Циганският любовник

17

Данте го нямаше, когато Есме се събуди на следващата сутрин. Тя се протегна и се усмихна, сгорещявайки се от глава до пети, когато си припомни сватбената си нощ. Тъй като той се беше оженил за нея по сметка, тя не знаеше какво да очаква, но любенето му беше надминало и най-дивите й фантазии. Все още усмихвайки се, тя се измъкна от леглото и повика Джейн.

Джейн отвори вратата и нахлу в стаята.

— Негова светлост ми каза да ви оставя да спите колкото искате — каза тя, отваряйки щорите и събирайки разхвърляните дрехи. — Ще искате ли да се изкъпете? Има вода, грее се в кухнята.

— Бих искала една вана. Кога пристигна?

— Рано тази сутрин с багажа. — Тя изгледа внимателно господарката си. — Добре ли сте? Изглеждахте малко замаяна, когато напуснахте къщата на чичо си след сватбата.

— Добре съм, Джейн, наистина. Мислила си, че Данте може да ме нарани, така ли?

— След всичко, което се случи, не бях сигурна. Но виждам, че сте доволна от този брак. Радвам се за вас, милейди.

Усмивката на Есме увехна.

— Има проблем. Съпругът ми не ми вярва. Но аз възнамерявам да променя мнението му, и то много скоро.

Вниманието на Джейн се изостри.

— Какво планирате сега? Нищо добро, подозирам. Не си търсете белята.

— Белята вече я има, Джейн. Няма начин бракът ни да оцелее без доверие, а аз искам този брак да бъде щастлив. Смятам да поправя това положение, Джейн, просто почакай и ще видиш.

Камериерката вдигна ръце.

— Тревожа се за вас, милейди.

— Данте е в опасно положение, не аз. Някой се опита да отнеме живота му и аз смятам да намеря виновника, преди следващият опит да успее.

— Господ да се смили над всички ни — измърмори Джейн. — Нека лорд Алстън се оправя с тази работа. Помислете, върху това, докато ви донеса водата за банята.

Мислите на Есме се върнаха към Данте. Къде беше той сега? Ако нещо се случеше с него, преди да създаде наследник, Калвин щеше да наследи всичко. Това беше тревожна мисъл. Тя трябваше да спре Калвин, преди отново да нанесе удар, или да докаже, че той няма вина за стрелбата по Данте, което й изглеждаше все по-съмнително.

Слугите пристигнаха с ваната и горещата вода. След като всичко беше приготвено, Есме влезе във ваната и остави Джейн да се погрижи за нея.

— Дядото и бабата на негова светлост пристигнаха снощи — съобщи Джейн.

— Знам. Нямам търпение да се срещна с тях отново.

— Имахте ли време да огледате къщата? Огромна е. Лорд Алстън трябва да е бил много богат. Икономката ме разведе из кухнята и отделението за слугите тази сутрин. Нямам търпение да видя останалата част от къщата.

Усещайки се чиста и отпочинала, Есме излезе от ваната. Джейн я загърна с хавлия и изсуши косата й.

— Какво ще облечете днес, милейди? Повечето от дрехите ви още са опаковани, но успях да изгладя жълтата утринна рокля и синия всекидневен пеньоар, докато спяхте.

— Синият пеньоар, мисля — отговори Есме. — Побързай с косата ми, умирам от глад.

Джейн се усмихна многозначително.

— Чудя се защо.

Есме не й обърна внимание.

— Не прави нищо заплетено с косата ми. Ще я оставя пусната, вързана с панделка.

— Готово — каза Джейн няколко минути по-късно, отдръпвайки се, за да инспектира външността на Есме. — Така става. Ще остана тук и ще разопаковам куфарите ви, докато закусвате. Ще излизате ли днес?

— Не знам. Трябва да говоря с Данте, преди да планирам каквото и да било.

Есме намери пътя към долния етаж, но трябваше да бъде упътена от един лакей към обляната в слънце стая за закуска в задната част на къщата. Явно всички вече бяха закусили, защото тя се оказа сама на масата тази сутрин.

Грейсън се появи до нея.

— Какво ще желаете да закусите тази сутрин, милейди? Готвачката ще приготви всичко, което желаете.

— Всички други ли са се нахранили? — запита Есме.

— Негова светлост става рано, дядо му и баба му също. Всички закусиха преди няколко часа.

— Къде е лорд Алстън сега? — запита Есме, усещайки се глупаво, задето не знаеше къде е отишъл съпругът й.

— Работи в кабинета. Вашата закуска, милейди… какво да кажа на готвачката?

— Обикновено закусвам чай и препечени филийки, но тази сутрин бих искала яйца и шунка, ако не е голямо безпокойство за вас.

— Никакво безпокойство. Ще кажа на готвачката и ще ви пратя чая по Граймз.

— Бихте ли осведомили негова светлост, че бих искала да поговоря с него? — запита Есме.

— Незабавно, милейди.

Грейсън излезе. Данте влезе в трапезарията след няколко минути.

— Грейсън каза, че си искала да говориш с мене.

— Ще се присъединиш ли към мене? Не обичам да ям сама.

Данте притегни един стол и седна срещу нея.

— Вече ядох, но ще пийна кафе.

Граймз се появи с кана кафе и кана чай. Наля на всеки от двамата желаната напитка и излезе.

— Има ли нещо важно, което искаш да обсъдиш? — запита Данте.

Защо се държи така студено, запита се Есме.

— Исках да знам какви са плановете ти за деня.

Тъмните вежди на Данте се събраха.

— Има ли причина да питаш?

Какво не е наред с него? Нима е забравил близостта ни от снощи?

— Ако си в опасност, искам да знам къде отиваш.

Данте й отправи странно нежен поглед.

— Мога сам да се грижа за себе си, Есме.

Тя го изгледа неодобрително.

— Това означава ли, че няма да ми позволиш да ти помогна?

— Да ми помогнеш да направя какво?

— Да се защитиш.

Данте има дързостта да се засмее. Есме кипна. Неговото високомерие отстъпваше само пред упорството му.

— С изключение на посещението у господин Бартоломю нямам други срещи за днес. Бих искал да прекарам известно време с баба си и дядо си, докато са тук.

Закуската на Есме пристигна. Тя изчака, докато Граймз излезе, после каза:

— Мислех, че ще останат изобщо при нас.

— И аз бих искал това, но те са чергари, не са свикнали с дворци и слуги, които да им прислужват. Могат да решат да си тръгнат по всяко време.

Есме се зае с яйцата и шунката. Храната й се стори особено вкусна тази сутрин.

— Трябва да си гладна — забеляза Данте.

— Прегладняла. Почти не хапнах от сватбената вечеря.

— Забелязах. — Тъмните му очи блеснаха дяволито. — И не спа кой знае колко много снощи.

Бузите на Есме пламнаха.

— И чия беше вината?

— Не те чух да се оплакваш.

— Не, Данте, не се оплаквах. Сватбената ми нощ беше всичко, което съм се надявала да бъде.

Сериозният й отговор като че ли изненада Данте. Видимо смутен, той смени темата!

— Има ли нещо специално, което би искала да правиш днес? Очаква се младоженците да ходят насам-натам. Помислих си, че една разходка из парка ще бъде добра идея, времето е особено хубаво за такъв късен есенен ден.

— Би било чудесно — отговори Есме. — Ами дядо ти и баба ти?

— Питах ги, но те не пожелаха да дойдат. Ако си свършила със закуската те, те очакват, за да те приветстват като член на семейството ни. Госпожа Уинтърс, икономката, ще те разведе из къщата по-късно днес.

Есме стана.

— Няма търпение да се срещна с баба ти и дядо ти и да се запозная с къщата. Тя е много по-величествена, отколкото си я представях.

Данте я придружи до задната приемна. Карлота седеше и кърпеше нещо, докато Шандор гледаше неспокойно през прозореца надолу към градината. Двамата се усмихнаха на Есме.

— Ще ви оставя сами да се запознаете отново — каза Данте, оставяйки я пред вратата. — Ще бъда в кабинета със секретаря си, ако имаш нужда от мене.

Шандор стигна пръв до Есме и я прегърна бързо.

— Добре дошла в семейството, милейди. Доволни сме от съпругата, която си е избрал внукът ни.

— Благодаря ви — отвърна Есме, трогната от топлотата му.

Карлота се присъедини към тях и хвана ръцете на Есме.

— Шандор говори истината, милейди. Не можем да бъдем по-щастливи, дълго чакахме Данте да намери любовта.

— О, но…

Какво би могла да каже тя? Че Данте не хранеше нежни чувства към нея? Че титлата и богатството на Алстън означаваха за него нещо повече от нея? Че тя го обичаше, но той нея — не?

— Елате, седнете — каза Карлота, повеждайки Есме към един стол близо до мястото, където беше седяла. — Има нещо, което искате да ни кажете, нали?

Откъде беше разбрала Карлота? Есме се поколеба. Би ли посмяла да отприщи сърцето си пред бабата на Данте?

— Не бъдете плаха, милейди. Когато погледна в очите ви, виждам в тях любов към моя внук.

Есме се размърда на стола си. Ясновидка ли беше Карлота?

— Моля, казвайте ми Есме. Нали сме семейство.

Карлота кимна.

— Много добре, Есме. Можеш да ни кажеш всичко, каквото поискаш.

— Не знам дали бих посмяла. Моята камериерка беше единствената ми довереничка, след като майка ми почина. Но има нещо, което трябва да знаете. Важно е да повярвате, че нямам нищо общо с покушението срещу Данте.

— Знаем го — намеси се Шандор. — Но внукът ни е упорит човек. Никога няма да се примири с факта, че беше изоставен от благородния си родител. Макар че му осигурихме цялата любов, от която имаше нужда, той все пак чувстваше, че нещо липсва в живота му.

— Данте винаги се е чувствал добре в собствената си кожа — добави Карлота, — но под тази кожа бие едно ранено сърце.

— Моите предубеждения срещу циганите не помогнаха — призна Есме. — Но аз вече не мисля така и съжалявам, че изобщо съм мислила такива неща. Обичам Данте. Няма да е лесно да го накарам да повярва, че не ми е безразличен. Той мисли, че съм замисляла убийството му заедно с лорд Лонсдейл.

— Така ли е? — запита Шандор.

— Не! Срещнах се с Калвин в гората в деня, когато Данте е бил прострелян, но не за да заговорнича за убийството му. Исках да кажа на Калвин, че смятам да се омъжа за Данте. Не исках да се разделям с Данте, но Калвин ме накара. Дори не знаех, че Данте е бил прострелян, докато не се върна в Лондон.

Карлота се взря внимателно в очите на Есме. Тя не можеше да отвърне поглед, дори не можеше да мигне. С пронизителния си поглед Карлота като че ли беше посегнала към самата душа на Есме. Беше ли намерила недостатъци в нея?

— Вярвам ти — каза Карлота.

Есме едва не припадна от облекчение.

— Какво мога да направя, за да убедя Данте?

— Ще намериш начин. Нищо, което мога да кажа, няма да го убеди. Трябва да дойде от тебе. — Тя протегна ръка. — Може ли да видя дланта ти?

Есме без колебание положи ръка в тази на Карлота. Старата жена обърна дланта й нагоре и се втренчи в нея.

— Ти и внукът ми ще имате дълъг и щастлив живот — изрече тя напевно. — Но отначало трябва да разрешите една опасна ситуация. Виждам деца… повече от едно дете.

Опасна беше думата, която се наби в съзнанието на Есме.

— Кажете ми за опасността.

Челото на Карлота се набръчка съсредоточено.

— Тази част не ми е ясна.

— Казахте, че ще имаме дълъг и щастлив живот.

— И така ще бъде… ако ти и Данте преодолеете тази пречка пред щастието.

— Той знае ли, че е в опасност?

Карлота кимна мъдро.

— Знае, но не обръща внимание.

— Накарайте го да повярва — настоя Есме. — Накарайте го да обещае, че ще внимава.

Данте избра този момент, за да се появи отново.

— Кой трябва да бъде внимателен?

— Ти. Казах на съпругата ти, че трябва да бъдеш внимателен.

Есме отправи благодарна усмивка към Карлота. Данте погледна от Есме към Карлота, после към Шандор, който кимна, без да коментира.

— Мога сам да се грижа за себе си. Моля ви, не се притеснявайте. Отбих се да ви кажа, че излизам за малко.

— Къде отиваш?

Загрижеността в гласа на Есме го трогна.

— Господин Бартоломю има някои документи, които трябва да подпиша, и искам да взема финансовия отчет, който е приготвил за мене. Сметнах, че мога да се отбия в кантората му тази сутрин и да се погрижа за всичко това. Ще се върна навреме за разходката в парка.

— Може би трябва да дойда с тебе.

Объркан, Данте зарови пръсти в косата си.

— Есме, бракът не означава да се залепим един за друг. Нямаш ли нещо да правиш тази сутрин? Някакви посещения, такива работи? Мислех, че искаш да огледаш къщата.

— Ами ако някой пак се опита да ти отнеме живота?

Данте се взря в нея.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? Лонсдейл замислил ли е още някаква изненада за мене?

— Откъде да знам какво планира Калвин?

— Нямам време за това — каза Данте. — Ще се видим по-късно.

— Сърдит е — каза Есме, след като Данте излезе. — Как да го защитя, ако не ми позволява?

— Ще намериш начин — изрече Карлота с увереност, каквато Есме си пожела да имаше.

Данте намери коня си да го чака пред предния вход. Възседна го, пое юздите от коняря и препусна по улицата. Усмихна се, като си спомни предложението на Есме да го съпроводи, и не престана да се подсмихва през целия път до кантората на адвоката. Беше се оженил за тигрица.

Когато я беше срещнал в стаята за закуската, му се беше дощяло да я грабне на ръце и да я отнесе обратно в леглото. Какво му ставаше? Не можеше да престане да мисли за нея. Умът му отказваше да функционира на друго равнище. Представяше си Есме гола, Есме под него, върху него, как членът му прониква в нея…

Почти усещаше устата й по себе си, своята уста по нея, вкусът й беше на устните му. Размърда се на седлото, панталоните внезапно му отесняха. Слабините го боляха. Нямаше търпение отново да легне със съпругата си. Предстоеше му истинско сражение със себе си, за да сдържи страстта си до вечерта. Есме вече имаше повече власт над него, отколкото беше смятал да й даде, повече, отколкото заслужаваше. Ако можеше да й вярва, щеше да бъде свободен да я обича с цялото си сърце. Но щеше ли изобщо да дойде този ден?

Данте свърши бързо работата си с Бартоломю и реши да се отбие в „Уайтс“. Забеляза виконт Лонсдейл и се запъти в друга посока. Лонсдейл го настигна, принуждавайки го да му обърне внимание.

— Разбирам, че трябва да ви поднеса поздравления — каза Лонсдейл. — Прочетох съобщението в „Таймс“ вчера. Изненадан съм да ви видя вече из града. Бракът очевидно не ви понася.

— Внимавайте, Лонсдейл, отивате твърде далече — изрече Данте с глас, който трябваше да даде сигнал на виконта.

— Всички знаят защо се оженихте за Есме.

— Лейди Алстън за вас.

Без да обръща внимание на резкия тон на Данте, Лонсдейл продължи:

— Бяхте принуден да се ожените за лейди Алстън, за да запазите титлата и богатството на вуйчо ми. Всъщност се радвам, че ме отървахте от нея. Курвите са евтини и винаги достъпни.

Мускулите по челюстта на Данте се стегнаха, тъмните му очи се присвиха, докато вълни от ярост заливаха цялото му тяло.

— Никой не оскърбява съпругата ми, без да си плати.

Данте не подозираше, че около тях се беше събрала тълпа, докато не чу някой да прошепва: „Дуел!“

Той нямаше намерение да предизвиква Лонсдейл. Образованието му не включваше уроци по фехтовка. Беше добре запознат с огнестрелните оръжия, но не искаше да убива Лонсдейл. Не и преди виконтът да си беше признал престъпленията. Вместо да го предизвика, което очакваха всички събрали се наоколо, Данте сви юмрук, вдигна ръка и повали Лонсдейл с юмрук в брадичката.

— Този човек е животно — каза един от тълпата, не без възхищение.

— Нецивилизован — провъзгласи друг.

— Просто това не е начинът да се уреждат тези неща — изсумтя трети.

Без да обръща внимание на забележките, Данте се обърна към тълпата и спокойно запита:

— Някой виждал ли е лорд Брукуърт?

— Тук съм — обади се Брукуърт, пробивайки си път през тълпата. — Чудесен удар, и аз не бих могъл да го направя по-добре. Това трябва да се полее. Ще се присъединиш ли към мене?

Тълпата се раздели, когато Данте и Брукуърт се запътиха към един усамотен ъгъл, където ги очакваха два стола.

— Лонсдейл не биваше да те дразни — каза Брукуърт. — Подозирам, че е искал да го предизвикаш. Чувал съм, че е изключителен фехтувач и също толкова сръчен и с пистолетите.

— Дуелът е незаконен. Освен това, нямам намерение да му дам шанс да ме убие. Ще се срещна с него при равни условия, но не на дуел.

— Само след час този инцидент ще стане храна на клюкарите. Няма да се изненадам, ако популярността ти нарасне след днешния ден.

Данте зяпна Брукуърт, после устните му се извиха в усмивка.

— Вече го чувам: „Циганинът е животно. Повали Лонсдейл с един удар. Прекалено нецивилизован, за да се дуелира като джентълмен.“

Брукуърт кимна.

— Всичко това и много повече. Няма да се изненадам, ако поканите за най-изисканите събития започнат да се леят като порой. Цялото висше общество ще иска да види мъжа, който се дуелира с юмруци вместо със сабя или пистолет. Смея да твърдя, че жените ще припадат по тебе.

— Сигурен съм, че на Есме това ще й хареса.

— Кажи ми какво стана, докато беше извън Лондон? Нямахме възможност да си поговорим на сватбата ти. Къде беше отишъл?

— По следите на Есме. Не питай, това е дълга история. Има едно нещо, което може да те заинтересува. Бях прострелян, докато бях на гости при дядо си и баба си в лагера им край Хийт. Останах при тях, докато не се излекувах достатъчно, за да мога да се върна в Лондон.

— Какво? Кой го е направил?

— Не знам, но подозирам Лонсдейл. Той е бил наблизо през това време.

Погледът на Брукуърт се плъзна по Данте.

— Изглеждаш достатъчно здрав сега.

— Да, благодарение на лечителските умения на баба ми. Научи ли нещо съществено за Лонсдейл в мое отсъствие?

— Една малка информация, която открих, може би ще те заинтересува. Проследих го един ден до пристанището. Той се срещна с двама съмнителни мъже. Не исках да ме видят, затова не чух какво му казаха.

— Каква работа може да има Лонсдейл с пристанищната измет? — зачуди се Данте. — Благодаря ти, тази информация може да се окаже полезна. — И той се изправи. — Ако ме извиниш, обещах на съпругата си да я изведа на разходка в парка.

— Ще държа Лонсдейл под око, Карстеърс също — обеща Брукуърт. — Не се страхувай, ще стигнем до дъното на тези покушения срещу живота ти.

Всички заобикаляха Данте, когато той се запъти към вратата. Знаеше какво си мисли висшето общество, но това не го интересуваше. Никой мъж, какъвто и да беше рангът или популярността му, нямаше да оскърбява съпругата му безнаказано.

Той пристигна у дома си тъкмо навреме, за да се преоблече за разходката в парка. Искаше да даде да се разбере, че оскърбленията на Лонсдейл по адрес на Есме не са му повлияли по никакъв начин. Сега тя беше негова съпруга и под негова закрила. Беше изпълнил условията на завещанието на дядо си и нищо не можеше да промени това.

Есме влезе в спалнята им малко след него, държеше няколко плика в ръка.

— Какво е това? — запита Данте.

— Покани — обясни Есме, размахвайки пликовете пред него. — Току-що пристигнаха. Оказва се, че сме станали най-новата мода. Не съм го и очаквала.

Данте пъхна ръце в ръкавите на жакета, който Симпсън държеше. Брукуърт излезе прав. Всички искаха да видят „нецивилизования циганин“, който беше нападнал виконт Лонсдейл.

— Искаш ли да посетиш някои от тези приеми?

— Мисля, че би трябвало да се появим на повечето от тях. Очаква се от нас.

— Много добре. Ще оставя това на тебе, защото не знам много за тези неща. Готова ли си за нашата разходка?

— О, да. Обичам парка. Облякох се за излизане с каретата, това имаше предвид, нали?

— Да. Но ако предпочиташ повече напрежение, можем да пояздим по Ротън Роу утре сутринта, ако времето позволява.

— Обичам да яздя. Чичо Даниел изпрати кобилата ми по коняря си тази сутрин.

— Къде са дядо ми и баба ми? — запита Данте.

— Отидоха в конюшнята да нагледат фургона си. Не мисля, че им харесва да живеят в къща, а твоята е толкова голяма. Дядо ти със сигурност е живял добре.

— Да, така е — изрече Данте сухо. — Говорих тази сутрин с Бартоломю, искам да направя нещо стойностно с парите си. Не ми се стори много ентусиазиран, но парите са мои и мога да правя с тях каквото поискам. Още мисля какво точно да направя.

Есме изглеждаше зашеметена и същевременно удовлетворена.

— Никой не може да каже, че не си великодушен, Данте. Какви благотворителни дела си замислил?

— Нека да обсъдим това по-късно. Времето през този сезон е непредсказуемо, а аз искам да се възползвам и от малкото останала слънчева светлина, преди да дойдат облаците. — Той й предложи ръката си. — Да тръгваме ли?

Кабриолет с натегнати ресори и впряг от два добре подбрани коня ги чакаха на алеята — още един пример за луксозния живот на предишния лорд Алстън. Данте помогна на Есме да се качи, после се покатери на седалката на кочияша и освободи спирачката. Беше чудесен есенен ден с намек за зима във въздуха. По-голямата част от лондонското общество явно беше имало същата идея, защото алеите бяха препълнени с пешеходци, карета и ездачи. Веднага щом познаха Данте, хората се заобръщаха, за да го зяпат и да го сочат.

— Какво става? — запита Есме. — Защо хората ни зяпат?

— Може би заради препирнята ми в „Уайтс“ тази сутрин.

Есме се взря в него.

— Каква препирня?

— Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга — изсумтя тя. — Аз съм ти съпруга, забрави ли?

Усмивката на Данте би могла да мине за цинична.

— Как да забравя след сватбената ни нощ? Нямам търпение да я повторим. Никой не може да каже, че сме несъвместими в това отношение.

— Не сменяй темата. Искам да знам какво се е случило в „Уайтс“.

Точно тогава едно младо конте стигна с коня си до тях, принуждавайки Данте да поспре.

— Не сме се запознали с вас, милорд. Аз съм лорд Хърлтън. Вашето умение в юмручния бой е впечатляващо, милорд. Може би ще пожелаете някой ден да се присъедините към моите приятели и мене в заведението „Джентълменът Джим“. Бихме могли да научим някои хватки от вас.

— Рядко се занимавам с юмручен бой, лорд Хърлтън — отвърна Данте. — Тази сутрин беше изключение.

Той плесна юздите по гърбовете на конете и те потеглиха, оставяйки лорд Хърлтън на алеята.

— Какво си направил? — запита Есме. — Можеш да ми кажеш, защото, както изглежда, вече всички го знаят, но не и аз.

— Не изтърпях нещо, което Лонсдейл изрече днес в „Уайтс“.

— Ударил си го?

Веселост оцвети думите му.

— Ножът не ми беше под ръка.

— Колко души те видяха да го удряш?

— Не съм ги броил.

Есме изстена. Очевидно Данте не осъзнаваше сериозността на постъпката си. Как би могло обществото да го одобри, ако бие хора наляво и надясно?

— Какво е казал Калвин, че така да те ядоса?

— Не ти трябва да знаеш.

Есме се изчерви. Очевидно беше, че Калвин я е оскърбил, принуждавайки Данте да защити честта й. Тя трябваше да говори с Калвин, преди да е станала по-голяма беля.

Когато вятърът задуха от север, хората започнаха да се разотиват по домовете си. Данте обърна каретата и се присъедини към всеобщото „бягство“ от парка.

Лорд Парктън ги очакваше. Грейсън го беше настанил в кабинета и му беше донесъл нещо да се подкрепи. Есме стигна първа до кабинета, следвана плътно от Данте.

Тя целуна чичо си по бузата.

— Какво те носи насам, чичо?

— Чух някои обезпокоителни новини днес — изрече Парктън, гледайки право към Данте.

— Ако намекваш за нещастното спречкване в „Уайтс“, вече знам за това — каза Есме. — Калвин е подразнил Данте и съпругът ми е нямал друг избор.

— Безпокоя се за тебе, Есме. Лонсдейл разпространява отвратителни слухове. Мислех, че ще затихнат, след като ти се омъжи за Алстън, но очевидно не са.

— Ще се погрижа за Лонсдейл, лорд Парктън — успокои го Данте.

Парктън го изгледа втренчено.

— Харесвате ми, Алстън, действително ми харесвате, но днес не сте се справили добре с положението. Повечето мъже щяха да обявят дуел. Прибягването към юмручен бой е непристойно.

— Не исках да убивам Лонсдейл. Не и преди да получа това, което ми трябва от него.

— Можеше да те предизвика, след като сте го ударили днес.

Данте се засмя.

— Той е твърде страхлив.

— Тревожа се за Есме. Не искам да се озове в центъра на вашата вендета.

— Може би аз би трябвало да поговоря с Калвин — предложи Есме.

И двамата мъже изрекоха в един глас:

— Не!

— Няма нищо, което ти би му казала, а Алстън или аз да не можем да му го кажем — заяви Парктън.

Есме погледна към Данте. Той й отвърна с напрегнат поглед. Посланието беше ясно. Той не искаше тя да се доближава до Калвин, защото още не й вярваше.

Парктън скоро си тръгна. После Данте отиде да потърси дядо си и баба си. Есме се видя сама и объркана. Седна да помисли. Не я интересуваше какво е казал Данте или неодобрението му, тя трябваше да поговори с Калвин. И тъй като не отлагаше за утре нещата, които можеше да свърши днес, Есме излезе от кабинета и побърза към спалнята, за да вземе чантичката и наметката си.

Излезе от къщата през кухненската врата, докато готвачката беше с гръб към нея. Знаеше къде живее Калвин и нае един минаващ файтон. През краткия път към къщата на Калвин в главата й започна да се оформя план. Трябваше да научи истината за смъртта на лорд Алстън, преди да е умрял още някой… някой, чиято смърт щеше да я съкруши.

Файтонът спря. Есме слезе и плати на кочияша. Събирайки цялата си смелост, тя се изкачи по стъпалата и почука на вратата. Мрачният иконом, който й отвори, я изгледа високомерно.

— Лорд Лонсдейл у дома ли си е? — запита Есме.

— Той не приема.

— Бихте ли го осведомили, че лейди Алстън е тук? Сигурна съм, че ще ме приеме.

— Не бива да го безпокоя поради никаква причина, милейди. Може би ще можете да оставите визитната си картичка и да дойдете някой друг ден.

— Сигурна съм, че той ще ме приеме, ако просто му кажете, че съм тук — настоя Есме, издигайки гневно глас.

— За какво, по дяволите, е цялата тази врява?

Есме се обърна, чувайки гласа на Калвин. Той стоеше на най-горното стъпало с намръщено лице. Заслиза по стъпалата, но спря, когато я позна.

— Ти ли си, Есме?

— Знам, че не ме очакваше, Калвин, но това ще отнеме само няколко минути от времето ти.

Лонсдейл продължи да слиза.

— Свободен сте, Бъмбъл.

Бъмбъл изсумтя и се затътри по коридора.

Лонсдейл я изгледа, многозначително усмихнат.

— Знаех, че ще се обърнеш към мене за помощ. Ела в кабинета и ми разкажи какво се е случило. Там никой няма да ни безпокои.

Молейки се дано да прави каквото трябва, Есме последва Калвин в кабинета.