрин, бе да провери записите от камерата, той вече знаеше.

Кейт погледна за стотен път дисплея на мобилния си те­лефон, убедена, че е пропуснала обаждане, очаквайки да види сигнал за гласова поща, да чуе оставеното съобщение. „Какво, за бога, си търсила в офиса ми?!“ Но съобщение нямаше. Единственото обаждане беше от Джулия, но Кейт не отговори и след няколко позвънявания Джулия прекъс­на, без да остави съобщение.

Декстър бе тръгнал за работа по-късно от обичайното и вече си беше вкъщи по-рано, отколкото го бе очаквала.

- Утре сутринта пътувам за Лондон - обяви той. - Това ще е последното ми пътуване в близките седмици. По рабо­та имам предвид. Но нали не си забравила, че през уикенда сме в Амстердам?

- Не, разбира се - отвърна Кейт.

Дексгьр бе уредил лично всички подробности по пъту­ването им до Амстердам, защото негов стар приятел - коле­га от началото на кариерата му като дребен служител към интернет доставчик - имаше път натам по работа. Двамата се бяха открили отново през социалните мрежи и бяха ре­шили да се видят след толкова години, и то в Европа.

Това беше първото им семейно пътуване, за което Кейт не бе направила резервациите от къщи. От лаптопа си, кой­то Джулия я бе помолила да ползва за няколко минути пре­ди време, когато уж имаше проблеми с интернета.

Декстър се събуди много преди зазоряване. Кейт остана в леглото, без да мърда, като се взираше в тъмното, докато той си взе душ и се облече, експедитивен както винаги. Ко­гато чу вратата да се затваря зад него, тя стана.

Започна разследването си по тъмно, с компютъра. Влезе в явните им банкови сметки - едната във Вашингтон, друга­та в Люксембург. Американската сметка имаше минимална защита - потребителско име и парола. Но люксембургската изискваше дълго, произволно генерирано потребителско име - поредица от безсмислени букви и цифри - и подобна парола, след което трябваше да се попълни код за достъп, също на произволен принцип, като от Кейт се искаше да по­стави правилните букви и цифри в матрица от полета, напо­добяваща пъзел.

Ако това беше процедурата за 11 819 евро, колкото има­ха в банковата си сметка, тя можеше само да гадае какви предпазни мерки са взети за 50 милиона евро, и то крадени пари. Наизустяването на подобен код би било непосилно за Декстър или за когото и да било. Най-вероятно номерата на сметките му и кодовете за достъп бяха записани някъде. Едва ли ги пазеше в офиса си - административна сграда в центъра на града, заобиколена от всевъзможни правоохра- нителни органи. Офисът можеше да бъде обискиран от по­лиция, сградата затворена, имотът конфискуван.

Сигурно държеше информацията в апартамента им.

Кейт започна да отваря и затваря всеки файл от харддиска, който не беше неин, търсейки сходна информация за други банкови сметки.

Когато след час момчетата се събудиха, тя все още не бе открила нищо. Друго не бе и очаквала. Както ѝ бе казвал сам Декстър, можеше да се проникне във всеки компютър. Но Кейт бе решила да работи методично и търпеливо.

Все някъде щеше да намери това, което търсеше.

Бяха ѝ нужни два часа, за да прерови чекмеджетата на бюрото в работния им кабинет, да прегледа всяко късче хар­тия, да отвори и изтръска всеки плик и всяка папчица, тър­сейки написани на ръка бележки. Обръщаше и оглеждаше от всички страни разпечатки, телефонни сметки, банкови извлечения - всичко, което Декстър би могъл да използва, за да запише кода.

Нищо.

Кейт насочи вниманието си към книгите, които Декстър бе избрал да донесе в Европа - няколко романа, речници, пътеводители, технически помагала. Научи единствено, че съпругът ѝ си пада по цитати от „Конфедерацията на глуп­ците“.

Дойде ред на всевъзможните тетрадки и бележници, пръснати из цялата къща: тънките тефтерчета на момчета­та, дебелите бележници, работните тетрадки за училище, блокчетата за рисуване - последните прегледа, като се опит­ваше да не се разсейва от детските рисунки по тях. Бен беше навлязъл в своя „чорапен“ период на художник портретист, в който всичките му герои по комичен начин приличаха на чорапи.

Чекови книжки от американски банки, разписки от де­позити, фотоалбуми. Паспортите на децата. Чекмеджетата на нощните шкафчета. Аптечката в банята. Джобовете на палтата. Кухненските шкафове.

Нищо.

В десет и половина Декстър се върна от Лондон - изто­щен, сякаш бе отсъствал години, а не едва от сутринта. Два­мата с Кейт размениха по няколко думи - не, полетът не бил лош, да, срещата минала добре, - след което той си легна и подпря на гърдите си дебел том за финансовите пазари.

Все още не бе споменал нищо за видеокамерата в офиса си. Нито каквото и да било друго съществено.

Тя легна до него, взе си списанието и прехвърли няколко страници, като се опитваше да чете, но погледът ѝ се плъз­гаше по редовете.

Скоро Декстър заспа. Кейт продължаваше да разглежда списанието, за да мине още малко време; отгръщаше бавно страниците, взираше се в снимките, докато пред очите ѝ затанцуваха абстрактни цветни петна. Беше лъскаво аме­риканско издание отпреди няколко месеца, пълно с остаре­ли клюки за знаменитости, никого неинтересуващи кул­турни коментари и някакъв безкраен политически анализ, който звучеше така, сякаш се отнасяше за непозната дър­жава, или по-скоро за друга планета. Някога тя бе живяла на тази планета, но от написаното не можеше да я разпоз­нае.

Кейт изчака още пет минути, докато Декстър захърка. После полека стана от леглото.

Без да пали лампите, слезе на пръсти долу. Взе портфей­ла му и се заключи в банята. Извади всичко: кредитни кар­ти, документи за самоличност, разписки от плащания, все­възможни банкноти от най-различни валути.

Разгледа всяка хартийка. Нищо.

Отиде в кухнята, взе една хавлиена кърпа и уви в нея мобилния телефон на Декстър, за да не изписука, когато го изключи от зарядното. Върна се в банята и седна на тоалет­ната, като започна да превърта телефонния указател, архи­ва с текстови съобщения, списъка на входящи и изходящи повиквания, календара за срещи - всяко приложение, което позволяваше вкарването на текст, и по-конкретно на поре­дица от букви и цифри.

Откри някои неща. Например, че през целия ден, прекаран в Лондон, Декстър не бе провел нито един телефонен разговор. От списъка на разговорите през последните шей­сет дни откри и нещо друго: че по време на командировките си Декстър не бе говорил от този телефон с когото и да било освен с нея.

Тя затвори телефона, размишлявайки върху странния факт, че при толкова пътувания в чужбина не му се бе нало­жило да проведе и един разговор. Нито със секретарки за потвърждаване на срещи, нито с оператори за повикване на такси до или от летището, нито с ресторанти за резервиране на маса. Никакви уговаряния на подробности преди срещи­те, никакви уточняващи въпроси след тях.

Това не ѝ се струваше правдоподобно. По-скоро беше невъзможно.

Декстър или не беше пътувал никъде, или имаше и друг телефон.

Когато навремето Кейт си мислеше какво не би искала да прави никога, например да разследва собствения си съ­пруг, си бе представяла тъкмо тази картина: как се прокрад­ва през тъмните стаи на собствения си дом и рови в нещата му, докато той спи.

Ето защо още тогава тя си беше обещала, че след като веднъж се оженят, никога повече няма да го разследва. Тя не го желаеше, не желаеше да изпитва това усещане.

Но ето че сега влизаше в банята с куфарчето му, заключ­вайки вратата след себе си. Пребърка вътрешните джобове, дръпна всеки цип, разкопча всяко копче, без да очаква да открие нещо съществено, докато изведнъж... какво беше това?... някакво шнурче на дъното?

Пулсът ѝ се ускори. Подръпна го, внезапно изпълнена с надежда. Беше закачено за твърд пластмасов панел, а под панела - ето го и него: двойното дъно. И вътре имаше теле­фон. Парче пластмаса и метал, което не бе виждала досега.

Тя гледаше втренчено това първо неопровержимо дока­зателство: входа към заешката дупка, от която можеше ни­кога да не излезе. Помисли си дали просто да не върне теле­фона обратно в малката му преградка и да отнесе куфарчето в коридора, откъдето го бе взела. Или пък да се качи на гор­ния етаж, да разтърси съпруга си... Какво, по дяволите, става тук, Декстър?!

Не направи нито едното, нито другото. Вместо това на­тисна копчето и включи телефона. Дисплеят премигна и светна в небесносиньо, появиха се иконите за различните приложения, индикаторът за силата на сигнала. Тя натисна иконата за последни повиквания и се загледа в списъка, до­като стените на заешката дупка я обгръщаха отвсякъде и тя пропадаше все по-надолу и по-надолу, превъртайки списъ­ка с разговорите.

Марлена, вчера в 9:18 ч.

Марлена, предишния ден в 19:04 ч.

Лондонски номер, код 44 за Великобритания, 20 за Лон­дон, незапаметен в телефонния указател, в 16:32 ч. същия ден.

Марлена по-предния ден, както и в понеделник вечерта.

Кейт отвори указателя. Вътре имаше само две имена. Марлена, също с лондонски номер. И Нико, с непознат код. Кейт запамети и двата.

Марлена и Нико. Кои, по дяволите, бяха те?!

Декстър се събуди късно. Закуси с Джейк и Бен и се качи на горния етаж да си вземе душ и да се избръсне едва след като децата тръгнаха за училище. От непоправим работохолик през последните четири месеца внезапно бе станал ле­нив.

Когато Кейт се върна от училището, Декстър вече беше излязъл. Сигурно бе отишъл в загадъчния си офис, при ви­деокамерата, която я бе записала. При тайния си телефон, при непознатите си контакти, при петдесетте си открадна­ти милиона. При другата половина от двойствения си жи­вот.

Кейт едва дишаше.

Отново се залови за работа. Отиде в мазето и се зарови в американските електроуреди, които не работеха в Европа.

Провери задния капак на стария телевизор, бръкна в абажу­рите на настолните лампи, в гнездата на тостера, във филтъ­ра на кафе машината. Прерови кашона с кухненските съдо­ве, с единичните стъклени чаши, с ненужните китайски пор­целанови купички, които си бяха купили просто защото им бяха привлекли погледа.

Огледа летните гуми за колата. Велосипедната помпа. Куфарите, етикетите по тях.

Сред всички тези неизползвани и неизползваеми вехто­рии имаше един кашон с дрехи, с надпис „КЕЙТ, ДЕЛОВО ОБЛЕКЛО“ - тъмни вълнени костюми, колосани бели блузи със захабени яки. Целият ѝ някогашен живот, опакован и захвърлен в мазето.

Отиде до пекарната и си поръча сандвич с шунка. Дока­то чакаше да ѝ го направят, се замисли по какъв начин би могла да научи кои са тези Марлена и Нико, без да им звъни. Едно позвъняване винаги оставяше следи, които можеха впоследствие да отведат обратно до нея.

И ако Декстър не беше проверил лично видеозаписа, то кой? За какво беше поставена онази камера там?

Тя отвори и претършува чекмеджетата, в които той дър­жеше бельото и чорапите си, шкафа с тениските; джобовете на панталоните му, на саката и палтата; вътрешните шевове на коланите му, хастара на вратовръзките. Бръкна във всич­ките му обувки, надигна стелките, провери токовете за ку­хини.

Отиде да вземе децата от училище, купи им сладкиши и ги настани пред телевизора да гледат анимационни филм­чета на френски език.

Седнала на дивана до тях, продължи с обложките на компактдисковете, фотоалбумите, гърбовете на снимките.

- Мамо? - обади се Джейк. - Гладен съм.

Беше забравила да нахрани децата си.

Кейт не усети кога Декстър се прибра от работа. Аспира­торът в кухнята бучеше и тя тъкмо приготвяше панирано пиле.

- Здрасти.

Тя подскочи, дясната ѝ ръка още стискаше дръжката на тигана, из кухнята се разлетяха парчета пиле, нагорещени­ят метал се долепи до голата ѝ лява ръка, оставяйки червена резка. Изпусна тигана върху керамичния котлон и изпищя от болка.

- О, боже! - Декстър дотича при нея, но застана безпо­мощно, не знаейки какво да прави.

С два скока Кейт отиде до мивката, пусна студена вода и постави ръката си под струята.

- Извинявай! - казатя.-Извинявай.

За няколко секунди бе забравила за видеокамерата, за парите, за Марлена и Нико. Но изведнъж отново се сети.

Декстър постави ръка на рамото ѝ.

- Съжалявам - каза той, като коленичи и засъбира пар­четата от пода, за да ги хвърли в кофата за боклук. После събра онези, които се бяха разпилели по плота, и ги пусна обратно в тигана. - Това още става за ядене, нали?

Тя кимна.

- Да донеса ли аптечката?

Петсантиметровата червена резка изпъкваше върху бя­лата кожа от вътрешната страна на ръката ѝ. Тя продължа­ваше да я държи под ледената струя.

- Да. Благодаря.

Погледна съпруга си. В очите му прочете тревога. Той никога досега не се бе изгарял при готвене. Защото почти никога не готвеше. Затова не му се бе случвало да се набучи на ножа за обезкостяване, да си смъкне кожата на палеца, белейки картоф, да се изгори с вряла вода или да се опръска с кипящо олио.

За сметка на това беше откраднал петдесет милиона евро.

Вечерята започна и свърши. Родителите почетоха малко книжки на децата, после всеки почете за себе си, после Дек­стър заспа, без да спомене каквото и да било за някакъв видеозапис.

Тя лежеше до него в тъмното и не можеше да мигне.

Марлена и Нико.

- Ами Декстър? - попита Клеър; с Кейт чакаха пред училището да стане три.

- Моля? - Кейт беше изцяло погълната в натрапчивите си мисли.

Не бе открила нищо повече: никакви банкови сметки, никакви следи, които да показват кои са Марлена и Нико, никаква информация за откраднати петдесет милиона евро където и да било по света. Освен това днес надвечер щяха да пътуват за Амстердам, а Кейт още не бе започнала да съ­бира багажа. Декстър щеше да се върне към четири и поло­вина, нетърпелив да тръгнат на път. Нямаше никакво вре­ме.

- Казах, че Себастиан за нищо не става в домакинската работа. А Декстър как е, справя ли се?

- Не - каза Кейт. - И той за нищо не става. В домакин­ството, имам предвид.

- Ти ли сглобяваш боклуците от ИКЕА? - попита Клеър.

Веднъж на Кейт ѝ се бе наложило да сглоби скрин с чек­меджета от 388 отделни части.

- Да - призна си с неохота тя. Скринът ѝ бе отнел четири часа.

- На Себастиан трябва да му се молиш, за да благоволи - каза Клеър.

- И Паоло е същият-рече София.

- За Хенрик да не говорим - обади се Кристина и добави шепнешком: - Трябва да му правя свирки, за да смени една електрическа крушка.

Кейт знаеше, че Кристина се шегува за свирките. Но може би не беше зле да пробва, понеже Декстър не пипва­ше...

Все пак веднъж се бе захванал с дребен ремонт, сети се тя. При това, без да го моли. Само веднъж. Един-единствен път.

Тя изсипа бельото и чорапите на кревата, постави до тях сгънатите ризки и панталони, натрупа на купчина пулове­рите и суичърите.

После нападна скрина в детската стая с електрическата отвертка - бзззът-бзззът!, - разхлаби винтовете на дюбе­лите, свали предния панел на първото чекмедже, извади страничните дъски, измъкна шперплатовото дъно, отлепи фалшивия фурнир. Беше същият онзи купен от ИКЕА скрин, който Декстър най-неочаквано се бе захванал да ре­монтира, без тя да го моли и без каквато и да било видима нужда. Преди колко време? Месец? Два? И тя не помнеше вече.

Когато от скрина остана само рамката, тя я обърна на­опаки, наведе се над основата - правоъгълник от чамови дъски, широки десет сантиметра - и започна да я разглобя­ва, отделяйки дъските една от друга.

Нищо. Тя не вярваше на очите си. Беше сигурна, може­ше да се закълне, че тук някъде е скривалището.

Разгледа краищата на дъските, надникна във всяка от дупките за дюбелите - първата, втората...

Въздъхна.

В основата на единия от краката ѝ се стори, че вижда - наистина ли виждаше? - нещо като цепка, като вдлъбнати­на в дървото, която не бе забелязала преди, когато сглобява­ше скрина. Опита се да бръкне с показалец, но не влизаше; пробва с кутре, също не влезе; накрая грабна отвертката и заръчка с нея, като я въртеше и извиваше, притискаше и дърпаше.

На килима изпадна нещо. Беше листче хартия, сгънато на стегнат правоъгълник.

Лежеше на пода и я чакаше да го вдигне.

И тя го вдигна, това сгънато листче, и го разтвори. Беше колкото обвивка от дъвка, изписано с безсмислени на вид поредици от букви и цифри.

23

Часовникът ѝ - нейният скъп коледен подарък - показ­ваше 15:51. Кейт се огледа сред опустошенията в детската стая - разхвърляните дрехи, парчетата от разглобения скрин, пръснатите по пода инструменти.

Декстър щеше да се прибере след четирийсет минути, готов да подкара колата по дългия път за Холандия.

Кейт взе листчето и го постави разгънато на пода. Извади телефона от джоба си и го засне. Разгледа внимателно сним­ката, за да се убеди, че всичко се чете. После сгъна листчето и внимателно го пъхна обратно във вдлъбнатината.

Грабна отвертката и започна да сглобява по памет скри­на. Беше сглобила вече толкова мебели от ИКЕА, че не ѝ беше нужно упътване. Можеше с вързани очи да напасне елементите, да вкара дюбелите, да завие винтовете, да по­стави всичко на място.

В 16:02 ч. Джейк се появи на вратата.

- Мамо? - каза той. - Какво правиш?

- Нищо, миличък.

- Мамо! Филмчето за Спондж Боб свърши.

Бзззът-бзззът!

- Не почна ли друго?

- Да, ама не ми харесва.

Бзззът-бзззът!

- Нищо не мога да направя по въпроса, миличък.

- Можеш да смениш канала.

- По дяволите, Джейк! - кресна тя; детето подскочи от ужас. - Не виждаш ли, че имам работа? Остави ме да си я върша!

Джейк заплака и се оттегли покрусен. Кейт се почувства ужасно, но наред с това беше на ръба на паниката.

До 16:13 ч. рамката на скрина беше напълно сглобена.

Тя въздъхна с известно облекчение. Колко можеха да ѝ отнемат чекмеджетата? Захвана се с първото, като си заси­чаше време. Оказа се по-сложно, отколкото бе очаквала, та минаха цели четири минути, преди да го сглоби. Скринът имаше шест чекмеджета.

Кейт се разбърза. Второто чекмедже беше по-лесно - никъде не се обърка, - но броят на дюбелите и винтовете си беше все същият. Сглоби го за три минути, но тъй или иначе нямаше да ѝ стигне времето.

- Мамо? - Този път беше Бен.

- Да. - Тя дори не обърна глава.

- Това е шкафът на татко.

- Така е - отвърна тя. - Татко го оправи предишния път.

- Лошо ли го оправи? Затова ли го оправяш отново?

Ооох! Как сега да му обясни?

- Не - отвърна тя. - Просто отново се е счупил.

Това си беше проблем. Напълно неочакван. Тя стана и отиде при детето.

- Само не казвай на татко, разбрахме ли се?

- Защо?

- Ще му стане мъчно.

- Защото се е изложил?

Именно, каза си тя наум. Изложи се, и още как.

- Точно така - каза тя на глас.

- О!

- Нека го запазим в тайна. Става ли? - Чувстваше се ужасно. Караше детето си да лъже, и то собствения си баща.

- Става! - отвърна възторжено Бен. Той обичаше тайни­те и си тръгна доволен.

Третото чекмедже ѝ отне две минути, но толкова бе от­делила и за разговора с Бен. Часът беше 16:27.

Тя се огледа отчаяно. Разбира се, Декстър щеше да за­къснее. Той винаги закъсняваше. Освен когато имаха се­мейно пътуване.

Просто нямаше как да свърши навреме. Вдигна предния панел на едно чекмедже и го нахлузи върху страничните дъски с дъното, без задна дъска, без дюбели и винтове. Ня­как си успя да скрепи паянтовата конструкция и внимател­но, полека-лека, като я придържаше с ръце, я вкара в рамка­та... но като си дръпна ръката, предната дъска падна и из- трака на пода.

- Татко! - чу се глас отдолу

Кейт вдигна предницата на чекмеджето. Нахлузи я от­ново върху страничните дъски, удари я с юмрук и този път тя се закрепи.

- Здрасти! - извика ѝ Декстър от подножието на стълби­щето.

- Здравей! - отвърна тя.

После грабна следващото чекмедже и - шат-фрас! - повтори същата операция. Чуваше ги как си говорят долу, баща и синове, но не и какво си казват. Сякаш използваха някакъв таен език, който само те си разбираха.

Шат-фрас! - следващото чекмедже си отиде на място­то.

Чу стъпките му по каменното стълбище.

Оставаше още едно чекмедже. Нямаше да успее, не ѝ оставаше време дори да събере парчетата. С дясната си ръ­ка вдигна последния преден панел, на най-долното чекме­дже, а с лявата придърпа към себе си голяма пластмасова кофа, пълна с блокчета лего. Постави панела на мястото му и го подпря с кофата, за да не падне.

- Готови ли сме? - извика Декстър, този път от горната площадка на стълбището; всеки миг щеше да се подаде из­зад ъгъла.

Тя обгърна с поглед остатъчния безпорядък - разпиле­ните наоколо дрехи, кутията с инструменти, по дяволите! Грабна оранжевото одеяло от леглото на Джейк и го метна върху кутията точно в мига, когато Декстър се появи в рам­ката на вратата.

- Готови ли сме? - повтори той, като се оглеждаше на­около. - Ама какво става тук?

Кейт отметна кичур коса от челото си и го затъкна зад ухото.

- Сортирах дрехите им. Има много, които са им умале­ли. Трябва да ги изхвърлим.

Погледът му се спря върху скрина, който не опираше плътно в стената.

- Хм...

- Извинявай, увлякла съм се.

Кейт прекоси стаята, искаше да е колкото се може по-да- лече от този скрин, от нескопосния си опит да прикрие по­раженията. Вдигна от пода пътната чанта, която бе донесла в стаята им тази сутрин - защо не бе опаковала нещата още тогава?, - и я занесе до леглото.

- Само минутка - каза тя. - Ти готов ли си с твоя багаж?

- Да - отвърна той. - Още от сутринта. А ти?

Тя поклати глава.

- Е, добре - каза той, като вдигна чантата. - Аз ще опа­ковам нещата на момчетата.

Езикът ѝ беше залепнал за гърлото.

- Къде са купчините с умалелите дрешки?

- Аз... ъъъ... няма ги вече.

- А, така ли? - Той повдигна вежди. - Какво направи с тях? - Подозираше ли я? Или просто беше любопитен?

- Сложих ги в... ъъъ, в... кофата за текстилни отпадъци. Долу в мазето.

- Ама тя и за дрехи ли е? Аз пък си мислех, че е за стари кърпи, чаршафи... такива неща.

- И за дрехи - отвърна бързо тя. - Сортират ги на място, в депото за вторични суровини.

Можеше и да е вярно, кой знае?

- Хм. Е, добре тогава. - Той сложи ръка на рамото ѝ. - Върви да си опаковаш багажа.

Как да отклони предложението му? Да го прати на дол­ния етаж, за да наглежда децата? Можеше ли да измисли някаква нова лъжа, за да не го оставя сам в стаята? Не.

А искаше ли той да остане сам в тази стая? Дали изоб­що си даваше сметка какво става?

- Благодаря - каза Кейт. - Съжалявам, че се забавих.

Тя се обърна, излезе в коридора и се спря, напрягайки слух, за да го чуе какво прави в стаята. От там долитаха едва доловими звуци - дишане, шумолене на дрехи. Нищо, кое­то да прилича на преместване на пластмасова кофа или из- тракване на дъска от скрин върху пода.

Кейт засъбира колкото можеше по-бързо нещата си за пътуването. Отиваха до Амстердам само за два дни, за че- тирийсет и осем часа. Както преди до Страсбург, Брюж, Кьолн. Имаше вече достатъчно опит с такива кратки пъту­вания и опаковаше багажа си по инстинкт - само най-необ­ходимото, без нищо излишно. Едно двудневно пътуване не биваше да е кой знае колко различно от две целодневни из­лизания.

Тя нарами купчината с нещата си и я помъкна обратно към детската стая, подтичвайки притеснено по коридора...

Декстър беше застанал по средата на стаята и сгъваше оранжевото одеяло на Джейк.

Отдолу зееше отворената кутия за инструменти. От­страни до нея се въргаляше електрическата отвертка.

Докато сгъваше одеялото, Декстър я изгледа втренчено. Не каза нищо.

Тя отиде до леглото на Бен, където лежеше пътната чан­та, пълна с дрехите на децата. Напъха и своите при тях и дръпна ципа.

Декстър сложи сгънатото одеяло върху леглото и излезе, без да каже дума.

Кейт хвърли поглед към скрина. Предният панел на до- лното чекмедже се бе открехнал с няколко градуса. Пласт­масовата кофа все още го подпираше и той не беше паднал на пода, но от пръв поглед се виждаше, че не се крепи на нищо. И че ако някой дръпнеше кофата, щеше да изпадне. Виждаше се, че нещо не е наред.

Дали Декстър бе погледнал натам?

Каналите на Амстердам проблясваха в студената нощ с безброй светлини от улични лампи, ресторанти, барове, къ­щи. Щорите на всички прозорци в частните домове бяха вдигнати, завесите дръпнати встрани, хората си седяха в дневните и трапезариите, четяха си вестниците или си пий­ваха вино, вечеряха или гледаха телевизия, без да се крият от съседи и случайни минувачи, от света.

Декстър откри място за паркиране в близост до хотела, на един от каналите, и бавно плъзна колата с муцуната на­пред, сантиметър по сантиметър, защото между павирана­та улица и триметровата пропаст нямаше преграда. Плати си за паркинг мястото - 45 евро за 24 часа - и постави от вътрешната страна на прозореца талона, издаден от колон­ката. Само допреди няколко месеца не знаеше как става то­ва. Но сега тези полезни умения му се бяха превърнали във втора природа: разгадаването на инструкции на непознати езици, натискането на копчета, прокарването на кредитна­та карта през процепа, пазенето на картонения билет в портфейла, за да бъде вкаран повторно в апарата за таксува­не, или пък поставянето на това хвърчащо листче върху таблото зад предното стъкло, за да го духне течението при внезапно отваряне на вратата.

Декстър беше станал много по-оправен отпреди. Знае­ше как се паркира.

Минаха по моста и поеха бавно покрай канала; от двете страни се издигаха достолепни стари къщи от червени тух­ли с огромни светещи прозорци и входни врати, боядисани с един и същ тъмнозелен, почти черен лак. За стотен път Кейт репетираше наум въображаемия разговор помежду им: Декстър - щеше да му каже, -Джулия и Бил са от ФБР, работят за Интерпол. Мислят, че си откраднал петдесет милиона евро. Знам, че имаш тайна банкова сметка, и съм склонна да вярвам, че наистина си го направил. Но за мен сега най-важното е да действаме така, че да не те хва­нат.

Декстър щеше да я попита: А ти откъде знаеш за банко­вата сметка?

И тогава Кейт щеше да му разкаже как е разглобила скрина и е открила листчето.

Значи изведнъж, просто така, ти хрумна да ме шпио­нираш?

От този момент на разговора въображението ѝ изневеря­ваше. Това беше въпросът, за който нямаше отговор, постъпката, която по никакъв начин не можеше да обясни. Не беше точно така, щеше да отговори тя. И после? Какви щяха да бъдат следващите ѝ думи? Не се сещаше какво да му каже, което да не доведе неумолимо до самопризнание­то: Аз съм работила петнайсет години в ЦРУ.

За пореден път - стотен, хиляден, кой можеше да каже? - тя смени мислено темата. Беше ѝ студено на тази ветровита амстердамска улица, освен това беше и гладна.

- Какво ще кажеш да влезем тук?

Декстър беше застанал пред вратата на един ресторант с дървена ламперия, маси без покривки, големи мътни огле­дала, дебели рафтове, отрупани с бутилки - всичко вътре беше някак грубовато, недодялано, но уютно и приветливо.

Оберкелнерът ги отведе до последната свободна маса в основния салон, останалите бяха заети от жизнерадостни компании и влюбени двойки - беше петък вечер. Всяко яс­тие в менюто изглеждаше примамливо, всички специали­тети, които сервитьорката им описа, звучаха страшно апе­титно. Освен това бяха примрели от глад. Трябваше да хап­нат нещо по пътя, но се сетиха, когато вече беше късно - бензиностанциите и крайпътните мотели бяха останали назад, в покрайнините на града.

Бяха залъгали децата с десертни блокчета. Жабката на колата беше пълна с такива.

Сервитьорката им донесе бирите и безалкохолните на­питки, кафяви и оранжеви в тежките чаши, които стовари сърцато върху дървената маса. Както обикновено, децата си носеха книжки за оцветяване и се захванаха за работа. Възрастните знаеха как се паркира в непознати градове; де­цата - как да се забавляват в ресторанти, далеч от къщи.

- Какво правеше с инструментите от кутията?

Ей така, изневиделица. Когато най-малко го очакваше, четири часа след случката.

Кейт не отговори; мозъкът ѝ работеше на пълни обороти.

Декстър не допълни, не поясни, нито повтори въпроса си, отказвайки ѝ повече отсрочка.

Тя не помнеше лъжата, която си бе приготвила преди за един непроведен разговор.

- Ами, ъъъ ... нещо прозорецът...

Забеляза, че Бен слушаше внимателно. Трудно бе да се каже дали според него това е забавно или сериозно; дали щеше да я изпорти пред баща си или не.

- Трябваше да оправя щората на прозореца. - Тя взе мигновено решение. - Момчета! Хайде да се мием!

- Аз ще ги заведа - каза Декстър. - Хайде, Бен! Джейк!

Декстър се надигна, хвана момчетата за малките ръ­чички и ги поведе към тоалетната. Някъде по средата на разстоянието Бен се обърна, погледна майка си и ѝ се усмихна дяволито.

Понеже Декстър бе предложил Амстердам, за да се види с приятел - идеята беше изцяло негова, - той бе избрал хо­тела и лично бе направил резервациите. Хотелът изглежда­ше по-скъп от обичайното. Четири звезди, но клонеше по- скоро към пет, отколкото към три.

Докато Декстър ги регистрираше нарецепцията, Кейт и децата останаха да чакат във фоайето върху едно плюшено канапе с резбовани дървени части; стените бяха с коприне­ни тапети и гипсови орнаменти, които продължаваха наго­ре по високия пет метра таван.

- Бен? - прошепна Кейт. - Каза ли на татко какво пра­вех?

- Кога?

- Горе. В стаята ти.

- Кога да му кажа?

- Докато бяхте в тоалетната, в ресторанта. Или изобщо. Каза ли му какво правех в стаята ти?

Бен погледна към по-голямото си братче, сякаш търсе­ше обяснение или подкрепа. Но Джейк си беше гушнал ме­чето и смучеше палец, почти заспал. Помощ нямаше.

- За шкафа, дето татко не го беше оправил добре? - по­пита Бен.

- Точно така - отвърна Кейт. - Е, каза ли му?

Декстър се обърна за миг, погледна Бен, усмихна му се и отново насочи вниманието си към рецепциониста.

- He - отвърна Бен, също усмихнат.

- Бен! Истината ли ми казваш?

- Да, мамо. - Все така усмихнат.

- А тогава защо се усмихваш така, миличък?

- Не знам...

Децата заспаха моментално върху разтегнатия диван, обърнати едно към друго, гушнали помежду си мечето.

Кейт съзнаваше, че е било абсурдно от нейна страна да не заподозре досега Декстър. Но поне си даваше сметка на какво се е дължал този абсурд: един лъжец избягва да си мисли, че и други освен него може да са лъжци, защото от това следва, че и те би трябвало да го подозират и рано или късно ще го хванат.

Декстър излезе от банята по бели боксерки и бяла тени­ска; къдрави косми стърчаха от бледите му ръце и крака. Един светъл мъж, който от месеци не се беше излагал на слънце.

Той легна в кревата и скръсти ръце в скута си. Не посегна към книга, не каза нищо. Лежеше, без да мърда, без да издава звук. Кейт не смееше да погледне към него, да види израже­нието на лицето му, да отгатне мислите му. Не искаше да за­почва спор, нямаше намерение да встъпва в диалози с него.

Но същевременно много искаше този разговор. Нуждае­ше се от него, за да излезе на чисто. Да престане с трупане­то на тайни, с измислянето на отговори на незададени въ­проси.

Обзета от внезапна решителност, Кейт затвори пътево­дителя, който се правеше, че чете; блъскащите се в съзна­нието ѝ мисли свистяха оглушително. Тя се обърна към не­го и отвори уста, готова да си каже всичко или поне част от нещата, за да ѝ олекне.

- Декстър - започна тя, полуобърната към него, - аз...

И се спря по средата на изречението, на мисълта си, на всичко. Декстър спеше дълбоко.

Отидоха в Музея на Ван Гог и на Пазара за цветя; беше зима и нямаше кой знае какво за разглеждане. На пазара продаваха луковици, градинарски лопатки, пакетчета със семена. Кейт и Декстър се разбраха, че къщата на Ане Франк ще повдигне твърде тягостни теми и въпроси без от­говор, затова решиха да я пропуснат.

Когато дойде време да подкупят децата, влязоха в един магазин за играчки и им дадоха картбланш да си изберат която си искат кутия с лего. Стига да не е много голяма.

- Аз ще им правя компания - предложи Декстър, който само смътно си даваше сметка за дебатите, съображенията и преговорите, които щяха да възникнат.

И така, Кейт излезе обратно на Хартенстраат, по която се блъскаха обичайните за събота следобед тълпи, загърнати в палта и с нахлузени ниско шапки, пушещи и смеещи се, пеша и с велосипеди. С периферното си зрение тя зърна в края на карето женска фигура. Позна я по стойката, по осан­ката, по ръста и теглото въпреки голямата черна шапка и вълнената пелерина. Гледаше съсредоточено в една витри­на, която представляваше огромно, безупречно излъскано стъклено огледало.

Жената не бе очаквала Кейт да излезе толкова бързо от магазина, след десет секунди. Определено не го бе предви­дила. Беше направила грешката да се успокои, да се отпус­не и разкрие. И Кейт я хвана.

Днес, 13:01 ч.

Кейт отключва чекмеджето на бюрото и касата в него. Вдига беретата - много олекнала без пълнителя. Гладкият черен метал е студен.

Поглежда малката снимка в старинна кожена рамка на бюрото си: засмени, момчетата газят в прибоя на Сен Тропе. Оттогава е минала повече от година. Те са с бронзов за­гар, косите им са изрусели от слънцето, зъбите им блестят. Отраженията на златните лъчи трептят по морската повърх­ност- късен следобед в края на юли.

В крайна сметка Декстър бе оставил на нея решението къде да живеят. Той твърдеше, че предпочита глухата про­винция или малките градчета в Тоскана или Умбрия, в Про­ванс или на Лазурния бряг, дори в Коста Брава. Но Кейт с право подозираше, че Декстър никога, за нищо на света не би се заселил в някаква си провинция. Целта на този спор беше единствено да се признае за победен. Искаше да ѝ даде усещане за надмощие, сякаш бе успяла да му се нало­жи, да реши от името на двама им въпреки волята му.

Кейт не можеше да не го заподозре, че през цялото вре­ме я е манипулирал за всичко. Това беше огромен обрат след годините, през които си бе въобразявала, че той е най- непригодниятза манипулатор човек, когото познаваше.

Нейният - вероятно излишен - аргумент в полза на Па­риж беше главно заради децата. За да получат добро обра­зование, да растат в космополитна среда, да не бъдат изне­сени и разглезени; не искаше да се увличат единствено по тенис и ветроходство, а когато станеха студенти, тя и Декстър можеха да се преместят в Прованс.

Кейт се обляга назад в стола си с пистолет в ръка и си мис­ли за тях - за онази двойка, за онези непознати, които смя­таше за свои приятели, само преструващи се на врагове. И за нейния съпруг, който се бе оказал невероятен подлец. И за собственото си поведение, едновременно спорно и оп­равдано. Както и за това, което предстоеше да направи.

Тя плъзга пълнителя в беретата, докато щракне. Повдига твърдия капак на дъното на ръчната си чанта, напомнящ тайната преграда в старото куфарче на Декстър, където бе крил телефона си. Пуска пистолета и захлупва капака.

Пресяга се към вечно разхвърляния рафт с книги и из­ключва мобилния телефон от зарядното устройство. Този апарат не е ползван повече от година и половина, но тя се грижи да е винаги зареден. Натиска копчето, изчаква го да заработи и набира по памет дългия номер. Такива номера не се записват в телефонни тефтерчета.

Гласът отсреща - на жена, която казва „Bonjour“-звучи непознато, но тя не е и очаквала друго.

- Je suis 602553- казва Кейт.

- Un moment, madame.

Кейт поглежда навън през прозореца към мансардните покриви на „Сен Жермен“; вдясно остават Сена и Лувърът, вляво се вижда Айфеловата кула. Слънцето наднича през облаците зад нея, тя не може да го види, но лъчите му оцве­тяват в златисто панорамата на града, правят го да изглеж- j да нереално красив.

- Да, мадам. До дамската тоалетна в „Бон Марше“. След петнайсет минути.

Тя поглежда часовника си.

- Merci.

Излиза забързано, за пореден път днес, слиза с асансьо­ра до партера, минава през тунела под сградата и излиза на улицата, където Рю дю Бак се влива в булевард „Распай“, смесва се с гъстите обедни тълпи, пробива си път в универ­салния магазин, качва се нагоре с ескалатора, заобикаля няколко жени в преддверието към тоалетните, където об- щественияттелефон вече звъни.

- Ало-казва тя, затваряйки вратата след себе си.

- Ах, как се радвам да чуя гласа ти - казва Хейдън. - Тол­кова време мина...

- И аз също - отвръща тя. -Трябва да поговорим на чети­ри очи.

- Проблемли има?

- Всъщност не. По-скоро решение.

Той не отговаря.

- Може ли да се видим в четири?

- В Париж? Боя се, че не. Аз съм... как да ти кажа... не съм близо.

- Но не си и далеч. А пък, ако не се лъжа, имаш на разпо­ложение самолет.

Преди година Хейдън е получил повишение, въпреки че цял животе бил оперативен работник, а не администратор. Сега, колкото и странно да ѝ се струва това, е вторият най- важен човек, отговарящ за Европа. Полага му се личен са­молет. Както и последната дума относно кадрите: от млад­шите служители в Лисабон и Сицилия до шефовете на бюра в Лондон и Мадрид. А също и в Париж.

Той отново мълчи.

- Помниш ли петдесетте милиона евро, откраднати от онзи сърбин? - пита Кейт.

Пауза.

- Разбирам.

- В четири?

- Хайде нека да е в пет.

24

Кейт се учудваше на себе си. Колко дълбоко си беше заровила главата в пясъка! Как не бе обръщала внимание на онова, което отдавна би трябвало да е забелязала: че се­мейство Маклийн следяха от месеци насам всяка тяхна стъпка.

Джейк ѝ махаше с ръчичка зад витрината и Кейт отвър­на на поздрава му. Декстър и момчетата се бяха прехвърли­ли в друг магазин - този път за шоколад, - докато тя бе оста­нала на улицата. Виждаше разширените им от възторг очи, сочещите им показалци, молещите пози. Деца в сладкарни­ца.

Бе решила да се престори, че не е познала Джулия. Обърнала се бе с гръб и се бе направила, че гледа по посока към Хартенстраат, за да даде възможност на опашката си от ФБР да се измъкне незабелязано, без да знае със сигурност дали е била засечена или не.

Сега Кейт беше застанала на някаква друга улица, трес­каво връщайки се в мислите си назад към момента, от който вече знаеше със сигурност, че е започнало следенето им: онзи дъждовен ден към края на септември, преди три месе­ца. Беше истински порой, от небето се стелеха водни завеси на паркинга пред мола „Бел Етоал“ в Страсен. Тогава Джу­лия ѝ бе поискала ключовете от колата под претекст, че е забравила вътре телефона си, като бе настояла Кейт да не отива с нея, да не се мокри, да си остане на сухо. Тогава тя бе поставила в колата нещо дискретно, неоткриваемо, след което бе настигнала приятелката си с тържествуваща загадъчна усмивка като на Мона Лиза.

От този момент нататък Бил и Джулия знаеха къде се на­мираше Кейт във всеки момент.

Бяха ги проследили още следващия петък следобед, ко­гато Кейт и Декстър тръгнаха с колата си на юг по шосе АЗ, пресичайки границата с Франция, подминавайки ядрените реактори край Тионвил, и при Мец взеха разклона за Рен по А4. Най-вероятно след това отклонение Бил и Джулия бяха решили да ги догонят, метнали се бяха в малкото беемве и бяха тръгнали с пълна газ по следите им, скъсявайки бързо дистанцията по време на тричасовия преход към Париж, като бяха намалявали скоростта до 140 км/час вероятно само на местата, където джипиесът сигнализираше за по­лицейски камери. Или по-скоро не. В края на краищата как­во му пукаше на ФБР от европейските глоби за превишена скорост?

Докато Кейт и Декстър търсеха място за паркиране в Па­риж, семейство Маклийн може би бяха още на магистрала­та, препускайки през Шампан. Беше по гроздобер и колар­ските пътища между лозята бяха осеяни с камиони, оставе­ни за през нощта. Бяха засекли комбито на Кейт в един мър­ляв обществен гараж и бяха тръгнали от хотел на хотел в околността, докато не бяха открили един, в който имаше апартамент, регистриран на името на мосю и мадам Мур. Бил и Джулия си бяха наели стая наблизо и бяха започнали наблюдението.

Семейство Мур бяха лесни за проследяване. Движеха се бавно, винаги заедно, ползваха само метрото и никога так­сита, ходеха по оживени улици. През цялото време се при­държаха към обществени места.

Вероятно Бил и Джулия се редуваха на смени по десети­на минути - единият следеше семейството, а другият вър­веше малко по-назад, - като изчакваха удобния момент за привидно случайна среща пред някоя туристическа забеле­жителност по-късно същата вечер, за да се присламчат към тях. Вече бяха проверили по телефона в хотела им и знаеха, че предлага бавачки за малки деца; вече не се съмняваха, че ще си изиграят добре картите, че Кейт и Декстър ще прие­мат поканата им за една пиянска нощ по заведенията, за танци в някой моден нощен клуб, за ускорено сближаване, евентуално интимност.

Цялата тази спонтанна веселба в събота вечер беше вни­мателно режисирана. Дори нападението на тротоара беше инсценировка с подставени лица.

И всичко това бе започнало преди три месеца.

Декстър криеше нещо - наистина ли бе откраднал пет­десет милиона евро? - и онези двамата от ФБР бяха плътно по петите му. Следваха всеки негов ход, всяка негова крач­ка - от Люксембург през Белгия и Холандия го бяха просле­дили чак до Амстердам. Бяха близо до целта, ако се съдеше по стремежа им да не го изпускат от очи дори за един уик­енд. Защо ли?

Момчетата изприпкаха от магазина за шоколади, вдиг­нали победоносно плячката си: „Мамо, виж!“ - тържеству­ващи, наивни и невинни.

Кейт се усмихна на децата си, макар вътрешно да трепе­реше от смразяващ ужас.

- Чудесно, сладури!

Каквото и да се случваше около нея, очевидно развръз­ката беше близо. Кейт можеше само да се надява историята да не приключи с насилие. Но трябваше да е готова за всич­ко.

Беше сама на един мост и гледаше нагоре към синьото привечерно небе, по което се носеха подгонени от вятъра рехави облаци - разтеглени щрихи в бяло, сиво и сребрис­то, нанесени с гигантска четка. Светлините в прозорците и фарчетата на велосипедите бяха запалени, ярки петна се от­разяваха във водите на канала.

Декстър бе отвел момчетата в хотела да погледат теле­визия преди вечеря. Срещата им с неговия досаден приятел Брад беше чак в осем.

От отсрещната страна на моста бутиците бяха по-нарядко, после свършваха; откъм една двойка младежи с растафариански прически се носеше сладникавият мирис на марихуана.

Кейт откри банка и влезе в малкото преддверие с банко­матите. Разтвори портфейла си, но не посегна към обичай­ните кредитни и дебитни карти, а бръкна с палец в една вът­решна преграда с половин дузина карти, които не ѝ трябва­ха за нищо в Европа, но си ги носеше ей така, за всеки слу­чай: ламинираната карта със социалноосигурителния ѝ номер, старата ѝ служебна карта, членската ѝ карта от фит­нес клуба. А между тях имаше и една дебитна карта от аме­риканската разплащателна сметка, която бе открила и под­държаше на свое име. Сметката, за която Декстър не знае­ше.

Изтегли лимита: хиляда евро.

Изтегли и допустимия максимум от съвместната им люксембургска банкова сметка - още хиляда. После още по хиляда от две кредитни карти.

Когато излезе на улицата, тук-там вече светеха червени­те фенери. Жените бяха отпуснати и непривлекателни - азиатки с провиснали гърди, преливащи от пристегнати дантелени корсети, по жартиери, на високи токове.

Кейт се отби в един минимаркет и купи руло найлонови пликчета, тиксо и бутилка минерална вода. Беше ожадняла от напрежението.

Напред улицата се стесняваше, витрините на публични­те домове ставаха все по-нагъсто. Мина покрай шест жени една до друга, всичките симпатични тъмнокоси европейки; зад ъгъла започваха чернокожи с начервени месести устни и едри задници. Сякаш бяха разделени по категории като стока в универсален магазин.

Влезе в едно осветено бистро, което отвън ѝ се стори чисто и безопасно, но вътре беше малко по-страшничко. Поръча си кола, постави няколко монети на бара и бързо я изпи. После се запъти към задната част на заведението, от­кри знака за тоалетната, който сочеше надолу, към зловещо вито стълбище. В подножието му имаше двама мъже, по­гълнати в някаква тайнствена сделка.

- Извинете - каза тя, като се провря бързо покрай тях и заключи отвътре вратата.

Извади рулото найлонови пликчета от джоба си, откъс­на едно по перфорацията и изхвърли останалите в кошчето за отпадъци. Измъкна дебелата пачка едри банкноти, от­брои няколко по сто евро и ги натъпка в десния си джоб, после няколко по двайсет, които сложи в левия. Остатъка от четирите хиляди евро пъхна в найлоновото пликче, притис­на го между дланите си, за да изкара въздуха, след което го залепи с тиксо.

Седна върху капака на тоалетната чиния и свали левия си ботуш. Когато кръстосваше крака, Кейт винаги премята­ше десния върху левия. Не знаеше дали ще ѝ се случи да кръстоса крака - нямаше представа как ще се развие цялата противна сцена, ако изобщо се стигнеше дотам, - но пред­почиташе да е подготвена, отколкото да съжалява после.

Ботушът беше с нисък ток, но щеше да свърши работа. В задната част на подметката, зад свода на стъпалото, имаше достатъчно място, където да закрепи с тиксо найлоновото пликче с парите.

Отвън, на тротоара, разни мъже тъпчеха на място, раз­меняйки си бързи погледи в червеникавия полумрак. Сред тях имаше шумни, превъзбудени младоци на групички по трима-четирима, които си даваха кураж, като се перчеха и надуваха един пред друг, за да компенсират неопитността си. Имаше и костюмирани мъже на средна възраст, някои плахи, други нагли, или просто такива, на които не им пука­ше какво си мислят хората, все пак на такова място всеки идваше с определена, недотам чиста цел. Както и навсякъ­де другаде.

Кафенетата бяха препълнени, от вратите им се чуваше глъч, наоколо се разнасяше остра миризма на трева.

Млад мъж срещна погледа ѝ, в очите му имаше смътна покана. Тя го огледа преценяващо и отмина.

Движеше се по протежение на друг канал, много разли­чен от онези, които бе виждала в хубавите квартали на Ам­стердам. Тук имаше само сексшопове, стриптийз клубове и витрини с червени фенери. От вратата на някакъв бар се разнесе пиянски смях, някой ломотеше нещо на английски с австралийски акцент, смутен женски кикот отвръщаше на шегите му.

Друг мъж потърси погледа ѝ; беше по-възрастен и някак по-обръгнал. Кимна ѝ и тя отвърна на кимването му. Мъжът каза нещо на холандски и тя забави крачка, но не отговори.

- Трябва ли ти нещо? - Акцентът му беше от Карибите; и той като нея беше чужденец.

- Ами да.

В устата му проблесна златен зъб.

- Какво?

- Нещо специално - отвърна тя. - От желязо. С олово вътре.

Усмивката му изстина.

- Не мога да ти помогна.

Кейт бръкна в левия си джоб и извади двайсетачка.

- А кой може?

- Потърси Дитер в сградата на ъгъла. - Мъжът посочи с глава надясно и къдриците му в стил Боб Марли се разлюляха.

Тя продължи по тротоара покрай тесния канал, следвана от звуците и вонята на вертепите. Спря се пред един клуб, предлагащ секс на живо; цветните рекламни плакати отвън не оставяха никакво съмнение относно репертоара на заве­дението. Отпред беше застанал мъж с лъскав черен костюм, тясна кожена вратовръзка и островръхи обувки. Той внима­телно наблюдаваше кой влиза и излиза. Погледите им се срещнаха.

- Guten tag.

- Здрасти. Ти ли си Дитер?

Мъжът кимна.

- Търся нещо. Един приятел ми каза, че можеш да по­могнеш. Трябва ми желязо.

Дитер я изгледа объркано.

- Арматурно?

- Не - отвърна тя. - Стомана. - Насочи показалец към него и потупа отгоре с палеца си.

Дитер поклати глава.

- Невъзможно.

Кейт извади две сини двайсетачки от джоба си и ги про­тегна към него. Мъжът направи гримаса и отново поклати глава.

Тя извади нова банкнота, този път стотачка.

Дитер погледна зелената хартийка; цифрата 100 се виж­даше ясно.

- Ела с мен - каза той и прибра банкнотата.

Обърна се и закрачи нервно, като се оглеждаше насам- натам; явно се чувстваше неловко извън познатите води на секс услугите.

Минаха по един мост и поеха по оживена тясна улица с привлекателни проститутки на всяка витрина - популярна дестинация за масовия потребител - секс без извращения.

От там свиха в още по-тясна и тъмна уличка, по-скоро па­саж от голи тухлени стени с два-три червени фенера.

Дитер спря пред една червена витрина; Кейт се закова зад него. Хубавичката блондинка вътре огледа първо него, после Кейт, накрая стана и безмълвно отвори вратата. Лъх­на ги миризма на тамян, цигарен дим и белина. Дитер за­обиколи момичето и влезе за малко в мизерната ѝ стаичка; старателно оправеното легло беше заобиколено отвсякъде с огледала. Тя избягваше погледа на Кейт.

После тръгнаха по тясно коридорче, облицовано с евти­на шперплатова ламперия без украса. Тъмно паянтово стълбище в дъното водеше в неизвестна посока.

Кейт се спря; започваше да се притеснява.

- Ела - подкани я мъжът, като ѝ махна с ръка. В жеста му нямаше нищо успокоително. - Хайде.

Заизкачваха се по скърцащите стъпала, докато стигнаха до друг, наскоро реконструиран коридор. Евтините дъски се тресяха под стъпките им, до ушите на Кейт достигна приглушено думкане на рап музика, редуваха се ту плътен глас, ту електронно квичене, вече се различаваха и думите на английски - недвусмислено вулгарни и брутални.

От мокет преминаха върху застлан с керамични плочи под, коридорът се разшири, таванът стана по-висок, сякаш от бордей бяха преминали в дворец, по чудо скрит от чо­вешки погледи в този западнал квартал. Изправиха се пред голяма двукрила врата, Дитер погледна през рамо към нея, после бутна двете крила навътре...

Кейт обхвана с поглед хаоса в огромното помещение.

Навсякъде върху персийските килими бяха разхвърляни дивани, канапета, лежанки, ниски масички, лампиони с копринени абажури и стойки от алабастър; в двата края имаше мраморни камини, а на отсрещната стена огромни прозорци гледаха към канала. Наоколо се виждаха половин дузина момичета в различна степен на разголеност; главата на едно от тях се намираше в скута на татуиран мъж с мно­жество пиърсинги и яростно изражение на лицето, който я беше сграбчил за косата на тила и енергично я движеше на­горе-надолу. Рижава глава, наведена над ниска масичка с огледална повърхност, се отметна рязко назад, шмъркайки белия прашец от огледалото; после мъжът се разтърси като мокро куче, дългата му сплъстена коса го шибаше през ли­цето като камшик.

- Ееехааа! - изрева рижавият. - Сууупер! - Той обърса носа си и едва тогава видя първо Кейт, после Дитер. - Коя е тая?

Дитер вдигна рамене.

- Търси нещо.

- Ти познаваш ли я?

- Не, изобщо.

- Атакааа...

Дитер отново вдигна рамене, обърна се и си тръгна, като затвори вратите след себе си, доволен, че се е отървал от Кейт и нейните притеснителни въпроси.

- Анжелик? Пребъркай я.

Момичето се надигна мудно в целия си ръст от метър и осемдесет; беше почти гола, по бикини и обувки с остри като шило токове. Рижавият я наблюдаваше похотливо. Анжелик беше със страхотно тяло и едва ли имаше повече от седем­найсет години. Тя пребърка Кейт, после се върна обратно на лежанката и забоде нос в списанието си. Четеше „Вог“.

- Кво искаш?

- Искам желязо.

Татуираният мъж отиваше към свършване, главата на жената се движеше бясно нагоре-надолу, направлявана от силната му ръка, докато тя се давеше и едва се сдържаше да не се разреве.

- Желязо, a? - ухили се рижавият. – Ш‘ти дам аз на теб едно желязо. Я ела, малката, да ме хванеш за желязото...

Кейт се усмихна любезно.

- Искам пистолет, тъпо шотландско говедо!

- Ааа! - изстена татуираният.

- Квооо? Чу ли я кви ги дрънка, Колин?

- Ааах! Ооо! - Колин държеше момичето за косата и движеше главата ѝ като марионетка. - Не ме разсейвай, Ред!

- Пищов, а? Т’ва ли искаш, курво?

Кейт не отговори.

- Коя си ти, ма, да не си ченге? Къде ти е жицата?

- Нямам жица.

- Я покажи!

Кейт го погледна в очите; мъжът не мигна.

- Върви на майната си!

Тя изчака още секунда-две, приковала очи в неговите, после бавно свали якето си и го хвърли на земята, без да из­пуска погледа му.

С едно рязко движение свали пуловера си през глава и косата ѝ изпука от статичното електричество. Пресегна се назад с ръка и смъкна ципа на полата, която се свлече на пода. Измъкна краката си и направи крачка напред с ръце на хълбоците.

- Американка ли си? - попита той.

Останала по ботуши и бельо, Кейт не отговори.

- Всичко. - Той пошава с пръсти към нея. - Свали и оста­налото.

- Ходи се шибай.

- За кво ти е пистолет, малката?

В този момент Кейт искаше само едно: да си облече дре­хите и да се махне от там, но с усилие на волята си наложи да запази самообладание и да остане на място; с всяка из­минала секунда унижението ѝ преминаваше в победа.

- Колин? Кво имаме кат’за нея?

Колин закопча ципа на черните си джинси и се надигна от канапето; беше гол от кръста нагоре, белезникавият му торс беше покрит с неразгадаема плетеница от избледнели татуировки. Той се наведе над огледалната маса и шмръкна една линия бял прах. После се изправи, прекоси стаята, от­вори едно чекмедже и надникна вътре.

- Берета - каза той.

- Уха! - Ред се усмихна. - Хубав патлак. Намерих го ми­налата седмица на улицата.

Кейт не желаеше да слуша повече тъпотиите му и грубо го прекъсна:

- Дай да го видя.

С едно плавно движение Колин изкара пълнителя от беретата и подхвърли лъскавото парче стомана към Кейт в другия край на стаята - ловък петметров пас, който тя уло­ви във въздуха без усилие. Без да бърза, заоглежда оръжие­то - колкото да се убеди, че е в изправност, толкова и да по­каже на тия дебили, че не могат да се бъзикат безнаказано с нея. „Берета 92FS“ беше най-масовият пистолет в света, „Тойота Корола“ сред огнестрелните оръжия. Този изглеж­даше в добро състояние.

- Две хиляди - каза тя.

Не попита Ред за цената, не желаеше да му даде инициа­тивата в преговорите. Окончателната сума подлежеше на договаряне и нямаше да има нищо общо с някаква обектив­но определена стойност на стоката. Можеше да е петдесет евро, можеше да е двайсет хиляди - толкова, колкото Ред бе в състояние да измъкне от нея, или толкова, за колкото Кейт успееше да го уговори.

- Я се разкарай! Цената е десет.

Тя се наведе и вдигна полата си от пода. Закопча ципа.

- Осем - каза той и от този момент тя вече знаеше, че ще спечели.

- Две и петстотин. - Кейт извади косата си над яката на пуловера.

- Изчезвай от тука, тъпа кучко!

Тя вече си обличаше якето.

- Пет и нито цент по-малко.

- Три.

- Да го духаш!

Тя вдигна рамене и се извърна да си ходи.

- Четири!

- Три и петстотин. - Тя се усмихна. - Ако щеш.

Ред се опита да я изпепели с поглед, но знаеше, че уси­лията му са напразни.

- Три и петстотин - повтори той. - Плюс една свирка. Кейт се изсмя против волята си - ситуацията беше абсурдна.

- Направи си я сам - отвърна тя.

Рижият се ухили широко.

- Т’ва - каза той - със сигурност няма да стане.

Кейт много държеше да отидат в Природонаучния му­зей, който се намираше до един от кейовете на пристанище­то. След това на обяд, после на сергиите пред някаква църк­ва, където тя дълго се пазари и накрая купи един ръчно ри­суван фаянсов поднос и комплект сребърни прибори за хра­нене. И накрая предложи да седнат някъде на кафе със слад­киши за децата.

Беретата лежеше тежко на дъното на чантата ѝ под маса­та, но още по-тежко притискаше съзнанието ѝ.

Декстър сподели, че Брад е станал непоносим досадник през десетте години, откакто не работили заедно. Премес­тил се беше в Ню Йорк, за да се занимава с някакви още по- завързани операции в помощ на новосъздадени хай-тек компании. Па няколко пъти спомена новата си длъжност - директор по маркетинга на нещо си - и още толкова пъти изтъкна, че си търси жилище на престижен адрес, че летува в еди-какъв си снобски курорт и че еди-какво си и еди-що си в този дух. Кейт, която винаги бе смятала Брад за особено противен, беше доволна, че най-после и Декстър е дошъл на нейното мнение. Ню Йорк бе спомогнал противността му да разцъфти.

Ако Декстър наистина бе свил отнякъде петдесет мили­она, поне не беше прихванал нищо от просташкото самодо­волство на приятеля си.

Кейт си поръча още едно кафе. Гледаше да ѝ мине някак денят, след един часа да стане два, след два - три, за да е сигурна, че когато се приберат в Люксембург, ще е късно и децата веднага ще си легнат, по възможност без да палят лампите в стаята си. Така Декстър нямаше да получи възможност да огледа разглобения скрин в детската стая - доказателство за подозренията ѝ, за направеното разкритие.

Колата им се носеше по магистралата през равния хо­ландски ландшафт; на всеки два-три километра имаше из­ход към градче или село. По залез вече бяха в задръствания­та по околовръстното шосе на Брюксел, откъдето поеха на юг през притъмнялата пустош на Валония - десетки кило­метри гористи хълмове, дерета, сгъстяващ се мрак и нищо, нищо и пак нищо.

Кейт поглеждаше през прозореца към тъмните Ардени, където се бяха водили някои от най-кръвопролитните бит­ки на Първата световна война. А също и Арденската офан­зива - най-голямата и кървава - през Втората. Това се бе случило преди шейсет и повече години. А сега? Сега между Германия и Франция нямаше дори граница, както нямаше между Белгия и Люксембург. Такава касапница заради ня­какви си граници, на които сега дори не се налагаше да по­казваш паспорт, за да преминеш от Тройния съюз в Антан- тата.

Джордж Патън беше погребан в Люксембург близо до училището на децата. Заедно с още пет хиляди американ­ски войници.

Германският автомобил мъркаше тихо със 150 км/час, порейки с муцуната си гъстата мъгла. Шосето, което ту се изкачваше, ту слизаше по склоновете на притихналите хъл­мове, беше пусто. Идеално място за изчезване.

25

Осем сутринта. Осем и пет. Осем и седем. Време беше да тръгват за училище - веднага, намига!, - но Декстър все още се мотаеше вкъщи; току-що бе станал от леглото и си вземаше душ.

Ако Кейт излезеше сега, Декстър щеше да остане сам в апартамента. Можеше да провери скрина и да види, че го е разглобявала. Или да бръкне в коша с прането и да открие беретата.

- Хайде, деца! - подвикна тя откъм кухнята, докато из­важдаше пистолета от коша и го пускаше в ръчната си чан­та. - Мама е готова!

Не, така не можеше да се живее.

- Ехо! - Тя затвори полека входната врата зад гърба си. Щрак!- Ехо!

Погледна към керамичната купа върху конзолната ма­сичка в антрето, където Декстър държеше ключовете си.

- Декстър?

Изкачи се нагоре по стълбището, за да се убеди, че го няма, мина по коридора, влезе в спалнята им, надникна в банята. Отби се в стаята на момчетата и погледна към скри­на - беше си в същия вид, както го бе оставила вчера, недо­коснат, непоправен. Скоро щеше да се заеме и с него.

Слезе в дневната. Отвори вратата на кухнята и погледна и там за всеки случай. С всяка изминала секунда нервност­та ѝ нарастваше, цялото ѝ тяло трепереше.

Седна на бюрото и отвори лаптопа. Провери пощата си, печелейки време, отлагайки момента. Прочете нещо, което не я интересуваше; отговори на нещо, което не изискваше отговор. Дори изтри спама.

Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се залови с това, за­ради което бе седнала.

Отвори фотоархива на смартфона си. Намери изображе­нието на онова листче хартия с почерка на Декстър - номе­рата на сметките и паролите за достъп. Нямаше имена на банки. Но колко банки имаше в тази държава? Колко време щеше да ѝ отнеме да ги провери всичките? Половин час? Час?

Тя стана от стола. Отиде до кухнята, направи си кафе. Сякаш кофеинът щеше да ѝ помогне.

Върна се на бюрото и вдигна ръце над клавиатурата, об­мисляйки откъде да започне. От най-лесното: банката, в ко­ято се намираше общата им сметка.

Кликна върху иконата в горната част на екрана. Появи се началната страница на банката и я подкани да въведе номе­ра на сметката и паролата за достъп.

Тя погледна отново екрана на телефона си - странните комбинации от букви и цифри на снимката...

Посегна към клавиша за първата цифра - осем, върхът на пръста ѝ сочеше звездичката над цифрата, докато... мо­зъкът ѝ мислеше трескаво. Този компютър...

Сети се за Джулия. За деня, когато Джулия се бе появила неочаквано в апартамента ѝ с обяснението за прекъсната интернет връзка и я бе помолила да провери пощата си. Бе седнала на същия този стол, на същия този компютър, ръце­те ѝ бяха шарили по клавиатурата.

Изведнъж всичко ѝ се изясни: Джулия не бе проверява­ла пощата си. Инсталирала ѝ бе шпионска програма, която да регистрира всеки сайт, който посещаваше, всеки кла­виш, който натискаше, да препраща незабелязано цялата ѝ входяща и изходяща поща до компютъра на семейство Маклийн, да им показва всичко, което тя вижда на екрана, за да им откраднат номерата и паролите на банковите сметки, да следят движението на сумите по тях, резервациите им за хо­тели и полети.

Бил и Джулия бяха наблюдавали всички операции на компютъра им, но пътуването за Амстердам не беше орга­низирано от този компютър.

Разбира се! Семейство Маклийн не знаеха къде отиват, нито за колко време; Декстър бе направил хотелските ре­зервации от тайнствения си офис и от недостъпния компю­тър в него. Тоест ФБР не знаеше дали Кейт и Декстър Мур не са замислили бягство. Дали не са вече на път за остров Ман или за Хамбург, или Стокхолм. Решени да прекарат оста­тъка от живота си в укриване, в местене от град на град, в пътуване с фалшиви паспорти и сакове, пълни с банкноти.

Затова от ФБР бяха тръгнали по петите им, за да са си­гурни, че заподозреният няма да се измъкне.

Кейт дръпна ръцете си от издайническата клавиатура.

- Ало, Клеър? Тук е Кейт, Кейт Мур.

- Кейт? Как си?

- Добре, благодаря. - Кейт забеляза познато лице, което в този момент минаваше край телефонната ѝ кабина в по­щата. - Клеър, искам да те помоля за една необичайна услу­га.

- Дадено, миличка. Каквото кажеш.

- Може ли да се отбия у вас и да ползвам за малко ком­пютъра ти?

Кабинетът на Клеър се помещаваше зад стълбището за горния етаж и гледаше през малко прозорче към алеята за коли. Беше, общо взето, най-непривлекателният кът в голя­мата им буржоазна къща. Кейт проследи с поглед някаква кола, която минаваше по улицата, и се зачуди дали Бил и Джулия не я бяха проследили и до тук.

Започна с най-големите банки - онези, чиито имена се четяха по стени и билбордове навсякъде из страната, грееха нощем от покривите на сградите и се вееха от знамена по стадионите.

Върху листчето на Декстър имаше два номера на банко­ви сметки. Към първия имаше потребителско име и парола, както и друга информация; към втория нямаше нищо. Кейт не смееше дори да се пробва с него, просто нямаше шанс.

Но с първия имаше. Всичко стана учудващо лесно: де­сет минути след като се бе логнала в петата поред банка, първият номер се оказа валиден.

Тя си пое дъх и натрака паролата - също валидна.

След това трябваше да избере едно от трийсетина въз­можни изображения, което да съответства на думата „ку­че“, записана на хартийката; после да попълни липсващите букви в една дълга дума, за да се получи точно определено значение. Когато всичко беше изпълнено, на екрана се по­яви диалогов прозорец:

Обработваме данните по сметката Ви.

Един момент, моля.

Обработваме данните по сметката Ви.

Единм....

Екранът стана черен.

Кейт замръзна на мястото си, изпаднала в паника. Огле­да се уплашено наоколо, като се питаше какво ли...

Екранът отново светна и се появи кратка информация по сметката, само най-основното, което Кейт жадно попи с очи.

Титуляр на сметката: „Люкс Трейд „Лmd.

Адрес: Рю деПен 141, Бигонвил, Люксембург

На страницата нямаше никакви цифри, обозначаващи суми или движения по сметката - само тази начал на инфор­мация, която не значеше нищо и не доказваше нищо. Кейт усети как я обзема отчаяние.

И тогава забеляза раздела „Активи“, грабна мишката, премести курсора и кликна, после в течение на няколко без­крайни мъчителни милисекунди не се случи нищо, след ко­ето екранът отново стана черен, преди да светне и по среда­та да се изпишат два кратки реда:

Наличност по спестовната сметка:

409 018,00 EUR

Това си беше една порядъчно голяма, при това неочаква­на сума. Но твърде далеч от 50 милиона евро. Кейт въздъх­на дълбоко от облекчение. Декстър не беше откраднал 50 милиона евро.

Тя гледаше замислено екрана, главата ѝ бучеше, мозъ­кът ѝ работеше трескаво... Какво ли можеше да означава това? Тази огромна разлика между четиристотин хиляди и петдесет милиона?

И в този момент забеляза раздела „Други сметки“.

Кейт препускаше през Люксембург със спортната кола на съпруга на Клеър в посока запад-северозапад. Постепен­но магистралата отстъпи място на двулентови шосета с кръгови кръстовища и разклони; тя ускоряваше и забавяше, изчакваше и задминаваше. По радиото нямаше нищо инте­ресно, нито музика, нито френска култура; унесена в собст­вените си мисли, Кейт се чувстваше като в лабиринт, къде­то всеки път беше без изход.

Тя бе останала неподвижна цяла минута, вперила очи в екрана на компютъра, зяпнала от изумление.

Наличност по текущата сметка:

25 000 000,00 EUR

След това бе излязла от сайта на банката и бе изчистила историята на браузера, като за по-сигурно бе рестартирала компютъра, за да заличи всякакви следи от търсенето си, докато обмисляше следващите си стъпки.

После бе влязла в кухнята и с насилена усмивка бе помо­лила Клеър за нейно голямо учудване да ѝ заеме беемвето на Себастиан.

- Моята кола издава някакви странни звуци - бе ѝ казала тя. - А времето навън е ужасно. Не бих желала да ме остави на пътя в ден като този. Още утре ще я закарам на сервиз.

Пътят слизаше към долината на река Петрюс, която раз­деляше страната надве. На отсрещния бряг се нижеха по- полегати и заоблени склонове, водещи към ниски плата, прорязани с дерета.

Имаше голяма разлика между петдесет милиона евро, колкото от ФБР мислеха, че Декстър е откраднал, и двайсет и петте милиона, които Кейт бе открила в сметката му. Точно две към едно. Но все пак разликата беше количествена, а не качествена. И едната, и другата сума бяха огромни. Не­посилни за човек на заплата.

Кейт караше през гора - от двете ѝ страни се издигаха дървета със стройни бели стволове. Постепенно дърветата станаха още по-бели, но не заради цвета на кората, а от скреж; температурата беше малко под нулата и утринната мъгла бе замръзнала по стволовете и клоните, по пътните знаци и електрическите стълбове - ефирни ледени крис­талчета, ослепително бели, сякаш дошли от някакъв прика­зен, неземен свят.

Трябваше да има причина. Декстър беше добър човек. Ако бе извършил нещо лошо, едва ли беше без легитимно основание.

В края на краищата самата тя бе извършила най-лошото, което човек можеше да си представи. Но си оставаше добър човек, нали?

Половината от петдесет милиона...

Колата се стрелкаше през характерната пустош на ниви­те през зимата - черни и равни в празнотата си, сред които дори най-ниската барака стърчеше внушително. Хамбари, силози и едноетажни каменни къщички се нижеха покрай платното, което следваше трасето на средновековна пъте­ка, разширена през Ренесанса в коларски път, впоследствие отново разширяван и през двайсети век павиран за автомо­билен трафик, а отскоро и асфалтиран. През каква ли част от многовековната си история - не повече от 5 процента - бе изпълнявал сегашната си функция на... хм, второсте­пенно шосе?

А къде беше останалата половина? Сигурно в онази, Другата сметка, на която Декстър си бе записал единствено номера без всякаква допълнителна информация, потреби­телско име и парола. Защо му бе нужно да съхранява по­дробности само за едната сметка? За половината от парите?

Колата боботеше напевно по леко напукания асфалт на пътя.

Защото имаше съдружник. Може би онази Марлена? Или Нико? Или и двамата?

Кейт не ползваше джипиеса на Себастиан. Какъв сми­съл имаше да кара чужда кола, ако можеха да възстановят маршрута ѝ по записа от устройството? Затова си бе взела карта, която поглеждаше редовно по виещите се пътища, които сменяха номерата си на всеки няколко километра, като се сливаха, разделяха и връщаха в изходна гочка.

Накрая се озова в Бигонвил, на Рю де Пен - уличка, по­край която би могла да мине десет пъти, без да я забележи, ако не я търсеше специално. Без хоризонтална маркировка, с два реда иглолистни дървета. Улицата на боровете, наис­тина.

Кейт вече беше сигурна -99 процента, ако не и 100,- че Декстър наистина е присвоил десетки милиони евро. И че с тези пари сега тя плащаше наема на апартамента, покупки­те си, играчките на децата, горивото на колата; вчера бе си- пала дизел за шейсет и три евро - почти сто долара. Само за да долее резервоара на едно ауди втора ръка.

Втора ръка. Ето къде две взаимноизключващи се реал­ности се сблъскваха със страшна сила: какъв човек си купу­ваше кола на старо, ако имаше двайсет и пет милиона евро в банката?

Кейт бе изтърпяла някак си вечерята с онзи фукльо Брад в Амстердам. Но си личеше, че той е мъж с милиони в бан­ковата си сметка. Мъж, който прекарваше цялото си свободно време и цялата си енергия в това да ги харчи. Колко пъти само бе споменал за колите си, за къщите си, за почив­ките си. Беше като богатите люксембургски банкери, чиято работа беше да правят пари, а най-голямата им страст - да ги харчат.

Но нейният съпруг не беше такъв човек.

Тесният път се виеше, издигаше и спускаше; тук-там по платното имаше навян сняг, дори заледени участъци.

Цялата история беше абсурдна, напълно лишена от ло­гика.

Пътят се заизкачва стръмно нагоре, докато стигна поредния рид, над линията на гората, откъдето се откриваше гледка към множество хълмове - гънки в земната повърх­ност, покрити със сивкавобяло като кожа на стар булдог. Покрай пътя се точеше нисък зид. Теренът зад него беше разчистен от камънак за орна земя, камъните бяха струпани встрани и така се бе получил зидът - случаен продукт на планинското земеделие. Нивата беше огромна, тук-там се виждаха туфи кафеникава трева, останалото беше угар.

Кейт видя белосаната къща с покрива от черни кереми­ди, подобен на повечето покриви в тази малка държавица без излаз на море; от двете страни на къщата имаше по ня­колко голи дъба, които през лятото сигурно хвърляха дебе­ла сянка. Наоколо се виждаха още полуразрушени зидове, напомнящи основите на римски руини.

Тя намали скоростта до човешки ход, погледна в огледа­лото за обратно виждане, после в далечината напред, за да се убеди за кой ли път, че не я следят. И в двете посоки не се виждаха превозни средства, а дървените капаци на къщата бяха затворени. На това затънтено място не се долавяха ни­какви признаци на живот.

Нямаше къде да отбие, от двете страни на шосето имаше дълбоки канавки. Алеята за коли, водеща към къщата, ми­наваше през тесен отвор в каменния зид, преграден с же- лязна верига; Кейт видя, че веригата е заключена с катинар. На един от каменните стълбове имаше малка емайлирана табелка - бяла, с черни цифри: 141. Това със сигурност беше Рю де Пен №141, Бигонвил, Люксембург. Седалище­то на „Люкс Трейд“.

Кейт бе спряла колата насред шосето. Не можеше да оста­не дълго така; не можеше да заеме позиция и да изчака, до­като се появят обитателите на къщата или някой посетител. Тя се огледа във всички посоки - на километър наоколо те­ренът беше открит, нямаше как да се приближи незабеляза­но до къщата.

Странно място за офис на търговско дружество, разпо­лагащо с капитал от двайсет и пет милиона евро. Прилича­ше по-скоро на скривалище.

На вечерта на майките се бяха събрали около десетина жени, насядали в кръг на високи столчета около високата маса. Не беше минал още половин час, а повечето бяха вече леко пияни.

Кейт беше отишла на женското събиране, за да откъсне съзнанието си от невъзможната ситуация, в която бе изпад­нала. А също и за да поддържа илюзията, че води нормален живот. За това бе обучавана навремето, това бе вършила през цялата си кариера - каквото и да стане, да се държи ка­то нормален човек. Да върши нормални неща, да се среща с нормални хора. Да не дава повод да я разпитват, да душат около нея. Да не отговаря конкретно на любопитни въпро­си. Да не предизвиква съмнение, че не е тази, за която се представя.

Машината за клюки около масата работеше на пълни обороти - злонамерени клюки, без доказателства, без логи­ка. Съпругът на еди-коя си спял със секретарката си. Гледачката на еди-кои си била опасна фльорца. Онова чешко семейство, което се представяло за толкова богато? Разоре­ни нещастници. Онази гръмогласна простакеса от Тексас с трите деца? Вземала хормони, за да зачене четвърто.

И тъй нататък, и тъй нататък.

През цялото време Кейт не успяваше да си наложи да не мисли за съпруга си - в какво се бе замесил, откъде се бе сдобил с милиони евро, ако не ги беше откраднал, както го подозираха от ФБР?

Тя издебна момента, когато никой не гледаше към нея, остави дискретно десет евро на масата и стана, сякаш оти­ваше до тоалетната. Вместо това тръгна към изхода, грабна чадъра си от Стойката и излезе навън в гъстата мъгла, при мътните жълтеникави ореоли на уличните светлини и потракването на ледените късове в бързеите на реката.

Около моста имаше няколко кръчми, всичките шумни и задимени, всяка със своя атмосфера - в една телевизорът предаваше ръгби мач, в друга от джукбокса гърмеше дископоп, пред трета пияни тийнейджъри крещяха и се хилеха точно под надписа „Вход за лица над 16 години“.

Кейт мина по моста и влезе в дългия осветен тунел, из­дълбан в скалата, върху която беше построен Горният град; грубо изсечените каменни стени бяха покрити с графити, вонеше на урина, както всички пешеходни тунели, дори в най-добре поддържаните градове на света. Домът ѝ се на­мираше на трийсетина метра над нея по права линия - обикновено това ѝ струваше едно здравословно изкачване по стръмната криволичеща Рю Ларж, но тази вечер не беше в настроение за физически упражнения. Искаше отговори, а не сърцебиене; искаше да си е вече у дома, насаме с ми­слите си. Трябваше да плати на детегледачката и да я осво­боди още докато съпругът ѝ играеше тенис с агента на ФБР, който го разследваше. Ама че идиотска каша.

От пристигналия асансьор се изсипаха двама тийней­джъри, двойка, в която мъжът приличаше на банкер, плюс жена без придружител, която потърси погледа на Кейт в знак на женска солидарност.

Кейт влезе в асансьора и го зачака да потегли. В тунела се чуха стъпки, някой се приближаваше бързешком. При­личаше на мъж - стъпваше тежко, с едри крачки. Тя натис­каше припряно бутона за затваряне на вратата - един ирационален и напълно безполезен, но затова пък достъпен акт на самозащита.

Вратата се затваряше, когато мъжът пристигна и се опи­та да мушне ръката си между двете половини. Беше закъс­нял с част от секундата.

Асансьорът се движеше бавно, кабината скърцаше и ох­каше, въжетата се тресяха. Кейт слезе от него на нивото на административния квартал, където около един пуст, тих площад, заобиколен с идеално поддържани сгради, се на­мираха съдилищата и държавните учреждения.

Тя закрачи нервно по паважа. Подмина някакъв нощен бар, от който гърмеше музика, но вътре не се виждаше жива душа. Зави зад ъгъла и тръгна нагоре, към следващия пло­щад. Там имаше друг бар, до него ресторант, по средата фонтан, спряло такси с работещ двигател. От ресторанта излезе възрастна двойка и се качи в таксито.

Кейт погледна през рамо; никой не я следваше. Прекоси забързано площада и сви в една улица с разкопана настилка и паркирани покрай бордюра строителни машини. И тогава чу зад гърба си стъпки.

Ускори ход още повече, вече почти подтичваше. Спря се на близкото кръстовище, вдясно имаше оживен италиански ресторант, отляво се издигаше дворецът на Великия херцог, и тогава си даде сметка, че минава под прозорците на се­мейство Маклийн.

Минувачът зад нея определено беше мъж. Тежките му стъпки отекваха по паважа, явно се опитваше да я догони. Тя хвърли поглед назад. Дълъг тъмен балтон, широкопола шап­ка. Дали беше човекът от тунела? Мъжка фигура с неопреде­лена възраст, полускрита в мрака. Кой можеше да каже?

Кейт отново погледна към италианския ресторант и се запита дали да не изтича до там, за да потърси защита. Но все пак продължи с бърза крачка напред, подмина един ки­тайски ресторант, още някакъв бар, после се спусна по стръмната уличка, която беше най-краткият път към дома ѝ, за съжаление и най-страшният, и там вече се затича по не­равния паваж, кривейки крака на високите си токове; залит­на, подпря се на стената, за да не падне, ожули дланта си в грапавата мазилка, взе тичешком завоя и вече почти сприн­тираше, но пътем надникна в един тъмен пасаж и тогава ѝ хрумна нещо.

Спря и се шмугна в пасажа, който водеше към входа на една сграда, подобна на нейната, средновековна постройка, ремонтирана и осъвременена до неузнаваемост - каменни стени, покрити с грапава мазилка, гредореди, заменени с бетонни плочи, дървен стъклопакет на прозорците.

Тя се притисна до стената и зачака с притаен дъх.

Стъпките приближаваха, отекваха все по-силно, едини­ят крак се хлъзна за миг по стръмния склон, мъжът прибли­жаваше, скоро щеше да се изравни с нея, още три секунди, две, една...

Кейт се оттласна с длани от стената и изскочи от пасажа на тясната уличка, като замахна хоризонтално с дясната си ръка, използвайки инерцията от въртеливото движение на тялото. Ръбът на китката ѝ улучи мъжа в шията, преодоля­вайки съпротивата на плът и хрущял.

Мъжът рухна на колене, ръцете му се вдигнаха към шия­та, давеше се и дишаше с мъка. Кейт вдигна чадъра с две ръце, замахна и стовари извитата дървена дръжка върху тила му, в основата на черепа. Мъжът се строполи по лице, като вероятно разби носа си в паважа.

Кейт се наведе над него, за да се убеди, че е жив, макар и в безсъзнание. И чак тогава забеляза, че не носи шапка. Не беше онзи, когото бе видяла да я следи само преди половин минута.

Бръкна във вътрешния му джоб и извади портфейла. Един поглед ѝ бе нужен, за да установи, че това беше адво­катът швейцарец, който живееше на тяхната улица.

Днес, 16:57 ч.

Минало е много време, откакто за последен път е прена­сяла пистолет през полицейски проверки и охранителни ка­мери. Опитва се да запази самообладание и спокоен вид. Чувството ѝ е познато, като болка от стара, отдавна заздра­вяла рана.

Кейт поглежда към монитора на метростанцията. Най- близкият влак №12 за Ла Шапел пристига след минута, следващият след четири часа. Тя ще изчака втория. Трябва да е в първата дванайсетица, която ще премине през тази станция в 17 ч. или малко след това.

Оглежда перона. Убива времето си, опитвайки се да от­гатне кой ли ще я следи този път, но това е безсмислено. Разбира целта на тези предпазни мерки. Те трябва да се убедят, че самата тя не е обект на следене, че няма опашка, че зад нея не се мъкне някой, с когото не биха желали да си имат работа. Затова не се опитва да избяга на когото и да било. За нея вече няма значение кой я следи.

Прелиства небрежно броя на „Пари Мач“, поглежда за миг снимките на познатите физиономии. Някога си бе мис­лила, че светската хроника във френските вестници и списа­ния не прилича на американската жълта преса, че по няка­къв начин я превъзхожда. След една година тук вече знае, че това не е вярно.

Вторият влак е по-пълен от първия, след кръглия час тълпата пътуващи за предградията се е увеличила. Няма сво­бодни седалки. Кейт се обляга на стената до вратите, прена­ся тежестта си от крак на крак, не я свърта на едно място.

Вече не издържа: трябва да разбере кой я следи. Оглеж­да обичайните типажи, които може да се срещнат в един влак на метрото в пет следобед. Никой не отговаря на по­гледа ѝ, но и никой не го отбягва целенасочено. Би могъл да е всеки от пътниците или никой.

Влакът спира на „Солферино“, но нищо не се променя. Следваща спирка - Националното събрание; пак нищо. По­сле идва „Конкорд“, влакътзабавя ход на голямата оживена станция, перонът е претъпкан с хора, нетърпеливи пътници се спускат към вагоните, още преди да са спрели. В мига, когато вратата се отваря, чува дрезгав мъжки глас:

- Смени влака тук. Посока „Бобур“, ресторанта на по­следния етаж.

И тя слиза на перона.

Така и не успя да огледа мъжа, който ѝ даде инструкции­те, не се и опита. Той се дръпна назад още докато последни­те му думи достигаха до ушите ѝ, преди да се смесят с глъч­ката на блъскащата се тълпа.

Кейт крачи по коридора, свързващ пероните на двете линии, нагоре и надолу по стълбища, през дълги тунели, преминаващи в още по-дълги, докато накрая се озовава на съответния перон точно когато №1 пристига на станцията. Линията е централна и влакът е претъпкан, на всяка станция се качват чиновници, тръгващи си от работа, блъскат се и се ръгат и така цели пет безкрайни спирки. Кейт се оставя ма­сата от човешки тела да я повлече като отприщен бент на­вън, към перона на „Отел дьо Вил“.

Вече е горе, на улицата, и тръгва в посока, обратна на ре­ката, докато зад един ъгъл насреща ѝ внезапно се възправя гигантската конструкция на центъра „Помпиду“, наричан още „Бобур“. Многоцветните тръби и лъскавата стомана си­яят на фона на ясносиньото следобедно небе.

Кейт си купува билет и влиза в асансьора. Сама е, други пътници няма.

Тя се ориентира добре в музея. Понякога идват тук с Декстър, за да видят набързо някоя нова изложба, преди да обядват в ресторанта на последния етаж, с най-хубавия из­глед към Десния бряг.

Сега влиза в него, кимва на сервитьорката, отправя се към ъгловата маса в далечния край. На масата има бутилка минерална вода с две чаши, но само един от столовете е зает.

Някаква жена от съседната маса хвърля поглед към Кейт, после свежда очи към чашата си с кафе; мъжът с нея съсре­доточено разглежда ноктите си. Резервният екип.

Пулсът ѝ се ускорява. Сякаш усеща заредения пистолет в двойното дъно на ръчната си чанта и останалите пистолети в този изискан ресторант, скрити в дамски чанти и под мъж­ки сака със спортна кройка, специално предназначени да прикриват оръжия.

Хейдън се надига, за да я целуне, бузите им се допират, наболата му брада леко драсва кожата ѝ, лицето му е заго­ряло и обветрено от дългото лято, прекарано на открито. Дъхът му мирише на кафе и освежител за уста.

- Отново музей - подхвърля Кейт, като се отпуска на сто­ла си. - Голям любител на изкуството си.

- Една от основните ми причини да живея в Европа.

- Да.

- А коя е твоята?

- Аз съм авантюристка.

- Разбира се. Всички обичаме приключенията, нали?- Хейдън се пресяга и ѝ налива вода, мехурчетата тихо шуш­нат в чашата. Устните му се разтягат в една от тънките му усмивчици, каквито владее с десетки. - И така, спомена нещо за някакви крадени пари.

Кейт отпива отчашата си с вода, колкото да овладее нер­вите си, в този момент трябва да е твърда, самоуверена, да не се оставя да я манипулират и изпързалят.

- Да-казва тя. Оставя чашата на масата и поглежда Хей­дън в очите. - Но искам нещо в замяна.

Той кимва.

- Всъщност две неща.

26

Кейт се намираше в малка модерна офис сграда на ули­ца, която досега не бе подозирала, че съществува. Зад бю­рото седеше жена, вторачена в компютър; очилата ѝ бяха с рамки в розово-червено.

Кейт бе обогатила речника си с нови думи, упражнявала бе глаголни сггрежения. Дори си носеше джобно речниче - разбира се, в джоба. Очаквала бе сериозни езикови пречки в Националния търговски и фирмен регистър. Но след пър­вото ѝ изречение на френски жената зад бюрото я заговори на английски.

- Разбира се. Името на фирмата?

- „Люкс Трейд“.

Жената го натрака и натисна със замах „Enter“.

- Президентът - каза тя - се нарича мосю Декстър Мур.

- Можете ли да ми кажете нещо за самата фирма?

- Предметът ѝ на дейност е описан като инвестиции на финансовите пазари.

- Кога е основана?

- Не знам.

- Извинете, исках да кажа, кога е регистрирана тук, в Люксембург?

Жената погледна към екрана.

- Миналия октомври.

- Благодаря. Има ли още нещо, което бихте могли да ми кажете?

- Нищо друго. Абсолютно нищо.

Кейт се обърна да си ходи, но се спря и се върна при бю­рото.

- Под „миналия октомври“ имате предвид октомври ми­налата година, тоест преди три месеца, така ли?

- Не, мадам. „Люкс Трейд“ е регистрирана в Люксем­бург преди петнайсет месеца.

Петнайсет месеца?! Цяла година, преди да се преместят в Люксембург. По времето, когато Декстър бе напуснал банката, за да мине на свободна практика. Горе-долу по съ­щото време бе привел в действие плана си да открадне огромна сума пари и да се укрие в Люксембург. Преди петнайсет месеца.

Вървеше като замаяна покрай гаража на мола по широ­кото скоростно авеню „Кенеди“, между офис сгради от стъкло и стомана, автомобили от стъкло и стомана и всякак­ви стъклено-стоманени контейнери за хора. Беше един­ствената пешеходка на тази непешеходна улица. Вятърът духаше в лицето ѝ, остър, режещ и леден.

От двете страни се редяха офиси на банки и фирми. На­всякъде в небето се въртяха кранове, по земята пълзяха пътностроителни машини, нови стъклени кули растяха като гъби около новия музей на изкуствата, новата опера, новата спортна зала, новите публични пространства, финансира­ни от нищожните данъци върху новите пари, които се сти­чаха тук от целия свят всеки ден, за да се скрият. Като двай­сет и петте милиона евро на „Люкс Трейд“.

Кейт се изкачи по стъпалата и влезе в мола - също от стъкло и стомана, - за да се смеси за няколко секунди с жи­вата, дишаща тълпа, преди да се спусне надолу със стъкле- но-стоманения асансьор, отново сама.

Преди година и три месеца Декстър бе регистрирал тук „Люкс Трейд“, инвестиционна къща. Дали беше такава или нещо друго? И как бе възможно?!

Кейт чу свирене на гуми, приглушено боботене на дви­гател, затръшване на врата.

Тя се придържаше между белите линии, очертаващи пъ­теката за пешеходци, като същевременно се оглеждаше и ослушваше.

Някъде отдалече се чу трясък на метална количка от су­пермаркет, която се забиваше в дълга върволица от иден­тични колички.

Кейт вървеше към мястото, където очакваше да намери колата си. Чу стъпки - някъде недалеч - и се огледа, но не видя никого. Опита се да прогони страха, парализиращ мо­зъка ѝ, но после размисли и го прие. Страхът беше полезен. Отново се огледа, този път по-внимателно, наострила уши за всякакви звуци.

Намираше се на обществен паркинг в Люксембург по­сред бял ден. Тук би трябвало да е по-безопасно от където и да било във Вашингтон, по което и да било време на деноно­щието. Да не говорим за всички действително опасни места, където бе прекарала по-голямата част от кариерата си.

Ключът от колата беше в ръката ѝ, очите ѝ шареха трес­каво наоколо. Отново чу стъпки и затръшване на багажник, шум от ускоряване на автомобил нагоре по рампата, под- рънкване на количка с едно изметнато колело и тогава видя - слава богу! - собствената си кола, чу глухото изщракване на отключващите се дистанционно врати, седна зад волана с разтуптяно сърце, завъртя ключа, включи на скорост, пусна спирачката и ускори, за да се махне по-далеч от това място. И тогава страхът ѝ почна да отстъпва място на срам - как можеше да се бои от един подземен паркинг? Тя свали про­зореца, за да вкара талона в машината, бариерата се вдигна, рампата пред нея водеше към дневната светлина, към...

От задната седалка се чу тих шум и после мъжки глас, нисък и дрезгав.

- На следващата свий вдясно - каза гласът.

Кейт прехвърли наум възможностите, които имаше: да удари рязко спирачки, да отвори вратата и да побегне по улицата, викайки полиция.

Да остане на място, докато не чуе някакво обяснение. Или да посегне кьм чантичката си на съседната седалка, Да измъкне беретата, да се извърне назад и да забие няколко куршума в агента на ФБР.

Или просто да го изслуша.

- Къде отиваме?

Бил не отговори; седнал по средата на задната седалка, той не изпускаше погледа ѝ в огледалото за обратно вижда­не.

Кейт зави вдясно, следвайки дадените инструкции, по­сле още веднъж вдясно и се вля в гигантското кръгово кръс­товище, по средата на което се издигаше онази метална скулптура - някой ѝ беше казал, че била по проект на Ричард Сера, но това име не ѝ говореше нищо. Тя спря колата, къде­то ѝ каза Бил - на няколкостотин метра след кръстовището, до един парк по склона на хълма, в който се виждаха пейки и осветителни стълбове, и някакъв старец, разхождащ куче.

- Да слезем.

Бил я поведе към близката пейка. Бяха на открито об­ществено място, едва ли я застрашаваше нещо. И сигурно по тази причина, помисли си тя, Бил бе избрал да дойдат тук.

Той седна на пейката. Кейт си помисли дали да не се на­сочи към друга пейка, случайно избрана. Но и тази беше случайно избрана. Или не? Все по-трудно ѝ ставаше да раз­граничава собствените си решения от чуждите, от онези, които ѝ бяха налагани от други хора, уж за нейно добро.

По шосето минаха две коли плътно една зад друга. Една­та ѝ заприлича на колата на Амбър. Целият град минаваше по тази улица, покрай този парк.

- Някой може да си помисли, че се сваляме - каза Кейт, като седна до Бил на студените дъски.

- Това би било за предпочитане пред истината.

По пътя се зададе позната кола. Кейт се стегна, сети се за пистолета в чантата. Джулия слезе от колата, дойде до пей­ката и седна от другата страна на Бил.

- Здрасти, Кейт. - Каза го с вялата полуусмивка, с която хората се поздравяват на погребение.

Кейт не отговори.

- Мислиш ли, че някакво джудже като Кайл Финли може да влиза в общи архиви на ФБР и Интерпол - попита Бил, - без някой да забележи и да сигнализира на агентите?

Кейт изгледа Бил, после Джулия, отново Бил. В този мо­мент си каза, че може да извлече информация от тази сре­ща, без да дава нищо в замяна.

- Какво искаш да кажеш?

- Слушай - каза Бил, - няма лесен начин да те подготвя за това.

В отговор тя само се изсмя.

- Явно вече си подготвена. И така, Кейт, съпругът ти е крадец.

Ако Кейт се изненада от нещо, бе, че чу това твърдение, изречено така открито, и то не от друг, а от самите разслед­ващи. Моментът беше особен - на яснота, на убеденост. Ако не друго, Кейт можеше поне да бъде сигурна, че чове­кът срещу нея си вярва на приказките.

- Кажи ми какво си мислите, че знаете.

- Доколкото мога да преценя, той е извършил първото си престъпление миналото лято, докато още сте живеели във Вашингтон. Откраднал е един милион долара, като е прихванал електронна транзакция.

Кейт не отговори.

- Оставените електронни следи - продължи Бил - са на­правили възможно откраднатите пари да бъдат проследени до Андора. Но самата кражба е извършена от компютър в Щатите. Ето защо ние започнахме да анализираме профи­лите на американски граждани, пристигащи на летището в Барселона, което се намира най-близо до Андора, понеже Андора няма.

- Какво няма? - попита Кейт, колкото да печели време, докато си припомняше фактите около внезапно възникна­лото пътуване на Декстър до Барселона през миналото ля­то.

- Летище - отвърна Бил. - Андора няма летище. И така, четири дни след като сумата е била отклонена, в Барселона пристигнал един от водещите експерти по сигурност на електронните транзакции.

Кейт слушаше, кръстосала ръце на гърдите си.

- От летището на Барселона той наел кола за тричасово пътуване, като се върнал на следващия ден. Колата била до­ста луксозна. И знаеш ли къде е ходил?

Кейт погледна към Джулия, която я наблюдаваше вни­мателно.

- Човекът отива с луксозната си наета кола до Андора за един ден, от там се връща на летището и право в Щатите. След което си купува билети за Франкфурт. Четири билета: за двама възрастни и две деца. Обявява къщата си за даване под наем. Продава колата си. А жена му? Тя напуска работа.

Кейт погледна Бил в очите и видя, че той знае коя е, къде е работила. Какво е вършила. Погледна Джулия. Тя също знаеше.

- Как ти звучи тази история? - попита Бил.

Кейт извърна глава и проследи с поглед три коли, които се спускаха по склона. Движението се беше увеличило.

- На мен ми звучи като история за престъпник, бягащ от правосъдието - отвърна той на собствения си въпрос. - Ние вече бяхме съставили екип да разследва кражбата на еди­ния милион, но се свързахме и с Интерпол, за да организи­раме съвместна операция, да можем да проследим заподо­зрения в Европа, с пълна юрисдикция и достъп до базите данни и...

- Защо?

- Защо какво?

- Защо сте го следили? Казваш, че бил откраднал един милион долара. Един милион долара се крадат всеки ден. Защо ви е било нужно да го следите в чужбина?

- Защото не разбирахме как го е направил.

Кейт имаше усещането, че нещо ѝ убягва. Поклати глава.

Джулия се намеси:

- И понеже не разбирахме как го е направил, нямахме представа по какъв начин може да му се попречи да го на­прави отново. Да открадне каквато сума си поиска, когато си поиска, от всеки паричен превод, който се прави в който и да било момент някъде по света.

Да, това със сигурност си струваше една малка секретна операцийка.

- Както и стана. - Джулия се надвеси напред. - През но­ември, в Деня на благодарността, ако трябва да бъдем точ­ни. Спомняш ли си Деня на благодарността, Кейт?

Кейт гледаше злобно жената срещу себе си. Тази мръсна интригантка.

- Хващам се на бас, че си била бясна. Съпругът ти да отпътува внезапно нанякъде, „по работа“. - Тя направи ка­вички с пръсти във въздуха. - И какво, сам ли ти каза, че ще бъде?

Кейт нямаше намерение да издава нищо. Потърка дла­ните си, за да ги стопли. Изведнъж беше застудяло.

- Е? - Джулия вдигна рамене, бръкна в чантата си и из­вади голям жълт плик. - Бил е в Цюрих - каза тя, като го по­даде на Кейт. - С друга жена.

Кейт пое плика от ръката ѝ - вътре имаше снимки с раз­мер на пощенска картичка, с ръчно написани анотации на гърба: имена, места, дати. Декстър, седнал с някакви съм­нителни типове в кафене в Сараево; Декстър в банки в Ан­дора и Цюрих; Декстър в компанията на ослепително кра­сива жена в нощен бар в Лондон. Кейт обърна снимката. На гърба имаше написана дата и име: Марлена.

- Коя е тази? - попита тя, като се насилваше да запази присъствие на духа, да не рухне окончателно тук, пред очи­те им. Не беше очаквала въпросната Марлена да е супермодел. - И какво доказва това?

- Всяка от тези снимки доказва нещо различно. Всички заедно водят към истината.

Кейт не можеше да откъсна очи от снимката, правена в Цюрих, с дата от миналото лято, на която Декстър, облегнат на стъклената витрина в бижутериен магазин, гледа усмих­нато същата тази Марлена, красавицата. Следваха още снимки на Декстър с Марлена в Цюрих: как влизаха и изли­заха от фоайето на някакъв хотел, от асансьора, как се хра­неха в ресторанта на хотела - закусваха. После в Лондон, в Друг ресторант, на стълбите пред една кокетна къщичка.

Кейт поклати глава.

- С фотошоп може всичко. - Тя сама не бе очаквала от себе си такъв пристъп на ревност, на страх. - С приличен принтер може да се изфабрикуват всякакви улики.

Телефонът ѝ звънеше. Клеър. Тя натисна бутона за отказ на повикването.

- Можеш да ги задържиш - каза Джулия, без да обръща внимание на възраженията ѝ. - Съпостави ги с календара си. С мейлите, телефонните разпечатки, с каквото искаш. Ще откриеш, че Декстър винаги е бил там, където ти е ка­зал, че ще бъде. Като е откривал една след друга банкови сметки - анонимни, само с номера - из цяла Европа. И на­всякъде е бил в компанията на тази жена.

- Може всичко това да е ваша инсценировка пост фактум - каза Кейт.

Но ѝ беше нужно огромно усилие, за да отхвърли мисъл­та, че Декстър води паралелен живот като престъпник, че има любовница, която живее в Цюрих или Лондон. Но кол­кото и да се съпротивяваше, изводът се натрапваше от само себе си.

- И докато е бил в Цюрих - продължи Джулия, - го е на­правил отново. Само че този път е откраднал двайсет и пет милиона евро.

По лицето на Бил пробяга гримаса, челото му се набър- чи, очите му се присвиха.

- Колко? - попита Кейт, като си напомни, че трябва да се преструва на шокирана, и се насили да си придаде изнена­дан вид.

- Двайсет и пет милиона - повтори Джулия.

- Това са много пари - каза Кейт. Макар и не толкова много, колкото Кайл ѝ бе казал, че са откраднати. - И от кого ги е откраднал?

- От един сърбин, търговец на оръжие.

Кейт погледна снимката, която още стискаше в ръката си. Красивата Марлена. Плюс двайсет и пет милиона евро. Трудно можеше да се конкурира с такава комбинация.

Насили се да не мисли за това.

- Кои сте вие? - попита тя.

- Знаеш кои сме.

- ФБР, в сътрудничество с Интерпол.

Джулия кимна.

- Вие работите в специализирано звено за борба с киберпрестъпността. Дошли сте чак до Люксембург да следи­те съпруга ми по подозрения, че е присвоил двайсет и пет милиона евро през ноември, плюс милион долара минало­то лято.

- Точно така.

- И за вас е важно да го хванете, понеже нямате никаква представа как иначе можете да го спрете.

- Да.

- Защо ми казвате всичко това?

И двамата мълчаха, очаквайки Кейт сама да стигне до заключението. Тя погледна ту единия, ту другия и извед­нъж разбра, че се е оказала права. Знаеше какво се опитват да направят.

Телефонът ѝ отново зазвъня. Пак беше Клеър. Можеше да е нещо важно. Кое не е важно?

- Здрасти.

- Кейт? Всичко наред ли е?

- Ъъъ... - Що за въпрос?! -Ммм...

- Само твоите деца чакат. Всички други си тръгнаха.

По дяволите! Кейт погледна часовника си - беше закъс­няла с петнайсет минути.

- Съжалявам - каза тя и скочи от пейката. Сега чак раз­бра защо по улицата имаше толкова много коли: защото майките вземаха децата си от училище. - Благодаря ти, че ми звънна, Клеър. Идвам след пет минути.

Кейт пъхна телефона в джоба си.

- Трябва да си прибера децата.

Джулия кимна, сякаш ѝ даваше разрешение, и това я вбеси повече от всичко друго. Тя се извърна и закрачи към колата си, към срещата с децата, докато мозъкът ѝ работеше трескаво. В главата ѝ вече се оформяше нов план.

27

Кейт се събуди в два през нощта. Няколко минути се мъчи отново да заспи, но си каза, че няма да успее, а и не искаше. Слезе на долния етаж по халат и чехли; апартамен­тът беше студен, притихнал и пълен с тайни, не приличаше на дом. Погледна през прозореца към тъмната бездна на дълбокото дефиле, към уличните лампи, към колите, които се движеха твърде бързо по заледените стръмни улици.

Включи компютъра и започна отново да отваря файло­ве. Същите, които бе отваряла и преди, миналата седмица. Влезе в страницата с банковите им сметки. Предишния път не бе открила нищо, нищо не откри и сега. Но какво друго можеше да върши една обзета от съмнения жена, когато съ­пругът, в когото е загубила доверие, спи?

В четири сутринта угаси компютъра. Взе един дебел маркер и с едри, лесни за четене букви написа кратка бе­лежка, която занесе на горния етаж. Надникна при момче­тата, както правеше винаги, когато минаваше нощем по­край стаята им. Погледа ги как спят, разнежена от невин­ността им.

После се върна в спалнята, запали една лампа за четене и застана до леглото. Декстър дишаше равномерно с полу­отворена уста, потънал в дълбок сън.

Тя го побутна.

Той премигна, вперил объркан поглед в листа, който Кейт държеше пред лицето му.

Тихо. Слез долу, облечи си палто, чакам те на балко­на.

Десет часа по-късно Кейт се изкачи по стъпалата към застланото с плочи фоайе и вдигна три пръста пред лицето на оберкелнера.

- Trois, s’il vous plait.

- Je vous еп prie - каза мъжът, протегна ръка напред и я поведе през сумрачния бар към по-осветения заден салон.

В този ресторант Кейт и Декстър бяха вечеряли след подписването на наемния договор за апартамента им. Мал­ко семейно празненство, докато момчетата спяха под на­блюдението на хотелската детегледачка.

Нима всичко това се бе случило преди по-малко от поло­вин година?! Тогава времето беше топло. От двете страни на павираната уличка бяха изнесени маси, кичесто дърво хвърляше сянка, от билото на хълма се разкриваше вели­чествена гледка. Кейт и Декстър бяха на маса с колосана бяла покривка, вечерният здрач се сгъстяваше, наоколо се настаняваха делово облечени млади хора.

След вечеря Декстър я хвана за ръката и погъделичка с пръст дланта ѝ. Кейт се облегна на него, наслаждавайки се на интимния миг.

Тогава в Северна Европа беше лято. Тя не можеше да предположи как ще изглежда това място в дълбоката зима.

Сега Кейт седеше до прозореца и ту поглеждаше навън, където прехвърчаше сняг, ту към изискания салон със стро­ги тапети, аплици с абажурчета и тежки мебели в тъмни то­нове. Постави чантата на стола до себе си, усещайки те­жестта на беретата.

Сервитьорката донесе менютата и ги сложи на масата.

Почти всички маси бяха заети от мъже със сака и врато­връзки. В другия край на помещението седеше някаква же­на, която често отмяташе косата си с театрален жест, опит­вайки се да привлече внимание. Типичен похват на грозно- вата самотна жена.

Всеки се придържаше към типажа си.

Джулия и Бил застанаха на вратата с мрачни лица.

Кейт също се стараеше да се придържа към типажа си и Да си играе убедително ролята.

- Здравей - каза Джулия, като преметна палтото си върху облегалката на свободния стол. - Искала си да ни видиш? - Държеше се така, сякаш бяха дошли, ако не да се карат, то поне да изяснят отношенията си след продължи­телна вражда.

Сервитьорката пърхаше наоколо. Поръчаха си две кока- коли и една бира. Когато момичето се отдалечи, Кейт каза:

- Грешите.

Джулия кимна, сякаш Кейт ѝ бе предложила да отидат на пикник в слънчев пролетен ден.

- Кейт - каза със снизходителна усмивка тя, - пробле­мът е, че не можем да открием никакви следи от трудов до­говор между Декстър и каквато и да било банка.

Кейт се изненада от неуместността на тази забележка - какво значение имаше някаква си дребна бюрократична подробност?! Въпросният договор бе заврян в някаква без­обидно изглеждаща папка с документи за рефинансиране- то на ипотеката им. Но тогава си спомни за служителя от посолството, който им бе казал, че американските власти е трябвало да получат копие от разрешението за работа на Декстър. Това не беше дребна бюрократична подробност, а част от доказателствата им срещу него.

- Работата на Декстър е конфиденциална - отвърна тя не по-малко неуместно.

- Никакви следи относно източниците му на доход. - Джулия набираше скорост като товарен влак. - Разбира се, проверихме банковата ви сметка. Искам да кажа, нормалната ви банкова сметка на името на двамата, от която получа­вате ежемесечни разпечатки на адреса си. По нея има ре­довни постъпления, от нея излизат обичайните плащания. Това, което не се вижда, е откъде идват парите.

Джулия замълча, като гледаше изпитателно Кейт, сякаш очакваше казаното да достигне до съзнанието ѝ, преди да поясни:

- Банковите преводи постъпват от анонимна банкова сметка, която вместо титуляр има номер. Анонимна, без име.

- Ами на това се крепи Люксембург, нали? - подхвърли Кейт. - На банковата тайна.

- Познаваш ли някой от колегите му? - попита Джулия, игнорирайки репликата на Кейт. - Виждала ли си трудовия му договор?

Това беше първото обвинение, което Кейт можеше да опровергае. Защото тя всъщност бе виждала договора на Декстър - кратък, с нищо незабележим документ, който той бе скрил в папка с подвеждащ надпис. Но предпочете да за­пази мълчание.

- Виждала ли си някога фиш със заплатата му? Получа­ва ли някакъв документ по пощата от работодателя си? По­дава ли данъчна декларация? Има ли застраховка?

Кейт гледаше очуканата повърхност на старата маса. Разбира се, договорът можеше да е фалшив. Беше фалшив.

- Има ли визитка? Фирмена кредитна карта? Магнитна карта за достъп до офиса си?

Сервитьорката донесе кока-колите и бирата и ги тръсна върху масата. Дебелостенните чаши изтракаха върху голо­то дърво.

- Виждала ли си някога нещо, каквото и да било, което да доказва, дори не да доказва, но поне да показва, че съпру­гът ти работи за някаква фирма?

Джулия вдигна чашата си и отпи, обявявайки негласна пауза в атаката си.

- Добра колекция от косвени доказателства - каза Кейт.

- Косвените доказателства може и да не вършат работа в съда - отвърна Джулия, - но почти винаги очертават исти­ната. Или не мислиш така?

- Косвени доказателства, примесени с догадки.

- Логични заключения, бих казала аз. - Джулия гледаше в упор Кейт, сякаш се опитваше да ѝ предаде през масата собствената си убеденост.

Кейт извърна глава и погледна през прозореца към снеж­ната вихрушка.

- Какво всъщност искате от мен? - попита накрая тя.

След дълга пауза Джулия каза точно това, което Кейт очак­ваше да чуе:

- Искаме да ни помогнеш.

- Декстър.

Той вдигна глава от ордьовъра си, някаква измишльоти­на, съставена неясно от какво. Този ресторант минаваше за най-изискания в страната. Главният готвач имаше най- престижни международни награди. Повечето връчени пре­ди много време наистина, но все пак...

- Аз знам - каза Кейт.

Цялото ѝ тяло се тресеше, щеше да се пръсне от напре­жение. Разговорът щеше да е труден, но от него зависеше много.

- Какво знаеш? - Декстър метна в устата си неиденти­фициран къс органична материя.

- Знам, че не си консултант по сигурността.

Декстър я гледаше, предъвквайки бавно странния спе­циалитет.

- Не съм убеден, че разбирам накъде биеш.

- Знам за тайната банкова сметка.

Той спря да дъвче за миг, после продължи някак замис­лено.

Кейт не каза нищо повече. Декстър беше на ход и тя бе решила да го изчака. Той преглътна. Вдигна салфетката от скута си и попи ъгълчетата на устата си.

- Какви са тези фантасмагории?

- Не се опитвай да отричаш. - Това прозвуча малко по- враждебно, отколкото го бе замислила.

- Кой ти е наговорил врели-некипели?

Между масите имаше достатъчно пространство. Бяха съвсем сами сред официално облечената клиентела, сред вратовръзките и тъмните костюми, перлите и позлатените дамски чантички.

- Никой нищо не ми е наговорил, Декстър. Открих смет­ката с двайсет и петте милиона евро.

- Няма как да си я открила - каза той бавно и спокойно, мобилизирайки самообладанието си. - Защото такава сметка не съществува. Нямам никакви двайсет и пет милиона.

Кейт се взираше в Декстър и лъжата му, а той - в очите ѝ.

- Кой ти е надрънкал тия неща, Кат?

Тя изломоти нещо.

- Кой?

- Бил и Джулия. Те са от ФБР, командировани са към Интерпол.

Декстър не каза нищо, размишлявайки върху чутото.

- Те са тук, в Люксембург, за да те следят, Декстър. Това е голяма операция, защото престъплението е голямо, а ти си единственият заподозрян.

Пристигнаха двама сервитьори, понесли чинии под сре­бърни похлупаци, които поставиха на масата пред тях и ед­новременно вдигнаха похлупаците. Единият започна да обяснява блюдото на език, който трябваше да мине за анг­лийски, но със същия успех можеше да е и суахили; Кейт не му обърна никакво внимание.

- Откраднал ли си тези пари?

Той седеше и я гледаше.

- Декс?

Декстър погледна към чинията си и вдигна вилицата.

- След като изядем това - каза той, - ще отидем за малко до тоалетната.

Декстър заключи вратата.

- Покажи ми, че не носиш жица.

Тя го изгледа, но не отговори и не направи каквото и да било.

- Покажи!

- Нямаш право.

- Напротив, длъжен съм.

Тя се изненада от настървението, с което Декстър започ­на да я претърсва. Но, разбира се, той просто вършеше оно­ва, което би могло да се очаква от всеки в неговото положе­ние.

Кейт свали блузата си. Отдавна не ѝ се беше случвало да я претърсват почти гола, а ето че в течение на една седмица и се случваше за втори път. Свали ципа на полата си, остави я да падне на пода и я прекрачи. Декстър заопипва подгъвите, подплатата, ципа. Едва ли знаеше как изглежда един скрит микрофон, дори да го откриеше, но това не намалява­ше усърдието му.

Той ѝ подаде дрехите. В днешно време подслушвателните апарати можеха да се скрият буквално във всичко. В случая нейният представляваше малък диск, залепен за долното капаче на ръчния ѝ часовник - подаръка, който Декстър ѝ бе връчил само преди две седмици, на Коледа, горе в Алпите - изискано опакован в карирана хартия от онзи бижутер на Рю дьо ла Бушри. Произведеният в Швей­цария часовник, който бе откаран с камион до дистрибуто­ра в Холандия, от там с ван до бутика в Люксембург, след това отнесен от Декстър със самолет обратно в Швейцария, за да бъде разопакован от Кейт във Франция, на по-малко от петдесет километра от мястото, където бе направен, след това върнат в Люксембург и подложен на малък ъпгрейд от страна на един таен агент на ФБР в мъжката тоалетна на някаква бирария в центъра на града - интервенция, която бе останала незабелязана от американския полупрестъпник тук, в облепената със сребърни тапети тоалетна на ресто­ранта.

Кейт закопчаваше копчета, вдигаше ципове.

Декстър отвори ръчната ѝ чантичка и зарови ръка вътре: червило, несесер, мобилен телефон, химикалки, ключове, дъвка, кой знае какво още - и във всяко от тези неща може­ше да се сложи подслушвател, чието присъствие или от­съствие бе невъзможно да се установи само с външен оглед.

Беше оставила беретата в апартамента.

- Ще занеса чантата ти в колата - каза Декстър. - Чакай ме на масата.

Тя излезе с несигурна крачка от тоалетната и се подпря на стената в коридора, преди да продължи по дебелия ки­лим към масата си.

Всичко това се оказа много по-труцно, отколкото бе очак­вала. И преди беше попадала в подобни ситуации, но нито веднъж със собствения си съпруг. По много причини се бе надявала този път да е по-лесно.

Опита се да събере мислите си, да запази самооблада­ние. Отпи от виното си, после от чашата с вода. Избърса устни с ленената салфетка, поигра си с вилицата, разтри с два пръста носа си.

Декстър се върна на масата.

- Съжалявам - каза той. - Не желаех да се стига дотук.

Сервитьорите плъзнаха огромни бели купи върху бяла­та покривка. Бяха вече на супата. Няколко лъжици течност, поръсена с нещо, което приличаше на смляно месо от ома­ри.

- Разбираш ли? Бях длъжен да го направя.

Кейт беше забила поглед в супата си.

- Първо - продължи Декстър, - не знам нищо за никак­ви двайсет и пет милиона евро. - Както се бяха договорили предишната вечер в студа на балкона, докато съставяха сце­нария за този диалог, той трябваше да съдържа три големи лъжи. И това беше първата. - Никога не съм крал пари от когото и да било.

Това беше втората.

- Между другото, признавам, че не всичко в начина, по който си изкарвам прехраната, е изцяло законно - продъл­жи той.

- Значи не си консултант по сигурността?

- Не, вече не съм. Брокер съм, търгувам с ценни книжа. Няколко години се занимавах с това като хоби. Впослед­ствие, от около година и половина насам, след поредица от успешни сделки... пък и по онова време работата ми беше вече омръзнала до смърт... съжалявам, Кейт... на­пуснах.

Помощник-сервитьорът вдигна чиниите им, приглади ленената покривка и се оттегли.

- И какво толкова незаконно вършиш?

- Хаквам компютрите на корпорации, за да черпя пове­рителна информация. И после я използвам, за да правя из­годни сделки. - Това беше третата лъжа, изречена с равен, спокоен тон. Много добро изпълнение.

До масата се появи сервитьор колкото да се поинтересу­ва дали всичко е наред. Абсурден въпрос.

- Колко пари си изкарал от тази... хм, дейност?

- Около шестстотин хиляди евро.

Кейт му се усмихна и кимна окуражително. Последните две минути бяха най-тежката част от разговора, най-голя­мото предизвикателство за актьорските му способности. И Декстър се справи добре. Останалото щеше да е много по- лесно. Много по-близко до истината.

Сервитьорите церемониално повдигнаха поредните сребърни похлупаци, под които се криеха малки гьрдички от някакво птиче със запечена до бронзово кожичка и цяла ясла бейби зеленчуци, нагазили в локвичка кафеникав сос.

- А коя е тази Марлена? Показаха ми твои снимки с ня­каква плашещо красива жена.

- Проститутка. Помага ми, като съблазнява мъже и про­никва в компютрите им, откъдето аз после хаквам цялата система.

- Но това е ужасно.

Той не каза нищо, за да се защити.

- Значи всъщност нямаш работа. Но аз открих трудов договор на твое име, скрит в една папка. Фалшив ли е?

Той кимна.

- Но поне имаш ли разрешително за работа? Ние закон- но ли пребиваваме тук?

- Да. Регистрирал съм фирма.

- Но въпреки това имаше проблем, помниш ли? Още ка­то пристигнахме, в посолството.

- Проблемът беше, че подадох молба за разрешително за работа много преди пристигането ни. А през това време...

- Под „това време“ разбираш около година?

- Именно. През тази година правителството на Люксем­бург е започнало да изпраща автоматично копия от разре­шителните на съответните посолства. Не знаех за тази про­мяна в процедурата. Ако бях подал молба през септември, посолството щеше да получи копие, но аз я бях подал много по-рано, отколкото твърдях.

- Какво ще правим с тях? - попита Кейт.

- С кого, с Маклийн ли?

- Да.

- Те няма как да разполагат с доказателства, че съм присвоил двайсет и пет милиона евро, понеже не съм пра­вил нищо такова. Тоест няма от какво да се боим.

- Но как да ги накараме да ни оставят на мира? - попита Кейт. - Да се махнат от главите ни?

Тя огледа второто месно блюдо - две маломерни парчен­ца от агнешка плешка, перфектно розови; оголените ребра в края бяха кръстосани като шпаги. С тях им бяха поднесли и червено вино.

- Мисля, че точно това се готвят да направят - каза на­края Декстър. - Тъкмо затова са те подложили на този раз­пит след... колко време са вече тук? Четири месеца?

- Какво според теб са изчаквали?

- Да открият доказателства. Да почнем да харчим огром­ни суми пари. Да си купуваме коли, кожени палта, яхти, вили на Ривиерата. Да отсядаме в луксозни хотели, да ле­тим в първа класа, да наемаме хеликоптер до Монблан. Да вършим всичко онова, което може да се върши с двайсет и пет милиона евро.

- И според теб как ще свърши тази история?

- Според мен не е нужно да правим нещо конкретно - отвърна Декстър. - Освен, мисля си, да прекъснем всякакви взаимоотношения с Бил и Джулия.

- На какво основание?

- Не е нужно да им даваме обяснения. Те знаят прекрас­но защо.

- Нямам предвид за пред тях. За пред останалите ни приятели.

Декстър вдигна рамене. Това изобщо не го засягаше, той нямаше приятели.

- Бил ти се е пуснал? - предложи той. - Или Джулия на мен? Кое от двете предпочиташ?

Кейт си спомни за коледното парти в посолството, за Декстър и Джулия, които излязоха заедно от кухнята.

- Джулия те е сваляла - отвърна тя. - По-важно е аз да съм скарана с нея, отколкото ти с него.

- Да, има логика.

Кейт гледаше съсредоточено сложната постройка от шоколадов мус и карамел, която се бе появила пред нея.

- Е, добре. Преставаме да общуваме с тях. Друго?

- Рано или късно ще се откажат. По-скоро рано, откол­кото късно. Нямат доказателства. Няма да открият нищо, защото няма нищо за откриване.

Кейт заби вилицата си в шоколадовата торта.

- И ще ни се махнат от главата - продължи Декстър, който също проби гладката кафява глазура. - И няма да ги видим повече.

Днес, 19:03 ч.

Кейт забелязва първо мъжа, който пресича откъм от­срещната страна на кръстовището, излизайки от едно по- голямо, оживено и не толкова изискано заведение, пълно с туристи. Мъжът е с тъмни очила, вдигнати над челото, и брада по последната мода в Ню Йорк и Лос Анджелис, за която Кейт знае главно от снимките в списанията. Напосле­дък холивудските звезди си пускат бради.

Тя си дава сметка, че двамата са седели в другото заве­дение, скрити зад тъмните си очила, и са ги наблюдавали как сядат на масата си и чакат. Кейт е впечатлена и дори леко уплашена оттяхната педантичност. След толкова вре­ме все още иматсили за това.

Добре че Кейт бе действала незабележимо със захарни­цата, когато сядаше. Винаги си струва човек да е бдителен.

- Bonsoir- казва мъжът, докато жената раздава фалши­ви целувки.

Сервитьорите пристигат на мига, готови да изпълнят всяко желание на мосю Мур и гостите му. Мосю Мур винаги оставя голям бакшиш- не само тук, навсякъде.

- Е, как я карате? - пита Декстър.

- Не сме зле - отвръща Бил. - Никак даже.

Сервитьорът пристига и поднася бутилката на мосю Мур за оглед. Декстър кимва. Сервитьорът вади тирбушона и за­почва да сваля фолиото.

- Тук ли живеете сега?-пита Бил.

Декстър пак кимва.

Тапата излиза от гърлото на бутилката и сервитьорът сипва на Декстър една глътка за дегустация. Той отпива, по-скоро за да спази ритуала, и отново кимва. Сервитьорът на­лива виното, пълни чашите дополовина, както е редно; ни­кой на масата не продумва.

Четиримата американци се споглеждат, никой не се престрашава да започне разговора. Кейт все още се пита каква ли е целта на тази среща и как би могла да се възполз­ва от нея за конкретните им цели. Защото тя си има свой план. Знае, че Джулия и Декстър си имат общ план, вероят­но различен от този на Бил, но не е изключено и той - Бил - да е посветен в него. Или пък планът на Бил е напълно раз­личен, само негов, кой знае? Може пък Бил изобщо да няма свой план.

- И така - казва Декстър, като поглежда Джулия, после Бил, - получих едно съобщение. Отнася се до Полковника.

Джулия се обляга с лакти на масата и сплита пръсти. Ди­амантът на годежния ѝ пръстен проблясва. За кого ли ще се омъжва? Или и този диамант е като всичко останало-теат­рален реквизит за поредната ѝ роля?

- Да - отвръща Бил. После се обляга назад и кръстосва крака, за да му е удобно, докато разказва. - Ти знаеш, раз­бира се, че му откраднаха цяло състояние при електронна транзакция.

Кейт забелязва, че Бил не споменава конкретната сума.

- Чух за това-казва Декстър.

Двамата мъже се гледат в очите. Като при игра на покер. Единият от двамата блъфира. Или се преструва, че блъфира.

- И така, доставчикът на Полковника по тази сделка, бивш руски генерал на име Громов, бил бесен от обстоятел­ството, че огромната сума пари не постъпила в швейцарска­та му банкова сметка до края на работния ден.

- Мога да си представя.

- След което Полковника прекарал една недотам приятна нощ в Западен Лондон. Или по-скоро привидно приятна, в извънредно изискан ресторант с една страхотно красива руска проститутка на име Марлена. Но съм сигурен, че отвът­ре се е разяждал от ужас.

Бил разклаща чашата и отпива, като задържа виното в устата си, преди да преглътне.

- Та така - продължава той. - На сутринта, още със съ­буждането си, Полковника започва да прехвърля цялото си богатство: коли, яхта, вещи, на генерала. До седмица е про­дал лондонския си апартамент и му е превел парите. И по­сле...

- Къде е бил той?

И двамата поглеждат към Кейт, изненадани от прекъсва­нето.

- Кой къде е бил?

- Лондонският му апартамент.

- В „Белгрейвия“-отвръща Бил и се обръща отново към Декстър.

- Къде точно?

- На „Уилтън Кресънт“.

Кейт хвърля поглед към съпруга си, който ѝ отговаря с едва забележимо повдигане на раменете, признавайки се за виновен по всички обвинения, готов да понесе наказа­нието си за това, че има много пари. Чак сега Кейт разбира защо бяха стояли на онази извита улица до Белгрейв Скуеър, пред редицата величествени бели резиденции, и си бяха фантазирали къде ще живеят един ден, ако станат бо­гати. Тогава Кейт нямаше как да знае, че този адрес не е избран случайно. Още една от безмълвните лъжи на съ­пруга ѝ.

- Полковника продал и един апартамент в Ню Йорк. Но пазарът бил слаб, особено пазарът на луксозни имоти. Пък и той бил притиснат от времето, трябвало да действа бързо, та приел колкото му предлагали. - Бил се обърна към Кейт. - Мисля, че апартаментът се намирал на Източна шейсет и осма улица, близо до Пето Авеню.

- Благодаря за тази подробност.

- Моля, пак заповядай.

- И значи Полковника останал без имущество - казва Декстър, колкото да ги върне на темата. - Но продължавал Аа дължи много пари.

- Именно. Полковника се готвел да уреди нова сделка, този път с крадени ракети земя-въздух, но междувременно се разчуло за фиаското му в Конго. Така че започнал да се на­тъква на затруднения. От друга страна, генералът се оказал много по-търпелив, отколкото можело да се очаква. Това било в годината, след като Полковника натрупал дългове.

- А откъде това търпение?

- Ами просто Громов не загубил никакви реални пари. Разбираш ли, той не бил плащал нищо за онези МиГ-ове, просто ги бил откраднал. Каквото успеел да вземе за тях, си било чиста печалба. Но въпреки това държал да му се плати и остатъкът. В края на краищата човекът бил длъжен да се грижи за репутацията си. Накрая Полковника уредил въпросната нова сделка. Която обаче се провалила в послед­ната минута.

- Как?

- Вероятно някой от американските служби е подшуш­нал на доставчика, че следят Полковника отблизо.

- Интересно-казва Декстър.-Ама че лош късмет.

- Направо ужасен.

- Значи изведнъж Полковника бил не само разорен, но и без възможности за действие - обобщава Декстър.

- Точно така - съгласява се Бил. - И какво според теб е направил?

- Изчезнал е.

- Absolument. Духнал е за Бали или за Буенос Айрес, или накъдето му видят очите. Кой знае къде може да се скрие един незаконен търговец на оръжие, като го подгони раз­яреният му доставчик, за да го пречука? Но след няколко месеца имал глупостта да се появи отново, и то в Брайтън Бийч. Знаете ли къде е това?

- В Ню Йорк. Руският квартал.

- Exactement. Значи така, Полковника бил в Брайтън Бийч, може би на гости или като временно пребиваващ, или като постоянно заселил се, не знам подробности. Знам само, че миналия петък към единайсет вечерта излязъл от един ресторант в компанията на двама мъже на средна въз­раст, такива като него. Заведението било евтино, свъртали­ще на местните пияници.

Бил пак отпива от виното си. Кейт забелязва, че Джулия не е докоснала своето.

- Полковника никога не е минавал за красавец. Но през по-голямата част от живота си е имал власт или пари, или и двете, а с тези неща е могъл да привлича жените. Или поне да си ги позволи. Но сега го бил закъсал отвсякъде, така че тримата, той и еднакво неприятните му придружители, били застанали на тротоара пред ресторанта и флиртували с две-три момичета, които чакали такси за Манхатън, за да си изпросят почерпка в изискано заведение от някой бор­сов посредник, преди да се върнат при гаджетата си, про­фесионални баскетболисти или нещо такова. Момичетата били огън, твърдели, че са на двайсет и една, значи са били на седемнайсет, максимум осемнайсет.

- С други думи Полковника и приятелите му нямали шанс.

- Направо били сбъркали адреса. Но иначе нахалство не им липсвало. Съдържателката на бара ги наблюдавала известно време отвътре как досаждат на момичетата, като тъкмо се чудела дали да не събере няколко сервитьори и гардове да се намесят, когато отпред спрял бял ван. Отвът­ре изскочили двама маскирани мъже, бам-бам, по един куршум в главите на двете приятелчета на Полковника, по средата на челото, момичетата били оплискани в кръв, пи­щели неистово. Жената зад витрината също пищяла, било голям екшън.

- А Полковника?

- Фраснали му един юмрук в лицето, вдигнали го от тро­тоара и го метнали във вана. Вратата се затворила, шофьо­рът дал мръсна газ и ванът изчезнал.

- Предполагам, че е бил без регистрационни номера.

- Естествено.

- И после?

- После нищо, през целия уикенд. Rien.

- Доста дълъг ще да му се е сторил на Полковника този уикенд...

- Vraiment.

- Какво веете избива на френски, Бил?-обажда се Кейт.

- Готин език.

- Е, и? - Декстър губи търпение.

- Ами упражнявам си го.

- Не те питам за френския ти, идиот! Какво още знаеш за Полковника?

- Сега загрях. В понеделник сутрин някакъв лабрадор, пуснат от собственика си да тича по плажа на Брайтън Бийч, се заврял под основите на променадата и отказвал да изле­зе.

- Полковника?

Бил кимва.

- Сотрязани ръце...

Кейт ахва, не го е очаквала.

- ... и крака.

- Господи!

- От Полковника останали само торсът и главата. А очи­те му...

- Какво?

- Очите му били отворени. - Бил отпива глътка от скъпо­то червено вино. - Знаеш ли какво значи това?

Всички знаят. И всички мълчат.

- Трябвало е да гледа - казва Бил - как режат собствените му крака и ръце.

28

Декстър погледна бележката на Кейт, после лицето ѝ, после часовника. Беше 4:06 ч. сутринта, следващата вечер трябваше да ходят на ресторант.

Кейт бе избягвала този момент или го беше очаквала, бе си го представяла, страхувала се бе от него, опитвала се бе да не мисли за него... цяла вечност, или така ѝ се струваше. Сега, когато моментът бе настъпил, тя без изненада откри, че все още не желае да започне разговора. Не желаеше да остави зад гърба си онази част от своя живот, в която той още не се е състоял. Не желаеше да открие как ще изглежда животът ѝ след неговото провеждане.

Тя слизаше бавно по стълбището, прехапала долната си устна, усещайки, че всеки миг ще се разплаче. Във всички­те ѝ вътрешни дебати за предстоящия разговор доминира­щите емоции бяха гняв и страх. Не тъга. Но тъкмо тъга беше чувството, което я обземаше сега, когато моментът най-после бе настъпил.

Щяха ли да имат съвместен живот след тази вечер? Или това беше краят? Дали нямаше да ѝ се наложи да опакова нещата си в един куфар, да събуди момчетата, да ги закара на летището, да се качат на някой ранен полет и да отле­тят... накъде? За Вашингтон? Кой щеше да я спаси там? Пред кого щеше да си изплаче мъката?

За нея Декстър беше всичко на този свят. Всичко, което бе имала някога през целия си съзнателен живот. Спомняше си едно свое завръщане от поредна мисия в Гватемала, ко­гато, седнала в ледения военнотранспортен самолет, впери­ла поглед в нитовете на отсрещната стена, си бе казала, че има само едно нещо, само един човек, заради когото си струва да се връща във Вашингтон.

Застанала с гръб към Декстър, тя вдигна ръка и избърса очи, преглътна сълзите си. Двамата обуха ботуши, облякоха палта и излязоха на студения ветровит балкон, надвиснал над дълбокото дефиле. Светлината, която стигаше до тях отвътре, беше слаба, но ѝ бе достатъчна, за да вижда лицето на Декстър. По него тя разбра, че съпругът ѝ знае точно как­во става.

- Декстър - каза тя. Пое си дълбоко дъх, като се опитва­ше безуспешно да си придаде кураж. - Знам за двайсет и петте милиона... или май бяха петдесет... крадени евро. Знам за тайните безименни сметки, за „Люкс Трейд“ и она­зи изоставена ферма. Знам също... Декстър, знам, че не си консултант по сигурността на никоя местна банка. Знам и това, че в каквото и да си се набъркал, не е от вчера.

Той примижа от вятъра, който брулеше лицето му.

- Мога да обясня.

- Не искам обяснения. Искам да ме убедиш, че греша. Или да признаеш, че съм права.

Кейт вече знаеше истината и не очакваше тепърва да я научи. Основното нещо, което я интересуваше, бе дали Декстър ще се опита да отрича. Дали ще трупа още лъжи върху всичките, които ѝ бе казал досега. Дали всяка надеж­да е загубена.

За част от секундата, както бе застанала там горе, на пет­найсет метра над павираната уличка, тя се замисли, колкото и абсурдно да беше това, дали няма да се опита да я убие.

Кейт си бе представяла, и то неведнъж, различни въз­можни сценарии за този разговор. Ако Декстър кажеше А, тя щеше да каже Б, той щеше да отвърне с В и така нататък. Опитвала се бе да си представи най-добрия възможен ва­риант, както и най-лошия, и всичко между тях, като ги бе класирала по степен на вероятност. Репетирала бе наум ня­колко различни размени на реплики, които си приличаха по това, че завършваха с гневното ѝ излизане през входната врата заедно с децата, за да не види Декстър никога по­вече. Допускала бе дори и такова развитие, при което ще е принудена да използва оръжие. Беретата беше до радиато­ра в антрето, покрита с една завеса, която бе купила от мола „Бел Етоал“ и я бе монтирала сама с помощта на свредела с диамантен връх, който бе избрала при третото си посеще­ние в магазина за домашни инструменти. Не беше толкова отдавна, но все пак се бе случило по времето, когато още се чувстваше като нормална домакиня. Когато животът ѝ не бе започнал да се разпада. Или поне тя не усещаше този разпад.

Още щом Декстър отвори уста, всички тези сценарии сякаш се сблъскаха в съзнанието ѝ, така че тя едва го чу как казва:

- Права си.

Кейт не отговори, а и той не добави нищо. Двамата стоя­ха един до друг в ледената тишина, без да се поглеждат.

- Защо сме навън? - попита Декстър, все още загледан някъде в мрака.

- Защото Бил и Джулия са агенти на ФБР, в сътрудни­чество с Интерпол, и ни разследват. Не се съмнявам, че ком­пютърът ни се следи. В колата ни има поставен джипиес чип. Телефоните ни се подслушват. Почти съм сигурна, че и в стаите има бръмбари.

Бяха му нужни няколко секунди, за да смели информа­цията.

- Но тук сме в безопасност?

Кейт вдигна рамене. И тогава най-после погледна своя съпруг. Лицето му беше изкривено от уплаха, не прилича­ше на себе си. Това е добър знак, каза си тя. Ако беше спокоен, ако показваше, че не му пука, щеше да е много по-зле.

- Мога ли сега да ти обясня? - каза той. - Моля те!

Тя кимна.

- Това е дълга история. - Декстър посочи столовете и масата и я изчака да седне първа. - Нали си спомняш, че брат ми беше служил в морската пехота?

Какво общо имаше това, по дяволите?

- Естествено! - отвърна троснато Кейт; думите ѝ про­звучаха по-враждебно, отколкото бе желала. - Да - добави тя с по-мек тон, - помня.

- Знаеш, че е бил убит по време на войната в Босна. Но никога не съм ти казвал точно как е станало това.

- Казвал си ми, че по това време вече не е бил морски пехотинец. А нещо като военен инструктор. - Кейт знаеше всевъзможни истории за тези хора. - Бил е заловен и убит.

- Именно. Заловен от един сръбски полковник на име Петрович. Чувала ли си за него?

Кейт поклати глава.

- Петрович е неизвестен извън Европа. Но на Балкани­те е бил знаменитост. Най-вече със садизма си. Изтезавал е за развлечение. Разбираш ли какво имам предвид?

- Мога да предположа.

- Забавлявал се, измъчвайки хора. Доставяло му голяма радост да вади нокти с клещи. Да реже уши с касапски но­жове. Този човек отсичал ръце с мачете, Кейт. Убивал жерт­вите си бавно и мъчително, сред локви кръв. Не за да ги раз­питва, не за да събира информация, а просто защото му ха­ресвало. Защото държал да се знае, че е варварин.

Когато открили брат ми, Кейт, всичките пръсти на ръце­те му липсвали. И на краката също. И половите му органи, и устните. Брат ми нямал устни, Кейт. Петрович бил отрязал устните на Даниъл.

Побиха я тръпки.

- Петрович изтезавал брат ми до смърт, просто ей така, за собствено удоволствие. След като брат ми умрял, той захвърлил обезобразения му труп в някаква сляпа уличка, за да го ръфат подивели кучета, котки и плъхове.

Чутото дотук беше много по-страшно, отколкото си бе представяла Кейт. Но тя така и не виждаше връзката между тази история и присвоените милиони. Освен това се пита­ше как така я бе пропуснала навремето, когато бе разслед­вала Декстър.

- Звучи ужасно - каза тя. - Обаче... Виж, не искам да ти изглеждам като някаква досадна кучка, но не разбирам как­во общо има това с откраднатите от теб петдесет милиона?

- Двайсет и пет.

- Колкото и да са тия идиотски милиони, дяволите да ги вземат! Декстьр?

- Общото... - заекна той - общото е, че Петровия е чове­кът, от когото ги откраднах.

- Е, добре - каза тя, като стискаше здраво подлакьтни- ците на стола. - Обясни ми. Откъде знаеше?

- Кое? - Гласът на Декстьр трепереше, всеки момент щеше да заплаче.

- Всичко това. За брат ти, за Петрович.

Декстьр си пое дълбоко въздух.

- Ами първо от снимки на трупа. Приложени към ори­гиналния рапорт за смъртта му, който се намира в Държав­ния департамент.

- Кога си го виждал този рапорт?

- Към края на деветдесетте. Някой от Държавния депар­тамент се беше свързал с родителите ми, казал им, че доку­ментите от войната били разсекретени, включително рапортът за смъртта на Даниъл.

- И ти си го чел?

Декстьр закима яростно.

- Фотокопие. Накрая пишеше, че Петрович бил жив, че изкарвал луди пари като оръжеен търговец, въоръжавайки най-отвратителните изчадия на планетата: мексикански наркобарони, судански разбойнически главатари, талибани.

- И това го пише в рапорта за смъртта на Даниъл?

- Не. Това е отделна информация от същия човек, който се беше свързал с нашите. Аз лично се запознах с него ня­колко години по-късно. Той не знаеше много извън това, ко­ето беше написано в рапорта. Но ме свърза с един хърватин емигрант, на име Смолец, който имаше връзки сред военните. Та този Смолец разполагаше с информация за Полков­ника. Бяха се засекли във войската и Смолец знаеше всичко за него.

Това беше най-смахнатата история, която Кейт някога бе чувала.

- И така, аз в известен смисъл наех този Смолен на ра­бота - продължи Декстър. - Да ме осведомява за Полковни­ка. Къде ходи, къде какви имоти купува, на кого какво про­дава.

- Чия беше идеята Смолец да наблюдава Полковника? Негова? Или твоя?

Кей видя как чертите на Декстър се отпуснаха, по устни­те му дори пробяга усмивка на облекчение. Знаеше какво си мисли: след като задава такива въпроси, явно се опитва да вникне в историята. Да разбере. Да му прости. И беше прав.

- Не помня - отвърна той. - Може би в един момент той ми е намекнал колко лесно би могло да се уреди това и аз съм го помолил да пробва. Беше отдавна.

- Къде се срещаше с тоя Смолец?

- В един парк. На Фарагът Скуеър.

Разбира се, помисли си Кейт. Ето какво е правил онази студена сутрин миналата зима, когато видя червената му шапка през улицата.

- Защо го правеше?

- Добър въпрос. Истината е, че и аз не знам. Нямах изра­ботен план, ако това се питаш. Но информацията ми се да­ваше наготово и аз си казах: защо да не я получа.

Е, добре - каза Кейт, като за миг остави настрана не­правдоподобността на целия този сценарий. - Смолец е на­блюдавал Полковника от твое име, това донякъде го разби­рам. Но не разбирам друго, Декстър: защо през цялото вре­ме си го пазил в тайна от мен? Макар че аз самата работех в Държавния департамент?

В този момент ѝ хрумна въпреки абсурдността на ситуа­цията, че ѝ се дава пореден шанс да каже истината за себе си. Едно малко искрено пояснение към последната ѝ репли­ка би могло да се превърне в снежната топка, предизвиква­ща лавината. Но тя си каза, че за момента Декстър е този, чиито тайни трябваше да бъдат разкрити.

- Всичко започна още преди да се познавахме - каза той. - И това, което вършех, не беше особено разумно и логично. Срамувах се от себе си. Не исках да знаеш.

Това ѝ прозвуча глупаво, но искрено.

- Е, добре. После?

- Преди няколко години се случи нещо в работата ми, без връзка с тази история. Докато изпробвах протокол за си­гурност на данните, открих вратичка, през която можеха да се крадат пари при електронен превод.

- Просто така я откри, случайно?

- Не. Изобщо не беше случайно. Това ми беше работа­та, Това вършех. На мен ми плащаха, за да откривам въз­можни вратички в защитите на системата и да ги затварям.

- Да.

- Същевременно знаех, че Полковника осъществява бизнеса си по този начин, с електронни парични преводи. Редовно превеждаше милиони, понякога десетки милиони, в анонимни банкови сметки. Пари за крупни сделки с оръ­жие, които сключваше от домашния си компютър.

- И ти реши да го обереш до шушка?

- Да. Но целта ми не беше просто да източа банковите му сметки, това би било най-обикновена кражба. - Гласът на Декстър вече не трепереше, беше станал твърд и уверен, някак забързан. Сякаш изпитваше облекчение, че най-по- сле има възможност да обясни всичко, и то пред собствената си съпруга. - Исках да открия момента, когато е най-уязвим, когато разполага с голяма сума пари, които не са него­ви, а са му дадени, за да сключи сделка. Пари, които дължи някому.

- И въпросният някой да побеснее, като не си ги получи.

- Именно.

- Тоест ти си искал да му отмъстиш, но не само финан­сово?

- Точно така. - Декстър поклати глава. - Исках да напра­вя така, че да го ликвидират.

Кейт се изненада на отмъстително стта му.

- Това беше идеята, Кейт: възмездие, справедливост. - На устните му се появи крива усмивка. - Не от алчност от­краднах онези пари. Направих го, за да накажа един от най- големите злодеи на света.

Кейт помисли върху това самооправдателно обяснение.

- Това е едната гледна точка.

- Има ли и друга?

- Да. Че си крадец.

- Той заслужаваше възмездие.

- Крадец, който раздава правосъдие.

- Без него светът ще стане по-добър.

- Възможно е. Но не е това начинът. Ние не подхождаме така.

- Кои сте вие?

- Ние, американците. Това не е американският начин на правораздаване.

- Американският начин? С арест, обвинителен акт, про­цес, присъда, обжалване, затвор?

Кейт кимна.

- И как ще стане това, когато престъпникът е сръбски гражданин, живеещ в Лондон?

- Ще бъде третиран като международен военнопрестъпник.

- И съден в Хага. И това не звучи много по американски, какво ще кажеш?

- Напротив. Това е американското зачитане на нормите на международното право.

Той изпръхтя презрително.

- Разбира се - добави тя, - този начин не носи двайсет и пет милиона евро бонус.

По железопътния мост над дефилето с грохот премина товарен влак - дълъг и бавен, устремен в мрака на север.

- Та каква беше първата ти крачка? - попита тя. - И кога?

Кейт вече не се чувстваше лично измамена от постъпка­та на Декстър, гневът ѝ беше попреминал, беше склонна да вземе неговата страна. Или поне да погледне на нещата от неговия ъгъл.

Преди около година и половина регистрирах тук едно­лична фирма, инвестиционна къща. За която открих банкова сметка без име, само с номер. Започнах да следя отблизо всички действия на Полковника, сметките му, всевъзможни­те му парични преводи, като търсех начин да я използвам.

- Как го направи?

- По време на едно от пътуванията си, до Милано, той използва хотелски компютър със свободен достъп, за да из­пълни транзакция, и тъкмо тази открита връзка ми даде възможност да инсталирам програма на твърдия му диск, която регистрираше всички операции. Всяка сутрин в чети­ри по Гринуич, ако компютърът му беше включен, ми из­пращаше имейл с всичко, което се е виждало на екрана му през последните двайсет и четири часа. Това не разкриваше паролите му за достъп или нещо такова, но ми даваше въз­можност да видя какво е правил. Да планирам действията си. И така, в началото на август, преди половин година, аз бях готов. Всичко беше на място. Почти всичко. Но най-напред ми беше нужно да убедя сам себе си, че наистина съм способен да го направя.

- Как?

- С един тест. Редовно прониквах през защитите на разни банки. Една такава банка, със седалище в Андора, се използваше от адвокатска кантора за временно съхра­нение на пари, преди да бъдат изплатени на клиентите ѝ. Основният предмет на дейност на тази кантора беше да представлява една-единствена компания за здравни за­страховки. Преди няколко години, противно на всякаква справедливост, въпросната адвокатска кантора не само бе защитавала застрахователя в съдебно дело, заведено от измамен клиент, но и бе поискала от съда да принуди ище­ца да плати разноските по делото: около милион и полови­на долара. Една трета от сумата, дължима на кантората като хонорар, се съхраняваше във въпросната андорска банка. Останалите две трети трябваше да се преведат на клиента ѝ - застрахователната компания. Опитаха се да ги преведат, но...

- Но ти ги открадна, нали? Милион долара.

- Точно така. Имаш ли представа за коя застрахователна компания става дума?

Мозъкът на Кейт прехвърли набързо няколко възмож­ности - какво значение имаше някакво си име? И изведнъж осъзна, че името всъщност бе много важно. Макар да не се бе сещала за тази застрахователна компания дълго време. Цели две десетилетия.

- „АмХелт“ - промърмори тя. Навремето, преди всич­ките тези години, воденето на кореспонденция с „АмХелт“ се бе превърнало в нейно основно занимание. Тя спореше с тях, попълваше безкрайни формуляри, молеше за срещи, увещаваше ги, че са длъжни да одобрят лечението на баща ѝ въпреки дребния шрифт в застрахователната полица, кой­то гласеше точно обратното. - Ти си източил един милион долара от „АмХелт“.

- Един милион мръсни долара. Които по право принад­лежат на някого като баща ти. Или като теб. Делото бе заве­дено от една жена, чийто баща бе умрял.

- И това е бил твоят тест?

- Казах си, че мога да използвам тези злодеи като опитно свинче. И се получи. След това вече знаех, че съм готов за Полковника.

- И тогава се преместихме да живеем тук?

- Да.

- Е, добре - каза Кейт, като се наведе напред. Вече виждаше логиката в цялата тази объркана история. - Кажи ми точно как се получи.

29

Декстьр не беше мъжът, за когото Кейт го бе смятала на­времето. Но ѝ се струваше, че не е и толкова различен, кол­кото тя се опасяваше.

- На първо време - започна той - имах нужда от по-ле­сен достъп до компютъра на Полковника. Затова си наех по­мощник, една млада жена в Лондон.

Кейт усети как я обля мощна вълна на облекчение.

- Как се казва?

- Марлена.

Това беше едното от двете имена в тайния телефон на Декстър. Другото, доколкото тя си спомняше, беше Нико.

- А как е малкото име на Смолец?

Декстър я погледна объркано, но отговори:

- Нико.

Ама разбира се. Марлена и Нико бяха двамата му кон­такти. Имената в указателя на телефона.

- А тази Марлена - каза Кейт, - тя какво вършеше?

- Осигуряваше ми достъп до компютъра му.

- Как?

- Като правеше секс с него.

- Тя е проститутка?

- Да.

- А ти спиш ли с нея?

В отговор той се изсмя.

- Виж какво, нямаш право да се смееш на въпросите ми! Отнето ти е! Трябва да си го заслужиш.

- Извинявай.

- Е? Спиш ли?

Той преглътна усмивката си.

- Ти знаеш ли как изглежда Марлена?

- Виждала съм нейни снимки, да.

- Давам си сметка, че съм неустоим красавец, Кейт. И ти си на същото мнение, не се съмнявам. Но, честно казано, мислиш ли, че жена като Марлена би легнала с мен?

- Ами ако си плащаш... да те обслужва...

Декстър ѝ хвърли бърз поглед, който казваше: Я не се занасяй.

- Е, добре. - Кейт се остави да бъде омилостивена. - Продължавай.

- Марлена е двайсет и две годишна рускиня. Полковни­ка си пада по точно такива, те са му нещо като... хм, специ­алност. Аз я поставих в ситуация... в бара на един хотел, където се навъртат момичета като нея.

- Значи той е знаел, че е проститутка?

- Да.

- И тя е отишла в апартамента му просто така и е хакна- ла компютъра му?

- Не отведнъж. Идеята беше да установят по-трайна връзка. Когато се запознали, тя му дала служебния си но­мер. Той ѝ се обадил, Марлена е момиче на повикване, и тя отишла да се видят. И тогава, през първата им нощ заедно, му разиграла цял театър.

- Тоест?

- Обичайните женски преструвки по време на акта. Плюс задъхано-възторжен разбор на занятието впослед­ствие, при който му доверила, че макар да спяла с мъже практически всяка вечер, никога преди не била постигала толкова пълно... хм, удовлетворение от контакта с мъж. Дала му да разбере, че е физически свръхнадарен. И че би се радвала да го привлече за редовен клиент.

- И той се хванал?

- Че кой не би се хванал на негово място?

Кейт си каза, че никога не би могла да обхване мащабите на мъжката глупост.

- Едва на петата им среща Полковника я оставил за мал­ко насаме с компютъра му. И тя му инсталира програмка за откриване на потребителски имена и пароли. А за следва­щото ѝ посещение - техните срещи бяха станали седмич­ни - ѝ бях написал друга програма, която да регистрира клавишите в последователността на тяхното натискане, и да ми изпраща данните по имейла. След това ми бяха нуж­ни около сто часа работа, за да пробия алгоритъма на систе­мата му за динамични пароли и да мога да влизам в банко­вата му сметка, без той да разбере. Това си беше сизифовски труд. После още няколко седмици, за да създам фалшив ин­тернет сайт на банката му.

- Защо?

- Защото, когато някой прави електронен превод на де­сетки милиони долари, той не натиска само бутона Send на компютъра си. Той държи да разговаря по телефона със служител на банката, който да потвърди транзакцията. Клиентът задава детайлите, а банковият служител изпълнява трансфе­ра. По този начин банката се защитава срещу измами.

- И по какъв начин твоят фалшив сайт преодоля тези за­щити?

- Ами Полковника си мислеше, че се логва в сайта на банката си, но всъщност стигна до една програма, записа­на на твърдия му диск, а не в мрежата. Ударите му по кла­виатурата, изображенията, които се появяваха на екрана, имаха само фиктивна връзка с онова, което се случваше в банковата му сметка. Онова го направлявах аз, от разстоя­ние.

- Значи той си е мислел, че е онлайн и осъществява па­ричен превод, че разговаря с банков служител по телефона, за да му потвърди транзакцията. Но ти си превел парите в различна посока.

- Именно.

- Блестящо изпълнение.

Декстър се върна на балкона, нахлузил скиорската си шапка. Подаде на Кейт нейната и тя я дръпна ниско над ушите си, които пареха и щипеха от студа. Двамата се на­местиха под вълнените одеяла.

- Почти по всяко време Полковника уреждаше някаква голяма оръжейна сделка - каза Декстър. - Но онази, която аз следях, беше не просто голяма, а огромна. Купувачите бяха някакви африкански бандити, сякаш излезли от черна комедия. Това беше за мен идеалната възможност - точно такава сложна и заплетена сделка се бях надявал да се по­яви на хоризонта. Полковника беше заявил партида МиГ- ове от бивш съветски генерал, за да ги препродаде на някак­ва революционна фракция в Конго. Нали знаеш за войната в Конго?

Касапниците в Третия свят някога бяха представлявали професионален интерес за Кейт, от който тя с радост се бе отървала. Но това не означаваше, че бе престанала да ги следи за обща информация, както и да се интересува изоб­що от политика.

- Най-кръвопролитният конфликт от края на Втората световна война - отвърна тя. - Над пет милиона загинали.

- Именно. И така, за да сключи сделката, Полковника се нуждаеше от пълното доверие на генерала, някой си Иван Громов, доверие, което бе спечелил в продължение на ня­колко десетилетия лоялно партньорство. Освен това тряб­ваше да се извършат почти едновременно няколко банкови превода точно в деня на доставка на МиГ-овете. Който се падаше в Деня на благодарността.

Кейт кимна - това обясняваше отсъствието на Декстър точно в този ден.

- В деня на сделката конгоанците изплатиха капарото на Полковника, който веднага преведе половината на Гро­мов. Половината изтребители били доставени още през нощта от Замбия, където генералът ги криел, след като би­ли задигнати от една военновъздушна база в Казахстан, на някакво летище до границата на Конго с Ангола. В този момент Полковника трябваше да му преведе следващата вноска. Той задейства системата и парите излязоха от бан­ковата му сметка. Но така и не стигнаха до сметката на ге­нерала.

- Защото ти си ги превел в твоята.

- Да. Така изведнъж Полковника се оказа длъжник на генерала с двайсет и пет милиона, които вече не притежава­ше и не знаеше къде са. Обади се на банкерката си, но тя имала записи от проведения между тях разговор, в който той одобрявал и потвърждавал превода на двайсет и пет милиона от една към друга сметка в същата банка. Между дру­гото, и Полковника, и Громов имаха сметки в „Сюис Женерал“. Такива трансфери се осъществяват мигновено, поне­же банката може да потвърди наличието на сумите. Аз също имах сметка в „Сюис Женерал“.

- Ами тогава банката не е ли могла да проследи транзакцията? Как така не са открили сметката ти, която е била в собствената им система?

- Да, могли са. И съм сигурен, че са го направили. Но са намерили една празна банкова сметка, открита преди годи­на от човек, на когото аз бях платил да я открие от мое име, така че мен никога не са ме виждали, не знаят кой съм и как се казвам. Разбира се, веднага източих сметката си в „Сюис Женерал“ и прехвърлих парите в друга сметка.

- Но те не са ли можели да проследят и тази транзак­ция?

- При нормални обстоятелства, да. Но същия ден е има­ло пробив в защитата им, и то в централата на банката в Цюрих. Няколко месеца преди това бях наел касетка във въ­просния клон. На сутринта, когато трябваше да се осъщест­ви сделката на Полковника, отидох да си я нагледам. Отве­доха ме заедно с касетката в една зала за съвещания и ме оставиха. Извадих от касетката малко безжично рутерче, подобно на захранващ кабел за лаптоп, включих го под съвещателната маса и си тръгнах. Рутерът се свърза с главния компютър на банката и по безжичен сигнал, който можех да уловя отвън, ми даде достъп до него.

- Защо не влезе в системата от залата за съвещания?

- Защото, ако бях използвал жична връзка, системният администратор щеше да открие къде съм. А след като уста­новяха пробива в системата, охраната щеше да блокира изходите на сградата.

- А блокираха ли ги?

- Да. Но през това време аз вече се бях върнал в хотела си, който беше в съседство, и поставих на прозореца насо­чена антена, за да улавям сигнала на безжичния рутер.

- А откъде си знаел, че това ще сработи, чисто техниче­ски?

- Бях го изпробвал преди, при друго пътуване. Бях из­питал техническите параметри, бях засякъл паролите за защитната стена на банката. Успял бях да анализирам архи­тектурата и логиката на системата, протоколите и защитни­те мерки, използвани от системните администратори. Все още не бях направил нищо, но знаех, че когато дойде мо­ментът, ще съм готов.

- И какво стана?

- След като прихванах транзакцията на Полковника и после преведох парите от сметката си в „Сюис Женерал“ в банката в Андора, ми бяха нужни няколко минути, за да вляза в онази част от системата на банката, където се пазят номерата на сметките и посоките на извършените за деня транзакции.

- И си ги изтрил?

- Да. И точно в този момент системният администратор забеляза проникването, затвори системата и блокира изхо­дите на сградата. Но аз вече бях разпръснал парите в десет­ки сметки по цялото земно кълбо, във всяка сметка различна сума. И накрая от тези сметки ги събрах обратно в една- единствена. Тук, в Люксембург.

- А какво правеше в офиса си? Всичките тези вечери, когато оставаше до късно, всичките почивни дни, когато ходеше на работа? Какво толкова имаше да се прави там?

- Системен анализ, първо на компютъра на Полковни­ка, после, разбира се, и на „Сюис Женерал“. Проникването в чужди компютърни системи отнема време. И включва огро­мен, нечовешки труд за проверка на планини от теория.

- Но защо беше необходимо да го правиш късно вечер?

- Повечето вечери правех нещо друго. Следях комуни­кациите на Полковника: имейли, телефонни разговори, за да съм в течение на сделките му. Често се налагаше да изчаквам обратни обаждания, които понякога ставаха след часове. И аз седях и чаках.

- Просто чакаше?

- Да. Но използвах престоите, за да върша и други неща. Имах нещо като хоби: изучавах една много объркваща кате­гория ценни книжа.

- Защо?

- Защото си казах, че след като ценните книжа са фор­мулирани по такъв сложен начин, че да са практически не­разбираеми за лаика, значи банкерите крият нещо. Нещо не­вероятно апетитно. А пък кръговата логика на тези схеми - които, убеден съм, бяха създадени специално, за да обърк­ват - предизвикваше любопитството на инженера в мен. Във всеки случай това си е вид борсов хазарт. През послед­ните два месеца сме спечелили четвърт милион евро от та­кива инвестиции. От това живеем.

- Аз пък мислех, че си изкарваш парите с кражби.

- Не - отвърна той. - С това се забавлявам.

Кейт постави на масата двете чаши. Парата от кафето се издигаше на плътни бели кълба в мразовития мрак преди зазоряване. После седна на мястото си и се зави с дебелото вълнено одеяло.

- Как могат да те хванат?

Съзнанието ѝ още беше заето с логистичната страна на неговата схема, сякаш нарочно отлагаше по-трудните за де­финиране теми: морал, честност, порядъчност, съпружеска вярност, склонност към престъпления. Искаше, поне засе­га, поне за тази нощ, да се съсредоточи върху практическо­то изпълнение.

- Не могат.

- Така ли? Значи е невъзможно?

- Да.

Кейт беше изненадана - по-скоро впечатлена - от скан- Далната самонадеяност на мъжа си. Откъде ли се бе взела?

- А какво ще стане, ако от ФБР открият парите?

- Няма значение. Те въобще не са в състояние да проследят по обратния път всяка транзакция, минала през вся­ка сметка. През търговски и частни банки, през страни с открита банкова система и такива, които се ползват за укри­ване на данъци, през банковите тайни на Андора, Швейца­рия, остров Ман и Каймановите острови и, разбира се, на Люксембург. Освен това, Кейт, тези сметки вече не същест­вуват; всякакви следи от движенията по тях са изтрити. Из­ключено е да стигнат до мен.

- Изключено?

- Абсолютно.

- Ами ако просто се натъкнат на парите? Както напра­вих аз? По какъв начин ще им обясниш, че притежаваш тол­кова пари?

- Няма да се наложи. Затова парите са тук, в Люксем­бург. Заради банковата тайна.

- Затова и ние сме тук, нали?

- В общи линии...

- Като стана дума за това, можем ли да се върнем у дома? В Америка?

- Разбира се.

- Но...?

- Но не бива да държим значителни суми пари в която и да било американска банка, нито да прехвърляме повече от десет хиляди от една сметка в друга. Не бива да купуваме имоти в Щатите, както и да правим други крупни покупки. Освен това не бива да реализираме каквито и да било дохо­ди там, ето защо няма да можем да продадем къщата си във Вашингтон, а ще се наложи и занапред да я даваме под наем. Не бива да правим каквото и да било, което може да привлече вниманието на данъчните власти.

Кейт разбираше. Трябваше да се крият от данъчните, за да останат извън полезрението на ФБР.

- Този човек, от когото си откраднал парите, Полковни­ка, той може ли да те намери?

- Няма да ме търси. Аз накиснах друг. Сърбин, военнопрестъпник като него. Направих така, че да изглежда, ся­каш той е откраднал парите.

- И какво стана с него? - попита Кейт.

- Получи това, което отдавна заслужаваше. Един чер­вей по-малко.

Какво ли още имаше да научи?

- Тази сметка, двайсет и пет милиона... такава кръгла цифра. Не носи ли лихва?

- Не.

- Защо?

- За да не се налага да декларираме доход от нея. Дори тук.

- Завинаги?

- Завинаги. Докато сме американски граждани, сме длъжни да подаваме американска данъчна декларация.

- И какво можем да направим по въпроса?

- Ще ограничим дохода си до онова, което изкарваме с легитимни инвестиции в ценни книжа. Но това не означава, че ще се ограничаваме в харченето.

- Твоят план включва ли харчене на крадените пари? Или си ги отмъкнал просто за да си отмъстиш на някого, когото си мразил?

- Моят план е да ги харчим.

Кейт замълча. Остави току-що чутото да се завърти веднъж в съзнанието ѝ, като глътка непознато вино, на кое­то държеше да усети вкуса.

- Кога?

- Когато стане безопасно. Предполагам, след като ФБР ни оставят на мира.

Това ѝ се стори логично за момента; съзнанието ѝ беше претоварено с информация от неочаквания разказ на Дек­стър и трябваше да мине време, за да осъзнае какво още озна­чават думите му. Щом Декстър очакваше ФБР да го оставят на мира, значи знаеше, че го наблюдават, още преди тя да му го бе казала.

- Сега ми разкажи за онази ферма.

- Тя е просто пощенски адрес. На който получавам бан­ковите си извлечения. Забутана е в пущинаците, далеч от света. Неподлежаща на наблюдение.

Можеше да послужи и за скривалище, ако се наложеше. Но това беше в ресора на Кейт, тя беше специалист по скри­валищата.

- Наел си кола, за да отидеш до там. Когато твърдеше, че си в Брюксел. Защо?

- Сделката щеше да стане всеки момент. Затова открих няколко нови сметки за по една седмица, колкото да има къде да прехвърля парите. Всички документи се пращаха до фермата. Трябваше да ги прибера от там и да ги унищо­жа.

- Разбирам. Това е било по времето, когато беше скрил номерата на сметките в скрина в детската стая. Нали?

Той изглеждаше засрамен след поредното разкритие.

- Това беше след... ъъъ, транзакцията. Когато беше още по-важно сметката да се запази в тайна.

Кейт си спомняше кристално ясно тази вечер.

- И след като тъй нареченият баща на Джулия се появи отнякъде, нали? И трябваше да вечеряме с него?

- Така ли беше? Това не го помня.

Този отговор ѝ се стори твърде съмнителен. Неправдо­подобен. Невъзможен. Кейт усети как отново я обземат по­дозрения.

- Не го помниш?

Той вдигна рамене.

- И кой беше той според теб? - попита тя. - Казваше се Лестър, нали?

- Може да е бил шефът ѝ. Или колега.

Двамата седяха мълчаливо, всеки улисан в собствените си догадки.

- Защо не остави данните за сметката в офиса си? Или във фермата?

- Защото не исках да ходя далеч - отвърна той, - ако вне­запно се наложеше да бягаме бързо от тук.

- Защо да бягаме бързо?

- Ако случайно ме разкриеха.

- Но ти сам каза, че това е изключено.

- И все пак. Длъжен бях да взема предпазни мерки.

Кейт си помисли, че предпазните му мерки са били на­сочени главно към нея. Което я подсети за видеокамерата. Тя още не можеше да реши точно колко да рови за истината. Колко отчаяно се нуждаеше да знае дали Декстър е видял записа от офиса си. И оттук, дали беше в състояние да про­следи всичките безброй равнища на нейното предателство. Защото тя все още притискаше тайните си плътно до гърди­те.

- Може би в офиса ти не е безопасно? - попита тя, вне­запно решена да поразрови още малко.

- Напротив, напълно безопасно е.

- Имаш ли някаква система за наблюдение?

Веднъж набрала скорост, Кейт не можеше да се спре.

Лицето му не изразяваше нищо.

- Купих си видеокамера.

Сърцето ѝ спря.

- Но така и не се наканих да я свържа с компютъра.

Декстър не знаеше.

А какво и колко знаеше все пак?

Не знаеше, че Кейт му бе задигнала връзката ключове. Не знаеше, че е проникнала в офиса му, че е ровила в неща­та му. Не знаеше, че го е подозирала още много преди Бил и Джулия да ѝ бяха казали да бъде нащрек. Не знаеше, че ос­вен това е подозирала самите Бил и Джулия. Не знаеше, че е проникнала във фалшивия офис на Бил, че се е свързала със своя стар познат от Фирмата в Мюнхен и с новите си позна­ти в Берлин и Женева. Не знаеше, че само допреди броени седмици е смятала Бил и Джулия за наемни убийци.

Не знаеше и това, че е обикалял с цялото си семейство из Европа, гонейки опашката си.

А също и това, че собствената му съпруга е работила в ЦРУ.

Още не се бе развиделило, но колите по улицата бяха за­честили. Тук не беше нужно да е светло, за да започне де­нят.

- А последното ти пътуване до Лондон точно преди Ко­леда? Защо трябваше да ходиш? За да платиш на Марлена ли?

- Да.

- Колко?

- Двайсет хиляди лири.

- Не изглежда много.

- Нарочно. Платих ѝ колкото да свърши работа, но не и да си помисли, че е замесена в нещо грандиозно. Не смя­там, че по-голяма сума щеше да ми гарантира повече сигур­ност; по-скоро обратното.

Кейт се изненада от съобразителността му.

- А какво стана с Марлена след вашата... как да го наре­чем?

- Сделка?

- Добре, сделка. Какво стана с нея?

- Видя се още веднъж с Полковника, но отмени срещата им за следващата седмица. Скри се, но остана в Лондон. За всеки случай, ако нещо се издънеше и се наложеше да се видят отново. Беше си приготвила дори оправдание, някак­ва историйка за клиент, който уж я бил нападнал и упла­шил. Аз ѝ намерих подходящ човек, когото да обвини.

- Помислил си за всичко, а?

- Да.

- Да разбирам ли, че си приключил с нея?

- Да.

- Но тя е жива.

- Знам какво си мислиш.

- Е, и?

- Първо, тя не знае подробности за случилото се; само собствената си роля.

- И все пак.

- Имам купища доказателства срещу нея. Тя е извърши­ла безброй закононарушения.

- Би могла да поиска имунитет срещу показанията си, които ще уличат теб, нали?

- Някои от престъпленията ѝ са доста сериозни.

- Няма значение.

- Да - каза накрая Декстър; в гласа му се долавяше раз­дразнение. - Права си. Има микроскопична възможност ня­кой ден тя да се обърне против мен. - Той погледна жена си в очите. - Но какво мога да направя?

Тя отвърна на погледа му. В очите му прочете някаква особена дързост, сякаш Декстър я предизвикваше да каже онова, което би казала, ако беше онази, предишната Кейт.

Вероятно предишната Кейт щеше да му каже: Убий я. Но тази Кейт не изричаше такива думи.

Неизреченото остана да виси във въздуха, давайки ѝ по­реден шанс да се изповяда, да разкрие собственото си ми­нало. Но, подобно на толкова други възможности, тя про­пусна и тази. Вместо това в съзнанието ѝ се зароди нов план за офанзива, нова възможност да вземе инициативата и да контраатакува, както винаги когато бе притисната в самоотбрана: защо Декстър бе пазил всичко това в тайна от нея?

Разбира се, Кейт се сещаше за достатъчно причини, една от друга по-основателни. И нямаше право да пита.

Но нима не беше в това смисълът на брака? В задаването на забранени въпроси?

- Защо не ми каза, Декстър?

- Кога? - отвърна той. - Кога можех да ти кажа?

Кейт беше водила мислено този спор, отново и отново.

- Когато за пръв път замислих този абсурден план ли? - продължи Декстър. - Когато наех луксозна лондонска проститутка да прелъсти един стар престъпник, за да про­никне в лаптопа му? Или пък когато се преместихме в Люк­сембург, за да мога да източа парите от една сделка с оръ­жие за африканските бандити? Ами че ти щеше моментал­но да ме напуснеш.

Тя поклати глава: не, това не беше вярно. Или беше? Кейт никога не беше допускала, че един ден Декстър би мо­гъл да узнае сам всичко за нея. Но тази вечер за пръв път започваше да се усъмнява. Защото Декстър се бе оказал много по-хитър, много по-ловък и безскрупулен лъжец, от­колкото някога бе предполагала. Беше се лъгала за него през всичките тези години. Но до каква степен?

- Е, как предлагаш да се оправяме с ФБР? - попита той.

За момента Кейт изобщо не си даваше сметка колко неискрен е въпросът му.

Тя гледаше в празното пространство, блъскайки мозъка си с това предизвикателство.

- Като съмне, ще позвъня на Джулия - каза тя, поглеж­дайки часовника си. Децата щяха да се събудят всеки мо­мент. - И ще уредя среща.

- Защо?

- Защото съм почти сигурна, че ще поискат помощта ми. Може би като ме накарат да се запаша с подслушвателно устройство. Ще се престоря на възмутена, но те ще на­стояват, ще ме заплашват да ми почернят живота, ако не им откажа съдействие. - Сега, когато Кейт го изричаше на глас, този план ѝ се стори доста приемлив. - И накрая аз ще от­стъпя.

Декстър повдигна вежди и се наведе напред.

- И после?

- И после двамата с теб ще отидем някъде на публично, но закътано място, сякаш се боим да не ни следят. На не­утрална територия. Може би в някой ресторант... - Кейт за­мълча, опитвайки се да си представи мястото. Опитвайки се да изглади и последната гънка в плана, да изпипа и по­следния детайл.

- Тъй. И после?

- После ще им разиграем едно представление.

30

Представлението най-после бе приключило. Колата се носеше в нощта по правото неосветено шосе през смълча­ната пустош, към далечното сияние на града, към техния дом и децата, към възобновената нормалност на всекидне­вието или към някаква новосъздадена нормалност.

Декстър караше по-бързо от обичайно. Може би бе пил твърде много в ресторанта, за да преодолее напрежението от ролята, която играеше пред агентите на ФБР с помощта на скрития микрофон. Устройството още предаваше.

Двамата се оставиха тишината в купето да ги загърне в топлата си завивка като актьори, почиващи си след завеса­та. За пръв път, откакто се помнеха, мълчанието между тях не беше изпълнено с напластена измама. Но Кейт болезне­но си даваше сметка за голямата неистина, която продължа­ваше да виси между тях.

Тя гледаше втренчено пътя, хипнотичното пулсиране на жълтата линия сред широката черна лента. Отново бе из­паднала в нерешителност. Изведнъж толкова я доядя на са­мата себе си, че не можеше да издържа повече.

- Декстър - каза тя, насилвайки се да действа, преди от­ново да се бе разколебала. - Би ли отбил на паркинга малко по-нататък?

Той вдигна крак от газта и хвърли бърз поглед към съ­пругата си.

- Има нещо, което трябва да ти кажа.

Паркингът беше на няколко километра южно от града, обширно пространство, претъпкано с огромни камиони и очукани шкоди, от които се изсипваха пияни тийнейджъ­ри, за да си купят още бира и цигари, и големи пликове чипс; холандци с татуировки и пиърсинги, завръщащи се от ски в Алпите; и мълчаливи, грохнали португалски чер­ноработници, дояждащи увити в лепкав найлон сандвичи, преди да се приберат по стаите си, след като цял ден бяха бърсали окапани с кетчуп подове на заведения за бързо хранене.

Декстър остави двигателя да работи заради отопляеми­те седалки и загаси само фаровете.

Кейт си помисли дали да не помоли Декстър да слязат от колата заради предавателя, но, разбира се, ФБР и Интерпол и без това знаеха всичко, което се готвеше да му каже, та реши, че е излишно.

- Декстър - каза тя. - Аз никога не съм писала станови­ща за правителството.

Изражението на лицето му бе непроницаемо в синкаво­то сияние на светещите прибори. Тя се бореше с желанието да извърне лице встрани, да скрие собствените си очи, бо­реше се с навика да прикрива лъжите си сега, когато най- после бе решила да каже истината.

- Никога не съм работила и за Държавния департамент.

Покрай тях мина тежък влекач с полуремарке и колата им потрепери от грохота на големия двигател. Кейт изчака шумът да позаглъхне.

- Това, което работех...

И тогава тя промени решението си. Макар да знаеше какво точно ще му каже, не можеше да предвиди неговата реакция.

Кейт погледна ярко осветената сграда в центъра на пар­кинга, в която имаше минимаркет и бистро.

Тя свали часовника от ръката си и го пъхна в джоба на кожената седалка.

- Я да идем да си вземем по едно кафе.

Декстър пусна монетата, натисна бутона и зачака маши­ната да изплюе еспресото му в картонената чашка.

Кей вече отпиваше от капучиното си. Кафето от тази ма­шина беше силно и ароматно. Навсякъде в Европа кафето беше на ниво.

Седнаха от двете страни на една маса със стъклен плот до огромната витрина, гледаща към шосето. В от­срещния ъгъл вече се беше настанила друга двойка. Же­ната беше с насълзени очи, явно двамата преживяваха заед­но някаква криза - нежелана бременност, раздяла, изневя­ра. Имаха си своите проблеми и едва ли бяха тук, за да под­слушват.

Нямаше нужда от встъпления. Кейт се пресегна през ма­сата и хвана ръката на Декстър.

- Работех за ЦРУ - каза тя. - Бях, така да се каже, шпио­нин.

Очите на Декстър се разшириха.

- Длъжността ми беше водещ офицер на агенти и ин­форматори в Латинска Америка. Работила съм по малко в Ел Салвадор, Венецуела, Никарагуа, Панама и Гватемала. Но главно в Мексико.

Той я погледна, сякаш се готвеше да каже нещо, но за­мълча.

- Постъпих в Управлението веднага след като завър­ших. Нищо друго не съм работила през живота си. Избрах си тази кариера до голяма степен защото се смятах за не­способна да обичам когото и да било. След преживяното с родителите ми, със сестра ми... бях претръпнала. Бях ре­шила, че никога няма да изпитам истинска любов и че ня­мам шанс да създам семейство.

Кейт стисна ръката му, за да подчертае този централен елемент на многопластовото си извинение.

- Бях сигурна, че цял живот ще съм сама, Декстър. И че никога няма да ми се налага да лъжа човека, когото обичам, защото няма да има такъв. Бях млада, но травмирана и не можех да си представя, че мога да бъда нещо различно - нито млада, нито травмирана. Ти спомняш ли си какво е да си млад?

Той кимна безмълвно.

- Не подозирах колко кратко трае това. Струваше ми се, че вечно ще бъда такава, а младостта отмина като един миг.

Жената в отсрещния ъгъл изхлипа силно.

- И така, когато двамата с теб се срещнахме, аз, разбира се, не ти казах какво работя. Тъй или иначе, очаквах да ме зарежеш до половин година. Или да ти писне от моята затвореност и да намериш начин да се разделим. Мислех си, че никога няма да си паснем, както не се получи с никого преди теб.

Декстър я наблюдаваше внимателно.

- Но грешах. Било ми е писано да се влюбя в теб.

Вниманието на Кейт бе привлечено от един мъж, който влезе в заведението и за миг я загледа. Искаше ѝ се да дойде ден, в който да не подозира всеки случайно погледнал към нея.

- Смятах да ти го кажа, Декстър. Моля те да ми повяр­ваш. Хиляди пъти съм го обмисляла. Почти всеки ден, през цялото време, откакто се познаваме. Но кога можех да ти го кажа? Кога можех да направя тази крачка?

Това беше абсолютно същата логика, на която той се по­зова предишната нощ на балкона - по време на истинската си изповед, след което бяха намислили онази фалшивата, изиграна преди малко пред федералните агенти.

- Когато се оженихме, още не ти бях казала. Колко ужасно от моя страна! Да, признавам си: беше наистина ужасно.

Декстър ѝ се усмихна едва забележимо - малка отстъп­ка.

- После се роди Джейк... - Кейт се спря, питайки се наум каква част от подробностите да му разкаже, колко пъл­ни да бъдат разкритията ѝ, за да имат смисъл, за да ѝ олекне. - Поисках да ме прехвърлят от оперативната в аналитичната дирекция, където ми възложиха една практически канце­ларска служба. Ти не знаеш какво означава това. То е като... да си бил дълги години център-нападател и изведнъж да те сложат на резервната скамейка.

Някога Декстър се бе увличал по баскетбола. Той се усмихна тъжно на Кейт, но отново не каза нищо. Сякаш си беше глътнал езика.

- На практика зарязах кариерата си. Но все пак останах в ЦРУ. Имахме нужда от пари, от здравна застраховка, как­вато не след дълго ти вече не беше в състояние да ни осигу­риш.

Той направи гримаса; Кейт не биваше да навлиза в тази тема. Слава богу, в Люксембург здравеопазването беше безплатно за всички.

- Както и да е - продължи тя. - Там е работата, че така и не се реших да ти го кажа. - Кейт не можеше да прецени дали Декстър е ядосан, натъжен, възмутен или просто за­шеметен от чутото. Едва по-късно щеше да си даде сметка, че стоицизмът беше единствената реакция, за която имаше сили. Той просто не беше обучен за подобни разкривания на картите. Не беше измамник по природа, нито по профе­сия. Просто по стечение на обстоятелствата. - Разбира се, когато се пренесохме тук, най-после напуснах. Но от този момент нататък какъв беше смисълът да ти казвам истина­та? Как можех да ти я кажа? Бях те лъгала десет години. И изведнъж нямах повече причини да те лъжа. Лъжата беше приключила от само себе си. Защо да ти признавам? Каква би била ползата от това? Спомням си какво спомена веднъж, когато те попитах за твоя несъществуващ клиент: „Безсмислено е да ти казвам нещо, от което не произтича никак­ва полза, а само сериозно неудобство.“

Декстър гледаше в празното пространство.

- Само че грешах, Декстър. Сега го знам. Трябваше да намеря начин в даден момент да ти кажа. Но не го направих. - Тя го гледаше с очи, които се надяваше да изразяват разка­яние и молба за прошка. - Толкова съжалявам.

И тогава Декстър ѝ се усмихна. Усмивката му изразява­ше високомерие, снизхождение и превъзходство. Усмивка на човек, получил отдавна дължимо и искрено извинение. Усмивка, която казваше: Готов съм да приема извиненията ши, но оттук нататък си ми длъжна.

Или поне така ѝ се стори в този момент.

Щеше да мине още година и половина, преди да разбере какво изразяваше усмивката на Декстър в този миг: дълбо­ко облекчение. Беше усмивка на човек, който най-после мо­жеше да престане да се преструва, че не знае нещо, което отдавна знаеше.

Заваля дъжд. Отначало започна полека, замъглявайки витрината, която гледаше към шосето. После се усили, едри капки затропаха по стъкления покрив.

Една кола отби от шосето и фаровете ѝ заслепиха Дек­стър.

- Какво точно си работила? - попита той.

- Най-често се срещах с разни хора - каза Кейт. - Под­тиквах ги да вършат неща, които ние, Съединените щати, или поне ЦРУ, искахме от тях да свършат. Увещавах ги.

- Как?

- Давах им пари, информация. Помагах им да се органи­зират. Понякога ги заплашвах с неприятни последици, ако откажеха да съдействат.

- Какви например?

- Най-вече прекъсване на достъпа до неща, които им бяха необходими. Пари, оръжие, подкрепата на правител­ството на САЩ. Неща, които можеха да бъдат пренасочени към съперниците им.

- Но понякога и с друго, нали?

- Да, понякога им казвах, че ще бъдат убити.

- От теб ли?

- Обикновено не им давах пояснения.

- И биваха ли убити?

- Понякога.

- От теб ли?

- Не... всъщност.

- Как да разбирам това „не... всъщност“?

Кейт искаше да отговори на въпроса му. Но се въздържа.

Декстър извърна лице встрани, готвеше се да зададе въ­прос, който не му беше приятен.

- А влизаше ли в задълженията ти да правиш секс с раз­ни хора?

- He.

- А правила ли си?

- Какво да съм правила?

Спала ли си с някого?

- Не - отвърна тя. - А ти?

- Не.

Кейт отпи една последна глътка от изстиналото капучино. Разговорът бе взел неочакван обрат, навлизайки в поле­то на брачната изневяра - единствения вид предателство, което и двамата не си бяха позволявали.

- А убивала ли си хора? - попита я внезапно той.

Тя очакваше въпроса - боеше се, че рано или късно ще ѝ бъде зададен, - но все още не се бе спряла на отговор. Нито бе решила колко изчерпателен да е той.

- Да.

- Колко?

Кейт не искаше да му даде точна цифра. Това беше една от главните причини досега да не бе разкрила истината пред него. Не за да не издава служебни тайни, нито пък от нежелание да си признае, че го е лъгала през всичките годи­ни. Основната причина да избягва разговора беше, за да не ѝ се налага да отговаря на този конкретен въпрос, зададен от този конкретен мъж, който след отговора вече никога ня­маше да гледа на нея по същия начин.

- Няколко.

Погледът му настояваше за по-голяма конкретност или за по-искрен отговор. Но Кейт поклати глава. Нямаше да му каже точния брой.

- Наскоро ли е било? - попита той.

- Не.

- Тоест? - В гласа му прозвучаха раздразнение и умора от увъртанията ѝ.

- Последният път беше няколко месеца след раждането на Джейк. Обектът беше един мъж, когото познавах от Мек­сико. - Щом беше почнала с признанията, по-добре да му Разкажеше цялата история. Или почти. - Беше политик, не­отдавна загубил президентските избори. Наумил си бе да се пробва още веднъж, но му трябваше нашата подкрепа. Мо­ята подкрепа. Бях го отписала и всъщност предприех това пътуване до Мексико, за да се срещна с други политици, та­кива, които не възнамеряваха да се кандидатират. Той бе узнал за това. И когато се върнах в Щатите, едва ли не ме принуди да се срещна и с него.

- Принуди те?

- Почти ме отвлече. Както си ходех по улицата. Без на­силие, но в цялата ситуация имаше ясно доловима заплаха. Срещата ни се превърна в дълга тирада защо всъщност трябва да го подкрепим. След което ми показа снимка, на­правена с телеобектив през прозореца ни, на която се виж­дахме двамата с Джейк в дневната.

Декстър наклони глава на една страна, сякаш проверя­ваше дали е разбрал правилно.

- Той ме заплашваше. Ако не го подкрепях, щеше да на­вреди на семейството ми. Не можех да преценя до каква степен заплахите му са достоверни. Не бих ги приела на се­риозно, ако си имах работа с нормален човек. Но той беше напълно побъркан. Загубил връзка с реалността. А пък аз имах бебе. Първото ми. Първото ни.

- И така...

- И така, не виждах по какъв начин да го накарам да ни остави на мира. Човек като него не можеше да бъде неутра­лизиран нито с депортиране, нито със затвор, нито с нищо. Ръката му беше дълга, стигаше навсякъде. Ако си беше на­умил да ни навреди, щеше да го направи.

- Освен ако ти не го убиеше.

- Именно.

- Как? Къде?

Тя нямаше никакво желание да преразказва кадър по ка­дър сцената с убийството. Да проследява маршрута си през Манхатън, да описва острието на ножа или дърпането на спусъка, кръвта по тапетите в хотелската стая, тялото на мъжа, залитащо към пода, бебешкия плач в съседната стая, жената, появила се на вратата и изпуснала шишето с мляко, което се бе разляло по килима, докато я умоляваше: Рог favor!, с вдигнати нагоре ръце, въртеше глава, заклинаше я да пощади живота ѝ, големите ѝ черни очи разтворени от ужас, два бездънни кладенеца, в които се отразяваше преизподнята, но Катрин я държеше на прицел с глока си, дока­то в самата нея бушуваше вътрешна борба, а по плача на бебето си личеше, че е горе-долу на възрастта на Джейк, докато майка му беше на годините на Кейт, нейна двойница без късмет, с нищо не заслужила да умре.

- Декстър, не ми се навлиза в подробности.

Не искаше да му каже за кръвта, която се разливаше по килима от огромната дупка в тила на Торес. Онова гадно кърваво петно!

- Може би някой ден - добави Кейт. - Но не сега.

Декстър кимна.

- И тогава разбрах - продължи Кейт, - че е станало твър­де лесно да бъда уплашена и накарана да се боя от сянката си. Да се държа по начин, който не ми подхождаше. Знаех, че трябва да напусна оперативната работа, да престана да се виждам с агенти на терена.

Онази млада жена бе зърнала лицето ѝ. Бе я видяла как убива Торес и бодигарда. Като свидетел на хладнокръвно убийство, тя можеше да изпрати Кейт в затвора. Да ѝ отне­ме Джейк. Да ѝ отнеме нейния съпруг, живота ѝ.

- След като убих този човек, отидох в службата и поис­ках да ме назначат на друга длъжност.

Кейт стискаше пистолета, насочен в гърдите на жената, подпряла дясната си китка върху дланта на лявата ръка, но усещаше, че я обзема паника, и се питаше има ли сили за това.,

И тогава бебето в съседната стая изплака отново, по- силно.

Изповедта ѝ не бе отнела кой знае колко време след всичките тези години на лъжи и притворство. Тя с изненада установи, че моментът на истината не я бе променил никак, беше си същата, след като всичко - почти всичко - беше из­лязло наяве.

И двамата имаха достатъчно основания да бъдат бесни един на друг. Но неговото и нейното възмущение се неутрализираха взаимно и всъщност и двамата не бяха ядосани. По лицето на Декстър беше изписана тревога. Кейт си мис­леше, че се бои за бъдещето им. Може би се чудеше дали двама такива изпечени лъжци могат да живеят заедно. Един брак, основан на толкова неистини. Един съвместен живот, прекаран толкова дълго във фалш.

Кейт нямаше как да знае, че Декстър не е признал всич­ките си лъжи. Както и тя не бе разкрила всичките си тайни.

Той отвори уста, но челюстта му увисна безмълвно на­долу, сякаш се бореше с някаква мисъл. Накрая каза:

- Съжалявам, Кат. Толкова съжалявам.

Докато седяха в заведението на онзи паркинг, Декстър се бе борил - тя едва много по-кьсно осъзна това - с жела­нието си да ѝ признае и останалото, най-дълбокото ниво на своята измама. Но бе решил да го премълчи.

Както и тя някои неща.

31

Докосвайки с върховете на пръстите си релефната по­върхност на тапета, Кейт пристъпваше по тъмния коридор към вратата на детската стая, през която се процеждаше бледо сияние. Когато излизаха за вечеря, от разсеяност бе забравила да спусне щорите. В стаята нахлуваше светлина от улицата, обливайки в сребристосиво детските дрешки, играчките и двете момченца с техните гладки чела и толко­ва крехки раменца.

Тя застана до креватчетата им с малките матрачета, две- три педи по-големи от дюшече за бебешка кошарка. Наведе се и целуна двете главички по рошавите копринени коси. И двете деца бяха заспали в невероятни пози, с разперени, из­вити във всички посоки ръчички и крачета, сякаш пуснати отвисоко - плъок! - в малките си легълца.

Преди да спусне щорите, погледна навън през прозореца. Бавачката заемаше мястото си на предната седалка; Декстър вече седеше зад волана, готов да я откара през моста до гара­та, край която се намираше тясната ѝ уличка с азиатски рес­торанти. Люксембург бе град, в който един великолепен пепър стек струваше наполовина на купичка китайски буламач.

На ъгъла с близката пресечка чакаше паркирано такси; шофьорът издухваше на талази цигарен дим през полуот­ворения прозорец.

В другата посока Кейт едва различи фигурата на мъжа, стъпил върху чугунената решетка около дънера на един дъб. Сигурно щеше да остане там до разсъмване, за да я па­зи да не избяга, освен ако не дежуреха на смени. Застанал в неудобна поза на грубия паваж, облегнат на ръбестия железен парапет, загърнат в шубата си, уморен, премръзнал, отег­чен до смърт.

Но това му беше работата. И макар Кейт да не го знаеше още, съвсем неотдавна мъжът бе направил едно откритие, което бе засилило мотивацията му, превръщайки я в обсебеност. Тази обсебеност беше силата, която щеше да го дър­жи на крак през цялата тъмна студена нощ.

Когато Декстър се върна, Кейт отново го чакаше на бал­кона. Той пусна ключовете в купичката, където винаги ги оставяше. Прекоси в полумрака антрето с полираните ка­менни плочи - същите като във всяка друга сграда в Люк­сембург, - излезе при нея и затвори вратата след себе си.

Вятърът бе издухал дъждовните облаци. Нощта беше ясна, в небето проблясваха звезди.

- Можеш да имаш или мен, или парите - каза Кейт. Тя бе взела решение и не възнамеряваше да преговаря. Убедена беше, че в общи линии познава характера на Декстър. Той не беше мъж, който си падаше по яхти и спортни коли, ку­пени с чужди пари. Искал бе чисто и просто да ги открад­не. - Но не и двете едновременно.

Двамата седяха и се гледаха в мразовитата нощ, втора поредна, а между двете сякаш бяха минали векове.

Декстър бавно вдигна глава и се загледа в небето.

- Нужно ли е изобщо да питаш?

- Ще ми се да не беше нужно. Но е.

Декстър разбра: земните пластове под краката им се бяха разместили. Вече не знаеше къде се намират един спрямо друг.

- Теб - каза той, като я погледна в очите. - Естествено, избирам теб.

Кейт отвърна на погледа му. Между тях премина нещо, което тя не можеше да определи - признание, примирение, благодарност, - някаква странна смесица от емоционални състояния между двама души, женени отдавна.

- Двайсет и петте милиона остават в онази сметка - каза тя - и не ги пипаме.

- Защо да ги държим тогава? Защо просто да не ги раз­дадем? Да построим училище във Виетнам? Болница за СПИН в Африка? ,

На Кейт никога не ѝ бе хрумвало, че един ден ще търси приложение на такава огромна сума. Или че изобщо няко­га ще бъде в състояние да дари каквото и да било комуто и да било. Преосмисли плана си в тази нова светлина. Из­вестно време и двамата мълчаха, всеки потънал в мисли­те си.

- По-добре не - отвърна накрая тя. - Ще си заделим нещо за черни дни. Достатъчно голяма сума, с която да из­бягаме, да се скрием. Да започнем нов живот, от нулата, точно сега, в този момент.

- Защо?

- Не съм убедена, че няма начин да те хванат. Начин има винаги. Може да има улики срещу теб, за които не подози­раш. Онова момиче в Лондон, хърватският ти сътрудник, където и да се намира и който и да е той. Всеки от тях все е разговарял с някого, спал е с някого. Да не говорим за ФБР с техните архиви. Или за Интерпол.

Декстър я слушаше, приведен на стола си. Беше един след полунощ.

- Ще се наложи да сме нащрек, и то с години - продъл­жи Кейт. - Може би завинаги. Да бъдем готови да изчезнем по всяко време с един куфар пари.

- Е, добре. Но за какви пари става дума? Милион? Ами останалите?

- Не бива да ги пипаме. Нека си седят замразени в бан­ката, в нещо като ескроу сметка.

- Защо?

- Защото един ден може да бъдем принудени да ги връ­щаме.

Кейт се стресна и се събуди, обляна в пот. Без да пали лампи, отиде до детската стая, целуна двете момчета по главичките и се заслуша в дишането им - бяха живи, здрави и в безопасност.

Погледна през прозореца. Бил беше още отвън, пазеше я да не избяга.

Декстър спеше дълбоко, сякаш тежестта на мироздани­ето се бе свлякла от раменете му.

Но Кейт беше будна и неспокойна, гонена от същите де­мони, които не ѝ даваха покой и редовно идваха да я тормо­зят, особено когато се опитваше да ги забрави.

Рампата беше тясна и стръмна, по средата свиваше ряз­ко под прав ъгъл, после още веднъж след гаражната врата, през която се излизаше на тесен път между два реда камен­ни стени. Той се спускаше по склона с поредица от остри завои. Кейт караше внимателно по криволичещите стари улици с хлъзгав от дъжда паваж. Радиото беше настроено на френска станция - сутрешните новини, поредният свет­ски скандал. Тя все още не разбираше около една четвърт от думите, но поне успяваше да следи смисъла. На задната се­далка децата оживено обсъждаха какво най-много обичат да режат и кълцат на парчета. Джейк казваше ябълки; Бен - изненадващо - киви.

Кейт бе достигнала онова особено състояние на умора, при което човек започва едва ли не да халюцинира. Спомни си как, когато децата ѝ бяха бебета, се будеше всяка нощ в четири, за да ги кърми. Припомни си среднощните мисии, в които бе участвала, вратите, които бе разбивала в три сут­ринта, самолетите, които я бяха чакали на импровизирани писти насред джунглата в пет, за да я изведат от страната.

Поведе децата през сутрешната мъгла към училищния двор, разменяйки си поздрави, усмивки и кимвания с прия­телки и познати. На връщане се спря да побъбри с Клеър, която я запозна с Амбър, поредната новопристигнала аме­риканка - луничава млада жена от Сиатъл, чийто съпруг ра­ботел в „Амазон“. Обеща им да пие кафе с тях, преди да вземат децата от училище, след шест часа и половина - ежедневният отрязък лично време, който майките използ­ваха, за да пазаруват, да чистят, да ходят на кино или да се чукат с треньорите си по тенис. Или за да живеят някакъв друг свой таен живот, всяка според въображението си. Или просто за да пият кафе една с друга.

Кейт се спусна по склона, премина с повишено внима­ние през един участък със строежи, пресече железопътната линия, изкачи се по отсрещния склон, после отново слезе надолу, за да мине по моста над река Алзет, откъдето пое към Горния град. Подмина разклона за двореца на Великия херцог, пред който дежуреше онзи надут гвардеец с тъмни­те очила, и спря на паркомястото си под сградата. Захлопна вратата и натисна копчето на дистанционното.

Отново валеше. Кейт тръгна пеша през центъра по ули­ците, които помнеше наизуст с всяко завойче, всяка витри­на, всеки продавач зад витрината.

Пред „Сен Мишел“ беше застанала възрастна монахи­ня.

- Bonjour - каза тя на Кейт.

- Bonjour.

Кейт изгледа внимателно монахинята, която беше с очи­ла без рамки и пристегнато с кожен колан тъмно расо. И то­гава си даде сметка, че тази жена изобщо не беше стара, а просто така изглеждаше; иначе беше горе-долу на нейните години.

Изкачи се по хълма Клозен. От двете страни на тясното плато се разкриваше величествена панорама в убити тоно­ве: сиво, кафяво и мокро сиво-кафяво. Леденият дъжд се усили. Кейт се загърна с палтото си.

По високия виадукт над дефилето преминаваше влак. Стъпила върху плаващ леден блок насред реката в ниското, една патица крякаше като заядлив старец, който се кара на касиер в супермаркета. Трима японски туристи с найлоно­ви дъждобрани притичаха през платното.

Кейт се изкачи до панорамната площадка на върха на крепостните стени, насечени от цял лабиринт тунели. Сто­тици километри тунели минаваха под града, някои от които бяха достатъчно широки за коне, каруци и цели кавалерий­ски полкове. През войните населението на града бе използ­вало тунелите за скривалища от кръвопролитията навън.

Кейт направи една последна крачка по панорамната площадка. Пред нея стоеше Джулия, обърната с гръб, загле­дана на североизток към блесналите стъклено-стоманени кули на европейските институции в Кирхберг.

Бе застанала върху Стара Европа, вперила поглед в но­вата.

- Грешиш-каза Кейт.

Джулия се обърна и я изгледа.

- И трябва да ни оставиш на мира.

Джулия поклати глава.

- Намерила си парите, а?

- По дяволите, Джулия! - Кейт с усилие се сдържаше да не избухне. - Това просто не е истина.

Джулия присви очи, заслепена от ледения дъжд.

- Лъжеш. И смятам да го докажа. - Тя пристъпи една крачка напред, към Кейт, с онази непоносимо самодоволна усмивчица на абсурдно начервените си устни.

Ръката на Кейт сама се вдигна и я зашлеви през лицето. От силата на удара китката ѝ се изметна и тя усети остра болка.

Джулия вдигна длан към пламналата си буза и погледна Кейт в очите; в погледа ѝ се четеше удовлетворение. Тя се усмихна.

В следващия миг се метна напред, протегнала ръце към раменете на Кейт, и я блъсна с всичка сила. Кейт залитна назад; щеше да падне, ако се оставеше да загуби равнове­сие. Тя се извъртя настрани и опря гръб в каменния парапет, който я делеше от двайсетметровата пропаст.

Огледа се. От три страни я заобикаляха отвесни канари. Джулия бе застанала на площадката откъм четвъртата стра­на, отрязвайки пътя ѝ за бягство. Японските туристи, по­тенциални свидетели, се бяха изпарили. Нямаше жива ду­ша. Беше работен ден в средата на седмицата, посред зима; валеше дъжд.

Бяха сами.

Джулия направи крачка към Кейт с наведена глава, стис­нати челюсти и изкривено от омраза лице. Още една крач­ка. Кейт беше притисната до стената.

Джулия беше на около метър от нея. Внезапно Кейт сви ръка и изстреля юмрука си към лицето ѝ. Джулия се дръп­на, избегна удара и същевременно извади ръка от джоба си; в дланта ѝ проблесна нещо сребристо.

Кейт се опита да избие пистолета с ритник. Кракът ѝ за­качи китката на Джулия, но оръжието остана в ръката ѝ, до­като Кейт се подхлъзна на мокрите камъни, загуби равнове­сие и падна по гръб. Първо задникът, после тилът ѝ се уда­риха болезнено в грапавия пясъчник.

Настана мрак.

Но само за част от секундата. После зрението на Кейт се възвърна, макар и на цветни точки, звездички и спирали, и тя усети как ръката ѝ посяга към джоба на палтото, а очите ѝ регистрираха Джулия, която се извръщаше към нея, докато собствената ѝ ръка се вдигаше вертикално нагоре.

В следващия миг Джулия стоеше, надвесена над нея, с пистолет, насочен в главата ѝ, а беретата на Кейт почти опи­раше в гърдите на Джулия.

По улицата някъде долу премина с грохот невидим авто­бус, превключвайки шумно скоростите за последната стръмна отсечка до билото на хълма Клозен.

Жените се гледаха над оръжията си. И двете бяха подгизнали, от косите им капеше вода, стичаше се по лицата, вли­заше в очите им. Кейт премигна, а Джулия обърса лице със свободната си лява ръка.

Продължаваха да се гледат.

И тогава Джулия свали пистолета. Очите ѝ останаха приковани в Кейт още секунда-две. После тя кимна. Беше едва забележимо движение на шийните мускули, лека про­мяна в ъгъла на лицето. Или може би шията и главата ѝ не бяха помръднали изобщо, а само клепачите. Устните ѝ по­тръпнаха в усмивка, или по-скоро гримаса.

През следващата година и половина Кейт щеше да се сеща неведнъж за този загадъчен поглед. Джулия се бе опи­тала да ѝ каже нещо там, в ледения дъжд, на онази панорамна площадка. Но Кейт така и не успя да схване смисъ­ла.

После Джулия се обърна, пресече площадката и заслиза по стълбите, докато се изгуби от погледа ѝ. Нямаше я. Беше си отишла. Кейт се надяваше, че завинаги.

- Чу ли за семейство Маклийн?

Кейт бе застанала пред училището и чакаше да стане три. Беше студено, но ясно и безоблачно време, обичайно за Вашингтон посред зима, но истинска рядкост и благо­дат по тези места, където дните преминаваха в полумрак и сивота.

Въпросът дойде иззад гърба ѝ, от около три метра раз­стояние. Кейт нямаше желание да се обърне, за да се вклю­чи в разговора, но още по-неприятно ѝ беше да подслуш­ва.

- Какво да съм чула?

- Тръгват си. Може вече да са отпътували.

- Връщат се в Америка? - Гласът на жената звучеше по­знато.-Защо?

Огромната училищна врата се разтвори и децата се из­сипаха на двора, заслепени от яркото слънце.

- Не знам. Чух само, че си тръгват, Саманта ми каза. На­ли знаеш, че работи в агенция за имоти? Апартаментът им току-що бил обявен за даване под наем. Тя се обадила на брокерката и открила, че го освобождават, понеже се връ­щат на работа в Америка. Незабавно.

Джейк излезе на слънце, като се оглеждаше за майка си. Щом я откри, лицето му се озари от радост, както всеки ден, когато идваше да го вземе от училище.

- Здравей, мамо.

Тя се обърна и погледна клюкарките. Лицето на едната ѝ беше смьтно познато, беше я виждала някъде. Кейт усети погледа ѝ върху себе си. Сети се, че е приятелка на Джулия и отношението ѝ към нея вероятно бе белязано от онова, каквото и да беше то, което ги бе принудило да избягат тол­кова набързо.

Другата жена - тази с познатия глас - беше Джейн. Тя срещна погледа на Кейт и сведе очи, очевидно засрамена. Сигурно обвиняваше себе си за случилото се - кратката ѝ афера с Бил вероятно бе провалила брака му. Човек е скло­нен да се смята за център на вселената.

Зимата постепенно се отдръпваше. Бяха прекарали една седмица в Барселона - там времето беше по-топло, откол­кото на север, време за сака, а не за палта. Освен това бяха ходили за по един уикенд до Хамбург и Виена. Нови места, чужди езици.

Кейт прекара сама един уикенд, от петък до неделя, във все още зимния Париж, четири часа път с влак, после осве­жаваща разходка от Гар дьо л’Ест до покрития пазар, къде­то обядва върху мушамена покривка в един виетнамски ресторант, сред облаци пара от тенджерите, цвърчене на смес за палачинки в големите тигани и пирамиди от свин­ски крачета. Влезе в няколко универсални магазина по го­лемите булеварди, дори се отби да поразгледа Лувъра.

Късно следобед в събота застана на Пон Ньоф - реката проблясваше лениво на зимното слънце. Стана ѝ студено и тя стегна новия шал около врата си, за да се стопли. После се върна сред оживената глъч на Левия бряг. Бистрата и би­рариите бяха претъпкани с вечерните тълпи, а слънчевата светлина бе отстъпила място на електрическа. Докато чака­ше зелената светлина на един светофар, вдигна глава и видя, че по клоните на дървото, надвиснало над кръстови­щето, има пъпки.

Когато тръгваха от Люксембург за лятната си почивка в Южна Франция, си мислеха, че ще се върнат след пет сед­мици. Не се съмняваха, че ще запишат децата си в същото училище. Но през този един месец на Средиземно море преразгледаха плановете си. Наистина ли им се живееше в Люксембург? И нужно ли беше това?

Престоят в Люксембург им бе трябвал, за да може Декстър да открие своите свръхсекретни сметки, в които да преведе парите. За целта бе основал фирма с предмет на дейност, който в Люксембург не би привлякъл вниманието на властите - инвестиции на финансовите пазари. За да плаща данъците си извън юрисдикцията на ФБР.

Непременно ли трябваше това да стане в Люксембург? Не. Можеше да го направи в Швейцария, на Каймановите острови, в Гибралтар - в която и да било от десетината дис­кретни минидържави по света. През годината преди пре­местването им Декстър ги бе посетил всичките. И накрая се бе спрял на Люксембург, защото беше истинска държава, а не някакъв забутан остров в Ирландско море, кънтри клуб на Карибите или гола скала на ръба на Пиренейския полу­остров. В Люксембург имаше голяма и задружна чужде­странна общност, добри училища, лесен достъп до култур­ните ценности на Западна Европа.

При това никой в Америка не знаеше какво всъщност е Люксембург. Когато американец чуеше, че някой се мести да живее в Цюрих или на Кайманите, първата му мисъл беше, че въпросният някой укрива пари или бяга от закона, или и двете. Но никой нямаше представа какво се върши в Люксембург.

Кейт трябваше да признае, че като цяло Люксембург беше добър избор за цялото семейство. Но в крайна сметка се бе оказал опорочен от начина, по който беше направен. И от семейство Маклийн.

Сега, след като люксембургската инвестиционна фирма беше създадена, след като Декстър си изкарваше законно парите, изненадващо много пари, след като декларираха люксембургски доходи и плащаха люксембургски данъ­ци... след всичко това нужно ли беше да живеят повече в Люксембург?

Не.

Децата първи си намериха приятели на плажа в Сен Тропе. На другия ден и родителите се запознаха помежду си. На следващия ден се събраха отново на същия плаж и след още ден-два се разбраха да се видят някъде за обяд, на бутилка изстудено розе, както подобава на живеещи в чуж­бина американци. Кейт се заслуша с интерес в историите за живота в Париж, за международното училище в „Сен Жермен“, за отскоро падналите цени на имотите...

Докато се усетят, пътуваха с ранния самолет от Марси­лия, косите на децата бяха измити и сресани, ризките им затъкнати в панталоните, таксито ги откара от летището до училището, последваха кратки събеседвания с децата и по- дълги с родителите и накрая директорката се здрависа ус­михнато с Кейт и Декстър, уверявайки ги, че ще се намерят места за двете момчета.

Хапнаха набързо в „Кафе дьо Флор“, после отново тръг­наха по задачи. Времето беше слънчево и приятно, скоро намериха agence immobiliere, познаха я по витрините, обле­пени със снимки на апартаменти. Представиха се и бяха за­ведени на оглед.

Още не беше станало обяд, а те вече бяха подписали до­говорите за училището на децата и наема на жилището си.

В средата на август Люксембург изглеждаше безлюден. Или поне ги нямаше живеещите тук чужденци. Приятелки­те на Кейт бяха във ваканция - американките в Америка, европейките в наети бунгала по крайбрежието на Швеция, белосани вили в планините на Испания или къщи сред мас­линените горички на Умбрия.

Кейт се разхождаше из Стария град сред познатите лица на продавачите зад витрините, на амбулантните търговци около Плас Гийом, на сервитьорките, излезли за по цигара пред бистрата, на гвардейците пред двореца на Великия херцог. Всички тези хора, чиито имена не знаеше, но състав­ляваха част от тъканта на живота ѝ. Имаше усещането, че трябва да се сбогува с всеки от тях поотделно.

Помисли си, че много би желала приятелките ѝ да са тук сега. Имаше нужда да изпие едно последно кафе с Клеър, Кристина и София, да ги прегърне за сбогом. Но може би така беше по-добре. Кейт мразеше сбогуванията.

Тя се върна в апартамента и се залови да сортира играч­ките на децата: това се хвърля, това се подарява, това се за­пазва. В същото време момчетата бяха с Декстър на детска­та площадка с пиратския кораб за последно.

Втория път ще е по-лесно, помисли си тя. Трудностите щяха да са по-малко трудни, радостите - още по-радостни. Предишният опит помагаше като при второ раждане.

Необходимо бе да запазят някакъв люксембургски ад­ресат който да подават данъчна декларация, преструвайки се, че живеят на него. Малката ферма в Ардените, наета за хиляда евро месечно, щеше да им върши чудесна работа. В единия ъгъл на дневната имаше купчина кашони, които щяха да отидат във фермата, пълни с евтини лампи, ненуж­на посуда и единични ножове и вилици. В един от кашоните имаше стоманена каса, която скоро щеше да бъде пълна с един милион евро в брой.

Извън това парите на Полковника си стояха в същата анонимна банкова сметка, където вероятно щяха да си оста­нат завинаги. Сега вече двайсет и четири милиона.

Кейт погледна през прозореца към величествената па­норама; от това жилище, което за кратко време бе наричала свой дом, се виждаше едва ли не цяла Европа. Очите ѝ се насълзиха. Още един епизод бе приключил и това я изпъл­ваше с отчаяние. Животът ѝ продължаваше своя неумолим ход напред, към неизбежния край.

32 Днес, 19:32 ч.

Спомените избледняват, придобиват някаква неопре­делена окраска и замъгленост, която постепенно пълзи от краищата към центъра; Кейт се чувства все по-малко увере­на, че онова, което помни, действително се е случило. Би било много по-логично, ако просто си го бе въобразила, всичко това, целия си досегашен живот. Настоящето би имало повече смисъл, ако бе предшествано от по-нормално минало.

Преди година и половина Кейт и Джулия стояха под ле­дения дъжд на върха на хълма Клозен, гневни, въоръжени, несигурни дали едната от тях няма да убие другата.

И сега, в това парижко бистро, погледите им се срещат някак смутено, засрамено, като на любовници след първо скарване.

Джулия накланя тялото си настрани и почти се притиска до Бил, сякаш привлечена от невидим магнит. Двамата са заедно по различен, сякаш по-естествен начин, отколкото някога в Люксембург. В техните отношения се долавя нещо повече. Или може би по-малко.

- И така - казва Джулия, - как я карате? - Въпросът ѝ е отправен към Кейт, докато мъжете си говорят за сделки с оръжие и други такива мъжки теми.

Кейт поглежда към Декстър. Той не среща погледа ѝ, не ѝ подсказва какво да отговори. Изглежда напълно спокоен, сякаш нищо не го заплашва втози разговор, не очаква изне­нади, неприятни обрати. Което кара Кейт да е двойно по- уверена какво всъщност се е случило между тях. Тройно. Абсолютно уверена.

Онова, което не разбира, е как тези хора очакват да разго­варя стях, сякаш това е обичайна среща между истински при­ятели или дори тягостна конфронтация между реални враго­ве. Каква степен на откровеност би могла да очаква Джулия от нея? Какъв разговор могат да водят според тази жена?

- Защо точно Париж? - пита Джулия, може би с надеж­дата, че един по-конкретен въпрос ще изтръгне отговор.

- А защо не?-отвръща троснато Кейт.

Бил вдига ръце и с широк замах посочва всичко наоколо.

- Заради това ли?- пита той. - Колко ужасно!

В очите на Джулия се чете молба.

- Е, хайде де, Кейт. Не искам много. Не е казано да бъ­дем... приятелки.

Кейт се е втренчила в масата.

- Но не е нужно да бъдем и врагове. Ние не сме врагове. Не сме дошли тук, за да... Това не е... - Тя не довършва, от­мества очи встрани.

Кейт поглежда Джулия - сплела е пръсти, подпряна с лакти на масата, нетърпелива да чуе и последната незначи­телна подробност от някоя безсмислена историйка. Каква­то и да е. В тази очаквателна поза Кейт сякаш разпознава нещо странно: приятелство.

- Аз...-Изведнъж Кейтусеща непреодолима тъга.-Как­во искаш да ти кажа, Джулия?

- Не знам, Кейт. Нещо. Каквото и да е. Липсва ли ти Люк­сембург?

Кейт вдига рамене.

- На мен ми липсва - признава Джулия. - Липсват ми приятелите. Липсваш ми и ти, Кейт.

Кейт извръща лице встрани, сдържайки с мъка сълзите си.

- Дами - обажда се Бил, вдигнал чаша, - без сълзливи сантименталности. Да пием за Люксембург!

Кейт наблюдава Джулия, която също вдига своята чаша, допира я до устните си, после я поставя обратно на масата.

- За Люксембург!

- И така, извинете за любопитството - казва Кейт, пред­приемайки стъпката, която никой до момента не е посмял да направи, - но защо сте тук?

Джулия и Бил се споглеждат.

- Дойдохме - започва Джулия, - за да ви кажем... да ка­жем на Декстър за Полковника.

- Аха-казва Кейт. - Разбирам.

Отново тишина.

- Не разбрах само - продължава тя - защо е трябвало това да стане лично. Все пак Декстър е човек, когото раз­следвахте... когото обвинихте в сериозно престъпление и очевидно все още го смятате за виновен.

- Бяхме и приятели - казва Джулия.

Кейт се надвесва напред.

- Нима?

Двете жени се гледат известно време.

- Така поне мислех. И още го мисля.

- Но... - Кейт се опитва да изрази с мимика изумлението си, усещането за измама.

- Вършех... вършехме онова, което беше нужно.

Кейт е донякъде облекчена, че Джулия поне не каза: Вършех си работата. Поне в това отношение е честна. За­щото работата ѝ беше последното нещо, което бе вършила.

- Има и още нещо - намесва се Бил. - Искахме да ви ка­жем и това, че със смъртта на Полковника разследването е прекратено.

- Напълно ли?-обажда се Декстър.

Известно време всички седят мълчаливо в шумния па­рижки здрач. Бил пресушава на един дъх чашата си и си на­лива нова.

- Напълно - отвръща той. - И завинаги.

Полицай със синя униформа стои, облегнат на колата си, и флиртува с млада жена, която пуши, възседнала мотопед. Пистолетът му е небрежно препасан в кобур на кръста и Кейт си представя колко лесно би могла да му го отнеме, докато съзнанието му, типично по френски, е заето с по-важ­ни неща.

Тя насочва вниманието си към своите събеседници. Дали поне един от тях ще ѝ каже някога истината? Дали са­мата тя някога ще се разкрие докрай пред някого от тях?

През последната година Кейт е била напълно откровена с Декстър. Или почти. Като си е мислила, че и той е изцяло честен с нея. Но от днес следобед и тази нейна илюзия е разбита. А сега ѝ е трудно да си представи, че ѝ е било нуж­но толкова време, за да провери в албума на випуска; отда­ва го на подсъзнателно бягство от истината.

Снимката, която откри, беше малка, размазана, с из­бледнели цветове. Беше на третия ред на страницата. Мо­мичето беше хубавичко, макар и не чак красиво, широко усмихнато, с розово червило и дълга коса, сресана на път по средата, с къдрици над челото.

- И така - казва Кейт, - какво ще правите с вашата поло­вина?

Някогашното момиче сега е жена, наближаваща средна възраст, все така хубавичка, макар и не чак красива. Седи насреща ѝ, повдигнала вежди в престорена изненада.

- Нашата половина от кое?

- От парите.

Нито Джулия, нито Бил реагират по някакъв начин - с мимика, движение на тялото, звук, с каквото и да е. Невъзмутимостта е задължителна за професионалните лъжци. Но тези двамата са прекалено прозрачни. Не са толкова доб­ри актьори, колкото си е мислила Кейт; далеч под нейното равнище са. Може би онова, което всички в Лангли твърдят от половин век насам, ще се окаже истина: агентите на ФБР просто не са на равнището на ЦРУ. Или може би, както сама­та Кейт, са загубили форма.

- Какви пари? - пита Джулия.

Кейт се усмихва снизходително.

- Още не сте решили?

Тя оглежда един по един тримата на масата, защитните маски на лицата им, зад които се опитват да прикрият раз­личните лъжи, които са си наговорили. Лъжите, които се мъчат да поддържат и в този момент. Надяват се, че ще им служат до края на пълноценния им, щастлив живот, въпре­ки истините, които са избрали да не споделят с най-важния човек до себе си.

После приковава поглед в основния виновник - Джулия. Когато днес следобед разбра, че Декстър и Джулия, чието истинско име е Сюзан Погоновски, се познават от колежа, първата ѝ мисъл бе, че двамата заедно са разработили този план, още тогава или малко по-късно. Но този сценарий ня­как си не пасваше с истината за нейния Декстър. Той просто не беше такъв човек. Не беше манипулатор, а по-скоро от хората, които се поддават на манипулации.

И тогава Кейт разбра истината: в дъното на цялата тази история стоеше Джулия, която бе успяла да надхитри всич­ки. Между нея и Декстър нямаше нищо сексуално, нищо романтично. Само изключителна хитрост и невероятни спо­собности за планиране и изпреварващо мислене.

Когато зърна онази снимка в албума на випуска, Кейт из­пита болка и гняв, почувства се измамена и объркана. Но докато крачеше из парижките улици, успя да сглоби парче по парче цялата мозайка. И колкото повече се оформяше пред очите ѝ картината, толкова по-малко се сърдеше на Декстър и все повече се изумяваше от Джулия. Когато стиг­на до елегантния ъгъл, където се намираше „Льо Пти Зенк“, тя вече му беше простила. А след още една пряка реши как­во ще прави оттук нататък с живота си. И когато няколко ми­нути по-късно се прибра, бе готова да предприеме нужните действия.

Сега Кейт разбира защо на Декстър му е било важно да опази тази конкретна тайна от нея. Защото, ако си бе при­знал, това би означавало да си признае още нещо: как през цялото време е знаел, че Кейт работи в ЦРУ, но си е мълчал. А той не можеше да си позволи това. Самата мисъл да раз­крие пред жена си степента, до която я е мамил, му беше непоносима.

Засега Декстър още не знае, че му е простено. Знае само, че измамата му е разкрита. Трепери от притеснение, не го свърта на едно място. Кейт си припомня как преди време е трябвало да връзва момчетата за високите им столчета, за да не избягат, докато ги храни. Представя си как се пресяга през масата и връзва Декстър за ратановия стол на бистро­то. Този сюрреалистичен образ я кара да се усмихне.

Усмивката ѝ дава на Джулия кураж да наруши мълчани­ето:

- Какви ги говориш, по дяволите?

Което дава повод на Кейт да каже:

- Говоря за твоята половина от петдесетте милиона ев­ро. - После, за по-сигурно, добавя: - Сюзан.

Бил едва не се задавя с виното си.

- Моля - казва Кейт - да ме прекъсвате, ако сбъркам ня­къде.

Бил, Джулия и Декстър се споглеждат. Тримата глупаци. После кимват в синхрон.

- Никой от тук присъстващите не е от Илиной - започва Кейт. - Бил, ти не си завършил Чикагския университет. Джу­лия, ти не си следвала в никой факултет на Университета на Илиной. Измислихте си тази чикагска легенда, защото знаех­те, че никога не съм стъпвала в Чикаго, че не познавам ни­кого там. Нямало е дори теоретична възможност да се сетя за някой познат на познат, който да ви познава. Вие двама­та - тя посочи с пръст Декстър и Джулия - сте се запознали на едно от две възможни места: били сте или в едно обще­житие, или на едни и същи лекции. Предполагам, още през първия семестър на първи курс.

За момент и двамата мълчат, явно с последни сили от­казват да приемат, че игричката им е приключила.

- Запознахме се в общежитието - казва накрая Джулия, която първа стига до извода, че истината, или някаква ней­на част и форма, вече трудно може да бъде избегната. - В първи курс.

- Но някаква случка е тласнала взаимоотношенията ви към нещо повече от съседи по общежитие. Какво?

- Оказахме се в една група през втория семестър - каза Джулия. - В курса по френски.

- Значи сте станали близки още като първокурсници, ко­гато е лесно да се сприятелиш с когото и да било. Като в имигрантските общности.

Внезапно Кейт си припомня деня, в който бе срещнала Джулия. Същата вечер, докато с Декстър си миеха зъбите в банята, тя му сподели, че се чувства като първокурсничка в ново учебно заведение. И че през деня се е запознала с ня­каква жена от Чикаго, а Декстър ѝ се присмя за омразата ѝ към Чикаго. Какво самообладание! Кейт не си е представя­ла, че съпругът ѝ е такъв изпечен лъжец. Въпреки всичко е впечатлена.

- Но сте се движили в различни компании - продължава тя. - Към края на следването си вече не сте били приятели. Никой ваш състудент не би ви описал като приятели. Ако ги попитам, едва ли някой ще си спомня, че сте били близки по някакъв начин. Защото само двамата сте знаели за взаимо­отношенията си, нали? Те не са били публични. А строго лични.

Все още никакъв отговор. Нито потвърждение, нито по­правка.

- И така, изминали са петнайсет години. Ти - Кейт кимва към Джулия - работиш във ФБР. Специалността ти е да раз­следваш компютърни престъпления. Онлайн банкирането е на мода, за две години транзакциите са нараснали от нула на милиарди долари, след още пет практически всички па­рични потоци по света се движат по мрежата. И ти си един от топ експертите в тази област. Нали?

- Да.

Кейт се обръща към Декстър.

- Ти работеше в банка. Беше водещ експерт в същата сфера, макар и с различен профил. И изведнъж, съвсем не­очаквано, си се натъкнал на старата си приятелка. Къде ста­на това?

- В една книжарница - отвръща тихо Декстър.

- Колко романтично. И така, още там, в книжарницата, твоята стара приятелка те кани на кафе, нали? И ти казваш: окей, супер. Толкова неща имате да си кажете. Срещате се в някое кафене в центъра и от дума на дума Джулия те посве­щава в схемата си. Сетила се е за начин да обедините про­фесионалните си познания за съвместно облагодетелства­не. За да бъдете богати един ден. Така ли е?

- В общи линии.

- Планът е бил следният: ако двамата намерите начин за хакване на големи парични преводи и ако ти успееш да го осъществиш, тя да се погрижи никога да не те хванат. Защо­то тя е щяла да бъде онази, която да те търси. След което просто сте щели да си поделите плячката.

Кейт ги измерва с поглед и продължава:

- И така, вие вече сте били екип. Като ти, Джулия, ти си го наблюдавала внимателно. Не него, нас. Разбрала си, че ка­риерата ми запада. Че нямаме пари. Че Декстър за разлика от повечето компютърни гении на своето поколение така и не успява да натрупа богатство. Поради което е леко огор­чен и финансово мотивиран.

Кейт фиксира с поглед жената демон насреща, седнала между двамата си безпомощни партньори.

- Разбира се, ти си знаела, че Декстър изпитва неистова омраза към убиеца на брат си и е обсебен от мисълта рано или късно да му отмъсти. - Докато казва това, тя все още спори със себе си дали да пусне и тази поредна бомба. Да или не? Не или да?

Кейт отваря уста, за да добави и този нов обрат в интри­гата, това поредно обвинение от една - единствена дума:

- Теоретично.

33 Днес, 20:08 ч.

Декстър е видимо объркан. И двамата мъже бърчат чела.

- Какво искаш да кажеш с това теоретично? - пита Декстър.

Джулия стиска челюсти, присвива очи. Тя знае, че Кейт знае истината. И че е дошъл моментът да я разкрие.

- Докато си размишлявал върху предложението ѝ, Декс - обръща се Кейт към съпруга си, - докато си правил своя финансово-правен анализ, така да се каже, да си получавал случайно актуализирана информация за Полковника? Ня­какви нови, твърде убедителни доказателства за това какъв злодей е?

Декстър нито поклаща глава, нито кимва. Не мига. Не от­варя уста. Просто я гледа, мисли напрегнато, опитва се да догони нейните разсъждения, да стигне до заключенията ѝ, преди да ги е изказала на глас, да избегне поне този аспект на своето унижение.

Кейт му се ухилва победоносно. Което си е неспортсменско, няма две мнения. Но макар да е простила на съпруга си, тя все пак изпитва известно злорадство при вида на сму­тената, засрамена гримаса на лицето му.

- Разбира се, че си получил, миличък!

Тя има право на отмъщение и си отмъщава сега, в този момент, като му разкрива как е бил измамен от тази персо­на, на която е имал доверие. Ще го заболи, но няма да е за дълго. За разлика от измамата, продължила цяло десетиле­тие.

Кейт усеща как колелцата в мозъка на Декстър се въртят бясно, от лагерите се вдига пушек, докато осъзнава, че онзи анонимен хърватски източник е бил подставено лице, поредният платен актьор в една сложна пиеса. Той обръща поглед към драматурга - Джулия.

Това е моментът на истината. Долната му челюст увисва.

- Ти си била моят източник?

Джулия го гледа втренчено; в погледа ѝ няма разкаяние. -Да.

Очите му ще изхвръкнат от орбитите, докато мозъкът му се опитва да обхване измамата в пълните ѝ, чудовищни ма­щаби.

- Аз ти бях разказал за смъртта на Даниъл, нали? - казва накрая той. - Още в колежа?

- Да.

- И когато си постъпила във ФБР, ти си проверила слу­чая? И си установила, че Даниъл е бил убит от Полковника?

Кейт забелязва детинското изражение на лицето му. Декстър е голям мъж, който желае реалността да се моде­лира по неговите схващания. Той се надява, че ако увере­но заяви идеите си на глас, светът ще ги приеме безропот­но.

Също като децата, когато проверяваттеориите си за пи­рати, динозаври и космически експедиции. „Ако си пус­нем дълга коса като перата на птиците - бе ѝ обяснил Бен само преди няколко часа, - ще можем да летим. Нали, мамо?“

Джулия не казва нищо, явно не ѝ се иска да е тази, която ще разбие на пух и прах последното парченце от неговата наивност.

Той свежда поглед към чашата си. Кейт вижда, че сваля един по един пластовете лъжи: ако не е имало таен хърват­ски източник, значи не е имало и служител от Държавния департамент, който да го свърже с въпросния източник. От което следва, че не е имало и рапорт за бруталната смърт на Даниъл. А пък оттам следва...

- Полковник Петрович не е имал нищо общо със смърт­та на Даниъл, нали?

Кейт се пресяга през масата, улавя съпруга си за ръката и я стиска в дланта си.

- Виж ти! - казва Декстър. Веждите му са повдигнати толкова високо на челото, колкото е физически възможно. Той издърпва ръката си от нейната и се обляга назад, по-далече от масата, търсейки усамотение в унижението си. - Виж ти!

- Съжалявам - казва Джулия. - Петрович и без това си беше злодей. Ужасен човек. Той...

Декстър вдига ръка.

- Чакай да видя дали правилно съм разбрал. -Той хвър­ля на Джулия изпепеляващ поглед. - Твоя е била идеята за онова телефонно обаждане от Държавния департамент, с което ми сигнализираха, че Петрович е убиецът на брат ми. Ти си фалшифицирала рапорта за смъртта му, ти си ми из­пратила някакво подставено лице, уж служител в Департа­мента, да ми го предаде на ръка, ти си измислила онзи хър­ватски имигрант, който в течение на... на близо десет годи­ни да ми подава информация за Полковника?

- В общи линии... - признаваДжулия.

Всички мълчат.

- На хърватски нико-добавя Джулия-означава никой.

Декстър се изсмива зловещо.

- Но бих желала да поясня - продължава Джулия, - че в голямата си част информацията за Полковника беше вярна.

- С изключение на онази част от нея, която имаше нещо общо с Даниъл. Следователно и с мен.

Кейт мълчаливо поглежда към Бил. Досеща се, че и той не е знаел каквото и да било от предисторията на тази сага. Но Бил не изглежда особено разстроен, цялата сцена го за­бавлява. Защото и той си има своите срамни тайни, които не би желал да бъдат извадени на показ.

- Ти си ми подавала информация чрез онзи тъй наречен Нико - продължава Декстър. - С което си ме карала да налапвам все по-дълбоко въдицата, да се вживявам все по- дълбоко в историята с онзи нелегален търговец на оръжие, който уж собственоръчно бил заклал брат ми. За да имам мотив - не мотив, морално задължение - да ви стана съ­участник в обира.

- Да.

- Значи този план датира отпреди дванайсет години?

- Да.

- Не разбирам - казва Декстър и неразбирането е изпи­сано на лицето му. - Какво щяхте да направите, ако между­временно Полковника беше убит? Или се разореше? Или ако аз откажех да ви сътруднича. След всичкото време и усилия, които бяхте инвестирали в мен?

- Кое те кара да мислиш - отвръща с въпрос Джулия, - че си бил единствен?

- Monsieur - подвиква Джулия към преминаващия в този момент сервитьор. - Une carafe de I'eau, s'il vous plait.

Кейт забелязва, че френският ѝ акцент се е подобрил значително, откакто няма нужда да се преструва, че говори слабо езика.

- Какво искаш да кажеш? - пита Декстър.

- Че съм жадна - отвръща Джулия, печелейки време, докато сервитьорът се отдалечи и отново ги остави насаме.

Междувременно сервитьорът налива две чаши за да­мите. Джулия вдига своята и я пресушава, налива си вто­ра, докато всички останали мълчат и чакат със затаен дъх. По лицето ѝ преминава сянка, сякаш изпитва неудобство. Накрая тя казва:

- Ти не беше единствената ми възможност.

- Не разбирам.

- Ти и Полковника не бяхте единствената двойка антаго­нисти, която бяхме подготвили.

Сега е ред на Кейт да напрегне мозъка си, за да предуга­ди следващите разкрития. Но Джулия продължава неумо­лимо да говори:

- Декстър, ти не си единственият в света, способен на подобен финт. Всъщност от онези, които бяхме подбрали, съжалявам, че се налага да ти го кажа, ти беше най-слабо подготвеният. Честно казано, изненадах се, че накрая се справи.

- Какво?

- В продължение на години, през цялата си кариера, се опитвах да идентифицирам най-интелигентните, най-нестандартно мислещите специалисти по сигурност на ком­пютърните мрежи. След което се срещах лично с всеки един от тях и ги разпитвах за най-дълбоките, за най-мрачните им тайни. За най-големите им страхове и най-съкровените им желания. За обидите, наслоени в душите им, за омразите, които ги движат. За уязвимите им места, откъдето най-доб­ре биха могли да бъдат манипулирани.

- И как успя да извършиш всичко това?

- Много е лесно и при това напълно оправдано да зада­ваш всякакви въпроси, когато работиш във ФБР и провеж­даш разследване или, да кажем, събеседване с кандидати за работа.

След всеки обрат в разговора Кейт усеща как я обзема все по-голямо изумление.

- В крайна сметка бях събрала половин дузина хакерче- та като теб.

- Ами ако аз съм бил най-неподготвеният, защо се спря на мен?

- Не съм се спирала. Направих ви една и съща оферта на всичките. Щеше да спечели първият, който измисли начин.

- И аз се оказах пръв? - Декстър се опитва да потисне гордостта си, секунди след като бе принуден да преглътне смазваща обида.

- Да. Но междувременно се натъкнах на малък проб­лем. -Джулия се обръща към Кейт. - Преди да задействаме машината, не знаех нищо за теб, Кейт. Бях проучила Декстър, разбира се. Но не съм си давала труда да разслед­вам съпругите, приятелките, бивши и настоящи, или пък майките на моите кандидати. Но когато той се яви с негова­та схема за двойно проникване, направих и това.

- Е, и?

- Ами, честно казано, за моментен помислих дали да не се откажа от плана. Или само от Декстър, да измисля някакво оправдание за пред него и да възложа на друг изпълне­нието на идеята му. Освен това бях длъжна да отчета въз­можността това да е капан. Но малко по-късно разбрах, че, колкото и да бе странно, Декстър не знаеше нищо за теб.

На Кейт не ѝ е приятно да чуе това, изречено на глас, и то тъкмо тук, едва ли не на всеослушание. За себе си тя знае, че има известно право да унижи своя двуличен съпруг, но за нищо на света не иска и Джулия да го прави. Джулия вече достатъчно го е унижила.

- Декстър беше твърде благонадежден - продължава Джулия. - В животът му нямаше бели петна и тайни, всичко си беше, както изглеждаше. Не беше нито шпионин, нито къртица, нито подставено лице. Беше си това, което си е. А не знаеше, че стеб не е така.

- И ти какво направи?

- Казах му.

- Защо?

- Нямах избор. Декстър беше човекът, който държеше отговора. Беше този, който щеше да стигне до парите. Отне­ло му беше много време и сили, а изобщо не бях сигурна, че някой от другите кандидати щеше да се справи. Бях прину­дена да се държа за Декстър и плана му. Или да го накарам да ми опише точно как смята да го направи, след което да го убия.

Декстър избухва в смях, после си дава сметка, че тя не се шегува. Намръщва се.

- Но, разбира се, не беше разумно да убивам човек, же­нен за агентка на ЦРУ. Та вместо това трябваше да се погри­жа Декстър да бъде особено внимателен с теб. Двойно, де­сеторно по-внимателен, отколкото би бил при други обстоя­телства. За нищо на света да не търси контакт с мен. Да из­пълнява указанията ми в най-малки подробности. Да си дава сметка, че колкото и сериозна да му изглежда ситуаци­ята, със сигурност е много по-сериозна.

- А откъде знаеше, че ще ти повярва?

- Ами след като съм тук сега...

- А ти защо ѝ повярва? - обръща сетя към Декстър.

- Нямаше логика да ме лъже.

- И защо просто не ми каза?

Джулия отговаря вместо него:

- Хубава работа! Да сподели с агент на ЦРУ, че подготвя виртуален обир за десетки милиони?!

- Да, права си. И после какво стана?

- После ние, тоест аз, направихме така, че цялата поре­дица банкови транзакции да бъдат проследими единстве­но до Декстър. Дълго време той беше единственият, който се докосваше до парите. Той беше този, който да отнесе всичко, ако работата се размиришеше, да бъде обвинен във всякакви едри и по-дребни престъпления, извършени в хода на операцията: фалшификация на документи, проник­ване в банкови сметки, измама, кражбата на парите от „АмХелт“. Които, между другото, отиваха за плащане на те­кущите разноски, както и за издръжка на семейството ти. Едно престъпление, което аз разкрих - доста лесно, между другото-и използвах като повод да ми бъде възложено по- нататъшното разследване на проблема с електронните кражби. Имах дори основен заподозрян, за когото мислех, че ще напусне страната, както и стана. Това наистина ци- ментира позициите ми като водещ следовател по случая. И като човек, който решава какво ще се случи по-нататък.

- Успехът на цялата операция е зависел от това ти да во­диш разследването - казва Кейт. - Защо?

- Защото Декстър може да бъде заловен.

- Така ли?-обажда се Декстър.

- Разбира се. Срещу теб има планина от улики, Декстър. Документи за открити и закрити банкови сметки, снимки и видеозаписи от банките, през които си препрал парите.

Декстър изглежда объркан за пореден път тази вечер.

- Документирани са взаимоотношенията ти с онова мо­миче, което си наел да проституира, да мами и краде кли­ентите си. Самото то е живо и здраво, готово да даде пока­зания, че всичко, което се твърди в доказателствения мате­риал, е вярно и е станало точно, както е описано.

Декстър клати глава, не може да повярва на ушите си.

- Това са убедителни доказателства. За извършени теж­ки престъпления.

- Не разбирам - казва накрая той.

Но Кейт разбира.

- Това ѝ е застраховката, глупчо.

Горкият Декстър.

- Наистина ли? - Той за пореден път е зашеметен от двуличието и коварството на Джулия.

- Длъжна бях да се погрижа да изпълниш поетите анга­жименти - признава Джулия. - За целта ми трябваха лосто­ве за принуда. Като същевременно беше необходимо лич- но аз да водя разследването от страна на ФБР, да откривам уликите, за които знаех, че съществуват, защото сама ги из­готвях и подхвърлях, за да бъдат открити.

Кейт се пооживява в края на тази реч - Джулия казва точно това, което е очаквала да чуе. Нейната част от сделката.

- Но тогава се появих аз - казва тя, като се опитва да за­бие някой и друг пирон в ковчега, което е част от задачата ѝ.

- Да, ти - отвръща Джулия. - Прътът в колелата ми. Виж, трябваше да съм сигурна, че съпругата от ЦРУ няма да изда­де мъжа си. Не мислех, че ще го направи, не си я представях като жена, готова да съсипе собствения си живот само защо­то съпругът ѝ е крадец. В края на краищата Декстър крадеше от човек, за когото имаше всички основания да вярва, че е боклук, изчадие адово, убиец на брат му. Имаше си оправ­дание, така да се каже. А да не забравяме и първия открад­нат милион отонези алчни подлоги на някаква безсърдечна застрахователна компания. Там пък нещата бяха повече от ясни. Но аз трябваше да бъда сигурна, нали така? Повече от сигурна. Затова трябваше да изпитам жената. Да я вкарам в кошарата, да я накарам да си мисли, че съпругът ѝ е вино­вен. Че ФБР го следи, и с основание. Исках да я оставя сама да открие истината и да видя какво ще направи с нея.

- Поласкана съм, че си ме взела толкова на сериозно.

- Ами ако трябва да бъда честна, имах и друг мотив да се сблъска м ли це в л и це с теб.

- И този мотив беше...?

- И този мотив - обажда се Бил - бях аз.

Кейт не спира да се изумява от изключителното веро­ломство на тази жена, не може да се измъкне от чудовищ- ната паяжина на лъжите и двуличието ѝ.

- Значи през цялото време в Люксембург - обръща сетя към Бил - ти си вярвал, че се провежда легитимно разслед­ване?

- Така беше.

- Ха! - Тя поглежда Джулия. - Браво, Джулия! Направо брилянтно.

- Благодаря ти.

- Значи вие двамата бяхте изпратени с мисия - продъл­жава тя, - напълно официална, съгласувана с началниците ви във ФБР: да разследвате първия откраднат от Декстър милион. Като ти, Джулия, си ръководител на екипа, а този красив клоун е твой подчинен.

Джулия кимва.

- И така, вас ви „изпращат“ - Кейт прави кавички с пръ­сти във въздуха - в Люксембург, уж като семейство, за да държите под око бедния ми съпруг, да го следите какви пари харчи, дали живее нашироко и тъй нататък. Прилича ли на човек, току-що откраднал милион долара? Има ли вид на престъпник, току-що открил как да източи купища пари, когато си поиска? -Тя поклаща глава. – Декстър живееше в скромен апартамент. Отсядаше в посредствени хоте­ли, летеше в туристическа класа, ходеше пеша на работа всеки ден. Съпругата му сама си переше дрехите. Караха ауди втора ръка.

Същото ауди все още им служеше като семеен автомо­бил. Не се бяха наканили да го сменят. Просто негласно бяха решили, че им върши работа. Кола като кола, какво толко­ва?

- Не, ти реши, че този човек няма вид на престъпник, че семейството му не живее в охолство. Но въпреки това в слу­жебните ти задължения влизаше рано или късно да се вър­неш в Хувър Билдинг с рапорт под мишница, рапорт, от кой­то щеше да зависи кариерата ти. И какво направи?

Сервитьорът се появява до масата с нова гарафа вода и Кейт го изчаква да се отдалечи. Пада здрач и светват първите лампи. По булеварда вече се блъскат вечерните тълпи, шумни и весели. Кейт усеща как я обзема някакво странно блаженство на това приятно място, заобиколена от интели­гентни хора, които най-после може да каже, че разбира из­цяло, пък и интригата, в която е станала неволен и по-скоро периферен участник, ѝ харесва все повече. Всичко е блестя­що замислено, няма що.

- Отдавам ти дължимото - казва тя. - Това ми харесва. Опитала си се да привлечеш за съучастник жената на запо­дозрения. За начало си измисляш една съшита с бели конци легенда, която знаеш, че ще ми се види подозрителна: Чи­каго. След това ми подсказваш точно кога е безопасно да проникна в офиса на Бил, като оставяш аз да предложа часа им за тенис: по обед. Така ли е?

Джулия вдига чашата си и с наслада отпива микроско- пична глътка вино. Или може би насладата ѝ идва от вели­колепния сюжет, разиграващ се около нея, на който тя е сценарист и режисьор едновременно.

- В офиса не открих нищо, което да потвърждава леген­дата ви. А не вярвам да ви е било трудно да изфабрикувате нещо, каквото и да било. Само че не сте го направили. На­мерих само пистолет и купчина презервативи. Вашият фал­шив офис беше замислен да изглежда точно като фалшив офис, като убежище на човек с измислена професия. Фал­шив колкото брака ви. Ти ме водеше за носа с очевидни фалшификати. Защо?

- Защото исках да разкриеш, че са фалшиви.

- Да, но защо?

- За да мога да контролирам разкритията ти. За да уста­новиш лесно кои сме, с какво се занимаваме. За да откриеш сама, че съпругътти е задигнал ония пари. Че ще бъде арес­туван и изправен пред съд. Исках да се почувстваш замесе­на в това престъпление. В неговото престъпление. И да стигнеш до всички факти сама.

Кейт се засмива на иронията.

- Е, не съвсем сама - поправя се Джулия. - Но почти.

Кейт усеща погледа си привлечен от металната захарни­ца на масата. Само преди час тя сама е поставила в нея пре­давателя на Хейдън.Това е нейната част от сделката.

- И така, кой беше Лестър, твоят измислен баща от Ню Мексико?

- Лес е шефът ни.

- Какво търсеше тук?

- Беше наскоро след голямата кражба. Лес искаше да види с очите си нашия заподозрян и съпругата му. Прилича­ха ли на хора, току-що задигнали петдесет милиона евро? Поразпита жената за хотелите, в които отсядат, за ресторан­тите, в които се хранят. Поинтересува се колко звезди са. За­ключението му: малко вероятно е това да са крадците. Но въпреки това Декстър си остана основният заподозрян. Единственият, като се има предвид, разбира се, че си беше и виновен. И така, Лес ни даде още месец, за да приключим разследването.

- И тогава решихте да ми се разкриете.

- Да. В края на краищата ти беше патриот. - Джулия се усмихва. - Освен това бяхме в състояние да ти покажем улики, сочещи, че съпругът ти има интимна среща с краса­вица в петзвезден швейцарски хотел. Ти самата никога не беше спала в петзвезден хотел. Няма такива в Никарагуа, нали?

- Няма.

- И така, ние ти се разкрихме, за да видим как ще реаги­раш и да приключим случая.

Кейт си спомня този ден в началото на януари. Тримата седяха на студената пейка в парка, когато Джулия каза по­грешната цифра: двайсет и пет милиона. Спомня си изра­жението на Бил, който се мъчеше да си обясни откъде идва това несъответствие. Защото Бил знаеше, че откраднатата сума е двойно по-голяма.

Сега Бил поглежда към нея. Погледът му е открит, без сянка на неудобство; тя е виждала този поглед и преди, в нощния бар в Париж, или на Гран Рю в Люксембург. Поглед, който казва: Знаеш кой съм. Но и хвърля предизвикател­ството видим какво ще направиш по въпроса.

Кейт бе подценила Бил. Но Бил знаеше истината далеч преди Джулия да му я бе казала.

За пореден път Кейт си дава сметка, че е пропуснала едно голямо парче от мозайката. Кое по-точно? Факта, че Бил си играе своя, напълно отделна игра. В която изиграна­та се оказва тъкмо Джулия.

34 Днес, 17:50ч.

- Ти се шегуваш - каза Хейдън с едва забележима усмивка.

- He - отвърна Кейт.-Напротив.

Наближаваше шест. В „Джордж V“ вече прииждаха чиновници за по чашка след работа и туристи с ранни резер­вации за вечеря. Един от колегите на Хейдън бе мушнал двайсетачка в ръката на оберкелнера срещу малко лично пространство, което обаче нямаше да трае дълго.

- Какво според теб би могла да вършиш? - попита Хей­дън.

- Владея испански. А сега вече и приличен френски. По­знавам горе-долу Европа. Мога да се пробвам в посолство, консулство, в някоя неправителствена организация.

- Само че не познаваш никого. Нямаш никакви връзки.

Същата причина, която Джулия изтъкваше за това, че не можела да се реализира като интериорен дизайнер в Люк­сембург. Краткосрочно извинение. Фалшив претекст.

- Давам си сметка, че ще се наложи да започна от най- ниското стъпало. И вероятно да си остана там завинаги. Ня­къде близо до дъното.

Хейдън се облегна назад.

- И за какво ти е да се захващаше това?

На Кейт ѝ бе отнело много време да си признае, че не желае някогашната си работа, кариерата си. Че единстве­ното ѝ желание е да бъде майка и домакиня. Но само за две години си бе дала сметка, че греши. Всичко друго, но не до­макиня.

- Децата ми са на училище, ежедневието ми е... празно. Освен ако не намеря начин да го запълня. Но първо трябва да намеря причина за това. Причина, различна от скуката.

Тя съзнаваше, че няма как да се върне на предишната си работа. Вероятно никога вече нямаше да носи оръжие, да усети прилива на адреналин от смъртната опасност, дебне­ща пред вратата или на следващата среща с информатор. В най-добрия случай щеше да си намери нещо, което да е бледо подобие на някогашния ѝ живот. Но и то щеше да бъде по-добре от нищо.

От друга страна, работната ѝ среда щеше да е по-уредена. Освен това сега имаше много пари, живееше в Париж, децата ѝ вече не носеха памперси, ставаха все по-самостоятелни, със съпруга ѝ се разбираха чудесно... имаше си, кажи-речи, всичко. Просто искаше малко повече.

- Това, което за нищо на света няма да допусна - про­дължи тя, - е децата ми да бъдат отвлечени от някой лати­ноамерикански психопат, затова си търся тихо, спокойно местенце.

Хейдън вдигна рязко глава.

- Значи това било?

- Моля?

- Торес е заплашвал семейството ти.

Кейт не отговори. Нямаше намерение да си признава едно хладнокръвно убийство на чужд гражданин на амери­канска земя.

- Готова съм на компромиси - продължи тя, ловко за­обикаляйки темата за някогашната грешка, знаейки, че и Хейдън няма намерение да се рови из стари истории. - За­това съм тук, за да сключа сделка.

- Е, добре. Какво предлагаш?

- Виновника за откраднатите петдесет милиона.

- Интересно.

- В замяна искам работа.

Хейдън кимна.

- Страхотно!

- Добре - каза тя.

Той се усмихна и протегна ръка през масата, за да се здрависат по случая.

- Но... - продължи тя. - Има едно усложнение.

Усмивката и ръката му се дръпнаха едновременно.

- И какво е то?

- Искам имунитет. За мен. И за съпруга ми.

- Имунитет? Задето си надупчила Торес? Моля ти се. Ни­кой не си е и мислил да започва разслед...

- Не е това.

- За друго убийство ли става въпрос?

- Не разбирам какво имаш предвид под друго - отвърна Кейт, отказвайки да се набърква в онази стара каша. - Не, не е убийство. По-скоро злоупотреба със служебно положе­ние. Или нещо такова.

Той повдигна вежди.

- Е, имаме ли сделка?-попита тя.

Няколко секунди Хейдън не отговори; гледаше я втрен­чено, очевидно очаквайки още. Накрая се примири, че няма да има още.

- Съжалявам, Кейт- каза той. - Няма сделка.

След около час Кейт трябваше да бъде на другия бряг, за да се срещне с Джулия и Бил и с Декстър. И се надяваше да пристигне първа, преди останалите. Преди съпруга си.

Тя се загледа замислено в панорамата на града - улици­те, които тръгваха радиално от музея, морето от покриви. Примирена, че в крайна сметка, ще се наложи да каже исти­ната на Хейдън. Може би не цялата, но още малко от нея.

Кейт се пита дали самият Хейдън не е в служебния ван зад ъгъла, за да слуша разговора им. Или е някъде през улицата, за да ги наблюдава. Когато го остави преди два часа и половина, не беше наясно в какво ще се изразява участието му до края на вечерта. Хейдън беше майстор на неяснотата.

- Изходната ти стратегия - казва Кейт, която отново е на­сочила вниманието си към Джулия - бе да ме атакуваш фронтално. Но това не ти донесе нищо. По-малко от нищо, защото след това ние прекъснахме всякакви контакти с вас. Загубихте достъп до вашия заподозрян. Разследването ви попадна в задънена улица. Играта приключи. На всичко отгоре сякаш целият град ви обърна гръб.

- Мислех да те питам - прекъсва я Джулия - на кого си казала и какво?

- Казах на Амбър Манделбаум, майка - героиня и ненадмината клюкарка, че съм видяла Джулия - моята най- добра приятелка! - с език в гърлото на съпруга ми. Каква кучка! Разбира се, след това нямаше как да останем прия­телки.

- Очевидно.

- И тогава вие си тръгнахте - продължава Кейт. - И без това нямахте много приятели. В края на краищата не бяхте дошли в Люксембург, за да живеете като нормални хора, пък и ти, Бил, сигурно с облекчение си се измъкнал от пре­гръдките на любовницата си. Предполагам, че Джейн е била сериозно предизвикателство за теб. Жена с изисква­ния.

Джулия настръхва.

- Но предполагам, че, формално погледнато, Джейн не ти е била любовница, понеже ти не си бил женен.

Бил не реагира.

- Както и да е, върнали сте се във Вашингтон с празни ръце. Разкаяни и засрамени. За да си признаете, че сте до­пуснали грешка: Декстър Мур не е крадец. Случаят е при­ключен. А вие сте се озовали обратно в лапите на Бюрото, в мелницата на ежедневието. Но... след като сте вложили толкова време и усилия в една скъпоструваща и зрелищно провалила се операция, звездата ви е започнала да заляз­ва. Така ли беше, Джулия?

Джулия не отговаря.

- Никой не се е изненадал, когато си обявила, че напус­каш. Особено след като се е разчуло, че, преструвайки се на семейна двойка, вие наистина сте станали двойка.

Бил се размърдва на стола си. За пореден път лицето на Декстър изразява объркване. Джулия му кимва, потвърж­дава казаното. Той клати глава невярващо.

- Тия неща се случват често, нали? - продължава Кейт. - Между другото, на мен никога не ми се е случвало, но съм била свидетел как се случва с други. Колеги, оперативни работници.

Кейт замълчава, питайки се докъде е разумно да ги при­тиска и дали би имало полза от това. Знае прекрасно, че едно от най-опасните, саморазрушителни изкушения е да доказваш на другите колко си умен. Това е нещо, заради ко­ето можеш да отнесеш куршума.

Но тя не може да се сдържи.

- Е, Джулия, кога свали картите пред Бил?

- Има ли значение?

- Има, за мен.

- Казах му, когато вече бях напуснала - казва Джулия. - Когато бяхме напуснали.

В мислите си Кейт се връща назад, през последната го­дина и половина във Франция, до по-предишната зима в Люксембург, до онази вечер в ресторанта, когато двамата с Декстър бяха разиграли цяла пиеса пред микрофона на ФБР, и до предната, на балкона, когато Декстър ѝ се бе изпо­вядал... почти.

- От колко време бяхте заедно?

- От няколко месеца.

Кейт поглежда Бил, който мълчи, предпочитайки друг да разкаже историята от неговата гледна точка. Неговата поло­вина от повествованието.

- И защо му каза?

- Защото го обичам - отвръща Джулия. - Решили сме да се оженим. - Тя вдига ръката си с пръстена. - Сгодени сме.

- Много мило - казва Кейт с лукава полуусмивка. - Чес­тито. Но все пак кога решихте, че сте един за друг?

- Тебе пък какво те интересува?-обажда се Бил.

Той е застанал нащрек, обвивката му от невъзмутимост се е пропукала. Кейт подозира, че се досеща накъде са на­сочени въпросите ѝ и защо.

- Любопитна съм. Искам да си сглобя цялата история.

Бил я гледа в упор, на челюстта му потрепва мускулче.

Кейт знае, че той знае,че тя знае.

- Към края - отвръща Джулия. - Малко преди да си тръг­нем от Люксембург.

Кейт си представя онази пейка в Кирхберг и разпита, на който я бяха подложили Джулия и Бил.

- Значи не сте били заедно на Коледа в Алпите?

Джулия се изкисква.

- Нито пък на Нова година сте се чукали пияни?

Кейт пропуска момента, в който дясната ръка на Бил е изчезнала под масата.

- Не.

Кинолентата, превъртаща се в съзнанието ѝ, спира ряз­ко на мига, в който Джулия казва „двайсет и пет милиона евро“ и Бил я поглежда объркано, отваря уста да каже нещо, да я поправи, че цифрата е петдесет милиона, но после ус­тата му се затваря, той оставя казаното от Джулия без ко­ментар, като си отбелязва мислено да направи справка с централата във Вашингтон, откъдето ще потвърдят, че су­мата, открадната от Полковника, е наистина петдесет мили­она, двойно повече от това, което Джулия е казала пред Кейт, което си е доста странно несъответствие. Двете суми са взаимно кратни, едва ли е резултат от недоразумение или слаба памет, той е убеден, че има някакво логическо обяснение, и се пита за възможните причини и накрая се досеща какви са те, може би оглеждайки интригата от птичи поглед, за да обхване на спокойствие цялата картина, и като си дава сметка за каква огромна сума пари става въпрос, ре­шава да играе силните си козове: мъжкия си чар и привле­кателност, умението си да пази тайна, срещу нейните слаби карти: неувереност, самота, отчаяно желание за свое се­мейство на фона на тотална хронична липса на мъже и ну­леви шансове да си намери съпруг.

- Или може би - прави поредно предположение Кейт- в Амстердам?

Тя спуска ръце в скута си, поставя длани на бедрата и се навежда напред, намествайки се на стола. После се обляга назад в различна поза, вдига лявата си ръка от бедрото и я връща на масата - несръчен опит да отвлече вниманието от дясната си ръка, която в този момент се плъзга в ръчната ѝ чанта.

Бил също сменя позата си на стола - не толкова драматично, колкото Кейт, но тя знае, че резултатът е един и същ.

Джулия се обръща към своя нов Ромео. Е, не чак толкова нов-отминалия януари, отпреди година и половина. Доста дълго време, за да си с някого, без да го обичаш. Може пък Бил наистина да обича Джулия вече. Може полека-лека да я е приел.

- Е, какво пък - казва Кейт, - предполагам, че Амстер­дам ви се е сторил романтичен. С толкова дрога и прости­тутки...

Но тя знае, че това е станало след Амстердам. И след онази пейка.

Дясната ръка на Кейт се заравя дълбоко в чантата ѝ, по­край гримовете, тъмните очила и пакетчето дъвка, покрай бележника и писалките, покрай връзката ключове и разни­те хвърчащи листчета, чак до дъното, където са тежките предмети. Единият от които - най-тежкият - е скрит под твърдия капак на тайната кухина, който тя сега опипом по­вдига нагоре.

Кейт и Бил се наблюдават внимателно, погледите им са приковани един в друг. В септемврийския здрач на площад „Одеон“ се разхождат безгрижни тълпи, времето е топло, виното, храната, атмосферата - всичко е прекрасно. Европа от пощенските картички.

Пръстите на Кейт се свиват около дръжката на беретата.

Ръката на Бил е все още под масата.

Кейт се обръща към Джулия. Една нещастна, самотна жена - докато не се бе появил той. Сега двамата изглеждат щастливи. Лицето на Джулия сияе, бузите ѝ са наситено ро­зови.

Но в основата на тяхната връзка, на семейното им щас­тие има една чудовищна измама. Нечист мотив. В началото е онзи мимолетен лапсус, който жената допусна, казвайки грешната цифра. От което мъжът си е възстановил цялата интрига и после е било лесно: прелъстяване, кратка афера, прераснала в трайна връзка и предложение за брак, за съв­местен живот, всичко това в резултат от една забелязана на­време грешка. И от умението му да се възползва от нея.

Прави ли това връзката им по-малко реална? Следва ли от това, че те са неспособни да се обичат?

Тя връща погледа си към Бил и вижда в очите му мрачна решителност. На какво ли е способен, за да запази тайната си?

Кейт и Бил се държат взаимно на прицел под мрамор­ния плот на масата. Дали е готов да я убие? Сега, в този мо­мент? Дали би стрелял с пистолет насред Париж? Готов ли е да се превърне в беглец от закона за вечни времена? Да по­жертва целия си живот, живота си като нов човек само за да попречи на Кейт да издаде тайната му пред Джулия?

Неговата тайна е, че се бе досетил навреме какво са на­мислили партньорката му в разследването и техният запо­дозрян. Но вместо да поиска сметка на Джулия, просто бе решил да се присламчи към схемата; преструвайки се пър­во на влюбен, а после-когато Джулия най-после му бе раз­крила истината - на изненадан.

Кейт отново поглежда към Джулия-странна жена, блес­тяща в почти всяко отношение, но същевременно неспо­собна-или нежелаеща-да види истината подноса си.

Но кой знае? Може пък Джулия да вижда прекрасно ис­тината. Може би я бе видяла още преди да стане истина; може би онзи лапсус за двайсет и петте милиона изобщо не е бил лапсус. А игра, инсценировка, въдичка, на която Бил да се хване, за да я прелъсти, да се ожени за нея? Може би Джулия е режисирала и този обрат в сложната сюжетна ли­ния, изтъкана от измама и привидност?

А може би и Декстър не бе оставил албума на випуска в дневната им по грешка.

Докато съзнанието ѝ блуждае, очите на Кейтскачатмеж­ду лицата на заговорниците и предметите върху масата, като накрая се спират на винената чаша пред Джулия. Съ­държанието ѝ е слязло с около един пръст надолу. Седят на тази маса от час и половина, вече са на втора бутилка, а Джулия е изпила само няколко глътки. Жената, която пиеше по бутилка на обяд, днес се налива с вода.

Освен това Джулия е напълняла с пет килограма, може би с десет. Лицето ѝ е румено, сияещо.

- О, господи!-възкликва Кейт. - Ти си бременна!

Джулия се изчервява. А само преди две години бе твър­дяла, че не може да има деца. Още една от многото ѝ мас­ки.

Бременна.

Това променя всичко.

Кейт и Хейдън седяха под лазурното небе, по което се носеха бели облачета, осветени от златистите лъчи на сляз­лото ниско слънце. Сцена, достойна за художник, за Вермеер.

Кейт никога не си беше падала по северноевропейската живопис, докато не попадна в Северна Европа. Тогава раз­бра, че небето на холандските и фламандските художници не е плод на богато въображение, не е художествено изкри­вяване на действителността, а вярно възпроизвеждане на реалния небесен свод. Не така изглеждаше небето над Бридж- порт, щата Кънетикът, над Вашингтон или Мексико Сити, над което и да било от многото места по света, където бе прекарала живота си, понякога вторачена в небето.

- Трябва да ми кажеш - настоя Хейдън - за какво точно ти е нужен имунитет.

Борбата на нерви продължаваше. Но Кейт знаеше, че за разлика от нея той не блъфира. Налагаше се тя да отстъпи. Защото най-после бе решила какво иска, какво ѝ е нужно, и Хейдън беше в състояние да ѝ го даде. Докато той не иска­ше от нея нищо.

Освен това Кейт беше принудена да бърза, да приключи с тази история още сега и да се върне на Левия бряг.

- За участие в кражбата - каза тя. - На петдесетте мили­она.

Хейдън вдигна чашата си, отпи голяма глътка вода и я по­стави на масата, без да отделя очи от Кейт.

- Помисли си само - продължи тя. - Това е точно от типа операции, с каквито Фирмата би се заела. Въпросният Пол­ковник е бил пълен изрод, отрепка, боклук. Не просто зъл човек, а дестабилизираща сила, безотговорен социопат, чиито оръжия някой ден са щели да попаднат, ако вече не са попаднали, в ръцете на хора, които да ги обърнат срещу Америка.

Изражението на Хейдън беше непроницаемо.

- И така, ние... не аз лично, но... Както и да е, Полковни­ка е извън играта. Като при това парите му не са премина­ли в ръцете на други като него. Да не говорим за един допълнителен бонус, който ще ти се стори твърде съблазни­телен.

- Да?

- Виновникът... хм, другият виновник... е не кой да е, а действащ агент на ФБР.

Хейдън се изсмя пресипнало; смехът му беше като пръхтене на стар кон, болен от астма. Явно намираше току-що чутото за остроумна шега.

- А парите?

- Ще ги върнем - каза Кейт. - Е, не точно на собственика им. Ще ги дадем на... знам ли? На теб? Но отсега ти призна­вам, че не разполагаме с цялата сума.

Хейдън извърна глава настрани, сякаш търсеше с поглед подчинените си в отсрещния ъгъл на ресторанта. После от­ново се обърна към Кейт.

- И така-каза тя, - имаме ли сделка?

- Честито - казва Кейт. - Кога ти е терминът?

- Аз едва... Още съм в третия месец.

- Но това е чудесно - казва Кейт и се обръща към Бил. - Честито.

Ръката му е още под масата, готова да брани тази фина, деликатна обвивка на дебелата купчина лъжи, забъркана от Джулия. За него залогът е огромен: не само двайсет и пет милиона евро, а и жена и дете. Целият му живот.

Кейт решава да си замълчи за двуличието му. Да го оста­ви на мира-завинаги.

Тя плъзва беретата обратно в двойното дъно на чантата си. Изважда ръката си отгоре, пресяга се през масата и за­хлупва ръката на Джулия; ръбестият диамант на годежния пръстен драска дланта ѝ дори през мазолите от тениса. Погалва нежно с палец китката на приятелката си.

Бил кимва на Кейт със сведени клепачи в знак на благо­дарност. Той също се размърдва на стола си, изважда ръка­та си и хваща столчето на чашата с вино.

Кейт не иска тази жена да роди детето си в затвора. Не иска да се чувства отговорна за подобен ужас.

И без това на плещите ѝ лежи друга, не по-малко тежка отговорност.

Не, стореното от нея е далеч по-ужасно.

Откъм Парк Авеню се чу клаксон на лека кола, изохкаха въздушните спирачки на камион. Дневна светлина се про­цеждаше през прозрачните пердета, микроскопични пра­шинки танцуваха в слънчевите лъчи. Върху подноса от рум- сървиса се виждаха недокоснати филийки препечен хляб, остатъци от бъркани яйца, резенчета бекон и пържени кар­тофи. На масичката бяха поставени сребърна кана с кафе и порцеланова чаша; ароматът изпълваше стаята, каната проблясваше на слънцето.

Кръвта на Торес бликаше безшумно от главата и гръдния му кош и попиваше в дебелия килим.

Бебето изплака отново.

За части от секундата мозъкът на Кейт трябваше да пре­работи огромно количество информация. Тя знаеше, че То­рес е бил женен, но съпругата му е починала преди години от усложнения след рутинна операция. Явно информация­та ѝ беше остаряла. Не знаеше нищо за нова съпруга, още по-малко за дете. Проверила бе всичко, което ѝ се струваше нужно: името на хотела и номера на стаята, броя на тело­хранителите и къде са разположени; планирала бе в пълна секретност пътуването си между двата града, придвижва­нето си до гарата във Вашингтон и от гарата в Ню Йорк до хотела; знаеше как ще напусне хотела, по какъв начин ще се отърве от пистолета.

Но бързаше и нямаше търпение, а и вероятно я бе домързяло да направи по-подробно проучване на ситуация­та, да обхване всички възможни усложнения. Да си подгот­ви домашното.

И ето че я очакваше изненада: тази млада жена, застана­ла до вратата на спалнята в хотелския апартамент на Торес в „Уолдорф-Астория“, извърнала назад глава към плачещото бебе, неспособна да се противопостави на могъщия май­чин инстинкт да се погрижи най-напред за детето си. Без да си дава сметка, че, отклонявайки погледа си от Кейт, пре­късвайки човешкия контакт между двата чифта очи, тя дава възможност на Кейт да извърши най-ужасното нещо, което някога е вършила.

Вината беше на Кейт. Тя не бе планирала внимателно за­дачата. Ето защо щеше още утре да влезе в кабинета на пре­кия си началник и да подаде оставка.

В съседната стая бебето отново изплака.

Кейт натисна спусъка.

Кейт поглежда надолу към захарницата, мисли за скри­тия вътре предавател. Минали са по-малко от два часа, от­както тя се намираше на километър и половина северно от това място и договаряше сделката си с Хейдън. А сега е тук, за да изиграе ролята си.

Не е поемала ангажимент да арестува тези двамата, дори да присъства при ареста им. От нея се иска просто да ги накара да си признаят всичко и тя почти е изпълнила за­дачата си. А утре трябва да преведе двайсет и четирите ми­лиона евро потайна сметка, която се използва за финанси­ране на секретни операции в Европа. Които ще се ръково­дят от самата нея.

- Нужно ли ти е нещо от Декстър, за да имаш достъп до своята половина от парите?

Джулия кимва. Но само с кимване не става.

- Какво?-пита Кейт.

- Трябва ми номерът на сметката. Имам потребителско­то име и паролата, но не знам номера на самата сметка.

Декстър също кимва. Бърка в джоба на сакото си и из­важда сгънато листче. Но Кейт го хваща за китката.

Той я поглежда въпросително. Всички я гледат обърка­но, не знаят какво става. Дори самата Кейт е изненадана от внезапния порив да прощава всекиму всичко. Не може да му устои. Тя си дава сметка, че това се дължи на бремен­ността на Джулия, превърнала жената-демон в предизвик­ваща съчувствие героиня. Кейт вече е на страната на Джу­лия, а не против нея. Поне донякъде.

С лявата си ръка Кейт стиска Декстър за китката, докато листчето хартия остава сгънато в шепата му. С дясната си ръка тя отваря захарницата и изсипва съдържанието ѝ на масата. Вдига с два пръста предавателя и го показва на всички. Три чифта вежди помръдват нагоре.

Кейт пуска предавателя в чашата си с вино.

- Имате една минута - казва тя. - Може би две.

Джулия поглежда ту към предавателя в чашата на Кейт, ту към листчето в ръката на Декстър. Кейт внимателно съба­ря чашата си настрани, изсипвайки виното и вече повреде­ното устройство върху покривката на масата. Създавайки си алиби за внезапно прекъсналата връзка.

- Няма да получите парите - казва тя. Тъмночервената течност попива в покривката, разпространява се встрани по нишките на тъканта. Като кръв върху мокет. - Но ако сте бързи, можете да запазите свободата си.

Джулия и Бил стават от местата си бързо, но без паника, за да не привличат внимание.

- Вървите през фоайето на хотела - продължава Кейт, - оттам надолу по стълбите и през служебния вход излизате на страничната улица.

Джулия премята чантата си през рамо. Тя хвърля после­ден поглед на Кейт, по лицето ѝ се борят емоции. Бил я сграбчва за лакътя и прави крачка назад, за да се отдалечи от тази маса, от семейство Мур, от парите.

- Късмет! - казва Кейт.

Джулия се извръща с лице към Кейти Декстър. По устните ѝ пробягва усмивка, покрай очите ѝ се появяват бръчици, устата ѝ се отваря, сякаш за да каже нещо. Но остава безмълвна. После се обръща и тръгва след Бил.

Кейт ги изпраща с поглед, докато се смесват с тълпата, чакаща зелената светлина на светофара под уличните лампи на площад „Одеон“; малък червен фиат свири гневно с клаксона на яркозелена веспа, която се провира на зигзаг между колите, но полицаят не ѝ обръща внимание, унесен във флирта си с хубавичкото момиче на мотопеда; цигарен дим се вие над масите, отрупани с чаши, гарафи и бутилки, чиниисшунка и пастет от гъши дроб, над застланите с шаре­ни салфетки кошнички с прясно изпечени, нарязани на фи­лии франзели; по масите са насядали жени с шалове, вързани отстрани на шията, и мъже с карирани спортни сака, въздухът ехти от смях, хората се поздравяват и сбогуват, мляскат се по бузите или си целуват ръце - ранна вечер в Града на светлината, където двойка чужденци са на път да изчезнат бързо и безшумно, завинаги.