Чужденците

1 Две години по-рано, Вашингтон, окръг Колумбия

- В Люксембург ли?

- Да.

- Люксембург?

- Именно.

Отначало Катрин не знаеше как да реагира и реши да се прави на невежа, за да печели време.

- И къде се намира тоя Люксембург? - Още докато зада­ваше въпроса си, се разкая за избраната тактика.

- В Западна Европа.

- Искаш да кажеш, в Германия? - Тя извърна очи от Декстър, засрамена от капана, в който се бе набутала сама. - Или в Швейцария?

Декстър я изгледа с празен поглед; тя забеляза усилието, с което се въздържа да не каже нещо нетактично.

- Люксембург е държава - отвърна накрая той. - Велико херцогство. - Сякаш последната подробност обясняваше всичко.

- Велико херцогство?

Той кимна.

- Ти шегуваш ли се?

- Единственото велико херцогство в света.

Катрин не отговори.

- Граничи с Франция, Белгия и Германия - продължи Декстър, без някой да му е искал обяснение. - Които го за­обикалят.

- Не - поклати глава тя. - Не може да бъде. Сигурно имаш предвид... и аз не знам... Елзас? Или Лотарингия? Да, сигурно това имаш предвид. Елзас и Лотарингия.

- Това са части от Франция. Докато Люксембург си е от­делна... хм, нация.

- И защо е велико херцогство?

- Защото се управлява от велик херцог.

Тя насочи вниманието си към дъската за рязане с полуна- кьлцаната глава лук, сложена върху изметнатия барплот. Той заплашваше да се отдели окончателно от шкафа, върху който беше монтиран, сякаш направляван от някаква скрита пър- вична сила - вода, гравитация или и двете заедно, - с което кухнята им от приемливо мърлява щеше да стане неприем­ливо скапана, нехигиенична и направо опасна. Накрая щяха да се видят принудени да я ремонтират изцяло, а подобно на­чинание - дори да се изключеха всякакви технически изли- шества и естетически прищевки - щеше да им струва около четирийсет хиляди долара, каквито в момента нямаха.

Преди около два месеца Декстър беше фиксирал барплота с две стяги, за да не се плъзга насам-натам. В резултат на тази временна мярка Катрин веднъж бе счупила винена чаша, която по невнимание бе чукнала в едната стяга, и веднъж се бе порязала дълбоко с ножа за зеленчуци, след като лакътят ѝ се бе ударил в другата. Тогава тя бе прити­снала раната с мократа кърпа за чинии, но кръвта ѝ продъл­жаваше да капе по мръсната изтривалка на пода и да пълзи по нишките, както в онзи ужасен ден в хотел „Уолдорф-Астория“, когато просто трябваше да извърне поглед встрани, но не го направи.

- И какво е това „велик херцог“? - Катрин избърса съл­зите от лука с опакото на ръката си.

- Човек, който управлява велико херцогство.

- Занасяш се с мен.

- Не е вярно!

На лицето му се изписа тънка усмивчица, сякаш наистина се занасяше с нея. Едва ли, каза си тя, беше прекалено тънка; по-скоро се преструваше, че се шегува, докато вът­решно беше напълно сериозен. Тънката му усмивчица беше имитация.

- Е, добре - каза тя. - Да речем, че ти вярвам. Защо ни е притрябвало да се местим в Люксембург?

- За да изкарваме много пари и да обиколим Европа. - Този път усмивката му беше истинска. — Както винаги сме си мечтали. - Погледът му беше открит, поглед на човек, който няма тайни и дори не допуска, че други могат да имат. Катрин ценеше повече от всичко друго това качество на съпруга си.

- Ще изкарваш много пари? В Люксембург?

- Да.

- Как?

- При тях имало недостиг на красиви мъже. Така че ще ми плащат чували с пари просто защото изглеждам страхотно и съм секси.

Това беше дежурната им шегичка от поне десет години насам. Декстър не беше нито кой знае колко красив, нито особено секси. Беше типичен компютърджия - висок, слаб, непохватен. Не че беше грозен; просто чертите му бяха съвсем обикновени - невзрачна комбинация от пясъчноруса коса, изпъкнали скули, издадена брадичка и кестеняви очи. С една по-хубава прическа, с малко трени­ровки пред огледалото и евентуално доза психотерапия би могъл да мине и за мъжествен. Но като цяло Декстър из­лъчваше искреност и проницателен ум, а не мъжественост и сексапил.

Именно с това бе привлякъл навремето Катрин - като мъж беше напълно лишен от надменност, ирония, салонен чар и склонност към позьорство. Тъкмо обратното: нейни­ят Декстър беше открит, безхитростен, надежден и мил. Докато мъжете от професионалните ѝ среди бяха безоглед­ни манипулатори и суетни егоцентрици, Декстър беше пълната им противоположност, нейната противоотрова. Един солиден, порядъчен, безупречно честен и обикновен на­глед мъж.

Който при това отдавна се бе примирил с обикновената си външност и липсата на чар. Поради което гледаше да из­тъква персоната си на компютърен гений, като я подчерта­ваше с всевъзможни стереотипни атрибути: евтини пласт­масови очила, евтини омачкани дрехи, които никога не му бяха по мярка и не се съчетаваха добре; прическа на току-що станал от леглото. Пък и обичаше да се шегува с външ­ния си вид.

- От мен се иска просто да застана прав някъде - продължи смешката си той. - А като се уморя, може и седнал. И, нали разбираш, да блестя с красота. - Той прихна гърлено, радвайки се на собственото си остроумие. - Люксембург е световната столица на частното банкиране.

- Е, и?

- Току-що ми предложиха извънредно изгоден договор с една от тези банки.

- Колко изгоден?

- Триста хиляди евро годишно. Почти половин милион долара по сегашния курс. Плюс поемане на наема и режий­ните. Плюс бонуси. Общо излиза някъде към седемстотин и петдесет хиляди долара годишно.

Това определено си бяха добри пари. Повече, отколкото изобщо някога бе очаквала, че Дексгьр би могъл да изкарва когато и да било. Макар да се занимаваше с интернет кажи- речи от самото му изобретяване, той нямаше нито визията, нито амбицията да забогатее. През цялото време просто се­деше и чакаше да се случи нещо, докато повечето му колеги и приятели трупаха капитал, поемаха рискове, фалираха или продаваха акции на компаниите си, докато в един мо­мент се качваха на частни самолети и започваха да обика­лят света. Но не и Декстър.

- А по-нататък... кой знае? Освен това - той разпери ръце, за да подчертае сладкия момент в цялата история - няма дори да ми се налага да работя чак толкова.

Навремето и двамата бяха минавали за амбициозни. Но след десет години, откакто бяха заедно, от които пет с деца, само Декстър бе запазил част от някогашните си амбиции. От които водещата днес беше да работи все по-малко.

Или така поне си бе мислила тя до днес. Оказа се обаче, че амбицията му била да забогатее. И то в Европа.

- Откъде знаеш това? - попита тя.

- Познавам мащабите на банката, сложността на струк­турата и вида на транзакциите, които осъществяват. По­требностите им от защита на информацията не са толкова високи като на хората, с които съм свикнал да работя. Освен това са европейци. А, както е известно, те не се скъсват от бачкане.

Декстър не беше богат, но печелеше прилично. А и Катрин, след редовни повишения, бе достигнала доста добро равнище на възнаграждение. През изтеклата година двама­та бяха изкарали общо към четвърт милион. Ала след ипо­теката и несекващите ремонти по малката им къща в така наречените нови комплекси на уж подмладения район Кълъмбия Хайтс, плюс таксите за частно училище - в Центра­лен Вашингтон държавните училища не бяха разумна и безопасна алтернатива, - плюс лизинга на двете коли, не оставаше почти нищо. А кухнята им се разпадаше.

- Значи ще разполагаме с пари - подхвана Катрин. - Ще можем да пътуваме където си искаме, а ти през цялото вре­ме ще бъдеш при мен и децата? Или пак няма да те вижда­ме?

Последните два месеца Декстър беше прекарал почти изцяло в пътуване, отсъствайки за дълги периоди от живота на семейството си. Многобройните му командировки бяха чест повод за търкания помежду им. Той току-що се бе вър­нал от няколкодневно пътуване до Испания, за което я бе осведомил едва в последния момент, принуждавайки я да отменя запланувани ангажименти, които и без това бяха станали толкова редки в последно време. Катрин почти не водеше светски живот, нито пък имаше кой знае колко при­ятели. Но не беше готова да се откаже и от малкото си раз­влечения.

В едни отминали времена командировките на Катрин бяха тези, които пораждаха напрежение между двамата. Но скоро след раждането на Джейк тя бе свела пътуванията си почти до минимум, като бе ограничила и редовното си ра- ботно време. Но дори и при този нов режим рядко успяваше да се прибере вкъщи преди седем. Време за децата си отде­ляше през почивните дни, между пазаруването и чистенето на къщата, аеробиката и всичко останало.

- Не точно - отвърна уклончиво Декстър. Но този опит за шикалкавене не ѝ убягна.

- И къде ще ходиш?

- До Лондон. До Цюрих. Може би и на Балканите. Да кажем, по веднъж в месеца. Най-много по два пъти.

- На Балканите?!

- Вероятно до Сараево. Или до Белград.

Катрин знаеше, че Сърбия е може би едно от последните места на света, които мъжът ѝ би посетил доброволно.

- Банката развива там бизнес. - Той вдигна рамене. - Както и да е, пътуванията не са важни. Важното е, че ще живеем в Европа.

- На теб харесва ли ти Люксембург? - попита тя.

- Бил съм само два пъти. Не мога да кажа, че го позна­вам чак толкова.

- А изобщо познаваш ли го? Понеже, ако зависеше от мен, едва ли бих могла да го открия на картата. - Веднъж подхванала тази лъжа, Катрин съзнаваше, че трябва да я повтаря докрай. Това бе тайната на лъжите: повтаряй до из­тръпване, не усуквай и не давай заден ход. Но с Декстър винаги беше лесно.

- Знам, че е богата страна. С най-високия БВП на глава от населението в света.

- Не може да бъде! - каза Катрин, макар да знаеше, че това е самата истина. - Най-високият БВП трябва да е на някоя петролна държава: Катар, Кувейт или Емирствата. А не на нещо, което допреди няколко минути мислех за про­винция в Германия.

Той вдигна рамене.

- Е, добре. Друго какво ще ми кажеш?

- Ами... че е... хм, малка.

- Колко малка?

- В цялата държава живеят около половин милион души. Горе-долу колкото на Роуд Айланд. Само че Роуд Айланд е по-голям.

- А столицата? Сигурно има столица... или не?

- Има столица. Казва се също Люксембург. Население­то ѝ е осемдесет хиляди.

- Осемдесет хиляди?! Та това изобщо не е град. Колкото едно университетско градче е!

- Да. Но красиво. В центъра на Европа. Където някой ще ми плаща много пари. Така че не си представяй нещо като Амхърст. Представи си университетско градче, в което няма да се налага да си търсиш работа.

Ножът в ръката на Катрин замръзна по средата на глава­та лук; бяха стигнали до онзи съществен момент от плана му, който бе предвидила още преди десетина минути, кога­то я бе попитал: „А какво ще кажеш да се преместим в Люк­сембург?“ Онзи повратен момент, който за нея означаваше само едно: че ще ѝ се наложи завинаги да прекъсне работа. В краткия миг, когато мисълта за това прониза като мълния съзнанието ѝ, тя усети мощна вълна на облекчение, както когато видимо неразрешим проблем внезапно се разреши от само себе си. Тя трябваше да напусне. Решението не бе­ше нейно - просто нямаше избор.

Катрин никога не бе казвала на съпруга си - дори и пред себе си ѝ беше трудно да го признае, - че иска да напусне. А сега дори нямаше да ѝ се наложи да му казва.

- Ами аз какво ще правя? - попита тя. - В тоя Люксем­бург? Който още не съм убедена, че съществува.

Той се усмихна.

- Трябва да признаеш - продължи тя, - че звучи като нещо измислено.

- Ще живееш в охолство и безгрижие.

- Сериозно те питам!

- Сериозно ти говоря. Ще се научиш да играеш тенис. Ще планираш пътешествията ни. Ще подреждаш новия ни дом. Ще учиш езици. Ще си водиш блог.

- А като ми доскучае?

- Ако ти доскучае! Можеш да си намериш работа.

- Каква например?

- Вашингтон не е единственото място на света, където се пишат правни становища.

Катрин насочи вниманието си към полунакълцаната глава лук, като се чудеше как да смени темата.

- Е, убеди ме - каза тя.

- Всъщност - продължи Декстър - Люксембург е една от трите столици на Европейския съюз заедно с Брюксел и Страсбург. - Сякаш рецитира пътеводителя на това ши­бано място, помисли си тя. - Допускам, че там има доста- гьчно неправителствени организации, които биха наели една отракана американка на тлъста заплата. - Сега пък ми се прави на агент в бюро по труда, един от онези насилено весели досадници, дето си гладят джинсите и носят мока­сини на бос крак.

- И кога ще стане всичко това? - Тя наистина трябваше да смени темата; всичко друго, но не и сегашната ѝ работа, възможностите ѝ за кариера, бъдещето ѝ като професиона­лист. Искаше да се скрие зад думите.

- Ами... - Въздишката му прозвуча фалшиво като на слаб актьор, надценил способностите си. - Там е работата, че...

И замлъкна. Това беше един от малкото лоши навици на Декстър - принуждаваше я да му задава въпроси, вместо просто да ѝ каже онова, което знаеше, че очаква да научи.

- Е?

- Колкото се може по-скоро - призна неохотно той, ся­каш очакваше избухването ѝ.

- Тоест?

- До края на месеца трябва да сме се преместили. А междувременно може да ми се наложи да пътувам един-два пъти до там. Например сега в понеделник.

Катрин зяпна от изумление. Всичко се случваше не про­сто изневиделица, но и с шеметна скорост. Мозъкът ѝ рабо­теше на пълни обороти, питаше се как би могла да си пода­де оставката с такова кратко предизвестие. Нямаше да е лесно. Щеше да предизвика съмнения.

- Знам, знам - каза Декстър. - Всичко стана много бър­зо. Но как да изпуснем такива пари? Искат се жертви. Пък и каква жертва е това да трябва да се преместим в Европа кол­кото се може по-скоро? Виж и това.

Той бръкна в джоба на сакото си и разгъна лист хартия за принтер, като го приглади с длан върху барплота. Прилича­ше на електронна таблица, а отгоре имаше надпис: БЮ­ДЖЕТ ЗА ЛЮКСЕМБУРГ.

- Може да се каже, че и моментът е подходящ - продъл­жаваше Декстър някак гузно, вместо просто да обясни защо се налага това бързане. Щеше да мине време, преди Катрин да узнае истинската причина. - Защото сега е още лятна ва­канция и ще се пренесем в Люксембург тъкмо навреме за новата учебна година.

- Която ще бъде... къде?

- В частно английско училище. - Декстър имаше готов отговор за всичко. Та той си беше подготвил цяла таблица с разбивки, за бога! Какъв романтик... - За което плаща клиентът.

- И училището е добро?

- Би могло да се допусне, че в световната столица на частното банкиране, в най-богатия град на планетата, все ще се намери поне едно прилично училище. Или две.

- Не е нужно да ме иронизираш. Зададох ти един-два маловажни въпроса, отнасящи се до образованието на де­цата ни и до това къде ще живеем. Нали разбираш, дребо­лии.

- Извинявай.

Катрин остави Декстър да се гърчи няколко секунди под гневния ѝ поглед, после отново го подхвана:

- И колко време ще живеем в Люксембург?

- Договорът е за една година. С опция за още една, при увеличено възнаграждение.

Погледът ѝ пробяга по таблицата, намери сумата под ли­ния: нетни спестявания близо двеста хиляди годишно... Евро? Долари? Каквото и да беше, не звучеше зле.

- И после какво? - попита тя, въодушевена от цифрите.

Катрин отдавна се беше примирила, че винаги ще си остане бедна. Изведнъж се оказа, че и на това му се вижда краят.

- Кой знае?

- Доста неубедителен отговор.

Декстър заобиколи разпадащия се кухненски барплот и я обгърна с ръце откъм гърба, рязко сменяйки тона и темата на разговора.

- Това е положението, Кат - каза той. - Не е така, както си го представяхме, но... това е положението.

Всъщност той открай време си мечтаеше именно за това: да започнат нов живот в чужбина. И двамата имаха усещането, че са пропуснали важни неща от живота, за­трупани от работа и обстоятелства, които не им позволиха да се отдадат на безгрижието на младостта. Вече наближа­ваха четирийсет, но не спираха тайничко да копнеят един ден да наваксат пропуснатото; все още се надяваха, че това е възможно. Или поне никога не признаваха, че е невъз­можно.

- Ще се справим - каза тихо той, докосвайки с устни шията ѝ.

Тя остави ножа. Сбогом на оръжията. И не за пръв път.

Бяха обсъждали тази тема, обикновено късно вечер на бутилка вино. И то сериозно, доколкото беше възможно в нощните часове и опиянението. И неизменно бяха стига­ли до заключението, че ако преместването в друга държа­ва може и да е трудно, то сбогуването с Вашингтон е най- лесното нещо на света.

- Но защо точно в Люксембург? - попита го тя.

Далечните земи, които си бе представяла, бяха все места като Прованс или Умбрия, Лондон или Париж, може би Прага или Будапеща, дори Истанбул. Романтични. Места, където те - като всеки нормален човек по света - да искат да живеят. Докато Люксембург не беше в този списък, нито в техния, нито на когото и да било. Никой нормален човек не си мечтае да живее в Люксембург.

- А случайно да знаеш - попита тя - на какъв език гово­рят в този Люксембург?

- На люксембургски. Немски диалект, примесен с френ­ски думи.

- Това не може да е истина.

Той я целуна по шията.

- Истина е. Но говорят също и обикновен немски, както и френски и английски. Това е много космополитна държа­ва. Никой няма да ни кара да учим люксембургски.

- Моят език е испанският. Учила съм една година френ­ски, но владея испански.

- Не се безпокой. Езикът няма да е проблем.

Той отново я целуна, като прекара длан по корема ѝ; ръ­ката му се плъзна надолу и започна да набира полата ѝ като завеса. Децата бяха на гости при приятели.

- Имай ми доверие.

2

Катрин ги бе виждала безброй пъти на международните летища с планини от евтини куфари и чанти. По лицата им беше изписана смесица от тревога, объркване и изтощение, децата им едва гледаха от умора, а бащите стискаха тестета червени или зелени паспорти, които ги разграничаваха от американците с техните сини паспорти.

Бяха имигранти.

Беше ги виждала как се качват на самолета в Мексико Сити, след като са се друсали цял ден с автобус от Морелия или Пуебла или са летели от Кито или Гватемала Сити. Бе­ше ги виждала и в Париж да прииждат от Дакар или Кайро, или Киншаса. А също и в Манагуа и Порт-о-Пренс, в Бого­та и Каракас. Навсякъде, където бе ходила, бе виждала тези хора, обикновено в салона за заминаващи пътници.

Беше ги виждала и сред пристигащите в Ню Йорк и Лос Анджелис, в Атланта и Вашингтон - крайната точка на тех­ния дълъг маршрут, - останали без сили, но все още много далеч от целта.

А сега тя е една от тях.

Ето я пред летището във Франкфурт на Майн, заобико­лена от осем огромни разностилни куфара. Всеки път в ми­налото, когато бе виждала огромни куфари, се бе питала: „Кой нормален човек може да си купи подобно отвратител­но неуправляемо нещо?!“ Сега вече знае отговора: всеки, който е трябвало да опакова абсолютно всичко, и то навед­нъж.

Между осемте куфара с почти човешки ръст са пръсна­ти и четири парчета ръчен багаж, дамска чанта, две чанти с лаптопи и две детски раници, плюс няколко якета, плю­шени мечета и найлонова торба, натъпкана с плодове, де­сертни блокчета и кафяви бонбонки „М&М“ - всички по- привлекателни цветове бяха изядени още преди Нова Скотия.

Това е тя, стиснала сините паспорти на семейството, различни от тъмночервените на заобикалящите я герман­ци, от които се откроява не само с цвета на паспорта си, но и с това, че никой местен не стои сред купчинагрозни куфари с паспорти в ръка.

Стои и не схваща нищо от онова, което се говори около нея; местният език е абсолютно неразбираем. След един се- демчасов полет, през който е успяла да дремне около два часа, тя е с торбички под очите, замаяна, изтощена, гладна, развълнувана и изплашена.

Това е тя - имигрантка.

За начало се бе примирила с факта, че ще приеме фами­лията на Декстър. Вече бе решила за себе си, че моминското ѝ име - онова, с което беше известна сред колегите си - не ѝ е нужно повече, и се яви с бодра стъпка в службата по гражданска регистрация на окръг Колумбия, където попълни необходимите формуляри и подписа чек за държавната такса. След което си поръча - с експресна услуга - нова шо­фьорска книжка и нов паспорт.

Каза си, че ще ѝ бъде по-лесно да се оправя с бюрокрацията и да живее в католическа страна, ако двамата със съ­пруга ѝ имат едно и също фамилно име. И без това се бе от­казала от самоличността си - цялата онази мрежа от привидности, зад които се криеше една доста по-сложна истина, -тъй че едно име беше просто подробност.

И така, тя окончателно се превърна в нов човек - Катрин Мур, съкратено Кейт. Готината, отракана, дружелюбна Кейт зае мястото на сериозната, вечно намръщена Катрин. Името ѝ звучеше някак бохемски и предразполагащо - Кейт Мур знаеше как да се възползва от изкушенията, които предлагаше Европа.

В течение на няколко дни тя бе претегляла мислено и Кейти Мур, докато не реши, че Кейти звучи твърде инфантилно, като героиня от детски комикс или - още по-зле - мажоретка.

Кейт Мур организира отначало докрай цялото премест­ване. Замрази, отмени или смени адреса за кореспонденция по десетки сметки и абонаменти. Купи онези ужасяващо грозни куфари. Раздели вещите им на задължителните три категории: придружаващ багаж, въздушно карго и морски контейнер. Уреди всички митнически формалности, спеди­торски формуляри и застраховки.

Освен това успя да напусне работа. Последното не стана нито бързо, нито лесно. Но когато задължителните събе­седвания за причините и увещанията да размисли приклю­чиха и когато всички бюрократични пречки бяха преодоле­ни, тя изтърпя геройски и прощалната вечер на по питие в дома на шефа си на Капитолийския хълм. Макар че самата Катрин никога не бе напускала работа в миналото, през го­дините бе присъствала на някое и друго изпращане. Отна­чало беше разочарована, че не бяха решили да го направят в някоя ирландска кръчма, та поне всички да се напият здра­вата около подковообразния бар, както по филмите. Но, разбира се, хората от нейната служба не можеха просто така да се напиват по заведенията. Ето защо се задоволиха с бира направо от бутилката на приземния етаж на къщата от чер­вени тухли. За свое облекчение - и донякъде разочарова­ние - Кейт констатира, че не е много по-голяма, макар и в много по-добро състояние, от нейната собствена къща.

Тя се чукна за довиждане с колегите си и след два дни отпътува за Европа.

Това, повтаряше си тя, е моят шанс да преоткрия себе си. Да се преоткрия като жена, която не полага дори минимално усилие да прави една изначално необмислена кариера; която не се преструва, в моменти на гузна съвест, на нещо като родител; която не живее в порутена къща в скапан квартал сред оскотели съседи в този озлобен, вълчи град - живот, който на практика сама си бе избрала още навреме­то, когато записа колеж, и който впоследствие така и не на­мери сили да напусне. Нито Вашингтон, нито кариерата си, защото двете бяха свързани. Не тя бе планирала живота си; той просто ѝ се беше случил.

Шофьорът германец усили музиката - някакъв електро­нен поп-рок от осемдесетте.

- Ню уейв! - възкликна той. - Харесва ми!

Той барабанеше яростно с пръсти по волана, тактуваше с крак върху педала на съединителя и примигваше налуд­ничаво, сякаш още в 9 сутринта се беше напомпал с амфетамини.

Кейт загърби ненормалника и зарея поглед навън, към пасторалния германски пейзаж, който прелиташе покрай прозорците на колата - заоблени хълмове, гъсти гори и сел­ца от каменни къщи, сгушени една в друга, сякаш за да се предпазят от студа, заобиколени от огромни пасища с кра­ви.

Да, тя имаше нужда от рестартиране. От ново начало. Имаше нужда най-после да бъде жена, която да не лъже не­прекъснато съпруга си за това коя е всъщност и с какво се занимава.

- Здрасти! - бе казала Кейт, влизайки в кабинета на Джо една сутрин още с идването си на работа. С тази кратка двусрична дума се изчерпваше цялото ѝ предисловие. - Съжа­лявам, но трябва да те уведомя, че напускам.

Джо бе заровил лице в някакъв доклад - куп пожълтели листа, отпечатани на точково-матричен принтер, вероятно отлежавал върху някое произведено в СССР желязно бюро някъде из Централна Америка още от времето на Студената война. При тези думи той престана да чете и я погледна.

- Съпругът ми получи предложение за работа в Европа. В Люксембург.

Джо повдигна вежда.

- Та си казахме: защо пък не?

Макар и силно опростено, това обяснение отговаряше на истината. Кейт се бе зарекла да не лъже, поне в този кон­кретен случай. Освен по една-единствена тема, и то ако възникнеше. Макар тя да не се съмняваше, че рано или късно ще възникне.

Джо затвори папката с дебели сини корици, разкрасени с всевъзможни печати, подписи и резолюции. Отстрани имаше метална закопчалка. Той я щракна.

- Какво ще работи?

- Декстър се занимава с електронни системи за защита на банки.

Джо кимна.

- В Люксембург има много банки - добави тя.

Джо се усмихна леко.

- И той ще е в една от тях.

Кейт сама се изненада от съжалението, което вече из­питваше. С всяка секунда все повече се убеждаваше, че е взела погрешно решение, но сега честта ѝ повеляваше да го осъществи.

- Време ми е, Джо. Тук съм от... и аз не знам вече.

- От отдавна.

Към съжалението се прибави срам, някакво особено не­удобство от собствената ѝ гордост, от ината и неспособ­ността ѝ да преразгледа едно погрешно решение, след като веднъж го е взела.

- Именно. Отдавна. Честно казано, взе да ми омръзва. И то не от вчера. А сега се открива чудесна възможност за Декстър. За нас. Да изживеем нещо като приключение.

- Не ти стигат приключенията през живота ти?

- Като семейство. Наречи го семейно приключение.

Той кимна сдържано.

- Всъщност не го правим заради мен. Или може би само малко. Но главно заради Декстър. Заради кариерата му и за­щото му е време да изкарва истински пари. Освен това имаме нужда от смяна на обстановката.

Джо отвори уста и ситните му сивкави зъби се подадоха изпод побелелите мустаци, които сякаш бяха залепени вър­ху пепелявото му лице. За да бъде изцяло в тон, Джо набля­гаше и на сивите костюми.

- Има ли шанс да те разубедя?

Предишните няколко дни, докато Декстър още уточня­ваше битовите детайли на новия им живот, отговорът веро­ятно би бил „да“. Или „може би“ евентуално. Но през изми­налата нощ Кейт най-после си бе казала, че е крайно време да вземе окончателно решение, и тази мисъл я бе накарала да седи изправена в леглото до четири сутринта, опитвайки се да реши какво всъщност иска. Досега през по-голямата част от живота си - всъщност през почти целия си живот - си бе блъскала главата с друг въпрос: от какво има нужда. А какво иска - това си беше съвсем различен вид предизвика­телство.

Накрая стигна до извода, че онова, което иска сега, за­почва с напускане на работа. С махането ѝ завинаги от тази служба. С края на тази кариера. Преминаването към нова глава или направо нова книга в нейния живот, в която тя да играе напълно различна героиня. Не непременно без рабо­та и амбиции за кариера, но във всеки случай без тази рабо­та и тази кариера.

И така, в мътната светлина на тази облачна августовска сутрин нейният отговор беше:

- Не, Джо. Съжалявам.

Джо се усмихна отново, но този път усмивката му беше едва забележима, по-скоро гримаса. Цялото му поведение се промени - от средноешелонен бюрократ, какъвто се стараеше да изглежда за околните, се превърна в безмилост­ния воин, когото Катрин познаваше.

- Ами добре. - Той бутна синята папка встрани и при­дърпа лаптопа си. - Знаеш, че това предполага серия от раз­пити, нали?

Тя кимна. Макар че в служба като тази напускането не беше честа тема за разговори, смътно си даваше сметка, че едва ли ще бъде просто. Знаеше също, че никога повече ня­ма да види малкия си кабинет, че никога повече кракът ѝ няма да стъпи в тази сграда. Личните ѝ вещи щяха да ѝ бъ­дат изпратени по куриер.

- Които започват веднага. - Джо отвори капака на лап­топа. - Моля те - той направи едва забележим жест с ръка, едновременно заповеднически и пренебрежителен, - за­твори вратата.

Излязоха от хотела и тръгнаха през лабиринта от тесни павирани улички, образуващи централната зона, като ту се изкачваха, ту слизаха, следвайки релефа на средновековния град. Минаха покрай двореца на монарха, покрай уличните кафенета и широкия пазарен площад със сергии, отрупани с плодове, зеленчуци и цветя.

Кейт усещаше всяка неравност на грубия паваж през тънките си подметки. Голяма част от живота ѝ бе минала в ходене по калдъръмени улички в опасните квартали на не­познати градове; тогава обаче беше екипирана с подходящи обувки. В един случай преди петнайсет години бе минала по същите тези павета, позна и пасажа, свързващ двата главни площада. В южния му край се бе спряла и огледала; струваше ѝ се, че влиза в капан. Следеше онзи хлапак, ал­жиреца, докато се оказа, че е излязъл чисто и просто да си купи палачинки.

Но това беше отдавна, тогава краката ѝ бяха по-млади. Сега ѝ трябваха други обувки, и то много чифтове, които да отиват на новия ѝ стил на обличане, на новия ѝ начин на живот.

Децата прилежно крачеха пред родителите си, увлечени в напълно неразбираем за възрастните разговор за нещо, което наричаха „лего прическа“. Декстър хвана Кейт за ръ­ка; намираха се в центъра на града, сред веселата глъч на един европейски средновековен площад, наоколо хората пиеха и пушеха, смееха се и флиртуваха. Погъделичка дланта ѝ с върха на показалеца си - скрита покана, тайно обещание за нещо, което щеше да се случи по-късно, когато останеха насаме. Кейт усети как се изчервява.

Седнаха в една бирария. В средата на оживеното озеле­нено пространство оркестър от десетина души - главно тийнейджъри - засвири някаква какофонична мелодия. Сцената ѝ напомни многото мексикански градове, в които се бе скитала някога - градски площад, заобиколен от ка­фенета и магазини за сувенири, на който бяха наизлезли местни жители от всички поколения: от гукащи бебета до престарели бабички, които си обменяха клюки, допрели глави и сплели ръце, и всички скупчени около естрадата, на която един духов оркестър от аматьори свиреше местни шлагери.

Глобалното влияние на европейския колониализъм.

Кейт бе прекарала най-много време около площада на Оахака, на по-малко от километър от нейния едностаен апартамент, до езиковото училище, където се беше записа­ла в интензивен курс за напреднали, за да усвои разни мек­сикански диалекти. Обличаше се като всички останали же­ни наоколо, с дълги ленени поли и селски блузи, косата ѝ беше пристегната в бандана, под която се виждаше малка - и фалшива - татуирана пеперуда в основата на шията. Беше се сляла с градския пейзаж, сядаше в заведенията, пиеше тъмна бира и пренасяше покупките си от пазара в плетена кошница.

Една вечер бяха събрали няколко маси и около тях седя­ха двойка немски туристи, няколко американци, плюс неиз­бежните в такива случаи мексикански младежи, които не спираха да ухажват жените - хвърляха стрелички в тъмно­то, тъй да се каже, но понякога уцелваха и десетката, - кога­то някакъв красив самонадеян тип ги бе попитал дали може да седне при тях. Кейт го бе виждала и преди, при това не­веднъж. Знаеше кой е, както и всички останали. Казваше се Лоренсо Ромеро.

Отблизо се оказа още по-мъжествен, отколкото на сним­ките. Когато стана ясно, че се е спрял при тях, за да говори с нея, Кейт едва овладя обзелото я вълнение. Дишането ѝ се учести, по дланите ѝ изби пот. Беше ѝ трудно да се съсредо­точи върху шегичките му и сексуалните двусмислици, с ко­ито изпълваше разговора им, но това нямаше значение. Тя разбираше какво става. Горните копчета на блузата ѝ се раз­копчаха сякаш от само себе си; ръката ѝ докосваше негова­та и се задържаше дълго върху нея.

Кейт отпи една последна глътка от бирата си и усети как я изпълва решителност. Наведе се към него.

- Cinco minutos - каза тя и посочи с глава към катедрала­та в северния край на площада. Той кимна, облиза устни и я изгледа жадно.

Отне ѝ цяла вечност, за да пресече откритото простран­ство. Семействата с деца се бяха разотишли по домовете си, на площада бяха останали само младежи, старци и туристи; във въздуха се носеше дим от пури и марихуана, пияници ломотеха нещо на неразбираем английски, бабички кудку­дякаха възбудено на шегите си; в сенките под дърветата влюбени двойки се опипваха безсрамно.

Кейт не можеше да повярва, че е готова да го направи. Тя зачака нетърпеливо в мрака на авеню „Индепенденция“, което минаваше покрай катедралата. След малко пристигна и той и се наведе напред за целувка.

- No- поклати глава тя. - No aqui.

Тръгнаха към парка, където някога бе имало зоологиче­ска градина, но в момента той беше запустяло, безрадостно място, в което Кейт никога не би дошла сама. Сега обаче имаше компания. Тя се усмихна на Лоренсо и навлезе сме­ло в тъмния гъсталак. Той я последва като хищник плячка.

Кейт си пое дълбоко дъх. Е, време беше. Сви зад един дебел дънер и го зачака в сенките. Ръката ѝ беше във външ­ния джоб на широкото яке.

Когато Лоренсо се появи иззад дънера, тя заби дулото в корема му и преди да бе разбрал какво става, дръпна два пъти спусъка. Той се свлече безжизнен на земята. Тя из­стреля един последен куршум в черепа му, за всеки случай.

Лоренсо Ромеро беше първият човек, когото някога бе убила.

3

- Видя ли новата американка? - обади се италианката.

Кейт отпи глътка от капучиното си и се поколеба дали да не добави подсладител.

Трудно ѝ беше да си спомни името на тази италианка - София, Соня или значително по-неуместното Марчела. Единственото име, което помнеше със сигурност, беше на онази елегантна англичанка - Клеър, с която си бяха пого­ворили петнайсетина минути, но след това тя мистериозно изчезна.

Пък и в момента не ѝ хрумна, че въпросът е насочен към нея, понеже тъкмо тя беше новата американка.

За да даде ясно да се разбере, че няма намерение да отго­варя, Кейт съсредоточено оглеждаше един по един предме­тите на масата, търсейки подсладителя. Имаше малка кера­мична купичка с бяла захар на бучки. И голям стъклен доза­тор за кафява захар. Захарта в него всъщност беше бежова и нямаше нищо общо с онази, която се използваше за пече­не на какаови кексчета - нещо, което Кейт бе правила точно два пъти през живота си, и то за училищни празненства. Имаше и малка метална каничка с пълномаслено мляко, както и стъклена каничка с обезмаслено.

Навремето Кейт се бе гордяла със способността си да помни имена; беше се научила да използва дори специални алгоритми за запаметяване. Но от години насам тези ѝ уме­ния бяха сериозно закърнели.

Ако можеше всички около нея да носят по всяко време табелка с името си...

На масата имаше и квадратна пластмасова стойка с картонени подложки за чаши, върху които беше отпечатан ня­какъв бароков герб, изобразяващ лъв и развети вимпели, нещо като змии, слънце и лунен сърп, някакви райета, кула с бойници, плюс готически надпис, който не се четеше, за­щото от мястото ѝ се виждаше наопаки, а буквите бяха плътни и стилизирани, така че тя дори не разбираше на ка­къв език е.

Имаше и стойка за салфетки от неръждаема стомана; салфетките бяха сгънати на три по такъв начин, че да са ед­новременно мекички и да стоят изправени - нещо, което изглеждаше логически невъзможно, но не беше. В послед­но време често ѝ се налагаше да бърше сополите на Бен с подобни сгънати на три салфетки, имаше ги навсякъде. Де­тето беше настинало, а тук никъде не продаваха от онези удобни носни кърпички в найлонови пакетчета с капаче, които могат да се намерят във всеки американски магазин - от бензиностанциите, кварталните бакалии и супермаркетите до павилионите за вестници, магазинчетата за цигари и аптеките. В люксембургските аптеки очевидно се прода­ваха само лекарства. Ако попиташе за носни кърпички - ако изобщо можеше да попита на някакъв език дали прода­ват носни кърпички,- жената със строг вид зад гишето най- вероятно щеше да ѝ се изсмее. Или нещо по-лошо. Жените зад всяко гише в тази страна имаха много строг вид.

Освен всичко това на масата имаше един бял и един че­рен айфон и едно синьо блекбъри. Кейт още не беше наме­рила време да се снабди с мобилен телефон към местен оператор и въпреки всички уверения в противното на намира­щия се в Бомбай служител за работа с клиенти на американ­ския ѝ доставчик, самият той базиран в Колорадо, нямаше комбинация от цифри, настройка или каквато и да било друга сила на света, която да накара нейния разработен във Франция, произведен в Тайван и закупен във Вирджиния мобилен телефон да работи в Европа.

Животът беше далеч по-прост, когато други хора се гри­жеха за техническите ѝ удобства.

Но онова, което определено липсваше на масата ѝ, беше изкуствен подсладител; такъв не се виждаше и по околните маси.

„Изкуствен подсладител“ беше понятие, чийто еквива­лент на френски все още бе тайна за Кейт. Използвайки из­вестните ѝ френски думи, тя си състави наум едно изрече­ние, което гласеше приблизително: „Има ли нещо за слагане в кафето, като захар, но различно?“ Опита се да си припомни дали думата за захар беше в мъжки или женски род; от това щеше да зависи произношението на думата различ­но. Или може би не? С кое съществително трябваше да се съгласува прилагателното?

Проблемът беше, поне според Кейт, че „Има ли нещо за слагане в кафето, като захар, но различно?“ и без това зву­чеше толкова дебилно, че нямаше абсолютно никакво зна­чение дали ще налучка правилната форма на прилагателно­то. Определено никакво.

Разбира се, на масата имаше пепелник.

- Кейт? - Този път италианката гледаше право в нея. - Видя ли я? Новата американка?

Чак тогава Кейт с изумление разбра, че въпросът наис­тина е адресиран към нея.

- Не.

- Според мен новата американка няма деца, или поне такива, които ходят на училище. Или може би не е от онези, които сами водят децата си на училище. - Гласът на индий­ката сред тях се извиси във фалцет.

- Вярно - обади се другата американка на масата. Ам- бър ли ѝ беше името? Кели? Нещо такова. - Обаче съпругът ѝ е адски готин. Висок, мургав, секси. Нали, Деви?

Индийката се изкиска весело, покри устата си с ръка и се изчерви.

- О, едва ли бих могла да дам преценка за сексапила му или за отсъствието на такъв, в това поне съм убедена.

Кейт се впечатли от помпозното пустословие, с което въпросната Деви изразяваше мислите си. Зачуди се какво ли си бяха казали тези жени за нейния Декстър, когато пре­ди две седмици бяха дошли заедно за първия учебен ден. Огледа странното кафене в обширната зала с ниски тавани в сутерена на фитнес центъра. Горе в този момент децата им вземаха уроци по тенис от двама треньори шведи на име Нилс и Магнус. Единият беше много висок, другият - не толкова, но и двамата можеха с достатъчна точност да бъдат описани като високи руси шведи. Като че ли всички треньо­ри по тенис в тази страна бяха шведи. Швеция се намираше на около хиляда километра.

Събираха се всяка сряда. Или по-точно бяха решили от­тук нататък да се събират всяка сряда. Това беше втората им сряда заедно, като идеята беше всяка следваща да е като първите две.

- Кейт, извинявай, ако вече съм те питала, прости ми не­възпитанието, ако съм забравила, но наистина не си спом­ням дали те попитах: колко време смятате да живеете в Люксембург?

Кейт погледна индийската си събеседничка, после дру­гата американка и накрая италианката.

„Колко ли? - помисли си тя, може би за стотен път. - Представа си нямам.“

- Колко дълго смятате да живеете в Люксембург? - беше я попитал Адам.

Кейт гледаше съсредоточено отражението си в огледа­лото, което заемаше една цяла стена в стаята за разпити без прозорци на шестия етаж - официално наричана съвеща­телна зала, но тук никой не се заблуждаваше от подобни ев­фемизми.

Тя прибра зад ухото си един палав кичур от червеника- вокафявата си коса. Винаги бе носила косата си къса - така беше по-практично при честите ѝ пътувания. Дори когато престанаха да я пращат в чужбина, тя си остана работеща майка и късата коса беше най-удобна. Но пък, от друга стра­на, ѝ беше трудно да ходи редовно на фризьор, затова коса­та ѝ понякога порастваше повече от необходимото и се по­явяваха такива непокорни кичурчета.

Кожата на бузите ѝ изглеждаше някак отпусната, без то­нус. Иначе Кейт беше висока и слабичка, по-точно ъглова­та - не особено ласкателно, но доста точно описание. Но поне не беше от онези вманиачени жени, които са си науми­ли, че са дебели, или се преструват, че го мислят, за да си просят комплименти. Отпуснати бяха само бузите ѝ, с тази нездрава гънка, издаваща натрупване на подкожна тлъсти- на, която можеше да бъде резултат на нередовно хранене или липса на физически упражнения, но обикновено не беше признак за наднормено тегло.

Торбичките под очите ѝ също бяха по-изразени този ден, особено под ярката светлина на луминесцентните тръби. Напоследък спеше лошо, а последната нощ изобщо не бе успяла да мигне. Не приличаше на себе си.

Кейт въздъхна.

- Това го обясних преди два часа.

- Не и на мен - отвърна Адам. - Ако обичате, обяснете го още веднъж.

Кейт изпъна дългите си крака и кръстоса глезени. Кра­ката ѝ бяха едно от най-ценните физически достойнства. Навремето честичко си бе мечтала за по-едри гърди, по- тънка талия и закръглен ханш, но в крайна сметка трябваше да приеме, че стройните крака са може би най-практичният от разнообразните женски атрибути, които един мъж нами­ра за привлекателни. Едрият бюст е страшна досада, докато задникът, освен ако не е съвсем малък, увисва с времето и се превръща в нещо абсолютно отблъскващо, особено при жени на нейната възраст, които не полагат почти никакви физически усилия и нямат желязната воля да се лишат от сладолед например.

Кейт никога преди не бе виждала въпросния Адам - на­мусен тип с квадратна глава и вид на бивш военен. Но това не я изненадваше. Нейната организация имаше десетки хи­ляди служители по цялото земно кълбо, от които няколко хиляди само във Вашингтон, разпръснати в бог знае колко сгради. Със сигурност сред тях имаше много, които никога не бе виждала.

- Договорът на съпруга ми е за една година. Както раз­бирам, това е обичайна практика.

- А след тази една година?

- Надяваме се да му го подновят. Това също не би било необичайно.

- Ами ако не му го подновят?

Кейт погледна през рамото му към голямото полупроз- рачно огледало, зад което - знаеше го със сигурност - се бяха наредили групичка нейни началници и я наблюдаваха.

- Не знам.

- Момчета...

- Джейк беше! Той...

- Момчета!

- Мамо, Бен ми взе...

- Момчета, престанете! Веднага!

В колата настъпи тишина, като на сутринта след преми­нал ураган, който е изкоренил вековни дървета, изпочупил е клони, отвял е покриви на къщи. Кейт си пое дълбоко дъх, като се опитваше да се успокои; ръцете ѝ, допреди миг стискали яростно волана, отпуснаха хватката. Подобни дребнави разправии между децата я изтощаваха.

- Мамо, имам си нов най-добър приятел - обяви без вся­каква връзка Бен с безгрижен глас, сякаш само преди пет­найсет секунди Кейт не му бе крещяла в истерия. Беше незлобливо дете и не се сърдеше на майка си.

- Чудесно! Как се казва?

- Не знам.

И правилно. Малките деца разбират по-добре от въз­растните, че името не е важно.

- На кръговото кръстовище. Отбийте. При втория. Изход. Влейте се. В магистралата. - Джипиесът на колата беше програмиран да говори с аристократичен британски акцент. И да ѝ казва какво да прави.

- Влейте се. В магистралата - повтори Джейк от задната седалка. - Мамо, какво е магистрала?

Навремето Кейт бе изучавала доста карти. Обичаше кар­тите. Можеше да стигне с кола до всяка точка и вътрешният ѝ компас никога не я бе подвеждал. Мозъкът ѝ запомняше всеки завой, всеки разклон. А тази електронна джаджа, коя­то я насочваше - с гласа на Джули Андрюс - през всяка чуп­ка и гърбица на шосето, я бе освободила от необходимостта да ползва мозъка си, да полага дори минимални усилия. Бе­ше като калкулатор - бърза, безгрешна и затъпяваща.

Отначало Кейт плахо бе предложила да се оправят някак и без джипиес, но Декстър беше непреклонен. Той понача­ло не беше добре с ориентацията.

- Магистралата е голям път - каза търпеливо Кейт, като се опитваше да потисне гнева си и да изкупи вината си пред момчетата. Бяха сладки деца и добрината им разтапяше сърцето ѝ, което иначе бе студено и недружелюбно. Собст­вените ѝ синове я караха да се срамува от себе си.

Ниското слънце я заслепи за миг, когато погледна на се­верозапад, към прииждащите по кръга коли.

- Мамо, това ли е магистралата?

- Не. Скоро ще се влеем в нея, като минем кръговото кръстовище.

- Аха. А какво е кръгово кръстовище?

- Кръгово кръстовище - отвърна тя - е кръстовище с кръгово движение.

Тя ненавиждаше кръговите кръстовища, които си бяха жива покана някой да те удари отстрани. Освен това движе­нието по тях беше практически неуправляемо. А на всичко отгоре на всяко такова кръгово кръстовище децата ѝ изпа­даха от седалките, а торбите с покупки се разпиляваха в багажника - когато го отвореше, навсякъде се търкаляха до­мати, марули, натъртени ябълки.

В Латинска Америка пътищата бяха трагични, а шо­фьорите караха като маниаци. Но пък поне не возеше със себе си деца на задната седалка.

- Мамо, а какво е кръгово движение?

Тук кръгови движения имаше навсякъде, и всичките ед­накви, бяха нещо като емблема на държавата. Досущ като дръжките на прозорците, които се отваряха по един и същ начин. И като бутоните на казанчетата на тоалетните, до едно вградени в стената. И като плоските ключове за освет­лението, парапетите от ковано желязо и подовете от поли­рани мраморни плочи. Всички тези атрибути бяха зададени сякаш с декрет на правителството, максимално уеднакве­ни, по един и същ стандарт.

- Ето това тук е кръгово движение, миличък - отвърна тя, като с последни сили се сдържаше да не избухне. - А в Люксембург им викат кръгови кръстовища.

Как се оправя човек с децата си, ако са му постоянно на главата? Във Вашингтон тя се бе занимавала с двете момче­та само през почивните дни, останалото го бяха вършили гледачки и детски градини. Като си спомнеше само, че тога­ва децата ѝ липсваха и си мечтаеше един ден да прекарва повече време с тях!

А сега? Сега всеки ден ги вземаше от училище, всяка вечер бяха заедно, през нощта, на другата сутрин пак, и в събота, и в неделя. По какъв начин можеше да им осигури занимания, без да ѝ се налага по цял ден да се въргаля по пода и да си играе с лего? И без да ги остави да се избият взаимно или да съборят къщата и да я побъркат окончател­но?

Сега, когато мечтите ѝ се бяха сбъднали, Кейт вече има­ше своите съмнения. Именно от това най-много се бе стра­хувала.

- Мамо, това ли е магистралата?

- Да, миличък. Това е.

Таблото пред нея замига. Бордният компютър редовно ѝ пращаше някакви съобщения на немски език с безкрайно дълги неразбираеми думи, понякога мигащи, на които тя се опитваше да не обръща внимание. Колата беше под наем; все още не се бяха наканили да си купят своя.

- Мамо?

- Да.

- Ака ми се.

Тя погледна джипиеса. Още два километра.

- До няколко минути се прибираме.

Магистралата свърши и се вля в улица, която минаваше покрай железопътно депо с наредени един до друг висо­коскоростни влакове, после покрай гаровия часовник и Кейт разбра, че се намираха в сърцето на квартал „Гар“. Пресегна се и изключи джипиеса, все едно ритна патерица­та си. Това беше единственият начин да изучи маршрутите в града.

- Съпругът ви е работил там четири години, преди да постъпи в банката? — попита Адам, без да вдига поглед от бележника си; химикалката в ръката му беше готова да пише.

- Точно така.

- И е напуснал една година преди компанията да се листва на борсата?

- Да.

- Това не ми се струва особено... хм, интелигентен ход.

- Декстър никога не е бил особено добър финансов стратег.

- Явно не. И така, какво точно е работил в тази банка?

- Сигурност на компютърните системи. Работата му бе­ше да открива начини, по които системата може да бъде хакната, и да ги предотвратява.

- Каква система?

- На банковите сметки. Той отговаряше за сигурността ѝ.

- Пазел е парите.

- Точно така.

По лицето на Адам се изписа недоверие. Кейт знаеше, че като всички останали и той вижда нещо подозрително във внезапното решение на съпруга ѝ да се преместят в Люксембург. Не и тя обаче. Много отдавна си беше напра­вила труда да провери Декстър. Той беше извън подозре­ние. Нали тъкмо затова си бе позволила да се омъжи за не­го!

Но, разбира се, те нямаше как да знаят това. И бяха пра­ви да се съмняват. Може би беше редно дори и тя да се усъм­ни. Но Кейт си бе обещала преди много години никога да не се съмнява в съпруга си.

- Разбирате ли нещо от този вид работа? - попита Адам.

- Практически нищо.

Адам я гледаше втренчено, очаквайки някакво обясне­ние. Но на чея в този момент не ѝ беше до обяснения, не и на глас. Не искаше да си го признае дори мислено, пред са­мата себе си, но фундаменталната истина беше, че не из­питваше никакво желание да разбира света на Декстър, по­неже не искаше той да разбира нейния. Беше нещо като не­гласен договор за взаимно неразбиране.

Ала този Адам нямаше намерение да се примири с мъл­чанието ѝ.

- Защо?

- Не говорехме за неговата работа, така че не ни се нала­гаше да говорим и за моята.

- А сега?

Кейт се вгледа през масата в мъжа насреща си - един не­познат, който я разпитваше за лични неща, за интимни по­дробности от живота ѝ, задаваше ѝ въпроси, които сама не смееше да си зададе, и се опитваше да изтръгва отговори, които тя не искаше да знае.

- Какво сега?

- Сега, след като ни напуснете, ще му разкажете ли за работата си?

Днес, 10:52 ч.

Кейт прави крачка към жената и повдига ръце. Двете се прегръщат, но някак внимателно, предпазливо. Може би за да не измачкат задължителните си шалове и да не развалят перфектните си прически. Или по някаква друга причина.

- Така се радвам да те видя - шепти задъхано жената в косата на Кейт. - Така се радвам.

- И аз - отвръща Кейт също шепнешком, макар и не за­дъхано.- И аз.

Те се отдръпват една от друга, но жената не пуска лакътя на Кейт. В допира ѝ се усеща искрена топлота. Може обаче просто да ѝ пречи да се обърне и да си тръгне; нежното до­косване може да е желязна хватка.

Кейт не само си представя, че хората ги гледат, но започ­ва и да се съмнява във всичко. В абсолютно всичко.

- Тук ли живееш? В Париж?

- През повечето време - отвръща Кейт.

- В този квартал?

Кейт неволно поглежда по посока към дома им, който е само през няколко преки.

- Недалеч - отвръща уклончиво тя.

- А през останалото време?

- Лятото прекарахме в Италия. Във вила под наем.

- Италия? Ах, колко романтично! И къде в Италия?

- Долу, на юг.

- По крайбрежието на Амалфи?

- Там някъде. - Кейт не дава подробности. - А ти? Къде си сега?

- Ами... - Жената повдига леко рамене. - Все още не съм се установила напълно. Ту тук, ту там. - Тя се усмихва. Ус­мивката ѝ е самодоволна.

- И така - Кейт посочва тясната уличка, която не е нито „Шан-з-Елизе“, нито булевард „Сен Жермен“, - какво те во­ди насам?

- Обикалям магазините.

Жената повдига малка торбичка и Кейт забелязва на ръ­ката ѝ годежен пръстен с неголям диамант, който е заел мястото на някогашната ѝ златна халка. В липсата на халка­та няма нищо учудващо, но появата на годежния пръстен си е изненада отвсякъде.

Ако в живота на тази жена имаше нещо, което да ѝ до­ставя истинско удоволствие, това беше пазаруването, и то по магазините на Рю Жакоб: антикварни вещи, старинни мебели, редки тъкани. Както и албуми с антикварни вещи, старинни мебели и прочие. И въпреки това на Кейт ѝ се струва, че жената разиграва някакъв театър.

С такива като нея човек никога не знае кое е истина.

- Да, разбира се - казва Кейт.

Двете се гледат с изрисувани върху лицата усмивки.

- Ще се радвам да се видим, имаме много да наваксва­ме. И Декстър ли е тук?

Кейт кимва.

- Довечера ще може ли да се видим на едно питие? Или на вечеря?

- Би било чудесно-отвръща Кейт. - Ще трябва да питам Декстър дали е свободен. - Още докато изрича тези думи, Кейт усеща, че жената ще настоява да му се обади веднага, и изпреварващо добавя: - Но в момента не мога да му звъ­ня.

Тя рови в чантата си за телефона, а мозъкът ѝ трескаво се опитва да формулира разумна причина.

- На фитнес е. - Това е всичко, което успява да измисли. Струва ѝ се достатъчно, а може би е и вярно. Всеки ден Декстър е или на фитнес, или на тенис. Сега се занимава с нещо, което нарича управление на инвестиции, но това не му отнема повече от няколко часа дневно. - Дай ми номера си.

- Знаеш ли какво? - Жената накланя глава встрани. - Дай ми ти твоя.

Тя бърка в чантата си и вади стилно кожено тефтерче и златна писалка. Красиви и скъпи вещи, купени от същия бу­тик, както палтото. Тази жена се появява изневиделица в Париж и харчи цяло състояние на няколко преки от дома на Кейт. Можели това да бъде случайност?

- Загубила съм си някъде зарядното устройство - про­дължава жената. - А не бих искала заради изтощена бате­рия да не можем да се открием.

Това са пълни глупости и Кейт едва се сдържа да не се изсмее. Но жената просто ѝ връща със същата монета. Труд- но е да се сърдиш на някого, че те лъже, след като само преди минута ти също си го излъгал, и то по същата причина. Кейт изстрелва по памет номера си и жената старателно си го записва. Макар Кейт да знае от собствен опит, че няма нужда да си запише какъвто и да било номер, за да го за­помни. Отбелязва си наум, не без известно учудване, колко пласта лицемерие има между тях.

- Ще ти звънна към пет, става ли?

- Чудесно! - Те се прегръщат още веднъж и си разменят по още една фалшива усмивка.

Жената се обръща и се отдалечава. Кейт я изпраща с по­глед; задникът ѝ е наедрял, а преди време, и то не толкова отдавна, беше по-скоро мършава.

Кейт също се обръща и тръгва в обратната посока, отда­лечавайки се от дома си, само и само за да увеличи дистан­цията между себе си и тази жена. Насилва се да не поглеж­да назад, но знае, че това е невъзможно, няма дълго да из­държи.

- Ей, Кейт! - Жената крачи обратно към нея, без да бър­за.

- Да?

- Би ли предала на Декстър нещо от мен?

- Разбира се.

- Предай му - казва жената, вече на метър от Кейт, - че Полковника е мъртъв.

4

- Значи така - каза Кейт, като вдигна поглед от книжки­те за оцветяване, които подреждаше на масата пред момче­тата. Беше по време на поредната семейна вечеря в поред­ния умерено скъп ресторант, техния вече традиционен от­говор на предизвикателствата на новия живот в нов дом, на нов континент. - Явно вече си се заловил здраво за работа.

Декстър повдигна вежди, изненадан от критиката и про­теста в думите на жена си.

- Отначало трябваше да се свърши много работа.

- Но нещата скоро ще утихнат.

Макар да формулира въпроса като констатация, Кейт съзнаваше, че е твърде далеч от истината. Но искаше да го принуди да я опровергае. След преместването бяха в добри отношения наистина, но тя не го виждаше толкова често, колкото се бе надявала.

- Всъщност... не.

- Мислех си, че бързо ще навлезеш в новата работа. И че ще имаш достатъчно време да ми помагаш да се устроим.

След тричасова обиколка по адреси с брокера за недви­жими имоти се бяха спрели на огромен апартамент в ста­рия център на града. Мебелите, също наети, бяха дошли буквално дни след сключването на наемния договор и то­гава напуснаха хотела. Кейт започна да разопакова не­угледните гигантски куфари и останалите наети вещи от първа необходимост - тенджери, тигани, хавлии и чарша­фи. Контейнерът с основната им покъщнина беше още в открито море и едва ли щеше да пристигне в близкия ме­сец.

Кейт беше очаквала Декстър да ѝ помага в разопакова­нето, но това не се случи.

- Ти ми обеща, че няма да ме оставиш да върша всичко това сама, Декстър.

Той погледна многозначително към децата.

- Бих искал да го вършим заедно, но аз трябва и да рабо­тя.

- И защо толкова бързо? Защо отведнъж?

- Защото трябваше веднага да обезопася офиса. Трябва­ше да инсталирам системи за сигурност. Да купувам устрой­ства, да наемам електротехници и дърводелци, да ги надзи­равам как работят. И всичко това трябваше да стане неза­бавно, защото междувременно започнах работа по един ва­жен проект, който се осъществява в момента.

- Какъв проект?

- Трудно ми е да ти обясня.

- Можеш да пробваш.

Той въздъхна.

- Мога, наистина. Но, ако обичаш, не тази вечер. Става ли?

Кейт го изгледа и не отговори веднага; макар и двамата да знаеха какво би могла да му каже, тя предпочиташе да изрази протеста си с мълчание. Колкото по-дълго мълчеше, толкова по-силен беше протестът.

- Е, добре - каза след няколко секунди тя. Мълчанието не продължи кой знае колко, протестът ѝ беше по-скоро вял. - Но трябва да ми кажеш поне кой е клиентът ти.

Той отново въздъхна.

- Катрин, аз...

- Нали се разбрахме да ми казваш Кейт.

Той я изгледа гневно.

- Вече ти обясних, Кейт. В този град всеки работи в ня­коя банка. Не е добре... по-скоро е твърде зле конкуренция­та на моя клиент да научава, че е наел консултант по сигур­ността чак от Щатите, за да анализира процедурите му.

- Защо?

- Защото е признак на слабост, на неувереност. Конку­ренцията би могла да използва тази информация против нас, за да подмами клиентите ни с твърдението, че системи­те ни не са достатъчно надеждни. Не е желателно да го зна­ят дори служителите на моя клиент.

- Добре де, разбрах. Но защо не можеш да кажеш дори и на мен?

- Защото от това няма никаква полза, Кат... Кейт. А може да има само вреда. Името на никоя местна банка не означа­ва нищо за теб. Но рано или късно ще откриеш, че съпругът на най-добрата ти приятелка работи за моя клиент. И тя може да те притисне, да речем, след едно-две питиета. „Хайде, Кейт, на мен всичко можеш да кажеш!“ Ще ти ста­не неудобно. И за какво? - Той поклати глава. - Просто е безсмислено.

- Безсмислено?! Да бъдеш откровен със съпругата си?

- Не, скъпа. Безсмислено е да ти казвам нещо, което за теб ще означава единствено че ще трябва да го пазиш в тай­на. От всички. Това е сериозно неудобство, от което не про­изтича никаква полза.

Тайна ли? Какво разбираше Декстър от пазене на тайна?

- И какво да казвам на хората?

- Ще им казваш истината: условията на договора ми не позволяват да разкривам името на своя клиент.

- Дори пред съпругата си?

- Много важно! Цялата икономика се основава на кон- фиденциалност.

- И все пак - настоя тя, - всичко това ми звучи доста... как да го кажа? Несемейно. - Още докато изричаше тези думи, тя се учуди, че толкова лесно се е поддала на изкуше­нието да обвини Декстър в собствените си грехове.

- Всичко е наред - каза той. - Имай ми доверие.

Декстър прекара наетото волво през портала на посол­ството и продължи в ръмящия дъждец по алеята, заобикаля­ща комплекса от сгради в широк неравен кръг - по-скоро не кръг, а петоъгълник с неправилна форма, - като търсеше къ­де да паркира. Накрая откриха тясно местенце под един стар кестен.

В сградата, където се извършваше проверката за сигур­ност, двама-трима посетители изчакваха някой от служите­лите да ги извика, да пусне вещите им през скенера, след което да ги придружи през градината до миниатюрната ча­калня на консулския отдел, където да чакат още пет, десет, петнайсет минути да им дойде редът.

Кейт бе идвала и преди в това посолство - веднъж, пре­ди години, но тогава не я бяха карали да чака.

Извикаха ги. Кейт и Декстър влязоха в тясното помеще­ние. От едната страна имаше гише с блиндирано стъкло, зад което седеше мъж с униформа.

- Добър ден - каза той. - Паспортите, ако обичате.

Двамата плъзнаха паспортите си през пролуката. Той ги разгледа внимателно, после впери поглед в екрана на ком­пютъра си. В продължение на минута, може би две никой не продума. На Кейт ѝ се стори, че чува тиктакане на часовник от другата страна на стъклото. Мъжът цъкаше с мишката си, движеше курсора по екрана, потракваше с бутоните на клавиатурата и от време на време поглеждаше ту към Кейт, ту към Декстър.

Кейт нямаше причини да се бои, но се боеше.

- И така, с какво мога да ви помогна, мистър и мисис Мур?

- Преместихме се да живеем тук - отвърна Декстър. - Преди няколко седмици.

- Разбирам. - Служителят не изпускаше от поглед Дек­стър.

- Проблем ли има? - Без да отмества очи от човека зад стъклото, Декстър се опита да се усмихне, но се получи гримаса, сякаш му се ходеше спешно до едното място.

- Някой от двама ви планира ли да работи тук, мистър Мур?

- Да. Аз.

Кейт усещаше ударите на сърцето си. Лесно е да се при­тесниш, когато си далеч от къщи и някакъв униформен дър­жи паспорта ти в ръцете си, а между вас има блиндирано стъкло.

Служителят хвърли бърз поглед към Кейт и за миг очите им се срещнаха. Тя още не бе превъзмогнала напълно онази фаза от живота си, когато по правило трябваше да се трево­жи за собствените си тайни, и сега ѝ беше трудно да прие­ме, че някой може да подозира съпруга ѝ, а не нея.

Човекът отново насочи вниманието си към Декстър.

- Имате ли разрешително за работа?

- Да - отвърна Декстър. - Имам.

- При нас няма данни за това. А властите на Люксем­бург ни изпращат копие от всяко разрешително, издадено на американски гражданин.

Декстър скръсти ръце на гърдите си и не отговори.

- Кога е издадено?

- Моля?

- Питам за разрешителното ви за работа, мистър Мур. Кога го получихте?

- Хм, не съм сигурен. Беше... неотдавна.

Двамата се гледаха през дебелото стъкло.

- Сигурно е станала грешка - предположи Декстър.

- Сигурно.

- Трябвали ви копие?

- Да, трябва ни.

Декстър беше напрегнат; Кейт усещаше напрежението му като електрическо поле.

- В такъв случай ще дойда пак и ще ви го донеса. И два­мата ли трябва да се явим повторно?

- Не, мистър Мур. Само вие.

- Един последен въпрос, Катрин.

Забила поглед в плота на масата, Кейт методично разто­варваше мозъка си от масиви поверителна информация. Утре щяха да продължат, и на следващия ден, и кой знае още колко дни щяха да минат, докато някои хора прегледаха всичките ѝ папки, проекти, участващите в тях лица, повта­ряйки отново и отново едни и същи подробности. Докато се убедяха, че не ги лъже.

- Има ли нещо, което бихте желали да добавите сега от­носно решението си отпреди пет години да се оттеглите от оперативна работа?

Тя вдигна поглед към Адам - в очите му се четеше по­дозрителност. Кейт с мъка потисна надигащата се в нея паника. Предишната нощ в съзнанието ѝ се беше явила картина, която не бе успяла да пропъди: как я извеждат на паркинга, към ван без прозорци, който да я откара уж до друга служба в града, но всъщност към някакво летище, и от там я натоварват на малък частен самолет с двама начу­мерени едри мъже, които да я придружават по време на деветчасовия полет, за да я доставят като пратка пред вра­тите на мрачен зандан в Северна Африка, където цял ме­сец пазачите да я подлагат на ежедневни побои, докато умре от вътрешни кръвоизливи, без да види повече семей­ството си.

- Не - отвърна тя. - Мисля, че няма.

Адам спусна ръце от масата към хълбоците си, сякаш се канеше да стане от стола и да предприеме физически дейст­вия.

Кейт изтръска чадъра си и го подпря на изтривалката да съхне. Лампичката за гласова поща на телефона мигаше. Най-напред трябваше да настани децата пред телевизора, след като им намери подходяща програма на френски език. После да извади покупките от пазарските торби. След това да сготви вечеря в кухнята с немски уреди.

За начало изпусна на пода бутилка с нектар от праскови. Бутилката се пръсна върху мраморните плочи и във всички посоки се разлетяха стъкълца и пръски от гъстата лепкава течност. Бяха ѝ нужни петнайсетина минути, за да почисти, застанала на четири крака и въоръжена с рула домакинска хартия и гъби.

Това, което бе принудена да върши, я изпълваше с не­описуемо омерзение. Мина половин час, преди да натисне бутона за прослушване на съобщенията си.

„Здрасти, аз съм. Много съжалявам, но днес няма да се прибера за вечеря.“ Пак ли? Вечерните му отсъствия бяха сравнително отскоро, но вече почваха да ѝ писват. „Имам среща в шест, после друга в осем. Към девет и половина ще съм си вкъщи. Поне така се надявам. Кажи на момчетата, че ги обичам.“

Тя натисна копчето за изтриване.

„Здравей, Кейт, обажда се Карен от Женския клуб. Ис­ках просто да се чуем и да ти кажа, че току-що пристигна още едно американско семейство.“ Е, и какво от това? „Ре­ших, че е редно да ви запозная.“

- Сигурна ли сте? - беше я попитал Адам.

Кейт с мъка контролираше дишането си.

Може би Адам имаше предвид един случай в Барбадос, за който Кейт не бе получила разрешение по надлежния ред. Или изчезналото досие на онези салвадорски мафиоти, с което тя нямаше нищо общо. А може би обяснението беше съвсем просто: Джо ѝ нямаше доверие.

Но най-вероятно ставаше дума за Торес. През петте го­дини, изминали оттогава, Кейт бе живяла с убеждението, че рано или късно Торес ще се появи отнякъде, за да ѝ го вър­нела си отмъсти.

Или пък просто такъв беше редът.

- Да - отвърна тя. - Сигурна съм.

Адам седеше и я изучаваше втренчено. Тя събра кураж и отвърна на погледа му. Вече се взираха един в друг през ма­сата, сякаш за да видят кой пръв ще мигне.

Той можеше да чака до безкрай. Нали с това си изкарва­ше хляба - с чакане.

Но и тя можеше да чака.

Не Торес беше този, който не даваше покой на Кейт. А онази появила се изневиделица невинна жена.

- Е, добре - каза накрая Адам. Погледна часовника си и надраска нещо в бележника. - Дайте ми служебната си кар­та.

Кейт я свали от шията си, поколеба се за миг, после я по­стави върху масата.

Адам откъсна листа от бележника си, стана, заобиколи масата и протегна ръка, за да ѝ го подаде.

- Утре в девет се явете на това място.

Кейт погледна недоверчиво листа в ръката му, сякаш не разбираше, че и тази фаза е приключила. Нещата винаги приключват по-внезапно, отколкото човек е очаквал.

Очната ставка с миналото нямаше да се състои. Не и днес, не и тук. А ако не днес и не тук, то кога и къде?

- Търсете Евън - добави той.

Кейт вдигна поглед към Адам, опитвайки се да прикрие изумлението си, че темата за Торес така и не бе повдигната.

- Колко време ще отнеме? - попита тя колкото да каже нещо, да смени темата, да не се издаде колко е облекчена. Още не беше късно да се прецака. Никога не беше късно.

- Поне два-три дни. Вероятно повече, но не знам колко точно. Заделете си две седмици, през които ще получавате пълна заплата. Едва ли ще отнеме толкова дълго, но е добре да предвидите повече време, за да няма изненади. Разбира се, това е обичайният ред.

- Разбира се.

- Ами... това беше. - Адам се усмихна и отново протег­на ръка, този път за да се здрависат. - Вие вече не сте служи­тел на Централното разузнавателно управление. На добър час, Катрин.

5

- Аз съм Джулия - представи се жената. - Приятно ми е.

- Катрин. Казвайте ми Кейт.

Тя зае мястото си върху ратановия стол в кафенето и огле­да новата американка, която ѝ бяха натрапили от Амери­канския женски клуб в Люксембург, в който междувремен­но бяха успели да я запишат. Явно това вършеха американ­ските съпруги в Люксембург - записваха се една друга в клуба си.

- Е, устроихте ли се вече? - попита Кейт.

Чувстваше се като измамница, че задава въпрос, който бе свикнала да ѝ задават другите жени. Подтекстът беше, че самата Кейт отдавна се е „устроила“ и че може би е в състо­яние с нещо да помогне, да предложи съвет. А нито едното, нито другото отговаряше на истината.

- Горе-долу - отвърна Джулия. - Но не знам как да свър­ша каквото и да било тук.

Кейт кимна.

- Вие знаете ли?

Кейт поклати глава.

- Не. Но съм експерт в едно: в сглобяването на боклуци от ИКЕА. В тази държава нямат килери.

- Вярно! - възкликна Джулия. - Тия стари сгради са строени, преди да е бил изобретен килерът.

- От два месеца се занимавам със сглобяване на гардероби, шкафове и кантонерки. А също и на осветителни тела. Защо тук токът не е като в Америка? Има ли някаква логика в тази работа?

- Никаква. Съпругът ви не ви ли помага? Не сглобява ли той мебелите?

- Не. Той само работи. От сутрин до вечер.

- И моят.

И двете отпиха от чашите си с вино. Дойде сервитьорът и взе поръчките им.

- И така - подхвана отново Джулия, - от колко време сте тук?

- От четири седмици.

- Не е много.

- Така е.

Беше кошмарно. Кейт искаше да се извини, да стане и да си тръгне. Това беше само един от многото аспекти на жи­вота в чужбина, за които се бе оказала неподготвена - да води безсмислени разговори на битови теми с непознати.

- Чувам, че сте от Вашингтон - продължи Джулия. - Там сигурно е много вълнуващо!

Каква досада!

Но Кейт беше твърдо решена да издържи. Имаше нужда от приятелки, от пълноценен живот, а тези неща се постигаха именно чрез разговори с непознати. Всеки наоколо беше по своему непознат, хората бяха равни в непознатостта си. Определящата важност на произхода - семейна среда, образование, житейски опит - тук нямаше значение. Всички започваха от едно и също нищо, от това, което правеше тя в момента: седеше срещу някаква непозната и водеше безсмислен разговор на битови теми.

- Всъщност аз не съм от Вашингтон - каза Кейт. - Ма­кар че съм живяла там петнайсет години. Родена съм в Бриджпорт, Кънетикьт. А вие откъде сте?

Сервитьорът донесе салатите им.

- От Чикаго. Били ли сте там някога?

- Не - призна си Кейт, леко засрамена.

Това бе нещо, за което Декстър не спираше да ѝ се при­смива, нещо, превърнало се в постоянна закачка на семей­ния им живот: според него Кейт толкова мразела Чикаго, че не искала кракът ѝ да стъпи там. Дори отказвала да общува с хора от Чикаго.

- Жалко - каза Джулия, като вдигна поглед от сандвича си с козе сирене, част от нейната salade composee. - Хубав град е.

Истината беше, че Кейт ни най-малко не мразеше Чика­го, просто досега не беше имала път натам.

- Може да ми дойдете на гости, когато се приберете в Америка - каза Джулия. - Кога планирате да се връщате?

- Тук сме без определен срок.

- И ние така.

- Какво работи съпругът ти? - премина на „ти“ Кейт.

- Нещо, свързано с финансите, не го разбирам много. - Джулия гледаше изпитателно. - А твоят?

- Ами и той.

- Май на всички ни мъжете работят нещо, свързано с финансите, от което не разбираме, а?

- Така изглежда.

Това беше предназначението на Люксембург - място за правене на пари и избягване на данъци.

- Е, имам смътна представа какво всъщност работи моят - призна Джулия. - Търгува с валути. Но какво означа­ва това, не мога да кажа. Ами твоят?

- Експерт по сигурността на системите. Разработва софтуер за защита на парични транзакции за нуждите на финансови институции - изрецитира тя наизуст.

- Охо! Доста... хм, специфична материя. А какво точно работи?

Кейт поклати глава.

- Честно казано, нямам представа.

Знаеше само, и то в най-общи линии, че задачата на Декстър е да направи невъзможно - или възможно най- трудно - присвояването на пари от хакери при електронни транзакции. Това по някакъв начин се бе оформило като не­гова специалност през последното десетилетие, през което той беше работил най-напред за един доставчик на интер­нет услуги, после за някаква банка, после за друга банка, докато накрая - преди около година - се бе отделил като не­зависим консултант. След което дойде предложението за Люксембург.

- Къде работи? - попита Джулия.

- Има малка кантора на булевард „Роаял“, но е на сво- бодна практика.

- А кои са му клиентите?

Кейт се изчерви.

- Не зная.

Джулия се изкиска, в отговор Кейт се позасмя и след миг и двете избухнаха в истеричен смях. Изведнъж Джулия на­прави гримаса.

- Ох, боже господи! - Тя запърха с китки пред лицето си, сякаш се опитваше да литне. - Задавих се с вино. Влезе ми в носа! Ааааххх!

Когато смехът утихна, Джулия отново подхвана темата:

- А ти? Работиш ли нещо тук?

- Гледам си децата и се грижа за дома. - Още едно изре­чение, което бе повтаряла стотици пъти, но все още на сама­та нея не ѝ звучеше убедително. Тя извърна поглед встрани и попита: - Ами ти?

- Аз съм интериорен дизайнер. По-точно бях. Не очак­вам тук да има много работа за мен. По-скоро никаква.

Кейт никога не си бе представяла, че ще ѝ се налага да обядва с непознати жени, които в предишния си живот са били декораторки.

- Защо мислиш така?

- Нужни са връзки във висшето общество. Там са наши­те клиенти. Освен това е нужно да познаваш разни майсто­ри занаятчии, защото това са хората, които ще изпълнят проекта ти. Също и доставчици, магазинери, източници на материали. Тук не познавам никого, не знам нищо. Не мога да бъда интериорен дизайнер в Люксембург.

Кейт оглеждаше внимателно новата американка. Беше руса, с коса до раменете, почти сигурно боядисана, но при добър фризьор - накъдрена, разресана, лъскава, с обем. Же­ната не пестеше сили да изглежда добре. Беше със сини очи, с едва доловими сенки и очна линия, нищо прекалено и безвкусно. Хубавичка, без да е красавица, и привлекателна по един особен, предразполагащ начин. Малко по-висока от Кейт, може би метър и седемдесет и осем-девет, тънка, стройна, с тесен ханш, леко мършава - тяло на жена, която никога не е раждала. Беше поне на трийсет и пет.

- От колко време си омъжена, Джулия?

- От четири години.

Кейт кимна.

- Знам какво си мислиш - продължи Джулия. - С чети­ри години брак, минава трийсет и пет, но... къде са децата? За да ти спестя въпроса, нека да ти го кажа направо: не мога да имам деца.

- О! - Кейт си даваше сметка, че американките са край­но откровени, когато става дума за репродуктивните им способности. - Съжалявам.

- И аз. Но това е животът, нали? Гадостта дебне отвся­къде.

- Сигурно си права.

- Както и да е. Има и други начини. Мислим за осиновя­ване. И понеже не е нужно да се съобразявам с биологичния си часовник, ще изчакаме да мина четирийсет и тогава. А през оставащите години ще си отживея, докато Бил печели пари. След което ще се кротнем и ще гледаме деца.

Кейт бе смаяна от словоохотливостта ѝ. Прекалено об­щителните хора я караха да става подозрителна. Смяташе, че колкото повече даден човек ѝ разкрива за себе си, толко­ва повече се опитва да прикрие истинската си същност.

Въпросната Джулия бе успяла да задейства всичките ѝ алармени системи. И въпреки това Кейт бе принудена да признае, че в нея има нещо твърде симпатично.

- Добре сте го намислили.

- Нали? - Джулия отпи от виното си. - А ти какво рабо­теше в Америка?

- Бях на държавна служба. Правех проучвания, пишех доклади, давах становища. За международната търговия, за икономическото развитие, такива работи.

- Сигурно е било интересно.

- Понякога - отвърна Кейт. - А друг път беше направо противно.

Двете отново избухнаха в смях, пийнаха още вино и за­белязаха, че чашите им са почти празни.

- Monsieur - подвикна Джулия към минаващия наблизо сервитьор. -Encore du vin, s’il vousplait. - Акцентът ѝ беше ужасен.

Сервитьорът я изгледа объркано. Кейт виждаше, че се опитва да разгадае казаното. Накрая кимна.

- Оиi, madame.

И след малко се върна с бутилката ризлинг.

- А ти? - попита я Джулия. - Искаш ли още малко?

- Не бива. Още не са ни сервирали основното ястие.

Джулия бе изяла точно половината от салатата си и бут­на чинията встрани. Кейт бе впечатлена от дисциплинира­ността ѝ.

- Не ставай смешна. Pour elle aussi - каза тя на серви­тьора.

Когато той се отдалечи и нямаше опасност да я чуе, Кейт йказа:

- Френският ти е страхотен.

- Благодаря за лъжата - каза Джулия, - но знам, че не е. Имам безобразен акцент. Проклятието на Средния запад. - По акцента ѝ не личеше особено да е от Средния запад, но пък как в днешно време можеше да се определи със сигур­ност кой откъде е в Америка? След още двайсетина години всички американци щяха да звучат еднакво. - Но гледам да уча нови думи. - Джулия вдигна чашата си и протегна ръка към Кейт. -Ata sante. А също a nouvelles amies.

Кейт я погледна. Очите на жената блестяха, кожата ѝ беше поруменяла от виното.

- За новите приятели - съгласи се тя.

Примижала срещу ниското слънце, Кейт наблюдаваше съпруга си, който тътреше крака по настланата с чакъл алея.

- Какво правиш тук? - попита тя.

През изтеклата седмица Декстър почти не се бе мяркал вкъщи. И дори през малкото часове, които бяха прекарали заедно, бе останал мълчалив, разсеян, все едно не беше там. Кейт се радваше, че се е прибрал. Беше във възторг от подобно банално събитие.

Днес почти нямаше работа - каза той, като се наведе и я целуна бегло по устните.

Кейт отдавна се бе убедила в пълната безсмисленост на тези дежурни целувки, но нямаше сили да му каже да пре­стане. Знаеше, че ще ѝ е трудно да му обясни защо я дразнят и че в крайна сметка той щеше да я обвини, че не го обича, макар тя да беше готова да му излезе с насрещния аргумент, а именно, че с подобни жестове самият той не показва осо­бена любов. Накрая реши да си замълчи и отговори на де­журната му целувка със също толкова дежурна.

- Казах си: я да видя какво правите с децата след учили­ще.

Той огледа детската площадка, в центъра на която има­ше голям пиратски кораб със стръмна закрита пързалка, по- добна на водните пързалки по плажовете. Джейк беше ня­къде вътре, докато Бен надничаше иззад кораба, където уж се беше скрил, но се виждаше почти целият и се кикотеше неудържимо.

Само преди половин час момчетата бяха достигнали кулминацията на несекващите си заяждания, като Джейк бе ударил Бен с юмрук в носа, а в отговор Бен го беше оскубал, след което и двамата се бяха разпишели и разплакали. Има­ха нужда от почивка на обществено място. Кейт ги бе нака­рала да седнат всеки под едно дърво, върху меките есенни листа, така, че да не се виждат един друг. Изглеждаха пара­лизирани от ужас и отначало Кейт бе изпитала сериозни угри­зения, но мярката бе помогнала. След изтичане на наказа­нието им и двамата имаха искрено разкаян вид.

- Колко типично! - каза Кейт.

Беше седнала в кафенето, на металната маса пред нея имаше чаша кафе и бутилка минерална вода, готова за онзи неизбежен миг, когато някое от децата щеше да обяви: „Ма­мо, жаден съм.“ Там беше и учебникът ѝ по френска грама­тика, отворен на страница, която беше обидно близо до на­чалото му.

Декстьр се загледа в децата, които сега пристъпваха между катерушките мълчаливи и безшумни.

- Какво правят?

Кейт се опита да отговори, без да направи гримаса.

- Играят на шпиони. - Тя не сметна за нужно да обясни, че играта е измислена от нея.

- Моля?

- На шпиони - каза по-силно тя. - Играят на шпиони. Аз им измислих тази игра.

За миг лицето му сякаш се напрегна, което беше стран- но. После се усмихна насилено и попита:

- И как се играе?

- Виждаш ли носните кърпички, които се подават от задните им джобове? - Кейт беше намерила ново прило­жение за онези сгънати на три салфетки. Можеше вече да напише книга на тема „101 начина да използваме салфет­ките“. - Този, който успее да измъкне кърпичката на дру­гия, печели точка. За целта трябва да се промъкне незабе­лязано зад гърба му. Искат се търпение, внимание и реши­телност.

Декстър погледна наоколо и се усмихна.

- Не звучи толкова зле.

Слънцето беше слязло ниско на юг, ъгълът му беше ня­как зимен, макар да беше едва септември. Денят беше срав­нително топъл и децата бяха по къси ръкави. Но ниското слънце вещаеше скорошни промени. Кейт знаеше, че към залез ще застудее. Винаги ставаше така.

Преди да вземе децата от училище, тя бе прекарала деня сама, заета с домакинска работа: пране и простиране, паза­руване, почистване на банята. По всяка повърхност на ба­ните и кухнята имаше отложен варовик от твърдата вода. Бяха заприличали на изоставена полярна станция. Трябва­ше ѝ препарат против котлен камък или белина, или и две­те. Затова отиде в хипермаркета, колкото да установи, че етикетите на всички стоки са на френски и/или немски, а пък точно тази терминология не беше включена в езикови­те уроци, които бе вземала още в Америка, нито пък имаше някакъв шанс да я научи в курса на „Берлиц“, който посе­щаваше тук два пъти в седмицата.

Кейт се отби у дома, за да си вземе джобния речник, и се върна в хипермаркета, като ѝ се наложи да изтърпи едно за­дръстване, причинено от няколко десетки трактора, парки­рани по средата на улицата - фермери, протестиращи сре­щу това или онова: луда крава, луди управници, луди да­нъчни власти. Всички навсякъде мразеха данъчните. Гор­ките данъчни, имаха нужда от пиар експерти.

Бяха ѝ нужни два часа, за да си купи почистващ препа­рат за четири евро.

Тя нито можеше да си обясни всичко това, нито да се опла­че. Не биваше да недоволства от живота си, поне засега. А може би и завинаги. Та тя го бе искала, бе изразила пълна увереност пред съпруга си, че този живот ще ѝ хареса. И нямаше право да хленчи.

- Да - каза си тя. - Не е толкова зле.

Кейт беше перфектният кандидат; навремето бе предпо­чела да завърши колеж във Вашингтон, което само по себе си предполагаше кариера в обществения сектор. Изучавала бе не само политически науки, но и испански език, и то във време, когато най-сериозните външни заплахи идваха от Латинска Америка, а най-ценните разузнавателни данни постъпваха от южната страна на границата. И двамата ѝ ро­дители бяха починали, тя не поддържаше близки отноше­ния с останалите си роднини, нито пък с когото и да било друг. Дори знаеше как да борави с огнестрелно оръжие - баща ѝ се бе занимавал с лов и тя се бе научила да стреля със семейния ремингтън още на единайсет години.

С други думи съответстваше идеално на профила. Един­ственият ѝ недостатък бе, че не преливаше от патриотизъм. Чувстваше се предадена от държавата, задето бе оставила родителите ѝ да умрат само защото бяха бедни. Мрежата от социална сигурност в Америка се бе прокъсала, а последи­ците от пропадането през дупките ѝ бяха нечовешки. След дванайсет години републиканска хегемония обществото беше по-разслоено от всякога, а Бил Клинтън още не бе по­стигнал каквото и да било, освен да залъгва света с приказ­ки за надежда.

Но не ѝ беше трудно да запази всякакви съмнения за себе си, както и всичко останало. Тя никога през живота си не бе писала гневни писма до щатския сенатор, нито пък бе изливала огорчението си в язвителни курсови работи в ко­лежа. Никога не бе носила плакати в знак на солидарност със стачкуващ профсъюз, нито бе участвала в каквито и да било протестни акции. Деветдесетте едва бяха започнали. Беше период на затишие, на пълна липса на политическа активност, в която да бъде въвлечена против своя здрав - или може би хладен - разум.

През пролетния семестър в годината на завършването си Кейт получи покана за парти, на което щеше да присъст­ва професорът им по международни отношения, за когото едва по-късно разбра, че освен с академична работа се за­нимава и с откриване на подходящи кандидати за някои служби. Седмица по-късно двамата се срещнаха на кафе в студентския клуб и професорът я покани на разговор в ка­бинета си, за да я информира, че определено ведомство на­бира стажанти. Предпочитали студенти в магистърските курсове, но понякога вземали и бакалаври с подходяща ква­лификация.

Кейт се бе сторила извънредно подходяща на въпросни­те кадровици и тя действително беше такава. От друга стра­на, и ЦРУ беше идеалното място за нея. В живота си тя не бе видяла друго освен безкрайни периоди на разочарование, примесени с кратки моменти на надежда и шансове. Нуж­даеше се от нещо голямо, с което да запълни тази огромна празнота, да впрегне потенциала си и да го насочи в пра- вилната посока, към нещо съществено. Може да се каже, че беше съблазнена от романтиката, вдъхновена от внезапно разкрилите се пред нея възможности.

И така, Катрин преглътна идеологическата обработка, лекичко стискайки палци зад гърба си; вече бе приела за себе си, че се е нагърбила с важна роля в борбата срещу смъртни врагове. Тя беше убедена, че Америка - при всич­ките си недостатъци - далеч превъзхожда Куба, Никарагуа или Чили, да не говорим за съсипаните останки от бившия Съветски съюз, за тромавата грамада на Китай или нерабо­тещите социални демокрации на Западна Европа. Съедине­ните щати бяха единствената останала свръхсила и всеки искаше да бъде в техния отбор. Или почти всеки.

Кейт бе приета радушно в своето ново семейство - Опе­ративна дирекция; то беше голямо и сплотено, съставено от хора като нея - интелигентни и амбициозни, при това не особено склонни към излишно интимничене. Харесваше работата си, макар някои аспекти от нея да я караха да се буди посред нощ, обляна в студена пот. Служба „Тайни опе­рации“, в която се озова, ѝ беше тъкмо по мярка.

После успя някак да намери място и за Декстър. А не след дълго и за децата. И когато това ново, истинско семей­ство започна да изпълва живота ѝ, старите тайни се превър­наха в проблем, в досадно неудобство, в душевен артрит. Тя трябваше да се освободи от някогашния си живот - изфа­брикуван, обвързан с чувства, различни от любовта. Имаше все по-малко нужда от Фирмата. Това, от което се нуждае­ше, и то все повече и повече, бяха съпругът и децата ѝ.

Тя започна да жертва старата си идентичност, за да из­живее по-пълно новата. Все пак всеки иска да живее поновому.

6

- Все едно сме първокурсници в колежа, нали?

Декстър изплю пяната от пастата за зъби.

- В какъв смисъл?

Кейт погледна отражението на съпруга си в огледалото с три крила, всяко обърнато под различен ъгъл, всяко отразя­ващо различна част от лицето му, като в резултат се получа­ваше грубо сглобена композиция. Кубизъм в банята.

- Срещаш се с толкова хора, питаш се кой от тях би мо­гъл да ти стане приятел, кой враг, кого да избягваш, понеже е неудачник и носи лош късмет. - Четката за зъби висеше от ъгъла на устата ѝ и тя я премести от другата страна. - Пред­ставяш си местата, по които ще се разхождаш, където ще пиеш кафе, ще правиш какво ли не. И всички ние сме в об­щи линии в една и съща ситуация: всички заедно се опитва­ме да налучкаме пътя.

- Наистина е като в колежа - каза Декстър. - Но това не е моят живот. Аз прекарвам дните си сам, вперил поглед в ек­рана. - Той напълни шепата си с вода, за да измие пастата от устата си; беше подреден и чистоплътен мъж, добър съ­квартирант. - Нямам нови приятели, с които да си бъбря.

Кейт също изплю пяна и изплакна устата си.

- Знаеш ли, че днес не съм разговарял с никого, ама буквално с никого - продължи Декстър. - Освен когато си по­ръчах сандвич в пекарната. Un petit pain jambon-fromage, merci. - Той повтори изречението, като броеше на пръсти. - Десет срички. При това с непознат.

Кейт също си нямаше още приятели. Познаваше някои хора по име, но нямаше причина да обяви някого от тях за приятел. Сега обаче, след като Декстър ѝ се бе оплакал от абсолютната си самота, тя си каза, че би било смешно да го занимава със своята.

- Днес обядвах с някаква жена - каза тя. - Джулия. Не я познавах, но други бяха решили да ни запознаят.

Кейт постави тубичката с околоочен крем в малкото шкафче над мивката, до кристалния флакон с парфюм, кой­то изпълняваше чисто декоративни функции. За последен път се бе парфюмирала в колежа, когато бе получила за Свети Валентин миниатюрно шишенце от един ухажор. Но в нейната професия парфюмите бяха излишен, дори вреден лукс - лесно се забелязваха, разпознаваха, запомняха и оста­вяха издайнически следи.

- Била от Чикаго, моля ти се!

Погледите им се срещнаха в огледалото.

- Сигурна ли си, Кат, че можеш да бъдеш приятелка с такава?

Декстър не пропускаше възможност да я подкачи на тази тема, макар че този път тя не долови в тона му обичай­ното злорадство. И тази шега, както повечето от целувките му, се бе превърнала в навик.

- Ще положа всички усилия. - Тя отвори флакона с пар­фюм, също подарък за Свети Валентин, но от собствения ѝ съпруг, и го помириса. Може би си струваше да почне отно­во да се парфюмира, след като нямаше повече пречки. - Но... Декстър?

- Ъ?

- Би ли престанал да ми викаш Кат? Също и Катрин? Тук искам да бъда Кейт.

- Извинявай, все забравям. - Той я целуна по устните, току-що измити и ухаещи на мента. - Ще ми трябва време да свикна с новата си съпруга.

Но тази целувка не беше дежурна. Ръцете му се смъкна­ха надолу от кръста ѝ и се пъхнаха под ластика на бикините.

- Чикаго, а? - Той се изсмя гърлено, после плъзна устни по шията ѝ и погали бедрото ѝ.

Много по-късно Кейт си даде сметка, че Чикаго е бил нещо като парола.

Защо никога не бе признала истината пред Декстър?

В началото на връзката им, разбира се, щеше да е абсурдно да му разкрива каквото и да било за себе си, поне докато се оженят. Но впоследствие?

Погледна към него - седнал както винаги с книга в ску­та. Декстър четеше ненаситно всичко, което му се изпрече­ше: технически списания, специализирани издания за бан­ково дело, сериозни политически анализи и - за учудване на Кейт - английски криминални романи от първата поло­вина на миналия век, за които тя винаги бе смятала, че са женско четиво. На нощното му шкафче неизменно имаше дебела неравна купчина книги - единственият безпорядък в иначе подредения му свят.

Какво я бе накарало да пази тайната си докрай? След като вече бяха женени и имаха деца? И след като самата тя отдавна не беше на оперативна работа?

Едва ли бе само защото такива бяха правилата, макар че и те не бяха за подценяване. Може би причината беше съв­сем проста: не искаше да си признае, че толкова години го е лъгала. Колкото повече време минаваше, без да му разкрие истината, толкова по-трудно ѝ беше да си представи разго­вора помежду им. „Декстър, имам да ти казвам нещо...“ Господи, колко ужасно звучеше!

Освен това не желаеше да разкрива пред него нещата, които някога бе вършила и на които вероятно все още беше способна. А ако не можеше да му каже цялата истина, то защо да му я казва половинчато? Така ѝ се струваше още по-зле. И понеже най-лошата част от истината беше онази сутрин в Ню Йорк, която стана и причина за решението ѝ да приключи с кариерата си, историята ѝ нямаше да бъде пъл- на и изобщо да има смисъл без обяснение на случилото се тогава. А пък ако се стигнеше до такова обяснение, това щеше да направи позицията ѝ незащитима.

Освен това бе длъжна да си признае, че тази секретност донякъде се дължеше и на това, че си бе оставила вратичка. Ако не кажеше на Декстър цялата истина, все едно си запаз­ваше правото да се върне един ден към някогашния си жи­вот. Да стане отново таен агент. Да бъде човек, способен да опази най-големите тайни от всички, включително от собствения си съпруг, за вечни времена.

Кейт се бе явила в хотелския апартамент в Пен Куортър точно в девет сутринта, както ѝ бе наредено. На масата сре­щу нея имаше голям бележник с жълти страници и евтина химикалка, а от другата страна седеше мъж на средна въз­раст със съчувствено изражение. Казваше се Евън и през следващите осем часа щеше да я разпитва търпеливо и из­черпателно за всички операции, в които някога бе участва­ла, за всички чужди агенти, които бе вербувала и контроли­рала, за всяка недовършена мисия, която би могла в един момент да бъде използвана срещу тях.

Разпитът продължаваше вече трети ден, когато Евън внезапно попита:

- А какво ще ми кажете за Сараево?

Вече бяха обсъдили всичко, което би могла да е пропус­нала в първоначалния си доклад от мисията - местополо­жение на офисите, имена на аташетата, описания на прия­телките им, след което бяха преминали на по-маловажни събития. По-ранните ѝ тренировъчни мисии в Европа: до­ставяне на пратка до тайник в едно преустроено палацо до Пиаца Навона; опит за вербовка на баски националист в Билбао; проследяване на куриер с пари в куфарче през павираните улички и частните банки на Люксембург.

А сега явно минаваха на неслучили се неща.

- Никога не съм била в Сараево - отвърна тя.

- Нито веднъж?

- Нито веднъж.

- Но съпругът ви е бил. И то съвсем неотдавна. - Евън вдигна поглед от собствения си бележник, жълт като ней­ния, покрит от горе до долу с непонятни драскулки, подчер­тавания, кръстчета и стрелки. - Защо?

На никого не е приятно да си признае, че не знае нищо за действията, навиците и наклонностите на половинката си. Кейт не желаеше да говори за пътуванията на Декстър в чужбина. Не виждаше с какво те имат отношение към кари­ерата ѝ.

- Знам ли? - отвърна тя колкото можеше по-пренебрежително. - Сигурно по работа.

Започнаха да получават поща на новия си адрес, автома- тично препращана от Щатите. Кейт отвори един плик, ад­ресиран до нея; вътре имаше чек, с който държавата я ком­пенсираше за неползван платен отпуск. Трябваше да го прати обратно през океана, до банката си, за да ѝ внесе до­ларите по сметката. Получи и наемния договор, подписан и заверен от нотариус, за къщата им във Вашингтон; за жа­лост месечната сума нямаше да покрива вноската им по ипотечния кредит. Имаше и рекламни листовки: една за фитнес-спа комплекс във Вирджиния, друга за читателски клуб - нима още съществуваха такива клубове?

Засега нямаше нищо от банката на Декстър, а тя се бе надявала да научи по пощата му кой е неговият работода­тел. Но може би нямаше причина банката да му пише до вкъщи - все пак Декстър беше независим консултант, а не техен служител. Имаше офис, където да получава цялата си делова кореспонденция. Всичко това ѝ се струваше леко по­дозрително - та на кого не би се сторило, - но за пореден път си припомни особената клауза, която по свое желание бе включила в брачната им клетва: никога да не си играе на следовател с делата на съпруга си.

Разбира се, тя бе разследвала Декстър преди сватбата, и то повече от веднъж. За пръв път това бе станало веднага след запознанството им на фермерския пазар на Дюпон Съркъл, когато едновременно бяха посегнали към щайга със зеленчуци от двете противоположни страни. Беше ху­баво лятно утро, идеално време за запознанства; и двамата бяха с повишени нива на ендорфина от сутрешната си гим­настика - Декстър от тичането, Катрин от краткото си увле­чение по велосипеда - и това ги правеше особено благораз­положени и общителни. Както бяха натоварени с пазарски­те торби, отидоха да пият кафе в книжарницата през улицата; беше им на път, пък и жилищата им се оказаха през ня­колко преки едно от друго. Каква щастлива случайност, помисли си тя. Може би прекалено щастлива.

Разбира се, Кейт веднага се запита дали не е инсцени­ровка. Седна пред компютъра в еркера на последния етаж в сградата от жълти тухли, където се намираше апартамен­тът ѝ; от мястото си чуваше плача на новороденото бебе на наемателите от долния етаж. Логна се в специалния защи­тен сървър и провери всички, носещи името Декстър Мур в Америка, докато стигна до онзи, който я интересуваше. По номера на социалната му осигуровка проследи целия му досегашен живот през базите данни на различни институ­ции: колежа, който бе завършил, службата за регистрация на МПС, която му бе издала шофьорската книжка, училището в Канзас, където бе учил като юноша; полицейското досие на баща му (един арест за нападение с причиняване на телесни повреди в Мемфис) и военното досие на по-го­лемия му брат, загинал в Босна.

След около час се убеди, че нейният Декстър Мур е при­мерен гражданин с неопетнена репутация. Вдигна телефона, набра номера му и го покани на кино. Към края на сед­мицата имаше пътуване - щеше да прекара цял месец, а може би и повече в джунглите на Гватемала.

Две години по-късно тя се разрови още по-дълбоко в живота му - този път прегледа банковите му сметки и тайно му сне пълен набор пръстови отпечатъци, които сравни с базата данни на ЦРУ. Това я убеди още веднъж, че Декстър е този, за когото се представя - честен, почтен, достоен за уважение мъж.

Вътре в себе си Кейт вече му бе казала „да“.

Това беше преди шест години. Във времето, когато тя все още можеше да преодолее, макар и за кратко, естестве­ното си състояние на подозрителност към хората, да подно­ви вярата си в доброто начало. Вяра, която бе загубила още като тийнейджърка, когато бяха започнали катастрофите в семейството ѝ.

И така, тя бе повярвала - защото имаше нужда да повярва, - че е в състояние да остави настрана цинизма и да се омъжи за този човек, да заживее нещо подобно на нормален живот. След като го бе проучила изцяло и отвсякъде и се бе убедила, че няма в какво да се съмнява, си бе казала, че ни­кога вече няма да се рови в живота му.

Още тогава, навремето, тя си даваше сметка, че това може би е акт на доброволна самоизмама, затваряне на очи­те, продължило години.

- Бен! - махна тя на по-малкия си син, който се беше за­тичал към поредната игра.

- Какво?

- Ела тук. - Тя разтвори ръце, детето притича до нея и обгърна бедрата ѝ с тънките си ръчички. - Обичам те - каза тя.

- И аз, мамо, но сега бързам, чао, мамо, обичам те, чааа- ооо.

Може би всичко беше самозаблуда, но в този момент тя се нуждаеше тъкмо от това.

Кейт не можеше да се сдържи. Прерови набързо шкаф­чето, в което държаха разпечатките от кредитните си карти, застрахователните полици и старите сметки за телефон и електричество. Нищо. Започна отначало, този път по-бавно, като вадеше папките една по една от най-горното чекме­дже, обръщаше всеки лист хартия, включително указания­та за ползване на разни рутери, периферни устройства и други подобни, дори на стереоуредбата, за която знаеше със сигурност, че бе останала във Вашингтон.

Наля си нова чаша кафе и се насочи към долното чекме­дже, започвайки този път отзад напред. Намери стар кафяв плик с омачкано полуоткьснато капаче, на който имаше над­пис: РЕФИНАНСИРАНЕ НА ИПОТЕКА. Вътре сред обичайни­те молби за отпускане на кредит и удостоверения за прите­жавани активи най-после го откри: стандартен договор за услуги между Декстър Мур и Континентъл Юръпиън Банк.

Кейт прочете двете страници, изобилстващи с правна терминология, после още веднъж. Нямаше абсолютно ни­що забележително.

Малко се поядоса на Декстър, задето бе скрил договора от нея, но ядът ѝ трая кратко. Човекът не бе имал избор, ако банката наистина държеше да запази името си в тайна, дори от нея.

И тя му прости. Вместо това се наруга мислено за подо­зренията си, за това, че отново си бе позволила да се рови в нещата му. За това, че бе нарушила обещанието си и бе из­питала чувство, което не биваше да изпитва.

После прости и на себе си и отиде да вземе децата от училище.

- Родителите ми починаха, и двамата - каза Кейт. - Със сестра ми ги погребахме в разстояние на две години.

- Божичко! - каза Джулия. - А къде е сестра ти сега?

- В Хартфърд, мисля. Или може би в Лондон. Не под­държаме връзка.

- Скарали сте се?

- Не точно - отвърна Кейт. - Емили е алкохоличка. Ос­вен това се друса.

- Лоша работа.

- Когато родителите ми бяха болни, не можехме да им обръщаме кой знае колко внимание. Нямахме и средства. Бяха твърде млади, за да имат натрупани пари в здравната каса, а предприятието, където беше работил баща ми - фир­ма за електроника - беше фалирало. И двамата се хващаха на всякаква работа, обикновено сезонна или на половин ден, здравните им осигуровки бяха малки и когато легнаха болни, бяха тотално прецакани. Отнесоха се с тях нечовеш­ки.

- Затова ли се премести да живееш в чужбина?

- Не. Тук сме заради приключението. Но мисля, че гор­чивината си остава. Не знам дали горчивина е вярната дума. По-скоро разочарование. Не ме разбирай криво, аз обичам Америка. Но не всичко в нея. Да вземем сестра ми. Тя е жертва на катастрофите, сполетели семейството ми. Сама­та тя е една катастрофа.

Докато Емили затъваше все повече в алкохола и нарко­тиците, Кейт се беше затворила в една гробница от пре­тръпнал ост, от самоналожена изолация, превърнала се бе в самотна работохоличка. Междувременно започна да се вживява и в една от ролите, които щяха да станат определя­щи за зрялата ѝ възраст: ролята на мъченица. Тя беше тази, която се грижеше за семейството, изкарваше сериозните пари, на всичко отгоре вършеше и къщната работа. Колко саможертви, колко страдания изискваше това! Кейт така и не осъзна, докато не я загуби, че тази страна от нейния жи­вот ѝ бе доставяла удоволствие.

- В крайна сметка престанах да се грижа за Емили. На нея вече никой не можеше да ѝ помогне.

- Как така, отчуждила си се от собствената си сестра?

- Тя не умееше да поддържа отношения с никого. След като и двамата ни родители починаха, а не бяхме близки с никого от роднините, отпадна и нуждата да общуваме по­между си. Просто престанах да ѝ се обаждам.

Това не беше истина. Кейт бе продължила да търси бли­зост с Емили години след смъртта на родителите им, през цялото време на следването си, докато Емили бавно затъва­ше в нищета. Но откакто постъпи във Фирмата, поддържа­нето на тези контакти се превърна от лично изпитание в пречка за професионалната ѝ реализация, в тежест, която би могла да бъде използвана против нея. Кейт беше длъжна да се освободи от състраданието си, да го съблече като скъ­сана мръсна дреха, неподлежаща на почистване и изкърп- ване, годна само за боклука.

През първата ѝ година в ЦРУ Емили на няколко бе пра­вила опити за контакт, оставяла ѝ бе съобщения, на които Кейт не бе сметнала за нужно да отговаря. После половин десетилетие не бе чувала нищо за сестра си, докато тя не ѝ се обади да ѝ внесе гаранцията, за да я освободят от ареста. По това време Кейт беше в Ел Салвадор, откъдето не бе в състояние да ѝ помогне, а когато се върна в Щатите, загуби всякакво желание за това.

Що се отнася до семейството на Декстър - продължи тя, - майка му Луиз е починала, а баща му е женен повторно за някаква противна вещица. Имал е брат, но той също е мъртъв.

- Брат му? Какъв ужас!

- Казвал се Даниъл. Бил е доста по-възрастен от Дек­стър, родил се е, когато Андре и Луиз били още деца. Към края на осемдесетте Даниъл постъпил в морската пехота; няколко години по-късно се уволнил и се озовал на Балка­ните, уж като военен консултант, а всъщност като най-обик­новен наемник.

- Я виж ти!

- Трупът му бил открит на някаква сляпа уличка в босненски град.

- Господи - каза Джулия с равен тон.

Изглеждаше изненадващо неизненадана или може би обратното: беше толкова шокирана, че не бе в състояние да изрази чувствата си. Кейт не можеше да реши кое от двете.

- Там е намерил смъртта си. Както и да е - продължи тя, - когато ме попита дали ми липсва семейството, едва ли си очаквала толкова подробен отговор.

След като Кейт се разтовари от семейната сага, Джулия ѝ разправи как са се запознали с Бил: на благотворително събиране, където тя отишла с надеждата да убие с един кур­шум поне три-четири заека: да направи нещо благородно, да си създаде връзки, да привлече клиенти и да се запознае с интересни хора, докато Бил се бил отдал на обичайното за млад финансист занимание - пръскане на пари с едничката цел да привлече вниманието на подходящата жена: неомъ­жена светска личност от вида, населяващ подобни благо­творителни събирания с куверт от петстотин долара, чиито постъпления отиват за стипендии на деца от градските гета.

И така, Бил допуснал, че Джулия е именно такава жена. Докато станало време да разпръсне заблудите му, около три часа по-късно, и двамата вече били голи. Самата Джулия ускорила процеса, понеже не можела да повярва на късмета си, че е срещнала такъв красив мъж, който проявявал инте­рес към нея.

- С годините - добави тя - открих, че мъжете ме нами­рат за много по-интересна, когато съм гола.

По тона ѝ Кейт разбра, че изобщо не се шегува.

Оставиха колата на претъпкания паркинг пред гигант­ския мол „Кактус“, притичаха под противния дъжд и се спряха под козирката на входа, за да си поемат дъх.

- По дяволите! - Джулия ровеше припряно в чантата си. - Сигурно съм си изпуснала телефона в колата ти. Може ли да отида да си го взема?

- Ще дойда с теб - предложи Кейт.

- О, не, тоя дъжд е ужасен. Ти влез вътре, аз ще те наме­ря.

Кейт извади ключа от джоба си.

- Ето ти го.

- Благодаря.

Погледът на Кейт обгърна паркинга, шосето от другата му страна, неприветливото мокро предградие, после се върна към огромната бетонна маса, извисяваща се над гла­вата ѝ, пълна с магазини, претъпкани с боклуци, които не ѝ трябваха. Това излизане беше грешка. Трябваше да си из­мислят друго занимание. Да пият кафе или да си направят миниекскурзия, да разглеждат забележителности в Герма­ния, да обядват във Франция.

Пътуването се бе превърнало в страст за Кейт. Тя започ­на да събира информация за следващите семейни екскур­зии още с връщането им от Копенхаген, където прекараха първия си дълъг уикенд извън Люксембург. Сега планираха да отскочат с колата до Париж.

- Благодаря още веднъж - каза Джулия, като изтърси ча­дъра си и подаде ключа на Кейт с лека, загадъчна усмивка.

Днес, 11:02 ч.

Кейт стига до ъгъла и свива по Рю дьо Сен, скривайки се от погледа на всеки, който би могъл да я наблюдава откъм Рю Жакоб, и едва тогава си позволява да поспре, да си пое­ме дъх, да събере мислите си, макар да си дава сметка, че си мисли само за страшни неща и я обзема паника.

Та те вече цяла година живеят в Париж, кротко и незабе­лежимо, без да привличат внимание, без да пораждат по­дозрения. Би трябвало да са в безопасност.

Атогава какво прави тази жена тук?

Нарастващото безпокойство я кара да се спре за малко в сводестия вход на една жилищна сграда пред огромна двукрила врата. Едно от крилата се отваря със скърцане и отвътре излиза дребна съсухрена жена, облечена в без­упречен костюм от букле, с бастунче в ръка. Старицата от­правя към Кейт онзи самоуверен поглед, който е запазена марка на възрастните французойки.

- Bonjour! - изкрещява дъртата вещица и Кейт едва не пада отуплаха.

- Bonjour - отвръща тя.

Зад гърба на старицата, в дъното на пасажа, пълен с кофи за боклук, пощенски кутии, електрически табла и при­вързани с вериги велосипеди, се вижда светъл вътрешен двор. В сградата на Кейт има подобен пасаж, а в Париж са хиляди. И сякаш са си обявили негласно състезание кой е най-подходящ за извършване на убийство.

Потънала в мисли, Кейт продължава пътя си, после се спира отново, този път пред големите витрини на някаква галерия. Вътре има фотографска изложба, но Кейт наблю­дава отраженията на минувачите - повечето жени, облече­ни като нея, и мъже в костюми. Минават и шумна групичка германци по сандали и къси панталони, следвани от тройка млади американци с раници и татуировки.

По нейния тротоар се движи мъж. Походката му е прека­лено бавна, костюмът не му е по мярка и се бие с обувките, които са с връзки и гумени подметки, подобни на туристи­чески, грозни. Тя го проследява с поглед, докато се изгубва в далечината.

После отново насочва вниманието си към витрините, но този път погледът ѝ регистрира какво става вътре, а не отра­женията на минувачите. В просторните зали на галерията, свързани с широки портали, се мотаят не повече от петима- шестима посетители. Входната врата е отворена, за да про­пуска топлия есенен ветрец. Вътре сигурно е шумно, казва си тя. Достатьчно, за да проведе дискретен телефонен раз­говор, без да привлича вниманието.

- Bonjour - казва Кейт на издокараната млада рецепци- онистка, неразличима от всички издокарани момичета на касите в супермаркетите, банковите гишета и навсякъде другаде, където красотата им би могла да привлече плате­жоспособни клиенти в богатите централни квартали.

- Bonjour, madame.

Кейт усеща погледа, с който младата жена светкавично оценява обувките ѝ, чантата, бижутата, прическата, всичко в пакет. Ако има нещо, за което наистина ги бива тези па­рижки касиерки, продавачки и прочие, то е да разпознават безпогрешно сериозния клиент от зяпача, който ще им за­губи времето и ще си тръгне с празни ръце или с най-евти­ния артикул. Но тя знае, че е издържала успешно изпита.

Кейт решава да удостои с внимание експонатите в главната зала - големи полуабстрактни снимки на геометрични ниви, модернистични стъклени сгради, нагънати от вятъра водни повърхности.

Тя се задържа по десетина секунди пред всеки експонат, преди да премине в следващата зала, пълна със снимки на плажове. Там заварва млада двойка, увлечена в шумен раз­говор на испански с мадридски акцент.

Изважда телефона.

Беше успяла някак си да се залъже, че никога вече няма да види тази жена. Но нито за миг не го бе повярвала изця­ло. Всъщност винаги някъде дълбоко в съзнанието си бе очак­вала срещата им да протече именно така, както току-що протече.

Нима миналото на Декстър се връща, за да му отмъсти?

Тя натиска бутона със запаметения номер.

Или може би нейното собствено минало?

7

Кейт прекара парижката си свободна програма в квар­тал „Маре“. С Декстър се бяха разбрали, че ще разглежда сама част от градовете, които посещаваха. Едно пътуване не доставя наслада, ако човек не е свободен да види или свърши онова, което му се иска.

В Копенхаген преди две седмици Кейт бе прекарала сво­бодните си часове в шляене по бутиците в центъра. А сега си купи от антикварните сергии комплект салфетки за чай, гравиран сребърен съд за лед и емайлирана кутийка за сол - все предмети от отминали епохи, създаващи домашен уют. Купи си и чифт еспадрили с дебели гумени подметки, за да предпазват ходилата ѝ от павираните улици на Стара Евро­па.

Небето беше лазурно, изпъстрено с пухкави бели обла­чета. Циганско лято, двайсет и един градуса!

Все още не успяваше да свикне с идеята, че може да се разхожда безцелно в чужд град, без някой непременно да се опитва по някаква негова си причина да я ликвидира.

Тя тръгна на зигзаг по тесните улички назад към реката; със съпруга и децата ѝ си бяха уговорили среща на Л’Ил Сен-Луи. След четирите часа, прекарани без тях, вече ѝ липсваха; представяше си лицата им, усмихнатите им очи, тънките им жилави ръчички. Половината от живота ѝ ми­наваше в желание да се отърве за малко от децата, а другата половина в копнеж да се съберат отново.

Стигна до ресторантчето и надникна вътре, но не откри семейството си. Седна на една от външните маси, примижа срещу яркото слънце и ги видя да се задават откъм Л’Ил дьо ла Сите. Зад тях се издигаше грамадата на „Нотр Дам“ със своите гаргойли и аркбутани, а децата тичаха по пешеход­ния мост, свързващ двата острова, провирайки се между пешеходци, велосипедисти и пуснатите без каишка фоксте- риери.

Кейт стана, извика и им помаха. Децата се затичаха към нея, за да се метнат на врата ѝ.

- Мамо, виж! - Джейк навря в лицето ѝ пластмасов Ват­ман.

- Да! - изпищя Бен, подскачайки на място от вълнение. - Виж и това! - Той пък имаше Спайдърмен.

- Открихме магазинче за комикси и играчки - обясни Декстър - и не можахме да устоим. - Сякаш го беше срам, че е купил на децата си кичозни пластмасови боклуци, про­изведени някъде в Югоизточна Азия.

Кейт само вдигна рамене; отдавна се бе отказала да кри­тикува начина, по който един родител прекарваше деня си с децата.

- Но бяхме и в книжарница, нали, момчета?

- Аха - отвърна Джейк. - И татко ни купи „Мъничкият принц“.

- „Малкият принц“.

- Да, да. Кога ще я четем, мамо? Сега ли?

- Не точно сега, миличък - каза тя. - Може би по-късно.

Джейк въздъхна; беше разочарован, както може да бъде само едно малко дете, и то по сто пъти на ден - от всичко и нищо.

- Monsieur?

До Декстър бе застанал сервитьор и той си поръча бира. Сервитьорът се дръпна встрани, за да направи път на двой­ка руснаци на средна възраст, които шумно и непохватно ставаха от съседната маса. Жената беше натоварена с торби от баснословно скъпите бутици по Рю Сент-Оноре. Беше ги влачила близо два километра до тук.

- Etpour les enfants? - попита сервитьорът, без да обръ­ща внимание на руснаците. - Quelque chose a boire?

- Oui. Deux Fanta, orange, s ’il vousplait. Et la carte.

- Bien sur, madame.

Сервитьорът им подаде две подвързани с кожа менюта и отново се дръпна встрани, защото на съседната маса бе за­почнала да се настанява друга семейна двойка.

Дори и без ордьовъра от лигави миди снощната вечеря не хареса особено на децата. Сега Кейт се надяваше в тази бирария да има нещо по-подходящо за тях. Очите ѝ треска­во оглеждаха менюто.

Мъжът на съседната маса си поръча питие и жената до­бави: „ La тете chose гласът ѝ звучеше познато. Кейт вдиг­на поглед и видя един убийствено красив мъж, седнал по диагонал срещу нея, докато жената беше по диагонал спря­мо Декстър; и тя като нея носеше слънчеви очила. Може би поради разположението на столовете им, успоредно един на друг, или поради обстоятелството, че цялото внимание на Кейт бе погълнато от менюто - предпочитанията ѝ кло­няха към запържен свински джолан с ябълков сос, - измина почти минута, преди двете жени, седнали практически една до друга, да си дадат сметка за взаимното си присъствие.

- Ах, боже мой!

- Джулия? - извика Кейт. - Каква изненада!

- О, значи, вие сте жената от Чикаго - обади се Декстър и се ухили на Кейт.

Тя го срита под масата.

Поръчаха си по едно питие и решиха по-късно да вече­рят заедно, само четиримата. Бил допусна, че хотелът пред­лага детегледачки, и се оказа прав. На Кейт не ѝ трябваше много време, за да разбере, че Бил е от онези мъже, които винаги са прави.

Нахраниха децата и се върнаха в хотела. Консиержът им обеща детегледачката да се яви при тях най-късно до 22 ч. Кейт и Декстър сложиха момчетата да си легнат, надявайки се малките им мозъчета да са разбрали, че ако през нощта се събудят, защото са жадни или им се пишка, или са съну­вали лош сън, в стаята ще има непозната жена, която най- вероятно няма да знае и дума английски.

Четиримата се срещнаха в десет и половина, вече леко пийнали, и поеха към някакъв нашумял нов ресторант, кой­то Бил лично бе избрал. Намираше се на тиха, привидно безлюдна улица, но вътре беше топло, оживено и претъпка­но; сервитьорите бяха безумни вихрушки от ръце, вдигнати високо нагоре с чинии и димящи купички супа; звънтяха чаши, потракваха прибори.

Сервитьорът заби нос в чашата, набърчи чело и вдъхна от аромата на виното, което се готвеше да им сервира. По­вдигна вежди в гримаса на безразличие.

- Pas mat - каза той. - Не е лошо.

После изпълни цял танц около масата, за да налее чаши­те им, като по чудо избегна по-сериозни сблъсъци с остана­лите сервитьори, профучаващи наоколо, както и с размах­ваните ръце и прострените крака на клиентите от съседни­те маси.

Кейт погледна през прозореца и видя ниския парапет от ковано желязо пред високите прозорци на отсрещната сграда; вътре имаше парти, зад полупрозрачните завеси се виждаха силуети и приглушени светлини, женска ръка разтвори за момент завесите, за да изтръска пепел от ци­гарата си през открехнатите крила на френския прозорец - аха, затова значи им викали френски! - направо на улица­та.

Мъжете се заприказваха за ски. Бил очарова Декстър с историите си за Цермат, Куршевел, Кицбюел. Беше от оне­зи мъже, които разбират от всичко - имаше си любим ал­пийски курорт и любим карибски остров, както и любима реколта бордо; знаеше как се регулират ски автомати и как се изопва кордата на тенис ракета; изрази собствено мне­ние за английския шампион по ръгби и за култовите сери­али от 60-те...

Декстър го слушаше прехласнат.

Бил взе бутилката от масата и разля остатъка от виното абсолютно поравно. После повдигна маншета на ризата си, за да види колко е часът. Часовникът му беше тузарски, го­лям като водомер, със златна верижка, докато Декстър има­ше пластмасов „Таймекс“, купен от дрогерията.

- Наближава полунощ - обяви Бил.

- Да си поръчаме ли още една бутилка? - попита Джу­лия и ги огледа един по един, сякаш за да познае кой е „за“, кой „против“ и кой „въздържал се“.

- Бихме могли - каза Бил, като се наведе заговорнически напред. - Или пък можем да отидем на едно място, кое­то знам...

- Nous sommes des amis de Pierre - каза Бил на охраните­ля и се поинтересува тук ли е Пиер тази вечер.

Бяха застанали на широкия тротоар на огромния при­тихнал булевард от другата страна на Пон д’ Алма.

Мъжът зад плюшеното въже беше едър, чернокож и пле­шив.

- Votrenom?- попита той.

- Бил Маклийн. Jesuis americain.

Това абсолютно ненужно пояснение накара охранителя да се ухили. Той кимна на слабичко момиче, което стоеше на няколко крачки от входа и пушеше; с прилепналата си сребриста рокля самото то приличаше донякъде на цигара. Момичето врътна задник и се скри вътре.

Четиримата зачакаха, заобиколени от още десетина ча­кащи вероятно същото. Още десетина „приятели“ на въ­просния Пиер.

Кейт и Декстър никога не бяха правили това преди, нито във Вашингтон, нито където и да било другаде. Той улови ръката ѝ - върховете на пръстите ѝ бяха студени в есенната нощ - и я погъделичка с показалец по дланта. Кейт за малко не се изкиска при тази тайна покана за секс.

Кльощавото момиче се появи отново, кимна на черноко- жия охранител, запали нова цигара и загледа отегчено пред себе си.

- Bienvenuel - каза охранителят на Бил.

Друг едър чернокож мъж се пресегна, откачи месинго­вата кука и им направи път да минат.

Бил бутна съпругата си напред през пролуката. После повтори жеста с Кейт, като леко я докосна с длан по гърба; тя усети ясно пръстите му през коприната и вълната на кос­тюма. Изведнъж си даде сметка, че такова докосване не е редно. Бил не бе докоснал жена си по същия начин.

- Merci beaucoup - каза Бил на охранителя, като му стис­на ръката.

Коридорът беше полутъмен, с червени стени, на места гланцови, на места матови, в които се отразяваше приглу­шена светлина. Кейт протегна ръка и прокара пръсти по ре­лефните лилии върху копринените тапети. Коридорът се разшири и четиримата се озоваха пред неголям бар. Поръ­чаха си бутилка шампанско; Бил остави кредитната си кар­та върху полираното дърво, барманът я взе и я сложи до ка­совия апарат, за да маркира поръчките им за вечерта.

Ниски масички и канапета заобикаляха миниатюрен дансинг зад бара. Две жени танцуваха закачливо около един мъж, който стоеше неподвижно и само мяташе глава насам- натам. Минимализъм в танца.

Бил се наведе към ухото на Кейт и прошепна:

- Още е рано, ще дойдат и други.

- Рано? Полунощ е.

- Тук отварят в единайсет, но никой не ходи на бар в еди­найсет.

На една от масите седеше слабичък смугъл мъж, вонящ на цигари, с халки на ушите и голи татуирани ръце; ризата му беше разкопчана до пъпа. Като видя Бил, стана и двама­та се разцелуваха. Бил го представи като Пиер - първо на Кейт, после на Декстър и накрая на „та femme, Julia“ Пиер изглеждаше изненадан, че Бил е женен.

Американците си избраха маса до тази на Пиер, при ко­гото седяха един мъж с подобен вид и две прилични на ма­некенки млади жени по дънки и впити блузи.

Кейт отпи от виното си.

В заведението беше тъмно и шумно; пулсиращите свет­лини, тътнещата музика и виещите се по дансинга тела пре­чеха на концентрацията; сетивата им бяха претоварени, но целият този хаос създаваше някакво особено усещане за лично пространство, за енергиен щит, зад който Кейт можеше да се скрие за миг и най-после да огледа този Бил - съ­пруга на жената, която толкова бързо бе станала най-добра­та ѝ приятелка на континента.

Бил беше преметнал ръка върху облегалката на ниското канапе в сепарето; беше по риза с две разкопчани копчета. Вълнистата му тъмна коса бе поразрошена, а на лицето му се бе изписала щастливата усмивка на човек, който от ня­колко часа не е преставал да пие. Тук, в този частен клуб на Десния бряг, Бил беше в стихията си. Навел глава настрани, той изслуша нещо, което му казваше Пиер, после се засмя гърлено. Приличаше на моден дизайнер или кинорежисьор - на всичко друго, но не и на финансов посредник.

Смехът от шегата на Пиер затихна, очите му станаха се­риозни, а усмивката се дръпна от лицето на Бил. Той отново се обърна към американската си компания, към собствена­та си маса, и срещна погледа на Кейт. Очите му се задържа­ха няколко мига върху нея - не ѝ каза нищо, не я попита ни­що, просто я гледаше, докато тя се чудеше какво търси с погледа си и кой, по дяволите, е този човек.

Бил доминираше с присъствието си всичко наоколо. До него собствената му жена, иначе шумна, изглеждаше някак свита и тиха като мишка. Бяха странна двойка; Джулия просто не му беше в категорията.

- Я чуйте, момчета - обърна се Кейт към съпруга си и Бил, докато изваждаше телефона от джоба си. - Какво ще кажете да ви направя една снимка? - И двамата не изглеж­даха във възторг, но не се възпротивиха.

В живота си Кейт се бе натъквала на мнозина като Бил - алфа-мъже, които държаха да се доказват един пред друг. Навремето ѝ се бе налагало да се справя с такива, затова сега ги избягваше.

- Джулия? - каза тя. - Би ли се доближила малко до Бил?

Тримата се усмихнаха и Кейт ги снима.

Наблюдаваше през масата двамата мъже - своя и новия си познат. Човек, просмукан от самонадеяност, която сякаш извираше от някакъв бездънен кладенец. Един господ знае­ше откъде я черпи - може би беше изявен спортист или при­тежаваше фотографска памет, или беше изключително надарен в леглото; и тази самонадеяност буквално капеше от него като гъста лепкава течност, смазваше колелата му и ка­раше машината му да работи безупречно, придаваше гра­ция и сила на движенията му, дяволитост на усмивките му и покоряваща, животинска сексуалност на цялото му същест­во. Беше от онези мъже, които никога не приглаждат с ръка косата си, не поправят яката на ризата си, не хвърлят нерв­ни погледи наоколо, не говорят излишно, не заекват, нямат никакви тикове и комплекси.

А на съпруга ѝ просто липсваше всякаква увереност. У него притокът на сили бе прекъснат, сякаш имаше спукана тръба и до горе стигаше само тънка струйка, недостатъчна, за да заглади острите ръбове на притеснението и несигур­ността, на нервния тремор, непохватните движения и вът­решния дискомфорт. Това беше нейният мъж, който се нуждаеше от нея, и то не мимолетно, а отчаяно и завинаги. Но и Кейт имаше остра нужда да бъде нужна някому. През целия си живот бе гравитирала около мъже, които бяха имали нужда от нея повече, отколкото я бяха желали. И накрая се бе омъжила за онзи, чиято нужда беше най-остра.

Новият познат отново я гледаше изпитателно и сякаш я предизвикваше с пълното съзнание, че го преценява, и дър­жеше тя да знае, че той също я преценява.

И без да иска, Кейт си мислеше какво ли би било да е с мъж, който няма никаква нужда от нея, а просто и единстве­но я желае.

Тя не забеляза кога се появи третата бутилка шампанско, просто си каза, че няма как да са още на втората. Отпи глът­ка от чашата си, после още една и в този момент Джулия я дръпна към дансинга, където подскачаше и се друсаше опия­нена тълпа, сякаш единен организъм извършваше едно и също движение; потта лъщеше на премигващата светлина на стробоскопа, въртящото се кълбо проблясваше в мрака с хилядите си огледалца.

Декстър беше увлечен в разговор със зашеметяващо красивата жена, която четеше новините по един от телеви­зионните канали. Тази френска говорителка тъкмо му раз­правяше, че искала да се премести във Вашингтон и да от­разява политическия живот там; дори и сега тя се опитваше да изкопчи от него любопитна информация, с каквато Дек­стър не разполагаше. Кейт не му се сърдеше за моментната тръпка да бъде обект на вниманието на една недостъпно разкошна жена.

Всички бяха доста пияни.

Джулия бе разкопчала още едно копче на блузата си, преминавайки границата между сексапил и ексхибициони­зъм. Но пък половината от жените на дансинга се бяха раз­голили малко или много.

Кейт извърна поглед встрани от пулсиращите светлини и човешките тела, към отсрещната стена, където Бил се бе присламчил до някаква привлекателна жена, която точно в този момент, ако не я лъжеше зрението, го облиза по ухото.

Погледна Джулия; очите ѝ бяха затворени, дългите ѝ мигли опираха в бузите и нищо от ставащото наоколо не достигаше до съзнанието ѝ.

Кейт отново огледа кипящото море от човешка плът. Сега устата на Бил беше допряна до ухото и шията на жена­та. Тя му кимна усмихнато. Бил я хвана за ръката и я отведе нанякъде.

Очите на Джулия вече бяха отворени, но изобщо не гле­даха към Бил. Той междувременно се отдалечаваше с мла­дата жена по един от онези коридори, каквито има във все­ки клуб и нощен бар и които водят към тоалетната, офиса, килера с метлите или задната врата, излизаща на някоя тясна уличка. С други думи към местата, където се отправят хората нощем, обзети от желание, мимоходом свалящи ципа на панталоните си, задъхани и нетърпеливи.

Кейт бавно замижа и остана със затворени очи в продъл­жение на няколко секунди, отмервани от думкащия техно бас. Когато ги отвори, Джулия танцуваше с някакъв висок, болезнено слаб младеж. Влажните ѝ устни бяха полуразтворени, зъбите ѝ блестяха, езикът ѝ потрепваше закачли­во. Едната ѝ длан беше върху корема, после бавно се плъзна нагоре, обхвана гърдата ѝ в шепа и после отново се спусна към корема и по-надолу, към хълбока и бедрото. Беше от­метнала глава назад, шията ѝ лъщеше от пот, очите ѝ бяха премрежени и гледаха не към мъжа, с когото танцуваше, не и след изчезналия ѝ съпруг, а - Кейт знаеше това, без дори да се обърне - към Декстър.

Беше три и половина сутринта.

На булеварда не се виждаше жива душа, нямаше дори таксита, но изведнъж се появиха онези двамата - закачулени, с торбести панталони, пиърсинги и редки брадици. Единият блъсна Декстър към стената, другият с отработено движение извади пистолет.

По-късно Кейт щеше да възстанови случилото се като на забавен каданс, с всяка най-малка подробност, движение по движение, както се бяха запечатали в съзнанието ѝ. По лицето на Декстър се бе изписала паника, Джулия беше за­мръзнала в ням ужас и единствено Бил бе запазил спокой­ствие, само по себе си впечатляващо, и ги призоваваше с твърд глас:

- Je vous еп prie. Un moment.

Кейт бе останала някак встрани от конфликта и преките участници я бяха игнорирали. Това я улесняваше. Тя ведна­га си набеляза план за прекратяване на атаката: удар с крак в слепоочието, лакът в бъбрека, изтръгване на оръжието. Но ако го направеше, всички щяха да се питат откъде у нея та­кава смелост, откъде тия умения, а това вече нямаше как да го обясни.

И така, Кейт насочи мислите си към вещите, които но­сеше със себе си в момента, и се запита с кои от тях ще ѝ е най-трудно да се раздели. Защото хулиганите не убиват ту­ристи по централните улици на Париж, нали така? Разбира се, че не.

И тогава се случи нещо неочаквано. Бил взе ръчната чантичка на Джулия и я подаде с протегната ръка на младе­жа с пистолета. Очевидно и двамата нападатели не бяха очак­вали транзакцията да протече по този начин и поклатиха глави.

- Tenez- каза Бил.

Кейт мигновено забеляза, че той знаеше какво прави и защо го прави; натрапвайки чантата на мъжа с оръжието, той принуждаваше другия да застане на пътя на куршуми­те, за да я поеме, както и стана, и тогава Бил сграбчи с една ръка невъоръжения мъж и го изправи пред себе си като щит, докато с другата хвана пистолета за цевта и безпроблемно го измъкна от ръцете на нападателя.

За миг всички бяха като вкаменени, поглеждайки ту към оръжието, ту един към друг, със зяпнали усти, задъхани, пресмятащи следващите си ходове.

После младежите побегнаха, а Бил метна пистолета в канавката.

8

Беше понеделник следобед и валеше проливен дъжд.

Кейт стоеше сама пред училището, като държеше чадъ­ра си толкова ниско, че главата ѝ се опираше в раирания найлон, а алуминиевите спици се впиваха в рамото ѝ, дока­то се опитваше да опази малкото останали сухи местенца по себе си.

Истинска водна завеса се стелеше от надвисналото чер­но небе, едри капки шляпаха по бетона и тревата и плющя­ха в локвите, които се бяха образували във всяка гънка на релефа.

Майките бяха разделени по национален признак. Бяха се обособили няколко самостоятелни и видимо самодоста- тъчни групички: на синеоките датчанки и русокосите холандки, на италианките, качени на високи токчета, и на шведките, излъчващи здраве и атлетизъм. Освен това има­ше и смесени англоговорящи групи, където преобладаваха бледоликите британки, но имаше и трътлести американки, и вечно усмихнати австралийки, и агресивно дружелюбни новозеландки, та дори и по някоя ирландка или шотландка. Имаше самообречени на изолация индийки и недостъпни японки. Както и единични рускини, чехкини и полякини, бродещи от група на група с надеждата да се присламчат към Запада.

Наоколо се мотаеха и няколко мъже, но не разговаряха помежду си, всеки затворен в собствената си орбита на не- познатост.

Формално махмурлукът на Кейт от събота вечер бе пре­минал. Но тя беше физически изтощена от недоспиване – в неделя децата я бяха събудили в седем сутринта, без да си дават сметка кога са си легнали родителите им - и усещаше, че нещо не е наред с тялото ѝ, макар да не можеше да опре­дели какво ѝ е.

Изпитваше и някакъв душевен дискомфорт, отчасти дължащ се на онова, което бе видяла от изневярата на Бил, отчасти на ексхибиционизма на Джулия с явен адресат Декстьр. И донякъде в резултат на геройската - може би твърде геройска - постъпка на Бил пред лицето на опас­ността. И донякъде в резултат на собственото си безразсъдство, когато - вече в хотела - се бяха заключили в банята срещу евентуални среднощни набези на деца сомнамбули и тя се бе нахвърлила жадно върху Декстър; молеше го за още и още, и по-силно, и докрай, докато през въображението ѝ се нижеха всевъзможни образи на мъже и телата им бяха хлъзгави, устните и езиците влажни...

Дъждът се усили. Тя се учуди, че това изобщо е въз- можно.

Кейт не можеше да определи с точност какво се бе слу­чило с тях четиримата през онази късна парижка съботна вечер и дали беше добро, лошо или и двете.

- Довечера ще закъснея - каза ѝ Декстър.

За пореден път.

Кейт и момчетата се бяха преоблекли в меки памучни анцузи, но тя все още не можеше да се отърси от студа; беше се намръзнала в тази влага.

- Всичко наред ли е?

- Да. Ще играем тенис. С Бил.

И двамата не бяха споменавали Джулия и Бил, откакто се качиха в две отделни таксита на авеню „Джордж V“ в че­тири и половина сутринта преди четири дни.

- Бил има абонамент за тенис клуб, а редовният му партньор бил зает днес.

Представи си Бил, гол до кръста в съблекалнята, как раз­копчава колана на джинсите си и притиска...

Кейт сложи телефона върху поставката до лаптопа; из­гледът през прозореца, обикновено величествен, сега пред­ставляваше безкрайна маса от облаци, мъгла и дъжд, през която се очертаваха сивите голи клони на дърветата и пепе­лявите силуети на каменните укрепления.

Гледката я потискаше, а тя отново беше сама; току-що се бе върнала от поредния следобед във фитнес центъра в „Кокелшойер“, където ходеше всяка сряда, за да разговаря с разни жени за епилация на триъгълника например. Някога Кейт беше човек, свикнал да върши неща. Не просто оби­чайни, делнични, битови неща, а такива, които бяха на жи­вот и смърт. Като нелегално преминаване през държавни граници. Игра на котка и мишка с полицията. Наемане на убийци, за бога! А сега сгъваше пране. Дотук ли се беше докарала?

- Кога ще се прибере татко? - попита Джейк, притиснал мечето до гърдите си.

- Съжалявам, миличък - каза Кейт. - Ще се върне, кога­то вие вече ще спите.

Бен, който мълчаливо седеше до брат си, скочи сърдито и се отдалечи. Но Джейк остана.

- Защо? - попита той. - Защо все го няма?

- О, миличък, той много иска да е при нас, но понякога има работа.

Момченцето избърса една сълза от бузата си. Кейт го вдигна и го притисна в прегръдката си.

- Съжалявам, Джейк. Но ти обещавам, че щом се прибе­ре, такто ще те целуне, докато спиш.

Джейк кимна, смъкна се от коленете ѝ и нацупен отиде при брат си, който вече строеше нещо от лего.

Кейт седна на компютъра. Затвори няколкото файла: „Мебели под наем Люксембург“, „Училища Люксембург“ и „Обществени услуги Люксембург“, и известно време оста­на загледана в празния екран, като се питаше дали това, кое­то е намислила да направи, е редно. Какво всъщност се на­дяваше да открие? И дали го искаше?

Тогава изобщо не ѝ хрумна, че всъщност се кани да из­върши точно каквото се очакваше от нея.

Но преди да бе направила каквото и да било, телефонът иззвъня.

- Много ти благодаря - каза Джулия. - Без интернет съм като на самотен остров.

- Няма проблем - каза Кейт и затвори вратата след нея. - Знам какво е. Момчета, кажете добър вечер на Джулия!

- Здрасти.

- Здравейте!

Децата побягнаха обратно към кухнята. Краткото въл­нение, предизвикано от звънеца на входната врата, бе отшу­мяло, а в кухнята ги чакаха задачи: Бен белеше моркови, а Джейк ги режеше на кръгчета. И двамата бяха стъпили на ниски столчета, за да стигат барплота, и работеха съсредо­точено с острите си инструменти.

- Имаш си помощник-готвачи - каза Джулия.

- Да.

Момчетата подготвяха продуктите за пилешката яхния. Върху барплота имаше отворена готварска книга, а на раф­та над него - още половин дузина, всичките поръчани по интернет от Англия.

Джулия влезе в дневната.

- Охо! - възкликна тя, като видя изгледа през прозоре­ца. - Бива си го това местенце.

- Благодаря.

Бяха сами в дневната. От децата ги деляха две затворени врати и коридор, едва ли можеха да ги чуят. Ако изобщо бе нужно да повдигат темата за събота вечер, сега беше мо­ментът. Но никой нямаше намерение да я повдига.

- Компютърът е там - каза Кейт и посочи към бюрото.

- Благодаря ти още веднъж. Много съм ти задължена. Няма да се бавя повече от десетина минути.

- Колкото ти е нужно - каза Кейт и я остави сама.

Децата бяха заспали, Декстър играеше тенис с Бил, а Кейт беше отново сама, обляна в синкавата светлина на мо­нитора. Ръцете ѝ бяха отпуснати върху клавишите. Имаше нужда да върши нещо, за да прогони скуката.

Написа БИЛ, интервал, МАКЛИЙН.

Първата страница с резултатите на търсачката съдържа­ше само една реална личност с това име, но не беше този, когото търсеше. Продължи нататък - пет, седем, девет стра­ници с резултати, но не намери Бил Маклийн, валутен тър­говец, около четирийсетгодишен, наскоро преместил се от Чикаго в Люксембург.

Нищо във Фейсбук. Нито в ЛинкдИн. Никакви списъци на випуски, никакви годишнини от завършване на универ­ситета, никакви снимки от светските хроники, нито дума в пресата.

УИЛЯМ, интервал, МАКЛИЙН.

Линковете този път бяха групирани малко по-различно, но съдържанието беше горе-долу същото. На някакъв второразреден сайт за професионални контакти откри една страничка за Уилям Маклийн от Чикаго, професия финан­сист, без повече подробности. Нямаше снимка, биография, нищо.

Опита вариации на името: Маклейн, Маклин. Никое от лицата, които откри под тези имена, не приличаше по нищо на Бил.

- А какво ще кажеш за Сантибанес? - беше я попитал Евън.

- Чух, че това бил Лео - бе отвърнала тя.

- Да, всички го чухме. Нещо по-конкретно?

След като Евън най-после повдигна въпроса, Кейт изпи­та едва ли не облекчение. Отдавна очакваше това да се слу­чи. И сега се чудеше защо бяха стигнали дотук по толкова заобиколен начин, след споменаването на безброй убий­ства и екзекуции, които очевидно нямаха нищо общо с нея.

- Не.

Евън погледна бележника пред себе си.

- Убит е във Веракрус. Два куршума в гърдите и един в главата. Без отвличане, без касапски изпълнения и зрелищ­ност. - Точно както я бяха обучили.

Това беше моментът в разговора - в разпита, - когато тя най-сетне разбра накъде бие Евън с този безкраен поменник от кръвопролития и насилие: целта беше да ѝ се изтъкне, че макар от години вече да не е на оперативна работа, тя още не се е прочистила от вонята на мръсните операции. Нито пък някога щеше напълно да се прочисти.

- И така, това убийство нямаше вид на извършено от чо­век в бизнеса с дрога - продължи Евън. - Убиецът по-скоро е бил някой от нашия бранш.

Те винаги познаваха собствения си почерк.

- Сантибанес беше онзи, който навремето се беше сдушил с Лоренсо Ромеро, нали така?

Ромеро беше информатор на ЦРУ, подавал подвеждаща информация на водещия офицер срещу огромни суми от los narcotraficantes. За жалост в резултат от това водещият офицер бе получил куршум в главата и трупът му бе хвър­лен в залива Тампико. Целият мексикански отдел реши еди­нодушно, че Ромеро заслужава възмездие, и Кейт, единст­вената жена в групата, бе избрана за примамка на този зна­менит женкар. Тя бе способна да приспи бдителността му и да изпълни присъдата, когато най-малко я очакваше.

- Както вече казах, не знам нищо конкретно за Сантиба­нес.

- Е, добре - кимна Евън, забил нос в бележника си. - А за Едуардо Торес?

Кейт си пое дъх - нито твърде дълбоко, нито прекалено плитко. Най-после си бяха дошли на темата.

Декстър беше в Лондон по време на самото изнасяне от дома им във Вашингтон. Камионът на фирмата за пренася­не на мебели, съоръжен с малък кран, пристигна точно в осем сутринта, за да натовари цялата им покъщнина: легла и канапета, чаршафи и посуда, прахосмукачката и четката за тоалетна. Столове, шкафове, бюро, трапезария. Всичко бе изнесено през прозореца, до десет вътре не беше остана­ло нищо. Подписаха се документи, приел-предал, вратите на камиона се затръшнаха и той отпътува.

Беше мрачен, дъждовен есенен ден, обичаен за тези места. Прозорецът бе стоял широко отворен цяла сутрин. Апартаментът беше празен и изстинал. А Кейт - отново сама.

Сама в очакване на контейнера, който трябваше да при­стигне след три седмици чакане да бъде освободен на мит­ницата. Същият оранжев контейнер, който бе изпратила от бордюра във Вашингтон преди два месеца, застанала пред една друга опразнена къща; и тогава имаше подписани до­кументи, удостоверяващи, че всичко е опаковано, натоваре­но и прикачено към един влекач с черна кабина, украсена с кичозни стикери на невъзможно гърдести жени, който да го откара към пристанището на Балтимор, за да бъде натова­рен на контейнеровоза „Осака“ за единайсетдневно пъту­ване през Атлантическия океан до Антверпен, откъдето да бъде прикачен към друг влекач, бял и без украса, собстве­ност на холандска спедиторска фирма, който сега тъкмо за­виваше иззад ъгъла, за да паркира пред празния им апарта­мент, а тя беше отново сама, докато съпругът ѝ отново вър­шеше същата работа, но на друг континент, а децата ѝ бяха на училище и учеха същите неща, и нещата в контейнера бяха същите, а голямата разлика беше в нея, в това къде се намираше и коя беше. В Европа, новата Кейт.

- Декстър изглежда страхотен съпруг. Така ли е?

Разговорите ѝ с Джулия бяха станали много по-лични и това не ѝ допадаше. Новата ѝ приятелка изпитваше остра нужда от близост и на практика молеше Кейт да се сближат. Въпреки всичките си заучени пози на самонадеяна общи­телност Джулия беше болезнено неуверена. Навремето не ѝ вървяло в любовта, била плаха при запознанствата си с мъже и се чувствала неудобно в интимните си връзки. Це­лия си живот бе прекарала в самота, също като Кейт, докато не бе срещнала Бил. Но все още се държеше, като че ли е сама, сякаш се боеше, че сполетялото я щастие всеки миг може да ѝ бъде отнето, и то по независещи от нея причини.

Кейт не знаеше какво да отговори на въпроса ѝ - дори мислено, пред себе си. След преместването отношенията ѝ с Декстър се бяха подобрили за малко - той бе станал необичайно внимателен към нея. Двамата се бяха сближили и се чувстваха добре един с друг. Тази промяна бе заздравила брака им. Макар че ползата за Кейт като личност беше спор- на.

Но с течение на времето Декстър все по-малко се задър­жаше вкъщи, беше все на път незнайно къде. Тя нямаше си­ли да слуша описанията на маршрутите му. Освен това и когато си беше вкъщи, вече бе някак загадъчен и затворен в себе си, сякаш умът му беше другаде.

Кейт се двоумеше дали все пак да не наруши обещание­то, което си бе дала някога: да не се съмнява в съпруга си. Ами ако се поддадеше на вътрешния порив и станеше подо­зрителна, в какво трябваше да го подозира? В изневяра? В криза на личността? В служебни неприятности, които не споделяше с нея? Или може би ѝ беше сърдит за нещо?

Та тя дори не се сещаше от какво естество е проблемът. Или дали изобщо има проблем. И макар да изпитваше смът- на нужда да говори с някого за него, засега предпочиташе да премълчи тревогите си. Така винаги се чувстваше по- спокойна: пазенето на тайни бе нейната специалност.

Кейт погледна Джулия в очите; изправена пред вратата към едно друго ниво на тяхното приятелство, тя реши да не прекрачва прага. Решение, което бе вземала през целия си досегашен живот.

- Да - каза Кейт. - Декстър е прекрасен съпруг.

Кейт си беше изработила нещо като седмичен режим.

Във вторник и четвъртък, след като заведеше децата на училище, тя сядаше да подготви домашното си по френски и после отиваше на курс. Преподавателката ѝ - смущаващо млада и добродушна сомалийка, беше впечатлена от бързия и напредък и чудесния ѝ акцент. Френският език се удаваше с лекота на Кейт след всичките години, през които бе гово­рила испански, овладявайки фините нюанси между кубин­ските, никарагуанските, западно- и източномексиканските наречия.

Три-четири дни седмично ходеше на фитнес. Беше при­ела препоръката на Амбър - да спортува, без да се престарава - и се бе записала в някакъв смахнат клуб, където ги тъпчеха със сандвичи и капучино, но забравяха да им дадат хавлии, да не говорим, че нямаше ранни часове - салонът отваряше едва в девет.

Освен това често излизаше на пазар с колата. Беше гото­ва да шофира трийсет минути до магазина за играчки на го­лемия мол във Фюц в търсене на конкретна фигурка, на анимационния герой Робин например. Робин се намираше трудно, в което нямаше нищо изненадващо - всички пред­почитаха Батман. Не и Бен обаче.

Или пък шофираше четирийсет и пет минути до Мец, за да си купи пасатор.

Използваше главните шосета на Люксембург - Рут д’Арлон, Рут дьо Тионвил, Рут дьо Лонгви, като се отбива­ше в този или онзи мол, в този или онзи универсален мага­зин, или в някой индийски ресторант на самообслужване, за да опита безвкусна тика масала или капещ от мазнина наан.

Сядаше пред компютъра, за да проучи поредната дести- нация за дълъг уикенд, търсейки хотели и туристически ат­ракции, полети и шосейни маршрути, ресторанти и зооло­гически градини.

Тук-там спираше да измие колата. Веднъж я забавиха половин час, през който някакъв внимателен служител по анцуг идваше да ѝ се извинява през пет минути. В един мо­мент дори я уведоми, че ако сметне за нужно да повика по­лиция, той няма да има нищо против.

Беше си подстригала косата. В Люксембург беше пълно със зле подстригани жени и тя самата за малко не бе станала жертва на модни експерименти, но бе събрала достатъчно запас от френски думи, за да обясни, че не желае никакви бретони, миши опашки и прически тип „таралеж“.

Накупи щори за прозорците, постелки за пред канапета­та, подложки за хранене и поставки за баня.

Освен това купи и сама монтира допълнителна закачал­ка за хавлии за основната баня, като за целта се наложи да се сдобие с бормашина. И да направи още един курс до железарията, за да купи свредлата, които според нея трябваше да са включени в комплекта на бормашината. И после трети курс - за специални свредла с диамантени върхове за про­биване на дупки в бетон. Всеки от трите курса ѝ отне точно по един час.

Срещаше се на кафе с други жени. Най-често с Джулия, но понякога и с Амбър, с Клеър или с някоя друга. Сред по­знатите ѝ нямаше такава, с която би отказала да се срещне, поне с опознавателна цел. Все едно дали жената беше хо­ландка или шведка, германка или канадка. Кейт беше посланик на самата себе си.

Освен това се занимаваше с децата. Търкаляше се по по­да с тях, строяха заедно къщички от лего и дървени кубчета, редяха пъзели. Четеше им книга след книга.

Понякога се срещаше със съпруга си за обяд или вечеря. Но не често. Декстър работеше много и почти не му остава­ше свободно време, дори вечер.

Тя чакаше с нетърпение следващата им вечеря навън - теоретично веднъж седмично, макар често да се налагаше да я отменят поради негови служебни ангажименти или ко­мандировки. Тази седмична вечеря на ресторант беше тра­диция още от времето, когато живееха във Вашингтон, но тогава беше по-скоро пожелателна, а сега необходима. Кейт имаше нужда от нея, от възможността да сподели със съ­пруга си трудностите на живота като домакиня, да поиска и получи съчувствие и признание.

Толкова много неща в сегашното ѝ ежедневие ѝ изглеж­даха лишени от стойност. Тя обикаляше из апартамента, съ­бираше разпилени по пода играчки и дрехи, подреждаше нахвърляни на купчини вещи, класираше в папки хвърча­щи листове. Къпеше момчетата, надзираваше ги дали правилно си бършат дупетата и си мият зъбите, дали пишкат в тоалетната чиния, а не някъде наоколо.

Ходеше на пазар в супермаркета и мъкнеше вкъщи пре­пълнени торби. Приготвяше закуска, завиваше сандвичи за обяд, готвеше за вечеря, накрая миеше съдовете. Чистеше с рахосмукачка, миеше с парцал и бършеше прах. Сортира­ше прането и го сгъваше, разпределяше го по чекмеджета и закачалки.

И когато привършеше с домакинската работа, беше вре­ме да започва всичко отначало.

А съпругът ѝ нямаше представа от всичко това. Нито един съпруг не подозираше какво върши жена му всеки ден, през шестте часа, докато децата са на училище - не просто безкрайните домакински задачи, а различните начи­ни за убиване на времето, готварските и езиковите курсове, уроците по тенис, които при определени обстоятелства прерастваха в роман с инструктора. Безкрайните срещи на кафе с този и онзи. Ходенето на фитнес. В мола. Висенето на детски площадки, докато подгизнеш до кости от дъжда. На една от площадките, слава богу, имаше беседка, която предлагаше известна защита от водните струи.

Но Декстър не подозираше нищо за това. Също както не подозираше с какво точно Кейт бе уплътнявала дните си във Вашингтон, нямащо нищо общо с обясненията, които бе сметнала за нужно да му даде.

Както и Кейт сега нямаше никаква представа с какво се занимава по цял ден съпругът ѝ.

Днес, 11:09ч.

- Bonjour - казва Декстър. - Comment сa va ?

Кейт оглежда галерията - празна, ако не се брои двойка­та испанци; мъжът непрестанно мърмори нещо под носа си, коментира фотосите. Явно се изживява като познавач ѝ ценител.

- Ca va bien - отвръща Кейт.

Двамата се бяха преместили от Люксембург в Париж преди дванайсет месеца, децата започнаха учебната годи­на в ново училище, в нов град, в нова държава. Към Коледа Кейт заключи, че никой от семейството не е усвоил френ­ския дори в минимално прилична степен. Тя убеди Декстър във вторник и четвъртък да разговарят помежду си само на френски. Днес е вторник, оттогава са минали девет месеца. Но в конкретния случай се налага да говорят на английски, равнището на комуникация го изисква.

- Случайно срещнах една стара приятелка - казва Кейт. - Джулия.

Декстър мълчи, но Кейт не го притиска. Знае, че преце­нява наум смисъла на внезапното появяване на тази жена.

- Quelle surprise - казва накрая с равен глас той. - Толко­ва време мина.

И двамата не са виждали Джулия от припряното ѝ, но не и неочаквано отпътуване от Люксембург по-предишната зима.

- Ще можем ли довечера да се видим с тях? Бил също е в Париж.

Декстър отново замълчава за момент, после изрича:

- Добре. Забавно ще е да научим едно-друго.

- Да - съгласява се Кейт, но мислите ѝ не са насочени към приятното им прекарване. - Какво ще кажеш за седем в бистрото на „Одеон“?

- Става-отвръща Декстър. - Идеално.

Бистрото е буквално до подземния паркинг, където оста­вят колата си, на половин пряка от оживена станция на ме­трото. Тоалетните са малки, без прозорци, няма задна ста­ичка, нито заден изход. Никой не може да се скрие, никой не може да се промъкне и да ги изненада в гръб. От масите на терасата се вижда цялото кръстовище. Идеално място за едно питие. Идеално място за светкавично бягство.

- Ще се обадя на Луи да запазя маса - казва Декстър. - Ако има проблем, ще ти звънна.

Кейт знае, че няма да има проблем - нито с Луи, нито с масата. Но е в състояние да си представи голям асортимент други проблеми, много от които биха могли да приключат с една розова банкнота от 50 евро, пъхната под тежкия крис­тален пепелник на масата, няколко забързани крачки към ъгъла и съседната пряка, закопчаване на предпазните кола­ни през меките седалки на комбито, след като децата вече са безопасно настанени отзад, едно махване за сбогом на гледачката Силви, газ към Сена и по Пон Ньоф към скорост- ното шосе, вливащо се в Оторут дьо л'Ест, после през реха­вия трафик по широката магистрала А4 на изток и след това на север по А31, а там вече е друга държава и пътищата по­степенно ставаттесни, с много завои, теренът е хълмист, до­като накрая, четири часа след като са напуснали паркинга на Левия бряг, се озоват пред каменната ограда на бояди­саната в бяло къща, дълбоко в дебрите на Арденската гора.

А в мазето на малката бяла къща, зад капака на отдавна неработещия топломер, има малка стоманена каса.

- Добре. А, и още нещо, Декстър. Джулия ме помоли да ти предам нещо.

Те вече са изрепетирали спешния преход до Ардените, нещо като тренировка в реални условия.

- Да?

- Полковника е мъртъв.

Декстър не отговаря.

- Декстър?

- Да-казва той,-чух те.

- Ами добре тогава. A bientоt.

А вътре в малката желязна каса в мазето на бялата къ­щичка са наредени пачки чисто нови банкноти, непроследими, общо един милион евро. Пари за нов живот.

Двойката испанци са си тръгнали. Кейт е сама, разглеж­да фотосите - снимки на пясък, небе и вода, небе, вода и пясък, вода, пясък и небе. Неумолимо редуващи се успо­редни линии в синьо и бежово, в бяло и нюанси на сивото. Ефектът е хипнотичен, изображенията са толкова абстракт­ни, че местата и пейзажите са редуцирани до линии и цвет­ни петна.

Може би някой плаж, мисли си Кейт. Може да си избе­рем някой далечен морски бряг и да заживеем там. След като веднъж завинаги изчезнем оттук.

9

Не беше лесна задача да се свърже с когото и да било в Америка поради часовата разлика и училищното разписа­ние. До обед Кейт беше свободна, но по това време всички на Източното крайбрежие спяха или закусваха. Когато във Вашингтон станеше девет, тя вече вземаше децата от учи­лище, занимаваше се с тях или беше при месаря, зарзаватчията или пекаря, или на фитнес, или отиваше някъде с колата, или готвеше, чистеше и переше. Когато отново се почувстваше свободна - децата изкъпани и в леглото, чи­ниите измити, къщата разтребена, - тя вече беше изтоще­на и нямаше желание да общува с когото и да било. Намираше сили само за телевизионните сериали или за малко интернет - животоподдържащите средства на дигиталната ера.

В нейния часови пояс имаше един-единствен човек, на когото можеше да се обади. Тя набра многоцифрения номер и отсреща вдигнаха след първото позвъняване.

- Ало - каза тя. - Скучно ми е. - Без обръщение, без да се представи. Никакви имена по телефона, за нищо на све­та. - Толкова ми е скучно, колкото не ми е било никога досе­га, през целия ми живот.

- Съжалявам - каза той.

- Гледам как се върти пералнята.

- Това е добре - каза той. - Важно е семейството ти да бъде облечено в чисти дрехи.

Кейт си даде сметка, че целият разговор - скука, пране - звучеше точно като кодиран разговор между информатор и неговия водещ офицер.

- Кажи ми нещо интересно - каза тя.

- Интересно? Хммм, я да видим... Нито един американ­ски президент досега не е бил единствено дете. Всички са имали братя или сестри. Ако не биологични, то поне дове­дени.

Тя познаваше Хейдън от началото на кариерата си. Но след толкова изминало от тогава време беше лесно да за­брави характерния му провлачен тембър на отегчен светски лъв, аристократичния му акцент на човек, който говори почти без да си отваря устата.

- Пиша ти четири и половина.

- Не си справедлива. Според статистиката двайсет про­цента от децата в Америка нямат братчета и сестричета. Но никой президент досега да не е бил единствено дете?! Моля ти се!

- Е, добре де, добре. Не съм справедлива - каза тя, с мъ­ка потискайки усмивката си. Хейдън беше пълен с любо­питни факти за живота, които винаги я развеселяваха. - Самотна съм.

- Знам, че е трудно - каза той. - Но ще се оправиш. - Хейдън беше прекарал целия си живот зад граница и разби­раше тези неща. - Повярвай ми.

- Може би татко иска да ни каже какво е правил днес?

Джейк и Бен изобщо не вдигнаха глави от чиниите с Boff-lamott-ястие от „Моите баварски рецепти“, стр. 115. Дори и да знаеха, че единият от родителите им току-що е нападнал другия, това едва ли би ги заинтересувало особено.

Декстър не каза нищо.

- Може би татко си мисли, че мама не е достатъчно умна, за да разбере какво работи?

Той спря да дъвче.

- Или татко просто не се интересува какво го пита мама?

Бен и Джейк се спогледаха, след което насочиха цялото си внимание към баща си.

Кейт знаеше, че не е права. Не биваше да постъпва така, но беше гневна и озлобена. Днес следобед бе изчистила три тоалетни. А чистенето на тоалетни беше на едно от челните места в нейния списък на омразните неща.

Декстър остави вилицата и ножа.

- Какво точно искаш да знаеш, Кат?

Тя потрепери при нарочното споменаване на предишно­то ѝ име.

- Искам да знам какво работиш.

Досега Кейт никога не се бе бъркала в служебните дела на Декстър, поне не толкова явно. Като двойка те винаги бя­ха зачитали взаимно личното си пространство. Това беше едно от нещата, които най-много бе ценила в съпруга си - готовността му да не знае нищо за нея. Сега обаче тя бе та­зи, която искаше да знае.

- И така, какво прави днес? Толкова ли е трудно да ми кажеш?

Той се усмихна за пред децата.

- Не, разбира се. Я да видим какво правих днес... Днес проектирах една фаза от тест за проникване, която ще раз­играя след около две седмици.

Това звучеше като някаква експериментална техника в секса.

- Тест за проникване означава консултант като мен да се опитва да преодолее защитните бариери на системата. Има три основни методики. Едната е чисто техническа: търси се пролука, дупка в системата, през която да влезеш, като при нужда я разширяваш, и после си правиш вътре каквото по­искаш.

- Например?

- Например компютър, оставен без наблюдение. Такъв, който е включен в системата без парола. Или ако има паро­ла и потребителско име, лесни за отгатване, или ако потре­бителят е все още на фабричните настройки. Някои систе­ми могат да бъдат пробити за часове. Други може да отне­мат месеци. Колкото повече време е необходимо, толкова по-вероятно е хакерът да се откаже и да се прехвърли на по- лесна цел. Вторият подход е чисто физически: проникване в сградата. Заобикаляне на охраната, влизане с взлом през прозорец, през мазе и тъй нататък. Или с груба сила, напа­дение срещу охраната с оръжие. Но физическият подход не е моя специалност.

- Не съм си и мислила друго.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо. Какъв е третият подход?

- Третият обикновено е най-ефективният. Социално инженерство. Когато манипулираш някого по такъв начин, че доброволно да ти осигури достъп.

- И как става това?

- Всички начини опират горе-долу до едно и също: да накараш човека да си помисли, че си от неговия екип, а ти да не си.

Социално инженерство. Цялата кариера на Кейт бе из­градена върху това.

- Най-ефективна би била комбинация от трите подхо­да: социално инженерство с цел проникване в сградата и след като вече си вътре, прилагане на технически умения. Така се свалят правителства, крадат се промишлени тай­ни, източват се казина. И, което ме интересува мен в слу­чая: така се обират банки. За една банка това е най-голе­мият кошмар.

Декстър лапна парче месо.

- Ето, затова сме тук. - Той отпи от виното си. - Обясних ти какво върша.

Кейт гледаше през прозореца си надолу към дефилето на Алзет, над което минаваше четиристотинметров стома­нен мост, до него имаше древен виадукт, а от двете страни се редуваха средновековни укрепления, тучни ливади и гъ­сти гори, и къщи с черни покриви, и извисяващи се към не­бето шпилове на църкви; някъде долу бушуваше мътната река, а на платото отсреща се виждаха модерните сгради от метал и стъкло на Кирхберг, захлупени от лазурния небесен купол. Гледката беше величествена и символична: Европа с един поглед.

Тя отново насочи вниманието си към компютъра. Сайтът на, „Джулия Маклийн - интериорен дизайн“ беше доста професионално изпипан. За по-голямо въздействие се разчиташе на предразполагаща музика и преливащи се един в друг образи, на разнообразие от шрифтове и претенциозни баналности. В галерията имаше няколко десетки изображе­ния на приятни, макар и леко безстилни жилищни интерио­ри. Според текста към една от снимките замисълът бил да се създаде „еклектична традиционност“, под което очевид­но се имаше предвид сбирщина от скъпи на вид американ­ски антики, африкански племенни маски, китайски столче­та и мексиканска керамика.

Имаше и отзиви на клиенти, между които липсваха име­на на знаменитости. Нямаше и цитати от медийно отразява­не, нито линкове към такива материали. Биографията гла­сеше:

Джулия Маклийн, родена в щата Илиной, учи архи­тектура и текстил в колежа, след което завършва магистратура по изящни изкуства със специалност интериорен дизайн. Стажува в няколко престижни дизайнерски къщи, преди да основе своя собствена фирма, която в течение на едно десетилетие си спе­челва заслужена слава със своеобразния си, но тради­ционен подход към изискания интериор. Еднакво в свои води сред модернизма на Лейк Шор Драйв и традиционализма на Норт Шор, Джулия е сред най-търсените съвременни декоратори в Чикаго.

На страницата за контакти имаше адрес на електронна поща, но не и физически - улица, номер, служебен телефон и факс; нямаше също и имена на служители, Ьъдружници или лице за връзка.

Стилно оформените страници на сайта не съдържаха как­вато и да било конкретна информация за реални лица или места.

Кейт и преди беше виждала такива сайтове. Бяха фасада, предназначена да придаде достоверност на нечия легенда.

- Момчета! - извика Кейт, като за момент игнорира съ­пруга си. Не точно игнорира, но просто не реагира на при­съствието му. - Хайде на закуска!

Постави палачинките на масата - едната с нутела, дру­гата с конфитюр, навити плътно и разрязани наполовина. В тази държава не се продаваха замразени гофрети, но децата не бяха придирчиви, когато се налагаше да се тъпчат с дру­ги комбинации от брашно и захар на закуска.

Имаше обаче един пункт, по който бяха непреклонни: държаха да виждат баща си всеки ден. Кейт бе открила за себе си, че вече не е в състояние да търпи оплакванията им от честите му отсъствия, които все повече ѝ звучаха като упрек към нея, че не е достатъчно добър родител. Ако мом­четата толкова държаха на баща си, сигурно не я обичаха достатъчно.

Разумът ѝ казваше, че това не може да е истина. Но няка­къв ирационален вътрешен глас ѝ нашепваше обратното.

- Не. - Едва сега Кейт се обърна към Декстър; беше ядо­сана и държеше да му го покаже. - Не помня изобщо да си ми казвал, че тази седмица трябва да бъдеш в шибаното Са­раево.

Опита се да се успокои, да припомни на самата себе си, че командировките не са нещо, което човек върши добро- волно. Командировките бяха натоварване, а не почивка, са­мота, а не забавление. А пък Сараево беше едно от послед­ните места, до които Декстър имаше желание да пътува. Яд го беше на цяла бивша Югославия заради убийството на брат му.

- Ами... съжалявам - каза той. - Но трябва.

Кейт нямаше право да му се сърди за това, че пътува и я оставя сама с децата в една непозната страна. Но му се сър­деше.

- И кога се връщаш?

Децата се бяха настанили в две кресла и гледаха втора­чено телевизора. Във Вашингтон не бяха гледали нито един епизод на „Спондж Боб Квадратните гащи“, дори не знаеха, че оригиналът е на английски. Мислеха си, че филмчето е Френско.

- В петък вечер.

- И какво точно ще правиш? В Сараево? - Това беше второто му пътуване до Сараево, след като бе ходил по веднъж до Лихтенщайн, Женева, Лондон и Андора.

- Ще помагам на клиенти на банката да подобрят защи­тата си срещу хакери.

- Банката няма ли си хора за това? - попита тя. - Там, в Босна?

- Нали затова ми плащат - да осигурявам спокойствие­то на клиентите им! Това ми е работата, Кат.

- Кейт.

Той повдигна рамене. Тя отвори уста да му се разкрещи, но не биваше пред децата.

Вместо това затръшна вратата на банята. Наведе се над мивката, изчистена до блясък не от друг, а от нея самата. Погледна се в огледалото, очите ѝ се бяха напълнили със сълзи. Избърса едното, после другото, но нямаше полза - вече плачеше. Затисната от неизбежността на своята само­та, на своето аутсайдерство. Неспособна да си представи как някога би могла да се почувства като другите жени, до­волни от съдбата си, седнали в някое кафене, смеещи се на житейски изпитания като отстраняването на нежелани кос­ми. Забавляващи се. Радващи се на живота. Или поне създа­ващи убедително това впечатление.

Кейт и Декстър не бяха доволни от живота си, поне засе­га. Бяха си извадили нотариално заверени копия на паспор­тите, свидетелствата за раждане и удостоверението за граждански брак, за да подадат молби за постоянно преби­ваване. Откриха си банкови сметки и си направиха застра­ховки. Снабдиха се с мобилни телефони, дребни домакин­ски уреди, шкафове от ИКЕА и замразени кюфтета. Ходиха до втория по големина град в страната - Еш-сюр-Алзет, за да си купят употребявано ауди автоматик комби на по-мал­ко от петдесет хиляди километра. Две седмици бяха търси­ли в интернет точно такава кола.

Една по една задраскваха изпълнени задачи от списъка, закрепен с магнит за вратата на хладилника. Списъкът беше от деветнайсет точки. Вече бяха задраскали петнайсет.

Последната точка, подчертана дебело, гласеше: „Да жи­веем щастливо“.

Може би цялата тази история щеше да се окаже ужасна грешка.

- Не знам нищо конкретно за Торес - бе казала Кейт.

- А нещо по-общо?

С усилие на волята тя бе успяла да не извърне поглед встрани от Евън. Бе очаквала този разпит от самото начало. Всъщност очакваше го вече от пет години.

- На Торес не му липсваха врагове - каза тя.

- Така е. Но към момента на смъртта си той вече беше бита карта. Убийците бяха избрали странно време за пре­махването му.

На Кейт ѝ ставаше все по-трудно да издържа погледа на този човек.

- Ако имаш зъб някому - каза тя, - то е завинаги.

Химикалката на Евън беше надвесена в готовност над бележника, но нищо от казаното дотук не си струваше да бъде записано. Той почука с опакото по листа - четири пъ­ти, бавно, сякаш тактуваше.

- Да - каза той. - Определено е така.

- Я виж, я виж, и това ако не е приятна изненада!

Кейт се разхождаше по Гран Рю, покрай пекарните, ме­сарниците и работилничките за шоколад, покрай магазини­те за дамско бельо и обувки, аптеките и бижутерийните бу­тици. Тази пешеходна улица беше отворена за автомобили само сутрин, и то за зареждащи магазините. Камионетки и пикали пълзяха по платното или бяха паркирани с работещ Двигател пред съответния магазин. Продавачки отключва­ха врати, внасяха кашони със стока, поглеждаха в огледало­то прическите и грима си; доставчици вдигаха и сваляха хидравличните платформи, бутаха колички, влачеха тежки кашони. И насред всичко това да срещне точно Бил Мак­лийн, несъществуващия валутен търговец от Чикаго!

- Да - отвърна Кейт. - Наистина приятна. Какво те е подмамило да излезеш от офиса днес?

От известно време Кейт се канеше да каже на Декстър за констатациите от проучванията си. Обстоятелството, че се­мейство Маклийн се бяха оказали фикция в известен сми­съл, ѝ се бе сторило донякъде забавно. Но си представяше и сценарии, при които двамата бяха неизправни длъжници или включени в програма за защитени свидетели, или пък укриващи се мафиоти, обрали банки, извършили убийства- опасни престъпници, бягащи от правосъдието. А можеха да се окажат и от ЦРУ.

Но имаше някои пречки, които не ѝ позволяваха да спо­дели подозренията си с Декстър. Първата беше, че Декстър и Бил твърде бързо се бяха сприятелили. Бил беше един­ственият му приятел. Няколко пъти бяха играли тенис, след което бяха вечеряли заедно и Декстър се бе прибрал късно, видимо щастлив.

Кейт и Декстър бяха ходили семейно на дегустация на вино, организирана от Американския женски клуб, на ро­дителска среща в училището на децата, на кино и на театър. Веднъж бяха отишли на гости при едно семейство и веднъж друго семейство им бяха дошли на гости. Познаваха се с някакви хора. Но всъщност Кейт беше тази, която завързва­ше познанства, а Декстър просто я придружаваше като не­ин съпруг, колкото да поддържа разговора с разни британ­ски банкери, холандски адвокати или търговски пътници от Швеция. Но бил Маклийн си беше приятел на Декстър и Кейт не желаеше да му го отнема. Не искаше дори за мо­мент съпругът ѝ да я заподозре, че се опитва да го раздели с приятеля му

Имаше и друга пречка: нямаше как да му признае факта, че към това шпиониране в интернет я бе подтикнал отчасти професионалният ѝ навик да не се доверява никому. Навик, който произтичаше от самопознанието, от осъзнаването на собствената ѝ потайност.

- Еее, разкри ме! - Бил се усмихваше дяволито.

- Какво си направил?

Третата пречка беше, че тя просто нямаше как да му обясни част от мотивите си - съвсем малка наистина, но съ­ществена, - а именно сексуалното привличане.

- Ами... жена ми я няма. Рано тази сутрин замина за Брюксел.

Кейт се беше примирила, че несъществуването на семей­ство Маклийн ще остане тайна за Декстър. Поне докато - ако изобщо - откриеше още нещо. Или направеше опит да открие, а не откриеше, което само по себе си пак щеше да си е един вид откритие.

- Та се разхождам из la ville - Бил пристъпи крачка към нея, после още една, наведе се и прошепна в ухото ѝ - и си търся жена, готова да прекара деня с мен в леглото.

Кейт зяпна.

Усмивката на Бил стана още по-широка.

- Шегувам се - каза той и вдигна торбичката в ръката си. - Трябваше ми нещо от компютърния магазин.

Тя го плесна с длан по гърдите, не много силно.

- Мръсник!

Вгледа се в него, заинтригувана; той също я оглеждаше закачливо. Беше ѝ забавно; малко флирт би бил от полза и за двама им, в известен смисъл и за четиримата. Невинен флирт.

- Жестока хватка му приложи на онзи в Париж - каза Кейт. - Беше много смел. Много мъжествен.

- Хайде, хайде! - отвърна шеговито той. - Нищо рабо­та.

- Къде си ги учил тези хватки?

- Нищо не съм учил - каза Бил. - Просто имам светка­вични рефлекси.

Това не звучеше достоверно, но Кейт реши да не го при­тиска.

- Джулия наистина ли е в Брюксел?

- Да. Отиде да се срещне с някаква стара приятелка, ко­ято минавала оттам, каквато и да е причината разни хора да ходят в Белгия.

- Състудентка?

- Не.

- Джулия къде всъщност е следвала?

Тя не изпускаше погледа му, търсейки признаци на объркване. Такива нямаше.

- В Университета на Илиной.

- А ти? Коя е твоята алма матер?

- Виж ти!

- Какво?

Бил се огледа.

- Не знаех, че се явявам на интервю за работа, направо от улицата. Бях навит за една кратка забежка. - Той се ухи­ли. - Но като сме стигнали дотам, поне да попитам: каква е заплатата?

- Зависи... от редица фактори-отвърна тя.

- Например?

- Къде си следвал за бакалавър?

В очите му се мярна смущение, може би дори тревога, но устата му остана разтегната в усмивка.

- В Чикаго.

- В Чикагския университет ли?

- Точно така.

- Не е зле. Каква специалност?

- От всичко по малко.

Тя повдигна вежда.

- Аз ѝ казвам интердисциплинарна специалност.

- А магистратура?

- Нямам.

- Разбирам. Последна заемана длъжност?

- Старши съдружник в бутикова финансова къща за търговия с валута.

- Защо напусна?

- Заради фалит - каза той с тон, обявяващ темата за из­черпана; тази част от играта беше приключила. Но на лице­то му все още потрепваше онази самодоволна усмивчица, онова изражение на върховна самонадеяност, което казва­ше, че е от хората, които разбират от всичко: ски и тенис, ремонт на автомобили и полиране на мебели, общуване на езици, които не знаеш, даване на бакшиши и подкупване на полицаи, любовна игра и орален секс.

- Виж - каза той, като отново направи крачка към нея, - ако искаш да знаеш, сегашната ми работа е доста добра, а и аз току-що започнах и не си търся нова. И така - той се наве­де над нея, устните му почти допираха ухото ѝ, от което тя усети как космите на врата ѝ настръхват, - ще си лягаме ли или не?

Бил си даваше вид, че се шегува. Но точно тази шега ни­кой не я правеше, ако не допускаше възможността да бъде приета сериозно. Тя бе един вид завоалирана покана: врата­та е отворена, заповядай.

- Доколкото мога да предположа, мъжът ти също не е в града...

Макар Кейт никога да не бе изневерявала на съпруга си, покани не бяха липсвали. И то не веднъж или дваж. Като една от най-обичайните форми на покана беше шеговитото флиртуване, както сега.

Кейт усети пукнатина в бронята си, в битката, която цял живот бе водила с мъже като Бил - обиграни, манипулатив- ни, опасни мъже. Пълна противоположност на човека, за когото се бе омъжила - онази по-цивилизована мъжка по­рода, която си бе наложила, второсигнално и прагматично, да избере.

- Не - каза Кейт, като поклати глава. - Няма да си ляга­ме. - Изрече го с пълното съзнание, че звучи двусмислено. Макар да знаеше, че никога няма да се стигне дотам, тя ня­маше нищо против да остави Бил да се помъчи още малко.

- Щом казваш... - отвърна той.

Кейт му беше изпуснала края и бе оставила безпорядъ­кът, създаван от децата, да залее и дневната с работния ѝ кът, където седеше в момента. Докато чакаше необичайно бав- ната интернет връзка да „опресни“ страницата, погледът ѝ се спираше с отвращение върху разпръснатите пластмасови транспортни машини - голям колкото човешки крак само­лет, военен хеликоптер, всевъзможни полицейски и пожар­ни коли. Изпита вътрешна необходимост да стане и да разтреби, но същевременно нещо я възпря - малко неща мразе­ше повече в този живот от събирането на играчки от пода.

Екранът премигна, страницата се зареди. Университе­тът на щата Илиной имаше три кампуса: в Урбана-Шампейн, където всяка година завършваха по седем хиляди сту­денти; плюс шест хиляди в Чикаго и пет хиляди в Спрингфийлд. Кейт направи грубо пресмятане и стигна до извода, че през съответния отрязък от време общо на трите места са се дипломирали някъде около петдесет хиляди жени. Колко ли от тях биха могли да се казват Джулия?

Що се отнасяше до Бил, един випуск на Чикагския уни­верситет наброяваше по-малко от хиляда и петстотин мъ­же, пък и при тях не съществуваше проблемът със смяната на фамилиите при брак.

Кейт гледаше телефонния номер на екрана, докато ръка­та ѝ стискаше телефонната слушалка. Нима наистина щеше да го направи? Защо?

Да, щеше. Защото беше недоверчива и по рождение, и по професионален навик. И защото ѝ беше скучно. И защо­то не можеше да се спре.

- Да - каза жената от деловодството с онзи характерен за Средния запад провлачен акцент, който нито Джулия, нито Бил бяха наследили от родните си места. - Имахме един Уилям Маклийн, випуск деветдесет и втора. Дали е този, когото търсите?

- Допускам, че да. Има ли начин да ми изпратите сним­ката му по имейла?

- Не, съжалявам. Не съхраняваме снимки на нашите ви­пускници.

- Нямате ли албум на випуска? - попита Кейт. - Той със сигурност е вътре.

- Не всички студенти представят снимки за албума на випуска, госпожо.

- Бихте ли проверили? - И с възможно най-милия си глас добави: - Моля ви!

Мълчание. Кейт си помисли, че линията е прекъснала.

- Ало?

- Да, госпожо. Ще проверя. Моля, задръжте така.

В настъпилата тишина Кейт се питаше дали Декстър ще се сети да погледне телефонната сметка. И ако да, дали ще я попита защо е провеждала телефонни разговори тъкмо с Чикаго, след като не познава никого там, и дали тя ще му каже истината, или просто ще смотолеви някакво извине­ние, че е искала да се свърже с обслужване на клиенти на... на кого всъщност? Каква причина би могла да измисли?

- Съжалявам, госпожо, оказва се, че Уилям Маклийн е тъкмо един от онези, които не са изпратили снимка за албу­ма на випуска.

- Ах, колко жалко - каза Кейт.

И абсурдно, допълни наум тя. Мъжът, когото познаваше като Бил Маклийн, никога не би отказал да даде снимката си за публикуване. Нито сега, нито преди.

10

Отново сама. Не точно сама - децата ѝ бяха тук, но мъ­жът ѝ пак отсъстваше.

И от нямане какво да прави тя отново седна пред компю­търа.

Коя би била най-логичната, най-очевидната причина ня­кой да си създава легенда чрез фалшива самоличност? До­като отваряше интернет търсачката, умът ѝ се луташе в до­гадки...

Първата ѝ мисъл, вътрешният ѝ инстинкт ѝ казваше, че това се прави с цел бягство от нещо ужасно. От някакво не­простимо, незаличимо събитие, в което един от двамата е бил замесен. Престъпление. Убийство, при което извърши­телят - той? тя? - е бил оправдан, но животът им е бил съси­пан веднъж завинаги. И са се принудили да напуснат стра­ната.

Или пък престъплението може да не е включвало наси­лие - например присвояване на средства чрез фалшифика­ция на финансовите отчети. Главен счетоводител на фирма подправя книжата, а натопява генералния директор, за да отърве кожата. С репутацията му е свършено, никога вече няма да може да си върне предишния социален статус и единствената му възможност е да започне на чисто някъде другаде.

Или пък тя бе в дъното на всичко. Да кажем, излежала е десетгодишна присъда за... какво? За връзка с малолетен? За непредумишлено убийство при шофиране в пияно състояние? При което Бил я е изчакал да излезе от затвора - разбира се, нито особено търпеливо, нито строго моногамно, - но все пак е изчакал да я пуснат, след което двамата са сменили имената си и са напуснали страната.

Кейт отвори електронна таблица и се приготви да нана­ся имена, дати и престъпления. Върна се в интернет и наме­ри основните новинарски медии на Чикаго. Започна да чете едно по едно съобщенията от криминалната хроника, като търсеше снимки на обвиняеми, на осъдени, оправдани или пуснати от затвора.

- Съжалявам, че трябва да ти го съобщя - каза ѝ Евън, - но се налага да снемем прикритието ти.

Точно както бе очаквала Кейт след всичко онова, което бе извършила или видяла да се извършва. В известен сми­съл животът под прикритие беше някакво облекчение, за­щото я освобождаваше от необходимостта сама да взема решения. Ако ѝ беше забранено да казва каквото и да било на когото и да било, не се налагаше да решава на кого какво да каже.

- Разбирам. Няма проблем.

Евън я изгледа втренчено, вероятно опитвайки се да прецени степента на нейното разочарование, на безсилието и гнева ѝ в резултат от това негово решение. Но тя не изпит­ваше нито едно от трите.

- Е, това е всичко, Кейт.

- Какво?

- Приключихме.

Тя погледна часовника си. Беше единайсет и трийсет.

- За днес ли?

- Завинаги.

- О!

Кейт не блъсна припряно стола назад, не се надигна от мястото си, не направи каквото и да било движение. Не ис­каше тази част от процеса да е свършила. Защото, когато свършеше, това щеше да означава край на всичко. Край на кариерата ѝ.

- Наистина ли?

Евън стана.

- Наистина.

Той протегна ръка. Това беше краят.

Улицата на Кейт правеше плавен завой и свършваше внезапно като повечето улици в Европа. В Щатите всички улици бяха дълги и прави, продължаваха с километри, до­където стигаше погледът, и имаха десетки, понякога стоти­ци преки. Това, най-кратко казано, беше разликата между Европа и Америка.

В началото на Рю дю Рост имаше бариера - стоманена греда на червени и бели райета, върху която с черни букви пишеше „RUE BARREE“ - улицата е затворена. До бариера­та небрежно беше застанал полицай и бъбреше с жена с къ­са престилка. Сервитьорка, излязла от заведението да изпуши една цигара.

Кейт мина покрай портите на двореца и видя, че гвар- дейците я забелязаха, но не ѝ обърнаха особено внимание. Тя срещна погледа на единия от тях - младолик мъж с очила без рамки - и пробва да му се усмихне, но той не реагира. Паркингът зад гърба им беше пълен с автомобили и хора, суетящи се около тях.

Пресече улицата, влезе във входа на една от сградите и натисна звънеца.

- Качвай се! - извика Джулия по интеркома.

Асансьорът беше миниатюрен като при тях. Трябваше да е било доста трудно на архитекти и инженери да добавят асансьорни шахти във всички тези старинни сгради.

- Добре дошла. - Джулия държеше вратата с една ръка, а с другата, изпъната настрани, покани Кейт да влиза. В жес­та ѝ имаше нещо старомодно, може би и леко превзето, но в никакъв случай не подигравателно. Нещо особено. - Рад­вам се, че най-после се накани.

Кейт предпазливо пристъпи навътре; все още не беше свикнала да влиза посред бял ден в чужди жилища. Във Ва­шингтон единствените места, където се бе озовавала през деня, ако не се броеше собствената ѝ служба, бяха Държав­ният департамент и сградата на Конгреса. А пък вечер свет­ските ѝ контакти протичаха главно в ресторанти, театри и на други обществени места. В самото ѝ присъствие в апар­тамента на Джулия посред бял ден, в оставането ѝ насаме с нея имаше нещо твърде интимно. И нередно.

- Благодаря ти, че ме прие.

Кейт прекоси антрето и се озова в едно продълговато по­мещение, което служеше едновременно за дневна и трапе­зария; цялата западна стена беше в прозорци и през всеки прозорец се виждаше дворецът с разкошно драпираните си завеси и порти от ковано желязо, с балюстрадите и камен­ните кули, над които се вееше непознато знаме.

Джулия проследи погледа ѝ.

- Знамето е вдигнато - каза тя. - Това означава, че Вели­кият херцог е в двореца.

- Вярно ли! - възкликна Кейт. - Това истина ли е?

- Да. Когато го няма, знамето е свалено дополовина.

- Но това не е люксембургското знаме!

- А, така ли? - Джулия отиде при нея до прозореца. - Права си. Италианското е. Което означава, че има посеще­ние на италианска делегация. Може би министър-предсе­дателят? Или президентът? Те какво имат в Италия?

- И двете. - Кейт си напомни, че не бива да показва кой знае какви познания. - Така поне мисля.

- Във всеки случай - Джулия повдигна рамене - едини­ят от тях е тук сега.

- Хващам се на бас, че никога досега не си имала мо­нарх за съсед.

Джулия се изсмя.

- Къде всъщност си живяла?

- На различни места в Чикаго.

- Цял живот?

- Почти. - Джулия извърна поглед встрани. - Ще ида да направя кафе. За теб капучино, нали?

Джулия беше царица на дискретното изместване на те­мата. Тя никога не отказваше да отговори на въпрос, но даваше най-общ отговор, без подробности, и бързаше на свой ред да зададе въпрос, насочвайки най-невинно разго­вора в друга посока. Но тъкмо с това си умение тя бе при­влякла вниманието на Кейт, бе предизвикала подозрение­то ѝ.

Понякога Джулия просто си намираше претекст да изле­зе от стаята.

- Да, едно капучино би ми дошло добре.

Кейт гледаше навън към двора на двореца, към алеите, покрити с бежов чакъл, които се виеха под тунел от борове и кестени. В двора имаше паркирани десетина коли, почти всички тъмносини аудита. Вместо регистрационни номера имаха две диагонални ивици, синя и оранжева, без каквито и да било букви, цифри или други отличителни знаци. Най- близо до козирката пред входа беше паркиран един древен ролс-ройс, величествен и блестящ в синята си боя, отгова­ряща по цвят на всички останали. Или по-скоро беше обратното? На регистрационната си табела вместо номер ролс- ройсът имаше корона.

Кралски особи. Светът им беше доста различен от този на обикновените богаташи.

Няколко души в униформи на люксембургската гвардия се шляеха в задния двор, недалеч от групичка в различни униформи - сигурно бяха италианците. Малко встрани бя­ха застанали мъже в черни костюми - вероятно охрана, за­щото изглеждаха по-съсредоточени от униформените.

Кейт чу скърцането на чакъла под лачените обувки на високия мъж, който крачеше през двора, облечен в парадна куртка с лъскави пагони. Люксембургските военни заста­наха мирно и отдадоха чест, но мъжът невъзмутимо про­дължи пътя си, без дори да ги погледне.

Италианците не му отдадоха чест, но се поизправиха, престанаха да разговарят и го изпратиха с поглед, докато мина под козирката на главния вход. Токовете му изтракаха по дървената настилка, предназначена да поглъща звука от копитата на конете.

Кейт се канеше да се дръпне от прозореца, когато нещо привлече погледа ѝ: на втория етаж, приблизително на рав­нището на очите ѝ, се отвори огромен френски прозорец, през който се излизаше на малко балконче. Елегантен мъж в тъмен костюм се появи на него и погледна надолу към двора. Бръкна в джоба на сакото си, извади пакет цигари, изтръска една навън, щракна със златна запалка и се облег­на на ниския каменен парапет.

От мястото си Кейт виждаше десена на вратовръзката му - на пръв поглед плътно синя, тя имаше дискретни райе­та в тъмночервено и беше великолепна.

По права линия мъжът беше на не повече от двайсет и пет метра.

Каква абсурдно лесна мишена, помисли си Кейт.

Мъжът на балкона дръпна дълбоко от цигарата си, изди­ша облак дим и с остатъка направи три перфектни кръгче­та. Кейт виждаше, че очите му шарят по чакълените алеи отдолу.

Сцената беше абсолютно идентична с един случай в Барбадос отпреди години. Тогава обектът се бе появил на терасата на една обикновена на вид вила, наета за сезона. Само че разстоянието до въпросната тераса в Барбадос бе­ше около двеста и петдесет метра. А тук дори нямаше нуж­да от оптически мерник.

- Това води до привикване, не мислиш ли? - попита Джулия. - Да наблюдаваш какво става у съседа...

- Ммм - отвърна разсеяно Кейт.

Първоначалното ѝ подозрение беше, че семейство Маклийн са избягали от нещо или някого в Щатите. Но сега бе­ше почти убедена в обратното: че бяха дошли в Люксем­бург с конкретна мисия. Дали тя не включваше политиче­ско убийство?

Кейт загаси лампата и се обърна към Декстър. Остатъч­ният вкус на червено вино в устите им се смесваше с вкуса на пастата за зъби. Двамата бързо преминаха през стандартната програма за възбуждане. Правиха секс като по на­ръчник, нито особено удовлетворяващ, нито кой знае колко изобретателен, поредното с нищо незапомнящо се меха­нично съвкупление.

После пийнаха по чаша вода и навлякоха пижамите.

- Знаеш ли, утре вечер съм на тенис с Бил - каза Декстър.

Тя дори не обърна глава към него в тъмното.

- Добре си прекарвате двамата, а?

- Ами да, той е добро момче.

Кейт лежеше, вперила поглед в тавана. Имаше нужда да поговори с някого по въпроса, и то не с кого да е, а точно с Декстър. Колкото и да я беше яд на него заради новия ѝ жи­вот, той си оставаше най-добрият ѝ приятел. Но се притес­няваше, че това би означавало да премине някаква негласна граница в брака им.

- Защо? - попита я Декстър. - Друго ли имаше предвид?

Ако Кейт сега му кажеше: „Декстър, боя се, че Бил и Джулия не са онези, за които се представят“, той положи­телно щеше да ѝ се ядоса. Или да почне да се оправдава. Да ѝ дава всевъзможни правдоподобно звучащи обяснения, каквито със сигурност имаше в запас.

- Нещо против Бил ли имаш?

Рано или късно Декстър щеше да поиска отговор от Бил, макар и не заядливо. И онзи щеше да му подхвърли някоя въдица, която Декстър с готовност щеше да налапа. Най-вероятно, предполагаше Кейт, щеше да му каже, че са в про­грама за защита на свидетелите. И че им е забранено да об­съждат подробности от живота си. Достоверността на подобно твърдение не можеше да бъде нито доказана, нито опровергана. На мястото на Бил и тя би твърдяла нещо подобно.

Кейт не можеше да реши за себе си кое от двете беше по- малкото зло: да се скара с Декстър заради евентуалните тайни на Бил или да ѝ се наложи - най-после - да му раз­крие собствените си тайни.

И така, тя си лежеше в тъмното, вперила поглед в тавана, и се питаше по какъв начин да започне разговора със съпру­га си.

След време щеше да си спомня този миг - не уникален сам по себе си, но конкретен миг, останал в съзнанието ѝ, - в който би могло да се промени толкова много. Лудостта още не я бе обхванала, тя още не бе започнала да се рови за нови тайни, всяка допълнително усложняваща старите в един порочен кръг, на който не се виждаше краят.

Легнала в тъмното, изгаряща от желание да проведе раз­говора, който си бе намислила, но неспособна да го подхва­не, тя накрая каза само:

- Не, разбира се. Бил е страхотен.

Най-фаталната нерешителност в живота ѝ.

Днес, 11:40ч.

В единия край на коридора е килерът, чиито рафтове са натъпкани със спално бельо на цветчета и пухкави снежнобели хавлиени кърпи. В другия край е помещението за ба­гаж. Кейт завърта очуканата месингова топка на вратата.

Големите куфари- три на брой - са струпани един върху друг на пода. Тях носят със себе си, когато летуват на Лазур­ния бряг или отскачат за няколко седмици до Умбрия. Но този път Кейт се пресяга и сваля от рафта две по-малки ку­фарчета на колелца и една пътна чанта.

Тя отнася едното куфарче до стаята на момчетата и хвър­ля в него панталони и ризи, чорапи и бельо за три дни. Взе­ма тоалетния несесер от съседната баня и пъха вътре четки­те им и пастата за зъби. Грабва походната аптечка от шкафа под мивката. Малките деца не минават без рани, където и да са, а европейските люлки и катерушки са далеч по-зле обезопасени от американските. Кейт отдавна се е отказала да търси анкерпласт и антисептичен крем по аптеките на Белгия и Германия, Италия и Испания. Вече разчитат на собствени запаси.

Оттам минава през спалнята си и влиза в гардеробната. Разгъва поставката за багаж и слага куфара върху нея; с ав­томатизирани движения добавя в него своите неща; същевременно мозъкът ѝ скача от едно нещо на друго, нямащи връзка с облеклото или багажа. По нейни собствени изчис­ления е стягала куфари четирийсет и три пъти само през последните две години, откакто живеят в Европа. А колко ли пъти в някогашния ѝ живот, преди раждането на децата? Сигурно стотици.

Кейт приключва с багажа на автопилот. Преди да отпъту­ват, ще се сети за нещата, които е забравила: зарядното устройство за телефона, книгите, които чете сега на момче­тата, паспортите им. Винаги остава по нещо, когато подреж­да багажа разсеяна, както сега. Ето защо тя не затваря ципа на куфара - за да добави всичко, за което тепърва ще се се­ти.

Не знае за колко време заминават. Може да се окаже, че изобщо не е преценила нужния багаж. Или ще ѝ трябва за една нощ, или за три, или за две седмици, или за месец. Или завинаги.

Но това не е уговорката, която имат с Декстър. Уговорка­та е, ако някой ги издири и открие, да вземат багаж за три дни - лесен за пренасяне, небиещ на очи с обема си, все едно за кратък излет до близко място. Ако пък им се наложи да отсъстват много по-дълго, винаги могат да си набавят каквото им е нужно. Поне пари имат достатъчно. С които могат да си купят поле за маневриране някъде другаде, ко­гато му дойде времето. Ако се окаже, че тъкмо това им липсва в Париж, тук и сега - поле за маневриране.

Кейт взема второто куфарче на колелца и го помъква към другата страна на гардеробната, към другата стойка за багаж. Тази на Декстър.

Куфарите са част от комплект. Кейт никога не е предпо­лагала, че един ден ще се окаже собственик на комплект ку­фари и пътни чанти, общо десет парчета, всичките от една серия.

Тя стои в дългия елегантен коридор. По покритите с та­пети стени се редуват снимки на децата ѝ, каращи ски във Френските Алпи или къпещи се на средиземноморски плаж, или в лодки по каналите на Амстердам и Брюж, във Ватикана или на Айфеловата кула, в зоологическата гра­дина на Барселона и в лунапарка на Копенхаген, на дет­ската площадка в Кенсингтън Гардънс. Всички врати от Двете страни на коридора са широко отворени, и към ста­ите, където допускат гости, и към стаите, където влизат само те; от различни абажури под всевъзможни ъгли струи светлина.

Кейт въздъхва. Никак не ѝ се ще да напуска Париж. Иска да си остане тук, да живее в този град. Иска на въпроса: „От­къде сте?“, децата ѝ да отговарят: „От Париж.“

За това ѝ е нужно само нещичко малко по-различно на място, което да изпълни живота ѝ. Поредно преместване на Бали, Тасмания или Миконос не ѝ върши работа. Пробле­мът е-проблемът винаги е бил и ще бъде-вътре в нея. Той се корени някъде в далечното ѝ минало, когато взе съдбов- ното решение да бъде тази, която беше някога...

... взе го в колежа...

В този момент ѝ хрумва нещо и тя тръгва със забързана крачка по коридора.

11

Кейт гледаше втренчено екрана на компютъра пред себе си. Отвън се беше свечерило, спуснала се бе мъгла, през ко­ято прозираха размазани светлини. Мрачен електрифици­ран импресионизъм.

Седнали на пода с кръстосани крачета, Джейк и Бен си играеха тихичко. Кейт вдигна ръце от клавиатурата и въз­дъхна.

- Мамо, какво има?

Кейт погледна надолу към Джейк - големите му очи бя­ха ококорени и гледаха загрижено под невинното гладко челце.

- Не откривам това, което търся.

- О! - обади се Бен. - Искаш ли да си играем?

Кейт бе прекарала еквивалента на пълна работна седми­ца в търсене на престъпници, които биха могли да са Бил и Джулия. И не бе открила нищо.

- Да. - Тя затвори капака на лаптопа и от шпионин се превърна отново в майка. - Да, искам.

Звънецът на сушилнята издрънча точно когато Кейт бе разрязала наполовина един домат. Тя разсеяно остави поло­винките върху парче домакинска хартия. След десет мину­ти сгъване на пране доматеният сок се бе стекъл върху хар­тията, разливайки се по нея, подобно на тъмночервени пи­пала, които се протягаха във всички страни, сграбчваха съ­знанието ѝ и я дърпаха обратно към онази хотелска стая в Ню Йорк с проснатия на пода мъж; от кратера в черепа му беше изтекла локва кръв и бе попила в тъканта на светлия мокет, образувайки фигурки, много подобни на тези от до­матения сок върху домакинската хартия.

И изведнъж се бе оказало, че наблизо има и жена, за­мръзнала от ужас, със зяпнала уста.

Години преди това тъкмо Хейдън ѝ бе обяснявал за кръв­та.

- Шекспир не е бил глупак - каза ѝ той, докато пресича­ха моста „Умберто I“. Учебните занятия за деня бяха при­ключили и инструкторът я водеше на вечеря в една тратория зад Кастел Сант’Анджело. - Онова, което най-много измъчва лейди Макбет, е кръвта на Дънкан. Същото, което ще те измъчва и теб. „Излизай, проклето петно! „

Кейт вдигна глава и го погледна. Зад рамото му се виж­даше величественият купол на „Свети Петър“, окъпан в златистата светлина на залеза. Хейдън също се бе извърнал, за да се наслади на гледката.

- Има неща - продължи той, - които никога не можеш да забравиш, видиш ли ги веднъж. Ако не искаш да ти се явя­ват пред очите до края на живота ти, по-добре не ги виждай изобщо.

Те обърнаха гръб на Ватикана и отново закрачиха към стария затвор. „Но кой да помисли, че старикът имал в себе си толкоз кръв? „ Хейдън беше постъпил в ЦРУ, след като бе завършил елитната гимназия „Бек Бей“, колежа „Гротън“ и Харвард, също както баща си и дядо си преди това. Кейт подозираше, че в семейството му всички цитира­ха литературни източници отпреди няколкостотин години минимум.

- Не забравяй, Кейт - каза той, - всички имат изненадва­що много кръв в себе си.

Петнайсет години по-късно, при вида на изцапаната в червено хартия, Кейт си даде сметка защо е планирала се­мейната екскурзия до Германия.

Децата бяха на горния етаж и шумно играеха на гладиа­тори, или гадатоли на техния език. На Кейт не ѝ даваше сърце да ги поправи; струваше ѝ се, че докато произнасяха грешно някои думи, щяха да си останат вечно деца. А и тя покрай тях - млада майка. Затвори вратата на дневната и набра цифрите.

- Какво си ми приготвил днес? - попита тя.

- Хммм, я да видим... Чарли Чаплин се явил на конкурс за двойници на Чарли Чаплин и не го спечелил. Не успял дори да се класира на финала.

- Готино. Получаваш седмица. Може би дори осмица.

- Еее, много ти благодаря.

- Слушай, планирам семейна екскурзия до Бавария. Кейт знаеше, че разговорът им се записва. Или може би подслушва в реално време от някого със слушалки на глава­та, който след минута щеше да се обади на шефа си, а ше­фът - на някой колега, и всички щяха да насядат със слу­шалки на главите около пулта и да се чудят какъв е смисъ­лът на този разговор. Източникът беше твърде необичаен - частен абонат в Люксембург звънеше до бюрото в Мюнхен.

- Нещо да ме посъветваш?

- Бавария? Прекрасно! Имам цял поменик предложе­ния. - Хейдън зарецитира наизуст имена на хотели и ресто­ранти, маршрути, забележителности.

Когато свърши, Кейт каза:

- Помислих си, че може и да се видим, само ние двама­та.

Ако с това предизвика подозрението му, Хейдън с нищо не се издаде. Но, разбира се, тя друго не бе и очаквала.

- Bonjour? - Гласът звучеше колебливо по глъхнещия интерком.

- Здра-стиии! - извика Кейт в микрофона. - Аз съм, Кейт!

Пауза.

- Кейт?

- Да!

- Ъъъ... здрасти. Качвай се.

Ключалката на вратата избръмча сърдито като повреден тостер. Джулия я посрещна по хавлиен халат, облегната на касата на вратата; лицето ѝ бе разтеглено в нещо като ус­мивка, но не съвсем истинска. Беше девет сутринта.

- Извинявай, че не ти се обадих. Днес не ми е ден.

- Нямаш проблем - отвърна Джулия. Това прозвуча ня­как странно, Джулия не казваше неща като „нямаш проб­лем“.

- Тази сутрин в бързината - каза Кейт - си забравих не само телефона, но и ключовете от къщи. В мен е само клю­чът от колата. Може ли да ползвам телефона ти? Трябва да позвъня на Декстър.

- Разбира се.

Джулия влезе в спалнята за гости, която ползваха за до­машен офис, взе телефонната слушалка от поставката на бюрото и я подаде на Кейт.

- Благодаря ти. Още веднъж извинявай за безпокой­ството. Бил вкъщи ли е?

- Не. Излезе преди минути.

Кейт знаеше това.

- Още веднъж благодаря.

Тя набра номера на Декстър в офиса. Когато ѝ хрумна този план, най-напред мислеше да позвъни на несъществу­ващ номер или на собствения си мобилен телефон и да се престори, че разговаря с някого. Но ако подозренията ѝ за Джулия и Бил бяха верни, нямаше как да не я хванат. Или Бил щеше да подпита Декстър, или Джулия щеше да поиска разпечатка на телефонните обаждания.

Ето защо трябваше разговорът да е автентичен. А за още по-правдоподобно - за пред Джулия, Декстър и нея самата - тя измисли наистина да остави ключовете и телефона си на барплота у дома, уж, че ги е забравила в бързината.

- Bonjour. Декстър Мур.

- Здрасти - каза Кейт. - Аз съм. Заключих се. Може ли да минеш да ми отвориш?

- Господи, Кат!

Тя знаеше, че Декстър ще се вбеси; това също беше част от сценария. Той бе излязъл за работа в седем сутринта. Щял да има напрегнат ден, важен ден, който тя неслучайно бе избрала, за да приведе плана си в изпълнение. За да може той да се ядоса и тя да му каже: „Не ми вгорчавай живота, Декстър!“, и да завърти очи към Джулия, вдигнала показа­лец, с който я молеше за още мъъъничко търпение, и после да се оттегли в спалнята за гости, за да си довърши разгово­ра, да се скара на спокойствие със съпруга си.

Кейт хвърли бърз, но внимателен поглед наоколо, не пропускайки нищо в спалнята. Леглото беше оправено ста­рателно, но не перфектно; от четирите възглавници една беше вдлъбната - онзи, който бе спал на нея, бе забравил да я разбухне.

- Забравих си ключовете, без да искам - каза тя, - а ти се държиш, сякаш нарочно съм ти извъртяла номер.

На нощното шкафче до използваната възглавница има­ше книга с меки корици. Банална пасторална картина, име на жена и дълго, усукано заглавие, под което пишеше „ро­ман“. Някой тук четеше женски романи.

Чаша с вода. Кутия с хартиени кърпички. Балсам за уст­ни.

Джулия спеше в стаята за гости.

- Тъкмо излизах - каза Декстър. - Имам среща.

Бюрото беше малко и подредено. Лаптопът беше затво­рен, наоколо не бяха разхвърляни документи в насипно съ­стояние, ако не се брояха два плика, адресирани до някаква улица в Лимпертсберг, където се помещаваше нещо, наре­чено УПМ Лтд. Последните три букви означаваха „друже­ство с ограничена отговорност“. Току-що бе открила фир­мата на Уилям П. Маклийн.

Отстрани имаше и шкафче с чекмеджета, но ако Джулия я свареше да бърка в него, нямаше какво обяснение да ѝ даде.

Периферното устройство към лаптопа беше голямо и сложно - скенер, копирна машина и принтер в едно. На бю­рото имаше малка купчинка визитни картички. Кей измък­на кърпичка и я уви около пръста си, за да ги прерови, без да докосва хартията. Една от картичките беше от тенис клуб; Джулия не играеше тенис. Кейт я вдигна с кърпичката и я плъзна в джоба си.

- Разбирам, Декс, и още веднъж съжалявам!

Отиде до нощното шкафче; там Джулия не можеше да я види. С помощта на кърпичката вдигна флакона с балсам за устни и го пусна в джоба си при задигнатата визитна кар­тичка.

Междувременно Кейт се питаше дали бракът на Джулия с Бил е пред разпадане, или Джулия страда от безсъние, или просто е настинала и не иска да безпокои мъжа си нощем.

Или ставаше дума за нещо далеч по-необичайно.

- Декстър не може да дойде веднага - каза Кейт. - Има някаква среща, така че не е нужно да се връщаме преди един.

- Добре! - извика Джулия от банята, където си оправя­ше грима.

Кейт вече я познаваше достатъчно: Джулия беше от оне­зи, които не излизат от къщи, ако не изглеждат перфектно.

Неусетно краката ѝ я отнесоха към прозорците, които гледаха към двореца. На пилона нямаше знаме; височайши­ят обитател отсъстваше. По двора не се виждаха коли. До задната порта стоеше един-единствен гвардеец с отегчен вид и пушка на рамо. Да, този прозорец си го биваше като огнева позиция.

Но най-важното предимство на апартамента - и Кейт прекрасно знаеше това - бе възможността за бързо бягство. Както при банковите обири и извънбрачните връзки самият акт беше лесната част; трудното бе измъкването.

- Е, да тръгваме?

Бяха решили да си прекарат времето до обед в някой мол.

- Тръгваме.

Кейт натисна незабелязано едно копче на часовника си и се дръпна от прозореца, гледащ към Рю дьо л’О, после две­те напуснаха апартамента, слязоха с асансьора до подзем­ния гараж, качиха се в мерцедеса на Джулия и се озоваха на съвсем друга улица - Рю дю Сент’Еспри, намираща се на няколко пресечки от двореца. След петдесетина метра тясната павирана „Сент’Еспри“ правеше зрелищен завой под прав ъгъл, тръгваше право нагоре по хълма и не след дълго стигаше до също толкова тясна павирана уличка, наречена Рю Ларж. Тя се изкачваше стръмно и минаваше под някаква средновековна арка, преди на свой ред да свърши до Рю Сижфроа, която след секунди се вливаше в главно шосе №1, по което скоро щяха да се появят разклонения във всички посоки на света: към Германия или Франция, към летището или към провинцията.

Кейт погледна часовника си: от прозореца в спалнята на Джулия до свободата се стигаше за не повече от две мину­ти.

Бяха чужденци, пребиваващи в страната под фалшиво име, и си бяха наели жилище на две крачки от мястото, къ­дето гъмжеше от потенциални мишени, при това с пряка видимост от високо и великолепни възможности за бягство.

Кейт знаеше, че всичко това са само косвени улики. Може би дори не ги подозираше истински. Може би си бе внушила, че ги подозира, като претекст да се рови в живота им. Да си намира занимание. Каквото и да било занимание.

Трудно ѝ беше да прави разлика между равнищата на не­правдоподобност на разните сценарии, плуващи в мътното блато на въображението ѝ. От една страна, изглеждаше малко вероятно - едва ли не абсурдно - двойка наемни убийци да бъдат изпратени до Люксембург, за да ликвиди­рат някого. По този въпрос две мнения нямаше. Но пък, от друга страна, Кейт не можеше да измисли рационално обяснение на факта, че двама души бяха наели под фалши­ва самоличност апартамент, предоставящ идеална възмож­ност за атентати срещу важни персони.

Други възможни сценарии се въртяха около хипотезата за бягство от закона. Но нима тези двамата имаха вид на бегълци?

Оставаше и най-лошият възможен сценарий: дали „Бил“ и „Джулия“ не бяха дошли в Люксембург специално заради Кейт?

Само една възможна нишка от миналото би могла да води към настоящето, пресичайки пет години от живота ѝ и цялата ширина на Атлантическия океан, за да я дръпне на­зад, да се увие около шията ѝ и да я удуши.

През цялото това време Кейт знаеше, че историята с Едуардо Торес не е приключила. Имаше незаличени следи, въпроси без отговори, улики. Освен това досега никой не бе открил съкровището на Торес, възлизащо според слуховете на десетки милиони долари. Смяташе се, че парите са в тай­ни сметки някъде в европейските банки.

И ето че Кейт, ненавършила още четирийсет пенсионерка, внезапно бе решила да се пресели в световната столица на тайните банкови сметки.

Подозрително отвсякъде.

Но същото можеше да се каже и за Бил и Джулия. Тряб­ваше да рови по-надълбоко.

12

Ръмеше леко или се стелеше мокра мъгла, или нещо дру­го, както и да му беше името, съставено от микроскопични частици вода, твърде незначителни, за да бъдат наречени дъжд.

Чистачките бяха пуснати на най-бавната скорост. Ин­тервалът между два замаха беше три секунди, през което време предното стъкло се замъгляваше, ставаше почти не­прогледно, и изведнъж - жжжьт! - беше отново прозрачно.

Двигателят работеше, фаровете светеха, радиото беше настроено на френска станция. На Кейт ѝ бе трудно да сле­ди нишката на предаването за литература, но като цяло те­мата беше Бодлер. Освен ако не казваха beau de I 'aire, нещо като „красива атмосфера“. Което всъщност, ако човек се за­мисли, си беше точно обратното на Бодлер.

На седалката до нея беше поставена визитка на ортопед, специалист по деформации на стъпалото. Ако я попитаха, можеше да каже, че има записан час. Да излъже, че има шип в петата, който обикновено нямаше външни признаци, ви­дими с просто око. И така, тя седеше на сухо и топло в кола­та си, опитвайки се да учи френски чрез осмоза по радиото, докато слушаше разпалени учени да водят някакъв нераз­бираем, но очевидно траен спор за Бодлер - кои бяха стра­ните? какви бяха поводите?, - а тя чакаше да почне следва­щото предаване, както винаги точно на половинка час. То­гава би трябвало да е и нейният уж уговорен преглед при ортопеда.

Не, щеше да каже тя, изобщо не е знаела, че офисът на Бил се намира тук. И откъде би могла да знае? Беше запомнила наизуст адреса от пликовете, които бе зърнала на бю­рото в дома им.

Каменните къщи бяха долепени една до друга и имаха нещо като градинки отпред, миниатюрни тревни площи, тук-там по някой храст. Самите сгради бяха сиви, бежови или тъмночервени, тротоарите застлани със сив бетон, уличното платно - с черен асфалт. Преминаващите коли бяха в различни оттенъци на сиво, сребристо и понякога черно, небето - подгизнало мръсносиво. Пейзажът беше лишен от цвят град, вечно мокър от дъжд, проектиран и по­строен в тон с противното време.

Кейт седеше вече близо час в колата. Оставаха още три часа, преди да станеше време да взема децата от училище. Три часа, през които никой нямаше да я знае какво върши, къде или - ей богу! - защо го върши.

Освен ако някой не си бе поиграл с колата ѝ, колкото да сложи джипиес на батерии под меката кожена тапицерия на седалката.

Бил излезе от сградата в 11:40 ч. Огледа се в двете посо­ки, преди да слезе на тротоара по няколкото стъпала. Беше в екип за тенис - бели шорти и тънко яке с червени и сини ра­йета на ръкавите. В ледения дъжд изглеждаше гротескно като герой на „Монти Пайтън“.

Той изтича до малкото си беемве, чисто и лъскаво като играчка. Даде газ, потегли рязко и се понесе по притихна­лите улици към кортовете за мача с Декстър. И за обяда след това. Също с Декстър.

Първоначалната идея беше на Джулия, която я бе под­хвърлила на Кейт: „Защо да не играят през деня? Така че да са си у дома вечер“, а тя на свой ред я бе предложила на Декстър. „Малко физическо упражнение денем - каза му - ще ти се отрази добре.“ Във Вашингтон Декстър бе трени­рал вечерно време. Но сега обикновено работеше до късно. А когато не беше зает, Кейт го искаше у дома, при децата. При нея.

И така, тя разполагаше с цели два часа, през които Бил нямаше да бъде в офиса си в тази сграда. Тя изчака пет ми­нути, да не би той да се върне за бутилката с минерална вода или кутията с топки, за мобилния телефон или наколенки- те, или за нещо друго, и после още пет за по-сигурно. А също и за да отлага момента.

Погледна лицето си в огледалото на сенника.

Чувстваше се доста особено - от хипотетичен план пре­минаваше към реални действия, поддавайки се на нещо, ко­ето можеше да се окаже тотална налудничавост, прекъсвай­ки една от последните връзки с нормалността. И реши: да, ще го направя. Но решението ѝ не беше стопроцентово, по­неже това би означавало да си признае твърде много пред себе си за самата себе си - нещо, което не би желала да при­знава. Решила го бе 95 процента - достатъчно, за да пред­приеме безумното действие, но недостатъчно, за да повяр­ва, че това, което смята да извърши, не е просто заради тръпката, а е действителен рационален план.

Кейт дръпна надолу периферията на новата си гумирана шапка против дъжд. Обичайната ѝ шапка, купена от Копен­хаген преди месец, беше многоцветна и ярка. В Скандина- вия се продаваха много привлекателни пособия за предпаз­ване от гадно време, защото там времето най-често беше гадно. Но днешната ѝ шапка беше някаква евтинийка, купе­на предишния ден от магазин за преоценени стоки край га­рата. След като изпълнеше предназначението си, щеше да я изхвърли, още днес.

Тя вдигна плика от седалката до себе си и написа върху него служебния адрес на Бил; вътре имаше специална оферта от магазин за велосипеди: 20% намаление на всич­ки модели. Беше задигнала брошурата от въпросния мага­зин предишния ден, докато все още обмисляше налуднича­вия си план.

Тя слезе от колата, нахлузи кожените си ръкавици и пре­сече улицата.

От петте звънеца до входната врата само петият не беше надписан. Името на първия беше германско, или може би люксембургско; вторият беше с френско име: Дюпющ на третия пишеше Ъндъруд. На четвъртия: УПМ Лтд.

Под адреса на плика тя написа „Ъндъруд“. Ако някой не­очаквано отвореше вратата, щеше да излъже, че търси него. Но единственото раздвижване, което бе забелязала в сгра­дата, беше в единайсет часа - от входа излезе някаква наконтена възрастна дама, стиснала под мишница сгъната па­зарска торба, която се върна час по-късно, залитайки под тежестта на същата торба, натъпкана с покупки. Кейт я про­следи с поглед, докато с мъка се катереше по наклона на улицата - едно безкрайно усилие, съпроводено с непре­станни движения на устата, при което устните ѝ се издаваха като хоботче, а на бузите се образуваха трапчинки - характерни мимики на франкофон, поддържащи тонуса на лице­вите мускули за всичките онези носови френски гласни, които се произнасят правилно само със стегната уста. Си- гурно беше мадам Дюпюи.

Кейт позвъни отново. Около вратата не се виждаха охра­нителни камери. Но в днешно време такива можеше да има навсякъде. Очите ѝ бяха закрити от периферията на шапка­та.

Позвъни на Дюпюи.

- Booon-jourrr! - Гласът определено беше на стара жена.

- Bonjour, madame - каза Кейт. -J’ai une lettrepour Un­derwood, mais il ne respond pas. La lettre, elle est tres impor- tante.

- Ouuuiii, mademoissellle.

Старицата натисна копчето и интеркомът избръмча. Кейт бутна вратата, после я остави да се затвори сама; стък­лото на прозорчето издрънча.

Изкачи се по стълбите, зави зад ъгъла и се изправи сре­щу мадам Дюпюи, която чакаше до вратата на апартамента си.

- Merci, madame – каза тя.

- De rien, mademoissellle. Аи deuxieme etaggge.

Кейт се качи до втория етаж, бутна плика под вратата с надпис „Ъндъруд“ и заслиза шумно надолу по стълбите. Отвори входната врата и я остави да се затвори сама, но не излезе, а остана вътре. Почака около минута, после тихо­мълком се заизкачва обратно.

Когато стигна до втората площадка, чу гласове. На мъж и жена. По дяволите. Огледа се. Нямаше къде да се скрие. Можеше да изтича до мазето, но ако тия двамата бяха тръг­нали за гаража? Последното нещо, което искаше да ѝ се случи, бе да я хванат, че се крие.

Реши да си придаде нехаен вид и да мине покрай тях. Зави и продължи да се изкачва. Когато мъжът и жената се появиха на междинната площадка, тя се престори на изне­надана, после се усмихна и каза:

- Bonjour.

- Bonjour - отвърна мъжът; жената тихо повтори по­здрава.

Двамата се дръпнаха встрани да ѝ направят път.

- Est-ce quejepeux vous aider? - попита мъжът.

Кейт го изгледа неразбиращо, макар прекрасно да знае­ше какво я пита.

- Може на вас помогне? - опита на английски той.

- О! - Кейт се усмихна. - Не, благодаря. Отивам при Бил Маклийн.

Мъжът се ухили разбиращо; жената запази мълчание.

Кейт се шмугна покрай тях.

- Merci- каза тя.

Сърцето ѝ биеше забързано. А това дотук беше лесната част.

Офисът на Бил се намираше на последния етаж - едната от две врати в къс, добре осветен коридор; на другата няма­ше табелка. Натисна бравата, но - разбира се - вратата не помръдна. Отиде до прозореца в края на коридора и завъртя дръжката, за да го отвори. Всички прозорци в Люксембург бяха монтирани по един и същ начин - да се отварят настра­ни докрай и да се открехват назад за проветряване.

Кейт отвори прозореца странично, надвеси се навън и огледа прозорците и первазите по фасадата, търсейки въз­можни пътища за проникване. Вечнозелени увивни расте­ния закриваха гледката към съседната сграда.

Тя се дръпна навътре в покрития с каменни плочи кори­дор. Пред вратата на Бил имаше изтривалка, името на фир­мата му беше гравирано върху бронзова табелка, отстрани имаше звънец. Вратата беше с три ключалки, поне едната от тях щеше доста да я затрудни. Коридорът се осветяваше от два обърнати нагоре аплика и от големия прозорец. Ни­що наоколо не приличаше на охранителна камера.

Кейт коленичи пред вратата. Бръкна в задния си джоб и извади доста поизносено кожено калъфче, пристегнато с гумен ластик. Вътре имаше набор от малки отвертчици, шила с гумени дръжки, клещички с остри издължени човки и други подобни пособия. Залови се за работа. Пръстите ѝ умело боравеха с миниатюрните инструменти, лицето ѝ беше на сантиметри от вратата. Нямаше смисъл да си губи времето с двете лесни ключалки, ако не беше сигурна, че ще преодолее по-скъпата и по-сложната.

Макар че тук, на последния етаж, имаше възможност да работи необезпокоявана, Кейт не разполагаше с неограни­чено време. А и разбиването на ключалки не ѝ беше специ­алност. В Латинска Америка не ѝ се бе налагало да го прави често - там всичко, което си струваше да се пази, се охраня­ваше с оръжие, от живи хора.

Важните за кариерата ѝ познания бяха в областта на кар­тите, които разчиташе с лекота, и на огнестрелните оръжия, които почистваше, разглобяваше и сглобяваше и с които стреляше при нужда. Беше ѝ се налагало да овладява раз­лични диалекти на испанския език, наблягайки на жаргона, особено на множеството вулгаризми, обозначаващи мъжки и женски полови органи. Израсла бе в един западащ град по крайбрежието на Кънетикьт, залят от латиноамерикански имигранти. Това ѝ бе дало неограничени възможности да научи уличен испански на самата улица, както и литерату­рен испански от нископлатените бавачки, които родителите ѝ бяха в състояние да си позволят по времето, когато тя и сестра ѝ бяха още невръстни момиченца и трябваше да се прибират от училище, хванати за мазолестата ръка на някоя ниска закръглена Кончита или Хуанита.

От време на време ѝ се беше случвало да пилотира граж­дански хеликоптери и витлови самолети. Умееше да ги управлява, без да е въздушен ас, просто това беше част от стандартното паравоенно обучение, което бе преминала през месеците си в тренировъчния лагер.

Беше опитвала - в малки дози - и познаваше вкуса на кокаина от различни географски места и на марихуаната от цялото западно полукълбо. Знаеше какво ще усети, ако ня­кой ѝ пусне незабелязано доза хероин или ЛСД в кафето.

Способна беше да запомни наизуст от едно чуване про­изволен номер до десет цифри.

Можеше да убива хора.

Но едно от нещата, за които явно не я биваше, бе да отво­ри тази ключалка, а не искаше да пилее времето си със загу­бени каузи.

Затова пристъпи към другата врата - онази, без отличи­телни знаци. Без табелка, без изтривалка. Протегна ръка към перваза над касата и прокара бавно пръст по дължина­та му, търсейки ключа към видимо празния апартамент. Уви, ключ нямаше.

Застана неподвижно няколко секунди, като се ослушва­ше за шумове вътре.

Нищо.

Залови се за работа - спокойно, но без да губи време; ключалката беше от лесните. След трийсетина секунди се­рийно произвежданият механизъм тихо прещрака и врата­та се отвори.

Кейт се озова в голяма прашна и празна стая с един про­зорец. Отвори го и се надвеси навън. Както бе очаквала, от­страни се виждаха прозорците на офиса на Бил. По шири­ната на сградата в основата на всички прозорци минаваше тесен перваз. Можеше да го направи, нямаше да ѝ е за пръв път. Тя си пое дъх и излезе навън през прозореца.

Застанала на двайсетсантиметровия перваз, Кейт се притискаше с лице към фасадата, три етажа над улицата.

Ситуацията предполагаше множество и различни не­приятни изненади. Едната беше някой да я види през стена­та от увивни растения, която отделяше сградата от съседна­та, затова трябваше да действа бързо.

Друга беше да падне и да умре, затова трябваше да действа внимателно.

Кейт пристъпваше, местейки странично краката си, все­ки път по няколко сантиметра, притиснала лице до мократа мазилка.

Зад себе си, някъде долу, долови шум. Извърна глава твърде бързо и непредпазливо, с което одра бузата си в сте­ната. Шумът идваше от клоните на едно дърво, които се триеха от вятъра в покрива на паркирана кола.

Струваше ѝ се, че бузата ѝ кърви, но нямаше как да про­вери. Не можеше да вдигне ръка до лицето си, без да загуби равновесие.

Продължи да пристъпва напред, бавно и равномерно, по няколко сантиметра на крачка, като пазеше равновесие... още няколко сантиметра... и още няколко... докато стигна целта - перваза под прозореца на Бил.

Спря, за да си поеме дъх преди следващата задача.

Беше уплашена, но страхът ѝ действаше успокояващо, като странното удоволствие от разтриване на разтегнат мускул, с което човек не постига нищо повече от това да си напомни, че го боли.

Тук ѝ беше мястото, тук горе, на този перваз. Това беше нещото, което сега липсваше в живота ѝ.

Тя извади миниатюрната плоска отвертка от джоба си. Прекара я полека по дължината на уплътнението на прозо­реца, докато напипа езика на затварящия механизъм.

Спря за момент, пое си дъх и лекичко дръпна отвертката нагоре.

Езикът не щракна.

Тя пробва пак, този път още по-леко.

Отново нищо.

Кейт се молеше, заповядваше си да не изпада в паника, макар че всеки в нейната ситуация би се паникьосал. Още по-бавно прекара тънката остра глава на инструмента меж­ду рамката и касата на прозореца; беше се упражнявала да го прави върху прозореца на собствения си апартамент, обикновено късно нощем, когато никой не я гледаше. Нуж­ни ѝ бяха двайсетина минути върху перваза на дванайсет метра над павираната алея, но накрая откри начин да под­хване езика с отвертката, като завърти лекичко главата ѝ, така че не просто да освободи езика, а да отвори прозореца докрай върху страничните му панти, вместо само да го от­крехне върху хоризонталните.

Механизмът беше като на собствения ѝ прозорец, всич­ките бяха едни и същи.

И тя се бе упражнявала. Редно беше да стане.

Трябваше да стане.

Тя опита отново - бавно, полека, полека... щрак.

Кейт натисна с коляно стъклото откъм страната на дръж­ката и прозорецът бавно се отвори навътре. Коленичи вър­ху перваза, като се държеше за вътрешния ръб на стената. Спря за миг, после скочи с главата напред в стаята, смекча­вайки падането си с длани, и се претърколи настрани върху пода от големи полирани мраморни плочи - като навсякъде в Люксембург.

Остана неподвижно, вдишвайки дълбоко, опитвайки се да забави бесните удари на сърцето си. Очаквала бе пулсът ѝ да се ускори, но това беше прекалено. Отдавна не помне­ше да се е чувствала така.

Не биваше да пристъпва към работа в състояние на па­ника; не желаеше да направи някоя глупава грешка. Затво­ри очи и остана неподвижна, легнала на пода, като се моле­ше на тялото си да се успокои.

После се изправи и се огледа.

В далечния ъгъл на помещението имаше велоергоме- тър, поставен пред неголям телевизор; имаше и лежанка за фитнес, плюс набор от гирички и щанги върху гумен тепих.

Освен това имаше бюро с лаптоп, комбиниран принтер- скенер, телефон, бележник и няколко химикалки. От бе­лежника бяха откъснати страници. Кейт отдели внимател­но най-горния лист, сгъна го и го пъхна в раницата си, за да го изследва по-късно.

Лаптопът беше отворен, но приспан. Тя натисна един клавиш, за да го събуди.

Моля, въведете потребителско име и парола. Нямаше смисъл дори да опитва.

В бюрото имаше двуезични речници, още бележници и писалки. В един шкаф бяха подредени папки - банкови из­влечения по няколко различни сметки с постъпления и раз­ходи на обща стойност няколкостотин хиляди. Сумите ту нарастваха, ту намаляваха, отразявайки целия цикъл на ин­вестиции и дивиденти, тегления и преводи.

Всички на името на Бил, адресирани до апартамента, в който тя се намираше сега.

Имаше списания - професионални и популярни, специ­ализирани и развлекателни, технически и новинарски. Ку­пища списания. Кейт се пресегна и измъкна от една купчи­на брой на „Икономист“, гладък, без нито една гънка, без петна от кафе, без кръгчета от мокри дъна на чаши - може би неотварян или пък четен внимателно и прилежно, без подгъване, заливане с течности и прочие небрежности. Бил създаваше впечатление на подреден мъж.

Кейт се облегна назад във въртящия се стол; погледът ѝ блуждаеше, мозъкът ѝ също, търсейки да се захване за не­що, да реши откъде да започне.

В апартамента имаше малка спалня. С едно двойно, не­брежно оправено легло. Меки чаршафи. Четири обикнове­ни възглавници за спане и една голяма, декоративна. Още едно легло, разхвърляно. Кой спеше тук?

В чекмеджето на нощното шкафче - голяма кутия с пре­зервативи. Някога бе съдържала две дузини, но запасите бяха почти изчерпани. Кого чукаше тук?

Кейт полегна откъм страната на чекмеджето с презерва­тивите, без да качва краката си на леглото, за да не изцапа чаршафите. Притисна лице към горната възглавница. Ми­ришеше на пяна за бръснене, на афтършейв или одеколон. Миришеше на Бил.

Протегна ръка към нощното шкафче, прекара длан по гърба му... нищо. Бръкна отдолу, опипа евтиното шперплатово дъно... пак нищо. Пресегна се под леглото, под дървените ламели, върху които беше поставен матракът, и там... напипа нещо кожено... Премести дланта си с няколко сантиметра...

... и дръпна, знаейки точно какво държи в ръка, още пре­ди да го бе вдигнала пред очите си. През отворената врата на спалнята се виждаше входната врата на апартамента и сега Кейт инстинктивно, без да бе имала намерение да го прави, вдигна пистолета - глок 22, - който Бил държеше в закрепен с тиксо кобур под леглото си, и се прицели в нея.